Колекционерът

2

14-ти октомври?

Това е седмата нощ.

Продължавам да мисля едно и също нещо. Ако знаеха. Само ако знаеха!

Да споделя безобразието.

Така че, сега се опитвам да го кажа на този тефтер, който той ми купи днес сутринта. Колко е мил.

Спокойно.

Дълбоко в себе си се чувствам все повече и повече уплашена. Спокойствието е само на повърхността.

Няма гадости, няма сексуални неща. Но погледът му е безумен. Очите му са сиви, със сив помръкнал блясък. Започвам с това, че го наблюдавах през цялото време. Мислех си, че сигурно става дума за секс, и ако се наложеше да застана с гръб към него, правех го така, че да не може да скочи отгоре ми и се ослушвах. Трябваше да знам точно къде в стаята се намира.

Сила. Това е толкова реално сега.

Знам, че водородната бомба е нещо лошо. Но да си така слаб вече също ми се струва лошо.

Ще ми се да знаех джудо. Бих могла да го накарам да плаче за милост.

Тази крипта е толкова задушна, стените ме притискат, ослушвам се за стъпките му докато пиша, мислите, които ми идват са като лоши рисунки. Трябва да бъдат скъсани веднага.

Опитай, опитай, опитай да избягаш!

Само за това мисля.

Странно нещо. Той ме омагьосва. Чувствам най-дълбоко презрение и ненавист към него, не мога да понасям тази стая, всеки би подивял от ужас. Усещам как би изглеждал този див ужас.

Как може да ме обича? Как можеш да обичаш някого, когото не познаваш?

Той отчаяно се мъчи да ми достави удоволствие. Но сигурно такива са всички луди. Те не са се смахнали умишлено, те сигурно също се шокират, ако, в края на краищата, извършат нещо ужасно.

Едва през последните един-два дни мога да говоря за него по този начин.

Пътуването насам с караваната беше кошмар. Исках да повърна, а се страхувах да не се задуша от превръзката. И след това повърнах. Мислех, че ще ме завлече в някакъв гъсталак, ще ме изнасили и ще ме убие. Когато караваната спря, бях сигурна, че точно това ще стане, мисля, че заради това и повърнах. Не само от гадния хлороформ. (Непрекъснато си спомнях мрачните истории на Пени Лестър от пансиона, за това как майка й оцеляла, когато я изнасилили японците, казвах си, не се съпротивлявай, не се съпротивлявай. И освен това, някой в „Лейдимонт“ ми беше казал, че могат да те изнасилят най-малко двама мъже. Жени, които се оставят да бъдат изнасилени от един мъж, искат да бъдат изнасилени.) Сега знам, че не това иска той. Би използвал хлороформа или нещо друго такова. Но онази първа нощ си повтарях, не се съпротивлявай, не се съпротивлявай.

Бях благодарна, че съм жива. Ужасен страхливец съм, не искам да умра, толкова страстно обичам живота. До сега не съм знаела, колко много съм искала да живея. Ако някога се измъкна оттук, никога вече няма да бъда същата.

Не ме интересува какво ще стане. Стига само да остана жива.

И всички тези ужасни, неописуеми неща, които би могъл да направи.

Навсякъде търсих някакво сечиво, но няма нищо, което да върши работа, дори и да имах нужната сила и умение. Всяка вечер подпирам един стол до желязната врата, така че, поне да разбера, ако се опита да влезе, без да го чуя.

Ужасни, примитивни умивалник и тоалетна.

Голяма, гладка врата. Няма ключалка. Няма нищо.

Тишината. Сега свикнах малко повече с нея. Но е кошмарно. Не се чува никакъв звук. Кара ме да се чувствам, сякаш вечно чакам.

Жива. Жива така, както смъртта е жива.

Сбирката книги за изкуството. Струват близо петдесет лири, пресметнах ги. Първата нощ изведнъж ми проблесна, че са тук заради мен. Че в края на краищата не съм случайна жертва.

После чекмеджетата. Пълни с дрехи — блузи, поли, рокли, цветни чорапи, необикновен набор долно бельо, ала „уикенд в Париж“, нощници. Видях, че са горе-долу моят размер. Малко по-големи, но той казва, че ме е виждал да нося тези цветове.

Всичко в живота ми изглеждаше чудесно. Появи се Д. П. Но дори и то беше странно. Вълнуващо, вълнуващо.

После това.

Поспах малко на запалена лампа, върху завивките. Щеше ми се да пийна нещо, но си помислих, че може да ми сложи някакъв опиат. Все още не съм сигурна дали няма да ми забърка нещо в храната.

Преди седем дни. Сякаш са седем седмици.

Изглеждаше толкова невинен и разтревожен, когато ме спря. Каза, че е блъснал куче. Помислих, че би могло да е Мисти. Такъв мъж никога не можеш да заподозреш. От най-невълчия тип.

Като падане оттатък края на света. Изведнъж се оказва, че светът има край.

Всяка вечер правя нещо, което не съм правила от години. Лежа и се моля. Не коленича, знам, че Бог презира коленичещите. Лежа и го моля да утеши М. и Т. и Мини, и Карълайн, която сигурно се чувства много виновна, и всички останали, които дори би било добре да страдат заради мен (или заради който и да било друг). Като Пиърс и Антоанет. Моля го да облекчи този кошмар, в чиито лапи съм попаднала. Моля го да ми помогне. Да не позволи да ме изнасилят, да се гаврят с мен или да ме убият. Моля го за светлина.

Буквално. Дневна светлина.

Не мога да понасям абсолютната тъмнина. Купил ми е нощни лампи. Когато спя оставям една да свети до главата ми. Преди оставях голямата.

Събуждането е най-лошото. Събуждам се и за миг си мисля, че съм си вкъщи или у Карълайн. След това идва ударът.

Не зная дали вярвам в Бог. Тогава, в караваната, му се молих като обезумяла, мислех, че ще умра (това доказва обратното, сякаш чувам Д. П. да казва). Но молитвите ме облекчават много.

Всичко е хаотично. Не мога да се съсредоточа. Мислех за толкова много неща, а сега не мога да мисля за нищо.

Но се чувствам по-спокойна. Поне така ми се струва. Като да си правиш сметка колко пари си похарчил и колко са ти останали.

15-ти октомври

Никога не е живял с родителите си, отгледала го е някаква леля. Сякаш я виждам. Слаба жена с бяло лице и противна стисната устичка, със злобни сиви очи, натруфени бежови капели и безкрайно мрънкане за прах и мръсотия. Всичко извън дребния й гаден свят на малката уличка е прах и мръсотия.

Казах му, че търси майката, която никога не е имал, но разбира се, не искаше и да чуе.

Не вярва в Бог. Това ме кара аз да искам да вярвам.

Разказах му за себе си. За М. и Т. с тъничък небрежен глас. Знаеше за М. Предполагам, че целия град знае.

Теорията ми е, че трябва да му избия от главата самочувствието на мъченик.

Времето в затвора. Безкрайното време.

Първата сутрин. Той почука на вратата и изчака десет минути (винаги прави така). Тези десет минути не бяха никак приятни — всичките утешителни мисли, които бях успяла да събера през нощта се изпариха и отново бях сама. Стоях и си мислех, ако го направи, не се съпротивлявай, не се съпротивлявай. Щях да му кажа, прави каквото искаш, но не ме убивай. Не ме убивай, така ще можеш да го направиш пак. Като че ли съм дреха, която може да се изпере. Или неподатлив на износване уред.

Оказа се съвсем различно. Когато влезе, той просто застана пред мен какъвто беше длъгнест, и изведнъж, като го видях без шапка, се сетих кой е. Предполагам, че запомням несъзнателно лицата на хората. Сетих се, че е чиновникът от пристройката на кметството. Баснословната печалба от лотарията. Снимките във вестника. Всички бяхме сигурни, че сме го виждали наоколо.

Опита се да отрече, но се изчерви. Изчервява се от всичко.

Нищо по-лесно от това, да го заставиш да се отбранява. Естественото изражение на лицето му е нещо като „горката наранена душа“. Овче. Не, жирафско. Като длъгнест, сух жираф. Продължих да го засипвам с въпроси, но той не отговаряше. Единственото, което можеше да направи, беше да си даде вид, че нямам право да питам. Като че ли това не е влизало в сметките му.

Никога не е имал нищо общо с момичета. Поне с момичета като мен.

Като бяло цвете в саксия.

Висок е шест фута7. Осем или девет инча повече от мен. Кльощав е, така че изглежда по-висок, отколкото е. Длъгнест. Ръцете му са прекалено големи, отвратително месести, в бяло и розово. Не са ръце на мъж. Адамова ябълка твърде голяма, китки твърде големи, брадичка твърде голяма, захапана навътре долна устна, червени ръбове на ноздрите. Увеличена трета сливица. Има един от тези смешни, никакви гласове — необразован, мъчещ се да изглежда образован. Непрекъснато се издава. Лицето му е прекалено дълго. Черна коса, без блясък. Чуплива е, започва да оплешивява, груба. Като залепена. Винаги сресана. Всеки път е със спортно сако, спортни панталони и вратовръзка с игла. Дори с копчета за ръкавели.

Той е това, което хората наричат „приятен млад човек“.

Абсолютно безполов (така изглежда).

Държи ръцете си отзад или увиснали край тялото, сякаш няма никаква представа какво да прави с тях. Почтително изчаква да му дам нарежданията си.

Рибешки очи. Наблюдават. Това е всичко. Няма никакво изражение.

Кара ме да ставам капризна. Като недоволна богата клиентка (той — продавач в магазин за платове).

Това е неговата линия. Псевдосмирен. „Толкова съжалявам.“

Сядам, изяждам храната си и чета книга, а той ме гледа. Ако му кажа да си отиде, отива си.

Наблюдавал ме е тайно в продължение на две години. Обичал ме отчаяно, бил много самотен, но знаел, че каквото и да стане, ще бъда „над“ него. Беше ужасно — говореше толкова сковано, винаги казваше нещата по заобиколен начин, непрекъснато трябваше да се оправдава едновременно с това. Стоях и слушах. Не можех да го погледна.

Сърцето му. Изпоплесках целия отвратителен мандаринен килим с повръщано. Когато той свърши с чистенето, останахме мълчаливи. После стана да си върви, а аз се опитах да му кажа, че го разбирам, че няма да кажа на никого, ако ме пусне да си отида вкъщи, но той включи на заден ход. Мъчех се да си дам вид, че го разбирам, че много му съчувствам, но сякаш това го плашеше.

На следващата сутрин се опитах пак, разбрах името му (зловещо съвпадение!8), говорих му много разумно, гледах го и го умолявах, но той отново се изплаши.

На обяд му казах, виждам, че изпитваш срам от постъпката си, още не е много късно. (Когато удариш по съвестта му тя поддава, но изобщо не го боли.) Срам ме е, отвърна; знам, че трябва. Аз му казах, че няма вид на лош човек, а той отговори, че това е първото лошо нещо, което е направил.

Вероятно е така. Но изглежда доста злина е насъбрал досега.

Понякога ми се струва, че се прави на хитър. Опитва се да спечели симпатиите ми, като се преструва, че е във властта на нещо извън него.

Тази нощ опитах да се държа неприлично, дръпнато и като кучка. Той просто изглеждаше по-огорчен от когато и да било. Много умело се прави на огорчен.

Обвива ме с пипалата на огорчението си.

На това, че не е от моята „класа“.

Знам какво съм за него — пеперудата, която винаги е искал да улови. Спомням си (първия път, когато го срещнах), как Д. П. каза, че колекционерите са най-лошите животни от всички. Разбира се, той имаше предвид колекционерите на изкуство. Не го разбрах, помислих, че се опитва да впечатли Карълайн — и мен. Но той е прав. Те са антиживот, антиизкуство, антивсичко.

Пиша в тази ужасна, подобна на нощ тишина, сякаш съм нормална. Но не съм. Толкова ми е зле, толкова ме е страх, толкова съм сама. Самотата е непоносима. Всеки път щом вратата се отвори, ми се иска да се втурна, да хукна навън. Но сега знам, че трябва да пестя опитите си за бягство. Трябва да го надхитря. Да планирам всичко много внимателно.

Да оцелея.

16-ти октомври

Следобед. Сега би трябвало да съм в час по рисуване. Още ли се върти земята? Още ли свети слънцето? Снощи си помислих, че съм умряла. Това е смъртта. Това е адът. В ада сигурно няма други хора. Или има, но само един — такъв, като него. Дяволът сигурно не изглежда дяволски, сигурно е доста привлекателен. И е като него.

Нарисувах го тази сутрин. Исках да уловя лицето му, да илюстрирам тази прилика. Не се получи много добре, но той го поиска. Каза, че ще ми плати ДВЕСТА ЛИРИ. Той е луд.

Аз. Аз съм неговата лудост.

С години е търсил нещо, в което да вложи лудостта си. И накрая ме намери.

Не мога да пиша така, във вакуум. Без да се обръщам към никого. Когато рисувам, винаги си мисля за някого като Д. П., застанал до рамото ми.

Всички родители трябва да са като нашите, тогава сестрите наистина стават сестри. Те трябва да са една за друга това, което сме аз и Мини.

Мила Мини.

Вече съм тук повече от седмица и ми липсваш много. Липсва ми свежия въздух, свежите лица на всички тези хора, които толкова мразех в метрото, свежите неща, които се случваха всеки час, всеки ден, само ако можех тогава да ги видя — имам предвид свежестта им. Най-много ми липсва свежа светлина. Не мога да живея без светлина. Изкуственото осветление — всички линии ме заблуждават — почти ме кара да копнея за тъмнината.

Не ти казах как се опитах да избягам. Не спах цяла нощ, не можех да заспя. Беше толкова задушно, а корема ми — в безпорядък (той полага максимални усилия да готви, но е безнадежден). Казах му, че нещо с леглото не е както трябва и след това просто се обърнах и хукнах. Но не успях да затворя вратата, за да го заключа вътре и той ме хвана във външното помещение. През ключалката успях да зърна дневната светлина.

Той мисли за всичко. Заключва вратата с катинар, така че да стои отворена. Но опитът си струваше. Една ключалка светлина за седем дни. Беше предвидил, че ще се опитам да го залостя вътре.

След това, в продължение на три дни му обръщах гръб и му се цупех. Не се хранех. Спях. Когато бях сигурна, че няма да дойде, ставах, танцувах малко, четях книги и пиех вода. Но не докоснах храната му.

Накрая го накарах да се споразумеем. Условието му беше шест седмици. Преди седем дни, даже шест часа биха ми се сторили прекалено много. Разплаках се. Накарах го да свали на четири седмици. Не съм по-малко ужасена от това, че съм с него. Постепенно научих наизуст всеки инч от тази воняща крипта. Тя започва да ме стяга, чувствам се като зазидан червей. Но четирите седмици не ми се виждат чак толкова много.

Нямам никаква сила, никаква воля, имам запек във всякакъв смисъл.

Мини, вчера ходихме с него горе. Най-напред въздухът — да не си в пространство десет на десет на двайсет (измерих го), да си под звездите, да дишаш чудесния, чудесния, макар че беше влажно и мъгливо, прекрасния въздух.

Помислих си, че ще успея да избягам. Но той стисна лакътя ми, а ръцете и устата ми бяха завързани. Беше толкова тъмно. И толкова самотно. Никаква светлина. Само тъмнина. Дори не знаех накъде би трябвало да побягна.

Къщата е стара. Отвън може и да е покрита с дърво. Отвътре има много греди, подовете са хлътнали, таваните са много ниски. Наистина е хубава стара къща, обзаведена е с най-умопомрачителния „добър вкус“ взет назаем от женските списания. Зловещи несъответствия на цветове, смесица от стилове в мебелировката, провинциална бъркотия, фалшиви антики, ужасни пиринчени орнаменти. И картините! Няма да ми повярваш, ако опиша, колко са ужасни. Каза ми, че някаква фирма подбрала мебелите и обзавела къщата. Сигурно са се отървали от всички боклуци, които са намерили в складовете си.

Банята беше фантастична. Знаех, че би могъл да нахълта вътре (на вратата няма ключалка, дори не може да се затвори, завинтил е някакво дърво). Но някак си бях сигурна, че няма да го направи. Беше толкова приятно да видя пълна топла вана и истинска тоалетна, че всичко друго ми стана почти безразлично. Накарах го да чака с часове. С нищо не показа, че има нещо против. Беше „добър“.

На нищо не се противи.

Видях начин да изпратя навън послание. Бих могла да го пусна в малко шишенце и след това в тоалетната. Бих могла да го завържа с някаква ярка панделка. Някой, някъде, някой ден може би ще го види. Ще направя това следващия път.

Ослушах се, за да чуя автомобили, но нямаше. Чух бухал. И самолет.

Само ако знаеха тези хора над какво летят.

Ние всички летим в самолети.

Прозорецът на банята беше затворен с дъски. С големи винтове. Огледах се навсякъде за някакъв инструмент. Под ваната, зад тръбите. Но нямаше нищо. Дори и да намерех, нямаше да знам как да го използвам. Аз го наблюдавам и той ме наблюдава. Не си даваме никаква възможност един на друг. Не изглежда много силен, но е много по-силен от мен. Трябва да го изненадам.

Всичко се заключва по един и по два пъти. На вратата на килията ми има дори аларма срещу крадци.

Предвидил е всичко. Помислих да пъхна някаква бележка в прането. Но той не изпраща навън никакво пране. Когато го попитах за чаршафите, той ми каза, че купува направо нови, попита ме кога искам да получа.

Тоалетната е единственият ми шанс.

Мини, не пиша на теб, разговарям със себе си.

Когато излязох с най-малко ужасната от блузите, които беше купил за мен, той стана (през цялото време беше седял на стол до вратата). Чувствах се като „момичето на бала, което слиза по парадното стълбище“. Зашеметих го. Предполагам, защото ме видя с „неговата“ блуза. И с разпусната коса.

Или може би се стресна, че ме вижда без превръзката на устата. Както и да е, усмихнах се, примолих му се, а той ме остави с незапушена уста и ми позволи да се огледам наоколо. Знаех, че ако направя и най-малката погрешна стъпка, ще скочи към мен.

Стаите горе бяха хубави сами по себе си, но иначе запуснати, без следи от живот. Странен мъртвешки дъх навсякъде. Долу, това, което той наричаше „салон“ (използва такива думи), беше прекрасна стая, много по-голяма от другите, някак си особено квадратна, не го очакваш, с голяма греда на тавана, подпряна от три вертикални в средата и други греди, и нишички, и невероятни ъгълчета, каквито архитект може да измисли веднъж на хиляда години. И всичко това, разбира се, унищожено от мебелировката. Над хубавата стара камина имаше порцеланови диви патици. Не можах да го понеса, накарах го да завърже ръцете ми отпред и строших чудовищата.

Това го засегна толкова, колкото и когато го ударих по лицето, задето не ме остави да избягам.

Кара ме да се променям, иска ми се да танцувам около него, да го обърквам и озадачавам, да го заслепявам, да го втрещявам. Толкова е бавен, толкова няма никакво въображение, толкова е безжизнен. Като цинк-бяло. Разбирам, че това е нещо като тирания върху мен. Принуждава ме да ставам друга, различна, да действам. Да се показвам. Омразната тирания на слабите хора. Д. П. го каза веднъж.

Обикновеният човек е проклятието на цивилизацията.

Но той е толкова обикновен, че чак е необикновен.

Прави снимки. Иска да ми направи „портрет“.

И след това, пеперудите му, за които си мисля, че са доста красиви. Да, наистина красиво подредени с малките си крилца изпънати под един и същи ъгъл. И им съчувствах, бедните мъртви пеперуди, мои сестри по нещастие. Най-много се гордееше с едни, които наричаше мутанти!

Долу ме остави да гледам докато прави чай (във външното помещение), и каза нещо нелепо, което ме накара да се разсмея — или да ми се прииска да се разсмея.

Ужасно.

Изведнъж осъзнах, че и аз полудявам, че той беше страшно, страшно хитър. Разбира се, че не го интересува какво казвам за него и че му счупих нещастните порцеланови патки. Защото изведнъж се оказа, че (това е безумно, та той ме отвлече!) аз се смея пред него и му наливам чай, сякаш съм най-добрата му приятелка.

Наругах го. Истинска дъщеря на майка си. Кучка.

Ето това е, Мини. Ще ми се да беше тук, за да можем да си говорим в тъмното. Само ако можех няколко минутки да си побъбря с някого. С някого, когото обичам. Казвам го много по-леко, отколкото е в действителност.

Отново ще се разплача.

Толкова е нечестно!

17-ти октомври

Мразя промяната у себе си.

Приемам прекалено много неща. Да започна с това, че най-напред си мислех да се заставя да се държа неутрално, да не допускам лудостта му да вземе връх в даденото положение. Но той би могъл да го е намислил именно така. Кара ме да се държа точно, както той иска.

Това не е просто една фантастична ситуация, това е фантастична вариация на фантастична ситуация. Искам да кажа, сега след като съм в ръцете му, той не се кани да прави това, което всеки би очаквал. Така ме принуждава да се чувствам неестествено благодарна. Толкова съм самотна. Не може да не разбира това. Ще вземе да ме накара да разчитам на него.

На ръба съм, въобще не съм толкова спокойна, колкото изглежда (когато чета, каквото съм написала).

Има толкова много време, което трябва да преживея. Безкрайно, безкрайно, безкрайно време.

Това, което пиша, е неестествено. Сякаш двама души се мъчат да поддържат разговор.

Точно обратно на рисуването. Правиш една линия и веднага разбираш дали е добра или не. Но сега пиша един ред и след време го прочитам отново.

Вчера вечерта поиска да ме снима. Оставих го да направи няколко кадъра. Помислих, може да допусне невнимание и някой да види снимките. Но предполагам, че живее съвсем сам. Трябва да е така. Вероятно цяла нощ е проявявал и копирал снимките (нима би могъл да отиде във фотоателие? Изключено!). Аз, осветена от светкавица на няколко парчета гланцова хартия. Не ми хареса светкавицата. От нея ме боляха очите.

Днес не се случи нищо, освен че постигнахме нещо като споразумение, за да ме остави да се раздвижвам. Без дневна светлина все още. Но мога да излизам във външното помещение. Чувствах се вкиснато, така че се държах вкиснато. След обяд го накарах да се махне, след вечеря също го накарах да се махне. Подчини се и двата пъти. Прави всичко, което му кажа. Купи ми грамофон и плочи, и всичко от огромния списък, който му дадох. Иска да ми купува разни неща. Бих могла да пожелая всичко. Освен свободата си.

Купи ми скъп швейцарски часовник. Казах му, че ще го използвам докато съм тук, и ще му го върна, преди да си тръгна. Казах му, че не мога да понасям оранжадения килим на пода и той донесе някакви индийски и турски неща. Три индийски рогозки и красив, тъмночервен, розово-оранжев и в сепия, поръбен с бяло турски килим (обясни ми, че бил единственият, който „те“ имали, така че, не мога да го отдам на неговия вкус).

Сега тази килия е малко по-годна за живеене. Подът е много мек и еластичен. Строших всички гнусни пепелници и вази. Грозните украшения не заслужават да съществуват.

Толкова много го превъзхождам. Знам, че звучи порочно и самонадеяно. Но наистина е така. Така че, пак става дума за добрите училища и noblesse oblige9. Чувствам, че трябва да му покажа как живеят и се държат приличните човешки същества.

Преди три вечери беше толкова странно. Толкова бях възбудена, че ще напусна тази крипта. Чувствах, че почти напълно се владея. Изведнъж всичко ми се стори като някакво велико приключение, нещо, за което след някой и друг ден ще разказвам на всички. Нещо като партия шах със смъртта, която най-неочаквано съм спечелила. Чувството, че съм била изложена на ужасен риск и сега всичко е минало. Дори, че ще ме пусне да си отида.

Безумие.

Трябва да му дам име. Ще го наричам Калибан.

Пиеро. Прекарах цял един ден с Пиеро, прочетох всичко за него, разгледах всички илюстрации в книгата, преживях ги. Как бих могла да стана добър художник, когато знам толкова малко геометрия и математика? Ще накарам Калибан да ми купи книги. Ще стана геометрик. Ще разбия съмненията за модерното изкуство. Представих си Пиеро застанал пред картина на Джаксън Полак10, не, дори на Пикасо или Матис11. Очите му. Просто виждам очите му.

Нещата, които Пиеро изрича в шепата си, в гънката на ръкава си. Знам всичко това, казвали са ни го и аз също съм го повтаряла. Но днес наистина го почувствах. Почувствах, че цялата наша епоха е измамна, фалшива. Начинът, по който хората говорят за ташизъм12 и кубизъм, и за този или онзи „изъм“, и дългите думи, които използват. Големи, изцапани буци от думи и фрази. Само за да прикрият факта, че могат, или не могат да рисуват.

Искам да рисувам като Берта Морисо13, нямам предвид с нейните цветове и форми или каквото и да било физическо, а с нейната простота и светлина. Не искам да съм интелигентна, или велика, или „значителна“, при целия този тромав мъжки анализ. Искам да рисувам слънчев блясък върху детски лица, или цветя върху жив плет, или улица след априлски дъжд.

Най-важното. Не самите неща.

Играта на светлината върху дребните неща.

Или съм сантиментална?

Потисната.

Толкова далеч съм от всичко. От нормалността. От светлината. От това, което искам да бъда.

18-ти октомври

Д. П. — Трябва да рисуваш с цялото си същество. Най-напред на това трябва да се научиш. Останалото е късмет.

Добро решение: не трябва да бъда екзалтирана.

Тази сутрин нарисувах цяла серия бързи скици на фруктиера с плодове. Тъй като Калибан желае да дава, не ме интересува колко хартия хабя. „Окачих“ ги и го накарах да посочи най-добрите. Естествено той избра тези, които най-много приличаха на скапаната фруктиера. Започнах да му обяснявам. Похвалих една от рисунките (тази, която харесваше най-много на мен). Ядоса ме — тя не означаваше нищо за него и всъщност ми обясни по проклетия си начин (щом ти казваш, трябва да е така), че всъщност, пет пари не дава. За него бях просто едно дете, което се забавлява.

Сляп, сляп друг свят.

Моя грешка. Показвах се. Как би могъл да види магията в изкуството (не моето, в изкуството въобще), когато бях толкова екзалтирана?

След обяд имахме спор. Винаги ме пита дали може да остане. Понякога се чувствам толкова самотна, толкова болна от собствените си мисли, че му позволявам. Искам да остане. Ето това прави затвора от теб. А има спасение, спасение, спасение.

Спорехме за ядреното въоръжаване. Онзи ден имах съмнения. Не и сега.

Диалог между Миранда и Калибан.

М. (Аз седях на леглото и пушех. Калибан беше на стола до желязната врата, както обикновено, вентилаторът работеше навън.) Какво мислиш за водородната бомба?

К. Нищо кой знае какво.

М. Все трябва да имаш някакво мнение.

К. Надявам се да не падне върху теб. Или мен.

М. Струва ми се, че никога не си живял с хора, които вземат нещата сериозно и говорят за тях сериозно. (Пак наранената физиономия.) Хайде сега да опитаме пак. Какво мислиш за водородната бомба?

К. Ако кажа нещо сериозно, ти няма да го приемеш сериозно. (Втренчих се в него, докато почувства, че трябва да продължи.) Очевидно е. Нищо не може да се направи. Има я и ще я има.

М. Не те интересува какво ще стане със света?

К. Каква ще е разликата, ако ме интересуваше?

М. О, Боже!

К. От нас не зависи нищо.

М. Слушай, ако има достатъчно хора, които смятат, че бомбата е нещо отвратително, и че една добра нация никога не би си помислила да притежава такова нещо, каквито и да са обстоятелствата, правителството ще трябва да предприеме някакви действия. Нали?

К. Празни надежди, ако питаш мен.

М. Как мислиш, че се е зародило християнството? Или каквото и да било друго? Тръгнало е от малка група хора, които не са губили надежда.

К. Тогава какво би станало, ако дойдат руснаците? (Умен въпрос, мисли той.)

М. Ако може да се избира между това да пускаме бомби над тях и да останат тук, като наши завоеватели — тогава предпочитам второто, винаги второто.

К. (шах и мат) Това е пацифизъм.

М. Разбира се, че е, дебела главо! Знаеш ли, че съм вървяла пеша през целия път от Олдърмастън14 до Лондон? Знаеш ли, че съм отделила много часове от времето си, за да разнасям листовки, да надписвам пликове и да споря с нещастници като теб, които не вярват в нищо? Които наистина заслужават да им се пусне бомба?

К. Това не доказва, че си права.

М. Това е отчаяние, заради липсата на (лъжа, не казах всичките тези неща — но наред с това, което наистина съм казала, ще напиша и това, което съм искала да кажа) чувства, на любов, на разум в тоя свят. Отчаяние, че някой може дори да си помисли да пусне бомба, или да нареди да бъде пусната. Отчаяние, че на толкова малко от нас изобщо им пука. Отчаяние, че в този свят има толкова бруталност и безразличие. Отчаяние, че съвсем нормални млади мъже могат да станат зли и порочни, само защото са спечелили много пари. И след това да направят това, което ти направи на мен.

К. Знаех си, че ще стигнеш до това.

М. Да, ти си част от всичко. Всичко свободно и прилично на този свят, бива затваряно в гадни тъмни килии от хора-зверове, на които не им пука.

К. Познат ми е твоят тип. Мислите, че целият цъфнал и вързал свят трябва така да се устрои, че всичко да става както на вас ви харесва.

М. Не бъди толкова тъп.

К. В армията бях редник. Ти нищо не можеш да ми кажеш. Тези като мен просто вършат това, което им се нареди (наистина беше твърде възбуден, по неговите норми) и си правят сметката, ако не са в състояние да го извършат.

М. Не си дорасъл още до себе си. Сега си богат. Въобще няма за какво да се обиждаш.

К. Парите не са всичко.

М. Вече никой не може да ти нарежда какво да правиш.

К. Въобще не ме разбираш.

М. Напротив, разбирам те отлично. Знам, че не си грубиян. Но дълбоко вътре се чувстваш така. Мразиш да си нечие куче, мразиш, че не можеш да се изразиш както трябва. Грубияните могат да трошат предмети, да беснеят, а ти само стоиш и се цупиш. Казваш, не мога да помогна на света. Няма да направя и най-малката добрина за човечеството. Просто ще мисля за себе си, а човечеството ако ще да стане на яхния. (Беше като непрекъснат порой от шамари — почти трепваше след всеки.) Каква е ползата от парите, ако не се вкарат в действие? Разбираш ли за какво ти говоря?

К. Да.

М. Е?

К. О… ти си права. Както винаги.

М. Пак ли си саркастичен?

К. Ти си като леля ми Ани. Непрекъснато говори за поведението на хората в наши дни. Че не ги интересува и така нататък.

М. Струва ми се смяташ, че е правилно да грешиш.

К. Искаш ли си чая?

М. (свръхчовешко усилие) Слушай, в името на спора, ще кажем, че колкото и много да се опитваш да направиш добро в обществото, всъщност никога няма да успееш. Това е нелепо, но няма значение. Но оставаш ти. Аз не смятам, че Кампанията за ядрено разоръжаване има големи шансове, наистина да повлияе на правителството. Това е едно от първите неща, с които трябва да се примириш. Но продължаваме, за да запазим самоуважението си, да покажем на себе си, един на друг и една на друга, не все пак не сме безразлични. И да покажем на останалите хора — мързеливите, нацупените, безнадеждните като теб, че все пак някой е загрижен за това. Искаме да ви накараме да се засрамите и да се замислите, да се размърдате. (Тишина. Аз изкрещях.) Кажи нещо!

К. Знам, че е лошо.

М. Тогава направи нещо! (Изцъкли се срещу мен, сякаш му казах да преплува Атлантика.) Слушай. Веднъж мой приятел отиде с група демонстранти пред една американска военновъздушна база в Есекс. Чувал ли си за такива неща? Спрели ги пред портала, естествено, след малко излязъл сержант и заговорил с тях, започнали да спорят и скоро се разгорещили доста, защото сержантът смятал, че американците са като средновековни рицари и са дошли тук, за да спасят изпадналата в беда принцеса. Бомбардировачите били абсолютно необходими — и така нататък. Постепенно както спорели, разбрали, че сержантът им харесва. Защото вярвал толкова твърдо и искрено във възгледите си. Не само моят приятел. След това всички се съгласили, че е така. Единственото, което има значение е, да чувстваш и да живееш, така както си убеден, че трябва — стига да вярваш в нещо повече от собственото си благополучие. Приятелят ми каза, че се е чувствал много по-близо до този американец, отколкото до всички нахилени идиоти, покрай които са минали на път за там. То е като футбола. Двете страни искат да победят, дори могат да се мразят, като противници, но ако някой дойде и им каже, че футболът е тъпо нещо и не си струва да се играе, те ще изпитват еднакви чувства. Чувствата са важното нещо. Не разбираш ли?

К. Мислех, че говорим за водородната бомба.

М. Върви си. Уморяваш ме. Ти си като море от памук.

К. (Стана незабавно.) Харесва ми да слушам, когато говориш. Мисля върху това, което казваш.

М. Не, не мислиш. Опаковаш чутото някъде в ума си и то изчезва завинаги.

К. Ако реша да изпратя чек на тази група… кой е адресът?

М. За да си купиш одобрението ми?

К. Какво лошо има в това?

М. Имаме нужда от пари. А още повече имаме нужда от съчувствие. Но аз не смятам, че имаш някакви излишни чувства. Това не може да се спечели, като попълниш фиш от тотото.

К. (Последва неловка тишина.) Ще се видим по-късно, тогава.

(Калибан излиза. Удрям възглавницата толкова силно, че оттогава ме гледа, изпълнен с упрек.)

(Тази вечер — бях сигурна, че ще мога, че ще успея — аз го занасях и го убеждавах, докато най-накрая написа чек за сто лири, който обеща да изпрати утре. Знам, че това е правилно. Преди година, бих се държала само за моралната страна на въпроса. Като майор Барбара15. Но важното е да имаме пари. Не е важно откъде идват те.)

19-ти октомври

Бях навън.

Цял следобед рисувах копия (Пиеро) и ми беше дошло настроението, при което просто трябва да изляза навън, трябва да отида на кино или в някое кафене, където и да било. Но навън.

Накарах го да ме изведе, като му се предложих като роб. Завържи ме, казах, но ме изведи.

Завърза ме, ръцете и устата, хвана ме за ръката и обиколихме градината. Доста голяма. Беше много тъмно, едва различавах пътеката и някои дървета. И е много самотна. Забутана някъде в провинцията.

Тогава, в тъмнината изведнъж усетих, че нещо с него не е наред. Не можех да го видя, но изпитах неочакван страх, просто усещах, че иска да ме целуне или дори по-лошо. Опита се да каже нещо, колко е щастлив; гласът му беше напрегнат. Задушаваше се. И после… мислех, че изобщо не може да изпитва дълбоки чувства, но не е така. Толкова е ужасно да не можеш да говориш! Обикновено пред него се защитавам с думи. Думите ми и видът ми. Мълчеше, но знаех, че е измъчен.

През цялото време дишах чудесния въздух навън. Беше хубав, толкова хубав, че не мога да го опиша. Толкова жив, толкова пълен с аромат на зеленина, с аромат на село и с хиляди други тайнствени, мокри ухания на нощта.

Тогава мина кола. Значи, пред къщата има някакво шосе. Щом чухме мотора, ръката му се стегна около моята. Молех се колата да спре, но фаровете просто преминаха от другата страна и се загубиха.

За щастие, бях премислила преди това. Ако се опитам да избягам и не успея, той никога няма да му пусне навън отново. Така че не трябва да хуквам при първата възможност. И съзнавах, тогава, че по-скоро би ме убил, отколкото да ме пусне да се измъкна безнаказано. Ако побягна. (И без това не бих могла да го направя — стискаше ръката ми като с менгеме.)

Но беше ужасно. Да знаеш, че толкова наблизо има други хора. И не подозират.

Попита ме дали искам да обиколим още веднъж. Поклатих глава, не. Бях толкова уплашена.

Когато слязохме долу, му казах веднага, че искам да се изясним по сексуалните въпроси.

Казах му, че ако изведнъж му се доще да ме изнасили, аз няма да се съпротивлявам, ще го оставя да върши каквото си поиска, но че никога повече няма да му проговоря. Казах му, че съм сигурна, че и сам той ще се срамува от себе си. Нещастно човече, изглеждаше достатъчно засрамен и без това. Било само „моментна слабост“. Накарах го да си стиснем ръцете, но бас хващам, че когато е излязъл от избата, е въздъхнал с облекчение.

Никой не би повярвал, че е възможна такава ситуация. Той ме държи напълно като затворник. Но във всякакво друго отношение, аз съм като любовница. Разбирам, че ме насърчава — това е начин да ме държи по-малко недоволна, отколкото би трябвало да бъда.

Същото се случи миналата пролет, когато се умилквах около Доналд. Започнах да чувствам, че е мой, че знам всичко за него. И ми стана много неприятно, когато замина за Италия ей така, без да ми каже. Не че го обичах сериозно, а защото имах смътното чувство, че е мой, но той не поиска от мен разрешение.

Изолацията, в която ме държи. Без вестници. Без радио. Без телевизия. Ужасно ми липсват новините. Никога досега не са ми липсвали. Но имам чувството, че светът е спрял да съществува.

Всеки ден му казвам да ми донесе вестник, но това е едно от нещата, за които се инати. Няма причина. Смешно. Знам, че няма смисъл да го моля. Все едно да го помоля да ме закара до най-близката гара.

Но ще продължавам да настоявам, каквото и да става.

Кълне се, че е изпратил чека на организацията, но не знам. Ще поискам да видя разписката.

Случка. Днес за обяд поисках сос „Устър“. Той никога не забравя нищо, което съм поискала, но този път не беше взел соса. Така че става, излиза, качва се по стъпалата, отключва катинара, който задържа вратата отворена, залоства отвън, взема соса, донася го във външната изба, заключва външната врата, после пак слага катинара, влиза при мен. И изглежда изненадан, че се смея.

Никога не допуска и най-малката небрежност в ритуала със заключването и отключването. Дори и да изляза във външното помещение незавързана, какво бих могла да направя? Не мога да го заключа вътре, не мога и да изляза навън. Единственият ми шанс е, когато влиза с подноса. Понякога не слага катинара на вътрешната врата веднага. Ако се втурна покрай него тогава, бих могла да пусна резетата й и да остане вътре. Но той никога няма да влезе, ако не съм достатъчно далеч от вратата. Обикновено отивам и поемам подноса.

Онзи ден не го направих. Просто се облегнах на стената до вратата. Каза ми, моля те, отдалечи се. Само го изгледах. Подаде напред подноса. Не му обърнах внимание. Стоеше и се чудеше какво да прави. След това се наведе много внимателно, без да ме изпуска от поглед, и остави подноса на прага. След това се върна назад.

Бях гладна. Той победи.

Лошо. Не мога да спя.

Беше странен ден. Дори за тук.

Тази сутрин направи още много снимки. Наистина му харесва. Иска да се усмихвам пред обектива, на два пъти направих ужасни физиономии. Не му допадна. След това вдигнах косата си нагоре с една ръка, направих се на фотомодел.

Трябва да станеш фотомодел, каза той. Съвсем сериозно. Въобще не разбра, че се шегувам.

Знам защо му харесва да снима. Мисли си, че така ще го взема за артистичен. Но разбира се, не знае как. Искам да кажа, че само поставя обектива на фокус и толкова. Липсва му въображение.

Чудат е. Неестествен. Но между нас се установиха някакви отношения. Аз му се подигравам, нападам го непрекъснато, но той усеща, когато се „размекна“. Когато може да ми отвърне, без да ме ядоса. Така че, започваме да се дразним един друг, почти като приятели. Отчасти това е, защото съм толкова самотна, отчасти го правя нарочно (искам да го накарам да се отпусне, за негово собствено добро и защото така някой ден може да допусне грешка), така че отчасти то е слабост, отчасти хитрост и отчасти благотворителност от моя страна. Но има и една тайнствена четвърта част, която не мога да определя. Не може да е приятелско чувство. Ненавиждам го.

Може би е това, че знам. Просто знам много за него. И ако познаваш някого добре, автоматично започваш да го чувстваш по-близък. Дори и да ти се иска да е на друга планета.

Първите дни. Когато беше в стаята не можех да правя нищо. Преструвах се, че чета, но не можех да се съсредоточа. Сега понякога дори забравям, че е тук. Седи до вратата, а аз чета книга на стола си. Приличаме на двама души, женени от години. Не че съм забравила какви са другите хора. Но те сякаш са загубили реалността си за мен. Единственият реален човек в моя свят е Калибан.

Не може да се разбере. Просто, такова е положението.

20-ти октомври

Единадесет часа сутринта.

Току-що се опитах да избягам.

Изчаках го да махне резетата на вратата, тя се отваря навън, за да я блъсна с всичка сила. Покрита е с метал само откъм мен, иначе е дървена и много тежка. Мислех си, че ще мога да го ударя и да го зашеметя, ако я блъсна в точния момент.

Така че, когато започна да се отваря, тласнах с цялата сила, която можах да събера. Той падна, а аз хукнах навън, но разбира се, всичко зависеше от това, дали съм го зашеметила. Въобще не бях. Сигурно е поел удара с рамо, после не го движеше много свободно.

Както и да е, улови пуловера ми. За миг почувствах другата част от него, понякога я долавям — насилието, абсолютната решимост да не ме пусне да си вървя. Е, добре, промърморих само, оправих се и се върнах вътре.

Той каза, можеше да ме нараниш, тази врата е много тежка.

Аз му възразих, всяка секунда, която ме държиш тук, ме нараняваш.

Мислех, продължи той, че пацифистите отричат нараняването на хора като средство.

Само вдигнах рамене и запалих цигара. Треперех.

Направи всичко както всяка друга сутрин, без да говори. Веднъж потри рамото си по доста очебиещ начин. И толкова.

Сега смятам да прегледам както трябва за хлабави камъни. Прокопаване на проход. Наистина, бях гледала и преди, но не много внимателно, буквално камък по камък, от най-горе, до най-долу, на всяка стена.

Вечер е. Току-що си отиде. Донесе ми храна. Но не говореше. Неодобряващ. Когато си тръгна с приборите от вечерята, се изсмях силно. Държи се така, сякаш аз трябва да се срамувам.

Вече няма да мога да му приложа номера с вратата. Няма никакви хлабави камъни. Всички са здраво стегнати в мазилката. Предполагам, че и за това е мислил, както и за всичко друго.

По-голямата част от деня днес размишлявах. За себе си. Какво ще ми се случи? Никога не съм чувствала тайнствеността на бъдещето така силно, както сега. Какво ще стане? Какво ще стане?

Не само, докато съм в това положение. Когато се махна от тук. Какво ще правя? Искам да се омъжа, искам да имам деца, искам да докажа на себе си, че бракът не е задължително да е като този на М. и Т. Знам точно за какъв човек искам да се омъжа, някой, с ум като на Д. П., но много по-близко до мен на години и да ми харесва на външен вид. И без единствената му ужасна слабост. Но искам да използвам собствените си схващания за живота. Не искам да хабя уменията си напразно, заради самите тях. Искам да създавам красота. И бракът, и да съм майка ме ужасяват точно с това — всмукването в домашните неща и бебешкия свят, в детския свят, и света на готвенето, и света на пазаруването. Имам чувството, че мързеливата крава в мен ще одобри всичко това, ще забравя какво някога съм искала и просто ще се превърна в Голямата Женска Краставица. Или може би ще се наложи да върша някоя жалка работа като да правя илюстрации, например, или дори нещо комерсиално, за да поддържам домакинството. Или ще се превърна във воняща на джин нещастна кучка като М. (не, не бих могла да бъда като нея). Или най-лошото — да стана като Карълайн — да тичам сърцераздирателно след модерното изкуство и модерните идеи и никога да не мога да ги стигна. Защото тя има съвсем различно сърце и никога няма да разбере това.

Тук долу мисля и мисля. Разбирам неща, за които преди не съм и предполагала.

Две неща. М. Никога досега не съм мислила за М. обективно, сякаш е друг човек. Тя винаги е била моята майка — която съм мразела и от която съм се срамувала. И все пак, от всички несретници, които съм виждала, или за които съм чувала, тя е най-големия. Никога не съм й съчувствала достатъчно. През цялата тази последна година (откакто отидох в Лондон) не съм й обърнала и половината от вниманието, което тук отдадох на гадното същество от горния етаж само през тази седмица. Сега чувствам, че бих могла да я удавя в любовта си. Защото от години не съм я съжалявала толкова. Винаги съм се оправдавала пред себе си — казвала съм си, аз съм мила и толерантна към всички освен нея, тя е единственият човек, към когото не мога да се отнасям така, а нали от общото правило трябва да има и изключения. Така че, няма значение. Естествено, това не е правилно. Тя е последният човек, който трябва да бъде изключение от общото правило.

Мини и аз толкова често сме презирали Т. за това, че я търпи. А трябва да паднем на колене пред него.

Другото нещо, което си мисля, е Д. П.

Когато за първи път го срещнах, казах на всички колко е чудесен. После започна реакцията, помислих си, че се превръщам в глупавата ученичка, която търси своя герой и започнаха да стават другите неща. Беше твърде емоционално.

Защото той ме промени повече от всичко и от всички. Повече от Лондон, повече и от „Слейд“.

Не само защото е видял толкова повече от мен в живота. Че има толкова повече опит в изкуството. И че е известен. Но защото винаги казва това, което мисли и винаги ме подтиква и мен самата да мисля. Това е голямото нещо. Кара ме да си задавам въпроси. Колко много пъти не съм се съгласявала с него. И изведнъж, седмица по-късно, се улавям, че споря с неговите аргументи и защитавам неговата теза. Съдя с неговите мерки.

Той отряза цялата ми (е, поне част от нея) глупост, тъпите ми, напудрени, дантелени идеи за живота и изкуството, и за модерното изкуство. Екзалтираността ми. Вече никога не бях същата, след като ми каза колко мрази екзалтираните жени. Дори думата научих от него.

Списък на нещата, в които ме е променил. Или окончателно, или процесът със сигурност е налице.

1. Ако си истински човек на изкуството, трябва да му отдадеш цялото си същество. Всичко друго, освен това означава, че не си. Не си това, което Д. П. нарича „творец“.

2. Не правиш излияния. Не бива да имаш предварително подготвени номера или идеи, с които да заливаш хората, за да ги впечатлиш.

3. Политически трябва да си ляв, защото социалистите са единствените хора, на които им пука, заради всичките им грешки. Те чувстват, те искат да направят света по-добър.

4. Трябва да твориш, винаги. Трябва да действаш, ако вярваш в нещо. Да говориш за действията си, е все едно да се хвалиш с картините, които смяташ тепърва да нарисуваш. Най-ужасното лошо нещо.

5. Ако чувстваш дълбоко, не се срамуваш да го покажеш.

6. Приемаш факта, че си англичанин. Не твърдиш, че би предпочел да си французин или италианец, или нещо друго. (Пиърс винаги говори за баба си от Америка).

7. Но и не правиш компромиси с произхода си. Отрязваш всичко от старата си личност, което застава на пътя на твореца в теб. Ако си от предградията (сега разбирам, че М. и Т. са такива — това че се присмиват на хората оттам е само параван), трябва да изхвърлиш (да ампутираш) предградията. Ако си от работническата класа, ампутираш работническата класа у себе си. И същото правиш, ако си от която да било друга прослойка, защото те са нещо примитивно и глупаво.

(Не съм само аз. Спомням си времето, когато приятелят на Луиза — син на миньор от Уелс — се запозна с него, как спореха и как се зъбеха един на друг, и как всички бяхме срещу Д. П. за това, че презира толкова силно хората от работническата класа и начина им на живот. Наричаше ги животни, не човешки същества. И как Дейвид Еванс, пребледнял и заекващ, каза, не ми говори, че баща ми е гадно животно, което трябва да изритам от пътя си, и как Д. П. отвърна, никога през живота си не съм наранявал животно. Всякак може да се защити тезата, че можеш да нараняваш човешките същества, но човешките животни заслужават всякакво съчувствие. И как миналия месец Дейвид Еванс дойде при мен и призна, че онази вечер го е променила.)

8. Мразиш политическото сметкаджийство за националностите. Мразиш всичко в политиката, в изкуството и навсякъде, което не е истинско, необходимо и дълбоко. Нямаш време за глупави, тривиални неща. Живееш сериозно. Не гледаш глупави филми, дори и да ти се иска; не четеш евтини вестници, не слушаш боклуци по радиото и телевизията; не губиш време за празни разговори. Използваш живота си.

Сигурно винаги съм искала да вярвам в тези неща; допускала съм ги смътно, преди да го срещна. Но той ме принуди да повярвам в тях. Мисълта за него ме кара да се чувствам виновна, когато наруша правилата.

Ако ме е накарал да вярвам в тях, значи е създал голяма част от новата „мен“.

Ако имах баба-фея — моля те направи Д. П. с двадесет години по-млад. И моля те, направи го физически привлекателен за мен.

Как би се отвратил той от това!

Странно е (и се чувствам малко виновна), но днес цял ден се чувствам по-щастлива, от всеки друг път, откакто съм затворена тук. Едно усещане — всичко ще свърши добре. Отчасти, защото тази сутрин направих нещо — опитах се да избягам. И Калибан го прие. Искам да кажа, ако имаше намерение да се нахвърли върху мен, сигурно би го направил тогава, когато има причина да е ядосан. Както беше тази сутрин. Но не го направи. Има страхотен самоконтрол, в някои отношения.

Знам, че също така съм щастлива, защото през по-голямата част от деня не бях тук. Мислих преди всичко за Д. П. Бях в неговия свят, не в този тук. Спомних си толкова много неща. Искаше ми се да запиша всичко. Наблъсках се със спомени. Този свят тук, прави онзи да изглежда толкова реален, толкова жив, толкова красив. Дори болезнените му кътчета.

И отчасти, също, това беше нещо като отдаване на порочната ми суетност. На спомените за нещата, които Д. П. ми е казвал, а също и други хора. На увереността, че не съм обикновен човек. На увереността, че съм интелигентна, че започвам да разбирам живота много по-добре от повечето хора на моята възраст. Дори на увереността, че не бива да ставам толкова глупава, че да се отдавам на суетата заради всичко това, а трябва да съм благодарна, да съм ужасно щастлива (особено след сегашното премеждие), че съм жива, че съм това, което съм — Миранда и уникална.

Никога няма да позволя, на който и да било да види тези неща. Дори всичко това да е вярно, няма как да не звучи суетно.

Точно както никога не позволявам на други момичета да видят, че знам, колко съм хубава — никой не знае как съм се борила със себе си, за да не се възползвам от това непочтено преимущество. Блуждаещите мъжки очи, дори и най-приятните, съм загърбвала.

Мини. Един ден, когато правех излияния за хубавата й рокля, преди да отиде на танци. Млъкни, каза тя. Ти си толкова хубава, не се и опитвай даже.

Д. П. казва, лицето ти е всякакво.

Порочно.

21-ви октомври

Карам го да готви по-добре. Абсолютна забрана над замразените храни. Трябва да ми носи плодове, пресни зеленчуци. Ям пържоли. Сьомга. Вчера му наредих да ми донесе черен хайвер. Ядосвам се, че не мога да измисля достатъчно деликатеси, които никога досега не съм яла, а съм искала.

Свиня.

Черният хайвер е прекрасен.

Изкъпах се още веднъж. Не посмя да откаже — мисли си, предполагам, че „дамите“ се строполяват мъртви на земята, ако не се изкъпят когато пожелаят.

Пуснах бележка в тоалетната. Малко пластмасово шишенце, увито с около метър червена панделка. Надявам се тя да се развие и някой да го забележи. Някъде. Някога. Би трябвало да намерят къщата съвсем лесно. Той постъпи глупаво, като ми каза за годината над вратата. Трябваше да завърша бележката с: ТОВА НЕ Е ШЕГА. Ужасно трудно е, да го напишеш така, че да не звучи като глупашка шега. И добавих, че всеки, който се обади на Т. ще получи двадесет и пет лири. Ще пускам по една бутилка в морето (м-м-м), всеки път, когато се къпя.

Махнал е всички медни орнаменти по стълбите и площадката. И ужасните пурпурно-оранжево-синьозелени картини на рибарски селища. Горката къща въздиша от облекчение.

Харесва ми горе. По-близо е до свободата. Всичко е залостено. Всички прозорци на предната фасада имат вътрешни кепенци. Другите са заключени с катинари, (Тази вечер минаха две коли, но шосето вероятно не е много оживено.)

Също така, започнах да го образовам. Тази вечер в салона (бях със завързани ръце, разбира се), разгледахме албум с репродукции. Няма собствен ум. Струва ми се, че не слуша и през половината от времето. Мисли за това, че седи близо до мен и е напрегнат. Притеснява се да не би да ме докосне. Не знам дали е сексуално или го е страх да не направя някой трик. Когато все пак се замисли за картините, приема всичко, което му кажа. Ако му кажа: „Давид на Микеланджело е тиган“, ще каже: „Разбирам“.

Такива хора! Трябва да съм седяла до тях в метрото, да съм се разминавала с тях на улицата, разбира се, чувала съм какво си говорят и знаех, че съществуват. Но някак си, не исках да повярвам. Изглеждаше ми невъзможно.

Диалог. Той седеше неподвижно и лицето му изразяваше нещо като: „колко чудесно е изкуството!“ (Заради мен, разбира се, не защото мисли така.)

М. Знаеш ли кое е странното в тази къща? В нея няма никакви книги. Освен тези, които си купил заради мен.

К. Горе има няколко.

М. За пеперуди.

К. Има и други.

М. Няколко гадни криминалета. Никога ли не четеш истински книги — каквито трябва? (Тишина.) Книги за важни неща, написани от хора, които наистина чувстват живота. Не просто боклуци, с които да убиеш времето във влака. Книги.

К. Повече ми харесват леките романи. (Напомня ми боксьор. Ще ти се да падне в нокаут.)

М. Можеш и бездруго да прочетеш „Спасителят в ръжта“. Почти съм я свършила. Знаеш ли, че съм я чела два пъти, а съм с пет години по-млада от теб?

К. Ще я прочета.

М. Това не е наказание.

К. Погледнах я преди да ти я донеса.

М. И не ти хареса.

К. Ще я опитам.

М. Гади ми се от тебе.

После тишина. Чувствах се нереално — сякаш беше пиеса и аз съм забравила кой точно съм в нея.

По-рано днес го попитах защо събира пеперуди.

К. Срещам се с по-приятни хора.

М. Не може да ги събираш само заради това.

К. Имах един учител. Когато бях малък. Той ми показа как. Не знаеше много. Още ги поставяше по стария начин. (Това има нещо общо с ъгъла на крилата. При „модерния“ начин, те се слагат под прав ъгъл.) И чичо ми. Той се интересуваше от природата. Винаги ми е помагал.

М. Изглежда е бил приятен човек.

К. Хората, които се интересуват от природата винаги са приятни. Да вземем например секция „Бръмбари“, както я наричаме. Това е Ентомологичната секция на Природонаучното общество в нашия град. Приемат те такъв, какъвто си. Не те гледат надменно. Нищо такова.

М. Не всички са приятни. (Но той не разбра.)

К. Имаш предвид снобите. Само че повечето са каквито аз казвам. По-приятен тип хора, отколкото ти… отколкото аз срещам… съм срещал по обикновения начин.

М. Приятелите ти не ти ли се смееха? Не го ли смятаха за лигава работа?

К. Нямах никакви приятели. Това бяха просто хора, с които работех. (След малко каза, че са имали своите глупави шеги.)

М. Какви например?

К. Просто глупави шеги.

Не продължих. Понякога изпитвам непреодолимо желание да достигна до дъното му, да изровя от там нещата, за които не иска да говори. Но това е лошо. Звучи сякаш се интересувам от него и неговия подмокрен, мизерен, не на себе си живот.

Когато използваш думите. Празнините. Начинът, по който Калибан седи приведено-вдървен — защо? Притеснение? За да може да скочи след мен, ако хукна? Мога да го нарисувам. Мога да нарисувам лицето и изражението му, но думите са толкова употребявани. Употребявани са за да опишат много, съвсем различни неща и хора. Пиша „Той се усмихна“. Какво означава това? Нищо повече от плакат за детска градина, на който има ряпа с усмивка като луна. Но ако нарисувам усмивката му…

Думите са толкова недодялани, толкова ужасно примитивни в сравнение с графиката, живописта, скулптурата. „Аз седях на леглото, а той седеше до вратата и разговаряхме, и аз се опитвах да го убедя да използва парите си, за да се образова, а той каза, че не се чувства убеден.“ Какъв гаден бъркоч.

Като да се мъчиш да рисуваш със счупен молив.

Всичкото това са мои мисли.

Имам нужда да видя Д. П. Ще ми каже заглавията поне на десет книги, в които всичко е казано много по-добре.

Как мразя невежеството! Невежеството на Калибан, моето невежество, невежеството на света! О, как бих могла да уча, да уча, да уча. Ще се разплача, толкова много искам да уча.

Завързана, със запушена уста.

Ще сложа това писание под дюшека, където то живее. После ще се моля на Бог за познание.

22-ри октомври

Днес стават две седмици. Отбелязала съм дните отстрани на скрина. Като Робинзон Крузо.

Чувствам се потисната. Недоспала. Трябва, трябва, трябва да избягам.

Ставам все по-бледа. Чувствам се болна, слаба, непрекъснато.

Тази ужасна тишина.

Той е толкова без никаква милост. Толкова неразбираем. Какво иска? Какво е писано да стане?

Не може да не вижда, че се разболявам. Казах му тази вечер, че ми трябва малко дневна светлина. Накарах го да ме погледне и да види колко съм пребледняла.

Утре, утре. Той никога не казва „не“ направо.

Днес си мислех, че би могъл да ме държи тук вечно. Няма да е много дълго, защото ще умра. Абсурдно е, сатанинско, но няма начин да избягам. Отново се опитвах да намеря хлабави камъни. Бих могла да издълбая проход зад вратата. Бих могла да изкопая проход, водещ направо навън. Но той трябва да е поне двадесет фута дълъг. И цялата тази пръст. Заровена в нея. Никога не бих успяла. По-скоро ще умра. Така че, трябва да е зад вратата. Но за да го направя ми трябва време. Трябва да съм сигурна, че няма да идва поне шест часа. Три за дупката, два, за да разбия външната врата. Чувствам, че това е най-добрият шанс за мен, не трябва да го губя, да го унищожавам, заради лоша подготовка.

Не мога да спя.

Трябва да направя нещо.

Ще напиша за първия път, когато срещнах Д. П.

Карълайн каза, о, това е Миранда, племенничката ми. И продължи отвратително да му говори за мен (една съботна сутрин, бяхме тръгнали по покупки), а аз не знаех накъде да гледам, макар че преди това ми се искаше да се запозная с него. Беше ми говорила.

Веднага ми хареса начина, по който се отнесе с нея — хладно, без да скрива отегчението си. Без да отстъпва, като всеки друг. После ми говори за него през целия път до вкъщи. Знаех, че я шокира, но тя не го признаваше. Двата му разбити брака и очевидния факт, че няма високо мнение за нея. Така че, исках да го защитя още от самото начало. След това срещата в парка. Отново ми се беше искало да го видя и отново се почувствах засрамена.

Начинът, по който ходеше. Много стегнато, не размъкнато. Толкова хубаво авиаторско яке. Не каза почти нищо, знаех, че не иска да е с нас (с Карълайн), но ни беше настигнал — отзад не би могъл да види кои сме, очевидно вървеше в нашата посока. И може би (пак съм суетна) нещото, което се случи, когато Карълайн продължаваше да бърбори (вижте ме каква дама с напредничави разбирания съм) — беше; че просто разменихме погледи. Аз знаех, че е ядосан, а той знаеше, че се срамувам. Така че, дойде до „Кенуд“ с нас, а Карълайн продължи да се показва.

Докато, пред един „Рембранд“, тя не каза: — Не мислиш ли, че мъничко, мъничко се е отегчил на средата на работата си. Искам да кажа, никога нямам чувството, че чувствам това, което би трябвало да чувствам. Знаеш ли? — И тя му пробута тъпия си смях (чуй какво ти говоря).

Аз го гледах и изведнъж лицето му едва забележимо се стегна, сякаш го бяха хванали със свален гард. Не беше предназначено за моите очи, просто нещо в линията на устата му незабележимо се промени. Погледна я само веднъж. Почти развеселен. Но гласът му не беше. Беше леденостуден.

Трябва да тръгвам. Довиждане. „Довиждането“ беше за мен. То ме отписа. Или може би казваше: „Значи можеш да търпиш това?“ Искам да кажа (сега, когато мисля за това), стори ми се, че ми дава урок. Трябваше да избирам. Карълайн или него.

И си тръгна, ние дори не му отговорихме, а Карълайн го гледаше докато се отдалечи, после вдигна рамене и каза, хм, гледай ти.

Видях го как излиза с ръце в джобовете. Бях почервеняла. Карълайн беше бясна, мъчеше се да се измъкне от положението. („Винаги се държи така, прави го умишлено.“) Подиграваше се на картините му през целия път до дома. („Второкласен Пол Наш“16 — нелепо и нечестно.) А аз се чувствах толкова ядосана заради нея, и в същото време я съжалявах, но не можех да й кажа, че той е прав.

Карълайн и М. притежават всички качества, които ненавиждам у другите жени. С дни след това чувствах някакво отчаяние при мисълта, колко ли от скапаната им претенциозна кръв съм наследила. Разбира се, понякога харесвам Карълайн. Енергичността й. Ентусиазмът й. Любезността й. И след всичко това — тази претенциозност, която е толкова отвратителна наред с истинските добри качества — е, по-добре е от нищо. Смятах я за някакво чудо, когато ни гостуваше. Някога ми харесваше да живея при нея. Тя ме подкрепи, когато у дома избухна великата семейна война относно бъдещето ми. Всичко това продължи докато поживях известно време с нея и я разбрах. Пораснах. (Аз съм Твърдоглавата Млада Жена.)

Тогава, една седмица по-късно, се качих на ескалатора в метрото и той беше единственият човек наоколо. Казах „здравейте“, прекалено весело. Отново се изчервих. Той само кимна, сякаш не му се говореше и тогава, най-долу (от суетност, не мога да понасям да ме слагат в един кюп с Карълайн), казах, съжалявам, че леля ми каза това в „Кенуд“.

Той отговори, тя винаги ме ядосва. Знаех, че не иска да приказва за това. Когато се запътихме към пероните, аз добавих, тя се страхува да не изглежда изостанала от времето.

А ти? — и ми се усмихна с една от сухите си малки усмивки. Помислих си, не му харесва да си играя на „ние“ срещу „нея“.

Минахме покрай един филмов афиш и той каза, това е хубав филм. Гледала ли си го? Гледай го.

Когато излязохме на перона, той подметна, мини да ме видиш някой ден, но остави скапаната си леля вкъщи. И се усмихна. Малка, заразителна, дяволита усмивка. Не като за възрастта му. Въобще не. След това се отдалечи. Така сам. Така безразличен.

И отидох да го видя. Една неделна сутрин. Изненада се. Трябваше да стоя двадесет минути без да говоря. С него и с чудатата му индийска музика. Той се върна веднага на канапето и се излегна със затворени очи, сякаш не е трябвало да идвам и аз почувствах, че наистина не е трябвало (особено без да кажа на Карълайн) и също така подозирах, че в действителност неговото беше малко прекалено, поза. Не можех да се отпусна. Накрая ме попита за мен, рязко, сякаш силно се отегчаваше. И аз глупашки се опитах да го впечатля. Да направя това, което не трябваше. Да се покажа. Продължавах да си мисля, че всъщност не е искал да отивам при него.

Изведнъж ме прекъсна, разведе ме из стаята и ме накара да видя разни неща.

Ателието му. Най-красивото. В него винаги се чувствам щастлива. Всичко е в хармония. Всичко изразява само него (не е умишлено — той мрази „вътрешния дизайн“, дрънкулките и списанието „Вог“). Той е във всичко. Тоанет, с глупавите й женски идеи за строг добър вкус, взети от „Дом и градина“, казва че е „претрупано“. Бих могла да й отхапя главата. Чувството, че някой живее през целия си живот вътре, работи вътре, мисли вътре — това е то.

И тогава омекнахме. Престанах да се мъча да изглеждам умна.

Показа ми как постига ефекта си на „мараня“. Грундове, гваш. Всичките малки, саморъчно направени инструменти.

Дойдоха някакви негови приятели — Барбър и Франсис Крюкшанк. Това е Миранда Грей, не мога да понасям леля й, изрече той на един дъх и те се разсмяха, бяха стари приятели. Исках да си отида. Но те щяха да ходят на разходка, бяха дошли, за да го накарат да тръгне с тях и предложиха да отида и аз. Барбър Крюкшанк го поиска; за мен имаше специален прелъстителен поглед.

Ами ако ни види леля, попита Д. П. Барбър има най-мръсната репутация в цял Корнуол.

Тя ми е леля, възразих аз, не дуня.

Така че, всички отидохме в кръчмата „Долината на здравето“ и след това в „Кенуд“. Франсис ми разказа за живота им в Корнуол и за първи път почувствах, че съм сред хора от по-стара генерация, които разбирам, истински хора. И в същото време нямаше как да не забележа, че Барбър беше малко нещо фалшив. Всичките тези смешни злобни историйки. Докато Д. П. беше този, който ни въвеждаше в сериозните неща. Не искам да кажа, че не беше весел. Просто има тази странна способност да се хвърля право в това, което има значение. Веднъж, когато беше отишъл, за да вземе напитки, Барбър ме попита откога го познавам. След това каза, как ми се иска да бях срещнал някой като Д. П. когато бях студент. А тихата, дребничка Франсис добави, за нас той е най-чудесният човек. Един от малкото. Тя не обясни кои „малко“, но знаех какво има предвид.

В „Кенуд“ Д. П. поиска да се разделим. Заведе ме право пред онзи „Рембранд“ и заговори за него, без да понижава глас, а аз проявих невзрачието да се притесня, защото някакви други хора ни гледаха. Помислих си, че сигурно приличаме на баща и дъщеря. Разказа ми цялата история на картината, какво вероятно е чувствал Рембранд по онова време, какво се е опитвал да каже, как го е казал. Като че ли аз не знаех нищо за изкуството. Като че ли се мъчеше да ме отърве от цял облак грешни представи, с които вероятно е пълна главата ми.

Излязохме, за да изчакаме другите. Той каза, тази картина ме вълнува много. И ме погледна, сякаш си мислеше, че мога да се засмея. Един от тези изблици на притеснение, които от време на време го спохождат.

Казах, сега и мен ме вълнува.

Но той се ухили. Не е възможно. Години още трябва да минат.

Откъде знаеш?

Предполагам, започна той, че има хора, които изпитват чисто вълнение от изкуството. Но никога не съм срещал художник, който се вълнува. Аз също не. Когато видя тази картина, само си мисля, че тя е направена с върховното майсторство, което цял живот съм се мъчил да постигна. И няма да постигна. Никога. Ти си млада. Можеш да разбереш. Но още не можеш да го почувстваш.

Възразих, мисля, че мога.

Това е лошо, каза той. Тогава би трябвало да си сляпа за бъдещето. На твоята възраст… И още нещо. Не се опитвай да бъдеш на нашата възраст. Ще те презирам, ако го правиш.

Ти си като дете, което се мъчи да погледне над шестфутова стена.

Това беше първия път. Мразеше ме, че го привличам. „Професорската“ част от него.

По-късно, когато двамата Крюкшанк излязоха и тръгнаха към нас, той подметна, Барбър е женкар. Ако поиска да се срещнете, откажи му.

Аз го погледнах изненадано. Като се усмихваше към тях, добави, не заради теб, не мога да понеса болката на Франсис.

Върнахме се в Хампстед, аз ги оставих и тръгнах към къщи. Осъзнах, че през цялото време Д. П. е правил всичко възможно, за да не оставам насаме с Барбър Крюкшанк. Те (по-скоро Барбър) ме поканиха да се отбия у тях, ако имам път към Корнуол.

Д. П. подхвърли, ще се видим някой ден. Сякаш не го интересуваше дали ще стане или не.

Казах на Карълайн, че съм го срещнала случайно. Че се е извинил (лъжа). Ако тя беше настояла да не го виждам, щях да се подчиня. Но за мен той беше много интересен, пълен с идеи, имах нужда да се срещам с такива хора. Беше много лошо от моя страна, знаех, че ако й кажа това, тя ще постъпи както трябва. Ще каже, че аз сама съм си господарка и така нататък.

И тогава изведнъж тя каза, мила, знаеш че съм последния човек, който ще се превзема, но репутацията му… просто няма как да няма огън, след като има толкова много дим.

Отговорих, чух за това. Мога и сама да се грижа за себе си.

Нейна си е грешката. Не трябва да настоява да я наричат Карълайн и да се отнасят към нея като с момиче, за толкова неща. Не мога да я уважавам като леля. Нито като съветник.

Всичко се променя. Продължавам да мисля за него — за нещата, които е казал той, и които съм казала аз, как и двамата не се разбирахме, какво имаме предвид. Не, той разбираше, струва ми се. Той калкулира възможностите толкова по-бързо от мен. Толкова бързо раста тук долу. Като гъба. Или пък мисля така, защото съм загубила чувството си за равновесие? Може би всичко е сън. Убождам се с молива. Но може би и това е сън.

Ако сега той застане на вратата, ще се хвърля в обятията му. Ще искам да държи ръката ми със седмици. Искам да кажа, сега ми се струва, че бих могла да го обичам по другия начин, по неговия начин.

23-ти октомври

Проклятието е с мен. Държа се като кучка към К. Нямам милост. И понякога ми липсва уединение, отгоре на всичко. Тази сутрин го накарах да ме пусне да се разходя във външното помещение. Стори ми се, че чух да работи трактор. И врабчета. Толкова дневно, врабчета. Самолет. Разплаках се.

Чувствата ми са напълно хаотични, като уплашени маймуни в клетка. Снощи ми се стори, че полудявам, така че писах, писах, писах и писах докато се почувствах в другия свят. Да избягам духовно, ако не и физически. Да докажа, че той още съществува.

Правих скици за една картина, която ще нарисувам, когато съм свободна. Изглед към градина, през врата. На думи звучи глупаво. Но го виждам като нещо много особено, цялото черно, умбра, тъмно, тъмносиво, тайнствени ъгловати форми в сянка, водещи към далечния медено белезникав квадрат на изпълнената със светлина врата. Нещо като хоризонтална шахта.

След вечеря го отпратих и довърших „Ема“17. Аз съм Ема Удхаус. Чувствам като нея, заради нея и вътре в нея. Моят снобизъм е по-друг, но разбирам нейния. Порядъчността й. Възхищавам й се. Знам, че върши не каквото трябва, мъчи се да организира живота на другите, не вижда, че мистър Найтли е мъж, едно на милион. Тя е глупава, но само временно и въпреки това, осъзнаваш, че в основата си е интелигентна, жива. С въображение, решена да постигне максималното. Истинско човешко същество. Нейните недостатъци са и мои недостатъци, нейните добродетели трябва да станат и мои добродетели.

Цял ден мислих — довечера ще напиша още малко за Д. П.

В началото му занесох да види някои от моите работи. Взех нещата, които си мислех, че ще хареса (не просто хитроумните умни неща, като „Перспективата на общежитието“ например). Не каза нищо докато ги гледаше. Дори когато гледаше тези (като „Кармен в Айвънхоу“), за които си мисля, че са ми най-добрите (или тогава си мислех). Накрая каза, не са много хубави. Според мен. Но са малко по-хубави, отколкото очаквах. Почувствах се сякаш се е обърнал и ме е ударил по лицето, не можех да го скрия. Той продължи, напълно безполезно ще е, ако по какъвто и да е начин, се съобразявам с чувствата ти. Виждам, че си рисувачка, имаш особено усещане за цвят и каква ли не още чувствителност. Всичко това го имаш. Но без него нямаше да си в „Слейд“. Исках да спре, но не го направи. Очевидно си гледала много и добри картини. Опитваш се да не плагиатстваш прекалено явно. Това нещо тук, сестра ти — то е като Ко̀кошка18, но в същото време е на цяла миля от него. Трябва да е видял, че бузите ми са зачервени, защото каза, това май ти действа доста отрезвяващо. Това е и целта.

Едва не умрях. Знам, че беше прав. Щеше да е безумно, ако не ми кажеше точно, каквото мисли. Ако ме беше зауспокоявал. Но болеше. Болеше като порой удари по лицето. Бях си навила, че ще хареса поне някои от нещата ми. Но най-лошото беше студенината му. Изглеждаше абсолютно сериозен, като лекар в клиника. Без никакъв намек за добронамереност или нежност, дори без сарказъм. Изведнъж бе станал много, много по-стар от мен.

Той каза, трябва да се знае, че рисуването — в академичен и технически смисъл — е в основата на всичко. Искам да кажа, ти притежаваш тази способност. Както и хиляди други. Но това, което търся, го няма тук. Просто го няма.

След това продължи, знам, че боли. Може би трябва да ти кажа, че за малко щях да те помоля да не ги носиш. Но тогава си помислих, има някаква импулсивност в теб, ще го преживееш.

Знаел си, че няма да са добри, казах аз.

Очаквах нещо като това. Да забравим ли, че си ги носила? Но чувствах, че ме предизвиква.

Подканих го, обясни ми по-подробно, какво не е наред с това? И му показах един от уличните си пейзажи.

Той каза, съвсем графично е, добре композирано, не мога да ти дам подробности. Но не е живо изкуство. Не е част от тялото ти. Не, че очаквам да го разбереш на тази възраст. Никой не може да те научи на това. То или се появява един ден, или не. В „Слейд“ те учат да изразяваш себе си — себе си въобще. Но колкото и добра да станеш при предаването на собствената си индивидуалност чрез линия и цвят, нищо няма да стане, ако тя не си струва да се предаде. Всичко е до късмет. Чиста случайност.

Говореше неравно, на изблици. После настъпи тишина. Попитах, да ги скъсам ли? А той се усмихна, това вече е истерия.

Толкова много имам да уча, продължих аз.

Той стана и каза, има нещо в теб. Не знам. Жените много рядко го имат. Искам да кажа, повечето жени просто искат да са добри в нещо, така разсъждават, добри „във“, и под това разбират сръчност, размах, добър вкус и какво ли още не. Не могат да разберат, че ако желаеш да стигнеш до пределите на собствените си възможности, тогава формата на твоето изкуство е без значение. Няма значение дали ще използваш думи, цветове или звуци. Може да е каквото хрумне.

Продължавай, казах.

То е като гласа ти. Свикваш с гласа си и говориш с него, защото нямаш друг избор. Но същественото е това, което казваш. Ето това отделя голямото изкуство от другото. Технически съвършените нещастници са под път и над път, има ги по всяко време. Особено в тази велика ера на универсално образование. Седеше на канапето и говореше на гърба ми. Трябваше да гледам през прозореца. Струваше ми се, че ще се разплача.

Критиците, продължи той, прославят техническото съвършенство. Абсолютно безпредметно е да се говори така. Изкуството е жестоко нещо. Чрез думите можеш да се отървеш безнаказано, дори ако си извършил убийство. Но картината е прозорец към най-съкровените кътчета на душата ти. Какво си направила ти тук? Построила си множество малки прозорчета, към една душа, изпълнена с картини на други модни художници. Той се приближи, застана до мен и взе една от абстракциите, които бях направила вкъщи. Тук ми казваш нещо за Никълсън и Пасмор19. Не за себе си. Сякаш използваш фотоапарат. Точно както фотомонтажът е невярно предаване на действителността, същото е, и да рисуваш в нечий друг стил. Тук ти фотографираш. Това е всичко.

Никога няма да се науча, обадих се аз.

По-скоро трябва да се отучиш, поправи ме той. Почти си свършила с ученето. Останалото е късмет. Не. Малко повече от късмет. Кураж. Търпение.

Разговаряхме с часове. Той говореше, аз слушах.

Беше като вятър и слънчева светлина. Издуха всички паяжини. Освети всичко. Сега, когато пиша това, което ми наговори, то ми се струва толкова очевидно. Но има нещо в начина, по който ти казва нещата. Той е единственият човек, когото познавам, който винаги говори точно това, което мисли, когато става дума за изкуството. Ако някой ден разбера, че не е така, ще бъде като богохулство.

И остава факта, че той наистина е добър художник и знам, че един ден ще стане много известен, а това ми влияе повече, отколкото трябва. Не само това, което е сега, но и това, което ще стане.

Спомням си, че по-късно ми каза („професорската“ страна), ти всъщност нямаш абсолютно никакъв шанс. Прекалено хубава си. Твоята сила е изкуството на любовта, не любовта към изкуството.

Отивам в парка да се удавя, отвърнах аз.

Не трябвало да се омъжвам. По-добре да се впусна в трагична любовна авантюра. Да оперирам яйчниците си, каквото и да е. И ми хвърли един от тези наистина порочни погледи с ъгълчетата на очите си. Но не беше само това. Погледът му беше и уплашен, по онзи смешен момчешки начин. Сякаш е казал нещо, което е знаел, че не трябва да ми казва, за да види как ще реагирам. Изведнъж ми се стори много по-млад от мен.

Толкова често изглежда млад и не мога да го обясня. Може би ме е накарал да погледна в себе си и да видя, че нещата, в които вярвам, са застояли и вмирисани. Хората, които те обучават, пълнят главата ти със стари идеи, стари възгледи, стари методи. Като да заравяш растения с пласт след пласт мъртва пръст; нищо чудно, че горките толкова рядко ще покълват на повърхността, свежи и зелени.

Но Д. П. има това, другото. В началото дълго време не разбирах, че то е зелено-свежо-живително. Сега разбирам.

24-ти октомври

Още един лош ден. Постарах се да е лош и за Калибан. Понякога така ме ядосва, че ми иде да пищя. Не само заради външния му вид, който е достатъчно лош. Той винаги е толкова почтителен, панталоните ми винаги са изгладени с ръб, ризите му винаги са чисти. Мисля си, че би бил по-щастлив, ако носеше колосани яки. Толкова е далечен. Но и присъства. Той е най-ужасния присъствач, който някога съм виждала. Винаги с тази физиономия („безкрайно съжалявам“) на лицето, която, сега започвам да разбирам, всъщност е доволство. Чисто и просто радост от това, че съм му в ръцете, че може да ме зяпа по цял ден, всеки ден. Не го интересува какво казвам или как се чувствам — моите чувства не означават нищо за него — важен е фактът, че ме държи при себе си.

Бих могла да крещя обиди в лицето му по цял ден — не би имал нищо против. Той иска да ме гледа, иска обвивката ми — не чувствата ми, ума или душата ми, дори не и тялото ми. Нищо човешко.

Той е колекционер. Това е голямото мъртво нещо в него.

Най-много ме дразни начинът, по който говори. Клише след клише след клише, толкова вкостенели, сякаш е прекарал живота си само сред хора прехвърлили петдесетте. На обяд днес изтърси, отбих се в магазина във връзка с плочите, за които бях направил поръчка. Попитах го, защо просто не кажеш: „Наминах за плочите, които поиска“?

Знам, че не се изразявам правилно, но се стремя да се поправя. Не казах нищо. Това го описва идеално. Той трябва да е „правилен“, трябва да прави това, което е било „добро“, и „хубаво“ преди двамата дори да сме били родени.

Знам, че е патетично, знам, че е жертва на неконформисткия свят на предградията и на една мизерна обществена прослойка — ужасяващата подражаваща благовъзпитана никаква прослойка. Мислех, че М. и Т. са от по-лоша. Само голф, джин, бридж, коли; какъвто трябва говор, каквито трябва пари, каквото трябва училище и омразата към изкуствата (театърът се изчерпва с пантомимата за Коледа — Пикасо и Барток са мръсни думи, освен ако не искаш да се посмееш). Е, това е гадно. Но Англия на Калибан е още по-гадна.

Повдига ми се от нея — слепотата, мъртвилото, закостенялостта, дебелината, и… да, чистата злобна завист към останалата по-голяма част от Англия.

Д. П. говори за парижкия плъх, който не може да търпи повече Англия. Разбирам го много добре. Чувството, че Англия задушава, смачква, унищожава като парен валяк всичко свежо, зелено и оригинално. И ето това предизвиква трагични провали, като тези на Матю Смит и Огъстъс Джонс20 — те избягаха в Париж и оттогава живеят в сянката на Гоген и Матис, или на който и да било — точно както Д. П. казва, че някога живял под сянката на Брак21, за да се събуди една сутрин и разбере, че всичко, което е правил в продължение на пет години е било лъжа, защото се основавало на очите и чувствителността на Брак, а не на неговите собствени.

Фотография.

Налага се да прибегнеш до Париж или някъде другаде в чужбина, защото в Англия има толкова малко надежда. Но трябва да се заставиш да приемеш истината — Париж винаги е бягство надолу (по думите на Д. П.) — не казвам нищо срещу Париж, но трябва да се изправиш лице в лице срещу Англия, срещу апатията, която я е обзела (всичко това са думи и мисли на Д. П.) и срещу тежестта на английския калибанизъм.

И хора като Мур и Съдърланд22, които са се борили да бъдат английски художници в Англия, са истински светци. Като Констабъл, Палмър и Блейк23.

Още нещо казах на Калибан онзи ден — слушахме джаз — попитах го, не ти ли движи това? А той отговори, кое, колата ли? Казах му, че е толкова задръстен, та чак не мога да повярвам. О, това ли имаш предвид? Загря той.

Като дъжд. Безкраен ужасяващ дъжд. Убиец на цветове.

Забравих да опиша кошмара, който сънувах снощи. Изглежда се явяват винаги призори, струва ми се, заради задушния въздух в стаята, след като съм била заключена в нея цялата нощ. (Облекчението — когато дойде той и остави вратата отворена, а вентилаторът работи. Поисках да ме пусне веднага във външното помещение, за да подишам, но той както винаги ме накара да изчакам докато закуся. Тъй като си помислих, че не би ме пуснал на половинчасовата разходка по-късно сутринта, ако изляза по-рано, не възразявам.)

Сънят беше такъв. Бях нарисувала картина. Не помня точно каква, но бях много доволна. Беше у дома. Излязох навън и докато се разхождах почувствах, че нещо не е наред. Трябваше да се прибера. Когато се втурнах в стаята си, М. седеше до разтегателната маса (Мини беше до стената — имаше уплашен вид, мисля, че и Д. П. беше там, а и други хора, поради някаква странна причина), а картината беше накъсана на ленти — дълги ивици платно. М. удряше плота на масата с градинската ножица и видях, че е побеляла от яд. И аз почувствах същото. Най-безумен гняв и омраза.

Тогава се събудих. Никога не съм се ядосвала толкова на М. — дори в деня, когато се беше напила и ме удари пред очите на омразния Питър Гетсби. Спомням си как стоях с пламнала от шамара буза и чувствах срам, гняв, страх, всичко… освен жалост към нея. Отидох, седнах до леглото й, взех ръката й, оставих я да се наплаче, простих й, оправдахме постъпката й с татко и Мини. Но този сън изглеждаше толкова истински, толкова ужасно естествен.

Приех факта, че се опитва да ми попречи да стана художник. Родителите никога не разбират правилно децата си (не, аз ще разбирам моите), знаех, че е трябвало да бъда момче и хирург, какъвто горкият татко не е успял да стане. Сега, наред идва Кармен. Искам да кажа, простила съм им, задето противопоставяха своите амбиции на моята. Победих, така че трябва да простя.

Но тази омраза в съня. Беше съвсем истинска.

Не знам как да се очистя от нея. Ако можех да кажа на Д. П. Но разполагам само с хлъзгавото стържене на молива по хартията. Никой, които не е живял в тъмница, не би могъл да разбере колко абсолютна е тишината тук, долу. Никакъв шум, освен ако не го направя аз. Чувствам се близо до самата смърт. Погребана. Никакъв външен звук, който да ми помогне да живея. Често пускам плочи. Не за да слушам музика, а за да чуя нещо.

Нерядко имам странно усещане. Струва ми се, че съм оглушала. Трябва да произведа някакъв звук, за да докажа, че не съм. Прокашлям се, за да се уверя, че всичко е нормално. Като малкото момиченце, което са намерили в развалините на Хирошима. Всичко наоколо е мъртво; то пее на куклата си.

25-ти октомври

Трябва, трябва, трябва да избягам.

Днес мислих за това с часове. Безумни идеи. Той е толкова хитър, невероятно. Не прави нито една глупост.

Налага се да създавам впечатление, че никога вече няма да се опитвам да избягам. Но от друга страна не трябва да спирам опитите, това е проблемът. Трябва да ги разредя. А всеки ден тука, е като седмица навън.

Да опитвам със сила е безполезно. Трябва с хитрост.

Когато съм лице в лице, не бих могла да използвам насилие. Само мисълта кара коленете ми да треперят. Спомням си как веднъж, като скитахме с Доналд в Ийст Енд, след като бяхме в Уайтчапъл, видяхме група гамени, наобиколили две индийки на средна възраст. Прекосихме улицата, призля ми. Гамените ги тормозеха, викаха, дразнеха, обиждаха и ги дърпаха от тротоара на платното. Доналд каза, какво можем да направим; направихме се, че не ни интересува и бързо отминахме. Но това беше долно, тяхното насилие и нашия страх от него. Ако Калибан дойдеше при мен сега и ми подадеше ръжена, не бих могла да го ударя.

Няма полза. От половин час се мъча да заспя, но не мога. Писането тук е като наркотик. Единственото нещо, което очаквам с нетърпение. Днес следобед прочетох това, което написах за Д. П. завчера. Стори ми се, сякаш е живо. Знам, че е така, защото въображението ми допълва всички подробности, които друг човек не би разбрал. Искам да кажа, това е суета. Но сякаш е някакво вълшебство, да си в състояние да извикаш миналото си. И просто не мога да живея в това настояще. Бих полудяла, ако можех.

Мислех за времето, когато заведох Пиърс и Антоанет да го видят. Черната му страна. Не, глупаво, глупаво постъпих. Бяха дошли в Хампстед да пият кафе и щяхме да ходим на кино, но опашката за билети беше голяма. Така че се оставих да ме кодошат докато се съглася да ги заведа.

Беше суетно от моя страна. Бях им говорила прекалено много за него. Така че, те започнаха да намекват, че не е много любезно, да се страхувам да ги запозная с него. И аз лапнах въдицата.

Още на вратата видях, че не му е приятно, но ни покани.

И… о, беше ужасно. Ужасно. Пиърс се държеше по най-мазния си и евтин начин, а Антоанет беше почти пародия на самата себе си — такова секси котенце. Опитвах се да извиня всеки пред всички останали. Д. П. беше в толкова странно настроение. Знаех, че би могъл да отиде в друга стая и да ни остави сами, но той надмина себе си в грубостта. Би могъл да забележи, че Пиърс се държи така, само, за да прикрие неувереността си.

Помъчиха се да го подтикнат, да говори за собствената си работа, но той не желаеше. Започна да се държи ужасно. Мръсни думи. Всякакви грозни цинични неща за „Слейд“ и различни художници — неща, в които знам, че не вярва. Успя да сконфузи Пиърс и мен, но Антоанет просто се чувстваше по-добре. Скимтеше, трептеше с мигли и изтърсваше някоя още по-голяма мръсотия. Така че, той смени тактиката. Прекъсваше ни всеки път, когато се опитвахме да кажем каквото и да било (също и мен).

И тогава аз направих нещо още по-глупаво от това, че въобще ги заведох там. Настъпи някаква пауза и той очевидно си помисли, че се каним да си вървим. Но на мен съвсем идиотски ми хрумна, че Пиърс и Антоанет доста се забавляват и бях сигурна, че е така, защото усещат, че не го познавам толкова добре, колкото им бях казала. Така че, трябваше да докажа, че мога да го командвам.

Попитах, може ли да ни пуснеш някоя плоча, Д. П.?

За момент ми се стори, че ще бъде „не“, но той само каза, защо не. Нека чуем и някой друг. За разнообразие. Не ни даде никакъв избор, просто отиде и пусна някаква плоча.

Легна на кушетката както обикновено със затворени очи, а Пиърс и Антоанет явно смятаха, че е поза.

Такъв тънък, трептящ звук, такова напрежение се беше събрало във въздуха; искам да кажа, музиката отгоре на всичко. Пиърс започна да се подсмихва, а Антоанет изпадна в пристъп на… не, тя не може да се кикоти, твърде потайна е — на това, което тя прави в такива случаи, а аз се усмихнах. Признавам го. Пиърс си изчисти ухото с малкия пръст и след това, с лакът на креслото, опря чело на изпънатите си пръсти — главата му се поклащаше всеки път, когато инструментът (тогава не знаех какъв е) свиреше тремоло. Антоанет едва не се задуши. Беше ужасно. Знаех, че той ще чуе.

Чу. Видя как Пиърс отново чисти ухото си. И Пиърс усети, че го гледат и се усмихна тарикатски, един вид „не ни обръщай внимание“. Д. П. скочи от кушетката и спря грамофона. Попита, не ви ли харесва? Пиърс отговори, а трябва ли непременно да ни харесва?

Аз се намесих, Пиърс, това не е смешно.

Пиърс отговори, не вдигах шум, нали, просто се поинтересувах дали непременно трябва да ни харесва?

Д. П. каза, вървете си.

Антоанет се обади, боя се, че винаги се сещам за Бийчъм. Сещате ли се, два скелета се съвкупяват на ламаринен покрив?

Д. П. каза (с ужасяващо лице, понякога може да изглежда като самия дявол), първо, радвам се, че се възхищавате от Бийчъм. Помпозен, дебелогъз чалгаджия, изпречил се срещу всичко творящо в изкуството, на времето си. Второ, ако не можете да различите този инструмент от клавесин, Бог да ви е на помощ. Трето (към Пиърс), смятам, че ти си най-самодоволния млад нехранимайко, който някога съм виждал, а ти (аз) — тези приятели ли са ти?

Стоях там без да мога да кажа каквото и да било, той ме вбеси, те ме вбесиха и отгоре на всичко, чувствах се десет пъти по-смутена, отколкото ядосана.

Пиърс вдигна рамене, Антоанет изглеждаше объркана, но и някак си й беше забавно, кучката, а аз бях почервеняла. И сега, като си помисля, се изчервявам (и за това, което направи по-късно — как можа, той?).

Няма нужда от емоции, обади се Пиърс, това е само една плоча. Беше ядосан. Предполагам разбираше, че е глупаво да каже това.

Значи мислиш, че е само една плоча, попита Д. П., така ли? Само плоча? И ти ли си като лелята на тази глупава малка кучка — мислиш, че Рембранд е бил отегчен докато е рисувал? И мислиш, че Бах е правил смешни физиономии и се е кискал докато е писал това? Така ли?

Пиърс изглеждаше сякаш са му изпуснали въздуха, почти уплашен. Е, ТАКА ЛИ Е? изкрещя Д. П.

Беше ужас̀ен. И по двата начина. Беше ужасно ужасѐн, защото сам беше започнал всичко, сам бе решил да се държи така. И чудесно ужасѐн, защото страстта не е нещо, което се показва. Израсла съм сред хора, които винаги са се мъчили да скриват страстите си. Беше раздразнен. Оголен. Разтреперан от гняв.

Пиърс каза, не сме толкова възрастни, колкото вас. Беше слабо, смешно. Показваше, какъв е наистина.

Боже! Сряза го Д. П. Студенти по живопис! ЖИВОПИС!

Не мога да напиша това, което изрече после. Дори и Антоанет изглеждаше ужасѐна.

Просто си тръгнахме. Вратата на ателието се тръшна зад гърба ни, когато бяхме на стълбите. Аз просъсках „дяволите да те вземат“ на Пиърс и ги избутах надолу. Мила моя, той ще те убие, каза Антоанет. Затворих външната врата зад тях и зачаках. След малко отново се чу музиката. Качих се по стълбите и много бавно отворих. Може би ме е чул, не знам, но не ме погледна и аз седнах на столчето до вратата, докато свърши.

Какво искаш, Миранда, попита той.

Отговорих, да ти кажа, че съжалявам. И да чуя, че и ти съжаляваш.

Той отиде и погледна през прозореца.

Казах, знам, че съм глупава, може и да съм малка, но не съм кучка.

А той каза, опитай (струва ми се, нямаше предвид „опитай да бъдеш кучка“).

Можеше да ни кажеш да си вървим. Щяхме да разберем.

Последва тишина. Той се обърна и ме погледна от другия край на ателието. Много съжалявам, повторих аз.

А той отвърна, върви си у дома. Не можем да си легнем заедно. Когато станах, той продължи, радвам се, че се върна, постъпи добре. После добави, знаех, че ще го направиш.

Тръгнах надолу по стълбите, а той след мен. Не искам да спя с теб, каза, имах предвид ситуацията. Не нас. Разбираш ли?

Разбирам, отговорих.

И продължих надолу. Чувствах се жена. Исках да го принудя да усети, че ме е наранил.

Когато отварях външната врата, той каза, бях захапал. Сигурно е видял, че не разбирам, защото добави, бутилката. Пил съм. Ще ти се обадя по телефона.

Направи го, заведе ме на концерт — да чуя как руснаци свирят Шостакович. И беше чудесен. Точно така. Макар и никога да не ми се извини.

26-ти октомври

Не му вярвам. Купил е тази къща. Ако ме пусне, ще трябва да ми се доверява. Или ще трябва да я продаде и да изчезне, преди да мога (да бих могла) да стигна до полицията. Не би направил нито едното, нито другото.

Много потискащо е. Трябва да вярвам, че ще спази обещанието си.

Харчи пари, пари, пари. За мен. Сигурно вече почти са станали двеста. Всякакви книги, всякакви плочи, всякакви дрехи. Знае какви номера нося. Скицирам му каквото искам, смесвам бои, за да види цветовете, като ориентир. Дори ми купува бельото. Не мога да сложа на себе си червено-прасковените творения, които беше накупил преди, така че му казах, да отиде и да вземе нещо свястно от „Маркс и Спенсър“. Той попита, не може ли да е някакъв комплект? Разбира се, за него трябва да е смърт да иска неща за мен от продавачките (как ли се чувства в аптеката), така че, сигурно му се ще поне да ги набави наведнъж. Какво ли ще си помислят за него? Дузина бикини, три комбинезона, фланели, сутиени. После го попитах какво са казали, когато ги е поискал, и той се изчерви. Струва ми се помислиха, че съм малко особен, каза той. За първи път, откакто съм тук, се смях истински.

Всеки път, когато ми подарява нещо, си мисля, това е доказателство, че няма намерение да ме убие или да направи нещо друго неприятно.

Не би трябвало, но ми харесва, когато на обяд се върне, откъдето е ходил. Винаги има подаръци. Харесва ми всеки ден да е Рождество, без дори да се налага да благодаря на дядо Коледа. Понякога донася неща, които не съм искала. Винаги носи цветя и това е приятно. Шоколади, но той ги яде повече от мен. И продължава да ме пита, какво искам да ми купи.

Знам, че той е Дявола, показващ ми света, който би могъл да ми принадлежи. Така че, не му се продавам. Струвам му много за дребни неща, но знам, че иска да го помоля за нещо голямо. Умира, за да ме направи благодарна. Но няма да успее.

Днес ми дойде една ужасна мисъл — сигурно Д. П. е бил заподозрян, Карълайн не може да не е дала името му на полицията. Горкият. Сигурно ще бъде саркастичен, и на ченгетата няма да им хареса.

Днес се опитвах да го нарисувам. Странно. Безнадеждна работа. Далеч от истината.

Знам, че е нисък, само с инч или два по-висок от мен. (Винаги съм мечтала за високи мъже. Глупаво.)

Оплешивява и има еврейски нос, макар че не е евреин (не че бих имала нещо против, ако беше). И лицето му е твърде широко. Обрулено, уморено, хлътнало като маска, така че никога не се доверявам на израженията му. Долавям неща, които би трябвало да идват някъде отзад. Но никога не съм сигурна. Понякога за мен има специална, суха физиономия. Представям си я. Но не изглежда нечестна, просто това е той. Животът е нещо като шега, глупаво е да го приемаме сериозно. Бъди сериозен към изкуството, но се шегувай по-малко с всичко останало. Не „деня, в който ще падне водородната бомба“, а „деня на голямото пържене“. „Когато настъпи голямото пържене“. Болно, болно. Това е начинът му да се поддържа здрав.

Нисък, плещест, с широко лице и гърбав нос — дори малко турски. Никак не прилича на англичанин.

Имам тези глупави представи за добрия вид на англичаните. Мъжете от рекламите.

Мъжете от общежитието за момичета.

27-ми октомври

Проходът до вратата е най-добрият ми шанс. Чувствам, че трябва да опитам скоро. Мисля, че знам как да го задържа настрана. Днес следобед огледах вратата много внимателно. Дървена е и откъм мен е обкована с ламарина. Ужасно здрава. Никога не бих могла да я разбия или да я изкъртя дори и с лост. Във всеки случай, той се е погрижил около мен да няма нищо, с което да мога да свърша тази работа.

Започнах да събирам „инструменти“. Бих могла да счупя някоя кана — това ще ми осигури нещо остро. Вилица и две лъжици. Алуминиеви са, но все ще могат да свършат работа. Най-много ми трябва нещо здраво и остро, с което да изровя мазилката между камъните. Веднъж като направя дупка в стената, никак няма да е трудно, да стигна до външното помещение.

Това ме кара да се чувствам практична. Делова. Но още не съм направила нищо.

Чувствам повече надежда. Не знам защо. Но е така.

28-ми октомври

Д. П. е художник. „Второкласен Пол Наш“, каза Карълайн — ужасно, но има нещо вярно в това. Не, не такова, каквото той би нарекъл „фотография“. Но не и абсолютна индивидуалност. Мисля си, че просто е стигнал до същите заключения. Или го вижда (че пейзажите му имат нещо от Наш), или не. При всички случаи, това е критика към него. Че нито го забелязва, нито го казва.

Мъча се да съм обективна към него. Неговите недостатъци.

Омразата му към абстрактните творби — дори към художници като Джаксън Полак и Никълсън. Защо? Интелектуално, аз съм повече от наполовина убедена от думите му, но въпреки всичко чувствам, че някои от картините, за които казва, че са лоши, са красиви. Струва ми се изпитва ревност. Прекалено много осъжда.

Нямам нищо против това. Мъча се да съм честна към него и към себе си. Той мрази хората, които не „премислят нещата докрай“ — той самият прави това. Дори прекалено. Но си има принципи (освен за жените). Пред него повечето хора с така наречени принципи, приличат на празни консервни кутии. (Спомням си как веднъж каза за Мондриан24: „Не е въпросът дали ти харесва, а дали трябва да ти харесва.“ — искам да кажа, ненавижда абстрактното изкуство по принцип. Игнорира чувствата си.)

Оставих най-лошото за най-накрая. Жените.

Трябва да е било четвъртия или петия път, когато отидох да го видя.

Там беше тази Нилсън. Предполагам (сега), че са били в леглото заедно. Бях толкова наивна. Но не изглеждаше, че имат нещо против идването ми. Можеха и да не ми отворят. А и тя беше много мила с мен, с блестящите си маниери, сякаш си беше у дома. Трябва да е към четиридесетте — какво ли е видял в нея? После, дълго време след това, през май, бях ходила предната вечер, но него го нямаше (или е бил в леглото с някоя?), една привечер го заварих сам и известно време разговаряхме (той ми казваше за Джон Минтън25), после пусна плоча с индийска музика и замълчахме. Но този път не затвори очите си, гледаше ме и се чувствах смутена. Когато „рага“-та свърши, последва тишина. Попитах, да я обърна ли? Но той отговори, не. Беше в сянка, не го виждах много добре.

Изведнъж ме попита, искаш ли да си легнем.

Отговорих, не, не искам. Беше ме изненадал и звучах глупаво. Уплашено.

Той каза, без да отделя поглед от мен, преди десет години бих се оженил за теб. Ти щеше да си вторият ми катастрофален брак.

Всъщност, не беше съвсем изненада. Бях го очаквала от седмици.

Той дойде и застана до мен. Сигурна ли си?

Казах му, не съм дошла за това. Въобще.

Толкова не му подхождаше. Толкова грубо. Сега мисля, сега съм убедена, че всъщност е бил мил. Умишлено груб и неприкрит. Точно, както понякога ме оставя да го бия на шах.

Отиде да направи турско кафе и се провикна през вратата, ти заблуждаваш. Отидох и застанах до кухненската врата, а той наблюдаваше джезвето. Погледна ме. Готов съм да се закълна, че понякога го искаш.

На колко си години? Попитах аз.

Бих могъл да съм ти баща, това ли имаш предвид?

Мразя промискуитета, отвърнах аз. Това имах предвид.

Застана с гръб към мен. Ядосах му се, беше толкова безотговорен. Казах му, както и да е, ни най-малко не ме привличаш по този начин.

Попита, все още с гръб към мен, какво разбираш под „промискуитет“?

Казах, лягането в леглото за удоволствие. Секс и нищо друго. Без любов.

Тогава аз съм такъв. Никога не спя с хората, които обичам. А някога го правех.

Но ме предупреди да внимавам с Барбър Крюкшанк, казах аз.

Сега те предупреждавам за себе си. Стоеше и гледаше джезвето. Чувала ли си за Учело26? „Ловът“? Не? Завладява те в мига, в който го видиш. Освен цялата му техника. Просто знаеш, че е безупречен. Професорите със средноевропейски имена прекарват живота си, за да разберат каква е голямата вътрешна тайна, това, което чувстваш у него от пръв поглед. Сега виждам, че и ти имаш голяма вътрешна тайна. Бог знае каква е тя. Аз не съм професор от централна Европа, дори не ме интересува как става всичко. Но я имаш. Като дограмата в „Шератън“ си. Никога няма да се разпаднеш.

Всичко това той изрече с много безразличен глас. Освен всичко останало.

Разбира се, това е хазарт. Гените.

Вдигна джезвето от газовата печка в последния момент. Единственото нещо е, каза той, че в очите ти го има този ален пламък.

Какво е той? Страст? Спирачка?

Стоеше и ме гледаше. Сухият поглед.

Не е леглото, казах аз.

Освен за някого?

За никого.

Седнах на кушетката, а той на високия стол до тезгяха.

Шокирах те.

Бях предупредена.

От леля?

Да.

Той се обърна и много бавно, много внимателно наля кафето в чашите.

Каза, през целия си живот, винаги е трябвало да имам жени. Повече от всичко; те са ми носили нещастия. И най-големите нещастия, са идвали от връзките, които би трябвало да са чисти и благородни. Ето, — той посочи снимката на двамата си сина — това е един хубав плод на една благородна връзка.

Отидох, взех кафето си и се облегнах на тезгяха, далеч от него.

Робърт е само с четири години по-малък от теб, добави той. Не го пий още. Нека се утаи хубаво.

Изглеждаше притеснен. Сякаш някой го караше да говори. Да се защити. Да убие илюзиите ми и да спечели симпатиите ми в същото време.

Сластта е нещо просто, продължи той след малко. Веднага се разбирате. Или и двамата искате да си легнете, или единият не иска. Но любовта… Жените, които съм обичал, винаги са ми казвали, че съм егоист. И че това ги е карало да ме обичат. И после да са отвратени от мен. Знаеш ли какво смятат за егоизъм? (Той изстъргваше лепилото от една счупена и залепена китайска синьо-бяла купа, два настръхнали конника преследват уплашена сърна. Ръцете му, с много къси пръсти, сигурни;) Не че рисувам по своя си начин, живея по своя си начин, говоря по своя си начин — нямат нищо против това. То дори ги възбужда. Но не могат да понасят, че ги мразя, когато те не се държат по своя си начин.

Сякаш бях друг човек.

Хората като скапаната ти леля мислят, че съм циник, разрушител на семейни огнища. Развратник. През живота си не съм прелъстил жена. Обичам леглото, обичам женското тяло, харесва ми начина по който дори и най-плиткоглавите стават красиви, когато останат без дрехи и си мислят, че правят дълбока и порочна крачка. Винаги е така, първия път. Знаеш ли кое почти е изчезнало в твоя пол?

Той ме погледна косо, така че поклатих глава.

Невинността. Виждаш я само, когато жената съблича дрехите си и не може да те погледне в очите (тогава и аз не можех). Само този, достоен за Ботичели първи миг, първия път, когато съблича дрехите си. После тя изчезва. Старата Ева взема връх. Блудницата. Анадиомена27 си отива.

Коя е тя? Попитах аз.

Той обясни. Мислех си, не трябва да го оставям да говори така, оплита мрежа около мен. Не го мислех, по-скоро го чувствах. Той продължи, срещал съм десетки жени и момичета като теб. Някои познавах добре, някои съм имал против волята на по-добрата част от природата им и против волята на по-добрата част от моята природа. За две от тях дори се ожених. Някои дори не съм познавал, просто съм стоял до тях в метрото или на изложба, където и да е.

След малко ме попита, чела ли си Юнг?

Не, отговорих.

Той е дал име на твоя тип жени. Не че това нещо помага. Болестта е все толкова лоша.

Кажи ми това име.

Човек не казва на болестите как се казват.

Последва странна тишина, сякаш бяхме стигнали до точката, до момента, в който беше очаквал да реагирам по някакъв друг начин. Да бъда повече ядосана, или ужасена, може би. Бях и ядосана и ужасена, но по-късно (по особен начин). Сега се радвам, че не избягах. Това беше една от тези вечери, когато порастваш. Изведнъж разбрах, че трябва да се държа или като ужасено момиче, което до миналата година е ходело на училище, или като възрастен човек.

Ти си странно хлапе.

Старомодно.

Щеше да си убийствена скука, ако не беше толкова хубава.

Благодаря.

Не очаквах наистина да спиш с мен.

Знам.

Изгледа ме продължително. След това се промени, извади шахматната дъска, играхме шах и той се остави да го бия. Не би го признал, но съм сигурна, че беше така. Не казахме почти нищо, сякаш контактувахме чрез шахматните фигури, а в победата ми имаше нещо много символично. Той искаше да го почувствам. Не знам какво беше. Не знам дали искаше да видя как моите „добродетели“ побеждават неговия „порок“, или нещо по-дълбоко — че понякога да загубиш, значи да спечелиш.

Следващият път, когато отидох, той ми даде една картина. Беше нарисувал джезвето и двете чаши на тезгяха. Красиво, абсолютно просто, без хаотичност и нервност, без следа от „умния студент по живопис“, който лъхаше от моите рисунки на обикновени предмети.

Само двете чаши, медното джезве и ръката му. Или някаква друга ръка. Облегната до една от чашите, като гипсова отливка. На гърба написа: Apres и датата. И после: pour „une“ princesse lointaine28. Това „une“ беше много силно подчертано.

Исках да продължа и да напиша за Тоанет. Но съм много уморена. Когато пиша ми се допушва, а тук е толкова задушно.

29-ти октомври

(Сутрин.) Той е отишъл до? Люис.

Тоанет.

Беше около месец след вечерта с плочата. Би трябвало да се досетя, тя ми мъркаше от месеци и ми хвърляше дяволити погледи. Мислех, че е във връзка с Пиърс. И тогава, една вечер аз натиснах звънеца, после забелязах, че е отворено, бутнах вратата и погледнах нагоре по стълбите в същия момент, когато Тоанет погледна надолу иззад горната врата. Стояхме и се гледахме. След малко тя излезе на площадката, докато още се обличаше. Не каза нищо, само ми махна да се качвам към ателието и което беше най-лошото, аз се изчервих, а тя не. Беше й забавно.

Не се стряскай толкова, каза тя. Той ще се върне след малко. Отиде за… но не чух за какво, защото си тръгнах.

Никога не съм се замисляла, защо бях толкова ядосана, толкова шокирана, толкова наранена. Доналд, Пиърс, Дейвид, всички знаят, че в Лондон живее както е живяла в Стокхолм — самата тя ми го е казвала, те са ми го казвали. А пък Д. П. сам ме беше предупредил какъв е.

Не беше просто ревност. Беше, защото човек като Д. П. можеше да бъде толкова близък с такава като нея — толкова осезаема, толкова плиткоумна, толкова фалшива, толкова разпасана. Но откъде-накъде той въобще трябваше да обръща внимание на мен? Няма само една-единствена причина.

Д. П. е с двадесет и една години по-възрастен от мен. С девет години по-млад от Т.

С дни след това бях отвратена от себе си, не от него. Тесногръдието ми. Заставих се да се срещна с Тоанет, да я изслушам. Тя изобщо не се разкряка. Според мен, това беше дело на Д. П. Той й е наредил да не го прави. Отишла при него на следващия ден, каза ми, не за да му се извини. И (нейните думи) „просто се случи“.

Изпитвах такава ревност. Караха ме да се чувствам по-стара от тях. Бяха като непослушни деца. Щастливи с тайната си. След това, че съм фригидна. Не можех да погледна Д. П. Най-накрая, трябва да е било седмица по-късно, той ми се обади по телефона у Карълайн. Нямаше вина в гласа му. Казах, че съм много заета и не мога да го видя. Не, не мога да мина при него тази вечер. Ако беше настоял, щях да откажа. Но ми се стори, че се кани да затвори и му обещах да мина на следващия ден. Толкова исках да знае, че ми е причинил болка. А не можеш да усещаш болката по телефона.

Карълайн подхвърли, мисля, че го виждаш прекалено често.

Отговорих й, той има авантюра с тази шведка.

Дори си поговорихме за това. Бях много честна. Дори го защитих. Но в леглото го обвинявах пред себе си. Часове наред.

Първото нещо, което ме попита той на следващия ден беше (без да се преструва), държа ли се тя като кучка с теб?

Не. Въобще не. После, сякаш ми беше все едно, защо да прави това?

Той се усмихна. Знам какво чувстваш, сякаш ми казваше. От това ми се прииска да го ударя. И не можех да се правя, че ми е все едно, което още повече влошаваше нещата.

Той каза, мъжете са лоши.

Най-лошото нещо у тях е, че могат да кажат това с усмивка, отговорих аз.

Това е вярно, съгласи се той. Последва тишина. Щеше ми се да не бях идвала, щеше ми се да го изрежа от живота си. Погледнах вратата на спалнята, тя беше открехната, виждах края на леглото.

Все още не съм в състояние, казах му, да разделям живота на части. Това е всичко.

Слушай, Миранда, започна той, тези двадесет години, които ни разделят. Познавам живота по-добре от теб, живял съм повече, разочаровал съм повече хора и съм виждал повече разочаровани. На твоята възраст, главата на човек е пълна с всякакви идеи. Мислиш, че след като понякога виждам кое в изкуството е тривиално и кое е важно, трябва да бъда и по-добродетелен. Но аз не искам да бъда добродетелен. Моят чар за теб (ако има такъв) е чисто и просто искреността. И опита. Не добротата. Аз не съм добър човек. Може би в морален смисъл дори съм по-млад от теб. Можеш ли да разбереш това?

Говореше това, което сама чувствах. Аз бях изсушена, той беше пълен със сокове, а трябваше да е точно наопаки. И аз бях изцяло виновна. Но продължавах да мисля, ето, той ме заведе на концерта, а после се е върнал тук, при нея. Спомних си колко пъти бях звъняла на звънеца и никой не ми беше отварял. Сега ясно виждам, че изпитвах чиста сексуална ревност, но тогава мислех, че е измяна на принципите. (Още не знам — всичко е объркано в главата ми. Не мога да преценя.)

Казах, искам да чуя Ражи Шанкар. Не можах да кажа, прощавам ти.

Изслушахме го. После играхме шах. И ме би. Не спомена Тоанет, освен на самия край, на стълбите, когато каза, всичко вече свърши.

Аз не отговорих нищо.

Тя го направи само за удоволствие, добави той.

Но вече никога не беше същото. Беше нещо като примирие. Видях го още няколко пъти, но никога не сам, написах му две писма, когато бях в Испания, той ми отговори с пощенска картичка. В началото на този месец го видях веднъж. Но за това ще напиша друг път. И също ще напиша за странния разговор, който имах с тази Нилсен.

Нещо, което спомена Тоанет. Каза, той говореше за синовете си, а аз почувствах жалост към него. Как са го молели да не ходи в лъскавото им първоначално училище, а да ги посреща някъде в града. Срамували са се от него. Как Робърт (сега в Марлбъроу) се държи покровителствено с него.

На мен никога не ми е говорил за тях. Може би тайно си мисли, че принадлежа към същия свят.

Малка, еснафска, училищна девственица.

(Вечер.) Днес още веднъж опитах да нарисувам Д. П. по памет. Безнадеждно.

К. седна да чете „Спасителят в ръжта“ след вечеря. Видях как няколко пъти поглежда колко още страници му остават.

Чете, само за да ми покаже, колко старателно се опитва.

Тази вечер минавах покрай външната врата (отново баня) и казах, е добре, довиждане сега, благодаря ти за хубавата вечер. И тръгнах, сякаш за да отворя вратата. Беше заключена, разбира се. Изглежда нещо заяжда, казах. А той не се усмихна, просто ме наблюдаваше. Шегувах се, казах му, знам, отговори той. Много странно, накара ме да се чувствам като глупачка. Просто, като не се усмихна.

Разбира се, Д. П. винаги се опитваше да ме вкара в леглото. Не знам защо, но сега виждам това по-ясно, отколкото когато и да било, тогава. Той ме стряскаше, увещаваше, тормозеше — никога не гадно. Индиректно. Никога не ме е насилил по какъвто и да било начин. Да ме докосне. Искам да кажа, уважаваше ме особено. Не мисля, че наистина е знаел какво прави. Искал е да ме ужаси — дали ще се приближа, или ще се отдалеча от него, той не е знаел. Оставял го е на случайността.

Днес още снимки. Не много. Казах му, че очите ме заболяват от това. И не ми харесва да ми нарежда какво да правя. Ужасно сервилен е, бих ли направила това, бих ли била така любезна онова… не, той не казва „така любезна“, но е мудно, че не го прави.

Трябва да се явяваш на конкурси по красота, каза той, когато пренавиваше филма.

Благодаря, казах аз. (Начинът, по който разговаряме, е безумен, не го забелязвам, докато не го напиша. Говори ми сякаш съм свободна да си тръгна, когато поискам, също и аз.)

Обзалагам се, че ще изглеждаш невероятно с „Триумф“.

Аз го изгледах с недоумение. Едно от онези неща за плуване, каза той.

Бикини? Попитах.

Не можех да му позволя да говори така и го изгледах студено. Това ли имаш предвид?

Само колкото за снимка, каза той и почервеня.

И най-странното е, че има предвид точно това. Не искаше да бъде гаден, не намекваше нищо, просто беше непохватен. Както обикновено. Имаше предвид буквално това, което каза — че иска да ме снима по бански костюм.

Преди си мислех, то трябва да е там, сигурно е много силно потиснато, но трябва да е там.

Но вече не мисля така. Не мисля, че той потиска каквото и да било. Просто няма какво.

30-ти октомври

Чудесна нощна разходка. Имаше огромни пространства чисто небе, без луна, навсякъде наръсено с топли бели звезди, като млечни диаманти, и прекрасен вятър. От запад. Накарах го да обикаляме и да обикаляме — десет или дванадесет пъти. Клоните шумоляха, в гората се обаждаше бухал. И небето, безумното свободно небе — само вятър, и въздух, и пространство, и звезди. Вятърът носи ароматите на далечни места. Надежди. Морето. Сигурна бях, ме усещам миризмата на морето. Попитах (по-късно, разбира се, навън устата ми беше завързана), близо ли сме до морето? Десет мили, отговори той. Аз казах, близо до Люис. Не мога да ти кажа, отговори той. Сякаш някой друг строго му беше забранил да говори. (Често чувствам това у него — ужасяваща, дребна, спаружена добра природа, над която доминира зла и лоша.)

Когато се прибрахме, всичко беше както обикновено. Отново заговорихме за семейството му. Аз пиех ябълково вино. Правя го (по малко), за да видя дали ще мога да го напия, за да стане невнимателен, но досега не го е докоснал. Казва, че не е въздържател. Така че това е част от изчанчеността му. Няма да се поддаде.

М. Разкажи ми нещо повече за семейството си.

К. Няма нищо повече за разказване, което да е интересно за теб.

М. Това не е отговор.

К. Както ти казах, така е.

М. Както аз казах.

К. По-рано ми казваха, че си служа добре с английския. Това беше преди да те познавам.

М. Това няма значение.

К. Предполагам, че си получавала високи оценки и всичко останало.

М. Да, така беше.

К. Аз се справих добре на изпитите по математика и биология.

М. (Броях бримки — пуловер — скъпа френска вълна.) Добре, седемнадесет, осемнадесет, двадесет…

К. Спечелих награда за хобито си.

М. Умния ти. Кажи ми повече за баща си.

К. Казах ти. Беше търговски представител. Канцеларски материали и дребни стоки.

М. Търговски пътник.

К. Сега ги наричат представители.

М. Умрял е при автомобилна катастрофа преди войната. Майка ти е избягала с друг мъж.

К. Тя не беше добра. Като мен. (Изгледах го ледено. Слава Богу, настроенията му се проявяват толкова рядко.)

М. Така че те пое леля ти.

К. Да.

М. Като мисис Джо и Пип29.

К. Кой?

М. Няма значение.

К. Тя е добра. Спаси ме от сиропиталището.

М. Ами братовчедка ти Мейбъл? Никога не си ми говорил за нея.

К. Тя е по-възрастна от мен. На тридесет е. И има по-голям брат, след войната отиде в Австралия, при чичо ми Стив. Той е истински австралиец. Бил е там с години. Никога не съм го виждал.

М. Нямаш ли други близки?

К. Роднините на чичо Дик. Но те и леля Ани никога не са се разбирали.

М. Не ми каза що за човек е Мейбъл.

К. Тя е недъгава. Има спазми. Но е много умна. Винаги иска да знае всичко, което си направил.

М. Не може ли да ходи?

К. Само из къщи. Навън трябва да я бутаме с инвалидна количка.

М. Може би съм я виждала.

К. И да не си, не си загубила много.

М. Не изпитваш ли съчувствие към нея?

К. Нея трябва да я съжаляваш през цялото време. Леля Ани е виновна.

М. Продължавай.

К. Тя, някак си, прави недъгаво всички около себе си. Не мога да го обясня. Искам да кажа, не, не се оплаква открито. Просто те гледа особено и трябва да си страшно внимателен. Ето например, ако някоя вечер кажа без да мисля, че сутринта съм изпуснал автобуса и е трябвало да тичам като луд, абсолютно сигурно, леля Ани ще натърти, считай се щастлив, че можеш да тичаш. Мейбъл няма да продума. Тя само гледа.

М. Колко зловещо!

К. Трябва много внимателно да размисляш, какво говориш.

М. Да обмисляш.

К. Да обмисляш, имам предвид.

М. Защо не избяга? Да живееш в някоя дупка?

К. Мислил съм и за това.

М. Защото те бяха две сами жени. Ти си искал да бъдеш джентълмен.

К. По-скоро, товарно добиче. (Патетично — опитите му да бъде циничен.)

М. И сега са в Австралия, за да съсипят живота на другите ти роднини.

К. Предполагам, че е така.

М. Пишат ли ти?

К. Да. Мейбъл не.

М. Ще ми прочетеш ли някое писмо?

К. За какво?

М. Ще ми бъде интересно.

К. (Голяма вътрешна борба.) Тази сутрин получих едно. У мен е. (Много увъртат, но накрая извади писмото от джоба си.) Те са глупави.

М. Нищо. Прочети ми го. Цялото.

Той седеше до вратата, а аз плетях, плетях, плетях — не помня писмото дума по дума, но беше нещо такова: Мили Фред, (така ме нарича, каза той, не й харесва Фердинанд — пламнал от притеснение). Много се радвам, че получих твоето писмо и както ти писах в моето последно, парите са твои, а Бог беше много милостив към теб и сега ти не трябва да се възгордяваш при тази милост и ми се ще да не беше предприемал тази стъпка, чичо ти Стив казва, че имотите носят повече неприятности, отколкото си струват. Забелязвам, че не отговаряш на въпроса ми за жената за чистене. Знам какви са мъжете и си спомням какво казват хората, че чистотата е второто нещо след набожността. Нямам право, а и ти беше много щедър, Фред, чичо Стив, момчетата и Гърти не могат да разберат защо не дойде тук с нас. Гърт каза тази сутрин, че мястото ти е тук при нас, но не си мисли, че съм неблагодарна. Надявам се Всевишният да ми прости, но това беше голямо пътуване, няма да познаеш Мейбъл, почерняла е от слънцето тук, много е хубаво, но не ми харесва прахта. Всичко се цапа и те живеят по-различно от нас у дома, говорят английски по̀ като американци (дори и чичо Стив), отколкото нас. Не бих съжалявала, ако се приберях в къщи, на „Блекстън роуд“, тревожа се като си помисля за влагата и мръсотията, надявам се, че си направил каквото ти заръчах, да проветриш стаите и бельото, както казах и да вземеш добра прислужничка както казах и се надявам, че и ти мислиш така.

Фред, тревожа се с всичките тези пари да не се главозамаеш, пълно е с хитри нечестни хора (иска да каже жени, поясни К.) наоколо в тези дни, отгледахте както можах и ако сгрешиш, ще е същото сякаш съм го сторила аз. Няма да покажа това писмо на Мейбъл тя казва, че не харесваш такива неща. Знам, че си надхвърлил възрастта (има предвид, минал съм двадесет и една, поясни К.), но се тревожа за тебе, заради всичко, което се случи (има предвид, че съм сирак).

Мелбърн ни хареса, той е много голям град. Следващата седмица отиваме в Брисбън, за да гостуваме на Боб и на жена му. Тя ни написа хубаво писмо. Ще ни чакат на гарата. Чичо Стив, Гърти и децата ти изпращат много поздрави. Също, Мейбъл и вечно любящата те.

След това пише, че не бива да се тревожа за парите, стигали им. После се надява да взема жена, която ще работи както трябва, казва, че младите на днешно време, не чистят както трябва.

(Последва дълго мълчание)

М. Мислиш ли, че това е хубаво писмо?

К. Тя винаги пише така.

М. Гади ми се от него.

К. Тя никога не е учила където трябва.

М. Не ме дразни езика й. Гадният й дребен ум.

К. Тя ме прие.

М. Точно така. Тя те прие и продължава да те държи. Направила е от теб абсолютен глупак.

К. Много ти благодаря.

М. Но това е истина!

К. Да, ти си права. Както най-обикновено.

М. Не казвай това! (Оставих плетката и затворих очи.)

К. Тя не ме е командвала и наполовина, колкото ти.

М. Аз не те командвам. Мъча се да ти помогна.

К. Учиш ме да я презирам и да мисля като теб, но ти скоро ще си отидеш и аз ще остана без никой.

М. Сега се самосъжаляваш.

К. Ето това не разбираш. Ти само трябва да отидеш някъде, хората те харесват, можеш да говориш с всеки, разбираш разни неща, но когато…

М. Млъкни! Достатъчно грозен си и без да започваш да скимтиш!

Взех плетката и я оставих настрани. Когато се огледах, той стоеше с отворена уста, мъчеше се да каже нещо. Знаех, че ще го засегна, знаех, че заслужава да го засегна, и ето ти сега — засегнах го. Изглеждаше толкова мрачен. А си спомнях, че ми позволи да се разходя в градината. Бях изпълнена със злоба.

Отидох при него и му казах, съжалявам, подадох му и ръка, но той не я взе. Странно беше, наистина има нещо като достойнство, наистина беше обиден (може би това беше цялата работа) и ми го показваше. И така, хванах го за ръката, накарах го да седне отново и му казах, че ще му разкажа една вълшебна приказка.

Имало едно време, започнах аз (той гледаше горчиво, горчиво към пода), едно много грозно чудовище, което пленило една принцеса и я затворило в тъмницата на своя замък. Всяка вечер то я карало да седи при него и да му казва: „Ти си много красив, господарю мой“. Но всяка вечер, вместо това, принцесата казвала: „Ти си много грозно, чудовище такова“. И винаги чудовището се натъжавало и започвало да гледа пода. И така, една вечер принцесата му казала: „Ако направиш еди-какво си, или еди-що си, може и да станеш красив“. Но чудовището само отговаряло: „Не мога, не мога“. Принцесата повтаряла: „Опитай, опитай“. Но чудовището пак се инатяло: „Не мога, не мога“. Всяка вечер същото. То я помолило да го излъже, но тя не искала. И си помислила, че наистина му харесва да бъде чудовище, при това грозно. Тогава, един ден, след като му казала за петдесети път, че е грозно, тя забелязала, чудовището плаче. И му казала: „Можеш да станеш много красиво, ако направиш само едно нещо. Ще го направиш ли?“ „Да“, отвърнало чудовището. „Поне ще се опитам.“ Тогава ме пусни, казала тя. И то я пуснало. Изведнъж, тогава, то престанало да бъде грозно, оказало се, че е омагьосан принц. И той излязъл с принцесата от замъка. И заживели в щастие.

Знаех, че е глупаво, още докато говорех. Екзалтирано. Той не каза нищо, само гледаше пода.

Сега е твой ред да ми кажеш приказка, подканих го аз.

А той каза, обичам те.

И, да, тогава той имаше повече достойнство от мен, аз се чувствах малка, злобна. Винаги подиграваща се, винаги язвителна, изпълнена с неприкрита омраза. Смешно, седяхме мълчаливо един срещу друг и ме обзе едно чувство, нещо, което бях усещала един или два пъти преди това, една особена близост — не любов или привличане, не и съчувствие, в никакъв случай. По-скоро усещането за свързани съдби. Сякаш бяхме претърпели корабокрушение и бяхме сами на остров — или сал — заедно.

Чувствам и тъгата на неговия живот, ужасно е. А също така, на живота на скапаната му леля, братовчедка му и роднините им в Австралия. Цялото му непоносимо, тъпо, безнадеждно тегло. Като рисунките на Хенри Мур, изобразяващи хора в метрото по време на бомбардировките. Хора, които никога няма да виждат, да чувстват, да танцуват, да рисуват, да плачат, когато слушат музика, няма да чувстват света, западния вятър. Никога няма да бъдат, в истинския смисъл.

Само тези две думи, изречени и почувствани, обичам те.

Без никаква надежда. Каза ги, както би казал, болен съм от рак.

Неговата вълшебна приказка.

31-ви октомври

Нищо. Тази вечер го психоанализирах.

Така вцепенено седеше до мен.

Гледахме гравюрите на Гоя. Може би заради самите гравюри, но той седеше, а на мен ми се струваше, че всъщност не ги гледа. А само мисли, че е толкова близо до мен.

Задръжките му. Абсурдно е. Говорех му, сякаш не е никакъв проблем да стане нормален. Сякаш не беше маниакът, който ме държи затворена. А приятен млад човек, който има нужда веселата му приятелка леко да му се скара.

Това е, защото не виждам никой друг. Той става нормата. Забравям как се сравнява.

Един друг път с Д. П. Беше скоро след ледения душ (това, което каза, за работите ми). Една вечер бях неспокойна. Отидох до тях. Около десет. Беше по халат.

Тъкмо си лягах, каза ми.

Исках да послушам малко музика, казах му аз. Но ще си отида. Не си отидох.

Късно е, каза той.

Потисната съм. Беше такъв гаден ден, а Карълайн се държа толкова глупаво на вечеря.

Той ме пусна да се кача горе, сложи ме да седна на кушетката, загаси лампите и през прозорците нахлу луната. Падаше на краката и на скута ми, през капандурата, прекрасна, бавна, сребърна луна. Плуваща. А той седеше на креслото в другия край на стаята, в сенките.

Музиката.

Вариациите на Голдберг.

Към края имаше една, много бавна, много проста, много тъжна, но толкова красива, отвъд думите, отвъд картините, само музика, красива на лунната светлина. Лунна музика, така сребриста, така далечна, така благородна.

Ние двамата в стаята. Без минало, без бъдеще. Дълбоко, напрегнато сега. Чувството, че всичко трябва да свърши — музиката, ние, луната, всичко; че ако достигнеш до същността на нещата, ще намериш само тъга и тъга, навсякъде; но красива сребриста тъга, като изображение на Христос.

Приемането на тъгата. Съзнанието, че да се преструваш, че всичко е весело, е предателство. Предателство към всички тъжни в този момент, към всички тъжни когато и да било, предателство към тази музика, към истината.

В целия хаос и бъркотия, в захабеността и бизнеса на Лондон, преследването на кариери, печеленето на грошове, изкуствата, ученето, трескавото поливане на жизнения опит — изведнъж тази тиха сребърна стая, пълна с тази музика.

Като в Испания, когато спахме на открито и гледахме небето през клоните на смокините, звездните пътища, великите океани и морета от звезди. Усещахме какво значи да си във Вселената.

Разплаках се. Безшумно.

На края той каза, сега мога ли да си легна? Внимателно, леко подигравателно, ме връщаше отново на земята. И си тръгнах. Не мисля, че казахме нещо. Не мога да си спомня. Усмихваше се с малката си, суха усмивка, виждаше, че се вълнувам.

Перфектният му такт.

Онази нощ бих спала с него. Ако беше поискал. Ако беше дошъл и ме беше целунал.

Не заради него, заради това, че съм жива.

1-ви ноември

Нов месец, нов късмет. Мисълта за прохода ме тормози, но проблемът досега беше да намеря нещо, с което да изровя мазилката. Вчера, когато правех затворническата си разходка във външната изба, видях един пирон. Голям, стар, до стената в далечния ъгъл. Изпуснах си кърпичката, за да мога да го разгледам по-добре. Не можех да го взема, той винаги ме наблюдава толкова внимателно. А и не е много удобно с вързани ръце. Днес, когато бях до пирона (той винаги сяда горе на стълбите), му казах (съвсем умишлено), изтичай да ми донесеш цигара. На стола до вратата са. Разбира се, че не искаше. Попита, каква е играта този път?

Ще стоя тук, няма да мърдам.

Защо не си ги вземеш сама?

Защото понякога ми се ще да си спомня дните, когато мъжете бяха мили с мен. Това е всичко.

Не мислех, че ще стане. Но успях. Внезапно той реши, че не мога да направя нищо опасно, че нищо не мога да взема. (Когато излизам тук, той заключва всичко в едно чекмедже.) Така че отиде. Само за секунда. Но аз се наведох светкавично, грабнах пирона и го пуснах в джоба на полата си — специално поставен — застанах точно както ме остави и той влезе със скок. Сега имах пирон. И го накарах да си мисли, че може да ми се довери. С един куршум, два заека.

Нищо особено. Но ми се струва огромна победа.

Започнах да осъществявам плана си. От дни разправях на Калибан, че не виждам защо М. и Т. трябва да са в неведение за мен. Поне можеше да им съобщи, че съм жива и съм добре. Тази вечер, след като се нахраних, му казах, че може да вземе обикновена хартия и плик, да си сложи ръкавици и така нататък. Опита се да се измъкне, както обикновено. Но аз не го оставих. Разгромявах всяко възражение. Най-накрая почувствах, че е готов да го направи заради мен.

Казах му, да пусне писмото в Лондон, за да заблуди полицията. И че ми трябват най-различни неща от там. Трябва да го държа настрана поне три или четири часа. Заради алармената система за крадци. След това ще се опитам да изкопая моя тунел. Мисля си, че след като стените на тази и външната изба са от камъни, не от бетон, между тях трябва да има само пръст. Само трябва да махна зидарията и ще попадна на мека земя (представям си).

Може би е безумно, но горя от нетърпение да опитам.

Тази жена, Нилсен.

Два пъти я срещах у Д. П., когато там имаше и други хора — единият беше съпругът й, датчанин, нещо като търговец. Говореше перфектен английски, толкова перфектен, че звучеше не както трябва. Като имитация.

Веднъж я срещнах, когато излизаше от фризьорския салон, а аз отидох там, за да запазя час за Карълайн. На лицето й се появи тази лигаво-весела физиономия, която жени като нея използват пред момичета на моите години. Мини я нарича „добре дошла в бандата на жените“. Тя означава, че смятат да се отнасят с теб като с голям човек, но не те смятат за голям, а и освен това, страшно ти завиждат.

Искаше да пием кафе. Бях глупава, трябваше да излъжа нещо. Беше само дрънканици за мен, за дъщеря й, за изкуството. Познава доста хора и се опита да ме зашемети с имена. Но аз уважавам това, което хората мислят за изкуството. Не какво или кого познават.

Знам, че не може да е лесбийка, но така се хваща за думите ти. Очите й са пълни с неща, които не смее да ти каже. Но иска да я попиташ.

Ти не знаеш, какво е имало и какво все още има между мен и Д. П., сякаш ми казваше тя. Предизвиквам те, попитай ме. Говореше за „Шарлот стрийт“ в края на тридесетте и войната. Дилън Томас. Д. П.

Той те харесва, каза ми.

Знам, отговорих аз.

Но се изненадах. От това, че знае (той ли й е признал), от това, че иска да говори за това. Знам, че искаше.

Винаги си е падал по най-хубавите, засмя се тя.

Ужасно й се искаше да говори за това.

После дъщеря й.

На шестнадесет е, каза ми. Просто не мога да стигна до нея. Понякога, като й говоря, се чувствам като животно в зоопарка. Тя седи навън и ме гледа.

Знаех, че го е казвала и друг път. Или го е чела някъде. Винаги си личи.

Всички жени като нея са еднакви. Не тийнейджърите и дъщерите се различават. Ние не сме се променили, просто сме млади. Променили са се глупавите нови хора на средна възраст, които искат да са млади. Това отчаяно, глупаво усилие да са с нас. Не могат да са нас. Не искаме да са с нас. Не искаме да носят дрехи като нас, да говорят като нас, да имат нашите интереси. Имитират ни толкова лошо, че просто не можем да ги уважаваме.

Но тази среща с нея ме накара да почувствам, че Д. П. ме обича (желае). Че между нас има дълбока връзка — неговата специфична обич към мен, това, че го харесвам (дори обичам, но не сексуално) по свой си начин — чувството, че пипнешком се приближаваме към компромис. Нещо като мъгла от неутолено желание и тъга помежду ни. Нещо, което другите хора (като тази Нилсен), никога няма да разберат.

Двама души в пустинята, мъчещи се да намерят и себе си, и оазиса, в който могат да живеят заедно.

Все повече и повече мисля така — ужасно жестоко е, че съдбата е поставила тези двадесет години помежду ни. Защо той не беше на моята възраст или аз на неговата? Но въпросът с годините не е факторът, който прави любовта немислима, а нещо друго, подобно на жестока стена, издигната помежду ни от съдбата. Сега вече не мисля. Стената е между нас, според мен, тя ни държи разделени.

2-ри ноември

След вечеря донесе лист и ми продиктува едно абсурдно писмо, под което трябваше да се подпиша.

Тогава започнаха неприятностите. Бях подготвила малка бележка, написана с най-дребния ми почерк, която мушнах в плика, без той да ме види. Беше много малка. В най-хубавите шпионски романи нямаше да я забележат.

Но той я видя.

Това го разстрои. Накара го да види нещата в студената светлина на реалността. Но истински се изуми, че се страхувам. Не може да си представи, че би могъл да ме изнасили, или убие, а това все пак е нещо.

Оставих го да излее яда си, но накрая се опитах да бъда мила с него (защото знаех, че трябва да го накарам да пусне писмото). Беше трудна работа. Никога не бях го виждала толкова ядосан.

Не би ли сложил точка и не би ли ме пуснал да си вървя?

Не.

Тогава какво иска да прави? Да спи с мен?

Такъв поглед ми хвърли, сякаш наистина го отвращавам.

Тогава ми дойде вдъхновението. Разиграх малка шарада. Ориенталската му робиня. Обича да се правя на глупачка. Най-тъпите неща, които измислям, той нарича остроумни. Дори понякога се присъединява, препъва се след мен (не че аз съм блестяща) като жираф.

Така че, накарах го да ме остави да напиша друго писмо. Отново погледна в плика.

След това го убедих да отиде до Лондон, според плана ми. Дадох му списък с нелепици (повечето от тях не ми трябваха, но щяха да го забавят), които да ми купи. Казах му, че е невъзможно да се проследи писмо, пуснато в Лондон. Харесва му да му се умилквам, звяр.

Едно желание — не, аз не го моля за нищо, аз му заповядвам. Изкомандвах го да ми купи картина на Джордж Пейстън. Дадох му списък на галериите, където би могъл да намери нещо от Д. П. Дори се опитах да го накарам, да отиде до ателието.

Но веднага щом чу, че е в Хампстед, надуши нещо. Пожела да узнае, дали не познавам този Д. П. Отговорих му, не, само по име. Но не звучеше много убедително; и се страхувах, че няма никъде да намери негова картина. Така че му казах, той не ми е много близък приятел, много е възрастен, но е добър художник и има голяма нужда от пари, а аз много бих искала да имам негови картини. Бихме могли да ги окачим по стените. Ако ги купиш направо от ателието, няма да плащаш комисиона на галериите, но виждам, че те е страх да отидеш, така че край. Естествено, не се хвана на това.

Искаше да знае, дали Д. П. не от цапачите-бояджии. Аз само го изгледах.

К. Пошегувах се.

М. Не се шегувай.

След малко се поинтересува какво би могъл да обясни, ако го питат, кой му е дал адреса и така нататък.

Казах му какво би могъл да обясни, а той отговори, че ще си помисли, което на калибански означава „не“. Прекалено беше да очаквам това от него; а в галериите по всяка вероятност нямаше да намери нищо.

Но и не се тревожа, защото смятам утре по това време да не съм тук. Ще избягам.

Ще тръгне след закуска. Ще ми остави обяда. Така че, ще имам на разположение четири или пет часа (освен ако ме излъже и вземе не всичко, което поисках, но досега такова нещо не се е случвало).

Тази вечер ми стана тъжно за Калибан. Когато ме няма, той наистина ще страда. Нищо няма да има. Ще остане сам със сексуалната си невроза, с класовата си невроза, с безполезността си, с празнотата си. Сам си го търси. Не го съжалявам наистина. Но не съм и напълно безразлична.

4-ти ноември

Вчера не можах да пиша. Много ми дойде.

Бях толкова глупава. Успях да го разкарам от тук за цял ден. Имах на разположение часове, за да избягам. Но никога не си бях представяла истинските проблеми. Представях си как с шепи греба мека, рохкава пръст. Пиронът се оказа безпредметен — не можеше да кърти мазилката както трябва. А си мислех, че ще се изрони като две и две. Беше ужасно твърда. Часове минаха, докато извадя един камък. Зад него нямаше пръст, а друг камък, по-голям, варовик, и дори не се виждаха краищата му. Извадих още един, но без полза. Отзад беше все същият голям блок. Започнах да се отчайвам, разбрах, че няма да мога да прокопая тунел. Ударих обезумяла вратата, опитах се да я отворя с пирона и успях единствено да нараня ръката си. Това е всичко. Постигнах това, че си изпочупих ноктите и ме болеше.

Просто не съм достатъчно силна, нямам инструменти. Дори и ако имах инструменти, все едно.

Накрая сложих камъните на мястото им, раздробих изкъртената мазилка (доколкото успях), смесих я с талк и вода и се опитах да прикрия дупката. Типично за състоянията, в които изпадам тук — изведнъж реших, че копаенето трябва да продължи няколко дни, че единствената глупост е да си мисля, че ще го направя наведнъж.

Така че отделих много време, в опити да замаскирам мястото.

Но беше безполезно. Непрекъснато падаха малки парченца, а и бях почнала на най-видното място, където той нямаше как да не забележи.

Така че се отказах. Изведнъж реших, че това е дребно, глупаво, безполезно. Като лоша рисунка. Неспасяемо.

Когато той се върна най-накрая, видя веднага. Винаги когато влиза, най-напред нюха наоколо. След това провери докъде съм стигнала. Седях на леглото и го гледах. После хвърлих по него пирона.

Замаза камъните на местата им. Каза, че зад тях има плътна варовикова скала.

Не исках да говоря с него цялата вечер, не исках да погледна нещата, които донесе, макар че едно от тях явно беше картина.

Взех хапче за сън и си легнах веднага след вечеря.

Тогава, тази сутрин (събудих се рано), преди той да слезе, реших да отмина събитието, като нещо маловажно. Да бъда нормална.

Да не се предавам.

Разопаковах всичко, което донесе. Най-напред, наистина имаше картина от Д. П. Рисунка на момиче (млада жена), гола, не приличаше на нищо негово, което бях виждала и ми се стори, че я е рисувал преди много време. Негова е. Неговите изчистени линии, омразата към хаоса. Тя е полуобърната, окача или откача рокля от една кука. Хубаво лице? Трудно е да се каже. Доста тежко тяло. По-лоша е от десетки други работи, които е рисувал след това.

Но е истинска.

Целунах я, когато я разопаковах. Гледах на някои от линиите не като на линии, а като на неща, които той е докосвал. Цяла сутрин. Сега.

Не любов.

Човечност.

Калибан се изненада, когато видя колко съм весела, когато влезе. Благодарих му за всичко, което купи. Казах му, не може да си истински затворник, ако не се опиташ да избягаш и хайде да не говорим за това — окей?

Каза ми, че е телефонирал на всички галерии, които му бях дала. Имало само това нещо.

Много ти благодаря, отговорих. Може ли да я задържа тук? И когато си отида, ще ти я оставя. (Няма — и без това той каза, че предпочита да има някоя моя рисунка.)

Попитах го дали е пуснал писмото. Отговори, че е, но забелязах, че се изчервява. Казах му, че му вярвам, и че ако не го е пуснал, това ще е наистина толкова мръсен номер, че просто съм сигурна, че го е направил.

Почти съм убедена, че е минал метър, както и с чека. Той би го направил. Но не мога и да му кажа нищо, което да го накара да го пусне. Така че реших, ще предполагам, че го е пуснал.

Полунощ. Трябваше да спра. Той слезе.

Слушах плочите, които ми донесе.

„Музика за ударни и чембало“ на Барток.

Най-хубавото.

Накара ме да си припомня „Колюр“ миналото лято. Денят, когато с френските студенти отидохме през корковите дъбове към кулата. Дъбовете. Абсолютно нов цвят, изумително кафяво, ръждиво, кървящо, на местата, откъдето са изрязали корка. Цикадите. Необятното синьо море през стволовете, горещината и миризмата на всичко изгоряло в нея. Пиърс и аз, и всички освен Мини бяхме като опиянени. Спяхме под навеса, събуждахме се, вперили погледи през листата в кобалтовосиньото небе, мислехме си, колко е невъзможно да нарисуваш някои неща, как може някакъв си син пигмент въобще да изрази живата, синята светлина на небето? Изведнъж усетих, че не искам да рисувам, рисуването значеше да се показваш, истината беше да преживяваш и да преживяваш завинаги.

Красивото чисто слънце, върху кървавочервените стебла.

И на връщане говорих надълго и нашироко с приятното, стеснително момче Жан-Луис. Лошият му английски и моят лош френски, но все пак се разбирахме. Беше ужасно притеснителен. Уплашен от Пиърс. Изпълнен с ревност. С ревност, защото глупавият простак Пиърс ме беше прегърнал. И тогава разбрах, че иска да стане свещеник.

Пиърс беше толкова груб след това. Тази глупава, непохватна мъжка английска жестокост към истината, страхът да бъдеш добър. Той, разбира се, не можеше да не види, че бедният Жан-Луис ме харесва, че го привличам сексуално, но не усети дори, че имаше и онова другото нещо, не истинската срамежливост, по-скоро решимостта да бъде свещеник и да продължи да живее на този свят. Просто, едно невероятно усилие да бъдеш наясно със себе си. Все едно да унищожиш всичките си рисунки и да започнеш отначало. Само че, той трябваше да го прави всеки ден. Всеки път, когато види момиче, което му харесва. А Пиърс само би могъл да каже: „Бас хващам, че сънува мръсни сънища за теб“.

Толкова е зловеща тази арогантност, тази безчувственост на момчетата, които са учили в частни училища. Пиърс не спира да говори, че мрази Стоу. Сякаш това решава нещо, сякаш ако мразиш нещо, то не ти влияе. Винаги мога да позная, ако не разбира нещо. Става циничен, казва нещо шокиращо.

Когато по-късно споменах това на Д. П., той само каза, горкият жабар, сигурно на колене се е молил на Бога, да успее да те забрави.

Гледаме как Пиърс хвърля камъни в морето — къде беше това? Някъде близо до Валенсия. Толкова красив, като млад бог, целия златистокафяв, с тъмната си коса. Банските му. И Мини каза (тя лежеше до мен, о, колко ясно го виждам), тя каза, нали щеше да е чудесно, ако Пиърс беше ням.

И после попита, би ли могла да спиш с него?

Отговорих, не. После, че не знам.

Пиърс дойде точно тогава и пожела да разбере защо тя се усмихва.

Нанда току-що ми разкри една тайна, каза му тя, за теб.

Той пусна някаква калпава шега и отиде с Питър до колата, за да донесат обяда.

Каква е тайната, поисках да знам.

Че тялото побеждава ума.

Умната Кармен Грей винаги знае какво да каже.

Очаквах, че ще кажеш това. Тя рисуваше линии в пясъка, а аз лежах по корем и я гледах. Тя продължи, имах предвид, че той е толкова ужасно хубав, че можеш да забравиш колко е глупав. Би могла да си помислиш, ще се омъжа за него и ще го обуча. Нали? И знаеш, че не е възможно. Или би могла да спиш с него само за удоволствие и един ден изведнъж да разбереш, че си влюбена в тялото му и не можеш да живееш без него, и ще трябва да търпиш празната му глава завинаги.

След малко попита, не те ли ужасява това?

Не повече, от много други неща.

Говоря сериозно. Ако се омъжиш за него, никога няма да ти проговоря.

И наистина беше сериозна. Този много бърз, стеснителен поглед, който умее да хвърля, като копие. Аз станах, целунах я и отидох да посрещна момчетата. Тя остана там, загледана в пясъка.

Ние и двете сме ужасни разнищвачки. Няма спасение, такива сме. Но тя винаги е казвала, вярвам, че това е така, ще го направя така. Трябва да бъде някой, който поне чувстваш, че ти е равен, който може да разнищва нещата поне колкото и ти. И тогава това с тялото остава на втори план. Винаги съм си мислила, Кармен ще остане поредната стара мома. Твърде сложно е всичко, за да можеш да се оправиш с предварително подготвени идеи.

Но сега си мисля за Д. П. и го сравнявам с Пиърс. Пиърс няма нищо в своя полза. Само златно тяло, хвърлящо безцелно камъни в морето.

5-ти ноември

Тази вечер го побърках.

Започнах да хвърлям предмети горе. Първо възглавнички, после чинии. Копнеех да ги счупя.

Но бях гадна. Наистина. Разглезена. Той изтърпя всичко. Толкова е слаб. Трябваше да ме удари през лицето.

Улови ме, за да не мога да счупя още една от нещастните му чинии. Толкова рядко се докосваме. Мразя това. Беше като ледена вода.

Дръпнах му една лекция. Казах му всичко за него и какво трябва да направи в живота си. Но не ме слуша.

Харесва му да говоря за него. Няма значение какво.

Повече няма да пиша. Чета „Разум и чувствителност“30 и трябва да разбера какво ще стане с Мериан. Мериан съм аз, Елионор съм аз, такава каквато трябва да бъда.

Какво ще стане, ако катастрофира? Ако получи удар? Каквото и да било друго?

Ще умирам.

Не бих могла да се измъкна. Предния ден успях да докажа само това.

6-ти ноември

Следобед е. Днес не обядвах.

Още едно бягство. На косъм, стори ми се, по едно време. Но не стана. Той е сатана.

Опитах номера с апандисита. Намислих го преди седмици. Винаги го смятах за нещо, като последна възможност. Нещо, в което нямам право да сгреша, поради неподготвеност. Дори не го написах тук, за да не би случайно да го види.

Натрих лицето си с талк. Когато почука, глътнах цяла купчина предварително събрана сол, с вода, и си бръкнах в гърлото, стана точно навреме, той влезе и видя как повръщам. Разиграх страхотен етюд. Лежах на леглото, косата ми беше в безпорядък и се държах за корема. Още по пижама и пеньоар. Леко стенех, сякаш съм ужасно смела. През цялото време стоеше и питаше, какво ти става, какво ти става? И проведохме някакъв болезнено несвързан разговор. Калибан се мъчеше да ме убеди, че няма нужда да ходя в болница, аз настоявах, че трябва да ме заведе. Тогава изведнъж той отстъпи. Измърмори нещо за „това е края“ и се втурна навън.

Чух да се отваря вратата, но не чух резетата. После външната врата. И настъпи тишина. Беше странна. Толкова внезапна, пълна. Бях успяла. Обух някакви чорапи и обувките си, изтичах до вратата. Беше открехната инч или два — отворена. Помислих си, може да е капан. Така че продължих да се преструвам, отворих леко вратата и го повиках по име, тихо, после закуцуках немощно през избата и нагоре по стълбите. Виждах светлината, не беше заключил и външната врата. Като светкавица ми мина през ума, че той би направил точно това — не би повикал лекар, би избягал. Би се побъркал окончателно. Но щеше да вземе караваната. Щях да чуя мотора. Не чух нищо. Трябваше да изчакам няколко минути, трябваше да предвидя, но не можах да издържа напрежението. Отворих вратата и излетях навън. Беше там. Внезапно. В дневната светлина.

Чакащ.

Не можех да се преструвам повече на болна, бях си сложила обувките. В ръката му имаше нещо (чук?), очите му бяха особени, разширени, сигурна бях, че ще се нахвърли върху мен. За момент останахме неподвижни, и двамата не знаехме какво да правим. После се обърнах и изтичах назад. Не знам защо, не се и замислих. Той тръгна след мен, но когато видя, че влизам вътре, спря (инстинктивно усещах, че ще го направи — тук долу е единственото място, където не се боя от него). Чух как идва и пуска резетата.

Знаех, че така трябваше да постъпя. Това спаси живота ми. Ако се бях разпищяла или се бях опитала да избягам, щеше да ме пребие до смърт. Понякога е като обладан от нечиста сила, напълно престава да се контролира.

Неговият номер.

(Полунощ.) Донесе ми вечерята. Дума не каза. Цял следобед употребих, за да нарисувам историята му в картинки, като комикс. Ужасяващата история на безобидното момче. Абсурдно. Но трябва да държа реалността и ужаса настрана. Той започва като приятен дребен чиновник и завършва като разпенено чудовище от филмите на ужасите.

Когато си тръгваше му я показах. Не се засмя, само я разгледа внимателно.

Това е естествено, каза той. Имаше предвид това, че му се подигравам толкова.

Аз съм един от многото му екземпляри. Когато се опитам да излетя, той ме мрази. Трябва да съм умряла, забодена на карфица, винаги еднаква, винаги красива. Знае, че част от красотата ми е самият факт, че съм жива, но той иска мъртвата мен. Иска ме жива-но-мъртва. Днес го почувствах много силно. Това, че съм жива, че се променям, че имам отделен ум и различни настроения, все повече го дразни.

Той е непоклатим; невъзмутим, с желязна воля. Един ден ми показа това, което нарича бурканче за умъртвяване. Аз съм затворена в него. Крилата ми пърхат и се блъскат в стъклото. Понеже то е прозрачно, все още ми се струва, че мога да се измъкна. Имам надежда. Но всичко е само илюзия.

Дебела, кръгла стена от стъкло.

7-ми ноември

Как се влачат дните. Днес. Непоносимо дълго.

Единствената ми утеха е картината на Д. П. Тя ме пленява. Всекиго би пленила. Единственото живо, неповторимо, сътворено нещо тук. Първото, което поглеждам като се събудя, последното, преди да си легна. Седя пред нея и я гледам. Знам всяка линия. Единият й крак е малко замазан. Има някаква лека разбалансираност в цялата композиция, сякаш някъде нещо дребно липсва. Но живее.

След вечеря (отношенията ни пак са нормални), Калибан ми подаде „Спасителят в ръжта“ и обяви, прочетох я. Веднага по тона му разбрах, че иска да каже:

„И не ми се стори кой знае какво.“

Чувствам се събудена, ще напиша един диалог.

М. Е?

К. Не виждам много смисъл в нея.

М. Предполагам разбираш, ме това е едно от най-брилянтните изследвания за юношеството, писани някога.

К. Мисля, че е бъркотия.

М. Разбира се, че е объркан. Но и разбира, че е объркан, опитва се да изрази това, което чувства, той е човешко същество, въпреки всичките си недостатъци. Не ти ли е жал за него?

К. Не ми харесва как говори.

М. На мен не ми харесва как ти говориш. Но не считам, че заради това не заслужаваш да те забелязвам, да ти съчувствам.

К. Предполагам, че е много интелигентно. Да пишеш така и всичко останало.

М. Дадох ти да прочетеш тази книга, защото си помислих, че ще разбереш колко приличаш на него. Ти си един Холдън Колфийлд. Той не се побира никъде, както и ти.

К. Не се учудвам, както я кара. Не се и опитва да се побере.

М. Мъчи се да създаде някаква реалност в живота си, нещо нормално.

К. Не е правдоподобно. Да ходи в лъскаво училище, техните да имат пари, и той да се държи така. Според мен е нереално.

М. Знам кой си ти. То си Старецът от морето.

К. Кой е той?

М. Ужасният старец, който Синдбад мореплавателя трябвало да носи на гърба си. Това си ти. Увисваш на гърба на всичко жизнено, всичко, което се опитва да бъде честно и свободно, и го смачкваш.

Няма да продължавам. Започнахме да спорим — не, ние не спорим, по-скоро аз казвам нещо, а той се мъчи да се изкопчи от него.

Вярно е. Той е Старецът от морето. Не мога да понасям глупави хора като Калибан, с тежкия им баласт от дребнавост и егоизъм, всякакъв вид злоба. И онези — малкото, които трябва да ги влачат на гърба си. Лекарите, учителите, художниците — не че сред тях няма предатели, но цялата надежда е у тях — у нас.

Защото съм една от тях.

Аз съм една от тях. Чувствам го и съм се опитвала да го докажа. Чувствах го през последната година в „Лейдимонт“. Бяхме малко, на които наистина ни пукаше, и останалите, глупавите, снобките, бъдещите дебютантки, и татини дъщерички, почитателки на коне, секс-котенца. Никога няма да се върна в „Лейдимонт“. Защото не мога да понасям задушливата атмосфера на „направените“ неща, „приличните“ хора и „приятното“ държане. (Бодичеа написа „въпреки странните й политически възгледи“ за моя доклад — как смее!) Няма да се превърна в старо момиче, възпитавано на такова място.

Защо трябва да търпим този зверски калибанизъм? Защо всяко жизнено и творящо същество трябва да става жертва на голямата, универсална тъпота?

В тази ситуация аз съм типичен пример.

Мъченик. В затвор. Без възможност да расте. В ръцете на тази неприязън, тази омразна завист, тежка като воденичен камък, на калибаните на този свят. Защото всички те ни мразят, мразят ни за това, че сме различни, че не сме те, за това че те не са като нас. Те ни преследват, изтикват ни с тълпите си, изолират ни, прозяват се в лицата ни, завързват очите си, запушват ушите си. Правят всичко възможно, за да ни избягват и за да не ни уважават. Те пълзят след великите от нас, когато вече ги няма. Плащат с хилядарки за картините на Ван Гог и Модилиани, а биха ги заплюли, по времето, когато са били рисувани. Биха им се подигравали. Биха пускали груби шегички.

Мразя ги.

Мразя необразованите и невежите. Мразя надутите и фалшивите. Мразя завистливите и злобните. Мразя вкиснатите, подлите, дребните. Мразя всички обикновени тъпи малки хора, които не се срамуват, че са тъпи и малки. Мразя тези, които Д. П. нарича Нови хора, новата класа с колите им, с парите им, с телевизорите им, с вулгарността им и с тъпото им, лепкаво подражаване на истинската буржоазия.

Обичам честността, свободата, себеотдаването. Обичам създаването, обичам творенето, обичам да стигам докрай, обичам всичко, което не стои като наблюдател и не имитира с мъртво сърце.

Един ден (в началото) Д. П. се смя, когато разбра, че подкрепям лейбъристите. Помня, че каза, ти поддържаш партията, която създаде Новите хора — разбираш ли това?

Отговорих (бях изненадана, защото от думите му, казани за други неща бях решила, че също е лейбърист, знаех, че някога е бил комунист), предпочитам да има Нови хора, отколкото бедни хора.

Той каза, Новите хора пак са бедни хора, тяхната мизерия е от нов тип. Онези нямат никакви пари, тези нямат никакви души.

Неочаквано ме попита, чела ли си „Майор Барбара“?

Как там се доказвало, че хората първо трябва да бъдат осигурени финансово, след това можело да се спасят душите им.

Забравиха само едно нещо, каза той. Въведоха социалната държава, но забравиха за самата Барбара. Охолство, охолство и нито една душа на хоризонта.

Знам, че някъде греши (преувеличаваше). Човек трябва да е от левицата. Всички свестни хора, които съм срещала, са били против консерваторите. Но разбирам какво го тревожи, искам да кажа, аз също я чувствам все повече и повече, тази ужасна тежест на малките Нови хора, върху всичко. Унищожаваща всичко, вулгаризираща всичко. Изнасилват страната, както казва Т., когато изпадне в такова настроение. Всичко е масово производство. Масово всичко.

Знам, не би трябвало да се изправим срещу стадото, да овладеем бяга му — като във филм за Дивия запад е. Работи за тях и ги търпи. Никога няма да се кама да живея във висините, това е най-отвратителното нещо, да напуснеш живота какъвто е, само защото не ти харесва. Но понякога те хваща страх като си помислиш каква борба е той, ако го приемеш сериозно.

Всичко това са само приказки. Може би ще срещна някого, ще се влюбя, ще се омъжа за него и нещата ще се променят, повече нищо няма да ме интересува. Ще стана Малка жена. Една от враговете.

Но сега се чувствам така. Чувствам, че принадлежа към нещо като тайно братство от хора, които трябва да се изправят срещу останалите. Знам кои са те — известни, живи и мъртви, борили се за истинските неща, рисували и творили истински, и неизвестни, които познавам, които не лъжат, които се опитват да не мързелуват, да бъдат човечни и интелигентни. Да, хора като Д. П. с всичките му недостатъци. Неговият Недостатък.

Те дори не са добри хора. Те имат своите моменти на слабост. Моменти на секс и моменти на алкохол. На пари и на страх. Те прекарват почивните си дни във висините. Но са част от братството.

Малкото.

9-ти ноември

Аз съм суетна. Искам да бъда една от тях, а това не е същото нещо.

Разбира се, Калибан не е типичен представител на Новите хора. Той е безнадеждно изостанал от времето си (казва „радиоапарат“ вместо транзистор). И липсата му на увереност. Онези не се срамуват от себе си. Спомням си как Т. говореше, че се мислят за равни на най-добрите, веднага щом си купят телевизор и кола. Но дълбоко в себе си, Калибан е същия — налице е омразата към необикновеното, желанието всички да са като него. И ужасното му харчене на пари за каквото не трябва. Защо трябва хората да имат пари, щом не знаят как да ги употребят?

Всеки път като си помисля, колко е спечелил Калибан ми се гади. И всички други като него, които печелят.

Толкова себични, толкова зли.

Д. П. един ден каза, че честните бедни, всъщност са безпарични, вулгарни богати. Бедността ги принуждава да имат добри качества, да се гордеят с други неща, не с пари. После, когато спечелят, те не знаят какво да правят. Забравят всичките си стари добродетели, които не са истински, както и да ги погледнеш. Мислят, че единственото е да печелиш пари и да ги харчиш. Не могат и да предположат, че има хора, за които парите са нищо. Че най-красивите неща не зависят от парите.

Не съм искрена. Все още искам пари. Но знам, че не е хубаво. Вярвам на Д. П. — няма нужда да се осланям само на думите му, и без това виждам, че е така — той изобщо не се тревожи за пари. Има достатъчно, за да си купува материалите, да живее, да заминава на работно пътуване всяка година, да се справя някак си. И има десетки други — Питър. Бил Макдоналд. Стефан. Те не живеят в света на парите. Ако имат, те ги харчат. Ако нямат, минават и без това.

Хората като Калибан нямат глави, като за толкова пари. На тях им стига само малко, като на Новите хора, за да се превърнат в гадове. Всички тези ужасни типове, които не ми даваха стотинка, когато събирах помощи. Познавах ги, достатъчно ми беше да погледна лицата им. Буржоата дават, защото се притесняват, когато настояваш. Интелигентните хора дават или поне те гледат честно и казват „не“. Не се срамуват да откажат. А Новите хора са твърде стиснати, за да дадат, и твърде малки, за да го признаят. Като онзи ужасен човек в Хампстед (беше един от тях), който каза, ще ти дам половин лира, ако докажеш, че няма да отиде в нечий джоб. Мислеше си, че е забавен.

Обърнах му гръб, което не беше правилно, защото моята гордост не е толкова важна, колкото децата. Така че добавих половин лира вместо него.

Но още го мразя.

При Калибан е все едно, че някой го е заставил да изпие половин бутилка уиски. Не може да му понесе. Единствената причина преди това да е бил свестен е, че е бил беден. Принуден е бил да стои на едно място, да работи едно нещо. Същото е да сложиш слепец в бърза кола и да му кажеш да кара където и както си иска.

Ще завърша с едно хубаво нещо. Днес пристигна плочата на Бах, вече я чух два пъти. Калибан каза, че е „хубава“, но не бил „музикален“. Както и да е, изслуша я с каквато трябва физиономия. Ще чуя отново частите, които ми харесват. Ще лежа на леглото в тъмнината и ще си мисля, че съм с Д. П. и че той лежи някъде там, със затворени очи и хлътнали бузи, с еврейския си нос, сякаш в собствената си гробница. Само че в него няма нищо мъртвешко.

Дори и така да е. Тази вечер Калибан закъсня.

Къде беше, сопнах му се аз. То ме изгледа с изненада, не каза нищо. Толкова закъсня, казах му.

Нелепо. Исках да дойде. Често искам да дойде.

Толкова съм самотна.

10-ти ноември

Тази вечер имахме спор за парите му. Казах му, че трябва да даде повечето от тях някъде. Опитах се да го засрамя, за да ги даде. Но той не се доверява на нищо. Ето това не е наред с него най-вече. Като онзи в Хампстед, той не вярва, че тези, които събират пари, ще ги използват за това, за което казват, че ще ги използват. Мисли, че всички са нечестни, че всеки се опитва да прибере парите и да ги задържи за себе си.

Безполезно е да го убеждавам, че знам, че ще бъдат употребени за каквото трябва. Пита, откъде си толкова сигурна? И разбира се, не мога да му обясня. Мога само да му кажа, не се чувствам сигурна — те трябва да отидат там, където има нужда от тях. Той се усмихва, като че ли съм прекалено наивна, за да бъда права.

Обвиних го (не прекалено сърдито), че не е изпратил чека на организацията. Поисках да ми покаже разписката. Отговори, че е направил анонимно дарение и не е написал адреса си. На върха на езика ми беше да му кажа, че като изляза оттук ще отида и ще проверя. Но не го направих. Защото това щеше да е още една причина да не ме пусне. Беше почервенял, сигурна бях, че ме лъже, както излъга за писмото до М. и Т.

Не е толкова поради липса на щедрост, не е истинско скъперничество. Искам да кажа (забравяйки абсурдността на ситуацията), че е щедър към мен. Харчи стотици лири. Ще ме убие с добротата си. С шоколади и цигари, с шоколади и цветя. Онази вечер му казах, че искам някакъв френски парфюм — просто прищявка, наистина, защото мазето мирише на дезинфектанти и въздухоосвежител. Къпя се достатъчно често, но не се чувствам чиста. И казах, че ми се иска да можех да отида и да си избера аромата, който най-много ми харесва. Тази сутрин дойде с четиринадесет различни флакона. Беше опустошил магазина. Това е безумно. Четиридесет лири. Като в Приказките от хиляда и една нощ. Да си фаворитката на харема. Но единственият парфюм, който желая истински, е свободата.

Ако сложа пред него гладуващо дете, започна да го храня и той види, че се оправя и започва да расте, знам, че ще даде пари. Но всичко друго, освен това, за което плаща и взема сам, го прави подозрителен. Не вярва в никакъв друг свят, освен в този, в който сам живее, този, който вижда. Той е затворникът — в собствения си омразен, тесен, сегашен свят.

12-ти ноември

Остава само още една нощ. Не смея и да помисля, че може да не се отърва. Напоследък му напомнях непрекъснато. Но сега ми минава през ума, че трябваше да му го кажа повече или по-малко неочаквано. Днес реших утре вечер да организирам малко празненство. Ще му кажа, че вече изпитвам по-различни чувства към него, че искам да сме приятели и да се виждаме в Лондон.

И няма да е съвсем лъжа, чувствам някаква отговорност към него, която не разбирам съвсем. Толкова често го мразя, струва ми се, би трябвало да го мразя вечно. И въпреки това, невинаги. Жалостта ми побеждава и наистина искам да му помогна. Мисля си с кого бих могла да го запозная. Би могъл да отиде при психиатъра, приятел на Карълайн. Ще бъда като Ема и ще му уредя женитба, някоя малка женичка, с която да е гальовен, нормален и щастлив.

Знам, че трябва да се подготвя, да се стегна, в случай, че не ме освободи. Казвам си, че шансът да удържи на думата си е едно на хиляда.

Но той трябва да удържи на думата си.

Д. П.

Не съм го виждала от два месеца, повече от два месеца. Бях във Франция, в Испания, после у дома. (Два пъти се опитах да му се обадя, но него го нямаше през целия септември.) В отговор на писмата си получих картичка. Това беше всичко.

Първата вечер, когато се върнах при Карълайн, му се обадих по телефона и го попитах дали мога да мина да го видя. Каза, на следващия ден, тази вечер при него имало някакви хора.

Изглежда се зарадва, че ме вижда. Мъчех се да изглеждам така, сякаш не съм полагала старания да изглеждам хубава. А бях.

И му разказах всичко за Франция и Испания, Гоя и Алби, всичко останало. Пиърс. А той слушаше, не искаше да ми каже какво е правил, но по-късно ми показа какво е нарисувал на Хибридите. И се почувствах засрамена. Защото никой от нас не беше направил много нещо, бяхме прекалено заети с излежаването на слънце (искам да кажа, мързеливи) и с гледането на велики картини, за да нарисуваме кой знае какво.

Спрях се (след като правих излияния в продължение на половин час), говоря прекалено много.

Той отвърна, нямам нищо против.

Махаше ръждата от старо желязно зъбно колело с някаква киселина. Видял го при някакъв вехтошар в Единбург и го донесъл чак дотук. Имаше странни, наклонени зъби, той смяташе, че е от стар часовник на кула. Много елегантни, наклонени спици. Беше красиво.

Дълго време не казахме нищо, аз се бях облегнала на тезгяха до него и гледах как маха ръждата. Тогава той каза, липсваше ми.

Не е възможно, отговорих.

Каза, ти ме смути.

Аз го попитах (офицер, който прикрива пешката си), виждал ли си Антоанет?

Не. Мисля, че ти казах, теглих и шута. Погледна ме косо. Гущеровият поглед. Още ли си шокирана? Поклатих глава.

Простено ли ми е?

Няма нищо за прощаване.

На Хибридите мислих за теб. Исках да ти покажа някои неща.

Щеше ми се да си с нас в Испания.

Той чистеше ръждата между зъбците с шкурка. Много е старо, каза, виждаш ли тази ръжда. После, със същия тон, всъщност, реших, че искам да се оженя за теб. Аз не отговорих нищо и не го погледнах.

Той продължи, поисках да дойдеш тук, когато съм сам, защото мислих много върху това. Аз съм два пъти колкото теб на години. Трябва да приемам неща като това, в движение — Бог ми е свидетел, че не е за първи път. Не. Остави ме да свърша. Реших, че трябва да престана да те виждам. Смятах да ти го кажа, още когато влезе. Не може да ме смущаваш повече. Това не е заобиколен начин да поискам да се омъжиш за мен. Мъча се да го направя абсолютно невъзможно. Ти знаеш кой съм аз, знаеш, че мога да ти бъда баща, че на мен не може да се разчита и всичко останало. Освен това, не ме и обичаш.

Аз казах, не мога да го обясня, няма такава дума.

Точно така, отговори той. Чистеше ръцете си с бензин. Много спокоен и равнодушен. Така че, трябва да те помоля да ме оставиш да намеря отново спокойствието си.

Гледах ръцете му. Бях шокирана.

Той каза, в някои отношения ти си по-стара от мен. Никога не си обичала дълбоко. Може би никога няма да обичаш. Любовта е нещо, което ти се случва. Поне с мъжете е така. Ставаш отново на двайсет, страдаш като че ли си на двайсет. Всичките чудати ирационалности на двайсетгодишните те спохождат отново. В момента може би ти изглеждам много разумен, но не се чувствам така. Когато ми се обади, за малко да се напикая в гащите от вълнение. Аз съм един влюбен старец. Традиционен комедиен персонаж. Много изтъркан. Дори не е смешен.

Защо мислиш, че никога няма да обичам дълбоко, попитах аз. Отне му ужасно много време, за да изчисти ръцете си.

Казах, може би.

Аз съм само на двайсет.

Дъб висок един фут, пак е дъб. Но аз наистина казах, може би.

И ти не си стар, това няма нищо общо с възрастта.

Тогава ме погледна с леко засегнатия си поглед, усмихна се и каза, трябва да ми оставиш някаква дупка за измъкване.

Отидохме да правим кафе в нещастната малка кухня, и си помислих, както и да е, не бих могла да издържа да живея тук с него — само заради домашните усилия. Порочна вълна на буржоазен страх.

Той каза, докато не си тръгна, си мислех, че е както обикновено. Поне се мъчех да мисля така. Ето затова постъпих така с приятелката ти шведка. За да се освободя от теб. Но ти се върна. В мислите ми. Пак и пак, когато бях на север. Нощем излизах от фермата, на двора. Гледах на юг. Разбираш ли?

Да, казах.

Заради теб самата, виждаш ли. Не другото нещо.

Тогава ми каза, изведнъж добиваш този вид, когато вече не си хлапе.

Какъв вид.

На жената, която ще станеш.

Приятна жена ли?

Много повече от приятна жена.

С думи не мога да опиша как го каза. Тъжно, почти без желание. Нежно, но с нотка на горчивина. И честно. Недразнещо, несухо. Направо от сърцето си. През цялото време докато говорехме аз гледах надолу, но тогава ме накара да го погледна и очите ни се срещнаха. Знам, че нещо премина между нас. Почувствах го. Почти физическо докосване. Променящо ни. Той казваше нещо, в което напълно вярваше и аз го усещах.

Продължи да ме гледа, аз се смутих. И продължаваше да ме гледа. Казах, моля те, не ме гледай така.

Той дойде, прегърна ме през раменете и ме поведе внимателно към вратата. Каза ми, ти си много хубава, на моменти си красива. Чувствителна си, нетърпелива, опитваш се да бъдеш честна, успяваш хем да си на годините си, хем да се държиш естествено и да бъдеш в същото време доста целомъдрена и старомодна. Дори шах играеш съвсем добре. Точно такава дъщеря бих искал да имам. Може би затова те искам толкова много през последните месеци.

Той ме забута през вратата, държеше ме с гръб към себе си, не можех да го виждам.

Не можех да ти кажа тези неща, без да обърна главата ти нататък. И ти не бива да се обръщаш, в никакъв смисъл на думата. Сега върви.

Усетих как за миг притиска рамото ми. И ме целуна по тила. Бутна ме напред. Аз слязох две или три стъпала надолу преди да се обърна назад. Усмихваше се, но това беше тъжна усмивка.

Казах, моля те, нека не бъде твърде дълго.

Той само поклати глава. Не знам дали искаше да каже „Не, няма да е дълго“ или „няма смисъл да се надявам, че ще бъде нещо друго, освен много дълго“. Може би и сам не знаеше. Изглеждаше ужасно тъжен.

Разбира се, аз изглеждах тъжна. Но не чувствах тъга. Или не беше тъга, от която боли, всеобхватна. Наслаждавах й се. Гадно, но беше така. Пях по пътя към къщи. Романсът, неговата тайнственост. Животът.

Мислех, че съм сигурна, че не го обичам. Бях спечелила тази игра.

И какво стана после?

През първите няколко дни все си мислех, че ще се обади, че всичко е било прищявка. След това си мислех, няма да го видя с месеци, може би години, не е ли нелепо? Ненужно. Глупаво извън всякакви граници. Мразех това, което смятах за негова слабост. Мислех си, ако е такъв, да върви по дяволите.

Това не продължи много дълго. Реших да взема решение, че така е по-добре. Той беше прав. Най-добре беше да се разделим начисто. Ще се съсредоточа върху работата си. Ще бъда практична и работлива и всичко останало, каквото по природа не съм.

През цялото това време си мислех, обичам ли го? И, очевидно, след като имаше толкова много съмнения, не бих могла.

А сега трябва да напиша това, което чувствам в момента. Защото отново се промених. Знам го. Чувствам го.

Външният вид; знам колко погрешно е да имаш предразсъдъци по отношение на външния вид. Да се възбуждам, когато Пиърс ме целува. Да трябва понякога да го гледам (когато няма да ме забележи, защото е много суетен) и да усещам болезнено външния му вид, като красива рисунка на нещо грозно. Забравяш грозотата. Знам, че Пиърс е морално и психически грозен — обикновен, тъп, фалшив.

Но дори и в това се промених.

Мисля си как Д. П. ме прегръща и гали.

У мен има някакво гадно перверзно любопитство — имам предвид, всички жени, които е имал и всички неща, които знае за леглото.

Представям си как ме ухажва и не се отвращавам. Много умело и внимателно. Хубаво. Всякакви неща, но не нещото. Дори с цената на живота.

И тогава, неговата слабост. Чувството, че може би ще ме предаде. А и винаги съм смятала брака, за нещо като младежко приключение, двама души на една и съща възраст тръгват заедно, за да откриват, за да пораснат. Но аз не бих имала нищо, което да му кажа, нищо, което да му покажа. Само той ще ми помага.

Видяла съм толкова малко от света. Сега знам, че Д. П. до голяма степен се е превърнал в нещо като идеал. Усетът му към значимото, независимостта му, отказа му да прави каквото правят другите. Това че стои встрани. Трябва да е някой с подобни качества. А никой друг, когото познавам досега, не ги притежава в същата степен като него. Тези от „Слейд“ изглежда ги имат — но са толкова млади. На нашата възраст е лесно да бъдеш искрен и да пратиш по дяволите конвенционалността.

Веднъж или два пъти се чудих дали всичко не е капан. Като жертвата в шахмата. Ако на стълбите бях казала, прави каквото искаш с мен, но не ме отпращай?

Не, не мога да си помисля това за него.

Времето. Преди две години и през ум не би могло да ми мине, че мога да се влюбя в по-възрастен мъж. В „Лейдимонт“ аз непрекъснато спорех в полза на еднаквата възраст. Бях една от най-отвратените, когато Сюзън Грилит се омъжи за някакъв Гаден Баронет, почти три пъти по-стар от нея. С Мини често говорехме, как трябва да се пазим, за да не станем „бащински“ тип (заради М.) и да не се омъжим за съпрузи-бащи. Вече не чувствам това. Мисля, че имам нужда от по-възрастен мъж, защото всичките момчета, които познавам са ми прозрачни. А и не чувствам Д. П. като съпруг-баща.

Безполезно е. Бих могла цяла нощ да пиша аргументи за и против.

Ема. Това да си нещо средно между неопитно момиче и опитна жена. И ужасният проблем с мъжа. Калибан е мистър Елтън. Пиърс е Франк Чърчил. Но дали Д. П. е мистър Найтли?

Разбира се, Д. П. е изживял един живот и възгледите му за този живот биха накарали мистър Найтли да се обърне в гроба. Но мистър Найтли никога не би могъл да бъде фалшив. Защото е мразел преструването, егоизма, снобизма.

И двамата имат единственото мъжко име, което не мога да понасям, Джордж. Може би тук има някаква поука.

18-ти ноември

От пет дни не съм яла нищо. Пих само малко вода. Носи ми храна, но не съм докоснала нито една трошичка. Утре ще започна отново да се храня.

Преди половин час станах и почувствах слабост. Трябваше да седна пак. Засега не се чувствам болна. Само ме свива корем и съм слаба. Но това беше нещо по-различно. Предупреждение.

Няма да умра заради него.

Нямах нужда от храна. Бях толкова пълна с омраза към него и зверството му.

Гадната му страхливост.

Себичността му.

Калибанизмът му.

19-ти ноември

През цялото това време нямах желание да пиша. Понякога ми се приискваше, но после ми се струваше прекалено слабо. Сякаш се примирявах с положението. Имах чувството, че веднага щом го напиша, ще превъртя. Но сега си мисля, че има нужда. За да се знае. Той постъпи така с мен.

Безобразие.

Колкото и малко приятелство, човечност, добронамереност да съществуваха между нас, сега ги няма.

Оттук нататък ние сме врагове. И двамата мислим така. Той изрече неща, от които е ясно, че също ме мрази.

Яд го е, че съществувам. Точно това е.

Още не го е разбрал напълно, защото в момента се мъчи да бъде мил. Но е много по-близо от когато и да било. Един ден, съвсем скоро, той ще се събуди и ще си каже — мразя я.

Нещо зловещо.

Когато се свестих от хлороформа бях в леглото. По долно бельо, той трябва да е махнал всичко останало.

Бях бясна след тази първа нощ. Полудяла от отвращение. Гадните му, перверзни ръце да ме опипват. Да ми свалят чорапите. Гнусно.

Тогава си помислих какво би могъл да направи с мен. И не го направи. Реших да не се нахвърлям върху него.

Да пазя тишина.

Да крещиш на някого означава, че все още между вас има някакъв контакт.

Оттогава мисля две неща.

Първо — той е достатъчно особен, за да може да ме съблече без да мисли, само като се води от някаква безумна своя представа за това, кое е „правилно“. Може би просто е сметнал, че не е хубаво да лежа на леглото с дрехи.

После, не е изключено това да е било един вид напомняне. За всички неща, които би могъл да направи, но не е направил. Рицарството му. Приемам това. Имала съм късмет.

Но от друга страна, дори ме плаши, че не е направил нищо. Какво е той?

Сега между нас има дълбока пропаст. Тя никога не може да бъде преодоляна.

Сега казва, че ще ме пусне след още четири седмици. Приказки. Не му вярвам. Така че го предупредих, ще се опитам да го убия. Сега бих го направила. Без да се замисля.

Виждам колко съм грешила преди. Колко сляпа съм била.

Проституирах с Калибан. Искам да кажа, оставих го да похарчи толкова пари за мен и макар че си казвах, че това е справедливо, сега виждам, че не е. Била съм мила с него, защото съм чувствала някаква благодарност. Дори когато го дразнех бях мила, когато му се подигравах, когато го плюех. Дори като чупех нещата му. Защото, така го забелязвах. А отношението ми трябваше да е такова, каквото е сега — лед.

Да го замразя до смърт.

Във всяко едно отношение той е по-долу от мен. Единственото му преимущество е, че може да ме държи тук. Това е единствената му власт над мен, с която разполага. Не може да се държи, да мисли, да говори, да прави каквото и да било по-добре от мен — дори приблизително — така че ще остане Старецът от морето, докато по някакъв начин не се отърва от него.

Ще трябва да стане със сила.

Седях и си мислех за Бога. Вече не смятам, че вярвам в него. Не само аз, имам предвид и милионите, които трябва да са живели така през войната. И през цялата история. И чувствам, сега вече знам, че Бог не се намесва. Оставя ни да страдаме. Ако се молиш за свобода, получаваш облекчение само защото се молиш. Или се случва нещо друго, което ти дарява свободата. Но Бог не чува. У него няма нищо човешко като чуването, виждането, съжалението, помощта. Искам да кажа, Бог вероятно е сътворил света и фундаменталните закони на материята и еволюцията. Но не може да му пука за индивида. Така е направил нещата, че някои индивиди са щастливи, някои са тъжни, някои имат късмет, някои нямат. Кой е тъжен и кой не, той не знае, а и не го интересува. Така че всъщност не съществува. През тези последни няколко дни се чувствах Безбожница. Чувствах се по-чиста, по-малко объркана, по-зряща. Още вярвам в Бог. Но той е толкова далечен, толкова студен, толкова математичен. Виждам, че трябва да живеем сякаш няма Бог. Молитвите и боготворенето, пеенето на химни — глупава и празна работа.

Мъча се да обясня, защо изоставям принципа си (че никога няма да упражня насилие). Не, това все още е мой принцип, но сега виждам, че човек за да оцелее, понякога трябва да скъсва с него. Безполезно е да храниш неясни надежди, че ще имаш късмет, че Провидението ще ти помогне, че Бог ще е добър към теб. Трябва да действаш и да се бориш сам за себе си.

Небето е абсолютно празно. Красиво, чисто и празно.

Да не би архитектите и строителите да живеят във всички къщи, които някога са издигнали?! Или, да не би да е възможно да живеят във всички тях? Трябва да има Бог, но той не може да знае каквото и да било за нас.

(Същата вечер.) Цял ден бях много злобна с него. На няколко пъти се опита да каже нещо, но аз го срязах. Дали искам да ми донесе нещо? Казах, не искам нищо. Аз съм затворник. Ако ми даваш храна, ще ям, колкото да не умра. От сега нататък отношенията ни ще бъдат точно такива — като между затворник и надзирател. Сега, моля те, остави ме сама.

За щастие имам много за четене. Той ще продължи да ми носи цигари (ако не го прави, аз няма да го моля) и храна. Само това искам от него.

Той не е човек, той е празно пространство, оформено като човек.

20-ти ноември

Искам да го накарам да съжалява, че изобщо ме е видял. Донесе някакъв печен боб за обяд. Аз четях в леглото. Остана за миг, после тръгна да излиза. Скочих до масата, грабнах чинията и я запратих по него. Не обичам печен боб, той знае това, така че сигурно го е домързяло. Не бях ядосана, само се преструвах. Той стоеше до вратата и винаги изрядно чистите му дрехи бяха целите изпопръскани с гадни капчици оранжев сос, изглеждаше глуповато. Не искам никакъв обяд, просъсках му. И му обърнах гръб. Цял следобед ядох шоколадови бонбони. Той не се появи отново до вечеря. Донесе ми черен хайвер, пушена сьомга и пиле (купува ги отнякъде готови) — всички неща, които знае, че обичам, коварния звяр. Не това, че ги е купил е коварно, а това, че просто не мога да не му бъда благодарна (не му казах, че съм му благодарна, просто не бях груба с него); това, че ми ги поднася толкова почтително, сякаш казва „моля те, не ми благодари“ и „аз заслужавам всичко това“. Когато подреждаше масата за вечеря, обзе ме неудържимо желание да се изкикотя. Ужасно. Исках да се строполя на леглото и да пищя. Той беше толкова съвършено сам себе си. А аз съм в клетка.

Тук долу настроенията ми се променят така бързо. Напълно съм решена да направя нещо този час, съвсем друго в следващия.

Безполезно е. По природа не мога да мразя. Сякаш някъде вътре в мен, всеки ден, се произвежда някакво количество доброта и добра воля. И трябва да се излее навън. Запушвам го, но след време то избликва.

Не бях мила с него, не искам да съм мила с него, няма да съм мила с него. Но проведох истинска борба, за да не съм и обикновена (имам предвид малките неща, като „беше много вкусно“, например). Всъщност, не казах нищо. Когато той попита: — Това ли ще бъде всичко? (Като прислужник.) — аз казах: — Да, свободен си — и му обърнах гръб. Би изпаднал в шок, ако можеше да види лицето ми. Усмихвах се, а когато затвори вратата, започнах да се смея. Не можех да се спра. Истерия.

Едно нещо, което правя много често напоследък. Зяпам се в огледалото. Понякога ми се струва, че не съм реална, изведнъж си мисля, че това отражение, на няколко крачки от мен, не е моето. Трябва да гледам другаде. Гледам лицето си, очите си, мъча се да разбера какво казват очите ми. Какво съм аз. Защо съм тук.

Защото съм толкова самотна. Трябва да погледна някое интелигентно лице. Всеки, който е бил затворен като мен ще го разбере. Изведнъж се чувстваш много реален, по странен начин. Сякаш никога досега не си бил. В обикновения живот толкова голяма част от себе си жертваш за обикновените хора, там тя е потисната, не я усещаш. Гледам лицето си, виждам как се движи, сякаш е на някой друг. Изтощавам се от гледане.

Седя сама със себе си.

Понякога е като магия, трябва да изплезя език и да сбърча нос, за да я разваля. Седя тук долу с отражението си, в абсолютна тишина, в някакво мистериозно състояние.

В транс.

21-ви ноември

Средата на нощта е. Не мога да заспя.

Мразя се.

Тази вечер за малко да стана убиец.

Вече никога няма да бъда същата.

Трудно е да се напише. Ръцете ми са вързани. Махнах превръзката от устата си.

Всичко започна на обяд. Разбрах, че трябва да полагам усилия, за да не бъда мила с него. Защото чувствах нужда да поговоря с някого. Дори и с него. Поне с човек. Когато си тръгна след обяда, ми се искаше да го повикам и да поговорим. Чувствах нещо съвсем друго, не това, което бях решила, че трябва да чувствам преди два дни. Така че взех ново решение. Тук долу не бих могла да го ударя с каквото и да било. Наблюдавах го много дълго с тази мисъл наум и се убедих. Той никога не застава с гръб към мен. Освен това, нямам с какво. Така че, помислих си, ще трябва да се кача горе и там да намеря нещо, някакво средство. Имах няколко идеи.

Иначе, боях се, че мога да попадна в стария капан на съжалението към него.

Така че, на вечеря бях малко по-мила и му казах, че имам нужда от баня (това беше истина). Той излезе, след малко се върна и се качихме. И там, сякаш беше някакъв знак, специално оставен за мен, видях една малка брадвичка. Беше на перваза на кухненския прозорец, който е до вратата. Сигурно е цепил дърва с нея навън и е забравил да я прибере. Нали сега непрекъснато съм долу.

Той влезе твърде бързо, за да успея да направя каквото и да било тогава.

Но лежах във ваната и си мислех. Реших, ще трябва да го направя. Да взема брадвичката и да го халосам с тъпата страна, да го зашеметя. Нямах никаква представа, къде по главата е най-добре да го ударя или пък колко силно трябва да бъде.

След това пожелах веднага да се върна долу. Когато минавахме през вратата на кухнята, аз изпуснах талка и нещата си, и застанах встрани, до перваза, сякаш, за да видя къде са паднали. Той направи точно каквото исках — наведе се, за да ги събере. Не бях нервна, взех брадвичката много спокойно, острието не издрънча, държах я с тъпия край напред. Но тогава… сякаш се събудих от някакъв кошмар. Трябваше да ударя и не можех. А трябваше.

Той започна да се изправя (всичко всъщност стана за миг) и аз наистина го ударих. Но той тъкмо се извърташе и не го улучих както трябва. Или не беше достатъчно силно. Искам да кажа, замахнах паникьосана, в последния момент. Той падна настрани, но знаех, че не е в безсъзнание, защото още ме държеше, изведнъж разбрах, че трябва да го убия или той ще убие мен. Ударих го пак, но този път ръката му беше вдигната, ритна с крак и ме извади от равновесие.

Беше ужасно. Дишащи тежко, напрегнати, като животни. След това изведнъж разбрах — това беше, не знам, непристойно. Звучи абсурдно, но това е думата. Като паднала на една страна статуя. Като дебела жена, която се мъчи да се изправи от тревата.

Изправихме се, той ме бутна грубо към вратата, държеше ме здраво. Но това беше всичко. Имах странното чувство, че за него е същото — отвращаващо.

Може би някой щеше да ме чуе, ако бях успяла да извикам. Но беше ветровито. Мокро и студено. Никой не би стоял навън в такова време.

После лежах на леглото. Скоро престанах да плача. Лежах с часове в тъмнината и мислех.

22-ри ноември

Срамувам се. Зловещо измених на себе си.

Достигнах до няколко решения. Мисли.

Насилието и силата са нещо лошо. Ако използвам насилие, ще сляза до неговото ниво. Това означава, че не вярвам истински в силата на разума, на съчувствието, на човечността. Че се умилквам на хората, само защото това ме ласкае, не защото вярвам, че имат нужда от съчувствието ми. Мисля си за „Лейдимонт“, за хората, на които се умилквах там. Сали Марджисън. Умилквах й се, само за да покажа на „Весталките девственици“, че съм по-умна от тях. Че мога да я накарам да направи за мен неща, които не би направила за тях. Доналд и Пиърс (защото в известен смисъл и на тях се умилквах) — но те и двамата са привлекателни млади мъже. Може би е имало стотици други, които са се нуждаели от умилкването ми, от съчувствието ми, повече от тях двамата. И при всички случаи, повечето момичета биха подскочили от радост, ако имаха възможността да се умилкват на тях.

С Калибан се предадох твърде рано. Трябва да си изработя ново отношение към него. Това със затворника и надзирателя беше глупаво. Повече няма да го плюя. Когато ме дразни ще си мълча. Ще се държа с него като с човек, който се нуждае от съчувствието ми, от разбирането ми. Ще продължа с опитите да го науча на нещо за изкуството. На други неща.

Има само един начин да направиш каквото и да било. Правилният. Не това, което разбираха под „правилно“ в „Лейдимонт“. Това, което ти чувстваш, че е правилно. Твойто собствено „правилно“.

Аз съм морална личност. Не се срамувам от това. Няма да оставя Калибан да ме направи неморална; въпреки че заслужава цялата ми омраза, цялата ми жлъч, и брадва по главата.

(По-късно.) Бях мила с него. Тоест, не бях настръхналата котка, която бях напоследък. Веднага щом дойде, го накарах да ми даде да погледна раната му и й сложих малко „Детол“. Беше нервен. Карам го да се стряска. Не ми вярва. Това точно е състоянието, до което не биваше да го докарвам.

Трудно е, въпреки всичко. Когато се държа свински с него, той добива такъв вид на самосъжаление, че започвам да се мразя. Но веднага щом започна да ставам мила, нещо като задоволство сякаш се промъква в гласа му и в поведението му (много дискретно, цял ден е самата смиреност, никакъв упрек за снощи, разбира се) и веднага ми се дощява да го смушкам и да го цапардосам още веднъж.

Танц върху опънато въже.

Но атмосферата се проясни.

(Нощ.) След вечеря се опитах да го науча какво да търси в абстрактното изкуство. Безнадеждно е. Наблъскал е в нещастната си помрачена куфалница, че изкуството е попиляно (не разбира защо не „трия“) ако не постигне точна, фотографска прилика, и че да правиш хубави, хладни платна (Бен Никълсън) е в известен смисъл неморално. Виждам, че има приятни шарки, каза той. Но не може да се съгласи, че да правиш „приятни шарки“ е изкуство. Сигурна съм, че за него някои думи имат ужасно силен, скрит смисъл. Всичко, което е свързано с изкуството го смущава (и хипнотизира, предполагам). Всичко това е в известен смисъл неморално. Той знае, че великото изкуство е велико, но за него „велико“ означава заключено в музей и споменавано, само когато искаш да блеснеш. Живото изкуство, модерното изкуство, го шокира. Не можеш да му говориш за него, защото думата „изкуство“ предизвиква в главата му цял порой мисли, изтъкани от вина и ужас.

Ще ми се да знам, дали има много хора като него. Разбира се сигурна съм, че мнозинството, особено Новите хора, не дава пет пари за което и да е от изкуствата. Но дали това е така, защото са като него? Или защото просто не се интересуват. Имам предвид, наистина ли изкуствата ги отегчават (така че нямат нужда от тях) или пък ги шокират и разочароват, така че трябва да се преструват на отегчени?

23-ти ноември

Току-що свърших „Събота вечер, неделя сутрин“31. Шокира ме тази книга. Шокира ме не само сама по себе си, но и поради това, че съм тук. Шокира ме по същия начин, по който и „Живот във висшето общество“, когато я четох миналата година. Знам, че са много умни книги, сигурно е прекрасно да можеш да пишеш като Алан Силитоу. Истински, нефалшиво. Да казваш каквото мислиш. Ако беше художник, щеше да е чудесен (щеше да е като Джон Братби32, дори по-добър), би уловил Нотингам и всичко щеше да е много хубаво в цветове. Защото ако умееш да рисуваш добре и нарисуваш каквото виждаш, хората биха ти се възхищавали. Но не е достатъчно само да можеш да пишеш добре (имам предвид да подбираш точните думи и така нататък), за да бъдеш добър писател. Защото „Събота вечер, неделя сутрин“ ме отвращава. Мисля, че Артър Сийтън е отвратителен. И мисля, че най-отвратителното в цялата работа е, че Алан Силитоу не показва, че е отвратен от своя млад герой. Според мен хората смятат, че младите хора като Артър Сийтън са всъщност доста добри.

Ненавиждам това, че Артър Сийтън не се интересува от нищо, извън собствения си дребен живот. Той е зъл, тесногръд, себичен, брутален. Понеже е нахален, мрази работата си и има успех сред жените, хората мислят, че е жизнен.

Единственото у него, което ми харесва, е, че притежава нещо, което би могло да се използва за добро, ако успееш да достигнеш до него.

Това е от егоцентричността на тези хора. Това, че не ги интересува изобщо какво става по света. В живота.

Това, че са в кутия.

Може би Алан Силитоу е искал да критикува обществото, което ражда такива хора. Но не става ясно. Знам какво е станало — той се е влюбил в това, което рисува. Започнал е да го изобразява толкова грозно, колкото е, но после грозотата го е покорила и е започнал да мами. Да издребнява.

Шокира ме и заради Калибан. Виждам, че у него има нещо от Артър Сийтън, само че е обърнато нагоре с краката. Искам да кажа, и у него я има тази омраза към другите неща и другите хора — извън неговия тип. И у него има егоизъм — но неговият дори не е честен, защото той обвинява за всичко живота и после се наслаждава на егоизма си със спокойна съвест. Също така е и упорит.

Шокира ме, защото мисля, че всеки, освен нас (а и ние сме заразени) притежава тази себичност и тази бруталност, независимо дали е скрита, лукава и перверзна, или очебиеща и груба. Религията, все едно, е мъртва, нищо не може да удържи Новите хора, те ще стават все по-силни и по-силни и накрая ще потънем в блатото им.

Не, няма да успеят. Заради Дейвид. Заради хора като Алан Силитоу (на гърба на корицата пише, че е син на работник).

Искам да кажа, че интелигентните Нови хора винаги ще идват при нас. Новите хора се самоунищожават, защото са толкова глупави. Никога не могат да задържат интелигентните при себе си. Особено младите. Ние искаме нещо по-добро, не само пари и да не оставаме по-назад от съседа си.

Но това е битка. Все едно че си в град и си обсаден. Те са навсякъде наоколо. И ние трябва да устоим.

Между мен и Калибан се води битка. Той е Новите хора, аз съм от Малкото.

Трябва да се боря с моите оръжия. Не с неговите. Не с егоизъм и бруталност, и срам, и неприязън.

Той е по-лош от тези като Артър Сийтън.

Ако Артър Сийтън види статуя, която не му харесва, ще я строши. Но Калибан ще я увие в непромокаемо платно. Не знам кое е по-лошо. Но мисля, че вариантът, на Калибан.

24-ти ноември

Отчаяно искам да избягам. Вече не получавам никакво облекчение от рисуването, музиката или четенето. Изгаряща, изгаряща нужда чувствам (всички затворници сигурно я чувстват) от други хора. Калибан е само половин човек, в най-добрите си моменти. Искам да виждам десетки и десетки непознати лица. Като да си жаден и да поглъщаш чаша след чаша вода. Точно това. Някъде четох, че никой не можел да издържи повече от десет години в затвор или повече от една година в единична килия.

Отвън човек просто не може да си представи какво е в затвора. Мислиш си, е, има много време за размисли и четене, сигурно не е толкова лошо. Но е прекалено лошо. Бавността на времето. Мога да се закълна, че всичките часовници на света са изостанали с векове, откакто съм тук.

Не би трябвало да се оплаквам — това е луксозен затвор.

И тази сатанинска хитрина с вестниците и радиото. Никога не съм чела кой знае колко вестници, не съм слушала новините. Но да си напълно отрязан от света… Толкова е странно. Сякаш съм загубила координатната си система. С часове лежа на леглото и мисля как да избягам.

Безкрайно.

25-ти ноември

(Следобед.) Тази сутрин разговарях с него. Накарах го да ми позира. След това го попитах какво иска да направя. Да му стана ли любовница? Но това го шокира. Почервеня и каза, че това може да си го купи в Лондон.

Казах му, че е китайска кутия. И е така. Най-вътрешната му част е, мисълта, че трябва да го обичам; всякак. С тялото си, с ума си. Да го уважавам и боготворя. Толкова абсолютно невъзможно е — дори и да преодолея физическата страна, как бих могла да гледам на него, освен от високо?

Да блъскам главата му в каменна стена.

Не искам да умра. Чувствам се пълна с издръжливост. Винаги ще искам да оцелея. Ще оцелея.

26-ти ноември

Единственото необикновено нещо у него — начинът, по който ме обича. Обикновените Нови хора не могат да обичат нищо, както той обича мен. Тоест сляпо. Абсолютно. Като Данте и Беатриче.

Харесва му да е безнадеждно влюбен в мен. Струва ми се и Данте е бил същия. Обикалял е в лунната светлина, знаел е, че всичко е съвсем безнадеждно и е събирал богат творчески материал от преживяното.

Макар че Калибан не би могъл да получи нищо, освен нещастното си удоволствие.

Хората, които не създават нищо — как ги мразя!

Колко много ме беше страх от смъртта през онези първи дни. Не искам да умра, защото мисля за бъдещето. Ужасно искам да знам, какво ще ми донесе живота. Какво ще ми се случи, как ще се развия, каква ще бъда след пет години, след десет, след трийсет. Мъжът, за когото ще се омъжа, местата, които ще опозная. Децата. Това не е просто себично любопитство. Това е най-лошият исторически момент за умиране. Космически пътешествия, наука, целият свят се събужда и се протяга. Започва нова ера. Знам, че е опасна. Но е чудесно да живееш в нея.

Обичам, обожавам моята ера.

Днес непрекъснато ми идват мисли. Едната беше: нетворящ човек, плюс възможност да твори, равно на зъл човек.

Другата беше: да го убия, е нарушаване на обещанието ми към това, в което вярвам. Някои хора биха казали — ти си само капка, нарушаването на обещанието ти е само капка, то няма значение. Но цялото зло в света се състои от малки капчици. Глупаво е да се говори, че малките капчици са без значение. Те и океанът са едно и също нещо.

Сънувах наяве (не за първи път) как живея с Д. П. Той ме мами, напуска ме, циничен и брутален е с мен, аз съм отчаяна. В тези сънища няма много секс, просто живеем заедно. В доста романтична обстановка. Морета, острови. Бели къщи. Понякога в Средиземно море. Ние сме заедно, много близки по дух. Подробностите са като глупостите в списанията. Но остава близостта на духа. Това е нещо истинско. И ситуациите, които си представям (той ме изоставя) също са истински. Искам да кажа, умирам като мисля за тях.

Понякога не съм много далеч от пълното отчаяние. Вече никой не знае, дали съм жива. Сигурно ме смятат за умряла, приели са, че съм умряла. Ето това е — истинската ситуация. Има и бъдещи ситуации — седя на леглото и си мисля за тях: безкрайната ми любов към някой мъж, знам, че не мога да обичам наполовина, знам, че в мен се е насъбрала любов, ще се жертвам, ще загубя сърцето си, тялото си, ума си, душата си, заради някой мерзавец като Д. П. Който ще ме предаде. Чувствам го. В началото на съня ми наяве всичко в живота ми с него е рационално и нежно, но знам, че в действителност няма да е така. Всичко ще бъде страст и насилие. Ревност. Отчаяние. Горчилка. Нещо у мен ще бъде убито. Той също ще бъде наранен.

Ако наистина ме обичаше, не би могъл да ме отпрати.

Ако наистина ме обичаше, би ме отпратил.

27-ми ноември

Среднощ.

Никога няма да избягам. Полудявам. Трябва, трябва, трябва да направя нещо. Чувствам се, сякаш съм в сърцето на земята. Цялата тежина, на цялата земя лежи върху тази малка кутийка. Тя става все по-малка и по-малка. Усещам как се свива.

Понякога искам да крещя. Докато прегракна. До смърт.

Не мога да го напиша. Няма такива думи.

Безкрайното отчаяние.

Целия ден съм така. Нещо като паника без край, на забавени обороти.

Какво ли може да си е мислел, когато ме доведе тук?

Нещо с плановете му се е объркало. Аз не се държа като момичето от сънищата му. Все едно, че си е купил прасе в чувал, без да го погледне.

Затова ли ме държи тук? С надеждата Миранда от сънищата да се появи?

Може би наистина трябва да бъда момичето от сънищата му. Да го прегърна, да го целуна. Да го прилаская, да го потупам по рамото, да го погаля. Да го целуна.

Нямах предвид това. Но то ме кара да се замислям.

Може би наистина трябва да го целуна. Нещо повече. Да го обичам. Да накарам омагьосаният принц да се появи.

С часове мисля между всеки две изречения, които пиша. Трябва да го накарам да си мисли, че най-накрая съм трогната от благородството му и така нататък, и така нататък…

Това е необикновено.

Той ще трябва да реагира.

Сигурна съм, че мога да го направя. Най-малкото, той е вманиачено чист. Никога не мирише на нищо друго, освен на сапун.

Ще преспя с тази мисъл.

28-ми ноември

Днес дойдох до страхотно решение.

Представях си, че съм в леглото с него.

Безполезно е само да го целувам. Шокът трябва да е толкова страхотен, че да трябва да ме освободи. Защото не можеш да държиш затворена жената, която ти се е отдала.

Ще се поставя изцяло в неговата власт. Тогава не бих могла да отида в полицията. Единствено бих могла да искам всичко да се потули.

Толкова е очевидно. Просто боде в очите.

Като наистина добра жертва в шаха.

Като рисуването. Не можеш да правиш една линия сантиметър по сантиметър. Смелостта е самата линия.

Премислих всички секс-факти. Ще ми се да знаех повече за мъжете, ще ми се да бях абсолютно сигурна, да не трябваше да се водя от чути, прочетени и полуразбрани неща, но ще го оставя да направи това, което Пиърс искаше да прави в Испания — което наричат „шотландска любов“. Да ме заведе в леглото ако иска. Но не крайното нещо. Ако се опита да стигне твърде далеч, ще му кажа, че съм неразположена. Но си мисля, че той ще се шокира толкова, че ще мога да го накарам да прави каквото аз искам. Имам предвид, цялото прелъстяване ще го осъществя аз. Знам, че това би било ужасен риск с деветдесет и девет от сто от мъжете, но мисля, че Калибан е стотният. Ще спре, когато му кажа.

Дори и да дойде до край. Да не спре. Ще поема риска.

Има две неща. Едното е да го накарам да ме пусне. Другото съм аз. Нещо, което написах на 7-ми ноември:

„… обичам да стигам докрай, обичам всичко, което не стои като наблюдател…“. Изобщо не достигам до край. Само седя и наблюдавам. Не само тук. И с Д. П.

Всичките тези приказки на „Весталките девственици“, да се „опазим“ за мъжа, който трябва. Винаги съм презирала това. И въпреки това винаги съм се държала настрана.

Искам да кажа, с тялото си.

Трябва да махна тази низост от пътя си.

Изпаднала съм в някакво отчаяние. Нещо ще се случи, казвам си. Но нищо няма да се случи, ако не го направя аз.

Трябва да действам.

Друго нещо, което написах (човек пише и написаното започва да крещи — внезапно разбираш, че си бил глух): „Трябва да се боря с моите оръжия. Не с неговите. Не с егоизъм и бруталност, и срам, и неприязън.“

Ето защо, с щедрост (давам себе си), с доброта (целувам звяра), без срам (правя това, което правя, по собствената си свободна воля) и с прошка (сам той не може да се промени).

Дори и бебе. Негово бебе. Каквото и да стане. Заради свободата.

Колкото повече мисля за това, толкова повече чувствам, че това е начина.

Той има някаква тайна. Би трябвало да ме желае физически.

Може би „не е добър“.

Каквото и да е, ще излезе наяве.

Ще знаем поне, къде сме.

През последните няколко дни не съм писала много за Д. П. Но много мисля за него. Първото и последното нещо, което гледам всеки ден, е картината му. Започвам да мразя това непознато момиче, което му е позирало. Сигурно е бил в леглото с нея. Може би това е първата му жена. Ще го попитам, когато изляза оттук.

Защото първото нещо, което ще направя — първото истинско положително нещо, след като се видя с нашите — ще бъде да отида при него. Да му кажа, че винаги е бил в мислите ми. Че за мен той е най-важният човек в живота ми. Най-истинският. Че наистина го ревнувам от всяка жена, която е спала с него. Все още не мога да кажа, че го обичам. Но сега започвам да разбирам, това е така, защото не знам какво е любов. Аз съм Ема, с дребните й, умни-преумни теорийки за любовта и брака, а любовта е нещо, което идва, облечено в различни дрехи, по различен начин и е с различни лица, може би трябва да мине много време, докато го приемеш, докато го наречеш любов.

Може би той ще е сух и студен, когато дойдем до това. Ще каже, ти си много малка, никога не съм го мислил сериозно и — хиляди други неща. Но не се боя. Ще рискувам.

Може би тъкмо сега има авантюра с някоя друга.

Ще кажа, върнах се, защото вече не съм сигурна, че не те обичам.

Ще му кажа, бях гола с мъж, който ненавиждам. Бях на дъното.

И ще го оставя да ме има.

Но все още не бих могла да понеса, да се измъкне с някоя друга. Да сведе всичко до секс. Ще увехна и ще умра отвътре, ако го направи.

Знам, че не е много еманципирано от моя страна.

Но така се чувствам.

Сексът няма значение. Любовта има.

Днес следобед исках да помоля Калибан да пусне писмо до Д. П. Безумна идея. Разбира се, че не би го направил. Ще ревнува. Но толкова голяма нужда имам да се кача по стълбите, да бутна вратата на ателието му, да го видя до тезгяха, да ме погледне през рамо, сякаш въобще не го интересува кой влиза. Застанал там с леката си, лека усмивка и очите, които разбират нещата толкова бързо.

Това е безполезно. Мисля за цената, преди да съм нарисувала картината.

Утре. Трябва да действам сега.

И наистина започнах днес. Три пъти го нарекох Фердинанд (не Калибан), похвалих ужасната му нова вратовръзка. Усмихнах му се, прилежно се опитах да си дам вид, че харесвам всичко у него. Той не показа с абсолютно нищо, че го е забелязал. Утре няма да знае какво го е сполетяло.

Не мога да спя. Станах пак и пуснах плочата на Д. П. с чембалото. Може би и той я е слушал и е мислил за мен. Инвенцията, която най-много обичам, е след тази, която той обича най-много — той обича петата, аз обичам шестата. Така лежим един до друг в Бах. Винаги съм смятала, че Бах е отегчителен. Сега ме завладява, толкова човечен е, толкова пълен с доброта и чудесни мелодии, прости, дълбоки неща, че пускам плочата отново и отново, както някога прерисувах картините, които ми харесват.

Мисля си, може би просто ще го прегърна и ще го целуна. Нищо повече. Но това ще му хареса. Ще се проточи. А трябва да бъде шок.

Цялата тази работа е свързана с властническото ми отношение към живота. Винаги съм знаела накъде отивам, как искам да се случват нещата. И те се случваха както аз желаех и съм смятала това за гарантирано, именно защото знаех накъде отивам.

Винаги съм се мъчила аз да се „случвам“ на живота; сега дойде време да оставя живота да се случи на мен.

30-ти ноември

О, Боже.

Направих нещо ужасно.

Трябва да го запиша. Да го погледна.

Толкова изумително е. Че го направих. Че това, което се случи, се случи. Че той е това, което е. Че аз съм това, което съм. Това положение.

По-лошо от когато и да било преди.

Реших да го направя тази сутрин. Знаех, че трябва да направя нещо извънредно. Да шокирам и себе си, и него.

Уредих да ме пусне да се изкъпя. Цял ден бях мила с него.

След банята се нагласих. Цяло море „Митсуоко“. Застанах пред камината и му показах глезена си. Бях нервна. Не знаех, дали ще мога да го направя. И при това, със завързани ръце. Но набързо изпих три чаши шери.

Тогава затворих очи и се залових за работа.

Накарах го да седне и се настаних на скута му. Беше толкова вдървен, толкова шокиран, че трябваше да продължа. Ако ме беше сграбчил сигурно щях да престана. Оставих пеньоара да се разтвори, но той не помръдна. Сякаш никога преди това не се бяхме виждали и това беше някаква тъпа салонна игра. Двама непознати, които се срещат на парти и изобщо не се харесват.

По един гаден и перверзен начин беше възбуждащо. Жената у мен, протягаща ръце към мъжа у него. Не мога да го обясня, също и заради усещането, че не знаеше какво да прави. Че е девствен. Старата дама, която завежда младия свещеник на разходка. Сигурно съм била пияна.

Трябваше да го насиля да ме целуне. Оправда се неубедително, че би могло да му падне пердето. Не ме интересува, казах му. И го целунах отново. Тогава той също ме целуна, сякаш искаше да промуши нещастната си, тънка, комплексирана уста през главата ми. Устата му беше сладка. Той ухаеше на чисто и затворих очи. Не беше толкова лошо.

Но тогава изведнъж той стана, отиде до прозореца и не искаше да се върне. Искаше да избяга, но не можеше, така че застана до бюрото, полуизвърнат, докато аз коленичих до огъня полугола и разпуснах косата си, за да премахна всякакво съмнение. Накрая трябваше да отида при него и да го доведа до камината. Накарах го да развърже ръцете ми, сякаш беше изпаднал в транс, след това го съблякох, съблякох се и аз.

Отпусни се, казах му, искам да го направя. Бъди естествен. Но той не можеше, не можеше. Направих всичко, което можех.

Нищо не се случи. Не можа да излезе от вцепенението. Веднъж ме притисна. Но не беше естествено. Отчаяна имитация, на това, което му се струва, че би трябвало да е истинското нещо. Патетично, неубедително.

Той не може да го направи.

У него няма мъж.

Станах от канапето, където бяхме легнали, коленичих отстрани и му казах да не се тревожи. Държах се майчински. Облякохме се. И постепенно всичко излезе наяве. Истината за него. И по-късно, истинската му природа.

Психиатър му бил казал, че никога няма да може да го направи.

Каза, че си представял как лежим в леглото заедно. Само лежим. Нищо повече. Предложих му да направя и това. Но той не искаше. Дълбоко в него, наред със звяра и горчилката, има страхотна невинност. Тя го управлява. Той трябва да я защитава.

Каза, че ме обича дори и така. Не е любов, това е себичност. Ти не мислиш за мен, а за собствените си чувства към мен.

Не знам какво е, каза той.

И тогава направих грешка, почувствах, че съм се жертвала напразно, поиска ми се да го накарам да оцени това, което направих, да разбере, че трябва да ме пусне — така че се опитах да му обясня. И същинската му природа излезе наяве.

Стана гаден. Не искаше да ми отговаря.

Бяхме по-далеч един от друг, отколкото когато и да било. Казах му, че ми е жал за него и той се нахвърли срещу мен. Разплаках се.

Ужасната студенина, безчовечието на всичко това.

Да съм му затворник. Да трябва да остана. Още.

И да разбера най-накрая какво е той.

Невъзможно е да се разбере. Какво е той? Какво иска? Защо съм тук, след като не може да го направи?

Сякаш бях запалила огън в тъмнината, за да се опитам да стопля и двама ни. Но единствено съм успяла да видя истинското му лице.

Последното нещо, което казах беше: Бяхме голи заедно. Не може да сме по-далеч един от друг.

Но сме.

Сега се чувствам по-добре.

Радвам се, че не се случи нищо по-лошо. Била съм луда, за да поема този риск.

Достатъчно е, че оцелях.

1-ви декември

Той беше долу, аз бях във външната изба и всичко е абсолютно ясно. Ядосан ми е. Никога досега не е бил толкова ядосан. Това не е дреболия, това е дълбок, потиснат гняв.

Това ме вбесява. Никой не би могъл да разбере, какво от себе си вложих вчера. Усилията да дам, да рискувам, да разбера. Да потисна всички естествени инстинкти.

Той. И мъжките му чудатости. Вече не съм мила. Цупят се, ако не им дадеш, мразят те, ако им дадеш. Интелигентните мъже би трябвало да се презират, за това, че са такива. За нелогичността си.

Вкиснати мъже и наранени жени.

Разбира се, аз разкрих тайната му. Яд го е заради това.

Мислих много, много.

Би трябвало винаги да е знаел, че не може да направи нищо с мен. И въпреки това тези приказки, че ме обича. Това трябва да означава нещо.

Ето какво, според мен. От мен той не може да получи никакво нормално удоволствие. Неговото удоволствие е да ме държи затворена. И да си мисли за всички останали мъже, колко биха му завиждали, ако знаеха. Да ме има.

Така че, да се държа мило с него е нелепо. Искам да стана толкова неприятна, че да не изпитва никакво удоволствие от това, че ме има. Отново ще престана да се храня. Няма да имам абсолютно нищо общо с него.

Странни мисли.

Че за първи път в живота си съм направила нещо оригинално. Нещо, което едва ли някой друг би направил. Когато бяхме голи, аз напрегнах всичките си сили. Разбрах какво значи да напрегнеш всичките си сили.

Последните остатъци от „Лейдимонт“ у мен. Мъртви са.

Помня как карах колата на Пиърс някъде към Каркасон. Всички искаха да спра. Но аз исках да вдигна осемдесет мили в час. И държах педала натиснат, докато не вдигнах. Другите бяха уплашени. Също и аз.

Но доказах, че мога да го направя.

(Късно следобед.) Днес цял следобед отново четох „Бурята“. Въобще не е същата, след всичко, което преживях. Жалостта, която Шекспир изпитва към неговия Калибан, изпитвам и аз (въпреки омразата и отвращението), към моя Калибан. Полусъщества.

„Неудостоен с човешки лик.“

„Ела да поговорим с Калибан,

макар че тоз мой роб до днес не ми е

отвръщал с любезност.“

„… не поемащ от доброта, а само от камшик.“

ПРОСПЕРО: … и те държах във своя дом, додето не се опита да изнасилиш детето ми.

КАЛИБАН: Охо! Охо! Охо!

Да бях успял! Но ти я отърва!

Аз щях да ти заселя този остров с калибанчета.

Презрението на Просперо към него. Увереността му, че добротата е безполезна.

Стефано и Тринкуло са лотарията. Виното им — парите, които е спечелил.

Акт III, сцена 2 „… че аз през плач се моля отново да заспя.“ Горкият Калибан. Но само защото той не е спечелил от лотарията.

„Ще бъда мъдър отсега нататък.“

„О, храбър нов свят.“

О, болен нов свят.

Току-що си отиде. Казах му, че няма да се храня, освен ако не ме пусне горе. Чист въздух и дневна светлина всеки ден. Той се отдръпна. Саркастичен, противен. Дори каза: „Забравяш, кой командва тук“.

Променен е. Сега ме плаши.

Дадох му до утре сутринта да вземе решение.

2-ри декември

Ще отида горе. Ще преустрои една стая. Каза, че щяло да му отнеме седмица. Добре, казах му, но ако е само ново отлагане…

Ще видим.

Снощи лежах под одеялото и си мислех за Д. П. Мислех си какво би било да съм в леглото с него, исках да съм в леглото с него. Исках чудесната, фантастична негова обикновеност.

Промискуитетът му е градивен. Жизнен. Макар и да боли. Той създава любов, живот и вълнение около себе си; той живее, хората, които обича, го помнят. Понякога винаги съм се чувствала така. Промискуитетна. Всеки когото видя, дори някое момче в метрото, някои мъже, мисля си, как ли ще е с тях в леглото. Гледам устните им, ръцете им, надявам си целомъдрена маска и си мисля, как ли ще е да ме имат в леглото.

Дори Тоанет, която спи с всеки. Мислех, че това е безразборно. Но любовта е красива, всяка любов. Дори само сексът. Единственото грозно нещо е замръзналата, крайна липса на любов между Калибан и мен.

Тази сутрин си фантазирах, че съм избягала и че Калибан е в съда. Говорех в негова полза. Казах, че неговият случай е трагичен, че се нуждае от съчувствие и психиатър. От прошка.

Не че бях благородна. Презирам го прекалено много, за да го мразя.

Смешно е. Сигурно наистина трябва да го защитя.

Знам, че няма да можем да се срещнем отново.

Никога не бих могла да го излекувам. Защото аз съм неговата болест.

3-ти декември

Ще отида и ще имам авантюра с Д. П.

Ще се омъжа за него, ако иска.

Желая приключението, рискът на брака с него.

Писна ми да съм млада. Неопитна.

Умна в мисленето, но не и в живота.

Искам децата му в себе си.

Тялото ми вече не се брои. Ако го поиска, може да го има. Никога не бих могла да бъда Тоанет. Колекционер на мъже.

Че съм по-умна (както си мислех) от повечето мъже и по-умна от всички момичета, които познавам. Винаги съм мислила, че знам повече, чувствам повече, разбирам повече.

Но не знам достатъчно, за да мога да се оправя с Калибан.

Всякакви откъслечни спомени от дните в „Лейдимонт“. От дните, когато бях приятна, малка дъщеря на доктор от средната класа. Тези дни сега са си отишли. Когато бях в „Лейдимонт“ си мислех, че мога да боравя с молива много хубаво. И после, когато отидох в Лондон, започнах да разбирам, че не мога. Бях заобиколена от хора, които умееха каквото и аз. И повече. Още не знам как да се справя с живота си — или с живота на някой друг.

Аз съм тази, която има нужда да й се умилкват.

Това е като деня, когато разбираш, че куклите са само кукли. Вземам старата си същност и виждам, че е глупава. Играчка, с която съм си играла твърде много. Малко тъжно е, като стария палячо, в дъното на шкафа.

Невинен, и употребяван, и горд, и глупав.

Д. П.

Ще бъда наранена, изгубена, съсипана и бита. Но то ще е като светлинна буря след тази черна дупка.

Просто това е. У себе си той пази тайната на живота. Нещо подобно на пролетта. Не е неморално.

Сякаш досега съм го виждала само в полуздрач; сега изведнъж го виждам в зората. Той е същият, но всичко е различно.

Днес се погледнах в огледалото и го видях в очите си. Те изглеждат много по-стари и по-млади. Казано с думи, звучи невъзможно. Но то е точно това. Аз съм по-стара и по-млада. По-стара съм, защото вече знам, по-млада съм, защото голяма част от мен се състои от това, което са ме учили по-възрастните. Цялата кал на спарените им идеи върху обувката-аз.

Новата обувка-аз.

Силата на жените! Никога не съм се чувствала толкова изпълнена с тайнствена сила. Мъжете са смешка.

Ние сме толкова слаби физически, толкова безпомощни с нещата. Все още, дори днес. Но сме по-силни от тях. Можем да издържим тяхната жестокост. Те не могат да издържат нашата.

Мисля си — ще дам себе си на Д. П. Той може да ме има. И каквото и да прави с мен, аз пак ще имам това свое женско „аз“, което никога не може да докосне.

Всичко това са безумни приказки. Но се чувствам изпълнена с подтици. Нова независимост.

Не мисля за сега. За днес. Знам, че ще избягам. Чувствам го. Не мога да го обясня. Калибан никога няма да спечели срещу мен.

Мисля, за картините, които ще нарисувам.

Снощи си мислех за една, нещо като маслено жълто (селско-маслено-жълто) поле достигащо до светло небе, слънцето тъкмо изгрява. Странно розово, като роза, представях си го точно, изпълнено със смълчана неподвижност, началото на нещата, песен на чучулиги, без чучулиги.

Странни, противоречащи си сънища.

Първият беше много прост. Ходех през едно поле, не знам с кого бях, но беше някой, когото харесвам много, мъж, може би Д. П. Слънцето огрява младата царевица. И изведнъж видяхме лястовици, прелитащи ниско над царевицата. Виждах блестящите им гръбчета, като тъмносиня коприна. Бяха много ниско, пърхаха навсякъде около нас, летяха в една и съща посока, ниско и щастливи. И аз се почувствах изпълнена от щастие. Казах, колко необикновено, виж лястовиците. Беше много просто, неочакваните лястовици и слънцето, и зелената царевица. Бях пълна с щастие. Най-чистото пролетно чувство. И се събудих.

По-късно имах друг сън. Бях до прозореца на първия етаж, на една голяма къща („Лейдимонт“?), а долу имаше черен кон. Той беше разядосан, но аз се чувствах в безопасност, защото беше долу и навън. Изведнъж той се обърна, понесе се в галоп към къщата и направи гигантски скок право към мен, с оголени зъби. Прелетя с трясък през прозореца. Дори тогава си мислех, ще се убие, аз съм в безопасност. Но той се просна и започна да рита в малката стая, и изведнъж разбрах, че иска да ме нападне. Нямаше къде да избягам. Събудих се, трябваше да запаля лампата.

Това беше насилието. Всичко, което мразя, всичко, от което се страхувам.

4-ти декември

Когато изляза оттук няма да продължавам да водя дневник. Не е здравословно. Тук ми помага да запазя разсъдъка си, нещо, с което да разговарям. Но е суетно. Пишеш това, което искаш да чуеш.

Смешно. Не правиш това, когато се рисуваш. Липсва изкушението да мамиш.

Това е болезнено, болезнено, цялото това мислене за мен самата. Патологично.

Копнея да рисувам други неща. Полета, южняшки къщи, пейзажи, просторни открити неща, просторна открита светлина.

Това правих днес. Настроения от светлина, спомен от Испания. Стени в охра, възпламенени до бяло от слънцето. Стените на Авила. Дворовете на Кордова. Не се опитвам да възпроизведа мястото, а светлината му.

Fiat lux33.

Отново и отново пусках плочите на „Модърн джаз квартет“. В музиката им няма нощ, няма мъгливи гмуркания. Експлозии от искри, светли сияния, звезди, понякога пладне, страхотна необятна светлина, като диамантени полилеи плуващи в небето.

5-ти декември

Д. П.

Изнасилването на интелигентността. От заможните маси, от Новите хора.

Нещата, които казва. Шокират те, но ги запомняш. Залепват. Непоклатими, предназначени да останат.

Цял ден рисувах небесни пейзажи. Рисувах само по една линия, на един инч от долния край. Това е земята. След това не мислех за нищо друго, освен за небето. Юнското небе, декемврийското, августовското, пролетнодъждовното, буреносното, зазореното, смраченото. Направих десетки небеса. Чисто небе, нищо друго. Само обикновената линия и отгоре небесата.

Странна мисъл: не бих искала това да не се беше случило. Защото ако избягам, ще бъда напълно различен и, според мен, по-добър човек. Защото ако не избягам, ако се случи нещо ужасно, въпреки всичко ще знам, че това, което бях, и което щях да продължа да бъда, ако не бях попаднала тук, не е това, което сега искам да бъда.

То е като да сложиш чайник в огъня. Трябва да рискуваш, защото може да се изкриви или да се пробие.

Калибан е много мълчалив. Нещо като примирие.

Утре ще поискам да ме качи горе. Искам да видя дали наистина прави нещо със стаята.

Днес поисках да ме завърже, да запуши устата ми и да ме остави да поседя най-долу на стълбите във външното мазе, на отворена врата. Най-накрая се съгласи. Така че, можах да погледна нагоре и да видя небето. Бледо, сиво небе. Видях да прелитат птици, гълъби мисля. Чух звуци отвън. Това е първата истинска дневна светлина, която виждам от два месеца. Тя живееше. Накара ме да се разплача.

Бях горе, за да се изкъпя и погледнах стаята, в която ще живея. Направил е някои неща. Ще види дали ще може да намери старинен уиндзорски стол. Нарисувах му го.

Това ме накара да се чувствам щастлива.

Неспокойна съм. Тук не мога да пиша. Вече се чувствам почти избягала.

Следващият малък диалог ме накара да мисля, че е ненормален:

М. (бяхме в стаята) Защо просто не ми позволиш да дойда да живея тук, като твоя гостенка? Ако ти дам честната си дума?

К. Ако ще и петдесет души да дойдат при мен, истински, честни уважавани хора и се закълнат, че няма да избягаш, пак няма да им се доверя. Не бих се доверил и на целия свят.

М. Не можеш цял живот да не вярваш на никого.

К. Ти не знаеш какво е да си сам.

М. А какво мислиш, че съм била през тези два месеца?

К. Предполагам, че много хора мислят за теб. Тъгуват за теб. А аз все едно че съм умрял, толкова се интересуват всички, които познавам.

М. Леля ти.

К. И тя.

(Последва дълга пауза.)

К. (Изведнъж, като изблик) Ти не знаеш какво си. Ти си всичко. Не ми остава нищо, ако си отидеш.

(И последва тишина.)

7-ми декември

Той купи стола. Донесе го долу. Хубав е. Не исках да стои тук. Не искам нищо оттук. Искам пълна промяна.

Утре се качвам горе завинаги. Попитах го снощи, след това. И той се съгласи. Няма да чакам цяла седмица.

Отиде до Люис, за да купи още неща за стаята. Ще вечеряме, за да го отпразнуваме.

През тези два дни е много по-мил.

Няма да губя разсъдъка си и да хуквам да бягам при първата възможност. Ще ме наблюдава, знам това. Нямам представа какво би могъл да направи. Прозорецът ще бъде закован и вратата ще е заключена. Но все ще има начин да виждам дневната светлина. Рано или късно ще се появи възможност (ако не ме освободи по свое желание), да избягам.

Но знам, че тази възможност ще е последна. Ако ме хване, веднага ще ме върне тук, долу.

Така че, възможността трябва наистина да е добра. Сигурна.

Казвам си, трябва да се подготвя за най-лошото.

Но нещо у него този път ми говори, че ще направи каквото казва.

Заразих се от неговата настинка. Няма значение.

О Боже! О, Боже! Бих се самоубила!

Ще умра от отчаяние.

Още съм долу. И през ум не му е минавало да ме качва горе.

Иска да прави снимки. Това е тайната му. Иска да ме съблече и да… О, Боже! Досега не съм знаела какво значи ненавист.

Наговори ми ужасни неща. Била съм уличница, сама съм си търсела, това, което ми предложи.

Полудях от ярост. Хвърлих по него шишенце с мастило. Каза, че ако не го направя, ще ми спре банята и разходките във външната изба. Ще стоя тук през цялото време.

Омразата помежду ни. Започна да клокочи навън.

Хванах гадната му настинка. Не мога да мисля както трябва.

Не бих могла да се самоубия. Прекалено много ме е яд на него. Той винаги ме е използвал. От самото начало. От измислицата с кучето. Използва сърцето ми. След това се обръща и го стъпква.

Мрази ме, иска да ме опозори, да ме пречупи, да ме унищожи. Иска сама да се намразя толкова, че да се самоунищожа.

Крайната гадост. Не ми носи вечеря. Отгоре на всичко, няма и да се храня. Може би смята да ме остави да умра от глад. Способен е на това.

Преживях шока. Няма да ме бие. Аз няма да се предам. Той няма да ме пречупи.

Имам температура, чувствам се болна.

Всичко е срещу мен, но няма да се предам.

Живея на леглото с картината на Д. П. до мен. Държа рамката с една ръка. Като разпятие.

Ще оцелея. Ще избягам. Няма да се предам.

Няма да се предам.

Мразя Бог. Мразя това, което е сътворило този свят, което е сътворило човешкия род, което е направило възможно да съществуват хора като Калибан и ситуации като сегашната.

Ако има Бог, той е голям противен паяк в тъмнината.

Той не може да е добър.

Тази болка, ужасното проникновение, което е в мен сега. Не беше необходимо. Всичко е болка и не ми носи нищо. Не ражда нищо.

Всичко е напразно. Всичко е похабено.

Колкото повече остарява света, толкова по-очевидно става. Бомбата, изтезанията в Алжир, умиращите от глад бебета в Конго. Става по-голямо и по-тъмно.

Още и още страдания за все повече и повече. Повече и повече, но напразно.

Сякаш бушоните на лампите са изгорели. Тук съм в черната истина.

Бог е импотентен. Той не може да ни обича. Мрази ни, защото не може да ни обича.

Цялата гадост, и себичност, и лъжи.

Хората няма да го признаят, твърде заети с грабене, за да забележат, че бушоните на лампите са изгорели. Не могат да видят тъмнината и лицето на паяк отвъд, цялата тази паяжина. Че ако изстържеш повърхността на щастието и добротата, винаги ще стигнеш до нея.

Черното и черното и черното.

Не само никога не съм се чувствала така преди, но дори не съм си и мислила, че е възможно. Повече от омраза, повече от отчаяние. Не можеш да мразиш онова, което не можеш да докоснеш, дори не мога да почувствам това, което повечето хора смятат за отчаяние. То е отвъд отчаянието. Сякаш вече не мога да чувствам. Виждам, но не мога да чувствам.

О, Боже, ако имаше Бог.

Мразя, отвъд омразата.

Току-що слезе долу. Бях заспала върху леглото. Треска.

Въздухът е толкова задушен. Сигурно е грип.

Чувствах се толкова отвратително, не казах нищо. Нямам сили да изкажа омразата си. Леглото е мокро. Гърдите ме болят.

Дума не му казах. Всичко е отишло отвъд думите. Ще ми се да бях Гоя. Щях да нарисувам абсолютната омраза към него. Държа я в себе си.

Толкова съм уплашена. Не знам какво ще стане, ако съм сериозно болна. Не знам защо ме болят гърдите. Сякаш съм кашляла с дни.

Но ще трябва да повика лекар. Би могъл той да ме убие, но не може просто да ме остави да умра сама.

О, Боже, това е ужасно.

(Вечер.) Донесе термометър. По обяд беше 37 и 7, сега е 38 и 3. Чувствам се ужасно.

Цял ден бях на легло.

Не е човешко.

О, Боже, толкова самотна съм, толкова безкрайно сама.

Не мога да пиша.

(Сутрин.) Наистина лоша бронхиална настинка. Треперя.

Не спах както трябва. Ужасни сънища. Неземен, много жив сън. В единия беше Д. П. Накара ме да се разплача. Чувствам се толкова уплашена.

Не мога да се храня. Когато дишам ме болят дробовете и си мисля, че имам пневмония. Но не може да бъде.

Няма да умра, няма да умра. Не и заради Калибан.

Сън. Необикновен.

Разхождам се в една горичка. Поглеждам нагоре през дърветата. В синьото небе виждам самолет. Знам, че ще се разбие. По-късно виждам къде се е разбил. Страхувам се да продължа. Към мен върви едно момиче. Мини? Не мога да видя. Тя е с особени гръцки дрехи — на дипли. Бели. В слънчевата светлина, през неподвижните дървета. Сякаш ме познава, но аз не я познавам (не е Мини). Не приближава. Искам да съм близо. С нея. Събуждам се.

Ако умра, никой няма да разбере.

Кара ме да треперя. Не мога да пиша.

(Нощ.) Няма жалост. Няма Бог.

Крещях му и той полудя. Бях твърде слаба, за да го спра. Завърза ме, запуши ми устата и направи гнусните си снимки.

Не ми пука за болката. Унижението.

Направих каквото искаше. За да свърши.

Не ми пука за мен повече.

Но, о, Боже! Цялото това зверство!

Плача, плача, не мога да пиша.

Няма да се предам.

Няма да се предам.

декември

Не мога да спя. Полудявам. Трябва да запаля лампата. Безумни сънища. Струва ми се, че тук има хора. Пневмония е.

Трябва да повика лекар.

Това е убийство.

Не мога да напиша това. Думите са безполезни.

(Той дойде.) Не иска да слуша. Молих му се. Казах му, че това означава убийство. Толкова съм слаба. Температура 38 и 8. Повърнах.

Нищо за снощи, нито аз, нито той.

Наистина ли се случи? Треска. Започвам да бълнувам.

Ако само знаех какво съм направила.

Безполезно безполезно.

Няма да умра няма да умра.

Мили, мили Д. П. това.

О Боже о Боже не ме оставяй да умра.

Боже не ме оставяй да умра.

Не ме оставяй да умра.