Книга на душите

41

Две седмици по-късно

Каракас, Венецуела

Земетресението удари в 11,05 ч. Епицентърът на труса от степен 7,8 се намираше на двадесет километра източно от Каракас по пролома Ел Пилар. В момента на катастрофата денят бе слънчев и ветровит, с мъгливо синьо небе и бързо прелитащи перести облаци. Четиридесет секунди по-късно слънцето бе закрито от стълбовете прах, издигащи се там, където допреди малко имаше жилищни блокове, многоетажни офиси, общински и правителствени сгради, училища. След това прекъснатите тръби на газопровода дадоха начало на пожари, които се раздухаха от вятъра и погълнаха историческия квартал Алтамира и централния парков комплекс.

Осемдесет процента от двеста и двадесетте хиляди жертви загинаха през секундите на първия трус — мъже, жени и деца бяха безмилостно смазани от стомана, стъкло и бетон. Повечето от озовалите се под развалините щяха да станат жертва на бавно обезводняване. Други щяха да бъдат убити от сериозните вторични трусове и пожарите, които бушуваха из града през следващите седемдесет и два часа.

От пристигащите телеметрични сигнали Глобалната сеизмографска мрежа светна като коледна елха. В Центъра за геоложки проучвания към Сеизмологичната лаборатория в Албъкърки земетресението в Каракас моментално бе класифицирано като „тежко сеизмично събитие“ и според протокола бяха подадени сигнали на Вътрешна сигурност, Пентагона, Държавния департамент и Белия дом.

Дълбоко във вътрешния пръстен С на Пентагона секретарят на флота получи новината от младши адютант на заместник-секретаря на отбраната. Лестър го изслуша, изсумтя утвърдително и затвори. Цели две години се беше посветил на подготовка за този ден, а нещата не се развиваха по начина, по който бяха замислени.

Планът предвиждаше в момента на „Събитието Каракас“ Лестър да се спусне в един от командните бункери в подземията на Пентагона и да нареди на южното командване да вдигне под тревога Четвърти флот. Флотът щеше да се разположи северно от Аруба и да започне мнимо учение с Кралския флот на Великобритания. След това щеше да им бъде наредено да защитават Венецуела като авангард на операция „Помагаща ръка“. Ключови лидери на венецуелската опозиция и дисиденти от армията щяха да бъдат съсредоточени със семействата си във Валенсия, по-далеч от опасностите. После трябваше да бъдат превозени с хеликоптери до столицата и под закрилата на части на морската пехота правителството щеше да бъде сменено с проамериканско в рамките на двадесет и четири часа.

Нищо от това не се случи.

Уил Пайпър с голи ръце бе пратил операция „Помагаща ръка“ по дяволите.

След като „Вашингтон Пост“ пусна сензационната статия, вицепрезидентът спешно свика среща на специалната група и отмени „Помагаща ръка“ — никакви корекции, никакви модификации, просто край. Никой не възрази. Всеки с малко сиво вещество в главата си можеше да събере две и две и да направи връзка между Зона 51 и военната операция, която щеше да изглежда като предварително планирана да съвпадне с катастрофата.

Хуманитарните помощи щяха да бъдат доставяни по въздуха и навременната реакция на Съединените щати щеше да бъде приета с благодарност от разтърсения до мозъка на костите си венецуелски президент, който се закле да възстанови Каракас и да продължи да води страната по пътя към социализма.

Две години работа отидоха на вятъра.

Лестър въздъхна, погледна графика си за деня и каза на секретаря си, че излиза. Следобедът му беше свободен и той реши да посети клуба си и да поиграе скуош.