Клопка

Глава 25

Всички погребения си приличат. Казват се едни и същи молитви, четат се обичайните цитати от Библията, изричат се думи за утеха, които, особено в случаи като този, звучат в ухото на страничния наблюдател като нелепо осмисляне на случилото се или като неприлично оправдание на смъртта. А и проповедите са все едни и същи; единствено реакцията на скърбящите прави атмосферата по-различна.

Погребението на Хейли Макуейд метна тъмно, оловно покривало над хората от цялата общност. Налегна ги скръб, от която краката и ръцете им натежаваха, а дробовете им сякаш се пълнеха с малки парченца стъкло и всяко поемане на въздух бе за тях истинска агония. В момента всеки един от присъстващите се чувстваше дълбоко наранен, ала Уенди знаеше, че няма да е за дълго. Беше го наблюдавала след преждевременната смърт на Джон. Скръбта е унищожителна, всепоглъщаща. Но тя е само временна гостенка в душите на приятелите, дори на най-близките от тях. Остава по-дълго, дори завинаги, само в семейството, поне така би трябвало да бъде.

Уенди бе застанала в дъното на църквата. Пристигна късно и си тръгна рано. Не погледна към Марша и Тед. Разумът й не го позволяваше — не, тя нямаше да „стане една от тях“, както Чарли, да е жив и здрав, обичаше да казва. Това беше чисто защитен механизъм от нейна страна. И така бе редно.

Слънцето блестеше на небето. На погребения винаги беше така. Тя искаше пак да си спомни за Джон, за затворения му ковчег, ала разумът й отхвърли и това й желание. Тръгна надолу по улицата. На ъгъла се спря, затвори очи и обърна лице нагоре към слънцето. Часовникът й показваше единайсет часа преди обед. Беше време за срещата й с шериф Уокър в кабинета на съдебния лекар.

Разположена в най-мрачната част на „Норфък стрийт“ в Нюарк, службата по съдебна медицина отговаряше за областите Есекс, Хъдсън, Пасаик и Съмърсет. Напоследък Нюарк доста се бе оживил, но службата по съдебна медицина се намираше на няколко преки по-встрани. И после, защо биха поставили подобна служба на модно и оживено място?

Шериф Уокър я посрещна на улицата. Той чувстваше странно неудобство от размерите си и винаги ходеше леко прегърбен. Тя дори очакваше да приклекне пред нея, докато й говори, както правеха възрастните, когато разговаряха с деца, и от това той й стана още по-симпатичен.

— Последните два дни бяха доста напрегнати и за двама ни — каза Уокър.

Смъртта на Хейли Макуейд бе като реабилитация за Уенди. Вик я назначи отново и дори я повиши — направи я водеща на новините в събота и неделя. Информационните агенции изявиха желание да я интервюират, да им разкаже за Дан Мърсър и как тя, смелата репортерка, бе разкрила не само педофила, но и убиеца.

— Къде е детектив Тремънт? — попита тя.

— Пенсионира се.

— Няма ли да приключи случая?

— Че какво има за приключване? Хейли Макуейд е била убита от Дан Мърсър. Мърсър е мъртъв. Не мислите ли, че с това всичко свърши? Ще продължим да търсим трупа на Мърсър, но ме чакат и други случаи, а кой би искал да съди Ед Грейсън, задето е унищожил подобна отрепка?

— Сигурен ли сте, че Дан Мърсър го е извършил?

Уокър свъси вежди.

— Вие не сте ли?

— Само питам.

— Първо, случаят не е мой. На Франк Тремънт е. А той е съвсем сигурен. Но нещата не са приключили изцяло. Проучваме живота на Дан Мърсър. Издирваме други случаи на изчезнали момичета. Искам да кажа, че ако не бяхме открили телефона на Хейли в стаята на Дан, вероятно никога нямаше да направим връзка между нея и него. Той може да го е вършил години наред с други момичета, с много момичета. Може би и други деца са заставали на пътя му, не знаем нищо за това. Все пак аз съм областен шериф, а престъпленията дори не са извършени в моя район. Федералните се занимават с тях.

Влязоха в доста прозаичния кабинет на Тара О’Нийл, съдебния патологоанатом. Уенди бе благодарна на факта, че се намираха в стая, която приличаше повече на кабинет на училищен заместник-директор, отколкото на място, свързано с човешки трупове. Двете жени се бяха срещали и преди, когато Уенди отразяваше някои от местните убийства. Тара О’Нийл бе облечена с лъскава черна рокля, но неизменно правеше впечатление на изключително пищна жена, при все че притежаваше нещо от излъчването на Мортиша Адамс15. Тара беше висока, с дълга, права, твърде черна коса и бледо, спокойно, сияйно лице — външност, която би могла да бъде определена като безплътна.

— Здравей, Уенди.

Тя протегна ръка иззад бюрото си, за да се ръкува с нея. Стисна ръката й здраво, официално.

— Здравей, Тара.

— Не съм много убедена, че трябва да проведем този конфиденциален разговор — забеляза Тара.

— Сметнете го за услуга — каза Уокър.

— Но, шерифе, вие дори нямате правомощия тук!

Уокър разпери ръце.

— Наистина ли считате, че задължително трябва да мина по всички канали?

— Не — отвърна Тара. Тя седна и ги подкани да направят същото. — С какво мога да ви помогна?

Столът беше дървен и бе предназначен за всичко друго, но не и да създава комфорт. Тара седеше с изправен гръб и чакаше — бе съвършена професионалистка и винаги се държеше по най-подобаващия за мъртвите си пациенти начин. Помещението се нуждаеше от боядисване, но както се казва в стария виц, „пациентите на Тара никога не се оплакват“.

— Както уточних и по телефона — започна Уокър, — насаме да ни запознаете с всичко, с което разполагате за Хейли Макуейд.

— Разбира се. — Тара погледна към Уенди. — Да започна с разпознаването?

— Най-добре — съгласи се Уенди.

— Първо, няма никакво съмнение, че трупът, открит в Рингууд Стейт Парк, е на изчезналото момиче Хейли Макуейд. Бе в напреднал стадий на разлагане, но скелетът беше непокътнат, както и косата. С една дума, чертите й не се бяха изменили много, макар че кожата я нямаше. Искате ли да видите фотография на останките?

Уенди хвърли поглед към Уокър. Уокър имаше вид на човек, който всеки миг ще повърне.

— Да — отвърна Уенди.

Тара плъзна снимките върху бюрото си, сякаш им подаваше листите с ресторантското меню. Уенди се напрегна. Стомахът й се бунтуваше при вида на кръв. Гадеше й се дори от филмите, забранени за деца до 17-годишна възраст. Погледна само веднъж и бързо се извърна, ала дори за тази кратка секунда тя бе ужасена от видяното — разлагащото се лице на Хейли Макуейд.

— И двамата родители, Тед и Марша Макуейд, настояха да видят трупа на дъщеря си — продължаваше О’Нийл с изумително монотонен глас. — И двамата разпознаха дъщеря си и я идентифицираха за нашите документи. Преминахме по-нататък. Имаше пълно съответствие във височината и размера на скелета. На дванайсетгодишна възраст Хейли Макуейд си е счупила ръката — метакарпалната кост под пръста, който обикновено наричаме „безименен“. Костта беше зараснала, но на рентгеновата снимка си личаха следите от счупеното. Разбира се, направихме и ДНК анализ от материал, доставен от сестра й Патриша. Имаше съответствие. Накратко, идентификацията на трупа е несъмнена.

— А причината за смъртта?

Тара О’Нийл се опря с длани на бюрото.

— Неустановена до момента.

— Кога ще знаете със сигурност?

Тара О’Нийл се протегна и прибра снимките.

— Ако говорим откровено — отвърна тя, — вероятно никога.

Внимателно сложи фотографиите обратно в папката, затвори я и я остави от дясната си страна.

— Почакайте, нима наистина мислите, че никога няма да можете да установите причината за смъртта?

— Съвсем правилно.

— Не е ли необичайно?

Най-сетне Тара О’Нийл се усмихна. Усмивката й бе лъчезарна и едновременно с това трезва.

— Не, всъщност не е. За жалост обществото ни е свикнало да гледа по телевизията как съдебните лекари творят чудеса. Поглеждат през микроскопа и отговорите са пред очите им. За съжаление истината е съвсем различна. Ето например, нека си зададем въпроса: простреляна ли е била Хейли Макуейд? Първо — и това е в резултат на огледа на местопрестъплението — не са намерени никакви гилзи. Няма куршуми в трупа. Направих рентгенови снимки, за да видя дали върху костите няма белези и следи, които да говорят за огнестрелна рана. Нямаше. Доста сложно е и не мога да изключа напълно използването на огнестрелно оръжие. Куршумът може да не е засегнал костта. Тъй като по-голямата част от трупа се е разложила, не е задължително да видим следи, ако куршумът е минал през меките тъкани. Така че единственото, което мога да твърдя, е следното: няма доказателства за прострелване и използването на огнестрелно оръжие в случая е малко вероятно. Следите ли мисълта ми?

— Да.

— Добре. Бих направила същото заключение и по отношение на наличието на прободна рана, но не можем да сме сигурни. Ако извършителят е прекъснал артерия…

— Да, мисля, че разбирам.

— Съществуват и много други вероятности. Възможно е жертвата да е била удушена — една възглавница върху лицето и готово! Дори в случаи, когато трупът е открит след няколко дни, а не след месеци, удушаването трудно може да се установи със сигурност. Но в този случай, след като тялото е престояло най-вероятно три месеца под земята, фактически е напълно невъзможно. Направих и някои по-специфични изследвания, за да разбера дали в организма й не са вкарани определени вещества, но когато тялото е разложено до такава степен, ензимите в кръвния серум се освобождават. Много проби са неточни. Докато се разлагат, тъканите в тялото се превръщат в алкохоли, така че не можем да разчитаме и на тези изследвания. Стъкловидното тяло на Хейли — гелообразното вещество между ретината и лещата на окото й — се е раздробило, следователно и тук не можем да търсим следи от чуждо вещество.

— Значи не си сигурна, че е било убийство?

— Аз, в качеството си на съдебен лекар, не мога да го твърдя със сигурност.

Уенди хвърли поглед към Уокър. Той кимна с глава.

— Но ние можем. Помислете си само. Дори не разполагаме с трупа на Дан Мърсър. Била съм свидетел на случаи, които стигат до съда, без да е открит трупът, и, както казва Тара, това не е толкова необичайно при убийства, от които е минало много време.

О’Нийл стана, като ясно им подсказа, че е време да си вървят.

— Нещо друго?

— Имало ли е сексуално насилие?

— Давам ви същия отговор: не можем да сме сигурни.

Уенди се изправи.

— Благодаря, че ни отдели от времето си, Тара.

Последва още едно официално ръкостискане и Уенди отново се озова на „Норфък стрийт“ заедно с шериф Уокър.

— Разговорът помогна ли ти?

— Не.

— Казах ти, че тук няма нищо интересно.

— Значи това е всичко. Случаят е приключен, така ли?

— Официално и с този шериф? Да.

Уенди погледна надолу по улицата.

— Непрекъснато чувам да казват, че славните времена се завръщат в Нюарк.

— Само че не точно тук — забеляза Уокър.

— Така е.

— Ами ти, Уенди?

— Какво?

— За теб случаят приключен ли е?

Тя поклати глава.

— Все още не е.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

Тя отново поклати глава.

— Още не.

— Така да е.

Грамадният мъж пристъпваше от крак на крак с очи, вперени в паважа.

— Може ли да те помоля за нещо друго?

— Разбира се.

— Чувствам се глупаво. В смисъл че сега не му е времето и прочее.

Тя чакаше.

— Когато всичко свърши, когато след някоя и друга седмица всичко отмине — Уокър се помъчи да вдигне очи и да срещне погледа й, — ще имаш ли нещо против да ти се обадя?

Внезапно улицата сякаш опустя още повече.

— Прав беше относно точния момент.

Уокър мушна ръце в джобовете си и сви рамене.

— Никога не съм се отличавал с деликатност.

— Достатъчно си деликатен — отвърна Уенди, като се помъчи да остане сериозна.

Близостта на смъртта те кара да заобичаш живота още повече. Светът не е нищо друго освен тънки линии, разделящи ни от онова, което смятаме за крайности.

— Не, няма да имам нищо против да ми се обадиш.

Адвокатската кантора на Хестър Кримстийн „Бъртън и Кримстийн“ се намираше в центъра на Манхатън, застроен с небостъргачи, и от него се откриваше зашеметяваща гледка към града и река Хъдсън. Оттук се виждаше военният кораб „Дръзки“, който бе превърнат в музей, както и огромните кораби за увеселителни пътувания за по три хиляди туристи и тя си помисли, че по-скоро ще роди бебе, отколкото да се качи на някой от тях. Истината беше, че тази гледка си оставаше само гледка. Посетителите биваха изумени от нея, ала когато всеки ден е пред очите ти, необикновеното се превръща в баналност, колкото и да не желаеш да си го признаеш.

Ед Грейсън стоеше до прозореца. Гледаше навън, но дори да се е възхищавал на изгледа, не го показваше.

— Не знам какво да правя, Хестър.

— Аз пък знам — настоя тя.

— Слушам те.

— Чуй правния съвет на професионалиста: не прави нищо.

Грейсън продължи да гледа навън, но се поусмихна.

— Нищо чудно, че получаваш толкова пари.

Хестър разтвори ръце.

— Нима е тъй просто?

— В случая — да.

— Знаеш, че жена ми ме напусна. Иска да се премести в Квебек заедно с Ед младши.

— Съжалявам.

— Аз съм виновен за бъркотията.

— Ед, не ме разбирай погрешно, но нали знаеш, че не си падам по утешителните приказки и баналните забележки?

— О, да.

— Така че ще ти го кажа направо: наистина си забъркал голяма каша.

— Никога не съм посягал на някого.

— Но сега го направи.

— Нито съм стрелял по човек.

— Но в случая си стрелял. Какво искаш да ми кажеш с това?

И двамата замълчаха. Ед Грейсън се чувстваше уютно в тишината. Но не и Хестър Кримстийн. Тя започна да се люлее на стола си, захвана да си играе с писалката и театрално да въздиша. Накрая стана и прекоси стаята.

— Виждаш ли това?

Ед се извъртя. Тя сочеше към статуята на справедливостта.

— Да.

— Знаеш ли какво е?

— Разбира се.

— Какво?

— Шегуваш ли се?

— Кого изобразява тя?

— Справедливостта.

— И да, и не. Известна е под много имена. Справедливостта, Сляпата справедливост, гръцката богиня Темида, римската богиня Юстиция, египетската богиня Ма’ат, дори дъщерите на Темида — Дике и Астея.

— Ъъъ… какво имаш предвид?

— Оглеждал ли си я подробно? Повечето виждат най-напред завързаните й очи, защото, да, това очевидно се отнася до безпристрастността. Пълна глупост, защото всеки е пристрастен. Не можеш да избягаш от пристрастията. Но погледни дясната й ръка. Това е меч. Той би трябвало да предполага бързо и понякога жестоко, дори смъртно наказание. Но виждаш ли, само тя — системата — може да наказва. Единствено системата, колкото и да е объркана, има право да използва този меч. Но ти, приятелю, нямаш това право.

— Нима ми заявяваш, че не биваше да вземам закона в собствените си ръце? — повдигна вежди Грейсън. — Леле, Хестър, отиваш твърде далече.

— Виж везните, глупако! Държи ги с лявата си ръка. Някои хора са на мнение, че те представляват двете страни в спора — обвинителите и защитата. Други твърдят, че олицетворяват честността и обективността. Помисли си. Везните говорят за равновесие, нали така? Виж сега, аз съм адвокат и си знам цената. Знам какво мислят хората — че покварявам законността, че използвам вратичките в закона, че насилвам правораздаването или се възползвам от него. И това е така. Но каквото и да правя, аз не излизам извън системата.

— И това те оправдава?

— Да. Тъкмо в това се състои равновесието.

— А аз, нека използвам твоята метафора, нарушавам равновесието, така ли?

— Точно така. Това й е хубавото на нашата система. Може да бъде изкривявана и извивана — бог ми е свидетел, че непрекъснато го правя — но щом действаш вътре в границите й, правилно или неправилно, тя работи. Ако излезеш извън нея, ако изгубиш равновесие, макар да имаш най-добри намерения, ще последва хаос и катастрофа.

— Звучи ми така — каза Ед Грейсън и кимна с глава, — сякаш си правиш дълбок самоанализ.

Тя се усмихна на думите му.

— Може би. Но виждам, че и ти си съгласен с мен. Искаш да поправиш грешката. Ала ако го сториш, равновесието ще изчезне.

— Значи трябва да направя нещо, за да го възстановя.

— Не става така, Ед. Вече го знаеш. Остави нещата на самотек и тогава равновесието ще има шанс да се възстанови.

— Дори това да означава, че лошият ще остане на свобода?

Тя протегна ръце напред и му се усмихна.

— Кой е лошият в случая, Ед?

Мълчание.

Не знаеше как да й го каже, затова отсече направо.

— Полицията не разполага с доказателства относно Хейли Макуейд.

Хестър се замисли.

— Не можеш да си сигурен — отвърна. — Може би ние сме тези, които не разполагат с доказателства.

Глава 26

Домът на излезлия в пенсия детектив от полицията в Есекс Франк Тремънт представляваше колониална къща с две спални, облицована с алуминиеви повърхности, с малка, но идеално окосена морава отпред и с флага на нюйоркските „Джайънтс“ отдясно на входната врата. Божурите в сандъчетата за цветя бяха тъй пищно разноцветни, че Уенди се запита дали не са изкуствени.

Уенди изкачи десетте стъпала от пътеката до входа и похлопа на вратата. Пердето на еркерния прозорец помръдна. След миг вратата се отвори. Въпреки че погребението бе свършило преди часове, Франк Тремънт беше още с черния си костюм. Бе разхлабил вратовръзката си, горните две копчета на ризата му бяха откопчани. Беше пропуснал да обръсне някои части на лицето си. Очите му бяха зачервени и на Уенди й лъхна на алкохол.

Без да я поздрави, той с дълбока въздишка отстъпи встрани и й кимна с глава да влезе. Тя се гмурна в къщата. В стаята бе тъмно, осветяваше се само от една лампа. Върху овехтялата холна масичка Уенди зърна полупразна бутилка с етикет „Капитан Морган“. Ром. Пфу! На дивана бяха разхвърляни отворени вестници. На пода се въргаляше картонена кутия, пълна, както предположи тя, с личните му вещи от работното бюро. По телевизията вървяха продължителни рекламни клипове с твърде ентусиазирана треньорка и мнозина млади и красиви момичета със стегнати кореми. Уенди върна погледа си към Тремънт. Той сви рамене.

— Вече съм пенсионер и си помислих, че не е лошо от време на време да си поизплаквам очите с реклами.

Тя се помъчи да се усмихне. В края на масичката имаше фотографии на момиче в пубертетната възраст. Прически като нейната се носеха преди петнайсет, дори двайсет години, но първото, което Уенди забеляза, бе усмивката й — широка и лъчезарна, чист динамит, усмивка, която може да скъса сърцето на всеки родител. Уенди знаеше тази история. Без съмнение това бе дъщерята на Франк, която бе починала от рак. Уенди погледна отново към бутилката с ром и се запита как не се бе пропил.

— Какво е станало, Уенди?

— И така — започна тя, като се опитваше да спечели време, — ти официално излезе в пенсия.

— Аха. Оттеглих се с гръм и трясък, не мислиш ли?

— Съжалявам.

— Спести си съжаленията за семейството на жертвата.

Тя кимна с глава.

— Вестниците доста се занимаваха с теб — забеляза той. — Случаят те превърна в знаменитост. — Франк Тремънт вдигна чашата си, като имитираше наздравица. — Поздравления!

— Франк?

— Какво?

— Не казвай нищо, за което после ще съжаляваш.

Тремънт кимна с глава.

— Да, забележката ти е на място.

— Случаят е закрит официално, така ли? — попита тя.

— От наша гледна точка — като че ли е така. Извършителят е мъртъв — вероятно е заровен в гората, в което някой по-умен от мен би провидял дълбока ирония.

— Продължихте ли да притискате Ед Грейсън да предаде трупа?

— Доколкото можахме.

— И?

— Не пожела да говори. Исках да му предложа имунитет, ако ни каже къде е трупът на Мърсър, но големият ми шеф Пол Коупланд не се съгласи.

Уенди си помисли за Ед Грейсън, попита се дали да не го посети още веднъж — можеше пък пред нея да признае. Тремънт избута вестниците от дивана и покани Уенди да седне. Самият той се отпусна в коженото кресло и грабна дистанционното управление.

— Знаеш ли какво ще дават по телевизията?

— Не.

— „Съдът на Кримстийн“. Известно ли ти е, че тя защитава Ед Грейсън?

— Ти ми каза.

— Да, забравил съм. Така или иначе, когато го разпитвахме, тя направи някои много интересни забележки.

Той вдигна бутилката и си наля ром в чашата. Предложи и на нея, но тя отказа.

— Какви забележки?

— Заяви, че би трябвало да дадем медал на Ед Грейсън, задето е убил Дан Мърсър.

— Защото е въздал справедливост?

— Не, виждаш ли, това е едната страна. Но Хестър се опитваше да намекне за нещо много по-голямо.

— Което е?

— Ако Грейсън не бил убил Мърсър, ние никога нямало да намерим мобилния телефон на Хейли. — Той насочи дистанционното към телевизора и го изключи. — Заяви, че за трите месеца разследване не сме били отбелязали напредък и че Ед Грейсън ни бил предоставил единствената улика относно местонахождението на Хейли. После наблегна на факта, че добрият детектив трябвало да проучи известния перверзник, който се е навъртал в квартала на жертвата. И знаеш ли какво?

Уенди поклати глава.

— Хестър беше права — как съм могъл да не си дам сметка, че въпросният сексуален насилник е имал познати в града, където е живяла Хейли? Може би Хейли е била жива няколко дни след отвличането си. Може би съм можел да я спася.

Уенди погледна самоувереното, ала зловещо изражение на капитан Морган от етикета на бутилката. Каква страховита компания беше той за самотния пияница! Тя понечи да опровергае казаното от него, ала той махна с ръка и я спря.

— Моля те, не ми говори снизходително. Обидно е.

Имаше право.

— Не ми се вярва, че си дошла чак дотук, за да ме гледаш как тъна в самосъжаление.

— Не знам, Франк. Гледката е доста забавна.

Думите й почти го накараха да се усмихне.

— Какво искаш, Уенди?

— Защо мислиш, че тъкмо Дан Мърсър я е убил?

— Питаш дали има мотив ли?

— Да, точно това искам да те попитам.

— Искаш списък, подреден по азбучен ред ли? Както и ти самата го доказа, той е бил сексуален хищник.

— Добре, разбрах. Но в случая дали е така? Хейли Макуейд е била на седемнайсет. В щата Ню Джърси това е възрастта, на която съгласието й би имало пълна юридическа сила.

— Вероятно се е страхувал, че тя ще каже на някого.

— За кое? Юридически тя е имала право да излиза с когото си пожелае.

— Въпреки това. Би могла да го съсипе.

— И той я е убил, за да й запуши устата? — Уенди поклати глава. — Откри ли някаква следа за предишни отношения между Мърсър и Хейли?

— Не. Знам, че се опита да намекнеш за подобно нещо, когато бяхме в гората — че може да са се срещали в дома на бившата му жена и между тях да са възникнали отношения. Възможно е, но нямаме абсолютно никакви доказателства и не съм сигурен, че бих искал да се задълбочавам в тази посока — заради родителите й. Най-добре е да допуснем, че, да, той я е видял в дома на Уилър, че е бил завладян от мисълта за нея, хванал я е, направил е, каквото е направил, и я е убил.

Уенди се намръщи.

— Не го приемам.

— Защо? Нали помниш набедения за неин приятел Кърби Сенет?

— Да.

— След като открихме трупа й, адвокатът на Кърби му позволи да бъде, така де, по-обстоятелствен. Да, двамата са се срещали тайно, въпреки че той се е колебаел. Каза, че била много наранена, особено когато не я приели в университета. Дори предполагаше, че е вземала нещо.

— Наркотици ли?

Той сви рамене.

— Родителите й не бива да научават и за това.

— Не разбирам. Защо Кърби не ти го е казал още в началото?

— Защото адвокатът му се е опасявал, че ако узнаем характера на неговите отношения с нея, ще се отнесем грубо с момчето. И е бил прав.

— Но ако Кърби е нямал какво да крие?

— Първо, никой не твърди, че той няма какво да крие. Момчето е най-долнопробен наркопласьор. Ако тя е вземала нещо, предполагам, че тъкмо той й го е давал. Второ, повечето адвокати биха ти казали, че невинността всъщност нищо не означава. Ако Кърби бе заявил: да, ние имахме отношения и тя може да е смъркала или пушила нещо от онова, което аз й давах, щеше напълно да си разголи задника пред нас. И когато намерехме трупа, щяхме да бръкнем по-надълбоко, ако разбираш какво искам да кажа. Но щом всичко около него ни се изясни, логично бе той да проговори.

— Добра система — каза тя. — Да не споменавам аналната аналогия.

Той вдигна рамене.

— Сигурен ли си, че Кърби няма нищо общо?

— Какво общо може да има? Да не би той да е оставил телефона в хотелската стая на Дан Мърсър?

Тя се замисли върху думите му.

— Добре казано.

— При това той също има непоклатимо алиби. Виж, Кърби е типичното идиотче, дете от заможно семейство — от онези, които мислят, че са нафукани тарикатчета само защото са направили нещо гадно в Нощта на дяволите. Но тук той не се е провинил в нищо.

Тя се облегна назад. Очите й се спряха върху портрета на мъртвата му дъщеря, но не се задържаха дълго там. Бързо извърна поглед встрани, може би малко по-бързо от необходимото. Франк я видя.

— Дъщеря ми — каза.

— Разбрах.

— Няма да говорим за това, ясно?

— Ясно.

— И какъв ти е проблемът с този случай, Уенди?

— Мисля, че имам още много въпроси.

— Погледни отново снимката. Светът не е такъв, за какъвто го мислим.

Той изправи гръб. Очите му се вторачиха в нейните.

— Понякога — може би твърде често — въпросите са излишни.

Когато се върна при колата си, Уенди видя, че Тен-А-Флай й е изпратил съобщение. Обади му се.

— Мисля, че се добрахме до информация за Келвин Тилфър.

Членовете на Клуба на бащите бяха използвали последните два дни да установят местонахождението на останалите съквартиранти от „Принстън“. Най-лесно откриха, разбира се, Фарли Паркс. Уенди бе звъняла на бившия политик цели шест пъти. Фарли не бе откликнал на обажданията й. Нищо чудно. Живееше в Сейнт Луис и не му беше лесно да намине. Така че засега той оставаше малко встрани.

На второ място бе д-р Стийв Мишано. Тя го откри по телефона и го помоли да се срещнат. Ако можеше да не му казва причината по телефона, Уенди щеше да е доволна. Но Мишано дори не попита. Заяви, че е на смяна и че ще се освободи следобед на другия ден. Уенди си каза, че би могла да почака.

Но третият и според Уенди най-важният бе неуловимият Келвин Тилфър. Досега не бяха открили нищо за него. Името му изобщо не фигурираше в интернет — сякаш той не обитаваше тази планета.

— Какво? — попита тя.

— Има брат. Роналд Тилфър е доставчик в НТЗ — „Непрекъсваеми токозахранващи устройства“, в Манхатън. Единственият родственик, когото успяхме да открием. Родителите му са покойници.

— Къде живее?

— В Куинс, но можем да те улесним. Когато Дъг е работил за „Леман“, развивал е бизнес с НТЗ. Дъг се обади на старата си връзка в отдела за продажби и получи разписанието на брат му. Сега всичко е компютризирано, така че бихме могли да проследим движенията му онлайн, ако искаш да го намериш.

— Искам.

— Добре. Тръгваш към Горен Уестсайд. Докато той прави доставките, аз ще ти пращам имейли с местонахождението му.

Четирийсет и пет минути по-късно тя откри кафявия камион, паркиран пред ресторант на име „Телепан“ на Западна 69-а улица. Паркира колата си в зоната за едночасов престой, излезе и се облегна на бронята. Докато гледаше камиона, тя си припомни телевизионната реклама с мъжа с дългата коса, който рисува върху бялата дъска, спомни си как тъй и не разбра какво точно рисува, преди да види на екрана инициалите „НТЗ“ и името „Браун“. Щом се появеше надписът — това ставаше обикновено в най-решаващия момент на някой футболен мач — Чарли ще поклати глава и ще каже: „Голям пердах ще яде този тип“.

Странно е какво остава в паметта ти.

Роналд Тилфър — за когото тя прие мъжа в кафявата униформа на НТЗ — се усмихна и помаха с ръка зад гърба си, докато излизаше от ресторанта. Беше нисък, с късо подстригана коса, под униформените му панталони си личеше, че има стройни крака. Уенди се отблъсна от бронята на колата и му препречи пътя, преди той да стигне до камиона.

— Роналд Тилфър?

— Да?

— Казвам се Уенди Тайнс. Репортерка съм за новините по Ен Ти Си. Опитвам се да открия брат ви Келвин.

Той присви очи.

— За какво ви е?

— Подготвям материал за състудентите му от неговия випуск в „Принстън“.

— Не мога да ви помогна.

— Искам да поговоря с него.

— Не е възможно.

— Как така?

Той понечи да я заобиколи. Уенди отново застана пред него.

— Да кажем само, че Келвин не е на разположение.

— Какво пък трябва да означава това?

— Не може да говори с вас. Не може да ви помогне.

— Господин Тилфър?

— Трябва да се връщам на работа.

— Не, не трябва!

— Извинете?

— Това е последният ви адрес за днес.

— Откъде знаете?

Нека се чуди, рече си тя.

— Да престанем да си губим времето със загадъчни отговори като „не е на разположение“, „не може да говори“ и други от този род. Изключително важно е да разговарям с него.

— За абсолвентския му курс в „Принстън“?

— Не само за това. Някой вреди на колежанските съквартиранти.

— И си мислите, че това е Келвин?

— Не съм казала подобно нещо.

— Не може да е той.

— Помогнете ми да го докажа. В противен случай животът на някои хора ще бъде съсипан. Дори брат ви може да е в опасност.

— Не е.

— Тогава нека помогне на старите си приятели.

— Келвин? Той не е в състояние да помогне на никого.

Отново загадъчност. Започваше да й писва.

— Говорите така, сякаш е мъртъв.

— Би могло и така да се каже.

— Не желая да ви прозвучи мелодраматично, господин Тилфър, но въпросът наистина е на живот и смърт. Ако не искате да говорите с мен, мога да докарам полицията при вас. Дойдох сама, но бих могла да се върна заедно с новинарската си група — с камери, магнетофони, оператори.

Роналд Тилфър изпусна дълбока въздишка. Заплахата й бе фалшива, разбира се, но пък той не го знаеше. Прехапа устни.

— Не повярвахте, като ви казах, че не може да ви помогне, така ли?

— Съжалявам.

Той сви рамене.

— Добре тогава.

— Какво му е доброто?

— Ще ви заведа да видите Келвин.

Уенди погледна Келвин Тилфър през дебелото защитно стъкло.

— Откога е тук?

— Последния път ли? — Роналд Тилфър вдигна рамене. — Може би три седмици. След седмица вероятно ще го пуснат.

— И къде ще отиде?

— Живее на улицата, докато отново не направи нещо опасно. Тогава го връщат отново тук. Държавата вече не вярва в продължителното задържане на пациентите в психиатричните клиники. Затова отново ще го пуснат.

Келвин Тилфър яростно пишеше нещо в тетрадката пред себе си, а носът му почти докосваше листа. През стъклото Уенди го чуваше как крещи. Безсмислици. Келвин изглеждаше доста по-възрастен от състудентите си. Косата и брадата му бяха посивели. Зъбите му бяха изпопадали.

— Той бе умникът в семейството — каза Роналд. — Чудак и гений, особено в областта на математиката. Тетрадката му е пълна с такива неща. Математически формули. По цял ден ги пише. Не може да изключи мозъка си. Виждате ли, майка ни правеше всичко възможно, за да го превърне в нормално момче. В училище искаха той да преминава няколко години наведнъж. Но тя не му разреши. Караше го да спортува — правеше всичко, за да го задържи в рамките на нормалното. Но ние сякаш винаги сме знаели накъде се е запътил. Тя се мъчеше да задържи развитието на лудостта. Все едно да задържиш океана с голи ръце.

— Какво му има?

— Остра шизофрения. Изпада в ужасни състояния.

— Исках да попитам какво му се е случило?

— Какво искате да кажете? Той е болен. Тук въпросите са излишни. — Въпросите са излишни — днес за втори път чува тази забележка. — Как се разболяваш от рак? Не е станал такъв, защото мама го е напляскала веднъж в детството му. Причината е нарушение на биохимичното равновесие в организма му. Както вече казах, винаги си е бил такъв. Дори като дете той не спеше. Не можеше да изключи мозъка си.

Уенди си спомни думите на Фил. Чудак. Странен математически гений.

— Медикаментите не му ли помагат?

— Укротяват го, така е. Както стреличките с транквилизатори укротяват слона. Той не знае нито къде е, нито кой е. Когато завърши университета, назначиха го на работа в една фармацевтична компания, но той не се застояваше на работното си място. Непрекъснато изчезваше и го уволниха. Заживя по улиците. Цели осем години не знаехме къде е. Когато най-после го открихме в един кашон, пълен със собствените му фекалии, Келвин имаше счупени кости, които бяха зараснали накриво. Зъбите му бяха опадали. Нямам представа как изобщо бе оживял, къде е намирал храна, през какво е трябвало да премине.

Келвин отново се разкрещя:

— Химлер! Химлер обича котлети от риба тон!

Тя се обърна към Роналд.

— Химлер ли? Известният нацист?

— Така е. Говори нелепости.

Келвин отново започна да драска в тетрадката си, още по-бързо от преди.

— Мога ли да поговоря с него? — попита тя.

— Шегувате се, нали?

— Не.

— Няма да ви е от полза.

— Но няма и да навреди.

Роналд Тилфър погледна през стъклото.

— През по-голямата част от времето той вече дори не ме разпознава. Гледа през мен. Исках да го взема у дома, но имам жена, дете…

Уенди мълчеше.

— Трябва да направя нещо, да го защитя, не сте ли съгласна? Като се опитам да го заключа някъде, той се ядосва. Затова го пускам на свобода и не преставам да се тревожа за него. Като деца ходехме да гледаме „Янките“. Келвин знаеше всичко за всеки един от играчите. Можеше да ти каже кога точно са направили смяна в играта. Ето каква е моята теория: гениалността е проклятие. Така си мисля. Някои са на мнение, че геният възприема Вселената по начин, по който ние не можем. Той вижда света в неговата реалност, която е тъй ужасна, че геният губи разсъдъка си. Със сигурност това води до лудост.

Уенди се взираше право пред себе си.

— Келвин говорил ли е някога за „Принстън“?

— Майка ми толкова се гордееше с него! Всъщност всички бяхме горди. Хлапетата от квартала не посещаваха университет от Бръшляновата лига. Опасявахме се, че няма да ни приемат сред тях, ала той се сприятеляваше бързо.

— Приятелите му са в опасност.

— Погледнете го, госпожо Тайнс. Мислите ли, че може да им помогне?

— Бих искала да опитам.

Той сви рамене. Администраторът я накара да подпише някакви документи и ги посъветва да не се приближават много до него. Няколко минути по-късно въведоха Уенди и Роналд в оградената със стъкло стая. До вратата застана санитар. Келвин седеше до писалището и не спираше да дращи в тетрадката си. Бюрото беше широко, така че Уенди и Роналд стояха на доста голямо разстояние от него.

— Здравей, Келвин — поздрави го Роналд.

— Дроунс не разбира същината.

Роналд хвърли поглед към Уенди. Направи й знак тя да продължи.

— Учил си в „Принстън“, нали, Келвин?

— Казах ти. Химлер обича котлети от риба тон.

Не откъсваше очи от тетрадките.

— Келвин?

Той продължаваше да пише.

— Помниш ли Дан Мърсър?

— Бяло момче.

— Да. А Фил Търнбол?

— Безоловният бензин причинява главоболие на благодетеля.

— Твоите приятели от „Принстън“.

— Бръшляновата лига, човече. Някои от момчетата носеха зелени обувки. Мразя зелени обувки.

— И аз.

— Бръшляновата лига.

— Правилно. Твоите приятели от Бръшляновата лига. Дан, Фил, Стийв и Фарли. Помниш ли ги?

Най-после Келвин спря да дращи. Вдигна поглед. Очите му бяха като две празни плочи. Той се взря в Уенди, но явно не я виждаше.

— Келвин?

— Химлер обича котлети от риба тон — повтори той, като настоятелно шепнеше. — А кметът? Не му пукаше.

Роналд седна. Уенди се помъчи да го накара да я погледне в очите.

— Искам да поговорим за съквартирантите ти в колежа.

Келвин се засмя и се вторачи в нея.

— Съквартиранти ли?

— Да.

— Смешно. — Той се разкикоти също като побъркан. — Съквартиранти. Като да си с квартирата си. Сякаш ти и квартирата ти правите секс и квартирата забременява от теб. Сякаш си с нея, схващаш ли?

Той отново се разсмя. Е, каза си Уенди, това е по-добро от рибните предпочитания на Химлер.

— Спомняш ли си старите съквартиранти?

Смехът пресекна, сякаш бе на запис и някой го бе изключил.

— Те са в беда, Келвин — каза тя. — Дан Мърсър, Фил Търнбол, Стийв Мишано, Фарли Паркс. Всичките са в беда.

— В беда?

— Да. — Тя повтори четирите имена. После пак.

Лицето на Келвин започна да се променя. Изкриви се пред очите им.

— О, боже, о, не…

Келвин се разплака.

Роналд застана нащрек.

— Келвин?

Роналд протегна ръка към брат си, ала писъкът на Келвин го спря. Той бе неочакван и пронизителен. Уенди отскочи назад.

Очите му се бяха разширили.

— Белязаното лице?

— Келвин?

Той бързо се изправи, столът му се катурна. Санитарят тръгна към него. Келвин отново изпищя и се сви в ъгъла на стаята. Санитарят повика подкрепление.

— Белязаното лице! — пищеше Келвин. — Ще ни избие всичките! Белязаното лице!

— Кой е Белязаното лице? — изкрещя въпроса си Уенди.

— Оставете го на мира! — извика Роналд.

— Белязаното лице! — Келвин стисна очи. Хвана главата си с ръце и я стисна от двете страни, сякаш черепът му всеки миг щеше да се разцепи на две половини. — Казах им! Предупредих ги!

— Какво означава това, Келвин?

— Спрете! — нареди Роналд.

Келвин загуби мисълта си. Главата му се залюшка напред-назад. Дойдоха двама санитари. Щом ги зърна, Келвин запищя:

— Спрете лова! Спрете лова!

Той се свлече на пода и се опита да избяга, като пълзеше на четири крака. Очите на Роналд се насълзиха. Опита се да успокои брат си. Келвин се изправи на крака. Санитарите се отнесоха с Келвин така, сякаш бяха на футболното игрище. Единият го удари ниско долу, а другият го хвана през раменете.

— Не го наранявайте! — извика Роналд. — Моля ви!

Келвин беше паднал на пода. Санитарите му слагаха усмирителна риза. Роналд ги молеше да не го нараняват. Уенди се опита да се приближи до Келвин, протегна ръка към него.

Най-после очите му срещнаха нейните. Докато той се дърпаше да се освободи, Уенди пропълзя по-близо до него. Един от санитарите й изкрещя:

— Махай се оттам!

Тя не му обърна внимание.

— Какво има, Келвин?

— Казах им — прошепна той. — Предупредих ги.

— За какво ги предупреди, Келвин?

Келвин се разплака. Роналд я сграбчи за рамото и се опита да я издърпа настрана. Тя го отблъсна.

— За какво ги предупреди, Келвин?

В стаята влезе трети санитар. Той носеше в ръка спринцовка за инжекции. Заби я над лакътя му. Сега Келвин я гледаше право в очите.

— Да не излизат на лов — отговори той с изненадващо спокоен глас. — Повече не биваше да излизаме на лов.

— На лов за какво?

Ала инжекцията му бе подействала.

— Никога не биваше да излизаме на лов — тихо каза той. — Белязаното лице ще ти каже. Никога не биваше да ловуваме.

Глава 27

Роналд Тилфър нямаше представа какво имаше предвид брат му, като спомена „белязаното лице“ и „ловуването“.

— И преди е говорил за белязани и ловуване. Както повтаря и името на Химлер. Мислех, че не означават нищо.

Уенди тръгна да си ходи, като се питаше какво да прави с ненадеждната информация; чувстваше се по-объркана, отколкото в началото на деня.

Чарли лежеше на дивана и гледаше телевизия.

— Здравей — поздрави го тя.

— Какво има за вечеря?

— Добре съм, благодаря. А ти?

Чарли въздъхна.

— Няма ли да пропуснем фалшивите любезности?

— Както и доброто възпитание, може би?

Чарли не помръдна от мястото си.

— Добре ли си? — попита го тя с по-загрижен тон, отколкото възнамеряваше.

— Аз ли? Добре съм, защо?

— Хейли Макуейд ти беше съученичка.

— Да, но всъщност не я познавах.

— Много от съучениците и приятелите ти бяха на погребението.

— Знам.

— Кларк и Джеймс също бяха там.

— Знам.

— Защо ти не пожела да отидеш?

— Защото не я познавах.

— Кларк и Джеймс познаваха ли я?

— Не — отвърна Чарли и седна. — Виж, чувствам се ужасно. Това е трагедия. Но хората, дори най-добрите ми приятели желаят и те да вземат участие, това е всичко. Не са отишли там, за да изразят уважението си. Отишли са, защото са мислели, че ще е страхотно. Искали са да станат част от нещо. Правят го само заради себе си, разбираш ли какво ти казвам?

Уенди кимна с глава.

— Разбирам.

— Няма лошо — продължаваше Чарли. — Но когато става въпрос за мъртво момиче, съжалявам, мен ме няма.

Чарли отново опря глава на възглавницата и се загледа в телевизора. Тя се взря в него за миг.

Без да я погледне, той отново въздъхна и попита:

— Какво има?

— Прозвуча ми също като баща си.

Той замълча.

— Обичам те — каза Уенди.

— Като баща ми ли ще ти прозвуча, ако те попитам: „Какво има за вечеря“?

Тя се засмя.

— Ще проверя в хладилника.

Но предварително знаеше, че в него няма нищо, така че щеше да поръча готова храна. Японски ролчета с кафяв ориз, за да е по-здравословно.

— О, има и още нещо. Познаваш ли Кърби Сенет?

— Не много. Само по външност.

— Той добро момче ли е?

— Не. Пълен глупак.

Тя се усмихна на думите му.

— Чух, че е от дребните наркопласьори.

— Той е от едрите шушумиги. — Чарли седна на дивана. — Какви са тези въпроси?

— Проучвам Хейли Макуейд от друга гледна точка. Според слуховете двамата са били двойка.

— И?

— Не би ли могъл да поразпиташ за тях?

Той й хвърли пълен с ужас поглед.

— Искаш да ме използваш за свой доносник ли?

— Идеята не е добра, нали?

Той не си направи труда да отговори и внезапно я осени друга мисъл, която й се стори доста добра. Тръгна нагоре по стълбите и седна пред компютъра. Бързо прегледа някои снимки и се спря на най-подходящата. Момичето на фотографията изглеждаше на около осемнайсет, евроазиатка, с очила, блуза с голямо деколте, страхотно тяло.

Аха, става.

Уенди бързо откри страница на момичето във „Фейсбук“, като се възползва от снимката й. Името измисли, като комбинира имената на двете си най-добри приятелки в колежа — Шарън Хейт. Аха, добре. Сега трябваше да се сприятели с Кърби.

— Какво правиш?

Беше Чарли.

— Създавам фалшив профил.

Чарли се намръщи.

— За какво?

— Надявам се да изкуша Кърби да се сприятели с мен. Така ще мога да разговарям с него.

— В реално време?

— Какво, няма ли да проработи?

— Не и с тази снимка.

— Че защо?

— Твърде предизвикателна е. Сякаш искаш да вкараш спам.

— Какво да вкарам?

Той въздъхна.

— Компаниите използват подобни фотографии, за да натрапят на абонатите нежелани съобщения. Виж, намери момиче, което да изглежда добре, но да е реално. Нали знаеш какво имам предвид?

— Мисля, че знам.

— Напиши, че е, да речем, от Глен Рок. Ако е от Касълтън, няма как да не я познава.

— Моля? Нима познавате всички момичета в града?

— Всички предизвикателни момичета ли? Ами да. Или сме чували за тях. Затова избери някой град наоколо, но да не е твърде близо. После пиши, че си чувала за него от приятелка или че си го зърнала в търговския център на „Гардън Стейт Плаза“ или някъде другаде. Може да й дадеш името на реално съществуващо момиче от някой град, в случай че той попита някого за нея, или я потърси в телефонния указател. Трябва да си сигурна, че в „Гугъл“ няма да се появи друга нейна снимка. Излъжи, че тъкмо си се регистрирала във „Фейсбук“ и че си търсиш приятели, иначе ще се запита защо не познаваш много хора. Малко подробности няма да са излишни — любими филми, любими рок групи.

— Като U2!

— Само гледай да не са на сто години — забеляза той и изброи някои групи, за които дори не бе чувала. Записа си ги.

— Мислиш ли, че ще се получи? — попита Уенди.

— Съмнително е, но знае ли човек? Поне ще те впише в списъка на приятелите си.

— И какво ще означава това за мен?

Отново въздишка.

— Вече го обсъдихме. Като страницата на завършилите „Принстън“. Щом се включиш, ще можеш да я видиш цялата. Ще разгледаш снимките му онлайн, постерите, приятелите му, любимите му игри, всичко.

Страницата на завършилите „Принстън“ я подсети за нещо друго. Тя щракна върху нея, намери линка Admin и натисна бутона, за да изпрати имейл. Администраторът се казваше Лорънс Черстън, „бившият председател на класа ни“, както пишеше в краткото му представяне. Беше сниман с вратовръзка в цветовете на „Принстън“ — оранжево и черно. Леле! Уенди му написа кратко съобщение:

Щом натисна бутона за изпращане на съобщението, телефонът й избръмча. Тя видя, че на екрана се изписва текст. Беше от Фил Търнбол: „Трябва да поговорим“.

Тя отговори: „Добре, обади ми се сега“.

Последва известно забавяне. После: „Не по телефона“.

Уенди се зачуди какво ще е това и написа: „Защо?“.

„Да се срещнем след 30 мин. в бар «Зебра»?“

Уенди се питаше защо той избегна въпроса й. „Защо не можем да говорим по телефона?“

Последва още по-дълга пауза. „Точно сега не се доверявай на телефоните.“

Тя се намръщи. Стори й се твърде тайнствено и конспиративно, а честно казано, Фил Търнбол не й бе направил впечатление на човек, който обича да преиграва. Нямаше смисъл да се впуска в догадки. Скоро щеше да разбере. Тя написа ОК и погледна към Чарли.

— Какво? — попита я той.

— Трябва да бързам за една среща. Ще си поръчаш ли вечеря?

— О, мамо!

— Какво има?

— Тази вечер е събранието за организиране на абитуриентското ни празненство, забрави ли?

Тя се плесна по челото.

— По дяволите, съвсем ми изскочи от ума!

— В гимназията след… — Чарли погледна към китката си, макар че не носеше часовник, — о, след по-малко от трийсет минути. Включена си в комисията, отговаряща за закуските или за нещо подобно.

Всъщност тя трябваше да занесе захар/изкуствен подсладител и мляко/немлечни добавки за кафето, макар че скромността не й позволяваше да се хвали с този факт.

Можеше да се освободи от задължението си, но училището гледаше на организирането на абитуриентската вечер доста сериозно, а напоследък тя проявяваше в най-добрия случай незаинтересуваност по отношение на сина си. Взе мобилния телефон и изпрати съобщение на Фил Търнбол: „Не може ли да го отложим за 10 часа?“.

Отговорът се забави. Тя отиде в спалнята си и си облече джинси и зелена блуза. Свали си контактните лещи и си сложи чифт очила, после опъна косата си назад и я върза на опашка. Работеща жена.

Телефонът й избръмча. Пристигна отговор от Фил Търнбол: „ОК“.

Тя заслиза по стълбите. Попе беше в кабинета. На главата си бе завързал червена кърпа — бандана. Банданите — или манданите, както ги наричаха понякога, щом се носеха от мъже — се харесваха на малцина. Попе бе един от тях.

Щом я видя, той поклати глава.

— Сложила си бабешки очила?

Тя вдигна рамене.

— С тях никога няма да свалиш мъж.

Сякаш това бе целта й на някакво си училищно събрание.

— Не че ти влиза в работата, но така се случи, че ме поканиха да изляза.

— След погребението?

— Аха.

Попе кимна с глава.

— Не се изненадвам.

— Защо?

— Най-добър секс в живота си съм правил след погребение. Пълна забрава на задната седалка на една лимузина.

— Олеле! После ще ми разкажеш ли подробностите?

— Сарказъм ли долавям в думите ти?

— Дори много.

Тя го целуна по бузата, помоли го да обърне внимание на вечерята на Чарли и се отправи към автомобила си. Спря на супермаркета да купи добавките към кафето. Когато пристигна в гимназията, паркингът бе пълен. Тя успя да паркира на „Бевърли Роуд“. Настани се на петнайсетина метра от забранителния знак, нямаше желание да вади рулетката, за да измери разстоянието. Тази нощ Уенди Тайнс щеше да се движи по ръба.

Когато Уенди влезе, родителите вече се тълпяха около щанда за безплатно кафе и търсеха захарта и млякото. Тя се втурна към тях и докато вадеше добавките към кафето, горещо им се извиняваше. Мили Ханоувър, президент на Комисията за здравословно хранене и безопасност на работната среда, майката, която винаги е организирала идеалните кръжоци по изкуства и занаяти в определените за игра дни, мълчаливо изрази неодобрението си. За разлика от нея бащите бяха всеопрощаващи. Всъщност бяха твърде благоразположени към Уенди. Тъкмо поради тази причина Уенди носеше блузата си закопчана до шията, джинсите й бяха свободни и не обгръщаха плътно бедрата, на носа си имаше очила и косата й бе завързана на опашка. Не си позволяваше да води продължителни разговори с женените мъже. В никакъв случай. Нека я наричат както си искат — надменна, кучка — това бе по-добре от определения като свалячка, проститутка или нещо още по-лошо. Омъжените жени в града и бездруго ме гледат с подозрение, покорно благодаря. В моменти като този й се искаше да си сложи тениска с надпис: „Нямам намерение да открадна мъжете ви, бъдете спокойни!“.

Разговорите се въртяха предимно около колежа: чие дете е прието или не е прието в съответното учебно заведение. Някои родители се хвалеха, други се шегуваха, трети — и това бяха любимците й — се извъртаха като политици след дебати, като внезапно започваха да сипят суперлативи относно „добре обезопасените“ училища, сякаш те бяха за предпочитане пред първоначално избраните от тях колежи. Не ги ли съдеше твърде строго? Може би те просто се опитваха да скрият разочарованието си.

Звънецът безмилостно зазвъня, като запрати Уенди назад в училищните години; всички се запътиха към централната част на гимназията. Един щанд предлагаше на родителите да разлепват пътни знаци за ограничена скорост, на които пишеше: „Моля, карайте бавно — ние (нарисувано сърце) нашите деца“, което, както й се стори на нея, бе въздействащо въпреки намека: сиреч ти, който си зад волана, не обичаш децата си. На друг щанд имаше ваденки за прозорци, които уведомяваха съседите, че твоята къща е „Без наркотици“, което не беше лошо, но бе излишно като надписа „Внимание, дете!“. Тук беше и щандът на „Международния институт за борба с алкохола“, където се рекламираше кампанията против детските събирания, на които се употребява алкохол, наречена „Не и в нашия дом“. От друг един щанд подаваха в ръцете им договори — „обет за неупотреба на алкохол“. Ученикът се заклеваше никога да не пие, нито да се вози в колата на човек, който е пил. Родителят на свой ред се задължаваше да прибере детето си от където и да е, независимо в кой час на денонощието му се обади то.

Уенди си намери място на редовете по-отзад. Един прекалено дружелюбен баща, „глътнал“ корема си и цъфнал в усмивка като телевизионен водещ на забавна програма, се настани до нея. Посочи към щандовете.

— Прекалената безопасност не е на добро — забеляза той. — Понякога прекаляваме с грижите за децата си, не мислите ли?

Уенди не каза нищо. Свъсената му съпруга зае мястото от другата му страна. Уенди съвестно поздрави намръщената жена, представи се и каза, че е майката на Чарли, като усърдно избягваше погледа на господин Голяма усмивка.

Директорът Пийт Зекър се качи на подиума и благодари на всички, които са се отзовали на поканата му, въпреки „изключително тежката седмица“. Почетоха паметта на Хейли Макуейд с едноминутно мълчание. Някои се чудеха защо събранието не бе отложено за друга вечер, но календарът на училището бе запълнен до краен предел и нямаше свободни дни. Освен това колко време трябва да се изчака? Още един ден? Още една седмица?

И така, след още минута-две мъчително мълчание Пийт Зекър представи Мили Ханоувър, която развълнувано им съобщи, че темата на тазгодишното събрание по повод завършването на гимназията ще бъде „Супергероите“. Накратко, обясняваше Мили надълго и широко, ще украсят салона на училището, като обособят различните сцени от известни комикси. Пещерата на Батман. Крепостта на Супермен. Х-дома на Х-хората, или както се нарича там. Американския щаб на Лигата за справедливост. През изминалите години училището е било украсявано с теми от Хари Потър, било е декорирано като телевизионното шоу „Сървайвър“ (това бе може би преди няколко години, спомни си Уенди), дори като обиталището на Малката русалка.

Идеята беше да се предостави на абитуриентите сигурно място за празнуване след връчването на дипломите. Автобусите вкарваха учениците вътре, а придружителите оставаха навън. Никакъв алкохол, никакви наркотици, макар че в миналите години някои деца си бяха внесли. И все пак, като се имаше предвид присъствието на родителите и автобусите, които щяха безпроблемно да превозят децата обратно, организираният абитуриентски бал бе далеч по-приемлива алтернатива на увеселенията по повод завършването на гимназията в миналото.

— С радост ви представям моите трудолюбиви председатели на секции — каза Мили Ханоувър. — Щом чуете името си, моля да се изправите.

Тя представи председателя си на секцията по украсата, председателя си по напитките, председателя си по храната, председателя си по транспорта, председателя си по рекламата, като всеки един от тях се изправяше сред аплодисменти на околните.

— За останалото чакаме доброволци. Без вашето участие няма да успеем, а и това е великолепен начин да направите така, че завършването на гимназията да остави приятни спомени в душата на вашето дете. Да си припомним, че всичко това е заради децата ви, и да не се осланяме на другите да свършат работата вместо вас.

Гласът на Мили звучеше тъй снизходително, че повече нямаше накъде.

— Благодаря, че ме изслушахте. Списъците са навън и очакват подписите ви.

Директорът Пийт Зекър им представи полицай Дейв Пекора от участъка в Касълтън, комисар по безопасността, който продължи да обяснява с какви опасности е свързан периодът след завършване на гимназията, както и празненствата по този повод. Говореше за това, как хероинът отвръща на удара, говореше за „фарма-увеселенията“, на които хлапетата, откраднали медикаменти от дома си, ги размесват в огромна купа и си правят експерименти. Миналата година Уенди бе намислила да заснеме репортаж за тях, ала не успя да намери реални примери, предлагаха й само разкази на очевидци. Един служител от Комитета против използването и разпространението на наркотици към Министерството на правосъдието й каза, че така наречените фарма-празненства са повече митология, отколкото реалност. Полицай Пекора ги предупреди, че не бива да се употребява алкохол в незряла възраст:

— Четири хиляди деца умират всяка година от прекомерна употреба на алкохол.

Ала той не уточни дали става въпрос за целия свят, или само за САЩ, и на каква възраст са тези деца. Отново наблегна на факта, че „родителят не прави добра услуга на детето си“, като организира в дома си събирания с употреба на алкохол. Със сурово изражение на лицето той цитира няколко случая, в които подобни родители са били осъдени за убийство и сега лежат в затвора. Започна да описва живота в затвора, и то с доста големи подробности — също като във версията за родители на известния документален филм на Арнолд Шапиро от 1978 година „Изплаши ги!“.

Уенди тайничко погледна към часовника, сякаш отново бе ученичка. Девет и половина. Мислите се гонеха в главата й. Първата: искаше й се да се махне оттук и да види какво става с Фил Търнбол, който внезапно бе станал много загадъчен. Втората: може би трябваше да избере в коя комисия да влезе. Макар че тя нямаше еднозначно отношение към замисъла на абитуриентската забава — от една страна, това сякаш бе още един начин да подхранят капризите на децата си, но от друга — нямаше ли да е нечестно, както се бе изразила и Мили, да остави другите да се погрижат за нещо, в което щеше да участва и Чарли?

И третата, може би най-силната, бе мисълта за Ариана Насброу и за това как алкохолът и шофирането бяха убили Джон. Чудеше се дали родителите на Ариана са присъствали на събрание като това, дали цялата тази свръхзагриженост за безопасността на децата наистина би помогнала да се спаси поне един живот през идните няколко седмици, така че друго семейство да не трябва да премине през онова, което бяха преживели двамата с Чарли.

Зекър се върна на подиума и закри събранието с думите: „Благодаря ви за присъствието тази вечер“. Уенди се огледа за познати лица и се разочарова от себе си, че познава толкова малко от родителите на съучениците на сина си. Естествено, семейство Макуейд ги нямаше. Не беше тук и Джена с Ноел Уилър. Защитата на бившия й съпруг, който бе скандализирал общественото мнение в града, бе коствала на Джена доброто име, а убийството на Хейли Макуейд със сигурност бе направило квартала неподходящо място за живеене.

Родителите започнаха да се стичат към местата със списъците, за да заявят своето желание. Уенди си спомни, че Бренда Трейнър, председателката на комисията по рекламата, дружеше с Джена Уилър и бе една от местните клюкарки — печеливша комбинация, високо ценена в квартала. Уенди се запъти към нея.

— Здравей, Бренда.

— Радвам се да те видя, Уенди. Искаш да се запишеш в комисията ли?

— О, да! Мислех си, че бих могла да помогна с рекламата.

— О, би било чудесно! Кой друг, ако не прославената телевизионна журналистка?

— Е, чак прославена.

— Така си е.

Уенди се насили да се усмихне.

— Къде да се подпиша?

Бренда й показа листа.

— Събираме се всеки вторник и четвъртък. Ще можеш ли да домакинстваш някоя от сбирките ни?

— Разбира се.

Тя наведе глава и написа името си.

— Според теб — каза Уенди, — Джена Уилър не би ли била подходяща кандидатура за комисията по рекламата?

— Шегуваш се, нали?

— Мисля, че има журналистическо образование — измисли си Уенди.

— На кого му пука? След онова, което направи, след като допусна онова чудовище в нашата общност — искам да кажа, че семейството се изнесе.

— Изнесе ли се?

Бренда кимна с глава и се наведе.

— Пред къщата им има табела „Продава се“.

— О!

— Дори Аманда няма да присъства на празненството по случай завършването. Мъчно ми е за нея — вината не е нейна, но все пак взели са правилното решение. Присъствието й би било тягостно за всички.

— А къде се местят?

— Чух, че Ноел получил място в една болница в Охайо, Кълъмбъс или Кантън, или пък беше Кливлънд. Беше нещо с К и аз се обърках. Но като си помисля сега, сякаш беше Синсинати. И то се пише така, но се произнася като „с“. Наричат го меко К16, нали?

— Така е. Дали вече са се преместили?

— Не, мисля, че не са. Талия ми каза — нали познаваш Талия Норич? Добра жена. Дъщеря й се казва Али. Малко пълничка. Та Талия ми каза, че чула, че са отседнали в хотел „Мариот Кортярдс“ и всеки момент ще се пренесат.

Бинго!

Уенди си спомни какво бе казала Джена за Дан, за това, че част от него е останала непозната за нея, но как се беше изразила? Нещо му се било случило в колежа. Може би беше време отново да поговори с Джена Уилър.

Тя се сбогува, смеси се с тълпата на излизане и се отправи на среща с Фил Търнбол.

Глава 28

Фил бе седнал в сравнително тих ъгъл в задната част на спортния бар — относително, разбира се, тъй като спортните барове не са направени за уединение, разговори или размисъл. В бара нямаше хора с червени носове и отпуснати рамене, нито победени мъже, които да давят мъката си в алкохол. Никой не се взираше в празната си чаша, когато наоколо му имаше безброй широкоекранни телевизори, предаващи избрани моменти от спортни състезания — тъкмо те привличаха вниманието им.

Барът се казваше „Обичай зебрата“. Той ухаеше повече на скара и салса, отколкото на бира. Тук беше шумно. Отбор софтболисти празнуваха победата си. Играеха „Янките“. Няколко млади жени, облечени с фланелки с името на Джетър17 на гърдите, викаха в тяхна полза малко по-въодушевено, отколкото бе нужно.

Уенди се вмъкна в сепарето. Фил носеше зелена риза за голф, чиито две горни копчета бяха разкопчани. Навън се показваше валмо от сивите косми на гърдите му. Той се бе закичил с лека усмивка и бе опулил очи.

— Имахме отбор по софтбол — каза. — Преди години. Когато започнах. След всяка игра ходехме на бар. И Шери идваше с нас. Носеше бяла секси фланелка, нали ги знаеш — от онези, впитите, с тъмните три четвърти ръкави?

Уенди кимна с глава. Той говореше леко завалено.

— Господи, колко беше красива!

Тя го чакаше да се изкаже. Повечето репортери правеха така. Тайната на доброто интервю се криеше в способността на журналиста да оставя мълчанието между репликите незапълнено. Изминаха няколко секунди. После още няколко. Ясно, стига толкова мълчание. Понякога и репортерът имаше нужда да каже нещо.

— Шери е още красива — каза Уенди.

— О, да.

Лицето му бе застинало в полуусмивка. В бутилката нямаше повече бира. Очите му лъщяха, лицето му се бе зачервило от пиене.

— Но вече не ме гледа така. Не ме разбирай погрешно. Тя ме подкрепя. Обича ме. Говори и върши все правилни неща. Но аз го виждам в очите й. Вече не съм същият мъж за нея.

Уенди не знаеше какво да каже, нещо, което да не прозвучи снизходително, но „Сигурна съм, че това не е истина“ или „Съжалявам“ не бяха подходящи в случая. И тя реши отново да замълчи.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той.

— Да.

— Аз пия „Корона Лайтс“.

— Звучи ми добре — отвърна тя. — Но аз искам просто „Корона“.

— Какво ще кажеш за малко начоси18?

— Ти яде ли?

— Не.

Тя кимна с глава и си каза, че за него ще е добре да сложи нещо в стомаха си.

— Да, добра идея.

Фил махна с ръка на сервитьорката. Тя бе облечена в реферска риза с дълбоко изрязано деколте, т.е. защитаваше името на бара — „Обичай зебрата“. На табелката й пишеше, че се казва Ариел. На врата й висеше свирка и като завършек на картинката очите й бяха изрисувани с черен грим. Уенди никога не бе виждала рефери с черен грим на очите, само играчи, ала обърканата метафора в екипа бе най-малкото, което я безпокоеше.

Направиха поръчката.

— Знаеш ли? — попита Фил и се загледа след отдалечаващата се сервитьорка.

Тя отново зачака.

— Работил съм в подобен бар. Е, не съвсем като този. Беше от веригата ресторанти с бар в центъра на залата. Знаеш ги. Неизменно имат някаква зелена украса по стените — отражение на по-невинните години.

Уенди кимна с глава. Знаеше ги.

— Тъкмо там се запознах с Шери. Бях барман. Тя беше от онези искрящи като шампанско келнерки, които ти се представят на мига и тутакси те питат дали искаш аперитив с мезе.

— Мислех, че си от богаташчетата.

Фил тихо се изкикоти, обърна вече изпразнената бутилка „Корона Лайтс“, за да изцеди и последната капка от дъното. Тя очакваше той да стисне шишето, за да пусне още.

— Предполагам, че родителите ми са били на мнение, че трябва да се трудим. А ти къде се изгуби тази вечер?

— В гимназията на сина ми.

— Защо?

— Организират празненство по случай завършването — отговори тя.

— Приет ли е вече в някой колеж?

— Да.

— Къде?

Тя се размърда на мястото си.

— Защо искаше да ме видиш, Фил?

— Навлязох в личната ти територия? Извинявай.

— Просто искам да си дойдем на думата. Късно е.

— Бях се замислил. Гледам днешните деца, чиито мечти не са по-различни от нашите навремето. Учи се усърдно. Получавай добри оценки. Подготви се за изпитите в университета. Спортувай, ако можеш. В колежите това много се цени. Гледай да имаш достатъчно извънкласни занимания. Изпълни всички условия, за да те приемат в най-престижното висше учебно заведение. Сякаш първите седемнайсет години не са нищо друго освен подготовка за Бръшляновата лига.

Вярно е, помисли си Уенди. През гимназиалните години животът ти се превръща в истински парад, сведен единствено до писмата, които получаваш от колежите — дали те приемат, или те отхвърлят.

— Виж съквартирантите ми — продължаваше Фил, като сега провлачваше думите още по-силно. — „Принстън“. Върхът на сладоледа. Келвин бе чернокожо момче. Дан беше сирак. Стийв бе от беден по-беден. Фарли бе едно от осемте деца в семейството — голяма католическа фамилия от работническата класа. Всички бяхме приети и всички бяхме несигурни и нещастни. Най-щастливото момче от колежа пое по пътя за щата Монклер и пропусна втората година. Той все още е барман. И е най-доволното копеле, което познавам.

Младата стройна сервитьорка донесе бирите.

— Начосите пристигат след минутка.

— Няма проблеми, скъпа — отвърна Фил с усмивка.

Усмивката му беше хубава. Преди няколко години тя сигурно щеше да отвърне на усмивката му, но не и днес. Фил задържа погледа си върху нея малко по-дълго от необходимото, но Уенди видя, че момичето изобщо не го забеляза. Щом тя се изгуби от полезрението им, Фил вдигна пълната бутилка към Уенди. Тя взе своята, чукна се с него и реши да престане с тази игра.

— Фил, изразът „белязаното лице“ означава ли нещо за теб?

Той се помъчи да запази спокойствие. Свъси вежди, за да спечели малко време, дори каза:

— Ъ?

— Белязаното лице.

— Какво за него?

— Какво означава за теб?

— Нищо.

— Лъжеш.

— Белязания ли? — Физиономията му се изкриви. — Не беше ли филм? С Ал Пачино, нали? — Той заговори с отвратителен акцент и тя се подразни. — „Кажи здрасти на малкия ми приятел.“

Засмя се, като се опита да прикрие раздразнението си.

— Какво ще кажеш да половуваме?

— Откъде си чула тези неща, Уенди?

— От Келвин.

Мълчание.

— Днес го видях.

Отговорът на Фил я изненада:

— Да, знам.

— Откъде?

Той се наведе напред. Зад тях се разнесоха щастливи викове. Някой изкрещя: „Давай! Давай!“. Двама от отбора на „Янките“ тичаха презглава по игрището, сподиряни от виковете на запалянковците.

— Не разбирам каква е целта ти — каза Фил.

— Какво имаш предвид?

— Горкото момиче е мъртво. Дан е мъртъв.

— Е, и?

— Всичко свърши. Край, нали така?

Тя замълча.

— Какво искаш още?

— Фил, злоупотребил ли си с тези пари?

— Има ли някакво значение?

— Злоупотребил ли си, или не?

— Това ли се опитваш да направиш — да докажеш невинността ми?

— Отчасти.

— Не искам да ми помагаш, ясно? Заради мен. Заради себе си. Заради останалите. Моля те, откажи се.

Той извърна поглед. Ръцете му намериха бутилката, бързо я вдигнаха до устата му и той отпи голяма напоителна глътка. Уенди го погледна. За миг може би видя онова, което Шери бе видяла в него. Беше се свил в нещо като черупка. Нещо вътре в него — светлинка, проблясък, както искате го наречете — бе започнало да гасне. Спомни си думите на Попе за мъжете, изгубили работата си — колко силно им повлиява това. Бе гледала пиеса, в която се проследяваше и следната линия: мъж, който е изгубил работата си, не може да ходи с вдигната глава, не може да погледне децата си в очите.

Гласът му се превърна в настоятелен шепот:

— Моля те. Искам да оставиш нещата такива, каквито са.

— Не желаеш ли да научиш истината?

Той започна да къса етикета от бирената бутилка.

Оценяващо огледа направеното, сякаш бе художник, който работи с мрамор.

— Мислиш си, че са ни наранили — изрече тихо той. — Не са. Онова, което ни сториха, прилича на лека плесница. Ако оставим нещата така, всичко ще отмине. Ако се натягаме — ако ти се натягаш — ще стане много, много по-лошо.

Най-после етикетът се отлепи и политна към пода. Фил го гледаше как пада.

— Фил?

Той вдигна поглед към нея.

— Не разбирам за какво говориш.

— Моля те, послушай ме, ясно? Добре ме чуй. Ще стане по-лошо.

— Кой ще го направи по-лошо?

— Няма значение.

— Има, дявол да го вземе!

Младичката сервитьорка се зададе с начосите — бяха толкова много, че тя сякаш носеше дете в ръцете си. Остави ги на масата и попита:

— Желаете ли още нещо?

Те не желаеха. Тя се извъртя и ги остави. Уенди се наведе над масата.

— Кой върши тези неща, Фил?

— Не е точно така.

— Не е така ли? Те може да са убили дете!

Той поклати глава.

— Дан го направи.

— Сигурен ли си?

— Напълно — вдигна очи към нея той. — Трябва да ми вярваш по този въпрос. Ще се радвам да оставиш нещата така.

Тя не отговори.

— Уенди?

— Кажи ми какво има — настоя тя. — Няма да продумам пред никого. Обещавам. Ще си остане между нас двамата.

— Остави.

— Поне ми кажи кой стои зад всичко това.

Той поклати глава.

— Не знам.

Отговорът му я накара да се стегне цялата.

— Как може да не знаеш?

Той хвърли две двайсетдоларови банкноти на масата и се накани да става.

— Къде отиваш?

— У дома.

— Не можеш да шофираш.

— Добре съм.

— Не, Фил, не си добре.

— И какво? — изкрещя той и я стресна. — Сега пък се заинтересува от моето състояние ли?

Той изхлипа. Във всеки нормален бар това щеше да привлече любопитни погледи, но тук, при наличието на шумните телевизори, в които бяха съсредоточени всички погледи, той не направи впечатление на никого.

— Какво, по дяволите, става? — попита тя.

— Откажи се. Чуваш ли ме? Казвам ти го не само заради нас, а и заради теб.

— Заради мен ли?

— Сама поставяш опасности по пътя си. И пред сина си.

Тя го сграбчи за ръката и я стисна.

— Фил?

Той се помъчи да стане, но бирата си бе казала думата.

— Ти току-що заплаши детето ми.

— Търсеше си го — отвърна той. — Защото застрашаваш моите деца.

— Как?

Той поклати глава.

— Просто остави нещата каквито са, разбра ли? Всички правим така. Престани да се опитваш да се домогнеш до Фарли и Стийв — и бездруго те няма да разговарят с теб. Остави Келвин на мира. Нищо няма да научиш от него. Край. Дан е мъртъв. А ако продължиш да настояваш, ще умрат и други.

Глава 29

Тя се опита да притисне Фил и да научи повече, но той просто млъкна. Накрая го откара до дома му. Когато се върна вкъщи, завари Попе и Чарли да гледат телевизия.

— Време е за сън — подкани ги тя.

Попе изстена.

— Оооо, не може ли да го догледам?

— Много смешно.

Попе сви рамене.

— Не ми се ще да се предам, но вече е късно.

— Чарли?

Той не откъсваше очи от екрана.

— Според мен е доста смешен.

Страхотно, каза си тя. Любители на комедията.

— Марш в леглото!

— Знаеш ли кой е този филм?

Тя погледна към екрана.

— Прилича ми на „Харолд и Кумар: пътуване до белия замък“19.

— Същият — отвърна Попе. — А ние в нашето семейство никога не прекъсваме Харолд и Кумар по средата. Неучтиво е някак си.

Той имаше право, пък и тя харесваше този филм. Така че се настани до тях, започна да се смее и за известно време се опита да не мисли за мъртви момичета, педофили, за съквартиранти от „Принстън“ и за заплахите към сина й. Ала не беше лесно да забрави за последното, колкото и егоистично да изглеждаше отстрани. Фил Търнбол не беше един от хората, които лесно изпадат в паника, но тази вечер бе проявил желание — да го кажем на езика на хлапетата — да „бъде един от тях“.

Вероятно в думите на Фил имаше логика. Нейният репортаж беше за Дан Мърсър и може би за Хейли Макуейд. Но тази история бе приключила. Бяха върнали Уенди на работа. Резултатите бяха по-скоро добри за нея — всъщност тя се превърна в репортерката, която бе разкрила не само един педофил, а и едно убийство. Може би трябваше да продължи да гледа на нещата от този ъгъл. Трябваше да работи съвместно с полицията и да разбере дали няма и други жертви.

Тя погледна към смеещия се Чарли. Смееше се на нещо казано от Нийл Патрик Харис, изпълняващ ролята на Нийл Патрик Харис. Тя обожаваше неговия смях. Че кой родител не обичаше смеха на детето си? Погледът й остана още известно време върху него, тя си спомни за Тед и Марша Макуейд, помисли си, че те никога вече няма да видят как Хейли се смее, и внезапно я обзе тревога.

Когато на сутринта тревогата поизбледня — след нощния сън, който й се бе сторил не повече от осем минути — Уенди се измъкна от леглото. Повика Чарли. Никакъв отговор. Отново го повика. Нищо.

Тя скочи от леглото.

— Чарли!

Пак нищо.

Обзе я паника, не можеше да диша.

— Чарли!

Тя се втурна по коридора, а сърцето й лудо биеше в гърдите. Зави зад ъгъла и без да почука, отвори вратата.

Той беше вътре, все още в леглото, разбира се, мушнал глава под завивките.

— Чарли!

Той изохка.

— Махай се.

— Ставай!

— Не мога ли да си доспя?

— Снощи те предупредих. Ставай!

— Първия час имаме урок по здравеопазване. Не може ли да го пропусна? Моля те?

— Стани! Веднага!

— По здравеопазване — повтори той. — Говорят ни за секс. На нас, впечатлителните младежи. Това ни кара да сменяме по-често партньорите си. Повярвай ми, заради моралното ми здраве по-добре е да си остана в леглото.

Тя сдържа усмивката си.

— Стани! Веднага!

— Още пет минутки? Моля те?

Тя въздъхна.

— Добре, още пет минутки. Само толкова.

Час и половина по-късно, когато урокът по здравеопазване свърши, тя го откара на училище. Какво толкова? Последна година е, вече е приет в колеж. Добре ще е да се скатае за малко, рече си тя.

Когато се върна вкъщи, тя провери електронната си поща. Имаше съобщение от Лорънс Черстън, отговорника за уебстраницата на завършилите „Принстън“. Пишеше, че ще е „очарован“ да се срещнат в „удобно за нея време“. Адресът му е: „Принстън“, щата Ню Джърси. Тя му позвъни и го попита дали може да се срещнат същия ден в три следобед. Лорънс Черстън отново повтори, че ще е „очарован“.

Щом затвори телефона, Уенди реши да провери фалшивия си профил във „Фейсбук“, който бе открила на името на Шарън Хейт. Разбира се, каквото и да му се привиждаше на Фил, той нямаше нищо общо с ролята на Кърби Сенет в този казус. Каква връзка изобщо можеше да има това с каквото и да е?

И все пак нямаше да навреди никому, ако провери във „Фейсбук“. Тя се регистрира и с радост видя, че Кърби Сенет я бе включил в списъка на приятелите си. Е, добре. Беше й изпратил и покана да присъства на събиране, на което ще се черпят с „Ред Бул“. Тя щракна върху линка. Видя снимка на усмихнатия Кърби с голяма кутия „Ред Бул“ в ръка.

Имаше адрес и час на събирането, както и кратко съобщение от Кърби: „Здрасти, Шарън, ще се радвам, ако дойдеш!“.

Дотук с траура. Тя се чудеше какво ли ще е това събиране. Вероятно бе сбирка, на която ти сервират „енергийната напитка“ „Ред Бул“, вероятно примесена с нещо по-силничко — ще попита Чарли.

И сега какво? Да се сближи ли с него, за да го накара да се разкрие? Не. Отвратително е. Да излъжеш, че си младо момиче, за да уловиш в капана си покварен извратеняк, е едно, а да си майка на младо момче и да се преструваш, че си на неговата възраст, за да накараш негов съученик да проговори, е съвсем друго.

Тогава каква бе целта й?

Тя нямаше представа.

Телефонът й иззвъня. Погледна и видя, че й се обаждат от телевизията.

— Ало?

— Госпожа Уенди Тайнс?

Гласът бе женски. Строг.

— Да.

— Обаждам се от отдел „Човешки ресурси и право“. Бихме искали да дойдете при нас утре, точно в дванайсет часа.

— За какво се отнася?

— Отделът ни се намира на шестия етаж. Кабинетът на господин Фредерик Монтаг. Точно в дванайсет. Моля, не се разтакавайте.

Уенди се намръщи.

— Да се разтакавам ли?

Щрак.

За какво, по дяволите, ме викат? И кой използва думата „разтакавам се“ извън училище? Тя се облегна назад. Вероятно не е нещо важно. Вероятно трябва да попълни някои документи за преназначението си. И все пак защо е тази загадъчност?

Обмисли следващата си стъпка. Снощи бе разбрала, че Джена Уилър се е преместила в близкия хотел „Мариот“. Време е да си нахлупи репортерската шапка и да я открие. Провери онлайн. Трите най-близки хотела от веригата „Мариот Кортярдс“ бяха в Сикокъс, Парамъс и Моа. Първо позвъни в Сикокъс.

— Бихте ли ме свързали с вашата гостенка Уилър, моля?

Уенди смяташе, че не би им хрумнало да се регистрират под псевдоним.

Телефонният оператор я помоли да продиктува името буква по буква. Уенди го направи.

— Нямаме гост с такова име.

Тя затвори телефона и позвъни в Парамъс. Отново попита за гости на име Уилър. След три секунди операторът каза:

— Моля, не затваряйте, свързвам ви.

Бинго!

Вдигнаха слушалката на третото позвъняване. Обади се Джена Уилър:

— Ало?

Уенди прекъсна телефонната връзка и тръгна към колата си. Хотел „Мариот Кортярдс“ в Парамъс бе само на десет минути път. Най-добре е да я посети лично. Когато бе само на две минути от хотела, тя отново позвъни в стаята на Уилър.

Този път гласът на Джена бе колеблив.

— Ало?

— Уенди Тайнс е.

— Какво искаш?

— Да се видим.

— Нямам желание да те видя.

— Не искам да нараня нито теб, нито семейството ти, Джена.

— Тогава ни остави на мира.

Уенди влезе в паркинга на хотела.

— Не, не мога.

— Нямам какво да ти кажа.

Уенди намери място, паркира и изключи двигателя.

— Много лошо. Слез долу. Аз съм във фоайето. Няма да си отида, докато не слезеш.

Затвори телефона. Хотел „Мариот Кортярдс“ в Парамъс бе живописно разположен на шосе №17 и на Гардън Стейт Паркуей. Стаите гледаха или към магазина за компютри на „Ричард Електроникс“ или към склад без прозорци, наречен „Симс“, с нещо като фирмена табела на фасадата, на която пишеше: „Най-добрият клиент е образованият клиент“.

Хотелът не бе предназначен за почивка.

Уенди влезе във фоайето. То беше цялото в бежово — бежови стени, килим в матовозелено, стаите бяха в ненатрапчиви бледи цветове и в толкова неприветливи нюанси, че сякаш говореха: хотелът е завършен и напълно готов за посетители, но не очаквайте никакви превземки, предоставяме ви само най-необходимото. На масичката бяха разхвърляни няколко броя на списанието „САЩ днес“.

Пет минути по-късно се появи и Джена. Беше облечена с голям по размери суичър. Бе силно опънала косата си назад в опашка и от това и бездруго високите й скули изглеждаха още по-остри.

— Да злорадстваш ли си дошла? — попита Джена.

— Да, Джена, дойдох точно за това. Както си седях вкъщи тази сутрин и си мислех за мъртвото момиче, открито в гората, аз си казах: „Какво ми се иска най-много в момента? Парче торта с глазура ли? Не, искам да позлорадствам“. Ето защо съм тук. О, а после ще отскоча до приюта за бездомни кучета и ще сритам някое пале в задника.

Джена седна.

— Съжалявам. Дойде ми неочаквано.

Уенди си спомни за предишната вечер, за безсмисленото събрание в гимназията, на което трябваше да бъдат Джена и Ноел Уилър, и се запита колко ли им се е искало да присъстват.

— И аз съжалявам. Представям си колко ти е било трудно.

Джена сви рамене.

— Всеки път, щом поискам да изпитам съжаление към себе си, спомням си за Тед и Марша. Предполагам, че разбираш?

— Разбирам.

Мълчание.

— Чух, че се местите — каза Уенди.

— От кого го чу?

— Живеем в малък град.

Джена се усмихна без капчица радост.

— Всички градове са малки. Да, местим се. Ноел ще стане завеждащ на кардиологичната клиника в Мемориалната болница в Синсинати.

— Станало е доста бързо.

— Много го търсят. Но истината е, че сме го планирали още преди няколко месеца.

— Когато започна да защитаваш Дан ли?

Тя отново се опита да се усмихне.

— Нека кажем, че това не облекчи положението ни в общността — забеляза тя. — Надявахме се да останем до края на учебната година, за да дадем възможност на Аманда да завърши заедно с класа си. Но не й е било писано.

— Съжалявам.

— Но пък Тед и Марша… Не е толкова важно.

И Уенди си мислеше така.

— И защо си дошла, Уенди?

— Ти защитаваше Дан.

— Аха.

— От началото до края. Още когато шоуто бе излъчено за първи път. Изглеждаше толкова сигурна в невинността му! А при последния ни разговор заяви, че съм съсипала невинен човек.

— И какво искаш да ти кажа? Че съм сгрешила, че правата си била ти, така ли?

— А така ли беше?

— Какво да е било така?

— Ти ли сгреши?

Джена се вторачи в нея.

— За какво говориш?

— Наистина ли мислиш, че Дан е убил Хейли?

Фоайето притихна. Джена сякаш се канеше да отговори, но не го направи, само поклати глава.

— Не разбирам. Мислиш, че е невинен ли?

Уенди не знаеше как да отговори на въпроса й.

— Мисля, че в пъзела липсват някои парчета.

— Като например?

— Затова съм дошла — да разбера.

Джена я гледаше, сякаш очакваше нещо повече. Този път Уенди бе тази, която извърна поглед встрани. Джена заслужаваше по-добър отговор. Досега Уенди се бе занимавала със случая като репортерка. Но сега не дойде ли тук в качеството си на нещо повече? Може би е дошло време да се изяснят, да признаят истината, да я изговорят на висок глас.

— Ще ти призная нещо.

Джена кимна с глава, зачака.

— Аз работя с факти, а не с интуиция. Интуицията обикновено ме подвежда. Разбираш ли за какво говоря?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Сега в очите на Джена имаше сълзи. Уенди си помисли, че и нейните очи са се насълзили.

— Всъщност аз вярвах, че съм хванала Дан на местопрестъплението. Той се опита да съблазни въображаемото тринайсетгодишно момиче онлайн. Появи се в къщата. Пък и всички онези неща в компютъра му. Дори работата му — нямам представа колко нещастници като него работят с деца, като се преструват, че им помагат. Всичко това бе налице в неговия случай. И все пак интуицията ми крещеше, че е станала грешка.

— Когато говореше, изглеждаше доста сигурна.

— Прекомерно сигурна, не мислиш ли?

Джена се замисли и на устните й заигра лека усмивка.

— Също като мен — и двете бяхме сигурни. Едната от нас, разбира се, грешеше. Но сега ми се струва, че истината е следната: можеш да си сигурен единствено в себе си. Очевидно е, но все някой трябваше да ми го напомни. Помниш ли като ти казах, че Дан бе потаен?

— Да.

— Може би си била права относно причината за потайността му. Той криеше нещо от мен. Усещах го. Всички усещаме подобни неща, нали? Никой не може да ни опознае в дълбочина. Може би е клише, но се оказва, че никой никого не познава.

— Значи през цялото време си била на погрешен път?

За миг Джена прехапа устни.

— Обръщам поглед назад. Мисля си за потайността му. Мислех, че е свързана с факта, че е сирак, нали разбираш? Че му е трудно да се довери на някого. Според мен тъкмо това ни раздели. Но се питам.

— Какво се питаш?

По бузата й се търкулна сълза.

— Питам се дали е нямало още нещо, дали нещо не му се е случило. Питам се дали вътре в себе си той не криеше някаква тъмна тайна.

Джена стана от мястото си и прекоси фоайето. В дъното имаше автомат за кафе. Тя грабна една чаша от стиропор и я напълни. Уенди стана и я последва. Тя също си взе кафе. Когато се върнаха на местата си, моментът бе отминал. Уенди нямаше нищо против. Досега тя бе използвала само интуицията си. Време беше да се обърне към фактите.

— При последната ни среща ти спомена нещо за „Принстън“. Че докато е бил там, нещо е станало.

— Да, и?

— Бих искала да разбера дали е вярно.

Джена се смути.

— Мислиш, че „Принстън“ има нещо общо с всичко това?

Уенди не искаше да навлиза в подробности.

— Просто следя мисълта ти.

— Не разбирам. Какво общо би могло да има между годините в колежа и случилото се наскоро?

— Просто още един аспект, който бих искала да изясня.

— Защо?

— Не можеш ли да ми се довериш поне веднъж, Джена? Нали тъкмо ти повдигна въпроса при последната ни среща? Каза, че нещо му се е случило, докато е бил в колежа. И аз искам да знам какво е то.

Известно време тя мълчеше. После:

— Не знам. Може би е било част от тайните му. Сега, като се замисля — вероятно е съставлявало по-голямата част от тях. Затова ти го споменах.

— И нямаш представа какво е?

— Всъщност не. Искам да кажа, че така си и отмина, без последици.

— Не можеш ли поне да ми загатнеш какво е то?

— Не виждам логика.

— Направи ми удоволствието, хайде!

Джена поднесе чашата с кафето до устата си, духна горещата течност и отпи малка глътка.

— Добре тогава. Когато започнахме да излизаме заедно, в съботите той изчезваше — през седмица, най-редовно. Не искам да звучи толкова тайнствено, но той просто отлиташе, без да каже къде отива.

— Предполагам, че си го питала?

— Така е. Още в началото той ми бе обяснил, че има да върши някои неща във времето, отредено лично за него. Заяви, че няма за какво да се тревожа, но настояваше да разбера, че е нужно да го прави.

Тя млъкна.

— Разбра ли нещо?

— Бях влюбена — простичко отвърна Джена. — Отначало се замислих. Някои мъже играят голф, казах си аз. Други ходят на боулинг или се срещат с приятели в някой бар. Дан имаше право на свое лично време. Иначе беше толкова внимателен! Така че оставих нещата така.

Вратата на фоайето се отвори. Вътре се вмъкна петчленно семейство и се приближи до първото по ред бюро. Мъжът каза името си и подаде кредитната си карта на администратора.

— Ти каза „в началото“ — забеляза Уенди.

— Да. Е, не беше съвсем в началото. Мисля, че бяхме женени от година, когато настоях да ми обясни. Дан ми каза да не се тревожа, защото не било кой знае какво. Но сега, разбира се, стана ясно, че не е било така. Разяждаше ме любопитство. И една събота го проследих.

Гласът й утихна и на лицето й грейна усмивка.

— Какво?

— С никого не съм го споделяла. Дори с Дан.

Уенди се облегна назад, предостави й време. Отпи от кафето си и се опита да си даде вид на жена, която не е застрашена от нищо.

— Всъщност няма много за разказване. Карах след него около час — час и половина. Той спря на изхода за „Принстън“. Паркира в града. Влезе в едно кафене. Чувствах се доста глупаво. Седя самичък може би десетина минути. Аз чаках да се появи другата жена. Представях си я като някоя секси преподавателка от колежа, нали се сещаш, от онези с очила и черна коса? Ала никой не се появи. Дан изпи кафето си и стана. Тръгна покрай сградата. Беше толкова странно да го следя! Обичах този мъж. Нямаш представа колко много го обичах. И все пак, както вече казах, в него имаше нещо, до което не можех да достигна, а сега го дебнех, криех се, за да не ме види, и в момента дори се чувствам така — на път да науча истината. И това ме ужасява.

Джена отново вдигна чашата до устните си.

— И къде отиде той?

— През две преки от кафенето имаше красива викторианска къща. Намираше се в сърцето на студентския комплекс. Той почука на вратата и влезе. Остана вътре около час и после си тръгна. Върна се в града пеша, качи се на колата си и потегли обратно.

Администраторът на хотела уведоми семейството, че не могат да се регистрират преди четири следобед. Бащата помоли за по-ранен час. Администраторът бе непоколебим.

— Чия беше къщата?

— Това е странното. В нея живееше деканът на факултета. Мъж на име Стивън Слотник. С двете си деца.

— Защо го е посещавал?

— Нямам представа. Не го попитах. Това е. Никога не повдигнах въпроса пред него. Нямаше любовна връзка. Това бе негова тайна. Ако искаше, щеше да ми я каже.

— А той не ти я каза?

— Не.

Те пиеха кафе, потънали в собствените си мисли.

— Няма защо да се чувстваш виновна — каза Джена.

— Не се чувствам виновна.

— Дан е мъртъв. И двете знаем, че няма живот след смъртта. Мъртвият си е мъртъв. Вече не му пука дали ще го реабилитират, или не.

— Не се опитвам да го реабилитирам.

— А какво се опитваш да направиш тогава?

— Да ме вземат дяволите, ако знам! Мисля, че търся отговори.

— Понякога най-очевидният отговор е и най-правилният. Може пък Дан да е такъв, за какъвто го мислят.

— Възможно е, но така не можем да отговорим на главния въпрос.

— Който е?

— Защо е посещавал декана на своя факултет?

— Нямам представа.

— Не си ли любопитна да узнаеш?

Джена се замисли.

— Имаш намерение да разбереш, така ли?

— Да.

— Това можеше да разруши брака ни.

— Би могло.

— А може и нищо да не е означавало.

— Много вероятно — съгласи се Уенди.

— Мисля, че Дан е убил момичето.

Уенди не отвърна нищо. Чакаше Джена да каже нещо повече, но тя мълчеше. Последните й думи бяха изцедили и последната капчица сила от нея. Тя седеше, облегната назад, и сякаш не можеше да се помръдне.

След известно време Уенди рече:

— Може би си права.

— Но ти все още искаш да научиш истината за декана, нали?

— Така е.

Джена кимна с глава.

— Ако разбереш защо го е посещавал, ще ми кажеш ли?

— Разбира се.

Глава 30

Уенди слезе от асансьора и се запъти към кабинета на Вик. Мина покрай Мишел Фейслър — новата водеща на новините — която работеше на бюрото си. В преграденото за нея пространство имаше фотографии на Уолтър Кронкайт, Едуард Р. Мъроу, Питър Дженингс. Уенди отново, за кой ли път, си каза: „Ау!“.

— Здравей, Мишел!

Мишел бе заета — щракаше нещо на клавиатурата.

Леко й помаха с ръка — само толкова. Уенди надникна над рамото й. Тя пишеше текст в „Туитър“. Някой бе изкоментирал: „Прическата ти беше страхотна в последното предаване!“, и Мишел „чуруликаше“20 в отговор: „Смених си балсама — скоро ще ти разкажа повече. Продължавай да ме гледаш!“.

Едуард Р. Мъроу щеше да е много горд.

— Какво става с мъжа, чиито колене бяха простреляни? — допита я Уенди.

— Да, това е една от историите, към които имаш слабост — отвърна Мишел.

— Как така?

— Оказа се, че е някакъв перверзен тип. — Тя извърна очи от компютъра, но само за миг. — Нали ти си специалистката по извратените?

Колко е хубаво да си специалист по нещо, каза си Уенди.

— Какво имаш предвид, като казваш „извратени“?

— Е, ти си специалистка по сексуалните перверзии, нали така?

— В какъв смисъл?

— Ох, сега не мога да говоря — отвърна Мишел и отново се обърна към компютъра. — Заета съм.

Докато стоеше зад гърба й, Уенди не можеше да не забележи, че Кларк беше прав: Мишел наистина имаше огромна глава, която контрастираше с тънкото й тяло. Приличаше на балон, окачен на връвчица. Вратът й сякаш всеки миг щеше да се прекърши под тежестта на главата.

Уенди погледна часовника си. До дванайсет оставаха три минути. Тя побърза към кабинета на Вик. Там беше секретарката му Мейвис.

— Здравей, Мейвис.

Жената едва вдигна поглед. Да не би след уволнението й Мейвис да е получила указания да се държи строго официално с нея?

— Бих искала да вляза при Вик за секунда.

— В момента господин Гарет не е на разположение.

Тонът й, толкова учтив преди, сега беше леден.

— Ще му кажеш ли, че се качвам на шестия етаж? След малко ще дойда пак.

— Ще го уведомя.

Уенди тръгна към асансьора. Може би си въобразяваше, но във въздуха се усещаше непривично напрежение.

Уенди бе идвала в тази сграда — администрацията на телевизията — милион пъти, но никога преди не се бе качвала на шестия етаж. Сега бе седнала в кабинет, боядисан целият в обезпокоително бяло, същинско чудо на кубизма, в чийто ъгъл ромолеше малък водопад. По-голямата част от едната стена бе заета от картина, на която се виеха черно-бели спирали. Останалите стени бяха празни. Спиралите отпред я разсейваха. От другата страна на стъклената маса точно пред спиралите седяха три фигури. Две жени и един мъж — всички строени в права линия пред нея. Единият от мъжете беше чернокож. Жената бе азиатка. Добър баланс, макар че главният измежду тях, мъжът, който седеше по средата и говореше, беше бял.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза мъжът.

Беше се представил — всъщност бе представил и останалите — ала тя не бе обърнала внимание на имената им.

— Няма защо — отвърна Уенди.

Тя забеляза, че столът, на който седеше, бе поне с пет сантиметра по-нисък от техните. Класически номер за сплашване, макар и на доста аматьорско ниво. Уенди скръсти ръце на гърдите си, от което хлътна надолу още повече. Нека си мислят, че имат предимство.

— И така — каза Уенди с желанието веднага да си дойдат на думата, — какво мога да направя за вас, хора?

Белият мъж хвърли поглед към азиатката. Тя извади някакъв лист и го приплъзна през масата към нея.

— Това вашият подпис ли е?

Уенди погледна листа. Беше оригиналното копие на трудовия й договор.

— Така изглежда.

— Ваш ли е подписът, или не?

— Мой е.

— Значи сте чели документа?

— Предполагам.

— Не искам да предполагате…

Тя вдигна ръка и го спря.

— Чела съм го. Какъв е проблемът?

— Искам да прочетете седемнайсети раздел, точка четвърта на трета страница.

— Добре — отвърна тя и запрелиства страниците.

— Разделът се отнася до нашата стриктна политика относно романтичните и/или сексуални отношения на работното място.

Думите му я накараха да се размърда на мястото си.

— Какво за тях?

— Чели ли сте го?

— Да.

— И го разбирате добре?

— Да.

— Така — каза белият мъж. — До нас достигнаха сигнали, че сте нарушили това правило, госпожо Тайнс.

— Ъъъ… не. Уверявам ви, че не съм го нарушила.

Белият мъж се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си и зае позата на съдник.

— Познавате ли човек на име Виктор Гарет?

— Вик? Разбира се, той отговаря за новините.

— Имали ли сте сексуална връзка с него?

— С Вик ли? Недейте така.

— Това „да“ ли е, или „не“?

— Това е едно голямо НЕ. Защо не го повикате тук и сам не го попитате?

Тримата започнаха да се съветват помежду си.

— И това ще направим.

— Не разбирам. Кой ви каза, че двамата с Вик… — Тя се помъчи да не направи отвратена физиономия.

— Получихме сведения.

— От кого?

Те не бързаха да отговорят и внезапно отговорът се наложи сам. Нали и Фил Търнбол я бе предупредил?

— Не можем да ви кажем — отвърна белият мъж.

— Много лошо. Вие ми отправяте сериозни обвинения. Или разполагате с доказателства, които трябва да ми покажете, или нямате такива.

Чернокожият мъж погледна към азиатката. Азиатката погледна към белия мъж. Белият мъж погледна към чернокожия мъж.

Уенди разпери ръце.

— Репетирали ли сте го бе, хора?

Те наклониха глави един към друг и зашепнаха, сякаш бяха сенатори по време на изслушване. Уенди чакаше. Когато свършиха, азиатката отвори друга папка и я приплъзна върху стъклената повърхност на масата.

— Може би трябва да прочетете и това.

Уенди отвори папката. В нея имаше разпечатка от интернет. Докато четеше, Уенди усети, че кръвта й кипва:

И така нататък, и така нататък. Уенди отново си спомни предупреждението на Фил. Спомни си какво бяха сторили онези откачалки на Фарли Паркс, на Стийв Мишано, а сега и на нея. Изводите започнаха да се налагат от само себе си: какво щеше да стане с кариерата й, с начина й на живот, със способността й да се грижи за сина си. Клюките винаги се превръщаха в житейски факти. В човешкото съзнание обвиненията ставаха убеждения. Виновен си до доказване на противното.

Дан Мърсър не беше ли казал нещо подобно?

Накрая белият мъж се прокашля и попита:

— Е?

С целия кураж, който успя да събере, Уенди изпъчи гърди напред и заяви:

— Истински са. Ако искате, проверете.

— Не е смешно.

— Нима аз се смея? Нищо подобно, предлагам ви доказателства, че написаното е чиста лъжа. Хайде. Стиснете ги.

Белият мъж се изкашля важно и посочи към папката.

— Може би ще погледнете коментарите? Те са на втората страница.

Уенди се помъчи да запази самоувереното изражение на лицето си, ала усети, че светът около нея се разпада. Тя отгърна страницата и се взря в първия коментар.

Уенди усети, че лицето й пламна. Когато работеше на онова място, тя вече бе омъжена за Джон. Всъщност той загина малко преди да изтече последната й седмица там. Тази лъжа я разгневи повече от останалите. Беше толкова мръсна, толкова долна!

— Е? — обади се белият мъж.

— Това са най-долнопробни лъжи — изрече през зъби тя.

— Всичко е в мрежата. Някои от тези блогове са били разпратени до нашите спонсори. Те ни заплашиха, че ще спрат рекламите си за нас.

— Всичко е лъжа.

— Освен това бихме искали да подпишете и отказа.

— Какъв отказ?

— Господин Гарет е ваш шеф. Бихте могли да го съдите за сексуално насилие.

— Шегувате ли се? — попита Уенди.

Той посочи към папката.

— В един от блоговете се посочва, че преди време сте съдили шефа си за сексуално насилие. Кой знае, може отново да го направите?

Пред очите на Уенди падна червена пелена. Тя сви дланите си в юмруци и трябваше да се напрегне, за да говори с равен тон:

— Господин… Извинете, забравих името ви…

— Монтаг.

— Господин Монтаг… — Дълбока въздишка. — Искам много добре да ме чуете. Съсредоточете се в онова, което казвам, защото искам да съм сигурна, че ще го разберете. — Уенди взе папката и я размаха във въздуха. — Тук е пълно с лъжи. Това разбирате ли го? Измислици. Аз съм осъдила стария си работодател? Пълна лъжа. Обвиненията, че съм преспала с шефа или с професора си? Отново лъжи. Обвиненията, че съм преспала с друг освен със съпруга си, докато съм била бременна? Или че съм си направила пластични операции? Всичко е лъжа. Не е преувеличение. Не е изкривяване на истината. Това са откровени лъжи. Разбирате ли?

Монтаг се прокашля.

— Разбрахме позицията ви.

— Всеки може да влезе в интернет и да напише каквито си поиска лъжи за всекиго — продължаваше Уенди. — Не ви ли е ясно? Някой разпространява в интернет лъжи по мой адрес. Вижте датата на блога и ще се разплачете на глас. Било е написано вчера, а вече се радва на всички тези коментари? Фалшификация. Някой умишлено се опитва да ме съсипе.

— Както и да е — захвана Монтаг с израз, който не означаваше абсолютно нищо, ала подразни Уенди, както и някои други изречения, — според нас най-добре би било да си вземете временен отпуск ида се махнете, докато ние проучим обвиненията.

— Нямам такова намерение — отсече Уенди.

— Извинете?

— Защото, ако ме накарате да го направя, такива неприятности ще ви създам, че няма да си намерите място в лъскавите си костюми. Ще съдя телевизията. Ще съдя студиото. Ще съдя всеки един от вас лично. Ще изпратя на любимите ви спонсори блогове, в които ще заявя, че вие двамата — и тя посочи към белия мъж и към чернокожия мъж — се занимавате с маймунски секс върху мебелите в кабинета, а тя — и Уенди посочи към азиатката — обича да ви гледа и да мастурбира. Истина ли е? Е, това ще пише в блога. Всъщност ще бъдат няколко. После ще отида и ще добавя коментари от други компютри, неща като: Монтаг го предпочита по груб начин, със сексиграчки или малки животинчета. Ще изпратя защитниците на животните по петите ви. Ще изпратя блоговете и до семействата ви. Следите ли мисълта ми?

Никой не каза нищо.

Тя стана от стола си.

— Връщам се на работа.

— Не, госпожо Тайнс, боя се, че не можете.

Вратата се отвори. Влязоха двама охранители в униформи.

— Охраната ще ви придружи навън. Моля да не влизате в контакт с никого от компанията, докато не сме обсъдили случая. Всеки опит да се свържете с някого от участниците в този казус ще бъде считан за манипулация на доказателствения материал. Освен това заплахите ви срещу мен и моите колеги също ще бъдат взети под внимание. Благодаря за отделеното от вас време.

Глава 31

Уенди позвъни на Вик, но Мейвис не я свърза. Чудесно! Тъй да бъде. „Принстън“ бе на около час и половина с кола оттук. По пътя тя с гняв премисляше станалото и какво би могло да означава то. Лесно беше да се присмее на нелепата и с нищо необоснована клюка, ала тя бе сигурна, че каквото и да се случи отсега насетне, тези сплетни неизменно ще хвърлят сянка върху нейното професионално развитие. И преди е имало намеци — нещо обичайно, когато привлекателна жена се издигне в професията си — ала сега внезапно бяха повярвали на клеветите, и то само защото някакъв идиот ги бе вкарал в блог. Добре дошли в ерата на компютрите!

Ясно, стига толкова.

Щом се приближи до целта на пътуването си, Уенди отново се замисли за казуса: за продължилите контакти с „Принстън“, за това как четирима мъже — Фил Търнбол, Дан Мърсър, Стийв Мишано и Фарли Паркс — са били поставени на колене през последната година.

Единият въпрос беше „Защо?“.

Но по-важният бе „Кой?“.

Уенди си каза, че би могла да започне от Фил Търнбол, защото тук тя имаше някои съмнения. Мушна слушалката на автомобилния телефон в ухото си и набра личния номер на Уин.

Тя отново чу гласа му — твърде надменен за единствената дума, която произнесе:

— Казвай.

— Да те помоля ли за още една услуга?

— Може ли да те помоля за още една услуга? Да, Уенди, може.

— Нямаш представа каква нужда имах от граматичната ти корекция точно в този момент.

— Пак заповядай.

— Помниш ли, че те бях попитала за Фил Търнбол, мъжа, злоупотребил с двата милиона долара?

— Спомням си, да.

— Да речем, че Фил е бил набеден и всъщност не е взел парите.

— Добре, така да е.

— Как би могло да стане това?

— Нямам представа. Защо се интересуваш?

— Почти съм сигурна, че той не е откраднал тези пари.

— Ясно. Кажи ми, моля те, какво те прави „почти сигурна“ в това?

— Той ми каза, че е невинен.

— О, да, това обяснява всичко.

— Има и още нещо.

— Слушам те.

— Добре де, защо, след като е откраднал два милиона долара, нито са го вкарали в затвора, нито са го накарали да върне парите? В момента не искам да влизам в подробности, но има и други хора — всъщност съквартирантите му от колежа — които наскоро също са били въвлечени в скандали. Може да съм била подведена.

Уин не каза нищо.

— Уин?

— Да, чух те. Обичам тази дума — „подведен“, а ти? Тя означава или поне предполага, че се придава женствено фин нюанс на глагола „да преметна някого“.

— Да, страхотно.

Дори въздишката му издаваше надменност.

— Как искаш да ти помогна?

— Би ли могъл да проучиш нещата? Искам да разбера кой е набедил Фил Търнбол?

— Ще бъде направено.

Щрак.

Резкостта му този път не я изненада, въпреки че предпочиташе той да й остави малко време: прибързаният край, в който бе истински специалист, криеше рискове, но уви, Уин бързо прекъсна линията. Тя подържа телефона в ръка, сякаш очакваше веднага да й се обади. Но този път не стана така.

Лорънс Черстън живееше в каменна къща с бели капаци на прозорците. Мястото около флагщока бе засадено с рози. На него бе овесен черен вимпел, върху който се виждаше голямо оранжево П. О, господи! Черстън я посрещна на вратата и се ръкува и с двете ръце. Лицето му бе месесто, румено и навяваше спомени за дебели котараци в опушени кухни. Носеше син блейзър с логото на „Принстън“ на ревера и същата вратовръзка, с която бе на снимката. Панталоните му в цвят каки бяха току-що изгладени, мокасините му бяха лъснати и, разбира се, той ги бе обул на бос крак. Изглеждаше така, сякаш сутринта бе тръгнал за университетския параклис и по пътя изведнъж бе остарял с двайсет години. Уенди влезе в къщата и първото, което видя, бе дрешник с още десетина цветни сака, панталони в цвят каки и нищо друго.

— Добре дошли в моя скромен дом — поздрави я той.

Предложи й нещо за пиене. Тя отказа. Той бе сервирал сандвичи пръстчета. Уенди си взе един от вежливост. Беше ужасен на вкус и тя се зачуди какво ли има в него. Черстън зачекна темата за студентите от курса.

— Имам двама носители на наградата „Пулицър“ — обяви той и като се наведе напред, добави: — Едната е жена.

— Жена. — Уенди си залепи усмивка на устните и премига. — Леле!

— Имаме и световноизвестен фотограф, неколцина генерални директори, разбира се, о, да, и един с номинация за академичната награда. Е, щеше да получи „Оскар“ за най-добри звукови ефекти, но не успя. Няма значение. Няколко от моите съвипускници работят за правителството. Имаме и футболист в „Кливланд Браунс“.

Уенди кимаше като малоумна и се питаше докога ще може да задържи усмивката на лицето си. Черстън разгръщаше тетрадки, фотоалбуми, абсолвентската програма и дори й показа снимките на първокурсниците. Сега говореше за себе си, за ангажимента, който е поел към любимата си алма-матер, сякаш това можеше да я изненада по някакъв начин.

Трябваше да дочака края.

Уенди взе един фотоалбум и го запрелиства с надеждата да попадне на някого от познатата й принстънска петорка. Нямаше този късмет. Черстън не спираше да бърбори. Време беше нещо да се случи. Тя взе албума с фотографиите на първокурсниците и започна да отмята странилите, като търсеше имената, започващи с буквата М.

— О, вижте — прекъсна монотонната му реч тя и посочи фотографията на Стивън Мишано. — Това не е ли д-р Мишано?

— Ами да, той е.

— Лекуваше майка ми.

Черстън се смути.

— Хубаво.

— Може би и аз ще трябва да се посъветвам с него.

— Може би — отвърна Черстън. — Но нямам настоящия му адрес.

Уенди се върна на снимките на първокурсниците и изфабрикува още едно престорено възклицание.

— Виж ти, виж ти. Доктор Мишано е бил в една стая с Фарли Паркс. Той не се ли бе кандидатирал за Конгреса?

Лорънс Черстън й се усмихна.

— Господин Черстън?

— Наричайте ме Лорънс.

— Добре. Фарли Паркс не е ли същият Фарли Паркс, който се бе кандидатирал за Конгреса?

— Може ли да те наричам Уенди?

— Да, може. — Отглас от неотдавнашния урок на Уин.

— Благодаря. Уенди, хайде да спрем с тази игра.

— Каква игра?

Той поклати глава, сякаш любимият му студент го бе разочаровал.

— Не само ти си проучила нещата. Наистина ли си помисли, че няма да вляза в „Гугъл“ и да проверя коя е телевизионната репортерка, която иска да вземе интервю от мен? Ей така, от любопитство?

Тя мълчеше.

— И тъй, вече ми е известно, че си се регистрирала в страницата на завършилите „Принстън“. При това знам, че тъкмо ти си отразявала събитията около Дан Мърсър. Дори някои мислят, че сама си ги създала.

Той я погледна.

— Сандвичите са страхотни — вметна тя.

— Жена ми ги направи и са отвратителни. Тъй или иначе, предполагам, че целта на тази хитрина е да събереш неофициална информация за него.

— Щом си го знаел, защо се съгласи да се срещнем?

— Защо не? — парира удара й той. — Ти работиш върху материал за випускник на „Принстън“. Исках да се уверя, че информацията ти отговаря на истината, за да се избегнат каквито и да било инсинуации.

— Е, в такъв случай благодаря, че ме прие.

— Пак заповядай. С какво мога да ти бъда полезен?

— Познаваше ли Дан Мърсър?

Тя си взе от сандвичите и отхапа съвсем малко парченце.

— Да, познавах го, но бегло.

— С какво впечатление си от него?

— Питаш ме дали е имал вид на педофил или на убиец, така ли?

— За начало би било добре.

— Не, Уенди. Не приличаше на такъв. Но си признавам, че съм доста наивен. Във всекиго търся само най-доброто.

— Какво ще ми кажеш за него?

— Дан беше сериозен студент — умен, трудолюбив. Беше бедно момче. Аз съм от семейство на колежани — всъщност съм трето поколение възпитаник на „Принстън“. Този факт ни поставя в различни обществени кръгове. Обичам това училище. Едва ли мога да го прикрия. Но Дан изпитваше страхопочитание към него.

Уенди кимна с глава, сякаш неговото признание й бе разкрило нещо много важно. Не беше така.

— Кои бяха най-близките му приятели?

— Вече спомена двама от тях, така че, предполагам, сама знаеш отговора.

— Съквартирантите му ли?

— Да.

— Познаваш ли всичките?

— Бегло. През първата година двамата с Фил Търнбол пеехме в хора. Интересно. Както вероятно знаеш, първокурсниците се разпределят по стаите от администрацията. Получават се, разбира се, големи недоразумения. Моят първи съквартирант бе пълен идиот, който по цял ден пушеше опиум. Смених квартирата си само след месец. Но тези петимата останаха заедно през всичките години.

— Докато бяха тук, случило ли се е нещо интересно, за което искаш да ми разкажеш?

— Като например?

— Странно ли се държаха? Страняха ли от останалите? Имаха ли врагове? Участвали ли са в нещо необичайно?

Лорънс Черстън остави сандвича си.

— Защо ти е да знаеш подобни неща?

— Това е част от моя материал.

— Не виждам как. Разбирам защо ме разпитваш за Дан Мърсър, но ако целиш да свържеш по някакъв начин и съквартирантите му с демоните, които са преследвали Дан…

— Нямам такава цел.

— Каква е целта ти тогава?

Тя нямаше желание да му разказва всичко. За да спечели време, Уенди взе програмата от последната им година в „Принстън“ и започна да я прелиства. Усещаше, че той я наблюдава. След малко тя намери една снимка, на която бяха Дан, Келвин и Фарли. Дан беше по средата. И тримата широко се усмихваха. Завършваха. Бяха успели.

Лорънс Черстън продължаваше да я гледа. Какво направих, питаше се тя.

— Всички те, говоря за съквартирантите, напоследък преживяха много.

Той мълчеше.

— Фарли Паркс трябваше да се откаже от надпреварата за Конгреса — каза тя.

— Знам.

— Стийв Мишано бе арестуван за притежание на наркотици. Фил Търнбол изгуби работата си. За Дан знаеш.

— Знам.

— Не го ли намираш за странно?

— Не особено. — Той разхлаби вратовръзката си, сякаш внезапно бе започнала да го души. — От този ъгъл ли подготвяш материала си? Съквартиранти от „Принстън“, попаднали в беда?

Тя нямаше желание да отговаря на въпросите му и подхвана:

— Дан Мърсър често е идвал тук. Имам предвид в „Принстън“.

— Знам. Виждал съм го в града.

— А знаеш ли причината?

— Не.

— Ходел е в дома на декана.

— Нямах представа.

И тъкмо в този миг, хвърляйки поглед към програмата, към списъка на студентите, Уенди забеляза нещо странно. Тя по навик търсеше и петте имена, а тази фотография й бе направила странно впечатление. Имената бяха подредени по азбучен ред. Последното име под буквата Т бе Франсиз Тотъндъм.

— А къде е името на Фил Търнбол? — попита тя.

— Моля?

— Името на Фил Търнбол не е в списъка.

— Фил не завърши с нашия випуск.

Уенди усети странно пулсиране във вените си.

— Пропуснал е семестър ли?

— Ъъъ… не. Бе принуден да напусне колежа доста по-рано.

— Почакай. Нима твърдиш, че Фил Търнбол не е завършил?

— Доколкото знам, да, тъкмо това твърдя.

Устата й пресъхна.

— Защо?

— Не съм сигурен. Носеха се разни слухове, разбира се. Но не се даде голяма гласност на случая.

Тя мълчеше и не помръдваше.

— Би ли ми разказал за това?

— Не съм сигурен, че идеята е добра.

— Може да е от голямо значение.

— Как? Случи се преди много години и според мен администрацията малко преигра.

— Няма да го огласявам. Няма да назова източника на информацията.

— Ами, не знам.

Не беше време за размяна на любезности. Тя бе предложила моркова. Време беше да покаже и тоягата.

— Виж, вече споменах, че няма да издам източника си, но ако не ми кажеш, няма да оставя това така. Ще се разровя. Ще изровя всеки скелет, на който попадна, за да открия истината. И тогава всички източници ще станат ясни.

— Мразя да ме заплашват.

— А аз мразя да пречат на работата ми.

Той въздъхна.

— Както казах, не беше кой знае какво. Пък и не съм сигурен във фактите.

— Но?

— Но, е, звучи по-лошо, отколкото бе в действителност, но според клюката Фил е бил заловен в сграда, в която не е трябвало да бъде. С една дума, влизане с взлом в чуждо жилище.

— Крадял ли е?

— За бога, не — отвърна той, като че ли това бе най-нелепото нещо, което е чувал. — Забавлявал се е.

— Значи вие, момчета, влизате с взлом някъде заради едното забавление?

— Имам приятел, който учеше в Хампширския колеж. Знаеш ли го? Както и да е, той получи петдесет точки за кражбата на автобуса на кампуса. Някои от професорите настояваха да бъде изключен, но, също като при Фил, това бе част от някаква игра. За наказание го отстраниха от лекции за две седмици. Признавам, че и аз съм участвал в подобни игри. Момчетата от моя отбор оцветиха със спрей автомобила на един професор. Трийсет точки. Мой приятел открадна писалката от катедрата на гостуващия ни поет, лауреат на някаква награда. Играта се разпространяваше из цялото студентско градче. Всъщност спалните се състезаваха помежду си.

— В какво се състезаваха? — попита тя.

Лорънс Черстън се усмихна.

— В лова, разбира се — отвърна той. — Лов на лешояди.

Глава 32

„Не бива да ловуваме повече…“

Беше й го казал Келвин Тилфър.

Това вече имаше някакъв смисъл. Тя се обърна към Лорънс Черстън за повече подробности за „белязаното лице“ и всичко останало, но не научи нищо друго. По време на лова Фил Търнбол бил заловен на място, където не е трябвало да бъде. Изгонили го. Край.

Уенди се върна при колата си и взе телефона, за да позвъни на Фил.

Бяха постъпили шестнайсет съобщения.

Първата мисъл накара сърцето й да заседне в гърлото: „Нещо е станало с Чарли“.

Тя бързо натисна бутона, за да влезе в гласовата поща. Още щом чу гласа на сина си, сърцето й се отпусна. Чувствата, които я заляха при второто съобщение обаче, бяха от малко по-различно естество.

Тя натисна бутона за изтриване и се вторачи в телефона си. Искаше да се издигне над всичко това, да се освободи напълно.

Но не можеше. Беше наклепана по безобразен начин.

Може би трябваше да послуша Фил и да се отдръпне. Сега вече нямаше как — каквото и да направеше, не можеше да избяга от обвиненията неопетнена. Нямаше начин, по дяволите! Можеше да хване задника, който бе написал всичките тези мръсотии, и докато предават мачовете от националното първенство по футбол по телевизията, да го (я) накара да си признае, че всичко е измислица, но дори това нямаше да изчисти името й. Колкото и да е нечестно, вонята около нея щеше да си остане вероятно завинаги.

Така че станалото — станало, нали така?

Хрумна й нещо друго: не би ли могло да се твърди същото и за мъжете, които бе „заковала“ в своите предавания?

Дори невинността им да е била доказана, дали вонята на перверзния хищник е била отмита напълно? Не е ли това форма на отплата в космически план? Не е ли такава кармата на всички кучки?

Но сега нямаше време за подобни притеснения. Може би всичко бе свързано в едно единно цяло — онова, което бе направила, онова, което бе станало с мъжете, разкрити от нея по телевизията, както и случилото се на съвипускниците от „Принстън“? Ако разреши едната загадка, останалите ще се разрешат от само себе си?

Независимо дали й харесва, или не, животът й бе оплетен в тази бъркотия. Тя не можеше да се оттегли просто така.

Фил Търнбол е бил изключен заради участието си в лова.

В най-добрия случай това означаваше, че я бе излъгал, когато тя му разказа какво бе казал Келвин за ловуването. В най-лошия… ами, тя още не бе сигурна кое беше най-лошото.

Набра Фил на мобилния му телефон. Никакъв отговор. Обади се в дома му. Никакъв отговор. Отново позвъни на мобилния и му остави съобщение: „Знам за лова. Обади ми се“.

Пет минути по-късно тя похлопа на вратата на декана. Никакъв отговор. Продължи да тропа. Отново никакъв отговор. О, не. Не може да бъде. Тя обикаляше къщата и надничаше през прозорците. Лампите не светеха. Притисна лице в стъклото, за да вижда по-добре. Ако наоколо минеше охраната на студентското градче, как щеше да се оправдае?

Раздвижване.

— Хей!

Никакъв отговор. Отново погледна през прозореца. Нищо. Почука на стъклото. Никой не се показа. Върна се на парадния вход и отново захлопа. Зад гърба си чу мъжки глас:

— Мога ли да ви помогна?

Тя се обърна. Щом видя кой говори, първата дума, която й дойде на ум, бе „денди“. Вълнистата коса на мъжа бе малко по-дълга, отколкото трябваше. Носеше туидено сако с кръпки на лактите и папийонка — имаше вид на човек, който може да вирее единствено в разредения въздух на високопоставените учебни заведения.

— Търся декана — каза Уенди.

— Аз съм декан Луис — отвърна той. — С какво мога да ви бъда полезен?

Няма време за игрички и вежливост, каза си тя.

— Познавате ли Дан Мърсър?

Той се поколеба, сякаш мислеше.

— Името ми напомня нещо — каза деканът. — Но… — Разпери ръце и вдигна рамене. — Трябва ли да го познавам?

— Така мисля — отвърна Уенди. — През последните двайсет години той е посещавал дома ви почти всяка събота.

— А! — усмихна се той. — Живея тук само от четири години. Предшественикът ми, декан Пашаян, е живял в къщата преди това. Но мисля, че знам за кого говорите.

— Защо е идвал у вас?

— Не е идвал. Искам да кажа, че е идвал в тази къща. Но не за да види мен, нито декан Пашаян.

— А защо?

Той мина покрай нея и отключи вратата. Остави я отворена. Тя изскърца. Той надникна вътре.

— Криста?

В къщата беше тъмно. Той махна с ръка на Уенди да го последва. Тя влезе. Остана във фоайето.

Чу се женски глас:

— Декане?

Към тях се приближаваха нечии стъпки. Уенди се обърна към декана. Той я погледна така, сякаш я предупреждаваше за нещо.

Какво, по…

— Във фоайето съм — каза деканът.

Последва шум от още стъпки. После отново женският глас — гласът на Криста?

— Срещата ви в четири часа е отменена. Трябва да…

Криста влезе от лявата им страна през трапезарията.

Спря се.

— О, не знаех, че има и друг човек.

— Не е дошла заради мен — обясни й декан Луис.

— О?

— Мисля, че е дошла, за да се види с теб.

Жената обърна главата си на една страна като куче, което се опитва да възприеме нов звук.

— Вие сте Уенди Тайнс? — попита тя.

— Да.

Криста кимна, сякаш я бе очаквала. Направи още една крачка напред. Лицето й се освети. Не много. Но достатъчно. Когато Уенди зърна лицето й, за малко да извика на глас, не заради видяното, въпреки че при нормални обстоятелства това би било съвсем в реда на нещата. Не, Уенди се развълнува, тъй като още една част от пъзела попадна на мястото си.

Криста носеше слънчеви очила, макар да беше на закрито. Но не това бе първото, което тя забеляза.

Първото нещо, което видя у Криста — нещо, което всъщност не можеше да остане скрито — бяха плътните алени белези навсякъде по лицето й.

Белязаното лице.

Жената се представи с името Криста Стокуел.

Изглеждаше на около четирийсет години, но беше трудно да се определи точната й възраст. Беше слаба, с нежни ръце и стоманено държане. Седнаха около масата в кухнята.

— Имате ли нещо против да говорим на слаба светлина? — попита Криста.

— Абсолютно нищо.

— Причината не е тази, която си мислите. Знам, че хората ще ме гледат. Съвсем естествено е. Не обръщам внимание. По-добре е, отколкото да се преструват, че не забелязват белезите. С това лице съм като слон в стъкларски магазин, нали разбирате какво имам предвид?

— Мисля, че ви разбирам.

— Откакто стана злополуката, очите ми са болезнено чувствителни към светлината. В тъмнината се чувствам по-удобно. Споменавам го между другото, нали така? Специализантите по философия и психология в този колеж биха се радвали да изучават моя случай. — Тя стана от мястото си. — Ще направя чай. Искате ли?

— Разбира се. Да ви помогна ли?

— Не, ще се справя.

— Мента или черен?

— Мента.

Криста се усмихна.

— Изборът ви е добър.

Тя включи електрическия чайник, извади две чаши и сложи по едно пакетче във всяка. Уенди забеляза, че докато вършеше всичко това, тя държеше главата си леко наклонена надясно. Когато отново се върна на мястото си, Криста остана известно време неподвижна, сякаш за да даде възможност на Уенди да прецени доколко бе наранено лицето й. Казано с прости думи, то бе ужасяващо. Белезите го покриваха плътно от челото до врата. Грозни, гневни линии, пурпурни и червени, разкъсваха кожата й и се издигаха като по повърхността на релефна географска карта. На малкото места, където нямаше белези, се виждаха тъмночервени петна, сякаш някой бе търкал кожата й със стоманена четка.

— Подписала съм договор да не разгласявам случилото се — заяви Криста Стокуел.

— Дан Мърсър е мъртъв.

— Знам. Но това не променя договора.

— Онова, което ми кажете, ще бъде запазено в най-строга тайна.

— Вие сте репортерка, нали?

— Да. Но ви давам думата си.

Тя поклати глава.

— Не виждам какво значение може да има това сега.

— Дан е мъртъв. Фил Търнбол е бил уволнен и обвинен в кражба. Келвин Тилфър е в лудница. Фарли Паркс също попадна в беда наскоро.

— Нима очаквате от мен да ги съжаля?

— Какво ви сториха?

— Не е ли очевидно? Или да поувелича светлината?

Уенди се наведе през масата. Постави длан върху ръката на жената.

— Моля ви, кажете ми какво се случи.

— И каква полза?

Кухненският часовник над мивката тиктакаше. Уенди надникна през прозореца навън и видя студентите, запътили се за час, оживени, млади, чийто живот според изтърканата фраза е целият пред тях. Идната година и Чарли щеше да е студент. Можете да заявите на тези младежи, че годините минават много бързо, че докато премигнат, и ще са завършили, че като миг ще отминат десет години, после още десет, ала те няма да ви чуят, не могат да ви чуят и може би така е по-добре.

— Според мен, каквото и да е станало — каквото и да са ви сторили момчетата — то е отключило неотдавнашните събития.

— Как?

— Не знам. Но мисля, че може да се проследи назад във времето. Каквото и да е било то, по някакъв начин е живяло свой собствен живот. И все още иска жертви. А сега и аз съм вътре. Тъкмо аз устроих капан на Дан Мърсър, независимо дали е виновен, или не. Така че сега и аз съм част от това.

Криста Стокуел подухна чая си. Лицето й изглеждаше така, сякаш някой го бе преобърнал с опаката страна навън, сякаш вените и сухожилията бяха издърпани на повърхността му.

— Беше последната им година — започна тя. — Аз бях завършила предишната година и готвех магистратура по изящни изкуства. Имах финансови затруднения. Като Дан. И двамата работехме, докато учим. Той се грижеше за прането в департамента по физическо възпитание. Аз работех тук, в тази къща, за декан Пашаян. Гледах децата, вършех домакинската работа, картотекирах документи, такива неща. Той беше разведен и аз много добре се разбирах с децата. Докато учех за магистър, всъщност живеех тук, в стаята отзад. Фактически още живея там.

Пред прозорците отвън минаваха двама студенти и единият се засмя. Звукът прекоси стаята — мелодичен, мек, неподхождащ на атмосферата в къщата.

— Както и да е. Беше месец март. Декан Пашаян бе извън града за някаква беседа. Децата бяха отишли при майка си в Ню Йорк. Двамата с годеника ми излязохме на вечеря. Марк беше втора година медицина. На идния ден имаше важно контролно по химия, в противен случай… — е, съществуват толкова много „ако“ в живота ни! Ако нямаше контролно, двамата щяхме да се върнем у тях, или, тъй като в къщата нямаше никой, да останем тук. Но не. На връщане от вечерята Марк ме остави вкъщи и отиде в библиотеката да чете. И аз трябваше да се подготвя за следващия ден. Ето защо взех тетрадката си тук, в кухнята, и я сложих на масата.

Тя се вторачи в повърхността на масата, сякаш тетрадката бе все още пред нея.

— Направих си чай. Също като днес. Седнах и тъкмо щях да започна да пиша есето си, когато долових шум от горния етаж. Както вече казах, къщата беше пуста. Би трябвало да се изплаша, нали така? Помня, че веднъж бях чула професора по английска литература да пита студентите от кой шум можеш да се изплашиш най-много. Дали от плача на мъж, стенещ от болка? Дали от писъка на ужасена жена? От изстрел на огнестрелно оръжие? От бебешки плач? А професорът поклаща глава и казва: „Не, най-страшно е, когато си сам в тъмната къща, знаеш, че няма никой друг в нея, сигурен си, че не съществува никаква възможност някой да се е промъкнал вътре, нито да се намира близо до дома ти, и внезапно от горния етаж чуваш как някой пуска водата в тоалетната“.

Криста й се усмихна. Уенди се помъчи да отвърне на усмивката й.

— Но аз не се изплаших. Ами ако се бях изплашила? Още едно „ако“. Ами ако бях повикала охраната на студентското градче? Всичко щеше да е различно, нали? Животът ми щеше да е съвсем друг. В онази нощ аз бях сгодена за най-великолепния и красив мъж на света. В момента той е женен за друга. Имат три деца. Много са щастливи. Предполагам, че и аз щях да съм щастлива.

Тя отпи от чая си, като държеше чашата с две ръце, и остави това „ако“ да отшуми.

— И така, чух шума и тръгнах натам. Вече чувах шепот на хора, дори кикот. Е, сега вече е ясно, нали така? Студенти. Ако тогава съм усещала страх, сега вече страхът го няма. Това бяха само няколко пакостници, подготвили дяволия за декана. Нещо такова. И аз се качих по стълбите. Настъпи тишина. Беше ми се сторило, че гласовете идват откъм спалнята на декана. Тръгнах към спалнята му. Влязох и се огледах. Не видях никого. Почаках очите ми да се приспособят към тъмнината. После си казах: „Но какво правиш? Защо не светнеш лампата?“. Протегнах ръка към електрическия ключ.

Нещо в гласа й се промени. Криста Стокуел млъкна. Белезите по лицето й, червените грапавини, потъмняха. Уенди отново се пресегна към нея, ала нещо бе накарало Криста да настръхне и Уенди се спря.

— Дори не знам какво стана после. Поне тогава не знаех. Сега вече знам. Но тогава, в онзи момент, да си кажа честно, чух само оглушителен трясък и усетих, че лицето ми експлодира. Така го почувствах. Сякаш в лицето ми избухна бомба. Сложих длани на бузите си и усетих ръбовете на счупени стъкла по тях. Порязах си ръцете. Кръвта шуртеше надолу по страните ми, влизаше в ноздрите и устата ми, задавяше ме. Не можех да дишам. В първия миг, може би два, не изпитвах никаква болка. После тя ме захапа внезапно, сякаш някой смъкваше кожата от лицето ми. Отново изпищях и паднах на пода.

Уенди усети как пулсът й се учести. Искаше да й зададе въпроси, да научи някои подробности, ала не помръдна от мястото си и остави Криста да й разкаже историята така, както я бе започнала.

— Вече съм на пода, пищя и усещам как някой изтича покрай мен. Протегнах се, без да виждам нищо, и го хванах. Той се сгромоляса и изруга. Хванах го за крака. Не знам защо го направих. Действах инстинктивно. И тогава той ме ритна, за да се освободи. — Гласът й се превърна в шепот. — Виждате ли, тогава не го осъзнавах, но по цялото ми лице имаше парченца от стъкло — от разбитото огледало. И когато той ме ритна, за да се освободи, стъпалото му заби парченцата дълбоко в кожата ми и те достигнаха до скулите ми. — Тя преглътна. — Но най-голямото парче е било до дясното ми око. И бездруго съм щяла да загубя окото си, но с ритника си той заби парчето в мен като нож…

За щастие тя спря дотук.

— И това е последното, което си спомням. Припаднах. Три дни и три нощи съм била в безсъзнание и когато отново дойдох на себе си — е, през следващите няколко седмици ту се събуждах, ту отново припадах. Операциите следваха една след друга. Болките бяха непоносими. През цялото време ме упояваха. Малко избързах. Ще се върна назад. През онази нощ полицейската охрана на кампуса ме открила по виковете. Заловили Фил Търнбол в двора на декана. Целите му обувки били оплескани с моята кръв. Знаехме, че са участвали и други студенти. Нали разбирате, играели на онази разпространена в колежите игра — „Лов на лешояди“. За голямата награда — боксерките на декана. Шейсет точки. Това е била голямата цел на Фил Търнбол — чифт боксерки. Както казах и преди, беше просто момчешка лудория. Нищо повече.

— Споменахте, че е имало и други. Чули сте шепот и кикотене.

— Така е, но Фил твърдеше, че е бил сам. Приятелите му, разбира се, потвърдиха неговия разказ. Не бях в състояние да се противопоставя на казаното от него, пък и какво ли бях видяла всъщност?

— И Фил пое цялата вина? — попита Уенди.

— Да.

— Защо?

— Не знам.

— Все пак не разбирам. Какво точно ти стори? От какво са тези прорези?

— Когато съм влязла в стаята, Фил се е криел зад леглото. Щом ме видял да протягам ръка към електрическия ключ, така де, според мен е искал да отвлече вниманието ми в друга посока. До мен се разбил голям стъклен пепелник. Трябвало е да вдигне шум, аз да извърна глава встрани и тогава Фил да избяга, така мисля. Но на стената е имало старинно огледало. И то се е пръснало точно в лицето ми. Просто случайност.

Уенди не каза нищо.

— Три месеца лежах в болницата. Загубих едното си око. Другото бе тежко пострадало. Известно време бях напълно сляпа. Зрението на едното ми око постепенно се възстанови. Все още ме считат за сляпа, но аз мога да различавам предметите. Всичко ми се мержелее и имам проблеми със светлината — особено със слънчевата светлина. Пак казано между другото. Според лекарите лицето ми е било буквално нарязано на филийки. Показвали са ми снимки. Ако мислиш, че това, което виждаш сега, е лошо… имай предвид, че преди лицето ми приличаше на смляно говеждо месо. Само така мога да го опиша. Сякаш някой лъв ми бе изръфал лицето.

— Съжалявам — каза Уенди, защото не знаеше какво друго да каже.

— Годеникът ми Марк се държа страхотно. Не се отделяше от мен. Като си помислиш, това е направо геройство. Преди това бях красива. Сега вече мога да го кажа. Няма да звучи нескромно. Наистина бях красива. А той беше толкова хубав! И така, Марк бе непрекъснато около мен. Но беше започнал и да се оглежда наоколо. Вината не беше негова. Не бе очаквал подобно нещо.

Криста млъкна.

— И какво стана?

— Накарах го да си тръгне. Познавате любовта, нали? Но така аз разбрах какво означава истинска любов. Макар че ме заболя много повече от порезните рани, аз обичах Марк достатъчно силно, за да го накарам да си отиде.

Тя отново млъкна и отпи от чая си.

— Вероятно се досещате за останалото. Семейството на Фил ми плати, за да си мълча. Щедра сума, ще кажете вие. В попечителски фонд е, от който всяка седмица ми се изплаща съответна сума. Ако кажа на някого какво се е случило, плащането ще се преустанови.

— Няма нищо да кажа.

— Мислите ли, че това ме притеснява?

— Не знам.

— В никакъв случай. Нуждите ми са доста скромни. Продължавам да живея тук. Продължих да работя за декан Пашаян, но не се грижех за децата му. Лицето ми ги плашеше. Така че станах негова асистентка. Когато той почина, декан Луис прояви любезност и ме остави тук. Дарявам по-голямата част от парите си.

Мълчание.

— И как се вписва Дан във всичко това? — поинтересува се Уенди.

— Как мислите?

— Предполагам, че онази нощ е бил в къщата?

— Да. Всички бяха тук. И петимата. Разбрах го по-късно.

— Откъде?

— Дан ми каза.

— И Фил е поел вината на всички върху себе си?

— Да.

— Знаете ли защо?

— Бил е доста убедителен, предполагам. Но може да е имало и друго. Той беше богат. Останалите не бяха. Вероятно е решил, че няма да постигне нищо добро, ако издаде приятелите си.

Думите й имат смисъл, каза си Уенди.

— И Дан ви посещаваше?

— Да.

— Защо?

— За да ме утешава. Разговаряхме. Той се чувстваше ужасно заради онази нощ. Задето бе избягал. Така се започна. Бях бясна, когато го видях за първи път тук. Но после се сприятелихме. С часове разговаряхме край тази маса.

— Казахте, че сте се вбесили?

— Трябва да ме разберете. През онази нощ аз загубих всичко.

— Така е, имали сте право да се гневите.

Криста се усмихна.

— О, разбирам.

— Какво?

— Нека отгатна. Била съм ядосана. Била съм вбесена. Мразела съм ги. И съм измислила как да им отмъстя. И какво, седяла съм и съм чакала цели двайсет години, за да ги ударя? Това ли си мислите?

Уенди сви рамене.

— Прилича ми на отмъщение — сякаш някой се разплаща с тях.

— И най-вероятният заподозрян съм аз? Белязаното маце с брадва в ръце, готово да я стовари върху някого?

— А вие не мислите ли така?

— Звучи ми като лош филм на ужасите. — Тя отново наклони глава на една страна. — Като лошата героиня ли ме възприемаш, Уенди?

Уенди поклати глава.

— Всъщност не.

— Има и друго.

— Какво е то?

Криста разпери ръце. Все още носеше слънчевите очила, но тя забеляза, че от едното й око се търкулна сълза.

— Простих им.

Мълчание.

— Те бяха просто деца, които участваха в една игра. Не са искали да ме наранят.

И това беше чистата истина. Тонът й бе красноречив и неподправен.

— Щом живееш в този свят, ще се сблъскаш с други хора. Това е. Сблъскваме се един с друг и понякога някой бива наранен. Момчетата искаха само да откраднат някакви глупави боксерки. Но нещата се объркаха. За един кратък период от време аз ги мразех. Но като се замислиш, каква е ползата от това? Омразата ти отнема толкова много енергия, че изгубваш представа за истински важните неща.

Уенди усети как сълзите напират в очите й. Взе чашата си и отпи от чая. Ментата леко се плъзна в гърлото й. Нека няма омраза. На това тя нямаше как да отговори.

— Може би през онази нощ те са наранили още някого — каза Уенди.

— Съмнявам се.

— А може би някой друг иска да отмъсти за теб?

— Майка ми е покойница — отвърна Криста. — Марк е щастливо женен. Нямам друг близък човек.

Задънена улица.

— Какво ти каза Дан, когато дойде за първи път?

Тя се усмихна.

— Ще си остане между нас.

— Но все трябва да има някаква причина, задето всички те бяха съсипани от скандали.

— Това ли е главната причина, поради която си тук, Уенди? Да им помогнеш да си върнат предишния живот?

Уенди замълча.

— Или си дошла — продължаваше Криста, — защото се тревожиш, че си сгрешила и си поставила клопка на невинен човек?

— Мисля, че и двете.

— И се надяваш на опрощение?

— Надявам се да получа отговори.

— Интересуваш ли се от моето мнение по въпроса? — попита Криста.

— Разбира се.

— Познавах Дан много добре.

— И аз така си помислих.

— Разговаряли сме за много неща на тази маса. Той ми разказваше за работата си, за това как се е запознал с първата си жена, Джена, за това, че вината за разпадането на брака им е била само негова, за това как са си останали близки, за самотата си. И двамата бяхме самотни.

Уенди чакаше. Криста намести слънчевите очила на лицето си. За миг Уенди си помисли, че ще ги свали, но тя не го направи. Нагласи ги и сякаш се помъчи по някакъв начин да погледне Уенди в очите.

— Не мисля, че Дан Мърсър е бил педофил. Мисля, че не е убил никого. Така че, Уенди, според мен ти си поставила клопка на невинен човек.

Глава 33

Щом излезе от тъмната кухня и стъпи на моравата пред къщата на декана, Уенди присви очи. Загледа се в студентите, облени в слънчева светлина. Те минаваха покрай къщата всеки ден и вероятно нямаха представа колко тънка беше преградата, разделяща ги от жената с белязаното лице, която живееше в нея. Уенди остана да ги наблюдава още минута. Вдигна лице към слънцето. Стоеше с отворени очи, които се насълзиха от светлината. Беше й дяволски приятно.

Криста Стокуел беше простила на хората, които я бяха наранили.

Беше го казала просто така, без много обяснения. Уенди отхвърли настрана по-значимите философски аргументи — очевидната връзка между случая с Криста и собственото й отношение към Ариана Насброу — за да се съсредоточи върху настоящия проблем: кой друг, ако не най-пострадалият би могъл да прости и да продължи напред?

Провери мобилния си телефон. Продължаваше да получава съобщения от репортери. Отмина ги. Попе й бе звънял. Тя му се обади. Той вдигна още на първото позвъняване.

— Навън се тълпят репортери — уведоми я той.

— Знам.

— Сега разбираш ли защо съм за свободната продажба на оръжие?

Уенди се засмя — сякаш не го бе правила цяла вечност.

— Какво искат? — попита той.

— Някой разпространява мръсни слухове за мен.

— Като например?

— Например че спя с шефа си. Такива неща.

— И репортерите обръщат внимание на подобни глупости?

— Очевидно.

— Има ли нещо вярно в тях?

— Не.

— По дяволите!

— Да. Ще ми направиш ли услуга?

— Въпросът ти е реторичен — отвърна Попе.

— Попаднала съм в голяма каша. Някой може би ме преследва.

— А аз съм тежковъоръжен.

— Няма нужда от оръжие — каза тя с надеждата да не е права. — Но искам да отведеш Чарли някъде за ден-два.

— Мислиш ли, че е в опасност?

— Не знам. Така или иначе слуховете ще започнат да пъплят из целия град. Съучениците му може да му се смеят.

— И какво от това? Чарли държи на подигравки. Той е силно хлапе.

— Точно сега не желая да е толкова силен.

— Добре де, разбрано, ще се погрижа. Ще спим в мотел, става ли?

— Но в някой приличен мотел, нали, Попе? Не в такъв, в който се дават стаи за по час и в който има огледала по таваните.

— Ясно, не се притеснявай. Ако имаш нужда от помощта ми…

— От само себе си се разбира — отвърна Уенди.

— Добре, бъди внимателна. Обичам те.

— И аз те обичам.

Щом приключиха разговора, тя пак позвъни на Фил. Отново без отговор. Бе започнало да й писва от кучия син. А сега накъде? Тя вече знаеше тайната на петорката от „Принстън“, ала все още нямаше обяснение защо отплатата е закъсняла с двайсет години. Само един човек би могъл да й отговори.

Фил.

Отново опита да се свърже с него. Само си загуби времето. Ето защо се отправи направо към дома му. Отвори й Шери.

— Няма го.

— Ти знаеше ли? — попита я Уенди.

Шери не отговори.

— За „Принстън“. Знаеш ли какво се е случило там?

— Отскоро.

Уенди се канеше да я попита още нещо, ала се отказа. Имаше ли значение откога или какво точно знае Шери? Трябваше да говори с Фил.

— Къде е той?

— С останалите от Клуба на бащите.

— Не го предупреждавай, че отивам при него, разбра ли? — Отново бе дошло време да покаже моркова и тоягата. — Ако го предупредиш, това ще означава, че трябва пак да дойда. А тогава ще съм много гневна. Ще докарам камери и още репортери и ще вдигна достатъчно шум, за да привлека вниманието на съседите и дори на децата ви. Схващаш ли намеренията ми?

— Не съм толкова глупава — отвърна Шери.

Уенди не искаше да я заплашва, но стига толкова лъжи и извъртания.

— Не се притеснявай — каза Шери. — Няма да му се обадя.

Уенди се обърна и понечи да си тръгне.

— Само още нещо — спря я Шери.

— Какво?

— Той е много чувствителен. Бъди внимателна с него.

Уенди искаше да вметне нещо за Криста Стокуел, за чувствителността на нейната кожа, но не й беше работа. Подкара към „Старбъкс“ и спря до апарата за таксуване на паркинга, на който пишеше: „Приемат се само монети“. Тя нямаше дребни. Много лошо. Бе на път да заплаче. Спря пред вратата на кафенето и се стегна.

Всички бяха там. Норм, тъй нареченият Тен-А-Флай, бе в пълна бойна готовност, облечен с рападжийския си костюм с всички задължителни атрибути по него. Дъг бе в белия си екип за тенис. Оуен беше с бебето. Фил носеше костюма с вратовръзката си. Дори сега. Дори в този час на денонощието. Те се бяха сгушили един до друг около кръглата маса, бяха навели глави и нещо си шушукаха. Уенди си каза, че езикът на тялото им бе изцяло сбъркан.

Фил я видя и лицето му посърна. Затвори очи. На нея не й пукаше. Приближи се до масата и се вторачи в него. Той сякаш се смъкна пред очите й.

— Идвам от дома на Криста Стокуел — каза тя.

Останалите мълчаливо я гледаха. Уенди срещна погледа на Норм. Той поклати глава, като я молеше да се спре. Но тя продължи.

— Сега преследват и мен — уведоми го Уенди.

— Знаем — отвърна Норм. — Хванахме слуховете, разпространявани онлайн. Успяхме да изтрием доста от сайтовете, но не всичките.

— Сега вече битката стана и моя.

— Не трябваше — каза Фил, без да вдигне глава. — Предупредих те. Умолявах те да стоиш настрана.

— А аз не те послушах. Грешката е моя. А сега ми кажете какво точно става.

— Няма.

— Няма ли?

Фил стана от мястото си. Тръгна към вратата. Уенди му препречи пътя.

— Махни се от пътя ми! — заповяда той.

— Няма.

— Разговаряла си с Криста Стокуел, така ли?

— Да.

— Какво ти каза тя?

Уенди се колебаеше. Нали бе обещала на Криста да не казва на никого? Фил се възползва от мига и я заобиколи. Отправи се към вратата. Уенди тръгна след него, ала Норм сложи ръка на рамото й и я спря. Тя гневно се обърна към него.

— Какво ще правиш, Уенди? Ще го нападнеш на улицата ли?

— Нямате представа какво научих.

— Изключили са го от „Принстън“ — каза Норм. — Не е успял да завърши. Знаем. Той ни каза.

— А каза ли ви каква е причината? — попита тя.

— Нима мислиш, че това има някакво значение?

Думите му я накараха да млъкне. Спомни си какво й бе казала Криста — беше им простила, защото те са били просто деца, участници в една игра.

— А каза ли ви кой ги преследва? — поинтересува се тя.

— Не. Но ни помоли да не се месим. Ние сме негови приятели, Уенди. Верни сме на него, не на теб. Мисля, че той пострада достатъчно, а ти?

— Не знам, Норм. Не знам кой го преследва, него и съквартирантите му, а сега и мен. Дори не знам дали Дан Мърсър е убил Хейли Макуейд. Може би убиецът й е все още навън. Разбираш ли какво говоря?

— Разбирам.

— И?

— И нашият приятел ни помоли да не се месим. Това не ни засяга повече.

— Чудесно.

Тръгна към изхода. Беше ядосана.

— Уенди?

Тя отново се обърна към него. Норм имаше такъв нелеп вид със смешния си костюм, с проклетото черно кепе над червената кърпа, с белия колан, ръчния часовник с размери на сателитна чиния. Тен-А-Флай. Тя му извика на висок глас:

— Какво има, Норм?

— Фотографията е у нас.

— Коя фотография?

— С момичето. Проститутката, обвинила Фарли Паркс, че я е склонил към сексуални действия. Оуен успя да я увеличи. Не беше никак лесно, но се получи доста ясен образ. Ако те интересува, у нас е.

Тя чакаше. Оуен подаде снимката осем на десет на Норм. Норм й я занесе. Тя й хвърли поглед.

Норм каза:

— Изглежда съвсем млада, нали?

Светъл на Уенди, и бездруго разклатен, сякаш внезапно се срина.

Да, момичето на снимката изглеждаше младо. Много младо.

Освен това приличаше също на Чина, момичето, което Дан твърдеше, че е видял вътре в къщата и чийто образ бе нарисуван по описание от полицейския художник.

Така че сега тя вече знаеше. Момичето от фотографията е било подставено лице. Някой им бе заложил капан.

Но все още не знаеше нито защо, нито кой го бе направил.

Когато Уенди стигна до дома си, видя само една подвижна телевизионна станция, паркирана отпред. Нямаше представа от кой канал е. Дявол да го вземе — беше от телевизията, за която работеше. Ен Ти Си. Пред къщата чакаше Сам, нейният оператор, заедно с него — тя си пое дълбоко въздух — Мишел Фейслър с огромната глава.

Мишел оправяше прическата си. Бе мушнала микрофона в сгъвката на ръката си. Уенди си помисли да завие надясно и да я блъсне, да гледа как голямата й като тиква глава се търкулва и се удря в бордюра. Но вместо това тя уцели входа на гаража и вкара автомобила си вътре. Електрическата врата леко се плъзна и се затвори след нея и тя слезе от колата.

— Уенди?

Беше Мишел. Чукаше на гаражната врата.

— Махай се от собствеността ми, Мишел.

— Не нося нито камера, нито микрофон.

— Приятелят ми, който е в къщата, има оръжие и си умира да го използва.

— Само ме чуй, става ли?

— Не става.

— Трябва да ме чуеш. Става въпрос за Вик.

Думите й я озадачиха.

— Какво за Вик?

— Отвори вратата, Уенди.

— Какво за Вик?

— Той те предава.

Стомахът й се сви.

— Какво искаш да кажеш?

— Отвори вратата, Уенди. Без камери, без микрофони, ще си остане само между нас двете, обещавам.

По дяволите! Тя се чудеше какво да направи, но всъщност с какво можеше да й навреди? Искаше да разбере какво ще й каже Мишел. Ако това означаваше да пусне тъпанарката в дома си, тъй да бъде. Тя се препъна в колелото на Чарли — както винаги удобно захвърлено пред вратата — и завъртя бравата на вратата. Не беше заключено. Чарли непрекъснато забравяше да я заключи.

— Уенди?

— Заобиколи и ела отзад.

Влезе в кухнята. Попе си бе отишъл. Беше оставил бележка, че е взел Чарли със себе си. Хубаво. Тя отвори задната врата и пусна Мишел да влезе.

— Благодаря ти, че ме пусна.

— Е, какво е това за Вик?

— Шефовете са жадни за кръв. Притиснаха го много лошо.

— Е, и?

— Дълго време настояваха Вик да каже, че си го сваляла — да намекне, че си била обсебена от него.

Уенди не помръдваше.

— Ето изявлението на телевизията.

Мишел й подаде някакъв лист.

— Престъпването на правилата ли? — вдигна поглед Уенди. — Това истина ли е?

— Направено е добре, не мислиш ли? Формулирано е с витиевати фрази, така че да не могат да те дадат под съд.

— И какво искаш, Мишел? Нали не мислиш, че ще изляза в ефир?

Мишел поклати глава.

— Не си толкова глупава.

— Защо дойде?

Тя взе листа обратно и го размаха във въздуха.

— Но това не е вярно. С теб не сме приятелки. Знам какво си мислиш за мен… — и Мишел сви прекалено лъскавите си устни и затвори очи, сякаш преценяваше какво да бъде следващото й изречение.

— Вярваш ли на това изявление?

Тя отвори очи.

— Не! Хайде де! Ти? Да престъпиш границата с Вик? Невъзможно.

В този миг, ако не бе толкова потресена и емоционално уязвима, Уенди щеше да я прегърне.

— Знам, че е сантиментално, но аз станах репортерка, защото исках да изкарвам истината наяве. А това тук е боклук. Заложили са ти капан. Затова исках да разбереш за какво става дума.

Уенди възкликна:

— Леле!

— Какво?

— Нищо. Изненадана съм.

— Винаги съм ти се възхищавала — на начина, по който се държиш, по който отразяваш събитията. Знам как ти звучи, но е истина.

Уенди стоеше и я слушаше.

— Не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. Ако имаш нужда от помощ, аз съм насреща. Това е. Сега си тръгвам. Работим върху онзи материал, за който ти бях казала — за перверзника Артър Лимейн с простреляните колене.

— Нещо ново ли има?

— Всъщност не. Получил си е заслуженото, но все пак е доста учудващо — доказан разпространител на детска порнография да тренира детския отбор по хокей.

Уенди почувства как косата й настръхна.

Хокей ли?

Сега си спомни, че заедно с Чарли и приятелите му бяха гледали материала за него.

— Почакай, бил е прострелян пред Саут Маунтън Арина, нали?

— Да.

— Не разбирам. Помня, четох някъде, че там проверявали биографията на всеки треньор.

Мишел кимна.

— Така е. Но в случая с Лимейн присъдите не са се появили.

— Защо?

— Защото в биографиите се вписват само престъпления, извършени на територията на Съединените щати — отвърна Мишел. — А Лимейн е канадец. Мисля, че е от Квебек.

Глава 34

На Уенди не й отне много време да съпостави фактите.

Мишел Фейслър й помогна. Тя вече бе събрала доста данни за сексуалния престъпник Артър Лимейн, разполагаше и с родословното му дърво. Уенди бе впечатлена от работата, която Мишел бе свършила. Добре де, може главата на Мишел да изглежда малко по-големичка, но това е поради възтесничките й рамене.

— Сега какво? — попита я Мишел.

— Мисля, че трябва да се свържем с шериф Уокър. Той се занимава с убийството на Дан Мърсър.

— Добре. Защо не му се обадиш?

Уенди намери номера на мобилния телефон на Уокър и натисна бутона за свързване. Мишел бе седнала до нея. Тя прилежно извади малкия си репортерски бележник с прикрепена към него химикалка. Уокър отговори на четвъртото повикване. Уенди чу как той се прокашля и каза:

— Шериф Мики Уокър.

— Уенди е.

— О… ъъъ… ало? Как си?

„О… ъъъ… ало?“ Гласът му звучеше неестествено. Нима не бе видял номера й, изписан на мобилния му телефон?

— Разбирам, че си чул слуховете за мен — каза Уенди.

— Аха.

— Супер! — Сега не беше най-удобното време за обяснения. Но имаше ли някакво значение? Все едно — ала вътре в себе си тя все още усещаше болка. — Чу ли за случая с Артър Лимейн? Онзи, когото простреляха в коленете?

— Чух — отвърна той. — Но той не е в моята юрисдикция.

— Чу ли, че Артър Лимейн е съден за детска порнография?

— Мисля, че чух и това.

— А чу ли, че Артър Лимейн е шурей на Ед Грейсън?

Последва кратка пауза. После Уокър възкликна:

— Олеле!

— Да, удиви се, нали? Искаш ли да продължа да те удивлявам? Лимейн е бил треньор на хокейния отбор на племенника си. За онези, които не са наясно, ще уточня, че това е И Джи, синът на Ед Грейсън, станал жертва на детска порнография.

— Още веднъж олеле — отвърна Уокър.

— Може би ще възкликнеш отново, като чуеш, че който и да е прострелял коленете на Лимейн, направил го е от доста голямо разстояние.

— Работа на безупречен стрелец — каза Уокър.

— Собственикът на стрелбището не се ли изрази по същия начин за Грейсън?

— Да, така е. Господи! Но не разбирам. Нали каза, че Грейсън е посегнал на Дан Мърсър, защото Мърсър е направил снимките на сина му?

— Да.

— Значи е стрелял и в двамата, така ли?

— Ами да, така мисля. Помниш ли как Ед Грейсън се появи в Рингууд Стейт Парк, за да помогне в издирването на Хейли Макуейд?

— Помня.

— Каза ми, че не го разбирам. Но сега вече разбирам. Преследвало го е чувство за вина, защото е застрелял невинен човек.

Мишел не спираше да си води бележки — Уенди нямаше представа какво толкова дращи в бележника си.

— Ето как е станало според мен — продължи Уенди. — Дан Мърсър е освободен. Ед Грейсън е гневен. Убива Мърсър и се отървава от уликите. Когато се прибира вкъщи, жена му Маги разбира какво е направил. Не знам как точно е станало. Може би Маги е обезумяла. Може би му е изкрещяла: „Какво си направил, не е бил Дан, а брат ми!“. А може би И Джи му е казал истината за чичо си. Не знам. Представи си само какво е минало през главата на Грейсън. Месеци наред присъства на всяко изслушване в съда, говори по медиите, съчувства на жертвите, настоява Дан Мърсър да бъде наказан.

— А после внезапно разбира, че е убил не този, когото трябва.

— Точно така. Освен това е научил, че Артър Лимейн, неговият шурей, няма никога да бъде осъден. А ако по някакъв начин го изправят пред съда, това ще очерни семейството му.

— Щяло е да стане скандал — каза Уокър. — Да накара семейството си отново да преживее всичко това. Да признае пред света, че през цялото време е бил на грешен път. И какво? Грейсън предпочел да го осакати?

— Да. Мисля, че не са му достигнали силите за още едно убийство. Не и след онова, което се е случило първия път.

— При това, независимо дали му харесва, или не, той е брат на жена му.

— Точно така.

Уенди погледна към Мишел, която седеше от другата страна на масата. Сега тя говореше по телефона, като почти шепнеше в слушалката.

Уокър каза:

— Говори се, че жената на Грейсън го е напуснала. Взела е и детето.

— Може би заради онова, което той стори на Дан.

— А може да е и заради брат си.

— Правилно.

Уокър въздъхна.

— И как можем да го докажем?

— Не знам. Очевидно Лимейн няма да си признае, но пък вие бихте могли да го попритиснете.

— Въпреки това. Бил е прострелян в мрака. Няма други свидетели. А ние вече знаем, че Грейсън е много добър в укриването на улики.

Млъкнаха. Мишел затвори телефона. Написа още нещо в бележника си и свърза написаното с големи дълги стрелки. Спря, огледа бележките си и се намръщи.

Уенди я попита:

— Какво е това?

Мишел отново започна да пише.

— Още не съм съвсем сигурна. Но в цялата тази теория нещо куца.

— Какво е то?

— Може и да не е кой знае какво, но има несъответствие във времето. Лимейн е бил прострелян преди убийството на Дан Мърсър.

Телефонът на Уенди завибрира. Някой чакаше да говори с нея. Провери от кой номер идва обаждането. Беше Уин.

— Трябва да затварям — каза тя на Уокър. — Чакат ме на телефона.

— Извинявай за тона ми преди малко.

— Няма нищо.

— Все още искам да ти се обадя, когато това свърши.

Тя сдържа усмивката си.

— Когато това свърши — повтори Уенди и превключи на другата линия. — Ало?

— Относно искането ти — рече Уин. — Поинтересувах се за Фил Търнбол.

— Знаеш ли кой му е поставил капан?

— Къде си?

— Вкъщи.

— Ела в офиса ми. Мисля, че трябва да видиш нещо.

Уин беше богат. Свръхбогат.

Един пример: Уин бе съкратено от Уиндзър Хорн Локууд III. Офисът му се намираше на 46-а улица и „Парк авеню“ в небостъргача „Лок-Хорн“.

Сами си направете сметката.

Уенди спря колата си на паркинга на „Мет Лайф Билдинг“. Навремето баща й работеше недалече оттук. Тя си спомни за него, как навиваше ръкавите си до лактите — едно действие, означаващо, че винаги е готов да помогне и че не иска да го вземат за „костюмар“. Баща й имаше огромни ръце. Край него тя се чувстваше в безопасност. Въпреки че от години бе покойник, в момента й се искаше да се сгуши в бащините ръце и да слуша как баща й я уверява, че всичко ще бъде наред. Дали изобщо порастваме някога? И Джон я караше да се чувства така — в безопасност. Може да ви изглежда антифеминистко — усещането за сигурност, вдъхвано й от мъжете — но точно така си беше. Попе беше страхотен, но това не влизаше в задълженията му. Чарли, е, той винаги щеше да си остане нейното малко момченце, за което тя трябваше да се грижи, а не той за нея. И двамата мъже, с които се чувстваше сигурна, бяха мъртви. Те никога не я бяха предавали, но сега, когато на плещите й се бяха стоварили толкова беди, тя се запита дали един тих глас не й нашепва, че предателката е била тъкмо тя.

Уин бе преместил офиса си един етаж по-долу. Асансьорът спря пред табела, на която пишеше: „Агенция за набиране на таланти“. Секретарката я поздрави с писклив глас:

— Добре дошли, госпожо Тайнс.

Уенди за малко да се върне обратно в асансьора. Секретарката приличаше на защитник от Националната футболна лига. От главата до петите бе пристегната в катраненочерно спортно трико и приличаше на кошмарния вариант на Адриен Барбо във филма „Рали Кенънбол“21. Гримът й сякаш бе нанесен с лопата за риене на сняг.

— Ъъъ… здрасти.

Появи се привлекателна азиатка с елегантен бял костюм. Беше висока и слаба и приличаше на модел. За миг двете жени застанаха една до друга — все едно топка за боулинг се мъдреше до тъничка игла.

Азиатката рече:

— Господин Локууд ви очаква.

Уенди я последва надолу по коридора. Жената отвори вратата на кабинета и каза:

— Госпожа Тайнс е тук.

Уин се изправи иззад писалището си. Той бе забележително хубав мъж. Макар да не беше нейният тип със своите руси къдрици, с изящните си черти и целия си вид на красиво момче, той излъчваше сила — сините му очи бяха като лед, на пръв поглед спокойното му тяло бе като напрегната пружина и сякаш всеки миг можеше да ти нанесе смъртоносен удар.

Уин каза на азиатката:

— Благодаря ти, Мий. Би ли съобщила на господин Бари, че сме готови?

— Разбира се.

Мий излезе. Уин прекоси стаята и целуна Уенди по бузата. Забави се само за миг, поколеба се. Шест месеца по-рано двамата се бяха изчукали и в тази връзка в атмосферата около тях се долавяше известно напрежение.

— Изглеждаш великолепно.

— Благодаря. Дано наистина го мислиш.

— Доколкото разбирам, намираш се в труден период.

— Така е.

Уин се върна на мястото си и разпери ръце.

— С удоволствие ще ти предложа спокойствие и подкрепа.

— И под спокойствие и подкрепа разбираш…?

Веждите на Уин затанцуваха нагоре-надолу.

— Съвкупление без прекъсване.

Тя поклати удивено глава.

— Избрал си най-неподходящия момент да ме впечатлиш.

— Няма такова нещо. Но аз те разбирам. Ще пийнеш ли бренди?

— Не, благодаря.

— Имаш ли нещо против аз да си пийна?

— Чувствай се удобно.

Уин имаше стар глобус, който се отваряше — там вътре той държеше кристална гарафа. Бюрото му беше от черешово дърво. В стаята висяха картини, на които бяха изобразени мъже на лов за лисици, а на пода имаше пъстър персийски килим. Подът в отсрещния ъгъл бе покрит с изкуствена трева. На едната стена бе монтиран широк телевизионен екран.

— Кажи ми сега за какво става дума — започна Уин.

— Ще се разсърдиш ли, ако не ти кажа? Просто искам да разбера кой е заложил клопка на Фил Търнбол.

— Добре.

Вратата на кабинета се отвори. Влязоха Мий и възрастен мъж с папийонка.

— А! — каза Уин. — Ридли, благодаря ти, че дойде. Уенди Тайнс, представям ти Ридли Бари. Господин Бари е съосновател на „Бари Брадърс Тръст“, бивш работодател на приятеля ти Търнбол.

— Радвам се да се запозная с теб, Уенди.

Седнаха. На бюрото на Уин имаше само една висока купчина с папки и нищо друго.

— Най-напред — започна Уин — двамата с господин Бари трябва да сме сигурни, че нищо, изречено в този кабинет, няма да излезе навън.

— Аз съм репортерка, Уин.

— В такъв случай си запозната с термина „неофициална информация“.

— Добре. Информацията ще бъде неофициална.

— Освен това — продължи Уин — като твой приятел искам да ни дадеш дума, че няма да разкриеш пред никого нищо от онова, което ще кажем.

Тя погледна към Ридли Бари, после бавно върна погледа си към Уин.

— Имате думата ми.

— Чудесно. — Уин погледна към Ридли Бари. Господин Бари кимна с глава. Уин постави дланта си върху купчината папки. — Това са документите по случая с господин Фил Търнбол. Както знаеш, той е бил финансов консултант в „Бари Брадърс Тръст“.

— Да, знам.

— Посветих последните няколко часа на тяхното съдържание. Не бързах. Прегледах и компютърните сделки, извършени от господин Търнбол. Проучих търговските му модели, начина, по който е купувал и продавал — дебита и кредита, ако така ти харесва повече. Тъй като имам високо мнение за теб, Уенди, и ценя твоя интелект, аз прилежно и внимателно прегледах цялата му дейност, като обърнах специално внимание на начина, по който Фил Търнбол е попаднал в клопката.

— И?

Уин я погледна в очите и сърцето й се вледени.

— Фил Търнбол не е откраднал два милиона долара. По мои изчисления сумата е по-близо до три милиона. С една дума, няма никакво съмнение. Ти искаше да знаеш как Търнбол е бил натопен. Никак. Фил Търнбол е дирижирал цялата измама, чието начало започва поне преди пет години.

Уенди поклати глава.

— Може да не е бил той. Нали не е работил във вакуум? Имал е партньори и асистент. Може би някой от тях…

Заковал поглед в очите й, Уин взе устройството за дистанционно управление и натисна бутона. Екранът на телевизора светна.

— Господин Бари бе тъй любезен да ми предостави записите от камерите за наблюдение.

На екрана се появи вътрешността на някакъв кабинет. Камерата бе поставена високо и бе обърната надолу. Фил Търнбол поставяше документи в машината за рязане на хартия.

— Ето го твоя господин Търнбол, който унищожава финансовите отчети на клиентите си, преди да бъдат разпратени.

Уин отново натисна бутона. Екранът подскочи. Сега Фил беше на бюрото си. Стана от мястото си и се приближи до един принтер.

— А ето тук господин Търнбол разпечатва фалшиви извлечения, които впоследствие разпраща до клиентите. Можем да продължаваме до безкрай, Уенди. Но фактите не подлежат на съмнение. Фил Търнбол е мамил клиентите си, както и господин Бари.

Уенди се облегна назад. Обърна се към Ридли Бари.

— Щом Фил е такъв голям мошеник, защо не е арестуван?

За миг се възцари тишина. Ридли Бари хвърли поглед към Уин. Уин му кимна.

— Давай. Тя няма да каже на никого.

Ридли Бари се прокашля и намести папийонката на врата си. Той бе дребен човек, сбръчкан и съсухрен, от онези старци, които хората обикновено намират за мили и симпатични.

— Преди повече от четирийсет години двамата с брат ми Стенли основахме „Бари Брадърс Тръст“ — започна той. — Трийсет и седем години работехме рамо до рамо. В една стая. Бюрата ни бяха едно срещу друго. Всеки работен ден без прекъсване. Двамата успяхме да изградим бизнес за над един милиард долара. За нас работят повече от двеста служители. Името ни е широко известно. За мен това е огромна отговорност — особено сега, когато брат ми вече не е между живите.

Той млъкна и погледна часовника на ръката си.

— Господин Бари?

— Да.

— Всичко това е чудесно, но защо Фил Търнбол не е бил подведен под отговорност, щом е крал от вас?

— Не е крал от мен. Той е крал от своите клиенти. Които са и мои клиенти.

— Няма значение.

— Не, има значение. Става въпрос за нещо много повече от семантика. Ще ви отговоря по два начина. Първо — като пресметлив бизнесмен, и второ — като стар човек, който мисли, че е отговорен за благосъстоянието на клиентите си. Пресметливият бизнесмен казва: „В нашите среди, едва преживели периода «Мадоф»22, какво, мислиш, ще стане с «Бари Брадърс Тръст», ако допуснем един от нашите топ консултанти да действа по схемата «Понзи»23?“

Отговорът бе очевиден и Уенди се запита защо не го е прозряла по-рано. Странно. Фил бе използвал същия въпрос, за да се оневини. Държеше го като доказателство, че са му заложили капан — „Защо тогава не ме арестуваха?“.

— От друга страна — продължи той, — старецът се чувства отговорен пред онези, които са се доверили на него и на неговата компания. Ето защо аз сам проверявам отчетите. Ще реимбурсирам сметките на всичките си клиенти от личните си авоари. С една дума, ще поема удара. Измамените клиенти ще бъдат изцяло компенсирани.

— И всичко ще си остане скрито-покрито — допълни Уенди.

— Да.

Ето защо Уин я бе накарал да запази разговора в тайна. Тя се облегна на стола си и внезапно повечето неща си дойдоха по местата.

Вече знаеше. Бе научила по-голямата част от истината, а може би и цялата.

— Нещо друго? — попита Уин.

— Как го заловихте? — поинтересува се тя.

— Само схемата „Понзи“ би могла да устои толкова дълго време.

— Това го разбирам. Но какво ви накара да го заподозрете?

— Преди две години наех фирма да проучи миналото на всичките ми служители. Това се правеше редовно, не беше нищо особено, но в неговия случай се появи несъответствие, което ме заинтригува.

— Какво несъответствие?

— Фил Търнбол бе излъгал в автобиографията си.

— За какво?

— За образованието си. Беше казал, че е завършил „Принстън“-ския университет. Но това не беше вярно.

Глава 35

И така, тя вече знаеше.

Уенди набра номера на Фил. Отново нямаше отговор. Опита на домашния телефон. Нищо. На връщане от офиса на Уин тя се отби в къщата му в Енгълууд. Нямаше никой. Отиде в „Старбъкс“. Клубът на бащите беше изчезнал.

Помисли си да се обади на Уокър или може би на Франк Тремънт. Нали тъкмо той се занимаваше с изчезването на Хейли Макуейд? Имаше голяма вероятност Дан Мърсър да не е убил Хейли. Хрумна й, че може би вече знаеше и кой я е убил, ала това бе все още в сферата на догадките.

След като Ридли Бари си тръгна, Уенди разказа всичко на Уин. Имаше две причини да го направи. Първата беше, че тя искаше да чуе мнението на непредубеден, интелигентен човек. Уин бе тъкмо такъв. Но освен това искаше още някой да знае онова, което знаеше тя, за всеки случай — като гаранция за съхранението и на информацията, и на собствената й безопасност.

Когато тя свърши, Уин отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Извади няколко пистолета и й подаде единия. Тя отказа да го вземе.

Чарли и Попе все още ги нямаше. В къщата цареше тишина. Помисли си как идната година, когато Чарли отиде в колеж, къщата ще бъде все тъй тиха. Нямаше да й е добре да остане съвсем самичка в големия дом. Може би е време да помисли за преместване в по-малко жилище?

Гърлото й пресъхна. Изпи пълна чаша с вода на един дъх и отново я напълни. Качи се на горния етаж, седна и включи компютъра. Можеше веднага да започне да проверява теорията си. Влезе в „Гугъл“. Ето реда, в който са станали скандалите: Стийв Мишано, Фарли Паркс, Дан Мърсър, Фил Търнбол.

Сега вече смисълът й беше ясен.

После написа своето име, прочете написаното за „неуместното й сексуално поведение“ и поклати глава. Доплака й се, но тя не страдаше за себе си, а за тях.

Нима всичко бе започнало от една игра?

Би трябвало да е изплашена, ала не беше. Това само доказваше още веднъж онова, което вече й бе известно. Обърна се. На вратата стоеше Фил Търнбол.

— И други знаят — каза тя.

Фил се усмихна. Лицето му излъчваше сиянието на човек, който е пил твърде много.

— Мислиш, че искам да те нараня ли?

— Не ме ли нарани вече?

— Предполагам. Но не затова съм тук.

— Как влезе?

— Гаражът беше отворен.

Чарли с неговото проклето колело! Тя нямаше представа как трябва да реагира в подобен момент. Би могла да прояви хитрост, да използва мобилния си телефон, да набере 911 или нещо такова. Би могла да се опита да изпрати имейл, някакъв сигнал за опасност.

— Не се бой — каза той.

— Тогава ще имаш ли нещо против да позвъня на свой приятел?

— По-добре недей.

— А ако настоявам?

Фил извади пистолет.

— Нямам никакво намерение да те наранявам.

Уенди замръзна на място. Когато насочат оръжие срещу теб, ти не виждаш нищо друго освен него. Тя преглътна, помъчи се да прояви кураж.

— Хей, Фил?

— Какво?

— Нищо не доказва по-добре липсата на намерение да нараниш някого, отколкото насочения към него пистолет.

— Трябва да поговорим — каза Фил. — Но не знам откъде да започна.

— Защо не започнеш от момента, в който заби с ритник разтрошените парчета от огледало в окото на Криста Стокуел?

— Свършила си си добре работата, нали, Уенди?

Тя не каза нищо.

— Макар че имаш право. Оттам започна всичко. — Той въздъхна. Бе отпуснал ръката си с пистолета надолу, до бедрото си. — Знаеш цялата история, нали така? Бях се скрил и тогава Криста Стокуел изпищя. Хукнах към вратата, но тя ме спъна и ме улови за крака. Нямах намерение да я нараня. Просто се опитвах да се измъкна и изпаднах в паника.

— Бил си в къщата на декана заради играта, така ли?

— Всички бяхме там.

— Но ти си поел вината върху себе си.

За миг Фил извърна очи, обърка се. Тя си помисли да избяга. Той бе свалил оръжието. Това може да е нейният шанс. Ала не се помръдна. Остана да седи на мястото си, докато той най-после каза:

— Да, така беше.

— Защо?

— Тогава ми се струваше, че е най-правилно да постъпя така. Разбираш ли, при влизането си в онзи колеж аз имах предимство пред всички тях. Богатство, известна фамилия, бях завършил подготвително училище. Другите се бореха със зъби и нокти. Така реших. Те ми бяха приятели. Освен това и бездруго щях да загазя, защо да пострадат и те?

— Възхитително — рече Уенди.

— Аз, разбира се, не знаех в колко голяма беда съм попаднал. В къщата беше тъмно. Помислих, че Криста пищи от страх. Когато си признах вината, нямах представа, че е пострадала толкова лошо. — Той обърна главата си надясно. — Ще ми се да мисля, че ако знаех, пак щях да постъпя по същия начин. Че щях да поема целия удар. Но не съм съвсем сигурен.

Тя се опита да съсредоточи погледа си върху компютъра, да види дали не може да натисне някой клавиш, за да потърси помощ.

— И какво стана после?

— Но нали вече знаеш?

— Изключили са те.

— Да.

— А родителите ти платили на Криста Стокуел, за да си мълчи.

— Родителите ми бяха потресени. Но може би, не съм сигурен, но може би съм знаел, че така ще бъде. Платиха дълга ми и ми казаха да се махам. Прехвърлиха целия семеен бизнес на брат ми. Аз останах без нищо. Но може би така бе най-добре.

— Чувствал си се свободен — забеляза Уенди.

— Така беше.

— Вече не си се различавал от съквартирантите си. От момчетата, на които си се възхищавал.

Той се усмихна.

— Правилно. Така че също като тях аз започнах да се боря със зъби и нокти. Отказах каквато и да е подкрепа. Започнах работа в „Бари Брадърс“. Съставих списък на клиентите, работех здравата за благоденствието на всички. Ожених се за Шери, възхитителна жена, откъдето и да я погледнеш. Направихме семейство. Красиви деца, хубава къща. И всичко само с моите две ръце. Никакво покровителство, никаква помощ…

Гласът му заглъхна. Той се усмихна.

— Какво?

— Ти, Уенди.

— Какво за мен?

— Ето ни тук, само ние двамата. Аз имам пистолет. Разказвам ти всичко за нечестивите си дела. Ти ми задаваш въпроси, за да печелиш време, с надеждата, че полицията ще пристигне за нула време.

Тя не каза нищо.

— Но аз не съм дошъл заради себе си, Уенди. Дошъл съм заради теб.

Тя го погледна в лицето и внезапно, въпреки пистолета в ръката му, въпреки напрегнатата ситуация, тя вече не се страхуваше.

— Как така? — попита.

— Ще видиш.

— По-скоро ще…

— Искаш отговори на въпросите си, нали така?

— Мисля, че да.

— Докъде бях стигнал?

— Женитба, работа, никакви протекции.

— Да, благодаря. Каза ми, че си се запознала с Ридли Бари?

— Да.

— Симпатичен старец, нали? Много очарователен. Прави впечатление на честен човек. И е такъв. И аз бях честен. — Той погледна надолу към пистолета в ръката си, сякаш едва сега го виждаше. — Човек не започва живота си като крадец. Обзалагам се, че дори Бърни Мадоф не го е започнал така. Правиш всичко за своите клиенти. Но светът е безмилостен. Понякога сделката е несполучлива. Губиш пари. Но знаеш, че рано или късно ще си ги върнеш. Така че преместваш други пари в тези сметки. Само за един ден, най-много за седмица. Щом оправиш следващата сделка, ще попълниш празнотите. Това не е кражба. Накрая и клиентите ти ще спечелят. Започваш така, после прекрачваш границата, но нищо не може да се направи. Ако си признаеш, ще си свършил — фалит. Или те уволняват, или те хвърлят в затвора. Имаш ли избор? И продължаваш да вземаш назаем от Питър, за да платиш на Пол, с надеждата, че нещо ще прищракне, някой номер ще проработи и ти ще изплуваш на повърхността.

— И в резултат — каза Уенди — крадеш от клиентите си, така ли?

— Да.

— Увеличил си заплатата си?

— Трябваше да поддържам приличен стандарт.

— Да — отвърна Уенди. — Разбирам.

Фил се усмихна.

— Ти, разбира се, имаш право. Просто се опитвам да ти очертая рамката, независимо дали ще ме оправдаеш, или не. Ридли каза ли ти защо са започнали да ме наблюдават?

Тя кимна с глава.

— Излъгал си в автобиографията си.

— Така е. Онази нощ в къщата на декана — споменът за нея се върна и продължи да ме измъчва. Внезапно целият ми свят започна да се разпада заради нещо, станало толкова отдавна. Не можеш да си представиш как се чувствах. Бях поел вината на момчетата, макар да не бях чак толкова виновен, но сега, след толкова много години, продължавах да страдам.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си бил чак толкова виновен?

— Това, което казвам.

— Но ти си бил там. Ритнал си Криста Стокуел в лицето.

— Но не аз причиних трагедията. Тя не ти ли каза за пепелника?

— Да. Ти си го хвърлил.

— Тя ли го твърди?

Уенди се замисли. Бе останала с това впечатление, но дали Криста Стокуел наистина й бе казала, че е бил той?

— Не бях аз — заяви Фил. — Някой друг хвърли пепелника. И тъкмо той строши огледалото.

— Не знаеш ли кой беше?

Той поклати глава.

— Всички, които присъстваха онази нощ в къщата, отрекоха. Това имах предвид преди малко, като говорех за вината. А сега пак съм на нулата. Когато родителите ми научиха, че са ме уволнили — е, това бе последният удар. Лишиха ме от всякаква собственост. Шери и децата започнаха да ме гледат по друг начин. Бях съсипан. Бях ударил дъното и всичко това заради проклетата игра. Обърнах се за помощ към старите си съквартиранти. Фарли и Стийв ми бяха благодарни, задето бях поел тяхната вина, но казаха, че не виждат какво биха могли да направят за мен. Тогава се замислих. Нямах намерение отново да поема удара сам. Ако бяхме разпределили товара между петимата, щеше да ни е по-леко. Нямаше да остана съвсем сам. Училищните власти нямаше да са толкова строги към мен. Гледам ги, моите стари приятели, които няма да ми помогнат, които се чувстват страхотно, които са добре материално и жънат успехи…

— И така — каза Уенди, — ти реши да повлечеш и тях след себе си.

— Нима ме укоряваш? Единствен аз платих за станалото, а сега съм свършен за тях. Край. Не съм заслужил да бъда спасен. Казаха, че семейството ми било богато. Да съм помолел тях за помощ.

Фил не е могъл да се разграничи от семейството си, помисли си Уенди, — от богатството, от положението му в обществото. Може да е искал да е като приятелите си, ала всъщност той никога не е бил един от тях в очите им — щом попаднеше в беда, околните не го третираха като беден, както никой не третираше и тях като богати.

— Научил си се да продаваш онлайн от Клуба на бащите — каза тя.

— Да.

— Това би трябвало да ми подскаже нещо. Ето защо отново погледнах в интернет. Фарли е съсипан. Стийв е съсипан. Аз съм съсипана. За Дан и бездруго имаше доста материали. Но ти, Фил. За твоите злоупотреби няма и ред онлайн. Защо? Ако някой е искал да навреди на всички ви, защо е замълчал за кражбата ти от компанията? Всъщност за нея никой нищо не знае. Казал си на клуба, че са те натопили. Едва когато моят приятел Уин ме уведоми, че всъщност си бил изхвърлен от работа, задето си откраднал два милиона долара, ти внезапно се разприказва за станалото. А щом научи, че съм ходила в „Принстън“, призна на приятелите си, че си бил изключен от колежа.

— Всичко това е истина — отвърна Фил.

— Да се върнем на капаните, които си заложил. Първо намираш някакво момиче, което да се представи за Чина, непълнолетното момиче в случая с Дан и проститутката в случая с Фарли.

— Правилно.

— Къде я намери?

— Най-обикновена проститутка, която наех и за двете роли. Не беше толкова сложно. Колкото до Стийв Мишано, е, нима е трудно да подхвърлиш наркотици в багажника на нечий автомобил и да накараш полицията да го обискира? А Дан…

— Ти ме използва — заяви Уенди.

— Нищо лично. Една вечер видях твоето шоу по телевизията и си казах: „Леле! Ето един прост начин да съсипеш някого“.

— Как го направи?

— Че кое му е трудното, Уенди? Написах първия имейл от името на Ашли, тринайсетгодишно момиче, което разговаря онлайн с връстниците си. Представих се за Дан. Посетих го и скрих фотографиите и лаптопа в дома му. Наетата от мен проститутка се престори на момиче на име Чина, което има много проблеми. Когато ти ми каза, докато играех ролята на „педофила Дан“ — и той изписа с две ръце кавички във въздуха, — да дойда на определеното място в определения час, Чина просто помоли Дан да се видят на същото място и по същото време. Дан пристигна, камерите ти се завъртяха… — Той сви рамене. — Извинявай, че те въвлякох в това. Много съжалявам, че подхвърлих онези слухове за теб. Отидох твърде далече. Беше грешка от моя страна. Чувствам се ужасно. Затова съм тук сега. Да ти помогна.

Продължаваше да настоява, че е дошъл за нейно добро. Вбесяваше я.

— Значи си направил всичко това — каза тя, — преследвал си съквартирантите си само и единствено за да си отмъстиш, така ли?

Той наведе глава. Отговорът му я изненада:

— Не.

— Не се оправдавай, Фил. Изгубил си всичко и си решил да повлечеш със себе си и невинните.

— Невинните ли? — За първи път в гласа му прозвуча гняв. — Те не са невинни.

— Имаш предвид онова, което са направили през онази нощ в дома на декана?

— Не, нямам това предвид. Имам предвид факта, че са виновни.

Уенди направи физиономия.

— Виновни за какво?

— Не разбираш ли? Фарли наистина спеше с проститутки. Бе отвратителен женкар. Всички го знаят. А Стийв наистина използваше положението си на лекар, за да продава и незаконно да разпространява наркотици. Попитай ченгетата. Те не можеха да го „заковат“, но знаеха, че го прави. Виж, аз не съм излъгал за тях, просто ги разкрих.

Настъпи мълчание, изпълнено с напрежение. Уенди цялата се разтрепери. Бяха се приближили до главното. Той чакаше, знаеше, че тя ще му го напомни.

— Ами Дан? — попита Уенди.

Дишането му се учести. Той се помъчи да запази самообладание, ала миналото нахлуваше много бързо и го задушаваше.

— Това е причината да съм тук, Уенди.

— Не разбирам. Току-що заяви, че Фарли е бил женкар и че Стийв е насърчавал пациентите си да приемат наркотици.

— Така е.

— Сега ти задавам простия въпрос — беше ли Дан Мърсър педофил?

— Искаш ли да ти кажа истината?

— Не, Фил, след всичко преживяно аз искам да ме излъжеш. Не му ли постави капан, за да бъде призован в съда?

— Що се отнася до Дан — бавно изрече той, — нищо не стана така, както го бях планирал.

— Моля те, престани да ми отговаряш по този начин. Дан Мърсър беше ли педофил, или не беше?

Той хвърли поглед наляво и съобрази още нещо, което запази за себе си.

— Не знам.

Тя не очакваше такъв отговор.

— Как така?

— Когато му поставих клопката, не мислех, че е педофил. Но сега не съм толкова сигурен.

Отговорът му я зашемети.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Казах ти, че посетих Фарли и Стийв и че те не пожелаха да ми помогнат.

— Да.

— После отидох при Дан. — Фил вдигна ръката си и премести пистолета в другата си ръка.

— Как реагира той?

— Седяхме в разхвърляната му къща. Дори не знаех защо си бях направил труда да отида при него. Как можеше да ми помогне той? Нямаше никакви пари. Работеше с бедняци. И Дан ме попита дали искам да пия бира. Взех бирата. После му казах какво ми се бе случило. Той ме слушаше със съчувствие. Щом свърших, Дан ме погледна в очите и заяви, че много се радва, задето бях наминал. Защо, попитах аз. Той ми разказа как през всичките тези години е посещавал Криста Стокуел. Бях шокиран. И тогава ми призна истината.

На Уенди й стана ясно какво е скрила Криста от нея.

„Какво ти каза Дан, когато дойде за първи път?“

„Това си остава между нас двамата.“

Уенди вдигна поглед към него.

— Дан е хвърлил пепелника.

Фил кимна с глава.

— Видял ме е да се крия зад леглото. Останалите момчета — Фарли, Стийв и Келвин — били започнали да се изнизват от стаята. Слизали по стълбите, когато Криста Стокуел понечила да светне лампата. Дан искал да отвлече вниманието й. Да ми даде възможност да избягам. И хвърлил пепелника.

— А той е строшил огледалото в лицето й.

— Да.

Тя си представи цялата картинка — как Дан си признава и Криста приема признанието му. Най-после, те учеха заедно в колежа, а това бе просто игра. Дали е толкова лесно да простиш? Може би за Криста е било лесно.

— А през всичките тези години ти не си знаел нищо — забеляза Уенди.

— Така е. Дан бе излъгал. Опита се да обясни защо. Каза, че бил бедно момче. Страхувал се за стипендията си. Нямало да ми помогне. Това щяло да го унищожи — и за какво?

— Затова е мълчал.

— Подобно на останалите, той също е мислел, че имам пари. Семейството ми имаше връзки. Можех да заплатя на Криста Стокуел. Ето защо не си признал. Просто ме оставил да поема вината за стореното от него. Така че, Уенди, Дан не е толкова невинен. Всъщност, погледнато по друг начин, той е най-виновният от всички нас.

Тя се замисли за казаното, за гнева, който Фил сигурно е изпитвал, когато е разбрал, че е платил за престъпление, което Дан е извършил.

— Но не е досаждал на децата, нали?

Фил се замисли.

— Не, мисля, че не е. Поне в началото мислех така.

Тя се опита да се ориентира в думите му, да схване същността на казаното. И тогава си спомни за Хейли Макуейд.

— Господи, Фил! Какво си направил?

— Имаш право. С мен е свършено. Каквото бе останало от мен — колкото и малко добро да имах в душата си — и него вече го няма. Ето в какво те превръща жаждата ти за мъст. Разяжда душата ти. Не биваше никога да отварям онази врата.

Уенди нямаше представа за каква врата говори той — вратата за къщата на Дан или вратата към омразата, която го е накарала да търси отмъщение. Спомни си какво й бе казала Криста Стокуел за омразата — че когато мразиш, не виждаш нищо друго наоколо си.

Още не бяха свършили. Оставаше въпросът с Хейли Макуейд.

— Значи щом Дан се отърва — започна тя, — искам да кажа, щом съдията го освободи…

Усмивката на лицето му я смрази.

— Продължавай, Уенди.

Ала тя не можеше да продължи. Опита се да проследи хода на мислите му, но внезапно всичко се обърка в главата й.

— Чудиш се за Хейли Макуейд, нали? Питаш се къде е нейното място в цялата тази история.

Уенди изгуби дар слово.

— Хайде, Уенди. Продължавай.

Но тя разбра. Нямаше никакъв смисъл.

Изражението на лицето й стана по-спокойно, проясни се.

— Аз ги нараних, така е. Но нарушил ли съм закона? Не съм сигурен. Наех момичето, за да излъже за Фарли и да измами Дан. Нима това е престъпление? Простъпка — може би. Престорих се на друг човек в чата, но нима и ти не направи същото? Спомена, че съдията е освободил Дан. Така е, но какво от това? Аз не съм искал непременно да го вкарам в затвора. Просто исках да ги накарам да страдат. И те страдаха, нали така?

Той чакаше отговор. Уенди кимна с глава.

— Защо тогава ще искам да го съдят за убийство?

— Не знам — отвърна тя.

Фил се наведе напред и прошепна:

— Не съм го направил.

Уенди едва си поемаше въздух. Помъчи се да забави нещата, да поразмисли, да направи крачка назад. Хейли Макуейд е била убита три месеца преди да я открият. Защо? Нима Уенди мислеше, че Фил я е убил, в случай че Дан се отърве и тогава да има как да го закове?

Не, това нямаше смисъл.

— Уенди, аз съм баща. Не бих могъл да убия непълнолетно момиче. Не бих могъл да убия никого.

Тя осъзнаваше, че между вирусния маркетинг и убийството, между това да навредиш на старите си съквартиранти и да убиеш непълнолетно момиче се простира огромна пропаст.

Истината започна да прониква в съзнанието й, караше я да потръпва от ужас.

— Ти не си могъл да подхвърлиш мобилния й телефон в стаята му — изрече бавно Уенди. — Не знаеше къде се намира. — Главата й не преставаше да се върти. Тя се помъчи да се съсредоточи, опита се да схване смисъла на станалото, но изводът бе очевиден. — Не е възможно да си бил ти.

— Така е, Уенди. — Той се усмихна и лицето му възвърна спокойното си изражение. — Ето защо дойдох. Забрави ли? Казах ти, че идвам не заради себе си, а да ти помогна. Това е моят последен дар за теб.

— Какъв дар? Не разбирам. Как мобилният й телефон е попаднал в стаята на Дан?

— Знаеш отговора, Уенди. Притесняваш се, че си съсипала невинен човек. Но не си. Има само едно обяснение защо този телефон е бил в хотелската стая: през цялото време е бил у Дан.

Тя го погледна.

— Дан ли е убил Хейли?

— Разбира се — отговори той.

Тя не можеше да помръдне, не можеше да диша.

— Сега знаеш всичко, Уенди. Свободна си. Съжалявам. Не знам дали моят дар е достатъчна компенсация за онова, което ти сторих. Както ти казах още в началото, затова дойдох — за да ти помогна.

Фил Търнбол вдигна пистолета си. Затвори очи, лицето му бе спокойно.

— Предай на Шери, че съжалявам — каза той.

Уенди вдигна ръка, извика му да не го прави, втурна се към него. Ала беше твърде далече.

Той опря дулото под брадичката си и дръпна спусъка.

Глава 36

Пет дни по-късно

Полицията разчисти бъркотията.

За да проверят как е и да чуят разказа й, в дома й дойдоха и Уокър, и Тремънт. Тя се постара да ги запознае с всички подробности. Медиите също проявиха доста голям интерес. Фарли Парк направи изявление, в което разкритикува онези, които „са отсъдили прибързано“, но остана извън надпреварата. Д-р Стийв Мишано отказа всякакви интервюта и обяви, че се отказва от лекарската професия и че ще „посвети усилията си на други цели“.

Фил Търнбол ги беше преценил правилно.

Много скоро животът се върна в, тъй да се каже, нормалното си русло. В телевизията напълно оневиниха Уенди, но за нея бе вече невъзможно да се върне на работа на същото място. Вик Гарет не можеше да я погледне в очите. Прехвърли й всичките си задачи чрез личната си асистентка Мейвис. Но те не бяха кой знае какви. Ако това не се променеше, тя щеше да пристъпи към по-агресивни действия.

Но не му бе дошло времето.

Попе обяви, че към края на седмицата ще си тръгне. Беше останал, за да се увери, че Уенди и Чарли са добре, но, както самият Попе отбеляза, той бе скиталец, „търкалящ се камък“. Не можеше да стои на едно място. Уенди го разбираше, но, господи, колко много щеше да й липсва!

Колкото и да е чудно, докато на работното й място приеха, че разпространените онлайн слухове за нея не са верни, мнозина от съгражданите й не го направиха. В супермаркетите не й обръщаха полагащото й се внимание. Майките на останалите деца страняха от нея. В решаващия ден, два часа преди Уенди да излезе за съвещанието на Комисията за връзки с обществеността по повод организирането на абитуриентската вечер, Мили Ханоувър й позвъни по телефона:

— Предлагам ти да се оттеглиш от всички комисии. Заради децата.

— Заради децата — отвърна Уенди, — аз пък ти предлагам да духаш супата.

И затръшна телефона. Зад себе си чу ръкопляскане. Беше Чарли.

— Само така, мамо!

— Тази жена е толкова ограничена!

Чарли се засмя.

— Нали помниш като ти казах, че искам да пропусна часа по обществено здравеопазване, защото насърчава промискуитета?

— Да.

— Каси Ханоувър никога не присъства, защото майка й се опасявала, че часът накърнява морала й. Смешното в случая е, че прякорът й е „Бързоръката Ханоувър“, в смисъл че върши разни мръсни неща.

Уенди се обърна и се загледа в дългурестия си син, който отиваше към компютъра си. Той седна и започна да пише, като не откъсваше очи от екрана.

— Като говорим за мръсни неща… — подхвана Уенди.

Той вдигна поглед към нея.

— Ъ?

— За мен са тръгнали разни слухове. Може да се прочетат в някои блогове онлайн.

— Мамо?

— Да?

— Нима мислиш, че живея в саксийка?

— Видя ли ги?

— Разбира се.

— Защо не каза нищо?

Чарли сви рамене и продължи да пише.

— Искам да знаеш, че не са верни.

— Имаш предвид, че не си спала с мъже под път и над път, за да се издигнеш в кариерата?

— Недей много да знаеш!

Той въздъхна.

— Но аз съм сигурен, че не са верни, мамо. Разбра ли? Няма нужда да ми го казваш.

Тя напрегна всичките си сили, за да не се разплаче.

— Момчетата подиграват ли ти се?

— Не — отвърна той.

После:

— Добре де, Кларк и Джеймс искат да знаят дали се интересуваш от по-млади момчета.

Тя свъси вежди.

— Шегичка — каза той.

— Добре беше.

— Разведри се — каза Чарли и продължи да пише.

Тя тръгна да излиза от стаята, искаше да го остави насаме със себе си. Ако го бе направила, всичко щеше да остане зад гърба им. Знаеха отговорите. Фил бе поставил капан на приятелите си. Дан бе отвлякъл и убил Хейли. Фактът, че не можеха да намерят мотив, бе неприятен, но и това се случва в живота понякога.

Ала тя остана в стаята. Плачеше й се, чувстваше се самотна, затова попита сина си:

— Какво правиш?

— Преглеждам моя „Фейсбук“.

Думите му й напомниха за собствения й измислен профил на името на Шарън Хейт, който бе използвала, за да се „сприятели“ с Кърби Сенет.

— Какво означава „събиране на «Ред Бул»“? — попита тя.

Чарли спря да пише.

— Къде си го чувала?

Уенди му припомни как бе използвала фалшив профил, за да се добере до Кърби Сенет.

— Кърби покани „Шарън“ на събиране с „Ред Бул“.

— Дай да видя.

Чарли излезе от регистрация и стана от компютъра. Уенди зае мястото му, регистрира се като „Шарън Хейт“. Само след миг си припомни и паролата („Чарли“). Повика поканата на екрана и му я показа.

— Елементарно — заяви Чарли.

— Моля?

— Е, нали знаеш училищните правила за нулевата толерантност?

— Знам ги.

— А директорът Зекър е като нацист в това отношение. Ако види някое дете да пие, изхвърля го от всички спортни отбори, отвсякъде, докладва за него в Комисията за достъп до училищните дейности и други такива.

— Да, знам.

— Известно ти е и какви идиотчета са учениците, как умират да се показват на снимки, докато пият, да речем, във „Фейсбук“.

— Да.

— Така че някой се сети за възможността да се фотографира с „Ред Бул“ в ръка.

— С „Ред Бул“ ли?

— Да. Да речем отиваш на сбирка, изпиваш една бира и тъй като си нещастник и имаш проблеми със самочувствието си, си казваш: „Леле, колко съм страшен! Искам всички да ме видят какъв съм“. Молиш някого да те снима, докато пиеш бира, за да можеш да вдигнеш снимката на компютъра си и да се изфукаш пред още по-елементарните си приятели. Работата е следната — представи си, че директорът Зекър или неговите фаворити от Третия райх попаднат на тази снимка? Загиваш. Така че правиш следното: залепваш върху бирата етикет на напитката „Ред Бул“.

— Шегуваш се.

— Никак дори. Като се замислиш, има логика. Ето.

Той се надвеси през нея и щракна с мишката. Появиха се няколко фотографии на Кърби Сенет. Той започна да ги отваря една след друга.

— Виждаш ли? Погледни колко пъти той, приятелчетата му и техните курвета пият „Ред Бул“.

— Не ги наричай курвета.

— Все едно.

Уенди защрака върху тях.

— Чарли?

— Да.

— Ходил ли си на такова събиране?

— Дестинация: Лузървил.

— Това „не“ ли означава?

— Означава „не“.

Тя го погледна.

— Бил ли си някога на събиране, където се пие алкохол?

Чарли се потърка по брадичката.

— Да.

— Ти пи ли?

— Само веднъж.

Тя отново обърна очи към компютъра, продължи да щрака, продължи да гледа Кърби Сенет и неговите позачервили гребена приятели с „Ред Бул“ в ръка. На някои от снимките се виждаше и фотошоп. Кутията с „Ред Бул“ бе или твърде голяма, или твърде малка, или стърчеше над пръстите на ръката, или бе леко изкривена.

— Кога? — попита тя.

— Мамо, нищо не е станало. Ходих само веднъж. През втората година.

Тъкмо обмисляше до каква степен да вярва на отговора му, и внезапно зърна фотографията, която щеше да промени всичко. Кърби Сенет бе седнал най-отпред в средата. Зад него имаше две момичета, и двете бяха с гръб към обектива. Кърби бе широко ухилен. Държеше кутията с „Ред Бул“ в дясната си ръка. Носеше фланелка на баскетболния отбор на нюйоркските „Никърбокъри“ и черна бейзболна шапка. Ала онова, което я накара да се вгледа по-добре, бе диванът, на който седеше.

Той беше светложълт на сини цветя.

Уенди бе виждала и преди този диван.

Самата фотография нямаше да й направи впечатление. Но си спомни последните думи на Фил Търнбол, когато й каза, че й е приготвил „дар“, че тя не бива да се обвинява, задето бе заложила клопка на невинен човек. Фил Търнбол вярваше в това, а и Уенди искаше да повярва. Там беше проблемът. Да се освободи от терзанията на съвестта си. Дан наистина бе убил момичето. Не беше невинен. Всъщност тя бе разкрила един убиец.

А защо все още не бе съвсем убедена в това?

Първото усещане, онова, което й казваше, че е сбъркала, че убиецът не е Дан Мърсър, усещането, което бе измъчвало подсъзнанието й от мига, в който той отвори червената врата и влезе във въпросната къща — през последните няколко дни тя бе оставила това тревожно усещане да дреме някъде дълбоко в нея.

Ала то така и не изчезна.

Глава 37

Товарният камион бе паркиран пред дома на семейство Уилър.

Пред отворената врата на къщата имаше малка рампа. Двама мъже с тъмни ръкавици и кожени колани за вдигане на тежести влачеха един скрин, като повтаряха като мантра: „Дръж здраво, дръж здраво“. Табелата „Продава се“ още беше на двора. Под нея нямаше никакъв друг надпис — „Договорено“ или нещо такова.

Уенди изчака работниците да минат и едва тогава се изкачи по рампата, мушна глава в отвора на вратата и извика:

— Има ли някой?

— Здрасти.

Джена излезе от кабинета. Тя също беше с тъмни ръкавици. Беше облякла сини джинси. Върху бялата й тениска висеше широка фланелена риза. Беше навила ръкавите на китките си и се носеше като платноходка из къщата. На съпруга й е, каза си Уенди. Като дете сигурно сте носили старата риза на баща си, метната като роба. В зрели години понякога използвате ризата на съпруга си вкъщи, за да го усещате по-близо до себе си. Уенди също бе обличала ризата на съпруга си и бе потъвала в миризмата й.

— Намерихте ли купувач? — попита Уенди.

— Още не.

Джена бе завързала косата си на тила, но някои кичури се бяха освободили и падаха отстрани на лицето й. Тя ги затъкна зад ушите си.

— Но идната седмица Ноел трябва да е в Синсинати.

— Много бързо.

— Да.

— Сигурно е започнал да си търси работа веднага.

Този път Джена се подвоуми.

— Мисля, че стана точно така.

— Заради позора от факта, че защитавате един педофил?

— Точно така. — Джена сложи ръце на хълбоците си. — Какво става, Уенди?

— Ходила ли си в „Луксозните апартаменти на Фреди“ в Нюарк?

— Какво на Фреди?

— Мотел за тайни срещи в центъра на Нюарк. Била ли си там?

— Разбира се, че не.

— Странно. Показах твои снимки на администратора. Той заяви, че те е видял в хотела в деня на убийството на Дан. Всъщност каза, че си го помолила за ключ от неговата стая.

Уенди блъфираше. Администраторът бе разпознал Джена Уилър и бе казал, че я е видял в хотела през последните две седмици, без да е сигурен в кой точно ден е станало това. Той си спомни, че й е дал ключ, без да задава каквито и да е въпроси — когато хубава жена от предградията се появи в мотела на Фреди, никой не иска да види личната й карта — ала той не си спомняше за коя стая ставаше въпрос.

— Заблудил се е — отвърна Джена.

— Не мисля. И което е още по-важно, когато съобщя в полицията, полицията също няма да мисли така.

Двете жени стояха една срещу друга и се гледаха с широко отворени очи.

— Виждаш ли, Фил Търнбол пропусна този факт — забеляза Уенди. — Предполагам, че си чула за самоубийството му?

— Чух.

— Той мислеше, че Дан е убил Хейли, тъй като според него е нямало други заподозрени. Дан се е криел в мотела. Никой не е знаел за местонахождението му, следователно никой не е могъл да подхвърли телефона на Хейли в стаята му. Бе забравил за теб, Джена. Както и аз.

Джена си свали кожените ръкавици.

— Това не доказва нищо.

— Ами това?

Уенди подаде снимката, на която бе фотографиран Кърби Сенет. Светложълтият диван на сини цветя бе точно зад тях, увит в найлон, и всеки момент щеше да бъде натоварен и откаран в Синсинати. Джена се вгледа малко по-продължително във фотографията.

— Дъщеря ти казвала ли ти е какво е да се напиеш с „Ред Бул“?

Джена й върна снимката.

— И това не доказва нищо.

— Със сигурност доказва. Защото вече знаем истината, нали така? Щом дам тази информация на полицията, те ще притиснат децата по-силно. Ще приберат фотографиите. Знам, че Кърби е бил тук. Двамата с Хейли бурно са се карали и са скъсали отношенията си. Когато го разпитах насаме, той ми призна, че вечерта, когато Хейли е изчезнала, тук, във вашия дом, е имало събиране, на което са пили алкохол. Каза ми, че са дошли само четири деца. Сега полицията ще ги притисне. И те ще проговорят.

Това също не беше съвсем вярно. Уокър и Тремънт бяха оставили Кърби сам в една стая. Бяха го заплашили по всякакви възможни начини, за да го накарат да говори. И той проговори едва когато адвокатът му издейства заповед за конфиденциалност и отказ от съдебно преследване — разказа за събирането.

Джена скръсти ръце на гърдите си.

— Нямам представа за какво говориш.

— Знаеш ли кое ме удиви? Никое от децата не си предложи помощта, след като Хейли изчезна. Но у вас са присъствали само няколко деца. Кърби каза, че бил попитал доведената ти дъщеря Аманда. Аманда му обяснила, че Хейли си е тръгнала веднага след него. А поради следваната от директора Зекър политика на нулева толерантност никой не би желал да си признае, че са пили алкохол, освен ако не е длъжен да го направи. Кърби се е притеснявал, че ще го изхвърлят от бейзболния отбор. Каза, че другото момиче било в списъка на чакащите за колежа в Бостън и че никога няма да я приемат, ако Зекър им каже за събирането. Затова си замълчали, както правят децата понякога. Не им се сторило важно, тъй като Аманда ги уверила, че когато си е тръгнала оттук, Хейли била жива и здрава. Защо да се съмняват в думите й?

— Ти би трябвало да се усъмниш.

— Така и ще направя. Мисля също така да отида направо в полицията. Знаеш, че могат да пресъздадат наново цялата нощ. Ще осигурят имунитет на останалите деца, участвали в събирането. Ще научат, че си била в мотела, може да изгледат записите от камерите за наблюдение. Ще разберат, че ти си подхвърлила телефона. Съдебният лекар ще направи още един оглед на трупа. И лъжите ти ще станат явни.

Уенди се обърна да си ходи.

— Почакай. — Джена преглътна. — Какво искаш?

— Истината.

— Носиш ли микрофони?

— Микрофони ли? Гледаш много телевизия.

— Носиш ли микрофони? — попита отново тя.

— Не. — Уенди разпери ръце встрани. — Искаш ли — как е правилно да се каже — да ме обискираш?

Двамата хамали се върнаха в къщата. Единият каза:

— Да свалим ли мебелите и от детската стая, госпожо Уилър?

— Започвайте — отвърна Джена. После отново върна поглед към Уенди. В очите й имаше сълзи. — Да отидем отзад.

Джена Уилър вървеше отпред. Отвори плъзгащата се стъклена врата. В задния двор имаше басейн. По водата се носеше син спасителен пояс. Джена се взря в него. После вдигна очи и огледа двора, сякаш щеше да купува къщата.

— Беше злополука — каза Джена. — Когато чуеш какво се случи, надявам се, ще разбереш. И ти си майка.

Сърцето на Уенди се сви.

— Аманда не е популярна сред съучениците си. Понякога това е добре. Намираш си други интереси или се сприятеляваш с други непопулярни деца. Знаеш как става. Ала Аманда не беше такава. Много го преживяваше. Никой не я канеше на сбирки. Нещата се влошиха, когато защитих Дан, но не съм много сигурна, че това е изиграло толкова важна роля. Аманда бе от онези деца, които се засягат твърде много. По цял ден седеше в стаята си и плачеше. С Ноел не знаехме какво да правим.

Тя млъкна.

— И решихте да спретнете събиране вкъщи — каза Уенди.

— Да. Няма да навлизам във всички подробности, но така като че ли беше най-умно. Знаеш ли, че през седмицата учениците от горните класове ходеха до Бронкс, защото бяха открили място, където обслужват непълнолетни? Попитай Чарли, той ще ти каже.

— Не замесвай сина ми.

Джена вдигна ръце нагоре, сякаш се предаваше.

— Добре де, както и да е. Но това е истината. Всички ходеха в онзи клуб и се напиваха, а на връщане караха колите си. Ето защо двамата с Ноел решихме да организираме нещо такова у дома. Щяхме да останем на горния етаж, нямаше да им се пречкаме, щяхме да изстудим няколко бирички и да им ги оставим. Нямаше да ги насилваме да ги изпият, но какво толкова, ти също си била ученичка, нали? Децата и бездруго пият. Защо да не го направят в безопасна среда?

Уенди си спомни за надписите по време на събранието в училище по повод абитуриентското празненство: „Не и в нашия дом“ — кампанията против родителите, които организират събирания в къщите си. „Сигурността убива“ — бе заявил един от бащите и тя сякаш се бе съгласила до известна степен с него.

— Предполагам, че и Хейли Макуейд е присъствала? — забеляза Уенди.

Джена кимна с глава.

— Тя не харесваше много Аманда. Беше идвала у дома само веднъж. Дойде заради алкохола, така мисля. Появиха се само няколко деца. А Хейли Макуейд бе разстроена. Сърцето й беше разбито, задето не я бяха приели в университета. Скара се лошо с Кърби. Ето защо той си тръгна толкова рано.

Гласът й заглъхна. Тя отново погледна към водата в басейна.

— И какво стана? — попита Уенди.

— Хейли умря.

Каза го ей така.

Хамалите се препънаха по стълбите. Единият изпсува. Уенди и Джена Уилър стояха и мълчаха. Слънцето ги огряваше. Дворът се бе смълчал, всичко бе притаило дъх.

— Пи твърде много — рече Джена. — Свръхупотреба на алкохол. Хейли бе дребно момиче. В кабинета намерила неразпечатана бутилка с уиски. Изпила я. Аманда помисли, че е припаднала.

— Ти не се ли обади на 911?

Тя поклати глава.

— Ноел е лекар. Направи всичко възможно да я съживи. Но беше късно.

Джена извърна поглед от басейна. Взря се в Уенди с умоляващ поглед.

— Постави се на наше място, само за миг. Момичето беше мъртво. Нищо не можеше да се направи.

— Мъртвият си е мъртъв — каза Уенди, като повтори думите на Джена преди известно време, когато тя говореше за бившия си съпруг.

— Саркастична си, но имаш право — мъртвият си е мъртъв. Хейли си бе отишла. Беше ужасен инцидент, но нямаше връщане назад. Ние стояхме безпомощни над трупа й. Ноел се мъчеше да й направи сърдечен масаж, ала напразно. Помисли си само! Ти си репортерка. Отразявала си и такива случаи, нали?

— Така е.

— Наясно си, че родителите накрая влизат в затвора, нали?

— Да. Нарича се „непредумишлено убийство“.

— Но това беше нещастен случай. Не разбираш ли? Стават такива неща.

— Четири хиляди пъти в годината — уточни Уенди, като си спомни статистическите данни, цитирани от полицай Пекора.

— Хейли лежи долу. Мъртва е. И ние не знаем какво да правим. Ако повикаме полицията, отиваме в затвора. Случаят е ясен. Животът ни ще бъде съсипан.

— По-добре, отколкото да сте мъртви — забеляза Уенди.

— Но ще бъде ли достатъчно? Нима не разбираш? Хейли бе вече мъртва. Дори да съсипят нашия живот, нима това щеше да я върне обратно? Бяхме ужасени. Не ме разбирай погрешно. Чувствахме се ужасно заради Хейли. Но нищо не можеше да се направи. Бяхме уплашени, не разбираш ли?

Уенди кимна с глава.

— Разбирам.

— Постави се на наше място. Цялото ти семейство ще бъде съсипано. Какво би направила ти?

— Аз ли? Вероятно щях да заровя трупа в националния парк.

Мълчание.

— Никак не е смешно — каза Джена.

— Но тъкмо това направихте, нали?

— Представи си, че е станало в твоя дом. Представи си, че Чарли идва в стаята ти и те отвежда на долния етаж, където един от приятелите му лежи безжизнен и мъртъв. Ти не си го карала да пие. Не си наливала алкохола в гърлото му. А сега може да отидеш в затвора. Или Чарли. Какво би направила, за да спасиш семейството си?

Този път Уенди не каза нищо.

— Не знаехме как да постъпим и — да, паникьосахме се. Двамата с Ноел натоварихме трупа в багажника на колата ни. Давам си сметка как звучи това, но бяхме съзрели друга алтернатива. Ако бяхме извикали полицията, край с нас, а момичето нямаше да се съживи. Непрекъснато си го повтарях. Бих пожертвала живота си, за да я върна обратно, ала това бе невъзможно.

— И я заровихте в гората?

— Първоначалният ни план беше друг. Щяхме да караме до Ървингтън или до някой друг град и просто щяхме да я оставим някъде на видно място, за да я намерят веднага, но впоследствие осъзнахме, че аутопсията ще покаже, че е починала от алкохолно отравяне. Полицията ще проследи нещата и ще дойде до нас. Затова решихме да я скрием. Чувствах се ужасно, Тед и Марша не знаеха нищо за нея. Но наистина не знаех как да постъпя. А после, когато хората започнаха да приемат, че Хейли е избягала от дома си, е, не беше ли по-добре, отколкото да си сигурен, че детето ти е мъртво?

Уенди не отговори.

— Уенди?

— Каза ми да се поставя на твоето място.

— Да.

— Сега се поставям на мястото на Тед и Марша. Искрено се надявам, че те никога не ще узнаят истината: че дъщеря им е била при тях и че на другия ден изчезва, просто така, и до края на живота си те ще се сепват в очакване при всяко похлопване на вратата, при всяко телефонно позвъняване.

— Нима това е по-лошо, отколкото да знаеш, че дъщеря ти е мъртва?

Уенди не си направи труда да й отговори.

— Длъжна си да разбереш — продължаваше Джена. — И нашият живот се превърна в ад. Всеки път, щом на вратата или по телефона се позвънеше, ние очаквахме да влезе полицията.

— Леле! — трогна се Уенди. — Ужасно съжалявам за вас.

— Не ти го казвам, за да събудя съчувствието ти. Опитвам се да ти обясня какво стана след това.

— Мисля, че ми е ясно — отвърна Уенди. — Ти си най-близката роднина на Дан. Когато от полицията са дошли да ти съобщят за смъртта му, дошло ти е тъкмо навреме, нали така?

Джена сведе поглед. Придърпа огромната риза плътно около тялото си, сякаш търсеше закрила в нея. Беше станала още по-дребна.

— Обичах го. Бях съсипана.

— Но както каза, мъртвият си е мъртъв. Дан вече бе квалифициран като педофил, а пък ти ми бе казала, че на Дан не му пукало дали ще изчистят името му. Не вярвал в живота след смъртта.

— Така е.

— Записите на телефонните разговори показват, че Дан се е обадил единствено на теб и на адвокат Флеър Хикъри. Само на теб се е доверявал. Знаела си къде се намира той. Телефонът на Хейли е бил още в теб. Тогава защо не? Да хвърлиш вината върху един мъртвец.

— Повече нищо не можеше да го нарани. Не го ли разбираш?

Тя имаше право и това бе ужасно. Никой не може да нарани мъртвеца.

— Ти си включила търсенето в „Гугъл“ на Рингууд Стейт Парк и си го вкарала в мобилния на Хейли. Още едно доказателство. Ако Дан я е убил и я е заровил там, тя защо ще търси този парк? Няма логика. Единственото заключение, което можех да направя, бе, че убиецът на Хейли е искал трупът й да бъде намерен.

— Не използвай думата „убиец“ — настоя Джена. — Беше нещастен случай.

— Наистина, Джена, не съм дошла на урок по семантика при теб. Но защо вкара Рингууд Стейг Парк за търсене в „Гугъл Ърт“?

— Защото независимо от онова, което си мислиш, аз не съм чудовище. Видях Тед и Марша, разбрах през какви мъки е трябвало да преминат. Осъзнах какви са последиците от неизвестността за тях.

— Заради тях ли го направи?

Джена се обърна с лице към нея.

— Исках да им дам малко спокойствие, доколкото мога. Исках да погребат дъщеря си както трябва.

— Колко мило от твоя страна!

— Пак този сарказъм — забеляза Джена.

— Какво за сарказма ми?

— Той е прикритие. Постъпихме лошо, така е. Беше грешка. Но и ти разбираш постъпката ни донякъде. Майка си. Правим всичко възможно, за да защитим децата си.

— Но не заравяме мъртви момичета в гората.

— Нима? Значи ти не би направила нещо за сина си, независимо какво? Представи си, че животът на Чарли е заложен на карта. Знам, че си загубила съпруга си. Представи си, че Чарли ще бъде хвърлен в затвора заради злополука. Какво щеше да направиш?

— Нямаше да заровя момиче в гората.

— Добре де, как щеше да постъпиш? Искам да знам.

Уенди не отговори. За миг си представи ситуацията.

Джон е жив. Чарли се качва горе при тях. Момичето лежи мъртво на пода. Нямаше защо да се пита какво би направила. Нямаше причина да стига чак дотам.

— Смъртта й беше нещастен случай — повтори Джена с тих глас.

Уенди кимна с глава.

— Знам.

— Разбираш ли защо постъпихме така? Не твърдя, че трябва да се съгласиш с мен. Но искам да знам дали разбираш.

— Мисля, че донякъде разбирам.

Джена обърна размазаното си от сълзи лице към нея.

— И как смяташ да постъпиш?

— Как би постъпила ти на мое място?

— Щях да оставя нещата каквито са. — Джена се протегна и взе ръката на Уенди в своята. — Моля те! Умолявам те! Остави всичко така.

Уенди се замисли. Когато дойде, целта й бе друга. Нима бе променила мнението си? Отново си представи, че Джон е жив. Видя как Чарли се качва по стълбите. Видя и мъртвото момиче на пода.

— Уенди?

— Не мога да бъда и съдия, и съдебен заседател едновременно — отвърна тя, като си спомни за Ед Грейсън и направеното от него. — Не е моя работа да те съдя. Но не е моя работа и да те оправдая.

— Какво ще рече това?

— Съжалявам, Джена.

Джена отстъпи назад.

— Нищо не можеш да докажеш. Ще отричам, че подобен разговор изобщо се е състоял.

— Може да опиташ, но не мисля, че това ще ти помогне.

— Ще бъде твоята дума срещу моята.

— Не, няма да бъде така — отвърна Уенди.

Тя махна с ръка към вратата. Иззад ъгъла се появи Тремънт, придружен от двама полицаи.

— Излъгах те — каза Уенди и разкопча ризата си. — Нося микрофони.

Глава 38

Вечерта, след като всичко бе свършило, Уенди седеше сама пред вратата на къщата си. Чарли беше на горния етаж при компютъра. Попе излезе и застана до стола й. Двамата се загледаха в звездите. Уенди пиеше бяло вино. Попе държеше бутилка бира в ръка.

— Готов съм за тръгване — обяви той.

— Не и ако си пил бира.

— Само една.

— Няма значение.

Той седна.

— И бездруго първо трябва да поговорим.

— Какво има? — попита тя.

— Аз не дойдох в Ню Джърси само за да ви видя — теб и Чарли.

Тя се обърна към него.

— А защо?

— Дойдох — отвърна той, — защото получих писмо от Ариана Насброу.

Уенди го гледаше.

— През седмицата се виждах с нея. Неведнъж.

— И?

— Прощавам й, Уенди. Не искам това да продължава. Мисля, че и Джон не би го одобрил. Ако не изпитваме състрадание, какво тогава ни остава?

Тя мълчеше. Спомни си за Криста Стокуел, как тя бе простила на момчетата от колежа, задето й бяха сторили такава злина. Беше й казала, че ако човек крие омраза в душата си, пропуска много повече в живота. Случи се така, че Фил Търнбол научи този урок по трудния начин. Отмъщение, омраза — ако ги къташ в себе си, може да изпуснеш важните неща в живота си.

От друга страна, Ариана Насброу не беше момиче, участвало в колежанска лудория. Тя бе пила и бе седнала зад волана, беше рецидивистка, бе убила съпруга й. И сега Уенди се питаше: щеше ли Дан Мърсър да прости на нея, на Уенди, ако беше жив? Можеше ли да се сравняват двата случая? И ако можеше, нима това щеше да е от значение?

— Съжалявам, Попе — каза тя. — Но аз не мога да й простя.

— Не те моля да го направиш. Уважавам решението ти. Искам и ти да уважиш моето. Ще можеш ли?

Тя се замисли.

— Да. Мисля, че ще мога.

Те седяха и мълчаха.

— Чакам — обади се след малко Уенди.

— Какво?

— Да ми кажеш за Чарли.

— Какво за него?

— Обясни ли му защо дойде?

— Не е моя работа — отговори Попе.

Той стана, за да довърши събирането на багажа си. Час по-късно Попе си тръгна. Уенди и Чарли включиха телевизора. Уенди остана за малко да гледа как картините се сменят една след друга. После стана и влезе в кухнята. Когато се върна, тя носеше плика в ръката си. Подаде го на Чарли.

— Какво е това? — попита той.

— Писмо за теб от Ариана Насброу. Прочети го. Ако ти се иска да поговорим за него, аз ще бъда горе.

Уенди се приготви за лягане и остави вратата отворена. Чакаше. Най-после чу стъпките на Чарли по стълбите. Събра кураж. Той мушна глава в отвора на вратата и каза:

— Ще си лягам.

— Добре ли си?

— Добре съм. Още не ми се говори за това. Искам да си помисля.

— Добре.

— Лека нощ, мамо.

— Лека нощ, Чарли.

Два дни по-късно, точно преди момичетата от касълтънската гимназия да играят срещу отбора на Риджууд за шампионата на страната по лакрос, на игрището се състоя заупокойна служба. По време на едноминутното мълчание на мястото, където се изписваха резултатите, се издигна надпис: „Парк Хейли Макуейд“.

И Уенди беше там. Наблюдаваше отдалече. Присъстваха, разбира се, Тед и Марша, двете им деца Патриша и Раян стояха до тях. Като ги видя, сърцето на Уенди отново се сви. Под името на Хейли се появи още един надпис, който напомняше на родителите да не организират у дома си събирания, на които се пие алкохол: „Не и в нашия дом“. Когато надписът се вдигна, Марша Макуейд извърна поглед встрани. Огледа насъбралия се народ и очите й се спряха върху Уенди. Леко кимна с глава. Уенди й отвърна. И това бе всичко.

Играта започна, Уенди се обърна и си тръгна. Излезлият в пенсия районен детектив Франк Тремънт също беше там, стоеше отзад, облечен в смачкания си черен костюм, с който беше и на погребението. Фактът, че Хейли е била мъртва, преди той да поеме случая й, би трябвало да му помогне да преодолее потиснатостта си. Ала в момента това не му личеше много.

Уокър бе в парадната си шерифска униформа, допълнена с пистолет и кобур на кръста. Стоеше на пътната настилка и говореше с Мишел Фейслър. Мишел отразяваше мача по Ен Ти Си. Когато видя Уенди да се приближава към тях, тя се отдръпна и ги остави сами. Уокър нервно пристъпваше от крак на крак. Попита:

— Добре ли си?

— Добре съм. Нали знаеш, че Дан Мърсър се оказа невинен?

— Знам.

— Излиза, че Ед Грейсън е убил невинен човек.

— Знам.

— Не можеш да го оставиш да се измъкне просто така. И той трябва да отговаря пред съда.

— Дори ако е мислел, че Мърсър е педофил?

— Независимо от това.

Уокър замълча.

— Чу ли какво казах?

— Чух — отвърна Уокър. — Ще направя каквото мога.

След думите си той не добави „но“. Нямаше нужда. Уенди правеше всичко възможно да изчисти името на Дан, но на кого му пукаше? Мъртвият си е мъртъв, нали така? Уенди се обърна към Мишел Фейслър. Мишел пак носеше бележника си, наблюдаваше тълпата, отбелязваше си нещо в него като последния път, когато бяха двете заедно.

Това й напомни за нещо.

— Здравей — поздрави я Уенди. — Какво беше казала за несъответствието във времето?

— Беше объркала реда на събитията — отвърна Мишел.

— Добре. Ед Грейсън прострелва шурея си Лимейн, преди да убие Мърсър.

— Да. Но не мисля, че това променя нещата.

Уенди се замисли и прекара събитията през главата си още веднъж, този път по-бавно — вече имаше време.

Всъщност това променяше всичко.

Обърна се към Уокър и видя пистолета на кръста му. Известно време тя просто се взираше в него.

Уокър забеляза погледа й.

— Какво има?

— Колко куршума намерихте в паркинга за каравани?

— Моля?

— Момчетата от техническия екип огледаха паркинга, където е било стреляно срещу Дан Мърсър, нали така?

— Разбира се.

— Колко бяха куршумите?

— Само един, на паважа.

— Куршумът, пробил дупка в караваната?

— Да. Защо?

Уенди се запъти към автомобила си.

Уокър каза:

— Чакай, какво става?

Тя не отговори. Отиде до колата си и внимателно я огледа. Нищо. Никаква следа, никаква драскотина. Закри уста с ръката си. За да заглуши писъка си.

Уенди се качи в автомобила и се отправи към дома на Грейсън. Откри го в задния двор да плеви градината. Внезапната й поява го стресна.

— Уенди?

— Който и да е бил онзи, който е убил Дан, той стреля и по колата ми — заяви тя.

— Моля?

— Ти си точен стрелец. Всички го казват. Няколко пъти те видях да се целиш в автомобила ми. И да стреляш. Но по него няма и следа от куршум. Всъщност единственият куршум, открит на паркинга, е този, пробил стената — от първия ти изстрел. Открит е на най-очебийното място.

Ед Грейсън вдигна поглед от земята.

— За какво говориш?

— Как е възможно точен стрелец да пропусне Дан Мърсър от толкова близко разстояние? Как е възможно да не улучи колата ми? Как може да не уцели проклетата земя наоколо? Отговор: невъзможно е. Всичко е било инсценировка.

— Уенди?

— Какво?

— Остави нещата такива, каквито са.

Двамата срещнаха погледите си за миг.

— Няма начин. Смъртта на Дан още тежи на съвестта ми.

Той не каза нищо.

— Като си помисля, каква ирония на съдбата! Когато го видях в караваната първия път, Дан бе целият в охлузвания и синини — бяха го пребили. Ченгетата си мислеха, че Хестър Кримстийн е много умна. Защото бе използвала моите показания за твърденията си, че ти си го бил набил и това е била причината в колата ти да има следи от неговата кръв. Онова, което те не можаха да разберат, е, че тя говори истината. Ти си открил Дан. Набил си го, защото си искал да си признае. Но той не го е направил, нали така?

— Да — отговори Ед. — Не си призна.

— Всъщност ти си започнал да му вярваш. Разбрал си, че вероятно е невинен.

— Може би.

— Ще ми помогнеш ли? Върнал си се вкъщи. И какво стана — притиснал си Ед младши да ти каже истината ли?

— Остави, Уенди.

— Хайде. Знаеш, че не мога да се откажа. Ед младши призна ли си, каза ли ти, че снимките е направил вуйчо му?

— Не.

— Кой тогава ти каза?

— Жена ми, ясно? Видя ме целия в кръв. Заяви ми, че трябва да престана. Разказа ми какво се е случило, че брат й е направил снимките. Умоляваше ме да оставя нещата така. Синът ни щял да го преживее. Брат й щял да потърси медицинска помощ.

— Но ти не остави нещата така.

— Права си. Но имах намерение да накарам Ед младши да свидетелства срещу вуйчо си.

— Прострелял си го в коленете?

— Не съм чак толкова тъп, че да ти отговоря на този въпрос.

— Няма значение. И двамата знаем, че ти си го направил. А после какво? Отиде при Дан, за да му се извиниш ли? Нещо от този род?

Той не отговори.

— Нямаше никакво значение, че съдията прекрати делото — продължи тя. — Моето шоу съсипа живота на Дан. Дори сега, когато излязох и публично го реабилитирах, хората продължават да мислят, че Дан е педофил. Няма дим без огън, така си казват. Нямал е никакъв шанс. С живота му бе свършено. Може би и ти се укоряваш за начина, по който го преследваше. Ти също искаш да оправиш всичко.

— Остави нещата такива, каквито са, Уенди.

— При това ти си пенсиониран федерален съдия. Човек, който работи по програмата за защита на свидетелите, права ли съм? Знаеш как да направиш така, че хората да изчезнат.

Той не отговори.

— Така че решението е било много просто. Трябвало е да инсценираш смъртта му. Не си могъл да намериш друг труп или да подправиш полицейския рапорт, както би могъл да направиш с федералните документи. А без труп ти е бил необходим надежден свидетел — някой, който никога няма да вземе страната на Дан Мърсър. И това съм аз. Оставил си достатъчно улики, за да може полицията да повярва на думите ми — кръв, свидетел, който те е видял да изнасяш килим, колата ти е на местопрестъплението, поставяш проследяващо устройство на моя автомобил, дори отиваш на стрелбището — ала не са достатъчни, за да те осъдят. В пистолета си имал само един истински патрон. И си го изстрелял в стената. Останалите са халосни. Вероятно Дан се е порязал нарочно. О, дори нещо още по-умно — намираш някакъв паркинг за каравани извън обсега на мобилните оператори. Свидетелят ти трябва да се махне оттам. Така ще имаш достатъчно време, за да измъкнеш Дан. А когато са намерили мобилния на Хейли в онази стая, за миг си изтръпнал, нали съм права? Затова дойде тогава в парка. Затова търсеше информация. За миг си се притеснил, че вероятно си помогнал на истинския убиец да избяга.

Тя го чакаше да каже нещо. Но той само я гледаше.

— Чуден разказ, Уенди.

— Е, не мога да го докажа…

— Знам — каза той. — Защото това са глупости. — После се поусмихна и додаде: — Нима се надяваш и мен да запишеш на микрофоните под дрехата си?

— Не нося микрофони.

Той поклати глава и се отправи към къщата. Тя го последва.

— Не разбра ли? Не искам нищо да доказвам.

— Тогава защо си дошла?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Защото се чувствам отговорна за онова, което му се случи. Аз му поставих клопката за телевизионното шоу. Моя е вината, задето целият свят го мисли за педофил.

— Тук си права.

— И ако си го убил, вината също пада върху мен. Завинаги. Няма как да поправя станалото. Аз съм виновна. Но ако си му помогнал да избяга, може би, казах — може би, сега той е добре. Може би дори ме разбира и…

Тя млъкна. Бяха влезли в къщата.

— И какво?

Беше й трудно да говори. Всеки миг щеше да избухне в плач.

— И какво, Уенди?

— И може би — продължи тя — дори ще ми прости.

Тогава Ед Грейсън вдигна телефонната слушалка. Набра дълъг телефонен номер. Изрече някакъв код. Почака да чуе изщракването. После й подаде слушалката.