Кожите

II

Никой не отвори на почукването му — къща, мъща, направо си бе коптор — така че Джейк Фелдман се запъти към хамбара. Студеният утринен въздух хладенееше върху неумолимо разширяващото се петно плешивина, което заемаше горната част от скалпа му; той загърна разкопчаното палто върху въздебелото си тяло и ускори крачка, доколкото позволяваше заледената, отъпкана пътека.

Стария Джеймсън бе казал, че са му паднали някакви превъзходни кожи. Кожи, с такова качество, че Джейк би платил за тях десетократно повече от стандартната цена, само и само да ги притежава. Само заради доброто си сърце и дългогодишните им бизнес взаимоотношения, щял да ги продаде на Джейк с отстъпка.

Да бе.

Само че искренният ентусиазъм на стария „боровец“ го бе заинтригувал. Джеймсън не си падаше да разправя врели-некипели. Може пък наистина да разполага с нещо уникално. А може и да не разполага.

„Дано да си струва“ — си помисли Джейк, докато отваряше вратата на хамбара. Нямаше време да гони вятъра из Боровата пустош на Джърси.

Отвътре го лъхна познатата миризма на засъхнала кръв. Не беше чак толкова изненадващо. Почнеш ли да изкупуваш пресни кожи от първа ръка и скоро свикваш с вонята. Друго го изненада — че е прекалено студено. Лампите бяха светнати, но печката не бе запалена. Кожите щяха да замръзнат, ако останат още малко при тази температура.

И тогава ги видя — всичките наредени, всичките прилежно опънати на сушилните. Козината блестеше, отразявайки проблясъци от опалесценцията на нажежените крушки над тях и от студения пламък на утринната светлина, която нахлуваше иззад гърба му през отворената врата. Бяха първокласни. Направо прекрасни!

Джейк Фелдман бе познавач. Бе изкарал почти четирийсет от своите петдесет и пет години в бизнеса, започвайки като дерач и пробивайки си път, докато не събра средства, за да отвори собствена фабрика. През всичките тези години не бе виждал кожи като тези.

Божичко, Джеймсън, къде ги намери и има ли още от тях, там, откъдето са тези?

Джейк се приближи към сушилните и докосна кожите. Не можа да се удържи. Нещо го подтикна да протегне пръсти. Толкова меки, толкова лъскави, така невероятно красиви. Джейк бе виждал, докосвал и от време на време дори драл най-добрите сибирски самурски кожи. Но те просто не можеха да се сравняват с тези. Тези бяха отвъд всякакви норми за оценка. Бяха красиви по начин, който бе малко плашещ, бяха почти… свръхестествени.

И тогава забеляза ботушите. Големи, покрити със засъхали съсиреци ботуши, които стърчаха изпод една от сушилките. Нищо особено, като изключим ъгъла под който се подаваха. Лежаха на мръсния под, с носове, насочени към тавана под различен ъгъл, като стрелките на часовник, който показва десет и пет. Ботушите просто не могат да застанат по този начин… освен ако в тях не са напъхани нечии крака.

Джейк се наведе и видя обутите в дънки крака, които излизаха от ботушите. Усмихна се. Един от Джеймсънови — или стария Джеб, или младия Гари. Джейк би се обзаложил, че е по-стария. Напълно безопасно легло, като се има предвид как стария Джеб обичаше да се насвятква.

— Ей, старче — каза той, докато се промъкваше между две от сушилните, за да мине. — Какви ги вършиш там отзад? Ще умреш от…

Краят на изречението се запря в гърлото на Джейк, когато видя трупа. В началото всичко, което успя да види бе червеното. Цялото тяло бе прогизнало от съсирена кръв — гърдите, ръцете, раменете и — боже мили, главата! От главата не бе останало почти нищо! Лицето и цялата горна половина от черепа бе размазано в червена, втечнена безформена маса, от която се подаваха останките на едно око и кривнат под невероятен ъгъл зъб. Само едно парче гладка, наскоро обръсната буза подсказваше, че тялото е на Гари, а не на Джеб.

Само че кой би направил подобно нещо? И защо? Най-ужасяващо от всичко бе не толкова гледката на трупа, колкото внезапното усещане за неконтролируема ярост, която прозираше зад всички тези удари, които са били нужни, за да се вдлъбне така главата на Гари. С какво — с тази бейзболна бухалка? И след като го бе подредил така безжалостно, нима убиецът бе сключил пръстите на жертвата около оръжието на престъплението? Що за извратена…?

Джеб! Къде бе стария Джеб? Не е възможно да е замесен!

Викайки го по име, Джейк тичешком се върна до къщата. Крясъците му останаха без отговор. Задният вход бе отключен. Той застана на прага и пак извика. Посрещна го мъртва тишина. В колибата витаеше усещане за празнота. Това бе единствената причина, поради която Джейк влезе.

Не му отне много време да открие спалнята. И това, което бе останало от Джеб.

Само след няколко мига Джейк вече бе на открито, между колибата и хамбара, задъхан и правещ опити да повърне.

Мъртви! И двамата бяха мъртви!

Даже по-лошо — пребити, потрошени, размазани!… да ама кожите. Дори и след ужасиите, на които бе станал свидетел и които бушуваха в ума му, не можеше да прогони мисълта за кожите.

Първокласни!

Джейк изтича до колата си, паркира я до хамбара и отвори багажника. Отне му известно време, но скоро след това вече бе свалил всички кожи от сушилните и ги бе натоварил. Намери няколко на пода до тялото на Гари и ги награби и тях.

След което се отдалечи с грохот надолу по коловозите, които тук минаваха за пътища. Чувстваше вина, задето изостави двата трупа по този начин, само че не можеше да направи нищо за Джеймсънови. Щеше да се обади на щатската полиция от „Паркуей“. Анонимно.

Кожите бяха в него. Това бе най-важното.

И бе наясно точно какво възнамерява да направи с тях.

След като закара кожите на безопасно място във фабриката си в един от индустриалните райони на Ню Йорк, Джейк незабавно се зае с превръщането им в палто. Срещна само едно малко затруднение в началото: онези от работниците, които бяха азиатци, отказаха да работят с тях. Дори няколко от тях още щом видяха кожите се ококориха и с писъци си плюха на петите.

Това го потресе за един кратък миг, но после бързо си възстанови предишната увереност. След като подготви всичко, той лично проследи всяка стъпка от производствения процес: почистването и омекотяването, премахването на по-твърдите защитни косми, разкрояването, при което той самият взе един нож и наряза няколко кожи, точно както в началото на своята кариера; надзирава зашиването на разкроените парчета и поставянето на хилядите карфици, които оформиха кожите според шаблона.

Когато дойде ред на финалното зашиване на копринената подплата, Джейк си позволи да отдъхне. Дори в незавършен вид, палтото — Това Палто, както бе започнал да го нарича — бе главозамайващо, неподлежащо на описание. След по-малко от час щеше да стане собственик на най-необикновеното палто от енот в света. Необикновено, не само заради уникалния си блясък и качество, но защото никой не би познал, че е от енот. Дори кроячите и шивачите във фабриката се бяха заблудили; бяха се съгласили, че дължината на косъма и размера на кожите отговаря на енотската, но никой от тях не бе виждал подобен енот или някаква друга козина, която да прилича на тази.

На Джейк страшно му се искаше да узнае, къде е успял да ги налови Джеймсън. Бе склонен да плати всякаква цена за редовна доставка на такива кожи. Само какви пари можеха да паднат от това!

Но засега разполагаше само с едно палто и нямаше намерение да го продава. Неее. Това сладурче щеше да послужи за изложбен експонат. С него „Фел Фърс“ щеше да си извоюва място на икономическата карта. Ще го представи на следващото международно изложение и ще взриви тълпата. Цялата кожарска промишленост ще заговори за Това Палто. А „Фел Фърс“ ще стане известна като компанията, която притежава Това Палто.

А бог му бе свидетел, че компанията се нуждаеше от това. В целия отрасъл бизнесът западаше. Джейк не се сещаше кога друг път кожите са се обезценявали в такава степен. Природозащитниците определено бяха оказали натиск. Е, по дяволите, и той обичаше животните. Нима вкъщи не държеше тайна лаборатория?

Само че любовта към животните спираше дотук.

Ако си изиграеше картите както трябва, Това Палто щеше да обърне нещата в полза на „Фел Фърс“. Само че се нуждаеше от подходящ фотомодел, който да се фръцка насам-натам, облечен с него.

И той знаеше на кого точно да се обади.

Седна в кабинета си и звънна на домашния телефон на Шана. Въпреки, че току що се бе нанесла, нямаше нужда да го проверява в указателя. Вече го знаеше наизуст. Поне би трябвало. Беше го набирал достатъчно често.

Шана… модел от средна величина, бе я забелязал преди две години на някакво ревю за кожени палта. Дълга до раменете черна коса с големи букли, бяла кожа и изпъкнали скули, очи с цвят на оникс, които обещават всичко. А тялото — Шана имаше фигура, която я поставяше далеч над всички останали. Оттогава Джейк все не можеше да си я изкара от ума. Желаеше я, но това по-скоро му изглеждаше като загубена кауза. Заставайки редом с нея, винаги се бе чувствал като някаква крастава жаба и тя се бе отнасяла с него точно по този начин. Опитваше се да я доближи хиляди пъти и винаги биваше отблъснат. Не искаше да я притежава, просто му се щеше да е близо до нея, да я докосва от време на време. Пък кой знае? Може би един ден щеше да я завладее.

Поне досега не му се бе отдавал случай. Това Палто щеше да отвори вратата. Този път щеше да бъде различно. Чувстваше го.

Гласът й, мек и подканящ, отговори на третото позвъняване:

— Да?

— Шана, аз съм. Джейк Фелдман.

— О — Охладнелият тон в тази единствена сричка говореше много повече от хиляда тома. — Какво искаш, Джейк?

— Имам делово предложение за теб, Шана.

Гласът й охладня още повече.

— Чувала съм предложенията ти и преди. Изобщо не съм…

— Това е строго професионално — вметна бързо той. — Имам едно палто за теб. Искам да го представиш на международното изложение следващата седмица.

— Не знам — Изглеждаше леко разколебана. — Отдавна не съм представяла кожени палта.

— Като го видиш, веднага ще се навиеш да участваш. Повярвай ми.

Може би част от ентусиазма му се бе предал по телефонната линия. Джейк усети едва доловимо омекване в гласа й.

— Ами… обади се в агенцията.

— Добре. Само че първо искам да видиш палтото. Трябва да го видиш.

— Виж, Джейк…

— Трябва да го видиш. Ей сега ще го донеса.

Той затвори, преди тя да успее да каже „не“ и избърза към работилницата. Веднага след като и последния шев бе поставен, той опакова Това Палто и се отправи към вратата.

— Какво палто си купихте, господине? — попита го някой, веднага след като излезе на улицата.

Уф, по дяволите. Природолюбители. Няколко от тях държаха протестни надписи и се бяха струпали пред витрините.

Някой тикна плакат в лицето му:

— Колко невинни животни са били изловени с капани и пребити до смърт за направата му? — каза един с брада. — Колко са били екзекутирани с електрически ток?

— Майната ти! — каза Джейк. — Носиш кожени обувки, нали?

Оня се усмихна:

— Всъщност, нося гуменки, но дори и да бяха от кожа, щеше да е от чиста суета. Кравите са включени в човешката хранителна верига. Бобрите, видрите и малките тюленчета не са.

— И какво от това?

— Едно е животните да умират, за да осигуряват храна — това е според законите на природата. Съвсем друго е да убиваш животни, за да крадеш тяхната красота, като се увиваш в техните кожи. Животните не трябва да страдат и да измират, за да подхранват човешката суета.

Всички започнаха да скандират:

— Суета! Суета! Суета…

Джейк им тегли една и си хвана такси до центъра.

„Такова прекрасно момиче, пък къде живее“ — си помисли Джейк, докато влизаше в предверието на преустроения склад на „ТриБеКа“, където Шана току що си бе купила апартамент. И най-вероятно бе платила цяло състояние за него. Само защото се водеше за едно от баровските места в града.

Под надписа „Асансьор“ Джейк се изправи лице в лице със стоманена плоскост, осеяна с нитове. Без да е сигуре какво точно трябва да направи, той се опита да издърпа лоста, който се мъдреше под надписа. С дрънчене стоманената плоскост се разцепи на две, превръщайки се в огромна метална врата, която се отваряше вертикално, като горната половина се повдигаше, а долната — потъваше. Стар товарен асансьор. Някак успя да измисли как да задвижи механизма и с много шум се добра до третия етаж.

Излизайки от асансьора се озова точно срещу 3Б. Шана живееше тук. Той почука и чу приближаващи се стъпки.

— Кой е? — разнесе се приглушен глас отвътре. Гласът на Шана.

— Аз съм, Джейк. Донесох палтото.

— Казах ти да се обадиш в агенцията.

Дори през затворената врата успя да почувства раздразнението й. Не отиваше на добре. Забеляза стъклената леща на вратата и му хрумна една идея.

— Погледни през шпионката, Шана.

Той измъкна Това Палто от кутията. По козината като че ли пробягаха вълни при допира с ръцете му. Няколко от неизползваните разкроени парчета паднаха от ръкава и се приземиха в кутията. Приличаха на космати гъсеници; някои от тях даже създаваха илюзията, че мърдат. Странно. Не би трябвало да са тук. Той се отърси от подобни мисли. Голяма работа. Това Палто бе всичко, което бе от значение. А също така и Шана да отвори.

— Само го погледни това палто. Хвърли му едно оченце и после ела ми разправяй, че не искаш да го видиш по-отблизо.

Чу как капачето на шпионката се отмества. Десет секунди по-късно вратат се отвори. Шана стоеше и се взираше в палтото. Той си глътна езика при вида й. Дори без грим, с този стар хавлиен халат, тя беше прекрасна. Само че очите й не регистрираха неговото присъствие. Бяха заковани в Това Палто. Тя като че ли бе изпаднала в транс.

— Джейк, то е… то е прекрасно. Мога ли…?

Когато тя посегна да го вземе, Джейк го пусна обратно в кутията и се мушна покрай нея в апаратамента.

— Пробвай го тук вътре. Светлината е по-подходяща.

Тя го последва в огромното, отворено, подобно на галерия пространство, което представляваше огромната стая на нейното жилище. Твърде голямо за вкуса на Джейк. Таванът бе прекалено висок, нямаше достатъчно стени. И все още недовършено. Тапетите бяха поставени наполовина, оформяйки странни фрески по стените; стълбата и инструментите бяха скупчени до вратата.

Той се завъртя и разгъна Това Палто пред очите й.

— Ето, Шана. Направих го твой размер.

Тя се обърна и мушна ръце в ръкавите. Докато го нагласяше по раменете й, Джейк забеляза няколко от онези излишни парчета да висят от палтото. Той ги издърпа и ги смота в дланта си, за да ги изхвърли после. След което отстъпи крачка назад, за да я огледа. И преди, при вида на кожата на човек му спираше дъхът, но Шана увеличаваше красотата й още повече. А недостатъците се скриваха. Двете бяха създадени една за друга. От комбинацията Джейк направо се просълзи.

Тя се плъзна към една огледална стена и започна бавно да се върти, пак и пак. По лицето й бе изписан възторг. Най-накрая се обърна към него със светнали очи.

— Няма нужда да се обаждаш в агенцията — каза тя. — Аз ще им се обадя. Искам да представя това палто.

Джейк осъзна, че в момента се намира в по-добра позиция за пазарлъци от когато и да било. Шана вече нямаше думата. Той диктуваше правилата. Реши да вдигне облога.

— Разбира се, че ще се обадиш — каза той чистосърдечно. — И има голяма вероятност в крайна сметка ти да се окажеш фотомодела, на който ще се спрем.

За първи път, откакто бе зърнала палтото, в очите й се появи загриженост.

— Голяма вероятност ли? Какво трябва да означава това?

— Ами, има и други фотомодели, които се заинтересуваха. Трябва да им предоставим възможност за прослушване.

Тя се уви още по-плътно с палтото.

— Не искам никой друг да облича това палто!

— Ами…

Шана бавно разтвори палтото, развърза халата и разтвори и него. Отдолу не носеше нищо. Джейк едва ли забеляза усмивката й.

— Повярвай ми — каза тя с меден гласец. — това единственото прослушване, от което имаш нужда.

Внезапно устата на Джейк дотолкова пресъхна, че той не можа да продума. Не намери сили да откъсне очи от гърдите й. Посегна към копчетата на собственото си палто и осъзна, че все още държи парчетата кожа в дясната си ръка. Когато се накани да ги хвърли, усети как се движат, гърчейки се като космати червеи. Когато сведе поглед към тях, видя, че са се увили около прътите му.

През тялото му се разля блаженство, като от качествено червено вино. Не му се стори никак страно, че парчетата се движат. Съвсем нормално. Даже забавно.

Вижте ме. Имам космати пръстени.

Той задърпа палтото и ризата си, докато не остана гол до кръста. Тогава осъзна, че има нужда да се усамоти за миг-два.

— Къде е банята?

— Вратата зад теб.

Имаше нужда от нещо остро. Но защо?

— Имаш ли нож? Някой по-остър? — Думите като че ли сами изскачаха от устата му.

Тя придоби озадачен израз на лицето.

— Мисля, че имам. Майсторите, които поставяха тапетите, използваха бръсначи…

— Ще свършат работа — Отиде до пейката с инструментите и намери едно от остриетата, след което се отправи към банята. — Идвам след малко. Ти ме чакай в спалнята.

Какви ги правя?

В банята той застана пред огледалото, стискайки острието с увитите в козина пръсти на дясната си ръка. Внезапно го разтърси студена тръпка. Почувства се полузамръзнал, хванат в капан, изплашен. Тогава видя обрамченото с бакембарди лице на стария Джеймсън, което е огромно в огледалото, видя как чудовищния му крак се засилва срещу него. На Джейк му се догади от смазващата болка в гърлото, задушаваше се. Боже, не можеше да диша…!

И тогава, пак внезапно, отново се почувства добре. Всичко бе наред. Той заби горната част на острието в кожата над гръдната си кост, точно толкова, колкото да премине през нея, достигайки до слоя подкожна тлъстина. След което го прокара по цялата й дължина. Когато стигна до корема, промени ъгъла надясно, следвайки най-долното ребро. Чу как сухожилията и връзките на раменната му става скърцат и пукат в знак на протест, когато ръката му продължи разреза по кръста му чак до гръбначния стълб, но не почувства болка, нито в рамото, нито дори от дълбоката рана, от която свободно течеше кръв. Нещо вътре в него крещеше от ужас, но то бе много далеч. Тук всичко беше наред. Просто супер.

Когато стигна до гръбнака, прехвърли острието в лявата си ръка и направи подобен разрез вляво, срещайки двата в основата на гърба. После направи циркулярни нарези около всяко от раменете си — през върха и през мишницата. После още един около врата си. Когато свърши и с това, сграбчи ръбовете на всеки от нарезите, които бе направил върху ключиците си и дръпна. Сред потоците кръв, кожата започна да се отделя от подлежащите тъкани.

Всичко беше наред… наред…

Джейк продължи да дърпа.