Колекционерът на пеперуди

Глава 22

Понеделник, 14 февруари 1966 г.

Към средата на февруари започна затопляне. В петък заваля безмилостен дъжд, който не спря до неделя вечерта. Всички ниски части на Кънетикът бяха под замръзнала вода, която напразно се опитваше да се оттече или изпари. Къщата на семейство Финч беше отрязана от шосе 133 точно по начина, който Морис Финч описа на Кармайн. Поточето на Рут Кинетон така преля, че й се налагаше да простира с гумени ботуши. А една сутрин доктор Понсонби дойде на работа в „Хъг“ и се оплака, че Бинарната му е наводнена.

Затормозен от размерите на потопа и измъчван от схванат мускул на крака, в понеделник призори Адисън Форбс реши да направи малък крос около Ийст Холоуман и после надолу до брега и кея. Там беше построил навес за четириметровата яхта, която притежаваше, макар че рядко беше в такова разположение на духа, че да се понесе с нея на спокойно плаване край пристанището на Холоуман. През последните няколко години безметежното прекарване на свободното време се бе превърнало в грях за Адисън Форбс.

Полицейска кола бе паркирана подозрително близо до стръмната алея на Форбс. Хората вътре му махнаха одобрително, като мина покрай тях, твърдо решен да завърши кроса си докрай. По тялото му се стичаше пот, когато се спусна по покрития с храсти хълм, който слизаше от шосето. Тридневният дъжд стопи замръзналия сняг и предизвика наводнения из целия щат. Почвата под маратонките на Форбс беше подгизнала и хлъзгава. Преди години той засади форзиции на долния край на склона. Колко красиво ставаше, когато тези предвестници на пролетта разтворят жълтите си цветове!

Но през февруари от живия плет от форзиции оставаха само твърди кафяви клони. Затова, когато забеляза зад тях лилаво петно, Форбс се спря. След част от секундата видя ръцете и краката, които се подаваха от това лилаво петно и сърцето, което веднъж вече го беше предало, започна да тупка силно, а пулсът му отекна с грохот в ушите. Хвана се за гърдите, отвори пресъхналата си уста, за да извика, но не можа. О, мили боже, от този шок щеше да получи още един инфаркт, нямаше начин това да не предизвика сърдечен пристъп! Сграбчи облегалката на пейката, която Робин бе оставила там за „припичане на слънце“, заобиколи я сантиметър по сантиметър, седна и зачака болката. Силен първичен инстинкт го накара да свива и разпуска непрекъснато лявата си ръка, докато чакаше тази болка да полази и да се стрелне надолу по нея. С разширени от ужас очи и отворена уста, Адисън Форбс седеше и чакаше. Ще умра, ще умра…

Десет минути по-късно болка така и нямаше и той вече не чуваше сърцето си. Пулсът му се бе успокоил до нивото, което винаги достигаше след крос. Скочи на крака, но и от това не почувства никаква болка. Обърна поглед към лилавото петно с ръце и крака, после изкачи склона до къщата си с големи ритмични крачки, изпълнен със радост.

— Трупът й е долу до брега — каза той на влизане в кухнята. — Звънни в полицията, Робин.

Тя запищя и замаха с ръце, но все пак се обади. След това отиде при него и се опита да измери пулса му.

— Добре съм — подразни се той. — Не се суети, жено, добре съм! Току-що преживях огромен шок, но сърцето ми не трепна. — По устните му се появи замечтана усмивка. — Гладен съм, искам хубава закуска. Пържени яйца с бекон, препечена филийка със стафиди и много масло, както и кафе със сметана. Хайде, Робин, размърдай се!

— Измамиха ни — каза Кармайн. Стоеше на брега заедно с Ейб и Кори. — Как сме могли да бъдем толкова глупави? Наблюдаваме всички пътища, а дори не ни хрумна за пристанището. Хвърлили са я тук от лодка.

— Цялото източно крайбрежие беше замръзнало до събота вечерта — намеси се Ейб. — Трябва да са го решили в последната минута. Вероятно не са смятали да я изхвърлят тук.

— Глупости, как да не са! — опроверга го Кармайн. — Затоплянето само ги е улеснило. Ако водата все още беше замръзнала, щяха да минат по леда пеша от някоя улица, която не охраняваме, чак дотук. А сега са могли да дойдат с лодка с гребла, която са приближили до брега, за да могат да изхвърлят трупа. Не са стъпвали на сушата.

— Тя е замръзнала — каза Патрик, който се бе присъединил към тях. — Лилава официална рокля, обсипана с пришити перли, не кристали. И такъв плат никога не съм виждал преди, не е истинска дантела. По мярка й е повече отколкото на Маргрета, поне на дължина. Още не съм я обърнал, за да видя дали копчетата са закопчани. Няма следи от турникети и няма две срязвания на шията. Ако не броим няколкото мокри листа, тя е съвсем чиста.

— Тъй като не са стъпвали на брега, тук няма да има нищо. Оставам те да си работиш, Патси. Хайде, момчета — подкани Ейб и Кори. — Трябва да питаме всички съседи с достъп до водата дали са чули, или видели нещо снощи. Кори, ти ще хвърлиш мрежата по-нашироко. Вземи полицейския катер и обиколи танкерите и товарните кораби, закотвени в пристанището. Може някой, който дни наред е бил затворен под палубата, да е излязъл да подиша чист въздух и да е видял лодката. Моряците забелязват такива неща.

— Повторение на случая с Маргрета — каза Патрик на Силвестри, Марсиано, Кармайн и Ейб. Кори беше с полицейския катер. — Раменете на Фейт са по-тесни и гърдите й са малки, така че са успели да закопчаят роклята. По нея няма петна, което означава, че е била увита в непромокаема материя по време на пътуването с лодката, и то по-фина и гладка от обикновена мушама. На дъното на лодките винаги има по няколко сантиметра вода, но роклята е съвсем суха и чиста.

— Как е умряла? — попита Марсиано.

— Изнасилена е до смърт, също като Маргрета. Но не знам дали новият им уред е нарочно проектиран да убива, или предпочитат да го правят по-бавно, да кажем с няколко прониквания. Веднага, щом Фейт е умряла, са я сложили в хладилник, но не домашен. По-скоро като тези в супемаркетите. Бил е достатъчно дълъг да побере легналата Маргрета, и достатъчно широк, за да сложат двете момичета с разперени ръце и разтворени крака. И двете са ги облекли, когато са станали на камък. Гащичките на Фейт са скромни, но лилави, вместо розови. Два от пръстите на левия крак на Фейт са счупени. Това я прави по-лесна за разпознаване, ако семейството излезе някога от умопомрачаващата си мъка.

— Мислиш ли, че двете рокли са направени от един и същ човек? — попита Силвестри. — Искам да кажа, че се различават и все пак са еднакви.

— Не съм специалист по официалните рокли. Мисля, че гаджето на Кармайн трябва да ги види и да ни каже — каза Патрик и намигна.

Кармайн се изчерви. Значи си личи? И какво от това? Това е свободна страна. Но да се надяваме, че няма да разчитаме на показанията на Дездемона, за да спипаме тези кучи синове. Един юрист би ми казал, че Дездемона е най-сериозната грешка, която съм допуснал в разследването, но дълбоко в себе си знам, че тя не е замесена, въпреки опита да бъде убита. Любовта не може да ме накара да изгубя инстинктите си. Боже, колко я обичам! В мига, в който се появи на балкона ми, разбрах, че животът й значи повече за мен, отколкото моя собствен. Тя е светлината на целия ми живот.

— Някакви успехи в проследяването на произхода на розовата рокля, Кармайн? — попита Дани Марсиано.

— Не, никакви. Накарах да проверят всички магазини в щата, които продават детски дрехи, но официална рокля за над сто долара изглежда прекалено скъпа за местните вкусове. А това е странно, като се има предвид, че в Кънетикът са едни от най-богатите региони на страната.

— Богатите майки на малките момиченца прекарват времето си, като разхождат кадилаците си от един търговски център до друг — каза Силвестри. — Те ходят до „Филенс“ в Бостън, за бога! И до Манхатън.

— Разбрах — Кармайн широко се усмихна. — Проверяваме „Жълтите страници“ от Вашингтон до Мейн. Кой иска палачинки с бекон и сироп?

Поне отново започна да се храни, помисли си Патрик, когато кимна одобрително на предложението му. Бог знае какво намира в тази англичанка, но поне не е като бившата му жена. Не се влюбил пак в хубавица, макар че колкото повече я гледам, толкова по-малко непривлекателна ми се струва. Едно е сигурно — има мозък и може да го използва. Това би заинтригувало мъж като Кармайн.

— О, Адисън отиде в „Хъг“ — изчурулика Робин Форбс на Кармайн, когато той пристигна у тях.

— Звучите ми щастлива.

— Лейтенант, от три години живея в ад — каза тя и подскочи пъргаво. — След като получи инфаркт, Адисън реши, че живее подарен му живот. Толкова се страхуваше! Бягаше, не ядеше нищо друго, освен сурови плодове и зеленчуци. Ходила съм чак в Роуд Айлънд да му търся риба, която да му хареса. Беше убеден, че силен шок ще го убие, затова правеше всичко, за да избягва стреса. И тази сутрин намира бедното момиченце и е шокиран, ама наистина шокиран. Но сърцето му дори не трепнало, да не говорим за умиране. — Очите й блестяха, идеше й да затанцува. — Върнахме се към нормалния живот.

Кармайн нямаше представа за фантазиите на Адисън Форбс, в които той убива жена си, затова си тръгна след още една обиколка на имота му с мисълта, че на кривия човек всички са му криви. Доктор Адисън Форбс щеше да бъде много по-щастлив, поне докато адвокатите на Роджър Парсън младши не открият предпазна клауза в завещанието на чичо Уилям. Дали пък част от плана на Призраците не беше да унищожат „Хъг“, като убиват красиви момичета? И ако е така — защо? Възможно ли е чрез унищожаването на „Хъг“ да искат всъщност да унищожат професор Робърт Мордънт Смит? И ако това е вярно, те бяха на път да успеят. И къде в цялата тази схема беше Дездемона? По време на закуската им той я въртя без угризения на шиш като истински полицай: дали не е видяла нещо, което да е погребала дълбоко в съзнанието си, дали не е била на улицата, когато момичето е било отвлечено, дали някой в „Хъг“ не й е казал нещо странно, дали нещо необичайно й се е случило напоследък? След като си помисли внимателно, тя даде отрицателни отговори на всичките му въпроси.

След една безплодна обиколка из „Хъг“, Кармайн се качи на обратно на форда и пое към Мерит Паркуей, път, който отиваше към Ню Йорк през Бриджпорт. Въпреки че не очакваше да го пуснат да види професора, не виждаше причина да не се опита да разгледа, колкото се може повече от Марш Манор и да се увери дали това, което беше докладвала бриджпортската полиция беше вярно — че пациентите лесно могат да излизат от там.

Реши, че е вярно, когато мина през внушителните порти, украсени с ананаси. Агорафобията би задържала повече пациенти вътре, отколкото охраната. Нямаше охрана.

Добре. А сега накъде? При семейство Чандра. Имението им беше до Уилбър Крос, там, където шосе 133 влизаше на пръв поглед безсмислено в област, осеяна с ферми и хамбари сред приятни поляни и ябълкови градини. Беше прекалено късно да говори вече с Нур Чандра в „Хъг“ — той напусна миналия петък. Същото направи и Сесил.

Къщата не беше от нивото на смешната ферма на Марш Манор, имението напомняше за Кейп Код. Из него бяха разхвърляни половин дузина обитаеми сгради. Кармайн бе впечатлен да види колко много организация се изисква, за да се направи луксозен живота на двама души и няколко деца с излишни пари. Без съмнение семейство Чандра бяха наели управител, заместник-управител и иконом, както и цяла армия слуги с тюрбани. Цялата машина работеше толкова добре, че семейство Чандра никога не се замисляше какви усилия изисква това. Само щракваха с пръсти и получаваха веднага каквото искат.

— Ужасно неприятно — каза доктор Нур Чандра на Кармайн насред впечатляващата си библиотека, — но необходимо, лейтенант. „Хъг“ беше идеален за моите намерения, дори до… включително и Сесил.

— Тогава защо напускате? — попита Кармайн.

Чандра го погледна презрително.

— О, стига, нима не виждате, че „Хъг“ е вече минало? Робърт Смит няма да се върне, а ми казаха че и членовете на борда от семейство Парсън се опитват да се измъкнат от финансирането на института. Предпочитам да си тръгна сега, когато нещата са още неуточнени, отколкото да чакам и да се препъвам в трупове. Трябва да се махна, докато това чудовище все още убива, да изтрия всяко подозрение от себе си. Ако, разбира се, не го заловите, лейтенант.

— Това звучи разумно и логично, доктор Чандра, но аз подозирам, че истинската причина да се разбързате има нещо общо с маймуните ви. Шансът да ги вземете със себе си в сегашния хаос е много по-голям, отколкото когато семейство Парсън се разтревожи повече за ситуацията в „Хъг“, отколкото за завещанието. Вие всъщност си тръгвате с имущество на „Хъг“ на стойност близо милион долара, независимо какво пише в договора ви.

— О, много проницателно, лейтенант! — каза възхитен Чандра. — Точно затова напускам сега. Веднъж да си тръгна и да взема с мен моите макаци, мисията ще е изпълнена. Поправянето на този факт по-късно би било истински ад от юридическа и логистична гледна точка.

— Макаците още ли са в „Хъг“?

— Не, те са временно тук. Заедно със Сесил Потър.

— И кога заминавате за Масачузетс?

— Всичко вече е задвижено. Аз самият отивам в петък със съпругата си и децата. Сесил и макаците тръгват утре.

— Чух, че сте си купили хубава къща в покрайнините на Бостън.

— Да. Всъщност много прилича на тази.

Влезе Сурина Чандра, облечена в алено сари, украсено с бродерии от златни нишки. Ръцете, шията и косите й бяха обсипани с бижута. Зад нея вървяха две малки момиченца на около седем години. „Близначки“ — помисли си Кармайн, поразен от красотата им. Но възхищението изчезна веднага от погледа му, когато видя в какво са облечени. Еднакви дантелени рокли, покрити с кристали, с колосани поли и малки бухнали ръкави. И двете бяха в ефирен бледозелен цвят.

Представянето мина като на сън. Момичетата, Лейла и Нуру наистина се оказаха близначки. Сериозни дечица с огромни черни очи и коси, сплетени в дебели като корабни въжета плитки. Също като майка си миришеха на някакъв източен парфюм, който Кармайн не хареса. Беше с много мускус, тежък и тропически. На ушите им имаше диаманти, много по-красиви от кристалите по роклите.

— Много ми харесват роклите ви — направи комплимент на близначките, като се наведе до нивото на очите им, но без да ги приближава.

— Да, хубави са — каза майка им. — Трудно се намират такива детски рокли в Америка. Разбира се, те имат много дрехи, изпратени от Индия, но като видяхме тези, веднага ни харесаха.

— Ако въпросът ми не ви се стори груб, госпожо Чандра, бихте ли ми казали откъде купихте роклите?

— От търговски център недалеч от мястото, където ще живеем. Прекрасен магазин за малки момиченца, по-хубав от който и да било в Кънетикът.

— Можете ли да ми кажете къде е?

— О, боя се, че не. Всичките ми изглеждат еднакви, а и още не познавам района.

— А случайно да помните името му?

Тя се засмя и показа белите си зъби.

— Израснала съм с Д.М. Бари и Кенет Греъм, затова естествено, че мога. „Тинкър бел“.

Трите си тръгнаха, близначките му махнаха свенливо.

— Децата ми те харесват — каза Чандра.

Мило, но несъществено.

— Може ли да ползвам телефона ви, докторе?

— Разбира се, лейтенант. Ще ви оставя сам.

„Маниерите им бяха безупречни, дори моралът им да не беше“ — помисли си Кармайн. Докато набираше Марсиано, пръстът му трепереше.

— Знам откъде са роклите — каза без предисловия. — „Тинкър бел“, две думи. Магазин в търговски център в покрайнините на Бостън, но може да има и други магазини със същото име. Започвай да търсиш.

— Магазините са два — съобщи Марсиано, когато Кармайн влезе. — В Бостън и в Уайт Плейнс. И двата са в реномирани търговски центрове. Сигурен ли си?

— Напълно. Две от дъщерите на Чандра бяха облечени в копия на роклята на Маргрета, само че зелени. Въпросът е кой „Тинкър Бел“ спонсорират нашите Призраци?

— В Уайт Плейнс. По-близо е, освен ако не живеят близо до границата с Масачузетс. Това, разбира се, е възможно.

— Тогава Ейб заминава утре за Бостън, а аз поемам Уайт Плейнс. Господи, Дани, най-накрая пробив!

Глава 23

Четвъртък, 15 февруари 1966 г.

„Тинкър бел“ в Уайт Плейнс се намираше в изискан търговски център с магазини за дрехи и мебели. В него имаше и неизбежните щандове за деликатеси, заведения за бързо хранене, хранителни стоки и химическо чистене. Имаше и няколко ресторанта, които се ползваха повече за обяд, отколкото за вечеря. Беше нова сграда на два етажа, но от „Тинкър бел“ бяха прекалено опитни, за да си сложат магазина на горния етаж. Беше близо до входа, на първия етаж.

Докато оглеждаше магазина отвън, Кармайн забеляза, че е доста голям и изцяло посветен на облекла за малки момиченца. Течеше разпродажба на палта и зимни дрехи. Не бяха евтини изкуствени боклуци, всички бяха от естествени материи. Видя, че дори има щанд за кожи, който се намираше под арка с надпис: „Деца и норки“. Дори в този час няколко десетки клиенти се разхождаха покрай полиците, някои с децата, други — сами. Нямаше мъже. Колко ли джебчии влизаха на такова място, зачуди се полицаят.

Събра цялата си увереност и влезе, но изглеждаше и се чувстваше напълно не на място. Сигурно имаше неонов надпис на челото „ченге“, защото жените бързо се отдръпваха от него и продавачката се опита да се скрие.

— Може ли да повикате управителя, ако обичате? — каза той на нещастното момиче, което не успя да изчезне навреме.

О, слава богу, ще го изведат оттук! Момичето веднага го поведе към дъното на магазина и почука на една врата без табела.

Госпожа Жизел Добчик го въведе в малкия си кабинет, претъпкан с кашони и шкафове с папки. От едната страна на масата, която служеше за бюро на госпожа Добчик, имаше метална каса, но не бе останало място за стол за посетители. Реакцията й към значката, която той й показа, беше нескрит интерес. После разбра, че е жена, която се смущава от много малко неща. Около четиридесет и пет годишна, много добре облечена, руса коса, лакирани в червено нокти, толкова дълги, че приличаха на щипци.

— Познато ли ви е това, госпожо? — попита той, като извади розовата рокля на Маргрета от куфарчето си. После и лилавата рокля на Фейт. — А това?

— Почти със сигурност са от „Тинкър Бел“ — отвърна тя и започна да опипва вътрешните шевове. Изведнъж се намръщи. — Етикетите ни са махнати, но ви уверявам, че са оригинални и са от нас. Имаме си специални трикове за разпознаване, скрити в шевовете.

— Сигурно не знаете кой ги е купил?

— Всеки би могъл да бъде, лейтенант. И двете са десети номер, това значи за момичета между десет и дванайсет години. След като минат дванайсет, започват да искат да приличат повече на Анет Фуничело, отколкото на феи. Винаги имаме по една от всеки номер и цвят на склад, но две — трудна работа. Моля, елате с мен.

Тя излезе от кабинета си и той я последва. Минаха през голям участък с блестящи празнични рокли, наредени на десетки стендове със закачалки. Кармайн разбра какво е имала предвид, когато каза, че е трудна работа да се намерят две от един размер. Имаше над две хиляди рокли в нюанси от бяло до тъмночервено, всичките обшити с кристали, перли или фалшиви опали.

— Шест размера за деца от три до дванайсет години, двайсет различни модела и двайсет различни цвята — обясни тя. — Прочути сме с тези рокли, продават се веднага, щом ги изложим. — И се засмя. — Не можем да си позволим да има две момичета с едни и същи рокли на едно и също парти. Да носиш „Тинкър Бел“ е знак за социален статус. Всяка майка и всяко дете от окръг Уестчестър ще ви го кажат. Марката е популярна и в Кънетикът, някои от клиентите ни пътуват от Феърфийлд и Личфийлд.

— Мога ли, след като си взема куфарчето и роклите, да ви поканя на обяд, госпожо Добчик? Или на кафе? Тук се чувствам като слон в стъкларски магазин, а и мога да ви разгоня клиентите.

— Благодаря, имам нужда от почивка.

— Това, което казахте — че не трябва да има две момичета с еднакви рокли на едно и също парти — ме навежда на мисълта, че водите доста подробна документация — каза той, след като отпи от шоколадовия си шейк. Прекалено много детски радости имаше тук.

— О, да, налага ни се. Само че двата модела, които ми показахте, са сред най-популярните в продължение на няколко години и сме продали много от тях. Розовата дантела не се продава от пет години, а лилавата — от четири. Вашите бяха толкова повредени, че е невъзможно да се определи кога са ушити.

— Къде се произвеждат?

Тя отхапа от поничката си. Очевидно ролята на експерт й харесваше.

— Имаме малка фабрика в Уорчестър, Масачузетс. Сестра ми ръководи магазина в Бостън, а аз този в Уайт Плейнс, брат ни се занимава с фабриката. Семеен бизнес, ние сме единствените собственици.

— Идват ли мъже да купуват при вас?

— Понякога, лейтенант, но като цяло клиентите на „Тинкър бел“ са жени. Мъжете могат да купуват бельо за съпругите си, но обикновено избягват да купуват официални рокли за дъщерите си.

— Някога продавали ли сте две дрехи от един и същ размер и цвят на един и същ купувач в един и същ ден? Например за близначки?

— Да, случва се, но трябва да изчакат един ден, за да получат втората рокля. Жените, които имат близначки, поръчват предварително.

— А какво ще кажете ако някой дойде и купи да речем моята розова дантела и лилавата… с както там й беше името…

— Английска бродерия — подсказа тя.

— Благодаря. Ще си го запиша. Купувал ли е някой два модела с един и същ номер, но от различни цветове в един и същи ден?

— Само веднъж — каза тя и въздъхна от удоволствие при спомена. — Ама че покупка беше! Дванайсет рокли за момичета от десет до дванайсет години, всичките различен модел и цвят.

Косата на Кармайн настръхна.

— Кога?

— Мисля, че беше към края на 1963 година. Мога да проверя.

— Преди се върнем и да го направите, госпожо Добчик, ми кажете спомняте ли си тази клиентка? Как изглеждаше?

— Много добре си спомням — каза идеалната свидетелка. — Не и името й, защото плати в брой. Беше във възрастовата група на бабите. Към петдесет и пет. Носеше палто от самур и елегантна самурена шапка. Косата й беше синкава, с добър, но не прекален грим, голям нос, сини очи, елегантни бифокални очила и имаше приятен глас. Чантата и обувките й бяха на „Шарл Журдан“ и съчетани идеално. Имаше дълги самуренокафяви ръкавици, същия цвят като чантата и обувките. Униформен шофьор занесе всички кутии до лимузината. Беше черен линкълн.

— Не прилича на човек, който има нужда от социални помощи.

— Господи, не! Това си остава най-голямата покупка на дребно на официални рокли, която някога сме имали. Всяка струва по сто и петдесет, получихме хиляда и осемстотин долара тогава. Вадеше стодоларови банкноти от пачка дебела два пръста.

— Случайно да я попитахте защо купува толкова много официални рокли от един и същ размер?

— Разбира се, кой не би попитал? Тя се усмихна и каза, че е местен представител на благотворителна организация, която ще изпрати роклите като коледни подаръци в сиропиталище в Бъфало.

— Повярвахте ли й?

Жизел Добчик се усмихна широко.

— Звучи толкова правдоподобно, колкото да купиш дванайсет рокли от един и същ размер, нали?

— Май да.

Върнаха се в „Тинкър Бел“, където госпожа Добчик извади документацията от покупката. Нямаше име, платено е в брой.

— Записали сте номерата на банкнотите — забеляза Кармайн. — Защо?

— Тогава имаше съмнения за фалшиви пари и затова, докато момичетата опаковаха, аз ги проверих в банката.

— И не бяха фалшиви?

— Не, бяха си истински, но банката се заинтересува от тях, защото били печатани през 1933 година, веднага след като спадна стандартът на живот, а бяха почти като нови. — Госпожа Добчик сви рамене. — На мен какво ми пукаше? Бяха законни платежни средства. Според човека от банката били запазени в дълбок резерв.

Кармайн огледа списъка с осемнайсетте номера.

— Съгласен съм. Номерата са последователни. Много необичайно, но не ми помага с нищо.

— Това част от някакъв голям, вълнуващ случай ли е? — попита госпожа Добчик, докато го изпращаше до вратата.

— Боя се, че не, госпожо. Пак заплаха от фалшиви пари.

— Вече знаем, че Призраците са планирали втората серия убийства предварително — каза Кармайн на очарованата си публика. — Покупката е направена през декември 1963 година, доста преди първата жертва Розита Есперанца да бъде отвлечена. Две години са отвличали по едно момиче на всеки два месеца, за да ги докарат до дванайсет, а роклите от „Тинкър Бел“ са били в нафталин, докато им дойде времето. Каквито и да са Призраците, те не следват лунния цикъл. Това искаха да знаят психиатрите, когато започнаха да убиват всеки месец. Луната няма нищо общо с Призраците. Те следват слънцето, всичко е по дванайсет.

— Информацията от „Тинкър бел“ ще помогне ли? — попита Силвестри.

— Сега не, едва когато има процес.

— Но първо трябва да намерите Призраците — каза Марсиано. — Коя мислиш, че е бабата, Кармайн?

— Единият от Призраците.

— Но ти каза, че това не са престъпления, извършени от жени.

— И още го твърдя, Дани. Но е много по-лесно един мъж да се маскира като възрастна жена, отколкото като млада. Тогава грубата кожа и бръчките нямат значение.

— Реквизитът ми хареса — отбеляза сухо Силвестри. — Самурено палто, шофьор и лимузина. Можем ли да се опитаме да намерим лимузината?

— Утре ще натоваря Кори с това, Джон, но не храня големи надежди. Предполагам, че шофьорът е бил другият Призрак. Странно, госпожа Добчик си спомняше всяка подробност за бабата, чак до бифокалните очила, но нищо за шофьора, освен че носел черен костюм, шапка и кожени ръкавици.

— Защо, логично е — каза Патрик. — Твоята госпожа Добчик е в бизнеса с дрехи. Всеки ден обслужва богати жени, но никога мъже наемни работници. Жените складират в паметта си и познават всеки вид кожа и всяка марка френски чанти и обувки. Обзалагам се, че бабата не е свалила и за секунда ръкавиците си, дори когато е броила стотачките от пачката.

— Прав си, Патси. Била е през цялото време с ръкавици.

Силвестри изсумтя.

— Значи пак не се приближаваме до Призраците.

— От една страна — да, Джон, но имаме напредък. Тъй като не оставят следи и никой не може да ни даде описание, търсим игла в купа сено. Колко хора живеят в Кънетикът — три милиона? Малък щат, няма големи градове, само дузина по-малки и стотина съвсем малки. Е, това е нашата купа сено. Като започнах разследването, не след дълго осъзнах, че търсенето на иглата не е правилния подход. Роклите от „Тинкър бел“ на пръв поглед са още една задънена улица, но аз не мисля така. Те са още една улика, нов пирон в ковчега. Всичко, което ни носи информация за Призраците, ни приближава към тях. Засега имаме пъзел на ясно, синьо небе, но роклите от „Тинкър Бел“ са парченце от него. Пъзелът расте.

Кармайн се облегна, твърдо стоящ зад идеята си.

— Първо, Призрака се превърна в два Призрака. Второ, двата Призрака са близки като братя. Не знам какъв е цветът на кожата им, в колективното си съзнание те виждат лице. Лице преди всичко. И то такова, каквото не се среща при белите момичета и е много рядко сред цветнокожите. Призраците работят като екип в истинския смисъл на думата — всеки си има своите задачи и области на компетентност. Вероятно се отнася и до това, което правят с жертвите си, след като ги отвлекат. Изнасилването ги възбужда, но жертвата трябва да е девствена във всеки един смисъл на тази дума — те не се интересуват от мръсници с химени. Може би единият Призрак я целува за първи път, другият я дефлорира. Виждам ги как си разпределят задачите — ти правиш това, аз онова. Не знам кой точно я убива, но предполагам, че по-покорният от двамата го прави. Той също така почиства. Единствената причина, поради която пазят главите, са лицата. Което значи, че когато ги намерим, ще намерим и всички глави, чак до тази на Розита Есперанца. Когато деянията им не са били известни на полицията, те са се опиянявали да отвличат посред бял ден, но от Франсин Мърей нататък са се отказали. Започвам да си мисля, че са се ориентирали към нощните отвличания заради полицията, а не защото са измислили съзнателно нов план. Просто нощните отвличания не са толкова рисковани.

Патрик седеше присвил очи, все едно се съсредоточаваше върху нещо много дребно.

— Лицето — каза той. — За първи път те чувам да се откажеш от всички други критерии, Кармайн. Какво те кара да мислиш, че само лицето ги интересува? Защо се отказа от цвета на кожата, вярата, расата, височината, невинността?

— О, Патси, знаеш колко пъти съм се фиксирал върху всичките по отделно и заедно, но накрая реших да се съсредоточа върху лицето. Хрумна ми изведнъж, докато си карах колата. Ей така — бум! — И той сви юмрук. — Маргрета Бюли ме наведе на тази мисъл. Моята черна перла сред толкова матови. Какво общо имаше тя с другите момичета? И отговорът беше — лицето. Нищо друго, освен лицето. Черта по черта, тя е същата като останалите. Заблудих се от различията, и то толкова, че пропуснах приликата — лицето.

— Ами невинността? — попита Марсиано. — Това също я свързва с останалите.

— Да, така е. Но не невинността кара нашата двойка призраци да отвличат определени момичета. Лицето им ги кара. Ако момичето няма хубаво лице, дори да притежава цялата невинност на света, няма да заинтригува Призраците — млъкна и се намръщи.

— Продължавай, Кармайн — подкани го Силвестри.

— Призраците — или може и Призрака — познават някого с такова лице. И го мразят повече от цялото останало човечество, взето заедно. Зарови лице в дланите си и се хвана за косата.

— Единият от тях или и двамата? Доминиращият със сигурност, а покорният може да е с него просто заради тръпката. Той е слугата, мрази всички, които мрази и доминиращият. Когато ми каза, че Призраците не се интересуват от гърди, Патси, ти попълни още едно парченце от пъзела. Сплесканите гърди, епилираните пубиси. Това ни навежда на мисълта, че лицето е на дете преди пубертета, но ако е така, защо не отвличат по-малки деца? Не им липсва нито изобретателност, нито кураж да го направят. Дали пък единият от Призраците не е познавал притежателката на лицето, когато се е превръщала от момиче в жена? И я е мразил повече като жена, отколкото като дете? Това е загадката, на която нямам отговор.

Силвестри изплю пурата си от вълнение.

— Но с втората дузина отиват все повече в посока на децата, Кармайн. С тези празнични момичешки роклички.

— Ако знаехме коя е притежателката на лицето, щяхме да знаем и кои са Призраците. Докато карах насам от Уайт Плейнс, се опитвах да си представя къщите на всички служители на „Хъг“ и да се сетя дали от някоя стена не ме е гледало това лице, но такова там нямаше.

— Все още ли стоиш твърдо на хипотезата, че убийците са от „Хъг“? — попита Марсиано.

— Единият призрак е определено от „Хъг“. Другият не е. Той измисля всичко и може би извършва част от отвличанията сам. Няма начин да не е от „Хъг“, Дани. Да, ще ми кажеш, че труповете са могли да бъдат оставени в някой от хладилниците на медицинския факултет, но къде другаде, освен в „Хъг“ е възможно да вземеш две до десет големи торби и да ги внесеш вътре, без да те забележат? Колкото по-малко носиш, толкова повече курса трябва да направиш. В другите паркинги хора идват и заминават по двайсет и четири часа в денонощието, а паркингът на „Хъг“ е с магнитни карти и напълно празен, да речем, в пет сутринта. Забелязах, че на една от стените е завързана голяма количка като от супермаркетите, с която учените могат да си внасят книги и документи. Не казвам, че Призраците не са могли да използват и други хладилници, а че е най-лесно и просто да използват този в „Хъг“.

— Простото и лесното е по-вероятно — каза Силвестри. — Значи „Хъг“ остава.

— Ти само се моли да не е Дездемона, Кармайн — каза Патрик.

— О, сигурен съм, че не е тя.

— А! — извика Патрик и наостри уши. — Значи подозираш някого?

Кармайн пое дълбоко въздух.

— Не подозирам никого и това е най-голямото ми притеснение. Трябва да подозирам някого, тогава защо не го правя. Имам чувството, че изпускам нещо, което е точно под носа ми. Сънувам и всичко ми е кристално ясно, но когато се събудя, е изчезнало. Мога само да продължа да си човъркам мозъка.

— Говори с Елиза Смит — каза Дездемона, опряла глава на рамото на Кармайн. Беше се преместила при Кармайн след страховитото среднощно посещение в апартамента й. — Знам, че ни ми казваш нищо важно, но съм убедена, че смяташ, че убиецът е от „Хъг“. Елиза е работила там още от основаването му и въпреки че не си вре носа където не трябва, знае много неща, които другите не знаят. Професорът понякога й споделя, особено ако е ядосан на някой служител — когато го изнерви Тамара или когато Кърт Шилер изпадне в някое от настроенията си. Елиза има магистърска степен по психология от „Смит“ и докторска от „Чъб“. Не съм почитателка на психолозите, но професорът много уважава мнението й. Виж се с нея и поговорете.

— Професорът някога изпитвал ли е нужда да говори с теб за Елиза?

— Разбира се, че не! Аз си се движа в своя орбита, която не се пресича с орбитите на другите. Нещо като неравноделен такт съм. На мен гледат като счетоводител, не като на учен, а това значи, че нямам никакво значение за професора. — Тя се сгуши в него. — Сериозно ти говоря, Кармайн. Говори с Елиза Смит. Знаеш много добре, че от този разговор може да дойде разрешаването на случая.

Глава 24

Понеделник, 21 февруари 1966 г.

Последствията от затоплянето отвориха много работа на Кармайн и той успя да се види с госпожа Елиза Смит чак седмица, след като Дездемона му я препоръча. Освен това, дори животът му да зависеше от това, не можеше да разбере как госпожа Смит може да му помогне в разследването. Особено сега, когато тръгна слух, че професорът няма да се върне в „Хъг“.

Температурите се вдигнаха и вятърът най-накрая реши да утихне. От мразовито времето се превърна в идеално за демонстрации — хладно, но не неприятно. Стопи се и ледът, който замразяваше расовите напрежения и навсякъде избухна насилие.

Мохамед ел Неср строго забрани бунтовете в Холоуман, защото те не бяха част от плана му на този етап от развитието му, когато се страхуваше от арести и заповеди за обиск. За разлика от групичките недоволни чернокожи, които създаваха проблеми, „Черната бригада“ и нейният лидер разполагаха с невероятен арсенал от оръжия, а не просто с пушки и пистолети, купени спорадично от оръжейните магазини или завлечени от нечий дом. А сега не беше времето този арсенал да се разкрива. Но въпреки това Мохамед усилено организираше демонстрации. Не бе ясно на каква численост се е надявал, но събра достатъчно хора да викат и вдигат във въздуха свити юмруци пред общината, областната административна сграда, администрацията на „Чъб“, гарата, автогарата, официалната резиденция на М.М. и, разбира се, пред „Хъг“. Всички плакати бяха посветени на Чудовището от Кънетикът, неговата неприкосновеност и расизма при избора на жертви.

— В края на краищата — каза развълнуван Уесли-Али на Мохамед — искаме да подчертаем расовата дискриминация. Младите момичета на белия човек са в безопасност, но другите не са, а този факт не може да се оспори дори в абаносовата кула на губернатора. Всеки индустриален град в Кънетикът има поне осемдесет процента чернокожо население, а това ни дава предимство.

Мохамед ел Неср приличаше на орел, каквото значеше и името му — горд, с голям нос, впечатляващо висок и добре сложен. Късо подстриганата му коса беше скрита под шапка, чийто дизайн сам бе измислил. Приличаше малко на тюрбан, но отгоре беше плоска. Отначало носеше брада, после реши, че крие прекалено много от лицето му и пред камерите изглежда грозен и жесток като животно. Белият юмрук на черното му кожено яке беше избродиран, а не отпечатан с боя. Носеше военни панталони и имаше походка на бивш военен, какъвто и беше. Под името Питър Канбера се издигна до полковник в американската армия. Наистина беше орел. И то с две дипломи по право.

Щабквартирата му на Петнайсета улица №18 не беше пълна с матраци, а с книги, които той четеше ненаситно. Бяха юридически, за политика и история. Усилено изучаваше Корана и се смяташе за лидер. Но все още се опитваше да намери пътя, по който да извърши своята революция. Може в големите градове чернокожите да са мнозинство, но белият човек все още притежаваше цялата нация, която в по-голямата си част не се състоеше от граждани. Отначало се зае да привлича към своята „Черна бригада“ чернокожи военнослужещи, които бяха мнозинство в армията, но разбра, че много малко от тях имат желание да го последват, независимо какво си мислеха за белия човек. Когато го уволниха с почести, той се засели в Холоуман, защото смяташе, че един малък град е най-доброто място за ухажване на неспокойните чернокожи маси от гетата. Че камъкът, който ще хвърли в спокойното езеро Холоуман, ще направи вълни, които ще се разпрострат и в по-големи градове. Беше прекрасен оратор и често получаваше покани да държи речи на митинги в Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис. Но местните лидери винаги са ревниви към последователите си и не вземаха на сериозно Мохамед ел Неср. На петдесет и две години знаеше, че няма пари и национална организация, за да сплоти хората си така, както имаха нужда. Но чернокожите отказваха да ги води там, където той искаше, предпочитаха Мартин Лутър Кинг, който беше пацифист и християнин.

А ето сега този кльощав голтак от Луизиана му дава съвети. Как бе допуснал това да се случи?

— Мислих доста — каза Уесли-Али — за това, което каза преди два месеца, спомняш ли си? Каза, че движението ни се нуждае от мъченик. Е, работя по въпроса.

— Добре, Али, работи, човече. А междувременно се върни към основната си задача — „Хъг“. И на Единайсета улица.

— Как върви подготовката за митинга следващата неделя?

— Страхотно. Изглежда, че ще успеем да съберем петдесет хиляди чернокожи към обяд в парка. А сега се разкарай, Али, остави ме да си пиша речта.

Уесли-Али се разкара, както му наредиха, към Единайсета улица, за да разпространи вестта, че Мохамед ел Неср ще държи реч следващата неделя в парка на Холоуман. Не само че всички трябва да дойдат, ами да убедят и приятелите, и съседите си да дойдат. Мохамед беше прекрасен и харизматичен оратор, въодушевяваше последователите си и си струваше човек да го послуша. Елате, за да чуете как белият човек е прекарал тотално чернокожите. Никое черно момиче не е в безопасност, но Мохамед ел Неср има всички отговори.

Колко жалко, помисли си Уесли-Али в дъното на вечно заетия си мозък, че нито един бял няма да се сети да стреля по Мохамед ел Неср. Какъв мъченик щеше да излезе от него! Но това беше заспалият стар Кънетикът, а не Югът или Западът. Нямаше неонацисти, Ку Клукс Клан, нямаше дори обикновени бели шовинисти. Един от първите тринайсет щата, раят на свободното слово.

Каквото и да си мислеше Уесли-Али, Кармайн знаеше, че в Кънетикът има неонацисти, Ку Клукс Клан и бели шовинисти. Знаеше, че повечето от тях са такива само на думи, а дума дупка не прави. Но всеки, който мразеше чернокожите, беше под наблюдение, защото Кармайн искаше да е сигурен, че никой няма да извади оръжие срещу Мохамед ел Неср в неделя следобед. Докато Мохамед подготвяше митинга, Кармайн се подготвяше да го защити, планираше къде ще са снайперистите на полицията, колко цивилни може да отдели да охраняват митинга срещу белите. Няма да позволи Мохамед ел Неср да бъде застигнат от куршум и да се превърне в мъченик.

Но в нощта срещу неделя пак заваля сняг, изви се такава февруарска буря, че натрупа половин метър сняг за една нощ. Силен вятър понижи температурата под нулата и направи митинга в парка невъзможен. Зимата пак ги спаси.

Така че днес Кармайн беше свободен да поеме по шосе 133 и да се види дали госпожа Елиза Смит си у дома. Там беше.

— Момчетата отидоха на училище много разочаровани. Ако снегът беше изчакал до снощи, днес нямаше да са на училище.

— Съжалявам за тях, но за мен това е добра новина, госпожо Смит.

— Митингът на чернокожите в парка?

— Точно така.

— Бог обича мира — каза тя простичко.

— Тогава защо Той не ни прати повече? — попита ветеранът от армията и от полицията.

— Защото, като ни е създал, Той се е преместил някъде другаде в безкрайната вселена. Може би наистина сме негово творение и ни е сложил някакъв чарк, който да ни кара да обичаме мира, но после този чарк се износил и сега е прекалено късно за Бог да се връща.

— Интересна теория — отбеляза той.

— Правя сладкиши пеперуди — каза Елиза и го поведе към изкуствено състарената си кухня. — Какво ще кажете да направя кана свежо кафе и да ви почерпя?

Кармайн разбра, че сладкишите пеперуди са малки жълти кексчета, на които Елиза беше отрязала горната част и ги бе запълнила със сладък бит крем, след това беше разрязала капака на две и беше поставила двете половини върху крема, така че да приличат на дебели пеперудени крила. Освен това бяха вкусни.

— Махнете ги, моля ви — каза той, след като излапа четири. — Ако не го направите, ще ги изям всичките.

— Добре — съгласи се тя и ги занесе на кухненския плот. После седна. — Е, какво ви води насам, лейтенант?

— Дездемона Дюпре. Тя ми каза, че трябва да говоря с вас за хората в „Хъг“, защото вие най-добре ги познавате. Ще ми съдействате ли, или ще ме изгоните?

— Преди три месеца щях да ви изгоня, но сега нещата са различни. — Тя повъртя чашата си с кафе в ръце. — Знаете ли, че Боб няма да се върне в „Хъг“?

— Да. Изглежда, всички там го знаят.

— Това е трагедия, лейтенант. Той е съсипан. Винаги си е имал тъмна страна, знам за нея, откакто го познавам, а аз го познавам, откакто се помня.

— Какво имате предвид под тъмна страна, госпожо Смит?

— Дълбока депресия, бездънна яма, апатия. Нарича го „едно от моите състояния“. За първи път му се случи след смъртта на дъщеря ни, Нанси. Почина от левкемия.

— Много съжалявам.

— Ние също — каза тя и премигна, за да прогони сълзите. — Нанси беше най-голямата, почина на седем години. Сега щеше да е на шестнайсет.

— Имате ли нейна снимка?

— Стотици, но съм ги прибрала заради склонността на Боб да изпада в депресии. Изчакайте за момент. — Излезе и се върна със снимка на прекрасно момиченце, очевидно правена преди болестта да я изтощи. Къдрава руса коса, големи сини очи и тънките устни на майка си.

— Благодаря ви — и остави снимката с лицето надолу върху масата. — Предполагам, че се е възстановил от депресията?

— Да, благодарение на „Хъг“. Създаването на центъра го съхрани. Но сега е различно. Ще си остане завинаги при влакчетата.

— Как ще се справите финансово? — попита той и осъзна с какъв копнеж гледа сладкишите пеперуди.

Тя стана да му налее още кафе и сложи два сладкиша на чинийката до чашата му.

— Ето, изяжте ги. Това е заповед. — Устните й изглеждаха изсъхнали и тя ги облиза. — Нямаме финансови тревоги. И двете семейства са ни оставили състояния, което означава, че и на двамата не ни се налага да работим. Каква ужасна перспектива за едно американско семейство! Трудовият морал е неизкореним.

— Ами синовете ви?

— Ще ни наследят. Те са добри момчета.

— Защо професорът ги бие?

Не се опита да го отрече.

— Заради тъмната си страна. Но честно казано, не се случва често. Само когато наистина го дразнят, както само децата могат — не искат да спрат да говорят по неподходяща тема или не приемат отказ. Типични деца.

— Чудех се дали сега вече момчетата ще се присъединят към неговите занимания с влакчетата?

— Предполагам, че и двамата ми синове по-скоро биха умрели, отколкото да слязат в мазето. Боб е… егоист.

— Забелязах — каза той внимателно.

— Мрази да споделя заниманията си с влакчетата. Точно затова момчетата се опитаха да ги изпочупят. Каза ли ви, че щетите бяха ужасни?

— Да, и че му отнело четири години, да ги възстанови.

— Това просто не е вярно. Глупости, лейтенант! Две малки момчета на пет и на седем само пипат и местят разни неща, не правят нищо друго. Тогава той ги би безмилостно, трябваше да му изтръгна пръчката от ръцете. И му казах, че ако пак ги нарани така, ще се оплача в полицията. И той знаеше, че не се шегувам. Макар че още ги бие от време на време. Но никога така лошо, както когато му пипаха влакчетата. Вече няма садистични наказания. Обича да ги критикува, защото не са толкова добри, колкото сестра им, която е превърнал в светица. — Усмихна се, но в извивката на устните й нямаше радост. — Макар че ви уверявам, че Нанси беше същата като Боби и Сам, не беше светица.

— Не ви е лесно, госпожо Смит.

— Може би, но не е нещо, с което не мога да се справя. Докато успявам да се справям с живота, всичко е наред.

Той изяде сладкишите.

— Прекрасни са — каза с въздишка. — Разкажете ми за Уолтър Полоновски и жена му.

— Те са безнадеждно обременени от религията — каза Елиза и поклати глава, сякаш се чудеше над огромната им глупост. — Тя си мислела, че той няма да одобри противозачатъчните средства, той си мислел, че тя няма са се съгласи да ги ползва. И така се сдобили с четири деца, като всъщност никой от тях не искал ни едно, особено в началото на брака си, когато още не са се опознали. Адаптирането към живот с непознат е трудна работа, но става още по-трудна, когато този непознат се променя пред очите ти — вика, чупи, оплаква се, обичайните неща. Паола е доста по-млада от Уолт. Беше такова красиво момиче! Също като Мариан, новата му любов. Когато Паола разбра за Мариан, трябваше да си замълчи и да продължи да живее с Уолт като източник на средства. А сега ще отглежда четири деца с мизерна издръжка, защото не може да работи. Уолт няма да й даде и цент повече от това, което е длъжен и ще продаде къщата. И тъй като тя е ипотекирана, делът на Паола ще е пак трохи. Но проблемите на Уолт са още по-големи, защото Мариан е бременна. Това означава, че Уолт ще се сдобие с две семейства, които трябва да издържа. Ще се наложи да започне частна практика, което е наистина жалко. Той е добър учен.

— Прагматична сте, госпожо Смит.

— Все някой в семейството трябва да е.

— Чух слухове от няколко души — започна той бавно, като не я изпускаше от очи, — че „Хъг“ ще бъде закрит, поне в сегашния си вид.

— Сигурна съм, че тези слухове са верни, което ще улесни някои служители да вземат решение. Например Уолт Полоновски. Мори Финч също. След опита за самоубийство на Шилер и намирането на тялото на бедното момиче, Морис Финч също се срина. Не като Боб, но пак не е добре. — Тя въздъхна. — Но този, за когото най-много ми е жал, е Чък Понсонби.

— Защо? — попита той, изненадан от този нов поглед към Понсонби, за когото бе приел, че е съперникът на професора. Смяташе, че Понсонби ще оцелее най-добре от всички, независимо какво ще се случи с „Хъг“.

— Чък не е брилянтен учен — каза Елиза Смит с внимателно подбран неутрален тон. — Боб го носи на гърба си от основаването на „Хъг“. Боб направлява работата на Чък и двамата много добре го знаят. Това си е тяхната конспирация. Мисля, че освен тях двамата никой друг няма ни най-малка представа за това.

— И защо му е на професора да го прави?

— Стари връзки, лейтенант, много стари. Ние сме от едно и също потекло на първозаселници — семействата Понсонби, Смит и Кортни, моето семейство. Дружбата между тях е от поколения и Боб наблюдаваше как повратите на съдбата унищожават семейство Понсонби, аз също.

— Поврати на съдбата?

— Лен Понсонби, бащата на Чък и Клеър, беше невероятно богат, също като предците си. Айда, майка им, е от богато семейство от Охайо. После Лен Понсонби беше убит. Трябва да е станало през 1930 година и не след дълго Уол Стрийт се срина. Беше пребит до смърт на гарата на Холоуман от група пияни работници-надничари. Бяха пребили още двама души. Разбира се, обвиниха Голямата депресия, незаконния алкохол, какво ли не! Един дори беше заловен. Но богатството на Лен се било стопило в тежката криза и бедната Айда остана без пукната пара. Издържаше се, като продаваше фамилната земя. Смела жена!

— Откъде познавате Чък и Клеър? — попита Кармайн, учуден какво може да се крие зад човешката фасада.

— Всички учехме в пансиона заедно. Чък и Боб бяха четири класа преди мен и Клеър.

— Клеър? Но тя е сляпа!

— Ослепя на четиринайсет. През 1939, точно когато избухна войната в Европа. Зрението й винаги е било слабо, но тогава получи отлепване на ретините и на двете очи заради ретинална пигментоза. Ослепя напълно буквално за един ден. Беше ужасно! Сякаш на бедната жена и трите й деца нещастията не им бяха достатъчно.

— Три деца?

— Да, две момчета и Клеър. Чък е най-големият, след това следва Мортън и накрая Клеър. Мортън беше умствено изостанал, не говореше и сякаш не забелязваше, че на света живееха и други хора. Никога не гасеше лампата си, лейтенант. И имаше пристъпи на насилие. Боб казва, че по онова време не са знаели за диагнозата аутизъм. Така че Мортън не ходеше на училище.

— Виждали ли сте го?

— Понякога, макар че Айда Понсонби се боеше, че може да изпадне в някое от онези негови състояния на бяс и го заключваше, когато ходехме да си играем с другите й деца. Но не ходехме често. Чък и Клеър идваха у нас или у Боб.

Умът му работеше на пълни обороти и Кармайн се мъчеше да запази спокойствие и да не смесва нишките на тази удивителна история. Сега пък умствено изостанал брат! Защо не беше усетил, че у Понсонби има нещо нередно? Защото на повърхността не личеше абсолютно нищо! Но в мига, в който Елиза Смит спомена за три деца, той разбра. Всичко започна да се подрежда. Чък в „Хъг“ и лудият брат някъде другаде… Осъзна, че Елиза Смит го гледа с любопитство и се насили да зададе разумен въпрос.

— Как изглежда Мортън? И къде е сега?

— Как изглеждаше, лейтенант. Минало време. Всичко им се струпа изведнъж, е, може да е имало интервал от няколко дни или седмица. Клеър ослепя и Айда я прати в училище за слепи в Кливланд, където все още имаше роднини. Имаше и връзка с училището за слепи, май семейството беше правило дарение. Тогава беше трудно да се запише дете в такова място. Както и да е. Точно Клеър замина за Кливланд и Мортън почина, мисля че от мозъчен кръвоизлив. Разбира се, ние бяхме на погребението. Какво са причинявали на децата по онова време! Трябваше да минем покрай отворения ковчег, да се наведем и да целунем Мортън по бузата. Беше мека и мазна. — Тя потръпна. — Тогава за първи път в живота си помирисах смъртта. Бедничкият, най-накрая намери покой. Как изглеждаше ли? Като Чък и Клеър. Погребан е в семейния парцел в старото гробище във Вали.

Хипотезата на Кармайн беше разбита на парчета. Нямаше начин Елиза Смит да си измисля. Историята на рода Понсонби беше истинска и доказваше един добре известен факт: че някои семейства по неизвестни причини понасяха низ от страдания и нещастия. Не родени без късмет, ами направо родени за трагедии.

— От думите ви разбирам, че семейството има наследствена обремененост — каза той.

— О, да. Боб го забеляза, докато учеше медицина по време на курса по генетика. Лудостта и слепотата са чести в рода на Айда, но не и в семейство Понсонби. Айда също полудя малко по-късно. Мисля, че за последен път я видях на погребението на Мортън. След като Клеър замина за Кливланд, вече не ходех у тях.

— Кога Клеър се върна вкъщи?

— Когато Айда полудя напълно, не беше много след Пърл Харбър. Чък и Боб не ги повикаха в армията, по време на войната следваха медицина. Клеър прекара в Охайо две години, достатъчно, за да научи брайловата азбука и да може да се движи с бастун. Тя е една от първите, които си взеха куче водач. Биди й е четвъртата.

Кармайн стана, потиснат от огромното си разочарование. В един миг наистина си бе помислил, че всичко е свършило, че е направил невъзможното и е намерил Призраците. Но сега разбираше, че отговорът е толкова далеч, колкото винаги е бил.

— Благодаря ви за подробната информация, госпожо Смит. Има ли някой друг служител на „Хъг“, за когото трябва да знам нещо? Тамара? — Пое дъх. — Дездемона?

— Те не са убийци, лейтенант, както Чък и Уолт не са. Тамара е една нещастна жена, която не може да си намери добър мъж, а Дездемона… — Тя се засмя. — Дездемона е британка.

— И това, че е британка, казва всичко за нея?

— За мен да. Когато е била малка са я изсушили като скумрия.

Раздели се с Елиза на вратата на дома й и закрачи към форда си.

Имаше още нещо, което можеше да направи или по-точно трябваше да направи — да се види с Клеър Понсонби и да разбере защо го излъга, че е била винаги сляпа. Или пък просто искаше да погледа лицето й, което олицетворяваше истинска, неподправена трагедия. Загубила е баща си, когато е била на пет, по същото време семейството обеднява, остава сляпа на четиринайсет, загубва свободата си на шестнайсет, защото трябва да се върне да се грижи за лудата си майка и го прави в продължение на двайсет и една години. Но не усети и най-малък знак за самосъжаление. Каква жена беше Клеър Понсонби! Само че защо го излъга?

Биди залая в мига, в който фордът зави по алеята на „Понсонби Лейн“ 6. Което означаваше, че Клеър си е у дома.

— Лейтенант Делмонико — каза тя, когато отвори вратата, държейки Биди за каишката.

— Как разбрахте, че съм аз? — попита той, докато влизаше.

— По звука на колата ви. Сигурно има мощен мотор, защото вдига много шум, когато спира. Заповядайте в кухнята.

Мина през къщата, без да закачи и една мебел, и влезе в прекалено затоплената кухня с лятата печка.

Биди легна в ъгъла, впила очи в Кармайн.

— Не ме харесва — отбеляза той.

— Тя харесва много малко хора. Какво мога да направя за вас?

— Кажете ми истината. Току-що бях при госпожа Елиза Смит, която ми каза, че не сте сляпа по рождение. Защо ме излъгахте?

Клеър въздъхна и се плесна по бедрата.

— Е, казват, че греховете рано или късно те застигат. Излъгах, защото мразя въпросите, които следват, когато кажа истината, като например: как се почувства, като изгуби зрението си? И все от този род. Е, мога да ви кажа, че се почувствах като осъдена на смърт и бях съсипана и че това е най-ужасното нещо, което ми се е случвало. Току-що разчоплихте раната ми, лейтенант, и от нея потече кръв. Надявам се, да сте доволен. — И му обърна гръб.

— Съжалявам, но бях длъжен да попитам.

— Да, виждам! — Изведнъж се обърна към него и се усмихна. — Сега е мой ред да ви се извиня. Да започнем отначало.

— Госпожа Смит ми каза, че с Чарлз сте имали брат Мортън, който е починал внезапно горе-долу по същото време, когато вие сте ослепяла.

— Господи, Елиза си е развързала езика тази сутрин! Сигурно си ви бива на външен вид, тя винаги е имала слабост към хубавци. Извинете, че иззлобявам, но Елиза получи това, което искаше, а аз — не.

— Извинена сте, госпожице Понсонби.

— И вече няма да ме наричате Клеър?

— Мисля, че след като ви нараних, нямам право да ви наричам Клеър.

— Питахте ме за Мортън. Той почина точно след като ме изпратиха в Кливланд. Не си направиха труда да ме върнат за погребението, макар че аз исках да се сбогувам с него. Почина толкова внезапно, че трябваше да му направят аутопсия и е имало време да ме доведат, докато върнат тялото за погребението. Въпреки че беше умствено изостанал, той беше добро момче. Тъжно, много тъжно…

„Махай се от тук, Кармайн! Вече злоупотреби с гостоприемството й.“

— Благодаря ви, госпожице Понсонби. Наистина ви благодаря и извинете, че ви разстроих.

Аутопсия… Това означава, че смъртта на Мортън Понсонби е документирана на улица „Кейтърби“. Ще прати някой униформен да търси книжата.

По пътя към Холоуман той се отби до старото гробище във Вали. Парцелите му бяха свършили преди деветдесет години. В него имаше много надгробни плочи с името Понсонби, някои по-стари и от най-старите снимки в кухнята на Чък и Клеър. Най-скорошният гроб беше на Айда Понсонби, починала през ноември 1963. Преди нея беше Мортън Понсонби, починал през октомври 1939. А още преди това, Ленард Понсонби, умрял пред януари 1930. Три трагедии, за които бъдещите археолози никога няма да се досетят по скромните епитафии. Семейство Понсонби не обичаха да показват болката си. Също като семейство Смит, помисли си той, когато намери гроба на Нанси. Обикновена плоча, нищо за причината за смъртта й.

Когато се върна в колата, се зачуди, какво ще прави Чък Понсонби, ако закрият „Хъг“? И без насоките от професора? Ще стане семеен лекар? Не, Чарлз Понсонби не беше такъв човек. Прекалено е надменен, студен и елитарен. Възможно беше след това Чарлз Понсонби никога повече да не работи като лекар и затова нямаше никакъв интерес да съсипе „Хъг“, помисли си Кармайн.

Влезе при Патрик, изсумтя и се отпусна в креслото в ъгъла.

— Как върви? — попита Патрик.

— Не питай. Знаеш ли какво ще ми се отрази добре сега, Патси?

— Не, какво?

— Една хубава стрелба на паркинга на „Чъб Боул“, за предпочитане с автомати. Или обир на най-голямата банка на Холоуман от десетина маскирани. Трябва ми нещо освежаващо.

— Така говорят киселите ченгета, които нищо не вършат.

— Нямаш представа колко си прав. Това е разследване на думи, само думи, думи, думи. Няма престрелки, няма обири.

— Предполагам, че няма резултат и от портрета, който Джил Мензайс направи по описанието на жената от „Тинкър Бел“?

— Нищо. — Кармайн се изправи и застава нащрек. — Патси, ти си десет години повече на тази грешна земя от мен, спомняш ли си убийството на гарата през 1930 година? Трима души са били пребити до смърт от банда хулигани. Питам, защото единият от тях е бил бащата на Чарлз и Клеър Понсонби. И сякаш това не им било достатъчно, ами загубили и парите си при срива на борсовия пазар.

Патрик се замисли дълбоко, после поклати глава.

— Не, не си спомням. Майка ми цензурираше цялата информация, която стигаше до мен, като бях дете. Но сигурно някъде в архивите има доклад. Нали познаваш Силвестри, не би изхвърлил и употребявана салфетка, а предшествениците му са били същите.

— Канех се да пратя някого на улица „Кейтърби“ да вземе едни други документи, но тъй като нямам какво да правя, може да се разходя дотам и сам да проверя. Трагедиите на семейство Понсонби ме заинтригуваха. Възможно ли е те да са дело на Призраците?

Оставаше по-малко от седмица преди следващия удар на Призраците. Февруари беше кратък месец, затова може би бяха насрочили отвличането за началото на март. Кармайн все повече се сковаваше от ужас и би отишъл чак в Мейн дори по това време на годината, за да провери незначителна улика, но улица „Кейтърби“ бе доста по-близо. Архивите бяха кошмарът на всеки държавен служител, независимо дали ставаше въпрос за полицейски, медицински, пенсионни, имуществени, за нивото на водните басейни, данъчни или която и да била от стотиците категории. Когато болницата на Холоуман беше възстановена през 1950 година, архивите й заеха цяло отделно помещение, така че не се пречкаха. Джон Силвестри беше комисар от 1960 и се бе борил яростно да се запази всяко листче хартия, с което полицията разполагаше, включително и от времената, когато Холоуман е имал само един полицай и кражбата на кон се е наказвала с обесване. Когато местен производител на бетон фалира, Силвестри не остави на мира по-висшестоящите от него, докато не му отпуснаха пари и не му позволиха да купи сградата на банкрутиралото предприятие, разположена върху три акра на улица „Кейтърби“ в индустриалната зона, известна с прахоляка и шума, заради които и имотите там не струваха скъпо. Трите акра и това върху тях бяха пуснати на търг за дванайсет хиляди долара и полицията на Холоуман ги спечели.

Върху имота имаше огромно хале, в което производителят на бетон бе държал камионите и резервните си части, както и всякакъв вид оборудване. След като изчистиха праха и мръсотията и оправиха терена, в халето върху метални полици се настани целият архив на полицията. Покривът не течеше, което беше едно от най-важните неща, а два големи вентилатора в двата края под покрива осигуряваха добра циркулация на въздуха и държаха в минимални граници мухъла през лятото.

Двамата архивари си живееха живота в усамотената каравана, поставена до входа на халето. По-неквалифицираният от двамата от време на време премиташе пода на архива и ходеше до близкия магазин за деликатеси да купува кафе и храна, а по-квалифицираната пишеше докторска дисертация за развитието на криминалните тенденции в Холоуман от 1650 година насам. Нито един от тях не прояви и най-малък интерес защо този странен лейтенант е дошъл на крака до улица „Кейтърби“. Докторантката просто му каза къде да търси и се върна към дисертацията си, а колегата й изчезна с един полицейски пикап.

Архивите от 1930 заемаха деветнайсет големи кутии, а докладите на съдебния лекар от 1939 — още толкова. Престъпността се бе увеличила силно по време на Голямата депресия. Кармайн намери досието на Мортън Понсонби от октомври 1939, след това потърси това на Ленард Понсонсби от 1930. Формулярите не се бяха променили много оттогава. Листове А4, поставени в кафяви книжни папки, някои закопчани с кламери, други — хвърчащи. През 1930 листовете не са се перфорирали, за да се закрепват в папките. Нито пък е имало достатъчно хора да се занимават с делата, които се затварят и се изваждат от „текущите“ чекмеджета.

Но всичко си беше на мястото. Понсонби, Ленард Синклер. Бизнесмен. „Понсонби Лейн“ №6, Холоуман, Кънетикът. Възраст — трийсет и пет години. Женен, с три деца.

Някой беше сложил маса и стол под прозорците на халето. Кармайн занесе там двете досиета на Понсонби и още две тънки папки с подробностите за другите двама убити на гарата.

Първо отвори досието на Мортън Понсонби. Тъй като смъртта му била толкова внезапна и неочаквана, семейният лекар беше отказал да издаде смъртен акт. Нямало нищо, което да подсказва насилие, той просто искал да се направи аутопсия, за да види дали не е пропуснал нещо през годините, когато било почти невъзможно да се доближи до Мортън Понсонби, да не говорим да го лекува. Типичен доклад, който започваше с клишето от онова време: „Това е тялото на добре охранен и очевидно здрав индивид от мъжки пол в пубертета“. Оказа се, че причината за смъртта му не е бил мозъчен кръвоизлив, както му каза Елиза Смит. Аутопсията не била категорична от какво е умрял и патоанатомът написал стандартното спиране на сърцето, вероятно причинено от проблеми с вагусния нерв. Човекът не беше от класата на Патси, но беше направил всички тестове за отрови, не бе намерил такива и беше отбелязал вроденото психическо заболяване в анамнезата. В мозъка не се наблюдавали промени, които да са причинили умственото изоставане. Направи му впечатление, че пенисът на момчето не бил обрязан и много голям, а тестисите му били само частично паднали в торбичките. Добра работа за 1939 година. Кармайн остана с усещането, че Мортън Понсонби не е бил нищо друго, освен нещастна жертва на склонността на семейството към трагедии. Или пък докладът казваше, че генетичният принос на Айда Понсонби към развитието на отрочето й е бил незадоволителен.

Така, а сега Ленард Понсонби. Престъплението е извършено в средата на януари 1930 между два снеговалежа. Зимата е била студена и е имало януарски бури. Влакът с начална гара Вашингтон пристигнал в Холоуман от Ню Йорк с два часа закъснение заради замръзнали релси и свличане на сняг от стръмен склон по линията. Вместо да останат вътре и да загинат, пътниците решили да разчистят релсите от снега. В един от вагоните имало двайсетина пияници, безработни мъже, които се надявали да намерят работа в Бостън, където била последната спирка на влака. Те били най-мързеливите, докато ринели снега — пияни, агресивни, гневни, работели само за да се сгреят. В Холоуман влакът имал четвърт час престой, през който пътниците можели да си купят закуски от гаровото кафе, а те били по-евтини от порциите в неугледния вагон-ресторант.

Тук следва най-интересното! Ленард Понсонби не смятал да свърши пътуването си тук! Пътувал за Бостън или поне така показвал билетът му. Решил да почака в студа навън и според друг пътник очевидец, изглеждал нервен и сякаш се криел. Криел се? Понсонби изглежда нямал никакво намерение да влезе на топло в чакалнята, нито се качил на влака. Не, останал навън на снега.

Било девет вечерта и този влак бил последният за Бостън за деня. Той потеглил, а гаровият персонал започнал да заключва чакалните и тоалетните заради множеството скитници, които обикаляли страната в търсене на работа или подаяния, макар че двайсетината пияници не били слезли от влака на гара Холоуман. Някъде между Хартфорд и границата с Масачузетс те скочили от влака в тъмното и точно затова попаднали под подозрение и накрая след множество разпити били обвинени.

Ленард Понсонби лежал в снега, а главата му била смачкана на пихтия. До него лежали жена и момиченце, техните глави също били премазани. Идентифицирали Понсонби по съдържанието на портфейла му, но в жената и детето нямало нищо, по което да ги разпознаят. В старата й евтина дамска чанта имало един долар и деветдесет цента на монети, смачкана носна кърпичка и две бисквити. В брезентовата й пътна торба намерили чисто, но много евтино бельо за нея и детето, дълги и къси чорапи, два шала и рокля за момиченцето. Жената била доста млада, а детето на около шест. Понсонби беше описан като добре облечен и богат, в портфейла му имало банкноти на стойност 2000 долара, носел диамантена игла на вратовръзката си и по четири диаманта на всяко от копчетата на ръкавелите си. А жената и детето бяха описани доста категорично с една дума: бедняци.

Трите убийства раздразниха чувствителния нюх на Кармайн. Богат сам мъж, плюс бедстващи жена и дете, които нямат връзка с него. Мотивът не е грабеж. И тримата стоят на студа, когато се предполага, че ще влязат на топло в чакалнята да си сгреят ръцете на парния радиатор. В едно беше сигурен: бандата от влака нямаше нищо общо с убийствата.

Истинският въпрос беше коя е набелязаната жертва? Другите двама са били убити, защото са видели кой е държал тъпия предмет, размазал и тримата с такава жестокост, която беше накарала полицаите да напишат доста коментари в иначе стегнатия доклад. Ези, набелязаната жертва е бил Ленард Понсонби. Тура, била е жената. Ако монетата застане права, било е момиченцето.

Нямаше никакви снимки. Информацията за жената и дъщеря й или нейно роднинско дете се съдържаше в тънките папки, поставени до дебелото досие на Понсонби в кутия №2 от януарските архиви. И тримата бяха умрели след удари с тъп предмет в черепите, които бяха направени на пихтия, но детективите не са забелязали, че Понсонби трябва да е бил убит пръв. Жената и детето гледали, парализирани от страх, докато дошъл първо нейния ред, а после и на момиченцето. Ако Понсонби не е бил убит пръв, той е щял да се бори. Така че човекът, държал тъпия предмет, който според опитното око на Кармайн беше бейзболна бухалка, се е промъкнал по снега и е ударил Понсонби, преди той да го забележи. Още един призрак, колко странно.

Когато излезе, за да говори с архиварите, видя, че караваната им е заключена, и то половин час преди края на работния ден. Време беше Джон Силвестри да се погрижи вътрешният отдел да обърне яркия си прожектор към полицейските архиви на улица „Кейтърби“. Кармайн си тръгна с трите папки в ръка. Тези хлебарки няма да разберат, че липсват архивни единици, докато не реши да ги върне. Два нагли, дребни бюрократични плъха, които се чувстваха сигурни, защото ако архивите не се запалят, никой не би се заинтересувал от съществуването им. Лошо, много лошо.

По обратния път към областната административна сграда той се отби в архива на „Холоуман Поуст“, за да види дали странната и ужасна смърт на Ленард Понсонби е отразена на първа страница. Безумно насилие извън семейството е било нещо нечувано през 1930. Когато се е случвало, вестниците веднага са пропищявали, че има избягали от лудницата. Имаше доста за мафиотски убийства по време на Сухия режим, но те не попадаха в категорията „безумно насилие“. Дори когато се установяло, че никой не е избягал от лудницата, „Холоуман Поуст“ продължавал да твърди, че убиецът е изпуснат от лекарите психопат.

От едно нещо на друго и накрая закъсня за срещата с Дездемона в „Малволио“.

— Извинявай — каза и седна срещу нея. — Сега вече имаш представа какво ще представлява животът ти, ако приятелят ти е ченге. Хиляди пропуснати срещи, много изстинали вечери. Радвам се, че не обичаш да готвиш. Яденето в ресторант е най-добрата алтернатива, а никъде не е по-вкусно от „Малволио“, където готвят като за полицаи. Ще ти опаковат всичко от цяла вечеря до лъжичка ябълков пай, стига само да им почукаш на витрината.

— Харесва ми да имам приятел полицай — каза тя и се усмихна. — Поръчах, но помолих Луиджи да изчака малко. Ти си прекалено щедър и никога не ме оставяш да си платя поне своя дял от сметката.

— В моето семейство се линчуват мъжете, които оставят жени да плащат сметките.

— Струва ми се, че днес, за разлика от друг път, си имал добър ден.

— Да, открих доста неща. Проблемът е, че според мен всички водят по погрешни следи. Но все пак ми беше забавно да ги науча. — Пресегна се през масата, хвана дланта й и я обърна. — И теб ми беше интересно да открия.

Тя стисна пръстите му.

— Ditto3, Кармайн.

— Въпреки ужасното разследване, Дездемона, животът ми стана по-хубав през последните дни. И ти си част от причините, прекрасна моя.

Никой досега не я беше наричал „прекрасна“. Усети едновременно прилив на объркване и благодарност, стана яркочервена и не знаеше накъде да гледа.

Преди шест години в Линкълн си мислеше, че е влюбена в прекрасен човек, един лекар. Докато веднъж, когато минаваше покрай вратата му, не го чу да казва: „Кой, Дездемона Дюпре? Драги мой, грозните винаги са толкова благодарни, че си струва да ги поухажваш. Те стават добри майки и няма нужда са притесняваш, че ще съгрешат с млекаря, нали? В края на краищата, не те интересува как изглежда камината, като разпалваш огъня, затова ще се оженя за Дездемона. Ползата ми ще е, че децата ни ще са умни. И високи освен това.“

Започна да прави планове да емигрира на следващия ден, като се закле, че никога повече няма да позволи да стане уязвима за подобна прагматична жестокост.

А сега, благодарение на едно безлико чудовище, живееше с Кармайн в неговия апартамент и може да приема за даденост, че той я обича, колкото го обичаше тя. Думите бяха измамни, нима докторът от Линкълн не го доказа? Колко от това, което й казваше беше заради работата му, заради желанието му да я защити, заради шока от това, което за малко да й се случи? О, моля те, Кармайн, не ме разочаровай!

Глава 25

Петък, 25 февруари 1966 г.

Трийсетият ден след последното отвличане беше след седмица и никой, включително и Кармайн, нямаше основание да вярва, че сега имат по-добра възможност да предотвратят убийство, отколкото преди четири месеца. Никога разследване не се беше проточвало толкова дълго при толкова много хора, назначени по него, толкова предохранителни мерки, предупреждения и разгласа из целия щат.

Разбраха се, че в общи линии ще действат по същия начин: всеки заподозрян в щата ще бъде поставен под двайсет и четири часово наблюдение от понеделник, двайсет и осми февруари, до петък, четвърти март. Това включваше и трийсет и двамата заподозрени от Холоуман. Вече действаха по-здраво и по-гладко. В случая с професор Боб Смит например безполезната охрана на „Манор Марш“ щеше да бъде дублирана от четири екипа съгледвачи от полицията в Бриджпорт. Освен ако не се бе прицелил в жертва от Бриджпорт, професорът ще трябва да преплува река Хусатоник, ако иска да отиде на изток, или да се промъкне през шестте пункта, в които бяха блокирани шосетата, ако иска да тръгне на запад. Това беше основната разлика между плана миналия месец и сега: полицейски коли и униформени полицаи, както и цивилни и коли без надписи да завардят всички шосета. На среща с представители на участъците от щата се разбраха, че ако заловят Призраците на някой от пунктовете, така да бъде. За всеки появил се там заподозрян това значеше голяма червена точка в досието му и засилено наблюдение. Ако през февруарско-мартенската акция Призраците отново им се измъкнеха, тогава през март и април ще има нови полицейски методи и нови заподозрени.

Кармайн реши да не се включва в наблюденията. Не беше вероятно в началото на март температурите да паднат под нулата, така че най-добре да е на място с постоянна чиста радиовръзка с всички останали и голяма карта на Кънетикът на някоя стена наблизо. Двата последователни удара на Призраците далеч на изток му подсказваха, че е време да се насочат на север или на запад. Полицаите от Масачузетс, Ню Йорк и Роуд Айлънд се бяха съгласили да наситят границите си с Кънетикът с повече патрули, отколкото мухи кацат по животински труп. Беше война на живот и смърт.

Като си мислеше повече за вечерта, която щеше да прекара с Дездемона, отколкото за закучилото се изтощително разследване, в късния следобед Кармайн занесе папките с описание на случаите „Понсонби“ на улица „Кейтърби“.

— Да пазите непотърсени загубени лични вещи от 1930 година? — попита той докторантката от архиварското дуо. Неквалифицираният никакъв го нямаше. Както и полицейският пикап. Да му се не види, забрави да каже на Силвестри какво става в тук.

— Би трябвало да имаме лични вещи още от времето на Революцията — каза тя саркастично, защото не й беше приятно, че е задигнал папките й, но пък се притесняваше, че си е тръгнала по-рано в понеделник.

— Искам да видя личните вещи на тези две жертви на убийство — каза той, като размаха двете безименни тънки папки под носа й.

Тя се прозя, погледна си ноктите, а после обърна очи към часовника.

— Съжалявам, но идвате прекалено късно, лейтенант. Сега е пет и трябва да затваряме. Елате утре, когато отворим.

Утре Силвестри щеше да научи всичко с подробности, но защо да не осигури на кучката една безсънна нощ, преди секирата да се стовари върху нея?

— Тогава ви предлагам — каза той мило — утре рано сутринта да накарате колегата си да използва по предназначение полицейската кола и да достави кутията с принадлежностите им на лейтенант Кармайн Делмонико в сградата на Областната администрация. Ако поисканата пратка не бъде доставена, моята племенница Джина ще седне на мястото ви. Тя няма търпение да започне работа в полицията, и то на някое спокойно местенце, за да може да учи. Иска да влезе във ФБР, но изпитът е много тежък за жена.

Глава 26

Неделя, 27 февруари 1966

В единайсет преди обед в неделя, преди началото на наблюдението, Кармайн влезе в полицейското крило на областната административна сграда. Чувстваше се самотен, неспокоен и напрегнат.

Самотен, защото в петък вечерта Дездемона заяви, че ако времето през уикенда е поносимо, ще направи поход по маршрута „Апалачи“ чак до границата с Масачузетс. Тъй като обичаше да е в леглото му, това го завари малко неподготвен. Не се вслуша в протестите му, че ще трябва да се лиши от една полицейска кола, за да я закарат и да я върнат. Притесняваше се, че очакванията му от тази връзка бяха много по-различни от това, което бе изпитвал със Сандра. Въпреки че не я биваше в нито една от двете роли, тя все пак бе негова съпруга и майка на детето му и той я бе наредил в специално чекмедже в съзнанието си, което не смееше да отваря, докато е на работа. А Дездемона се въртеше в ума му непрекъснато и това нямаше нищо общо с ролята й в разследвания от него случай. Той просто нямаше търпение да я види. Може би беше от възрастта. Беше на двайсет, когато срещна Сандра, и на четиридесет, когато Дездемона влезе в живота му. Като родител не се справяше добре, а като съпруг бе още по-трагичен. Сигурен беше, че не иска Дездемона само като любовница. Брак, май искаше брак. Само че дали тя го искаше? Нямаше никаква представа. Походът й в Апалачите може би означаваше, че нуждата й от него не е толкова голяма, колкото неговата от нея. Но беше толкова любяща, когато бяха заедно и никога не го упрекваше, че не й обръща внимание заради работата си. О, Дездемона, не ме разочаровай. Остани с мен, стани едно цяло с мен!

Беше неспокоен, защото в отсъствието на Дездемона трябваше да запълни два дни съвсем сам. Силвестри му бе забранил да се занимава с други случаи, освен с Призраците, като правеше изключение само за назрелите расови напрежения, и то ако избухнат. Дали в сравнително топлата неделя Мохамед ел Неср се бе заловил за работа? Със сигурност още не организираше демонстрации и митинги. Мълчанието му не беше никаква мистерия. И той като Кармайн чакаше Призраците да отвлекат още едно момиче тази седмица, и да усилят болката и възмущението. Следващата неделя със сигурност щеше да има голям митинг, който щеше да откъсне така необходими му хора от случая с Призраците. Мохамед беше голяма досада, но показваше добър усет за стратегия.

И напрегнат, защото трийсетият ден вече наближаваше.

— Лейтенант Делмонико? — попита сержантът от рецепцията.

— Последният път като погледнах в огледалото, бях аз — каза Кармайн с широка усмивка.

— Когато пристигнах тази сутрин намерих стара кутия за веществени доказателства зад другите пакети. Не е адресирана до никого, сигурно за това не сте я получили. После намерих етикет с вашето име на метри от нея. — Той се наведе, порови под плота си и извади голяма квадратна кутия, която не приличаше на съвременните.

Вещите на жената и детето, пребити до смърт през 1930! Напълно беше забравил за тях, погълнат от приготовленията за наблюдението. Но не пропусна да каже на Силвестри да подпали задниците на кучката от архива и нейния колега.

— Благодаря ти, Лари, задължен съм ти — каза и занесе кутията в кабинета си.

Ето ти занимание за неделя сутринта, когато любимата ти жена е на поход сред мокри листа.

Като отвори капака, не намери вътре мухлясали вещи от мястото на престъпление, извършено преди трийсет и шест години. Не бяха запазили дрехите на двете жертви, което означаваше, че са били опръскани целите в кръв, включително и обувките. Никой не си бе направил труда да измери точно разстоянието, на което е бил намерен Ленард Понсонби, но Кармайн предполагаше, че по жената и детето може да е имало и негова кръв. Нямаше и схема на разположението на труповете. Единствената информация, която имаше, е, че той е бил „близо“ до тях.

Но пък вътре беше чантичката й. По навик си сложи ръкавици, преди да я извади и да я разгледа с очите на съвременен опитен полицай. Ръчно изработена. Беше я изплела, както често правили жените в онези бедни години. Имаше две дървени дръжки и подплата от евтина памучна материя. Нямаше закопчалка. Тази жена не е могла да си позволи и най-евтиния телешки бокс, да не говорим за друг вид кожа. В чантичката намери малко портмоне с един сребърен долар, три монети по двайсет и пет цента, една от десет и една от пет. Кармайн сложи портмонето на бюрото си. Мъжка носна кърпа, чиста, но измачкана. От американ, не от лен. А на дъното — парченца и трохи от бисквитите. Майката сигурно ги е откраднала от гаровото кафе, за да има какво да яде детето във влака. Вероятно затова са се криели навън, на снега. От аутопсиите ставаше ясно, че стомасите и на двете са били празни. Да, бисквитите са откраднати.

Пътната чанта не беше голяма, но пък достатъчно стара, за да е принадлежала на някого от войниците на Севера и той да я донесъл на юг по време на Гражданската война. Избеляла, протрита на места, никога не е била елегантна, дори като нова. Отвори я внимателно и почтително. Вътре намери почти цялата собственост на бедната жена. Нямаше нищо по-трогателно от безмълвните следи, останали след отдавна отминали животи.

Най-отгоре имаше два дълги вълнени шала на разноцветни ленти. Сякаш бяха изплетени от остатъци. Но защо шаловете са били в чантата, след като времето е било толкова студено? Дали не са резервни? Под тях намери два чифта чисти дамски кюлоти, направени от неизбелен муселин, и два чифта по-малки, които очевидно бяха на детето. Чифт плетени чорапи до коленете и чифт по-дълги плетени чорапи. А на дъното, грижливо загъната в скъсана опаковъчна хартия, лежеше малка детска рокля.

Дъхът на Кармайн секна. Малка детска рокля. Ушита от светлосиня френска дантела, обшита с перли. Бухнали ръкави с фини маншети, перлени копчета на гърба, копринена подплата, а под нея колосан набран тюл, който разперваше полата като балетна пачка. Предшественик от 1930 година на моделите на „Тинкър Бел“, само че тази рокля беше изработена изцяло на ръка, всяка перла беше пришита много здраво с отделен конец, нито един от шевовете не беше машинен. Какви неща са пропускали полицаите през 1930! От лявата страна на гърдите с по-тъмни лилави перли беше избродирано „Ема“.

Главата на Кармайн се завъртя, той стана, остави роклята на бюрото си и се взираше неподвижен в нея пет минути, които му се сториха цял час. Нямаше представа колко време е минало, не беше поглеждал часовника си, нито този на стената.

Най-накрая седна и сложи пътната чанта в скута си, отвори я широко, колкото скобите й му позволяваха. Подплатата беше износена и единият от шевовете й се бе прокъсал. Пъхна и двете си ръце и заопипва със затворени очи. Ето! Тук има нещо!

Снимка, и то направена не с любителски фотоапарат. Беше студиен портрет в бежова картонена рамка, върху която имаше печат с името на фотографското ателие. Мейхю Студиос, Уиндзор Локс. Някой беше написал на ръка годината, която той разчете като 1928. Надраскана беше с молив и беше страшно избледняла, така че бе по-скоро предположение.

На снимката се виждаше седнала на стол жена с четиригодишно дете на колене. Жената беше доста по-добре облечена, с наниз от истински перли на шията и обеци с истински перли на ушите. Момиченцето беше с рокля подобна на тази в пътната чанта и надписът „Ема“ се виждаше ясно. Тук двете все още имаха лица. Дори на черно-бялата фотография си личеше, че кожата им е в цвят „мляко с кафе“. Косите им бяха гъсти, черни и къдрави, очите много тъмни, а устните плътни. Кармайн ги гледаше през сълзи и му се струваха великолепни. Погубени заедно с младостта и красотата си, всяка следа от тях превърната в кървава пихтия.

Престъпление от страст. Защо не се бяха сетили за това? Никой убиец не би си разпилявал силите в серия от удари, ако мотивът му не е омраза. Особено когато черепът, който удря с бухалката, принадлежи на малко момиченце. Изключено е тези две същества от женски пол да нямат някаква връзка с Ленард Понсонби. Били са там заради него, а той е бил там заради тях.

Значи все пак е Клеър Понсонби. Но беше прекалено млада, за да го е извършила. Не е нито Мортън, нито Клеър. Била е лудата Айда, станало е около десетилетие преди напълно да превърти. Което означава, че Ленард и майката на Ема са били… любовници? Роднини? И двете предположения бяха еднакво вероятни. Айда е била изключително консервативна, за нея и най-малката капка черна кръв е предизвиквала отвращение. Защо Ема и майка й са били толкова отчаяни през януари 1930, когато до тях е бил Ленард с 2000 долара в джоба и диамантени украшения по себе си? Какво се е случило с Ема и майка й между 1928 в Уиндзор Локс, когато изглеждат материално осигурени, и мизерното им състояние от януари 1930?

Стига, Кармайн, достатъчно! 1930 година може да почака, но 1966 не може. Чък Понсонби е един от Призраците. Или пък може би е Призрака и върши всичко сам? Доколко Клеър му помага? И на колко помощ е способна? Възможно ли е единият Понсонби да е Призрак, а другият да не е? Да, заради слепотата на Клеър. Сигурен съм, че е сляпа! Чък може да ходи до някое тайно, звукоизолирано мазе и тя никога да не разбере. Убеден съм, че е звукоизолирано. Писъците не трябва да се чуват, а момичетата са пищели неистово.

Чарлз Понсонби… Ерген домошар, който не може да измисли оригинална идея за изследване, дори от това да зависи животът му. Винаги в нечия сянка — на лудата си майка, лудия си брат, сляпата си сестра, много по-успелия най-добър приятел. Не си прави труда да си сложи еднакви чорапи, да се реши да си купува нови сака от туид. Клишираният образ на разсеяния професор, прекалено плах, за да вземе плъх с голи ръце, незабележим по начин, който подсказва тотален срив на егото, въпреки димната завеса от интелектуален снобизъм.

Но възможно ли е същият този Чарлз Понсонби да се впише в образа на толкова брилянтен сериен изнасилвач-убиец, който не спира да ни води за носа от мига, в който разбрахме, че съществува? Направо не е за вярване. Проблемът е, че никой не разполага с психологически портрет на серийния убиец, знаем само, че сексът, изглежда, винаги е намесен. Затова когато открием представител на тази порода, трябва веднага да му направим дисекция. Възраст, пол, вероизповедание, външност, тип жертви, които избира, лицето, което представя пред света, детство, произход, какво харесва и какво не — факторите, които са го формирали са хиляди. За Чарлз Понсонби можем да кажем, че по майчина линия е генетично обременен с лудост и слепота.

Кармайн прибра веществените доказателства в кутията точно както ги беше намерил и я занесе долу на рецепцията.

— Лари, сложи това веднага в сейф — каза той, като му я подаде. — Абсолютно никой да не я доближава.

И преди Лари да му отговори, Кармайн излезе през вратата. Време беше за ново посещение на „Понсонби Лейн“ №6.

Въпросите се блъскаха в главата му като рояк оси, търсещи гнездото си, което се наричаше отговор. Как е успял Чарлз Понсонби да стигне от „Хъг“ до гимназията „Травис“ и да се върне, като убеди всички, че е бил на заседание на покрива? Трийсет безценни минути бяха минали, преди Дездемона да намери него и останалите там, но пък всичките други шестима души, присъствали на това заседание се кълняха, че никой не е отсъствал по-дълго от времето, необходимо да се отиде до тоалетната. Доколко можеше да се разчита на паметта и вниманието на един разсеян учен? И как Понсонби е излязъл от дома си в нощта, в която бе отвлечена Фейт Хоури, когато беше така плътно следен? Дали съдържанието на кутията от 1930 беше достатъчно солидно доказателство съдия Дъглъс Туейтис да им издаде заповед за обиск. Въпросите следваха един след друг.

Излезе на шосе 133 от североизток и стигна първо до „Диър Лейн“. Според общината четирите къщи в дъното на тази улица не бяха поискали пред тях да бъде положен асфалт. Петстотинметровата улица беше покрита с чакъл. В дъното й имаше кръгъл участък, който беше удобен паркинг за шест-седем коли. Гората се спускаше от всички страни към пътя. Беше, разбира се, изкуствено засадена. Преди двеста години това място щеше да бъде разчистено и превърнато във ферма, но тъй като фермерите все повече предпочитаха по-плодородните почви на Охайо и на запад от него, земеделието престана да бъде печеливш бизнес за първите заселници от Кънетикът и те се ориентираха към поточните линии за прецизно машиностроене, чийто пръв основател беше Ели Уитни. Така че горите отново избуяваха — дъб, клен, бук, брези, чинари и малко борове. През пролетта цъфтяха кучешкият дрян и планинските лаврови храсти. Поникнаха диви ябълки. И елените бързо се върнаха.

Гумите му скърцаха шумно по чакъла, а това засили убеждението му, че патрулите, наблюдаващи „Диър Лейн“ на кръстовището й с шосе 133 в нощта, когато изчезна Фейт Хоури, са щели да чуят, ако някое превозно средство мине оттук, освен това са щели да видят бялата пара от ауспуха. А в онази нощ на паркинга бяха спрени само немаркирани полицейски коли. Беше възможно Чък Понсонби да е изкачил пеша склона зад къщата си без фенерче, но къде е смятал да отиде после? Трябва да е оставил колата си предварително много по-нагоре по шосе 133 или пък ако не е била неговата, а на партньора му, тогава той трябва да го е взел пак някъде там. Толкова дълъг преход при трийсет градуса под нулата? Едва ли. В сравнение с онази нощ фризерите бяха истински печки. Как тогава го е направил?

Кармайн си имаше схема: ако ти се налага да се разхождаш в хубав слънчев ден, то го направи близо до дома на някой заподозрян, а ако край мястото на разходката ти има гора, вземи си бинокъл, за да гледаш птиците. С преметнат на шията бинокъл, Кармайн тръгна между дърветата, нагоре по склона по посока на билото, от другата страна на което се намираше „Понсонби Лейн“ №6. Земята беше покрита с една педя килим от мокри листа, снегът се бе стопил, с изключение на вдлъбнатините по някой и друг камък и усойните места, където топлината не беше проникнала. Няколко елена се махнаха от пътя му, но не бяха подплашени. Животните винаги разбираха кога се намират в резерват. Забеляза, че мястото е красиво и спокойно по това време на годината. През лятото монотонният шум от тревокосачките и пронизителният смях край барбекютата на открито щяха да съсипят чара му. От предишната си полицейска работа знаеше, че никой не си позволява да излиза от паркинга, дори за кърска любов. На двайсетте акра на резервата нямаше кутии от бира, капачки, бутилки, найлони й използвани презервативи.

Когато се изкачи на билото, беше изненадан от ясната гледка към дома на семейство Понсонби. Дърветата по склона бяха драстично оредели и вече не приличаха на гора: три американски брези с общо коренище, красив стар бряст, изглеждащ в добро състояние, десетина клена, събрани на едно място по такъв начин, че опадалите им листа образуваха впечатляваща гледка, както и млади храсти кучешки дрян, които през пролетта щяха да превърнат мястото в бяло-розова полянка на мечтите. Сигурно дърветата са изсечени доста отдавна, тъй като дънерите им не се виждаха.

Вдигна бинокъла и огледа къщата, виждаше я все едно е на петнайсет метра от нея. Чък се бе покачил на стълба с длето и горелка в ръка и махаше стара боя по стария изпитан начин. Клеър се бе опънала в дървен шезлонг близо до верандата, а Биди лежеше в краката й. Лекият вятър галеше лицето на кучето и то не усети присъствието му. Тогава Чък извика. Клеър стана и обиколи къщата така безпогрешно, че Кармайн бе поразен. И все пак беше сигурен, че Клеър е сляпа.

И откъде беше толкова сигурен? Кармайн не оставяше непроверена информация, а слепотата на Клеър беше препъникамък по неговия път. Понякога ползваше услугите на надзирателката в затвора Кари Толбойс, която едва свързваше двата края, за да издържа многообещаващия си син, и затова приемаше допълнителна работа в свободното си време. Кари имаше таланта да играе роли толкова убедително, че хората често й казваха това, което не бива. Кармайн изпрати Кари при офталмолога на Клеър, прочутия Картър Холт. Версията й беше, че иска да дари пари за лечението на ретинитис пигментоза, тъй като скъпата й приятелка Клеър Понсонби страдала от нея, преди напълно да ослепее. Той каза, че още помнел деня, в който Клеър дошла при него с отлепване и на двете ретини — какъв рядък случай, и двете очи да помръкнат изведнъж! Първият му голям случай, но за съжаление не беше по силите му да помогне. Но нали в днешно време може да се лекува, запротестирала Кари. Разбира се, казал доктор Холт. Клеър Понсонби обаче била нелечимо сляпа за цял живот. Беше й преглеждал очите и лично се убедил в това. Колко тъжно!

Кармайн гледаше как сляпата Клеър говори оживено с Чък, който слезе от стълбата, хвана сестра си за ръка и я отведе вътре през верандата. Кучето ги последва. След това се чуха приглушени акорди на симфония от Брамс. Братът и сестрата се бяха наситили на чистия въздух, представлението свърши. Макар че… Чакай малко! О, да, разбира се. Чък излезе, събра си инструментите и ги занесе заедно със стълбата в гаража, после се върна в къщата. Очевидно обичаше всичко да си е на мястото, но дали имаше фикс идеи?

Кармайн пусна бинокъла и се обърна, за да поеме обратно надолу към „Диър Лейн“. Беше му по-трудно да слиза по дебелия слой хлъзгави гниещи листа, а елените още не бяха направили пътеки, но до лятото ще са свършили тази работа. Потънал в мисли за Чарлз Понсонби и противоречията в него, Кармайн забърза нетърпелив да се прибере в кабинета си и спокойно да обмисли подреждащия се пъзел. А също така и да обядва в „Малволио“.

В следващия миг краката му изгубиха контрол и той полетя напред с разперени ръце, готови да поемат тежестта на падането. Посрещна земята с длани, строполи се с глухо тупване и около него се разхвърчаха облаци мокри залепнали листа. Плъзна се напред, отчаяно опитваше се да се хване за нещо, но инерцията му намаля и той се спря. Ръцете му бяха изровили две успоредни следи дълбоко в почвата. Изруга тихо, претърколи се и се изправи. Чувстваше парене на ожулените места, но с облекчение откри, че не се е наранил много. „Колко глупаво, Кармайн, колко глупаво! Потъна в мисли и забрави да си гледаш в краката, идиот такъв.“

Само че защо чу глух звук, като падна? Стана му любопитно, съвсем в негов стил. Клекна и започна да копае една от следите, които дланите му бяха оставили. На петнайсет сантиметра по-надолу откри дъска. Продължи да копае трескаво, отместваше листата, докато най-накрая пред очите му се откри стара дървена врата, най-вероятно към землянка.

О, Боже! Изведнъж изтръпна и започна да връща листата обратно, където си бяха. Притискаше ги надолу, потупваше ги да се слегнат, а по челото му изби пот и едвам си поемаше дъх. Когато се увери, че е заличил следите от падането си, седна, отметна глава и прецени резултата от усилието си. Не, не беше достатъчно добре. Ако някой огледа мястото по-внимателно, ще забележи. Свали си сакото и с него събра още паднали листа трийсет метра по-далеч. Донесе ги и ги пръсна, после сложи якето на земята и започна да замазва с него всяка следа от разбъркването. Накрая едвам си поемаше дъх, но беше доволен, че никой няма да разбере какво се е случило. А сега изчезвай оттук, Кармайн! Пое надолу на колене, като пръскаше листа след себе си. Стана прав чак когато беше почти до паркинга. Ако имаше късмет, елените щяха да минат над следите му в неспирното си търсене на оскъдната храна през зимата.

Качи се във форда и се замоли острият слух на Клеър да не се простира чак до бумтящия по „Диър Лейн“ мотор на колата му. Натисна леко с крак педала на газта и кара до завоя на първа. Част от него изгаряше да каже новината на Силвестри, Марсиано и Патрик, но реши да не им се обажда от любовното убежище „Майор Минор“ и да изпорти цялата работа. Най-добре да завие на североизток и да се върне по пътя, откъдето дойде. Нямаше да му стане нищо, ако почака малко.

Не е била чак толкова дълга разходката ти при трийсет градуса под нулата, Чъки! И нямаш нужда от фенерче по склона зад къщата, защото имаш тунел, който излиза в подножието на резервата. Някой — може би ти или някой преди теб — е изкопал този проход под хълма, за да скъси разстоянието. Тук, в Кънетикът, на стотици километри от границата между свободните и робските щати, този тунел със сигурност не е изкопан от бягащи от господарите си негри. Според мен ти си го изкопал, Чъки. В нощта, когато отвлече Фейт Хоури, е трябвало само да внимаваш как ще излезеш. Когато си се върнал с нея, нас вече ни е нямало наоколо. Това беше една от грешките ни. Трябваше да продължим наблюдението. Но да не бъдем прекалено жестоки към себе си, нямаше да успеем да те хванем и като се връщаше. Наблюдавахме „Понсонби Лейн“ и къщата ти, не знаехме за тунела. Тогава извади късмет, Чъки. Но този път късметът е на наша страна. Вече знаем за тунела.

Тъй като вече умираше от глад, а и му трябваше още малко време да помисли, Кармайн обядва в „Малволио“, преди да събере колегите си.

— Сега вече разбирам напълно значението на старото клише — каза той, когато и последният човек, Патрик, влезе в кабинета на Силвестри.

— На кое клише? — попита Патрик и седна.

— Бременен с новини.

— Тук са вече три опитни акушерки, така че — раждай.

Думите му бяха ясни, подредбата на събитията логична и правилна. Кармайн преведе слушателите си стъпка по стъпка през събитията, които се случиха след срещата му с Елиза Смит.

— Всичко тръгна от нея, от това какво каза и как го каза. Тя беше моят катализатор. А кулминацията настъпи, когато паднах, докато слизах по хълма — това се казва късмет! Доста ми провървя в това разследване — каза той накрая и изчака слушателите му да си затворят зяпналите усти.

— Не, не е късмет — опроверга го Патрик със светнали очи, — а страшен магарешки инат, Кармайн. Кой друг би си направил труда да провери историята с Ленард Понсонби? И кой друг би си направил труда да разглежда кутия с веществени доказателства отпреди трийсет и шест години? Тръгна по следите на неразкрито престъпление, защото ти си единственият човек, за когото се сещам, който знае, че ако светкавицата падне два пъти върху една и съща къща, там има нещо, което я привлича.

— Това е мило, Патси, но то не е достатъчно за пред съдия Дъглъс Туейтис. Намерих истинското доказателство заради чист късмет, като се подхлъзнах на хълма.

— Не, Кармайн. Падането може и да е било случайно, но находката ти не е. Всеки друг би станал, би се изтупал — Патрик махна няколко изсъхнали листа от съсипаното сако на Кармайн — и би закуцукал надолу. Ти намери вратата, защото мозъкът ти е регистрирал странен шум, а не защото, като си паднал, си изровил вратата. А и въобще не би се озовал на хълма, ако не беше намерил нашето лице на снимката, правена през 1928. Хайде, поеми поне част от заслугите!

— Добре, добре! — извика Кармайн и разпери ръце. — По-важното е да решим какво да правим оттук нататък.

Въздухът в кабинета на Силвестри видимо затрепери от въодушевление, облекчение и прекрасната неподправена радост, която всички излъчват в мига, в който някой случай се разплете. Още повече случаят с Призраците, толкова мрачен, толкова зловещ и така мъчително проточил се. Без значение какви трудности предстояха — а те бяха врели и кипели и знаеха, че такива ще има — имаха отговора, който щеше да ги придвижи напред и който им подсказваше, че краят е близо.

— Първо, не можем да приемем за даденост, че съдебната система ще е на наша страна — каза Силвесри, захапал пурата си. — Не искам да провалим случая заради глупава техническа грешка, защото точно техническите грешки неговата защита ще припише на полицията. Да не се заблуждаваме, ние сме хората, които обикновено замерят с яйца. Това ще бъде голям процес, ще се отразява в цялата страна. Което означава, че защитата на Понсонби няма да се състои от евтини адвокати мошеници, дори да нямат пари. Всеки зализан адвокат, който знае къде е Кънетикът и поне малко федерално право, ще се бори със зъби и нокти да влезе в екипа, който ще защитава Понсонби. И ще ни обстрелва с развалени яйца. Не можем да си позволим нито една грешка.

— Искаш да кажеш, Джон, че ако сега вземем съдебна заповед и нахлуем в тунела на Понсонби, ще намерим нещо, което прилича на операционна в къщата на лекар — каза Патрик. — И аз като Кармайн никога не съм вярвал, че този звяр има окъпана в кръв и мръсотия зала за мъчения. Той има операционна. И ако е само наполовина толкова внимателен да не оставя следи в операционната си, колкото е с жертвите си, можем да се окажем с празни ръце. Правилно ли съм те разбрал?

— Да — каза Силвестри.

— Никакви грешки — повтори Марсиано. — Нито една дори.

— А ние вече направихме купища — добави Кармайн.

Настъпи тишина. Въодушевлението се беше изпарило напълно. Накрая Марсиано изсумтя развълнувано и заговори:

— Щом останалите не искат, тогава аз ще го кажа. Трябва да хванем Понсонби на местопрестъплението. И щом се налага, ще го направим.

— О, Дани, за бога! — извика Кармайн. — Да застрашим живота на още едно момиче? Да я подложим на ужаса да бъде отвлечена от този психопат? Аз не бих го направил! Отказвам да го направя!

— Ще се уплаши, така е, но ще се оправи. Вече знаем кой е, нали така? Знаем как действа. Ще следим само него, няма нужда да следим някого другиго.

— Не можем да го направим, Дани — намеси се Силвестри. — Трябва да следим всички, както досега. Иначе ще забележи. Не можем да го направим без пълно наблюдение.

— Добре, съгласен съм. Но вече знаем, че е той, затова ще го следим много по-зорко. Щом мръдне и ние след него. Проследяваме го до дома на жертвата, оставяме го да я отвлече и после го спипваме. Като имаме това, тунела и операционната, няма да излезе свободен от съда — каза Марсиано.

— Всичко е условно и това е проблемът — каза Силвестри. — Понсонби е извършил четиринайсет убийства, а ние имаме четири трупа. Знаем, че първите десет жертви са изгорени, но как ще го докажем? Понсонби да ти прилича на човек, който ще направи самопризнания? Сигурен съм, че не е такъв тип. Тъй като шестнайсетгодишни момичета бягат от вкъщи всеки ден, имаме десет убийства, заради които никога няма да можем да го осъдим. Всичко се свежда до Мерседес, Франсин, Маргрета и Фейт, но нищо не го свързва с тях освен тънко като стъкло предположение. Дани е прав. Единствената ни надежда е да го хванем на местопрестъплението. Ако сега нахлуем в дома му, ще се измъкне. Адвокатите му ще бъдат толкова обиграни, че могат да убедят съдебните заседатели и в невинността на Хитлер и Сталин.

Всички се спогледаха, бяха объркани и гневни.

— Имаме още един проблем — каза Кармайн. — Клеър Понсонби.

Комисар Силвестри не използваше цинизми, освен това днес беше неделя, но наруши собствените си правила.

— По дяволите! — просъска, после направо излая. — Мамка му!

— Според теб тя колко знае, Кармайн? — попита Патрик.

— Дори не мога да предположа, Патси, това е самата истина. Сигурен съм, че наистина е сляпа, така казва офталмологът й. А той е доктор Картър Холт, сега професор по офталмология в „Чъб“. Истината е, че никога не съм виждал по-сръчен слепец от нея. Ако тя е примамката, на която се хващат милозливи шестнайсетгодишни момичета, изгарящи от желание да вършат добри дела, тогава е съучастник в изнасилване и убийство, дори никога да не е влизала в операционната на Понсонби. Каква по-добра примамка от сляпа жена? Но пък една сляпа жена се забелязва и запомня лесно, затова съм склонен да се откажа от тази хипотеза. Ще й се налага да ходи по терени, които не познава така добре като „Понсонби Лейн“, колко бързо би могла да се движи по тях? Как ще разпознае жертвата, ако и Чък не е с нея? Цяла сутрин размишлявам за Клеър! Представям си я пред гимназията „Св. Марта“ в Норуолк. Знаете ли, че тротоарът пред училището е разкопан заради ремонти на тръбите? Две момичета са изчезнали оттам, някой все щеше да я забележи. А и за да се справи, ще й трябват упражнения за ходене по разкопани тротоари. Накрая заключих, че би била повече пречка, отколкото помощ за Чък. Може да е държала жертвата, докато той е карал обратно към убежището си, но и това ми изглежда невероятно. И въпреки това той трябва да е имал съучастник. Например кой е бил шофьорът на лимузината?

— Искаш да изключим Клеър като заподозряна? — попита Силвестри.

— Не напълно, Джон. Просто да я определим като не много вероятен съучастник.

— Съгласен съм, че не бива да я изключваме напълно — каза Патрик, — но не вярвам, че е способна да му помогне кой знае колко. Да не говорим, че е възможно да не знае какво прави брат й.

— Между тях има изключително здрава връзка. Сега вече знаем какво е било детството им и тази връзка ми се струва по-логична. Майка им е убила баща им, готов съм да си заложа живота, че е така. Което означава, че Айда Понсонби е била психически нестабилна, дълго преди Клеър да се върне вкъщи, за да се грижи за нея. Сигурно е било истински ад у тях.

— А дали децата са знаели за убийството, Кармайн?

— Нямам представа, Патси. Как се е прибрала Айда в бурята през 1930 година? Вероятно с колата на Ленард, но дали тогава чистеха улиците? Не си спомням.

— По-важните артерии ги чистеха — каза Силвестри.

— Сигурно е имала кръв по себе си. Може би децата са я видели.

— Предположения! — изсумтя Марсиано. — Нека се придържаме към фактите, момчета.

— Дани, както винаги, е прав — каза Силвестри и му се отплати като пъхна пурата под носа му. — Утре вечер започваме наблюдението, затова по-добре сега да уточним промените.

— Най-важната промяна — каза Кармайн — е, че Кори, Ейб и аз ще наблюдаваме входа на тунела откъм резервата.

— Ами кучето? — попита Патрик.

— То създава усложнения. Съмнявам се, че ще яде месо с опиати. Кучетата водачи са обучени да не взимат храна от непознати или от земята. И тъй като е кастрирана, няма да се подлъже по някое мъжко. Ако ни чуе, ще се разлае. Не съм сигурен, че Чък няма да вземе Биди със себе си, за да пази тунела, докато го няма. Ако го вземе, животното ще ни помирише.

Патрик се засмя.

— Не и ако миришеш на скункс.

Останалите гнусливо се дръпнаха назад.

— Господи, Патси, не!

— Е, тогава поне Ейб и Кори — поправи се Патрик и погледна дяволито. — Само един от вас ще е достатъчен.

— Един от нас със сигурност няма да се умирисва на скункс и това съм аз — каза намръщен Кармайн. — Трябва да има и друг начин.

— Не и без да предупредим Понсонби. Не можем да отвлечем кучето, това е сигурно. Това не ти е някакъв селяндур с необмислен план, това е лекар, който успява непрекъснато да ни се изплъзне. Ако кучето изчезне, ще разбере, че сме по петите му и ще спре да отвлича — убеждаваше ги Патрик. — Козът му е вратата на тунела от страната на резервата и ние трябва да го накараме да повярва, че тя все още си е само негова тайна. Може би я пази — въже, в което да се спънеш, алармени звънци, устройства, които се задействат като мини, светлини на дърветата. Преди да се приближите, проверете, за бога. Естествено, че ще използва кучето. Как — не знам, само знам, че ще го използва. Ако бях на неговото място, щях да сипя малко секонал в последното за вечерта питие на Клеър.

— Много си хитър, Патси — ухили се Силвестри.

— Не съм от класата на Кармайн, Джон. Стига, всичко, което казах, звучи логично.

— Да, знам. Но откъде да намерим секрети от скункс?

— Имам цяло шише — призна си лукаво Патрик.

Кармайн погледна Силвестри заплашително.

— Тогава включете в бюджета на полицията няколко бидона доматен сок. Не мога да карам Ейб и Кори да си слагат секрети от скункс зад ушите, без им предложа вана с доматен сок на сутринта. — Намръщи се, изглеждаше недоволен. — Имаме ли някъде вана или са само душове?

— Има голяма чугунена вана в старата част на сградата. Горе-долу по времето, когато Ленард Понсонби е бил пребит до смърт, тя се е използвала за укротявате на психичноболни, преди хората с бели престилки да дойдат да си ги приберат — обясни Марсиано.

— Добре, накарайте някого да я измие и дезинфекцира. И след това я искам пълна догоре с доматен сок, защото според мен и Ейб, и Кори трябва да си сложат от секрета. Ако се наложи да се разделят, кучето ще подуши този, който не се е „парфюмирал“.

— Съгласен — каза Силвестри и по изражението му пролича, че срещата е свършила.

— Ех, още не можем да разплетем всичко докрай — въздъхна Кармайн. — Все още ни предстои да обсъждаме различни възможности. Като например дали Понсонби работи сам, или има съучастник, за когото не знаем нищо? Ако приемем, че Клеър не е замесена, трябва ли да отхвърлим вероятността Призраците все пак да са двама? Понсонби няма личен живот извън „Хъг“ и дома си. Знае се, че ходи на изложби, дори това да значи ден-два отпуск от работа. Отсега нататък ще го следим навсякъде, където ходи. Пускаме след него най-добрите ни хора, Дани, най-добрите ни хора. Спокойни и внимателни мъже и жени и никакви разнебитени двуканални радиостанции. Ще им дадем от новите микрофони, които се слагат на ревера, така че да не остават без радиовръзка, докато го следят. Тези устройства са незабележими като карфици. Техническото ни оборудване става все по-добро, но един Били Хоу и един Дон Хънтър ще ни дойдат добре. Ако наистина закрият „Хъг“, Джон, няма да е зле да ги привлечем при нас. Да ги прикрепим към отдела на Патси и да сложим думата „технически“ в названието му. Не го казвай, Джон. Ти можеш да намериш пари, по дяволите!

— Ако Мортън Понсонби беше жив, щяхме да знаем самоличността на втория Призрак — каза Марсиано.

— Дани, Мортън Понсонби не е жив — отвърна търпеливо Кармайн. — Видях гроба му и доклада от аутопсията. Не, не е убит, просто внезапно е паднал мъртъв. Не е открита отрова в трупа му, но не е и установена истинската причина за смъртта.

— Лудата Айда може пак да се е развихрила.

— Съмнявам се, Дани. По всичко личи, че е била дребничка, а Мортън Понсонби е бил здрав младеж. Би било трудно да го задуши с възглавница. Освен това няма влакна в дихателните му пътища.

— Може да е имало четвърто дете — настоя Марсиано. — Айда може да не го е регистрирала при раждането.

— О, нека не фантазираме! — извика Кармайн и размаха ръце във въздуха. — Първо, кой ще е бащата на това мистериозно дете, след като Ленард е бил убит? Чък? Слез на земята, Дани! Едно дете не остава незабелязано. Това не са новозаселили се жители на „Понсонби Лейн“, те са притежавали квартала! Дошли са малко след като „Мейфлауър“ е акостирал в Америка. Спомни си за Мортън. Не е живял на тази планета, но са знаели за него. Имало е хора на погребението му.

— Значи, ако има втори Призрак, то ние не го познаваме.

— Засега — да — заключи Кармайн.

Глава 27

Сряда, 2 март 1966 г.

Нощите след понеделник и вторник минаха без инциденти, ако не броим непрекъснатите ругатни на Ейб и Кори. Обливането с воня от скункс беше изпитание, граничещо с мъчението, защото нямаше мозък на света, който да се отклони от естествено програмираната си реакция към миризмите, независимо дали бяха ужасни, или приятни, а именно — да ги изключи от възприятията си след известно време. Но миризмата на скункс оставаше и се пропиваше, тя беше най-дълбоката обонятелна яма. Само привързаността им към Кармайн ги убеди да се съгласят, но след като си нанесоха секрета, вече съжаляваха горчиво. За радост старата вана в областната административна сграда беше достатъчно голяма да побере двама души едновременно, иначе едно много старо приятелство беше на път да се разпадне.

Времето продължаваше да се оправя и температурите бяха над нулата — идеално време за отвличане. Никакъв дъжд или вятър.

Кармайн се беше опитал да обмисли всички възможности. Освен че тримата с Ейб и Кори се бяха скрили на незабележимо място, от което имаха добра видимост към вратата на тунела, бяха поставили необозначени полицейски коли на всеки ъгъл на „Диър Лейн“ и „Понсонби Лейн“, една пред входа за рецепцията на „Майор Минор“, една до мястото, където бе дежурил Кармайн преди месец и още коли на шосе 133. Те бяха по-скоро за ефект. Понсонби щеше да ги очаква, защото трябва да е видял превозните средства на „Диър Лейн“ преди трийсет дни. Истинските съгледвачи бяха скрити над алеите към четирите къщи на „Диър Лейн“. На тях все още нямаше паркирани коли. Кармайн предположи, че колата, която Понсонби ползваше, сигурно вече е далеч оттук по шосе 133. И не беше една от колите в гаража му, комбито или червеният мустанг кабрио. Преди месец те не напуснаха дома му и сега пак си бяха там. Може би съучастникът му осигуряваше транспорта? Във всеки случай Понсонби отиваше пеша до мястото на срещата им.

— Поне ви дадохме щипки за носа — успокояваше колегите си Кармайн, докато тримата пълзяха нагоре по склона, сигурни, че Понсонби още не се е прибрал от работа. — Аз може да не съм намазан със секрет от скункс, но ми се налага да мириша вас двамата. Боже, ако знаете само как воните!

— Дишането през устата не помага много — оплака се Кори. — Чувствам тази гадост с езика си! И чак сега разбирам защо подлудява кучетата.

Като се възползваха от уменията на любителя орнитолог Пийт Евънс от техния участък, си построиха добро скривалище на пет-шест метра от вратата, пред което нямаше дървета, които да им пречат на видимостта. Тримата лежаха по корем, но можеха от време на време да се редуват да се претърколят на една страна, за да не им се схванат мускулите. Един беше достатъчен да държи под око вратата, докато другите двама бяха в пълна готовност.

Оказа се, че няма предупредителни устройства, дори не бе опънал въже ниско долу. Макар че се спъна точно там, Кармайн не вярваше в тази възможност. Понсонби беше сигурен, че никой не знае за тунела му. Надменността му в това отношение беше интересна, сякаш живееше в друга душа, независима от доктор Чарлз Понсонби изследователя и бонвивана. Всъщност Понсонби беше истинско стълпотворение от противоречия — страхуваше се да пипа плъхове, но не се боеше от полицейско преследване.

Докато чакаше през дългите скучни часове, Кармайн разсъждаваше върху тунела. Кой го бе направил? Откога го имаше? Макар че скъсяваше пътя, който иначе минаваше над билото, сигурно беше поне триста метра дълъг, а може би и повече. Дори да беше толкова тесен, че през него да може да се минава само пълзейки по корем, какво се бе случило с пръстта и камъните, извадени оттам? Кънетикът беше щатът на каменните стени, защото фермерите бяха разчистили всички камъни от полетата си, докато оряха. Колко тона пръст и малки камъни бяха изринати при прокопаването на тунела? Сто? Двеста? Как се вентилираше, защото трябваше да има вентилация. Дали дървесината за подпорите не е дошла от онези два стари хамбара от северната част на щата Ню Йорк?

Към два часа на тази облачна нощ се чу слаб звук, поскърцване, което постепенно се увеличаваше, после премина в престъргване на добре смазани панти, в които бе попаднала малко пръст. Листата сега бяха по-сухи, отколкото когато Кармайн падна, и изригнаха като фонтан при отварянето на вратата към тримата криещи се мъже. Силуетът, изникнал от черната дупка, беше също толкова черен. Застина клекнал, издаде тих звук на отвращение от силната миризма на скункс, която се носеше към него. Показа се и главата на кучето, която след малко изчезна обратно. Биди нямаше да стои на пост тази нощ. Чуха как Понсонби я подканя да излезе, но тя не се появи. Миришеше на скункс.

Бяха се разбрали Кармайн да последва Понсонби, а Кори и Ейб да останат край вратата на тунела. Гледаше със затаен дъх как силуетът се изправя в цял ръст. Беше толкова тъмен, че трудно се различаваше в тази нощ без луна и звезди. „В какво беше облечен?“ — запита се Кармайн. Дори лицето му не се виждаше. После силуетът закрачи тихо, почти без да шумоли по горския килим. Кармайн също беше облечен в черно, беше си почернил и лицето и носеше спортни обувки, но не се осмеляваше да се приближи прекалено до него. Спазваше дистанция от поне пет метра, като се молеше шапката на главата на Понсонби да затруднява слуха му.

Понсонби слезе надолу по склона към кръглия паркинг, с който завършваше „Диър Лейн“. Преди да стигне до него, зави по посока на шосе 133, все още скрит в гората, която от тази страна продължаваше чак до шосето. Когато теренът се изравни, на Кармайн му стана по-трудно да вижда обекта си. Изкуши се да се отклони от маршрута му и да го изпревари, но пестеливостта на Община Холоуман го лиши от тази възможност. Чакъл.

От него се лееше пот и му влизаше в очите. Избърса я бързо, но когато пак вдигна поглед, силуетът вече го нямаше там, където го видя за последен път, преди да си приближи ръката съм лицето. Кармайн беше сигурен, че Понсонби не е усетил, че го следят. Просто лоша шега на случайността. Беше оставил вратата на тунела си отворена. Ако се бе усетил, че е следен, веднага щеше да се върне при нея, а той определено не бе поел в тази посока. Все още вървеше към шосе 133, скрит в мрака.

Кармайн направи най-разумното нещо в тази ситуация — пое по чакъла и побягна с всички сили към невзрачния крайслер, паркиран на ъгъла на „Диър Лейн“.

— Излезе, но го изгубих от поглед — каза на Марсиано и Патрик, като се качи в колата и затвори внимателно вратата. — Много точно сме го кръстили Призрака. Облечен е от глава до пети в черно, не издава никакви звуци и сигурно има по-добро зрение от орел. Освен това изглежда познава всеки сантиметър от гората. Повече нищо не можем да направим. Трябва да го изчакаме да се върне с някое ужасено нещастно момиче. Господи, не ми се ще да рискуваме толкова!

— Имаш ли някаква информация от радиостанциите? — попита Марсиано.

— Не, защото не знаем с какво превозно средство е. Може да има на таблото си устройство, с което да прихваща нашите честоти. Изчакайте аз да ви се обадя по двуканалната радиостанция, когато той се върне при тунела, стойте десет минути и тогава вие и всички останали заобиколете къщата. Така ми се струва най-добре.

Кармайн слезе от колата и пое през дърветата обратно към паркинга, а после и към скривалището горе.

— Изгубих го, остава ни само да чакаме.

— Не може да е много далеч — каза Кори тихо. — Късно му е да ходи по-далеч от Холоуман.

Когато Понсонби се върна към пет сутринта, беше по-лесен за виждане. Въпреки че тялото, метнато на рамото му, беше увито в нещо черно, то му придаваше повече обем и правеше стъпките му по-шумни. Не дойде от „Диър Лейн“, а приближи към отворената врата отстрани, хвърли товара си на земята пред дупката и се вмъкна в нея, а след това придърпа и вързопа след себе си. Вратата се затвори, очевидно управлявана с лост, и в нощта останаха да се чуват само обичайните горски шумове.

Пръстът на Кармайн беше на бутона на радиостанцията му и той се канеше да предупреди Марсиано, когато чу нещо и замръзна, като сбута и колегите си да не мърдат. Друг силует се появи над билото и заслиза към вратата. Пред него вървеше тежко дишащо настръхнало и унило куче, разкъсвано между задълженията си на водач и непоносимата воня на скункс. Клеър Понсонби. Носеше голямо ведро и гребло. Биди нямаше търпение да се махне оттук, скимтеше и опъваше каишката, а жената не я пускаше, въпреки че другата й ръка бе заета и нямаше как да си помогне да я държи здраво, само се опитваше да убеди кучето да остане. Първо прикри вратата с шума, като придърпа с гребло отместените при отварянето листа, след това изсипа от ведрото още листа и пак приглади с греблото. Най-накрая се отказа да се бори с кучето, сви рамене, обърна се и остави Биди да я тегли нагоре по склона.

— Какво да правим сега? — попита Ейб, когато шумът от стъпките й заглъхна напълно.

— Даваме й време да се върне до къщата, след това се обаждаме на останалите, както се уговорихме.

— Как е знаела къде е уликата, за да я скрие? — попита Кори.

— Да разберем — отвърна Кармайн, стана и отиде до замаскираната врата. — Мисля, че е това. — Повдигна с крак парче водопроводна тръба, която по всичко личеше, бе боядисана в мръснокафяво, макар че нямаше как да са сигурни при липсата на светлина. — Кучето знае пътя до вратата, но не може да й каже, че са стигнали. Когато се натъкне на тръбата, знае, че е до горния ръб. След това е лесно. Или пък би било при други обстоятелства. Тази нощ трябваше да се оправя с полудяло куче и вие видяхте, че за малко да я събори.

— Значи тя е другият Призрак — каза Ейб.

— Така изглежда. — Кармайн натисна бутона на радиостанцията си. — Готови ли сме за едно пътуване до ада? Имаме девет минути, преди Марсиано да нахлуе.

— Не ми се ще да развалям хубавата маскировка на Клеър — каза Кори ухилен и започна да отстранява листата.

Тунелът беше достатъчно широк човек да може да пълзи през него на четири крака. Освен това беше с квадратно сечение, а така ставаше още по-лесно да бъде подпрян с дъските, които покриваха тавана и стените, предположи Кармайн. На всеки пет метра имаше малък вентилационен отвор, през който минаваше тръба от четири цола. Без съмнение тя едва се подаваше над земята, в горния й край имаше клапа, която не се отваряше, когато тунелът не се ползва. Няма дори да разбереш, ако стъпиш на изхода на вентилационната тръба. Колко ли време и усилия е отнела направата на всичко това? Това си беше многогодишен труд. Прокопан е на ръка, и подпорите са правени на ръка, пръстта и камъните са изхвърлени по същия начин. Чарлз Понсонби беше прекалено зает за такова занимание. Някой друг го е направил.

Изглеждаше безкраен, поне триста метра, предположи Кармайн. Пет минути бързо пълзене. Свършваше пред врата, но не някоя тънка и дървена, а здрава, изработена от стомана, с масивна система за сигурност с код и задвижвано с колело заключване като на водонепроницаема врата в яхта.

— Господи, това е врата от банков сейф! — възкликна Ейб.

— Млъквай и ме остави да помисля! — Кармайн се взираше в края на лъча от фенерчето си, в чийто конус танцуваха прашинки, и си мислеше, че е трябвало да предвиди каква врата отделя Понсонби от външния свят. — Добре, логично е да приемем, че той е вътре и не знае какво става вън. Мамка му, мамка му, мамка му! Ако Клеър е вторият Призрак и не използва тунела, тогава трябва да има втори вход към залата за мъчения. Тя е вътре в къщата и трябва да я намерим. Размърдай си задника, Кори! Бързо!

Още едно трескаво пълзене, след което Кармайн препусна в бесен спринт надолу по хълма към къщата на Понсонби. Събудените от сирените съседи започнаха да светват лампите. Алеята беше задръстена от коли, имаше и линейка до къщата. Биди се мяташе и ръмжеше зад мрежата на кучкарника, а Клеър беше препречила пътя на Марсиано.

— Сложете й белезници и й прочетете правата — каза запъхтяният Кармайн, който се хвана за един от стълбовете на верандата, докато дишането му се успокои. — Тя покри тайната врата с листа, а това я прави съучастник. Не можем да влезем в залата за мъчения от тунела, има врата от банков трезор пред нея. Оставих Ейб и Кори да пазят там, нека няколко души да отидат да сменят бедните момчета и да ги пуснат да се потопят в доматен сок. — Той отиде при Клеър, която изглеждаше очарована от белезниците, защото можеше да измуши от тях тънките си ръчички. — Госпожице Понсонби, не си навличайте повече обвинения от съучастничество в убийство, моля ви. Кажете ни къде е входът откъм къщата към стаята на ужасите на брат ви. Имаме неопровержими доказателства, че той е Чудовището от Кънетикът.

Тя изхлипа и поклати глава.

— Не, не, това не е възможно! Не мога да повярвам, не искам да повярвам!

— Свалете я долу — нареди Марсиано на детективите, — но пуснете и кучето й с нея. По-добре я оставете тя да го отвърже, доста ни е ядосано. И се постарайте да се държите добре.

— Дани, вие с Патрик елате с мен — каза Кармайн, който отново можеше да се държи на краката си. — Никой друг. Не искаме къщата да се изпълни с полицаи, докато Пол и Люк не я прегледат, но трябва да намерим другата врата, преди Чък да успее да направи нещо на бедното момиче. Коя е тя?

— Още не знаем — Марсиано тъжно поклати глава, и последва Кармайн вътре. — Може би никой в дома й още не е станал, няма още шест часа. — Опита се да изглежда по-ведър. — Кой знае, може да я върнем на родителите й, преди да са разбрали, че е изчезнала.

Защо ли си мислеше, че е в кухнята? Защото изглежда братът и сестрата живееха основно в тази стая, тя беше центърът на вселената им. Останалата къща беше като музей, а трапезарията не бе нищо повече от място, на което да поставят тонколоните, уредбата и колекцията си от плочи.

— Добре — каза и поведе Марсиано и Патрик към старата кухня. — Започваме оттук. Построена е през 1725 година, така че стените й трябва да са крехки за разлика от стоманените врати.

Нищо, нищо, нищо. Стаята беше много студена, защото лятата печка не гореше. А това пък какво беше? Намериха газова печка, скрита зад дървена решетка и газов бойлер, прибран в шкаф. Това показваше, че братът и сестрата не готвеха с дърва през лятото, но до лятото имаше много време. Защо тогава бяха сложили и лятата печка?

— Отговорът има нещо общо с лятата печка — каза Кармайн. — Хайде, съсредоточете се.

Зад нея имаше резервоар за вода, все още топъл на допир. Патрик заопипва и намери лост.

— Тук! Намерих го!

Патрик затвори очи, каза една молитва и дръпна лоста. Цялата печка се завъртя плавно и безшумно около оста, поставена в единия й край. В ниша в комина имаше стоманена врата. Кармайн извади пистолета си 38-ми калибър, завъртя дръжката и тя се отвори също така плавно и тихо. Изведнъж се поколеба и върна пистолета обратно в кобура.

— Патси, дай ми фотоапарата си — каза. — В тази ситуация не ни е необходима стрелба, но Дани може да ме прикрива. Ти чакай тук.

— Кармайн, това е ненужен риск! — извика Патрик.

— Дай ми фотоапарата си, той е най-важното оръжие сега.

В дъното на каменното стълбище, което тръгваше надолу, имаше обикновена дървена врата. Без заключалка и дръжка.

Кармайн мина през нея и влезе в операционна зала. Очите му не виждаха нищо друго, освен Чарлз Понсонби, надвесен над легло, на което лежеше стенещо и вцепенено момиче, вече съблечено голо и вързано с широка ивица брезент, която обгръщаше ръцете й от раменете до китките. Понсонби беше свалил всичко, с което тя спеше вкъщи, той също беше гол, а кожата му на места беше още мокра от бързия душ. Тананикаше си весела песничка, докато ръцете му преценяваха състоянието на трофея. Изгаряше от нетърпение.

Светкавицата на фотоапарата блесна.

— Спипах те! — каза Кармайн.

Чарлз Понсонби рязко се извърна със зяпнала уста, беше заслепен от светкавицата и нямаше сили да се съпротивлява.

— Чарлз Понсонби, арестуван сте по подозрение в извършването на серия убийства. Имате право да мълчите и право на юридическа защита. Разбирате ли какво ви казвам? — попита Кармайн.

Изглежда, че не. Понсонби бе стиснал устни и гледаше страшно.

— Съветвам ви да си вземете адвокат, веднага щом стигнете в центъра. Сестра ви също ще има нужда от него.

Дани Марсиано беше влязъл през друга врата и след малко се върна оттам с лъскав дъждобран в ръка.

— Сам е — каза и прибра оръжието си в кобура. — Намерих само това. Пъхай си ръцете в него, боклук такъв. — След като облече Понсонби в дъждобрана, извади белезници и ги стегна с максимална жестокост около китките му.

— Можеш да слезеш, Патси! — извика Кармайн.

— Господи! — беше всичко, което Патрик успя да каже, докато се оглеждаше. После се завтече да помогне на Кармайн да увие момичето в чаршафа и да го отнесе нагоре по стълбите. Марсиано и Понсонби се качиха след тях.

Когато го сложиха зад решетката на задната седалка на полицейска кола, Понсонби сякаш за миг се върна в реалността. Воднистите му очи се разтвориха широко, отметна глава назад и се разсмя пискливо, обзет от истерично веселие. Полицаите на предната седалка стояха с каменни лица.

Самоличността на жертвата все още не беше уточнена. Сложиха я в чакащата линейка и тя потегли. Тогава пристигна бусът на Пол и Люк и разпръсна жителите на „Понсонби Лейн“, които се бяха събрали и обсъждаха тихо на групички цирка, който се разиграваше на номер 6. Дори майор Минор беше там и трескаво коментираше.

— Може ли да ми върнеш фотоапарата? — попита Патрик Кармайн, когато двамата влязоха в стаята на мъченията, а Пол и Люк ги последваха.

Всичко беше или бяло, или лъскаво сребристосиво. Стените бяха облицовани в неръждаема стомана. На пода имаше сива мозайка, а стоманата на тавана се прекъсваше само от блясъка на флуоресцентните лампи. Никаква мръсотия от тунела не можеше да проникне в това безупречно чисто място, защото вратата към него беше херметически затворена и дебела цяла педя. Шахтите и тихото бръмчене издаваха много добра вентилационна система, а стаята миришеше на болнична чистота. Леглото представляваше четири метални тръбовидни крака, платформа от неръждаема стомана и матрак, увит в мушама, върху който бе опънат бял чаршаф със същите размери, който не само че беше чист, но и изгладен. В краищата на брезента за връзване имаше метални пръчки, които влизаха в жлебове по ръбовете на платформата. Имаше и операционна маса от неръждаема стомана, която зееше зловещо празна. Още по-голям ужас вдъхваше месарската кука, висяща от тавана, и вдлъбнатината на пода с голяма отводнителна шахта с решетка. В шкафове със стъклени врати бяха наредени хирургически инструменти, лекарства, спринцовки, метални кутии с етер, марли, лейкопласт, превръзки. Единият от шкафовете съхраняваше изкуствените пениси, както и кошмарния инструмент, който беше убил Маргрета и Фейт. В друг имаше пръскачка и парочистачка, в трети — мушамени покривки за леглото, чаршафи, памучни одеяла. До стената беше поставен голям фризер, висок колкото човешки ръст. Кармайн го отвори и пред очите му се откри безупречна чистота.

— Изхвърлял е всички чаршафи и покривки след всяка от жертвите — каза Патрик и сви устни.

— Виж това, Патси — Кармайн дръпна една завеса.

Някой извика от стълбището:

— Лейтенант, знаем името на жертвата! Делис Мартин, ученичка в девическото католическо училище „Стела Марис“.

— Значи не му е трябвала кола — каза Кармайн на Патрик. — „Стела Марис“ е на по-малко от километър оттук. Донесъл е момичето на рамо пеша.

— Искал е да привлече вниманието към себе си, като отвлече жертвата си толкова близо до „Понсонби Лейн“ — коментира Патрик.

— В известен смисъл е така, но не, не това е била целта му. Знаел е, че следим всички служители на „Хъг“, така че защо да подозираме точно него? До края е вярвал, че тунелът е неговата малка тайна. А сега ще дойдеш ли да погледнеш това, Патси? Виж го!

Кармайн дръпна изгладена бяла копринена завеса и зад нея се показа ниша, облицована в полиран бял мрамор. На приличащата на олтар маса имаше два еднакви свещника с чисто нови бели свещи, а между тях лежеше сребърен поднос с красиво избродирана покривка, който очакваше да бъде запълнен. Вероятно с жертвено животно.

На стената над масата имаше четири полици, на всяка една от горните две бяха поставени по шест глави. Още две стояха на третата, а четвъртата беше празна. Главите не бяха замразени. Не бяха и в стъкленици с формалин. Бяха запечатани в плътни пластмасови кубове като пеперуди в кехлибар.

— Имал е проблеми с костите — каза Патрик и стисна юмруци, за да спре да трепери. — Вижда се как е ставал все по-добър с практиката. Първите шест са ужасни! Сложил им е скоби, за да ги държи изправени в калъпа, докато налива разтопената пластмаса, пооправял ги е и пак е наливал. Направил е пробив на седмата, вероятно е измислил начин да втвърди косата като камък. Тогава е можел да налива пластмасата наведнъж в калъпа. Искам да знам как се е справил с анаеробното разлагане, но съм готов да се обзаложа, че е изваждал мозъците и е пълнел мозъчните кутии с формалинов гел. Вратовете са залепени под изисканите златни набрани яки. — На Патрик изведнъж му се повдигна, но с усилие успя да се овладее. — Гади ми се.

— Знам, че течната пластмаса е изключително скъпа, но не знаех, че в нея запечатват такива големи неща — каза Кармайн. — Но дори Розита Есперанца изглежда добре запазена в нея.

— Няма значение какво казват указанията от производителя. Тези четиринайсет сувенира ни показват, че Чарлз Понсонби е владеел техниката си до съвършенство. Освен това калъпът е пестелив, не много по-голям от главите. Литър пластмаса е предостатъчен.

— Превръща трофеите си в сувенирни пеперуди.

Двама криминалисти бяха дошли да огледат, но не се задържаха дълго. Тяхната работа беше да вземат главите и да ги опаковат като доказателства, но преди това всеки сантиметър трябваше да бъде фотографиран, описан в схеми и каталогизиран.

— Да погледнем в банята — предложи Патрик.

— Довел е Делис Мартин, хвърлил я е на леглото и след това е отишъл да си вземе душ. Ето това са дрехите, които е носил.

Беше черен каучуков водолазен костюм, но за плитки гмуркания, тънък и лек. Понсонби му беше свалил цветните ленти и беше премахнал блясъка му. Чифт равни гумени ботуши бяха сложени прилежно един до друг на пода, тънките черни гумени ръкавици бяха сгънати внимателно на табуретката.

— Много са еластични — каза Кармайн, докато огъваше единия ботуш в облечените си с ръкавици ръце. — Може да е пълен провал като учен, но като убиец Понсонби е феноменален. — И върна ботуша, откъдето го беше взел.

Върнаха се в голямата стая, където Пол и Люк бяха започнали да снимат. Чакаха ги дни работа по многото задачи, които Патрик щеше да им постави.

— Главите са достатъчно доказателство, за да го обвиним и за четиринайсетте убийства — каза Кармайн, като дръпна обратно завесата. — Странно е, че ги е държал на такова видно място, но изглежда не му е хрумвало, че някой може да намери скривалището му. Понсонби отива на електрическия стол. Другият вариант е да получи четиринайсет доживотни присъди. Надявам се нашият Призрак да умре в затвора и всеки ден да му се изреждат всички съкилийници. Ох, как ще го мразят!

— Приятна мисъл, но ти не по-зле от мен знаеш, че надзирателите ще го сложат в самостоятелна килия.

— Да, за съжаление, така е. Просто искам той да страда, Патси. Какво е смъртта — вечен сън. А изолаторът в затвора е възможност да четеш книги на спокойствие.

ГЛАВА 28

Четвъртък, 3 март 1966 г.

Поради причини, върху които не му се искаше да се задълбочава, Уесли ле Клерк никога не можеше да мисли за себе си като за Али ел Кади в къщата на леля си. Затова не друг, а Уесли ле Клерк се измъкна от леглото в шест сутринта. Леля Селест настояваше за това. Разпери си килимчето, каза си молитвите и отиде в банята за така наречените „трите «и»-та“ — да се изкъпе, избръсне и изходи.

Митингът на Мохамед беше напълно подготвен, пък и Мохамед му каза, че трябва да бъде образцов служител на фабриката за хирургически инструменти „Парсън“, както и негов шпионин в „Хъг“. На работното си място Уесли беше преминал от правенето на екартьори към инструменти за микрохирургия и шефът му говореше за специално обучение, след което Уесли ще може да прави подобрения и дори да измисля инструменти. Федералното правителство много се стараеше да дава равен шанс на всички в трудовата заетост и един талантлив чернокож работник беше безценен по много повече причини, отколкото добрата си работа. Той също така беше част от статистика, с която можеше да бъде впечатлен Конгреса. Но нищо от това нямаше значение за гневния Уесли, който изгаряше от нетърпение да мъсти за своите хора сега, не в някакво необозримо бъдеще, когато ще има парче хартия, удостоверяващо, че е адвокат, с което можеше да си избърше задника.

Отис тъкмо тръгваше към „Хъг“, когато Уесли влезе в кухнята. Леля Селест си правеше маникюр, поддържаше ноктите си дълги, яркочервени и доста заострени, за да подчертават дългите й тънки пръсти. Радиото работеше силно. Тя го спря и стана да сервира закуска на Уесли от портокалов сок, корнфлейкс и препечена филийка.

— Арестували са Чудовището от Кънетикът — каза тя, докато мажеше маргарин на филийката.

Лъжицата на Уесли пльосна във воднистия корнфлейкс и опръска масата.

— Какво!? — попита и избърса млякото, преди тя да види какво е направил.

— Арестували са Чудовището от Кънетикът преди петнайсет минути. Само за това говорят по новините, още дори не са пуснали песен.

— Кой е той? От „Хъг“ ли е?

— Не казват.

Пресегна се и пусна радиото.

— Значи сега ще чуя за него?

— Предполагам — отвърна тя и се върна към ноктите си.

Уесли изслуша бюлетина със затаен дъх, не можеше да повярва на ушите си. Въпреки че не разкриха самоличността на Чудовището, радио WHMN имаше информация, че е високопоставен професионалист, лекар, който имал съучастничка. Двамата щели да застанат пред съдия Дъглъс Туейтис в Окръжния съд на Холоуман в девет сутринта, за да им бъде повдигнато обвинение и да бъде уточнена гаранцията им.

— Уес? Уес? Уес!

— Ъ? Да, лельо?

— Добре ли си? Нали няма да ми припаднеш сега? Едно болно сърце в семейството ни е достатъчно.

— Не, не, лельо, добре съм, честно. — Целуна я по бузата и отиде в стаята си, за да си сложи най-широкото яке, ръкавици и плетената шапка. Въпреки че денят беше слънчев, температурата не беше много над нулата.

Когато пристигна на Петнайсета улица №18, намери Мохамед и шестимата му най-приближени мъже доста паникьосани. Имаха само три дни да променят темата на митинга и да извлекат дивиденти от този неочакван обрат. Кой да си представи, че некомпетентните куки ще стигнат до арест?

Уесли мина покрай тях с угодническа извинителна усмивка и влезе в помещението, което Мохамед наричаше „стаята за медитация“. На Уесли му приличаше повече на барутен погреб. Стените бяха плътно покрити с полици, на които имаше пушки, автомати и карабини. Пистолетите бяха складирани в множество метални шкафове, взети от оръжеен магазин. Чекмеджетата им бяха специално направени за излагане на пистолети. По пода навсякъде имаше високи купчини кутии с амуниции.

Въпреки оръжията, а може би точно заради тях, това беше най-спокойното място в цялата къща и там имаше точно това, от което в момента Уесли се нуждаеше — маса, стол, бял картон, бои, писалки, четки, линийки, ножица и резачка за хартия. Уесли взе един картон 45 на 75 сантиметра и отцепи двайсетсантиметрова ивица, отряза я с макетно ножче, което плъзгаше по линийка. Нямаше много място за послание, но неговото щеше да бъде кратко. Черни букви на бял фон. И къде беше екипът за хокей на разглезения син на Мохамед? Беше го видял да се търкаля някъде, защото след като хлапето откри Аллах, вече не искаше да става хокейна звезда. Последният му каприз беше високият скок, искаше да бие някакъв шампион в гимназия „Травис“.

— Хей, Али? Работа ли имаш, човече? — попита Мохамед, когато влезе.

— Да. Заел съм се да ти правя мъченик, Мохамед.

— Имаш предвид да ме направиш мъченик?

— Не, да ти произведа мъченик от някого по-незначителен от теб.

— Шегуваш се.

— Не. Къде е хокейният екип на Абдула?

— През две стаи оттук. Кажи ми повече, Али.

— Сега нямам време, имам доста работа. Ти гледай да си пуснеш телевизора на Канал 6 в девет сутринта. — Уесли взе четка, но не я потопи в черната боя. — Имам нужда от спокойствие, Мохамед. След това няма да могат да докажат, че си знаел, човече.

— Добре, добре! — Мохамед се захили и разпери ръце, след това шеговито се поклони, излезе на заден ход от стаята за медитация и остави Уесли сам.

Когато Кармайн влезе в участъка, стотици полицаи се втурнаха към него да му стиснат ръката, да го потупат по рамото и да му се усмихнат глуповато. За пресата Чарлз Понсонби все още беше Чудовището от Кънетикът, но за полицаите беше Призрака.

Силвестри беше толкова доволен, че се домъкна до вратата му и целуна Кармайн звучно по бузата и след това го прегърна.

— Това е моето момче! — каза той умилително, а очите му блестяха от сълзи. — Ти ни спаси всичките.

— О, я стига, Джон! Остави преструвките, този случай се проточи толкова, че умря сам от старост — засрами се Кармайн.

— Ще те предложа за медал, дори ако трябва губернаторът да създаде нов, за да те награди с него.

— Къде са Понсонби и Клеър?

— Той е в килия с двама полицаи за компания, няма да оставим откачалката да се обеси. И няма капсула с цианид в ректума, уверихме се лично. Сестра му е в празен кабинет на този етаж с две полицайки. Кучето е с нея. В най-лошия случай е съучастничка. Нямаме доказателства, които да сочат, че тя е вторият Призрак, поне не такива, които биха впечатлили съмняващия се във всичко Дъг Туейтис, педантичния стар глупак. Килиите ни са чисти, Кармайн, но не са пригодени за дами, особено за слепи. Сметнах, че е добре да се отнасяме с нея така, че адвокатите й да няма за какво да се хванат, като се стигне до процес — ако въобще тя стигне до съда. Засега това е съмнително.

— Той проговори ли?

— Нито дума. От време на време изпада в истеричен смях, не е казал нищичко. Взира се в празното пространство, тананика си и се хили.

— Ще пледира невменяемост.

— Сигурен съм, както че две и две е четири. Но невменяемите според науката не планират до последната подробност зала за мъчения.

— А Клеър?

— Не спира да повтаря, че отказва да повярва, че брат й е сериен убиец и че самата тя не е извършила нищо нередно.

— Ако Патси и неговите хора не намерят следи от Клеър в залата за мъчения и в тунела, тя е свободна. Какво доказва фактът, че една сляпа жена, водена от кучето си, е занесла ведро със сухи листа в резервата за елени и ги разпростряла на земята? И студент по право може да докаже, че е смятала, че носи храна за животните, която е изсипала на мястото, където брат й е казал, че е направил хранилка. Разбира се, винаги можем да се надяваме на самопризнания.

— Как ли пък не! — каза Силвестри и изсумтя. — Нито един от двамата не ми прилича на човек, който ще направи самопризнания. — Примижа с едното око, а с другото продължи да се взира в Кармайн. — Мислиш ли, че тя е вторият Призрак?

— Честно казано, не знам, Джон. Няма да можем да го докажем.

— Както и да е, официално ще им бъдат повдигнати обвинения в девет пред съдия Туейтис. Щеше ми се да е на по-скрито място и не чак толкова публично, но Дъг държи на своето. Ама че цирк! Понсонби е само по дъждобран и отказва да си облече каквото и да било друго. Ако го принудим и получи и най-малката драскотина, или синина, ще ни обвинят в полицейски произвол. Така че ще се яви в съда по дъждобран. Дани му стегна много белезниците и това никак не е добре. Умникът му е направил рани на китките.

— Предполагам, че всеки журналист, който успее да пристигне навреме в Холоуман, ще чака пред съда, включително и водещите на Канал 6 — каза Кармайн с въздишка.

— Няма начин. Това е голяма новина от малък град.

— Не можем ли да повдигнем обвиненията срещу Клеър отделно?

— Бихме могли, ако Туейтис е склонен на компромис, а той не е. Иска и двамата да се изправят едновременно пред него. Мисля, че е любопитен.

— Не, иска да получи повече информация, за да реши за съучастничеството на Клеър.

— Ял ли си, Кармайн?

— Не.

— Тогава да си запазим сепаре в „Малволио“, преди да е започнала навалицата.

— Как са Ейб и Кори? Отърваха ли се от миризмата на скункс?

— Да, и са бесни. Искали са да слязат заедно с теб в убежището.

— Съжалявам, но трябваше да махнат миризмата. Предлагам ти да притиснеш губернатора за още няколко медала, Джон. И за голяма церемония.

Съдът на Холоуман се намираше на улица „Седар“, до парка до областната административна сграда, но братът и сестрата Понсонби не можеха да го извървят пеша. Няколко прозорливи журналисти и фотографи стояха пред входа на участъка, когато изведоха Понсонби с кърпа на главата, със закопчан отгоре до долу дъждобран. Някой му беше сложил предвидливо безопасна игла при последното копче на коленете, за да е сигурен, че няма да се разтвори случайно. Щом стъпи на тротоара, Понсонби започна да се дърпа от ескортиращите го полицаи, но не за да избяга, а за да си свали кърпата от главата. Най-накрая успяха да го вкарат в полицейската кола с решетката, но с открито лице. Последва канонада от светкавици. Когато колата замина, се появи Биди, която водеше Клеър. Тя също като брат си не позволи да й покрият главата. Придружаващите я полицаи бяха подчертано любезни с нея, а превозното средство, което я откара до съседната улица, където се намираше съдът, беше голям линкълн, официалната кола на Силвестри.

Хората около съдебната палата бяха толкова много, че се наложи да отклонят движението от улица „Седар“. Кордон от полицаи с пушки се огъваше под напора на тълпата, която се опитваха да удържат, после пак се връщаха напред. Може би половината от насъбралите се бяха чернокожи, но и останалата половина беше също толкова гневна като тях. Журналистите стояха зад кордона. Операторите бяха вдигнали камерите на рамо, фотографите щракаха автоматичните си апарати, радиорепортери говореха бързо на микрофоните, същото правеше и водещият на новините по Канал 6. Един от журналистите беше дребен чернокож с огромно яке. Той си проправяше път, като се усмихваше и се извиняваше, а ръцете му бяха под якето, за да се предпазват от студа.

Когато изведоха Чарлз Понсонби от полицейската кола, репортерите се завтекоха към него, дребничкият чернокож беше най-отпред. Извади тънката си черна ръка изпод якето, вдигна я към главата си и сложи на нея странна шапка с бяла картонена лента, на която пишеше с черни букви: „Страдахме достатъчно“. Всички очи се обърнаха към шапката му, дори тези на Чарлз Понсонби. Никой не видя другата ръка на Уесли ле Клерк, в която стискаше черен евтин пистолет. Пусна четири куршума в гърдите и корема на Чарлз Понсонби, преди най-близките полицаи да успеят да извадят оръжията си. Но не беше покосен от стрелбата им, защото Кармайн скочи и го скри с тялото си, като крещеше:

— Не стреляйте!

И всичко това се предаваше по телевизията, всяка секунда от събитието излезе в ефир — от слагането на шапката с надпис „Страдахме достатъчно“ до учудения поглед на Чарлз Понсонби и самоубийствения скок на Кармайн. Мохамед ел Неср и другарите му гледаха всичко от екрана онемели. След това Мохамед се сви в креслото си и вдигна екзалтирано ръка.

— Уесли, мой човек, ти ни даде нашия мъченик! А този тъпак Делмонико те спаси и сега ще те пратят на съд. Леле, какъв процес ни чака!

— Искаш да кажеш — Али — каза Хасан, който нищо не разбираше.

— Не, отсега нататък той е Уесли ле Клерк. Трябва да изглежда все едно е действал от името на всички чернокожи, не само от името на „Черната бригада“. И ние ще се постараем да е точно така.

Това се случи две минути преди момента, в който се очакваше да пристигне колата с Клеър Понсонби, така че тя не стана свидетел на смъртта на брат си. Отначало бе притисната сред движещо се море от тела, после полицията успя да разчисти място за линкълна да обърне по улица „Седар“ и се върне в сградата на Областната администрация.

— Господи, Кармайн, да не си се побъркал? — попита Дани Марсиано с пребледняло лице и целия разтреперан. — Моите момчета са с автоматични пистолети, могат да застрелят и папата!

— Е, имах късмет, че не застреляха мен. А което е по-важно, Дани, никой заблуден куршум не улучи някой оператор и не уби Дай Джоунс — какво щеше да прави Холоуман без нейната неделна клюкарска колонка?

— Да, знам защо го направи, те също — поне това им признай. Трябва да отида да разпръсна тълпата.

Патрик беше коленичил до отметнатата назад, глава на Чарлз Понсонби. На изпитото лице с изострени черти се беше запечатало изражение на силен гняв. Под тялото му се разливаше кръв, но струйката постепенно изтъняваше.

— Мъртъв ли е? — попита Кармайн, като се наведе.

— Да. — Патрик прокара ръката си над изцъклените, невярващи очи и ги затвори. — Така поне е сигурно, че няма да излезе на свобода, а съм сигурен, че адът го чака.

Уесли ле Клерк стоеше между двама униформени полицаи и изглеждаше безобиден и незначителен. Всички фотоапарати и камери бяха все още насочени към него, човека, който екзекутира Чудовището от Кънетикът. Улична справедливост, но все пак някаква справедливост. На никого не минаваше и през ум, че Понсонби не е осъден и може и да е бил невинен.

Силвестри слезе по стъпалата пред съда и си обърса челото.

— На съдията никак не му е забавно — каза той на Кармайн. — Господи, какъв ужасен провал! Махнете го оттук! — извика на мъжете, които държаха Уесли. — Водете го и го арестувайте!

Кармайн последва Уесли в полицейската кола с решетката, седна на изцапаната и вмирисана седалка и извърна поглед встрани. Уесли все още носеше нелепата шапка със сърцераздирателния надпис „Страдахме достатъчно“. Но Кармайн първо обясни на Уесли положението, в което се намира, и то достатъчно високо, за да чуят и полицаите на предните седалки. След това му свали шапката и я запремята в ръцете си. Твърд пластмасов шлем за хокей, който той бе разрязал на места, за да прилепне плътно върху ушите му. Слагаш го и той остава, без да помръдне достатъчно дълго за да го видят всички.

— Сигурно си мислеше, че ще паднеш в дъжда от куршуми, с който си очаквал полицаите да те повалят, но си остана до самия горчив край. Дори оцеля, докато те вкарват и в тази барака. Даже самият ти нямаш представа колко си сръчен, Уес.

— Извърших велико дело — каза Уесли звънливо — и ще върша още по-велики неща в бъдеще!

— Не забравяй, че всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб.

— Не ми пука, лейтенант Делмонико! Аз съм отмъстителят на моя народ, застрелях човека, който изнасилваше и убиваше нашите момичета. Аз съм герой и настоявам на мен да се гледа по този начин.

— О, Уес, ти си пропиля живота, не го ли осъзнаваш? Откъде ти хрумна тази идея — от Джак Руби? Да не мислиш, че щях да те оставя да умреш като него? Ти си толкова способен! И което е по-жалко, ако наистина ме беше послушал, тогава наистина можеше да промениш съдбата на твоя народ. Но не, ти не можеш да чакаш. Да се убива е лесно, Уес. Всеки може да убива. За мен това значи интелигентност малко над тази на растенията. Чарлз Понсонби сигурно щеше да влезе в затвора до края на живота си. А ти само го освободи.

— Той ли беше? Доктор Чък Понсонби? Виж ти! Значи все пак човек от „Хъг“. Нищо не разбирате, лейтенант. Той беше само средство за постигане на крайната ми цел. Даде ми възможност да се превърна в мъченик. Не ми пука дали щеше да живее, или да умре. Аз съм този, който трябва да страда и така ще стане.

Когато отведоха Уесли ле Клерк към ареста, долетя Силвестри, който ядно дъвчеше пурата си.

— Още един човек, когото непрекъснато трябва да наблюдаваме — изръмжа. — Ако го оставим да се самоубие, тогава ще загазим.

— Той е много интелигентен, освен това е изключително сръчен. Няма да е достатъчно да му вземем колана и всичко, което може да нареже на ленти, за да не го направи, ако го е решил. Но аз не мисля, че има такова намерение. Уесли иска публичност.

Влязоха в асансьора.

— Какво ще правим с госпожица Клеър Понсонби? — попита Кармайн.

— Сваляме обвиненията и я освобождаваме. Така каза прокурорът. Ведро със сухи листа не е достатъчно доказателство да я арестуваме, да не говорим за обвинение. Единственото, което можем да направим, е да й забраним да напуска окръг Холоуман за известно време. — Бузестото му лице се изкриви като бебе, което има колики. — Този случай е мъчение от началото до края! Толкова красиви и непорочни млади момичета умряха, а няма кой да донесе възмездие. И какво да кажа на семействата за главите?

— Главите поне ще накарат семействата да спрат да се надяват, Джон. Да не знаеш, е по-страшно и от най-страшната истина — каза Кармайн, когато излизаха от асансьора. — Къде е Клеър?

— Върнахме я в същия кабинет, в който беше и преди.

— Имаш ли нещо против да поговоря с нея?

— Дали имам нещо против!? Моля! Не искам да виждам тази кучка!

Беше се настанила в едно кресло, а Биди лежеше в краката й и не обръщаше внимание на двете смутени млади жени, на които бе наредено да не отделят очи от Клеър. Тъй като не виждаше, това изглеждаше като непростима намеса в личното й пространство.

— А, лейтенант Делмонико! — възкликна тя и се изправи на креслото, когато той влезе.

— Този път моторът на колата не ме издаде. Как ме познахте, госпожице Понсонби?

На лицето й се появи неискрена усмивка, която я направи да изглежда стара, лукава, превзета и достойна за съжаление. Нещо в изражението й предизвика едно от онези внезапни прозрения, които бяха жизненоважни за полицейската му кариера. То му подсказваше, че тя е вторият Призрак. О, Патси, Патси, намери ми нещо, което да я свърже със залата за мъчения! Намери ми снимка или филмче, на което двамата с Чък изнасилват и убиват. Дръж се като зрял човек, Кармайн! Няма нищо такова. Единственото, което пазят за спомен са главите. За какво му е на сляп човек снимка или филмова лента? Но пък от друга страна, за какво му е и глава?

— Лейтенант — измърка тя като котка, — вие си носите двигателя навсякъде със себе си. Той не е в колата ви, а във вас.

— Казаха ли ви, че брат ви Чарлз е мъртъв?

— Да. Освен това знам, че не е извършил нищо от това, в което го обвинявате. Брат ми беше истински интелектуалец, много изтънчен и мил човек. Онзи селянин Марсиано ме обвини, че съм му била любовница — ха! Вместо мозък има помийна яма.

— Длъжни сме да обмислим всяка възможност. Но вие сте свободна, госпожице Понсонби. Всичките ви обвинения са свалени.

— И аз смятах, че така ще стане. — Тя подръпна повода на Биди.

— Къде ще отседнете? Къщата ви все още е запечатана, защото се проверява от полицията и ще остане така известно време. Искате ли да се обадя по телефона на госпожа Елиза Смит?

— Разбира се, че не! — сопна се тя. — Ако тази жена не се беше раздрънкала, нищо от това нямаше да се случи. Надявам се да умре от рак на езика!

— Тогава къде ще отидете?

— Ще отседна в „Майор Минор“, докато мога да се върна у дома. Предупреждавам ви, че смятам да наема адвокати, които да следят за спазване на интересите ми като собственик на „Понсонби Лейн“ №6 и ви съветвам да не нанасяте никакви щети. Къщата не е извършила никакво престъпление.

И излезе гневно. Победителят взима всичко, Кармайн. Призрак или не, беше опасна жена.

Той се върна в къщата, която не беше извършила никакво престъпление, но не предложи на Клеър Понсонби да я откара до „Майор Минор“. Силвестри й беше преотстъпил линкълна си за тази цел. Сега влизаха в най-тъжната част от всяко разследвате — скучните и некриещи никакви изненади последствия.

Когато всички пристигнаха в „Хъг“, новината за залавянето на Чудовището от Кънетикът вече беше остаряла, както казваха новинарите. Лицата на всички изглеждаха по-ведри и по-млади, очите им светеха. О, какво облекчение! Може би сега „Хъг“ щеше да се върне към нормалния си живот, защото очевидно Чудовището не беше един от тях.

Дездемона не беше виждала Кармайн, откакто се бе върнала от похода си. Не очакваше и да го види, тъй като знаеше, че няма да се прибере заради наблюдението на Призрака. Но когато се канеше да тръгне с полицейската кола към „Хъг“ в сряда сутринта, телефонът иззвъня и тя чу в слушалката гласа на Кармайн, който звучеше необичайно безстрастно.

— Доколкото си спомням в конферентната зала на „Хъг“ има телевизор — каза той. — Пусни го и гледай Канал 6, разбра ли? — И затвори.

Посърнала се завлече в конферентната зала и натисна копчето на телевизора точно когато часовникът на стената показваше девет сутринта. О, как не й се искаше да вижда това! Още не беше влязла в „Хъг“ и всички в един глас започнаха да се надпреварват да говорят за ареста на Чудовището. Сякаш не чу достатъчно от полицаите в колата, която я докара! Сега щеше да види с какво се е занимавал Кармайн по време на нощното дежурство, а се боеше от истината. Да предположим, че е невредим, но три нощи подред я разяждаше силен страх, дори ужас. Какво ще стане с нея, ако той не се върне? Откъде й хрумна да утвърждава независимостта си с поход точно в уикенда, преди да тръгне на лов за Призрака? Как не й мина през ум, че може и да не се върне в неделя вечерта? Докато се разхождаше през вълшебно красивите гори, всичките й надежди се крепяха на това: как ще го прегърне и ще му каже, че не може да живее без него. Но Кармайн го нямаше. Само празния, кънтящ, богато декориран в червено апартамент.

На екрана на телевизора се появи картина. Видя се съдът, обграден от стотици хора, имаше журналисти и полицаи навсякъде. Оператор на Канал 6 си беше намерил удобно местенце на покрива на микробус и хващаше цялата сцена. Друг се беше смесил с тълпата, а трети бе застанал на тротоара близо до пристигащата полицейска кола. Забеляза Кармайн до едър униформен капитан, в когото разпозна Дани Марсиано. Комисар Силвестри бе застанал на върха на стълбите към съдебната палата и изглеждаше много официален в униформата си със сребристи нашивки. След това от задната седалка на полицейската кола слезе доктор Чарлз Понсонби. Сърцето й се сви. Дездемона гледаше със зяпнала уста. Господи, Чарлз Понсонби! Човек от „Хъг“. Най-старият и най-добрият приятел на Боб Смит. Ставам свидетел на унищожението на „Хъг“, помисли си тя. Дали членовете на борда от семейство Парсън гледат това в Ню Йорк? Разбира се, че гледат! Нашият канал е част от националната телевизионна мрежа. Дали семейство Парсън са намерили спасителната клауза? Ако не са, след тази бомба ще я търсят с още по-голям ентусиазъм.

След това всичко се случи толкова бързо, че сякаш свърши, преди да е започнало. Дребният чернокож с шапка с надпис: „Страдахме достатъчно“, четирите изстрела, падането на Чарлз Понсонби и Кармайн, който нарочно застана пред дребния чернокож, в чиято ръка все още имаше гаден пистолет. Когато Кармайн го направи, всички полицаи се хванаха за кобурите, а на Дездемона й се стори, че умира.

Чакаше застинала да чуе десетки изстрели, произведени инстинктивно, които да го повалят. Викът му „Не стреляйте!“ се чу ясно по телевизора. Кармайн като по чудо остана невредим, а полицаите прибраха пистолетите и се хвърлиха да сграбчат дребния чернокож, който не направи никакъв опит да им се изплъзне. Тя седеше и трепереше, притиснала длани върху устата си, а очите й щяха да изскочат от орбитите си. Кармайн, глупак такъв! Идиот! Ти, проклет войник! Този път оцеля. Но съм обречена да бъда винаги жена на войник.

На кого да каже най-напред? Не, най-добре да каже на всички едновременно, и то веднага. „Хъг“ имаше радиоуредба. През нея Дездемона повика всички служители в лекционната зала.

Отиде в кабинета на Тамара. Някой трябваше да вдига телефоните. Горката Тамара! Беше се превърнала в сянка на старото си „аз“, след като Кийт Кинетон затръшна вратата в лицето й. Дори косата й изглеждаше оредяла, без блясък и рошава. Тя не реагира, само кимна и продължи да седи и гледа в една точка.

Вестта за тайния живот на Чарлз Понсонби подейства на всички в лекционната зала като гръм от ясно небе: въздишки, възклицания и неверие.

За Адисън Понсонби това беше божи знак: след като Понсонби и Смит вече не стояха на пътя му, „Хъг“ ставаше негов. Защо ще им е на членовете на борда да търсят другаде, когато той беше напълно подходящ? Имаше клиничен опит, който го правеше продуктивен учен, славата му бе международна. Бордът го харесваше. След като Смит и Понсонби вече ги нямаше, под ръководството на професор Адисън Форбс „Хъг“ можеше да се заеме с велики дела! И на кого беше притрябвал надменният махараджа от Индия? Светът беше пълен с претенденти за Нобелова награда.

Уолтър Полоновски, прекалено депресиран, слушаше с едно ухо дрезгавата стегната реч на Дездемона. Четири деца от Паола и нето на път от Мариан. Като й замириса на сватба, Мариан свали кожата на любовница и навлече нова на съпруга. Всичките са змии, а ние сме техни жертви.

Новините натъжиха Морис Финч, но по един светъл начин. Отказът от медицината винаги му се бе струвал като смъртна присъда, но събитията от последните няколко месеца му показаха, че това не задължително така. И растенията му бяха като пациенти. Вещите му любящи ръце можеха да се грижат и за тях, да ги лекуват и да им помагат да се размножават. Да, животът с Кати в птицефермата изглеждаше много привлекателен. А той ще пробие с гъбите.

Кърт Шилер не беше изненадан. Никога не беше харесвал Чарлз Понсонби, когото подозираше в скрита хомосексуалност. Поведението на Чък беше прекалено високомерно, а изкуството, което харесваше, говореше за свят на кошмари, скрит под анонимна външност. Не толкова тематиката на картините, колкото излъчването на самия Чък. Бе слязъл доста надолу в личната класация на Кърт, който го смяташе за любител на бичовете и веригите, възбуждащ се от болка. Но Шилер винаги бе смятал, че Чък обича да му я причиняват. Че е пасивен тип, който тайно служеше на жесток господар. Е, очевидно беше сгрешил. Чарлз е бил истински садист, нямаше как да не е, след като е извършил всички тези неща с бедните деца. А що се отнася до него самия, Кърт не очакваше нищо. Репутацията му щеше да му осигури работа, независимо какво ще се случи с „Хъг“. От известно време го гризеше една идея да прекрачи видовите граници на болестите, а тя би хвърлила в екстаз всеки шеф на научно звено. След като снимката на баща му с Адолф Хитлер се превърна на пепел в камината, а хомосексуалността му не беше тайна за никого, се чувстваше готов за новия живот, който смяташе да води. Не в Холоуман. В Ню Йорк, сред неговите сродни души.

— Отис — извика Тамара от вратата, — викат те у дома, тръгвай веднага! Нищо не разбрах от думите на Селест, но случаят е спешен.

Дон Хънтър и Били Хоу хванаха Отис за двете ръце и му помогнаха да си проправи път през седалките.

— Ние ще го заведем, Дездемона — каза Дон. — Не можем да го оставим слабото му сърце пак да му погоди номер.

Сесил Потър гледаше повторението на директното излъчване на Канал 6 по Си Би Ес в Масачузетс сложил Джими на коленете си.

— Гледай, човече! — каза той на маймуната. — Охоо! Хе! Толкова се радвам, че се махнах оттам!

Когато Кармайн отвори същата вечер вратата, Дездемона се хвърли върху него, плачейки с глас, и го заудря силно с юмруци по гърдите. Носът й течеше и очите й бяха пълни със сълзи.

Щастлив, той я сложи нежно на новия диван, който бе купил, защото креслата бяха много удобни и идеални за разговори, но нямаше нищо по-добро от диван, когато двама души искаха да се целуват. Остави бурята от сълзи и гняв да затихне, като я люлееше и й шепнеше, след това избърса лицето й с носната си кърпа.

— За какво беше всичко това? — попита той, но знаеше отговора.

— Заради теб! — извика тя, като се задавяше от стонове. — Защо се правиш на герой?

— Не се правя, и не съм герой.

— Правиш се на герой! Заставаш пред куршумите! Можеха да те убият!

— И аз се радвам да те видя — каза той и се засмя. — Вдигни си краката, а аз ще налея на двама ни по един отлежал коняк.

— Знаех, че те обичам — каза тя по-късно, като се успокои, — но не исках да научавам по такъв начин колко много! Кармайн, не искам да живея в свят, в който теб те няма.

— А това означава ли, че предпочиташ да станеш госпожа Кармайн Делмонико, отколкото да живееш в Лондон?

— Да, означава.

Целуна я с любов, благодарност и смирение.

— Ще се опитам да ти бъда добър съпруг, Дездемона, но ти вече видя по телевизията как изглежда животът на полицая. И занапред няма да е по-различно — работа до късно, отсъствия, заблудени куршуми. Но предполагам, че Бог ме пази. Все още съм цял.

— Стига да си наясно, че когато вършиш глупости, няма да ти прощавам.

— Гладен съм — отговори той. — Какво ще кажеш за китайска храна?

Тя въздъхна облекчено.

— Току-що осъзнах, че вече не ме грози опасност. — В гласа й се прокрадна безпокойство. — Нали?

— Вече нищо не те грози, мога да си заложа кариерата. Но няма нужда да си търсиш жилище. Не те пускам. Ще живеем в грях.

— Проблемът е — каза й той в леглото, — че по-голямата част от нещата са обвити в мистерия. Съмнявам се, че Понсонби щеше да проговори, но с него умря и надеждата за това. Уесли ле Клерк! Ето ти още един бъдещ проблем.

— Имаш предвид убийството на Ленард Понсонби? Самоличността на жената и детето? — Беше й разказал всичко.

— Да. И кой е прокопал тунела, как Понсонби се е сдобил с всичките принадлежности в залата за мъчения, като се започне от генератора и се свърши с вратата за банков сейф? Кой е прокарал водопровода? Изключително изпълнение! Подът на залата е на девет метра под земята. Повечето мазета в къщите се наводняват на три — четири метра дълбочина, а това е съвсем сухо. Инженерите от общината са впечатлени и нямат търпение да разгледат дренажната система.

— А мислиш ли, че Клеър е вторият Призрак?

— „Мисля“ не е точната дума. Интуицията ми подсказва, че е, но разумът ми смята, че не е възможно. — Въздъхна. — Ако тя е вторият Призрак, значи е успяла да се отърве, без да остави следи.

— Няма значение — успокои го тя и го погали по косата. — Поне с убийствата се приключи. Няма да има повече отвлечени момичета. Клеър не би могла да се справи сама, жена е и има недъг. Така че радвай се на успеха си, Кармайн.

— Искаш да кажеш на глупостта си. Оплесках случая от начало до край.

— Само защото това е нов вид престъпление, извършено от нов тип престъпник, любов моя. Ти си изключително компетентен и много интелигентен полицай. Гледай на случая с Понсонби като на опит, от който можеш да се поучиш. Следващия път ще се справиш по-добре.

Той потрепери.

— Ако зависи от мен, следващ път няма да има, Дездемона. Призраците са единствени по рода си.

Тя не каза нищо, само се зачуди.

ГЛАВА 29

Петък, 11 март 1966 г.

На Патрик му трябваше малко повече от седмица, за да разгледа всичко в залата за мъчения на Понсонби, от операционната маса до банята. Окончателният доклад на Патрик и екипа му криминалисти недвусмислено показваше какъв късмет са имали, че са заловили голия Чарлз Понсонби, надвесен над голо отвлечено момиче, вързано за леглото на мъченията.

Помещението беше стерилно чисто. Навсякъде имаше негови отпечатъци, все пак това е стая под неговата къща, така че — защо не? Но нямаше ни следа, дори микроскопична, от кръв, телесни секрети, човешка плът или косми. Що се отнася до Клеър, не бяха намерени никакви нейни отпечатъци, дори на лоста до печката.

Успяха да възстановят метода, по който Понсонби е почиствал и бяха изумени от огромните усилия и маниащината му. Тъй като беше лекар, знаеше, че топлината фиксира човешката кръв и тъкан, затова по маркуча и пръскачката под налягане, която е използвал, е текла студена вода. Нишата с главите е била изолирана с плъзгаща се метална врата. Когато всички повърхности изсъхвали, той ги почиствал с пароструйка. И накрая избърсвал всичко с етер. Хирургическите му инструменти, месарската кука и макарата, с която я е управлявал, както и изкуствените пениси, били потапяни в течност, който разтваря кръвта, преди да влязат в употреба. Освен това били изварявани.

След като не откриха никакви следи в стаята, започнаха да изсмукват отводнителните сифони с компресор, но оттам излезе само вода, която не съдържаше органична материя. Обратното изпомпване не свърши работа, което наведе инженерите на общината на мисълта, че отпадната вода не отива в септична яма. Понсонби е изпразвал водопровода си в подпочвените води, каквито имаше много в този район. Единствената им надежда беше да стигнат до тях и да ги проследят.

В мига, в който инженерите на общината започнаха да разкопават градината й толкова отчаяни, че ще намерят нещо, колкото биха били, ако се опитваха да съживят мъртъв кон, Клеър Понсонби подаде жалба за умишлено рушене на чужда собственост и почтително се обърна към съда да позволи на една сляпа жена да живее в имота си без да бъде подлагана на непрекъснат и изключително стресиращ тормоз от полицията на Холоуман и нейните сътрудници. Като се имаше предвид, че Чарлз Понсонби беше недвусмислено идентифициран като Чудовището от Кънетикът и че нищо от случващото се на „Понсонби Лейн“ №6 не можеше да донесе нови улики, за да се потвърди този факт, на госпожица Понсонби й беше дошло до гуша.

— Кладенецът е бездънен и помпата работи с три конски сили — каза главният инженер на общината, разстроен и ядосан. — Имаме двайсет акра резерват за елени и парцелът на къщата е пет акра, подпочвените води са силни, а консумацията им — малка. Не сте извлекли никаква органична маса, защото копелето сигурно е изливало хиляди литри вода след всяко убийство. Утайката е на дъното на залива на Лонг Айлънд. И какво значение има, по дяволите? Той е мъртъв. Приключете случая, лейтенант, преди гадната кучка да започне да ни съди един по един.

— Пълна мистерия, Патси — каза Кармайн на братовчед си.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Чък беше жилав и силен, но никога не ми е правил впечатление на атлет, а колегите му от „Хъг“ са убедени, че не може да смени и кранчето на мивката. А това, което видяхме, е умело измайсторено, и то със скъпи материали. Кой, по дяволите му, е направил мозайката на пода и сега, след като тайната се разкри, не си признава? Същото се отнася и за водопровода. Никой не е докладвал за изчезнал мозайкаджия или водопроводчик от войната! — Кармайн скръцна със зъби. — Семейството няма пари, това го знаем. Клеър и Чък живееха толкова нашироко, че сигурно са харчели всеки цент, който той е изкарвал. И въпреки това тук, в мазето, има работа и материали за двеста бона. По дяволите, никой не си признава, че им е продал чаршафите или пластмасата за главите!

— Както казва инженерът на общината, какво значение има, Кармайн? Понсонби е мъртъв и е време да приключим случая — каза Патрик и потупа Кармайн по рамото. — Защо да си причиняваш инфаркт заради един мъртвец? Мисли си вместо това за Дездемона. Кога е сватбата?

— Ти не я харесваш, нали, Патси?

Сините му очи се промениха, но не се отклониха.

— Миналото време щеше да е по-подходящо. Не я харесвах в началото, беше ми прекалено странна и надменна, непозната чужденка. Но напоследък е съвсем различна. Надявам се, да я заобичам, както я харесвам.

— Не си сам. Твоята и моята майка направо са се побъркали. О, от тях струи ентусиазъм, но аз неслучайно съм детектив. Това е фасада, с която прикриват страха си.

— И става още по-лошо, защото тя е видимо по-висока от теб — каза Патрик и се засмя. Майките, лелите и сестрите мразят това. Те се надяваха, че втората госпожа Делмонико ще е мило италианско момиче от Източен Холоуман. Но ти не си падаш по мили момичета, независимо дали са италианки, или не. А аз предпочитам Дездемона пред Сандра. Дездемона поне има мозък.

— А той е завинаги, не е като хубавото лице и хубавата фигура.

Разследването беше официално приключено същия следобед. След като докладът на патоанатома беше заведен в полицейския участък на Холоуман, трябваше да признаят, че не могат да намерят доказателства, свързващи Клеър Понсонби с убийствата. Ако Кармайн беше имал повече време, може би щеше да отиде при Силвестри и да го помоли да отвори отново разследването за убийството на Ленард Понсонби и жената с детето от 1 9 30 година, но престъпленията не чакат никого, най-малко детективите. Две седмици след като Чарлз Понсонби беше застрелян, вниманието на Кармайн беше погълнато с разследване на търговия с наркотици. Върна се на позната територия! Престъпниците, които познаваше, бяха виновни и умът му бе зает със събиране на улики, с които да ги прати в съда.

ГЛАВА 30

Понеделник, 28 март 1966 г.

Гилотината се стовари върху Центъра за неврологични изследвания „Хъглингс Джаксън“ към края на март.

Бордът на центъра се събра в конферентната зала на „Хъг“ в десет сутринта, присъстваха всичките му членове с изключение на професор Робърт Мордънт Смит, който беше изписан от „Марш Манор“ преди две седмици, но не излизаше от мазето с влакчетата. Срам за Роджър Парсън младши, на когото не му беше приятно да си мисли, че преценката му за Боб Смит се беше оказала толкова погрешна.

— Госпожице Дюпре, моля заемете мястото си като икономически директор — каза припряно Парсън и погледна въпросително Тамара. — Госпожице Вилич, ще водите ли протокола?

Уместен въпрос, тъй като госпожица Вилич не приличаше на жената, която членовете на борда познаваха отпреди. Тя беше посърнала, така си мислеше Ричард Спейт.

— Да, господин Парсън — каза безизразно Тамара.

Ректорът Мосън Макинтош вече знаеше това, което Уилбър Даулинг само подозираше. Но знанието у единия и силното подозрение у другия бяха докарали доволни физиономии на лицата им и бяха накарали телата им да се отпуснат. Университетът „Чъб“ щеше да наследи „Хъг“, това беше сигурно, и то заедно с огромната сума пари, предназначена за неврологични изследвания.

Роджър Парсън младши започна да чете през половинките си очила, кацнали на тънкия му, дълъг нос, юридическото становище, според което завещанието на покойния му нещастен чичо се обезсилваше в частта, която се отнасяше за фонда, финансиращ „Хъг“. Отне му четиридесет и пет минути да прочете нещо по-сухо от пясъка в Сахара, но присъстващите бяха нащрек и целите в слух, с изключение Ричард Спейт, на когото се падна да се занимава с най-уморителните подробности от цялата работа. Той беше обърнал стола си към прозореца и гледаше как два влекача теглеха петролен танкер към новия резервоар за въглеводород в началото на улица „Оук“, където щеше да пусне котва.

— Ние, разбира се, можехме просто да си приберем сто и петдесетте милиона капитал на фонда плюс натрупаната лихва — каза Парсън в заключение на своята реч, — но не такова е било желанието на Уилям Парсън и в това ние, неговите племенници и синовете им, сме напълно сигурни.

Ха-ха-ха! — изсмя се наум М.М., как ли пък не бихте се отказали да си приберете всичко! Но идеята ви хрумна, след като ви казах, че „Чъб“ може да ви съди. Най-много да си приберете натрупаната лихва, която също ще влее доста свежа струя кръв в „Парсън Продъктс“.

— Затова предлагаме половината от капитала да остане под попечителство в медицинския факултет на „Чъб“, за да финансира в бъдеще работата на центъра „Хъглингс Джаксън“, под каквато и форма да продължи да съществува той. Сградата и прилежащата й земя също ще са на разпореждане на университета „Чъб“. А другата половина от капитала се присъжда на университета „Чъб“ за инфраструктурни проекти, каквито бордът на университета реши. Стига техните резултати да носят името на Уилям Парсън.

„Ох, че хубаво!“ беше изписано на лицето на декана Даулинг, но физиономията на М.М. беше напълно непроницаема. Деканът Даулинг ставаше свидетел на превръщането на „Хъг“ в център за изследването на вродените психози. Беше се опитал да убеди госпожица Понсонби да дари мозъка на покойния си брат за изследване, но му бе учтиво отказано. Ето това беше психотичен мозък! Не че очакваше да види някакви забележими анатомични изменения, но се надяваше да има локализирани атрофии в предната част на мозъчната кора или някакви анормалност в корпус стриатум. Дори за някоя лека астроцитома.

Мислите на Мосън Макинтош се въртяха около сградите, които щяха да носят името на Уилям Парсън. Едната трябваше да е галерия, дори и ако трябва да остане празна, докато и последният Парсън умре. Дано да стане по-скоро!

— Госпожице Дюпре — каза Роджър Парсън младши, — ваше задължение е да разпространите това официално писмо — и го бутна по масата към нея — сред всички служителите на център „Хъглингс Джаксън“. Той ще бъде закрит в петък, 25-ти април. Цялото оборудване и мебелите остават на разположение на декана на медицинския факултет. Освен някои избрани неща, които ще бъдат дарени на патоанатомичната лаборатория на Холоуман в знак на нашата признателност. Едно от тези неща е новият електронен микроскоп. Говорих с губернатора на Кънетикът, който ми обясни колко важна и колко недостатъчно финансирана е медицинската криминология.

„Не, не, не! — помисли си декан Даулинг. — Микроскопът е мой!“

— Ректор Макинтош ме увери — продължи монотонно да нарежда Роджър Парсън младши, — че всички служители, който желаят, могат да останат на работа. Но заплатите и хонорарите ще бъдат преразгледани в съответствие със стандартната финансова политика на медицинските факултети. Учените, които решат да останат, ще работят под ръководството на професор Франк Уотсън. А вие, госпожице Дюпре, ще уредите за тези, които не искат да останат, пакетно обезщетение, в размер на едногодишна заплата плюс всички пенсионни вноски.

Покашля се и нагласи очилата си по-удобно.

— Има две изключения от това разпореждане. Едното се отнася за професор Боб Смит, който, уви, не се чувства достатъчно добре, за да поднови медицинската си практика, под какъвто и да е вид. Тъй като неговият принос през шестнайсетте години на управлението му е изключителен, ние сме се погрижили да го обезщетим по начин, описан тук, както следва. — Още един лист беше бутнат към Дездемона. — Второто изключение сте самата вие, госпожице Дюпре. За съжаление, длъжността икономически директор ще бъде закрита и доколкото разбрах от ректор Макинтош ще бъде невъзможно да ви бъде намерена подобна работа в университета. Затова се съгласихме, че вашето обезщетение ще се състои от следните суми, изброени тук. — Трети лист хартия.

Дездемона надникна в него. Двугодишна заплата плюс пенсионните осигуровки. Ако се омъжеше и престанеше да работи, и ако намалеше разходите си, би живяла доста прилично.

— Тамара, пусни кафеварките — нареди тя.

— Давам на декан Даулинг две години да съсипе центъра — каза тя на Кармайн същата вечер. — Той е повече психиатър и по-малко невролог и няма да може да се възползва от една смазана машина за научни изследвания. Всякакви луди учени ще успеят да го подведат. Кажи на Патрик да не скромничи с оборудването, Кармайн. Да го грабва, докато още работи добре.

— Ще ти целува ръцете и краката, Дездемона.

— Няма нужда, не е моя заслугата. — Тя въздъхна доволно. — Но все пак невестата ти идва със зестра. Ако можеш да си позволиш да издържаш мен и колкото деца сметнеш за достатъчни, тогава с моята зестра ще можем да си купим наистина прилична къща. Обожавам този апартамент, но не е подходящ за семейство.

— Не — хвана я за ръцете той, — запази си зестрата за себе си. Ако промениш решението си, тогава ще имаш достатъчно пари, за да се прибереш в Лондон. Не съм закъсал за пари, честно.

— Е — каза тя, — тогава помисли върху това, Кармайн. Когато прочете циркулярното писмо на Роджър Парсън младши, Адисън Форбс беше направо съкрушен. Да бъде под ръководството на Франк Уотсън? По-скоро би умрял от крайна фаза на сифилис! Заяви, че отива да работи с Нур Чандра в „Харвард“, но според мен в „Харвард“ не са останали без клинични невролози, така че дано Адисън не се надява напразно. Това, което искам да ти кажа е, че ужасно харесвам къщата на Форбс. Ако семейство Форбс се преместят, ще я продадат за купища пари, но дали можем да се надяваме да я купим? Този апартамент твой ли е, или е под наем?

— Мой е. Мисля, че ще успеем да съберем пари за къщата на Форбс, щом толкова ти харесва. Намира се на идеално място, Източен Холоуман, квартала, в който живее семейството ми. Опитай се да се сближиш със семейството ми, Дездемона — помоли я той. — Първата ми жена си мислеше, че я шпионират, защото майка ми и майката на Патси, или някоя от сестрите ми непрекъснато се отбиваха. Но не беше, за да я следят. Италианските семейства са много свързани помежду си.

Въпреки че външно не се бе променила, на Кармайн тя вече не му изглеждаше непривлекателна. Любовта не го заслепяваше, а по-скоро му отваряше очите.

— Аз съм доста срамежлива — призна си и стисна пръстите му. — И заради това изглеждам като снобка. Не мисля, че ще ми е трудно да харесам семейството ти, Кармайн. И една от причините толкова да харесвам къщата на Форбс е кулата. Ако София някога реши да се върне при теб и да учи в пансиона, а после в прословутия смесен университет „Чъб“, тя ще е прекрасно местенце за нея. От това, което си ми разправял, оставам с впечатлението, че София има нужда от истински дом, не от дворец. Ако не я подхванеш сега, след година вече ще се мъкне с хипитата.

В очите му избиха сълзи.

— Не те заслужавам — каза той.

— Глупости! Хората винаги получават това, което заслужават.