Книга на душите

23

В продължение на цял час Изабел старателно превеждаше и пишеше в бележника си. Почеркът на Калвин беше ужасно нечетлив, а старите френски конструкции и правопис бяха предизвикателство за лингвистичните й умения. В един момент спря и попита Уил дали не иска „малка глътка“. Въпреки ужасното изкушение, той категорично отказа. Може би щеше да се предаде, може би не. Поне това нямаше да бъде необмислено решение.

Вместо това предпочете да напише съобщение на Спенс. Човекът сигурно излизаше от кожата си и се чудеше какво ли се случва. Уил нямаше намерение да прави доклади на всяка стъпка. Това не беше в стила му. През годините в Бюрото беше докарвал шефовете си до побъркване, като държеше в тайна разследванията си и пускаше информация само когато се нуждаеше от разрешително или призовка, а най-добре — след като целият случай е приключен и опакован с панделките му и всичко останало.

Палците му бяха нелепо големи за клавиатурата на телефона; писането на текстови съобщения никога не му идваше отръки. Нужно му бе безобразно много време, за да изпише краткия текст.

Натисна бутона за изпращане и се усмихна. Изведнъж разбра — цялото това душене из старата къща, интелектуалната тръпка от преследването — всичко това му доставяше удоволствие. Може би в края на краищата трябваше да преразгледа идеите си за пенсиониране.

Петнадесет минути по-късно съобщението бе прехвърлено от оперативния център на Зона 51 до смартфона на Фрейзър. Неговият „Лиър Джет“ тъкмо привършваше с рулирането след кацането на пистата в Грум Лейк. Трябваше да присъства на сутрешния брифинг с командващия базата и секретар Лестър, с когото бе установена видеовръзка. Поне имаше нещо ново, което да докладва. Прочете съобщението за втори път, препрати го на Декорсо и се запита кой ли, по дяволите, е този Жан Калвин. Пусна имейл до един от анализаторите да направи справка за всички с това име в базата данни.

Анализаторът бе достатъчно дипломатичен, за да му отговори с препратка към страница в „Уикипедия“. Фрейзър я прегледа набързо, преди да влезе в залата в сградата „Труман“ дълбоко под земята, на нивото на трезора. За Бога, мислено изстена той. Богослов от шестнадесети век? В какво се превръщаше работата му?

Изабел остави писалката и обяви, че е приключила.

— Добре, а сега малко допълнителна информация. Калвин е роден през хиляда петстотин и девета година в Ноайон и бил пратен да се учи в Париж някъде около хиляда петстотин и двадесета. Сменил няколко свързани с Парижкия университет училища — първо колежа „Марше“ за общообразователни предмети, след което продължил да изучава богословие в колежа „Монтежу“. Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш?

Уил се намръщи.

— Мисля по въпроса, но засега не.

Тя си сипа джин.

— През хиляда петстотин двайсет и осма постъпил в Орлеанския университет, за да учи гражданско право. По настояване на баща си — в правото има повече пари, отколкото в богословието, също като сега! Забележи, дотук той е много стриктен и последователен католик, но някъде по това време у него настъпва огромен поврат. Вярно, Мартин Лутер е забъркал кашата, но Калвин скача в нея с главата напред, отхвърля католицизма, става протестант и в общи линии основава нов клон в движението, който радикализира религията. Досега никой не знаеше каква е била причината за тази промяна у него.

— Досега? — попита Уил.

— Досега. Ето, слушай.

Изабел взе бележника си и започна да чете.

Изабел остави бележника си и издаде едно задъхано:

— Еха.

— Голяма работа, а? — вдигна вежди Уил.

— Да, господин Пайпър, голяма работа е.

— Колко ли струва това писъмце?

— Престани да бъдеш такъв капиталист! От научна гледна точка това е безценен документ. Той хвърля светлина върху един от стълбовете на протестантската революция. Философията на Калвин за предопределението се основава на знанието му за нашата книга! Можеш ли да си го представиш?

— Мирише ми на добри пари — не се отказваше Уил.

— Милиони! — възкликна тя.

— Преди да приключим, ще можеш да добавиш ново крило към къщата.

— Не, благодаря. Водопровод, проводници и нов покрив са напълно достатъчни. А сега съм сигурна, че ще поискаш да пийнеш.

— Да се намира още уиски наоколо?

След вечеря Уил продължи да пие методично, докато не усети как мозъкът му започва да вибрира хармонично. Идеята „две готови, още две“ отекна в ума му. Намираше се на две улики от приключването на работата и прибирането у дома. Изолацията на тази студена стара къща, това прекрасно момиче, леещото се на воля уиски — всичко това го овладяваше, изпиваше силите и решимостта му. Вината не е моя, вцепенено си помисли той. Не е моя.

Двамата отново седяха до камината в голямата зала. Уил се застави да изломоти:

— Пророци. Какво ще правим с пророците?

— Наистина ли имаш сили да се заемеш със следващата загадка? — въздъхна тя. — Толкова съм уморена.

Изабел също заваляше думите. Пресегна се и докосна коляното му. Май бяха на път да повторят снощното изпълнение.

— Кажи ми няколко имена на пророци.

Тя се намръщи.

— Ох, поврага. Исая, Йезекиил, Мохамед. Не знам.

— Някакви връзки с къщата?

— Не мога да се сетя за никакви, но съм скапана, Уил. Да започнем утре на свежа глава.

— Трябва скоро да се прибирам.

— Ще започнем рано. Обещавам.

Не я покани в стаята си — намери сила на волята да не го направи.

Вместо това седна на неудобния стол до леглото и тромаво написа съобщение на Нанси.

Двадесет минути по-късно, докато се унасяше, не намери сила на волята да попречи на Изабел да се промъкне в стаята. Когато тя се мушна под завивката, той измърмори:

— Виж, съжалявам. Жена ми.

Тя изстена и го попита като дете:

— Не мога ли просто да спя тук?

— Разбира се. Ще се пробвам някъде другаде.

Тя заспа, както го беше прегърнала, а когато настъпи утрото, не бе помръднала нито на сантиметър.

Сутринта беше приятна и топла. Уил и Изабел решиха след закуска да се възползват от чудесния слънчев ден, за да се разходят на чист въздух и да формулират плана си за атака.

Докато Уил отиваше за пуловера си, му се обади Нанси.

— Хей, здрасти — възкликна той. — Рано си станала.

— Не можах да заспя. Препрочитах стихотворението.

— Браво на теб. Как така?

— Помоли ме за помощ, не помниш ли? Искам да се върнеш у дома, така че съм мотивирана. Втората улика важна ли беше?

— От историческа гледна точка. Имам много неща да ти разказвам. Име на пророк. Кого според теб е имал предвид старият Уили? Нали си фен на Шекспир.

— Точно за това си мислех. Шекспир би трябвало да знае всички библейски пророци — Илия, Йезекиил, Исая, Йеремия, както и Мохамед, естествено.

— И тя се сети за тях.

— Коя?

Той се поколеба за момент.

— Изабел, внучката на лорд Кантуел.

— Уил… — остро започна тя.

— Тя е просто студентка — побърза да я успокои Уил. — Нищо за тези типове не светва лампичката.

— А Нострадамус? — попита тя.

— Изабел не го спомена.

— Не мисля, че Шекспир е намеквал за Нострадамус в някоя от пиесите си, но той е бил популярен в цяла Европа по негово време. Пророчествата му били бестселър. Прегледах ги в малките часове.

— Виж, това си заслужава — рече Уил. — Как е изглеждал Нострадамус?

— Брадат тип в расо.

— Такива тук с лопата да ги ринеш — въздъхна Уил.

Градината зад къщата беше запусната и подивяла, тревата бе оставена да расте на воля и започваше да повяхва с напредването на есента. На времето бе представлявала чудесен парк, заемащ площ два хектара и с великолепен изглед към нивите и горите. В най-добрите си години дядото на Изабел бе държал постоянен градинар с помощник, а освен това сам активно бе участвал в поддръжката му. Никой детайл от Кантуел Хол не бе пострадал повече от напредналата възраст на стария лорд и олекващата му банкова сметка. Едно местно момче подрязваше тревата и плевеше от време на време, но от екзотичните растения и безупречните цветни лехи не бе останало нищо.

Недалеч от къщата имаше запустяла лятна кухня, а зад нея — две обширни триъгълни лехи от двете страни на централната чакълена алея, водеща към овощна градина. Покрай тях растяха ниски вечнозелени дръвчета, а на времето лехите били покрити с високи декоративни треви и виещи се украси от многогодишни растения. Сега те приличаха по-скоро на оклюмали гъсти джунгли. След овощната градина започваше голяма, обрасла с плевели поляна, любимото място на Изабел като малка, особено през лятото, когато цялата се покривала с невероятни бели маргаритки.

— Две за радост — неочаквано рече тя и посочи.

Уил я погледна объркано и присви очи към синьото небе.

— Там, на покрива на параклиса. Две свраки. Една за мъка, две за радост, три за момиче, четири за момче.

Тревата бе влажна и бързо намокри обувките им. Двамата тръгнаха през нея към параклиса, чиято кула ги примамваше на слънчевата светлина.

Изабел бе свикнала със странния вид на каменната постройка, но Уил беше толкова впечатлен, както и когато я видя за пръв път. Колкото повече приближаваха, толкова по-шокираща бе гледката.

— Наистина прилича на нечия шега — каза той.

Параклисът приличаше точно на катедралата „Нотр Дам“ в Париж с готическата фасада и контрафорси, двете широки кули с открити сводове, нефа и трансепта, короновани с украсената с филигран островърха кула. Но това бе миниатюрна версия, почти като детска играчка. Голямата катедрала спокойно можеше да побере шест хиляди богомолци, а параклисът в градината бе пригоден за не повече от двадесет. Островърхата кула в Париж се извисяваше на 75 метра височина, докато тази на Кантуел едва достигаше дванадесет.

— Не съм много добра по математика, но това е точно копие на оригинала в някакъв конкретен мащаб — рече Изабел. — Едгар Кантуел явно е бил обсебен от катедралата.

— Онзи Едгар Кантуел от писмото на Калвин ли имаш предвид?

— Същия. Върнал се в Англия след обучението си в Париж и по някое време по-късно поръчал построяването на параклиса в чест на баща си. Уникален паметник на архитектурата е. Понякога идват да го разглеждат туристи, но по никакъв начин не го рекламираме. Вестта се разпространява от уста на уста.

Уил вдигна ръка, за да си направи сянка.

— Онова в най-близката кула камбана ли е?

— Трябва да я ударя, за да я чуеш. Това е бронзова миниатюра на камбаната, удряна от Квазимодо в „Парижката Света Богородица“.

— Е, ти изглеждаш по-добре от него.

— Ама че си ласкател!

Тръгнаха към поляната. Изабел се канеше да каже нещо, когато забеляза, че той е спрял и се взира в кулата с камбаната.

— Какво има?

— „Нотр Дам“ — рече той. После повтори на по-висок глас. — „Нотр Дам“. Страшно много напомня за Нострадамус. Мислиш ли?…

— Нострадамус! — извика тя. — Нашият пророк! Над пророческото име третата се рее! Уил, ти си гений.

— Или съм женен за гений — промърмори той.

Изабел го сграбчи за ръката и буквално го задърпа към параклиса.

— Можем ли да се качим горе? — попита той.

— Да! Като малка прекарвах много време в онази кула.

Параклисът имаше тежка дървена врата. Изабел я бутна с рамо и надутото дърво застърга по каменния праг. Тя погледна към амвона и посочи мъничка врата отстрани, сякаш водеща към Страната на чудесата.

— Ето там!

Промъкна се през отвора почти със същата лекота, с която го бе правила като дете. На Уил това му костваше повече усилия. Широките му рамене се заклещиха и му се наложи да свали якето си, за да не го скъса. Последва я нагоре по предизвикващата клаустрофобия дървена стълба до площадката, представляваща дървено скеле около висящата стара камбана.

— Страх ли те е от прилепи? — със закъснение попита тя.

Над главите им имаше цяла колония прилепи с бели коремчета. Няколко полетяха през сводовете и запърхаха лудо около кулата.

— Не ги харесвам.

— На мен пък ми харесват — извика тя. — Възхитителни създания!

Уил едва можеше да стои прав, без да си удари главата някъде. През каменните сводове се откриваше изглед към разораните ниви, а в далечината можеше да различи селската църква. Но той почти не обърна внимание на ландшафта. Търсеше нещо, каквото и да било, някакво скривалище. Около него обаче имаше единствено дърво и зидария, нищо друго.

Натисна каменните блокове с длани, но всички наоколо здраво стояха по местата си. Изабел вече беше застанала на четири крака и оглеждаше покритите с гуано дъски. Внезапно се изправи и започна да разчиства един участък с пета, вдигайки малко облаче изсушена тор.

— Уил, виж! Върху тази дъска май има изображение!

Уил клекна и наистина видя нещо, приличащо на изрязано изображение. Бръкна в портфейла си и извади картата си „Виза“, с която изстърга гуаното от дъската. Вече съвсем ясно се виждаше кръгло цвете с пет венчелистчета, с диаметър два-три сантиметра, изрязано в дървото.

— Розата на Тюдорите! — възкликна Изабел. — Не мога да повярвам, че не съм я забелязала досега.

Уил посочи нагоре.

— Заради онези там. — Удари силно дъската с крак, но тя не помръдна. — Какво мислиш?

— Ще донеса инструментите — предложи тя и се втурна надолу, а Уил остана самичък в компанията на неколкостотин прилепа. Погледна с опасение висящите като коледни гирлянди същества и се замоли някое да не вдигне тревога.

Когато Изабел се върна с инструментите, той заби една дълга тънка отвертка между двете дъски и повтори движението по дължината им, като час по час се озърташе нагоре да види дали не нарушава покоя на заспалите крилати гризачи.

Когато разшири достатъчно отвора, вкара в него цялата отвертка и я използва като лост, за да повдигне дъската на половин сантиметър. После пъхна втора, по-дебела отвертка и натисна върху нея с цялата си тежест. Дъската изскърца, отскочи нагоре и остана свободна в ръката му.

Под нея имаше дълбока трийсетина сантиметра кухина между дъските на пода и на тавана на долния етаж. Никак не му се искаше да бърка в тъмното, особено с толкова много прилепи наоколо, но въпреки това събра кураж, намръщи се и го направи.

Пръстите му моментално напипаха стъкло.

Уил хвана нещо гладко и студено и го извади на светло.

Странна бутилка.

Съдът от дебело тъмнозелено стъкло имаше равно дъно и извито навън устие. Беше изработен ръчно във формата на луковица, а гърлото бе запечатано с восък. Уил вдигна бутилката към слънцето, но не различи нищо. Разтърси я. Чу се слабо дрънкане.

— Вътре има нещо.

— Давай — подкани го тя.

Уил седна, закрепи бутилката между стъпалата си и започна внимателно да сваля восъка с една отвертка, докато не видя коркова тапа. Смени отвертката с кръстата и започна леко да почуква по нея с чукчето. Тапата се хлъзна и падна на дъното.

Уил обърна бутилката и я разтърси енергично.

В скута му падна свитък от два листа пергамент. Бяха безупречно чисти и в отлично състояние.

— Пак се почна — поклати глава той. — Ти си наред.

С треперещи ръце Изабел разви страниците и погледът й пробяга по тях. Едната беше изписана на ръка, другата бе печатна.

— Още едно писмо до Едгар Кантуел — прошепна тя. — И титулната страница на една много стара и много прочута книга.

— Коя по-точно?

— „Пророчествата на Нострадамус“!