Книга на душите

30

Декорсо седеше на твърдата пейка в килията си в мазето на полицейския участък на „Хийтроу“. Бяха му взели колана и връзките на обувките, както и часовника и документите. Дори да беше нервен, не го показа. Приличаше по-скоро на поставен в неудобно положение пътник, отколкото на заподозрян в убийство.

Когато трима полицаи дойдоха да го вземат, си помисли, че ще го изпратят до терминала, където ще го натоварят в някой самолет за Щатите. Вместо това те го оставиха само на няколко метра от килията, в гола, ярко осветена стая.

Влязоха двама мъже на средна възраст в тъмни костюми, седнаха и обявиха, че разговорът им няма да се записва.

— Ще ми кажете ли кои сте? — попита Декорсо.

Мъжът, който седеше срещу него от другата страна на масата, го погледна над очилата си.

— Не си в позицията да задаваш въпроси.

— Да не би някой да е пропуснал да ви каже, че се позовавам на дипломатически имунитет?

Другият мъж се ухили презрително.

— Пет пари не даваме за шибания ти дипломатически имунитет. Ти не съществуваш. Ние също.

— Щом не съществувам, откъде този интерес към мен?

— Твоята шайка уби едно от момчетата ни в Ню Йорк — каза онзи с очилата. — Да знаеш нещо за това?

— Моята шайка ли?

— Ето какво ще направим — рече другият. — Ще ти кажем какво знаем, така че да си спестим глупостите, става ли? Ти си от Грум Лейк. Шеф ти е Малкълм Фрейзър. Неотдавна се появи в нашия двор и се опита да купи една интересна стара книга. Някакъв клиент от Ню Йорк предложи по-висока цена по телефона. Нашият човек я доставя и преди да успее да докладва, му виждат сметката. А тази сутрин се появяваш ти, вонящ на бензин от барбекю, на което е изпечен първоначалният собственик на книгата.

Декорсо надяна физиономията си на опитен картоиграч и не каза нищо.

Вторият мъж продължи:

— Така че ето как стоят нещата. Ти си най-обикновена дребна риба. Знаеш го, знаем го и ние. Но ще те превърнем в много голям кит за твоето правителство, ако не играеш по свирката ни. Искаме информация. Искаме да научим какви са сегашните оперативни възможности на Зона 51. Искаме да знаем защо проявявате такъв огромен интерес към липсващата книга. Искаме подробности около „Събитието Каракас“. Искаме да сме наясно какво предстои. С други думи, искаме прозорец към твоя свят.

Декорсо почти не реагира. Единственото, което получиха, бе:

— Нямам представа какви ги дрънкате.

Мъжът свали очилата си, за да ги избърше с кърпичка.

— Готови сме да оспорим имунитета ти. Готови сме публично да оповестим ролята ти в палежа, което ще постави правителството ви в неловко положение и, предполагам, ще накърни кариерата ти. От друга страна, ако имаш капка акъл и се съгласиш да работиш за нас, ще се окажеш горд титуляр на тлъста сметка в швейцарска банка. Искаме да те купим, Декорсо.

Декорсо поклати невярващо глава и заряза каменната физиономия.

— Искате да работя за МИ-6? — възкликна той.

— Сега се нарича Специални разузнавателни служби. Не се намираш в някакъв филм за Джеймс Бонд.

Декорсо се изсмя.

— Ще го кажа още веднъж — позовавам се на дипломатически имунитет.

Чу се остър метален звън и вратата се отвори. Един от старшите офицери нахлу в стаята и се обърна към мъжа с очилата.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, сър, но едни господа искат да се срещнат с вас.

— Кажете им да изчакат.

— Става въпрос за американския посланик и външния министър.

— Искате да кажете, техни хора?

— Не, самите те!

Декорсо стана, протегна се и се усмихна.

— Мога ли да си получа връзките на обувките?

Уил и Нанси седяха на задната седалка в таксито на път за Уайт Плейнс по магистралата „Хенри Хъдсън“. Нанси притискаше Филип към гърдите си и мълчеше. Уил знаеше, че все още осмисля подробностите, които й бе разказал в апартамента, след като детегледачката им предаде детето и ги остави сами.

Беше й разказал голите факти, нямаше време за украшения — как беше намерил уликите за произхода на библиотеката в Кантуел Хол. За монасите пророци. За Калвин. За Нострадамус. За Шекспир. За това как наблюдателите са успели да го надушат. Как подпалили имението и убили стареца и внучката му. За това, че се страхува, че ще бъде следващата им цел. Трябваше незабавно да напуснат Ню Йорк. Пропусна откровението Finis Dierum; сега не бе време за него. Пропусна също, че е лъжлив и кръшкащ боклук; може би никога нямаше да настъпи подходящо време за това признание.

Първата реакция на Нанси бе отново да се ядоса. Как може да излага Фили на опасност? Щом тя беше видяла докъде ще доведе всичко това, как той можеше да е такъв слепец? И сега какво да правят? Да минат в нелегалност? Да се потулят? Да се скрият в хубавата му нова каравана? Наблюдателите бяха безжалостни. И какво, че и тримата са „отвъд хоризонта“? Това не означаваше, че ще им се размине, без да падне косъм от главите им.

Уил пое ударите, без да им отвръща. Беше права. Той бе стигнал до същите заключения.

Трескаво напълниха няколко чанти и добавиха любимите играчки на Филип, служебните си пистолети и няколко кутии патрони.

Преди да излязат, Нанси тичешком обиколи апартамента, за да се увери, че всичко е изключено, млякото е излято в умивалника и тъй нататък. Когато приключи, погледна към Уил, който седеше на дивана и друсаше Фили на коляното си, унесен в смеха на сина си. И тогава омекна.

— Хей — тихо повика тя.

Той вдигна очи. На лицето й играеше лека усмивка.

— Хей.

— Семейство сме — каза тя. — И ще се борим да го запазим.

Пътуването до Уестчестър им даде възможност да обмислят нещата и да скалъпят нещо като план. Щяха да пренощуват в къщата на родителите й. Щяха да им кажат, че правят дезинфекция на блока им или някаква подобна глупост. Уил щеше да се обади на някогашния си съквартирант от колежа, адвоката Джим Зекендорф, и да го попита дали може да използва къщата му в Ню Хемпшир за няколко дни. Засега повече не успяха да измислят. Може би ветровете от езерото щяха да им продухат главите и да ги вдъхновят какво да правят после.

Мери и Джоузеф Липински се зарадваха Фили да им цъфне изневиделица на гости за през нощта, но изглеждаха загрижени, че нещо не е наред в неочакваното посещение. Нанси помогна на майка си да приготви пай, докато Уил седеше мрачно в дневната и чакаше новия си мобилен телефон да зазвъни. Джоузеф бе горе с бебето, слушаше радио и четеше вестник.

Накрая Зекендорф отговори на обаждането му.

— Здрасти, приятел. Номерът ми е непознат — каза той с обичайния си приповдигнат тон.

— Нов телефон — отвърна Уил.

Зекендорф бе най-старият приятел на Уил, един от съквартирантите му през първата година в „Харвард“ наред с Марк Шакълтън. Шакълтън събуждаше единствено презрение и съжаление. Беше съсипал живота на Уил с въвличането му в случая „Апокалипсис“ и обвързването му със Зона 51.

Зекендорф обаче бе напълно различен. Беше истински принц и Уил го смяташе за нещо като ангел пазител. Като негов адвокат бе пазил гърба му през целия му живот. Всеки път, когато Уил трябваше да изтегли заем, да ипотекира, да реши проблем в работата, да се разведе или да сключи споразумението за оттегляне от ФБР, Зек беше на линия с безкрайните си безплатни съвети. Като кръстник на Филип беше открил сметка за колежа на детето. Винаги се бе възхищавал на кариерата на Уил и смяташе, че е чест да бъде негов благодетел.

Неотдавна се беше превърнал и в неговото спасително въже. Когато Уил се измъкна от наблюдателите с базата данни на Шакълтън, Зекендорф бе помазаният получател на набързо написаното и запечатано писмо с инструкции да бъде отворено, в случай че Уил изчезне.

Това бе застрахователната полица на Уил.

Беше казал на наблюдателите, че ако се случи нещо с него или близките му, скритата база данни ще излезе наяве и ще бъде пусната на медиите. Нямаха друг избор освен да му повярват. И стана така, че ежемесечните обаждания на Уил до Зек бяха оправдание за двамата стари приятели да поддържат връзка.

— За мен винаги е удоволствие да те чуя, но не говорихме ли преди малко? — попита Зек.

— Изникна нещо.

— Какъв е проблемът? Не ми харесва тонът ти.

Уил така и не бе разказал нищичко на Зек. И двамата предпочитаха нещата да си останат така. Адвокатът беше събрал две и две. Знаеше, че запечатаното писмо на Уил има нещо общо със случая „Апокалипсис“ и със съдбата на Марк Шакълтън. Даваше си сметка, че всичко това е свързано с ранното пенсиониране на Уил, но само толкова. Разбираше, че нещо заплашва Уил и че писмото е един вид негова защита.

Винаги бе имал възможност да предложи на Уил съвършено съчетание между адвокатска загриженост и закачка на стар съквартирант. Уил можеше да си представи загриженото изражение на гладкото лице на Зек и знаеше, че вероятно несъзнателно приглажда с длан буйната си непослушна коса — нещо, което винаги правеше, когато е нервен.

— Направих една глупост.

— Това откога е новина?

— Знаеш за споразумението ми с властите за пазене на тайна, нали?

— Да?

— Един вид, престъпих го.

Зек веднага го прекъсна и премина на професионална вълна.

— Виж, не казвай нищо повече. Трябва да се срещнем да поговорим.

— Питах се дали можем да останем в къщата ти в Ню Хемпшир за няколко дни, стига да не я ползвате.

— Разбира се, че можеш. — Зек замълча за момент. — Уил, линията сигурна ли е?

— Телефонът е чист. Имам един и за теб. Ще ти го изпратя.

Зек долавяше напрежението в гласа на приятеля си.

— Добре. И да пазиш Нанси и кръщелника ми, задник такъв.

— Ще ги пазя.

Уил и Нанси бяха пристигнали без предупреждение в Уайт Плейнс и Липински настояха да вечерят навън вместо да скалъпват нещо от остатъците. Ябълковият пай изстиваше до отворения прозорец и щеше да е готов, когато се върнат. Горе в старата стая на Нанси, която сега двамата с Уил използваха, тя си сложи малко грим пред огледалото на тоалетната масичка от детството й. В отражението видя Уил да седи на леглото и да връзва обувките си. Изглеждаше уморен и окаян.

— Добре ли си?

— Чувствам се като лайно.

— Виждам. Приятни хора ли бяха?

— Кантуел ли? — тъжно попита той. — Да. Старецът беше страхотен образ — английски лорд, изваден сякаш от филм.

— А внучката?

— Прекрасно момиче. Умна. — Почти се задави. — Имаше много неща, за които да живее, но не й е било писано.

Запита се дали току-що не си е признал, но дори да имаше някакви подозрения, Нанси ги подмина.

— Джим отговори ли на обаждането ти?

— Да. Съгласи се да ни остави къщата си в Алтън. Няма да ни намерят там. Ще дам един от телефоните на родителите ти, за да поддържаме връзка.

— Поне мама и татко са щастливи. Фили ще им гостува цялата нощ.

Фрейзър мразеше липсата на автономия. Чувстваше се като крепостен селянин с това задължение да се обажда на секретаря Лестър на всеки няколко часа, а ако не беше точен като часовник, адютантът на Лестър го търсеше. Историята с Декорсо бе определила съдбата му. Лайняната лавина бе тръгнала надолу.

Лестър вдигна. Май беше на някакво парти, чуваше се бърборене и звън на чаши.

— Момент — каза Лестър. — Чакай да намеря по-спокойно място.

Фрейзър седеше в колата си. Беше изритал хората си в студената нощ, за да остане сам. Сега те се мотаеха начумерено навън. Двама пушеха.

— Добре. Тук съм — обади се отново Лестър. — Какво е положението?

— Готово е. Остава само да чакаме.

— Вероятност за успех?

— Висока. Много висока.

— Не мога да позволя издънка, Фрейзър. Нямаш представа какъв удар беше да заловят твоя човек. Историята стигна чак до върха. Чух, че министър-председателят измъкнал президента от кенефа, за да му крещи по телефона. Разправял неща за пробив в доверието между съюзници, нарушаване на специалните отношения и разни подобни. После британците заплашили да оттеглят морската си подкрепа за „Помагаща ръка“. А не е нужно да ти казвам, че това преебава моя живот на няколко нива. Нямаш представа каква логистична подготовка сме направили. Почти толкова голяма, колкото при инвазията в Ирак. Веднага след събитието в Каракас трябва да сме готови да действаме. Със или без британците.

— Да, сър, разбирам — с равен тон отвърна Фрейзър.

— Дано да е така. Е, наградата ти идва. За да запази мира, президентът се съгласи да отвори кимоното за първи път. Ще пусне британците в Зона 51. Следващата седмица ще изпратят екип на СРС и ти ще трябва да си им домакин, при това много любезен, мамка му. Но се заклевам, Фрейзър, преебеш ли тази операция, ще им бъдеш домакиня.

На връщане от вечерята в „Епълби“ Джоузеф спря при един късно работещ клон на Ю Пи Ес, за да може Уил да изпрати телефона на Зекендорф. Филип безметежно спеше на бебешкото си столче. Когато се връщаше към колата, Уил забеляза колко мразовито е станало. Валеше студен дъжд, минаваше в суграшица.

— Щом Фили е тук, довечера ще пусна отоплението — обяви винаги пестеливият Джоузеф.

Семейството се приготви за вечерта. Нафтовата пещ боботеше в мазето като стар приятел. Сложиха Фили в креватчето му и Нанси си легна със списание. Липински се оттеглиха в спалнята си да гледат някакво телевизионно предаване, а Уил остана да седи мрачно в дневната, невъобразимо уморен, но неспособен да заспи.

Изведнъж го обхвана неустоимо желание да пийне нещо — но не чаша от вездесъщото мерло на Джоузеф, а хубаво силно уиски. Знаеше, че Липински не си падат по концентрати, но разрови шкафовете, в случай че някой им беше донесъл подарък. Не намери нищо, затова взе ключовете от колата на Джоузеф, измъкна се от къщата и тръгна да търси бар.

Насочи се към главната търговска улица Мамаронек Авеню и спря колата на един платен паркинг недалеч от Мейн Стрийт. Беше мрачна, мокра, мизерна нощ и по улицата нямаше много движение. Единствената по-весело осветена сграда бе на новия хотел „Риц Карлтън“ и Уил се запъти към нея с вдигната яка, за да се защити от дъжда.

Барът се намираше на най-горния четиридесет и втори етаж и Уил се настани в един фотьойл и се наслади на гледката като от космически кораб. На юг Манхатън бе като пръсти от светлинки, реещи се в тъмното. Барът не бе много пълен. Поръча си „Джони Уокър“. И си обеща, че няма да прекалява.

Един час и три питиета по-късно не беше пиян, но не беше и съвсем трезвен. Смътно си даваше сметка, че три жени на средна възраст в другия край на помещението не свалят поглед от него, а сервитьорката е изключително грижовна. Типично. Случваше се непрекъснато и обикновено се възползваше от това, но тази вечер не бе в настроение.

В известен смисъл беше безнадеждно наивен да си мисли, че можеше да подпише споразумението за конфиденциалност и да си тръгне от Библиотеката, необременен от знанието за нея и без да стане неин роб. Беше се опитал да я игнорира, да живее живота си, без да мисли за веригите на предопределението. И известно време се справяше, докато Спенс и Кениън не се появиха с караваната си.

Сега беше затънал до уши, задушен от осъзнаването, че Изабел и дядо й е трябвало да умрат, защото е трябвало да ги посети. И Спенс е трябвало да го убеди да замине за Англия. И Уил е трябвало да се пенсионира заради случая „Апокалипсис“. И Шакълтън е трябвало да открадне базата данни и да скалъпи престъпленията си. И Уил е трябвало да бъде негов съквартирант. И е трябвало да има атлетични способности и ум, за да влезе в „Харвард“. И пристрастеният му към алкохола баща е трябвало да го вдигне и да се представи криво-ляво добре в нощта, когато е бил заченат. И така нататък, и така нататък.

Беше достатъчно да те подлуди или най-малкото да те накара да пиеш.

Спря се и плати сметката. Беше завладян от желанието час по-скоро да се върне в къщата, да се намести в леглото достатъчно шумно, за да събуди Нанси, да я прегърне, да й каже отново колко много съжалява, колко много я обича и може би, ако тя поиска, да се любят, да си простят греховете. Изтича до колата и десет минути по-късно се промъкна обратно в топлата и уютна къща на Липински.

Седна на ръба на леглото и започна да се съблича. Дъждът трополеше по покрива, Фили спеше мирно в креватчето си. Уил се пъхна под завивките и сложи ръка на бедрото на Нанси. Беше топло и гладко. Главата му се въртеше. Трябваше да я остави да спи, но я желаеше.

— Нанси?

Тя не помръдна.

— Скъпа?

Стисна я леко, но тя не реагира. Отново я стисна. После я разтърси. Нищо!

Разтревожен, Уил се надигна и включи лампата. Нанси лежеше на една страна и не се събуди от рязката светлина на крушката. Преобърна я по гръб. Тя дишаше плитко. Бузите й бяха червени. Кървавочервени.

Едва тогава забеляза, че собственият му мозък работи бавно — не пиянски, а мудно, подобно на предавки, задръстени от киша и кал.

— Газ! — изкрещя той с все сили и си заповяда да стане и да отвори широко прозорците.

Хвърли се към креватчето на сина си и го вдигна. Беше отпуснат, кожата му приличаше на блестяща червена пластмаса.

— Джоузеф! — изкрещя той. — Мери!

Правеше изкуствено дишане уста в уста на Фили, докато тичаше надолу по стълбите. Сграбчи един телефон, отвори вратата и остави детето на грубата изтривалка. Падна на колене. Между вдишванията в устата на сина си набра 911.

После взе отчаяно решение. Остави бебето на изтривалката и изтича обратно за Нанси, крещейки с пълно гърло като човек, опитващ се да събуди мъртъвци.