Кодът на Атлантида

7.

Международно летище „Домодедово“, арест

Москва, Русия

21.08.2009

Лурдс се опита да запази спокойствие, докато седеше в килията, макар да му се струваше, че голите стени без прозорци се готвят да го смажат. Сивата боя допълнително нагнетяваше мрачната обстановка; той имаше чувството, че тя изсмуква целия живот и цвят от помещението и от всичко вътре, в това число и от него. Централната част се заемаше от очукана дървена маса и три стола. Столът на Лурдс беше единственият от тази страна на масата. Стените сякаш излъчваха спомени от бруталните разпити, провеждани тук. Новата Русия може и да не използваше в същите размери тактиката на силна ръка от времето на стария Съветски съюз и на царската полиция преди революцията, но Лурдс знаеше, че онези, които го бяха затворили тук, искаха да го накарат да си спомни за онова жестоко минало.

Бяха взели компютъра, багажа и мобилния му телефон.

Знаеше, че го наблюдават. По голите сиви стени нямаше огледало или затъмнено стъкло, така че вероятно го следяха със скрити камери, вградени в стените или тавана. Всеки път щом се изправеше да раздвижи краката си, пазачът се появяваше на вратата и му казваше да си седне на мястото.

Жената, която влезе, беше прекрасна. Гъста червена коса падаше като водопад върху раменете й. Топлите й кафяви очи го изгледаха преценяващо. Беше облечена в сив делови костюм, който още повече подчертаваше косата и бялата й кожа.

Без да се замисли, Лурдс се изправи на крака. Родителите му го бяха възпитали толкова добре, че уроците казваха своето дори в ситуация като тази.

Жената обаче моментално спря.

— Седнете — нареди тя на английски. Ръката й се плъзна към бедрото.

Лурдс седна. Явно движението й означаваше, че е въоръжена.

— Прощавайте — рече Лурдс. — Но съм научен да се изправям, когато в стаята влезе жена. Просто от уважение. Предполагам, че трябва да благодаря на майка си, че едва не бях застрелян.

Жената остана права. Погледът й беше безизразен и твърд.

— Вижте — продължи Лурдс, — каквото и да съм направил според вас…

— Тишина — заповяда жената. — Вие ли сте професор Томас Лурдс?

— Да.

— Какво правите тук?

— Аз съм американски гражданин с виза за тази страна…

— Само една дума от моя страна — прекъсна го жената — и визата ви ще бъде анулирана и ще бъдете качен на следващия самолет. Разбрахте ли ме?

Лурдс знаеше, че това не е блъф.

— Да.

— В момента сте намирате тук с мое разрешение. Защо дойдохте в Русия?

— За да видя един познат. Иван Хапаев.

— Откъде го познавате?

— Покрай съпругата му.

— Юлия Хапаева.

Лурдс кимна.

— Да. Двамата с Юлия често се съвещавахме по различни въпроси. Аз преподавам…

— Езици — прекъсна го жената. — Да. Известно ми е, но Юлия Хапаева е мъртва.

— Зная. Дойдох да изкажа съболезнованията си.

— Близки ли сте с Иван Хапаев?

Лурдс реши да каже истината.

— Не.

— И сте изминали целия този път, за да видите човек, когото едва познавате, докато оплаква смъртта на жена си?

— Имам и друга работа, заради която дойдох в Москва. Исках да остана достатъчно време, за да видя и Иван.

— Каква работа?

— Изследователски проекти.

— Добри приятели ли сте с Иван?

— Всъщност познавах по-добре съпругата му. Както казах, двамата с доктор Хапаева бяхме…

— Колеги.

— Да.

— Щом сте били толкова близки, би трябвало да ви познавам — каза жената.

— Едва ли бихте могли да познавате всички, с които се е срещала доктор Хапаева…

— Познавам мнозина от тях. — Жената бръкна в сакото си и извади личната си карта. — Името ми е Наташа Сафарова. Доктор Хапаева беше моя сестра.

Сестра! Лурдс се вгледа внимателно в жената и едва сега забеляза приликата. А беше пред очите му през цялото време.

— Разследвам убийството на сестра си, професор Лурдс. — Наташа затвори полицейската си карта и заразглежда лицето му. Беше красив мъж и като че ли бе искрено загрижен за Юлия.

— Защо съм задържан? — попита Лурдс.

— В нощта на смъртта й сте я търсили по мобилния й телефон. Защо?

— За да я предупредя. Надписът от цимбала, върху който работеше, приличаше на надписа върху един звънец, който неотдавна откраднаха от мен и от телевизионния екип по време на студийни снимки в Александрия. Едва не ни убиха.

— Разкажете ми — нареди Юлия.

Разказа й, без да спестява нищо.

— Съжалявам за сестра ви, инспектор Сафарова — добави той, щом приключи. — Тя беше наистина великолепна жена. И страшно много ви обичаше. Все говореше за вас. Разказвала ми е, че майка ви е умряла рано и вие двете сте били много близки. Сигурно ви е много тежко да я изгубите.

Наташа не каза нищо.

— Нямам представа кой е убил Юлия — продължи Лурдс. — Ако знаех, щях да ви кажа.

— Знаете ли защо я убиха?

— Единственото ми предположение е, че е свързано с цимбала.

— Знаете ли какво представлява той? Или кой би могъл да го иска?

— Боя се, че не — поклати глава Лурдс. — Ако знаех, щях да ви кажа и това. И щях да тръгна след тях за звънеца, който откраднаха.

Наташа бръкна в джоба на сакото си и извади визата и паспорта на Лурдс, но нарочно не му ги подаде.

— Бях там в нощта, когато убиха сестра ми — каза тя.

Върху красивото лице на професора се изписа тъга. Наташа усети, че реакцията му е съвсем искрена.

— Съжалявам. Сигурно е било ужасно.

Наташа отмина това и добави:

— Хората, които я убиха и откраднаха цимбала, бяха професионални убийци. — Надяваше се думите й да го сплашат.

Лурдс не изглеждаше изненадан.

— Онези в Александрия също бяха много добри.

— Приятно прекарване в Москва, професор Лурдс. Надявам се да намерите това, което търсите. — Наташа му подаде документите и визитка с телефонния номер, на който можеше да се свърже с нея. — Ако откриете нещо свързано с убийството на сестра ми, искам да съм в течение.

Лурдс прибра книжата в джоба на сакото си.

— Разбира се. С удоволствие.

В този момент Наташа реши, че американският професор е излъгал най-откровено. Оцени по достойнство таланта му.

Уморен и отчаян, напълно сигурен, че сестрата на Юлия не е повярвала на онова, което й беше разказал, Лурдс пристъпи в малкия кабинет до ареста. Лесли го чакаше.

Бяха минали близо два часа. Тя седеше на един от твърдите столове до целия им багаж. Чантата с компютъра на Лурдс беше най-отгоре на купчината.

Лесли стана и го огледа. В очите й се четеше тревога.

— Добре ли си? — попита тя.

— Добре съм — отвърна Лурдс. — През цялото време ли беше тук?

— Да. Обадих се в американското посолство. Пратиха човек, но инспектор Сафарова каза, че не е необходимо да чака. Обеща, че ще те освободи веднага щом те разпита, и той си тръгна.

— Тя наистина ме освободи.

— Защо изобщо те задържа?

— Сложно е. Най-добре е да поговорим някъде другаде — предложи Лурдс. Не искаше да казва каквото и да било, докато са в терминала. Онези от ФСБ обожаваха миниатюрните си играчки за следене. Вдигна куфара си и взе част от багажа на Лесли. Неговият куфар беше с колелца, така че се дърпаше лесно.

Нямаше търпение да излезе навън. След всички часове в самолета и ареста чувстваше лек пристъп на клаустрофобия.

Лесли тръгна към изхода и той я последва.

Наташа стоеше в офиса на охраната и гледаше как професорът и младата жена се движат по течението от човешки тела към агенциите за автомобили под наем. Чувстваше се объркана. Измъчваха я разнопосочни чувства. Никак не й се искаше да пуска Лурдс, преди да е изтръгнала цялата истина от него.

Той имаше някакъв план. Пазеше го по време на разпита, все гледаше да заобикаля. Може би някой по-неопитен нямаше да забележи, но Наташа не беше вчерашна и моментално го усети.

— Нима смятате да го пуснете просто така, инспекторе? — попита спокоен мъжки глас.

Озърна се през рамо и видя, че Антон Караганов е застанал до нея. По-младият мъж й беше партньор, тя — негов старши наставник.

Караганов беше тих и напрегнат. Добър руснак. Пиеше, но умерено, и се отнасяше с уважение към приятелката си. Наташа го харесваше и заради двете качества. Те не се срещаха често у руските полицаи.

— Пускам го, но не искам да остава без надзор — каза тя. — Така че нека да го държим под око.

— Охраната на летището освободи професора.

Галардо седеше в една десетгодишна лада пред терминала. Черната боя бе избеляла от слънцето и колата с нищо не се различаваше от другите като нея. Сателитният телефон бе долепен до ухото му.

— Къде е сега? — попита Галардо.

— Двамата с жената вземат кола под наем. — Мъжът от другия край на линията наблюдаваше недалеч от ареста. Пак той беше съобщил за задържането на Лурдс по-рано.

— Продължавай да наблюдаваш — заръча Галардо. — Не искам да го изпускаме.

Прекъсна връзката и остави телефона в скута си.

В колата имаше още трима души. Ди Бенедето седеше зад волана. Двама от онези, които използваха за операциите в Русия, седяха отзад. Всички бяха въоръжени. По-точно, тежковъоръжени.

Галардо искаше да е възможно по-далеч от Москва. Макар да нямаше признаци, че столичната ФСБ е попаднала на следите на убийците на Юлия Хапаева, той през цялото време имаше чувството, че е на прицел в тази страна. Във Федералната служба за безопасност напоследък работеха доста интелигентни служители. И далеч не всички бяха подкупни.

Няколко минути по-късно видя как Лурдс и младата жена излизат от терминала и се насочват към паркинга на колите под наем. Качиха се в една лада по-нов модел и потеглиха.

— Добре — каза Галардо на Ди Бенедето. — Да видим къде отиват.

Ди Бенедето с лекота се престрои в движението, като засече едно такси. Шофьорът ядосано наду клаксона. По обичайния си маниер Ди Бенедето му отговори със среден пръст и продължи нататък.

Галардо се обади на другите три автомобила, които бе приготвил за пристигането на професора, за да им съобщи местоположението си и да им нареди да се задействат. С повече коли винаги беше по-лесно да следиш изкъсо жертвата си. Ди Бенедето познаваше московските улици. Същото се отнасяше и за останалите шофьори. Галардо беше сигурен, че Лурдс няма да им се изплъзне.

Следяха го на етапи, като често сменяха колите, за да не събудят подозренията му. Вероятността за това беше малка. Въпреки че бе обиколил целия свят, Лурдс не би трябвало да е запознат с тези коварни похвати. И той нито веднъж не даде знак, че е усетил преследвачите си.

Скоро стана ясно накъде пътува професорът.

Галардо отново вдигна телефона, този път, за да говори с Мурани.

Апартаментът на кардинал Стефано Мурани

Ватикана

21.08.2009

Мурани седеше зад бюрото си, покрито с копия на древни карти и стари книги, които бе изучавал години наред. Разкопките на отец Емил Себастиан в Кадис предизвикаха преразглеждане на старите истории и добавиха нови факти към онези, с които разполагаше Обществото на Квирин.

Гледаше умърлушено познатите материали, опитвайки се да ги види с други очи и да изтръгне тайните, които се криеха в тях.

Не тайни — поправи се той. — А една-единствена.

Взираше се в снимките на звънеца и негодуваше, задето водачите на Обществото го бяха отнесли. Страхуваха се от него, изпитваха същински ужас от силата, която представляваше. Звънецът беше първото физическо доказателство за достоверността на легендите, предавани през поколенията за Атлантида и всичко, което бе станало някога.

Въпреки че архиепископите от Обществото на Квирин бяха научили историите от своите предшественици и всеки един избираше наследника си сред духовенството и с одобрението на останалите епископи, досега никой не беше виждал доказателство за съществуването на Тайната.

Когато влезе в Обществото на Квирин, Мурани не вярваше в нея. Църквата пазеше много тайни и някои от тях се бяха оказали само легенди.

Но не и тази. Тази е истинска.

Появата на звънеца постави Обществото в затруднено положение. Едно беше да пази някаква тайна, а съвсем друго — да се приеме, че тя е истина и че има силата да унищожи света.

Или да го преобрази, помисли си Мурани. Именно това беше идеята, в която се бе вкопчил така ожесточено.

Вдигна очи от книгите и картите пред себе си и се обърна към телевизора. CNN повтаряше серия от поредицата „Крайна цел — Атлантида?“, която бяха излъчили снощи.

Взе дистанционното и включи звука.

Репортерът бе млад американец на име Дейвид Силвър.

Мурани разсеяно се запита дали името не е съкратена версия на еврейското Силверман. По свой начин евреите бяха почти толкова лоши, колкото и мюсюлманите. И едните, и другите хулеха Църквата и Истината. През всички тези години неизменно бяха изсмуквали силата на Светия престол.

— … разкопките в Кадис са в напреднала фаза — говореше Силвър. — Но все пак вървят бавно. Както ми бе обяснено, през хилядолетията в района са съществували няколко селища и всяко от тях е оставило следи в стратиграфията на обекта. Обикновено новият град е бил издиган върху руините на стария. Отец Себастиан изглежда много развълнуван от всяка находка.

— Можете ли да ни кажете какви неща се откриват? — попита водещата.

— Преди всичко обичайните артефакти, каквито могат да се очакват на подобни обекти. Сечива. Съдове. Монети.

— Имахте ли възможност да разговаряте с отец Себастиан?

— Да.

— Той потвърди ли, че целта му е откриването на Атлантида?

Силвър се разсмя и поклати глава.

— Както научих, отец Себастиан е много сериозен, щом стане въпрос за работата му. Предпочита да не се впуска в предположения на какво ще попадне екипът му. Всъщност, когато се случваше да говори, той надълго и нашироко обясняваше, че предположенията около обекта в никакъв случай не са предизвикани от нещо, казано от него.

— Тогава откъде се е появила версията за Атлантида? — попита водещата.

— От един местен историк — отвърна Силвър. — Гръцкият историк и философ Платон за пръв път описал прочутата Атлантида в диалозите си „Тимей“ и „Критий“. Според професор Франциско Боливар това описание отговаря много добре на топографията на района.

Картината изчезна за момент, след което на екрана се появиха концентрични пръстени.

— Според описанието на Платон, островът, станал известен като Атлантида, бил даден на бога на морето Посейдон — продължи Силвър. — Голяма част от площта му трябвало да е под водата. За късмет обаче — и за огромно удоволствие на разказвачите, доколкото мога да преценя със скромните си познания — Посейдон срещнал една жена, която живеела във вътрешността. Нищо не се казва за това как се е озовала там. Просто я имало.

Мурани не го бе грижа за снизходително пренебрежителния тон на репортера.

— Посейдон видял жената и се влюбил в нея — продължи Силвър. — От връзката им се родили пет двойки близнаци, все момчета. Посейдон изградил дворец върху една ниска планина на острова. По-нататък се разказва за трите рова, които опасвали града.

Картината на екрана отразяваше описанието на Силвър на планината и трите пръстена, представящи рововете.

— Посейдон нарекъл първородния от първата двойка близнаци Атлант и го направил цар на острова — каза Силвър. — Всъщност Атлантическият океан е кръстен на него. Жителите на острова станали известни като атланти. Те построили мостове през рововете, за да стигат до останалата част от острова. А накрая пробили и отвори през стените им, за да могат през тях да минават кораби и дори да излизат в морето.

На екрана се появи художествена интерпретация на прочутия остров. Кораби с опънати платна се носеха грациозно през каналите и тунелите около прекрасния град в центъра на рововете.

— Всеки от рововете се пазел от стени — каза Силвър. — Според Платон те били изградени от червен, черен и бял камък, който бил изкопан от самите ровове. След това били покрити с орихалк3, пиринч и калай.

Компютърно генерираното изображение заискри с блясъка на отразени от метал слънчеви лъчи.

— Доста живописна картина — отбеляза водещата.

Камерата улови за момент лицето на Силвър, който се усмихна и кимна.

— Навремето вероятно е била. Но един прекрасен ден Атлантида изчезнала.

— Как?

— Платон не знаел със сигурност. Предположил, че атлантите са започнали война с атиняните. Атиняните успели да съберат достатъчно сили да се опълчат срещу враговете си, тъй като атлантите се славели като жестоки поробители.

— Не знаех това.

— Историята е изумително нещо — каза Силвър, сякаш тя беше някакво ново откритие. — Във всеки случай островът бил съсипан от земетресения и наводнения. Твърди се, че само за един ден потънал в океана.

— Но ако Атлантида е била остров, защо отец Себастиан работи в Кадис? — попита водещата. — Обектът не е на остров.

— Не забравяйте, че отец Себастиан не е казвал, че търси Атлантида, а че просто изучава древни руини. И че историите за Атлантида са просто слухове, появили се около разкопките.

— Твърденията, че районът може да е Атлантида, изглеждат доста пресилени. Защо някой би помислил подобно нещо?

— Защото гледана от космоса, тази част на Кадис много прилича на описанието на Атлантида.

Изображението на екрана се промени. Появи се простата диаграма на града с рововете, разположени около него в концентрични кръгове. Мурани гледаше как схемата се наслагва върху топографската карта на района, в който работеше отец Себастиан. Сходството наистина беше голямо. От работата си в Обществото обаче Мурани знаеше, че много други места също биха могли да бъдат добри кандидати.

— Островът може да е станал част от континенталната суша — каза Силвър. — Платон изрично споменава, че Атлантида е била свързана — макар и под водата — с материка.

— Открай време ловците на съкровища търсят Атлантида — каза водещата. — И смятат, че следва да търсят потънал град.

— За известно време тази част от сушата е била морско дъно — обясни Силвър. — Същото се отнася и за по голямата част от Европа. Неотдавна палеонтолозите откриха праисторически кит в една планина в Италия. Но промяната на морското равнище, континенталният дрейф, цунами и какво ли не още биха могли да оголят сушата, да я издигнат или да я изместят към материка така, че тя да се превърне в част от крайбрежието.

Мурани гледаше как макетът все повече съвпада с топографските особености на Кадис. Естествено, налагането на двете изображения едно върху друго беше дело на художник; планът на Атлантида се основаваше на направеното преди хилядолетия описание втора ръка на Платон, а размерите и пропорциите си оставаха предмет на спорове. Но дори за кардинала сходството беше изумително.

— Ако погледнете, можете да видите къде се е намирала Атлантида — продължаваше Силвър. — Може би. При разкопките на отец Себастиан се откри нещо, което би могло да е един от трите рова, както и серия тунели, минаващи през него. Сега вече става ясно защо са тръгнали слуховете.

Телефонът на Мурани иззвъня. Той прекъсна звука на телевизора и вдигна.

— От ФСБ го прибраха — каза Галардо. Нямаше нужда да използват имена. И двамата много добре знаеха за кого става дума.

— Защо?

— Сестрата на археоложката се оказа полицейски инспектор.

Мурани се облегна назад в удобното си кресло и се замисли за последствията.

— Доста неприятно.

— Нямаше да е зле да го знам, преди да тръгна за цимбала — каза Галардо. — Бихме могли да се погрижим още снощи за този проблем.

Мурани мълчаливо се съгласи.

— Не може да й е разказал нещо. Той нищо не знае.

— Знае повече, отколкото ми се иска. Успял е да свърже двата артефакта. Ти знаеше това, защото именно ти ме прати тук.

— Като си помисля, май съм сгрешил с решението си да го оставиш на мира — каза Мурани.

— Имам чувството, че той знае нещо, което ние не знаем. Следим го по петите. Доколкото може да се съди по действията му, има предварително съставен план.

Мурани се обърна към компютъра си и отвори файла на Томас Лурдс. Според мнозина професорът беше най-добрият лингвист на света.

— Телевизионният екип е направил снимки на египетския артефакт — произнесе Мурани, размишлявайки на глас. — Имал е фотографии в хотелската си стая. При наличието на цифрови изображения, надписът върху звънеца би могъл да бъде четлив.

— Мислиш, че го е разчел ли?

Мурани не искаше това да е вярно. Всички учени от Обществото на Квирин бяха изучавали звънеца и снимките на цимбала. Вторият артефакт все още не беше пристигнал във Ватикана. Никой обаче не успя да постигне успех.

Но Лурдс…

Безпокойството го обхвана като паяжина, събуждайки хиляди съмнения едновременно. Не обичаше да рискува. Всичко, сторено досега, всички уловки, към които бе прибегнал зад гърба на останалите членове на Обществото, бяха внимателно претеглени и премислени. Докато замисляше хитрия си ход, Мурани беше изключил възможността за неприятности.

А ето че се бе появил непредвиден играч. Лурдс.

— Разбери дали е успял да прочете някой от надписите — каза Мурани. — Ако го е направил, искам да говоря с него. Някъде насаме. Но ако не е, погрижи се да излезе от играта.