Кожите

IV

Тази вечер на Хуанита хич не й вървеше. Тъкмо бе изтикала пазарската си количка, пълна с всичките й безценни принадлежности по една тясна улчика, търсейки безопасно място, където да се приюти за през нощта, някоя ниша или мрачен вход, скривалище, недостъпно за любопитни погледи и закътано от вятъра. Уличката си беше добра, с голям потенциал, само дето вече бе заета от някой много мръсен и много пиян. Тя продължи напред.

Студено. Тия дни студът наистина се усещаше. Не помнеше колко е стара, но знаеше че костите й проскърцват, че я боли гърбът и вече не носи на студ както едно време. Ако можеше да намери къде да си скрие количката, може би щеше да успее да се вмъкне в метрото за през нощта. Там долу винаги е по-топло. Само дето като излезе утре сутринта и вещите й може да ги няма.

Още по-малко й се щеше да я картотекират в някой приют. Дори и да е от ония, безопасните. Не й харесваше да я затварят, а веднъж като влезеш и не те пускат чак до сутринта. Искаше да може да идва и да си отива, когто тя си реши. Освен това, когато бе на закрито се объркваше и умът й не искаше да работи както трябва. Тя обичаше живота на открито. Тук мислеше най-ясно и тук възнамеряваше да си остане.

Когато зави зад ъгъла, забеляза проблясващите червени и сини светлини пред сградата, която помнеше че едно време беше склад, а сега вътре бяха направили апаратаменти. Също като някое дете, тя бе привлечена от ярките, красиви светлини и от желанието да разбере какво става.

Трябваше й малко време, за да се ориентира в обстановката. Хуанита не живееше с илюзии. Беше наясно, че хората не са особено склонни да обясняват каквото и да е на някой, който прилича на ходеща купчина парцали, но тя бе настоятелна и скоро успя да научи няколко версии за случилото се вътре. Всички бяха единодушни за едно: че става дума за жестоко двойно убийство в асансьора на сградата, на гола жена и полугол мъж. Оттам нататък се раздухваха какви ли не небивалици. Някои разправяха, че мъжът е бил одран жив, а жената е била облечена в кожата му, други твърдяха, че мъжът е отрязъл ръката на жената, трети пък се кълняха, че самата тя си я била прегризала.

Достатъчно. Потрепервайки, Хуанита им обърна гръб и затика количката си в друга посока. Бе изминала само няколко ярда, когато забеляза някакво помръдване в сенките на един от входовете. Не беше човек; беше прекалено ниско до земята. Приличаше на някакво животно, но бе прекалено голямо за плъх, дори и в град като Ню Йорк. Светлините на една линейка осветиха нещото и Хуанита се шашна при вида на гъстата му козина и освен това светлината като че ли танцуваше и блещукаше по повърхността му.

Тогава тя осъзна, че това е палто — кожено палто. Дори в мрака, можеше да предцени, че не е някаква боклучава имитация. Това беше истинско, синкаво, последен крясък на модата, наистина страхотно кожено палто. Сграбчи го и го вдигна на светлината. Майра! Въпреки, че бе тъмно, ясно се виждаше колко е красиво и как лъщи козината.

Тя се мушна в него. Палтото като че ли се отдръпна за един кратък миг, после се притисна към нея. Изведнъж тя се стопли. Наистина се стопли. Като че ли то излъчваше собствена топлина, като електрическо одеяло. Направо изсмука студа от костите й. Сигурно бяха минали столетия, откакто за последен път се бе почувствала толкова уютно. Насили се да го съблече и пак го разгледа на светлината.

Хуанита тъжно поклати глава. Не е на добре. Прекалено е хубаво. Ще се разходи един-два пъти наоколо с него, някой ще си помисли, че е богата и хубаво ще я натупа. Дали пък да не го продаде в някоя заложна къща. Да, ама сигурно е откраднато наскоро и ще я обвинят нея. Няма да издържи, ако пак я затворят. Въпреки всичко, срамота е. Такова хубаво палто, а тя не може да го носи.

И тогава й хрумна една идея. Намери една уличка, като онази предишната и постла палтото с козината надолу върху паважа. След което приклекна до него и започна да го търка в мръсотията. Покри го от горе до долу с кал. На практика изчисти единия край на уличката с палтото. После пак го вдигна на светлината.

Така бе по-добре. Много по-добре. Никой нямаше да си го познае и едва ли някой щеше да се опита да й го отнеме, във вида, в който го бе докарала. На нея какво й пукаше как изглежда? След като й вършеше работа, какво повече да иска. Тя отново се мушна в него и пак я обгърна онази топлина.

Усмихна се и почувства как вътърът свири между редките й зъби.

„Ей това се казва живот!“ — си помисли тя. Нищо не може да топли така, като го прави едно кожено палто. И в крайна сметка, за тези от нас, които живеят на открито, нали за това е козината?