Колекционерът на пеперуди

Глава 7

Сряда, 1 декември 1965 г.

Стотици ученици се втурнаха навън от гимназия „Травис“, някои поеха пеша по краткия път към домовете си в Холоу, други се натовариха на десетките училищни автобуси, паркирани по Двайсета улица и зад ъгъла по „Пейн“. Преди се прибираха с градските автобуси, които минаваха наблизо, но след като се заговори за Чудовището от Кънетикът, осигуриха специален превоз за всеки ученик и автобусите си имаха номера. На всеки шофьор бе раздаден списък с имена и му бе наредено да не тръгва, преди да се качат всички. Ръководството на „Травис“ стана толкова предпазливо, че имената на отсъстващите ученици се заличаваха от дневните списъци, преди да се дадат на шофьорите. Отиването до училище не беше такъв проблем. Но прибирането вкъщи беше това, от което всички се страхуваха.

„Травис“ беше най-голямото общинско училище в Холоуман, в него учеха деца от Холоу до северните покрайнини на западната част на града. Повечето ученици бяха чернокожи, но не надвишаваха много белите. От време на време възникваха расови проблеми, но повечето гимназисти се адаптираха добре и се сприятеляваха според личните си предпочитания, а не според цвета на кожата. „Черната бригада“ имаше поддръжници в „Травис“, но същото се отнасяше и за няколко други общества и църкви. Най-популярни бяха тези младежи, които разумно балансираха между добрите оценки и примерното поведение. Всеки учител от гимназията би се подписал, че хормоните им създаваха повече главоболия от расизма.

Въпреки че полицаите се наблюдаваха най-строго католическите гимназии, и „Травис“ не беше пренебрегната. Когато Франсин Мърей, шестнайсетгодишна десетокласничка от Вали, не се качи на автобуса, шофьорът слезе и побягна към патрулката, паркирана на тротоара пред главната порта. За миг настана хаос. Автобусите спряха и отвориха врати, униформени се качваха в тях и питаха за Франсин Мърей, други пък призоваваха приятелите на Франсин да отидат при тях, а Кармайн Делмонико препускаше с колата си към „Травис“ заедно с Кори и Ейб.

Не бе забравил и „Хъг“. Преди фордът да потегли, даде указания на Марсиано да провери дали всички в „Хъг“ са на работа и с какво се занимават.

— Не можем да си позволим да изпратим там кола, затова обади се на госпожица Дюпре и й предай от мое име, че искам да знам за всеки един кога къде е бил, отнася се и за посещенията в тоалетната. Можеш да й имаш доверие, Дани, но не й казвай повече, отколкото трябва.

След като претърсиха цялото училище, от физкултурния салон до мансардите, учителите се стекоха на двора, където многоуважаваният чернокож директор Дерек Деймиън крачеше нагоре-надолу. Продължаваха да пристигат полицейски коли. След като се уверяха, че в подопечните им училища няма липсващи ученици, охраняващите ги полицаи напускаха постовете си, за да разпитват децата и учителите от „Травис“, да претърсят гимназията навсякъде и да отклоняват умиращите от любопитство ученици, които се пречкаха.

— Казва се Франсин Мърей — обясни господин Деймиън на Кармайн. — Трябваше да е в онзи автобус — и го посочи, — но не се появи. Била е в последния час по химия и мога да ви уверя, че напусна сградата с група приятели. Те се пръснаха в двора и тръгнаха към автобусите или пеша към вкъщи. Лейтенант Делмонико, това е ужасно, ужасно!

— Като се разстройвате, няма да помогнете нито на нея, нито на нас, господин Деймиън — каза Кармайн. — А сега най-важното. Как изглежда Франсин?

— Като изчезналите момичета — каза Деймиън и се разплака. — Толкова е красива и обичана от всички! Пълна отличничка, никога не е създавала проблеми, прекрасен пример за съучениците си.

— От карибски произход ли е?

— Не, доколкото знам — отвърна директорът, докато си бършеше сълзите. — Предполагам, че затова не ни направи впечатление. Навсякъде във вестниците пишеше, че са с латинска кръв, а тя не е. От едно от старите чернокожи семейства на Кънетикът е, но от смесен брак. Случва се, лейтенант, независимо колко хора са против. О, мили боже, мили боже, какво ще правя сега?

— Господин Деймиън, да не би да искате да ми кажете, че единият родител на Франсин е чернокож, а другият — бял? — попита Кармайн.

— Да, така смятам, така смятам.

Ейб и Кори отидоха да говорят с униформените, да им кажат да претърсят всички автобуси и после да ги пускат да тръгват, но да съберат приятелите на Франсин и да ги пазят, докато бъдат разпитани.

— Сигурен ли сте, че не е някъде в училището? — попита Кармайн сержант О’Брайън, когато той изведе полицаите си и учителите от огромното здание.

— Тя не е вътре, лейтенант, кълна се. Отворих всяко шкафче, погледнах под всеки чин и във всяка тоалетна, в стола, в салона, в класните стаи, конферентната зала, складовете, котелното, мансардите, учебните лаборатории, стаята на портиера — претърсил съм всеки проклет ъгъл — докладва запотеният О’Брайън.

— Кой я е видял последен? — попита Кармайн учителите, някои от които плачеха и трепереха от шока.

— Излезе от моя кабинет с приятелките си — каза госпожица Коруин, учителката по химия. — Останах след тях да подредя, не ги последвах. О, ще ми се да бях!

— Не се самоизмъчвайте, госпожо, нямало е как да знаете — успокои я Кармайн и огледа останалите. — Някой друг да я е виждал?

Не, никой друг не беше. И не, никой не беше забелязал непознати хора наоколо.

Пак го е направил, помисли си Кармайн, докато отиваше към групичката младежи, заявили се като приятели на Франсин Мърей. Грабнал я е, без никой да го види. Днес се навършват шейсет и шест дни от изчезването на Мерседес Алварес, бяхме нащрек, предупредихме всички, показахме снимки на момичета и обясних в какъв тип се цели, засилихме охраната на училищата, хвърлихме всичките си ресурси. Трябваше да го заловим! И какво прави той? Заблуждава ни, че карибският произход е задължителна част от маниите му и сменя етническата група. А аз опровергах Дани Марсиано, когато го предположи. И то точно в „Травис“! В този мравуняк! Хиляда и петстотин ученици! За половината град „Травис“ е школа за престъпници, нехранимайковци и отрепки, а се забравя, че за много свестни бели и чернокожи деца това е място, където получават добро образование.

Най-добрата приятелка на Франсин беше чернокожо момиче на име Кими Уилсън.

— Заедно излязохме от час по химия, господине — каза Кими, подсмърчайки.

— Всички ли сте в този клас по химия?

— Да, господине, ние всички се подготвяме за медицина.

— Продължавай, Кими.

— Помислих, че е отишла до тоалетната. Мехурът на Франсин не държи много, непрекъснато ходи до тоалетната. Не се замислих много, защото я познавам каква е. Не се замислих! — И сълзите потекоха. — О, защо не отидох с нея?

— В един автобус ли пътувате, Кими?

— Да, господине. — Кими направи огромно усилие да овладее чувствата си. — И двете живеем на „Уитни“, във Вали. — Тя посочи към две плачещи бели момичета. — Както и Шарлийн, и Рохан. Бяхме я забравили, докато шофьорът на автобуса не започна поименна проверка и тя не се обади.

— Познаваш ли шофьора на вашия автобус?

— Не по име, господине, не и днешния. Но го знам по физиономия.

До пет следобед гимназия „Травис“ беше напълно празна. След като претърсиха внимателно сградата и околността, полицейският кордон се разпростря още по-нашироко, а през Холоу плъзна слух, че Чудовището от Кънетикът е ударило отново. И то не испаноговореща, а истинско чернокожо момиче. Докато Кармайн пътуваше към къщата на семейство Мърей, Мохамед ел Неср, информиран от Уесли ле Клерк, вече събираше бригадата си.

На половината път до Вали фордът спря до една телефонна кабина, за да говори спокойно с Дани Марсиано. Кармайн не искаше да използва радиостанцията в колата. Някои журналисти можеха да я засичат, освен това много пращеше.

— Има ли отсъстващи в „Хъг“, Дани?

— Само Сесил Потър и Отис Грийн, които са приключили работния си ден. И двамата били вкъщи, когато госпожица Дюпре се обадила. Каза, че всички други били на работа и движението им се знаело.

— Какво можеш да ми кажеш за семейство Мърей? Всичко, което аз успях да разбера, е, че единият родител е бял, а другият чернокож.

— Съвсем обикновено семейство, Кармайн — солта на земята — каза Марсиано и въздъхна. — Единствената разлика е, че доколкото знаем, няма карибска връзка. Редовно посещават местната баптистка църква, затова си позволих да се обадя на пастора им, някой си Леон Уилямс, и да го помоля да отиде при тях да им съобщи новината. Разпространява се със скоростта на светлината и не искам някой досаден съсед да им го каже.

— Благодаря ти, Дани. Нещо друго.

— Бащата е чернокож. Научен сътрудник по електроинженерство в Изследователския институт „Съскинд“, което означава, че преподава и е добре платен. Майката е бяла. Работи по обед в стола на „Съскинд“, сутрин си е вкъщи, изпраща децата на училище и се е прибира, преди да се върнат. Имат две момчета, по-малки от Франсин, които учат в прогимназия „Хигинс“. Преподобният Уилямс ми каза, че семейство Мърей предизвикали известни вълнения, когато преди девет години се преместили на улица „Уитни“, но всяко чудо за три дни и сега са част от местната общност. Много ги харесват, имат приятели от двете раси.

— Благодаря ти, Дани. Доскоро.

Вали беше квартал със смесено население нито много богат, нито беден. От време на време там избухваха расови конфликти, обикновено когато пристигаше ново бяло семейство, но в района нямаше достатъчно собственици на жилища, за да се смята черният цвят на кожата за проблем. Там нямаше анонимни заплахи по пощата, убийства на домашни любимци, изхвърляне на боклука на улицата и графити.

Когато фордът зави по улица „Уитни“, по която имаше парцели от половин акър със скромни къщи, Кармайн усети, че Ейб и Кори се стегнаха.

— Господин, Кармайн, как позволихме това да се случи? — избухна Ейб.

— Защото той смени начина си на действие, Ейб. Изигра ни.

Когато спряха до боядисана в жълто къща, Кармайн сложи ръка на рамото на Кори.

— Вие, момчета, останете тук. Ако ми потрябвате, ще ви повикам, ставали?

Преподобният Леон Уилямс го посрещна в дома на семейство Мърей. Започва да ти става навик, Кармайн.

Двете момчета ги нямаше. Чуваше се далечен слаб звук от телевизор. Родителите седяха един до друг на дивана и храбро се опитваха да запазят самообладание. Майката беше стискала съпруга си за ръката така здраво, сякаш от това зависете живота й.

— Вие не сте ли от Карибите, господин Мърей? — попита Кармайн.

— Не, определено не. Семейство Мърей живеят в Кънетикът отпреди Гражданската война, били са се за Севера. А жена ми е от Уилкс-Бар.

— Имате ли скорошна снимка на Франсин?

Сестра близначка на останалите единайсет.

Всичко започваше отначало, същите въпроси беше задавал и на останалите единайсет семейства: с кого се е виждала Франсин, с какви добри каузи се занимаваше, дали е споменавала за нови приятели или познати, дали е забелязала някой да я шпионира, или следи. Както винаги отговорите бяха не.

Кармайн си тръгна, веднага щом си свърши работата. Техният пастор ще ги утеши в болката им много по-добре от мен. Аз съм вестителят на съдбата, може би на възмездието, може би точно така ме виждат. Молят се момиченцето им да е добре, но са ужасени, че може би не е. И после ще чакат аз, вестителят на съдбата, да се върна и да ги опровергая.

Комисар Джон Силвестри се появи по местната телевизия след новините в шест часа с молба към жителите на Холоуман и Кънетикът да помогнат в търсенето на Франсин и да се обадят, ако са забелязали нещо необичайно. И книжните плъхове си имаха своите предимства и едно от предимствата на Силвестри беше публичният му образ — тази мъжествена глава, този превъзходен профил, овладяно достойнство и искрено излъчване. Не се опита да парира въпросите на водещата, както би се очаквало от политик, защото беше необикновена публична личност. Нейните язвителни забележки, че Чудовището на Кънетикът е все още на свобода и продължава да отвлича невинни момичета, не смутиха ни най-малко спокойствието му. Някак си успя да я направи да изглежда като красива заядлива кучка.

— Умен е — каза Силвестри. — Много умен.

— И би трябвало — каза Сурина Чандра на съпруга си, докато двамата седяха пред огромния си телевизор. Бяха платили цяло състояние, да им прекарат кабелна от Ню Йорк, за да могат да се разхождат по каналите до осем часа, когато сядаха да вечерят. Надяваха се да намерят нещо за Индия, но това се случваше рядко. Откриха, че САЩ не се интересуват ни най-малко от родината им, а са погълнати от собствените си проблеми.

— Да, би трябвало — отвърна Нур Чандра разсеяно, умът му беше зает с неговия триумф, който беше толкова велик, че му идеше да го изкрещи на целия свят. Само че не смееше да рискува, никак не смееше. Трябваше да се пази в тайна. — Ще спя в моята къща следващите няколко дни — добави. Идеалните му устни бяха извити в лека усмивка. — Имам важна работа.

— Как може някой да нарича Чудовището умен човек? — зачуди се Робин. — Не е много умно да убиваш деца, това си е… глупаво и нечовешко!

Чудя се, ако я накарам да ми обясни, какво ли определение би ми дала за „умен“, помисли си Адисън Форбс.

— Съгласен съм с полицейския комисар — отвърна и в същи миг откри, че под парче маруля се бе скрило едно кашу. — Много умен тип. Това, което Чудовището върши, е отвратително, но се възхищавам на компетентността му. Прави полицаите на глупаци. — Ядката се стопи върху езика му като нектар. — Кой е имал наглостта — добави той ядосано — да накара Дездемона Дюпре да ни следи като животни и да ни пита непрекъснато къде ходим! В нашите среди има шпионин и аз няма да забравя това. А заради нейните идиотщини изоставам с клиничните си бележки. Заспивай и не ме чакай. И изхвърли четвъртинката сладолед във фризера, чу ли какво ти казах?

— Да, умен е — каза Катрин Финч. Хвърли разтревожен поглед към Мори. Той не беше същият, откакто нацисткият идиот се опита да се самоубие. Тя беше по-твърда от него и смяташе, че е жалко, задето не беше успял, но Мори имаше повече съвест и тя му казваше, че самият той е идиот. Каквото и да му говореше, горкичкият не спираше да се самообвинява.

Той не си направи труда да й отговори, само блъсна пържолата си и стана от масата.

— Може би ще поработя малко в гъбарника — тръгна и взе фенерче от преддверието, когато мина през него.

— Мори, не е нужно да стоиш на тъмно тази вечер! — извика тя.

— Аз през цялото време тъна в мрак, Кати. През цялото време.

Братът и сестрата Понсонби не видяха комисар Силвестри по телевизията, защото нямаха телевизор. За Клеър той беше ненужен, а Чарлз го наричаше „опиума на некултивираното стадо“.

Тази вечер бяха избрали Концерт за оркестър на Хиндемит, бурна фанфарна музика, на която се наслаждаваха, най-вече когато „Чарлз успяваше да намери наистина хубава бутилка вино Пуйи фюме“. Днес вечерята беше лека, омлет с екзотични подправки, последван от филета от писия, мариновани в много сух бял вермут и вода. Никакви въглехидрати, само бяла маруля с винегрет с орехово олио и замразен белтъчен крем с шампанско за десерт. Не беше от вечерите, след които пиеха кафе и пушеха пури.

— Как обиждат интелигентността ми понякога — започна Чарлз, когато Хиндемит навлезе в по-тиха фаза. — Дездемона Дюпре днес ни търси всички с легендата, че трябвало да подпишем някакъв документ, за който Боб не знаел нищо, а час по-късно пристигнаха хиляди полицаи. Точно когато бях потънал в размисли, които се плашат от тракането на подковани ботуши. Къде съм бил цял следобед? Ха! Изкуших се да им кажа да вървят по дяволите, но не го направих. Но трябва да призная, че Делмонико добре води разследването. Не ни удостои с присъствието си, но неговите легиони издават почерка му.

— Боже, боже — каза тя безизразно, пръстите й се бяха отпуснали около дръжката на чашата с вино. — Всеки път, когато отвлекат някое момиче ли ще разследват „Хъг“?

— Така мисля. А ти?

— О, да. В какво тъжно място се превръща този свят. Понякога, Чарлз, съм много доволна, че минавам през него сляпа.

— И днес мина през него сляпа, винаги така е било. Макар че ми се ще да не е. Носят се някакви слухове, че Дездемона Дюпре била следена. Макар че какво общо би могла да има тя с другия случай е пълна мистерия. — Той се изкикоти. — Такова огромно и непривлекателно същество!

— Постъпките на хората са предсказуеми, Чарлз.

— Зависи — каза той — кой ги предсказва.

Братът и сестрата Понсонби се засмяха, кучето излая, а Хиндемит се разля в цялото си великолепие.

За голяма своя изненада Кармайн намери колата на майка си паркирана пред „Малволио“, когато спря там малко след седем вечерта, след като достави Кори и Ейб при многострадалните им съпруги.

— Какво правиш тук? — попита и й помогна да слезе. — Още проблеми?

— Помислих си, че може да искаш компания. Как е тук храната? Има ли хамбургери за вкъщи?

— Няма за вкъщи, но хайде да ядем вътре. Там е по-топло.

— Помогнах с каквото можах на капитан Марсиано днес — каза тя, докато ядеше пържени картофи (които наричаше чипс). — Но ми отне час и половина да намеря всички. Не можах да открия нито един от учените, докато не осъзнах, че сигурно е първи декември. На покрива е топло и не духа вятър. Бяха там на кръгла маса за Юстас. Всички до един и изглеждаха така, сякаш не бяха помръдвали с векове.

— С векове?

— Много отдавна.

— Извинявай, че ти натрапих тази задача, но не можех да жертвам и един полицай, когато все още имаше надежда да намерим Франсин.

— Няма значение. Аз и без това бълвах огън и жупел по теб. — Взе още едно картофче. — Откакто се разчу за полицейската ми охрана, ме гледат с други очи. Повечето са на мнение, че си измислям.

— Че си измисляш ли?

— Че се преструвам. Тамара казва, че се опитвам да те сваля.

Той се усмихна широко.

— Объркана работа, Дездемона.

— Жалко, че съсипаната ми бродерия не казва същото.

— О, той е прекалено умен, за да ти съсипе бродерията от първия път. Знаел е, че няма да се оплачеш.

Тя потрепери.

— Защо мислиш, че е Чудовището?

— Защото го прави, за да ни отклони вниманието.

— Имаш предвид, че не съм в опасност?

— Не съм казал това. Полицаите остават.

— Възможно ли е да си мисли, че знам нещо?

— Може би, а може би не. Отвличането на вниманието няма друга причина, освен да създава заблуда.

— Да отидем у вас и да гледаме комисаря по късните новини — предложи тя.

Когато предаването свърши, тя се усмихна.

— Комисарят е голям сладур. Добре се справи с тази измислена умница, водещата.

Кармайн вдигна вежди.

— Следващия път, като го видя, ще му кажа, че го смяташ за сладур. Мило, но твоят сладур веднъж излезе срещу картечно гнездо с дванайсет германци и спаси цяла рота. И не само това.

— Да, мога да си го представя. Но не ме споменавай пред него. Сигурно ще го видиш на много сериозна среща, защото и положението е много сериозно. Чудовището наистина е доста умно, макар че това определение си е направо подценяване.

— Той не е само едно нещо, Дездемона. Умен, хитър, луд, може би дори гений. Но със сигурност знам, че лицето, което представя пред света, е напълно невинно. Винаги е нащрек. Ако не е така, някой ще го разпознае. Мисля, че може да е женен и дори жена му да не го подозира. Да, наистина е умно копеле.

— И ти си доста умен, Кармайн, но не само това. Ти си като булдог. Веднъж захапеш ли, не пускаш. Накрая ще се умори да те влачи със себе си.

През него се разля топлина, дали от коняка или от комплимента — не беше сигурен. Кармайн малко се наду, като много внимаваше да не го покаже.

Глава 8

Вторник, 2 декември 1965 г.

Франсин Мърей не се появи и на другия ден и всички освен родителите й бяха сигурни, че Чудовището я е отвлякло. О, родителите също го знаеха, но как би могло човешкото сърце да живее с такава съсипваща болка, докато все още имаше и други възможности? Веднъж беше ходила на пижамено парти, без да им каже. Бяха го забравили, но се бе случило. Чакаха и се молеха, хващаха се и за сламката, за да докажат, че това е грешка и Франсин ще се появи усмихната на вратата.

Когато Кармайн се върна в кабинета си към четири следобед, след цял ден разпити, включително и в „Хъг“, все още нямаше никаква положителна информация. Два месеца разследване и нищо.

— Делмонико.

— Лейтенант, обажда се Дерек Деймиън от гимназия „Травис“. Бихте ли могли да дойдете веднага при мен?

— Идвам до пет минути.

Дерек Деймиън, помисли си Кармайн, сигурно си тръгва от „Травис“ винаги последен от учителите. Вероятно е истински кошмар да управляваш тази огромна разноезична гимназия, но той се справяше добре.

Беше застанал на вратата на централната сграда на „Травис“, но в мига, в който фордът спря до училищния двор, се затича по стълбите.

— Не съм казал нищо на никого, лейтенант, казах само на момчето, което го намери, да не мърда.

Кармайн го последва зад левия ъгъл на централната сграда, където имаше неугледна пристройка, прилична на навес. Беше свързана с тухлената стена чрез къс проход, който оставяше на прозорците по нея три метра светлина и въздух и им откриваше гледка към боядисана в бежово метална стена.

Образованието беше грижа на общината. Градове като Холоуман, обременени с бясно нарастващо население в най-бедните квартали, се затрудняваха да осигурят подходящи училищни сгради. Така се бе появила пристройката — хангар, в който се помещаваше баскетболна зала с места за зрители, а в дъното имаше съоръжения за гимнастика — гимнастически коне, висящи от тавана халки, успоредки и две вертикални греди с напречна летва за висок и овчарски скок. От дясната страна пък бяха плувният басейн, трибуните и кътът за борба, бокс и фитнес. Там момичетата скачаха грациозно, а момчетата спукваха от бой боксовите круши.

Влязоха в салона от двора, но можеха да го направят и от сградата. Късият проход имаше топла връзка, която беше задължителна при лошо време, но също така имаше и вход отвън.

Дерек Деймиън поведе Кармайн покрай баскетболното игрище и трибуните му към гимнастическия кът, от двете страни на който можеше да се сяда върху наредени покрай стените шкафчета. Така ги наричаха в армията, а в гимназията, доколкото си спомняше, им викаха просто сандъци. До последния сандък от редицата покрай стената на прохода стоеше висок, атлетичен чернокож младеж, по чието лице се стичаха сълзи.

— Лейтенант, това е Уинслоу Слър. Уинслоу, кажи на лейтенант Делмонико какво намери.

— Това — каза момчето и подаде яркорозово яке. — На Франсин е. Името й е на него, виждате ли?

ФРАНСИН МЪРЕЙ. Беше избродирано на машина на закачалката на якето.

— Къде го намери, Уинслоу?

— Там вътре, под една от рогозките, само маншетите му се подаваха. — Уинслоу вдигна капака на един от сандъците и вътре видяха две гимнастически рогозки, едната навита, а другата небрежно сгъната.

— Как го намери?

— Аз съм състезател на висок скок, лейтенант, но имам слаби челюсти. Ако не се приземя, както трябва, се изместват — обясни Уинслоу с чист холоумански акцент, но словоредът му показваше, че има добри оценки по английски и не се събира с банди.

— Потенциален олимпиец, има много предложения от колежи — прошепна Деймиън на ухото на Кармайн. — Мисли си за „Хауърд“.

— Продължавай, Уинслоу, справяш се добре — каза му Кармайн.

— Има една много дебела рогозка и аз ползвам само нея. Треньорът Мартин я държи винаги в един и същи сандък, за да я намирам лесно, но не беше където е обикновено, когато дойдох да потренирам днес след училище. Почнах да я търся и я намерих на дъното на този сандък. Странна работа, господине.

— Колко странна?

— Обикновено сандъкът е пълен, рогозките са навити и подредени като кренвирши една върху друга. В някои от другите сандъци са направо натъпкани като сардели. А моята дебела рогозка въобще не беше навита. Беше сгъната и сложена по цялата дължина на сандъка. А тази, от която се показваха маншетите на якето на Франсин, беше най-отгоре. Имах някакво предчувствие, затова дръпнах маншетите и ето на.

На пода покрай сандъка имаше пет разпънати рогозки. Кармайн ги огледа със свито сърце.

— Предполагам не помниш в коя рогозка беше якето?

— О, напротив. В тази, която е най-отгоре в сандъка.

— Уинслоу, ти си мой човек — Кармайн се ръкува приятелски с него. — Стискам палци да спечелиш златен олимпийски медал през 68-ма! Благодаря ти за усилието и добрия нюх. А сега се прибирай, но не говори с никого за това, ясно?

Разбира се — съгласи се Уинслоу, обърса сълзите си и си тръгна с походка на голяма котка.

— Цялото училище тъгува — обясни директорът.

— И с право. Мога ли да набера външна линия от този телефон? Благодаря.

Потърси Патрик, който все още беше на работа.

— Ела сам, ако можеш, а ако не можеш, прати Пол, Ейб и Кори и цялата си апаратура. Може би имаме някаква следа.

— Имате ли нещо против да изчакате с мен, господин Деймиън? — попита той, като се върна при вече затворения сандък, върху чийто капак лежеше якето на Франсин.

— Разбира се, че не — отвърна Деймиън. Изкашля се, пренесе тежестта си на другия крак и въздъхна дълбоко. — Лейтенант, ще се чувствам, все едно не си изпълнявам задълженията, ако не ви кажа, че назряват проблеми.

— Проблеми ли?

— Расови проблеми. „Черната бригада“ прави мощна кампания и използва изчезването на Франсин като повод. Тя не е испаноговореща и когато попълва формуляри, се определя като чернокожа. Никога не споря с моите цветнокожи ученици как да се самоопределят расово, лейтенант — за мен това е накърняване на правата им. Придържам се към новата концепция за коренното население, че само човек от коренното население може да реши какъв е. — Поклати глава и се намръщи. — Но аз се отклоних. Мисълта ми е, че някои от моите най-буйни ученици казват, че става въпрос за бял човек, убиец на чернокожи момичета и че полицията не си дава зор да го хване, защото е влиятелен служител в „Хъг“ и има много връзки сред политиците. Тъй като в моето училище има петдесет и два процента чернокожи ученици и четиридесет и осем процента бели, ако не държа под контрол привържениците на „Черната бригада“, ще настане страшна бъркотия.

— Боже, само това ни трябва! Господин Деймиън, правим и невъзможното, за да открием убиеца, давам ви честната си дума. Просто не знаем нищо за него, не знаем дали работи в „Хъг“, пък и никой в „Хъг“ няма политическо влияние! Но ви благодаря за предупреждението, ще се погрижа в „Травис“ да има охрана. — Премести погледа си от сандъка към вратата, от която се влизаше в топлата връзка към централната сграда. — Имате ли нещо против да поразгледам? Как да стигна до кабинета по химия оттук? Лаборатория ли е или е класна стая?

— Направо по коридора, класна стая е. Лабораторията е в крилото с другите лаборатории. Заповядайте, лейтенант, огледайте, където искате — каза Деймиън, отиде до един стол, седна в него и зарови в длани главата си.

Вратата към прохода беше обикновена, а не с двойно заключване. Дали някога е била с двойно заключване? От тази страна не можеше да се отвори без ключ. Кармайн влезе в триметровия тунел и се озова директно срещу дамските тоалетни.

Убиецът знае всичко! — помисли си той поразен. Сграбчил я е, когато е отишла до тоалетната, а тя е била известна с честите си посещения там, завлякъл я е през триметровия коридор към тунела в празния салон. Най-вероятно е отворил вратата, преди да я хване. И е знаел, че в салона няма да има никого! Така е всяка сряда след часовете, защото тогава идва фирмата, която почиства, за да измие подовете. Но вчера не са чистили, защото Франсин изчезна и не са им позволили да влязат. Когато е дошъл в салона, е пренаредил рогозките, сложил я е в най-близкия сандък и се е погрижил дебелата рогозка на Уинслоу да я покрие напълно. Дали й е запушил устата, или пък й е инжектирал нещо, за да я упои?

Претърсихме всеки квадратен сантиметър на това училище два пъти, но не я намерихме. И когато не я открихме, разбрахме, че е дванайсетата жертва, отвлечена от „Травис“, преди радиостанцията на полицейската кола да се свърже с базата. И двата пъти някой от търсещите е отворил този сандък и е видял това, което е видял във всички останали — навити гимнастически рогозки. Може и да е бръкнал вътре, но Франсин нито е помръднала, нито е издала звук. И когато се убедихме, че Франсин я няма, когато изгубихме интерес към „Травис“, той се е върнал и я е взел. Ще поставя на Кори задача да разучи ключалката, той е най-добрият в това.

Може би повтаряме една и съща грешка — да подценяваме прецизността и усилията, които полага, когато планира ударите си. Между две отвличания няма какво друго да прави, освен да крои как ще грабне следващата си жертва. Колко време, преди да го направи, я набелязва? Дали ги е подбрал преди години, когато са били на прага на пубертета? Дали има списък на стената, прилежно оформен в таблица — име, дата на раждане, адрес, училище, религия, раса, навици? Сигурно ги наблюдава, вероятно е знаел за слабия пикочен мехур на Франсин. Дали не е учител по заместване, обикалящ от училище на училище с прекрасни препоръки и безупречна репутация? Това трябва веднага да го проверим.

— Дали е оставил якето, за да ни разиграва, или Франсин е успяла да го скрие в рогозката? — попита той Патрик, докато гледаше как Пол прибира загадъчното яке в пластмасова торба.

— По-скоро смятам, че Франсин го е скрила — отвърна Патрик. — Той е нагъл, но да ни остави яке, значи да издаде част от методите си. Досега бяхме убедени, че момичетата са били сграбчвани и веднага отвеждани. Защо да ни казва, че невинаги прави така? Мисля, че иска да вървим все по една съща следа и да гоним един и същ лъч светлина. Което означава, Кармайн, че това откритие не бива по никакъв начин да изтича към пресата. Имаш ли доверие на момчето, което го е намерило? А на директора?

— Да, имам. А как е останала незабележима в това шкафче, Патси?

— Той я е завлякъл. Такъв педант не би й запушил устата, преди да я сложи в задушното и миризливо шкафче. Няма следи да е повърнала, но хората са различни и някои лесно повръщат. Ако е била със завързана уста, е щяла да се удави в повръщаното. Не, не би рискувал това да стане. Тя е прекалено ценна за него, планирал е отвличането й поне два месеца.

— Ако намерим тялото й…

— Значи не мислиш, че ще я намерим жива?

Кармайн хвърли към братовчед си онзи поглед, който Патрик наричаше „презрително строг“.

— Не, няма да я намерим жива. Не знаем къде да търсим, а нямаме право да претърсим местата, които искаме. Така че когато намерим тялото й — продължи той, — най-добре е да разгледаш кожата й с микроскоп. Някъде по нея трябва да има пробождане, защото той не е имал време да я инжектира така, че да скрие следата от един добър патоанатом. Вероятно е използвал много фина игла, а и този път парчетата от трупа може да не са в такова добро състояние.

— Може би — каза Патрик мрачно. — Мога да взема назаем микроскопа „Цайс“ на „Хъг“. Моят е пълна бракма в сравнение с него.

— С нашия неограничен бюджет, не виждам защо да не си поръчаш такъв. Може да пристигне навреме за Франсин, но когато го получиш, съм сигурен, че ще му намериш добро приложение.

— Това, което най-много харесвам в теб, Кармайн, е наглостта ти. Ще те разпънат на кръст, защото аз няма да се подпиша под искането.

— Да вървят на майната си — каза Кармайн. — На тях не им се налага да се срещат с нещастните семейства. Още имам кошмари.

Глава 9

Петък, 10 декември 1965 г.

Десет дни минаха и ни следа от Франсин Мърей, но Франсин Мърей беше последната грижа на Рут Кинетон тази сутрин.

Въпреки че беше най-студеното време от зимата, Рут Кинетон предпочиташе да използва външния простор, вместо да пуска чистото си пране в онази сушилня. Нищо не мирише по-хубаво от дрехи, изсушени на свеж въздух. Освен това тя силно подозираше, че изкуствено ароматизираните антистатични омекотители, рекламирани по телевизията, всъщност са част от заговора на правителството да зарази кожата на почтените и примерни американци с вещество, което да ги превърне в зомбита. Конгресът непрекъснато нарушаваше нечии права в полза на пияници, хипита и хулигани, защо да не използва и омекотителите, дезодорантите за баня и флуорида за нечистите си цели?

Простря правилно: премяташе ъгълчето на всяка дреха върху ъгълчето на предишната, слагаше щипката, после премяташе ъгълчето на другата върху свободното ъгълче и пак защипваше. Устата й беше пълна с щипки, имаше още и в джобовете на престилката й. Да, нейният метод предполагаше използването на два пъти по-малко щипки, а просторът беше така оптимално използван, че не се виждаше никакво въже. Като свърши, подпря една пръчка с чатал под въжето, за да не виси. Добре, че днес не бе чак толкова студено, та мокрите неща да замръзват. Колкото и да държеше на сушенето навън, Рут мразеше да се бори със замръзнало пране.

По време на това упражнение изведнъж осъзна, че трите песа, които обикновено се въртяха по-надолу по „Гризуолд Лейн“, се бият в дъното на двора й. Щяха да дойдат и по-наблизо, защото псетата обикновено правеха така. А тя нямаше да им позволи да изцапат ослепително бялото й пране, нейните ярки и чисти цветни дрехи. Върна се в къщата да вземе метлата и пое решително към дъното на двора, където течеше поточе. То беше истинска досада. Наистина, не позволяваше на земята да замръзва бързо, но правеше кал. Псетата щяха да се овъртолят до уши в нея.

— Чиба! — извика и се спусна като вещица, току-що слязла от метлата си и размахала злобно превозното си средство.

Чиба, мръсни твари! Махайте се, чиба!

Кучетата не се биеха, а по-скоро игриво се хапеха. И трите; гризяха дълга кална, обвита с доста месо кост и не я пускаха, докато метлата на Рут не цапардоса силно две от тях. Те побягнаха с квичене и се спряха недалеч в очакване тя да се откаже. Третото куче, водачът на глутницата, приклекна, дръпна уши назад и започна да ръмжи и да й се зъби. Но Рут вече бе изгубила интерес към бездомните кучета. Костта беше двойна и на края й имаше човешки крак.

Не извика, нито припадна. Все още здраво стиснала метлата, се върна в къщата и се обади на полицията на Холоуман. Като свърши това, се настани на границата с калната локва, за да пази, докато пристигне помощ, а кучетата, сплашени, но не и победени, я наобиколиха.

Патрик отцепи целия район около поточето и първо се зае с гроба, който се намираше само на десет метра от мястото, на което кучетата се бяха сбили за кокала.

— Предполагам, че миещите мечки са били първи — каза той на Кармайн, — но съм сигурен, че тя — да, това трябва да е Франсин — е нарочно погребана така, че да бъде изровена бързо. Само на една педя в земята. Осем от десетте парчета са си още на мястото. Пол намери дясната раменна кост в храстите, оглозгана от миещите мечки. Лявата подбедрица и стъпалото са привлекли вниманието на госпожа Кинетон. Пуснал съм най-добрите полицаи да търсят главата, но не вярвам, че е тук.

— Нито пък аз — отвърна Кармайн. — И пак се връщаме в „Хъг“.

— Така изглежда. Моята версия е, че има зъб на някого там.

Кармайн остави Патрик да си върши работата и отиде в къщата, където Рут Кинетон беше готова и вече можеше да говори, макар че никак не беше безразлична към съдбата на Франсин Мърей.

— Горкото дете! Трябваше него да ръфат кучетата, ама прекалено хубаво ще е така да стане. Бих го изпържила жив, ще го сложа да седне в тигана, ще запаля огън под него със собствените си ръце и ще го гледам как се готви много бавно — каза тя, притиснала ръка към диафрагмата си. — Имате ли нещо против да си направя чай, лейтенант? Оправя ми стомаха.

— Ако може и за мен една чаша, госпожо.

— Защо при нас? — попита тя. — Това искам да знам.

— И аз, госпожо Кинетон. Но по-важното е дали снощи сте видели, или чули нещо?

— Сигурен ли сте, че е станало снощи?

— Така предполагам, но ми разкажете и за всичко необичайно, което ви се е случило през последните девет нощи.

— Нищо — отвърна тя и постави по една торбичка чай в двете големи порцеланови чаши. — Не съм чувала никакви шумове. О, кучетата лаят, но те си лаят постоянно. Семейство Дезмънд се бяха скарали — викаха, пищяха, чупеха съдове. Това стана по-предната нощ. Но се случва редовно. Той е алкохолик. — Замисли се за малко. — Тя също.

— Щяхте ли да чуете нещо, ако спяхте?

— Не спя много и никога не заспивам, преди синът ми да се прибере — каза Рут, изпълнена с гордост. — Той е мозъчен хирург в „Чъб“, оперира малките мехурчета във вените, които се пръсват и правят бели.

— Артериите — поправи я Кармайн автоматично. Очевидно и „Хъг“ го бяха образовали достатъчно.

— Точно така, артериите. Кийт е най-добрият по мехурчетата. Винаги съм си го представяла, че е като да залепиш спуканата гума на стар велосипед. Правех го често като момиче. Може Кийт от мен да го е наследил. Не знам откъде другаде.

„Ако не бях толкова разтревожен и гневен, помисли си Кармайн, можех да се влюбя в тази жена. Голяма скица е.“

— Кийт. Това не е ли съпругът на госпожица Силвърман.

— Да. Женени са вече три години.

— Да разбирам ли, че доктор Кинетон често работи до късно?

— Непрекъснато. Операциите отнемат часове. А той е ненаситен за работа, моят Кийт. Не като баща си. Не работеше, дори да го вържат с окови. Да, винаги чакам Кийт, за да съм сигурна, че е вечерял. Не мога да заспя, докато не се прибере.

— Снощи пак ли закъсня?

— Снощи се върна в два и половина, предната вечер — в един и половина.

— Вдига ли много шум като се прибира?

— Не. Тих е като мишка. Но няма значение, аз пак го чувам. Угасва мотора на колата и минава по инерция по алеята към нас, но аз пак го чувам — беше категорична Рут Кинетон. — Ослушвам се.

— Снощи да ви се е сторило, че го чувате, а той да не се е прибрал? Или пък предната нощ?

— Не. Чух само Кийт.

Кармайн си изпи чая, благодари й и понечи да си тръгва.

— Ще съм ви благодарен, ако не разказвате за това на никого, освен на семейството си, г-жо Кинетон — каза той на вратата. — Ще се върна да говоря с тях при първа възможност.

Кармайн влезе, когато Патрик вече беше измил частите от трупа и ги събираше на масата.

— Бяха толкова изцапани с кал, пръст и листа, че би било истинско чудо, ако намерим нещо полезно по тях — каза Патрик. — Запазих изпадалата мръсотия, мих ги с дестилирана вода. Взех проба и от потока. Сега имам повече материал за анализ — продължи доволно. — Изнасилването е същото, прониквал е в нея последователно с големи вибратори или дилдо вагинално и анално. Но виждаш ли тази продълговата права синина на ръцете точно под раменете и синината под лактите? Била е вързана с нещо поне трийсет сантиметра широко, вероятно дебел плат, може би брезент. Контузиите е получила, докато се е борила, но не е могла да се освободи. Това ни показва, че убиецът не се интересува от женски гърди. Сплескал ги е с брезента и така ги е скрил от погледа си. Това означава, че е лежала на маса. Нямам представа защо просто не й е сложил белезници на китките или не й е вързал ръцете. А че й е оставил краката свободни, е по-логично, трябвало е да ги мести.

— Колко е живяла след отвличането, Патси?

— Около седмица, но не мисля, че я е хранил. Хранопроводът беше празен. На Мерседес е давал корнфлейкс и мляко. Макар че разполагахме само с торса на Мерседес, мога да твърдя, че е променил някои от навиците си с Франсин. Или може би има малки разлики в отношението му към всяка една от жертвите. Без труповете никога няма да разберем.

— Откога е мъртва? — попита Кармайн.

— Най-много от трийсет часа. Вероятно и по-малко. Погребана е миналата нощ, но според мен е станало преди полунощ. Не я е държал дълго мъртва, но мога да ти кажа, че е починала от кръвозагуба. Виж й глезените — посочи Патрик.

Кармайн не беше стигнал дотам, но като премести поглед, замръзна.

— Турникети — промълви, останал без дъх.

— Не са от обичайните му средства. Не са стояли повече от час. Но той е хитър! Интуицията ми подсказва, че няма влакна или метал от турникетите. Предполагам, че я е вързал с обикновена желязна тел, която е била увита в плат, за да няма контакт с кожата. Телта е пристегната, но не се е врязала в кожата, нито се е закачила някъде другаде. Тези деца са леки, най-много четиридесет килограма. И на нея, също като на Мерседес, първо е прерязал гърлото, за да й изтече кръвта, после я е обезглавил, но при Франсин периодът е бил много по-кратък, отколкото при Мерседес.

— Кажи ми, че има сперма.

— Съмнявам се.

— Ще провериш ли и в мръсната вода за сперма?

— Кармайн! Папата католик ли е?

— Надявам се — каза Кармайн и стисна рамото на братовчед си.

Оттам отиде в кабинета на Силвестри, а Марсиано го следваше по петите. Ейб и Кори бяха още на „Еризуолд Лейн“ и разпитваха съседите дали не са видели, или чули нещо необичайно.

Предаде новините на Силвестри и Марсиано.

— Възможно ли е — попита Марсиано — този човек да не е от „Хъг“, но да мрази това място или нещо в него?

— Това започва да изглежда все по-вероятно, Дани. Макар че ми се ще да съм сигурен, че всички служители на „Хъг“ са били по местата си миналата сряда, когато Франсин беше отвлечена. Цели двайсет минути са необходими, за да се отиде от „Хъг“ до „Травис“ и обратно, и то ако тичаш. Госпожица Дюпре трийсет минути не успя да открие главните фигури. Обаче те, изглежда, са били всички заедно на покрива и тъй като са само седем, съм сигурен, че двайсетминутно отсъствие, последвано от тежко дишане, е щяло да се забележи. Е, сигурно само доктор Адисън Форбс нямаше да се задъха след такова тичане. Но като оставим това настрана, убиецът със сигурност иска да мислим, че жестокостите му са свързани с „Хъг“. Иначе защо ще избира да погребе трупа в двора на семейство Кинетон? Искал е да бъде намерена бързо и затова я е позатрупал със съвсем малко кал. Всички бездомни псета в диаметър от един километър ще се съберат веднага. Той определено си отмъщава на някого или на нещо, но на кого и за какво, нямам представа.

— Не мислиш ли, че семейство Кинетон имат нещо общо с това? — попита Силвестри.

— Не съм проверил още Хилда и Кийт, но Рут Кинетон е вън от всякакво подозрение.

— И сега какво?

— Днес ще се срещна с Хилда и Кийт, но ще отложа останалите служители на „Хъг“ за понеделник. Искам да бъдат пообработени от новините и от говорителите на полицията по телевизията.

— Ще продължи да убива, нали? — попита Марсиано.

— Той не може да спре, Дани. Ние трябва да го спрем.

— А новият екип психиатри, с които са се консултирали ФБР и нюйоркската полиция? Някаква помощ от тях? — поинтересува се Силвестри.

— Все старата песен, Джон. Никой не знае достатъчно за серийните убийци. Психиатрите не спират да ломотят за ритуали и фиксации, но с нищо не ни помагат. Не могат да ми кажат как изглежда този човек, на колко е години, какво работи, какво е било детството му, колко е образован. Той е енигма, пълна шибана мистерия… — Кармайн се спря, преглътна и затвори очи. — Извинявайте, господине. Но напрежението ми се отразява.

— На всички ни се отразява. Може би има повече серийни убийци на свобода, отколкото предполагаме — отвърна Силвестри. — Още много като нашия убиец. И все някой ще трябва да направи нещо, за да ни помогне да го хванем. Нашият извърши незабелязано десет убийства, преди да разберем за съществуването му. — Извади нова пура и я задъвка. — Продължавай да ровиш, Кармайн.

— Това смятам да правя — каза Кармайн и се изправи. — Рано или късно копелето ще сбърка и тогава ще ми падне в ръчичките.

— О, това може да съсипе Кийт — изплака Хилда Силвърман с побледняло лице. — Точно когато получи страхотно предложение. Не е честно!

— Предложение за какво? — попита Кармайн.

— Партньорство в частна практика. Ще трябва да купи акции, разбира се, но ние сме спестили достатъчно.

Което обяснява защо живеят в този бордей, помисли си Кармайн и погледът му се плъзна от Хилда на Рут, която също изглеждаше толкова притеснена за Кийт. Обединените жени на Кийт.

— Кога се прибрахте снощи госпожице Силвърман?

— Малко след шест.

— А кога си легнахте?

— В десет. Както винаги.

— Значи не чакате будна съпруга си?

— Няма нужда, Рут го чака. Аз съм човекът, който печели най-много в момента, нали разбирате.

И двете жени се стреснаха от шума на спираща пред къщата им кола. Скочиха и се втурнаха към вратата, борейки се за предимство като двама баскетболисти под коша.

Охо! — помисли си Кармайн, когато влезе Кийт Кинетон. Жабата от Дейтън, Охайо, се беше превърнала в принц. Кога бе станало това преобразяване и къде? Лицето и фигурата му бяха безупречни, но Кармайн беше поразен от дрехите. Само от най-хубавите, от добре ушитите габардинени панталони до кафявия кашмирен пуловер. Елегантно облечен неврохирург след тежък ден в операционната. А жена му и майка му пазаруваха от магазина „Грозно и евтино“. Като се освободи от жените си, Кийт се взря в Кармайн с проницателните си сиви очи и сви плътните си устни.

— Вие ли ме извадихте от операционната? — попита.

— Аз. Лейтенант Кармайн Делмонико. Съжалявам, но предполагам, че в „Чъб“ имат и други неврохирурзи, които да ви заместят.

— Разбира се, че имат! — сопна се той. — Защо ме повикахте?

Когато чу защо, Кийт се свлече в едно кресло.

— В нашия двор? — прошепна. — Нашия?

— Вашият, доктор Кинетон. Кога се прибрахте снощи?

— Мисля, че към два и половина.

— Забелязахте ли нещо различно край мястото, където си паркирате колата? Винаги ли я паркирате отпред, или я оставяте в гаража?

— В най-студената част на зимата я прибирам в гаража, но засега още я оставям навън — каза той, гледаше не към Рут, а към Хилда. — Това е кадилак на една година и в най-студените сутрини пали от раз. — Започваше да си връща високото самочувствие. — Истината е, че се прибирам претрепан от работа, наистина претрепан.

Нов кадилак, а жена ти и майка ти карат петнайсетгодишни брички. Ама че си лайно, доктор Кинетон.

— Не отговорихте на въпроса ми, докторе. Забелязахте ли нещо необичайно, когато се прибрахте снощи?

— Не, нищо.

— А забелязахте ли, че снощи беше малко влажно и разкаляно?

— Не бих казал.

— Алеята ви не е асфалтирана. Имаше ли по нея непознати следи от гуми?

— Казах ви вече, че нищо не съм забелязал! — повиши тон.

— Колко често се прибирате късно от работа, доктор Кинетон? Искам да кажа, толкова ли много пациенти, които изискват вашите умения, има в Холоуман?

— Тъй като нашето отделение е единственото в щата, което има оборудване да извършва цереброваскуларни операции, ние често сме претоварени.

— Значи е обичайно да се прибирате към два-три през нощта?

Кинетон прехапа устни и изведнъж извърна поглед от майка си и го насочи към Кармайн. Крие нещо.

— Невинаги съм в операционната — каза той кисело.

— Ако не сте там, тогава къде?

— Пиша дисертация, докторе. Чета лекции, които трябва да бъдат подготвени. Пиша много подробни описания на случаите, обучавам студенти в болницата и също така се занимавам и с обучението на специализанти по неврохирургия. — Погледът му оставаше разсеян.

— Жена ви ми каза, че се каните да купувате акции в неврохирургична практика.

— Точно така. В Ню Йорк.

— Благодаря ви, госпожице Силвърман, доктор Кинетон. Може по-късно да имам още въпроси, но засега това е всичко.

— Ще ви изпратя — каза Рут Кинетон.

— Наистина няма нужда — отказа любезно Кармайн, когато излязоха на верандата и вратата зад тях се затвори.

— Радвам се, че поне двама от нас не са глупаци.

— Това ли е вашето мнение за тях, госпожо Кинетон? Глупаци?

Тя въздъхна и подритна едно камъче на дъските в тъмното.

— Мислех си, че добрите феи са ми донесли Кийт, беше толкова сладък и красив, преди да тръгне на детска градина. Но едно му признавам, скъса си задника, за да получи образование, да се развие. Аз го обичам и това никога няма да се промени. Хилда му подхожда, да знаете. Знам, че не изглежда така, но си е самата истина.

— Ако се случи това с частната практика, какво ще стане с вас? — попита той, но прозвуча грубо.

— Няма да тръгна с тях! — заяви тя ведро. — Ще си остана тук на „Гризуолд Лейн“. И те ще се грижат за мен.

Кармайн искаше да каже още много неща, но не го направи. Каза само:

— Лека нощ, госпожо Кинетон. Вие сте страхотна жена.

По целия път обратно към улица „Седар“ Кармайн се бореше с неочакваното откритие, че убиецът скрива някъде момичетата и след това се връща да ги вземе. Това го тормозеше повече, отколкото смяната на расата.

— Той не се моли да го хванем — каза на Силвестри — нито ни разиграва, само за да ни покаже колко е хитър. Не вярвам, че егото му има нужда от такава стимулация. Разиграва ни, защото му се налага, по-скоро това е част от големия му план, а не малка странична заигравка. Като да погребе Франсин в задния двор на семейство Кинетон. Според мен това е защитен механизъм. И това ми подсказва, че убиецът наистина е свързан с „Хъг“, че има зъб на някого там и въобще не се притеснява, че можем да го разберем.

— Мисля, че трябва да претърсим „Хъг“ — предложи Силвестри.

— Да, и по-точно трябва да го претърсим утре, в събота. Но няма да получим заповед за обиск от съдия Дъглъс Туейтис.

— Кажи ми нещо, което не знам — изръмжа Силвестри. — Колко е часът?

— Шест — осведоми го Кармайн, след като погледна стария гаров часовник над главата на Силвестри.

— Ще се обадя на М.М. и ще видя дали той не може да убеди борда на „Хъг“ да ни даде разрешение за обиск. Естествено могат да доведат колкото искат служители да наблюдават претърсването, но ти кого предпочиташ, Кармайн?

— Професор Смит и госпожица Дюпре — отвърна, без да се замисля Кармайн.

— Инжектирал я е с демерол — каза Патрик, когато Кармайн влезе при него. — Не е могъл да стигне до вена, ако момичето се е съпротивлявало в ръцете му, но му е било необходимо лекарството да подейства колкото се може по-бързо. Затова първо проверих корема й и го видях. Тъй като има риск да пробие черво или черния дроб, му се е наложило да използва голяма игла: тънката туберкулинова игла с диаметър 0.5 милиметра, вместо да размести органите, е щяла да се забие в тях. И точно затова сме извадили късмет. Убождане с диаметър половин милиметър е щяло да заздравее напълно през седемте дни, през които я е държал жива. Иглата с диаметър един милиметър е направила дупка.

— Защо в корема е по-бързо, отколкото в мускул?

— Нарича се парентерална инжекция, смесва се с течността на коремната кухина. Само във вена е по-бързо. Предположих, че е използвал демерол, защото е бързо действащ опиат. Генеричното му име е меперидин и пристрастяването към него е по-голямо, отколкото към хероина. Затова рецепта за хапчета се получава трудно. Само медици имат достъп до ампули. И се оказах прав. Анализът показа, че е меперидин.

— Имаш ли представа в какво количество?

— Не. Намерих следи от него в кожните клетки около мястото, където я влязла иглата. Но или е изчислил грешно дозата, или Фраснин е имала добра поносимост към него. Щом е успяла да си скрие якето, значи се е свестила много по-рано, отколкото е очаквал.

— Не е била с вързана уста, но е била притисната от много дебела рогозка. И вероятно е била обездвижена със самозалепваща се лента върху крачолите и ръкавите — предположи Кармайн. — Когато се е свестила, не е могла да мърда много, макар че е възможно да е започнала да си освобождава ръцете. Смятам, че Франсин е била невероятна млада жена. От тези, които не можем да си позволим да губим.

— Всички са такива — намръщи се Патрик. — Но все си мисля, че трябва да е видял розовия ръкав да се подава от перната рогозка.

— Било е тъмно и той е бързал. Възможно е Франсин да е успяла да се размърда достатъчно, за да скрие какво е направила. Или пък когато е отворил сандъка, тя е изскочила и е започнала да се съпротивлява.

— Възможно е — каза Патрик.

— Пропусна ли си вечерята, Патси?

— Неси е на концерт в „Чъб“, така че за мен остава „Малволио“.

— И за мен. Ще се срещнем там, веднага щом кажа на Силвестри къде отивам. — Кармайн се усмихна широко. — Ще говори по телефона поне час.

— Съдбата ме опази от шефове — изломоти Силвестри, когато се вмъкна в тяхното сепаре. — Аз си определям работното време, затова мога да си позволя едно питие. Кафе и двоен скоч с лед — поръча на сервитьорката, която напомняше на Кармайн за Сандра.

— Толкова ли е зле? — попита съчувствено Патрик.

— М.М. е лесен. Той оценява това, което правим. Но да убеждаваш Роджър Парсън младши е все едно да изстискаш вода от камък. Отказва да се съгласи, че има връзка между случая и безценния му „Хъг“.

— Как се справи с него, Джон? — попита Кармайн.

Скочът пристигна. Силвестри отпи и стана лукав като главен демон на ада.

— Казах му да не върви против себе си. Ако няма връзка с „Хъг“, тогава колкото по-бързо претърсим сградата, толкова по-добре за него. Макар че — каза пак с онова лукаво изражение — платих известна цена за позволението му.

— А защо ли си мисля — започна Кармайн внимателно, — че някой друг ще трябва да плаща тази цена?

— Защото си умен, Кармайн. Следващия четвъртък, по обед имаш среща с Парсън в офиса му в Ню Йорк. Иска да знае всичко, което и ние знаем.

— Само това ми трябваше.

— Всяко нещо си има цена, Кармайн, всяко нещо.

Глава 10

Събота, 11 декември 1965 г.

И най-добрите планове могат да се объркат, разсъждаваше Кармайн в събота сутринта. На една бензиностанция стана въоръжен грабеж, а след това крадци обраха два магазина за алкохол, бижутерски магазин и още една бензиностанция. А това така стопи хората му, че отсега беше ясно, че ще прави обиск цял ден. Бяха само Кори, Ейб и четирима други детективи — до един новаци, които трябваше да бъдат надзиравани. Така. Два екипа от по трима души, Кори предвожда единия, Ейб — другия, а той самият ще е свободен електрон. Пол беше на разположение, в случай че изскочи улика, която се нуждае от неговата намеса.

Пристигнаха в „Хъг“ в девет сутринта и във фоайето ги посрещнаха професорът и Дездемона. Нито един от тях не се радваше да ги види, но и двамата бяха получили указания от борда да съдействат.

— Госпожице Дюпре, вие тръгнете със сержант Маршал и неговите хора по този етаж. Предполагам, че имате ключове за всички заключени врати? Професоре, вие се качете един етаж по-горе със сержант Голдбърг. Имате ли ключове? — попита Кармайн.

— Да — прошепна професорът, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Сесил е тук — каза Дездемона на Кармайн, докато вървяха по северния коридор.

— Заради обиска ли?

— Не, заради бебчетата му. Винаги идва сутрин в събота и неделя. Ще изчакам отвън, в случай че някое от тях е в главната зала. Те мразят жени — каза тя.

— И той така ми каза. Можеш да влезеш с Кори да огледате машинното и електронната лаборатория. Последното, което искам, е Роджър Парсън младши да ме обвини, че съм откраднал нещо. Аз сам ще претърся отделението за животни.

— Благодарен съм ви за това, лейтенант — каза Сесил, който не изглеждаше раздразнен от посещението му. — Искате ли да видите къде живеят моите бебчета? Днес са в добро настроение.

И аз щях да съм в добро настроение, ако живеех като тях, помисли си Кармайн, докато влизаше в малкото фоайе, отделено с железни решетки от голямата стая с макаците. Били толкова силни, обясни му Сесил, че ако се разгневели, чупели веригите като захарни пръчки. Твърде голямото за броя на обитателите пространство беше аранжирано като камениста савана — стена от големи камъни с дупки, храсти, чимове трева, дънери, посадени в отвори в бетона дървета, светлина, която наподобяваше ярко слънце. Реостати, свързани с датчици за време, осигуряваха изкуствена смяна на денонощията.

— Не е ли нелюбезно да ги лишавате от женски? — попита Кармайн.

Сесил се изкикоти.

— Те се оправят сами, лейтенант, както мъжете в затвора. Скъсват си задниците. Но имат йерархия и Юстас е най-отгоре. Ако пристигне нов, първо Юстас го сграбчва, после го минава Клайд, той го предава на стария Клайд, той на следващия и така нататък. Джими е последен на опашката. Никога не успява да направи нещо повече от една чекия.

— Благодаря ти, че ме разведе Сесил, но се съмнявам тук някога да е било скрито момиче.

— Абсолютно сте прав, лейтенант.

— Какво точно търсите? — попита Дездемона, когато се присъедини към групата на Кори в работилницата, която си беше заветната мечта на инженера.

— Шкаф с човешки косъм, парче от дреха, счупен нокът, отрязък от самозалепваща се лента, петно кръв. Всичко.

— А, значи затова са ви лупите и фенерчетата! Мислех си, не тези неща са погребани заедно с Шерлок Холмс.

— Те са незаменими при такива обиски. Всички тези мъже са специалисти в търсенето на улики.

— На господин Роджър Парсън младши никак не му е забавно.

— И аз така разбрах, но питайте ме дали ми пука. И ще ви отговоря, че никак даже.

Търсенето продължи стая по стая, шкаф след шкаф, чекмедже след чекмедже. След като се увериха, че първият етаж няма какво да им предложи, Кори и екипът му се качиха на третия, а Дездемона и Кармайн ги последваха.

По време на по-спокойното претърсване на третия етаж, Кармайн осъзна, че при други обстоятелства животът в „Хъг“ всъщност е много приятен. Повечето служители се бяха опитали да придадат човешки вид на сухата наука. По стените и вратите имаше залепени карикатури, на които само вътрешен човек можеше да се засмее. Имаше и снимки на хора, пейзажи, ярки плакати на неща, чиято същност Кармайн не се и опитваше да разгадае, но не можеше да не оцени красотата им.

— Кристали под поляризирана светлина — обясни Дездемона — и полени, акари или вируси под електронен микроскоп.

— Тук все едно съм в къщата на Мери Попинс.

— Имаш предвид работното място на Марвин ли? — попита тя и посочи кът, в който всичко, от чекмеджетата до кутиите и книгите, беше покрито със самозалепващо се фолио на жълти и розови пеперуди. — Не се чуди, Кармайн. Хора като Марвин прекарват по-голямата част от денонощието си застопорени на едно място. Защо то да е сиво и анонимно? Работодателите не си мислят, че щом работното ти място е по-оригинално и хармонично, качеството на работата ти спада. Марвин е нашият поет.

— Асистентът на Понсонби, нали така?

— Точно така.

— Понсонби няма ли нещо против? Не ми прилича на човек, който си пада по жълти и розови пеперуди, особено когато по стените в кабинета му висят Бош и Гоя.

— На Чък му се иска да се възпротиви, но професорът няма да го подкрепи. Те имат интересни отношения още от деца и подозирам, че и тогава професорът е бил шефът. — Забеляза, че Кори се кани да премести уред от фини стъклени тръби върху полегата подложка и изпищя. — Не смейте да пипате „Нателсон“-а! Ако го счупите, ще пеете сопрано в хора на виенските момчета!

— Не мисля, че е достатъчно голям, за да може в него да се скрие нещо — спря ги и Кармайн. — Вижте в онзи шкаф.

Провериха всеки шкаф от първия етаж до тавана, но не намериха нищо. Дойде и Пол да претърси операционната, провери всяка повърхност, която би могла да задържи течност.

Накрая каза:

— Съмнявам се, че тук има нещо интересно. Тази госпожа Либман поддържа безупречна хигиена, никога не забравя да изчисти ъглите или скритите места.

— Според мен — присъедини се и Ейб към общото униние — в „Хъг“ може и да са влизали части от трупове, но те са били опаковани, преди да влязат тук, и са пристигали от нечия кола право в хладилника на отделението за животни.

— Неуспешно упражнение, което въпреки това ни подсказа нещо — каза Кармайн. — Каквато и да е ролята на „Хъг“ в случая, поне знаем, че не е затвор за живите и склад за мъртвите момичета.

Глава 11

Понеделник, 13 декември 1965 г.

Проблемът с проточили се разследвания като това на Чудовището бе, че вместо работата да се върши постепенно, се работеше на приливи и отливи. Неделята мина в опити за четене, превключване на телевизионни канали, безцелни обиколки из апартамента. Затова в понеделник, в девет сутринта Кармайн пристигна с известно облекчение в „Хъг“. И намери тълпа чернокожи мъже, струпани пред входа. Носеха плакати „Убийци на деца“ и „Расисти“. Повечето бяха с якета на „Черната бригада“ и военни панталони. Наблизо имаше паркирани две полицейски коли, но демонстрантите бяха мирни, задоволяваха се само да викат и вдигат свит юмрук, жест, който лично Мохамед ел Неср беше измислил. Нямаше никого от лидерите на „Черната бригада“, забеляза Кармайн. Тези бяха дребни риби, дошли с надеждата да хванат един-двама телевизионни журналисти в мрежите си. Пуснаха Кармайн да отиде до изхода, без да му направят нищо, ако не се броят няколкото подвиквания „Прасе!“.

Естествено новините през уикенда отделиха централно място на Франсин Мърей. Кармайн беше предал навреме на Силвестри предупреждението на Дерек Деймиън и въпреки че нищо не се бе случило до днес, всяко ченге с добра интуиция би надушило, че се задават проблеми. Холоуман не беше единственият замесен град, но изглежда се превръщаше в център на недоволството по принцип и конкретно по случая. Обвързването на разследването с „Хъг“ гарантираше, че вестниците няма да окичат главите на Джон Силвестри и Кармайн Делмонико с лаврови венци. Коментарите през уикенда бяха пълни с обвинения в полицейска некомпетентност.

— Видяхте ли ги? — От устата на професора хвърчаха слюнки, когато Кармайн влезе в кабинета му. — Видяхте ли ги? Демонстранти, тук!

— Трудно бих ги пропуснал, професоре — каза сухо Кармайн. — Успокойте се и ме чуйте. Можете ли да се сетите за някого, който има зъб на „Хъг“? Например някой пациент?

Професорът не беше измил великолепната си коса и самобръсначката му беше пропуснала толкова, колкото бе успяла да обръсне. Все признаци на сриващо се его, разпадащ се личностен интегритет или както там го наричаха психиатрите.

— Не знам — отговори той, сякаш Кармайн го бе попитал нещо напълно откачено и немислимо.

— Вие преглеждате ли пациенти?

— Не, от години не го правя, само в изключителни случаи консултирам пациенти, от които всички други са се отказали. Откакто е открит „Хъг“, аз съм тук изцяло на разположение на моите учени, обсъждаме проблемите им, ако се натъкнат на някоя дилема или пък ако нещо се обърка. Съветвам ги, понякога им подсказвам нови посоки, които да изследват. Като прибавим и преподавателската ми работа и четенето, не ми остава никакво време да преглеждам пациенти.

— Кой преглежда пациенти? Освежете паметта ми.

— Адисън Форбс най-вече, тъй като неговата научна работа е изцяло клинична. Доктор Понсонби и доктор Финч приемат известен брой пациенти, а доктор Полоновски има голяма клиника. Той е много добър в сферата на малабсорбционните синдроми.

На Кармайн му се щеше да попита какво им пречи да говорят на нормален език? Но каза само:

— Значи предлагате да се видя първо с доктор Форбс?

— Срещнете се с тях в какъвто ред искате — отвърна професорът и позвъни на Тамара.

Ето още един служител на „Хъг“, който не изглежда много добре, забеляза Кармайн. Чудя се какво ли й е? Красива, секси жена, но сигурно осъзнава, че не й остават много хубави години.

Адисън Форбс не изглеждаше изненадан.

— Дали преглеждам пациенти? — попита. — Естествено, лейтенант! Приемът ми понякога надхвърля трийсет души на седмица. Никога не са по-малко от двайсет. Аз съм толкова известен, че пациентите ми са не само от цялата страна, но и от чужбина.

— Възможно ли е някой от тях да има зъб на вас или на „Хъг“, докторе?

— Драги ми господине — започна Форбс надменно, — рядко пациент разбира болестта си! Ако лечението не успее да сътвори чудеса, когато той се е самозаблудил, че така трябва да стане, обвинява лекаря. Но аз винаги изтъквам пред пациентите си, че съм обикновен лекар, а не магьосник и че подобрението вече е успех.

Той е сприхав, нетолерантен и надменен, освен това е невротик, реши Кармайн, но премълча. Вместо това попита любезно:

— Някой от тях да ви е заплашвал?

Форбс изглеждаше шокиран.

— Не, никога! Ако търсите пациенти, които заплашват, трябва да говорите с хирурзите, не с невролозите.

— В „Хъг“ няма хирурзи.

— Затова няма и заплахи от пациенти — беше троснатият отговор на Форбс.

От доктор Уолтър Полоновски разбра, че малабсорбционен синдром значело, че пациентът имал непоносимост към това, което природата е предвидила за храна на всички ни или пък харесва това, което природата не е предвидила за храна.

— Аминокиселини, плодове, зеленчуци, олово, мед, глутен, всички видове мазнини — смили се над него и му обясни Полоновски. — А като ви минат достатъчно пациенти през ръцете, разбирате, че списъкът е безкраен. Медта например може да предизвика анафилактичен шок. Но аз се интересувам по-специално от веществата, които предизвикват увреждане на мозъка.

— Имате ли пациенти, които да ви мразят?

— Предполагам, че това е задължително за всеки лекар, но лично аз не мога да си спомня такъв случай. При моите пациенти белята е станала, дълго преди да дойдат при мен.

„Още един служител на «Хъг» с уморен вид“ — отбеляза си Кармайн.

Доктор Морис Финч изглеждаше още по-зле.

— Обвинявам се за опита на доктор Шилер да се самоубие — каза тъжно Финч.

— Стореното — сторено, а и не можете да сте сигурен, че вие сте причината, доктор Финч, наистина няма как. Доктор Шилер има много проблеми, както съм сигурен, че знаете. Освен това вие му спасихте живота — успокои го Кармайн. — Винете човека, който е сложил Мерседес Алварес в хладилника. А сега спрете да мислите за малко за доктор Шилер и се опитайте да си спомните дали някой от пациентите ви е заплашвал. Или пък да знаете пациент да е отправял заплаха към „Хъг“?

— Не. — Финч изглеждаше смутен. — Не, никога.

Същият отговор му даде и доктор Понсонби, но изражението му стана напрегнато и заинтригувано.

— Не е лоша идея — каза той и се смръщи. — Тези неща се забравят и така и трябва да бъде. Но ви обещавам, лейтенант, че ще си сложа шапката за мислене и ще се опитам да се сетя за такива случаи от името на колегите си и от мое име. Макар да съм почти сто процента сигурен, че на мен не ми се е случвало никога. Аз съм прекалено безобиден.

От „Хъг“ Кармайн тръгна пеша под пронизващия вятър по улица „Оук“, към медицинския факултет на „Чъб“, където се загуби из лабиринта от коридори и тунели, каквито обикновено имаше в такива институции, но най-накрая намери катедрата по неврология. Там поиска да се срещне с доктор Франк Уотсън, който веднага дойде да се види с него, очевидно злорадстващ заради нещастието, сполетяло „Хъг“. Но все пак не забрави да заклейми убийствата.

— Чувал съм, че вие сте измислили прякора на центъра „Хъглингс Джаксън“, професоре — каза Кармайн с лека усмивка.

Уотсън се наду като жаба в любовен период, поглади тънкия си черен мустак и вдигна едната си палава вежда.

— Да, така е. Те го ненавиждат, нали? Направо не могат да го понасят. Особено Боб Смит.

„Как обичаш да се правиш на Мефистофел!“ — помисли си Кармайн.

— А вие мразите ли „Хъг“?

— С цялата си душа — беше откровен професорът по неврология. — Вижте ме, имам също толкова талантливи хора в екипа си, а се боря за всеки цент за научни изследвания. Знаете ли колко нобелови лауреати има този факултет, лейтенант? Девет! Представяте ли си — девет! И никой от тях не е в „Хъг“. Те са в моя лагер и получават мизерни трохи. Боб Смит може да си позволи да купи оборудване, което използва веднъж на сто години, ако въобще го използва, а ние трябва да си броим марлите! Всичките тези пари развалиха Боб Смит, който иначе можеше да направи важно неврологично откритие. Той не работи, той вегетира. Позьор.

— Толкова много ли ви боли? — попита Кармайн.

— Не е болка — каза разярено Фрак Уотсън. — А е чиста, непресторена агония!

Като се върна на улица „Седар“, разбра, че по якето на Франсин не са намерени никакви следи освен доказателства, че е било в сандъка, което обаче с нищо не им помагаше. От Силвестри научи, че засега в „Травис“ всичко е спокойно, но пък имало проблеми в гимназия „Тафт“, сред чиито ученици били и децата от гетото на „Аргайл Авеню“. Всички те имат нужда от разумна политическа директива, помисли си той. Едно не можеше да се отрече на Мохамед ел Неср и неговата „Черна бригада“: ако се хванеш с наркотиците, дори с безобидната марихуана, веднага изхвърчаш от организацията му. Иска воините му да са с ясен ум и решителни в целите си. А това е хубаво, независимо какви са тези цели. И слава богу, че Силвестри и кметът се държаха разумно. Ако „Черната бригада“ само си правеше учения с преметнати на рамо пръчки по Петнайсета улица, не ги закачаха. Но колко ли оръжия бяха събрали зад затворените врати на щабквартирата? Някой ден някой от тях ще проговори и тогава ще получим съдебната заповед, която ни трябва, за да огледаме.

Първи декември… Нашият човек ще удари пак към края на януари или началото на февруари и ние сме толкова далеч от ареста му, колкото Мохамед ел Неср е далеч от това да убеди чернокожото население на Холоуман, че е крайно време за революция.

Вдигна телефона и набра един номер.

— Знам, че не е сряда, но дали мога да дойда те взема и да те заведа някъде да ядем китайско или нещо друго? — попита той Дездемона.

Тя си помисли, че той изглежда много смутен, макар че се усмихна, когато се качи във форда му, и се опита да поддържа някакъв светски разговор. После изскочи от колата си към „Синият фазан“ и се върна с цял наръч картонени кутии.

След това настъпи пълно мълчание. Не проговори и когато свърши с пипкавата работа с пресилването на съдържанието на кутиите в белите купи с капаци и настани придружителката си на масата.

— Само си създаваш работа — каза тя, докато трупаше храна в чинията си и вдъхваше блажено аромата й. — Нямам нищо против да ям направо от кутиите.

— Това би било обидно — отговори той разсеяно.

Тъй като беше гладна, не каза нищо, докато не се наяде. Побутна чинията си и когато посегна да й сипе още, тя го хвана решително за ръката.

— Не, седни, Кармайн, и ми кажи какъв е проблемът.

Той сведе поглед към ръката й, сякаш беше изненадан от нещо, след това въздъхна и седна. Преди тя да си махне ръката, сложи дланта си върху нея и я задържа.

— Боя се, че трябва да ти махна охраната.

— Това ли е всичко? Кармайн, минаха седмици оттогава. Сигурна съм, че който и да е бил, вече съм му станала безинтересна. Не ти ли е хрумвало, че може да е се е случило и защото правя бродерии за католическата църква? В края на краищата само свещеническата дреха беше нарязана. Може нападателят да си е помислил, че гобленът на Чък Понсонби е съмнителен, но не е религиозен, макар че имаше малко религиозен вид. Така е при гоблените.

— Хрумна ми — призна си той.

— Ето! Сега вече взимам поръчки само за домашни принадлежности — покривки и кърпи, ох, салфетки.

— Поръчки ли?

— Да, взимам пари за работата си. И то много. На хората с пари са им омръзнали все едни и същи кръстчета и фестончета, които се произвеждат с тонове в страни с развита селска индустрия. Моята работа е уникална. Хората много я харесват и сметката ми нараства чувствително. — Изглеждаше виновна. — Не съм декларирала този доход и защо да го правя, когато си плащам всички данъци и въпреки това не мога да гласувам? За теб като полицай това няма значение, нали?

Досега пръстите му се бяха плъзгали по кожата на ръката й и докосването до нея им харесваше, но сега спряха.

— Понякога — каза той мрачно — имам пристъпи на глухота. Какво каза? Нещо за гласуването ли?

— Няма значение. — Издърпа ръката си и изглеждаше сконфузена. — Решихме големия проблем, който е свалянето на охраната ми. Истинско облекчение, честно казано. Макар че между мен и тях има солидни врати, никога не можех да се почувствам сама. Така че прав им път, казвам аз. — Поколеба се. — Кога?

— Не съм сигурен. Може времето да се окаже най-добрият ти приятел. Ако не си забелязала, вятърът става все по-силен и утре температурите ще паднат под нулата. Това кара всички да си стоят вкъщи. — Стана от масата. — Ела и седни тук, настани се удобно, пийни си коняк и си поговори с мен.

— Да си говоря с теб?

— Точно така, да си поговорим. Искам да знам някои неща и ти си единствената, която мога да попитам.

— Какво?

— За „Хъг“.

Тя направи физиономия, но прие коняка, а той прие този жест като мълчаливо съгласие.

— Добре, питай.

— Разбирам душевното състояние на професора, както и на доктор Финч, но защо доктор Полоновски е толкова раздразнителен? Питам те, Дездемона, защото искам от теб отговори, които нямат нищо общо с убийството. Ако не знам защо един служител на „Хъг“ се държи странно, съм склонен да го подозирам в убийство и вероятно да губя много ценно време. Надявах се, че трупът на Франсин ще извади всички ви от подозрение, но не стана така. Този човек е лукав като семейство лисици и може да бъде на две места едновременно. Обясни ми раздразнителността на Полоновски.

— Уолт е влюбен в асистентката си Мариан, но е здраво вързан в брак, за който мисля, че съжалява от години — каза тя и разклати брендито в чашата си. — Имат четири деца. Много вярващи католици са и затова не ползват контрацептиви.

— „Не отваряй нито един мях с вино, докато не стигнеш Атина.“ — цитира Кармайн.

— Добре казано! — засмя се тя одобрително. — Предполагам, че бедният Уолт е от тези мъже, които мислят с винения си мях, когато легнат при потира на жените си. Името й е Паола и е свястна жена, но е станала доста зла. Много по-млада е от него и го вини за погубената си младост и отлетялата красота.

— Има ли връзка с Мариан?

— Да, от месеци.

— Къде се срещат? В „Майор Минор“ следобед? — попита той, имаше предвид мотела на шосе 133, който печелеше от изневерите.

— Не. Той има вила някъде на север.

„По дяволите — помисли си Кармайн. — Човекът е имал вила, за която не знаем. Колко удобно.“

— Знаеш ли къде е?

— Боя се, че не. Той не е казал дори на Паола.

— Всички ли знаят за връзката им?

— Не, те са много дискретни.

— А ти тогава как си разбрала?

— Намерих веднъж Мариан в тоалетната на четвъртия етаж да плаче с глас. Мислеше, че е бременна. Изслушах я и я посъветвах да си сложи спирала, ако се колебае да ползва противозачатъчни. И тя си разказа всичко.

— И бременна ли беше?

— Не. Фалшива тревога.

— Добре. А сега за Понсонби. Има зловещи картини в кабинета си, да не говорим за посмъртните и дяволските маски. Мъчения, чудовища, поглъщащи децата си, пищящи хора.

Тя се разсмя така заразително, че и на него му стана топло на душата.

— О, Кармайн! Чък си е такъв! Картините са още едно проявление на невероятния му снобизъм. Съжалявам го.

— Защо?

— Не са ли ти казали, че има сляпа сестра?

— Подготвил съм си домашното, Дездемона, знам това. Предполагам, че затова е останал в Холоуман. Но защо го съжаляваш? А, заради нея…

— Защото е построил целия си живот около нея. Никога не се е женил, няма близки роднини, макар че със семейството на Смит се познават от деца. Живеят си само двамата в къща отпреди Революцията на „Понсонби Лейн“. Някога са притежавали цялата земя в диаметър километър и половина, но образованието на Клеър било скъпо, на Чък също и предполагам, че родителите им са били затруднени. И продали всички имоти. Чък обожава сюрреалистичното изкуство, но е и голям любител на музиката. И двамата са изтънчени кулинари и познавачи на вината. Мисля, че го съжалявам, защото когато говори за съвместния им живот, мед му капе от устата, което е… ами странно. Тя му е сестра, не жена и някои от по-циничните колеги даже се шегуват с тях. Мисля, че дълбоко в сърцето си Чък мрази някои от аспектите на своята обвързаност с Клеър, но е прекалено лоялен, за да го признае, дори пред себе си. Със сигурност не е Чудовището, няма нито времето, нито възможността.

— Просто картините му ми се сториха зловещи — опита се да се оправдае той.

— Аз ги харесвам. С тях е така — или ги харесваш, или не.

— Добре, да продължим нататък. Соня Либман.

— Много мила жена и изключително добър професионалист. Омъжена е за погребален агент на име Бенджамин Либман. Единствената им дъщеря е в колеж близо до Таскън. Учи медицина, иска да стане хирург.

„Погребален агент. Мамка му, не съм си написал домашното, както трябва.“

— Бенджамин работи ли за някого, или е пенсионер?

— Боже, не! Има собствен бизнес някъде край Бриджпорт. — Дездемона затвори очи и се замисли. — Аааа… Погребален дом „Комфорт“, мисля, че така се казваше.

„Пак мамка му. Идеално място за дисекция. Утре трябва да посетя погребален дом «Комфорт».“

— Сатсума и Чандра?

— Търсят си работа другаде. Носят се слухове, че Нур Чандра вече е получил предложение от „Харвард“, които нямат търпение да изравнят в битката за нобеловите лауреати. Хидеки още се колебае. Решението му май зависи от хармонията в градината му.

Кармайн въздъхна:

— Какво е твоето предположение, Дездемона?

Тя премигна.

— Че не е никой от „Хъг“, съвсем честно ти казвам. Работя там от пет години и за тях съм новачка. Повечето учени са малко луди по един или друг начин, но в тези среди е така. Иначе са напълно безобидни. Доктор Финч си говори с котките, сякаш могат да му отвърнат. Доктор Чандра се отнася към макаците като към индийски благородници. Дори доктор Понсонби, който обича плъховете по-малко от другите, показва интерес към живота им. Заклевам се, че нито един от нашите учени не е психотичен.

— Понсонби не обича много плъховете?

— Стига, Кармайн! Доктор Понсонби направо ги мрази! С много хора е така, включително и с мен. Повечето учени свикват с тях и успяват да се привържат, но не всички. Марвин хваща плъховете с голи ръце, за да им бие инжекции в корема, после те го целуват с мустачките си заради внимателното му отношение. А доктор Понсонби използва готварска ръкавица, ако му се наложи да хване някой плъх. Резците им могат да пробият обикновена ръкавица, могат дори да гризат бетон!

— Не ми помагаш, Дездемона.

Леко почуквания по прозореца накараха Дездемона да подскочи.

— Да му се не види, суграшица! Направо супер за шофиране. Откарай ме у дома, Кармайн.

И това беше краят на всички опити да се опита да хване ръката й, помисли си той и въздъхна на ум. Не ме привлича физически, но под тази маска на компетентност и независимост има прекрасна жена, която се мъчи да излезе навън.

Глава 12

Четвъртък, 16 декември 1965 г.

Тъй като не бе валял сняг преди Деня на благодарността и първата половина на декември не беше по-студена от обикновено, повечето жители на Кънетикът мислеха, че Коледа няма да е снежна. Но в нощта срещу деня, в който Кармайн трябваше да отиде до Ню Йорк, за да се види с представителите на семейство Парсън, валя обилно. Мразете влаковете и нямаше намерение да пътува натъпкан в купе, вонящо на подгизнала вълна, лош дъх и цигари. Затова Кармайн тръгна рано с форда по магистрала И–95. Само две от трите й платна бяха отворени, но се търпеше. Когато стигна Манхатън, видя че единствено големите авенюта са почистени, най-вече защото не можеха да разкарат колите от улиците, за да изринат снега. Нямаше представа къде ще паркира форда, докато се придвижваше сантиметър по сантиметър по „Парк Авеню“ и след завоя по „Мадисън“. Но Роджър Парсън младши бе помислил за това. Когато спря пред сградата, която не беше нито най-голямата, нито най-малката в квартала, срещу него се втурна униформен портиер, взе му ключовете и ги върна след секунди. После лично поведе Кармайн през царственото пурпурно фоайе от италиански мрамор и покрай редицата асансьори към най-отдалечения в дъното. ВИП асансьорът имаше код за ползване и дизайн, подходящ за ВИП-ове.

Самият Роджър Парсън младши го посрещна, когато вратите му се отвориха на четиридесет и третия етаж. До рамото му стоеше Ричард, но малко по-назад.

— Лейтенант, радвам се, че не се уплашихте от времето и дойдохте. С влака ли пътувахте?

— Не, с кола. По-трудно ми беше да се придвижа през Манхатън, отколкото да пристигна от Кънетикът — каза Кармайн и подаде палтото, шала и карираната си ушанка.

Парсън се взираше удивен в шапката му.

— Да не би съзнателно да искате да ни напомните за Шерлок Холмс?

— Ако имате предвид на шега — предполагам, че да. Купих я в Лондон преди няколко години, когато руските ушанки не бяха толкова любими на Джо Маккарти. Топли на ушите.

Секретарка на средна възраст изнесе дрехите, а Парсън покани Кармайн в малка заседателна зала с шест кресла, наредени около ниска маса за кафе, и шест стола, строени около по-висока маса. На пода имаше паркет, покрит с копринени персийски килими, мебелите бяха от рядък вид клен, на библиотеките имаше вратички от армирано стъкло. Луксозно, но делово, с изключение на картините по стените.

— Част от колекцията на чичо Уилям — каза Спейт и посочи на Кармайн едно кресло да седне. — Рубенс, Веласкес, Пусен, Вермеер, Каналето, Тициан. Ако трябва да сме точни, колекцията принадлежи на университета „Чъб“, но ние имаме право да забавим изпълнението на завещанието и честно казано ни харесва да ги гледаме.

— Не мога да ви виня — отвърна Кармайн и докато полагаше задните си части върху кафявата кожена тапицерия, се чудеше дали някога е била осквернявана с толкова евтина материя като тази на панталоните му.

— Доколкото разбрах — каза Роджър Парсън младши и кръстоса тънките си елегантни крака един върху друг, — „Хъг“ е станал епицентър на расови демонстрации.

— Да, господине, такива има винаги, когато времето е поносимо.

— Защо не направите нещо по въпроса?

— Последния път, когато направих справка с Конституцията, господин Парсън, тя позволяваше демонстрациите, включително и расовите — обясни Кармайн с неутрален тон. — Ако възникнат безредици, можем да се намесим, иначе не. И смятаме, че не е уместно да използваме политиката на твърдата ръка, защото точно тя може да предизвика безредици. Конфузно е за „Хъг“, но служителите му не са тормозени, когато влизат и излизат.

— Трябва да признаете, лейтенант, че през последните два месеца и половина полицията на Холоуман не ни е направила блестящо впечатление — каза Спейт през стиснати устни.

— Убиецът май ви води с няколко обиколки. Може би е време да се обърнете към ФБР.

— Консултираме се с ФБР редовно, господине, уверявам ви, но и на ФБР не им достигат улики като на нас. Помолили сме всички щати за подробности от подобни престъпления, но без резултат. През последните две седмици например проверихме правомощията и работните места на няколкостотин учители по заместване и пак ударихме на камък. Нищо, което може да ни подскаже как да разплетем случая, не е пренебрегнато.

— Не разбирам — заяде се Парсън — защо той е още на свобода! Би трябвало да имате някакви предположения кой е извършителят!

— Полицейската методология зависи от мрежата от връзки обясни Кармайн, който си беше помислил какво ще говори по време на дългото си пътуване. — При нормални обстоятелства има цяла група заподозрени, независимо дали говорим за убийство, за грабеж, или за продажба на наркотици. Всички ние, полицаи и престъпници, се познаваме. Ние, полицаите, водим разследванията си по добре утъпкани пътеки, защото така се получава най-добре. Хората на моето ниво са отдавна в тази професия и са развили доста добри инстинкти кой би могъл да бъде престъпникът. Убийствата стават по определени модели, имат си почерк. Грабежите също имат модели и почерк. Те ни отвеждат при този, който го е извършил.

— Това убийство има и модел, и почерк — каза Спейт.

— За друго ви говоря, господин Спейт. Този убиец е призрак. Отвлича момичета, но не оставя никаква следа. Никой никога не го е виждал. Изглежда, никое от момичетата не го е познавало. Веднага щом разбрахме, че преследва жертви с карибски произход и имахме възможност да предпазим всички момичета от този тип, той се пренасочи към мулатка с баща чернокож от Кънетикът и майка бяла жена от Пенсилвания. Същият физически тип момиче, но с друг етнически произход. Отвлечена е от централна гимназия с хиляда и петстотин ученици. Почеркът му се променя и по други начини, които нямам право да ви кажа. Но мога да ви уведомя, господа, че не сме мръднали оттам, където бяхме преди два месеца и половина. Защото нямаме мрежа от връзки. Той не е професионален убиец, а анонимно нищо. Призрак.

— Дали няма криминално досие с други престъпления? Изнасилване може би?

— И това проверихме, господин Парсън, и то най-внимателно. Според мен е едновременно и убиец, и изнасилвач, може дори изнасилването за него да е по-важно от умъртвяването и да убива само, за да запуши устата на жертвата. Лично аз съм прегледал стотици досиета, за да търся изнасилвач, който може да е вдигнал летвата. Но нито един от обвинените или осъдените за изнасилване не съвпадаше с нашия човек. Тогава проверих случаите, в които момичето или жената са оттеглили жалбите си — това се случва често. Разглеждах снимки на момичета, четох описания на изнасилванията им, но инстинктите ми не проговориха. А ако бях попаднал на него, съм сигурен, че щяха да ми подскажат.

— Тогава може би е млад — каза Спейт.

— И какво ви кара да мислите така, господине?

— Вилнее от две години. Такива шокиращи престъпления сигурно са рожба на маниакални симптоми, които биха се проявили и по-рано, ако е по-възрастен.

— Добър извод, но не мисля, че убиецът е много млад. Не, господине. Той е хладнокръвен, пресметлив, изобретателен, без съвест и сянка от съмнение. Всичко това предполага зрялост, а не младост.

— Възможно ли е да има същия етнически произход като жертвите си?

— Всички ние допускахме тази възможност, господин Парсън, докато той не наруши етническата граница. Един от психиатрите на ФБР предположи, че сигурно изглежда като жертвите си, т.е. че има същия цвят на кожата, но ако такъв човек съществува, ние не сме го забелязали, нямаме и следа по която да тръгнем.

— Значи вие ни казвате, лейтенант, че ако — или пък когато — този убиец бъде заловен, това няма да стане благодарение на вашите традиционни методи.

— Да — потвърди Кармайн, — точно това ви казвам. Както става с много други, той ще се издаде по някаква щастлива случайност или ако направи грешка.

— Това мнение не ми вдъхва много увереност — каза сухо Парсън.

— О, ще го хванем, господине. Ние го принудихме да смени схемите си и ще продължим да го притискаме. Не мисля, че вече е толкова спокоен, като преди.

— Спокоен? — изуми се Спейт. — Със сигурност не е!

— Защо не? — засече го Кармайн. — Той няма чувства, господин Спейт, така както ние с вас го разбираме. Той е психопат, но е вменяем.

— И колко още момичета ще умрат в ужасна агония? — попита хапливо Парсън.

Лицето на Кармайн се смръщи.

— Ако можех да ви отговоря на този въпрос, щях да знам самоличността на убиеца.

Прислужница в униформа вкара в стаята количка за сервиране и започна да подрежда високата маса.

— Надявам се, че ще останете за обяд, лейтенант? — попита Роджър Парсън младши и стана.

— Благодаря ви, господине.

— Моля, седнете.

Кармайн се настани и се загледа в порцелановите чинии „Ленокс“.

— Ние сме патриоти — каза Спейт и седна отдясно на Кармайн, а Парсън зае мястото вляво от него. Беше в капан.

— В какъв смисъл, господин Спейт?

— Американски съдове за маса, американски покривки и салфетки. Всъщност всичко ни е американско. Но чичо Уилям обичаше чуждестранните неща.

„Не бих нарекъл «чуждестранно нещо» килима. Или пък картината на Веласкес“ — помисли си Кармайн.

Прислужницата и още един иконом сервираха. Пушена сьомга от Нова Скотия с тънки филийки черен хляб с масло, печено телешко в собствен сос със сотирани картофи с чесън и спанак на пара, плато сирена и превъзходно кафе. Без алкохол.

— Обяд с мартини е истинско проклятие — каза Ричард Спейт. — Ако разбера, че клиент току-що е обядвал така, не се срещам с него. Бизнесът изисква бистър ум.

— Полицейската работа също — добави Кармайн. — В това отношение комисар Силвестри управлява напълно трезв кораб. Никакъв алкохол по време на работа и никакви пияници в участъка. — Беше с лице към красивата мечтателна картина на Пусен. — Прекрасна е — каза на домакина.

— Да, за тази стая избрахме по-спокойни работи. Военните картини на Гоя са в моя кабинет. Като излизате, обърнете внимание на единственото ни произведение на Ел Греко. То е под бронирано стъкло в дъното на коридора — осведоми го Роджър Парсън младши.

— Някога крали ли са ви произведение на изкуството? — попита полицаят.

— Не, прекалено трудно се влиза тук. Или пък защото има много други лесни мишени. В този град се излагат прекрасни образци на изкуството. Често се забавлявам, като обмислям как да открадна картина на Рембранд от „Метрополитън“ или на Пикасо от един частен колекционер на 53-та улица. Ако сериозно се заема, няма нищо невъзможно.

— Може би и чичо ви Уилям е знаел някои номера.

Ричард Спейт се изкиска.

— Със сигурност! Но по негово време е било много по-лесно, разбира се. В Помпей или Флоренция е било достатъчно да подкупиш някой местен с десет долара. Трябва да видите римската мозайка в зимната градина на старата къща в Личфийлд. Прекрасна е!

Ха-ха, Честита Коледа, помисли си Кармайн, докато се качваше в предварително загрятия форд, готов да го подкара към вкъщи. Не е нито един от двамата, макар че ако изчезне някоя картина на Рембранд от „Метрополитън“ ще подскаже на нюйоркската полиция къде да търсят. М.М. ще е отдавна под земята, когато тази глутница предаде колекцията на чичо Уилям, пък нека е съставена от „чуждестранни неща“.

Глава 13

Петък, 24 декември 1965 г.

Дездемона сбърчи нос и си каза:

— О, боже! Пак замириса на канализация от климатика. — За миг се почуди дали да почука на вратата на хазяина си, като слиза надолу, но после реши да не го прави. Той и без това не беше доволен от полицейското присъствие в сградата и бе започнал да намеква, че може би е най-добре Дездемона да си намери нова квартира. Ще понесе миризмата, за да няма нови конфликти.

Когато отвори пътната врата, острата воня на фекалии я удари в носа, но тя престана да я забелязва. Виждаше само почернялото сгърчено лице на Чарли, полицая, който обикновено беше нощна смяна в четвъртък. От позата, в която лежеше, ставаше ясно, че се е борил отчаяно, ръцете и краката му бяха разтворени, но лицето, лицето… Беше подуто, езикът му се подаваше навън, очите му бяха изхвръкнали. Част от нея искаше да крещи, но така щеше да се прояви като типична жена, а Дездемона беше посветила половината си живот да доказва на света, че е равна на всеки мъж. Хвана се за касата на вратата и се насили да остане неподвижна, за да е сигурно, че може да се държи на краката си. Очите й се напълниха със сълзи, които се стекоха по лицето й. О, Чарли! „Какво скучно дежурство“, беше й казал веднъж, когато я помоли за книга. Беше изчел всичко интересно в общинската библиотека, а то не беше много. Нещо на Реймънд Чандлър или Мики Спилейни? Но най-доброто, което можеше да му предложи, беше Агата Кристи, а той не я хареса и не я разбра.

Така, овладя се. Дездемона пусна касата и започна бавно да се обръща, за да се върне при телефона. Тогава забеляза голямо парче хартия, закрепено на прозореца, през който влизаше светлина на горната стълбищна площадка. Гарвановочерни букви върху ослепително бяла хартия, безупречен печат.

— Кармайн — каза спокойно, когато той се обади. — Имам нужда от теб. Чарли е мъртъв. Убит. — Преглътна и вдиша продължително. — Точно пред вратата ми. Моля те, ела!

— Още ли е отворена? — попита той, също толкова спокоен.

— Да.

— Тогава я затвори, Дездемона, веднага.

Никой от полицаите зад бюрата не беше виждал Кармайн Делмонико да бяга, но този път той летеше. Ейб и Кори подтичваха зад него с палтото му, шапката и шала. Не мина и минута и Патрик О’Донъл се нареди зад тях.

— Охо! — каза сержант Лари Д’Аглио на помощника си. — Лайната летят към вентилатора от всички посоки.

— Не и в такава сутрин — отвърна помощникът му. — Прекалено е студено.

— Удушен е със струна от пиано — каза Патрик. — Бедният човек! Борил се е, но са били инстинкти. Надянал е примката на врата му, преди да се усети какво става.

— Примка ли? — попита Кармайн и се извърна от бездарния стих на прозореца.

— Никога не съм виждал такова нещо. Примка от едната страна и дървена дръжка от другата. Промушваш дръжката през примката, отстъпваш и дърпаш с всичка сила. Чарли не е успял да го докопа.

— И след това хладнокръвно е оставил бележка — виж, Патси! В идеалната среда на прозореца, как я е закрепил там?

Патрик погледна и остана изумен.

— Господи!

— Е, Пол ще ни каже, когато я свали. — Кармайн изправи рамене. — Време е да почукам на вратата й.

— Как беше, когато се обади?

— Във всеки случай не говореше несвързано. — Почука и извика високо. — Дездемона, Кармайн е! Пусни ме да вляза.

Лицето й беше сгърчено и побледняло, ръцете й трепереха, но се владееше. Нямаше извинение да я прегърне и да се опита да я успокои.

— Ама че отвличане на вниманието! — каза.

— Да, вдигнал е летвата. Какво имаш за пиене?

— Чай. Аз съм англичанка, ние не пием коняк. Само чай. Направен по правилния начин, от листенца, не от торбички. Холоуман е доста цивилизовано място. Има магазин за чай и кафе, където намерих „Дарджилинг“. — И го поведе към кухнята си. — Направих, когато чух сирените.

Нямаше големи чаши, а малки ръчно рисувани порцеланови чашки с чинийки. Чайникът беше облечен в нещо, което приличаше на парцалена кукла на Доли Варден, чучурът и дръжката се подаваха от двете страни на богат кринолин с волани. Мляко, захар, дори бисквити. Е, може би педантичното придържане към домашните ритуали е нейният начин да покаже, че е силна. Справя се.

— Първо млякото — каза и вдигна чайника кукла.

Не му стискаше да й каже, че го пие по американски — слаб, без мляко, с резенче лимон. Затова отпи от горещата течност и зачака.

— Видя ли бележката? — попита тя. Чаят я беше поосвежил.

— Да. Разбира се, ти не можеш да останеш тук.

— Съмнявам се, че ще ме оставят! Хазяинът ми не беше доволен от охраната. А сега сигурно пяна ще му излезе на устата. Но къде да отида?

— В охраняемо жилище. В моя блок полицията държи апартамент за хора като теб.

— Не мога да си позволя наема.

— Охраняемото жилище е безплатно, Дездемона.

„Защо беше толкова стисната?“

— Ясно. Тогава най-добре да започна да си опаковам багажа. Нямам много вещи.

— Първо пийни още малко чай и ми отговори на няколко въпроса. Чу ли нещо необичайно през нощта? Видя ли Чарли?

— Не, нищо не съм чула. Спя дълбоко. Чарли ме поздрави, като дойде. Чух го да идва, макар че беше по-късно, отколкото си лягам. Обикновено идва да си поиска книга, макар че не харесва много избора ми на автори.

— Снощи даде ли му? — Нямаше нужда да й казва, че Чарли нямаше право да чете книга по време на дежурство.

— Да, на Нгайо Марш. Името го заинтригува, не знаеше как да го произнесе. Помислих, че ще му хареса повече от Агата Кристи. Жертвите на Марш обикновено умират в купчина екскременти. — Тя потръпна. — Също като Чарли.

— Някакви знаци, че е влизал в апартамента ти?

— Не. А съм търсила, повярвай ми. Една карфица не беше преместена.

— Все пак може да е влизал. Ето нещо, което не предвидих.

— Не се обвинявай, Кармайн, моля те.

Той стана.

— Има ли нещо, което може да те накара да пищиш, Дездемона?

— О, да — отговори тя сериозно. — Паяци и хлебарки.

— Нищо, както обикновено — каза Патрик в кабинета на Силвестри. — Никакви отпечатъци, никакви влакна, никакви следи от какъвто и да е вид. Сигурно е използвал метър за прозореца, бележката — макар че е прекалено голяма, за да я наричаме бележка — беше поставена в идеалната среда. На равни до милиметър разстояния от рамката. Беше я закрепил с четири малки топчета пластилин, залепени в четирите краища. Дори леко е повдигнал лявата страна, за да я нагласи точно на място. И него си го бива! Буквите са напечатани с шрифт „Таймс болд“ на 48 пункта. Хартията е толкова тънка, че зад нея може да се сложи разчертана мрежа. Всички букви са идеално подравнени. Евтини готови букви от комплектите, които продават за децата в големите вериги супермаркети. Притиснал е буквата с нещо заоблено и метално — дръжка на нож или може би на скалпел. Не е с острие, по-тъпо е.

— Можеш ли да получиш представа колко са големи ръцете му от начина, по който е притиснал пластелина? — попита Марсиано.

— Не. Мисля, че е сложил плат между ръката си и листа.

— Защо каза, че гаротата е необичайна, Патси? — попита Кармайн с въздишка. — Примка с дръжка не е чак толкова уникална конструкция.

— Но тази е. Дръжката не се оказа дърво, както си мислех. А е издялкана човешка бедрена кост. Но не той я е издялкал. Изглежда ужасно стара, ще определя възрастта й с въглероден анализ. А жицата е струна от пиано.

— Прорязала ли е кожата? — попита Силвестри.

— Не, само е спряла достъпа на въздух в трахеята и кръвта в сънната артерия.

— И преди е използвал този метод.

— О, да, има доста опит.

— Но е захвърлил гаротата. Това означава ли, че играчката вече не му е интересна? — попита Ейб.

— Така мисля.

— Все още ли смяташ, че използва Дездемона Дюпре за заблуда? — попита Кори, който бе най-разстроен от всички. Жената на Чарли беше голяма приятелка на неговата съпруга.

— Не мога да повярвам, че е нещо друго! — извика Кармайн и зарови длани в косата си. — Тя не е глупава, ако знаеше нещо, щеше да ми го каже.

— Каква ти е версията за нея, Кармайн? — попита Силвестри.

— Че я е избрал по няколко причини. Първо, защото е самотница. Лесно е да я докопа. Второ, защото е възможно най-далеч от неговия тип жертви. И може би най-важното, защото знае, че Дездемона е служителката на „Хъг“, която аз използвам за информация. В бележката я нарича „предателка“.

— Нещо друго за бележката? — притисна го Силвестри.

— О, направо е уникална! Фразеологията е по-скоро от международния английски, отколкото от американската му версия. Използва пунктуация. Употребил е „жабар“, която е старомодна дума. Днес казваме латиноси. Показал е степента си на образованост, като ме е нарекъл Отело, чиято съпруга е Дездемона. — Улови погледа на Кори и обясни. — Един образ на име Яго манипулирал собственическото чувство на Отело и неговата страст към Дездемона. Накарал го да си мисли, че Дездемона му изневерява. И Отело я удушил с голи ръце. При тези обстоятелства гаротата е най-близкото нещо до удушването, което той може да си позволи.

— Заплашва ли те? — попита Патрик.

— Съмнявам се. Заплашва нея. Той всъщност ни показва, че не можем да я защитим, ако реши да действа.

— Убиец на ченгета! — каза Кори с блеснали очи.

— Убиец на деца — допълни Марсиано. — Трябва да го спрем Кармайн!

— Ще го спрем. Няма да се откажа, Дани, каквото и да стане.

Единственият начин да се влезе в апартамента на Дездемона на десетия етаж на „Натмег Иншурънс“ беше след разговор по домофона и набирането на десетцифрен код на специална ключалка. Кодът се сменяше всеки ден и на никого не беше позволено да го записва, дори на Дездемона.

Тя не се оплака, когато Кармайн набра кода и влезе същата вечер натоварен с кафяви хартиени торби с покупки.

— Чай „Дарджилинг“ от „Скривънърс“, колумбийско кафе от същото място, черен хляб, масло, нарязана шунка, няколко вида готова пакетирана вечеря, пресни кифлички със стафиди, майонеза, туршия, шоколадови бисквити, всичко за което се сетих, че може да ти хареса — каза той и остави торбите на кухненския плот.

— Под домашен арест ли съм? — попита тя. — Позволено ли ми е да ходя на работа и на походи през уикендите?

— Походите със сигурност отпадат, но тази вечер ще ядем в „Малволио“ или някъде другаде, където искаш. Няма да излизаш без ескорт от двама полицаи, които няма да четат книги — нареди той. — Вратата ще ми помогне да не прахосвам ценни кадри за охрана, но след като прекрачиш прага й, ти си собственост на полицията.

— Не ми харесва — каза тя и си взе палтото от закачалката.

— Тогава да се надяваме, че няма да трае дълго.