Кодът на Атлантида

24.

Залата на акордите

Археологически обект „Атлантида“

Кадис, Испания

14.09.2009

— Какво означава това? — попита Мурани, докато лъчът на фенера му играеше върху камъка, който бе привлякъл вниманието на лингвиста.

— Не зная — отвърна Лурдс.

Думите им се понесоха из пещерата и отекнаха обратно.

— Надписът е същият като върху стената, нали? — Нетърпението на Мурани растеше. Намираше се в опасна ситуация. Засега швейцарските гвардейци признаваха авторитета на Обществото на Квирин, но не бяха единни и Мурани знаеше това. Щяха да откажат да убият Лурдс, Себастиан и останалите. Гвардейците, които пазеха Себастиан, вече бяха на път да се разбунтуват. Мурани не можеше да допусне да останат живи.

Но нали именно затова бе довел Галардо и хората му тук. Може би лейтенант Сбордони и подчинените му щяха да изпълнят заповедите, дори и да включват убийство, но заварените тук гвардейци нямаше да го послушат.

Щеше да се справи с това усложнение, когато му дойдеше времето. Засега искаше Лурдс да покаже знанията си. Мурани се закле, че това щеше да е последната възможност за професора.

— Същият е — потвърди Лурдс.

— Стената беше фалшива.

— Не мисля, че това се отнася и за тази.

Мурани направи знак на Галардо и той стовари приклада върху стена. От удара с метала от камъка изскочиха искри и полетяха остри отломки.

Резкият звук отекна в залата.

— Плътна е — изсумтя Галардо.

Лурдс наклони глава настрани и се заслуша.

Мурани предположи, че слуша ехото, но не знаеше защо. Професорът го бе изненадал. Кардиналът беше очаквал той да се моли за живота си. А вместо това Лурдс сякаш бе още по-запленен от това, което става.

Самият Мурани едва сдържаше нетърпението си. Беше мислил за Книгата на познанието от години, откакто бе научил за съществуването на петте инструмента от книгата, която останалите членове на Обществото на Квирин бяха пропуснали в собствените си архиви.

Раздвижи пръсти около дръжката на пистолета. Оръжието стоеше непривично в ръката му, но той беше наясно как да го използва. Достатъчно наясно беше и със себе си и знаеше, че ще го използва, ако намери за нужно.

За момент се запита дали Лурдс не се мъчи да спечели време. Ако…

— Ударете отново — каза Лурдс. Очите му не се откъсваха нито за миг от стената.

— Сам си я удари — отвърна Галардо.

Обхванат от нетърпение и вероятно несигурен дали не е избрал погрешната страна, лейтенант Сбордони удари стената с карабината си. Звукът отново отекна в помещението.

— Това място е като акустична зала — обади се Лесли.

Веднага щом каза това, Мурани също се сети, че му прилича точно на това. Или на преддверие на църква.

— Още веднъж — каза Лурдс.

Сбордони отново удари стената.

— Ударете другаде.

Лейтенантът замахна с карабината и удари.

Този път Мурани чу и двойната модулация на удара. Пещерата имаше толкова добри акустични качества, че звукът беше ясно различим.

— Помогнете ми. — Лурдс освети стената. — Тук трябва да има някаква уловка. Лост или нещо такова.

— Защо? — попита Мурани.

— Зад тази стена има затворено пространство — каза Лурдс.

— Друга пещера ли?

Лурдс поклати глава, докато опипваше линиите на гравюрата.

— Няма толкова място… Звучи като глас.

— Стената е дебела не повече от няколко сантиметра — каза Сбордони и я огледа. — Мислите, че нещо е скрито в картината ли?

— Отстъпете. Осветете колкото се може по-добре. — Лурдс също отстъпи.

Известно време всички стояха в тишина. Изведнъж чуха нежен ромон в камъка.

— Какво е това? — попита Галардо.

— Морето — каза отец Себастиан. Гласът му беше стържещ и груб от удара, който бе получил от здравеняка. — Стените на пещерите са единствената преграда, която не позволява на океана да запълни това място. Счупите ли я, ще удавите всички ни.

Тези отрезвяващи думи изнервиха мнозина от гвардейците. Галардо и хората му като че ли също не бяха особено доволни от положението, в което се бяха озовали.

— Стените ще издържат — каза Мурани. — Просто се опитва да ви изплаши.

Но знаеше, че тактиката на сплашване действа. Тези хора не вярваха в бог и в мисията, която му беше наложена.

— Виждали ли сте тази картина? — попита Лурдс.

— Да — отвърна Мурани. — Прилича на илюстрацията от книгата в архива.

— Носите ли я?

— Не.

Лурдс изглеждаше разочарован.

— Нямаше да е зле да имаме нещо за сравнение. — Заоглежда стената и Мурани виждаше, че е изцяло погълнат от проблема, напълно забравил, че животът му виси на косъм.

Изумен от поведението му, Мурани затърси някакви разлики в изображението. Приличаше точно на онова в книгата.

С една разлика.

— Книгата — каза Мурани. — Книгата в ръката на Първия син.

— Какво за нея? — Лурдс пристъпи напред, за да я разгледа по-подробно.

— На илюстрацията, която съм виждал, тя беше затворена, а не отворена като тази.

Лурдс докосна книгата с показалец.

— Трябва ми нож — каза той и протегна ръка настрани.

— Как ли пък не — отвърна Галардо. — Ти си пленник, а не гост.

— Дай му ножа — нареди Мурани. — Имаш пушка. Какво може да направи той с един нож срещу стрелците ти?

Галардо подаде автоматичен нож с дванайсетсантиметрово острие.

Лурдс го отвори и започна да драска очертанията на книгата. Изведнъж острието потъна в една от линиите. Усмихвайки се, Лурдс пъхна ножа напред.

Нещо в стената изщрака. Звукът отекна в залата. После отзад се разнесе гневно стържене и изпълни пещерата с неприятен шум.

Внезапно стената хлътна назад и разкри скрити процепи, които досега бяха покрити с прах. Стената се плъзна петнайсетина сантиметра назад, след което изпълзя наляво.

Зад нея имаше друга гравюра, която отново изобразяваше петте инструмента. Този път бяха подредени в различен ред.

Под картината имаше десет квадрата. Лурдс натисна един от тях. Нещо се раздвижи в стената и почти в същия момент силно мелодично „бом!“ изпълни залата.

Лурдс вече се движеше с фенер в ръка към мрака.

— Натиснете бутона още веднъж.

Мурани махна на Сбордони да тръгне след Лурдс и каза на Галардо да натисне отново квадрата.

Мелодичният звън се повтори.

Лурдс промени посоката, в която вървеше, и насочи лъча нагоре.

— Отново — извика той, след като ехото заглъхна.

„Бом!“

Мурани чу звука почти директно над себе си. Лъчът на фенера му последва този на Лурдс по тавана на пещерата.

— Отново — извика Лурдс.

Този път Мурани видя как един чук удря сталактита горе. Чукът не беше голям и изглежда бе направен от кост. Към него бе прикрепена златна жица, която изчезваше в една дупка в тавана.

— Отново.

Чукът се задвижи и удари сталактита.

„Бом!“

— Натиснете друг бутон — нареди Лурдс.

„Бом!“

И този звук предизвика кратко търсене, което завърши с откриването на друг костен чук, задвижван от златна жица.

— Залата — невярващо рече Лурдс, докато осветяваше с фенера си наоколо. — Превърната е в музикален инструмент.

Наташа изцеждаше максималното от пикапа в тъмното и летеше с бясна скорост по наклонения път. Следеше одомера13 и отброяваше всеки сто метра.

— Внимавай! — дрезгаво извика Гари.

Тя видя със закъснение носещата се към тях стена. Рязко зави, за да избегне сблъсъка, но гумите се плъзнаха по влажния каменен под. Атлантическият океан бе наблизо и въздухът беше много влажен. След време това щеше да предизвика промени в системата от пещери и може би дори да убие бактериите и гъбичките, чиято естествена среда беше тук.

Пикапът се блъсна с такава сила в стената, че костите им се разтресоха. Наташа реши, че колата се е заклещила. Задните колела се въртяха върху камъка, без да намерят сцепление.

Светлините на преследвачите наближаваха.

Гари изруга и изби счупения прозорец навън. По-голямата част от стъклото падна в скута му.

— Сега вече мислиш ли, че щеше да е по-добре да останеш? — попита Наташа.

— Мъничко повече, отколкото преди — Призна Гари. — Но трябва да отбележа, че определено не исках да идвам от самото начало. Още от онова нападение в Александрия.

Наташа се усмихна мрачно и отново натисна газта. Пикапът полетя напред.

Малко по-нататък пещерата отново се разшири. Наташа разпозна залата, която бе виждала толкова много пъти по телевизията. В следващата бяха открили всички онези гробове.

Бърз поглед напред показа, че вече няма накъде да продължат. Тя натисна рязко спирачки и завъртя волана. Гумите отново изгубиха сцепление и пикапът се плъзна странично. Преди да успее да спре, колата се блъсна в един спрял булдозер. Наташа удари главата си и едва не изгуби съзнание.

Миризма на бензин изпълни кабината.

Не всички коли гърмят — помисли си тя. — Това става само по американските филми.

Но знаеше също, че се взривяват достатъчно често, за да оправдаят бързата евакуация. Беше виждала подобни инциденти в Москва. А и преследвачите вече почти ги настигаха.

Сграбчи рамото на Гари и го разтърси.

— Излизай!

Гари я погледна. От аркадата над едното му око течеше кръв.

— Мислех си, че сме мъртви.

— Още не сме. — Наташа се хвърли с цялата си тежест върху вратата и я отвори. Измъкна се навън и пистолетите се озоваха в ръцете й, докато другите коли се носеха към нея.

Това са работници — напомни си тя. — Просто си вършат работата. Не са Галардо и хората му. Не са убийците на Юлия. Трябваше да внимава и да не забравя това.

Гари не можеше да се измъкне от неговата страна и се наложи да се прехвърли през мястото на шофьора. Тръгна да търси прикритие зад машините, като се олюляваше несигурно.

Куршуми се забиха в пикапа и Наташа видя трима швейцарски гвардейци, застанали на пост край един фургон. Изпъкваха в тъмнината на пещерата заради опънатите около тях кабели с крушки.

Наташа сграбчи Гари и го блъсна под булдозера. Изруга наум. Случвало й се бе да попада в тесни пространства в Москва заедно с Черновски, но сегашната ситуация никак не изглеждаше добре.

Тогава забеляза струя бензин, която образуваше локва под пикапа. При целия метал и камък наоколо всеки момент можеше да се очаква искра.

Работниците успяха да спрат, но куршумите на гвардейците моментално свалиха някои от тях и накараха останалите да се скрият.

— Добре — обади се Гари. — Онези са лошите.

Нещата винаги опират до избор, помисли си Наташа. Нямаше причина да стрелят по работниците, освен ако залогът не се беше вдигнал значително. Помисли си за миг за Лурдс и се запита в каква ли беда се намираше в момента.

И тогава един заблуден куршум улучи пода наблизо и подпали локвата бензин. Тя пламна мигновено.

— Мърдай! — Наташа сръга Гари с глава и го засили към другата страна на булдозера точно когато пламъците под пикапа подскочиха нагоре и подпалиха резервоара.

Експлозията не беше голяма като по филмите, но ударната вълна събори Наташа и пръсна огнени отломки във всички посоки.

Тя скочи отново на крака и продължи напред. Насили се да използва периферното си зрение и да не се опитва да гледа право към швейцарските гвардейци. Много укрития се издават от случайния блясък на око. Хвърли се от другата страна на булдозера и насочи пистолета си само колкото да изстреля три куршума. Поне един от тях улучи втурналия се напред гвардеец в лицето и го просна на земята. Другите двама се прикриха.

Докато удържаше позицията си, с пламнали от дима нос и гърло, Наташа видя как един от гвардейците се подава от укритието си и мята граната към фургона.

Оказа се, че гранатата е запалителна. Глухият звук от възпламеняването й достигна до ушите на Наташа. Моментално лумна огън и обхвана едната страна на фургона.

— Вътре има хора! — извика Гари.

Наташа погледна към прозорците и видя долепените към стъклото лица.

— Заключени са! — викна Гари.

— Знам.

— Не можем да ги оставим да изгорят.

— Знам. Нека помисля.

Но време за мислене нямаше и Наташа го знаеше. Все още имаше двама въоръжени…

Гари изскочи от прикритието си и се втурна към фургона. Един от гвардейците се изправи и го простреля. Докато Гари падаше, Наташа се прицели в мъжа в тъмното, ориентирайки се по пламъка от дулото. Изстреля няколко куршума и не спря, докато гвардеецът не рухна на земята.

Зад нея се чу търкане на гьон върху камък. Разбра, че другият гвардеец я е заобиколил, и приклекна рязко. Куршумът я улучи в бедрото и я просна на пода.

Проучването на бутоните показа, че всеки от тях е свързан с костен чук. Лурдс огледа внимателно сталактитите и установи, че всички са грижливо оформени. Пещерата не растеше, така че сталактитите не се бяха променили през хилядолетията.

— Виждал съм подобно нещо — каза Лурдс, застанал отново пред гравюрата с Първия син. — В пещерите Лурей във Вирджиния. Там се намира Големият сталактитен орган, но той се основава на най-стария музикален инструмент, откриван някога — литофона. Обикновено литофоните се правели от каменни пръчки с различна дължина. Или от дърво.

— Като ксилофона — каза Мурани.

— Именно — кимна Лурдс. — Същият дизайн е използван и при Големия сталактитен орган. Чукчетата се задействат от електричество. Дори съм чувал, че продават записи на композициите.

— Но какво търси това нещо тук?

Лурдс освети символите под бутоните.

— Ако искайте вярвайте, но според мен това е аларма. Ако задействаме правилната последователност, тя може би ще разкрие Книгата на познанието.

— Ами ако задействаме погрешната? — поинтересува се Галардо.

— Имате предвид, че може да има капан ли? — попита Лурдс. Тази възможност изобщо не му бе минавала през ума. Беше хипнотизиран от всичко наоколо.

— Да.

— Тогава ще се накиснем.

Галардо не изглеждаше особено въодушевен от перспективата.

— Номерът е да не се накиснем. — Лурдс заразглежда стената, като премисляше всичко научено. — Пазителите вярват, че инструментите са ключът към „Удавената земя“. Надписите върху стените съобщават, че ключът е от пет части.

— Мислех си, че това е само следа към скритото помещение — каза Мурани.

— Може би има и нещо повече — каза Лурдс. — Да погледнем още веднъж.

Мурани прати Сбордони за инструментите. Когато той ги донесе, всички ги разучиха отново. Шумът на морето се чуваше от другата страна на стените и отекваше в залата.

Изведнъж отец Себастиан се хвърли напред и успя да избегне швейцарските гвардейци. Стъпка барабана и го разби на парчета, преди отново да го уловят.

— Не му помагайте! — изкрещя отец Себастиан на Лурдс и гвардейците. — Той смята да използва Книгата на познанието! Направи ли го, божият гняв ще се стовари отново върху нас!

Мурани насочи пистолета си към свещеника. Нямаше съмнение, че щеше да го убие.

Лурдс премести тежестта си и сграбчи китката му навреме, за да извие ръката на кардинала нагоре. Куршумът рикошира в тавана.

Галардо го удари с такава сила, че Лурдс рухна на колене. Болка избухна в главата му и той усети металния вкус на кръв. Опита да се изправи, но краката му сякаш бяха станали от гума.

Мурани свали пистолета, но трима швейцарски гвардейци вече бяха застанали пред отец Себастиан, създавайки жива стена между него и дулото.

— Не — каза единият от тях, онзи с белега на лицето си. — Няма да има убийства на това място. Тук сме да свършим делото на Обществото на Квирин. Ако намерим Книгата на познанието, тя трябва да бъде скрита.

Мурани не каза нищо, но Лурдс видя, че ситуацията не му харесва. Между швейцарските гвардейци имаше разкол. Оформиха се две групи, едната на страната на отец Себастиан, а другата — на Мурани.

Лурдс се озова помежду им, а това не беше подходящото място. Сведе поглед към барабана, за да види дали може да го спаси. Инструментът представляваше плетеница от изпочупена керамика и кожени върви. За щастие парчетата бяха големи. Реши, че ще успее да ги сглоби. Надписите на двата езика също изглеждаха възстановими.

И тогава видя надпис от вътрешната страна на един фрагмент — серия линии, върху които имаше знаци.

— Какво е това? — Мурани коленичи до Лурдс.

— Мисля, че е нотопис, може би диатонична скала — отвърна заплененият Лурдс. — Древните гърци са работили върху теорията на музиката. Разделили я на родове и развили три основни типа. Диатоничната музика се използвала при по-пищни церемонии и в храмове, а по-късно станала известна като григорианска.

— Възможно ли е това да е ключът, за който се говори в надписа?

— Не зная. Може би… — Преди да успее да довърши, Мурани разби звънеца.

Лурдс едва не извика при счупването на артефакта.

Но надписът от вътрешната страна се четеше ясно.

Парчетата трябваше да се съединят, за да се видят изписаните ноти. Мурани бързо счупи цимбала, флейтата и лютнята. Хилядолетия история си отидоха завинаги. Но във вътрешността на всеки от инструментите се криеше нотопис.

— Вървят в установения ред, нали? — попита Мурани. — Както са показани на гравюрата?

— Кой знае? Може би.

Мурани подреди нотите на земята и отново прокара пръсти по бутоните. После засвири.

Пещерата оживя от музиката. Лурдс бе обзет от трепетна възбуда. Прекрасните тонове донякъде прогониха страха му. Лесли застана до него, докато отгласите на музиката изпълваха пространството. Хвана го за ръка. Стисна го здраво.

За секунди след изсвирването на последната нота не се случи нищо. Изведнъж се разнесе експлозия, последвана от стрелба. Всички се обърнаха към пещерите, откъдето идваха гърмежите.

Двете фракции на швейцарските гвардейци се разделиха на още по-голямо разстояние помежду си. Бяха насочили карабини едни срещу други и като че ли и двете страни бяха готови да убиват или да умрат за каузата си.

Тогава от камъните в центъра на пещерата се чу стържене и всички рязко обърнаха глави натам. Боботенето изпълни залата, многократно отразявано от стените.

Пред очите на Лурдс подът в центъра се отвори като ирис. Хитро изработени каменни зъби се плъзнаха настрани, разкривайки яма. В мрака се появи златно сияние.

Лурдс незабавно закрачи напред. Лесли се вкопчи в ръката му и тръгна след него.

Мурани обаче го изпревари и пръв стигна ямата. Насочи към нея фенера, а после и пистолета.

За своя изненада Лурдс се поколеба при мисълта, че долу ги очаква някакъв демон от Стария завет. Не вярваш в такива неща, напомни си той. Но тук, при цялото зло около него, с всички невъзможни неща, които бе открил досега, изведнъж откри, че може да повярва във всичко. Стисна още по-здраво ръката на Лесли и пристъпи напред.

Течен огън изгаряше страната на Гари. След като го улучиха, за момент бе забравил как се диша. Това го уплаши повече от всичко друго, с което се бе сблъсквал някога през живота си. И това бе показателно, защото на няколко пъти вече му се бе случвало да се разминава на косъм, откакто двамата с Лесли се забъркаха с Лурдс и Наташа.

Ставай, велик чекиджия такъв! Онези там ще се изпекат, докато се излежаваш!

Мъчително, уплашен да не го улучи още някой куршум, защото все още чуваше отекващата в пещерата стрелба, Гари се изправи на крака. Чувстваше се замаян, но успя — и това адски го изненада.

Съсредоточи се върху дишането и ходенето. Последното се оказа по-скоро залитане, но все пак беше нещо. Усети горещата вълна от фургона, когато го приближи.

Хората вътре вече бяха счупили стъклото на един от прозорците, но той бе прекалено малък, за да могат да се измъкнат през него. Надаваха отчаяни писъци към него.

Замайването се засили. Усещаше как мракът отхапва от крайчеца на съзнанието му и дебне момент да го погълне.

Зад него се чуха още резки трясъци от стрелба.

Да не би да печелим? — запита се той, макар да не виждаше как е възможно.

Когато стигна фургона, жегата почти го отблъсна обратно. Но той устоя и се насили да се пресегне към вратата. Някой беше пъхнал лост в дръжката й, за да попречи на хората да избягат. Сграбчи го. Нагорещеният метал изгори ръката му, но успя да издържи, колкото да го издърпа. После го хвърли настрана.

Мъжете се изсипаха навън от фургона. Двама го сграбчиха под мишниците и го извлякоха по-надалеч от огъня. Всички говореха италиански и Гари не можеше да разбере какво казват.

Тъкмо когато започваше да му просветва, че наистина е станал герой и са го надупчили заради това, потъна в черна бездна.

В стените на ямата бяха издълбани стъпала, които водеха надолу. Макар че лъчът от фенера на Лурдс се присъедини към този на Мурани, мракът не отстъпи достатъчно, за да разкрие какво има там.

Сиянието като че ли бе концентрирано на дъното на ямата.

Мурани насочи пистолета към Лурдс.

— Вие първо — нареди кардиналът.

Лурдс понечи да възрази и осъзна, че от това няма да излезе нищо добро. Но това бе само малка част от причината да заслиза по стъпалата. Другата, по-голямата, беше, че трябваше да види какво има там.

Ако атлантите, или както са се наричали, толкова много са държали да скрият Книгата на познанието, какво друго можеше да се пази в така сложно изработено място като това?

Най-разумното бе да насочи фенера към зейналата бездна и да види какви клопки — в буквалния смисъл на думата — го чакат отпред. Но Лурдс знаеше, че нито той, нито Мурани ще изтърпи едно по-предпазливо проучване на обекта.

Някой ден това твое любопитство ще те убие — укори се Лурдс.

Ямата беше по-студена от помещението горе. Шумът от морето също се чуваше по-силно. Лурдс непрекъснато се питаше колко ли дълбоко под повърхността се намират в момента. Най-малко на петдесет-шейсет метра. И на три километра от входа към пещерите.

Стъпалата бяха тесни и къси, едва успяваше да сложи крака си върху тях. Не беше виждал тела на атланти, но бе склонен да се обзаложи, че са били дребни.

Чу стъпки зад себе си. Когато спря и се обърна, видя Лесли да се спуска след него.

— Долу може и да не е безопасно — посочи той.

— И горе не е — отвърна тя.

— Предполагам.

— Не мога да те оставя да вървиш сам.

Лурдс й се усмихна бегло. Можеше да го остави сам, и двамата го знаеха. Сто на сто любопитството я подтикваше толкова, колкото и самия него.

— Да се надяваме, че това ще се окаже умна постъпка. — Обърна се и продължи надолу към мрака.

В края на стъпалата имаше врата. Не беше заключена и се отвори леко навътре още при първото докосване. Въздухът бе застоял и влажен, но в него се долавяха и миризми, които внезапно накараха сърцето на професора да забие по-бързо и прогониха остатъците от страха му.

— Надушваш ли това? — възбудено попита Лурдс и тръгна с подновена увереност напред. Моментално разпозна миризмата, щеше да я помни до последния си дъх.

— Кое? Прахта ли?

— Пергамент — каза Лурдс. — Мастило. И то много.

Освети стаята и остана поразен при вида на рафтовете. Книгите бяха подредени спретнато покрай стените и по петте свободно стоящи лавици на пода.

Отиде до най-близката и извади една книга. Беше подвързана в яркосин, подобен на кожа материал — или кожа, каквато Лурдс не бе виждал досега. Но кожата не би оцеляла хиляди години, без да покаже някакви признаци на стареене. А тази книга — всички книги — сякаш бяха написани току-що.

Балансира книгата на лявата си подлакътница и я отвори с лявата си ръка. В дясната държеше фенера. Заради белезниците упражнението се оказа трудно. Знаци, същите като онези, които бе дешифрирал върху инструментите, изпълваха снежнобелите страници.

Отново освети помещението. Бяха стотици, а може би хиляди, наредени по лавиците. Заглавията загатваха за история, биографии, науки и математика.

— Боже мой — тихо пророни Лурдс. — Това е библиотека.

— Само това ли виждаш? — Гласът на Лесли бе някак отнесен. — Ами това?

Лурдс проследи лъча на фенера й, докато Мурани, Галардо и останалите влизаха в стаята.

Привлечена от красотата пред нея, Лесли протегна закопчаните си ръце да докосне кехлибарената статуетка в края на една от лавиците. Светлината заблестя върху полираната повърхност и запали златни вени във вътрешността й.

Статуетката бе висока почти метър и двадесет и изобразяваше мъж, който държеше модел на Слънчевата система в ръката си. Шест планети с различни размери обикаляха около централната звезда.

— Възприемали са слънчевата система като хелиоцентрична — каза Лурдс. — Изпреварили са с хиляди години всички останали. И пропорциите на планетите изглеждат верни. — Отново погледна книгите, изпълнен с благоговеен трепет.

— Толкова ли е важно? — попита Лесли. — Мислех си, че всеки знае, че планетите се въртят около слънцето.

— Не. Църквата дори хвърлила Галилей в тъмница като еретик, защото се осмелил да говори подобни неща?

— Майтапиш се.

Лурдс не можеше да повярва, че тя не знае това.

— Не, не се майтапя.

— Никога не съм си падала по астрономия — призна Лесли.

Подобно на дете в сладкарница, Лурдс тръгна по пътеките и затърси заглавия, които можеше да разчете.

— Имаш ли представа каква мъдрост е била скрита тук през всички тези години? Даваш ли си сметка какво влияние би оказала тя на света, ако бе станала достояние и на другите култури?

— Значи приемам, че всички тези стари книги са голяма работа.

— Много голяма работа. — Главата му се завъртя от възможностите. Отново се замисли за всичко изгубено в Александрийската библиотека. Цял свят от древно познание… тук… на една ръка разстояние. Не можеше да повярва.

— Лурдс — нетърпеливо се обади Мурани.

Лурдс се обърна и яркият лъч на фенер го заслепи. Вдигна закопчаните си ръце, за да се предпази.

— Какво?

— Къде е Книгата на познанието? — остро попита Мурани.

— Не зная. Трябва да е някъде тук.

— Тук — извика Лесли.

Лурдс проследи гласа й през лавиците. Другите също тръгнаха към нея.

Веднага щом работниците избягаха от фургона, Наташа разбра, че последният оцелял гвардеец е преминал от нападение в отбрана.

Прибра пистолетите си и взе карабината и патрондаша на онзи, когото беше застреляла. Преметна лентата през раменете си и провери пълнителя. Беше почти пълен.

Хубаво беше отново да разполага с истинско оръжие. Спокойно, знаейки, че противникът й може да избира само между две посоки, Наташа приклекна в сенките до булдозера и зачака. Гадно й беше, че не можеше да иде при Гари. Той лежеше в безсъзнание на студения каменен под. Някои от работниците обаче се грижеха за него. Надяваше се да е все още жив. Надяваше се онези, които беше спасил, сега да спасят него.

Гвардеецът изскочи от прикритието и се затича към колите на работниците. Беше предпочел да спаси собствената си кожа, вместо да се присъедини към другарите си в следващата пещера.

Наташа опря приклада в рамото си, проследи го няколко крачки и натисна спусъка. Куршумът го улучи във врата непосредствено под каската. Гвардеецът падна и не помръдна.

Пещерата беше разчистена и Наташа изтича към Гари. Работниците се разбягаха, явно уплашени от пушката й. Много от тях се насочиха към колите с намерението да се ометат по-бързо.

Гърдите на Гари се надигаха и спускаха. Още беше жив.

Наташа погледна към един от работниците.

— Ти — каза тя с властния тон на ченге.

— Аз ли? — уплашено я погледна мъжът.

— Приятелят ми ти спаси живота. Искам ти да спасиш неговия.

— Разбира се. — Мъжът извика свой колега и двамата вдигнаха Гари от земята.

— Внимателно — каза Наташа.

Мъжът кимна и се насочи към една от колите. Извика на шофьора и пикапът даде на заден ход към тях.

Двамата предадоха Гари на протегнатите за помощ ръце и се качиха в каросерията.

Наташа ги гледаше как заминават. След по-малко от минута пещерата беше опразнена. Тя насочи вниманието си към пещерите напред, но изведнъж сякаш се разрази трета световна война.

Лесли стоеше в дъното на помещението до стъклената витрина под мозайка от разноцветни камъчета. Мозайката изобразяваше Първия син, който стоеше на поляна и вдигнал ръцете си, призоваваше мъже и жени от някаква мрачна гора, пълна с демони и противни зверове.

Лурдс прочете на глас надписа под картината:

— „Нека в най-скоро време да бъдем призовани обратно у дома“.

На една малка масичка бе поставена кутия от чисто ковано злато. Имаше и папирус с надпис. Лурдс го освети и го прочете наум.

— Можете ли да го преведете? — остро попита Мурани.

— Да.

— Направете го тогава.

Написаното бе кратко и по същество.

— „Тук лежи Книгата на познанието. Отнехме я от Първия син божий, който дойде в Градината да бъде наш пастир. Молим се бог да прости греховете ни.

Когато Кулата падна, след като я издигнахме, за да се изкачим до небето, настъпиха тежки времена. Воювахме помежду си, защото вече нямахме общ език. Само малцина от нас успяха да го научат отново. Заклехме се, че няма да го продадем на никого. Но книгата е божия и винаги ще има такива, които си мислят, че могат да бъдат могъщи като него.

Те грешат.

След като потънахме в морето, неколцина от нас оцеляха в пещерите. Но разболяваме се от непозната болест, която ни последва в дълбините“.

— Може ли болест да оцелее толкова дълго? — попита Галардо.

— Не — отвърна Мурани. — Освен това имаш други проблеми, за които да се тревожиш.

— Най-вероятно всички бактерии или вируси са загинали от баротравма — каза Лурдс.

— Това пък какво е? — подозрително попита Галардо.

— Като се има предвид, че тези зали са сухи и част от хората са оцелели — поне за известно време, — пещерите са се превърнали в огромна барокамера. Иначе казано, кислородът в тях е увеличил налягането си. Същото се случва и когато се гмурнете за по-дълго време на дълбочина повече от тридесет и шест метра. Затова водолазите трябва да минат през декомпресия и да изплуват бавно. Или да използват камера за декомпресия, наричана също барокамера. Баротравмата е резултат от промените в налягането вътре в тялото, когато не е изравнено с външното.

— Явно си имал връзка с гмуркачка — кисело рече Лесли.

Лурдс изобщо не проумяваше как е възможно да прави сцени на ревност при обстоятелства като тези. Но нямаше съмнение, че е сцена. Вече неведнъж се бе справял с тях. Между другото, тя беше права. Наистина бе излизал с жена, инструктор по гмуркане. Много красива и гъвкава инструкторка от Гърция.

— Разболяват се, защото са под водата — каза Галардо.

— Да. Хората са се опитвали да живеят под вода на различни места, като „Коншелф“ на Жак Кусто, „Сийлаб“ и „Акуериъс“. Повишеното налягане, на което са били подложени и оцелелите тук, може да причини асептична костна некроза, или загуба на кръв в костите. Възможно е ръцете и краката им да са гангренясали. — Лурдс замълча за момент. — Трябва да е била ужасно болезнена смърт.

— Има ли още нещо написано? — попита Мурани.

Лурдс продължи да чете.

— „Зная, че не ми остава да живея дълго, може би само още няколко дни, но искам да оставя това предупреждение за всеки, който намери тази Книга. Ако е рекъл бог, островът никога няма да се издигне отново и греховете ни ще останат погребани в океана. Но вече съм се научил, че бог ще стори както намери за добре.

И тъй, ако намериш тази Книга, ако можеш да прочетеш посланието ми, написано на стария език, който бог ни отне, чуй моето предупреждение. Не чети Книгата. Прибери я на сигурно място, докато бог се върне за нея и отново вдигне този товар от плещите ни“.

— Подписана е от Етан, Историка — завърши Лурдс.

— Назад от Книгата — размаха пистолета Мурани.

Лурдс отстъпи с неохота.

Мурани прибра оръжието в гънките на робата си. Отиде до кутията, махна капака и бръкна вътре. Когато кардиналът извади Книгата, Лурдс искрено се изненада, че той не избухна в пламъци и не се изпари от допира.

Книгата на познанието беше по-малка, отколкото подобаваше на такова значимо произведение. Нищо толкова важно не можеше — или не би могло — да се побере в такива малки размери. Беше Широка към тридесет сантиметра и висока около петдесет, а дебелината й бе не повече от осем сантиметра.

Как бе възможно цялото божие познание да се съдържа в такава книга?

Треперейки, Мурани я отвори. Отначало страницата изглеждаше празна. След това се изпълни със знаци. Появиха се толкова бързо, че Лурдс беше сигурен, че отначало просто не ги е видял.

Мурани впери поглед в текста. Изглеждаше разгневен, обезсърчен и втрещен. Вдигна очи към Лурдс и му подаде книгата.

— Прочетете това — заповяда кардиналът.

Лурдс зачете, но знаците играеха пред очите му. Сякаш се движеха и вълнуваха, трудно беше да ги задържи на едно място.

— „Знай, че това е божията Книга и че словото му е свещено и без…“

Мурани рязко затвори книгата.

— Ще ме научите на този език, професор Лурдс. Фактът, че не мога да я прочета сам, е единственото нещо, което спасява живота ви засега.

Лурдс не успя да измисли какво да каже.

— Галардо, остани с него — нареди Мурани. — Лейтенант Сбордони, трябва да видим дали можем да се махнем оттук.

Лурдс хвърли последен поглед към книгите, преди да го бутнат към стълбите. Не искаше да ги оставя. Искаше да разгледа още от тях. Но Галардо постави ръка на гърба му и отново го бутна. Лурдс едва се задържа на крака.

В Залата на акордите напрежението между двете фракции на швейцарските гвардейци беше стигнало критично ниво. Лурдс разбра това моментално от начина, по който отец Себастиан стоеше под прикритието на едната група.

— Кардинал Мурани — каза Себастиан, — трябва да ми предадете Книгата на познанието.

Мурани го изгледа войнствено.

— Ами ако откажа?

— Тогава ще ви я отнемем — обади се един от гвардейците, онзи с волевата брадичка. — Бих предпочел да не го правя.

— Благодаря, Мартин — каза Себастиан. — Бог познава своите.

— Ти служиш на Обществото на Квирин — обърна се Мурани към гвардееца. — Длъжен си да ми помагаш.

— За да намерим Книгата и да я съхраним — да. Но не и за да я четете — отвърна Мартин. — Тази Книга вече е причинила достатъчно поражения. Трябва да се прибере на сигурно място, за да не вреди още.

— Тази Книга може да даде сили на църквата — рече Мурани. — Може да ни приближи до бог.

— Не. Тя ще стовари божия гняв върху нас — отвърна Себастиан и протегна ръце. — Дайте ми книгата, кардинал Мурани. — Замълча за момент. — Моля те, Стефано, преди фанатизмът ти да предизвика края на всички ни.

За момент Лурдс си помисли, че Мурани ще отговори на молбата. В този миг кардиналът извади пистолета си и застреля Себастиан, преди гвардейците около него да успеят да го защитят.

Това отприщи кървава баня.

Когато запищяха куршумите, Лурдс се метна настрани от Галардо, който също беше започнал да стреля. Снишен колкото се може повече, той изтича към Лесли, сграбчи я за ръката и побягна надолу към ямата, където бе скрита библиотеката. Това беше най-безопасното място, което можеше да намери до края на стрелбата. Навсякъде около него падаха швейцарски гвардейци.

Мурани отвори Книгата и лицето му, дори в разгара на престрелката, бе тържествуващо.

Пещерата се изпълни с шум, после сякаш набъбна от него, а какофонията експлодираше в ехо, което удвояваше грохота. Лурдс почувства земята да трепери под него и замръзна до един висок сталагмит, който им предлагаше известна защита от куршумите.

— Какво е това? — попита Лесли. — Земетресение ли?

— Не — отвърна Лурдс. — Хармонична вибрация. Залата представлява акустична камера, проектирана да поема и усилва звуците.

Шумът на водата около тях стана по-силен.

Стомахът на Лурдс се сви.

— Не — прошепна той. — Мурани отвори Книгата и май е отприщил нещо, което не може да контролира.

Ужасяващи трясъци изпълниха въздуха и за момент заглушиха стрелбата. Тогава стените се нацепиха. Изгладнялото море отвъд каменните стени нахлу вътре и събори хората по земята.

Водата покри пода на пещерата и се понесе към зейналата дупка в центъра на пещерата.

— Не! — дрезгаво изкрещя Лурдс. Понечи да тръгне към ямата, но Лесли се вкопчи в него и го задържа.

— Нищо не можеш да направиш! — изкрещя тя. — Да се махаме оттук!

След всичко, през което бе минал, след всичко, което бе преживял, сега му оставаше само да гледа безпомощно. Изтощен, Лурдс падна на колене, а бушуващата около него вода образува водовъртеж, който се оттичаше направо в библиотеката.

Лесли го задърпа.

— Хайде! Ставай! Ставай или ще умрем тук!

Лурдс се насили да се изправи и с олюляване се затича към изхода на пещерата. Отпред оцелелите при престрелката също бягаха, но неколцина все още продължаваха да се бият.

Докато тичаше, Лурдс мрачно си даде сметка, че нивото на водата се покачва твърде бързо. С всяка следваща стъпка газеше все по-надълбоко и по-надълбоко. Прескачаше мъртви тела, без да изпуска ръката на Лесли.

Тя изпищя от ужас.

— Пести си дъха — извика й Лурдс. — Можем да успеем, но не и ако не си в състояние да тичаш.

Лъжеше. Водата се покачваше с такава скорост, че едва ли някой от двамата щеше да оцелее. Щяха да се издавят като плъхове.

Отпред Мурани спря и посочи към Лурдс. Водата кипеше около кръста на кардинала. Макар да не можеше да чуе гласа му през клокоченето й, Лурдс знаеше, че кардиналът заповядва на хората си да го хванат.

Брадатият Сбордони и трима от хората му се затичаха към него заедно с Мурани.

Лурдс изруга и едва не падна, когато силна вълна го блъсна в гърдите и го повлече напред. Солени пръски ужилиха очите и носа му. За момент го обхвана паника, когато водата го подкоси. После отново намери твърда опора и продължи напред.

Сбордони, останалите швейцарски гвардейци и Мурани го сграбчиха грубо и го издърпаха в пещерата с картините по стените.

Всичко ще бъде унищожено — поразен си помисли Лурдс. Едва забелязваше болката от впилите се в плътта му белезници и напрежението в раменните стави, когато го изтегляха навън.

И тогава се сети за Лесли.

Погледна през рамо и с ужас видя, че я бяха изоставили. Тя се бореше в стихията, но почти без да напредва. Водата пълзеше нагоре по тялото й.

Лурдс запъна крака и се опита да се освободи от мъжа, който го влачеше.

— Престани! — заповяда му онзи.

— Не можете да я оставите тук! — изкрещя Лурдс. — Трябва и помощ!

— Идиот! — извика Сбордони. — Ако се върнеш там, ще умреш!

Лурдс продължи да се съпротивлява. Тогава лейтенантът стовари приклада на карабината си в главата му и едва не го зашемети. Краката на Лурдс омекнаха и се подгънаха под него. Мъжът продължи да го влачи през водата. Доскоро наперената му козя брадичка беше провиснала.

Лурдс се опита да се съсредоточи, но мислите се въртяха безцелно в изтерзаната му от болка глава. Накрая успя да накара краката си да заработят и отново се запъна. Сбордони спря и се завъртя, готов да му нанесе пореден удар с приклада.

Лурдс се опита да се защити, уверен, че този път ще изгуби съзнание. Вместо да го удари, гвардеецът внезапно се вцепени и се свлече на земята. Лурдс едва зърна дупката в тила му, преди да изчезне във водата.

— Лурдс!

Разпозна гласа на Наташа и я затърси с поглед. Не я виждаше никъде. Твърде много укрития имаше сред каменните стени.

— Хванете го! — изкрещя Мурани към другите двама швейцарски гвардейци.

Те тръгнаха към професора, но и двамата рухнаха с дупки в челата, преди да стигнат до него.

Пъхнал Книгата на познанието под мишница, Мурани извади пистолета и го насочи към Лурдс. Преди професорът да успее да помръдне, се чу рязък трясък. Кардиналът направи пирует и падна във водата.

Книгата! — помисли си Лурдс. После се обърна към Лесли. Някак беше успял да задържи фенера си. Тя едва се държеше на повърхността и се мъчеше да плува в бурната вода.

— Вдигни ръце! — извика Наташа.

Лурдс вдигна ръце, без да се замисля. Мислеше си как ли ще спаси Лесли, когато не бе в състояние да спаси себе си. Фенерът му продължаваше да е насочен към младата жена.

Ръцете му внезапно се разтресоха и се разделиха, когато веригата между белезниците се скъса. Звукът от изстрела на карабината отекна в залата.

— Върви! — извика Наташа. — Спаси я!

Той се хвърли във водата и заплува срещу течението. Трудно беше да се придвижва и едновременно да държи фенера към Лесли. Надяваше се, че тя ще използва светлината като фар, за да го намери.

Галардо се движеше бързо в мрака. Знаеше, че трябва да стигне до повърхността, но първо трябваше да изпълни още една мисия, да уреди още едни сметки. Беше успял да установи местоположението на рускинята, когато тя уби швейцарските гвардейци, опитващи се да хванат професора. Намираше се между него и изхода. Можеше да отдели няколко жизненоважни секунди, за да ликвидира тази изкусителна цел. С удоволствие щеше да приключи с нея. Нагазил до гърдите във вода, с пистолет в ръка, Галардо се бореше с течението и напредваше към стената, където я беше видял за последен път.

Озова се зад нея. В другата пещера имаше лампи и светлината я очертаваше на фона на стената. Той се прицели внимателно в тила й.

Когато блясъкът от дулото я освети, Галардо осъзна, че тя не беше обърната с гръб. Гледаше право към него.

Неописуема болка разкъса гърдите и сърцето му. Опита се да дръпне спусъка, но ръцете му не се подчиниха. Отпуснаха се безжизнено и той се помъчи да се отдалечи.

Сърцето му беше спряло. Усети мъртвешката тишина в гръдния си кош.

Изведнъж жената се озова до него. Лицето й беше твърдо като камък.

— Ти уби сестра ми, копеле — изръмжа тя.

Галардо видя последния блясък от дулото, усети как главата му полита назад, а после престана да вижда и чувства.

Лурдс откри Лесли в бушуващите води и сграбчи веригата на белезниците й.

— Дръж се — изломоти той през водата. Краката му едва намираха опора в каменния под, но той продължаваше да си пробива път напред. Плуваше, когато се налагаше.

Сърцето му блъскаше бясно в гърдите и той поемаше дъх на неравни хрипове. Бавно осъзна, че се движи бързо срещу надигащата се вода. Или налягането се изравняваше, или за изпълването на по-голямата пещера трябваше много повече време.

Нямаше никакво съмнение, че библиотеката вече е под водата.

Помъчи се да не мисли за това и се съсредоточи върху осветеното гърло на следващата пещера. Водата вече нахлуваше и там, но все още се виждаха няколко изоставени от работниците коли.

Гърлото, носът и дробовете му горяха, когато най-сетне стигна твърда земя. Опря се в скалата и издърпа себе си и Лесли от водата. Помогна му това, че тя вече можеше да достигне дъното. Двамата заедно продължиха напред.

Лурдс започна да вярва, че в края на краищата може и да успеят да се измъкнат живи.

И тъкмо тогава, подобно на фантом от старите филми на ужасите, които Лурдс бе гледал като дете, Мурани се надигна от водата пред него. Лявото му рамо бе почерняло от кръв, но кардиналът държеше стабилно пистолета в дясната си ръка.

— Спри — заповяда Мурани.

Лурдс зачака Наташа да го застреля, но изстрел не последва. Мурани насочи пистолета към Лесли и Лурдс разбра, че кардиналът ще я убие, а после ще го вземе в плен.

Покрай стената с картините зад тях проехтя изстрел.

Лурдс скочи напред, сграбчи ръката на Мурани, изнесе рамо напред и блъсна мъжа в стената — движение, абсолютно забранено във футбола, но той го използваше винаги когато играта загрубееше. Мурани се опита да го изрита с коляно в слабините, но Лурдс се изнесе настрани и ударът попадна в бедрото му.

Книгата на познанието се освободи от гънките на кардиналската роба, падна с плясък във водата и започна да потъва.

Без всякаква мисъл Лурдс пусна ръката с пистолета и посегна към Книгата. Улови я, преди да изчезне от погледа му.

— Не! — изкрещя Лесли. — Томас, внимавай! — Младата жена с мъка си пробиваше път през водата към тях.

Полуобърнат, Лурдс видя насочения към главата му пистолет; лицето на Мурани се бе превърнало в яростна маска зад дулото. Нямаше начин да не улучи от такова разстояние.

Инстинктивно Лурдс вдигна Книгата на познанието като щит. Блясъкът от дулото освети за миг пещерата и той усети удара на куршума в Книгата. Очакваше, че парчето олово ще разкъса страниците и ще го порази.

Но това не стана.

Сграбчил Книгата в лявата си ръка, той замахна с дясната към Мурани. Но вместо да се съпротивлява, кардиналът се свлече във водата, сякаш внезапно беше останал без кости. Точно между очите му зееше дупка от куршум.

С невярващи очи Лурдс гледаше как трупът на Мурани се понася във водата. Когато обърна Книгата на познанието, не успя да открие дори драскотина по подвързията й.

— Видя ли това? — попита той Лесли, когато младата жена стигна до него. — Куршумът рикошира.

— Да се махаме — задърпа го Лесли. — Хайде!

Лурдс прокара длан по корицата на Книгата. По нищо не личеше, че е била улучена от куршум, но той знаеше, че бе станало точно това.

Наташа се присъедини към тях. Лицето й беше опръскано с кръв, но Лурдс разбра, че не е нейна.

— Галардо е мъртъв — каза Наташа. — Сестра ми е отмъстена.

Лурдс кимна, но вниманието му оставаше насочено към Книгата. Щом куршум не й беше сторил нищо, дали е неуязвима и за вода? Отвори я и установи, че страниците са мокри, но цели. Символите се понесоха пред очите му и той започна да превежда автоматично.

— Не. — Лесли затвори Книгата. — Не и тази. Прочети милион други книги. Милиард други книги. Но не и тази.

Той се подчини бавно и с неохота. Тримата побягнаха заедно към следващата пещера, а водата продължаваше да се покачва.