Ник понякога вече не виждаше мъртвите. Всичко започна преди един-два месеца — през април или май. Отначало се случваше рядко, но напоследък ставаше все по-често.
Светът се променяше.
Ник крачеше към северозападната част на гробището, към преплетения бръшлян, който провисваше от тисовото дърво и скриваше наполовина далечния край на Египетската алея. Видя червена лисица и едра черна котка с бели гърди и лапи, които седяха и си говореха насред пътеката. Когато Ник приближи, те го погледнаха стреснати и се шмугнаха в храстите, сякаш ги беше хванал да съзаклятничат.
Колко странно, помисли той. Познаваше лисицата от малка, а и котката кръстосваше гробището откак се помнеше. Те също го познаваха. Ако бяха в добро разположение на духа, дори му позволяваха да ги гали.
Опита се да се промуши през бръшляна, но пътят му беше запречен. Наведе се, отмести вейките и се промуши. Тръгна внимателно по пътеката, като избягваше дупките и пропаданията, и стигна до внушителния камък над последния дом на Алонсо Томас Гарсия Джоунс (1837–1905, Пътнико, своя жезъл остави).
От няколко месеца Ник идваше тук през два-три дни. Алонсо Джоунс бе пътувал из целия свят и с най-голямо удоволствие разказваше на момчето истории от пътешествията си. Винаги започваше с: „Никога не ми се е случвало нищо интересно“, после унило добавяше: „И съм ти разказвал вече всичките си истории“, после очите му заблестяваха и отбелязваше: „Освен… разказвал ли съм ти за…“ И независимо какви бяха следващите му думи, дали: „Онзи път, когато трябваше да бягам от Москва?“ или „Онзи път, когато в Аляска загубих златна мина, която струваше цяло състояние?“, или „Разбягването на стадо говеда в пампасите?“, Ник винаги поклащаше отрицателно глава и на лицето му се изписваше очакване. Не след дълго се потапяше в разкази за смели мъже и велики приключения, приказки за целунати прекрасни девици или застреляни злодеи, битки с мечове, торби със злато или диаманти, големи колкото палец, за изгубени градове и безкрайни планини, за парни влакове и клипери, за пампаси, океани, пустини, тундри…
Ник спря до камъка, върху който бяха гравирани обърнати надолу факли, и зачака, но не видя никого. Повика Алонсо Джоунс, дори почука на камъка, но отговор нямаше. Момчето се наведе, за да пъхне глава в гроба и да извика приятеля си, но вместо главата му да премине през твърдата материя като сянка, се удари шумно и болезнено в земята. Ник повика отново, но не видя нищо и никого, затова внимателно се измъкна от лабиринта преплетена растителност и сив камънак до пътеката. Три свраки, кацнали на глогинката, изпърхаха с криле и отлетяха, когато мина край тях.
Ник не видя нито една душа, чак до югозападния склон на гробището, където познатият силует на Мама Слотър, съвсем дребна под високото си боне и наметка, се разхождаше между надгробните камъни с наведена глава и търсеше диви цветя.
— Насам, момче! — извика тя. — Ей там растат диви латинки, вземи ми набери няколко и ги сложи при камъка ми.
Ник накъса жълти и червени латинки и ги занесе при надгробния камък на Мама Слотър, който беше толкова обрулен, напукан и пострадал от времето, че отгоре му се разчиташе само: МА СЛО, което вече над сто години озадачаваше местните историци. Той сложи цветята пред камъка с уважение.
Мама Слотър се усмихна:
— Ти си добро момче. Не знам какво щяхме да правим без теб.
— Благодаря — отвърна Ник. После попита: — Къде са всички? Ти си първият човек, когото срещам тази нощ.
Мама Слотър се вгледа внимателно в него.
— Какво си направил на челото си?
— Ударих го на гроба на господин Джоунс. Не можах да премина и…
Но Мама Слотър беше присвила устни и наклонила глава настрани. Проницателните старчески очи изучаваха Ник изпод бонето.
— Казах ти „момче“, нали? Но времето отлита за миг и вече си младеж, нали така? На колко си години?
— Мисля, че на около петнайсет. Но се чувствам същия като преди — каза Ник.
Мама Слотър го прекъсна:
— И аз все още се чувствам като малкото момиченце, което виеше венчета от маргаритки на старото пасище. Оставаш си все същият и това не се променя, но всъщност непрекъснато се променяш и нищо не може да се направи по въпроса.
Тя приседна на очукания си камък и продължи:
— Помня нощта, когато дойде тук, момче. Аз казах: „Не можем да оставим малчугана да си отиде“ и майка ти се съгласи, а всички започнаха да се дърлят, докато не се появи Сивата дама. „Хора от Гробището! — каза тя. — Чуйте Мама Слотър. Не е ли останало никакво милосърдие в костите ви?“ Тогава всички се съгласиха с мен. — Тя замълча и поклати дребната си глава. — Тук не се случва кой знае какво и дните си приличат. Сезоните се редуват, бръшлянът расте, камъните се строполяват, но твоето идване тук… е, радвам се, че се случи, това е.
Тя се изправи и измъкна мърлява кърпа от ръкава си, плю върху нея и се протегна, колкото можа, за да изтрие кръвта от челото на Ник.
— Готово, така изглеждащ по-прилично — каза строго старицата. — Като се има предвид, че не знам кога пак ще те видя, умната!
Ник се чувстваше така смутен, както никога досега. Тръгна към гроба на Оуенсови и с радост видя, че и двамата му родители го чакат там. Когато приближи обаче, радостта му бе заменена от притеснение — защо господин и госпожа Оуенс стоят така, всеки застанал от една страна на гроба, като образи от стъклопис? По лицата им не можеше да се прочете нищо.
Баща му пристъпи напред и каза:
— Добър вечер, Ник. Надявам се, че си добре.
— Поносимо — отговори Ник.
Така отвръщаше и господин Оуенс, когато някой от приятелите му го попиташе същото.
Баща му продължи:
— С госпожа Оуенс цял живот сме искали дете. Не мисля, че някога щяхме да имаме по-добро момче от теб, Ник — и той погледна сина си с гордост.
— Ами, да, благодаря ти, но… — смотолеви момчето и се обърна към майка си, сигурен, че може да я накара да му каже какво става. Ала тя беше изчезнала. — Къде отиде мама?
— Ох… да… — с неудобство промълви господин Оуенс. — Нали я знаеш Бетси. По някой път се случват неща, когато… ами, не знаеш какво да кажеш. Нали разбираш?
— Не — отвърна Ник.
— Предполагам, че Сайлъс те чака — каза баща му и изчезна.
Минаваше полунощ. Ник тръгна към стария параклис. Дървото, пораснало в улука на куличката, бе съборено от последната буря и бе повлякло със себе си част от траурно черните плочи на покрива.
Ник зачака, седнал на сивата дървена пейка, но от Сайлъс нямаше и следа.
Вятърът духаше на силни пориви. Беше късна лятна вечер, когато здрачът сякаш трае вечно. Беше топло, въпреки това Ник усети как кожата на ръцете му настръхва.
До ухото му се разнесе глас:
— Кажи, че ще ти липсвам, глупчо!
— Лиза? — Ник не беше чувал и виждал вещицата вече цяла година, от нощта на Всякой Джак. — Къде беше?
— Гледах — каза тя. — Една дама не е длъжна да съобщава всичко, което прави.
— Гледала си мен ли? — попита Ник.
Гласът на Лиза прошепна в ухото му:
— Честно, животът се пропилява в живеене. Никой Оуенс. Защото единият от нас е твърде глупав и ще живее, и това не съм аз. Кажи, че ще ти липсвам.
— Къде отиваш? — попита Ник. — Разбира се, че ще ми липсваш, където и да идеш…
— Твърде глупав — прошепна гласът на Лиза Хемпсток и той усети докосването й по ръката си. — Твърде глупав, за да живее.
Усети докосването на устните й по бузата си и ъгълчето на своите устни. Тя го целуна нежно, а той беше твърде смутен, твърде засрамен, за да реши какво да прави.
Гласът й каза:
— И ти ще ми липсваш. Винаги!
Полъх на вятъра разроши косата му, а може би беше нейната ръка, и в следващия миг разбра, че е сам на пейката.
Тогава се изправи.
Тръгна към вратата на параклиса, повдигна камъка, който стоеше до нея и взе резервния ключ, оставен там от отдавна починал клисар. Отключи голямата дървена врата, без дори да опита дали ще успее да се плъзне през нея. Тя проскърца недоволно и се отвори.
Вътре в параклиса беше тъмно и Ник осъзна, че присвива очи, за да види.
— Влизай, Ник — разнесе се гласът на Сайлъс.
— Нищо не виждам — отвърна момчето. — Много е тъмно.
— Вече? — каза Сайлъс и въздъхна.
Ник чу шумолене на кадифе, после драсване на клечка, която пламна и запали две огромни свещи в резбовани дървени свещници в дъното на стаята. На светлината им Ник видя, че наставникът му стои до голям кожен куфар — често такива ги наричат „параходен сандък“ — толкова голям, че дори висок мъж може да се свие и да спи вътре. До него лежеше черната кожена чанта на Сайлъс, която Ник беше виждал няколко пъти, но все още намираше за впечатляваща.
Параходният сандък бе тапициран с бяло. Ник протегна ръка към вътрешността, докосна коприна, напипа и суха пръст.
— Тук ли спиш? — попита.
— Да, когато съм далеч от дома — отвърна Сайлъс.
Ник беше изумен — Сайлъс беше тук, откакто се помни, че и от преди това.
— Не е ли тук твоят дом?
Сайлъс поклати глава.
— Къщата ми е далеч, далеч оттук, ако все още е обитаема. В родния ми край имаше проблеми и изобщо не съм сигурен какво ще намеря там при завръщането си.
— Прибираш ли се? — попита Ник. Дори неизменните неща се променяха. — Наистина ли си тръгваш? Но… ти си моят наставник.
— Бях твоят наставник. Сега си вече достатъчно голям да се грижиш сам за себе си. Аз трябва да се погрижа за други неща.
Сайлъс затвори капака на кафявия кожен куфар и започна да стяга ремъчета и закопчалки.
— Не може ли да остана тук? В гробището?
— Не бива — каза Сайлъс. Ник не помнеше гласът на наставникът му някога да е бил толкова ласкав. — Всички хора тук вече са изживели живота си, Ник, дори и най-краткия. Сега е твой ред. Трябва да живееш.
— Може ли да дойда с теб?
Сайлъс поклати глава.
— Ще те видя ли отново?
— Може би — в гласа му се долавяше доброта и още нещо. — Няма значение дали ти ще ме видиш, не се съмнявам, че аз ще те видя. — Той подпря кожения сандък до стената и тръгна към вратата в другия край на стаята. — Ела с мен.
Момчето тръгна след него и се спусна по малка вита стълба в криптата.
— Позволих си да ти приготвя куфар — обясни Сайлъс, когато стигнаха долу.
Върху купчина плесенясали псалтири стоеше малък кожен куфар, миниатюрен двойник на сайлъсовия.
— Всичките ти вещи са вътре — каза наставникът му.
— Разкажи ми за Почетната стража, Сайлъс — помоли Ник. — Ти си в нея. Мис Лупеску беше в нея. Кой друг? Много ли сте? Какво правите?
— Не правим достатъчно. Най-вече охраняваме граничните земи. Пазим границите на нещата.
— Какви граници?
Сайлъс не отговори.
— Искаш да кажеш като това, че спря Джак и хората му?
— Правим каквото трябва — гласът му прозвуча уморено.
— Но вие постъпихте правилно. Нали спряхте Джаковците. Те бяха ужасни. Бяха чудовища!
Сайлъс пристъпи по-близо до Ник и така момчето трябваше да отметне глава назад, за да види бледото лице на мъжа. Наставникът му промълви:
— Аз невинаги съм постъпвал правилно. Когато бях по-млад… правех по-лоши неща и от Джак. По-лоши от който и да е от тях. Тогава бях чудовище, Ник, по-лош от всяко чудовище.
На Ник дори не му хрумна, че мъжът може да лъже или да се шегува. Знаеше, че казва истината и попита:
— Но вече не си такъв, нали?
— Хората могат да се променят — отвърна Сайлъс и млъкна. Ник се чудеше дали наставникът му, дали Сайлъс, не е потънал в спомени. После мъжът каза: — За мен беше чест да бъда твой наставник, младежо. — Ръката му се скри под наметката и когато я измъкна, в нея се виждаше протрит стар портфейл. — За теб е. Вземи го.
Ник взе портфейла, но не го отвори.
— Вътре има пари. Достатъчно като за начало, но нищо повече.
Ник каза:
— Днес ходих при Алонсо Джоунс, но го нямаше или не можах да го видя. Исках да ми разкаже за далечните земи, където е бил, за острови и китове, за ледници и планини, за земи, където хората се обличат и се хранят по странен начин. — Ник замълча, после продължи: — Тези места още съществуват. Отвън има цял един свят. Може ли да го видя? Може ли да ида там?
Сайлъс кимна.
— Да, навън има цял един свят. Във вътрешния джоб на куфара ти има паспорт. Издаден е на името на Никой Оуенс. Не беше лесно да се направи.
— Ако размисля, може ли да се върна тук? — попита Ник, после сам си отговори: — Ако се върна, това място ще си е тук, но вече няма да бъде мой дом.
— Искаш ли да те изпратя до портата? — попита Сайлъс.
Ник поклати глава.
— По-добре да отида сам. А, Сайлъс… Ако някога се озовеш в беда, повикай ме. Ще дойда да ти помогна.
— Аз — каза Сайлъс — не се озовавам в беди.
— Не. Предполагам, че не. Но все пак…
В криптата беше тъмно и миришеше на мухъл, влага и стари камъни. За пръв път му се стори много тясно.
Ник каза:
— Искам да видя живота, да го хвана в ръце. Искам да оставя стъпки в пясъка на пустинен остров. Искам да играя футбол. Искам… — той спря и се замисли. — Искам всичко.
— Добре — каза Сайлъс. После вдигна ръка, сякаш отмяташе кичур от очите си — крайно нетипичен за него жест. — Ако някога се случи да съм в беда, категорично ще те повикам.
— Въпреки че никога не попадаш в беда?
— Съвсем правилно.
В ъгълчето на устните му потрепна нещо, което можеше да е усмивка, можеше да е съжаление, можеше да е просто игра на сенките.
— Тогава сбогом, Сайлъс — Ник протегна ръка, както правеше като малко момче, Сайлъс я пое със своята студена длан с цвят на слонова кост и силно я разтърси.
— Сбогом, Никой Оуенс.
Ник взе малкия си куфар. Отвори вратата, излезе от криптата и пое по пътеката, без да се обръща.
Отдавна бе минал часът, в който заключваха портата. Запита се дали ще успее да мине през решетките или ще трябва да се върне в параклиса, за да вземе ключ. Но когато стигна до входа, видя, че малката вратичка е отключена и широко разтворена, сякаш го очакваше, сякаш гробището лично се сбогуваше с него.
Една бледа, закръгленка фигура го чакаше пред отворената портичка и му се усмихваше, докато той вървеше към нея, а в очите й на лунната светлина блестяха сълзи.
— Здравей, мамо — каза Ник.
Госпожа Оуенс разтри очите си с юмрук, после ги попи с престилката си и поклати глава.
— Реши ли какво ще правиш?
— Ще видя света — каза Ник. — Ще се забърквам в неприятности, ще се измъквам от неприятности, ще видя джунгли и вулкани, пустини и острови… и хора. Искам да се запозная с ужасно много хора.
Госпожа Оуенс не отговори веднага. Гледаше го, а после запя една песен, която Ник си спомняше, песен, която майка му пееше, когато бе още съвсем малък, песен, с която го приспиваше като дете.
Спи, мъниче мое, спи,
чак до сутринта.
Ще пребродиш ти света,
ако не греша…
— Не грешиш — прошепна Ник. — Ще го пребродя.
Ще целуваш хубавици, ще танцуваш до зори, ще намериш своя път и съкровище дори…
Тогава госпожа Оуенс си спомни последния куплет на песента и го изпя на сина си:
Болката и сладостта на живота приели, вред ти остави следа.
— Вред ти остави следа — повтори Ник. — Не е лесна задача, но ще се постарая.
Опита се да прегърне майка си, както когато беше дете, но със същия успех можеше да опита да прегърне мъглата, защото бе останал сам на алеята.
Пристъпи напред, премина през вратата и излезе от гробището. Стори му се че чу някой да казва: „Толкова се гордея с теб, синко“, но може би си въобразяваше.
На изток лятното небе започваше да просветлява и Ник се отправи натам. Спусна се по хълма към живите хора, към света, към зората.
В чантата му имаше паспорт, в джоба му — пари. По устните му танцуваше усмивка, ако и да беше плаха, тъй като светът е по-голям от малкото гробище на хълма. В света го очакваха опасности и тайни, предстоеше му да завърже нови приятелства и да преоткрие старите, грешки очакваха да бъдат направени и пътища да бъдат извървени, преди най-накрая да се завърне в гробището или да се качи с Дамата на широкия гръб на нейния огромен сив жребец.
Но между сега и тогава се простираше Животът и Ник пристъпи в него с широко отворени очи и открито сърце.
Казах
нея я няма,
но аз съм жива, жива съм
идвам в гробището,
за да ти изпея приспивна песен.