Колекционерът на пеперуди

Глава 1

Сряда, 6 октомври 1965 г.

Джими се пробуждаше постепенно и отначало в главата му имаше само една мисъл — че е ужасно студено.

Зъбите му тракаха, тялото го болеше, пръстите на ръцете и краката му бяха изтръпнали. И защо не виждаше? Защо не виждаше?! Беше обгърнат от непрогледна тъмнина, такъв гъст мрак досега не познаваше. Когато напълно се събуди, осъзна, че е завит в нещо тясно, миризливо и противно. Увит съм в нещо! Обзе го паника, запищя и започна да дере като обезумял по това, което го стягаше. То се раздра и разкъса, но дори когато успя да се освободи, адският студ остана и го довеждаше до лудост. Около него имаше още нещо, пак някаква смрадлива опаковка и колкото и да пищеше, дращеше и късаше, не успяваше да излезе от нея, нито да види частица светлина или усети малко топлина. Затова продължи да пищи, дере и къса, а пулсът му блъскаше в ушите и той не чуваше нищо друго, освен собствените си писъци.

Отис Грийн и Сесил Потър дойдоха заедно на работа широко ухилени, след като се срещнаха на Единайсета улица. Точно в седем сутринта, но пък беше прекрасно, че не се налагаше да се регистрират кога са дошли. Работеха на цивилизовано място, дума да не става! Оставиха съдовете си за обяд в малкото шкафче от неръждаема стомана, което пазеха за лична употреба. Нямаше нужда от ключалки, тук крадци не идваха. И се заеха с работата си за деня.

Сесил чу бебчетата му да го викат. Отиде право към тяхната стая, отвори вратата и им заговори нежно:

— Здравейте, момчета! Как сте? Добре ли спахте?

Вратата все още се затваряше зад Сесил, когато Отис се зае с най-неприятната работа: изпразването на хладилника. Пластмасовата му кофа за боклук на колелца миришеше на чисто и свежо, той сложи нова найлонова торба в нея и я избута до вратата на хладилника. Тя беше стоманена и тежка, със самозаключваща се дръжка. Това, което се случи после му беше като в мъгла. Отвори вратата и нещо профуча покрай него с вампирски крясък.

— Сесил, ела веднага тук! — извика той. — Джими е още жив, трябва да го хванем!

Голямата маймуна беше напълно откачила, но след като Сесил му поговори малко и протегна ръце към него, Джими се втурна разтреперан в прегръдките му и крясъците постепенно замряха и се превърнаха в хлипане.

— Господи, Отис — каза Сесил и гушна животното, както баща детето си. — Как д-р Чандра е допуснал това? Бедничкият мъник е бил затворен в хладилника цяла нощ. Ето, Джими, ето! Татко е тук, бебче, вече всичко е наред!

И двамата мъже бяха шокирани, сърцето на Отис се беше свило, но последствията не бяха трагични. Д-р Чандра щеше да е много доволен, че в края на краищата Джими не е умрял, помисли си Отис, докато се връщаше при хладилника. Джими струваше колкото сто възрастни макака.

Дори маниак на тема чистота като Отис не можеше да премахне миризмата на смърт от хладилника, макар че непрекъснато го търкаше с дезинфектанти и ароматизатори. Вонята, която не беше на мърша, а на нещо по-рафинирано, обгърна Отис, когато той запали лампата и освети вътрешността на металната камера. О, боже, Джими беше сътворил вътре истинска бъркотия! Навсякъде бяха пръснати разкъсани хартиени торби, обезглавени трупове на плъхове, замръзнала бяла козина и неприлично оголени опашки. Зад десетината торби с плъхове се виждаха две по-големи, също скъсани. Отис въздъхна, отиде да донесе още торби от шкафа и започна да превръща сътворения от Джими хаос в ред. След като мъртвите плъхове бяха отново прилежно опаковани, той се пресегна навътре в хладилната камера и издърпа една от двете големи торби напред. Беше раздрана отгоре до долу, по-голямата част от съдържанието й се виждаше.

Отис отвори уста и изпищя пронизително като Джими. Продължи да вика, когато Сесил се втурна при него от стаята с маймуните. После без да забелязва Сесил, се обърна и хукна навън от отделението за животни, надолу по коридорите, профуча през фоайето и после през вратата. Тичаше като луд, преплиташе крака в изтощителен бяг надолу по Единайсета улица към дома си, който се намираше на втория етаж на порутена трифамилна къща.

Селест Грийн пиеше кафе с племенника си, когато Отис се втурна в кухнята. И двамата скочиха на крака. Страстната критика на престъпленията на белия човек се изпари от главата на Уесли. Селест отиде да вземе амоняка, докато Уесли слагаше Отис на стол. Върна се със солите и избута грубо Уесли от пътя си.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Уес? Непрекъснато се пречкаш! Ако не се пречкаше през цялото време и на Отис, той нямаше да ти вика, че си безполезно хлапе. Отис, Отис, скъпи, събуди се!

Кожата на Отис беше сменила обичайния си топъл тъмнокафяв цвят с нездрав сивкав нюанс, който не се промени, дори когато му пъхнаха амонячните соли под носа. Но се свести и дръпна глава настрани.

— Какво? Какво има? — попита Уесли.

— Част от жена — прошепна Отис.

— Какво? — намеси се рязко Селест.

— Част от жена. В хладилника в работата, при мъртвите плъхове. Вагина и корем. — И се разтрепери.

Уесли зададе единствения въпрос, който имаше значение за него.

— От бяла ли беше, или от черна?

— Не го тормози с такива работи, Уес! — извика Селест.

— Не беше от черна — отвърна Отис и ръцете му се качиха към гърдите. — Но не беше и бяла. Цветнокожа — добави, свлече се от стола и припадна.

— Извикай линейка! Тичай, Уес, извикай линейка!

Тя дойде много бързо поради два щастливи факта: първо, защото болницата на Холоуман беше на една пряка, и второ, че по това време на деня нямаха много работа. Пренесоха Отис Грийн в линейката, а жена му седна до него. Апартаментът им остана на разположение на Уесли ле Клерк.

Но той не се задържа там дълго, не и при такива новини. Мохамед ел Неср живееше на Петнайсета улица и трябваше да знае. Парче от жена! Не черна, но не и бяла. Цветнокожа. За Уесли, както и за всички членове на „Черната бригада“, това означаваше черна. Време беше да потърсят отговорност на белия човек за повече от двеста години потисничество, за отношението му към черните като към втора категория хора, като към животни, които не носят „безсмъртни“ души.

Когато излезе от затвора в Луизиана, той реши да отиде на север при леля Селест в Кънетикът. Мечтаеше да си изгради авторитет на чернокож, с когото трябва да се съобразяват, а това можеше да стане по-лесно в онази част от страната, където не хвърляха черните в затвора, само като погледнат накриво, както правеха в Луизиана. Пък и в Кънетикът се намираха Мохамед ел Неср и неговата „Черна бригада“. Мохамед беше образован, доктор по право — наистина си знаеше правата! Но поради причини, които Уесли виждаше всеки път, щом погледнеше огледалото, Мохамед ел Неср го прогони като неблагонадежден. Чернокож от плантациите, човек без значение, нищожество. Това не угаси ентусиазма на Уесли. Той възнамеряваше да се докаже в Холоуман, Кънетикът! И то по такъв начин, че някой ден Мохамед да взима пример от него, Уесли ле Клерк, негъра от плантациите.

Сесил Потър скоро откри какво изстреля Отис с писъци от отделението за животни, но той не изпадаше лесно в паника. Не докосна съдържанието на хладилника. Нито повика полиция. Вдигна телефона и набра вътрешния номер на Професора, като много добре знаеше, че не си е в кабинета по това време. Винаги казваше, че постигал мир със себе си само в ранните сутрешни часове. Но не и тази сутрин, помисли си Сесил.

— Тъжен случай — каза лейтенант Кармайн Делмонико на униформените си колеги и шефа си, капитан Дани Марсиано. — Когато не можем да намерим други роднини, децата остават на грижите на държавата.

— Сигурен ли си, че той го е извършил?

— Напълно. Нещастникът се е опитал да го представи като влизане с взлом, обаче жена му и любовникът й били в леглото. Любовникът е порязан тук-там, но тя е на кайма. Той го е извършил. Предполагам, че по-късно днес сам ще си признае.

Марсиано се изправи.

— Тогава да отидем да закусим.

Телефонът му иззвъня. Марсиано смръщи вежди към Кармайн и вдигна. След три секунди капитанът стоеше като вкаменен, загубил и последната си капка спокойствие. „Силвестри“ — прошепна тихо към Кармайн и започна да кима.

— Разбира се, Джон. Веднага ще кажа на Кармайн и ще се погрижа Патси да пристигне възможно най-бързо.

— Проблеми?

— Големи. Току-що на Силвестри се обадил директорът на центъра „Хъглингс Джаксън“ — професор Робърт Смит. В хладилника с мъртвите животни намерили части от тяло на жена.

— Господи!

Сержантите Кори Маршал и Ейб Голдбърг закусваха в „Малволио“, заведението, в което полицаите често се хранеха, защото се намираше врата до врата с централата им в сградата на Областната администрация на улица „Седар“. Кармайн не си направи труда да влиза, а потропа на стъклото до сепарето, в което Ейб и Кори нагъваха палачинки с кленов сироп и ги преглъщаха с кафе в огромни чаши. Късметлии, помисли си. Те поне успяха да хапнат, а аз трябваше да докладвам на Дани и нямаше кога да ям. Старшинството е голяма досада.

Колата, която Кармайн смяташе за своя (всъщност беше на полицейския участък на Холоуман, но без обозначителни знаци), беше форд Фейрлайн със скапан осемцилиндров двигател, твърди амортисьори и укрепено окачване. Когато се качваха тримата заедно, винаги караше Ейб, Кори сядаше до него, а Кармайн се разполагаше заедно с книжата си на задната седалка. Трябваха му половин минута да съобщи на Кори и Ейб какво е станало и по-малко от пет да се придвижат от улица „Седар“ до „Хъглингс“.

Холоуман се намираше по средата на бреговата ивица на Кънетикът, огромното му пристанище гледаше през залива към Лонг Айлънд. Основан през 1632 от прогонени пуритани, градът винаги е бил проспериращ, и то не само заради многобройните фабрики в покрайнините му и река Пекът. Голяма част от 150-те хиляди жители на градчето бяха свързани с университета „Чъб“, един от осемте най-елитни университета в страната, който не се даваше на нито един от останалите седем, дори на „Харвард“ и „Принстън“. Градът и академичната общност бяха здраво свързани.

„Чъб“ се намираше до големия градски парк. Ранноколониалните му сгради в стил крал Джордж и готическите му постройки от деветнайсети век бяха размесени със стряскащи модерни съоръжения, толерирани само заради августейшите архитекти, подписали се под тях. На изток беше Сайънс Хил, хълм, върху който се мъдреха червените тухлени кули с големи стъклени прозорци на факултетите по природни науки, а от другата страна на града, на запад, беше Медицинският факултет.

Медицинските факултети обикновено изникват покрай болници, а от 1965 година се наложи тенденцията да се установяват в най-лошите градски квартали. И Холоуман не правеше изключение. Медицинският факултет на „Чъб“ и Градската болница се проточваха край улица „Оук“ по южната граница на по-голямото от двете негърски гета на Холоуман, наречено Холоу, защото беше построено върху някогашно пресъхнало блато. Още здравословни неволи си навлече градчето, когато през 1960 година нефтените резервоари на Източен Холоуман бяха преместени в края на улица „Оук“, на бунището между магистрала 95 и пристанището.

Центърът за неврологични изследвания „Хъглингс Джаксън“ също се намираше на улица „Оук“ точно срещу общежитието на студентите по медицина „Шейн Драйв“. До „Шейн Драйв“ пък беше разположена палатата за медицински изследвания „Паркинсън“. Тя гледаше към съседната на „Хъглингс Джаксън“ болница на Холоуман, дванайсететажна грамада, реконструирана основно през 1950, годината в която бе издигнат и „Хъг“.

— Защо го наричат „Хъг“? — попита Кори, когато фордът зави по алеята, разсичаща на две огромния паркинг.

— Предполагам, защото това са първите три букви от „Хъглингс“ — отвърна Кармайн.

— „Хъг“? Няма достойнство в това име. Защо не първите четири букви. Тогава ще е Хъгл.

— Питай професор Смит — предложи Кармайн и хвърли поглед към крайната точка на пътуването им.

„Хъг“ беше по-нисък и по-малък близнак на биологическия факултет „Бърк“ и центъра по природни науки „Съскинд“ на Сайънс Хил. Грозната четвъртита и схлупена купчина тъмни тухли с множество големи прозорци беше разположена върху три акра, на които някога е имало бедняшки квартал, разрушен, за да направи място на този паметник, увековечаващ името на тайнствен човек, който никога не е имал нищо общо с изграждането му. Цял Холоуман се питаше — кой, да му се не види, беше този Хъглингс Джаксън? По-правилно би било да нарекат „Хъг“ на името на неговия спонсор, неприлично богатия и вече покоен господин Уилям Парсън.

Тъй като нямаше пропуск за паркинга, Ейб паркира на улица „Оук“ точно пред сградата, която нямаше изход към улицата. Тримата мъже поеха по чакълена пътека покрай северната стена към един самотен вход, на който ги чакаше много висока жена.

Прилича на постройка от детски конструктор насред огромна стая, помисли си Кармайн. Три акра са огромна площ за куб със страна не повече от трийсет и пет метра. И по дяволите, тя държи клипборд. Канцеларски, не медицински. Умът му автоматично регистрираше всеки детайл на хората, които плуваха в личното му човешко море, и не спря да работи, докато се приближаваше към нея: към един и осемдесет и пет без токчета, между трийсет и трийсет и пет годишна, торбести тъмносини панталони, ниски обувки с връзки, кестенява коса с миши цвят, лице с възголемичък нос и издадена брадичка. Преди десет години не би имала никакви шансове на конкурса за Мис Холоуман, да не говорим за Мис Кънетикът. Когато обаче спря до нея, забеляза, че има нежни, интересни кристали о — сини очи, които винаги бе смятал за много красиви.

— Сержанти Маршал и Голдбърг. Аз съм лейтенант Кармайн Делмонико — каза той делово.

— Дездемона Дюпре, икономически директор — представи се тя и ги поведе през малкото фоайе, чиято единствена функция очевидно беше да приюти двата асансьора. Но вместо да натисне копчето за нагоре, отвори една врата на срещуположната стена и ги поведе през широк коридор.

— Това е първият ни етаж, на който се намират отделението за животни и работилниците — обясни с акцент, който говореше за произход отвъд Атлантика. Завиха и закрачиха по друг коридор. Тя посочи две врати по-надолу. — Пристигнахме, отделението за животни.

— Благодаря — каза Кармайн. — Нататък ще се оправим сами. Моля ви, изчакайте ме при асансьорите.

Тя смръщи вежди, но все пак се завъртя на пета и изчезна, без да каже дума.

Кармайн се озова в огромна зала, пълна с шкафове и контейнери. На стената срещу служебния асансьор, който беше многократно по-голям от двата във фоайето, бяха наредени високи полици с чистички клетки, колкото да поберат куче или котка. На други етажерки имаше пластмасови кутии с мрежести капаци. В стаята се носеше приятен резлив аромат като в борова гора, под който съвсем леко се долавяше някаква по-неприятна миризма.

Сесил Потър беше привлекателен добре поддържан мъж, висок и строен, с изгладен бял гащеризон и платнени чехли. Кармайн си представи как изглеждат очите му, когато се усмихва, въпреки че сега гледаше сериозно.

През последната година на брожения в обществения транспорт една от най-важните тактики, които Кармайн си бе наложил да спазва, е да е любезен с чернокожите, които среща по работа или в личния си живот. Протегна ръка, здрависа се енергично със Сесил и представи себе си и колегите си, без да се държи обвинително и грубо. Кори и Ейб му бяха верни и в добро, и в зло, затова показаха същата любезност.

— Ето тук — каза Сесил и се приближи до врата от неръждаема стомана с автоматична ключалка. — Не съм пипал нищо, само затворих вратата. — Поколеба се, но реши да рискува. — Ъ-ъ, лейтенант, имате ли нещо против, ако се върна при моите бебчета?

— Бебчета?

— Маймуните. Макаци. Резус говори ли ви нещо? Е, това са те. Те са там вътре и са много неспокойни. Джими не спира да им разказва къде е бил и ги разстройва.

— Джими?

— Маймуната, която д-р Чандра помисли за мъртва и сложи в чувал в хладилника снощи. Всъщност Джими я намери — разкъсал всичко вътре, след като се събудил в тъмнината и усетил, че му е замръзнал задника. Когато Отис — той ми е асистент и момче за всичко — отиде да изпразни хладилника, Джими изскочи и започна да пищи. Тогава Отис я намери и запищя по-силно и от Джими. Погледнах и повиках професора. Предполагам, че той ви се е обадил.

— Къде е Отис сега? — попита Кармайн.

— Доколкото го познавам, сигурно е изтичал у дома при Селест. Тя му е като майка, макар че му е жена.

Вече си бяха сложили ръкавиците. Ейб отмести кофата за боклук далеч от вратата, която Кармайн отвори, а Сесил влезе в стаята на маймуните с напевно къткане.

Една от големите торби все още лежеше в дъното на камерата. Другата беше раздрана точно там, където горната част прилежно бе сгъната върху долната, и разкриваше половин женски торс. Когато Кармайн забеляза размера му и липсата на окосмяване, сърцето му се сви — невръстно дете? О, Боже, само не това! Той не помръдна и не докосна нищо, само облегна рамене на стената.

— Ще изчакаме Патрик — каза.

— Никога не бях помирисвал такова нещо — вони на мърша, която обаче не се разлага — каза Ейб, който умираше за цигара.

— Ейб, отиди да намериш госпожа Дюпре и й кажи, че може да се качи веднага щом униформените пристигнат — нареди делово Кармайн. — Постави ги на всички входове и аварийни изходи. — Като остана насаме с Кори, извърна очи.

— Защо тук? — попита.

Патрик О’Донъл ги осветли.

Носеше модерната титла „криминален патоанатом“ в град, който преди винаги бе имал съдебен лекар без отношение към разследването. Беше се отдал на патоанатомията, защото не обичаше пациенти, които му създават проблеми, и предпочиташе да е криминален патоанатом заради случаите на внезапна или мистериозна смърт. Нищо не можеше да го спре в усилията му да въведе Холоуман във втората половина на XX век и беше успял да прехвърли повечето от задълженията на съдебния лекар на заместника си и да изгради малка империя, разпростираща се на много по-широка територия от обикновените аутопсии. Вярваше в новите достижения на криминалната наука и играеше активна роля във всеки случай, който го заинтригуваше, дори в него да нямаше замесен труп.

Не само фамилията, но и външният му вид бяха ирландски — от червената коса до ясносините очи. Всъщност с Кармайн бяха първи братовчеди, синове на две сестри от италиански произход. Едната се омъжила за мъж от семейство Делмонико, а другата — от семейство О’Донъл. Патрик беше десет години по-възрастен от Кармайн и щастливо женен с шест деца, но не позволяваше тези различия да попречат на искреното им приятелство.

— Не знам много, но ето какво знам със сигурност — каза Кармайн и го въведе във случая. — Защо точно тук? — повтори накрая.

— Защото ако маймуната Джими не се беше върнала към живота и не беше избягала панически, тези две недокоснати от никого кафяви торби без обозначителни знаци щяха да бъдат изхвърлени в някакъв контейнер и закарани до инсинератора1 — обясни Патрик и направи гримаса. — Това е идеален начин да се отървеш от човешки труп. Пуф! И се превръща в дим.

Ейб се върна точно навреме, за да го чуе, и побледня.

— Боже! — възкликна ужасен.

Патрик направи снимки, извади първата торба, сложи я на една носилка и я опакова в чувал за трупове. След това разгледа каквото може, без да докосва разкъсаната кафява хартия.

— Няма окосмяване — каза Кармайн. — Патси, ако ме обичаш, ми кажи, че това не е дете.

— Окосмяването е… не, не е обръснато, а е оскубано, което значи, че е след пубертета. Но е младо момиче. Сякаш нашият убиец наистина е искал дете, но не му е стискало да задоволи всичките си отвратителни желания. — Вдигна втората торба, която беше в доста по-добър вид, и я постави до първата. — Отивам в моргата, сигурно искаш доклада ми възможно най-бързо. — Главният му асистент Пол вече се канеше да вземе проба от вътрешността на камерата. След това щеше да вземе и отпечатъци от пръсти. — Дай ми Ейб и Кори, Кармайн, така ще можем да оставим Сесил да си върши работата. Сигурно държат тук маймуните, а другите опитни животни са някъде другаде. Тези клетки са почистени и готови за отнасяне.

— Претършувайте всичко, момчета — каза Кармайн и последва братовчед си и зловещия товар на носилката навън.

Дездемона Дюпре — ама че име! — чакаше във фоайето и ровичкаше книжата в клипборда си.

— Госпожо Дюпре, това е доктор Патрик О’Донъл — каза Кармайн.

При тези думи жената настръхна.

— Не съм госпожа, а госпожица! — сопна се тя със странния си акцент. — Ще се качите ли с мен, лейтенант, или ме пускате да си ходя? Чака ме работа.

— Ще се чуем по-късно, Патси — каза Кармайн и последва госпожица Дюпре към асансьора.

— Да не би да сте от, ъъъ, Англия? — попита, докато се изкачваха.

— Точно така.

— И от кога сте в „Хъг“?

— От пет години.

Слязоха от асансьора на четвъртия, последен етаж, макар че на най-горното копче пишеше „покрив“. Тук особеностите в интериора на „Хъг“ се открояваха по-ясно. Имаше известни разлики с първия етаж: стените бяха боядисани в неутрално кремаво, дървенията беше от тъмен дъб, на тавана бяха закачени редици от флуоресцентни лампи под пластмасови абажури. В дъното тръгваше коридор като този на първия етаж и водеше до врата, от която под прав ъгъл излизаше друг коридор.

Госпожица Дюпре почука, чу покана и без да влиза, въведе Кармайн в личния кабинет на проф. Смит.

Кармайн се озова лице в лице с един от най-красивите мъже, които някога беше виждал. Робърт Мордънт Смит, хабилитиран професор в Центъра за неврологични изследвания „Хъглингс Джаксън“, беше строен, висок към метър и деветдесет и притежаваше незабравимо лице: прекрасни скули, черни вежди и мигли, ясни сини очи и буйна чуплива бяла коса. И тъй като беше все още млад, за да има бръчки, косата му придаваше направо съвършен вид. Усмивката му разкри още по-бели зъби, макар че тази сутрин красивите му очи не се усмихваха. И нищо чудно.

— Кафе? — попита и покани с ръка Кармайн да седне на големия, скъп стол срещу голямото му скъпо бюро.

— Да, благодаря. Без сметана и захар.

Докато професорът поръчваше две кафета по интеркома, гостът разгледа стаята. Беше голяма, шест на седем и половина метра, с огромни прозорци на двете стени. Кабинетът на професора се намираше в североизточния ъгъл на етажа, така че от него се разкриваше изглед към Холоу, общежитието „Шейн Драйв“ и паркинга. Обзавеждането беше луксозно, мебелите — от орех, дамаските — от кретон, а килимът — ръчно тъкан. На облепената с тапети на зелени райета стена зад бюрото на професора беше окачена впечатляваща колекция от дипломи, удостоверения и грамоти, както и отлично копие на пейзаж на Вато.

— Не е копие — каза професорът, след като проследи погледа на Кармайн. — Взех го на изплащане от колекцията на Уилям Парсън, най-голямата и най-добрата колекция от европейско изкуство в Америка.

— Охо! — възкликна Кармайн, докато си мислеше за евтината репродукция на букет ириси от Ван Гог зад неговото собствено бюро.

В стаята влезе жена на около трийсет и пет години със сребърен поднос с термос, две изящни чаши върху чинийки, две кристални чаши и кристална гарафа с вода с лед. Добре си живееха в „Хъг“!

Добре поддържана красавица, помисли си Кармайн, докато я оглеждаше: черна коса, вдигната на кок, широко, гладко и малко плоско лице с лешникови очи и перфектна фигура. Носеше добре скроен костюм от сако и пола и ниски обувки на „Ферагамо“. Кармайн разбираше от тези неща заради дългата си кариера в професия, изискваща задълбочени познания във всички аспекти от човешкото поведение. Тази жена беше от типа, който майка му наричаше „мъжемелачки“, макар че не показваше никакъв апетит към професора.

— Госпожица Тамара Вилич, моята секретарка — представи я професорът.

Никакъв апетит и към Кармайн Делмонико! Усмихна се, кимна и излезе, без да се помайва.

— Две зрели госпожици във вашия екип — отбеляза Кармайн.

— Те са прекрасни, но трудно се намират — каза професорът, който изглежда се опитваше да отложи споменаването на причината за срещата им. — Омъжената жена има семейни отговорности, които понякога изяждат работното й време. А неомъжените се отдават изцяло на работата — например нямат нищо против да останат да работят до късно, без да са предупредени навреме.

— Приятно е да се работи с тях, виждам — каза Кармайн. Отпи от кафето, което беше отвратително. Не че очакваше да е хубаво. Забеляза, че професорът пиеше вода от прекрасната гарафа, въпреки че наля кафе на Кармайн.

— Професоре, слизали ли сте в отделението за животни, за да видите какво откриха там?

Професорът пребледня и заклати драматично глава.

— Не, не, разбира се, че не съм! Сесил ми се обади да ми каже какво е намерил Отис и аз веднага позвъних на комисар Силвестри. Но си спомням, че казах на Сесил да не пуска никого в отделението, докато не пристигне полицията.

— А намерихте ли Отис… Как му е фамилията?

— Грийн. Отис Грийн. Изглежда е получил лека сърдечна криза. В момента е в болницата. Но кардиологът каза, че не е сериозно и ще бъде изписан след два-три дни.

Кармайн остави чашата си с кафе, облегна се на облицования с кретон стол и скръсти ръце в скута си.

— Разкажете ми за хладилника за умрели животни, професоре.

Смит изглеждаше малко объркан и очевидно трябваше да събере цялата си смелост. Може пък тя да не включва справяне с убийство, помисли си Кармайн, а се проявява само при обсъждания на бюджети и работа с разсеяни учени. На колко приема в „Чъб“ ми се е налагало да изслушвам такива екземпляри?

— Ами във всеки изследователски институт има от тях. По-малките ползват тези на най-близките лаборатории. Ние сме изследователи и като се има предвид, че по етични съображения не можем да използваме човешки същества за експерименти, използваме видове, намиращи се по-ниско в еволюционната стълбица от нас. Какво ще е животното зависи от опита — морски свинчета за тестове на кожата, зайци за опити върху белите дробове и така нататък. Тъй като нашите интереси засягат епилепсията и умственото изоставане, а за тях е отговорен мозъка, нашите опитни животни са плъховете, котките и приматите, специално ние използваме макаци. В края на всеки изследователски проект животните се умъртвяват, но изключително хуманно и внимателно, бързам да добавя. Труповете се поставят в специални чували и се прибират в хладилника, където остават до седем часа на следващия работен ден. В този час Отис изпразва съдържанието му в кофа за боклук и го откарва през тунела към Палатата „Паркинсън“, където се намира главното отделение за животни на факултета. Инсинераторът, в който се изгарят всички животински трупове, е част от това отделение, но също така се ползва от болницата, която изпраща там ампутирани крайници и подобни неща.

Начинът му на говорене е много официален, помисли си Кармайн, обяснява сякаш диктува важно писмо.

— Каза ли ви Сесил как са открити човешките останки? — попита.

— Да. — Лицето на професора ставаше все по-изпито.

— Кой има достъп до хладилника?

— Всеки, който влезе в „Хъг“, макар че се съмнявам външен човек да го е ползвал. Малко хора идват тук и всичките се проверяват.

— Защо?

— Драги ми лейтенанте, ние сме на края на редицата на улица „Оук“, на която се намират болницата и медицинският факултет! След нас са Единайсета улица и Холоу. Нелицеприятен квартал, както впрочем съм сигурен, че знаете.

— Забелязвам, че и вие, професоре, наричате института „Хъг“. Защо?

Драматично извитата уста на професора трепна.

— Франк Уотсън е виновен — каза той през зъби. — Професор по неврология в медицинския факултет. Когато откриват „Хъг“ през 1950 година, той се натискал да го оглави, но нашият спонсор, покойният Уилям Парсън, беше категоричен, че иска да хабилитира човек с опит в изследването на епилепсията и умственото изоставане. Областта, в която работи Уотсън, е болести вследствие на дефицит на миелин и естествено не беше подходящ. Казвал съм на господин Парсън, че може да избере по-просто име от „Хъглингс Джаксън“, но той беше непреклонен. О, напълно непреклонен, както винаги! Нормално е да се потърси съкращение, но аз все си мислех, че ще му викат „Хъглингс“ или „Хъгл“. Но Франк Уотсън получи малкото си отмъщение. Стори му се много хитро да го нарече „Хъг“ и името просто залепна. Залепна!

— А кой е бил или е Хъглингс Джаксън, господине?

— Един от първите британски невролози, лейтенант. Съпругата му имала бавно нарастващ тумор в моторния център на мозъка — на кората до браздата на Роландо, която отговаря за несъзнателните движения на мускулите.

Не разбрах и дума от това, помисли си Кармайн, докато продължаваше да слуша равния му глас. Ама на него пука ли му? Не.

— Епилептичните гърчове на госпожа Джаксън били много странни — продължи професорът. — Били ограничени в едната половина на тялото й, започвали от дясната половина на лицето й, движели се надолу по ръката и дланта от същата страна и накрая включвали и крака. Все още тези гърчове са известни като „десностранен моторен Джаксън“. От тях Джаксън извел първата хипотеза за моторната функция, че всяка част на тялото има свой собствен фиксиран център в мозъчната кора. Но това, което най-много впечатлява хората е как неотлъчно стоял до смъртното легло на жена си час след час, водел си бележки за припадъците й с точност до минута. Изследовател парекселанс.

— Доста безсърдечен, ако питате мен — каза Кармайн.

— Предпочитам да го нарека отдаден — отвърна ледено Смит.

Кармайн се надигна.

— Никой не може да напуска тази сграда без мое разрешение. Това се отнася и за вас, господине. На входовете има полицаи, включително и към тунела. Съветвам ви да не говорите с никого за това, което се случва тук.

— Но ние нямаме стол! — възпротиви се смутено професорът. — Какво да ядат служителите, ако не си носят от вкъщи?

— Един от полицаите може да приема поръчките и да им носи храна отвън. — Спря се на вратата и се обърна. — Трябва да вземем отпечатъци от пръстите на всички тук. Това е по-неприятно от липсата на обяд, но се надявам да ме разберете.

Кабинетите, лабораториите и моргата на криминалния патоанатом на Холоуман се помещаваха в сградата на Областната администрация.

Когато Кармайн влезе в моргата, видя две парчета от женски торс да лежат съединени на стоманената маса за аутопсии.

— Пълничка цветнокожа жена на около шестнайсет години — каза Патрик. — Оскубал й е венериния хълм, преди да я почне с играчките си — може да е дилдо или пък изкуствени пениси, трудно ми е да определя. Изнасилвана е многократно с все по-големи предмети, но се съмнявам да е умряла от това. В малкото, с което разполагаме от тялото й, има такова нищожно количество кръв, че според мен е оставена да й изтече кръвта така, както се прави със закланите домашни животни. Няма ръце, крака, стъпала и глава. Тези две парчета са прилежно измити. Досега не съм открил следи от сперма, но има толкова контузии и подутини — изнасилена е и анално — че ще ми трябва микроскоп. Но предполагам, че и с него няма да открия сперма. Носил е ръкавици и вероятно е използвал изкуствените пениси като кондоми. Ако изобщо е свършвал.

Макар и побледняла от обезкървяването, кожата на момичето имаше онзи прекрасен цвят, който наричаха „мляко с кафе“. Ханшът й беше закръглен, талията — малка, а гърдите — красиви. Доколкото Кармайн можеше да види, не е наранявана никъде другаде, освен в гениталиите — нямаше синини, разрези, пробождания, ухапвания и изгаряния. Но без ръцете и краката не можеше да се разбере дали е била връзвана и как точно.

— За мен си е дете — каза. — Не е едра.

— Бих казал, че е най-много метър и петдесет и пет. Второ. Най-интересното е — продължи Патрик, — че разчленяването е направено от истински професионалист. Един срез с нещо като нож за филетиране или анатомичен скалпел и ставите на таза и раменете са отделени без сила и травмиране. — Раздели двете части на торса. — Напречният срез е направен точно под диафрагмата. Горната част на стомаха е лигирана, за да не изтече от него съдържимото, хранопроводът също е лигиран. Разчленяването на гръбначния стълб е също толкова професионално, колкото и на ставите. Няма кръв в аортата или кухата вена. Обаче — каза той, като посочи към шията, — гърлото й е прерязано няколко часа, преди да й отреже главата. Югуларните вени са срязани, но сънната артерия — не. Така кръвта й е изтичала бавно, без да блика на тласъци. Естествено била е увесена с главата надолу. Когато й е рязал главата, е минал през четвърти и пети прешлен, като така е отрязал малка част от врата и е оставил черепа цял.

— Ще ми се поне да имахме ръцете и краката, Патси.

— На мен също, но подозирам, че те са заминали в хладилника вчера заедно с главата.

Кармайн беше толкова сигурен в това, което му каза в отговор, че Патрик подскочи.

— А, не! Главата й все още е у него. Не би се разделил с нея.

— Кармайн! Такива неща не се случват или ако се случат, става въпрос за маниак на запад от Скалистите планини. Та това тук е Кънетикът!

— Няма значение откъде е, главата още е у него.

— А аз смятам, че работи в „Хъг“, ако не в „Хъг“, то в някоя друга част от медицинския факултет — отвърна Патрик.

— А може ли да е месар?

— Възможно е.

— Каза, че това е второто най-важно нещо, Патси. А какво е първото?

— Ето. — Патрик обърна долната половина на торса и посочи десния бут, където имаше рана във формата на сърце около два-три сантиметра дълга. Беше тъмна, със засъхнала коричка и се открояваше върху безупречната кожа. — Отначало си помислих, че я е нарязал там нарочно — сърце, любов, такива работи. Но после забелязах, че раната няма ръбове по краищата. Получила се е от едно-единствено напречно рязване, както съм виждал мъж да реже зърното на жена. Затова се чудех дали не е имала там бенка, някакъв израстък по рождение, който се е издигал над повърхността на кожата.

— Нещо, което му се е сторило обидно, защото е нарушавало съвършенството й — каза замислено Кармайн. — Кой знае? Може би не е знаел за съществуването му, докато не я завел там, където е извършил пъкленото си дело. Зависи дали я е забърсал някъде, или са се познавали отпреди. Някаква идея за расовата й принадлежност?

— Никаква. Освен че е по-скоро бяла, отколкото цветнокожа. Може би има и малко негърска или монголоидна кръв, а може би и от двете.

— Смяташ ли, че е била проститутка?

— Без ръце, по които да търся следи от игли, Кармайн, ми е трудно да кажа, но това момиче, как да се изразя, изглежда здраво. Ще прегледам базата данни с обявените за изчезнали.

— И аз смятам да направя същото — каза Кармайн и се върна в „Хъг“.

Откъде да започне, като се има предвид, че Отис Грийн може да бъде разпитан най-рано утре? Ами тогава от Сесил Потър.

— Работата наистина е много хубава — каза Сесил, седнал на метален стол с Джими на коленете си, напълно безразличен към факта, че макакът го пощеше, впил съсредоточено и ентусиазирано тънките си пръсти в гъстата му четина. Както вече обясни, Джими все още бил разстроен от изпитанието, на което беше подложен. Кармайн щеше да преглътне по-лесно цялата странна гледка, ако върху главата на голямата маймуна нямаше срязана топка за тенис. Според Сесил тя предпазвала електродите, имплантирани в мозъка му, и яркозеления контакт, залепен с розов стоматологичен цимент на черепа. Срязаната топка за тенис изобщо не притесняваше Джими, той не й обръщаше никакво внимание.

— И какво й е толкова хубавото на тази работа? — попита Кармайн и усети, че червата му къркорят. Всички в „Хъг“ се бяха нахранили, а Кармайн вече пропусна и закуската, и обяда.

— Аз съм шефът — отвърна Сесил. — Когато работех в Палатата „Паркинсън“, бях един от работниците, които рипат лайна. А в „Хъг“ отделението за животни е мое. Харесва ми най-вече заради маймуните. Те са на д-р Чандра, но той знае, че на източното крайбрежие няма човек, който да се справя с тях по-добре от мен, затова ми ги е поверил. Дори ги слагам на столовете за сеансите. А те си умират за тези сеанси.

— Не харесват ли д-р Чандра? — попита Кармайн.

— О, разбира се, че го харесват. Но мен ме обичат.

— Случва ли се да изпразваш хладилника, Сесил?

— Понякога, но не често. Ако Отис е в отпуск, наемаме човек от отделението за растения в Палатата „Паркинсън“. Отис не работи с мен много на този етаж, той стои горе. Сменя крушките и изхвърля опасните отпадъци. И аз се оправям с отделението на животни на този етаж сам, само дето не разнасям чистите клетки нагоре-надолу по етажите. Нашите животни получават чисти клетки всеки работен ден от понеделник до петък.

— Сигурно мразят уикендите — каза сериозно Кармайн. — Щом Отис не работи много-много с теб, как чистиш клетките?

— Виждате ли онази врата там, лейтенант? Води към миялнята за клетки. Напълно автоматична като лъскава автомивка, даже по-добра. В „Хъг“ има всичко, човече, абсолютно всичко.

— Да се върнем към хладилника. В колко големи торби го изпразваш? Дали е необичайно тук да има торби големи колкото за…

Сесил се замисли, наклонил хубавата си глава на една страна, в което Джими видя възможност да го прегледа зад ухото.

— Не е необичайно, лейтенант, но най-добре си питайте Отис, той е експертът.

— Да си забелязал вчера да оставя торби в хладилника някой, който обикновено не го прави?

— Не. Учените сами си носят торбите, когато с Отис си тръгнем за вкъщи. И асистентите на лекарите носят торби, но малки. За плъхове. Само един асистент носи големи торби, госпожица Либман от операционната. Но вчера не е идвала.

— Благодаря ти, Сесил, много ми помогна. — Кармайн протегна ръка към маймуната. — Чао, Джими.

Джими подаде ръка и се ръкува с Кармайн, без да променя сериозното си изражение. Кръглите му, черни като въглен, очи бяха толкова умни, че Кармайн настръхна. Приличаха на човешки.

— Това е, защото сте мъж — каза Сесил, докато изпращаше Кармайн до вратата с Джими на ръце.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичките ми шест бебчета са мъжки и мразят жените! Не могат да стоят в една стая с жена, човече.

Дон Хънтър и Били Хоу работеха заедно върху нещо като машина на Руб Голдбърг, която сглобяваха от различни електронни компоненти, пресован плексиглас и помпа, проектирана да поема малки стъклени спринцовки. Наблизо имаше две големи чаши със старо кафе — изстинало и покрито с прах.

Че двамата са обучени в армията стана ясно веднага, щом Кармайн произнесе думата „лейтенант“. Те се дръпнаха от машинарията си и застинаха, целите във внимание. Били беше от китайски произход. Станал електронен инженер във Военновъздушните сили на Съединените щати. Дон беше англичанин и произхождаше, както той се изразяваше, от Севера. Беше служил в Кралските въоръжени сили.

— Каква е тази джаджа? — попита Кармайн.

— Помпа, на която правим настройки, така че да изпомпва само една десета от хиляда и петстотин единици вещество на всеки трийсет минути — отвърна Били.

Кармайн вдигна чашите с кафе.

— Ще ви донеса прясно кафе от кафеварката в коридора, ако ми дадете едната чаша и ми позволите да си сложа много захар.

— Благодаря, лейтенант. Вземете цялата захарница.

Ако не вкараше малко захар в организма си, Кармайн знаеше, че ще започне да се разсейва. Мразеше много сладко кафе, но то щеше да накара червата му да спрат да къркорят. Освен това можеше да се отдаде на приятен разговор. Двамата мъже бяха словоохотливи и нямаха търпение да му обяснят с какво се занимават и колко е хубаво в „Хъг“. Били беше електронен инженер, а Дон — машинен. Нарисуваха пред Кармайн прекрасната картина на живота си. През по-голямата част от времето си проектираха и сглобяваха неща, които никой нормален човек не можеше да си представи. Защото учените, установи Кармайн, не са нормални хора. Те си бяха истински досадни маниаци.

— Учен може да ти потроши и цял камион със стоманени топузи — каза Били. — Може да имат мозъци колкото Медисън Скуеър Гардън и да са спечелили Нобелова награда, обаче колко тъпи са понякога! Знаете ли какъв им е най-големият проблем?

— Ще е полезно да науча — отвърна Кармайн.

— Здравият разум. Здравият им разум е напълно спечен.

— Били е прав — каза Дон. — Или поне за това, което излезе от устата му.

Когато си тръгна, Кармайн беше убеден, че нито Били Хоу, нито Дон Хънтър са оставили двете парчета от женски труп в хладилника с мъртвите животни. Защото този, който го беше направил, не страдаше от липса на здрав разум.

Неврофизиологията се намираше на втория етаж. Ръководеше се от доктор Адисън Форбс, който имаше двама колеги — доктор Нур Чандра и доктор Морис Финч. Всеки един от тях имаше просторна лаборатория и огромен кабинет. До отделението на Чандра се намираше Операционната и нейното преддверие.

Залата за животни беше голяма и в нея се намираха клетки с две дузини големи мъжки котки и кафези с няколкостотин плъха. Започна оттам. Забеляза, че всяка котка се помещаваше в безупречно чиста клетка, хранеха се с консерви и гранули и ходеха по нужда в дълбоки сандъчета, пълни с ароматизирани кедрови стърготини. Бяха дружелюбни животинчета, нито подплашени, нито тъжни, и сякаш не забелязваха срязаните тенис топки на главите си. Плъховете живееха в дълбоки пластмасови контейнери с още по-фини стърготини, в които се гмуркаха като делфини в море. Вътре, вън, в кръг и обратно, свиваха около металните решетки на контейнерите приличните си на ръце лапички и изглеждаха доста по-доволни от хората затворници, които стискаха металните пръчки пред прозорците на килиите. Кармайн видя, че плъховете са щастливи.

Неговият гид в тази обиколка, доктор Адисън Форбс, обаче не беше щастлив.

— Котките са на доктор Финч и доктор Чандра. Плъховете са на доктор Финч. Аз нямам животни, защото съм клиничен лекар — обясни. — Условията ни са отлични — продължи да ломоти, като поведе госта си по коридора между залата за животни и асансьорите. — На всеки етаж има мъжка и женска стая за почивка — отбеляза — и кафеварка, за която се грижи нашата миячка Алодис. Бутилките с газове под налягане се намират в този шкаф, но кислородът се движи по тръби, както и газа за осветление и компресираният въздух. Четвъртата линия тръби е за изпомпване на мръсния въздух. Специално внимание е обърнато на заземяването и медните екрани — работим с милионни части от волта, а това значи усилващи фактори, които правят интерференцията истински кошмар. Сградата има климатична инсталация, която филтрира непрекъснато въздуха, затова не е позволено да се пуши.

Форбс спря да дудне и на лицето му се изписа изненада.

— Я, термостатите работели. — Отвори една врата. — Залата за четене и конференции. И с това етажът се изчерпва. Да отидем в моя кабинет.

Само за секунди Кармайн бе разбрал, че Адисън Форбс е пълен невротик. Беше строен, но жилав и изпит, а това предполагаше вманиачаване по фитнеса с известни вегетариански уклони. Беше на около четиридесет и пет години, колкото професора, но не би хванал окото на филмов режисьор, който търси нова звезда. Разговорът с него се натоварваше от тикове на лицето и резки безсмислени ръкомахания.

— Получих много сериозен инфаркт точно преди три години — каза — и е цяло чудо, че оживях. — Очевидно се бе превърнал в негова фикс идея, често срещано явление при докторите, които — както му беше казал Патрик — не вярваха, че ще умрат и ставаха вманиачени пациенти, когато мисълта за собствената им смърт ги обсебваше. — Сега бягам по осем километра всяка вечер от „Хъг“ до вкъщи. Жена ми ме кара дотук всяка сутрин и прибира екипа ми от предишния ден. Вече нямаме нужда от две коли, а тази икономия ни е добре дошла. Ям зеленчуци, плодове, ядки и от време на време по някое парче риба на пара, ако жена ми успее да открие наистина прясна риба. И трябва да ви кажа, че се чувствам прекрасно. — Потупа се по корема, който беше толкова плосък, та чак вдлъбнат. — В добра форма съм за още петдесет години, ха-ха!

„Господи! — помисли си Кармайн. По-добре да умра, отколкото да се откажа от мазнотиите в «Малволио». Но пък всякакви ги има.“

— Колко често вие или асистентите ви носите мъртви животни в хладилника на първия етаж? — попита той.

Форбс премигна, лицето му стана безизразно.

— Лейтенант, вече ви казах, че съм клиничен лекар! Изследванията ми са клинични, не използвам експериментални животни. — Веждите му се стрелнаха в противоположни посоки. — Простете нескромността ми, но имам талант да предписвам най-точното антиконвулсивно лекарство. А в тази област доста се злоупотребява. Можете ли да си представите нахалството, с което малоумните джипита предписват антиконвулсанти? Решават, че някой нещастен пациент страда от неизвестна болест и го натъпкват с дилатин и фенобарбитал, а в същото време в електроенцефалограмата му има толкова рязко отклонение нагоре, че можеш да се обесиш на него. Пфу! Ръководя клиниката за лечение на епилепсия в болницата на Холоуман, както и на няколко други болници, отговарям за отделението по електроенцефалография в болницата на Холоуман, която е част от клиниката за лечение на епилепсията. Както разбирате, не се занимавам с обикновени ЕЕГ — изследвания. Има друго отделение за Франк Уотсън и неговите неврологични и неврохирургични домашни любимци. Аз се интересувам от големите отклонения, не от делта-вълни.

— Аха — каза Кармайн, който по средата на тази тирада беше изцъклил очи. — Значи определено не изхвърляте умрели животни?

— Никога!

Асистентката на Форбс, приятно момиче на име Вети, потвърди.

— Работата му тук е свързана с нивата на антиконвулсивните лекарства в кръвообращението — опита се да обясни по-разбираемо. — Повечето доктори прекаляват с дозите, защото не отчитат нивата на медикаментите в кръвообращението при дълготрайни заболявания като епилепсията. Той е и човекът, към когото се обръщат фармацевтичните компании, когато искат да изпитат нови лекарства. Има непогрешим инстинкт от какво се нуждае всеки пациент. — Бети се усмихна. — Наистина е малко странен. Неговото е изкуство, не наука.

Докато търсеше доктор Морис Финч, Кармайн се зачуди как да се спаси от лавината неразбираема медицинска терминология.

Но доктор Финч не беше от хората, които те затрупват със сложни думи. Обясни накратко, че неговите изследвания се отнасят до движението на натриевите и калиевите йони през стените на нервните клетки по време на епилептичен припадък.

— Аз работя с котки — каза. — След като имплантираме електродите и капковите канюли в мозъка им при пълна анестезия, те повече не са подложени на никакви травми. Дори чакат с нетърпение експерименталните си сеанси.

„Нежна душа“, беше присъдата на Кармайн. Това не изваждаше Финч от списъка със заподозрени, разбира се. При първа среща някои от най-бруталните убийци изглеждат като най-милите хора на света. Беше на петдесет и една, попрехвърлил години, по-възрастен от повечето учени, както беше казал и професорът: „Изследователската работа е игра за млади хора“. Беше вярващ евреин, с жена му Катрин живееха в птицеферма. Катрин отглеждаше пилета и винаги спазваше кашер. Пилетата изпълвали ежедневието й, обясни Финч, тъй като така и не успели да си родят деца.

— Значи не живеете в Холоуман? — попита Кармайн.

— На границата на окръга, лейтенант. Имаме двайсет акра земя. Е, не всичките използваме за отглеждане на пилета! Аз съм запален производител на зеленчуци и цветя. Имам ябълкова градина и няколко парника.

— Вие сам ли отнасяте умрелите животни долу, доктор Финч, или асистентката ви Патриша го прави?

— Понякога аз го правя, понякога Пати — каза Финч, а големите му сиви очи гледаха Кармайн без следа от вина или притеснение. — Но искам да отбележа, че моята работа не изисква много жертви. Когато приключа с някоя котка, вадя електродите и канюлата, кастрирам я и се опитвам да й намеря стопанин. Не ги наранявам, разбирате ли? Но понякога котката може да развие мозъчна инфекция и да умре, или просто умира от естествена смърт. Тогава отива долу в хладилника. В повечето случаи аз ги отнасям — тежки са.

— Колко често се случва да умре котка, докторе?

— Трудно е да се каже. Веднъж в месеца, понякога веднъж на шест месеца.

— Виждам, че добре се грижите за тях.

— Една котка — обясни търпеливо доктор Финч — представлява инвестиция от двайсет хиляди долара. Идва при нас с документи по всички изисквания на властите, включително на Американската асоциация за предотвратяване на жестокости срещу животните и Обществото за хуманност. Към това се прибавя и цената на издръжката им, която трябва да е първокласна, иначе няма да оцелеят. Имам нужда от здрави котки. Затова евентуална смърт е нежелателна, да не кажа проблемна.

Кармайн отиде и при третия учен, доктор Нур Чандра, който накара дъха му да спре. Лицето на Чандра беше аристократично, миглите му — толкова дълги и гъсти, че изглеждаха като изкуствени, веждите му бяха изящно извити, а кожата — с цвят на стара слонова кост. Чупливата му черна коса беше подстригана късо в тон с европейските му дрехи. Освен че беше подстриган от виртуоз, дрехите му бяха от кашмир, ламска вълна и коприна. Един забравен спомен си проправи път: този мъж и съпругата му бяха известни като най-красивата двойка в целия „Чъб“. Сега се сети кой е Чандра! Син на някакъв махараджа, червив с пари, женен за дъщерята на друг индийски аристократ. Живееха на парцел от десет акра в покрайнините на Холоуман заедно с цяла армия слуги и няколко деца, които се обучаваха у дома. Очевидно лъскавото училище пансион не беше достатъчно престижно за тях. Или пък се бояха, че там ще поамериканчат децата? Ползваха се от дипломатически имунитет, по каква причина — Кармайн не знаеше. Това означава, че трябва да пипа внимателно и да се моли той да не е убиецът!

— Бедният ми Джими! — каза доктор Чандра с глас, пълен със съчувствие, но не преливаше от нежността, с която Сесил говореше за Джими.

— Моля ви, разкажете ми историята на Джими, докторе — помоли Кармайн, забил поглед в друга маймуна, кръстосала небрежно крака на сложен плексигласов стол в огромна клетка с отворена врата. Животното нямаше срязана топка за тенис на главата, а отгоре се виждаше огромна розова буца от стоматологичен цимент, в който беше вграден яркозелен контакт. В него беше вкаран яркозелен щепсел, от който излизаха множество заплетени кабели в различни цветове и завършваха в табло на стената. Най-вероятно таблото свързваше маймуната с множество електронни приспособления, наредени в кутиите край него.

— Вчера ми се обади Сесил и ми каза, че като влязъл да го види след обедната почивка, намерил Джими мъртъв — обясни ученият с най-изящния английски акцент, който Кармайн някога беше чувал. Нямаше нищо общо с този на госпожица Дюпре или на Дон Хънтър, които също се различаваха. Невероятно, но в тази малка държава имаше толкова много наречия. — Слязох долу да се уверя с очите си и ви се кълна, лейтенант (произнесе „лейтенант“ като госпожица Дюпре), че взех Джими за мъртъв. Нямаше пулс, нямаше дишане, нито сърдечни тонове и рефлекси и двете му зеници бяха разширени. Сесил ме попита дали искам доктор Шилер да извърши аутопсия, но аз отказах. Електродите на Джими не бяха имплантирани чак толкова отдавна, че макакът да има някаква експериментална стойност за мен. Казах на Сесил да го остави, че ще го прегледам пак към 5 и ако няма промяна, сам ще го сложа в хладилника. Точно това и направих.

— Ами тази тук? — попита Кармайн и посочи маймуната, която имаше същото изражение като Ейб, когато умираше за фас.

— Юстас? О, той е изключително важен! Нали така, Юстас?

Маймуната премести погледа си от Кармайн на доктор Чандра, после се ухили сатанински. „Ти си едно самодоволно копеле, Юстас“ — помисли си Кармайн.

Асистентът на Чандра беше млад мъж на име Ханк, който заведе Кармайн в операционната зала.

Соня Либман го посрещна в преддверието й и се представи като фелдшера на операционната. Предверието беше затрупано с полици и кутии с хирургически принадлежности. В него имаше още два автоклава и зловещо изглеждащ сейф.

— За контролираните лекарства — обясни госпожа Либман, като посочи сейфа. — Опиати. Пентотал, калиев цианид, такива гадости. — И подаде на Кармайн чифт платнени терлици.

— Кой знае комбинацията?

— Аз и никъде не е записана — заяви твърдо. — Ако ме изнесат с краката напред, ще трябва да доведат касоразбивач. Споделиш ли една тайна и тя вече не е тайна.

Операционната изглеждаше като всяка операционна зала.

— Не оперирам при пълна стерилност — каза тя и облегна задните си части на операционната маса, покрита с чисти чаршафи. В единия й край се издигаха любопитни апарати, целите в алуминиеви рамки и ръчки. Самата тя беше облечена в чист изгладен гащеризон и обута в платнени терлици. Привлекателна жена на около четиридесет години, реши Кармайн, стройна и делова. Тъмната й коса беше вдигната в строг кок, очите й бяха тъмни и интелигенти, а прекрасните й ръце се загрозяваха само от прекалено дълбоко изрязаните нокти.

— Мислех си, че операционната зала трябва да е стерилна — отбеляза той.

— Безупречната чистота е много по-важна, лейтенант. Знам операционни зали, които са стерилни като яйце на плодова муха, но никой не ги чисти като хората.

— Значи сте неврохирург?

— Не, аз съм фелдшер с магистърска степен. Неврохирургията е мъжка работа, затова превръщат живота на жените неврохирурзи в ад. Но в „Хъг“ мога да правя това, което обичам, без да се подлагам на такъв стрес. Заради размерите на пациентите ми тук става въпрос за много прецизна неврохирургия. Виждате ли това? Моят оперативен микроскоп „Цайс“. В неврохирургията на „Чъб“ нямат такъв — каза дамата с огромно задоволство.

— Какво оперирате?

— Маймуните на доктор Чандра. Котките на доктор Финч. Плъховете на неврохимиците от горния етаж, както и котките им.

— Често ли умират на масата?

Соня Либман изглежда се разгневи.

— Вие за каква ме смятате? Не! Умъртвявам животни за неврохимиците, които не работят често с живи мозъци. Неврофизиолозите работят с живи мозъци. Това за мен е основната разлика между двете дисциплини.

— А какво умъртвявате, госпожо Либман? — „Стъпвай внимателно, Кармайн, много внимателно!“

— Основно плъхове, но правя и шерингтонска децеребрация на котки.

— Какво е това? — попита той и си записа в тефтера, но май не му се искаше много-много да научава. Още неразбираеми думи!

— Премахване на мозъка от тенториума нагоре под етерова анестезия. Когато прережа мозъка, инжектирам пентотал в сърцето и бум! — животното е мъртво. Моментално.

— Значи слагате доста едри животни в чували и ги носите в хладилника, за да бъдат после изгорени?

— Да, в дните за децеребрация.

— И колко често са тези дни за децеребрация?

— Зависи. Ако доктор Понсонби или доктор Полоновски помолят за преден лоб от мозък на котка, на всеки две седмици в продължение на няколко месеца, като извършвам процедурата с три до четири котки на ден. Доктор Сатсума не изисква такива неща толкова често, може би само веднъж годишно. Така че общо шест котки.

— И колко са големи тези децеребрирани котки?

— Огромни са. Мъжките са между шест и осем килограма.

Така, два етажа бяха вече под него, оставаха още два. Помощните помещения, лабораториите и неврологията бяха обходени. Сега трябваше да отиде при административния персонал на четвъртия етаж, после да слезе при неврохимиците.

Завари три машинописки, всичките с дипломи по природни науки, и още една служителка в картотеката, чието най-забележително постижение беше гимназиалната диплома. Колко ли самотна се чувства! Вони, Дора и Маргарет използваха големи пишещи машини „Ай Би Ем“ с въртящи се глави и можеха да напечатат „електроенцефалография“ по-бързо, отколкото ченге — „пиян шофьор“. Нищо интересно, остави ги да си работят. Денис, служителката в картотеката, кихаше и си попиваше очите, докато надничаше в отворените чекмеджета, а машинописките тракаха като автоматични картечници.

Доктор Чарлз Понсонби го очакваше до асансьора. Докато придружаваше госта до кабинета си, докторът каза на Кармайн, че бил връстник на професора и го замествал, когато отсъствал. Били съученици от пансиона, заедно започнали да учат в „Чъб“ и заедно завършили медицина. Семействата и на двамата били кореняци от Кънетикът, обясни сериозно Понсонби. Но след като завършили, пътищата им се разделили. Понсонби предпочел да остане специализант по неврология в „Чъб“, а Смит отишъл в „Джон Хопкинс“. Но не останали разделени за дълго. Боб Смит се върнал, за да оглави „Хъг“ и поканил Понсонби в екипа си. Това станало през 1950, когато и двамата били на по трийсет години.

„Защо ли си останал в родния си град?“ — чудеше се Кармайн, докато разглеждаше шефа на неврохимията. Беше среден на ръст, с прошарена кестенява коса, воднисти сини очи, които го гледаха иззад очила с половин стъкла, кацнали на дълъг, тесен нос. Имаше вид на разсеян професор. Дрехите му бяха размъкнати и груби, косата — разрошена, а чорапите — както забеляза Кармайн — различни: тъмносин на десния крак и сив на левия. Всичко това може би говореше, че Понсонби не обича приключенията и не вижда смисъл да отиде по-далеч от Холоуман. И все пак нещо в тези влажни очи подсказваше, че можеше да бъде друг, ако след завършването си беше заминал занякъде. Хипотеза, основаваща се на интуиция: нещо бе задържало Понсонби у дома, нещо конкретно и много силно. Не беше съпруга, защото каза, с доста безразличие, между другото, че е заклет ерген.

Интересно беше да се види и колко различни са кабинетите на учените. Този на Форбс беше безупречно чист, без плюшени мебели и картини, само книги и документи навсякъде, дори по пода. Финч си падаше по саксиите и имаше поразителна цъфнала орхидея, по всички стени избуяваха папрати. Чандра предпочиташе кожения честърфийлдски стил, шкафове за книги с врати от армирано стъкло и няколко изключителни произведения на индийското изкуство. А доктор Чарлз Понсонби си живееше прекрасно сред мрачни предмети като изкорубени посмъртни маски на гении като Бетовен и Вагнер. Имаше и четири репродукции на известни картини по стените — „Кронос изяжда детето си“ на Гоя, две части от „Ад“ на Бош и „Писъкът“ на Мунк.

— Обичате ли сюрреалистично изкуство? — попита Понсонби оживено.

— Падам си по ориенталско изкуство, докторе.

— Често си мисля, лейтенант, че избрах погрешна специалност. Психиатрията ме очарова, особено психопатиите. Вижте тази изкривена глава — в какво ли вярва човекът, който я е създал? И какви видения са родили моите картини?

Кармайн се усмихна широко.

— Няма смисъл да ме питате. Аз съм прост полицай. — „А ти, довърши той наум, не си моят човек. Прекалено е очевидно.“

Докато Понсонби го разхождаше из лабораториите, му направи впечатление, че на този етаж апаратурата му е по-позната: атомна абсорбция, мас-спектрометър, газов хроматограф, големи и малки центрофуги — същите, каквито имаше и Патрик в криминалната лаборатория, само че по-нови и по-хубави. Патрик получаваше пари с клизма, а тук харчеха ли, харчеха.

От Понсонби научи повече за котешките мозъци, превръщани в нещо, което той нарече „мозъчна супа“ така естествено, че нямаше нищо смешно в това. Използвали и мозъчна супа от плъхове. А доктор Полоновски провеждал опити върху големия аксон на крака на омар — не на големите щипки, а на малките крака. Тези аксони били огромни! На асистентката на Полоновски, Мариан, често й се налагало да се отбива в рибния магазин на път за работа, за да купи четири големи живи омара.

— И какво се случва после с омарите?

— Разпределят се между тези, които обичат омари — каза Понсонби, сякаш въпросът беше безсмислен, след като отговорът е толкова очевиден. — Доктор Полоновски не прави нищо с останалите животни. Всъщност е много мило от него страна, че ги дели. Те са негови експериментални животни, може сам да си ги изяжда. Но ги дели наравно между всички. С изключение на доктор Форбс, който стана вегетарианец, и доктор Финч, който е прекалено религиозен, за да яде ракообразни.

— Кажете ми, доктор Понсонби, на хората тук чувалите с мъртви животни правят ли им впечатление? Ако видите голям, натъпкан догоре чувал с мъртви животни, какво ще си помислите?

По лицето на Понсонби се появи лека изненада.

— Съмнявам се, че въобще ще се замисля, лейтенант, защото няма да ми направи впечатление.

Като по някакво чудо Понсонби не изгаряше от желание да се впуска в подробности за работата си, каза само, че се отнася за химията на мозъчните клетки, засегнати от епилепсия.

— Дотук всички работят по епилепсията. Някой занимава ли се с умственото изоставане? Доколкото знам, в „Хъг“ трябва да се работи и по двете.

— За нещастие загубихме специалиста си по генетика преди няколко години и професор Смит не е намерил подходящ наследник. Всички искат да работят с ДНК, по-вълнуващо е. — И се изкикоти. — Тяхната супа е от фекални бактерии.

Ето го накрая и доктор Уолтър Полоновски. Той изглеждаше надменен и обидчив, но това нямаше нищо общо с полския му произход. Също като картините на Понсонби, щеше да е прекалено просто.

— Не е честно — каза той на Кармайн.

— Кое не е честно, докторе?

— Разпределението на труда тук. Ако си доктор по медицина, като мен, Понсонби, Финч и Форбс, трябва да преглеждаш пациенти в болницата на Холоуман, а това ти изяжда от времето за изследователска работа. А докторите на науките, като Чандра и Сатсума, през цялото време се занимават с наука. Нищо чудно, че са толкова по-напред от останалите. Когато приех да работя тук, се разбрахме да преглеждам само пациенти с умствена изостаналост от неустановен произход. А какво стана? Наследих пациенти с малабсорбционни синдроми! — ядосваше се Полоновски.

О, боже, пак се започва!

— А те нямат ли умствено изоставане, докторе?

— Да, разбира се, че имат, но то е следствие от малабсорбцията! Не са идиопатични!

— Какво означава идиопатични?

— Пациенти с неизвестна етиология — неизвестни причини на заболяването.

— Аха.

Уолт Полоновски беше много представителен мъж, висок, добре сложен. Тъмнозлатистата коса и очите се съчетаваха добре с тъмнозлатистата му кожа. Доколкото Кармайн можеше да прецени, не беше от хората, които сериозно се оплакват от броя пациенти, защото не това го вълнуваше. Всъщност се вълнуваше от дълбоки емоции като любовта и омразата. Човекът беше почти винаги нещастен, личеше си по чертите на лицето му.

Но както на всички останали, никога не би му направило впечатление нещо толкова тривиално като чувал с мъртви животни, да не говорим, че никога не би забелязал колко точно е голям този чувал. И защо ли съм се вторачил в този чувал с мъртви животни? Защото някой хитрец се е възползвал от хладилника с ясното съзнание, че служителите на „Хъг“ никога не биха обърнали внимание на чувал с животински трупове. Ето защо. Но въпреки това ме гложди мисълта, че има нещо още по-страшно. Това не е краят. Да, знам го, знам го!

Асистентката на Полоновски, Мариан, беше хубаво момиче. Тя каза на Кармайн, че сама сваляла чувалите на доктор Полоновски. Беше нащрек и отбранителна, но той предполагаше, че това не е заради чувалите с мъртви животни. Беше нещастно момиче, а момичетата често страдаха заради лични проблеми, не заради професията си. Не беше трудно да се намери работа за такива млади хора като нея, завършили природонаучни специалности, някои заети със странични малки проекти, които биха могли да им помогнат да вземат магистърска или докторска степен. Кармайн бе готов да се обзаложи, че Мариан понякога идва в „Хъг“ с черни очила, за да скрие, че е плакала цяла нощ.

Дойде ред и на доктор Хидеки Сатсума, който беше забележителен мъж. Английският му беше идеален и с американски акцент. Обясни, че баща му работел в японското посолство във Вашингтон, откакто били подновени дипломатическите отношения след войната. Сатсума получил средното си образование в Америка, а дипломите му бяха от „Джорджтаун“.

— Работя по неврохимията на риненцефалона — каза и като улови празния поглед на Кармайн, се засмя. — Нарича се още „мозъчния център на мириса“ — най-примитивната част от сивото вещество. Той има тясна връзка с епилептичния процес.

И Сатсума си го биваше на външен вид. В „Хъг“ имаше доста хубавци сред мъжете! И неговите черти бяха аристократични, беше се подложил на операция за премахване на типичната за азиатците гънка на клепача, с което беше открил вътрешния ъгъл на искрящите си черни очи. Беше доста висок за японец. Движеше се с грацията на Рудолф Нуреев и имаше същия леко татарски вид като него. Кармайн безпогрешно го прецени като човек с бързи рефлекси, който никога не би изпуснал стъкленица. Освен това беше симпатичен, а това притесняваше Кармайн, който бе служил по време на войната в Тихия океан и не обичаше японците.

— Трябва да разберете, лейтенант — каза сериозно Сатсума, — че ние, работещите в „Хъг“, не сме от наблюдателните, освен ако не става въпрос за непосредствената ни работа, за която сме надарени с рентгеново зрение, по-добро и от на Супермен. Кафяв хартиен чувал за мъртви животни може да ни се набие на очи, ако има нарушение, иначе изобщо няма да го забележим. И тъй като асистентите на лекарите на „Хъг“ са много добри, чувалите с животински трупове никога не остават толкова дълго, че да ни направят впечатление. Не ги свалям лично. Моят асистент го прави.

— Виждам, че и той е японец.

— Да. Ейдо е мой помощник във всяко едно отношение. Той и жена му живеят на десетия етаж на „Натмег Иншурънс“, където пък аз държа апартамента на последния етаж. Както вие много добре знаете, защото живеете в същата сграда.

— Всъщност не знаех. Вашият апартамент има отделен асансьор. Но Ейдо и жена му съм ги виждал. Женен ли сте, докторе?

— Аз!? Никога! Има прекалено много красиви риби в морето, за да се обвържа само с една. Ерген съм.

— Имате ли си приятелка в „Хъг“?

Черните му очи блеснаха, но бяха развеселени, а не ядосани.

— О, боже, не! Както ми каза баща ми преди много години, само глупавите ергени смесват работата с удоволствието.

— Добро житейско правило.

— Искате ли да ви представя на доктор Шилер? — попита Сатсума, тъй като му стана ясно, че разпитът е приключил.

Я виж ти, още един красавец в „Хъг“! Истински викинг. Кърт Шилер беше патологът на „Хъг“. Английският му имаше съвсем лек немски акцент, който без съмнение бе виновен за силната неприязън, която се изписа на лицето на доктор Морис Финч, когато спомена името на Шилер. Очевидно не се харесваха. Шилер беше висок, малко слабоват, със сламеноруса коса и светлосини очи. Нещо в него дразнеше Кармайн, но то нямаше нищо общо с националността му. Острият полицейски нюх надуши хомосексуалност. Ако Шилер не е гей, значи моят нюх не струва пукната пара, а това не е така, помисли си Кармайн.

Лабораторията по патология беше точно до операционната, но изглеждаше някак си по-голяма заради липсата на котки в животинския кът. Шилер работеше с двама асистенти, Хал Джоунс, който се занимаваше с хистологията в „Хъг“, и Том Скинкс, който работеше изключително по проектите на Шилер.

— Понякога ми изпращат мозъчни проби от болницата — каза патологът. — Това е заради опита с атрофията на кортекса и церебралните белези. Моята собствена работа се състои в търсене на белези по хипокампуса и ункуса.

„Ох, пак дрън-дрън-дрън!“ Кармайн вече се бе научил да изключва, като започнеха дългите думи. Проблемът не беше толкова в дължината им, колкото в неяснотата им. Били Хоу, електронният инженер говореше за магнитна проницаемост по-малка от единица, сякаш Кармайн автоматически разбираше за какво става въпрос. „Всички говорим на специфичен професионален жаргон, дори полицаите“ — помисли си той с въздишка.

Вече беше шест следобед и Кармайн бе освирепял от глад. Но най-добре беше да обходи всички, за да може да ги пусне да си ходят, тогава ще си яде на спокойствие. Оставаха му само четирима на четвъртия етаж.

Започна с Хилда Силвърман, библиотекарката, която управляваше огромна библиотека, претъпкана с метални полици и шкафове, които съдържаха книги, карти, документи, доклади, препечатки, статии и важни откъси от големи томове.

— В днешно време водя отчетите си на компютър — каза тя и размаха ръка без маникюр към нещо с размерите на ресторантски хладилник с клавиатура и две трийсетсантиметрови ролки с магнитна лента, поставени на конзола пред него. — Такова улеснение! Няма вече карти! Аз имам повече късмет от колегите в библиотеката на медицинския факултет. Те още карат по стария начин. В момента в Тексас разработват нещо, което ще може да проверява разни неща. Вкарваш ключова дума като „калиеви йони“ и „припадък“ и получаваш резюмета на всичко писано по въпроса, и то с бързината на телеграф. Това е една от причините, поради които напуснах главната библиотека и дойдох тук, за да си бъда сама шеф. Лейтенант, „Хъг“ буквално се къпе в пари! Макар че ми е тежко да съм толкова далеч от Кийт — завърши тя с въздишка.

— Кийт?

— Съпругът ми, Кийт Кинетон. Той е докторант в неврохирургията, която се намира на другия край на улица „Оук“. Преди обядвахме заедно, но сега не можем.

— Значи Силвърман е моминското ви име?

— Точно така. Наложи се да го запазя — по-лесно е, когато всички документи са на името на Силвърман.

Прецени, че е на около трийсет и пет години, но може и да бе по-млада. Лицето й беше състарено от грижи. Носеше зле скроено сако и пола, която е имала и по-добри дни, захабени обувки и никакви други бижута, освен брачната халка. Вълнистата кестенява коса беше лошо подстригана и вдигната нагоре с грозни фиби, красивите й кафяви очи бяха скрити зад очила като лупи, по безличното й, но приятно лице, нямаше и следа от грим.

„Защо библиотекарките винаги изглеждат като библиотекарки — замисли се Кармайн. — Дали беше от книжните червеи? Алергия към праха? Или към мастилото за пишещи машини?“

— Ще ми се да ви помогна повече — каза тя след малко, — но дори не си спомням някога да съм виждала такъв чувал. Нито пък съм ходила на първия етаж, като изключим фоайето с асансьорите.

— С кого сте приятелка тук?

— Соня Либман от операционната. Всъщност с никого другиго.

— Ами госпожица Дюпре или госпожица Вилич от вашия етаж?

— Тези двете ли? — попита тя презрително. — Те от дърлене помежду си нямат време да забележат съществуванието ми.

Я виж ти, най-накрая някаква полезна информация!

Кой да бъде следващият? Реши да е Дюпре и почука на вратата й. Кабинетът й се намираше в югоизточния край, което значеше две стени с прозорци, едната гледаше към града, а другата на юг отвъд мъгливото пристанище. Защо не го бе взел професорът? Сигурно не вярваше, че може да се удържи да не съзерцава непрекъснато прекрасната гледка? Според Кармайн госпожица Дюпре определено не беше красавица, но имаше достатъчно твърдост, за да устои на прелестите, които се разкриваха от прозорците й.

Тя се надигна иззад бюрото си и се извиси една глава над него, очевидно обичаше да стърчи така над хората. „Опасен навик, госпожице. И вас мога бързо-бързо да ви приземя. Но вие сте много умна, ефективна и наблюдателна, личи си по хубавите ви очи.“

— Какво ви доведе в „Хъг“? — попита, докато сядаше.

— Зелената карта. Бях заместник административен началник в един от регионалните центрове по здравеопазване в Англия. Отговарях за всички изследователски центрове в болниците и червените университети на региона.

— Червените университети?

— Тези от червени тухли, държавните, в които ходят студентите от работническата класа като мен. Ние не учим в Оксфорд и Кеймбридж, които не са червени, дори когато новите им сгради са от такива тухли.

— Има ли нещо, което да не знаете за това място? — попита той.

— Много малко.

— Ами кафявите хартиени чували за животински трупове?

— Необяснимата ви фиксация върху чувалите за умрели животни е забелязана и от други, освен мен, но никой от нас няма представа какво толкова важно има в тях, макар че бих могла да предположа. Защо не ми кажете цялата истина, лейтенант?

— Просто отговорете на въпроса ми, госпожице Дюпре.

— Тогава ми задайте въпрос.

— Виждали ли сте чувалите с животински трупове?

— Разбира се. Като икономически директор виждам всичко. Предишният ни договор за доставки предполагаше по-нискокачествен продукт, което ме накара подробно да изследвам проблема — обясни госпожица Дюпре. — Но по правило не ги виждам, особено когато в тях има трупове.

— В колко часа Сесил Потър и Отис Грей свършват работа?

— Три следобед.

— Всички ли знаят кога си тръгват?

— Естествено. От време на време изследователите се оплакват заради това. Те вярват, че целият свят съществува, само за да им служи. — Светлите й вежди се вдигнаха нагоре. — Отговарям им, че господин Потър и господин Грийн работят според изискванията. Биоритмите на животните предполагат, че някой трябва да се погрижи за тях три-четири часа след изгрев-слънце. Вечерите не са толкова важни, при положение че им е осигурена храна и са им почистени клетките.

— Какво друго работи Отис извън отделението за животни?

— Денят на господин Грийн е зает най-вече със задължения в животинските помещения на горните етажи. Другите му задачи не са толкова сериозни. Вдига тежките неща, поддържа осветлението, занимава се с изхвърлянето на опасните отпадъци. Жените фелдшери молят господин Грийн да им носи газовите бутилки. Преди момичетата сами си ги носеха, но веднъж една бутилка падна и съдържанието излезе. Нямаше щети, беше инертен газ. — Изглеждаше тъжна.

— Има случаи, в които изследователите работят с вещества, излъчващи гама-лъчи. Това изисква бариери от оловни тухли, а те са много тежки.

— Изненадан съм, че в този „Хилтън“ на науката не всичко е вкарано в тръби и има неща, които не са направени.

Тя се изправи в целия си ръст.

— Имате ли други въпроси, господине?

— Не, благодаря за отделеното време.

„Как да я предразположа? — зачуди се той, докато вървеше по коридора към кабинета на Тамара Вилич. — Тя е извор на информация, от която отчаяно се нуждая.“

Кабинетът на секретарката на професора беше директно свързан с кабинета на шефа й, забеляза Кармайн като влезе.

— Осъзнавате ли — попита Тамара Вилич малко язвително, — че като ни задържахте до толкова късно, ни създадохте известни неудобства. Закъснявам за среща.

— Имам право, щом се налага — отвърна Кармайн, без да сяда. — Знаете ли, че днес чух повече сложни думи и медицински жаргон, отколкото обикновено чувам за месец. И на мен ми бяха създадени неудобства, госпожице Вилич. Останах без закуска, без обяд, а сега и без вечеря.

— Тогава приключвайте! Трябва да тръгвам!

Отчаяние ли имаше в гласа й? Интересно.

— Имате ли съприкосновение с чувалите с животински трупове, госпожице?

— Не, нямам. — И погледна напрегнато часовника си. — По дяволите!

— Никога?

— Не, никога!

— Тогава можете да тръгвате за срещата си, госпожице Вилич. Благодаря ви.

— Прекалено много закъснях! — извика тя отчаяно. — Прекалено!

Но тръгна, по-скоро побягна, а след това Кармайн почука на вътрешната врата.

Професорът изглеждаше по-притеснен от сутринта, може би, помисли си Кармайн, защото оттогава не се бе случило нищо, което да разсее напрежението или да задоволи любопитството му.

— Трябва да уведомя борда — каза Смит, преди Кармайн да си отвори устата.

— Борда?

— Това е институция, която се издържа от частни дарения, лейтенант, и финансирането се надзирава от борд. Отчитаме се до най-малките подробности. Щедростта на борда зависи пряко от количеството оригинална и значима работа, свършена в „Хъг“. Нашата репутация няма равна, „Хъг“ наистина промени представите на хората. А сега този нещастен инцидент! Изолиран случай, който може да накърни драстично качеството на работата ни.

— Изолиран случай ли, професоре? Не бих нарекъл едно убийство изолиран случай. Но да оставим тази тема. Кой е в борда?

— Уилям Парсън почина през 1952 година. Остави двама племенници, Роджър младши и Хенри Парсън, да се грижат за империята му. Роджър младши е председател на борда. Хенри е негов заместник. Техните синове Роджър III и Хенри младши също са членове на борда. Петият член от семейство Парсън е Ричард Спейт, директор на банка „Парсън“ и син на сестрата на Уилям Парсън. Членове на борда са още ректорът на „Чъб“ Мосън Макинтош, деканът на медицинския факултет доктор Уилбър Даулинг и аз — обясни Смит.

— Семейство Парсън имат огромно мнозинство. Сигурно плющят здраво с камшика.

Смит изглеждаше изненадан.

— Не, няма такова нещо! В никакъв случай! Докато вършим същата брилянтна работа, която сме вършили през последните петнайсет години, имаме пълен картбланш. Завещанието на Уилям Парсън беше категорично. „Маймуни с трици не се ловят“ беше една от любимите му фрази. В „Хъг“ не ловим с трици маймуни, а учените ни са неизмеримо по-умни от макаците долу. Затова съм така угрижен от този инцидент, лейтенант. Част от мен не може да повярва, че е истина.

— Професоре, трупът е истински и ситуацията е съвсем реална. Но искам малко да се отклоня. — И Кармайн си сложи онази физиономия, която, повечето които я бяха виждали, смятаха за обезоръжителна. — Какво става между госпожица Дюпре и госпожица Вилич?

Издълженото лице на Смит се смръщи.

— Толкова ли е очевидно?

— За мен — да. — Нямаше нужда да споменава Хилда Силвърман.

— През първите девет години от съществуването на „Хъг“ Тамара беше моя секретарка и същевременно икономически директор. След това се омъжи. Уверявам ви, че не знам нищо за съпруга й, освен че само след няколко месеца я напусна. През времето, в което бяха заедно, работата й значително се влоши. Бордът реши, че имаме нужда от квалифициран човек, който да се заеме с икономическите дела.

— Съпругът на госпожица Вилич „хъг“-ист ли беше?

— Ние казваме хъгъри, лейтенант — уточни Смит, все едно имаше косми в устата. — Злобата на Франк Уотсън не спря до „Хъг“. Каза, че щом има чъбъри, трябва да има и хъгъри. Не, съпругът й не беше нито хъгър, нито чъбър. — Пое дълбоко въздух. — Ако трябва да съм напълно откровен, той завлече горкото момиче с пари. Оправихме нещата, но не предприехме нищо повече.

— Изненадан съм, че бордът не е настоял да я уволните.

— Не бих могъл, лейтенант! Дойде при мен от секретарския колеж „Кърк“ в Холоуман и никога не е работила другаде. — Огромна въздишка. — Беше неизбежно, когато госпожица Дюпре дойде при нас, Тамара да се настрои враждебно към нея. Жалко. Госпожица Дюпре се справя прекрасно с работата си, много по-добре отколкото Тамара, ако трябва да съм честен! Има дипломи по медицински мениджмънт и счетоводство.

— Силна жена. Може би щяха да се разбират по-добре, ако госпожица Дюпре беше малко по-мека и женствена?

Но професорът не клъвна стръвта, предпочете да отговори по друг начин:

— Всички много харесват госпожица Дюпре.

Кармайн си погледна часовника.

— Време е да ви оставя да си вървите, господине. Благодаря ви за помощта.

— Нали не мислите, че трупът има нещо общо с „Хъг“ и моите хора? — попита професорът, когато излезе с Кармайн в коридора.

— Мисля, че трупът има общо само и единствено с „Хъг“ и вашите хора. И моля ви, професоре, отложете събранието на борда до следващия понеделник. Засега имате пълна свобода да обясните ситуацията на господин Роджър Парсън младши и на ректора Макинтош, но не давайте информация на никого другиго. Изключения не се позволяват нито за съпруги, нито за колеги.

„Малволио“ се намираше до областната административна сграда и работеше денонощно. Може би защото много от редовните посетители носеха сини униформи, то беше декорирано в мек син цвят като от английска рисувана порцеланова чиния, нарушаван само от гипсови отливки във формата на девойки, гирлянди и плетеници. Кори и Ейб отдавна си бяха тръгнали, когато Кармайн паркира форда отпред и влезе да си поръча кюфтета със сос и картофено пюре, салата с майонезена заливка и две парчета ябълков пай със сладолед.

Когато най-накрая усети стомаха си пълен, се прибра у дома, взе си дълъг душ и се строполи гол в леглото и заспа, щом главата му допря възглавницата.

Хилда Силвърман се прибра вкъщи и видя, че Рут вече беше приготвила вечерята: пълна тенджера свински пържоли, на които не си беше направила труда да махне мазнината, готово картофено пюре на прах, салата от марули, които се бяха спаружили от дългия престой във винегретния сос, и готова замразена шоколадова торта за десерт. Добре, че нямам проблеми с килограмите, помисли си Хилда. Цяло чудо, че и Кийт успяваше да държи своите под контрол, след като толкова много обичаше готвенето на майка си. Това беше единствената проява на скромния му произход. Не, Хилда, бъди честна! Той обича майка си не по-малко от манджите й.

Него обаче го нямаше. Чинията му бе обвита във фолио и поставена над тенджера с вода, която Рут държеше къкреща, докато синът й се прибере, дори в два или три часа през нощта.

Хилда мразеше свекърва си, която упорито отказваше да се отърве от манталитета на беднячка. Но двете бяха свързани като сиамски близнаци в бедрото и това бедро, на име Кийт, категорично отказваше да се впише в картинката. Ако Кийт предпочиташе хората да не знаят за произхода му, майка му нямаше да се възпротиви и би умряла за него точно със същата радост, с която и Хилда би го направила.

Рут беше много важен фактор за удобството на Кийт и Хилда, тъй като съжителството им даваше на възможност на Хилда да продължи да ходи на високо платената си работа. И което беше още по-хубавото, на Рут й харесваше да живее в ужасна къща и в ужасен квартал. Тази къща й напомняше, както и на безволевия Кийт, за стария дом в Дейтън, Охайо, където хората пълнеха задните си дворове със стари перални машини и ръждясали шасита на коли. Влажно, студено и депресиращо като жилището на „Гризуолд Лейн“ в Холоуман, Кънетикът.

Кийт и Хилда живееха в най-ужасната къща на „Гризуолд Лейн“, защото наемът беше символичен и им даваше възможност да спестяват по-голямата част от двете заплати (нейната беше два пъти по-голяма от неговата). Кийт беше приключил стажа си като специализант, вече бе пълноправен лекар и планираше да закупи част от някоя лъскава неврохирургична практика, за предпочитане в Ню Йорк. Не искаше да остане цял живот Кийт Кинетон, нископлатената изтривалка на медицинската наука! Двете жени се бореха героично, за да му помогнат да осъществи амбициите си. Рут си беше родена скъперница, смяташе средната конфекция за прекалено скъпа и винаги купуваше залежали стоки от супермаркета. Хилда пестеше от незначителни неща като прически и барети и носеше, за нейно най-голямо неудоволствие, очила като лупи. В същото време дрехите и колата на Кийт трябваше да са от най-добрите, а работата му изискваше най-скъпите контактни лещи, които можеха да се намерят. Каквото поискаше Кийт — получаваше го веднага.

Точно когато Рут и Хилда сядаха на масата, в стаята се втурна Кийт, а заедно с него изгряха слънцето, луната, звездите и запърхаха всички ангели на небесата. Хилда скочи и го прегърна поривисто, после свря глава под брадичката му. О, беше толкова висок, толкова… фантастичен!

— Здрасти, скъпа — каза той, обвил я с една ръка, докато се навеждаше над главата й да погали майка си по бузата. — Здрасти, мамо, какво има за вечеря? Да не подушвам твоите свински пържоли?

— Точно така, сине. Сядай, ще ти сервирам.

Седнаха от трите страни на малката квадратна маса в кухнята. Кийт и Рут се нахвърлиха лакомо върху мазното и нездравословно ядене, а Хилда го зачопли с вилица.

— Днес имахме убийство — съобщи Хилда, докато режеше пържолата си.

Кийт вдигна поглед, но беше прекалено зает, за да коментира. Рут обаче остави вилицата си и се облещи.

— Престъпление! — възкликна. — Истинско убийство?

— С истински труп. Затова закъснях толкова. Навсякъде имаше полиция и не ни позволиха да излизаме, дори не ни пуснаха да обядваме. Незнайно по каква причина бяха оставили четвъртия етаж за най-накрая, макар че как може някой от четвъртия етаж да знае нещо за труп в отделението за животни на първия? — Хилда изсумтя възмутено и най-сетне успя да отдели мазнината от пържолата.

— Говори се за това из цялата болница и из целия медицински факултет — каза Кийт, като спря да яде, за да си вземе още две пържоли. — Бях в операционната цял ден, но дори и там анестезиолозите и сестрите непрекъснато се вълнуваха. Сякаш двойната аневризма на церебралната артерия не им беше достатъчна! После влезе рентгенологът и каза, че има още една аневризма на базиларната артерия и че май целият ни труд е отишъл напразно.

— Не се ли виждаше на ангиограмата, преди да започнете?

— Базиларната не се пълнеше добре и Мисингъм не беше видял снимките, преди да сме свършили, беше в Бостън. А асистентът му не може да си намери и задника в шортите дори с двете ръце, да не говорим за аневризма на слабо напълнена базиларна артерия! Извинявай, мамо, но имах тежък ден. Нищо не вървеше, както трябва.

Хилда хвърли разнежен и пълен с обожание поглед към него. Как въобще успя да привлече вниманието на Кийт Кинетон? Мистерия, за която непрекъснато благодареше. Той беше олицетворение на всичките й сбъднати мечти, от високия ръст до чупливата коса, красивите сиви очи, изваяните скули и мускулестото тяло. И беше толкова чаровен, толкова добре говореше, нямаше как да не го хареса човек! Освен това беше изключително способен неврохирург, избрал добра тясна специалност — церебралните аневризми. Доскоро те не се оперираха и диагнозата звучеше като смъртна присъда, но сега в тяхната неврохирургия имаше техники за понижаване на температурата на тялото, можеха да спрат сърцето за няколко безценни минути, докато оправят аневризма. Бляскавото бъдеще на Кийт беше сигурно.

— Хайде, разкажи ни подробности — подкани я Рут с блеснал поглед.

— Не мога, Рут, защото не знам такива. Полицаите не казаха нищо, а лейтенантът, който говори с мен, може да дава уроци по дискретност на католически свещеници. Соня ми каза, че й направил впечатление на много интелигентен и добре образован човек, а и аз самата се уверих в думите й.

— Как се казва?

— Някакво италианско име.

— Всички полицаи са италианци — отбеляза Кийт и се засмя.

Професор Боб Смит беше у дома с жена си Елиза. Вечерята бе приключила и момчетата бяха изпратени да си пишат домашните.

— Ще ми вгорчат живота.

— Имаш предвид борда ли? — попита тя и наля още кафе.

— Да, борда, но и работата, скъпа. Знаеш колко темпераментни могат да бъдат! Единственият, който не ме дразни, е Адисън. Той е благодарен, че е жив, идеите му за антиконвулсантите го радват толкова, колкото и мен. Ако не му се счупи някой апарат, той е напълно щастлив. Макар че нямам представа как може някой да тича по 8 километра на ден и да е щастлив. Не знам, сигурно страда от синдрома на доближилите се до смъртта. — Усмихна се широко, от което и без това ослепителното му лице стана още по-красиво. — И колко беше нещастен, когато му казах, че няма да може да бяга на път към работа! Но успя да си преглътне.

Тя се изкикоти се, но не прозвуча грозно.

— Трябваше да се сети, че миризмата, която ще се разнася от него след кроса, няма да го направи най-приятния колега. — После се умисли. — Най-много ми е жал за бедната му жена.

— Робин? Това нищожество? И защо?

— Защото Адисън Форбс я третира като слугиня, Боб. Да, така е! Тя обикаля с часове, докато му намери подходяща храна! Пере му миризливите дрехи, няма никакъв личен живот.

— На мен това ми звучи дребнаво, скъпа.

— Да, сигурно е така, но тя… не е най-великият ум на света и Адисън й го натяква непрекъснато. Понякога съм го улавяла да й хвърля коси погледи с такова отвращение. Кълна се, че я мрази, ама наистина я мрази!

— Така се получава, когато на студент по медицина се налага да се ожени за сестра, за да се издържа — каза Смит мрачно. — Не са интелектуално равни и сега, когато е постигнал някакви успехи, се срамува от нея.

— Такъв сноб си.

— Не, прагматик. И съм прав.

— Добре, може би имаш известно право, но въпреки това отношението му е безмилостно — каза Елиза дръзко. — Дори и собствения им дом я изолира! Имат такава прекрасна кула с тераса на покрива с изглед към пристанището, а той не я пуска да се качва там. Това какво е? Покоите на Синята Брада?

— Пример за нейната немарливост и неговата мания за ред. И аз не те пускам в мазето, не забравяй.

— От мен няма да чуеш оплакване, но мисля, че си прекалено строг с момчетата. Вече не са в разрушителна възраст. Защо не ги пускаш да слизат?

Той стисна силно челюсти и лицето му стана сурово.

— На момчетата им е забранено вовеки веков да слизат в мазето, Елиза.

— Тогава не е честно, защото ти прекарваш всяка свободна секунда долу. Трябва да си повече с момчетата, затова им позволи да споделят странностите ти.

— Не ми харесва да го наричаш странност!

Тя смени темата. Беше се заинатил и нямаше намерение да слуша.

— Убийството наистина ли ти създава толкова неприятности, Боб? Струва ми се, че няма как да има нещо общо с „Хъг“.

— Съгласен съм, скъпа, но полицията не мисли така — каза Смит тъжно. — Можеш ли да повярваш, че ни взеха отпечатъци от пръстите? Слава богу, че сме изследователска институция. Мастилото се махна с ксилол.

Уолт Полоновски сърдито попита жена си:

— Да си ми виждала червеното карирано яке?

Тя спря да шета из кухнята, подпряла Майки на кръста си, а Естер се беше хванала за полата й. Погледна го със смесица от презрение и раздразнение.

— Боже мили, Уолт, струва ми се, че ловният сезон още не е започнал — сопна му се.

— Но наближава. Този уикенд ще се кача на вилата, за да се приготвя, а това означава, че ми трябва якето и не мога да го намеря, защото не е там, където би трябвало да бъде.

— Също като теб. — Остави Майки на високото столче, а Естер сложи на стол с дебела възглавница, след това викна Стенли и Бела. — Вечерята е готова!

В стаята се втурнаха момче и момиче, които крещяха, че умират от глад. Майка им беше страхотна готвачка и никога не ги караше да ядат неща, които не обичат — никакъв спанак, никакви моркови, нито пък зеле, освен ако не го е направила на салата.

Уолтър седна на единия край на дългата маса, Паола — на срещуположния, където можеше да пъха лъжицата в устата на Майки, зяпнал като птиче, и да се грижи за маниерите на Естер, от които все още имаше какво да се желае.

— Не мога да понасям егоизма ти — каза тя, когато всички започнаха да се хранят. — Хубаво е да заведем децата някъде през уикенда, но не! Вилата си е твоя, а ние да си свиркаме. Стенли, това не е разрешение да свириш!

— Права си, като казваш, че вилата е моя — отвърна той хладно, докато разкъсваше с вилица вкусната си лазаня. — Дядо ми я остави, Паола, на мен и само на мен. Това е единственото място, в което мога да се спася от стреса.

— Имаш предвид жена си и четирите си деца.

— Да, точно така.

— Ако не си искал четири деца, Уолт, защо не ми върза тръбите? За да танцуваш танго, трябват двама.

— Танго? Какво е това — попита Стенли.

— Секси танц — отвърна рязко майка му.

Отговор, който по необясними за Стенли причини накара баща му да се превива от смях.

— Я млъквай! — изръмжа Паола. — Млъквай, Уолт!

Той си изтри очите, сложи още едно парче лазаня в празната чиния на Стенли и напълни своята.

— Качвам се на вилата в петък вечерта, Паола, и няма да се върна до понеделник сутринта. Имам купища за четене и бог ми е свидетел, че не мога да чета в тази къща!

— Ако само зарежеш това глупаво изследване и започнеш прилична частна практика, Уолт, можем да имаме къща, достатъчна за дванайсет деца, и то без да ти нарушават спокойствието! — Големите й кафяви очи светнаха от гневни сълзи. — Имаш прекрасна репутация на човек, който може да се справя с всички онези странни и прекрасни болести с имена на хора — Уилсън, Хънтингтън, никога няма да запомня всичките! И знам, че получаваш предложения да се включиш в частни практики на много по-хубави места от Холоуман — Атланта, Маями, Хюстън, все топли места, където ще е евтино да си наемем домашна помощница. Децата могат да ходят на уроци по музика, аз мога да се върна в колежа…

Ръката му гневно се стовари на масата. Децата се вкамениха и се разтрепериха.

— И как разбра, че съм получавал предложения, Паола? — попита той заплашително.

Лицето й побледня, но тя му се опъна.

— Оставяш си писмата навсякъде, намирам ги къде ли не.

— И ги четеш. И се чудиш защо искам понякога да се махна? Пощата е нещо лично, чуваш ли? Лично!

Уолт захвърли вилицата си, блъсна стола далеч от масата и излезе от кухнята. Жена му и децата гледаха втренчено след него известно време, после Паола избърса усмихнатото лице на Майки и стана да донесе сладоледа и желето.

На стената до хладилника имаше старо огледало. Паола зърна отражението си в него и усети как сълзите й напират. За осем години жизнената, красива млада жена с перфектно тяло се бе превърнала в кльощава безлична състарена домакиня.

О, колко беше щастлива, когато срещна Уолт, чаровния завладяващ Уолт! Дипломиран лекар, толкова талантлив, че скоро щяха да са богати. Но не знаеше, че Уолт няма намерение да се откаже от научните изследвания, — водопроводчиците изкарваха повече от учените! А децата идваха едно след друго. Единственият начин, да се предпази от пето забременяване беше да извърши грях — Паола пиеше противозачатъчни.

Осъзна, че караниците са разрушителни. Разстройваха децата, разстройваха и нея и караха Уолт да търси убежище във вилата си все по-често. Неговата вила — тя дори не я беше зървала! Нито щеше някога да я види. Уолт отказваше, дори да й каже къде е.

— О-хо! Украса от фондан! — извика Стенли.

— На гроздово желе не се прави украса от фондан — обясни му педантичната Бела.

Според собствените си разбирания Паола беше добра майка.

— Отделно ли предпочиташ желето и сладоледа, скъпа?

Доктор Хидеки Сатсума влезе в апартамента си на върха на най-високата сграда в Холоуман и усети как стресът от деня се свлича от рамене му.

Ейдо беше дошъл по-рано, за да подреди всичко така, както го обичаше господарят му. След това беше слязъл десет етажа по-долу в неугледния апартамент, в който живееше със съпругата си.

Обзавеждането беше просто, но това беше подвеждащо: кована мед по стените, врати на квадрати от индийско палисандрово дърво и фина хартия, лъснати тъмни дървени подове, старинна рисунка триптих с безизразни жени с дръпнати очи, големи кокове и чадърчета с изпъкнали ребра, семпъл пиедестал от полиран черен камък с едно перфектно цвете в модернистична ваза „Стюбен“.

На черната лакирана маса, потънала в по-нисък участък на пода, имаше вечеря от суши, а когато отиде до спалнята, намери приготвено кимоно, джакузи, изпускащо лениви струйки пара, и оправено легло.

Изкъпан, нахранен и отпочинал, той отиде до стъклената стена, ограждаща зимната градина, и сетивата му се изпълниха с нейното съвършенство. Построяването й го вкара в много разходи, но парите не бяха нещо, за което Хидеки трябваше да се притеснява. Беше толкова прекрасно да живее в апартамента, който някога е представлявал само голяма покривна тераса. Стъклата, отделящи градината от външния свят, бяха огледални, но тези към стаята бяха прозрачни. Аранжировката й беше минималистична, на ръба на аскетизма. Няколко иглолистни бонзая, висок холивудски кипарис, извит в двустепенна спирала, изключително стар японски клен, около две дузини камъни в различни размери и форми и разноцветни дребни мраморни отломки, подредени и сложен мотив, по който не би трябвало да се стъпва. Тук стихиите на личната му вселена се сливаха и го пренасяха в най-щастливото състояние на духа.

Чувствителният му нос долавяше, че пръстите му още понамирисваха на ксилол и Хидеки Сатсума се взираше в зимната си градина с ясното съзнание, че личната му вселена е разтърсена из основи. Трябва да пренареди саксиите, камъните и мраморчетата, за да неутрализира това крайно неприятно развитие на нещата. Развитие, над което нямаше контрол, и то точно той, който се стремеше да контролира всичко около себе си. Ето там… там, където розовата струйка криволичи покрай лъскавите нефритени камъчета… И там, където острият сив отломък се издига като меч пред нежната заобленост на разцепения като женска вулва червен камък… И там, където двустепенната спирала на холивудския кипарис се е устремила към небето… Изведнъж му се сториха не на място — трябваше да ги подреди отново.

Мисълта му меланхолично се стрелна към къщата на плажа, на върха на Кейп Код, но случилото се там изискваше да мине известен период на възстановяване. Освен това дотам се пътуваше дълго с кола, дори и с неговото маниашко ферари в слабия нощен трафик. Не, тази къща си имаше друго предназначение и въпреки че беше свързана с това, което разтърсваше основите на вселената му, епицентърът на този трус се намираше тук, в зимната градина в Холоуман.

Можеше ли да изчака до уикенда? Не, не можеше. Хидеки Сатсума натисна бутона, който щеше да повика Ейдо при него.

Дездемона се втурна в апартамента си на третия етаж на малката кооперация на улица „Сикамор“ в покрайнините на Холоуман. Първата й спирка беше банята, където взе топла вана, за да премахне следите от трикилометровата разходка пеша до вкъщи. После отиде в кухнята и си отвори консерва с ирландска яхния и още една с оризов пудинг със сметана. Дездемона не беше добра готвачка. Очите, които Кармайн с изненада откри, че са красиви, не забелязваха вдлъбнатия линолеум и белещите се тапети. Комфортът не бе смисълът на живота на Дездемона Дюпре.

Навлече кариран мъжки халат и влезе във всекидневната, любимото й занимание лежеше в голяма плетена кошница, поставена на висока ракитена етажерка до любимото й кресло, чиито изскочили пружини също не забелязваше. Намръщи се, бръкна в кошницата за дългото парче коприна, на което бродираше гоблен за Чарлз Понсонби. Май го беше оставила най-отгоре? Да, напълно сигурна беше! Хаосът не съществуваше като понятие за Дездемона Дюпре. Всичко си имаше свое място и си го обитаваше. Но бродерията я нямаше. Вместо нея намери малка топка заплетени къдрави, къси черни косми, вдигна ги и ги огледа. И тогава видя бродерията, кървавочервените й шарки бяха потънали в мрака на пода, зад креслото.

Пусна космите на земята, вдигна бродерията и я разпери, за да види дали не е повредена, но освен че беше малко смачкана, й нямаше нищо друго. Колко странно!

Досети се за отговора и сви устни. Този любопитко хазяинът й, който живееше в апартамента под нея, пак си е пъхал носа, където не трябва. Как можеше да го спре? Жена му беше толкова мила, а и той беше мил по свой си начин. И къде другаде можеше да си намери напълно обзаведен апартамент за седемдесет на месец, и то в безопасен квартал? Космите заминаха в кошчето в кухнята, а тя се настани, свила крака под себе си, в голямото старо кресло и продължи да работи по произведението, което тайно смяташе за най-хубавата си бродерия досега. Сложен завъртян мотив от няколко червени цвята, от розово-червено до тъмночервено, на фон от светлорозова коприна.

Обаче този глупак хазяинът й заслужаваше да му направи номер.

Тамара се умори да се опитва, а и въображението й не успяваше като никога да нарисува достатъчно грозно и ужасяващо лице. Щеше да стане, но не тази вечер. Не и толкова скоро след днешното нещастие. Това нахално ченге Делмонико с мъжкарската му походка и широки рамене, толкова широки, че го правеха по-нисък отколкото е, с огромния му врат, който при всеки друг би направил главата да изглежда като карфица, но не и при него. Масивен. Но колкото и да се опитваше, затворила очи и стиснала зъби, не можеше да си го представи като свиня. А след като направи така, че да си изпусне срещата, искаше да си го представи като най-гадната свиня на света.

Не можеше да заспи и какво друго й оставаше да прави? Отпусна се в яркочервеното кожено кресло и посегна към телефона.

— Скъпи? — промълви, когато й отговори сънлив глас.

— Казах ти никога да не ми се обаждаш тук!

От другата страна се чу свободно.

Сесил лежеше в леглото, подпрял буза на красивата гръд на Албърта и се опитваше да забрави ужаса на Джими.

Отис слушаше ритмичното биене на собственото си сърце и по сбръчканото му лице се стичаха сълзи. Няма вече да носи оловни тухли, няма да търкаля бутилки с газ за жените, няма да товари асансьора с клетки. Колко ли ще е пенсията му?

Уесли беше прекалено щастлив и превъзбуден, за да заспи. Как само се напрегна Мохамед, като чу новината му! Изведнъж селяндурът натегач стана важен. Той, Уесли ле Клерк, получи задача да информира Мохамед ел Неср за убийството на черната жена в „Хъг“. Вече се издигаше.

Нур Чандра се беше усамотил в къщата, в която влизаха само той и слугата му, Мизрартур. Седна по турски с обърнати нагоре длани върху коленете. Всеки пръст си беше точно на мястото. Не спеше, но и не беше буден. Беше на друго място, в друго измерение. Трябваше да прогони демоните, а демоните бяха ужасни.

Морис и Катрин Финч седяха в кухнята и преглеждаха сметките.

— Гъби-мъби! — каза Катрин. — Ще ти струват повече, отколкото ще спечелиш, Мори, а моите пилета няма да ги ядат.

— Но това е нещо различно, миличка! Ти самата каза, че копаенето на тунела е добро разкършване. Така и така вече е изкопан, какво имам да губя, ако опитам? Екзотични видове за няколко изискани магазина в Ню Йорк.

— Ще струва много пари — заинати се тя.

— Кати, пари не ни липсват! Нямаме деца, защо да се тревожим за пари? Какво ще направят твоите и моите племенници за това място, а? По-добре да го продадем, Кати! Но преди това нека се позабавляваме максимално с него.

— Добре де, сади си твоите гъби! Само да не кажеш, че не съм те предупредила!

Той се усмихна, пресегна се и стисна грубата й ръка.

— Обещавам ти да не мрънкам, ако се проваля, но не мисля, че ще стане.

Глава 2

Четвъртък, 7 октомври 1965 г.

Денят на Кармайн започна в кабинета на комисар Джон Силвестри. Хората от екипа бяха седнали в полукръг около бюрото му. Вляво от него бяха капитан Дани Марсиано и сержант Ейб Голдбърг, а вдясно — доктор Патрик О’Донъл и сержант Кори Маршъл.

Кармайн не за първи път благодареше на щастливата си звезда за двамата по-висшестоящи в йерархията от него.

Високият красавец Джон Силвестри беше книжен плъх, винаги е бил такъв и твърдо вярваше, че когато след пет години се пенсионира, ще може да каже, че никога не е вадил пистолет срещу човек, да не говорим за заредена пушка или карабина. Странно, защото беше влязъл в Армията на САЩ през 1941 като лейтенант и я беше напуснал през 1945, целият накичен в медали, сред които медала на честта на Конгреса. Най-дразнещият му навик бяха пурите, които по-скоро смучеше, отколкото пушеше, и оставяше след себе си лигави фасове, които според Кармайн миришеха като плювалник в каубойски бар от XIX век в Додж Сити.

Силвестри беше напълно наясно, че Дани Марсиано най-много мразеше пурите и обичаше да пъха пепелника си точно под неговия чип нос. Северноиталианската кръв бе направила кожата на Марсиано светла и луничава, очите — сини, а от заседяването зад бюро беше качил няколко излишни килограма. Добър човек, на когото му липсваха лукавост и търпение, за да измести комисаря.

Оставяха Кармайн и колегите му да се заемат с истинска полицейска работа и игнорираха политическия натиск от общината, академичната общност и щатската управа. На тях можеше да се разчита, че ще защитават хората си. А че Кармайн им беше любимецът, това всички го знаеха. Но това едва ли предизвикваше завист, защото означаваше, че Кармайн получава най-сложните случаи, които изискваха дипломатичност или добри връзки с другите правораздавателни органи. Освен това беше най-добрият в разследването на убийства.

Току-що беше завършил първи курс в „Чъб“, когато бе атакувано пристанището Пърл Харбър. Отложи образованието си, за да се запише в армията. По случайно стечение на обстоятелствата беше разпределен във военната полиция и когато се уволни и престана да арестува пияни войници, откри, че обича тази работа. В разбунената армия от военните времена имаше толкова много жестоки и рафинирани престъпления, колкото и по улиците на кой да е град. Когато войната и играта на окупация в Япония свършиха, беше стигнал до чин майор и имаше възможност да довърши следването си в „Чъб“ по ускорена програма. Като взе в ръка дипломата, която му даваше право да преподава английски и математика, реши, че харесва повече полицейската работа. През 1949 постъпи в полицейския участък на Холоуман. Силвестри, който по това време беше лейтенант, бързо забеляза потенциала му и го зачисли при детективите, чийто началник беше в момента. Холоуман не беше достатъчно голям град, за да има отдел „Убийства“ или някакво друго подразделение на градските полицейски части, затова Кармайн работеше по всякакви престъпления. Но убийствата бяха запазената му марка и имаше удивителен процент на разкриваемост — почти сто, от които, разбира се, не всички убийци бяха осъдени. Седеше съсредоточен, но спокоен: този случай изглеждаше доста интересен.

— Ти пръв, Патси — каза Силвестри, който вече изпитваше неприязън към убийството в „Хъг“, защото щеше да се превърне в медийна сензация. Тази сутрин имаше само един малък абзац в „Холоуман поуст“, но скоро, след като изтече информация за подробностите, щеше да е на първа страница.

— Със сигурност мога да твърдя — започна Патрик, — че този, който е захвърлил торса в хладилника с мъртвите животни в „Хъг“, не е оставил пръстови отпечатъци, влакна или други следи от себе си. Жертвата е около шестнадесетгодишна и е цветнокожа. Дребна е, изглежда за нея са полагани добри грижи. — Той се наведе напред с блеснал поглед. — На десния си бут има белег във формата на сърце от бенка, премахната преди десет дни. Но не е пигментирано петно по рождение, а хемангиом, доброкачествен тумор, съставен от кръвоносни съдове. Използван е диатермичен форцепс, за да се прекъсне захранването му и да се съсири кръвта. Сигурно му е отнело часове. След това го е третирал с лекарство за съсирване на кръвта, за да е сигурен, че ще спре кървенето. И е оставил раната да хване коричка и да заздравее. Намерих следи от нещо, което първоначално помислих за мехлем, но не беше. — Пое дълбоко дъх. — Беше маслена боя, с цвета на кожата й.

Кармайн настръхна и той потрепери.

— След като е махнал бенката, все още не му се е струвала идеална, затова я е покрил с маслена боя, за да я направи съвършена. О, Патси, тоя е пълен психопат!

— Да — потвърди Патрик.

— Значи е хирург? — попита Марсиано и побутна пепелника на Силвестри и неговото съдържание далеч от носа си.

— Не е задължително — отвърна Кармайн. — Вчера говорих с жена, която се занимава с микрохирургия на животни в „Хъг“. Тя не е лекар. Сигурно във всеки голям изследователски център като медицинския факултет на „Чъб“ има десетки фелдшери, които могат да оперират не по-зле от всеки хирург. Във връзка с това, което Патси каза, че е направил убиецът, за да съсири кървящата бенка, аз пък подозирах, че е месар. Сега вече мисля, че мога спокойно да изключа тази възможност.

— Но продължаваш да смяташ, че има връзка с „Хъг“? — поинтересува се Силвестри, взе отвратителната си пура и я засмука.

— Да.

— Какво следва?

Кармайн стана и кимна към Кори и Ейб.

— Проверете обявените за изчезнали в целия щат. В базата данни на Холоуман няма такъв човек, освен ако убиецът не я е държал прекалено дълго за това, което е смятал да прави с нея. И понеже не знаем как е изглеждала, да се съсредоточим върху бенката.

Патрик излезе с него.

— Този случай няма да го разкриеш бързо. Копелето не ти е оставило нищо, за което да се хванеш.

— Не знам. Ако маймуната не се беше свестила в хладилника, дори нямаше да разберем, че е извършено престъпление.

Проверката в базата данни с изчезнали на Холоуман не даде никакви резултати. Кармайн започна да звъни по другите полицейски участъци в щата. Щатските ченгета бяха намерили трупа на десетгодишно момиченце в гората до маршрута „Апалачи“ — едро дете със смесена кръв, обявено за изчезнало от родителите, докато били на къмпинг. Но то беше починало от сърдечен удар и нямаше нищо съмнително около смъртта му.

От полицията в Норуолк съобщиха за шестнайсетгодишно момиче от доминикански произход на име Мерседес Алварес, изчезнало преди десет дни.

— Висока сто петдесет и пет сантиметра, с чуплива, но не прекалено къдрава коса, тъмнокафяви очи, наистина хубаво лице и зряла фигура — каза човекът, който се представи като лейтенант Джо Браун. — О, и с голяма бенка във формата на сърце на десния бут.

— Не мърдай, Джо, идвам до половин час.

Сложи буркана на покрива на форда и препусна по магистрала И–95 с пусната сирена. Взе шейсетте километра за двайсет минути.

Лейтенант Джо Браун беше негов връстник, между четирийсет и четирийсет и пет годишен, и по-развълнуван, отколкото Кармайн очакваше. Браун беше изнервен като всички полицаи в околността. Кармайн разгледа цветната снимка в папката, потърси описания на бенката, която нечия неумела ръка се бе опитала да скицира.

— Тя е точно нашето момиче — каза. — Боже, красива е! Дръж ме в течение, Джо.

— В десети клас е в гимназията „Св. Марта“. Има добри оценки, не създава тревоги, няма гаджета. Произхожда от доминиканско семейство, което живее тук в Норуолк от двайсет години. Бащата е касиер, майката — домакиня. Шест деца, две момчета и четири момичета. Мерседес е — всъщност е била — най-голямата. Най-малкото е момче на три години. Живеят в тих стар квартал и не се забъркват в нищо.

— Някой виждал ли е как отвличат Мерседес? — попита Кармайн.

— Никой. Скъсахме си задниците да я търсим, защото… — Млъкна за малко и лицето му стана тревожно. — Тя е второто момиче, което изчезва през последните два месеца. И двете са в десети глас в „Св. Марта“, от един и същи клас, близки са, но не са първи приятелки. Мерседес имала урок по пиано след училище, трябвало да се върне вкъщи към четири и половина. Като не се появила до шест и след като монахините потвърдили, че си е тръгнала точно когато трябва, господин Алварес ни се обади. Вече бяха разстроени заради Верина.

— Верина първото момиче ли е?

— Да. Верина Гаскон. От креолско семейство от Гваделупа, и те са тук от доста време. Изчезна на път за училище. И двете семейства живеят съвсем близо до „Св. Марта“, само на една пряка. Претърсихме цял Норуолк за Верина, но тя беше изчезнала без следа. А сега и това момиче, същата работа.

— Има ли вероятност някое от двете момичета да е избягало с таен приятел?

— Никаква — беше категоричен Браун. — Може би трябва да се видиш с двете семейства, за да ме разбереш. Те са старомодни латиноамерикански католици, възпитават децата си строго, но с много любов.

— Ще се видя с тях, но не сега — каза Кармайн и отвътре всичко му се сви. — Можеш ли да уредиш господин Алварес да разпознае Мерседес по бенката? Можем да му покажем малък отрязък кожа, но преди това трябва да знае…

— Да, да, аз ще кажа на бедния нещастник, че някой е нарязал красивото му момиченце на парчета — каза Браун. — О, боже! Понякога си мразя работата.

— Дали техният свещеник ще иска да дойде с него?

— Ще се погрижа. И може би и една-две монахини за допълнителна подкрепа.

Влезе полицай с кафе и понички с желе. И двамата мъже изгълтаха лакомо по две и отпиха жадно от кафето. Докато чакаше да му донесат копията от досиетата на двете момичета, Кармайн се обади в Холоуман.

Ейб му каза, че Кори вече е в „Хъг“, а той се кани да отиде при декана Уилбър Даулинг, за да разбере колко хладилника за мъртви животни има в медицинския факултет.

— Има ли информация за други изчезнали, които да отговарят на описанието на момичето? — попита Кармайн, който вече се чувстваше добре похапнал.

— Да, три. От Бриджпорт, Ню Бритън и Хартфорд. Но тъй като нито една от тях няма бенка, не сме ги проверили. Всичките са отпреди месеци — отвърна Ейб.

— Има промяна, Ейб. Обади се на Бриджпорт, Хартфорд и Ню Бритън и им кажи да ти изпратят копия от досиетата им с най-бързата си полицейска кола.

Когато Кармайн влезе, Ейб и Кори станаха от бюрата си и го последваха в кабинета му, където го чакаха три папки. Към тях се прибавиха и двете, които Кармайн донесе. Взе петте снимки, всичките цветни, и ги нареди в редичка. Бяха като сестри.

Нина Гомес беше шестнайсетгодишна гватемалка от Хартфорд и беше изчезнала преди четири месеца. Рейчъл Симпсън беше шестнайсетгодишна чернокожа, но от по-светлите, от Бриджпорт, изчезнала преди шест месеца. Ванеса Оливаро беше шестнайсетгодишно момиче от Ню Бритън със смесена кръв — потомка на китайци, чернокожи и бели. Родителите й дошли от Ямайка. Изчезнала преди осем месеца.

— Нашият убиец обича чупливи, но не прекалено къдрави коси и специфичен вид красота — плътни, но добре очертани устни, раздалечени големи тъмни очи, трапчинки на бузите. Също така да са високи не повече от сто петдесет и пет сантиметра, да имат добре развито тяло и светла, но не бяла кожа — каза Кармайн, докато преглеждаше снимките.

— Наистина ли мислиш, че са отвлечени от един и същи човек? — попита Ейб, на когото не му се искаше да повярва.

— Разбира се. Виж им профилите. Богобоязливи, уважавани семейства, всички католици, с изключение на Рейчъл Симпсън, чийто баща е епископален свещеник. Симпсън и Оливаро са ходели в местните гимназии, а останалите три в католически училища, две — в едно и също, „Св. Марта“ в Норуолк. После обърнете внимание и на периода. Една на всеки два месеца. Кори, обади се и попитай за изчезнали момичета, отговарящи на описанието, да кажем, десет години назад. Произходът им е точно толкова важен, колкото и физическите данни. Готов съм да се обзаложа, че всички тези момичета са се отличавали с… праведност е твърде старомодна дума, но с доброта. Сигурно са били доброволки и са раздавали храна на бедните, или са помагали в някоя болница. Никога не са пропускали църковна служба, полите им са били под коляното, може да си слагали малко червило, но никога не са се гримирали напълно.

— Момичетата, които описа, са голяма рядкост, Кармайн каза Кори. Тъмното му изострено лице беше съвсем сериозно. — Ако е отвличал по една на всеки два месеца, сигурно е губил доста време, докато я намери. Виж на какъв широк периметър действа. Норуолк, Бриджпорт, Ню Бритън — защо не момичета от Холоуман? Мерседес е захвърлена в Холоуман.

— Всички са захвърлени в Холоуман. Досега имаме само пет момичета, Кори. Няма да хванем почерка му, докато не проследим случаите до времето, когато е започнал да действа. Поне в Кънетикът.

Ейб преглътна шумно, светлото му лице със счупен нос беше станало още по-бледо и изглеждаше болнаво.

— Но няма да намерим труповете преди този на Мерседес, нали? Нарязвал ги е на парчета и ги е прибирал в хладилник за животински трупове, а оттам са отивали в инсинератора на медицинския факултет.

— Сигурен съм, че си прав Ейб — каза Кармайн, който изглеждаше необичайно унил на най-верните си и дългогодишни колеги. Независимо какво беше разследването, Кармайн се носеше през него със солидната елегантност и мощта на бойна колесница. Съпреживяваше, страдаше, съчувстваше и разбираше, но досега никога не бе позволявал някой случай да му влезе така под кожата.

— Какво друго ти говори това, Кармайн? — попита Кори.

— Че в ума си е изградил идеал за съвършенство, на който тези момичета приличат, но винаги в тях се оказва, че има нещо несъвършено. Като бенката на Мерседес. Може би една от тях го е пратила на майната си, а на него не му е харесало такива думи да излизат от девствените й устни. Но всъщност страданието им го възбужда като всеки изнасилвач. Затова не знам дали да го квалифицираме като убиец или като изнасилвач. Той, разбира се, е и двете, но как точно работи мозъкът му? Какъв е истинският му мотив да причинява това?

Кармайн се намръщи.

— Знаем какъв тип жертви харесва и че този тип е сравнително рядък, но и един призрак е по-видим от него. След двете отвличания в Норуолк, полицаите са си скъсали задниците да търсят маниаци, воайори и пришълци по улиците около училищата, непознати, които влизат в контакт със семействата или учениците. Проверили са всички, от доброволците в благотворителните организации до клошарите, пощальоните, продавачите на енциклопедии, както и хората, обявили, че са мормони или Свидетели на Йехова, или някакви други религиозни мисионери. Инкасатори, общински служители, озеленители, телефонни и електротехници. На практика създали мозъчен тръст, който се опитвал да разреши загадката как е успял да се добере достатъчно близо до момичетата, за да ги отвлече, но резултатът бил нулев. Никой не можел да си спомни нищо, което да ги насочи нанякъде.

Кори се изправи.

— Започвам да звъня — каза.

— Добре. Ейб, кажи за „Хъг“ — подкани го Кармайн.

И Ейб извади тефтера си.

— Трийсет души са на щат в „Хъг“, като се започне с професор Смит и се свърши с Алодис Милър, миячката. — Извади два листа от папката под лакътя си и ги подаде на Кармайн. — Ето списък с имената, годините, длъжностите, стажа им и всичко, което може да ни потрябва. Единствената, която има някакъв хирургичен опит, е Соня Либман от операционната. Двамата чужденци дори нямат медицинско образование, а доктор Форбс каза, че припаднал, докато гледал обрязване.

Покашля се и извади още един лист.

— А това са хората, които влизат и излизат често, но техните лица са добре познати — гледачите на животните, лекари от медицинския факултет. „Майти Брайт Сайънтифик Клийнърс“ са сключили договор да чистят „Хъг“, което и правят между полунощ и три през нощта от понеделник до петък, но не се занимават с опасните отпадъци. Това е задължение на Отис Грийн. За това трябва очевидно да си обучен, което добавя няколко долара към заплатата на Отис. Съмнявам се, че „Майти Брайт“ имат нещо общо с престъплението, защото Сесил Потър се връща всяка вечер в „Хъг“ и заключва отделението за животни по-здраво от Форт Нокс, за да не надничат там чистачите. Той нарича маймуните „моите бебчета“. Ако чуят и най-малък звук през нощта, вдигат страшна олелия.

Благодаря за информацията, Ейб. Не се бях сетил за „Майти Брайт“. — Кармайн погледна Ейб с голяма обич. — Впечатления от работещите, които си струва да споделиш?

— Правят ужасно кафе — каза Ейб, — а един умник от отделението по неврохимия пълни стъкленица с вкусни на вид бонбонки — розови, жълти, зелени. Само дето не са бонбонки, а стиропор.

— Преметнал те е.

— Преметна ме.

— Нещо друго?

— Нищо важно. Можеш да изключиш Алодис миячката — прекалено е тъпа. Съмнявам се, че чувалите са сложени в хладилника, докато Отис и Сесил са били на работа. Предполагам, че е станало по-късно.

— Ами вероятният брой на местата за изхвърляне на отпадъците?

— Намерих седем различни хладилника за животински трупове, като изключим този в „Хъг“. Деканът Даулинг не беше много щастлив, че трябва да говори с полицай за нещо толкова незначително и невлизащо в длъжностната му характеристика. Оказа се, че и никой няма точен списък. Но този в „Хъг“ е най-удобен, другите са по-публични и по-натоварени. Човече, през тях минават сигурно милиони плъхове! Мразя ги живи, но от днес много повече ги мразя мъртви. Аз залагам на хладилника в „Хъг“.

— Аз също, Ейб, аз също.

Кармайн прекара остатъка от деня на бюрото си в проучване на досиетата, докато накрая можеше да ги рецитира наизуст. Всяко беше доста дебело предвид вида на жертвите. Очевидно полицаите от всеки град бяха вложили в разследването повече усилия от обичайното. Обикновено шестнайсетгодишните момичета, които изчезваха, имаха съответната репутация (а понякога и криминални досиета) и изчезването им не беше нелогично. Но не и тези момичета. Жалкото е, мислеше си Кармайн, че не контактуваме достатъчно помежду си. Ако го правехме, щяхме по-рано да стигнем до убиеца. Обаче няма труп, а следователно и физическо доказателство за убийство. Нямаме представа колко убити има, но колкото и да са, със сигурност всички са изчезнали в инсинератора на медицинския факултет. Много по-сигурно, отколкото, да ги погребеш в гората, да речем. Кънетикът има много гори, но те са обитаеми, не са безгранична пустош като в щата Вашингтон.

Интуицията ми подсказва, че пази главите им за спомен. Или пък, ако се е отървал и от главите, е заснел момичетата. На цветен любителски филм, може би с няколко камери, за да запечата от всякакъв ракурс страданията им и собствената си власт над тях. Сигурен съм, че е човек, който обича да си запазва неща за спомен. Това е неговата тайна фантазия, няма да устои на изкушението да я документира. Така че или ги заснема, или пази главите във фризер, или в стъклени буркани с формалин. Колко случаи със запазени за спомен неща съм разследвал? Пет. Но никога масов убиец. Това е такава рядкост! А и другите ми бяха оставили улики. Този не е. Какво ли чувства, когато гледа филмите или главите им? Екстаз? Разочарование? Възбуда? Угризения? Ще ми са да знам, но не знам.

Отиде в „Малволио“, седна в обичайното си сепаре и си даде сметка, че не е гладен, въпреки че е време за вечеря. Но ще става рано, трябва да си пази силите за този случай.

Сервитьорката беше нова, затова я остави да си запише всичко, от печеното до оризовия пудинг. Красиво момиче, но не беше типът на неговия убиец. Начинът, по който огледа Кармайн от главата до петите, си беше очевидна покана, на която той не обърна внимание. Макар че му напомняше малко за Сандра: красавица, която работеше като сервитьорка, докато пробие на някоя по-хубава работа като актриса или модел. Ню Йорк беше съвсем близо.

Колко неща се бяха случили през 1950 година! Той стана детектив, отвориха „Хъг“, построиха болницата на Холоуман и Сандра Толи започна работа като сервитьорка в „Малволио“. Беше поразен от пръв поглед. Висока и добре сложена като Джейн Ръсел, бедра до сливиците, буйна руса коса и големи късогледи очи върху прекрасното лице. Твърдо вярваше в себе си и в кариерата, която я очакваше като модел. Беше изпратила материали до всички нюйоркски агенции, но не можеше да си позволи да живее там. Затова се бе преместила на два часа път с влак в Кънетикът, където можеше да намери наем под трийсет долара на месец и да яде безплатно като работи като сервитьорка.

Но после всичките й амбиции отидоха на кино, защото и тя бе поразена от вида на Кармайн Делмонико. Не само беше красив и висок над сто и осемдесет сантиметра, но имаше мъжкарско лице, което жените обожаваха, и тяло, напращяло от мускули. Срещнаха се на Нова година. Ожениха се за по-малко от месец, а след три тя вече беше бременна. София, дъщеря им, се роди в края на 1950. В онези дни живееха под наем в хубава къща в Източен Холоуман, в италианския квартал, защото той си мислеше, че като заобиколи Сандра с многобройните си роднини, тя няма да се чувства толкова самотна, когато му се налага да работи до късно. Но тя бе фермерска дъщеря от Монтана и нито разбираше, нито харесваше начина, по който се живееше в Източен Холоуман. Когато майката на Кармайн се отбиваше да я види, Сандра си мислеше, че идва да я проверява, а като допълнение смяташе всички гостувания и покани от семейството и приятелите му за доказателство, че й нямат доверие.

Всъщност не се караха, нямаше дори недоволство. Детето беше копие на майка си, и радваше всички. Никой по-добре от италианците не знае, че ангелите са русокоси.

Кармайн чакаше реда си за безплатни билети за бродуейска пиеса, гостуваща в театър „Шуман“. В края на 1951, когато София беше на една годинка, му дойде редът. Ставаше въпрос за важна пиеса, получила бурно одобрение след гастроли в Бостън и Филаделфия, затова всички важни клечки от Ню Йорк щяха да я гледат. Сандра беше безумно щастлива, извади най-официалната си рокля без презрамки от цикламена коприна, която й стоеше като втора кожа до коленете, а надолу се разкрояваше. Облече бяло палто от норки, за да й е топло в студената зима. Изглади официалния костюм на Кармайн, ризата му с жабото и пояса и му купи гардения за бутониерата. О, колко беше развълнувана! Като дете, което отива в Дисниленд.

Но изникна някакъв случай и той нямаше как да отиде. Сега, като се връщаше назад, се радваше, че не е видял лицето й, когато е научила. Обади й се по телефона. Извинявай, скъпа, тази нощ трябва да работя. Сандра отиде на представлението съвсем сама в цикламената копринена рокля без презрамки и бялото палто от норки. Тогава той нямаше нищо против. Но не му каза, че във фоайето на „Шуман“ е срещнала филмовия продуцент Майрън Мендел Манделбаум и че той е окупирал мястото на Кармайн, въпреки че имал запазена ложа близо до сцената.

Седмица по-късно Кармайн се прибра и откри, че Сандра и София ги няма. На камината имаше кратка бележка, в която Сандра му казваше, че е се е влюбила в Майрън и е хванала влака за Рино. Майрън вече беше разведен и нямаше търпение да се ожени за нея. А София бе черешката на сватбената торта, тъй като Майрън не можеше да има деца.

Беше като гръм от ясно небе за Кармайн, който не беше забелязал колко нещастна е жена му. Не направи нищо от онова, което правеха лошите съпрузи. Не се опита да отвлече детето, да набие Майрън Мендел Манделбаум, да се пропие или да спре да дава всичко от себе си в работата. Не че не го насърчаваха, разгневеното му семейство би свършило с удоволствие първите две неща вместо него и не разбираше защо не им позволява. Просто си призна, че връзката им е била повърхностна и се е основавала само на физическо привличане и нищо друго. Сандра искаше блясък, шик, бурен живот, които той не можеше да й предложи. Заплатата му беше добра, но не тънеше в разкош, а и беше прекалено влюбен в работата си, за да обсипва непрекъснато с внимание жена си. Реши, че в много отношения Сандра и София ще се чувстват по-добре в Калифорния. Но как го заболя! За тази болка не призна на никого, дори на Патрик — макар че той се досети, — а я погреба дълбоко и се опита да забрави.

Всеки август ходеше до Лос Анджелис да вижда София, защото много обичаше дъщеря си. Но по време на тазгодишното посещение разбра, че Сандра всеки ден ходи с лимузината до лъскаво училище, в което сред отегчените от богатството си възпитаници алкохолът, марихуаната, кокаинът и ЛСД се намираха по-лесно от бонбонки. Горката Сандра, бурният нощен холивудски живот я бе превърнал в наркоманка. А Майрън се опитваше да създаде нормална атмосфера около детето, колкото и да беше повърхностен. За щастие София бе наследила любопитството на баща си, беше умна и помъдряла, докато гледа как майка й пропада. Три седмици Кармайн и Майрън убеждаваха София, че ако не стои далеч от наркотиците и алкохола и не завърши образованието си, ще свърши като Сандра. С годините Кармайн започна да харесва втория съпруг на Сандра, дори нещо повече. Това последно посещение беше скрепило връзката им, а причината за това беше София.

— Трябва пак да се ожениш, Кармайн — му бе казал Майрън. — И да заведеш момиченцето в по-здравословна атмосфера от тази. Ще ми липсва много, но я обичам достатъчно, за да знам, че далеч оттук ще й е по-добре.

След Сандра Кармайн се бе заклел никога повече да не се жени и досега спазваше това обещание. За сексуално удовлетворение си имаше Антония, далечна братовчедка, вдовица от Лайм. Тя му се бе отдала с много нежност и любов.

— Можем да си доставяме удоволствие, без да си усложняваме живота — каза му тя. — Нямаш нужда от женски номерца, каквито ти правеше Сандра, а за мен друг като Конуей никога няма да има. Затова, когато имаш нужда или аз имам нужда, ще си звъним.

Прекрасна уговорка, която продължаваше вече шест години.

Патрик влезе в „Малволио“ точно когато Кармайн довършваше оризовия си пудинг, пухкава, вкусна и сладка смес, поръсена обилно с индийско орехче и канела.

— Как мина с господин Алварес? — попита Кармайн.

Потръпна и лицето му се изкриви.

— Ужасно. Знаеше защо не можем да му покажем нищо друго, освен бенката, но молеше и молеше, толкова много плака, че едвам аз сдържах сълзите си. Свещеникът и двете монахини бяха като манна небесна. Те го изнесоха полужив.

— Пий едно уиски, аз черпя.

— Точно това се надявах да кажеш.

Кармайн поръча две двойни ирландски уискита на сервитьорката, която го сваляше, и не каза и дума, докато Патрик не изпи половината питие и цветът не започна да се връща на лицето му.

— Знаеш не по-зле от мен, че работата ни прави по-твърди — каза Патрик, въртейки чашата в ръка. — Но през повечето време престъпленията са само гадни и жертвите, колкото и да ми е мъчно за тях, не ме преследват в сънищата. Но не и това! Такава жестокост към такова невинно дете. Смъртта на Мерседес ще съкруши семейството й напълно.

— По-лошо е, отколкото си мислиш, Патси. — Кармайн се огледа бързо, за да е сигурен, че никой няма да го чуе. След това му каза за останалите четири момичета.

— Значи е сериен убиец?

— Залагам си главата, че е така.

— И се цели в тези членове на обществото, които най-малко го заслужават. Хора, които не създават никому проблеми, не струват пари на държавата, нито досаждат с обаждания за лаещи кучета като съседите ми или пък като гадните копелета от данъчното. Това са хора, които моят ирландски баща би нарекъл „солта на земята“ — заключи Патрик и гаврътна питието си наведнъж.

— Съгласен съм с теб, освен за едно. Засега всичките са със смесена кръв и както много добре знаеш, за някои това вече е престъпление. Въпреки че отдавна живеят в Кънетикът, произходът им е карибски. Дори Рейчъл Симпсън от Бриджпорт има корени на остров Барбадос. Така че започва да прилича на расова вендета.

Празната чаша се стовари със силен трясък на масата и Патрик се измъкна от сепарето.

— Прибирам се, Кармайн. Ако не го направя, ще се заседя тук и ще продължа да пия.

Кармайн не остана много след братовчед си. Плати, даде два долара бакшиш на сервитьорката заради доброто старо време със Сандра и измина няколкото крачки до дома си, намиращ се осем етажа под луксозния апартамент на доктор Хидеки Сатсума в „Натмег Иншурънс“.

Глава 3

Петък, 8 октомври 1965 г.

В петък „Холоуман Поуст“ и всички вестници на Кънетикът бяха пълни с информации за убийството на Мерседес Алварес и изчезването на Верина Гаскон, за която също се предполагаше, че е мъртва. Но никой репортер не беше надушил, че става въпрос за сериен убиец и изнасилвач на добре гледани, защитени тийнейджърки, нито че карибският им произход вероятно е от значение.

На бюрото на Кармайн имаше бележка, че Отис Грийн е излязъл от болницата, у дома си е и няма търпение да го види. Друго съобщение го уведомяваше, че и Патрик иска да го види. Ейб беше в Бриджпорт и разпитваше за Рейчъл Симпсън, а Кори получи двойната задача да проучи нещата за Нина Гомес в Хартфорд и Ванеса Оливаро в Ню Бритън. Тъй като и Гватемала имаше бряг на Карибско море, акцентът падаше върху карибския произход.

Патрик се намираше само на едно пътуване с асансьор и Кармайн отиде първо при него. Беше в кабинета си, а бюрото му бе заринато от кафяви хартиени торби.

— Знам, че си виждал много пъти такива торби, но не знаеш за тях толкова, колкото знам аз — каза Патрик и изчака братовчед му да си налее топло кафе от кафеварката.

— Разкажи ми тогава — подкани го Кармайн и седна.

— Както виждаш, те наистина са във всякакви форми и от всякакви размери. — Патрик вдигна една 30 на 15 сантиметра. — В тази се побират шестстотин грама, тази по-голямата събира четири плъха от по двеста и петдесет грама. Учените обаче използват плъхове, които са по-едри, но тъй като растат през целия си живот, могат да стигнат размерите на котка, дори на малък териер. Само че никой в „Хъг“ не използва толкова големи плъхове. — Той вдигна торба с размери 60 на 45 сантиметра. — По причини, които ми убягват, всички котки в „Хъг“ са едри и мъжки, плъховете също са мъжки. И маймуните. Това е торба за котки. Първата ми работа тази сутрин беше да отида в „Хъг“ и успях да си разменя няколко думи с госпожица Дюпре. — Кармайн беше сигурен, че е съвсем точен, като казва, че са си разменили няколко думи. — Тя се занимава с всички покупки и доставки. Торбите са специално направени от фирма в Орегон. Състоят се от два пласта много здрава кафява хартия, разделени от тримилиметров слой от претопена захарна тръстика. Ще видиш, че на външната им страна има два пластмасови диска. Прегъваш два пъти горната част и двата диска застават един до друг. Телта на горния диск се усуква на осморка около долния и торбата вече не може да се отвори. По същия начин, по който се затваря вътрешнофирмената поща, само че при нея вместо тел има връв. Животинският труп може да остане вътре, без да се разтече до седемдесет и два часа, но не ги държат толкова дълго в торбите. Ако някое животно умре през уикенда, намират го най-рано в понеделник, освен ако някой от изследователите не работи и в почивните дни. Тогава би сложил трупа в торба и би я оставил в някой от фризерите на неговия етаж. Асистентът му я занася в понеделник сутринта долу в отделението за животни, което значи, че няма да влезе в инсинератора по-рано от вторник сутринта.

Кармайн вдигна торбата към носа си и започна съсредоточено да я души.

— Забелязвам, че са дезодорирани.

— Правилно, както би казала госпожица Дюпре. Ама че надменна кучка!

— Това е прекалено! — извика професорът на Кармайн, когато двамата се срещнаха във фоайето на „Хъг“. — Прочетохте ли какво е написал някакъв противник на вивисекцията в „Холоуман Поуст“? Че ние учените медици сме чисти садисти! Вие сте виновен, че са раздухали навсякъде за убийството!

Кармайн обикновено си владееше нервите, но това беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Като се има предвид — каза язвително, — че съм в „Хъг“, само защото известен брой невинни млади момичета са страдали така, както нито едно животно никога не е страдало в „Хъг“, ще направите най-добре, ако съсредоточите вниманието си върху изнасилването и убийството, а не върху противниците на вивисекцията, господине! Какви са ви приоритетите, по дяволите?

Смит се олюля.

— Известен брой? Искате да кажете, че е не е само едно?

„Успокой се, Кармайн, не позволявай на този интровертен стерилен красавец да те извади от релси.“

— Да, точно това имам предвид — известен брой! Имам предвид, че са повече от едно момиче, много повече! Но искам вие да имате предвид, професоре, че информацията е строго поверителна. Крайно време е да погледнете на това сериозно, защото вашият изолиран инцидент е всичко друго, но не и изолиран. Чухте ли ме? Много са!

— Сигурно грешите!

— Не, не греша — изръмжа Кармайн. — Осъзнайте се! Противниците на вивисекцията са най-малкият ви проблем, затова престанете да ми хленчите!

В Холоу имаше трифамилни къщи в много по-окаяно състояние от тази на Отис. Около Петнайсета улица, където живееше Мохамед ел Неср и се помещаваше щабквартирата на неговата Черна бригада, къщите бяха изтърбушени, прозорците им заковани с шперплат, а вътре имаше само матраци. Тук, на Единайсета улица, мизерията се виждаше отдалече, олющени стени, счупени прозорци, все доказателства, че отсъстващите собственици не даваха пукната пара за поддръжката, но когато все още разгневеният Кармайн се качи по стълбите към апартамента на семейство Грийн на втория етаж, намери точно това, което очакваше: чисти стаи, хубави, специално ушити пердета и покривала за мебелите, лъснати подове с килими върху тях.

Отис лежеше на дивана. Беше на около петдесет и пет години, в сравнително добра форма, но с доста отпусната кожа, която показваше, че преди време е тежал поне двайсет килограма повече. Жена му Селест се навърташе непрекъснато наоколо. Беше по-млада от Отис, облечена ярко, но елегантно, и Кармайн си обясни крещящите й дрехи чак когато каза, че е от Луизиана. Френското влияние. Трети човек влезе в стаята и я запълни съвсем. Беше млад и много черен, също толкова маниерен колкото Селест, макар че нито беше толкова красив, нито толкова ярко облечен като нея. Представиха го като Уесли ле Клерк, племенник на Селест, който живеел със семейство Грийн.

Нито съпругата, нито племенникът имаха намерение да излязат, но на Кармайн не му се наложи да се възползва от властта си. Отис употреби своята.

— Излезте и ни оставете насаме — каза той кратко.

И двамата веднага излязоха, като преди това Селест предупреди Кармайн какво може да му се случи, ако разстрои съпруга й.

— Семейство ви е много вярно — каза Кармайн, докато сядаше на голяма табуретка от прозрачна пластмаса с нарисувани червени рози.

— Жена ми е много вярна — каза Отис, след като изсумтя. — Това хлапе е истинска напаст. Иска да стане член на Черната бригада, казва, че открил пророка Мохамед и иска да се казва Али нещо си. Рови се в миналото, сигурно корените му говорят, като при всички потомци на роби, но доколкото знам семейство ле Клерк са от тази част на Африка, където се кланят на Кинг Конг, не на Аллах. Аз съм старомоден човек, лейтенант, не се опитвам да се правя на нещо, което не съм. Ходя в баптистката църква, а Селест — в католическата. Бях чернокож в армията на белите, но ако германците и японците бяха спечелили, щях да съм много по-зле, така виждам аз нещата. Имам малко пари в банката и когато се пенсионирам, ще се върна в Джорджия да си направя ферма. Дотук ми е дошло — и той сложи ръка до гърлото си — от зимите в Кънетикът. Но не затова исках да говоря с вас.

— Защо сте искали да ме видите, господин Грийн?

— Отис. За да си излея душата. Колко души знаят какво съм намерил в хладилника?

— Малко и се опитваме така и да си остане.

— Малко момиче беше, нали?

— Не. Не е дете поне. Знаем, че е от доминиканско семейство и че е на шестнайсет години.

— Значи е черна, не бяла.

— Предпочитам да кажа, че не е нито едното, нито другото, Отис. Има смесена кръв.

— Това е ужасен грях, лейтенант!

— Да, така е.

Кармайн млъкна, докато Отис си мърмореше нещо под носа, остави го да се успокои и постави въпроса за торбите.

— Има ли някакъв ред за използване на различните видове и размери торби, Отис?

— Предполагам, че да — каза Отис след известен размисъл. — Искам да кажа, че знам кога госпожа Либман прави децеребрация, защото тогава има четири до шест котешки торби. Иначе обикновено торбите са за плъхове. Ако умре макак, както си мислехме, че се е случило с Джими, тогава се ползва наистина голям чувал, но аз винаги знам какво има в него, защото тогава Сесил си изплаква очите.

— Значи когато има от четири до шест котешки торби в хладилника, ти разбираш, че госпожа Либман е правила децеребрация.

— Точно така, лейтенант.

— Можеш ли да си спомниш преди да е имало от четири до шест котешки торби, с които госпожа Либман да не е имала нищо общо?

Отис изглеждаше изненадан и се опита да седне на дивана.

— Искате жена ви да влезе в затвора за моето убийство ли, Отис? Лягай веднага долу, човече!

— Преди около шест месеца. Шест котешки торби, когато госпожа Либман беше в отпуск. Помня, че се чудех кой я замества, но тогава ме повикаха, затова само хвърлих торбите в кофата и я закарах към инсинератора.

Кармайн стана.

— Много ми помогна. Благодаря ти, Отис.

Гостът още не бе излязъл през пътната врата, когато Селест и Уесли се върнаха.

— Добре ли си? — попита Селест.

— По-добре, отколкото бях преди той да дойде — беше категоричен Отис.

— От каква раса е трупът? — попита Уесли. — Ченгето каза ли?

— Не е бяла, но не е и черна.

— Мулатка?

— Не каза това. Това е луизианска дума, Уес.

— Мулатите са черни, а не бели — отвърна Уесли доволен.

— Не прави от мухата слон! — извика Отис.

— Трябва да се видя с Мохамед — беше отговорът на Уесли. Закопча ципа на черното си яке от изкуствена кожа с нарисуван на гърба бял юмрук.

— Няма да ходиш при Мохамед, момче, а ще ходиш да работиш! Нямаш право на социални помощи и аз няма повече да те храня! — сопна му се Селест. — Хайде, тръгвай!

С въздишка Уесли свали своя пропуск за главната квартира на Мохамед ел Неср на Петнайсета улица № 18, облече шушляково яке с подплата, качи се в разбитата си кола Де Сото от 1953 и отиде във фирмата за хирургически инструменти „Парсънс“. Където, ако си беше направил труда да попита, а той не го направи, щеше да разбере, че умението му да майстори екартьори можеше да му помогне да излезе от положението си на безработен и да получи постоянна работа.

Денят за Кармайн беше депресиращ и тежък. Досиетата на изчезнали, отговарящи на описанието на Мерседес, бяха започнали да пристигат на бюрото му. Още шест, ако трябваше да бъде точен. По една на всеки два месеца през цялата 1964 година. Уотърбъри, Холоуман, Мидълтаун, Данбъри, Мериден и Торингтън. Единственото място, където беше повторил за почти две години, беше Норуолк. Всичките момичета бяха на шестнайсет години, със смесена кръв и с карибски произход, но никога от семейство на нови имигранти. Пуерто Рико, Ямайка, Бахамите, Тринидад, Мартиника, Куба. Сто петдесет и пет сантиметра, невероятно красиви, с развити женствени тела, много строго възпитавани. Всички нови попълнения на бюрото му бяха католички, макар че не всички бяха посещавали католически училища. Никоя не бе имала приятел, всичките бяха пълни отличнички и обичани от съучениците си. И което бе по-важно, никоя не бе споделяла с приятел или член на семейството, че има ново гадже или нов познат, или че се е захванала с нова доброволна работа.

В три следобед се качи сам във форда и пое по магистрала И–95 към Норуолк, където лейтенант Джо Браун му бе уредил среща със семейство Алварес. И бързо добави, че няма да може и той да дойде. Кармайн знаеше защо. Джо не можеше да понесе още една среща със семейството на убитото момиче. Къщата беше трифамилна, собственост на Хосе Алварес. Той живееше в апартамента на най-долния етаж с жена си и децата, а другите два етажа даваше под наем. Точно така искаха да живеят всички работещи хора: на практика не плащаха наем, средният апартамент плащаше ипотеката и комуналните разходи, а най-горният добавяше бели пари за ремонти и за черни дни. Тъй като живееха на най-долния етаж, ползваха задния двор, половината от четириместния гараж и мазето. А и когато хазяинът живее в същата сграда до квартирантите, може да ги държи под око.

Като всички съседни къщи и тази беше боядисана в тъмносиво, имаше двойни прозорци, чиито външни крила през лятото се заменяха с мрежи срещу комари, предна веранда, от която се излизаше директно на тротоара, и голям заден двор, заграден с висока телена ограда. Гаражът беше в дъното му в края на алея, която минаваше покрай едната страна на къщата. Когато Кармайн застана на улицата с дъбовете, чу лай на голямо куче. Никой нямаше шанс да проникне през задната веранда, пред която пазеше песът.

Свещеникът отвори пътната врата, зад която имаше отделен вход към двата апартамента горе. Кармайн се усмихна на отчето и сви рамене в палтото си.

— Съжалявам, че се налага, отче — каза. — Казвам се Кармайн Делмонико. Дали да се представя като лейтенант, или просто като Кармайн?

Свещеникът отговори след известен размисъл:

— По-добре като лейтенант според мен. Аз съм Барт Тезориеро.

— Налага ли се да говорите испански в енорията си?

Отец Тезориеро отвори вътрешната врата.

— Не, макар че имам доста испаноговорещи енориаши. Това е стар квартал, всички са тук отдавна. В никакъв случай не е гето.

Всекидневната на първия етаж беше доста просторна и пълна с хора, потънали в мълчание. Тъй като бе от латински произход, Кармайн знаеше, че отвсякъде са заприиждали роднини, за да бъдат със семейство Алварес в този тежък момент. Знаеше как да подходи към големия род, но не се наложи. Свещеникът заведе всички, освен потърпевшото семейство в кухнята, помагаше му възрастна жена с невръстно дете на ръце, вероятно бабата.

Така в стаята останаха Хосе Алварес, жена му Кончита, най-големият им син Луис и трите дъщери Мария, Долорес и Тереза. Отец Тезориеро настани Кармайн в най-хубавото кресло и седна между съпруга и съпругата.

Къщата беше пълна с дантелени покривчици, под завесите от изкуствен плюш имаше дантелени перденца, мебелите бяха доста вехти, а подовете покрити с теракота и дебели вълнени килими. По стените висяха репродукции на „Тайната вечеря“, „Свещеното сърце на Исус“, „Дева Мария с младенеца“ и много снимки на семейството в рамки. Навсякъде имаше вази с цветя, а на всеки букет — картичка. Ароматът на фрезиите и нарцисите беше толкова тежък, че на Кармайн му се стори, че се задушава. Откъде ги намираха продавачите на цветя по това време на годината? В средата на полицата над камината бе поставена снимка на Мерседес в сребърна рамка, а пред нея гореше свещ в червен стъклен свещник.

Първото нещо, което Кармайн направи, когато влезе в опечалената къща, беше да си представи как е изглеждало тъжното семейство преди трагедията. Почти невъзможна задача. Но сигурно костната им структура си е била същата. Всичките бяха поразително красиви с онзи прекрасен цвят на кожата „мляко с кафе“. Малко негърска кръв, малко от карибските индианци, много испанска. Родителите бяха към четиридесетте, но изглеждаха десет години по-възрастни, седнали като платнени чучела в зловещия си малък свят. Никой от двамата не го забелязваше.

— Луис, нали? — попита той момчето с подути и зачервени от сълзи очи.

— Да.

— На колко си години?

— Четиринайсет.

— А сестрите ти? Те на колко години са?

— Мария е на дванайсет, Долорес на десет, а Тереза на осем.

— А малкото ти братче?

— Франсиско е на три.

Момчето пак се разплака, ронеше онези печални и безнадеждни сълзи, които потичат чак когато вече си си изплакал очите. Сестрите му вдигнаха за миг лица от подгизналите си носни кърпички, малките им кокалести коленца бяха стиснати едно в друго под подгъвите на карираните плисирани поли като две черепчета от слонова кост. Хълцаха непрекъснато и се тресяха от мъка, ужасният шок се превръщаше в изтощение след дългите дни на тревоги и след новината, че Мерседес е мъртва и нарязана на парчета. Никой, разбира се, не искаше те да научат, но някак си го бяха разбрали.

— Луис, би ли отвел сестрите си в кухнята и би ли се върнал после за минутка?

Видя, че бащата най-накрая фокусира лицето му и го погледна с объркване и почуда.

— Господин Алварес, дали да не го отложим за след няколко дни? — попита внимателно Кармайн.

— Не — прошепна бащата със сухи очи. — Ще се справим.

— Вие да, но аз дали ще мога?

Луис се върна. И неговите очи вече бяха сухи.

— Ще ти задам пак същите въпроси, които знам, че вече са ти задавали милион пъти, Луис. Но понякога спомените имат способността да се погребват надълбоко и да изскачат без причина, затова ще те питам пак същото. Разбрах, че с Мерседес сте ходили в различни училища, но ми казаха, че сте били много близки. Красиви момичета като Мерседес бързо се забелязват, това е нормално. Дали някога се е оплаквала от прекалено внимание? Че някой я следи? Че някой я следва с кола или я дебне от отсрещния тротоар?

— Не, лейтенант, честно. Момчетата й подсвиркваха, но тя не им обръщаше внимание.

— Ами когато работеше както доброволка в болницата миналото лято?

— Само за пациентите ми разказваше и колко били добри сестрите към нея. Пускаха я в родилното. На нея много й харесваше там.

Всеки миг щеше пак да се разплаче. Време беше да спре. Кармайн се усмихна и кимна към кухнята.

— Извинявам се — каза на господин Алварес, когато момчето излезе.

— Напълно сме наясно, че работата ви е да питате, лейтенант.

— Мерседес споделяше ли? Обсъждаше ли живота си с майка си, или с вас?

— Непрекъснато споделяше и с двама ни. Харесваше живота си, обичаше да говори за него. — Силен спазъм стегна гърлото му и се наложи да стисне дръжката на креслото, за да го потисне. Очите му, взрени в Кармайн, бяха като хипнотизирани от болката, а майката сякаш надничаше в дълбините на ада. — Казаха ни какво й е било причинено, лейтенант, но това направо не е за вярване. Казаха ни и че вие водите разследването за Мерседес и знаете повече от полицаите в Норуолк. — Гласът му затрепери от вълнение. — Моля ви, умолявам ви, кажете ми! Тя… моето момиченце страдало ли е?

Кармайн преглътна, погледът на тези очи го пробождаше като шиш.

— Само Бог знае отговора, но аз мисля, че Бог не би могъл да бъде толкова жесток. Такова убийство не се извършва задължително, за да се гледа как жертвата страда. Мъжът може да е упоил Мерседес и тя да не е усетила нищо. Но в едно можете да сте сигурен: Бог не е искал тя да страда. Щом вярвате в Бог, тогава трябва да повярвате, че не е страдала.

Бог да ми прости лъжата, но как бих могъл да кажа на този съсипан баща истината? Умът му е помътен, духът му е мъртъв, шестнайсет години любов, грижи, радости и малки огорчения бяха се изпарили през комина на инсинератора. Защо да му казвам истинското си мнение за Бог и да направя загубата му още по-тежка? Той трябваше да събере парчетата и да продължи напред. Имаше още пет деца, които се нуждаеха от него, и жена, чието сърце не беше просто разбито, а смазано.

— Благодаря ви — промълви внезапно госпожа Алварес.

— Благодаря ви, че ме приехте — отвърна Кармайн.

— Вие много ги утешихте — каза отец Тезориеро, докато вървяха към пътната врата. — Но Мерседес е страдала, нали?

— Според мен повече, отколкото можем да си представим. Трудно е с моята професия да се вярва в Бог, отче.

На улицата се бяха появили двама журналисти, единият с микрофон, другият с бележник. Когато Кармайн излезе, те се затичаха след него, но бяха грубо отблъснати.

— Вървете на майната си, лешояди! — изръмжа той, качи се във форда и бързо изчезна.

След няколко пресечки, когато вече нямаше никакви репортери по петите му, той спря до тротоара и се остави на чувствата да го завладеят. Дали е страдала? Да, да, да, страдала е! Страдала е ужасно и той се е погрижил през цялото време да е в съзнание. Сигурно последното нещо, което е видяла, е било как собствената й кръв изтича в канализацията, но семейството й никога не трябва да научава това. Аз не само не вярвам в Бога. Аз вярвам, че светът се управлява от Дявола. Вярвам, че Дяволът е безкрайно по-силен от Бог. И че воините на доброто, ако не и Бог, губят войната.

Глава 4

Понеделник, 11 октомври 1965 г.

Денят на Колумб не беше официален празник и нямаше никакви пречки пред борда на Центъра за неврологични изследвания „Хъглингс Джаксън“ да се събере в единайсет преди обед в конферентната зала на четвъртия етаж. Въпреки че не беше поканен, Кармайн нямаше никакво намерение да изпуска събитието. Дойде по-рано, занесе фина порцеланова чаша до кафеварката в залата, взе си и две понички с желе от изящния порцеланов поднос и имаше наглостта да седне на стол в далечния край на масата, който обърна към прозореца.

Поведението му беше изключително нахално според госпожица Дездемона Дюпре, която влезе с бързи стъпки и го завари да се радва на приготвените за борда благини.

— Да знаете, че имате късмет — беше отговорът на Кармайн. — Ако архитектите на болницата на Холоуман не бяха решили да сложат паркинга пред сградата, нямаше да имате никаква гледка от прозореца. А сега можете да видите Лонг Айлънд. Прекрасен ден, нали? Най-прекрасната част на есента. И въпреки, че ми липсват листата на брястовете, не мога да спра да се дивя на красотата на кленовете. Листата им сякаш създават нови нюанси в топлия край на спектъра.

— Нямах представа, че имате речник и познания да се изразявате така! — каза тя иронично, но очите й останаха леденостудени. — Седите на стола на председателя на борда, черпите се с кафе и закуски, на които нямате право! Много ви моля да си съберете нещата и да излезете!

Точно в този миг влезе професорът, видя лейтенант Делмонико и въздъхна дълбоко.

— О, боже, бях ви забравил — каза той на Кармайн.

— Независимо дали ви харесва, или не, професоре, аз трябва да остана.

Ректорът на Университета „Чъб“ Мосън Макинтош влезе, преди професорът да успее да отговори, усмихна се на Кармайн и се здрависа радушно с него.

— Кармайн! Трябваше да се досетя, че Силвестри ще даде този случай на теб — каза М.М., както му викаха всички. — Много се радвам. Ела, седни до мен. И не си разваляй вкуса с поничките — прошепна му заговорнически. — Опитай щрудела.

Госпожица Дездемона Дюпре показа потиснатия си гняв с тихо сумтене, излезе от стаята и се присъедини към декана Даулинг и професора от неговия факултет Франк Уотсън. Авторът на „Хъг“ и хъгърите.

М.М., когото Кармайн познаваше от няколко твърде неудобни и деликатни вътрешни случая в „Чъб“, изглеждаше по-внушително дори от президента на Съединените щати. М.М. беше висок, стилно облечен, с добра фигура, красивото му лице бе увенчано с буйна коса, чийто някогашен кестеняв цвят сега бе избледнял до прекрасен рижав нюанс. Американски аристократ до мозъка на костите си. Въпреки височината си Линдън Бейнс Джонсън винаги бледнееше и изглеждаше незначителен до М.М, а се случваше двамата да застават един до друг. Но личности с благородното потекло на М.М. предпочитаха да управляват някой от големите университети вместо недисциплинирана сбирщина като Конгреса.

Декан Уилбър Даулинг приличаше досущ на психиатър, какъвто си и беше. Облечен бе в безразборна комбинация от туид, трикотаж и розова папионка на точки. Кестенявата му брада беше като храст, който компенсираше липсата на окосмяване по голата като яйце глава. Гледаше света през бифокални очила с рогови рамки.

Всеки път, когато Кармайн виждаше Франк Уотсън, го оприличаваше на Борис от „Приключенията на Роки и Булуинкъл“. Уотсън се обличаше в черно, лицето му беше издължено и изпито, на горната му устна имаше тънък мустак. Лъскавата черна коса и неслизащото от лицето му подигравателно изражение завършваха приликата с Борис. Да, Франк Уотсън изглеждаше като човек, който редовно си пийва сярна киселина. Но какво правеше при борда на „Хъг“?

Не беше негов член. Уотсън довърши разговора си с декана и се изниза с въображаемо махване на черната мантия, която не носеше. „Интересен човек — помисли си Кармайн. — Ще трябва да си поговоря с него.“

Петимата членове на борда от семейство Парсън влязоха в група и не се опитаха да подлагат на съмнение присъствието на Кармайн, когото М.М. представи възторжено.

— Ако някой може да стигне до дъното на тази афера, това е само Кармайн Делмонико — завърши М.М.

— Тогава предлагам — каза Роджър Парсън младши, докато сядаше на председателското място — да бъдем изцяло на разположение на лейтенант Делмонико. Разбира се, след като той ни каже какво точно се е случило и какво възнамерява да прави в бъдеще.

Роднините от семейство Парсън толкова си приличаха, че някой би могъл да ги вземе за братя или бащи и синове. Дори трийсетгодишната възрастова разлика между тримата най-стари и двамата по-млади нямаше кой знае какво значение. Бяха малко над среден ръст, стройни, с дълги шии, орлови носове, ясно изразени скули, увиснали ъгълчета на устните и редки коси с неустановен кафеникав цвят. Очите им бяха сиво-сини. До тях М.М. изглеждаше царствен като магнат, а семейство Парсън — като академични бедняци. Кармайн бе прекарал част от уикенда си в проучвания за тях и за компаниите им. Уилям Парсън, основателят (и чичо на сегашния председател на борда), започнал бизнес с резервни части, който развивал, докато се разпрострял върху територия, която обхващаше двигатели, турбини, хирургически инструменти, пишещи машини, та чак до артилерията. Банката „Парсън“ се появила в най-подходящия момент, когато империята ставала все по-силна. Уилям Парсън се оженил доста късно. Жена му родила едно дете, Уилям младши, който бил с вродена умствена изостаналост и епилепсия. Синът умрял на седемнайсет години през 1945, майка му го последвала през 1946. Така Уилям Парсън останал сам. Сестра му Юджиния се омъжила, но също имала само едно дете, Ричард Спейт, който сега беше начело на банка „Парсън“ и член на борда на „Хъг“.

Братът на Уилям Парсън, Роджър, от млад си бил пияница. През 1943 изоставил жена си и двете си деца и забягнал в Калифорния със солиден дял от печалбите на компанията. Аферата била потулена, загубите възстановени, а двете момчета на Роджър се оказали лоялни, отдадени и много способни наследници на Уилям. Техните синове били същите, а резултатът от това е, че акциите на „Парсън Продъктс“ от десетилетия бяха сред най-стабилните и се котираха високо. Депресия? Глупости! Хората никога нямаше да спрат да карат коли, които имат нужда от мотори, „Парсън Търбинс“ произвеждаше дизелови турбини и генератори доста преди да се появят реактивните самолети, момичетата все така пишеха на пишещи машини, хирургическите операции се увеличаваха, държавите продължаваха да се плашат с малки, средни и големи пушки, гаубици и минохвъргачки, произведени от „Парсън“.

Интересно развитие претърпял и Роджър, черната овца на семейството. Кармайн откри, че след като изтрезнял в Калифорния, основал своя верига заведения, оженил се за старлетка от киното, живял си доста добре и умрял върху проститутка в съмнителен мотел.

„Хъг“ възниквал заради желанието на Уилям Парсън да направи нещо в памет на мъртвия си син, но създаването му не било лесно. Съвсем естествено от университета „Чъб“ оказали натиск да оглавят и ръководят центъра, но не такова било намерението на Парсън. Искал „Хъг“ да е свързан с „Чъб“, но отказал да им предаде ръководството. Накрая след като получил ужасен ултиматум, университетът се предал. Уилям Парсън им заявил, че ако се наложи, може да асоциира центъра си с някое загубено второкласно и незначително учебно заведение извън щата. А когато възпитаник на „Чъб“ като Уилям Парсън кажел такова нещо, в „Чъб“ нямало как да не се признаят за победени. Не че и „Чъб“ не получил дял от кацата с мед: 25 процента от годишния бюджет се изплаща на университета за правото да са асоциирани с него.

Кармайн знаеше, че бордът се събира на всеки три месеца. Четиримата Парсън и братовчед им Спейт пристигаха от домовете си в Ню Йорк с лимузини и през нощта, след заседанието, отсядаха в луксозни апартаменти в хотел „Кливланд“ срещу театър „Шуман“. Това се налагаше, защото М.М. винаги даваше вечеря в тяхна чест с надеждата, че ще успее да ги убеди да дарят сграда, в която някой ден да се помещава колекцията от произведения на изобразителното изкуство на Уилям Парсън. Това беше една от най-значимите американски колекции и Уилям Парсън я бе завещал на „Чъб“, но датата на предаването й беше оставил да определят наследниците му, които засега не пускаха и най-малкото платно на Леонардо.

Когато професорът посегна, за да включи магнетофона, Кармайн вдигна ръка.

— Извинете, професоре, но тази среща е напълно конфиденциална.

— Но… но… протоколът! Мислех си, че щом госпожица Вилич е изключена от срещата, то тя може да свали протокола от лентата.

— Никакъв протокол — Кармайн беше непоколебим. — Възнамерявам да съм откровен и да ви кажа подробности, което значи, че нищо от казаното от мен, не може да напуска тази стая.

— Ясно — каза рязко Роджър Парсън младши. — Продължете, лейтенант Делмонико.

Когато той спря да говори, беше толкова тихо, че внезапен порив на вятъра навън прозвуча като грохот. Бяха побледнели, треперещи и със зяпнали усти. Никога досега при срещите си с М.М. Кармайн не го бе виждал така развълнуван, но след този разказ, дори косата му бе загубила блясъка си. Може би само декан Даулинг, психиатър, известен с интереса си към вродените психози, разбираше напълно за какво става въпрос.

— Не може да е някой от „Хъг“ — каза Роджър Парсън младши, докато си попиваше устните със салфетка.

— Това предстои да се изясни — отвърна Кармайн. — Нямаме конкретни заподозрени, което означава, че всички служители на „Хъг“ са под подозрение. Освен това не можем да изключим и никого от медицинския факултет.

— Кармайн, наистина ли вярваш, че поне десет от тези изчезнали момичета, са изгорени в инсинератора? — попита М.М.

— Да, вярвам.

— Но не ни представи никакво солидно доказателство.

— Не, не съм. Всички улики са косвени, но съвпадат с това, което знаем — че ако нямахме късмет и Мерседес Алварес щеше да бъде напълно изгорена до миналата сряда.

— Това е потресаващо — прошепна Ричард Спейт.

— Шилер е! — извика Роджър Парсън III. — Той е достатъчно възрастен, бил е нацист. — И се надвеси над професора. — Казах ви да не наемате германци!

Роджър Парсън младши удари рязко по масата.

— Роджър, достатъчно! Доктор Шилер не е достатъчно възрастен, за да е бил нацист и не е работа на този борд да гради хипотези. Настоявам да подкрепим професор Смит, не да го хокаме. — Обърна към Кармайн очи, в които все още се четеше раздразнение от избухването на сина му. — Лейтенант Делмонико, много ви благодаря за откровеността, колкото и тя да ни е неприятна. Съветвам всички ви да бъдете дискретни за подробностите на тази трагедия. Макар че — добави той малко патетично — предполагам, че част от тях ще изтекат към пресата.

— Това е неизбежно, господин Парсън, рано или късно и това ще стане. Разследването се разпростря върху целия щат. С всеки ден посветените в него стават все повече.

— А ФБР? — попита Хенри Парсън Младши.

— Засега не участват. Границата между изчезнал и жертва на отвличане е много тънка, но от никое от семействата на тези момичета не е искан откуп, така че засега разследването се ограничава само в Кънектикът. Бъдете спокойни, ще се консултираме с всички институции, които могат да ни помогнат — увери ги Кармайн.

— Кой ръководи разследването? — попита М.М.

— Поради липса на по-подходящ, господине, засега аз, но това може да се промени. В него, както виждате, са включени много полицейски участъци.

— Искаш ли ти да ръководиш разследването, Кармайн?

— Да, господине.

— Тогава ще се обадя на губернатора — каза М.М., уверен във влиятелността си, а и защо не?

— Ще помогне ли, ако „Парсън Продукт“ предложат голямо възнаграждение? — попита Ричард Спейт. — Половин милион? Милион?

Кармайн зяпна.

— Не, господин Спейт, всичко друго, но не и това! Най-малкото защото ще съсредоточи вниманието на пресата върху „Хъг“, а освен това големите възнаграждения правят работата на полицията още по-трудна. Изведнъж ни се изсипват всички откачалки и маниаци — но не отричам, че възнаграждението може да ни донесе добра следа, шансовете за това са толкова малки, че не си струва да впрегнем целия полицейски ресурс да проверява до изтощение хиляди сигнали за нищо. Ако зациклим обаче, тогава може да предложите награда от 25 хиляди. Повярвайте ми, това е предостатъчно.

— Тогава — каза Роджър Парсън младши и стана за още кафе — предлагам да разпуснем събранието, докато лейтенант Делмонико се сдобие с нови факти. Професор Смит, вие и вашите хора трябва изцяло да съдействате на лейтенанта. — Започна да си налива кафе, но спря озадачен. — Няма кафе! Имам нужда от кафе!

Докато професорът се суетеше да се извинява и да обяснява, че госпожица Вилич обикновено прави кафе към края на срещата, Кармайн включи няколкото кафеварки и захапа парче щрудел. М.М. беше прав. Вкусно.

Преди Кармайн да излезе от кабинета си този следобед, комисар Джон Силвестри се появи с гръм и трясък на вратата му, за да му съобщи, че получил нареждане от столицата на щата Хартфорд за съставянето на специален полицейски отряд, който да работи в Холоуман, тъй като тук били най-добрите лаборатории в Кънетикът. Лейтенант Кармайн Делмонико ставал негов шеф.

— Имаш неограничен бюджет — каза Силвестри и заприлича повече от обикновено на голям черен котарак. — Можеш да поискаш да включиш в екипа си всеки полицай от кой да е участък в щата.

Благодаря ти, М.М., помисли си Кармайн. Имам карт-бланш, но съм готов да си заложа значката, че пресата ще е научила всичко, още преди да съм излязъл от кабинета си. Щом се включеха държавните служители, езиците се развързваха. А що се отнася до губернатора — масовите убийства, особено на примерни граждани, означаваха повече политическа ненавист.

Но на Силвестри каза:

— Лично ще посетя всички полицейски участъци в щата, за да ги осведомя, но засега ще съм доволен, ако специалният отряд продължи да се състои само от мен, Патрик, Ейб и Кори.

Глава 5

Сряда, 20 октомври 1965 г.

Бяха изминали две седмици, откакто откриха Мерседес Алварес в хладилника за мъртви животни в „Хъг“ и медийната буря във вестниците, телевизиите и радиостанциите започна да спада и да се превръща в информационен вакуум. Не беше изтекла и думичка за изгарянето в инсинератора, което учуди специалния отряд. Очевидно натиск от влиятелни хора и политици беше спрял информацията като прекалено деликатна, кошмарна и депресираща. Разбира се, карибският произход бе безмилостно раздухан. Броят на жертвите беше определен на единайсет. Нямаше данни за друг случай преди Росита Есперанца, изчезнала през януари 1964, включително и в другите щати. И разбира се, убиецът получи прозвище: пресата го наричаше Чудовището от Кънетикът.

Съществуването на „Хъг“ вече не се свеждаше до малки триумфи като поведението на калиевите йони при проникването им през клетъчната мембрана или големи победи като случая, в който Юстас получи фокусиран пристъп на темпоралния лоб при електрическа стимулация на улнарния нерв. Сега животът в „Хъг“ беше пълен с напрежение, което се проявяваше в подозрителните погледи, прекъснатите по средата изречения, смущението при смяната на темата, която не излизаше от ума на нито един служител. Имаше едно малко успокоение: ченгетата изглежда се бяха отказали от посещенията в центъра, дори и лейтенант Делмонико, който осем дни кръстосваше всички етажи, вече не идваше.

Появилите се в социалната структура на „Хъг“ пукнатини тръгваха от доктор Кърт Шилер.

— Стой далеч от мен, нацистка подлога! — извика доктор Морис Финч на Шилер, когато дойде да го пита за някаква тъканна проба.

— Може да ме обиждаш — отвърна Шилер задъхан, — но аз няма да си позволя да ти отвърна тук, където съм заобиколен само от евреи!

— Ако имах власт, щях да те депортирам! — изръмжа Финч.

— Не можеш да виниш цяла нация за престъпленията на шепа хора — продължи да настоява Шилер с побледняло лице и стиснати юмруци.

— И кой казва, че не мога? Вие всички сте виновни!

Чарлз Понсонби ги разтърва, хвана Шилер за ръката и го заведе на собствената си територия.

— Не съм направил нищо! Нищо! — извика Шилер. — И откъде сме толкова сигурни, че тялото е нарязано, за да бъде изгорено? Това е клюка, гадна клюка! Нищо не съм направил!

— Скъпи ми Кърт, реакцията на Мори е разбираема — започна да го успокоява Чарлз. — Има братовчеди, които са загинали в пещите на Аушвиц, така че самата мисъл за изгаряне направо го съсипва. Разбирам и него, знам, че не му е лесно, когато изпитва такива емоции. Най-доброто, което можеш да направиш, е да стоиш далеч, докато нещата се уталожат. А те ще се уталожат, всяко чудо за три дни. А ти си напълно прав — това са само клюки. Полицията не ни е казала нищо. Горе главата, Кърт, дръж се мъжки! — Последното беше казано с интонация, която накара Шилер да зарови лице в дланите си и горко да заридае.

— Клюките — каза Понсонби на себе си, като се върна в лабораторията, — са като чесъна. Добър слуга, лош господар.

Финч не беше единственият, който използваше Шилер като боксова круша, за да разтовари стреса. Соня Либман демонстративно се отдръпваше, винаги щом го срещнеше. Хилда Силвърман изведнъж започна да обърква дневниците и статиите му. Марвин, Бети и Ханк губеха пробите му и рисуваха свастики по плъховете, които отиваха в патологията.

Накрая Шилер отиде при професора да му връчи оставката си, но той му я върна.

— Не мога да я приема, Кърт — каза Смит, чиято коса ставаше по-бяла с всеки изминал ден. — Ние сме под полицейско наблюдение, не можем да променяме екипа. Освен това ако напуснеш сега, ще изглежда много подозрително. Стисни зъби и продължавай напред, също като всички нас.

— До гуша ми дойде — каза той на Тамара, след като съсипаният Шилер си отиде. — О, Тамара, защо се случи точно на нас?

— Ако знаех, Боб, щях да се опитам да го предотвратя — отвърна тя, настани го удобно в креслото и му даде да прочете черновата от доклада на доктор Нур Чандра, който интелигентно и в подробности описваше невероятния пристъп на Юстас.

Когато се върна в кабинета си, намери там Дездемона Дюпре, която обаче не чакаше като всички нормални хора. Английската кучка безсрамно ровеше в бюрото на Тамара!

— Да сте виждали ведомостите ми за заплатите, госпожице Вилич?

Ъгълчето на строго поверителния документ се подаваше под черновата на диктуван от професора текст. Тамара се хвърли да прогони Дездемона.

— Да не си посмяла да ми ровиш в нещата, Дюпре!

— Просто се наслаждавах на хаоса, в който работиш — каза провлачено Дездемона. — Нищо чудно, че не можа да се справиш с административната работа. Не би могла да организираш и запой в пивоварна.

— Защо не вървиш на майната си? Едно е сигурно, че си прекалено грозна, за да се намери мъж, който да те чука!

Едва забележимите вежди на Дездемона се вдигнаха нагоре.

— Има и по-лоша съдба от това да умреш в неведение — каза тя с усмивка. — За щастие обаче има мъже, които обичат да катерят връх Еверест. — Погледът й се плъзна по лакираните в червено нокти на Тамара, докато ръцете й ровеха из книжата, за да скрият важния документ. — Любовно писмо? — попита.

— Върви на майната си! Ведомостите ти не са тук!

Дездемона си тръгна все още усмихната. През отворената врата чуваше в далечината звъненето на телефона й.

— Госпожица Дюпре — каза и седна.

— О, добре, радвам се, че сте на работа — каза глас от друг неин кошмар.

— Винаги съм на работа, лейтенант Делмонико — отвърна тя рязко. — На какво дължа честта?

— Какво ще кажете някоя вечер да вечеряте с мен?

Поканата дойде като шок, но Дездемона не направи грешката да сметне това за комплимент. Значи великият екзекутор беше отчаян.

— Зависи — каза тя предпазливо.

— От какво?

— Колко уловки има.

— Е, докато се опитвате да ги преброите, какво ще кажете да ме наричате Кармайн, а аз вас — Дездемона?

— Само приятелите си говорят на малки имена, а аз тълкувам вашата покана повече в светлината на разпита.

— Това означава ли, че мога да ви наричам Дездемона?

— Щом искате.

— Страхотно! Ами тогава — вечеря, Дездемона?

Тя се облегна на стола и затвори очи, спомняйки си внушителната му осанка и добре овладяна сила.

— Добре, вечеря.

— Кога?

— Тази вечер, ако си свободен, Кармайн.

— Страхотно. Каква храна обичате?

— Обикновена стара шанхайска кухня.

— Устройва ме. Ще те взема от вас в седем.

Разбира се, че копелето знаеше домашните адреси на всички!

— Не, благодаря. Предпочитам да се срещнем в заведението. Кое е то?

— „Синият фазан“ на улица „Седар“. Знаеш ли го?

— О, да. Ще се срещнем там в седем.

Той затвори, без повече да се суети, и остави Дездемона да се занимава с молбата на доктор Чарлз Понсонби, който стоеше на вратата. Веднъж да го разкара и ще може да планира срещата, която не бе съблазняване, а по-скоро мач по фехтовка. О, да, малко атаки и парирания с рапирата на думите биха били добре дошли! Как й липсваше тази страна на живота! Тук, в Холоуман, беше като на заточение, пестеше щедрата си заплата в банката, за да може да се махне от огромната чужда страна, да се върне в родината си и да събере парчетата на интересния си личен живот. Парите не бяха всичко, но го разбираш чак когато ги имаш, преди това колкото и вълнуващ да е животът ти, все ти се струва депресиращ. Дездемона искаше да има малък апартамент в Странд-он-дъ-Грийн с изглед към Темза, няколко ангажимента като консултант в частни клиники и целия Лондон на нейно разположение. Признаваше си, че Лондон й е непознат, както някога й беше непознат Холоуман, но Холоуман е изгнание, а Лондон е центърът на вселената. Бяха минали пет години, оставаха й още пет. Тогава щеше да каже сбогом на „Хъг“ и Америка. Щеше да има прекрасни препоръки, за да получи ангажименти като консултант, и тлъста банкова сметка. Това беше всичко, което искаше и за което Америка й беше нужна. Можеш да извадиш една англичанка от Англия, но никога не можеш да извадиш Англия от нея.

Винаги отиваше и се връщаше от работа пеша, беше вид тренировка, която подхождаше на скитащата й душа. Макар че много от колегите й тръпки ги побиваха от Холоу, Дездемона не се чувстваше заплашена, че маршрутът й минава през гетото. Ръстът й, атлетичната й походка, увереното й излъчване и липсата на сладникаво романче в джоба доста я отдалечаваха от образа на жертвата. Освен това след пет години вече познаваше всяко лице, което срещаше и получаваше само приятелски махвания в отговор на нейните поздрави.

Дъбовите листа вече капеха. Дездемона зави по Дванайсета улица, за да повърви още една пряка до „Сикамор“, газеше в купчини от дъбови листа, които общинските камиони още не бяха минали да почистят. А, ето я! Сиамката, която винаги се качваше на стълб, за да я поздрави. Спря се, за да й обърне внимание. Тогава за части от секундата чу зад себе си стъпки. Настръхна и се обърна. О, не и след пет години! Наоколо не се виждаше никой, освен ако не се бе скрил зад близкия дъб. Шумоленето на паднали листа зад нея спря половин секунда след шума от нейните стъпки. По челото й избиха капки пот, но продължи, все едно нищо не се е случило, зави по „Сикамор“ и за своя изненада пробяга останалото разстояние до триетажната си кооперация.

Вършиш глупости, Дездемона Дюпре! Колко тъпо от твоя страна. Беше вятърът, плъх или птичка, някое малко същество, което не можеш да видиш.

Когато изкачи трийсет и двете стъпала до апартамента си на третия етаж, беше се задъхала повече, отколкото обикновено, когато бягаше или се катереше по стълбището. Автоматично погледът й се плъзна към работната й кошница, но тя бе недокосната. Бродерията й беше на мястото си. Елиза Смит бе приготвила любимата вечеря на Боб — печени ребра със салата и топъл хляб. Състоянието на духа му силно я тревожеше. Откакто се разбра за убийството, той все повече се сриваше. Беше станал раздразнителен и критичен към неща, които обикновено дори не забелязваше, често изглеждаше толкова дистанциран, че нито виждаше, нито чуваше каквото и да е около себе си. Отдавна знаеше за тази негова страна, но при наличието на блестящата кариера, хобито в мазето и добрия брак — побърза да добави — не вярваше, че депресията ще успее да вземе връх. Беше се преборил със спомена за Нанси. О, беше тежко, но успя да се съвземе, а какво по-лошо би могло да се случи?

Макар че вестниците и телевизията престанаха да тръбят за Чудовището от Кънетикът, Боби и Сам не разбираха от дума. Всеки ден в училище се наслаждаваха на славата, че баща им е свързан с убийствата, след това се прибираха вкъщи и не разбираха защо не трябва да досаждат с въпроси. Те буквално го разкъсваха на парчета!

— Кой според теб го е направил, татко? — питаше Боби за сетен път.

— Недей, Боби — каза майка му.

— Според мен е Шилер — предположи Сам, докато ръфаше едно ребро. — Обзалагам се, че е бил нацист. Прилича на нацист.

— Млъквай, Сам! Зарежи я тази тема — скара му се Елиза.

— Слушайте какво ви говори майка ви, момчета. Дойде ми до гуша от вас. — Професорът едва бе докоснал чинията си.

Разговорът спря и момчетата се съсредоточиха върху ребрата, хапваха хрупкавия хляб и поглеждаха подканващо баща си.

— О, стига бе, тате, моля те, моля те, кажи ни кой е според теб? — започна закачливо Боби.

— Шилер е убиецът! Шилер е убиецът! — запя Сам. — Achtung! Sieg heil! Ich habe ein tiger in mein tank!

Робърт Мордънт Смит се подпря с две ръце на масата и се изправи, след това посочи празното пространство в голямата стая. Боби преглътна, Сам замрънка, но и двете деца станаха и отидоха там, където бе посочил баща им, и си навиха панталоните до коленете. Смит взе дългата пръчка с разръфан край от мястото й в бюфета, отиде при момчетата и замахна с нея към прасеца на Боби. Винаги удряше първо него, защото Сам толкова се страхуваше, че само като гледаше, наказанието му ставаше двойно. Първият удар остави червена следа, последваха още пет, но Боби не помръдваше и мъжествено мълчеше. Сам вече ревеше. Още шест удара по другия крак на Боби и беше ред на Сам да получи по шест на всеки прасец. Въпреки виковете, го удряше точно толкова силно и злобно, колкото и Боби. Баща му мислеше Сам за страхливец. За момиче.

— Марш в леглото и си мислете за удоволствието да си жив. Не всички имат този късмет, нали знаете? Няма да търпя повече да ме тормозите, ясно ли е?

— Сам може би ще продължи — каза Елиза, когато момчетата излязоха. — Той е само на дванайсет. Но не трябва да търпиш номера от четиринайсетгодишно момче, Боб. Вече е по-висок от теб. Един ден ще се обърне срещу теб.

Вместо да отговори, Смит тръгна към вратата на мазето с ключовете към сложните й ключалки в ръце.

— И няма нужда от това параноично заключване! — извика след него Елиза от трапезарията, когато се скри от погледа й. — Ами ако се случи нещо и ми потрябваш бързо?

— Викай!

— Да бе! — промърмори си тя и отнесе остатъците от вечерята към кухнята. — Няма да ме чуеш от шума. И помни ми думите, Боб Смит, един ден синовете ти ще се обърнат срещу теб.

Акордите на концерта за пиано на Сен-Санс гръмнаха в двете огромни тонколони, закрепени над свода без врата, който водеше към кухнята. Докато Клеър Понсонби чистеше сурови скариди на старата каменна мивка и им вадеше вените, брат й отвори „бавната“ фурна на лятата английска печка с ръце в кухненски ръкавици и извади глинения гювеч. Капакът беше запечатан с тесто, за да се запази и последната капчица безценен сос. Чарлз остави съда върху мраморната плоча на тристагодишния кухненски плот и се зае с досадната задача да разлепи тестената спойка на капака.

— Днес измислих отличен афоризъм — каза той, докато се трудеше над съда. — Клюката е като чесъна — добър слуга, но ужасен господар.

— Много подходящо, като се има предвид менюто ни, но толкова ли са упорити клюките в „Хъг“, Чарлз? В края на краищата никой не знае истината.

— Съгласен съм, че никой не знае дали частите от труповете са отишли в инсинератора, но непрекъснато се правят предположения. — Изкиска се. — Основен обект на клюките е Кърт Шилер, който ми се разциври днес. Този надут тевтонец, този потаен смотаняк — трябваше да си прехапя езика, да не се разсмея.

— Мирише божествено — каза Клеър и се обърна към него усмихната. — Не сме яли говежда яхния не знам откога.

Но първо скаридите в чесново масло — каза Чарлз. — Свърши ли с тях?

— Току-що почистих последната. Идеална музика за идеалната вечеря. Сен-Санс е толкова богат! Аз ли да разтопя маслото, или ти ще го направиш? Чесънът е смачкан и готов за прибавяне. Тиганът е там.

— Аз ще го направя, докато сервираш — каза Чарлз и сложи кубче масло в тигана. Скаридите бяха приготвени за бързо потапяне в мига, в който маслото се стопи и чесънът стане златист. — Лимон! Да не си забравила лимоновия сок?

— Чарлз, ти да не си сляп? Точно до теб е.

Всеки път, когато Клеър заговореше с дрезгавия си глас, голямото куче, подпряло муцуна върху лапите в далечния ъгъл вдигаше глава, удряше по пода с опашка, а рунтавите му светли вежди се повдигаха и се спускаха многозначително по красивото му черно лице, все едно акомпанираха на речта на Клеър.

Умелите ръце на Чарлз се заеха със скаридите, масата беше сложена. Клеър отиде до разбития и зацапан мраморен плот и взе голяма купа с кучешка храна.

— Ето, Биди, любов моя, и за теб има вечеря — каза, докато пресичаше стаята към ъгъла, в който лежеше кучето, за да му остави купата до предните лапи. Биди моментално скочи и започна да поглъща лакомо храната. — Лабрадорската ти кръв те прави ненаситен — ласкаво му се скара Клеър. — Жалко, че примесът ти от немска овчарка не уравновесява нещата. Удоволствията — продължи с мъркащ глас, са много по-приятни, когато се консумират бавно.

— Не мога да съм по-съгласен — каза Чарлз. — Нека вечеряме поне час.

Двамата Понсонби седнаха да се хранят от двете страни на дървената маса. Приятното им занимание бе прекъснато само, когато плочата на грамофона трябваше да се обърне. Тази вечер слушаха Сен-Санс, но утре можеше да е Моцарт или Сати, зависи какво ще е менюто за вечеря. Избирането на правилната музика беше толкова важно, колкото и изборът на правилното вино.

— Предполагам, ще ходиш на изложбата на Бош, Чарлз?

— Нищо не може да ме спре. Нямам търпение да видя оригиналите! Без значение колко добри са репродукциите в албумите, те не могат да се сравняват с оригиналите. Толкова мрачни, толкова пълни със съзнателен или подсъзнателен хумор. Някак си все не успявам да проникна в ума на Бош! Дали е бил шизофреник? Дали е имал полянка с вълшебни гъби? Или пък е бил възпитан така, че да вижда не само този свят, но и следващия? Те са разсъждавали за живота и смъртта, за възмездието и наказанието, и то по различен от нас начин, в това съм сигурен. Неговите демони излъчват задоволство, когато подлагат нещастните си жертви на мъчение. — Изкикоти се. — Искам да кажа, че от никого в ада не се очаква да е щастлив. О, Клеър, Бош е истински гений! Неговата работа, неговата работа…!

— Все това повтаряш — каза тя малко сухо.

Кучето Биди се втурна и положи глава в скута на Клеър. Дългите й тънки ръце подръпваха ритмично ушите му, докато то притвори очи и изръмжа от удоволствие.

— Ще си направим меню по Бош, за да отбележим посещението ти — каза Клеър развеселена. — Гуакамоле с много чили, пиле по пенджабски, шоколадова торта с кокос… Шостакович и Стравински, с малко Мусоргски за цвят… И отлежало шамбертин.

— Като стана въпрос за музика, плочата прескача. Оправи яхнията, ако обичаш — помоли той и се премести в никога неизползваната трапезария.

Клеър се движеше сигурно из кухнята, докато Чарлз, вече седнал в креслото си, я гледаше. Първо извади малките картофчета от глинения гювеч в купа, отцеди ги на мивката, сложи им малко масло отгоре и занесе купата на масата. Раздели яхнията на две половини, които постави в две стари изрисувани порцеланови чинии, а тях нареди между двата комплекта нож и вилица. Накрая остана купата с бланширан зелен фасул. Нито един съд или чиния не се чукнаха едни в други. Клеър Понсонби поставяше всичко точно на мястото му на масата. Кучето усети, че е ненужно в кухнята и отиде да си легне пак на квадратното си килимче, подпряло муцуна върху предните лапи.

— Какво смяташ да правиш утре? — попита Чарлз, когато на мястото на яхнията се появи малка чаша силно еспресо и двамата запалиха по една пурета с прекрасен вкус.

— Ще водя Биди на дълга разходка сутринта. После с Биди ще изслушаме лекцията за елементарните частици в лекционната зала на „Съскинд“. Поръчала съм такси дотам и обратно.

— Няма нужда да поръчваш такси! — разсърди се Чарлз и воднистите му очи блеснаха от гняв. — Тези безчувствени кретени, които карат таксита, трябва да знаят разликата между куче водач и обикновено куче! Кучето водач пикаело в таксито? Глупости!

Тя протегна ръка и безпогрешно намери неговата, без да опипва или да я пропусне.

— Няма проблем да си поръчам — каза тя умиротворително.

Менюто за вечеря в къщата Форбс беше съвсем различно.

Робин Форбс се бе опитала да направи вегетариански кюфтета, които да не се разпадат на трохи в мига, в който бъдат докоснати с нож. Поля ги с тънка струйка боровинков сос, за да ги „освежи малко“, както каза на Адисън.

Той опита резултата недоверчиво и се дръпна ужасен.

— Сладко е! — изквича. — Сладко!

— О, скъпи, съвсем мъничко захар няма да ти предизвика нов инфаркт! — опита се да го успокои, пляскайки нервно с ръце. — Ти си лекарят, аз съм само просто една сестра, старомодна и необразована, но дори сестрите знаят, че захарта е най-доброто гориво! Всичко, което ядеш, ако не се превърне в нова тъкан, се разпада до глюкоза, която се изгаря веднага или се превръща в гликоген. Ти се самоубиваш, като си мъчиш тялото, Адисън! Двайсетгодишните футболни звезди не тренират толкова усърдно като теб.

— Благодаря за лекцията — каза той хапливо, демонстративно остърга боровинковия сос от вегетарианските кюфтета и затрупа чинията си с маруля, домати, краставици, целина и червени чушки. Никакви овкусители, дори оцет.

— Проведох ежеседмичния си разговор с Роберта и Робина тази сутрин — забърбори ведро, ужасена, че може да забележи, че в чинията й има месни кюфтета от деликатесния магазин и че скромната й салата е овкусена с италианска заливка със сметана.

— Взеха ли Роберта в неврохирургията? — Адисън не прояви особен интерес.

Лицето на Робин посърна.

— Не, скъпи, отхвърлили са я, защото била жена.

— И правилно. За неврохирургия се изисква мъжка издръжливост.

Нямаше смисъл да спори с него. Робин смени темата.

— Но пък — изчурулика тя — съпругът на Робина получил голямо повишение. Сега вече могат да купят къщата в Уестчестър, която толкова им харесва.

— Браво на… как му беше името? — отвърна той разсеяно. Беше изцяло погълнат от работата си.

— О, Адисън, той ти е зет! Казва се Калъм Кристи. — Въздъхна и опита пак. — Днес гледах повторение на „Кво вадис“. Боже, как са мъчили бедните християни! Лъвове влачеха човешки ръце, брррр!

— Познавам християнски боклуци, които с удоволствие бих хвърлил на лъвовете. Ограбват те шест дни в седмицата, после отиват на църква в неделя и се споразумяват с Бог. Ха! Горд съм, че заставам зад греховете си, без значение колко са ужасни — каза той през зъби.

Тя се изкикоти.

— О, Адисън, честно, говориш глупости!

Салатата беше изядена. Адисън Форбс остави ножа и вилицата и се зачуди за хиляден път защо се бе оженил за празноглава медицинска сестра, която не бе успяла да завърши медицинския факултет. Макар че знаеше отговора, просто не смееше да си го признае. Тогава нямаше пари, за да продължи следването, тя беше луда по него, а сестринската й заплата стигаше. Естествено бе планирал да нямат деца, докато не приключи стажа си като специализант, но глупачката забременя, преди той да завърши. И ето го сега, бореше се за специалност и имаше две дъщери, които тя бе настояла да кръстят Роберта и Робина. Въпреки липсата на Y-хромозома, Роберта бе наследила неговата дарба за медицина, а празноглавата Робина имаше успех като модел през тийнейджърските си години, после се омъжи за преуспяващ брокер. Неприязънта към жена му не намаля с годините. По-скоро порасна до степен, че вече едва я понасяше и от време на време си мечтаеше да я убие.

— Най-добре за теб, Робин — каза той, докато ставаше от масата — ще е да се запишеш в някой курс в държавния колеж в Западен Холоуман, вместо само да кълвеш пуканки в киното. Или да се запишеш на грънчарство, което са ми казвали, че е любимото занимание на жените на средна възраст без таланти. Може да ходиш на опреснителни сестрински курсове, зле си с математиката, знаеш. Дъщерите ни напуснаха сигурната майчина река, за да живеят в океана, а твоята река се превърна в застоял гьол.

Вечерята винаги свършваше по един и същ начин. Адисън се изкачваше по витата стълба към заключената си кула, а Робин крещеше след него.

— По-скоро ще умра, отколкото да чистя убежището ти с прахосмукачка, остави вратата отворена, за бога!

— Много си любопитна, скъпа — долетя гласът му отдалеч. — Не, благодаря.

Робин избърса очите си със салфетка, разбърка салатата си със сметана и поля обилно месните си кюфтета с боровинков сос. След това скочи, отиде до хладилника и изрови купа с картофена салата, която бе скрила зад кутии диетична сода. Не беше честно Адисън да й налага безмилостния си режим, но тя знаеше много добре защо го правеше. Боеше се до смърт, че ще му пусне края, ако види истинска храна.

Кармайн Делмонико стоеше пред нарисувания на ресторантската витрина фазан в синьо и златно. В едната си ръка носеше голяма кафява торба. Проследи лениво с поглед един яркочервен корвет, но очите му се разшириха от учудване, когато той паркира безупречно до тротоара и от него гъвкаво слезе в целия си впечатляващ ръст госпожица Дездемона Дюпре.

— Охо! — каза той и се изправи. — Не бих предположил, че караш такава кола.

— С годините става по-скъпа, не поевтинява, затова когато я продам, няма да загубя пари — отвърна тя. — Ще влизаме ли? Умирам от глад.

— Мислех да вечеряме у нас — предложи и понечи да тръгне. — Вътре е пълно със студенти от „Чъб“, а лицето ми напоследък стана доста известно благодарение на „Холоуман Поуст“. Ще е жалко да карам бедните младежи да ходят до тоалетната, за да си пийват от бутилки в кафяви хартиени торби.

— Законите за алкохол в Кънетикът са архаични — отбеляза тя и тръгна до него. — Позволено е да ги убият на война, но не могат да пият.

— Няма да споря с теб, макар че очаквах отпор по въпроса къде ще ядем.

— Драги мой Кармайн, на трийсет и две години съм вече малко стара да се дърпам като момиченце, когато ме поканят да ям в апартамента на някой мъж. Или пък е къща? Дълго ли трябва да вървим дотам?

— Не, зад ъгъла е. Живея на дванайсетия етаж на „Натмег Иншурънъс“. Десет етажа офиси, десет етажа апартаменти. Доктор Сатсума е в луксозния апартамент на последния етаж, но аз не съм толкова богат. Скромно заможен само.

— Скромността — отвърна тя, като влезе пред него в мраморното фоайе — не е качество, което свързвам с теб.

— Това, което най-много харесвам в теб, Дездемона — не й остана длъжен той, докато се изкачваха с асансьора, — е начинът, по който говориш. Отначало си мислех, че се будалкаш с мен, но сега разбирам, че ти е вродено да си малко помпозна.

— Ако избягването на жаргонни думи значи да си помпозен, тогава съм помпозна.

Пусна я да излезе преди него от асансьора, извади ключ от джоба си, отвори вратата и светна лампата. Дездемона влезе в стая, от която дъхът й секна. Стените и пода бяха в убито китайско червено, килимът бе в същия цвят, доста мислене беше паднало и за осветлението. По всички стени имаше флуоресцентни лампи, скрити под абажури, осветяващи едни от най-красивите предмети на ориенталското изкуство, които беше виждала: триптих с тигри на златен фон, прекрасна рисунка на дебел старец, заспал, облегнал глава върху тигър, група тигри — малки и големи, майка тигрица, надвесена над тигърчето си, и за малко разнообразие сред всичките тези тигри — няколко пана от бял камък с изящни планински пейзажи, поставени в черни рамки със сложна дърворезба. Четири тапицирани китайски червени стола бяха наредени около маса на Лалик с близо три сантиметра дебел, прозрачен стъклен плот със замръзнали в него щраусови пера. Над нея висеше малък, подобен по стил полилей, също на Лалик. На безупречната маса стояха два прибора, съдове от фин порцелан и кристал без украса. Четири червени китайски кресла бяха аранжирани около голямо полегнало керамично куче, на чиято глава имаше стъклен плот. Няколко черни лакирани шкафа покрай стените разнообразяваха всичкото това червено. Странно, но този нюанс на червеното не беше натрапчив или дразнещ, а излъчваше великолепие и пищност.

— О, боже! — възкликна тя тихо. — Вече очаквам да ми кажеш, че пишеш високоинтелектуална поезия и криеш в себе си хиляди тъжни тайни.

Това го накара да се разсмее, докато носеше торбата към кухнята, която в контраст с червената всекидневна беше съвсем бяла, безупречно чиста и направо плашещо подредена. Този човек беше перфекционист.

— Съвсем не — отвърна, докато изпразваше димящата още храна в големи купи с капаци. — Аз съм само едно италианско ченге от Холоуман с вкус към красивите интериори. Бяло или червено вино?

— Бира, ако имаш. Обичам бира с китайска храна. Домът ти е много далеч от това, което очаквах — призна тя и взе две от чиниите, а той нареди останалите по ръцете си като сервитьор.

Отмести стола й, настани я и седна.

— Яж — каза. — Взел съм по малко от всичко в менюто.

Тъй като и двамата бяха много гладни, унищожиха огромното количество храна, умело служейки си с клечките за ядене.

Аз съм истински сноб, помисли си тя, докато ядеше, но ние, англичаните сме си малко сноби, освен ако не сме от улица „Коронейшън“. Защо забравяме, че италианците са управлявали света преди нас, и то доста по-дълго и успешно? При тях се е родил Ренесансът, те са украсили света с произведения на изобразителното изкуство, литературата и архитектурата. Това италианско ченге от Холоуман има осанката на римски император, защо да няма и естетическо чувство?

— Зелен чай, черен чай или кафе? — провикна се Карлайн от кухнята, докато зареждаше миялната машина.

— Още една бира, моля.

— А ти какво очакваше, Дездемона? — поинтересува се той, потънал удобно в креслото си. Чашата му със зелен чай беше на стъкления плот върху главата на кучето.

— Ако е имало госпожа Делмонико, може и да е имало кожени мебели и консервативна цветова гама. Ако пък е жилище на полицай ерген — може би мебели втора употреба. Женен ли си? Питам само от учтивост.

— Бях, преди много време. Имам дъщеря почти на петнайсет години.

— Като знам какви са американските издръжки, се чудя как можеш да си позволиш Лалик и китайски антики.

— Няма издръжка — отвърна той широко усмихнат. — Бившата ми съпруга ме напусна и се ожени за мъж, който може да купи и продаде „Чъб“. С дъщеря ми живеят в палат в Лос Анджелис, голям колкото двореца Хамптън.

— Значи пътуваш.

— От време на време по работа. Получавам всички тежки случаи и тъй като „Чъб“ е средище на международна общност, някои от случаите се разпростират до Европа, Близкия Изток, Азия. Видях масата и полилея на витрина в Париж и изорах земята, докато не ги купя. Китайските предмети купих в Хонконг и Макао, докато бях в Япония малко след войната. Окупационни войски. Китайците бяха толкова обеднели, че купих всичко за жълти стотинки.

— Не си се сдържал да се възползваш от бедността им.

— Не можеш да ядеш нарисувани тигри, госпожице. И двете страни получиха каквото искаха. — Не беше казано злобно, макар че имаше известна доза укор. — Беше първата им студена зима. Всичко беше изгоряло. Не ми се ще да си спомням колко пострадаха китайците, когато японците ги третираха като животни. Но аз оценявам това, което придобих от тях и се грижа за него. Но то е нищо в сравнение с онова, което британците изнесоха от Гърция и французите от Италия — добави той малко язвително.

— Туше. — Остави бирата си на масата. — Добре, време е да се върнем към грубата действителност, лейтенант. Какво мислите, че можете да изкопчите от мен, като ме нахраните?

— Вероятно нищо, но кой знае? Като начало няма да те питам нищо, което не мога и сам да разбера, макар че ако изникне подобна информация, може да спести вербуването на още някой от „Хъг“. Но твоята кандидатура е винаги високо в списъка, даже по-високо от ръста ти. И аз знам много добре къде съм — цели десет сантиметра по-ниско.

— Гордея се с ръста си — отвърна тя, стиснала устни.

— Така и трябва. Много мъже биха искали да изкачат Еверест.

Тя избухна в смях.

— Точно това казах на госпожица Тамара Вилич днес! — Но се овладя и го погледна делово. — Но ти не си един от тях, нали?

— Не, аз тренирам в полицейския физкултурен салон.

— Тогава питай.

— Какъв е годишният бюджет на „Хъг“?

— Три милиона долара. Един милион за заплати и хонорари, милион за поддръжка и комунални разходи, 750 хиляди за университета „Чъб“ и 50 хиляди като резерв.

Той подсвирна.

— Господи! И откъде, по дяволите, семейство Парсън намира пари да финансира това?

— От фонд с капитал сто и петдесет милиона долара. Това означава, че никога не можем да изхарчим толкова, колкото този фонд печели от лихви. Уилбър Даулинг иска да удвои „Хъг“, като добави и психиатрично отделение за изучаване на вродените психози. Макар че това не влиза в параметрите на „Хъг“, но те пък могат да се променят достатъчно гъвкаво, като не се нарушава завещанието.

— Защо Уилям Парсън е отделил толкова много за това?

— Според мен, защото е бил бизнес скептик, който е вярвал, че с времето парите губят стойността си. Бил е много самотен и „Хъг“ се превръща в единствения смисъл на последните години от живота му.

— Удвояването на „Хъг“ според амбициите на декана ще създаде ли други проблеми, освен финансови?

— Определено. Семейство Парсън не харесват Даулинг, а М.М. е такъв чъбър до мозъка на костите си, че смята медицината и науката за досадни неща, които трябва да се ограничат в държавните университети. Търпи ги само, защото федералното правителство налива пари за научни и медицински изследвания, а „Чъб“ си живее добре от тези дотации. Процентът, който „Чъб“ получава от „Хъг“, не е единственият.

— Значи М.М. и семейство Парсън са препъникамъните. Винаги всичко се свежда до човешкия фактор, нали? — попита Кармайн, докато си наливаше още чай от чайник, който държеше затоплен в облечена в плат кошница.

— Доколкото те са човешки същества, да.

— Колко харчи „Хъг“ за оборудване?

— Тази година повече от обикновено. Доктор Шилер получи електронен микроскоп, който струва милион.

— А, да, доктор Шилер — повтори той и протегна крака. — Дочувам, че някои от служителите в „Хъг“ са превърнали живота му в ад и той се е опитал да си подаде оставката този следобед.

— Откъде знаеш това? — попита тя и се изправи на креслото.

— Една птичка ми каза.

Чашата с бира се стовари с дрънчене на масата. Дездемона понечи да стане.

— Тогава хранете тази птичка, не мен! — изсъска.

Той не помръдна.

— Успокой се, Дездемона, и седни.

Тя се изправи, за да демонстрира, както обикновено ръстовото си превъзходство, впила очи в неговите, които — откри неочаквано — не бяха тъмнокафяви, а по-скоро кехлибарени и в тази стая оживяваха. Мозъкът зад тези очи знаеше точно какво чувства тя и не се тревожеше от угризенията й. И това, призна си тя, си беше съвсем нормално. Единственото, от което се интересуваше Кармайн, беше да намери Чудовището от Кънетикът. Дездемона Дюпре беше залог, който без проблеми можеше да си позволи да загуби. Тя седна.

— Така е по-добре — усмихна се той. — Какво мислиш за доктор Кърт Шилер?

— Като човек или като учен?

— И двете.

— Като учен той е признат международен авторитет по структурата на лимбичната система и затова професорът го покани да дойде от Франкфурт. — Усмихна се, това не й се случваше често. Усмивката преобрази безличното й лице в доста привлекателно. — А като човек го харесвам. Бедният, налага му се да работи под много по-страшни заплахи от националността си.

— Като хомосексуалността му?

— Пак ли онази птичка?

— Повечето мъже не се нуждаят да им го каже някоя птичка, за да го разберат, Дездемона.

— Вярно. Жените по-лесно се заблуждават, защото имат склонността да смятат приятните и внимателни мъже за добри потенциални съпрузи. Повечето от тях предпочитат собствения си пол, което съпругите им не осъзнават, докато не народят по няколко деца. Случи се на две мои приятелки. Кърт е приятен и внимателен, но не гони жените, за да се размножи. Като повечето учени живее заради работата си, така че не мисля, че хомосексуалните му връзки са дълги. Или пък ако си има сериозен приятел, не го вижда често.

— Много си безпристрастна — каза той.

— Защото гледам отстрани. Честно казано, предполагам, че Кърт е дошъл в Америка, защото е искал да започне на чисто. Да се засели на място, от което може, когато си поиска, да ходи до хомосексуалните свърталища в Ню Йорк. Но е забравил или просто не е знаел, че много от американските медици са от еврейски произход. Вече двайсет години, откакто войната свърши и се разбра за онези ужасни концлагери, но споменът е още съвсем жив.

— В теб също, предполагам.

— О, аз помня най-вече ужаса от купонната система за храна и дрехи. Имаше и бомби, и ракетни обстрели, но не и където аз живеех, в покрайнините на Линкълн. — Сви рамене. — Харесвах Кърт Шилер и преди да се случи това ужасно нещо, всички останали също го харесваха, включително Мори Финч, Соня Либман, Хилда Силвърман и фелдшерите. Спомням си, когато Мори разбра, че у Кърт се борят задълженията му на патолог и съвестта, каза, че неговата собствена съвест му казвала, да не хвърля пръв камък по германец, който е достатъчно млад, за да е участвал в Холокоста. — Погледна си часовника, най-евтиният „Таймекс“, който можеше да се намери. — Трябва да вървя, но ти благодаря, Кармайн. Храната беше прекрасна, обстановката — великолепна, а компанията — хм, доста поносима.

— Достатъчно поносима, за да го направим пак следващата сряда? — помогна й да се изправи, макар че тя стана с лекота, сякаш тежеше на половината на осемдесетте си килограма.

— Щом искаш.

Придружи я надолу с асансьора и настоя да я изпрати до корвета й.

Интересна жена, помисли си, докато гледаше как колата се отдалечава с ръмжене. В нея има много повече от комплекси за високия й ръст. Разприказва се и забрави да го демонстрира като заплаха. Облича се евтино и грозно, сама си прави косата, няма бижута. Дали е стисната, или просто не й пука как изглежда? Мисля, че не е нито едното, нито другото. Не се учудвам, че е запалена туристка. Представям си я как крачи по Апалачите в големи туристически обувки — един женски Том Бомбалди. Няма химия на привличане между нас, това е облекчение. И тъй като мога да си заложа всичките китайски антики, че не е Чудовището от Кънетикът, госпожица Дюпре е логичният служител на „Хъг“, който ще привлека на своя страна.

Браво! Добра работа тази вечер!

ГЛАВА 6

Сряда, 17 ноември 1965 г.

Доникъде не стигаме — каза Кармайн на Силвестри, Мариано и Патрик. — Вече стават два месеца, откакто Мерседес беше отвлечена, а ние преобърнахме цял Кънетикът. Не остана изоставена къща, хамбар или навес в целия щат, който да не сме претърсили, или пък гора, която да не сме обходили. Ако се придържа към навиците си, вече е набелязал следващата жертва, но ние не знаем нищо повече за него и за самоличността на жертвата от това, което знаехме първия ден.

— Може би трябва да търсим в къщи, хамбари и навеси, които не са изоставени — предложи Марсиано, който винаги се изнервяше от официалните ограничения.

— Разбира се, за това сме съгласни — потвърди Силвестри, но ти много добре знаеш, Дани, че при сегашното положение никой съдия няма да ни издаде заповед за обиск. Имаме нужда от улики.

— Може да сме подплашили убиеца — добави Патрик. — Може да не отвлече друга жертва. Или ако го направи, може да е от друг щат. Кънетикът не е огромен. Може пак да си живее тук, а да отвлича в Ню Йорк, Масачузетс или Роуд Лйлънд.

— Ще отвлече, Патси, и то в рамките на Кънетикът. Защо в рамките на Кънетикът? Защото тук е на собствен терен. Чувства се като негов собственик. Не на гости, у дома си е — дом, сладък дом! Мисля, че живее тук достатъчно дълго и познава всеки град и село.

— И колко време му е трябвало да се почувства така? — попита Патрик заинтригуван.

— Зависи дали е пришълец. Според мен — поне пет години, и то при положение, че е пришълец.

— Това не изключва много служители на „Хъг“ от списъка със заподозрените, нали?

— Не, Патси, не изключва. Финч, Форбс, Понсонби, Смит, госпожа Либман, Хилда Силвърман и Тамара Вилич са родени и израснали в Кънетикът, Полоновски е тук от петнайсет години, Чандра от осем, Сатсума от пет. — Кармайн се намръщи. — Да сменим темата. Джон, пресата помага ли ни?

— Да, и то много — отвърна Силвестри. — Вече ще му е доста по-трудно да отвлече такъв тип момиче. В рамките на една седмица ще публикуваме предупреждения по вестници, радио и телевизия. Ще има ясни снимки на момичетата и акцент върху техния карибски католически произход.

— Ами ако смени типа? — попита Марсиано.

— Всеки проклет психиатър, с когото съм се консултирал, ме уверява, че няма да го направи, Дани. Аргументът им е, че е отвлякъл единайсет момичета, които си приличат като сестри, което означавало, че е фиксиран върху комплекс от неща, включващ цвят на кожата, лице, ръст, възраст, местонахождение и религия — каза Кармайн. — Проблемът е, че психиатрите могат да си вадят заключения само на базата на наблюдения на пациенти, които все още не са убивали, макар че някои от тях са изнасилвали многократно.

— Кармайн, всички ние тук знаем, че повечето убийци са доста тъпи — започна Патрик със замислен глас. — И дори когато са интелигентни, не са гении. Може да са манипулатори, да имат късмет и дори, да речем, да са компетентни. Но този човек е много по-умен от тях, включително и от нас. Чудя се дали ще се впише в образа, който психиатрите са му изградили? Ами ако той самият е психиатър? Като професор Смит? Полоновски? Понсонби? Финч? Форбс? Проверих ги в архивите на „Чъб“, всичките имат дипломи по психиатрия. Те не са просто невролози, те са много повече от това.

— Мамка му — изруга Кармайн. — Чак сега се сетих за дипломите по психиатрия. Не заслужавам да оглавявам този специален отряд.

— Специалните отряди вършат колективна работа — успокои го Силвестри. — Е, добре, знаем го, и какво от това?

— Може ли да е жена? — попита смръщен Марсиано.

— Според психиатрите — не. И този път съм съгласен с тях — беше категоричен Кармайн. — Убиец от такъв тип се цели в жени, но самият той не е жена. Може би иска да бъде и да изглежда като нашите момичета — кой знае? Движим се в пълен мрак.

Дездемона престана да ходи и да се връща пеша от работа, като си каза, че е глупаво от нейна страна, но не можеше да овладее емоцията, която я изпълваше, докато крачеше през сухите листа — мислеше си, че някой я преследва и е прекалено хитър, за да позволи да го хване. От мисълта да остави любимия си корвет на открит паркинг, граничещ с гетото, я побиваха тръпки, но не можеше да го преодолее. Ако откраднеха колата, оставаше й да се моли, да я намерят, преди да я разглобят. Но не можеше да признае на Кармайн какво се е случило, макар да бе сигурна, че той няма да се смее. Не беше нито от карибски произход, нито метър и петдесет и пет висока, затова вярваше, че този, който я следи, няма нищо общо с човека, който интересуваше Кармайн.

Докато ядеше пица с него в апартамента му, й се стори напрегнат като котка, чиято територия е завладяна от куче. Не че беше рязък, американците имат идеален израз за това — като на пружина.

Е, и тя беше като на пружина, затова изстреля новината си направо.

— Днес Кърт Шилер се опита да се самоубие.

— И никой не ми е казал? — попита той.

— Сигурна съм, че професорът щеше да ти съобщи утре — отвърна тя, като избърса потекъл по брадата й доматен сос с леко треперещите си пръсти. — Стана малко преди да тръгна.

— Мамка му! Как?

— Той е лекар, Кармайн. Взел е коктейл от морфин, фенотиазин и секонал, за да си спре сърцето и дишането, както и стемител, за да е сигурен, че няма да ги повърне.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Не. Мори Финч го намерил малко след като изпил всичко и го реанимирал, докато го закарат в спешното отделение на болницата на Холоуман. След това му инжектирали противоотрови и му направили стомашна промивка, прескочил е трапа. Горкият Мори беше шокиран до дъното на душата си и обвиняваше себе си. — Остави на масата изяденото до половина парче пица. — Като говоря затова и апетитът ми изчезва.

— Аз съм свикнал — каза той и си взе още едно парче. — Шилер единственият такъв случай ли е?

— Не, но е най-драматичният. Надявам се, когато се възстанови достатъчно и дойде на работа, тези, които направиха живота му ад, да го оставят на мира. Няма да има повече свастики по плъховете. Те според мен бяха отвратително дребнави! Емоциите ни могат да са ужасно разрушителни.

— Със сигурност. Емоциите замъгляват здравия разум.

— Убийството от емоции ли е мотивирано?

— Емоции, студени като открития космос и горещи като ядрото на слънцето — отвърна Кармайн. — Убиецът е врящ котел от емоции, които си мисли, че може да контролира.

— Но ти не смяташ, че може?

— Не. Те го владеят. Но не можем да го разкрием, защото успешно балансира между открития космос и слънчевото ядро. — Взе наяденото парче пица от чинията й и й даде друго. — Вземи, това е по-топло.

Тя го опита, но се задави. Кармайн се намръщи и й предложи чаша отлежал коняк.

— Майка ми би го нарекла грапа, но коняк е много по-точно. Изпий го, Дездемона, после ми кажи с кого другиго от „Хъг“ са ставали инциденти.

По тялото й се разля топлина, последвана от прекрасно чувство за блаженство.

— Професорът — каза тя. — Всички мислим, че е на ръба на нервна криза. Издава заповеди, после забравя за тях, отменя разпореждания, които не трябва, остави Тамара Вилич да се измъкне, въпреки че е извършила убийство… — Сложи ръка върху устата си. — Нямах предвид буквално. Тамара е пълна крава, но нейните престъпления са морални, не е убийца. Има връзка с някого и е ужасена, че може да се разчуе. Доколкото я познавам, той не е само забранен плод. Тя е влюбена в него и й е поставил условие — или го пазим в тайна, или се разделяме.

— Което означава, че или е важна клечка, или се страхува от жена си. Кой друг освен професора може да е?

Очите й се изпълниха със сълзи.

— О, Кармайн! Всички сме под напрежение. Надяваме се и се молим, ако това чудовище убие пак, престъплението му да няма нищо общо с „Хъг“. Духът на учените е толкова паднал. Чандра и Сатсума почват да споменават за преместване, а специално Чандра е нашият гений и нашата надежда. Юстас получи още един фокален пристъп, дори професорът се разведри. Това е постижение за Нобелова награда.

— Един на нула за „Хъг“ — каза Кармайн кисело. Лицето му се промени, той застана на колене пред нея и взе ръцете й. — Криеш нещо от мен и то се отнася до теб. Кажи ми.

Тя се дръпна.

— Нищо ми няма, какво да ми е? — попита.

— Ами отиваш на работа и се връщаш с кола. Забелязах корвета на паркинга на „Хъг“. Минавам често покрай него напоследък.

— О, това ли! Стана прекалено студено да ходя пеша.

— Моето пиленце ми каза друго.

Тя се изправи и отиде до прозореца.

— Просто глупави фантазии.

— Какви фантазии? — попита той и застана до нея.

Излъчваше топлина, тя го беше забелязала и преди, но сега й се стори странно успокояващо.

— Ами… — започна, но спря, после изстреля думите бързо, сякаш се боеше, че ако се забави, ще размисли. — Всяка вечер някой ме следи от работа до вкъщи.

Той не се засмя, но не се и напрегна.

— Как разбра? Видя ли някого?

— Не, никого. Това е най-страшното. Чувам шумолене на стъпки в падналите листа, спират, когато и аз спра, но не достатъчно бързо. И въпреки това не виждам никого!

— Страшничко, а?

— Да.

Той въздъхна, прегърна я с една ръка, отведе я до креслото и й наля още един коняк.

— Ти не се паникьосваш лесно и се съмнявам, че това е фантазия. Но пък и не мисля, че е Чудовището. Остави тази префърцунена кола. Майка ми има стар мерк, който не кара, можеш да го вземеш. Да не изкушаваме местните хулигани, може би и преследвачът ти ще разбере посланието.

— Не мога да се натрапя така.

— Не е натрапване. Хайде, ще карам след теб до вас и ще чакам, докато се прибереш. Меркът ще е пред вас на сутринта.

— В Англия — каза тя, когато той я изпращаше до корвета — мерк означава мерцедес-бенц.

— Тук — отвърна той, докато й отваряше вратата — означава форд Меркурий. Пила си два коняка и след теб кара лейтенант от полицията, така че внимавай.

Беше толкова мил, толкова щедър. Дездемона подкара яркочервената спортна кола в мига, в който Кармайн се качи във форда и потегли към дома си с усещането, че страховете и са изчезнали. Само толкова ли беше необходимо? Силно мъжко рамо?

Провери дали корветът е добре заключен, после я придружи до входа.

— Оттук нататък мога сама — каза тя и му подаде ръка.

— О, не, ще проверя и горе.

— Доста е разхвърляно — запротестира тя и тръгна нагоре но стълбите.

Но нямаше предвид точно тази бъркотия, на която се натъкна. Работната й кошница беше на земята, съдържанието й — пръснато навсякъде, а новата й бродерия, свещенически филон, беше нарязана на ленти и захвърлена на креслото.

Дездемона се олюля.

— Бродерията ми, красивата ми бродерия! — прошепна. — Преди не е стигал толкова далеч.

— Искаш да кажеш, че и преди е влизал?

— Да, два пъти. Преместваше бродерията ми, но не я съсипваше, както сега. О, Кармайн!

— Ела, седни. — Настани я в друго кресло и отиде до телефона. — Майк? — каза в слушалката на някого. — Делмонико. Искам двама души да пазят свидетел. За вчера, ясно ли е?

Беше все така спокоен, но обикаляше около работното й кресло, без да докосва нищо. После седна на облегалката до нея.

— Необичайно хоби — каза той спокойно.

— Обожавам го.

— Значи сърцето ти се къса, като гледаш това. По същата бродерия ли работеше при предишните му посещения?

— Не, тогава бродирах гоблен за Чък Понсонби. Много елегантен, но не като това. Дадох му го преди седмица. Много се зарадва.

Той не каза нищо повече, докато светлините на патрулната кола не проблеснаха през прозореца, тогава я потупа по рамото и отиде да даде указания на колегите си.

— Има един човек пред вратата ти и един горе на задните стълби. В безопасност си — каза той, като се върна. — Първата ми работа утре ще е да оставя пред вас мярка, но няма да можеш да отидеш веднага на работа. Не пипай нищо, докато моите криминалисти не дойдат сутринта да видят дали нашият разрушителен приятел е оставил някакви следи.

— Първия път остави — каза тя.

— Какво? — попита той рязко и тя разбра, че пита какво е оставил като следа, а не просто възкликва.

— Малко кълбо къси черни косми.

Лицето му изведнъж стана безизразно.

— Разбирам. — И си тръгна, сякаш не знаеше какво да каже на сбогуване.

Дездемона си легна, но не можа да заспи.