Кодът на Атлантида

5.

Александрия, Египет

19.08.2009

Приведен близо към монитора, Лурдс разглеждаше снимките на загадъчния звънец. Пуснатите от Лесли Крейн изображения в различните сайтове за археология и история бяха направени професионално. Но те не показваха цялата повърхност на артефакта. Снимките бяха направени от двете страни, пропускайки голяма част от надписа. За щастие той разполагаше с целия.

Лесли стоеше до него и Лурдс усещаше топлината на тялото й по-силно, отколкото му се искаше. Не обичаше да се разсейва, докато работи.

Съпровождащият текст беше ясен и прям — просто питаше дали някой има някаква представа за артефакта. През двете седмици от пускането на обявата се бяха събрали само няколко отговора, но никой от тях не изглеждаше необичаен.

— Получавала ли си имейл във връзка със звънеца? — поинтересува се Лурдс.

— Нищо, което да има отношение към историята му — отвърна Лесли. — Само няколко въпроса.

— Какви въпроси? — попита Лурдс и се облегна назад.

— Откъде го имаш? Какво ще правиш с него? Такива неща.

— Отговори ли?

Не. Исках да намеря информация, а не да споделям. — Лесли помълча за момент. — Наистина ли смяташ, че онова нападение е било заради обявите?

— Най-вероятно. Как иначе са научили къде е звънецът?

— А използвах анонимен сървър. Който би трябвало да е сигурен.

Лурдс кимна.

— Според асистентката ми проблемът със сигурността в интернет е, че веднага щом някой напише уж „сигурна“ програма за защита на трафика, някой друг веднага се заема да намери начин да я пробие.

— Зная. Снимала съм филм за криптирането, преди да ме наемат за това предаване. — Гласът й потрепна. — Просто не мога да повярвам, че се случва подобно нещо. Пращах имейли на учени. Пусках обяви в университетски сайтове. Защо един нищо и никакъв артефакт ще привлече вниманието на убийци?

Лурдс забеляза отразената на компютърния екран разстроена физиономия на младата жена и се обърна към нея.

— Случилото се онзи ден не е по твоя вина, Лесли.

Тя скръсти ръце.

— Ако не бях пуснала снимките в интернет, нищо нямаше да се случи. Джеймс щеше да е жив… — Пое треперливо дъх. — Никой нямаше да пострада.

— Просто неволно си се озовала в гадна ситуация — упорито рече Лурдс. Взе ръката й в своята и я стисна леко. — Онова, което си успяла да откриеш…

— Неволно — вметна Лесли.

Лурдс кимна.

— Дори и неволно да е, попаднала си на нещо невероятно.

— Проблемът е, че го изгубихме.

Лурдс отново насочи вниманието си към снимките.

— Понякога не е нужно да разполагаш с даден предмет, за да научиш нещо от него. Достатъчно е само да знаеш, че го има. — Той кимна към монитора. — Именно това е насочило крадците към нас. Те са знаели, че съществува. Остава ни да разберем как точно са научили.

— Мислех си, че са просто крадци, наети от човек, който иска звънеца.

— Именно. Точно такива бяха. Но ако се съди по жестокостта и външния им вид, бих казал, че са опитни наемници. Може би дори професионалисти. В края на краищата, изобщо не ми заприличаха на колекционери. Имаха по-скоро вид на мутри — макар и с някои екстри.

— Но ако някой е знаел за звънеца, нямаше ли да се е сдобил с него още преди години?

— Да знаеш, че нещо съществува, и да научиш къде се намира са две много различни неща. — Лурдс отвори имейла.

— Казваш го, сякаш това е нещо хубаво.

— Защото означава, че е останала някаква следа. Тя е довела онези до находката и до нас, значи бихме могли да я открием и ние. Следата винаги е двупосочна. Може да открием кой е търсил звънеца. И да разберем как е научил за него. — Лурдс изчака, докато програмата зареждаше пощата. Не я беше проверявал от дни.

На екрана се изписаха множество познати имена.

— Какво правиш? — попита Лесли.

— Смятам да се свържа с някои познати. Да поразпитам тук-там. Може да извадим същия късмет като онези, които, дойдоха за звънеца.

Списъкът продължаваше да се точи.

— Леле — обади се Лесли. — Отговаряш ли на пощата си?

— От време на време. Онези, които ме познават, знаят, че е най-добре да ми звъннат. Можеш да изгубиш цялото си време, ако тръгнеш да отговаряш на всеки получен имейл.

Едно от имената привлече вниманието му.

Юлия Хапаева. Изписа се на няколко пъти.

Лично се познаваше с Юлия. При всяко пътуване до Русия правеше всичко възможно да я посети. Филтрира пощата и извика всичките й съобщения.

Бяха половин дузина. Три от тях съдържаха прикрепени файлове.

— Ревностна почитателка? — поинтересува се Лесли.

— Позната археоложка.

— Името ми прилича на руско.

— Такова е. — Лурдс щракна върху най-ранното съобщение. Беше пратено преди единадесет дни.

— Добре ли я познаваш?

На пръв поглед въпросът звучеше невинно. Лурдс обаче усети какво има предвид Лесли.

— Познавам Юлия, съпруга й и децата й доста добре.

— О.

Лурдс прочете първия имейл.

Трите следващи съобщения бяха с подобно съдържание и по-скоро бяха пратени за всеки случай, ако първото случайно се е изгубило. Университетският сървър често въртеше подобни номера.

Четвъртото вървеше с първия прикрепен файл. Лурдс щракна върху него и изчака да се запише на твърдия диск.

Снимката моментално сграбчи вниманието му. Той затрака по клавиатурата и уголеми изображението, за да вижда по-добре надписа върху повърхността.

— Прилича ми на някакво древно фризби — обади се Лесли. — Или на чиния.

— Нито едното, нито другото — каза Лурдс. — Това е цимбал.

— Символ? На какво?

— Музикален инструмент. — Развълнуван, Лурдс използва мишката и клавиатурата, за да отвори една от снимките на звънеца.

— Какво правиш? — Лесли се наведе към него и надникна над рамото му. Косата й леко докосна бузата му.

— Забеляза ли надписа върху цимбала? — Знаеше, че гласът му се е стегнал от вълнение. Самият той го чувстваше много добре.

Лесли се поколеба.

— Мислиш ли, че прилича на онзи върху звънеца?

— Прилича на надписа върху звънеца.

— Ще трябва да ти се доверя. Ти си специалистът.

— Така е — съгласи се Лурдс. Впери поглед към знаците върху цимбала. Не можеше да ги разчете, също както онези от звънеца.

Стана и отиде до раницата си, която лежеше на стола до леглото. Затършува в нея и извади мобилния си телефон и малък телефонен указател. Затърси името на Юлия Хапаева. Имаше два номера — домашен и сателитния, който ползваше в работата.

Предположи, че покрай находката Юлия сигурно още работи въпреки късния час. Набра служебния номер.

Обърна се към монитора и се загледа в двете изображения. Нямаше съмнение, че надписите си приличаха. Какъвто и да беше използваният език, предметите имаха обща история.

Телефонът продължаваше да звъни, но никой не вдигаше.

Рязан, Рязанска област

Русия

19.08.2009

Юлия се протегна и гръбнакът й изпука. Много хора си мислеха, че най-трудната част от работата на археолога е копаенето. Изравянето на артефакти от земята обаче беше истинско удоволствие в сравнение с това да седиш зад бюрото и часове наред да си блъскаш главата над тях.

Трябва да си починеш и да ги погледнеш на свежа глава. Знаеше, че е така. Беше останала тук възможно най-дълго, но вече наистина се бе преуморила. Не си спомняше друг път да е блокирала до такава степен.

Реши да се обади вкъщи и да се прибере. Взе цимбала от масата и тръгна да прекоси помещението, за да прибере находката в шкафа.

И тогава видя застаналия на прага мъж.

Рязко спря и го зяпна. Веднага я обзе страх от размерите му и грубата му физиономия.

— Говорите ли английски? — попита я той на родния й език.

— Кой сте вие? — остро отвърна Юлия. — Как стигнахте тук?

Мъжът се усмихна, но лицето му не изглеждаше дружелюбно. Усмивката му беше студена като на хищна акула.

— Говоря малко руски, но не достатъчно, да проведем разговора, който искам — каза той и пристъпи напред.

Юлия направи крачка назад.

— Вие сте професор Хапаева, нали? Вие пускахте обяви в интернет за това нещо? — попита мъжът и кимна към цимбала в ръцете й.

— Махайте се оттук, преди да съм извикала охраната — отвърна Юлия, като се мъчеше гласът й да прозвучи решително.

Мъжът не й обърна внимание и посегна към цимбала.

Юлия отново отстъпи назад. Не й оставаше много място за маневриране.

Изведнъж в ръката на мъжа се материализира пистолет.

В същия миг отвън прозвучаха приглушени изстрели. Юлия знаеше какво представляват резките звуци. И преди беше имала вземане-даване с оръжия. Наташа се бе опитала да я научи да стреля, но Юлия се оказа безнадежден случай. Накрая се разбунтува и заяви, че дори и да се научи да използва пистолет, никога не би държала оръжие в дома си при децата.

Разнесоха се още изстрели.

Мъжът заговори на италиански, но пистолетът в ръката му не трепна нито за миг.

Юлия успя да разпознае езика, но не и да разбере какво казва. Отначало си помисли, че мъжът говори на нея, но после забеляза тънкия колкото молив микрофон на бузата му.

— Коя е жената, която излезе от сградата? — попита той.

Наташа! Кръвта се смрази във вените й и сърцето й прескочи.

— Коя е тя? — Мъжът пристъпи напред и я сграбчи за ръката.

Цимбалът едва не се изплъзна от ръцете й. Улови го в последния момент.

Отново проехтяха изстрели.

— Коя е тя? — Мъжът насочи дулото към лявото й око.

— Сестра ми — изграчи Юлия. Чувстваше се ужасно, че я издава, но отчаяно жадуваше отново да види децата си. Не искаше да растат без нея. — Наташа. Тя е полицейски инспектор. — Събра целия си кураж. — Вече сто на сто е уведомила полицията.

Мъжът изруга и грабна цимбала от ръцете й.

Юлия си помисли, че може да се махне, че думите й и оръжието на Наташа са го подплашили. Дори когато светлина от дулото я ослепи и главата й отлетя назад към стената, тя си мислеше, че ще се измъкне от всичко това жива.

После пустотата я погълна и всичко потъна в мрак.

Наташа Сафарова тичаше в тъмното, а сърцето й биеше като пневматичен чук. Онези мъже бяха дошли за Юлия. Тази мисъл направо крещеше в главата й.

Куршумите свистяха в нощта и се забиваха в земята и дърветата около нея, докато спринтираше обратно към сградата. Тичешком презареди оръжията си и пъхна левия пистолет в джоба на шлифера, за да може да използва сателитния си телефон.

Набра спешния номер на полицията.

— Рязанско полицейско управление — лаконично обяви мъжки глас.

— Обажда се инспектор Сафарова от Московския отдел — бързо каза Наташа. Два изстрела придружиха думите й. Добави личния си номер. — Нападната съм в района на университета.

— От кого, инспекторе?

— Нямам представа. — Един куршум се заби в дървото на сантиметри от главата й. — Пратете някого. Веднага!

— Слушам, инспекторе.

Наташа затвори телефона. Чувстваше се ободрена, че дежурният не се бе опитал да провери самоличността й. Москва беше само на три часа път с влак, а дори в столичния отдел нямаше много жени инспектори.

През пространството между сградите зад нея затанцуваха сенки. Наташа вдигна пистолетите си и стреля към тях.

Чу се болезнен вик и една от сенките политна напред и се строполи на земята. Останалите отстъпиха назад и се скриха.

Наташа се затича с всички сили и заобиколи зад блока до онзи, в който беше оставила Юлия.

Галардо се взираше в мъртвата жена. Куршумът бе обезобразил лицето й. Сравни остатъка от него със снимката в прозрачния джоб от вътрешната страна на маншета си. Нямаше съмнение, че беше онази, която бе пратен да ликвидира при нужда.

Коленичи и извика един от хората си, който го беше придружил в лабораторията. Подаде му цимбала. Мъжът го пое внимателно и го постави в специално приготвената кутия, в която щяха да го пренесат.

Галардо бързо прерови джобовете на убитата. Извади всичките й вещи, прибра ги в найлонова торба и я затвори. Съмняваше се, че сред нещата ще се намери нещо ценно, но имаше един оптичен диск, който изглеждаше обещаващо.

Изправи се и махна с ръка към помещението.

— Изгорете всичко — нареди той.

Двама от хората му тичешком разляха запалителни течности на пода. Острата миризма на алкохол изпълни застоялия въздух.

Трети стоеше на изхода с карабина в ръце.

Галардо се върна в малкия кабинет в дъното, привлечен от синия блясък на компютърния екран.

Показваше списък съобщения. Някои бяха на кирилица, но имаше и на латиница.

Едно от имената привлече вниманието му.

Томас Лурдс

Изруга, спомняйки си невероятния късмет на професора в Александрия. А сега името му се появяваше тук.

Галардо не беше от хората, които вярваха в късмета, бил той добър или лош, но не можеше да понася настойчивостта на съдбата. Постоянната поява на Лурдс в гоненицата за артефакти за Обществото на Квирин го раздразни.

Заслуша се в изстрелите и заговори в микрофона.

— Какво, по дяволите, става навън, Фарук?

— Жената е — отвърна арабинът. — Археоложката.

— Археоложката е тук долу — поправи го Галардо. — Никъде няма да ходи.

— Тогава тази коя е?

— Сестра й. Полицейски инспектор.

— Адски смъртоносна е с пистолетите — каза Фарук. — Уби двама от нашите и рани други трима.

Галардо не можеше да повярва на думите му. Наемниците, които беше подбрал за акцията, бяха много добри.

— Мъртва ли е?

— Не. Дори се връща към теб.

Галардо отново изруга.

— Приберете труповете и ранените. Взех това, за което дойдохме. Трябва да се махаме оттук.

Фарук се поколеба.

Галардо знаеше, че арабинът мрази да отстъпва от сражение.

— Ако наистина е от полицията, най-вероятно вече е повикала подкрепление. Време е да се омитаме от това място.

— Добре — крайно неохотно отвърна Фарук.

На прага Галардо извади сигнална ракета от бойната си жилетка, зареди я и я метна на пода. Миг по-късно тя пламна и подпали алкохола и химикалите. Танцуващите сини пламъчета бързо обхванаха целия под.

Когато стигна сградата, Наташа видя, че мъжете се оттеглят. За миг й се прииска да тръгне да ги преследва. Но нямаше избор. Трябваше да намери Юлия, дори това да означаваше, че нападателите ще се измъкнат.

Задната врата беше заключена.

Отстъпи крачка назад, внимателно се прицели в ключалката и стреля три пъти. Куршумите разкъсаха метала. Полетяха искри. Даваше си сметка, че огънят от дулото я издава, затова се беше снишила възможно най-ниско.

Някаква сирена зави тревожно.

Наташа бутна отново и този път вратата се отвори. Изрита я настрани и се хвърли вътре точно когато върху касата и площадката отпред се изсипа кратка градушка от куршуми.

Все така приведена, Наташа спринтира по коридора, като се оглеждаше за стълбата към мазето. Каза си, че трябва да намали темпото, че вътре в сградата може би има и други. Мисълта за Юлия обаче не я напускаше нито за миг.

Намери стълбите и тутакси се хвърли надолу, като се блъсна в отсрещната стена на площадката. Нарани рамото си, но се насили да продължи напред.

Пристъпи през входа с приготвени за стрелба пистолети. Дишането й дрезгаво отекваше в празния коридор.

Нищо не помръдваше.

За момент замръзна на място, несигурна в коя посока да продължи. После видя сивите струйки дим, виещи се изпод една врата вляво.

Юлия!

Побягна, овладяна от внезапен пристъп на страх. Прибра единия пистолет в джоба, сграбчи дръжката и рязко отвори вратата.

Димът изпълваше стаята, притисна я и полепна по нея. Острата миризма на горящи химикали защипа носа й. Прикри уста с ръкава на шлифера си, пое дъх и изтича в стаята, като отчаяно се мъчеше да открие сестра си.

По пода танцуваха пламъци и ближеха разлятата върху плочките течност. Задната стена гореше. Няколко стъкленици по полиците бяха експлодирали.

Бързият оглед установи, че Юлия не е в помещението. Загледана в огнения ад, който продължаваше да набира сила, Наташа си помисли, че може би нападателите са отвлекли сестра й. Надяваше се да е така.

Надеждата й умря, когато направи още няколко крачки и видя Юлия да лежи на пода. Кръвта, която капеше от главата й, държеше огъня настрана.

Не!

Наташа изтича към сестра си. Един поглед върху ужасната рана в главата й бе достатъчен да разбере, че Юлия е изгубена.

Сълзи от мъка и от горящите химикали премрежиха зрението й и Наташа се отпусна на пода до тялото на сестра си. Танцуващите пламъци се отразяваха в гладката локва кръв. От високата температура червената течност бе почерняла по краищата.

Наташа остави пистолета на пода и прегърна главата на Юлия. Плачеше и си спомняше за всички онези сутрини, когато баща им отиваше на работа и оставаха само двете. Ако не беше Юлия…

Вратата зад нея изскърца.

Наташа рязко се извъртя, сграбчи пистолета и го насочи към тъмните фигури, които влязоха в помещението. Мъжете бяха облечени в униформите на университетската охрана.

— Аз съм инспектор Сафарова от московската полиция на висок глас каза Наташа.

— Инспекторе, аз съм Пьотър Патрушев — отговори един от мъжете. — Охранявам института.

— Горе ръцете.

Мъжът се подчини.

— Трябва да излезете оттук. Обадих се на пожарната, но тези химикали…

— Ела насам. Да видя картата ти. Използвай само едната си ръка.

Патрушев приближи и показа личната си карта, закачена с клипс на ревера на куртката му.

Заслепена от сълзите и химикалите, в борба с физическата и емоционалната болка, която я разтърсваше, Наташа едва различаваше малкия правоъгълник. Усети, че мъжът не представлява заплаха, и реши да се довери на инстинкта си.

— Трябва да я махнем оттук — каза тя.

Двамата заедно вдигнаха тялото на Юлия и го изнесоха навън, преди огънят да ги погълне.

Пожарникарите отнесоха тялото до линейката. С усилие на волята Наташа се стегна и отстъпи от бездната на отчаянието. Сцената тук изглеждаше като многото други, които бе виждала из цяла Москва. Уреждащи сметките си мафиоти, сблъсъци между наркопласьори и лов на убийци — всичко това се смесваше в един сюрреалистичен коктейл, от който главата й бе на път да се пръсне.

Полицаите пристигнаха заедно с пожарната, но останаха извън оградения от огнеборците район. Неколцина вече бяха започнали да разпитват свидетелите.

Наташа седна до Юлия. Беше сигурна, че убийците на сестра й са се измъкнали.

Огънят обхвана и първия етаж, но силните водни струи постепенно го накараха да отстъпи.

Иззвъня мобилен телефон.

Наташа автоматично бръкна за своя, но щом го извади, видя, че не звъни той. Обърна се към Юлия. Острият звук идваше от лабораторната престилка на сестра й.

Извади сателитния телефон и прикри слушалката с тяло.

— Ало?

— Юлия? — Гласът беше характерен, говореше с лек акцент.

— Кой се обажда? — попита на руски Наташа.

— Томас Лурдс — отвърна гласът. — Извинявай, че се обаждам по това време, но е важно. Току-що видях цимбала, върху който работиш. Свързан е с един артефакт, на който попаднах наскоро.

Мъжът се поколеба.

Наташа се насили да запази спокойствие. Човекът от другата страна не звучеше като някой от онези, които бяха убили Юлия. А името му май й беше познато. Сигурна беше, че сестра й го е споменавала.

— Искам да ти кажа, че артефактът може да е свързан с опасност — продължи мъжът.

— Извинете — каза Наташа. — Как казахте, че ви е името?

Лурдс не отговори веднага.

— Вие не сте Юлия — обвинително рече той.

— Казвам се Наташа Сафарова. Аз съм…

— Сестрата на Юлия — довърши Лурдс. — Тя често говори за вас.

За момент болезнената вълна я заля и парализира езика й.

— Аз съм колега на Юлия — каза Лурдс. — Мога ли да говоря с нея?

— В момента не.

— Важно е.

— Ще й оставя съобщение.

Лурдс помълча известно време.

— Кажете й, че според мен животът й може да е в опасност. Обаждам се от Александрия в Египет. Разполагах… за съвсем кратко… с един артефакт, който вероятно е свързан с цимбала, за който ми писа. Преди няколко дни ни нападнаха някакви мъже и го взеха. Убиха двама души. Това са опасни хора.

— Ще й предам. — Наташа се насили да не поглежда към тялото на Юлия. — Имате ли телефон, на който да се свърже с вас?

Прибра пистолета в джоба си и бързо записа номера в бележника си, като придържаше апарата на рамото си.

— Помолете я да ми се обади при първа възможност. И й предайте, че се извинявам за нехайството да не отговоря на имейлите.

Наташа си отбеляза да провери и имейла на Юлия. Обеща, че ще изпълни молбата му, след което затвори.

Погледна към тълпата и забеляза един млад полицай в униформа. Повика го и след като се представи, попита за името на инспектора по случая и къде може да го намери. После нареди на полицая да наглежда тялото на Юлия.

— Сигурна ли сте, че сте ранила някои от тях, инспекторе? — любезно попита капитан Юрий Голев. Беше грубоват четвъртит мъж, наближаващ шейсетте. Косата му беше сребриста, но мустаците и веждите си оставаха черни. Долепи цигарата до устните си и дръпна силно. Сигналните светлини на пожарните и полицейските коли хвърляха дълбоки сенки под тъжните му очи.

— Убих поне двама от тях — отвърна Наташа.

Голев махна с цигара към откритото пространство, където униформени полицаи претърсваха района с фенери.

— Тогава къде са телата им?

— Очевидно са ги взели със себе си — отвърна Наташа.

— Очевидно — повтори Голев, но не звучеше искрено. — И защо тези хора са дошли да търсят сестра ви?

— Не зная.

Голев я погледна.

— Или може би са търсели вас.

— Никой не знаеше, че ще идвам тук. А Юлия беше на това място от доста дни.

— Някой да е имал зъб на сестра ви? — попита Голев.

— Доколкото ми е известно, не.

Голев запуши мълчаливо, загледан в сградата. Пожарникарите бяха успели да се справят с пламъците.

— Сестра ви археолог ли беше?

— Да.

— Понякога археолозите намират интересни неща.

Нарочно я подвеждаше. Наташа знаеше какво си мисли Голев, а и той беше наясно, че тя го е усетила.

— Работеше по държавна поръчка — каза Наташа. — Не проучваше нищо ценно.

— Толкова добре организирана акция, особено ако са прибрали и убитите — доста необичайно за долнопробните престъпници, с които обикновено си имам работа — едва ли е била замислена просто така.

Наташа споделяше мнението му, но премълча.

— Случайно да е намеквала, че се страхува за живота си? — попита Голев.

— Ако го беше направила, за нищо на света не бих я оставила — отвърна Наташа с възможно най-равния тон, на който беше способна.

— Разбира се. — Голев въздъхна и изпусна сиво облаче пара в нощта. — Това е много гадна работа, инспекторе.

Наташа не отговори.

Голев я погледна, този път по-меко.

— Сигурна ли сте, че искате лично да съобщите на семейството й?

— Да.

— Ако имате нужда от нещо, моля да ми се обадите.

— Да.

Сбогува се и се затътри към паркинга, където беше оставила колата си. Томас Лурдс не излизаше от ума й. Дори и да не беше въвлечен в убийството на Юлия, той може би знаеше нещо, което би я отвело до нейните убийци. Беше твърдо решена да открие всичко, което той знае.