Кожите

I

— Тате, страх ме е.

— Шшшт! — изсъска тате през рамо и продължи напред.

Гари потръпна в замръзналата предутринна мрачина и огледа заобикалящите го борове и храсталаци за хиляден път. Скоро щеше да навърши двайсет и знаеше, че не бива да е такъв пъзльо, но не можеше да се удържи. Това място никак не му харесваше.

— Ами ако ни хванат?

— Единствения начин да ни хванат, е ако продължиш да бърбориш, момче — каза тате. — Почти стигнахме. Нямаше да та взема с мен, само дето не мога да са справа с носенето! А сега млъкни!

Краката им затъваха в половининчовата покривка замръзнал зняг, който се стелеше по песъчливата почва. Гари стисна устни, сграбчи още по-силно луисвилската бухалка и последва тате в храсталака. Само дето това изобщо не му се нравеше. Не че не му доставяше удоволствие да ходи на лов и да залага капани. Харесваше му. Всъщност направо умираше от кеф. Но днес той и тате бяха навлезли в земите на Зеб Фостър. И на всички им беше ясно, че това е лошата новина.

Старият Фостър притежаваше хилди акри от Пайн Берънс в Джерси и не позволяваше на никой да ловува там. Беше „поставил“ табелки навсякъде из своя периметър. Фостърови открай време си бяха такива. Тате разправяше, че дядото на стария Фостър започнал тази глупост с „преминаването забранено“ и че явно цялата им рода щеше да се придържа към тъпата традиция до настъпването на Страшния съд. Тате не смяташе, че някой може да му забрани да влиза в която и да е част от Пустошта. Гари бе съгласен с него за почти всички останали места, с изключение на собствеността на стария Фостър.

Носеха се слухове… приказки за Дявола от Джърси, който обитавал тукашните гори, за хора, бракониерствали в земите на Фостър, които никой не е виждал оттогава. Изчезналите не бяха някакви си тъпанари от Нюарк или Трентън, дето редовно се губеха в Пайнс и обикаляха в кръг, докато умрат. Напротив, ставаше дума за опитни следотърсачи и ловци, като тате… и Гари.

Просто изчезнали.

— Тате, ами ако никога не излезем оттук? — Ненавиждаше тази плачлива нотка в гласа си и се опита да я прогони. — Ами ако нещо ни се нахвърли?

— Нищо няма да ни се нахвърли! Снощи не дойдох ли сам да залагам капани? Не се ли прибрах жив и здрав?

— Да де, ама…

— Да де, ама нищо! Фостърови добре са се погрижили за слуховете, които плашат хората поколения наред. Само дето мен не могат ме уплаши. Веднага познавам, кога някой дрънка врели-некипели, още щом го чуя.

— Далече ли е?

— Не. Веднага след оная височина. Целият район гъмжи от следи на еноти.

Гари забеляза, че пресичат стигащ до прасците гъсталак от мъртва растителност; изглеждаше така, все едно че е била потъмняла и сгърчена още преди зимните студове да я превърнат в съчки. Простираше се право напред, подобно на стрела сред недораслите борове от двете им страни.

— Гледай, тате. Виж го как расте право напред. Все едно, че някой го е садил.

Тате изсумтя.

— Не е садено. Това е тъжно биле — ебонитово тъжно биле. По нашия край расте единствено на местата, където някой е използвал вар, за да прави основа за градеж. Иначе почвата е прекалено кисела за него. Среща се навсякъде из изоставените градове.

Гари знаеше, че в Берънс има много изоставени градове, само дето това трябва да е бил бая голям градеж. Беше почти шест фута на ширина и се простираше докъдето ти стига погледа и в двете посоки.

— Тате, какво мислиш, че е имало тук?

— Кой знае, пък и на кой му пука? Хората са строяли в Берънс още преди Революцията. Пък и съм чувал да се разправя, че тук е имало руини още преди да дойдат индианците. Наоколо е пълно със странни неща, но ние няма да се ровим в тях. Тук сме за еноти. А сега замълчи, докато не стигнем при капаните!

Гари не можеше да повярва на късмета, който бяха извадили. Във всеки проклет капан имаше енот! Големи дебеланковци с гъста, копринена кожа, каквито не бе виждал досега. Няколко вече бяха мъртви, но повечето бяха все още живи, лежаха на една страна, черните им очи се бяха ококорили от страха и болката; останали без дъх, целите окървавени, изтощени от усилията да се измъкнат от зъбите на капана, все още подръпваха изнемощяло веригите, които свързваха капаните с колчетата.

С тате се заеха първо със зашеметените, като им прекършиха вратовете. Гари ги обръщаше по гръб, гледайки как свиват раираните си опашки върху корема си, опитвайки се да се защитят. Не се целя в корема ти, господин Енот. Вдигаше високо крак точно над трахеята и го стоварваше с цялата си сила. Ако бе улучил точното място, се чуваше едно всяващо радост в душата му „хряс“ в момента, в който хрущялът колабираше. Енотите пъхтяха и се тръшкаха, и фучаха около капаните известно време, опитвайки се да поемат дъх през премазаните си гръкляни, но съвсем скоро се задушаваха до смърт. В началото, когато започна да се занимава с това, Гари имаше известни затруднения с премазването на гръкляни, но вече беше свикнал. Просто го правиш. Всички трапери го правеха.

Само че бе неприложимо спрямо онези, които все още имаха някакъв плам в себе си. Не стояха на едно място достатъчно дълго, за да си вдигнеш крака. Ето тук се намесваха Гари и неговата бухалка. Той замахна с нея към един от енотите, който посегна да го ухапе.

— Главата! Главата, дявол да те вземе! — изкрещя тате.

— Добре де, добре!

— Не цапай кожата!

Някой от тези еноти бяха яки копелета. Трябваше да ги удря по пет-шест пъти с бухалката, докато умрат. Те се гънеха и квичаха, и се извиваха, така че не беше лесно всек път да нанесеш удар точно в главата. Само дето нямаше къде да ходят, при положение, че единия им крак е хванат в стоманен капан.

Докато с тате стигнат до последния капан, бухалката на Гари бе оцапана с кръв до дръжката, а чувалът му бе дотолкова натежал, че едва го мъкнеше. Тате също се бе натоварил догоре.

— По дяволите! — каза тате, наведен над последния капан. — Празен е! — След което приклекна, за да погледне по-отблизо. — Не, чакай! Погледни това! Бил е задействан! Лапата е все още в него! Сигурно си е прегризал крака!

Вдясно от себе си Гари дочу шумолене в храстите и мярна една раирана в сиво и черно опашка да се скрива.

— Ето го!

— Дръж го!

Гари пусна чувала на земята и тръгна след последния енот. Не беше особено трудно. Едната му задна лапа бе откъсната и оставяше кървава диря по снега след себе си, накъдето и да свърнеше. След около двайсетина фута се натъкна на самия енот. Доста едър, клатушкаше се и накуцваше, с бързината, която му позволяваха трите му крака. Гари замахна, но енотът успя да избегне част от удара и изпищя, когато бухалката се плъзна по черепа му. Следващият удар го улучи, където трябва, но зверчето се претъркули. Гари го последва в храсталака, нанасяйки удар след удар, докато ръката му не се измори. Преброи около трийсет удара, преди да успее да го прасне здраво. Големият енот се търкулна по гръб и се втренчи в него с изцъклените си очи, а от ушите му текна кръв. Забеляза зърната по корема — беше женска. Когато вдигна бухалката за пореден път, тя закри муцунката си с предните си лапи — почти като човек, което го накара да се поколебае за миг. След което я цапна в десятката. Удари я по главата поне още десетина пъти, за да е сигурен, че вече няма накъде да мърда. Когато свърши с нея, снегът наоколо бе оплискан с кръв.

Докато я повдигаше за опашката, за да я занесе при чувала, хвърли едно око на обезобразения чукан, който бе останал от задния й крак. Прегризан. Господи, трябва да имаш наистина голям мерак да се освободиш, за да постъпиш така.

Отнесе я на тате, прецапвайки през останалите кървави петна по снега. Все едно някой великан с окървавени крака бе минал от тук.

— Йеееее! — каза тате, като видя последния енот. — Красавец! Всичките са красавци! Гари, момчето ми, ще падне доста пара като ги продадем!

Гари погледна слънцето, докато мушкаше последната жертва в чувала. То се издигаше ярко в безоблачното небе.

— Май е по-добре да не слагаме тигана на печката, преди да сме наловили рибата, тоест преди да сме се измъкнали от земите на Фостър.

— Имаш право — каза тате, за първи път изглеждаше притеснен. — Ще се върна утре, за да заредя отново капаните. — Той потупа Гари по гърба. — Намираме се в златна мина, сине!

Гари изръмжа изпод тежкия чувал, но приведе гръб и се запъти към слънцето. Искаше му се да се махне оттук. При това бързо.

— Аз ще водя, тате.

— Виж ги тези! — каза тате, като държеше две от кожите за опашките. — По-гъсти от това здраве му кажи и нямат никакви белези или голи петна по тях! Първо качество, всяка от тях!

Олюля се, както си стоеше до масата за дране. През цялото време докато дереше, сваляше и миеше кожите, си бе подръпвал от бутилката с ябълков „джак“ и сега беше доста гипсиран. Гари беше взел ножа от ръцете му навреме и сам дереше, като оставяше на стария свалянето на кожите. За това не бе нужно да си трезв. Веднъж след като са разрязани с ножа — това бе трудната част — един як човек би могъл да обели кожата както се бели кочан.

— Мдаа — каза Гари. — Красавци са, няма спор. Истински зимни палта.

Средата на зимата бе естествено най-подходящото време за лов на кожи. Тогава козината бе най-гъста. А тези бяха гъсти. Гари не си спомняше някога да е виждал такива. Светлосивата козина блестеше с бледосин металически оттенък, когато светлината падаше отгоре й. Докосването с тях го даряваше с някакво странно вътрешно усещане за топлина. Искаше му се да си намери някоя жена и да я поязди чак до сутринта.

Най-странното бе, че всичките бяха еднакви. Нямаше да се налага да бъдат боядисвани тук-там, за да се направи палто. Всичките си съвпадаха перфектно една с друга, като че ли бяха от една майка.

От тях щеше да стане дяволски добро дълго палто.

— Джейк направо ще се побърка като ги види! — каза тате. — А също така ще плати добре!

— Ти свърза ли се с него? — попита Гари, мислейки си за пушката, която си бе харесъл.

— Йеп. Утре сутринта рано-рано ще е тук.

— Страхотно, тате. Защо не си лягаш, пък аз ще разчистя.

— Сигурен ли си?

— Да бе.

— Ти си мъж на място, сине — каза тате. Потупа го по рамото и се заклатушка към вратата.

Гари потръпна от студения полъх, който се вмъкна след тате, докато излизаше от хамбара. Стана да хвърли още една цепеница в тумбестата печка, дето клечеше в ъгъла, след което огледа обстановката.

Въщност не беше останало кой знае какво за оправяне. Всичките кожи бяха измити и с изключение на няколко бяха метнати върху сушилните. Вътрешностите бяха изхвърлени, а месото бе сложено на сушина, за да хранят кучетата следващите няколко седмици. Так че всичко, което трябваше да направи бе…

Погледът на Гари се стрелна към пейката. Там не беше ли помръднало нещо? Задържа погледа си няколко мига, но всичко бе спокойно. И все пак можеше да се закълне, че една от непрострените кожи бе помръднала. Той потърка очи и се ухили.

Беше изминал един тежък ден.

Отиде до пейката и разстла останалите пет-шест, преди да ги метне да се сушат. В повечето случаи ги приковаваха за вратата на хамбара, но тези бяха прекалено ценни. Гари прокара ръце по тях. Боже, тия бяха специални. Не бе виждал толкова гъста и мека енотова кожа. В него пак се разля онова топло, омиротворено, сладостно чувство. На шега той ги уви около ръката си. Какво палто само щеше да стане от това…

Кожата помръдна, по нея пробягаха вълни. С едно неуловимо движение ръбовете й се подгънаха и се увиха плътно около предмишницата му. Преди да успее да реагира, го заля вълна на ужас, която после потъна в усещането за мир и спокойствие.

Няма нищо странно. Всичко е наред… наред.

Той се загледа покорно в трите останали неразпънати кожи, по които пробягаха вълни и започнаха да се придвижват към него. В това нямаше нищо лошо. Нямаше нищо лошо и в това, че пропълзяха по ръцете и китките му и се увиха около предмишниците му. Съвсем естествено. Той се усмихна. Явно се бе сдобил с ръце като на пещерен човек.

Време беше да се връща в къщата. Стана и тръгна. Пътьом си взе луисвилската бухалка.

Тате хъркаше.

Гари го сръчка с бухалката и го повика по име. Собственият му глас му звучеше като много, много далечен.

— Тате! Събуди се, тате!

Най-накрая тате се размърва и отвори кървясалите си очи.

— Какво има момче? Какво искаш, да те вземат мътните?

Гари вдигна бухалката над главата си. Тате изпищя и вдигна ръце да се защити, точно като енотът тази сутирн. Гари замахна с цялата си сила и улучи тате по китката и над дясното хо, когато той опита да се претъркули. Тате изсумтя и замръзна, но Гари не изчака да види какво ще се случи. Замахна пак. И пак. И пак, като отброяваше. Ръцете му не знаеха умора. Явно кожите, които се бяха увили около тях, им придаваха сила. Дълго преди да стигне до четирийсет, главата и мозъкът на тате се бяха превърнали в огромно петно от стафидено желе, пръснато по възглавницата.

След това Гари се извърна и се отправи към вратата.

Когато се оказа обратно в хамбара, застана до сушилните и сведе поглед към покритата със съсиреци бухалка, която здраво беше стиснал в двете си ръце. Една малка част от него изкрещя някакво предупреждение, но останалата бе убедена, че всичко е наред. Всичко е наред. Всичко е…

Изведнъж той завъртя китките и предмишиците си и стовари бухалката в лицето си. Политна назад и щеше да извика, ако гърлото му бе позволило. Носът и челото му агонизираха от болка! Само дето всичко беше наред…

Не! Всичко не беше наред! Това беше…

Удари се още веднъж и усети как дясната му скула хлътва. И пак, и пак. Следващите няколко удара размазаха носа му и му извадиха очите. Бе осляпял, но проклетта бухалка не спираше!

Падна заднешком на пода, но въпреки това продължида се удря по главата. Чу как черепът му се разцепва. И пак не успя да спре проклетата бухалка!

Ах, тази болка! Трябваше вече да е безчувствен още от първия удар, само дето все още беше в съзнание. Усещаше всеки удар!

Започна да се моли да умре, преди бухалката да го удари четирийсет пъти.