Книга за гробището

Пета глава Танцът със смъртта7

Нещо ставаше. Ник беше сигурен. Усещаше го в студения зимен въздух, в звездите, във вятъра, в тъмнината. Чувстваше го в ритъма на дългите нощи и на бързо отлитащите дни.

Госпожа Оуенс го избута от малкия семеен гроб.

— Иди си играй, че имам работа.

Ник погледна майка си:

— Но навън е студено.

— Надявам се да е така! — отвърна троснато тя. — Все пак е зима, редно е да е студено. Така — госпожа Оуенс вече говореше по-скоро на себе си, отколкото на Ник, — обувките, виж и роклята — трябва да се подгъне, навсякъде има паяжини, за бога. Ти върви — обърна се тя към момчето. — Имам много работа, не ми се мотай в краката!

И госпожа Оуенс си затананика песничка, която Ник никога досега не бе чувал.

— Какво е това? — попита Ник, но не улучи подходящ момент за въпроса си, защото госпожа Оуенс погледна мрачно като буреносен облак и момчето бързо излезе навън, преди тя да успее да изрази недоволството си.

В гробището беше студено и тъмно, макар звездите да бяха вече изгрели. Ник мина по покритата с бръшлян Египетска алея край Мама Слотър. Старата жена се взираше в тъмните листа на бръшляна.

— Очите ти са по-млади от моите, младежо. Виждаш ли нещо да цъфти?

— Да цъфти? През зимата?

— Не ме гледай така, младежо! — сопна му се тя. — Всяко нещо цъфти с времето си: напъпва, разцъфтява, цъфти и увяхва. Всяко нещо с времето си — тя се загърна по-плътно с пелерината, оправи бонето си и каза: — Време за работа, време за игра, време да танцуваш танца със смъртта. Нали, момче?

— Не знам — отвърна Ник. — Какво е танц със смъртта?

Но Мама Слотър бе нагазила в бръшляна и изчезна от погледа му.

— Много странно — високо произнесе Ник.

Поиска да се стопли и да си намери компания в оживената гробница на Бартълби, но семейството — седем поколения — нямаше време за него тази нощ. Всички чистеха и подреждаха — от най-стария (ум. 1831) до най-младия (ум. 1690).

Фортинбрас Бартълби, починал на 10 години (от охтика, както каза на Ник, който погрешно смяташе в продължение на години, че Фортинбрас е бил изяден от лъвове или мечки и бе крайно разочарован, когато разбра, че е умрял от някаква обикновена болест), с извинителен глас се обърна към Ник:

— Не можем да играем, мистър Ник. Скоро ще настъпи утрешната нощ. А колко често се случва това?

— Всяка нощ — отвърна Ник. — Винаги настъпва утрешната нощ.

— Не и тази! — каза Фортинбрас. — Не и тази! Тя е като да изгрее синя луна или да има месец само от недели.

— Но това не е Нощта на Гай Фокс8 — прекъсна го Ник, — нито Хелоуин, Коледа или Нова година.

Фортинбрас се усмихна с огромна усмивка, която разтегна кръглото му луничаво лице.

— Не, не е. Тази нощ е специална!

— Как се нарича? — попита Ник. — Какво е станало утре?

— Това е най-хубавият ден — заобяснява Фортинбрас и Ник бе сигурен, че щеше да продължи, но баба му, Луиза Бартълби (която беше само на 20 години) го повика и рязко му прошепна нещо.

— Нищо — отвърна й Фортинбрас и се обърна към Ник. — Съжалявам, трябва да работя — взе един парцал и затърка дъските на прашния си ковчег — Ла-ла-ла-тум — запя той. — Ла-ла-ла-тум — и при всяко „тум“ замахваше въодушевено с парцала.

— Няма ли да пееш онази песен?

— Коя?

— Която пеят всички?

— Не му е времето сега — отвърна Фортинбрас. — Пее се утре. Утре.

— Не му е времето — каза и Луиза, която бе умряла при раждането на близнаци. — Гледай си твоята работа.

И запя със сладкия си, ясен глас.

Ник продължи към рушащата се църквица. Плъзна се между камъните в криптата, където седна и зачака да се върне Сайлъс. Вярно, беше студено, но това не го притесняваше — гробището го бе приело, а на мъртвите студът не им пречи.

Наставникът му се върна в малките часове на нощта, носеше голяма найлонова торба.

— Какво има вътре?

— Дрехи за теб. Премери ги — Сайлъс извади сив пуловер с цвета на савана на Ник, чифт дънки, бельо и обувки — бледозелени маратонки.

— За какво са?

— Освен за носене ли? Първо, мисля, че вече си Достатъчно голям — на колко си, вече на десет години, нали? Време е да носиш дрехи за нормални, живи хора. Ще се наложи да ги облечеш един ден, тогава защо да не свикваш отсега? А и ще ти бъдат маскировка.

— Какво е маскировка?

— Когато нещо толкова много прилича на нещо друго, че хората, които го гледат, не знаят точно какво гледат.

— Струва ми се, че разбрах — Ник облече дрехите. Връзките на обувките малко го затрудниха и Сайлъс го научи как да ги връзва. На Ник му се стори изключително сложно и се наложи да ги върже и развърже няколко пъти, преди Сайлъс да остане доволен. Едва тогава момчето се осмели да зададе въпроса си.

— Сайлъс, какво е танцът със смъртта?

Сайлъс повдигна вежди и леко наклони глава.

— Къде го чу?

— Всички в гробището говорят. Мисля, че е нещо, което ще стане утре вечер. Какво е то?

— Танц — отвърна лаконично Сайлъс.

— „Всички ще танцуват танца със смъртта“ — изтананика Ник. — Ти танцувал ли си го? Какъв точно е този танц?

Наставникът му го погледна с очи като черни езера и отвърна:

— Не знам. Ник, зная много неща, защото от много време ходя нощем по земята, но не знам какво е да танцуваш този танц. Трябва да си жив или мъртъв за него, а аз не съм нито едното, нито другото.

Ник потрепери. Искаше му се да прегърне силно наставника си, да му каже, че никога няма да го изостави, но това бе немислимо. Можеш да прегърнеш Сайлъс толкова, колкото и лунен лъч — не защото е безплътен, а защото не е редно. Има два вида хора — такива, които можеш да прегърнеш, и Сайлъс.

Наставникът му замислено разглеждаше момчето в новите дрехи.

— Не е зле. Изглеждаш така, сякаш цял живот си живял извън гробището.

Ник гордо се усмихна. После усмивката му се стопи и той отново стана сериозен.

— Но ти винаги ще бъдеш тук, Сайлъс, нали? И аз няма да трябва да си тръгвам, ако не искам?

— Всяко нещо с времето си — отвърна Сайлъс и тази вечер не каза нищо повече.

На другия ден Ник се събуди рано. Слънцето бе като сребърна монета високо в сивото зимно небе. Лесно бе да се проспят кратките дневни часове и да прекараш цялата зима като една дълга нощ, през която ни веднъж да не видиш слънцето, затова всеки път преди лягане Ник се заричаше, че ще се събуди през деня и ще излезе от уютния гроб на Оуенсови.

Във въздуха се носеше странен аромат — остър аромат на цветя. Ник последва мириса нагоре по хълма до Египетската алея, където зимният бръшлян се виеше в зелени заврънкулки — вечнозелена плетеница, която скриваше псевдоегипетските стени, статуи и йероглифи.

Тук ароматът бе особено силен. За миг Ник се зачуди дали не е навалял сняг, защото сред зеленината се виждаха бели островчета. Когато разгледа по-внимателно белите островчета, те се оказаха малки петолистни цветчета. Тъкмо се наведе да ги помирише, когато чу стъпки по пътеката.

Ник се сля с бръшляна и се спотаи. Трима мъже и една жена, всичките живи, се изкачваха към Египетската алея. На врата на жената висеше огърлица.

— Тук ли е? — попита тя.

— Да, госпожо Карауей — отвърна пълен белокос мъж, почти останал без дъх. Той, подобно на останалите, носеше голяма празна кошница.

Жената изглеждаше несигурна и озадачена.

— Щом казвате… но не мога да твърдя, че разбирам — тя погледна цветята. — Сега какво да правя?

Най-ниският от мъжете бръкна в кошницата си и извади потъмнели сребърни ножици.

— Ножиците, госпожо кмет — обърна се той към нея.

Тя ги взе, започна да реже снопчета цветове и заедно с мъжете ги заподрежда в кошниците.

— Това — промърмори след известно време кметицата госпожа Карауей — е съвършено нелепо.

— Такава е традицията — отговори един от мъжете.

— Съвършено нелепо! — повтори госпожа Карауей, но продължи да реже белите цветове и да ги пуска в кошницата. Щом напълниха първата, тя попита: — Не е ли достатъчно?

— Трябва да напълним и четирите — каза най-ниският мъж, — а след това да дадем по един цвят на всеки в Стария град.

— И що за традиция е това? — учуди се госпожа Карауей. — Попитах предшественика си и той каза, че никога не е чувал за нея. — После се огледа и попита: — Нямате ли чувството, че някой ни наблюдава?

— Какво? — обади се третият мъж, който досега мълчеше. Имаше брада и тюрбан и носеше две празни кошници. — Имате предвид призраци ли? Не вярвам в призраци!

— Не призраци — отвърна госпожа Карауей. — Просто имам чувството, че някой ни гледа.

Ник потисна желанието си да се гмурне още по-навътре в бръшляна.

— Не е изненадващо, че предишният кмет не знае за традицията — намеси се дебеличкият мъж, чиято кошница бе почти пълна. — Зимните цветове цъфтят за пръв път от осемдесет години насам.

Мъжът с брадата и тюрбана, който не вярваше в призраци, се оглежда нервно.

— Всеки в Стария град получава цвете — каза ниският.

— Мъже, жени, деца… — После продължи бавно, сякаш се опитваше да си спомни нещо, наизустено много отдавна. — Ще чуе и ще дойде всеки вечерта, всички ще танцуват танца със смъртта.

Госпожа Карауей изсумтя.

— Само глупости — каза тя и продължи да кълца цветовете.

Здрачът се спусна в ранния следобед и в четири и половина вече беше тъмно. Ник скиташе по гробищните пътеки и търсеше с кого да си поговори, но нямаше никого. Слезе към неосветената земя, за да види дали Лиза Хемпсток е там, но и там бе пусто. Върна се при гроба на Оуенсови, но той също беше празен — нито баща му, нито госпожа Оуенс се виждаха наоколо.

В момчето започна да набъбва паника. За пръв в живота си Ник се чувстваше изоставен на мястото, което винаги бе смятал за свой дом. Затича се надолу по хълма към стария параклис и зачака Сайлъс.

Сайлъс не идваше.

— Може би съм го изпуснал — помисли си Ник, но сам не си повярва.

Изкачи се до самия връх на хълма и се огледа. В студеното небе светеха звезди, а нишките от светлините на града се простираха под него — светлини от улични лампи, фарове на коли, мигащи светлини. Момчето бавно се спусна по хълма до главната порта на гробището и спря.

До ушите му долетя музика.

Ник бе чувал всякаква музика — приятната камбанка на количката за сладолед, песните от радиото на работниците, мелодиите, които Кларити Джейк свиреше на мъртвите с прашната си цигулка. Но никога не бе чувал нещо подобно — поредица усилващи се и затихващи мотиви, като прелюдия или увертюра.

Ник се плъзна между заключените врати и се спусна към Стария град.

Спря край кметицата, която стоеше на един ъгъл. Гледаше я, докато тя се протегна и забоде малко бяло цвете на ревера на преминаващ наблизо бизнесмен.

— Не правя персонални дарения — отсече мъжът. — С това се занимава секретарката ми.

— Не е за благотворителност — обясни госпожа Карауей. — Просто местна традиция.

— Аха — отвърна мъжът и изпъчи гърди, та всички да видят бялото цветенце и отмина горд до немай-къде.

Следващият минувач бе млада жена с детска количка.

— Какво е това? — попита подозрително жената, когато кметицата я приближи.

— Едно за вас и едно за малкия — каза кметицата и забоде цветето на палтото на жената. Цветето за бебето залепи с тиксо към палтенцето му.

— Ама за какво е? — попита младата жена.

— Някаква традиция на Стария град — разсеяно отвърна госпожа Карауей.

Ник продължи нататък. Навсякъде виждаше хора с бели цветя. По други ъгли стояха мъжете, които придружаваха кметицата, всеки хванал по една кошница, и закичваха минаващите с бели цветове. Не всеки ги приемаше, но повечето се оставяха да бъдат закичени.

Странната музика продължаваше да се носи отнякъде — далечна, почти на ръба на възприятието, тържествена и необичайна. Ник наклони глава и се опита да определи откъде идва, но безуспешно. Музиката просто се носеше във въздуха, беше навсякъде. Чуваше я в плющенето на знамената, в далечния шум на колите, в потракването на токчетата по студените павета…

Има нещо странно, помисли Ник, докато гледаше как хората се прибират към домовете си. Всички вървяха в такт с музиката.

Мъжът с брадата и тюрбана бе раздал почти всички цветя. Ник се приближи към него.

— Простете — обърна се към него момчето.

Мъжът се сепна.

— Не те видях — обвинително каза той.

— Извинете, може ли и за мен едно цвете?

Мъжът с тюрбана го погледна с подозрение.

— Тук ли живееш? — попита той.

— А, да — отвърна Ник.

Мъжът му подаде бяло цвете, Ник го взе и изохка, защото нещо го убоде по палеца.

— Забоди го на палтото си — каза мъжът. — Внимавай с карфицата.

На палеца на момчето се появи алена капка кръв. Ник засмука пръста си, докато мъжът забождаше цветето на пуловера му.

— Не съм те виждал досега — обърна се той към Ник.

— Ама аз си живея тук — отвърна Ник. — За какво са цветята?

— В Стария град имало традиция — отвърна мъжът, — още преди градът да се разрасне толкова, когато разцъфнат белите зимни цветове в гробището на хълма, да се откъсват и да се раздават на всички, мъже и жени, млади и стари, бедни и богати.

Музиката се усили. Ник се зачуди дали не я чува по-добре, защото носи цветето. Вече ясно различаваше ритъма, далечните барабани и пискливата, колеблива мелодия, която събуждаше в него желание да тръгне в ритъма на музиката.

Досега никога не бе излизал от гробището, за да се поразходи. Днес забрави забраната да го напуска, забрави, че тази вечер мъртвите ги няма на хълма, мислеше само за Стария град и вървеше по улиците му на път към градската градина пред кметството (което сега бе музей и туристически информационен център, а самото кметство се бе преместило в по-внушителна сграда — по-нова и по-скучна — в другия край на града).

Пред кметството вече се събираха хора. Някои от тях се разхождаха в градината, която през зимата бе просто обширно поле с малко трева и тук-там стълби, храст или статуя.

Ник омаян слушаше музиката. Хората бавно прииждаха на площада, по един, по двама, със семействата си или сами. Той никога не беше виждал толкова много живи наведнъж. Бяха стотици, всички дишаха, всички бяха живи като него.

Всички носеха бяло цвете.

Това ли правят живите? — помисли Ник, но знаеше, че отговорът е „не“. Каквото и да беше това, което се случваше сега, то бе специално.

Младата жена с детската количка, която видя по-рано, стоеше до него с бебето в ръце и поклащаше глава в такт с мелодията.

— Колко дълго продължава музиката? — попита я Ник, но тя не отговори, само се полюшваше и се усмихваше. Според Ник усмивката й не беше нормална. И когато момчето реши, че жената не го е чула, защото се е Слял или пък просто не се интересува от него, тя проговори:

— Странна работа, все едно е Коледа! — каза тя с глас, който идваше някъде отдалече, сякаш сънува, сякаш се наблюдава отстрани. Със същия отнесен тон жената продължи: — Напомня ми за сестрата на баба, леля Клара. След като баба почина ходехме при леля на Бъдни вечер и тя свиреше на старото си пиано, понякога пееше, а ние ядяхме бонбони и орехи. Не мога да си спомня нито една от песните й. Но тази музика е като всичките й песни, изсвирени наведнъж.

Бебето май беше заспало с глава на рамото й, но дори то леко махаше с ръчички в такт с музиката.

Жената спря да говори. На площада настана тишина, глуха тишина, както когато вали сняг всеки шум се поглъщаше от нощта. Телата на площада не помръдваха, сякаш едва дишаха.

Чу се часовник, който започна да отброява ударите до полунощ и тогава те дойдоха.

Слизаха по хълма в бавна процесия, стъпваха тежко в крак, изпълниха пътя, по петима в редица. Ник познаваше повечето. В първия ред разпозна Мама Слотър и Джосая Уортингтън, както и стария граф, който бе ранен в Кръстоносния поход и се бе върнал да умре у дома и доктор Трефузис — всички изглеждаха тържествени и важни.

Хората на площада изахкаха. Някой започна да плаче и нарежда: „Господи, смили се, това е Страшният съд! Страшният съд настъпи!“ Повечето просто гледаха, без да показват изненада, сякаш всичко ставаше насън.

Мъртвите продължиха своя ход, редица след редица, докато стигнаха площада.

Джосая Уортингтън се изкачи по стълбите и застана до госпожа Карауей, кметицата. Протегна ръка и каза толкова силно, че да го чуе целият площад:

— Прекрасна лейди, подавам ви ръка, танцувайте с мене танца на смъртта!

Госпожа Карауей се поколеба. Погледна към мъжа до себе си, сякаш за подкрепа. Мъжът бе по халат, пижама и пантофи, а на ревера на халата му бе забодено бяло цвете. Той се усмихна и кимна на госпожа Карауей.

— Разбира се — отвърна тя.

После протегна ръка, пръстите й докоснаха пръстите на Джосая и тогава музиката се разнесе отново. Ако онази, която Ник чу преди това, беше прелюдия, то това бе музиката, заради която бяха дошли, мелодия, която сякаш ги теглеше за ръцете и краката.

Мъртвите и живите се хванаха за ръце и започнаха да танцуват. Ник видя Мама Слотър да танцува с мъжа с тюрбана, а бизнесменът танцуваше с Луиза Бартълби. Госпожа Оуенс се усмихна на Ник, докато поемаше ръката на стар продавач на вестници, а господин Оуенс се протегна и хвана за ръка малко момиче, сякаш бе равна нему, а тя пое ръката му, сякаш цял живот бе очаквала това. После Ник престана да гледа, защото нечия ръка се пъхна в неговата и танцът започна.

Лиза Хемпсток му се усмихна.

— Всичко е наред — каза тя, щом заедно започнаха да следват стъпките на танца.

После запя в ритъма на танца:

Музиката изпълваше главата и гърдите на Ник с безмерна радост, а краката му се движеха така, сякаш вече знаеха стъпките, сякаш ги знаеха открай време.

Той танцува с Лиза Хемпсток, после, когато първият танц свърши, ръката му бе поета от Фортинбрас Бартълби. Танцуваха с Фортинбрас, преминавайки през редици танцуващи, които се отваряха пред тях, за да им сторят място.

Ник видя Ебенизер Болджър да танцува с мис Бороус, предишната му учителка. Видя живи да танцуват с мъртви. Двойките се заловиха в дълги редици, които пристъпваха в унисон, стъпваха и вдигаха крак (Ла-ла-ла-тум! Ла-ла-ла-тум!) в танц, който още преди хиляда години вече е бил древен.

Ник танцуваше до Лиза Хемсток. Попита я:

— Откъде идва музиката?

Тя сви рамене.

— Кой прави всичко това?

— То само се случва — отвърна тя. — Живите може и да не помнят, но ние не забравяме… Виж! — внезапно извика развълнувано Лиза.

Ник никога не бе виждал истински кон, освен по страниците на книгите, но белият кон, който чаткаше с копита по улицата и приближаваше към тях, не се побираше в представата му за тези животни. Беше много по-голям, с издължено и сериозно изражение. Яздеше го жена с дълга сива рокля, спускаща се на вълни и блещукаща под декемврийската луна като паяжина в утринната роса.

Тя стигна площада и конят спря, а жената в сиво се плъзна от гърба му и стъпи на земята, обърната с лице към всички тях — живи и мъртви.

Жената направи реверанс.

Всички като един й отвърнаха с реверанс и танцът продължи.

— Дамата в сиво е тук сега, тя ни води в танца на смъртта — запя Лиза Хемпсток, преди шеметният танц да я раздели от Ник. Живите и мъртвите следваха музиката, пристъпваха, въртяха се и подскачаха, а дамата танцуваше с тях, пристъпвайки, въртейки се и подскачайки с ентусиазъм. Дори белият кон поклащаше глава и пристъпваше в такт с музиката.

Музиката се ускори, танцуваха все по-бързо. Ник бе останал без дъх, но не можеше да си представи танцът да спре — Macabray, танцът на живите и мъртвите, танцът със Смъртта. Ник се усмихваше, всички се усмихваха.

От време на време той зърваше дамата със сивата рокля, докато тя се въртеше или пристъпваше през градската градина.

Всички, помисли си Ник, всички танцуват! Помисли си го и в същия миг осъзна, че греши. В сенките на Стария град стоеше един мъж, целият облечен в черно. Той не танцуваше. Той само гледаше.

Ник се зачуди дали по лицето на Сайлъс е изписан копнеж или тъга, или нещо друго. Но изражението на наставника му бе непроницаемо.

Той се провикна „Сайлъс!“, с надеждата да го накара да се присъедини към танца, да се забавлява като тях, но когато чу името си, Сайлъс се дръпна в сенките и изчезна от погледа му.

— Последен танц! — извика някой и музиката се изви величествено, бавно и прощално.

Всеки от танцьорите бе с партньор, живите с мъртвите, едни срещу други. Ник протегна ръка и пръстите му докоснаха, а погледът му потъна в сивите очи на дамата с роклята от паяжина.

Тя му се усмихна.

— Здравей, Ник — каза тя.

— Здравейте — отвърна той, докато танцуваше с нея. — Не знам името ви.

— Имената не са важни — отвърна тя.

— Много ми хареса конят ви. Толкова е голям! Не знаех, че конете стават толкова големи.

— Той е Достатъчно внимателен, че да носи и най-едрия от вас на широкия си гръб, и достатъчно силен и за най-дребния.

— Може ли да го пояздя? — попита Ник.

— Някой ден — отвърна тя и полите от паяжина заблещукаха. — Някой ден. За всеки идва ред.

— Обещавате ли?

— Обещавам!

С това танцът приключи. Ник се поклони на партньорката си и едва тогава усети изтощение, сякаш бе танцувал с часове. Всичките мускули го боляха. Бе останал без дъх.

Чу се часовник, който започна да отброява часа и Ник преброи ударите — дванайсет. Зачуди се дали бяха танцували дванайсет или двайсет и четири часа или изобщо николко.

Той се изправи и се огледа. Мъртвите и Сивата дама бяха изчезнали. Останали бяха само живите, които започваха да се разотиват — сънливо и вцепенено си тръгваха от площада, сякаш събудили се от дълбок сън, но без да са се разсънили напълно.

Градският площад бе покрит с бели цветчета. Все едно бе имало сватба.

На следващия следобед Ник се събуди в гроба на Оуенсови с чувството, че знае огромна тайна, че е направил нещо важно, и умираше от желание да говори за това.

Когато госпожа Оуенс се събуди, Ник каза:

— Това снощи беше удивително!

Госпожа Оуенс попита:

— Кое?

— Танцувахме! — възкликна Ник. — Всички! Долу в Стария град.

— Така ли? — недоволно изсумтя госпожа Оуенс. — Танци? Нали знаеш, че не ти е позволено да слизаш в града.

Ник знаеше, че няма смисъл да говори с майка си, когато бе в такова настроение. Измъкна се от гроба и потъна в спускащия се здрач.

Изкачи се по хълма до черния обелиск и камъка на Джосая Уортингтън, до естествения амфитеатър и се вгледа в Стария град и светлините на града наоколо.

Джосая Уортингтън застана до него.

Ник каза:

— Вие започнахте танца с кметицата. Танцувахте с нея.

Джосая го погледна и нищо не каза.

— Така беше! — тропна с крак Ник.

Джосая Уортинпън проговори:

— Мъртвите и живите не се смесват, момче. Ние вече не сме част от техния свят, те не са част от нашия. Ако се случи да танцуваме с тях танца на смъртта, то не говорим за това и никога не го обсъждаме с живите.

— Но аз съм един от вас!

— Още не, момче. Чак след един живот.

Тогава Ник разбра защо бе танцувал като един от живите, а не като един от тези, които бяха слезли от хълма.

— Разбирам… струва ми се — успя да каже той.

Спусна се тичайки по хълма, десетгодишно забързано момче, и за малко да събори Дигби Пуул (1785–1860, „Таз участ чака всички вас“). Задържа се на крака само с усилие на волята и се спусна към стария параклис, уплашен, че може да изпусне Сайлъс, че наставникът му ще излезе, докато Ник стигне до там.

Момчето седна на пейката.

Долови движение зад себе си, въпреки че не чу нищо, и наставникът му каза:

— Добър вечер, Ник.

— Ти беше там снощи — заяви момчето. — Не се и опитвай да ми обясняваш, че не е вярно, защото знам, че беше там.

— Да — каза Сайлъс.

— Танцувах с нея. С дамата на белия кон.

— Така ли?

— Ти видя! Ти ни гледаше! Мъртвите и живите! Ние танцувахме. Защо никой не иска да говори за това?

— Защото това е тайнство. Защото има неща, за които на хората им е забранено да говорят. Защото има неща, които не помнят.

— Но ти в момента говориш за това. Ние с теб говорим за танца със смъртта.

— Аз не съм танцувал — отбеляза Сайлъс.

— Но го видя.

Сайлъс отвърна:

— Не знам какво видях.

— Танцувах с дамата, Сайлъс! — възкликна Ник. В този миг наставникът му изглеждаше почти съкрушен и Ник се уплаши, като дете, което е събудило спяща пантера.

Но Сайлъс само каза:

— Този разговор приключи.

Ник щеше да продължи — имаше стотици неща, които искаше да каже, колкото и неразумно да изглеждаше — но нещо го разсея — нещо изшумоля, тихо и нежно, и сякаш хладно перо погали лицето му.

Ник тутакси забрави за танца и страховете му бяха заместени от очарование и възторг.

Виждаше го за трети път в живота си.

— Виж, Сайлъс, вали сняг! — извика той, а радостта изпълваше сърцето и главата му и не оставяше място за нищо друго. — Наистина вали сняг!

Малка табела във фоайето на хотела съобщаваше, че тази вечер зала „Вашингтон“ е затворена за частно събрание, но не се казваше какво е то. От вида на хората в залата не се разбираше естествено на събитието. От пръв поглед ставаше ясно само едно — че в залата няма жени. Всички присъстващи бяха мъже, седяха край кръгли маси и довършваха десерта си.

Бяха около стотина на брой, без изключение в строги черни костюми. И облеклото май беше единствено общо между тях. Всичко останало беше различно. Косите им бяха бели или тъмни, руси, червени или бяха плешиви. Лицата им бяха приятелски или враждебни, любезни или навъсени, открити или потайни, груби или деликатни. Повечето бяха с бяла кожа, но имаше и с черна, и с кафява. Бяха европейци, африканци, индийци, китайци, южноамериканци, филипинци, американци. Всички говореха на английски, когато разговаряха помежду си или със сервитьорите, но акцентите им бяха най-разнообразни. Идваха от целия свят.

Мъжете в черни костюми седяха около масите, а един от тях се бе изправил на подиума — едър, добродушен човек в костюм като за сватба — и изреждаше Извършените Добри Дела. Деца от бедни райони бяха заведени на екзотични ваканции. Бе купен автобус, за да кара хората на екскурзии.

Някойси Джак седеше на централната маса в първия ред до елегантен мъж с посребрени коси. Чакаха да им сервират кафето.

— Времето минава — каза среброкосият мъж, — а никой от нас не се подмладява.

Някойси Джак започна:

— Мислех си за онази работа в Сан Франциско преди години…

— Приключи неуспешно, но вече няма какво да се направи по въпроса. Ти се провали, Джак. Трябваше да се погрижиш за всички, включително за бебето. Особено за бебето. „Почти“ се брои само когато става въпрос за конски подкови и ръчни гранати.

Един сервитьор с бяло сако наля кафе на всички на масата — дребен мъж с тънки черни мустачки, висок рус мъж, който приличаше на филмова звезда или модел, и тъмнокож мъж с огромна глава, който гледаше като побеснял бик. Те не слушаха разговора на Джак и среброкосия, а се бяха съсредоточили върху говорителя, дори от време на време ръкопляскаха. Среброкосият сипа няколко пълни лъжички захар в кафето си и го разбърка.

— Десет години — поде той — напразно очакване. Бебето скоро ще порасне. И тогава какво?

— Все още имам време, мистър Денди — понечи да обясни Джак, но среброкосият мъж го прекъсна, като изпъна едър розов показалец в негова посока.

— Имаше време! Сега имаш само краен срок. Трябва да измислиш нещо. Не можем повече да си затваряме очите. Омръзна ни да чакаме!

Някойси Джак кимна отсечено и вметна:

— Вървя по някои следи.

Среброкосият мъж отпи от кафето си.

— Така ли?

— Да. И повтарям, мисля, че има връзка с проблема в Сан Франциско.

— Обсъди ли го със секретаря? — господин Денди посочи човека на подиума, който в този момент разказваше за болничното оборудване, закупено предишната година с техни средства. („Не един, не два, а три апарата за хемодиализа“ — съобщи той, а мъжете в стаята учтиво аплодираха себе си и своята щедрост.)

Някойси Джак кимна.

— Споменах му.

— И?

— Не го интересува, иска само резултати. Иска да довърша започнатото.

— Всички искаме това, скъпи — отвърна среброкосият. — Момчето е още живо. А времето вече не е на наша страна.

Другите на масата, които се преструваха, че не слушат, изсумтяха и кимнаха в знак на съгласие.

— Както казах — равно повтори господин Денди, — времето тече.