Колекционерът

3

Опитвам се да кажа, че всичко стана неочаквано.

Тръгна лошо, защото когато слязох долу в седем и половина, я видях да лежи до паравана, беше го съборила, като е падала, коленичих до нея и ръцете й бяха лед, но дишаше, нещо като дрезгава въздишка, и когато я вдигнах, дойде в съзнание, трябва да е припаднала през нощта, като е била зад паравана. Цялата беше студена, започна ужасно да трепери, след това да кълне още, бълнуваше, продължаваше да вика, повикай доктора, повикай доктора, моля те повикай доктора (понякога май казваше дежурна поликлиника — Д. П., Д. П. викаше пак и пак, като рима), не беше обикновения й глас, а като че ли пееше, изглежда не можеше да задържи погледа си върху мен. После постоя тихо известно време, а след това започна „Янки дудъл денди“, само че думите бяха замазани, сякаш беше пияна, и спря на средата. Два пъти извика, Мини, Мини, като че ли тя беше в съседната стая (това е сестра й), след това започна да мърмори много имена и думи, всичките омесени с части от изречения. После поиска да стане и аз трябваше да я спра. Наистина се бореше. Продължих да й говоря, тя спираше за малко, но веднага щом се отдалечах, за да се погрижа за чая или нещо такова, започваше пак. Е, изправих я, за да се опитам да й помогна да си изпие чая, но само се закашля, обърна си главата настрани, не го искаше. Забравих да кажа, че в ъглите на устата имаше отвратителни жълти пъпки. И не миришеше на свежо и чисто, като преди.

Накрая я накарах да изпие двойна доза от хапчетата. На кутийката пишеше да не се превишава дозата, но веднъж бях чул, че трябва да вземаш два пъти каквото казват, защото се страхуват да ги правят много силни, заради властите.

Тази сутрин трябва да съм слизал долу четири или пет пъти — толкова бях разтревожен. Беше будна, но каза, че не иска нищо, знаеше кое какво е, но както и да е, поклати глава. На обяд пийна малко чай и заспа, а аз седнах във външната изба. Е, следващия път като й запалих лампата, беше пет, а тя беше будна. Изглеждаше слаба, много зачервена, но изглежда знаеше много добре къде се намира и кой съм аз, следеше ме с очи съвсем нормално и си помислих, че е минало най-лошото, кризата, както казват.

Изпи още малко чай и после ме накара да й помогна да отиде зад паравана, едва можеше да ходи, аз я оставих за няколко минути и после й помогнах да се върне. Полежа малко в леглото с отворени очи, гледаше тавана, трудно й беше да си поема дъх както обикновено, и щях да си тръгна, но тя ме накара да спра.

Започна да говори с нисък глас, съвсем нормален умствено, иначе. Каза: — Имам пневмония. Трябва да намериш доктор.

Казах й, най-лошото мина, сега изглеждаш много по-добре.

— Трябва ми пеницилин, или нещо такова. — Тогава започна да кашля, не можеше да диша и се потеше ужасно.

После поиска да знае какво е станало през нощта и сутринта и аз й казах.

— Ужасни кошмари — каза тя. Е, отговорих й, че ще остана цяла нощ, и че изглежда по-добре, тя попита наистина ли изглежда по-добре, аз казах да. Тогава вече исках да е по-добре, така че, сигурно ми се е привиждало.

Обещах й, че ако на следващия ден не е по-добре, ще я занеса горе и ще повикам да дойде доктор. А тя поиска да дойде горе веднага, дори попита колко е часа и когато й казах без да мисля, тя каза, че е нощ и че никой няма да види. Но аз й казах, че никоя от стаите не е проветрена.

След това се промени, каза: — Толкова ме е страх. Ще умра. — Не говореше бързо, а с паузи.

Каза: — Опитах се да ти помогна. Сега ти се опитай да ми помогнеш. — Казах, разбира се, че ще се опитам, попих лицето й още веднъж и сякаш тя отпадна, което исках аз, но вместо това заговори пак.

Каза със силен глас: — Татко, татко?

Заспивай, казах аз. Утре ще се възстановиш.

Пак започна да плаче. Не беше като обикновен плач, лежеше със сълзите около очите, сякаш не знаеше, че плаче. После изведнъж попита: — Какво ще правиш, ако умра?

Казах, ти няма да умреш, не бъди глупава.

— Ще кажеш ли на някого?

Няма да говоря за това, казах.

— Не искам да умра — каза тя и после: — Не искам да умра — още веднъж. После и трети път, а аз винаги казвах, не говори за това, но тя сякаш не чуваше.

— Ще се махнеш ли оттук? Ако умра?

Казах, не бъди глупава.

— Какво ще правиш с парите си?

Казах, моля ти се, хайде да говорим за нещо друго, но тя настоя, след малко, говореше нормално, но имаше странни паузи, след които изведнъж започваше пак.

Не знам, не съм мислил, казах й. Само се мъчех да я успокоя.

— Остави ги на децата.

Попитах какви деца, а тя каза: — Миналия семестър събирахме помощи за тях, те ядат пръст. — И след малко: — Ние всички сме такива свине, заслужаваме да умрем. — Така че, според мен са задигнали парите, които е трябвало да дадат. Е, после заспа за, трябва да беше десет минути. Аз не помръднах, помислих, че е добре, но изведнъж каза: — Ще го направиш ли? — още веднъж, сякаш не беше спирала да говори. После: — Тук ли си? — и даже се опита да стане, за да ме види. Разбира се, аз я успокоих, но тя отново беше будна и продължи за тези помощи, които беше събирала.

Отказах се да й обяснявам колко е глупаво, че няма да умре, така че й казах, да, ще им ги дам, и ти няма да умреш и така нататък.

— Обещаваш ли?

Да.

После каза: — Обещания. — И малко по-късно: — Те ядат пръст. — Повтори това нещо още два или три пъти, а аз се опитвах да я успокоя, но изглежда наистина то я тревожеше. Последното нещо, което каза, беше: — Прощавам ти.

Разбира се, тя бълнуваше, но аз още веднъж й казах, че съжалявам.

Би могло да се каже, че нещата бяха различни от това време нататък. Забравих всичко, което направи тя в миналото и съжалявах за нея, наистина съжалявах, за каквото аз направих онази вечер, но не знаех, че е наистина болна. Беше като разлято мляко — станалото станало и толкоз.

Смешно беше, точно когато си мислех, че наистина ми е дошло до гуша от нея, всичките стари чувства се върнаха. Мислех си за хубави неща, как понякога се спогаждахме добре, какво значеше тя за мен тогава у дома, когато нямах нищо друго. Всичко, до преди да свали дрехите си й аз вече не я уважавах, което изглеждаше толкова нереално, сякаш и двамата си бяхме загубили умовете. Искам да кажа, това че тя беше болна и аз се грижех за нея, ми изглеждаше по-реално.

Останах във външната изба, като предишната нощ. Беше тиха половин час или нещо такова, но после започна да си говори сама, аз казах, всичко е наред и тя спря, но след малко започна пак, по-скоро мърмореше, после извика името ми, наистина силно, каза, че не може да диша и тогава повърна слуз. Беше странно тъмнокафява и никак не ми хареса как изглежда, но си помислих, че хапчетата може да са я оцветили. След това трябва да е заспала за час или нещо такова, после изведнъж започна да пищи, а не можеше, но се опитваше, и когато се втурнах при нея, тя наполовина беше паднала от леглото. Не знам какво се опитваше да направи, но сякаш не ме познаваше и се мяташе като тигър, въпреки че беше слаба. Наистина трябваше да се боря, за да я сложа пак да си легне.

След това плувна ужасно в пот, пижамата й подгизна и когато се опитах да й сваля горнището, за да й сложа друго, тя започна да се съпротивлява, да се тръшка, като че ли беше луда, и още по-лошо да се изпотява. Никога не съм прекарвал по-тежка нощ, беше толкова ужасна, че не мога да я опиша. Не можеше да спи, аз й дадох толкова хапчета за сън, колкото посмях, но те нямаха ефект, тя се унасяше за малко и после започваше пак, мъчеше се да стане от леглото (веднъж успя, преди да успея да стигна до нея, и падна на пода). Понякога бълнуваше, искаше да я водя в Д. П. и говореше на хора, които познава, предполагам. Нямах нищо против това, стига да лежеше спокойно. Измерих температурата й, беше четиридесет градуса и знаех, че наистина е болна.

Е, около пет на следващата сутрин отидох да глътна малко чист въздух, там горе беше наистина друг свят, и реших да я кача горе и да повикам доктор, повече не можех да отлагам. Стоях там до отворената врата десетина минути, но чух, че вика пак, беше изкарала още слуз и после повърна, така че трябваше да я вдигна от леглото и да го изчистя, а тя остана отпусната на един стол. Най-лошо беше дишането й, бързо и хриптящо, като че ли беше задъхана през цялото време.

Тази сутрин (тя изглеждаше по-спокойна), успя да вземе каквото й казах, и й казах, че отивам да повикам доктор и тя кимна, смятам, че разбра, макар, че не говореше. Тази нощ сякаш беше напълно изсмукала силите й, защото лежеше без да мърда.

Знаех, че можех да отида до селото и да телефонирам, или направо да повикам доктор, но по очевидни причини си нямах вземане-даване с тях, знам ги селските клюки и така нататък, каквито са обикновено.

Както и да е, толкова малко бях спал, че не знаех какво правя през половината време. Бях сам като обикновено, нямаше към кого да се обърна.

Е, отидох в Люис (беше малко след девет), влязох в първата отворена аптека и попитах за най-близкия доктор, а момичето ми го каза от един списък, който имаше. Беше в една къща на улица, на която никога не бях ходил. На вратата прочетох, че започва работа в осем и половина и трябваше да се сетя, че вътре ще е пълно с хора, както обикновено, но усетих, че влизам, за да говоря с доктора веднага. Трябва да съм изглеждал глупаво в чакалнята, всичките хора ме гледаха, всички столове бяха заети и имаше един млад мъж прав. Е, понеже всички ме гледаха, нямах куража да отида направо при доктора, така че застанах до вратата. Ако бях могъл да вляза направо, щях да успея, всичко щеше да е наред, сигурно беше заради всичките тези хора там. От много време не бях стоял в една стая с други хора, само бях влизал в магазини, и се чувствувах странно, както казах, те всички сякаш не гледаха, особено една стара жена не сваляше поглед от мен и си помислих, че сигурно изглеждам някак си особено. Взех едно списание от масичката, но разбира се, не го прочетох.

Е, започнах да си мисля какво би станало, след ден-два всичко ще е наред, може би докторът и М. няма да си говорят, но после… Знаех какво ще каже той, че трябва да отиде в болница, че не мога да се грижа за нея както трябва. Помислих си и че мога да взема сестра, но на нея няма да й отнеме много време, за да разбере какво е станало — леля Ани казваше, че медицинските сестри най-много си пъхат носовете в чужди работи, тя не можеше да понася хора с дълги носове, нито пък аз. Точно тогава излезе доктора, за да повика следващия пациент, беше висок мъж с мустаци и каза: — Следващия — сякаш му се гадеше като гледа всичките тези хора. Искам да кажа, говореше наистина с раздразнение, не мисля, че ми се е сторило, защото видях как една жена направи гримаса на тази до нея, когато той отново се прибра в кабинета си.

Излезе още веднъж и видях, че е като офицерите от армията, нямат никакво съчувствие към тебе, само дават заповеди, ти не си от тяхната класа, и гледат на другите, сякаш са мръсотия.

Отгоре на всичко, тази стара жена започна отново да ме наблюдава, започнах да се потя под яката, не бях спал цяла нощ и предполагам, че съм бил уморен. Както и да е, реших, че ми стига. Така че се обърнах, излязох и седнах в караваната.

Защото видях всичките тези хора. Разбрах, че Миранда е единственият човек на света, с който искам да живея. От цялата останала пасмина ми се гадеше.

После отидох в една аптека и поисках да ми дадат нещо за много лош грип. Не бях ходил в този магазин и за щастие нямаше никой, така че можех да им разкажа историята. Казах, че имам приятел, който е от Особените (те не вярват на лекарите), че е хванал много тежък грип, може би пневмония и трябва да му дадем нещо без да разбере. Е, момичето ми даде от същото, което бях купил преди и й казах, че искам пеницилин или нещо такова, но тя отговори, че трябва да имам докторска рецепта. За нещастие точно тогава дойде шефът, момичето му обясни, той се приближи до мен и ми каза, че трябва да отида при някой лекар и да му обясня случая. Казах му, че ще платя колкото поиска, но той поклати глава и каза, че това е незаконно. После ме попита дали приятелят ми живее в околността и си тръгнах преди да започне да си пъха носа по-надълбоко. Опитах в още две аптеки, но и в двете ми казах същото, и аз се уплаших да питам повече, така че взех някакво лекарство, което можеха да ми дадат, но беше друг вид.

После се върнах. Едва можех да карам, толкова бях уморен.

Разбира се, веднага щом се върнах, слязох долу, тя лежеше и едвам дишаше. Видя ме и започна да говори, изглежда ме взе за някой друг, защото ме попита дали съм виждал Луиз (не бях чувал, да я споменава досега) — за щастие не изчака да й отговоря, а започна да говори за някакъв модерен художник, после каза, че е жадна. Не беше на себе си, нещата сякаш идваха в главата й, и си отиваха. Е, дадох и да пийне, тя остана неподвижна за малко и изведнъж сякаш почти стана нормална (умствено, искам да кажа), защото попита, кога ще дойде татко, ти ходи ли?

Аз излъгах, беше опашата лъжа, казах, че ще дойде скоро. Каза ми да й измия лицето и когато го направих ми каза, че трябва да види нещата, които съм донесъл. Казвам „каза“, но всъщност само шепнеше.

Каза, че й се искало да може да заспи.

От треската е казах и тя кимна, за момент разбираше всичко, което й говоря и никой няма да повярва, но аз реших да се върна в Люис и да повикам доктор. Помогнах й да отиде зад паравана, беше толкова слаба, че бях сигурен, че не може да избяга, така че реших да се кача горе, да се опитам да поспя два часа, после да я занеса в някоя от стаите, да отида до Люис и да повикам някой друг доктор.

Не знам как се случи, винаги ставам веднага след като звънне будилникът; мисля, че в съня си съм се протегнал и съм го спрял, но не помня да съм се събуждал. Както и да е, когато се събудих беше четири, а не дванадесет и половина. Разбира се, втурнах се долу, за да видя какво се е случило. Беше дръпнала горнището на пижамата над гърдите си, но за щастие беше достатъчно топло, не мисля, че другото тогава имаше някакво значение, и без това имаше ужасна треска и не ме позна, а когато я вдигнах и се опитах да я пренеса горе, тя започна да се мята и да се противи, да пищи, но беше толкова слаба, че не можеше. И нещо повече, кашлицата спря пищенето й, и сякаш я накара да разбере къде сме. Много беше трудно да я кача горе, но най-накрая успях и я сложих на леглото в едната стая (бях я затоплил), където тя изглеждаше по-щастлива. Не каза нищо, студеният въздух я беше накарал да кашля и да повърне малко, лицето й имаше странен червеникав цвят също така. Казах й, докторът идва и ми се стори, че ме разбра.

Останах малко, за да видя дали всичко ще е наред, боях се, че може да й е останала сила колкото да отиде до прозореца и привлече вниманието на някой минувач. Знаех, че не може да го направи, но изглежда си намирах оправдания, за да не тръгна. На няколко пъти отивах до отворената й врата, тя лежеше на тъмно, чувах дишането й, понякога промърморваше нещо, веднъж ме извика по име, аз отидох и застанах до нея, а тя можеше да каже само „доктор“, „доктор“, а аз отговарях, ще дойде, ще дойде, не се тревожи, избърсах лицето й, но тя не спираше да се поти. Не знам защо не отидох тогава, опитах се, но не можах, не можех да приема мисълта, че няма да мога да я виждам, когато си пожелая. Сякаш се бях влюбил в нея отново. И още нещо, през всичките тези дни си мислех, е, тя ще се бори с болестта дълго време, ще има нужда от мен, много хубаво ще е, когато прехвърли билото.

Не знам защо, но също си мислех, че и новата й стая може да помогне. Да промени нещата.

Беше като тогава, когато трябваше да извеждам Мейбъл с инвалидния й стол. Винаги можех да намеря хиляди причини, за да го отложа. Трябва да си благодарен, че имаш крака и можеш да я буташ, казваше обикновено леля Ани (те знаеха, че не обичам да ме виждат как бутам стола). Но това е в характера ми, така съм направен. Нищо не мога да променя.

Времето минаваше, трябва да е било полунощ или по-късно, и аз отидох да видя как е, да видя дали би изпила чаша чай, но не можах да я накарам да ми отговори, дишаше по-бързо от когато и да било, беше ужасяващо задъхана, сякаш се вкопчваше във въздуха и не можеше да го диша достатъчно бързо. Разтърсих я, но тя сякаш беше заспала, макар и да беше с широко отворени очи, лицето й беше станало синкаво и като че ли гледаше нещо на тавана. Е, наистина се уплаших, рекох си, давам й още половин час, после ще трябва да отида. Седнах до нея, по лицето й виждах, че нещата определено са се влошили, потеше се ужасно. Друго нещо, което правеше тези дни, мачкаше с ръце чаршафите. И от двете страни на устата й имаше пъпки.

Е, най-накрая след като заключих вратата на стаята й за всеки случай, тръгнах отново за Люис, спомням си, че стигнах там малко след един и половина и разбира се, всичко беше затворено. Отидох право на улицата, на която живееше доктора и спрях малко преди къщата му. Стоях в тъмнината и се готвех да отида и да натисна звънеца, мислех си какво ще му кажа и така нататък, когато на прозореца на караваната се почука. Беше полицай.

Много гадно се стреснах. Свалих стъклото.

Чудех се, какво правите тук, каза той.

Не ми казвайте, че паркирането е забранено.

Зависи по каква работа сте, каза той. Погледна шофьорската ми книжка, записа номера ми, много преднамерено. Беше възрастен човек, сигурно не е бил много добър, иначе нямаше да остане обикновен полицай.

Е, попита той, тук ли живеете?

Не, отговорих аз.

Знам, че не, каза той, затова питам какво правите тук.

Не съм направил нищо, казах му. Погледнете отзад и той погледна, старият му глупак. Както и да е, това ми даде време, за да измисля нещо. Казах му, че не съм успял да заспя и съм излязъл да се поразходя, но съм се загубил и съм спрял, за да погледна картата. Е, той не ми повярва, или нямаше вид да ми е повярвал, и каза да се прибирам у дома.

Е, в резултат на всичко това, аз отминах, не можех да отида до къщата на доктора докато той ме гледаше, веднага щеше да надуши нещо. Помислих си, ще се върна и ще видя дали е по-зле, ако е по-зле, ще я кача на караваната, ще я закарам в някоя болница, ще дам фалшиво име и ще се махна, после ще трябва да избягам, да напусна страната или нещо такова — не можех да си помисля какво ще стане, след като я оставя.

Е, тя отново беше на пода, беше се мъчила да стане от леглото, предполагам, за да отиде до тоалетната или да се опита да избяга. Както и да е, качих я отново на леглото, беше сякаш наполовина в кома, каза някои думи, но не можах да ги разбера, а и тя не разбираше какво й казвам.

Седях до нея почти през цялата нощ, успях и да поспя известно време. На два пъти се опита отново да стане от леглото, но беше безполезно — нямаше сили колкото и една бълха. Отново повторих старите неща, казах, че докторът идва и това сякаш я поуспокои. Веднъж ме попита кой ден е и аз я излъгах — казах, че е понеделник (беше сряда) — и тя като че ли се успокои още повече. Тя повтори „понеделник“, но си личеше, че това не означава нищо за нея. Сякаш и мозъкът й беше засегнат.

Тогава знаех, че умира, през цялата нощ бях сигурен, бих могъл да го кажа на всеки.

Само седях и слушах мърморенето и дишането й (изглежда не спеше както трябва), и си мислех, за това, как се развиха нещата. Мислех за гадния си живот, за нейния живот и за всичко останало.

Всеки би разбрал какво беше. Бях наистина отчаян, макар че го казвам аз. Нищо не можех да направя, толкова исках да живее, а не можех да рискувам, като потърся помощ. Бях покрусен, всеки би го забелязал. През всичките тези дни знаех, че никога няма да обичам друга така. Само Миранда, завинаги. Тогава бях сигурен.

И още нещо, единствено тя знаеше, че я обичам. Знаеше, какъв съм всъщност. Никой друг не би могъл да ме разбере.

Е, дойде сутринта, настъпи последният ден. Странно, беше толкова красиво, мисля си, че през целия ден на небето не се появи никакво облаче, беше един от тези студени зимни дни, когато няма вятър и небето е синьо. Сякаш беше специално уредено, най-подходящото, тя да си отиде толкова спокойно. Последната дума, която каза в около десет часа беше (струва ми се) „слънцето“ (то светеше през прозореца) и се опита да седне, но не можа.

Тя не каза повече нито една разбираема дума, продължи така цялата сутрин и следобеда и си отиде със залеза на слънцето. Дишането й беше станало много слабо и (само за да покажа в какво състояние бях) дори си помислих, че най-накрая е заспала. Не знам кога точно е умряла. Знам, че в три и половина още дишаше, когато слязох долу да избърша прахта и да свърша някои други неща, за да се разсея и когато се върнах при нея в около четири, тя си беше отишла.

Главата й беше паднала на една страна и изглеждаше ужасно, с отворена уста и с бели изцъклени очи, сякаш се беше мъчила да погледне през прозореца за последен път. Пипнах я и беше изстинала, макар че тялото й още беше топло. Изтичах и донесох огледало. Знаех, че се прави така и го задържах до устата й, но не се замъгли. Беше умряла.

Е, аз затворих устата й и спуснах клепачите. Не знаех какво да правя, отидох и си направих чай.

Когато се стъмни взех мъртвото й тяло и го свалих в избата. Знам, че мъртъвците трябва да се измиват, но аз не исках, не ми се виждаше прилично, така че я положих на леглото, сресах косата й и си отрязах една къдрица. Опитах се да наглася усмивка на лицето й, но не можах. Но и така изглеждаше много спокойна. След това коленичих и казах една молитва, знаех само „Отче наш“, така че казах част от нея и накрая, Бог да даде мир на душата й, не че вярвам в религията, но ми се стори, че така трябва. След това се качих горе.

Не знам защо, но стана заради едно дребно нещо; човек би си помислил, че заради смъртта й и това че я занесох долу за последен път, но не беше това; стана, когато видях чехлите й в стаята горе. Вдигнах ги и изведнъж разбрах, че повече няма да ги носи. Вече никога няма да слизам долу и да спускам резетата (смешно, въпреки всичко, сега пак я бях заключил) и нищо такова вече няма да се случи, доброто или лошото. Изведнъж разбрах, че е мъртва и това значи, че си е отишла завинаги, завинаги.

През тези последни дни трябваше да ми е жал за нея (веднага щом разбрах, че не се преструва) и й простих всички други работи. Не когато беше жива, а когато знаех, че е умряла, тогава окончателно й простих. Всички приятни неща се върнаха. Спомних си началото, дните в кметството, когато я виждах да излиза от дома си, как минавах покрай нея на другата страна на улицата, и не можех да разбера как стана така, че сега лежеше долу, умряла.

Беше като един хитроумен капан за мишки, който бях виждал, мишката влиза, нещата се размърдват, и тя вече не може да се върне назад. Нататък и нататък във все по-хитроумни капани, до края.

Мислех си колко щастлив бях, за чувствата, които изпитвах през тези седмици, каквито никога преди не бях изпитвал и никога вече няма да изпитвам.

Колкото повече мислех за това, толкова по-лошо ставаше.

Стана полунощ и не можех да заспя, трябваше да запаля всички лампи, не вярвам в духове, но ми беше по-добре на светло.

Продължих да мисля за нея, мислех, че може би моя беше вината, за да направи тя това, което направи и загуби уважението ми, после помислих, че изцяло тя е виновна, тя си търсеше всичко, което получи. После не знаех какво да мисля, главата ми сякаш кънтеше, бам, бам, бам и знаех, че вече никога няма да мога да живея тук. Исках да се махна и никога да не се върна.

Помислих си, че мога да продам къщата и да замина в Австралия. Но най-напред трябваше да прикрия всичко. Не беше никак малко. След това в главата ми се загнезди полицията. Реших, че е най-добре да отида и да им разкажа всичко. Дори си облякох палтото, за да тръгна.

Помислих си, че полудявам, не спирах да се гледам в огледалото, за да забележа по лицето си. Беше ми дошла тази ужасна мисъл, че съм полудял, че всеки би могъл да го види, само не аз. Спомних си как понякога ме гледаха хората от Люис, като тези в чакалнята на доктора. Всички те знаеха, че съм луд.

Стана два часа. Не знам защо, започнах да мисля, че смъртта й е грешка, че може би само е заспала. Така че, трябваше да сляза, за да се уверя. Беше ужасно. Веднага щом влязох във външната изба, започнах да си представям разни неща. Например, че може да изскочи иззад някой ъгъл с брадва в ръце. Или, че няма да е вътре — макар че вратата беше заключена, тя ще е изчезнала. Като във филм на ужасите.

Беше там, лежеше потънала в тишина. Докоснах я. Беше толкова студена, толкова студена, че се стреснах. Още не ми се вярваше, че е истина, как беше жива само допреди няколко часа, как допреди няколко дни ходеше наоколо, рисуваше, плетеше. И сега това.

Тогава нещо се раздвижи във външната изба, зад вратата. Трябва да е било течение. Нещо в мен се счупи, загубих ума и дума, полетях нагоре по стълбите и навън. Заключих вратата много бързо, влязох в къщата, заключих също и входната врата, пуснах всички резета.

След малко клатенето престана, аз се успокоих. Но си мислех, че това е краят. Не можех да живея така, с нея долу.

Тогава ми дойде една идея. Това чувство не ме оставяше, че е имала късмет, да се отърве от всичко, да няма повече тревоги, да няма повече криене, да няма повече неща, които искаш да бъдеш и никога няма да бъдеш. Да е свършило. Всичко.

Само трябваше да се самоубия и другите можеха да мислят каквото си искат. Хората от чакалнята, от кметството, леля Ани и Мейбъл, всичките. Ще си отида от всичко това.

Започнах да мисля как да го направя, как мога да отида в Люис, веднага щом отворят магазините, да взема много аспирин и цветя, хризантемите й бяха любими. После ще глътна аспирините и ще легна до нея. Най-напред ще изпратя писмо на полицията. Така че да ни намерят заедно там долу. Заедно във Великото отвъдно.

Ще бъдем погребани заедно. Като Ромео и Жулиета.

Ще бъде истинска трагедия. Няма да е гадно.

Хората ще ме уважават, ако го направя. Ако унищожа снимките, хората ще видят, че никога не съм й направил нищо лошо, ще бъде наистина трагично.

Премислих това, взех снимките и негативите и се приготвих да ги изгоря веднага на следващата сутрин.

Сякаш трябваше да имам някакъв определен план. Какъвто и да е, само да е определен.

Оставаха парите, но вече не ме интересуваха. Леля Ани и Мейбъл ще ги вземат. Миранда говореше за благотворителност, но беше наполовина изгубила разсъдъка си.

Аз исках нещо, което не може да се купи с пари. Ако наистина имах гадно подсъзнание, никога не бих си направил целия този труд, просто бих отишъл при жените, които дават обяви и бих направил каквото искам. Не можеш да си купиш щастие. Трябва да съм чувал стотици пъти леля Ани да повтаря това. Ха, ха, мислех си аз винаги, нека първо опитаме. Е, аз опитах.

Защото всичко е късмет. Като тотото — дори по-лошо, защото няма добри отбори и слаби отбори, и по-вероятни резултати. Никога не знаеш какво ще стане накрая. Просто А срещу Б, В срещу Г и никой не знае какво са А, Б, В, и Г. Затова никога не съм вярвал в Бог. Мисля, че сме просто насекоми, живеем известно време, после умираме и това е. Няма милост в нещата. Дори няма Велико отвъдно. Няма нищо.

В около три часа задрямах, така че се качих горе, за да поспя за последен път, лежах в леглото и си представях всичко, как отивам до Люис, когато се събудя, как се връщам, как запалвам огън, как заключвам (ще погледна за последен път колекцията си), как слизам долу. Тя ме чакаше там. Бих могъл да кажа, че сме влюбени, в писмото до полицията. Съвместно самоубийство. Това би бил „Краят“.