Книга за гробището

Четвърта глава Надгробният камък на вещицата

Всички знаеха, че в края на гробището е погребана вещица. Госпожа Оуенс отдавна предупреди Ник да не ходи там.

— Защо? — попита той.

— За живите момчета е опасно — отвърна госпожа Оуенс. — Там има блато, истинско мочурище, може да се простудиш и да умреш.

Господин Оуенс не беше толкова краен, а и имаше по-бедно въображение. Затова каза просто:

— Мястото не е добро.

Гробището свършваше в подножието на западната страна на хълма до старото ябълково дърво. Зад желязната ограда от ръждиви островърхи пръчки се простираше пустееща земя, покрита с нападали есенни листа, между които стърчаха стръкове коприва, сухи бурени и уродливо израсли диви калини. Общо взето Ник беше послушно дете и затова не се промушваше през оградата, но често отиваше до старото ябълково дърво и надничаше през решетките. Знаеше, че възрастните не му казват всичко и това го дразнеше.

Ник се качи обратно на хълма до малкия параклис край входа на гробището и остана там, докато падна мрак. Когато сивият здрач преля в пурпурни оттенъци, откъм кулата на параклиса се чу плясък на тежко кадифе. Сайлъс излезе от убежището си и се спусна по стената надолу с главата.

Щом го видя, Ник веднага попита:

— Какво има в най-отдалечения край на гробището, веднага след като минеш край Харисън Уестууд — енорийски пекар и жените му Марион и Джоан?

— Защо питаш? — поинтересува се наставникът му и с белите си като слонова кост пръсти махна една прашинка от черния си костюм.

— Ами чудех се… — сви рамене Ник.

— Там е неосветена земя — отвърна Сайлъс. — Знаеш ли какво означава това?

— Не съвсем — отвърна Ник.

Сайлъс тръгна по пътеката. Под краката му не помръдна ни едно паднало листо. Той приближи момчето и седна на пейката до него.

— Някои хора — поде той с кадифения си глас — вярват, че всяка земя е свещена. Вярват, че е била свещена още преди да се появим на този свят, и че ще остане свещена и след нас. Но тук, в твоята страна, е различно. Тук освещават църквите, както и земята, на която погребват хора. Тази земя се нарича осветена. На всяко гробище обаче оставят и парче неосветена земя, където заравят престъпници, самоубийци или друговерци.

— Значи хората, погребани в земята отвъд оградата, са лоши?

Сайлъс повдигна една съвършена вежда.

— Мммм, нищо подобно. Я да помисля, мина доста време, откакто не съм ходил натам, но не си спомням някой от погребаните да е особено зъл. Не забравяй, че в миналото са бесели хора дори за кражба на един шилинг. А и винаги се намират хора, които смятат, че животът им е толкова непоносим, че е най-добре да ускорят прехода си към друго ниво на съществуване.

— Тоест, да се самоубият? — попита Ник.

Момчето беше почти на осем години, с големи любопитни очи и изобщо не беше глупаво.

— Точно така — потвърди Сайлъс.

— А получава ли се? По-щастливи ли са, като умрат?

— Понякога да, но в повечето случаи — не. Те са като онези хора, които смятат, че непременно ще са по-щастливи, ако се преместят да живеят на друго място. Но като се преместят разбират, че почти нищо не се е променило. Където и да отидеш, не можеш да избягаш от себе си, Ник. Разбираш ли ме?

— Така ми се струва — отвърна колебливо Ник.

Сайлъс се наведе и разроши косата на момчето.

— Ами вещицата? — продължи да любопитства то.

— Дааа… Самоубийци, престъпници, вещици… Тези, които умират, без да са се изповядали — Сайлъс се изправи, полунощна сянка в здрача. — Много се задълбочихме, аз още не съм закусил, а ти ще закъснееш за уроците си.

В сумрака на гробището се чу приглушено изплющяване на тъмно кадифе и Сайлъс изчезна.

Луната вече изгряваше, когато Ник стигна до гробницата на господин Пениуърт. Уважаемият Томас Пениуърт („Лежи той тук, дорде дочака най-славно възкресение!“) вече го очакваше, очевидно не в най-доброто си настроение.

— Закъсня — отбеляза кисело той.

— Съжалявам, господин Пениуърт!

Учителят неодобрително изсумтя. Предишната седмица бе преподавал на Ник за стихиите и темпераментите, но момчето непрекъснато ги бъркаше. Очакваше днес да го изпитват, но вместо това господин Пениуърт каза:

— Мисля, че е време да отделим няколко дни за практика.

— Така ли? — попита Ник.

— Да, млади Оуенс. Е, как си със Сливането?

Ник се надяваше да не го питат точно това.

— Ами добре — отвърна. — Така де… Сещате се…

— Не, господин Оуенс. Не се сещам. Защо не ми покажеш?

Сърцето на Ник се сви. Той пое дълбоко въздух, стисна очи и с всички сили се опита да се Слее.

Господин Пениуърт изобщо не изглеждаше впечатлен.

— До никъде не я докара, момче. Дори не си близо до истината. Плъзгане и Сливане, момче, така живеят мъртвите. Плъзгай се през сенките! Сливай се с околността! Опитай пак!

Ник опита още по-усърдно.

— Виждаш се ясно като носа на лицето ти — съобщи му господин Пениуърт. — А носът ти е повече от очевиден, както и цялото ти лице, младежо. Както и целият ти! В името на всичко свято, изпразни съзнанието си. Сега! Представи си — ти си пуста алея, ти си отворена врата, ти си нищо, очите не те виждат, умовете не те достигат, там, където стоиш ти, няма нищо и никой.

Ник опита отново. Затвори очи и си представи как се слива с пъстрия камък на стената на гробницата, как от него не остава нищо повече от нощна сянка… После внезапно кихна.

— Ужасно! — въздъхна господин Пениуърт. — Направо ужасно! Мисля, че трябва да поговоря с наставника ти. — Поклати замислено глава и продължи: — Така, а сега ми изброй темпераментите.

Ник неуверено започна:

— Ами… сангвиник, холерик, флегматик… и другото… май беше меланхолик.

Урокът продължи така, докато стана време за граматика и съчинение с мис Летисия Бороус, стара мома („Която не стори никому вреда през целиятъ си животъ. Ти, четящиятъ това, можеш ли да кажеш същото?“). Ник харесваше мис Бороус и уютната й малка крипта, както и това, че лесно я отклоняваше от темата.

— Казват, че в неос… неосветената земя е погребана вещица — поде той.

— Да, скъпи, но не бива да ходиш там.

— Защо?

Мис Бороус го дари с простодушната усмивка, характерна за повечето мъртви.

— Те не са хора от нашата черга — обясни тя.

— Но нали там също е гробище? Значи мога да отида, ако искам?

— Крайно непрепоръчително е, скъпи.

Ник беше послушно дете, но и много любопитно, затова, щом свърши с уроците за нощта, мина покрай пекаря Харисън Уестууд и семейния му паметник на ангел със счупени ръце, но вместо да отиде към неосветената част от гробището се изкачи на хълма. Стигна до мястото, където след един пикник отпреди трийсет години сега се издигаше голямо ябълково дърво.

Ник усвои добре някои уроци. Преди време се натъпка със зелени кисели ябълки — семките им още бяха бели и меки. После няколко дни, докато червата му къркореха болезнено, а госпожа Оуенс го наставляваше какво да не яде, горко съжаляваше за стореното. Сега винаги изчакваше ябълките да узреят и не хапваше повече от две-три на нощ. Миналата седмица изяде и последната ябълка, която беше останала по клоните, но обичаше да идва тук и да размишлява.

Покатери се на дървото и седна на любимото си място в чатала на два клона. Погледна към неосветената земя под него. Луната огряваше буренясалата, обрасла с калина и избуяли треви пустош. Ник се зачуди дали вещицата е стара, дали има железни зъби и къща на кокоши крак, или пък е слаба, с остър нос и лети с метла.

Стомахът му закъркори и момчето усети, че огладнява. Ех, ако не беше изял всички ябълки, да бе оставил поне една…

Погледна нагоре и му се стори, че вижда нещо. Погледна пак — точно така, над него висеше примамливо един зрял червен плод.

Ник се гордееше с умението си да се катери. Ловко се запремята от клон на клон и си представи, че е Сайлъс, който с лекота се изкачва по висока тухлена стена. Ябълката вече бе на една ръка разстояние, червенината й изглеждаше почти черна в нощта. Момчето бавно се запромъква по клона, протегна се и пръстите му докоснаха съвършената сочна ябълка…

… но така и никога не я опита.

Чу се пукот като изстрел и клонът полетя надолу.

Ник се събуди от силна прорязваща болка. Пред очите му се спусна черна пелена, като при приближаваща буря. Лежеше сред бурените в лятната вечер.

Под него земята бе мека и странно топла. Напипа нещо като топла козина. Беше паднал върху купа трева — точно там, където пазачът на гробището изхвърля окосеното. За негов късмет тревата бе омекотила падането. Въпреки това гърдите го боляха, а кракът му май бе изкълчен.

Ник простена.

— Тихо, тихичко, момченце! — разнесе се глас зад него.

— Откъде дойде? Все едно падна от небето. Що за начин да пристигнеш?

— Бях се качил на ябълката — каза Ник.

— Аха, дай да видя крака ти. Обзалагам се, че е счупен също като клона — хладни пръсти заопипваха левия му крак.

— Не е счупен, изкълчен е, а може би е само навехнат. Имаш дяволски късмет, момче, че си паднал върху купчината. Няма нищо страшно.

— Ох, добре — промърмори Ник. — Обаче ме боли.

После обърна глава, за да види кой говори.

Тя със сигурност беше по-голяма от него, но още не беше съвсем пораснала, и не изглеждаше нито приятелски, нито враждебно настроена. По-скоро беше предпазлива. Имаше интелигентно излъчване, но лицето й изобщо не беше красиво.

— Аз съм Ник — представи се той.

— Живото момче ли? — възкликна тя.

Ник кимна.

— И аз така си помислих — внимателно каза тя. — Чувала съм за теб, мълвата стигна и дотук, до неосветената земя. Как ти викат?

— Оуенс — отвърна той. — Никой Оуенс. Накратко, Ник.

— Ами, здравейте тогава, млади господин Ник.

Ник я огледа от горе до долу. Носеше обикновена бяла риза, косата й беше дълга, с миши цвят, а в изражението й имаше нещо таласъмско — намек за усмивка в ъгълчето на устните, вечно спотаен там, както и да се сменяше изражението на лицето й.

— Самоубийца ли си? — попита Ник. — Или си откраднала шилинг?

— Никога нищо не съм крала — отвърна тя. — Дори и носна кърпичка. Освен това — момичето продължи игриво — самоубийците са ей — там, от другата страна на глоговите храсти, а двамата обесени са до боровинките. Единият правеше фалшиви монети, а другият беше прочут крайпътен крадец, или поне той така твърди, въпреки че мен ако питаш, се съмнявам да е бил нещо повече от обикновен разбойник и скитник.

— Аха — каза Ник. После, докато в ума му се оформяше подозрение, плахо започна: — Казват, че тук е погребана вещица…

Тя кимна.

— Удавена, изгорена и заровена тук без да сложат дори едно камъче да отбележат къде е.

— Била си удавена и изгорена?

Тя седна до него на купчинката окосена трева и постави хладните си ръце върху пулсиращия от болка крак.

— Дойдоха в колибата ми на разсъмване, още не бях се събудила, и ме извлякоха на поляната. Всички крещяха: „Ти си вещица!“ — дебели и току-що умити, розови в ранната утрин като прасета, готови да тръгнат към пазара. После един по един се изправяха и говореха разни неща за прокиснало мляко и окуцели коне. Най-накрая се изправи госпожица Джемайма — най-дебелата и най-розовата, и каза как Соломон Порит вече не й обръща никакво внимание, а все се навърта край пералнята, като муха на мед. Заради моята магия, така каза тя, е станал той такъв и магията трябва да се развали. Затова ме завързаха за позорния стълб и го потопиха в езерото. Казаха, че ако съм вещица, няма да се удавя, няма дори нищо да усетя, но ако не съм, ще се разбере. А бащата на госпожица Джемайма им даде по един грош да държат стълба под мръсната зелена гнилоч много дълго, за да види дали ще се нагълтам с вода.

— И нагълта ли се?

— О, да, дробовете ми се напълниха. Това беше краят ми.

— Аха — каза Ник. — Значи все пак не си била вещица.

Момичето го прониза с малките си, кръгли, призрачни очи и се усмихна криво. Още приличаше на зъл дух, но на красив зъл дух и Ник реши, че не й е трябвала магия, за да примами Соломон Порит, не и с тази усмивка.

— Ама че глупост! Разбира се, че бях вещица. Разбраха го, когато ме отвързаха от стълба и ме проснаха на ливадата, мъртва и покрита с водна леща и воняща тиня. Забелих очи и проклех всички, които онази сутрин бяха на ливадата, никой да не намери покой в гроба си. Изненадах се колко лесно излезе проклятието. Също като непознат танц, когато краката ти подемат стъпките на нова мелодия, която ушите ти не са чували никога, а умът ти не познава, и я танцуват до зори — при тези думи тя се изправи, завъртя се, подскочи и голите й крака проблеснаха на лунната светлина. — Така ги проклех, с последния си дъх. После издъхнах. Изгориха тялото ми на ливадата, докато от него остана само черен въглен, и ме пуснаха в дупка в неосветената земя, без да сложат и един камък с името ми — едва тогава момичето млъкна и за миг изглеждаше тъжно.

— Някой от тях погребан ли е в гробището? — попита Ник.

— Нито един — отвърна девойката с намигване. — Съботата, след като ме удавиха и опекоха, доставиха на господин Поринджър килим чак от Лондон, много хубав килим. Но се оказа, че не само е от хубава вълна и добре изтъкан. В нишките му се бе загнездила чумата и до понеделник петима кашляха кръв, а кожата им бе станала черна като моята, когато ме извадиха от огъня. След седмица чумата отнесе повечето селяни, хвърлиха телата им съвсем безразборно в чумната яма, която изкопаха извън града и после запълниха с пръст.

— Всички в селото ли умряха?

— Всички, които гледаха как ме давят и горят — сви рамене тя. — Как е кракът ти сега?

— По-добре, благодаря.

Ник бавно се изправи и закуцука към желязната ограда. Подпря се на нея и продължи да пита:

— А винаги ли си била вещица? Искам да кажа, още преди да ги прокълнеш?

— Като че ли е нужно да съм вещица — изсумтя тя, — че да накарам Соломон Порит да се навърта край колибата ми.

Което, помисли си Ник, всъщност не бе отговор на въпроса, изобщо не бе отговор.

— Как се казваш? — попита той.

— Нямам надгробен камък — отвърна тя и ъгълчетата на устните й увиснаха. — Може да съм всякоя, нали?

— Все пак си имала име…

— Лиза Хемпсток, щом настояваш — тросна му се тя. — Не искам много, нали? Някой да напише името ми на гроба. Лежа си ей — там, виждаш ли? И само копривата показва къде съм погребана.

За миг тя изглеждаше толкова тъжна, че на Ник му се прииска да я прегърне. И докато се промъкваше между пръчките на оградата, му дойде наум една идея — ще намери камък за Лиза Хемпсток, камък с името й. Това ще я накара да се усмихне.

Момчето се обърна да помаха за довиждане от подножието на хълма, но тя вече бе изчезнала.

В гробището имаше счупени парчета от камъни и статуи, но Ник знаеше, че те са напълно неподходящи за сивооката вещица от неосветените земи. На нея й бе нужно нещо повече. Реши никому да не казва какво е намислил, като основателно смяташе, че ще му забранят да го прави.

Следващите няколко дни кроеше планове, от сложни по-сложни. Господин Пениуърт бе отчаян.

— Мисля — обяви той, почесвайки прашния си мустак, — че се справяш все по-зле. Не се Сливаш! Виждаш се съвсем ясно, момче! Трудно може да не те забележи човек. Ако приближиш в компанията на пурпурен лъв, зелен слон и яркочервен еднорог, язден от краля на Англия в кралските му одежди, смятам, че хората ще зяпат само теб, пренебрегвайки другите като изключително безинтересни.

Ник просто мълчаливо го гледаше. Чудеше се дали има специални магазини по местата, където се събират живите, в които да се продават надгробни камъни, и ако е така, как може да се сдобие с такъв… Сливането бе последната му грижа.

Възползва се от това, че мис Бороус лесно се разсейваше от граматиката и съчинението и я разпита как се използват парите, за да получиш каквото искаш. Ник имаше няколко монети, които намери през годините (научил бе, че най-лесно се намират пари, като минеш там, където преди това влюбени двойки са се въргаляли, прегръщали и целували в тревата на гробището и често намираше метални монети по тези места.) Реши, че може да ги използва.

— Колко струва един надгробен камък? — попита той мис Бороус.

— По мое време — отвърна тя — бяха по 15 гвинеи. Не знам колко са днес. Предполагам, че повече. Много, много повече.

Ник имаше две лири и 53 пенса. Беше сигурен, че няма да стигнат.

Бяха минали четири години, почти половината му живот, от последното му посещение в гробницата на Индиговия човек, но още помнеше пътя. Заизкачва се по хълма, докато се озова над града, над ябълковото дърво, над камбанарията на малкия параклис, там, където гробницата на Фробишър се издигаше като разяден зъб. Вмъкна се вътре, плъзна се зад ковчега, спусна се надолу, надолу и още по-надолу по малките каменни стъпала към центъра на хълма, докато стигна каменната стая. В гробницата беше тъмно като в рог, но Ник виждаше така, както виждат мъртвите, и стаята му разкри тайните си.

Гибелта се бе свила на кълбо край стената. Усещаше я. Беше същата, каквато я помнеше — нещо невидимо, валма дим, омраза и алчност. Този път обаче не се боеше от нея.

— СТРАХУВАЙ СЕ ОТ НАС — прошепна Гибелта, — ЗАЩОТО ПАЗИМ НЕЩО ЦЕННО, КОЕТО НИКОГА НЕ СЕ ГУБИ.

— Не ме е страх от вас — каза Ник. — Помните ли? Трябва да взема нещо оттук.

— НИЩО НИКОГА НЕ ИЗЛИЗА ОТТУК — дойде отговорът на свитото в мрака нещо. — НОЖЪТ, БРОШКАТА, БОКАЛЪТ. ГИБЕЛТА ГИ ПАЗИ В МРАКА. НИЕ ЧАКАМЕ.

— Простете, че питам, но това вашият гроб ли е?

— ГОСПОДАРЯТ НИ ОСТАВИ В ТОЗИ СВЯТ ДА ПАЗИМ. ЗАРОВИ ЧЕРЕПИТЕ НИ ПОД КАМЪКА. ОСТАВИ НИ И ЗНАЕМ КАКВО ДА ПРАВИМ. ПАЗИМ СЪКРОВИЩАТА, ДОКАТО ГОСПОДАРЯТ НЕ СЕ ЗАВЪРНЕ.

— Мисля, че е забравил за вас — каза Ник. — Сигурен съм, че самият той е мъртъв от години.

— НИЕ СМЕ ГИБЕЛТА! НИЕ ПАЗИМ!

Ник се замисли преди колко ли години най-дълбокият гроб в хълма е бил в равнината и реши, че сигурно е било преди много, много време. Усещаше как Гибелта увива около него вълните си от страх като пипала на хищно растение. Започна да му става студено, чувстваше се бавен, сякаш някаква арктическа пепелянка бе забила жилото си в сърцето му и впръскваше ледената си отрова в тялото му.

Ник пристъпи напред, озова се пред каменния подиум, протегна се и сключи пръсти около хладната брошка.

Гибелта изсъска:

— ПАЗИМ ТОВА ЗА ГОСПОДАРЯ!

— Той няма да има нищо против — изрече Ник. Направи крачка назад към каменните стъпала, като внимателно избягваше изсъхналите останки на животни и хора по пода.

Гибелта се гърчеше яростно, вихреше се из малката стая като призрачен дим. После застина.

— ЩЕ СЕ ВЪРНЕ! — каза Гибелта с трите си преливащи се гласа. — ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА!

Ник заизкачва каменните стъпала колкото може по-бързо. В един миг си представи, че нещо го преследва, но когато излезе в гробницата на Фробишър и вдиша хладния утринен въздух, нищо не помръдваше, нищо не го следваше.

Ник седна на открито и разгледа брошката. В началото помисли, че цялата е черна, но после слънцето изгря и момчето видя, че камъкът в центъра прелива в оттенъци на червеното.

Той беше голям колкото яйце на червеношийка и Ник се втренчи в него, като се чудеше дали нещо не се движи вътре. Ако беше по-малък, щеше да поиска да го пъхне в устата си.

Камъкът бе хванат в черния метал, като в хищни нокти, а около него нещо се извиваше. Това нещо наподобяваше змия, но имаше твърде много глави. Ник се зачуди дали Гибелта не изглежда така на дневна светлина.

Момчето се спусна по хълма, като мина по всички кратки пътища, за които се сещаше — през бръшляна, покрил подземната гробница на семейство Бартълби (отвътре долитаха звуците на семейството, което се готвеше за сън), и още по-нататък, мина през решетката и стъпи на неосветената земя. Повика:

— Лиза, Лиза! — и се огледа.

— Добро утро, млади глупчо — чу се отнякъде гласът й.

Ник не я виждаше, но зад глогините имаше една сянка и когато приближи, тя се превърна в нещо перлено и полупрозрачно на светлината на ранното утро. Приличаше на момиче със сиви очи.

— Би трябвало в момента спокойно да спя. Какво те носи насам?

— Надгробният ти камък — отвърна той. — Какво искаш да пише на него?

— Името ми — каза тя. — Трябва да пише името ми, с голямо „Е“ за „Елизабет“, като старата кралица, която умря, когато се родих, и голямо „Х“, за Хемпсток. Другото не ме интересува, така и не научих повече букви.

— Ами датите? — попита Ник.

— Уилям Завоевателя, 1066 — изпя тя с повея на утринния вятър в клоните на глогинката. — Голямо „Е“, моля, и голямо „Х“.

— А каква си била? — запита Ник. — Така де, когато не си била вещица?

— Перачка — отвърна мъртвото момиче. В следващия миг утринното слънце заля пустите земи и Ник остана сам.

Бе девет сутринта и всички спяха. Ник реши да остане буден. Все пак имаше мисия. Беше на осем години и светът извън гробището не го плашеше.

Дрехи. Трябваха му дрехи. Сивият саван, с който обикновено ходеше, не бе подходящ. Той беше идеален за гробището — с цвета на камъните и сенките, но ако Ник искаше да премине в света отвъд гробищните стени, му трябваше нещо, с което да се слее с онзи свят.

В криптата под порутената църква имаше дрехи, но Ник не искаше да влиза там, дори денем. Беше готов да се оправдае пред господин и госпожа Оуенс, но нямаше никакво желание да се обяснява със Сайлъс. Само при мисълта за тъмните му очи, изпълнени с гняв, или още по-лошо, с разочарование, го заливаше вълна от срам.

В далечния край на гробището имаше градинарска барака, малка зелена постройка, която миришеше на моторно масло и където ръждясваше старата неизползвана косачка, заедно с набор стари градинарски сечива. Бараката бе изоставена след пенсионирането на последния градинар, още преди Ник да се роди, и задължението да се поддържа гробището бе поделено между Съвета (който пращаше човек да коси тревата и да почиства пътеките веднъж месечно от април до септември) и местни доброволци от „Приятели на гробището“.

Огромен катинар на вратата пазеше складираното в бараката, но Ник отдавна бе открил една разхлабена дъска. Понякога, когато искаше да е сам, влизаше вътре, сядаше и размишляваше.

На вратата открай време висяха кафяво работно яке и чифт зелени градинарски джинси, забравени или изоставени преди години. Джинсите му бяха твърде големи, но нави крачолите им и вместо колан завърза около кръста си кафява връв. В единия ъгъл се търкаляха ботуши. Макар че бяха твърде големи, той пъхна краката си в тях. Ботушите бяха покрити с толкова много спечена кал и цимент, че когато се опита да пристъпи, не можа да направи и крачка. Оказа се от тях, взе якето и се измъкна през хлабавата дъска. Щом излезе отвън, го облече. Реши, че като навие ръкавите, изглежда доста добре. Якето имаше големи джобове и като мушна ръце в тях, Ник се почувства като истинско конте.

Момчето стигна до главната порта на гробището и погледна през решетките. По улицата премина автобус, имаше коли, магазини и замайващ главата шум. Зад гърба му — в зелената прохладна сянка, обрасъл с дървета и бръшлян — бе домът му.

Сърцето на Ник биеше до пръсване, когато направи първата си крачка във външния свят.

През живота си Ебенизер Болджър бе виждал какви ли не странни типове — ако имате магазин като неговия, и вие ще ги видите. Магазинчето в лабиринта на уличките в Стария град — едновременно вехтошарница, антиквариат и заложна къща (дори самият Ебенизер не беше сигурен къде свършва едното и почва другото) привличаше странни типове и необикновени хора, които искаха да купуват или да продават разни неща. Болджър търгуваше над тезгяха, продаваше и купуваше, но търговията му вървеше много по-добре под тезгяха или в задната стаичка, където купуваше предмети, които не бяха съвсем честно придобити, а после ги препродаваше. Бизнесът му беше като айсберг — на повърхността се забелязваше само прашният магазин. Останалото беше отдолу и на Ебенизер точно това му харесваше.

Той имаше очила с дебели стъкла и постоянно изражение на леко отвращение, сякаш бе забелязал, че млякото в чая му е вкиснато. Изражението му служеше добре, когато хората се опитваха да му продават разни неща.

— Честно казано — започваше той с кисела физиономия, — това нищичко не струва. Но ще ви дам колкото мога, заради сантименталната стойност.

Истински късмет беше да измъкнете от Ебенизер Болджър толкова, колкото смятате за редно.

Магазинът му привличаше странни хора, но момчето, което дойде тази сутрин, бе едно от най-странните, които собственикът бе виждал за цял живот мамене на странни хора. То изглеждаше на около седем години, облечено бе в дрехите на дядо си и миришеше силно на сайвант. Косата му беше дълга и рошава. Детето беше изключително сериозно. Държеше ръцете си пъхнати дълбоко в джобовете на прашното кафяво яке. И без да вижда, Ебенизер знаеше, че момчето стиска изключително силно нещо в дясната си ръка.

— Извинете — каза момчето.

— Здрасти, малкия — предпазливо отвърна Ебенизер.

„Ох, тия хлапета! — помисли си той. — Или са свили нещо, или опитват да продадат играчките си.“

И в двата случая той обикновено отказваше. Купиш ли нещо, откраднато от дете, докато се озърнеш, някой бесен възрастен вече те обвинява, че си дал на малкия Джони или на малката Матилда десетаче за венчалната халка. Тези деца създават само неприятности!

— Трябва ми нещо за един приятел — каза момчето. — И си помислих, че може да купите нещо мое.

— Не купувам нищо от деца — равно отвърна Ебенизер Болджър.

Ник извади ръка от джоба и постави брошката върху мърлявия тезгях. Болджър й хвърли един поглед, после я погледна по-внимателно. Свали очилата, взе часовникарска лупа от тезгяха и погледна през нея. Включи малката лампа и внимателно разгледа бижуто през лупата.

— Змийски камък! — каза на себе си, не на момчето. После свали лупата, намести очилата и прониза детето с кисел и подозрителен поглед.

— Откъде я взе? — попита той.

— Искате ли да я купите? — отвърна Ник.

— Откраднал си я! Свил си я от някой музей или нещо такова, нали?

— Не — равнодушно отговори момчето. — Ще я купите ли или да потърся някой друг?

Киселото изражение на Ебенизер Болджър се промени и се замени с безкрайна любезност. На лицето му изгря широка усмивка.

— Съжалявам! — провлачи любезно той. — Просто не се срещат често подобни неща — не и в магазин като моя или извън музея — но определено ми харесва. Знаеш ли какво, искаш ли да поседнеш, да пийнеш чай с бисквити — имам пакет курабийки с шоколадови парченца в стаичката отзад. А после ще решим колко струва това нещо.

Ник си отдъхна, че човекът все пак се оказа приятелски настроен.

— Трябват ми пари да купя камък — обясни момчето. — Надгробен камък за моя приятелка. Е, не ми е точно приятелка, позната ми е. Мисля, че излекува крака ми, нали разбирате?

Ебенизер Болджър не обърна внимание на дърдоренето на детето, докато го водеше към дъното на магазина. Отвори вратата на задната стаичка — малко помещение без прозорци, натъпкано догоре с кашони, пълни с боклуци. В единия ъгъл се виждаше голям сейф. Имаше и кашон, пълен с цигулки, струпани препарирани животни, столове без облегалки, книги и картини.

До вратата стоеше малко бюро. Ебенизер издърпа стол и седна, като остави Ник да стърчи прав. Антикварят започна да рови в едно чекмедже, в което момчето мерна полупразна бутилка уиски, и измъкна почти празен пакет шоколадови бисквити, с които почерпи детето. После включи настолната лампа, пак огледа брошката, завихрянията на червеното и оранжевото в камъка, разгледа черния метален обков и за малко да потрепери от израженията на змийските глави.

— Старинна вещ — промърмори той. — Тя е… — „безценна“, мина през главата му — вероятно не струва много, но знае ли човек.

Ник посърна. Ебенизер се постара да звучи успокоително:

— Просто искам да съм сигурен, че не е крадена, преди да ти дам пари. От шкафа на мама ли я взе? Или я сви от музея? Кажи ми, няма да те издам. Просто искам да знам.

Ник поклати глава, докато дъвчеше бисквитата си.

— Тогава откъде?

Ник мълчеше.

Ебенизер Болджър не искаше да оставя брошката, но все пак я бутна през бюрото към момчето.

— Щом не можеш да ми кажеш, по-добре си я вземи. Доверието трябва да е взаимно. Приятно беше да се работи с теб, жалко, че не можем да продължим.

Ник се притесни. После каза:

— Намерих я в един стар гроб. Но не мога да кажа къде — спря, защото дружелюбното изражение от лицето на Болджър се смени с неприкрита алчност и вълнение.

— А там има ли други такива?

Ник повтори:

— Ако не искате да я купите, ще намеря някой друг. Благодаря за бисквитата.

— Бързаш, а? Предполагам, че мама и татко те чакат? — заразпитва го Ебенизер.

Момчето поклати глава, но веднага му се прииска да беше кимнал.

— Никой не те чака, добре — Болджър захлупи с длани брошката. — Сега ми кажи къде точно я намери. Е?

— Не си спомням — отвърна Ник.

— Твърде късно е за това. Да предположим, че ти трябва малко време да си спомниш откъде си я взел. После, като се сетиш, отново ще си поговорим.

Антикварят стана и излезе от стаята. Затвори вратата след себе си и я заключи с голям метален ключ.

Когато откри длан и погледна брошката, на лицето му се появи алчна усмивка.

Звънчето над вратата извести, че някой е влязъл, и Ебенезер смутено вдигна поглед, но в магазина нямаше никого. Вратата беше леко открехната, Болджър я затвори и за всеки случай обърна табелата да показва „ЗАТВОРЕНО“. Врътна и ключа — днес не искаше никакви любопитковци да се мотаят наоколо.

Слънчевият есенен ден посивя и лек дъждец затрополи по мърлявата витрина.

Ебенизер взе телефона от тезгяха и с леко треперещи пръсти набра номера.

— Златна мина, Том — каза в слушалката. — Ела веднага щом можеш.

Когато чу ключа да се превърта в ключалката Ник разбра, че е в капан. Бутна вратата, но тя не помръдна. Почувства се много глупаво, задето се остави да го примамят вътре, и задето не се довери на първия си импулс да се махне възможно най-далеч от мъжа с киселото изражение. Наруши правилата на гробището и всичко се обърка. Какво ще каже Сайлъс? А семейство Оуенс? Усети, че го обхваща паника. Опита се да я потисне и да овладее притеснението си. Всичко ще се оправи, знаеше го. Разбира се, първо трябва да излезе…

Огледа стаята. Приличаше на неголям склад с бюро. Влизаше се само през вратата.

Отвори чекмеджето, но намери единствено бурканчета боя (с която се освежаваха антиките) и четка. Чудеше се дали ще може да плисне боя в лицето на мъжа и да го ослепи дотолкова, че да избяга. Отвори капачето на едно бурканче и потопи пръстта си в него.

— Какво правиш? — попита глас съвсем близо до ухото му.

— Нищо — отвърна Ник, затвори капачката и пусна бурканчето в огромния джоб на якето си.

Лиза Хемпсток го гледаше безучастно.

— Какво правиш тук? — попита тя. — И каква е онази торба сланина отвън?

— Това е магазинът му. Опитах да му продам нещо.

— Защо?

— Не е твоя работа!

Тя изсумтя.

— Добре, но трябва да се връщаш в гробището.

— Не мога, той ме заключи.

— Разбира се, че можеш, само се плъзни през стената…

Той поклати глава.

— Не мога. Мога да го правя само у дома, защото ми дадоха Свободата на гробището, когато бях бебе — той я погледна. На светлината на лампата Лиза не се виждаше добре, но Ник цял живот бе говорил с мъртъвци. — Все едно, а ти какво правиш тук? Защо си излязла от гробището? Сега е ден, а ти не си като Сайлъс. Трябва да стоиш вътре.

— Правилата са за онези в гробището — каза тя, — но не и за погребаните в неосветената земя. Никой не ми казва какво да правя и къде да ходя — тя хвърли поглед към вратата. — Този човек не ми харесва. Ще ида да видя какво прави.

Потрепване и Ник отново остана сам в стаята. Нейде отдалеко се дочу гръм.

В мрака и безпорядъка на „Антики Болджър“ Ебенизер се огледа подозрително, сигурен, че някой го наблюдава, но след това си даде сметка, че се държи глупаво. „Момчето е заключено в стаичката — помисли си. — Предната врата също е заключена.“ После мъжът продължи да лъска металния обков на змийския камък, внимателно и нежно като археолог на разкопки, и да почиства чернилката от бляскавото сребро.

Започна да съжалява, че повика Том Хъстингс, въпреки че той беше едър и го биваше да плаши хората. Започна да съжалява и че ще трябва да продаде брошката, когато приключи. Тя беше специална. Колкото повече блестеше под слабата светлина над тезгяха, толкова повече му се искаше да бъде негова и само негова.

Но там, откъдето се е взела, трябва да има още. Момчето ще му каже. Момчето ще го заведе.

Момчето…

Осени го идея. Неохотно остави украшението, отвори чекмедже зад тезгяха и извади метална кутия от бисквити, пълна с пликове, картички и хартиени изрезки.

Извади една картичка, малко по-голяма от визитка. В черната рамка нямаше нито име, нито адрес. Само една дума — Джак, написана на ръка с мастило, избледняло до кафяво.

На гърба на визитката Ебенизер Болджър бе записал с молив и с дребния си, прецизен почерк, за да не забрави — въпреки че не можеше да забрави — как да призове Някойси Джак. Не, не да го призове. Да го покани. Не можеш да призоваваш хора като него.

Някой потропа на вратата на магазина.

Болджър хвърли визитката на тезгяха, отиде до вратата и се взря през пелената на следобедния дъжд.

— Побързай — извика Том Хъстингс, — навън е много неприятно! Гадост! Целият подгизнах.

Болджър отключи и Том нахлу вътре — от палтото и косата му капеше вода.

— Кое е толкова важно, че не можеш да говориш по телефона?

— Богатството ни — каза Ебенизер с киселото си изражение. — Ето кое!

Хъстингс свали палтото си и го закачи отзад на вратата.

— Какво има? Нещо хубаво е паднало от някой камион?

— Съкровище — каза Ебенизер. — Даже две. — Отведе приятеля си до тезгяха и му показа брошката на слабата светлина.

— Старо е, нали?

— От езически времена — потвърди антикварят. — Даже отпреди това. От времето на друидите. Преди да дойдат римляните. Нарича се змийски камък, виждал съм го в музея. Никога не съм виждал такова майсторство и фина изработка. Сигурно е била на някой крал. Момчето, което я намерило, каза, че е от някакъв гроб — представяш ли си, може да е цяла могила, пълна с такива неща.

— Може би трябва да го направим законно — промълви замислено Хъстингс. — Да го обявим като находка. Ще ни платят пазарната цена и може да ги накараме да го нарекат на наше име: дарението „Хъстингс-Болджър“.

— Болджър-Хъстингс — машинално го поправи Ебенизер. После добави: — Познавам някои хора с много пари, които ще ни платят повече от пазарната цена, за да го докосват така, както ти сега — Том Хъстингс галеше внимателно брошката с пръсти, както се гали котенце — и няма да задават въпроси. — Ебенизер протегна ръка и Том неохотно му подаде бижуто.

— Нали каза две съкровища, къде е другото?

Ебенизер Болджър взе картичката с черните ръбове и я подаде на приятеля си.

— Знаеш ли какво е това?

Том поклати глава.

Приятелят му остави визитката на тезгяха.

— Едни хора търсят други хора.

— И?

— Доколкото разбрах — продължи Ебенизер, — другите хора са едно момче.

— Навсякъде има момчета — каза Том. — Търчат наоколо и се забъркват в неприятности. Не мога да ги понасям. Значи едни хора търсят точно определено момче?

— Това момче изглежда на подходящата възраст. Облечено е… сам ще видиш как и е намерило това. Може би е точно това, което търсят.

— И ако е то?

Болджър хвана визитката за ъгълчето и бавно повя с нея, сякаш очертаваше въображаем пламък.

— Ето я свещта, да ти свети в тъмата… — започна той.

— Ето го палача, да ти отсече главата6 — довърши Том Хъстингс замислено. — Но виж, ако повикаме Джак, ще загубим момчето. А загубим ли момчето, изтърваме съкровището.

И така двамата продължиха да обсъждат, да преценяват ползите и недостатъците на това дали да предадат момчето, или да приберат съкровището, което в представите им се превърна в огромна подземна пещера, пълна със скъпоценности. Докато говореха, Ебенизер измъкна бутилка джин изпод тезгяха и наля щедро и на двамата, „да подпомогне мисловната дейност“.

На Лиза скоро й омръзна този разговор — въртеше се в кръга на „за“ и „против“ без изгледи да стигне донякъде. Затова тя се върна в задната стаичка и завари Ник да стои на средата й със силно стиснати очи и юмруци, с изкривено сякаш от зъбобол лице, почти лилаво от усилието да задържи дъха си.

— Какво пък правиш сега? — попита тя равнодушно.

Той отвори очи и се отпусна.

— Опитвам да се Слея.

— Опитай пак — изсумтя момичето.

Той опита и задържа дъха си още по-дълго.

— Спри — обади се тя — или ще се пръснеш.

Ник си пое дълбоко дъх, а после въздъхна отчаяно.

— Не се получава. Може би трябва да го ударя с някой камък и да бягам — наоколо нямаше камъни, затова момчето взе едно преспапие от цветно стъкло и претегли тежестта му с ръка, чудейки се дали може да го хвърли достатъчно силно, че да спре Ебенизер.

— Вече са двама — каза Лиза. — Ако не те хване единият, ще те хване другият. Казаха, че искат да те накарат да им покажеш откъде си взел брошката, да изкопаят гроба и да вземат съкровището — тя не му каза за другата част от спора им, нито за картичката с черните ръбове. — Защо изобщо си направил нещо толкова глупаво? Знаеш какви са правилата за излизане от гробището. Направо сам си просиш белята.

Ник се почувства много малък и много глупав.

— Исках да ти купя надгробен камък — призна тихо той. — И мислех, че ще струва много пари. Затова исках да продам брошката.

Лиза не каза нищо.

— Сърдиш ли се?

Момичето поклати глава.

— Това е първото хубаво нещо, което някой е правил за мен от петстотин години — по устните й пробяга таласъмската усмивка. — Защо да се сърдя? — После добави: — Какво правиш, когато се опитваш да се Слееш?

— Това, което ми каза господин Пениуърт: „Аз съм отворена врата, аз съм празна алея, аз съм нищо. Очите не ме виждат, погледите се плъзгат край мен“, но никога не се получава.

— Защото си жив — каза Лиза с кратко изсумтяване. — Това е за нас, мъртвите, нас рядко ни забелязват, колкото и да се стараем да ни забележат. При вас е различно.

Тя обви ръце около тялото си и закрачи назад-напред, сякаш обмисляше нещо. После каза:

— Забъркал си се в това заради мен… Ела, Никой Оуенс. Той пристъпи към нея и тя постави хладната си длан на челото му. Беше като допир на влажен копринен шал.

— Така! Може би ще успея да обърна нещата в твоя полза. При тези думи тя започна да мърмори нещо, което Ник не можа да разбере, а после ясно и високо произнесе:

— Стани на прах, на вятър и на сън, стани копнеж, нощ, мрак навън, плъзни се, слей се, изчезни ни горе, нито долу да се виждаш ти!

Ник усети да го докосва нещо огромно, сякаш го погали от глава от пети, и той потрепери. Косата му се наелектризира, кожата му настръхна. Нещо в него се промени.

— Какво направи? — попита той.

— Просто ти помогнах — отвърна Лиза. — Може да съм мъртва, но съм мъртва вещица, нали помниш? А ние не забравяме…

— Но…

— Тихо! — изсъска тя. — Връщат се!

Ключът изщрака в ключалката.

— Така, момче — произнесе непознат за Ник глас, — сигурен съм, че ще станем добри приятели. — При тези думи Том Хъстингс отвори вратата. После спря и объркано се огледа. Беше много едър мъж с рижа коса като козина на лисица и пиянски червен нос. — Ебенизер? Нали каза, че е тук?

— Така казах — отвърна иззад гърба му Болджър.

— Не виждам и следа от момчето.

Болджър надникна иззад мъжа и се взря в стаята.

— Крие се — отсече той, като гледаше право към мястото, където стоеше Ник. — Няма смисъл да се криеш — добави по-високо. — Виждам те! Излез!

Двамата мъже влязоха в малката стая. Ник се оказа между тях и се сети за уроците на господин Пениуърт. Не реагира, не помръдна. Остави погледите на мъжете да се плъзгат по него, без да го видят.

— Ще съжаляваш, че не излезе, когато те повиках — каза Болджър и тръшна вратата. — Добре! — обърна се към Том Хъстингс. — Ти препречи, да не може да мине.

След това тръгна из стаята, като надничаше зад разни предмети, зад мебелите, дори тромаво клекна, за да види зад бюрото. Мина точно покрай Ник, без да го види и отвори шкафа.

— Виждам те! — изкрещя Ебенизер. — Излез!

Лиза прихна.

— Какво беше това? — огледа се Том Хъстингс.

— Нищо не чух! — отвърна Ебенизер Болджър.

Лиза отново се засмя. После събра устни и духна — издаде звук, който в началото приличаше на изсвирване, а после зазвуча като далечен вятър. Електрическите крушки в малката стая запремигаха, зажужаха и накрая изгаснаха.

— Проклети бушони! — ядоса се Ебенизер. — Хайде, само си губим времето!

Ключът прещрака в ключалката и Лиза и Ник останаха сами в стаята.

— Измъкнал се е — каза антикварят. Ник го чуваше през вратата. — В такава стая няма къде да се скрие. Щяхме да го видим.

— На Някойси Джак няма да му хареса.

— Че кой ще му каже?

Мълчание.

— Хей, Том Хъстингс. Къде се е дянала брошката?

— Ммм? Какво? Ето я, прибрах я за по-сигурно.

— За по-сигурно? В джоба ти? Интересно място мен ако питаш. По-скоро мислеше да си тръгнеш с нея — смяташе да задържиш брошката ми за себе си.

— Твоята брошка ли, Ебенизер!? Твоята брошка!? Имаш предвид „нашата“!

— Нашата, така ли? Не помня да си бил тук, когато я взех от момчето.

— Момчето, което дори не можа да опазиш за Джак! Представяш ли си какво ще направи, когато разбере, че детето, което търси, е било в ръцете ти, а ти си го изпуснал?

— Сигурно не е същото момче. По света има много хлапетии, какъв е шансът то да е това, което той търси? Изнизал се е от задната врата, щом съм си обърнал гърба — после Ебенизер заговори с по-висок и примамващ глас: — Не се тревожи за Някойси Джак, Том Хъстингс. Сигурен съм, че момчето е различно. Старата ми глава ми играе номера. А и почти ни свърши джинът, какво ще кажеш за един хубав скоч? Имам уиски в задната стаичка, ти само почакай.

Вратата на склада се отключи отново и Болджър влезе с бастун в едната ръка, а в другата — с фенерче. Лицето му бе по-кисело и от преди.

— Ако още си тук — процеди той — дори не си и помисляй да бягаш. Повиках полиция, точно така направих — след като порови в чекмеджето, измъкна полупразната бутилка уиски, а след нея извади още една черна бутилчица. Изля няколко капки от малката в голямата и я пъхна в джоба си. — Брошката е моя и само моя — промърмори отново, а после излая — Ей сегичка идвам. Том!

Мъжът огледа за последно тъмната стая, погледът му премина през Ник, после излезе, стиснал здраво уискито, и заключи вратата зад себе си.

— Ето го! — дочу се гласът му през вратата. — Подай ми чашата си. Том. Малко хубав скоч, направо ти поникват космите от него. Кажи колко!

Тишина.

— Евтин боклук. А ти няма ли да пиеш?

— Джинът добре ме загря отвътре, чакам да ми се уталожи стомахът…

После:

— Хей, Том! Какво си направил с брошката ми?

— Твоята брошка ли стана сега? Оха… какво… сложил си ми нещо в уискито, негодник такъв!

— И какво, ако съм сложил? По лицето ти беше изписано какво си намислил. Том Хъстингс. Крадец!

Последваха крясъци, няколко удара, звук от счупване, трясък, като от преобръщане на тежки мебели…

… после тишина.

Лиза каза:

— Да побързаме и да се махаме!

— Но вратата е заключена — погледна я с недоумение Ник. — Можеш ли да направиш нещо?

— Аз ли? Не знам магии, с които да те измъкна от заключена стая, момче!

Ник коленичи и погледна през ключалката. Ключът още стоеше в нея. Ник помисли малко, после лицето му се озари в усмивка. Измъкна смачкан вестник от един кашон, изглади го, колкото можа, после го мушна под вратата, като остави само крайчец откъм своята страна.

— На какво си играеш? — попита нетърпеливо Лиза.

— Трябва ми нещо като молив, но по-тънко… — отвърна Ник. — Ето това става.

Той взе от бюрото тънка четчица и я пъхна с обратния край в ключалката, раздвижи я и натисна силно.

Ключът падна с тъп звън върху вестника. Ник го издърпа изпод вратата.

Лиза очаровано се засмя.

— Много хитро, младежо! На това му се вика мъдрост.

Ник пъхна ключа в ключалката, завъртя го и отвори вратата.

Двамата мъже лежаха на пода, насред претъпкания антикварен магазин. Мебелите наистина бяха паднали, наоколо цареше хаос от счупени часовници и столове, сред които едрото тяло на Том Хъстингс лежеше върху по-дребната фигура на Ебенизер Болджър. И двамата не помръдваха.

— Мъртви ли са? — попита Ник.

— Де тоз късмет! — тросна се Лиза.

На пода до мъжете лежеше брошката от бляскаво сребро — ноктите продължаваха да държат оранжево пурпурния камък, а змийските глави изразяваха триумф, алчност и задоволство.

Ник пусна брошката в джоба си, до тежкото стъклено преспапие, четката и малкото бурканче боя.

— Вземи и това! — нареди му Лиза.

Ник погледна поръбената с черно визитна картичка и думата „Джак“, изписана от едната й страна. Картичката го притесни, имаше нещо познато в нея, нещо, което събуждаше спомени, нещо опасно…

— Не я искам!

— Не бива да им я оставаш — заяви Лиза. — Щяха да я използват, за да те наранят.

— Не я искам! — повтори Ник. — Тя е лоша! Изгори я!

— Не! — ахна Лиза. — Да не си посмял. Не го прави.

— Тогава ще я дам на Сайлъс — каза Ник и я пъхна в плик, за да я докосва възможно най-малко, а плика пъхна във вътрешния джоб на старото градинарско яке, до сърцето си.

На двеста мили оттам Някойси Джак се събуди, подуши въздуха и слезе на долния етаж.

— Какво има? — попита баба му, докато разбъркваше голям железен котел на печката. — Какво ти става?

— Не знам — отвърна той. — Случи се нещо. Нещо… интересно — той облиза устни. — Мирише вкусно… Много вкусно!

Светкавица освети калдъръмената уличка.

Ник се затича под дъжда — през Стария град, по хълма, право към гробището. Докато седеше затворен в задната стаичка на магазина, сивият ден се бе превърнал в ранна вечер, и затова момчето не се изненада, когато една позната сянка се спусна под уличните лампи. Ник забави крачка и плясъкът на черното като нощ кадифе прие човешка форма.

Сайлъс стоеше под лампата със скръстени ръце. Ник неспокойно се приближи към него.

— Е? — попита Сайлъс.

— Съжалявам, Сайлъс! — наведе глава момчето.

— Разочарован съм, Ник — произнесе Сайлъс и поклати глава. — Търсих те, откакто се събудих. Около теб се носи миризма на неприятности. Знаеш, че не ти е позволено да излизаш от гробището в света на живите.

— Знам, съжалявам… — по лицето на момчето се търкаляха дъждовни капки като сълзи.

— Първо трябва да те върнем обратно на сигурно място.

Сайлъс се протегна и загърна живото дете с пелерината си. Ник усети как земята под него пропада.

— Сайлъс?

Сайлъс не отговори.

— Малко се уплаших — продължи Ник. — Но знаех, че ще дойдеш и ще ме вземеш, ако стане много лошо. А и Лиза беше там, тя много ми помогна.

— Лиза ли? — остро попита Сайлъс.

— Вещицата от неосветената земя.

— И казваш, че ти е помогнала?

— Да, много ми помогна със Сливането. Мисля, че сега вече мога да го правя.

Сайлъс изсумтя недоволно.

— Ще ми разкажеш, когато се приберем.

Ник замълча, докато не се приземиха край параклиса. Влязоха в празната зала, а дъждът навън се усили и капките започнаха да образуват мехури в локвите на земята.

Ник извади плика с обрамчената в черно визитка.

— Ами — започна той, — реших, че трябва да ти дам това. Всъщност Лиза така реши.

Сайлъс погледна плика. После го отвори, извади визитката, втренчи се в нея, обърна я и прочете точния начин на употреба на тази картичка, записан с молив с дребния почерк на Ебенайзер.

— Разкажи ми всичко.

Ник разказа всичко, което си спомняше от деня. Накрая Сайлъс замислено и бавно поклати глава.

— Загазил ли съм? — попита Ник.

— Никой Оуенс — отвърна Сайлъс, — здравата си загазил. Но мисля, че ще оставя родителите ти да решат какво е подходящото наказание. Междувременно трябва да се отърва от това.

Визитката с черни краища изчезна в кадифената пелерина, а след нея, както умеят всички същества от неговият вид, изчезна и Сайлъс.

Ник изхлузи якето през глава и изкатери хлъзгавата пътека към върха на хълма и гробницата на Фробишър. Дръпна ковчега на Ефраим Петифър и започна да се спуска надолу, надолу и още по-надолу.

Върна обратно брошката между бокала и ножа.

— Заповядай — каза. — Излъскана е и изглежда много по-добре.

— ВРЪЩА СЕ! — просъска Гибелта със задоволство в своя задимен глас. — ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА!

Бе дълга нощ.

Ник мина сънено и леко нащрек покрай гроба на мис Либърти Роуч („Похарченото е загубено, дареното остава навеки, ти, който четеш това, бъди щедър“), покрай последния дом на Харисън Уестууд, енорийския пекар, и жените му Марион и Джоан, и се отправи към неосветената земя.

Господин и госпожа Оуенс бяха починали няколкостотин години преди да бъде решено, че е грешно да се бият деца, и господин Оуенс със съжаление изпълни дълга си, от което задните части на Ник още боляха. Но от разтревоженото изражение на госпожа Оуенс го заболя повече от който и да е бой.

Когато стигна желязната ограда покрай неосветената земя, Ник се плъзна между пръчките.

— Ехо? — повика тихичко той, но никой отговори. Нямаше и сянка под глогината. — Надявам се, че не съм забъркал и теб в неприятности.

Отново нищо.

Ник беше върнал джинсите в градинарската барака — беше му по-удобно в сивия саван — но задържа якето. Харесваше му да има джобове.

Когато отиде в бараката да върне джинсите, взе малката коса от мястото й на стената и сега с нея се нахвърли върху копривата, покрила неосветената земя. Навсякъде се разхвърчаха стръкове, и Ник продължи да сече и да коси, докато не остана нищо, освен бодливо стърнище.

Щом свърши с това, той извади от джоба си тежкото преспапие, в което блестяха най-различни цветове, извади и бурканчето с боя и четката.

Потопи четката в боята и внимателно изрисува с кафяво по преспапието буквите „Е. Х.“, а под тях написа…

Наближаваше време за лягане, а известно време нямаше да е добре да закъснява.

Ник постави преспапието на земята там, където до преди малко бе покрито с коприва и където смяташе, че трябва да е главата й. Спря за миг само колкото да погледне стореното, после мина през оградата и тръгна обратно нагоре по хълма.

— Не е зле — чу зад себе си закачлив глас, долитащ откъм неосветената земя. — Никак не е зле!

Ник се обърна, но не видя никого.