Колекционерът на пеперуди

Глава 14

Събота, 1 януари 1966 г.

Телефонът събуди Кармайн от дълбокия сън малко преди осем сутринта в първия ден на новата година, един от малкото дни през последните три месеца, когато той бе оставил тялото и ума му да си отспят. Не бе празнувал изпращането на старата година, която беше най-мъчителната в живота му, а имаше всички основания да мисли, че новата ще е още по-лоша. Прекара новогодишната вечер сам в апартамента си и гледа по телевизията празнуващата тълпа на Тайм Скуеър. Хрумна му да покани Дездемона, която беше два етажа по-долу, но реши да не го прави, защото си помисли, че компанията му може вече да й става досадна. Винаги я придружаваше, когато вечеряше навън и плащаше сметката, независимо че тя се опъваше. Според него това не беше нищо повече от обикновена любезност. Легна си доста преди полунощ, сънува прекрасен сън и вече беше готов да става, когато телефонът иззвъня.

— Делмонико — отговори.

— Дани е — чу гласа на Марсиано. — Кармайн, ела веднага в Ню Лондон. Има още едно отвличане. „Дъблин Роуд“ на брега на реката, откъм Гротън. Ейб и Кори идват насам, Патрик също. Полицаите от Ню Лондон ще те чакат.

Веднага стана и усети, че по него избива пот, която нагласения на осемнайсет градуса термостат не можеше да предизвика. Обичаше да спи на хладно, така не се отвиваше.

— Не е възможно — каза той, треперещ. — Минали са само трийсет дни от Франсин, до края на месеца не се очаква да направи нов удар.

— Не сме сигурни, че е той. Най-напред отвличането е станало през нощта, а това е новост за полицаите от Ню Лондон. Отивай при тях и им обясни какво е положението.

Ейб беше на волана и взеха за нула време шейсетте километра до Ню Лондон. Пол и Патрик ги следваха с буса.

— Трийсет дни, минали са само трийсет дни! — простена Ейб, когато магистралата И–95 влезе в Ню Лондон. Дотогава не беше промълвил и дума.

— Завий за Гротън веднага след моста — каза Кори, на чиито колене имаше разперена карта. — Не може да е същият, Кармайн.

— Ще разберем след няколко минути, така че по-спокойно.

Не беше трудно да открият мястото. Сигурно всяка полицейска кола от окръг Ню Лондон беше паркирана на „Дъблин Роуд“ в Гротън — улицата със скромни къщи на терени от един до пет акра.

Къщата, която им посочи един униформен, беше боядисана в сиво, едноетажна, но прекалено малка, за да мине за жилище в стил ранчо. Приличаше на къща на работник, който се гордее с имота си. Един поглед бе достатъчен на Кармайн, за да осъзнае със свито сърце, че хората, които я обитаваха, бяха почтени и уважавани. Идеалното семейство за целите на убиеца.

— Тони Димаджио — представи се мъж в капитанска униформа и протегна ръка към Кармайн. — Шестнайсетгодишно чернокожо момиче на име Маргрета Бюли е било отвлечено тази нощ. Господин Бюли смята, че е станало през прозореца на спалнята, но не съм пуснал никого от моите хора там от страх, че могат да унищожат улики. Ако е Чудовището, случаят не е в тяхната категория. Елате вътре — покани ги и тръгна пред Кармайн. — Майката е съсипана, но бащата се държи.

— Ще дойда веднага, щом заведа доктор О’Донъл от външната страна на прозореца. Благодаря за предварителната работа, Тони.

Семейството беше тъмночерно, до синьо — майката, бащата, тийнейджърка и две момчета, приблизително на нейните години.

— Господин Бюли? Лейтенант Делмонико. Кажете ми какво се случи.

Лицето му беше в онази отсянка на сиво, която при чернокожите показва изключителна мъка, но успяваше да контролира чувствата си. Ако ги пуснеше на свобода, това можеше да коства живота на Маргрета и той добре го знаеше. Жена му, все още по пеньоар и пантофи, седеше като побит камък с изцъклен поглед.

Господин Бюли пое дъх.

— Черпехме се за Нова година, после си легнахме, лейтенант. Всички си легнахме, сред нас няма нощни птици, а и накрая очите ни се затваряха.

— Пихте ли алкохол например шампанско?

— Не, само плодов пунш. В нашата къща не се пие.

По лицето му се изписа объркване. Не успя да разбере какво следва и се обърна към Кармайн умолително, сякаш искаше да извика: „Помогнете ми! Помогнете ми!“

— Къде работите, господин Бюли?

— Правя фини спойки в „Електрик Боут“, след две седмици трябва да ме повишат. Чакахме увеличението на заплатата, да си сменим жилището, да купим нещо по-голямо. — От очите му потекоха сълзи и той млъкна.

— Представете ми децата си, господин Бюли.

Баща им се овладя, убеден, че ще се справи.

— Това е Линда, тя е на четиринайсет. Ханк е на единайсет, а Рей на десет. Имаме и малко момченце, Терънс. Той е на две и спи в нашата спалня. Линда го занесе в съседната къща при госпожа Спиноза. Решихме, че няма нужда… няма нужда… — Разплака се, заровил лице в дланите си, и с мъка се овладя. — Съжалявам, но не мога…

— Успокойте се, господин Бюли, не бързайте.

— Ета — ние така я наричаме — и Линда си делят една стая.

— Делят?

— Точно така, лейтенант. Двете са в една стая. Станахме по-късно, но когато жена ми започна да приготвя закуска, извика и момичетата. Линда каза, че Ета е в тоалетната, но се оказа, че момчетата са там, не Ета. Започнахме да я търсим, но не успяхме да я намерим. Тогава се обадих в полицията. Мислех само за Чудовището. Но не може да е той, нали? Още не му е дошло времето, а и Ета е като всички нас — черна. Искам да кажа, че ние сме много черни. Той не би поискал нашето момиченце, лейтенант.

Какво да му отговори? Кармайн се обърна към сестрата на Ета.

— Линда, това вярно ли е? — попита той и й се усмихна.

— Да, господине — успя да каже тя през сълзи.

— Няма да ти казвам да спреш да плачеш, Линда, но много ще помогнеш на сестра си, ако ми отговаряш, разбра ли?

— Добре. — И си избърса лицето.

— С Ета заедно ли си легнахте?

— Да, господине, половин час след полунощ.

— Татко ти каза, че на всички много ви се е спяло. Така ли беше?

— Умирахме за сън — отговори Линда.

— Значи и двете бързо си легнахте.

— Да, господине, веднага щом си казахме молитвите.

— Ета има ли нещо против да си казва молитвите?

Очите на Линда пресъхнаха. Изглеждаше шокирана.

— Не, господине, не!

— Говорихте ли си, след като се настанихте в леглата?

— Не, господине, поне аз не съм говорила. Заспах веднага, щом легнах.

— Чу ли някакъв шум през нощта? Става ли да ходиш до тоалетната?

— Не, господине, спала съм, докато мама ни повика. И ми се стори странно, че Ета е станала преди мен. Тя обича да си поспива. После реших, че сигурно се е измъкнала тайно, за да ме изпревари в тоалетната, но когато почуках на вратата, ми отговори Ханк.

Детето имаше красиво лице, влажни тъмни очи, перфектна кожа, много плътни устни, които биха накарали и монах фанатик да престъпи клетвата си за безбрачие — бяха отчетливо изрязани и извити по начин, в който Кармайн винаги бе виждал нещо трагично. Устни на чернокожо момиче, с нюанси от кафеникаво до розово там, където се срещаха в сърцевидна гънка. Дали Маргрета имаше същото лице?

— Линда, мислиш ли, че Маргрета може да се е измъкнала от вас?

Големите й очи се разшириха още повече.

— Че защо ще го прави? — попита Линда, сякаш това само по себе си беше отговорът.

Да, защо ще го прави? Тя е сладка, мила и хубава като всички останали. Все още си казва молитвите, преди да си легне.

— Колко е висока Ета?

— Един седемдесет и пет, господине.

— Има ли хубаво тяло?

— Не, слаба е. Това я потиска, защото иска да бъде звезда като Дион Уоруик — отвърна Линда, която даваше всички признаци, че също ще стане висока и слаба. Висока и слаба. При това черна.

— Благодаря ти, Линда. Друг някой да е чул шум снощи?

Никой не беше чул.

Господин Бюли донесе снимка. Пред очите на Кармайн беше момиче, което изглеждаше точно като Линда. И като останалите.

Патрик дойде сам, носеше чанта.

— Коя е стаята, Линда?

— Втората вдясно по коридора, господине. Моето легло е вдясно.

— Видя ли нещо, което да доказва, че е бил там, Патси?

— Нищо, освен че и вътрешният, и външният прозорец имат стандартни заключалки, които не са били заключени. Почвата отвън е напълно замръзнала. През лятото там има трева, която сега е изсъхнала. Первазът изглежда така, сякаш не е докосван, откакто е поставен външният прозорец през октомври или когато там са махнати мрежите против насекоми. Оставих Пол отвън, за да сме сигурни, че не сме пропуснали нещо, но мисля, че не сме.

Влязоха в стая, която не беше достатъчно голяма, за да приюти две съзряващи млади жени, но бе изключително подредена и добре поддържана. Боядисани в розово стени, вълнен розов килим между двете единични легла, едното вляво, а другото вдясно от прозореца. Всяко момиче си имаше шкаф в долната част на леглото. Над леглото на Маргрета бяха залепени голям плакат на Дион Уоруик и по-малък на Мери Бел, а над това на Линда имаше полица с пет-шест плюшени мечета.

— Спят дълбоко — каза Патрик. — Завивките не са разбъркани повече от обикновено. — Отиде до леглото на Маргрета, наведе се и приближи ноздри на милиметър от възглавницата. — Етер — каза. — Етер, а не хлороформ.

— Сигурен ли си? Изпарява се за секунди.

— Сигурен съм. Обонянието ми е достатъчно добро, да печеля пари в парфюмерийния бизнес. Задържал се е в тази гънка, виждаш ли? Вече го няма. Нашият човек е сложил парче плат, напоено с етер на лицето й, вдигнал я е и я изнесъл през перваза. — Патрик отиде до прозореца и вдигна вътрешната му част с облечена в ръкавица ръка, после направи същото и с външната. — Чуй това — нито звук. Господин Бюли се грижи добре за дома си.

— Освен ако нашият човек не е смазал прозореца.

— Не, залагам на господин Бюли.

— Боже, Патси, бива си го! Момиче с височина един седемдесет и пет, вероятно тежи към 55 килограма, а сестра й спи на няма и три метра. Ако Линда се беше събудила…

— Децата спят много дълбоко, Кармайн. Маргрета вероятно изобщо не се е събудила, ако съдим по завивките — няма следи от борба. Линда също е проспала всичко. Той е приключил най-много за две минути.

— Тогава въпросът е кой е оставил прозорците отключени? Възможно ли е господин Бюли да не ги е проверявал редовно, или пък нашият човек е влязъл преди това и ги е отключил?

— Идвал е преди това. Предполагам, че господин Бюли ги заключва, когато застуди и не ги отваря, докато не се стопли. Къщата има много добро парно отопление и момичетата са щели да настинат, ако отварят прозорците. Тук е с десет градуса по-студено, отколкото в Холоуман.

Влезе Пол, клатейки глава.

— Тогава да проверим всеки сантиметър тук. Да вземем всички завивки на Маргрета, като сме особено внимателни с калъфката, Кармайн — каза Патрик, докато братовчед му излизаше от стаята. — Ако това момиче е високо, слабо и много черно, тогава той е сменил всичките си предпочитания. Може дори да не е същият човек.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Трийсет дни, различна техника на отвличане, различен тип момиче и ти искаш да повярвам, че е същият.

— Да, искам. Най-важният фактор не се е променил. Момичето е чисто и невинно като останалите. Независимо от промените не ми казвай, че сме успели много да го уплашим. Той следва някакъв свой голям план и това е част от него. Дванайсет момичета за двайсет и четири месеца. Може би сега се кани да отвлече дванайсет момичета за дванайсет месеца. Днес е първият ден на новата година. Може би височината и цветът на кожата им не са толкова важни за втората му дузина или пък Маргрета е новият му тип.

Патрик шумно пое дъх и го задържа.

— Мислиш ли, че ще промени и начина, по който се държи с тях?

— Да, това ми подсказват инстинктите. Но в едно не се съмнявай, Патси. Това е нашият човек, не е някой друг.

Кармайн остави Ейб и Кори и се прибра с Патрик. На тях се падна честта да чукат от врата на врата по „Дъблин Роуд“ и да питат съседите дали не са видели нещо необичайно. Шансовете за това бяха малки, едва ли са забелязали нещо между вечерята и питиетата на Нова година.

В десет и половина преди обед фордът зави по алеята, която водеше към къщата на Смит. Тя беше дълга и лъкатушеща и завършваше до много голяма традиционна, облицована с дърво бяла къща, кацнала на малък хълм. На прозорците в стил крал Джордж имаше тъмнозелени капандури. Не беше отпреди Революцията, но не беше и нова. Пет акра земя с естествено залесяване, с изключение на терена, на който беше разположена къщата. Градинарството не беше силната страна на семейство Смит.

Отвори красива жена на около четиридесет години, без съмнение жената на професора. Когато Кармайн се представи, тя отвори широко вратата и го пусна вътре. Интериорът беше толкова традиционен, колкото предполагаше екстериорът: хубави вещи, за които не бяха пестени средства, но нямаше нищо вълнуващо. Очевидно семейство Смит можеха да си позволят да си купят каквото си поискат.

— Боб е някъде тук — каза несигурно Елиза. — Искате ли чаша кафе?

— Да, благодаря. — Кармайн я последва към кухнята, с която си бяха поиграли доста, за да я направят да изглежда поне сто години по-стара, отколкото е — от дупките от дървеници до избелялата боя.

Когато Елиза подаде на госта кафето, влязоха две момчета в тийнейджърска възраст. Но в тях нямаше плам, който е характерен за младежи на техните години. Кармайн беше свикнал с момчета, които го бомбардираха с въпроси, тъй като всички смятаха професията му за геройска, а убийството — за най-интересното нещо по телевизията. Но синовете на Смит, които му се представиха като Боби и Сам, изглеждаха по-скоро уплашени, отколкото любопитни. Излязоха чак когато майка им позволи и им даде нареждане да намерят баща си.

— Боб не е добре — каза Елиза с въздишка.

— Сигурно напрежението му се отразява.

— Не, не е от това. Проблемът му е, че не е свикнал нещата да се объркват, лейтенант. Боб е водил спокоен живот. Добър произход, богато семейство, винаги на първо място в училище, получавал е всичко, което е искал, включително и професурата на Уилям Парсън. Искам да кажа, че е само на четиридесет и пет. А знаете ли, че е нямал трийсет, когато са му присъдили професорско звание? Било е като сбъдната мечта! Такова високо признание.

— До този момент — каза Кармайн и разбърка кафето си, което миришеше прекалено на старо, за да е добро. Отпи и установи, че обонянието не го е излъгало.

— Да, до този момент — съгласи се тя.

— Последния път, когато го видях, ми се стори потиснат.

— Много е потиснат — потвърди Елиза. — Разведрява се само като слезе в мазето. И днес това ще прави. И утре също.

Появи се професор Смит с притеснено изражение.

— Какво неочаквано посещение, лейтенант. Честита нова година!

— Не, господине, няма да е честита. Току-що идвам от Гротън, където е станало още едно отвличане месец по-рано, отколкото очаквахме.

Смит се отпусна в най-близкото кресло и лицето му побеля като тебешир.

— Не и в „Хъг“ — каза. — Не и в „Хъг“.

— В Гротън, професоре. Гротън.

Елиза пъргаво скочи на крака и се усмихна изкуствено.

— Боб, покажи на лейтенанта твоето хоби — предложи тя.

Великолепната сте, г-жо Смит, помисли си Кармайн. Знаете, че не съм дошъл да ви честитя Новата година и точно се канех да попитам дали мога да огледам неофициално наоколо. Но не бихте искали съпругът ви да откаже на любезна молба, затова хванахте бика за рогата и принудихте професора да ми съдейства за нещо, което не му се иска.

— Хобито ми? А, моето хоби! — каза Смит и след това се усмихна. — Разбира се, хобито ми! Бихте ли искали да погледнете, лейтенант?

На вратата към мазето имаше няколко заключалки, поставени от професионалист. На Боб му отне известно време, докато ги отключи. Дървеното стълбище беше слабо осветено. Като стигнаха долу, професорът натисна някакъв ключ и цялата стая се обля в ярка светлина. Кармайн зяпна, когато видя какво Елиза Смит наричаше негово хоби.

Квадратна маса със страна петнайсет метра изпълваше цялото мазе. Повърхността й беше покрита с реалистичен пейзаж от нагънати хълмове, долини, планинска верига, няколко котловини, гори от съвършени малки дървета. Имаше течаща река и езеро във вулканичен кратер, водопад, спускащ се от скала. Виждаха се и ферми, в равнината имаше град, друг беше заклещен между два хълма. И навсякъде блестяха успоредните сребристи релси на миниатюрна железница. На реките имаше водонапорни кули, достоверни до последното винтче. През езерото се движеше верижен ферибот, а по планинската верига минаваше красиво извит виадукт. В покрайнините на града имаше множество гари.

А какви влакове само! Аеродинамичният „Супер Чийф“ се движеше по бързи релси през дърветата на гора и по окачен мост. Два дизелови локомотива теглеха товарен влак с въглища, имаше композиция от вагони за петрол и химикали и още една с дървени вагони за животни. На една от гарите бе спряло градско влакче.

Кармайн преброи общо единайсет композиции, всички се движеха, с изключение на влакчето на гарата. Скоростта им варираше — от ултрабързия „Супер Чийф“ до влачещата се товарна композиция с толкова много вагони за петрол, че трябваха два локомотива да издърпат огромната й дължина. И всичко това съвсем миниатюрно! За Кармайн беше едно от чудесата на света, играчка за милиони.

— Никога не съм виждал подобно нещо в живота си — каза той дрезгаво. — Нямам думи.

— Строя го, откакто се преместихме тук преди шестнайсет години — обясни професорът, който бързо се разведряваше. — Всички се задвижват с електричество, но по-късно днес ще премина на пара.

— Пара? Искате да кажете, че локомотивите ще се движат с дърва и въглища?

— Всъщност генерирам пара като горя алкохол, но принципът е същият. Доста по-забавно е от задвижването с електричество от контакта.

— Обзалагам се, че с момчетата си прекарвате страхотно тук.

Професорът се стегна и в очите му се появи сянка, от която Кармайн го побиха тръпки. Може да е водил прекрасен живот, но под депресията и радостта от влакчетата се показа някаква студенина.

— Синовете ми не слизат тук, не им е позволено — каза. — Когато бяха по-малки и вратата не се заключваше, бяха разрушили всичко. Пълна разруха! Отне ми четири години да поправя щетите. Сърцето ме болеше.

На върха на езика на Кармайн беше да каже, че сега момчетата са достатъчно големи, за да уважават труда му, но реши да не се меси в семейните отношения на Смит.

— Как стигате до центъра? — попита вместо това и примигна срещу светлината. — Повдигате се с нещо?

— Не, влизам отдолу. Състои се от отделни части, всяка от които е сравнително малка. Платих на хидроинженер да ми инсталира система, с която мога да повдигам всяка част колкото ми е необходимо, както и да ги местя настрани, за да мога да работя прав. Макар че то е по-скоро заради чистенето, отколкото за нещо друго. Ако реша да премина от дизел на пара, просто закарвам влака до ръба, разбирате ли?

„Супер Чийф“ се отклони от маршрута си, премина няколко жп-възела, докато другите влакове бяха спрени или отклонени, и накрая стигна до края на масата. Кармайн почти си го представи как трака и изпуска пара.

— Имате ли нещо против да разгледам хидравличната ви система, професоре?

— Не, нищо против. Ето, ще ви трябва това, отдолу е тъмно. — И му подаде голямо фенерче.

Отдолу имаше много бутала, цилиндри и пръчки, но въпреки че пропълзя навсякъде под масата, Кармайн не успя да открие скрити врати и тайници. Подът беше бетонен и много добре поддържан. Освен това съчетанието между влакчета и млади момичета му изглеждаше нелогично.

Детето в него би било безумно щастливо да прекара остатъка от живота си в игра с влакчетата на професора, но след като се увери, че в мазето на семейство Смит нямаше нищо друго, освен влакчета, влакчета и пак влакчета, Кармайн си тръгна. Елиза го разведе из къщата, когато той попита дали може да я поразгледа. Единственото нещо, което я накара да се смути, беше пръчка със зловещо разръфан край до шкафа в кухнята. Значи професорът биеше момчетата, и то без да се шегува. Е, и моят баща ме биеше, докато не го надминах на височина. Беше малко зло джудже. След него сержантите в американската армия ми се видяха като детски учителки.

От къщата на Смит отиде у Понсонби, който не живееше далеч, но домът му се намираше на усамотено място. През отворените врати на гаража се виждаше яркочервен мустанг, а не комбито, което Кармайн бе видял паркирано пред „Хъг“. Странно какви хора караха осемцилиндрови коли кабрио. Дездемона, а сега и Чарлз Понсонби. Сигурно днес е излязъл със сестра си в комбито, тя и кучето водач вероятно се нуждаеха от повече място.

Реши да не посещава Полоновски. Вместо това се спря до една телефонна кабина и се обади на Марсиано.

— Дани, прати някой на север да прегледа вилата на Уолтър Полоновски. Ако е там с Мариан, да не го притесняват, но ако е сам или не е там, тогава твоите хора да поразгледат, но да бъдат толкова внимателни, че Полоновски да не си спомни думи като „заповед за обиск“.

— Какво мислиш за отвличането в Гротън, Кармайн?

— О, това е нашият човек, но ни показва твърда ръка. Променил е навиците си, влезе в новата година с нова песен. Говори с Патрик, веднага щом се върне. Аз обикалям с колата домовете на служителите на „Хъг“. Но, не, не се паникьосвай! Само се разхождам. Ако намеря някого в къщи, ще го помоля да ми позволи да огледам някои места като мазета или мансарди. Дани, трябва да видиш какво има в мазето на професора! Просто не е истина!

Докато беше в кабината, се обади и на семейство Финч, но те не вдигнаха. Откри, че семейство Форбс използва гласова поща, може би защото Форбс имаше много пациенти. Приятният глас на оператора съобщи на Кармайн, че доктор Форбс е в Бостън за уикенда и му даде телефонния му номер там. Позвъни и от другата страна чу раздразнения лай на доктор Адисън Форбс.

— Току-що чух, че е отвлечено и друго момиче — каза Форбс, — но не го търсете при мен, лейтенант. С жена ми сме при дъщеря ни Роберта. Приеха я да специализира акушерство и гинекология.

„Започват да ми свършват заподозрените“ — помисли си Кармайн, затвори и се върна във форда.

Докато влизаше по „Сикамор“ в Холоуман, реши да види с какво се занимава Тамара Вилич през почивните дни.

След като провери кой я търси през стъклото на вратата, тя му отвори облечена в много нетипични за „Хъг“ дрехи: свободна роба от тънка червена коприна с цепки от двете страни. Беше много секси, малко неща оставаха на въображението. Помисли си, че е една от тези жени, които никога не носят бельо. Жена ексхибиционист.

— Май имате нужда от едно хубаво кафе. Влизайте — покани го и се усмихна. Яркочервената й дреха придаваше дяволски червеникав оттенък на хамелеонските й очи.

— Хубава къща си имате — каза той, докато се оглеждаше.

— Това е толкова банално, че звучи неискрено — отвърна му.

— Просто се опитвам да водя любезен разговор.

— Тогава си го водете сам със себе си, а аз ще направя кафе.

Изчезна по посока на кухнята и го остави да се наслаждава на воля на интериора. Вкусът й клонеше към ултрамодерното: ярки цветове, хубави кожени тапицерии, хром и стъкло, по-малко дърво. Но той едва забелязваше мебелите, защото вниманието му бе приковано от картините, полазили по беззащитните стени. На най-видно място се намираше един триптих. Лявата му част представляваше гола червена жена с гротескно изкривено лице, коленичила пред фалическа статуетка на Исус Христос. В центъра бе нарисувана същата жена, просната по гръб с широко разтворени крака и със статуетката в ръка. На дясното пано беше пъхнала статуетката във вагината си и лицето й се беше разлетяло на парчета, сякаш беше ударено от куршум с връх от живак.

След като осмисли посланието, Делмонико си избра място откъдето не можеше да вижда отвратителната цапаница.

Другата картина беше по-скоро гневна и сърдита, отколкото неприлична, но той не би окачил нито една от двете на стената си. Леката миризма на маслени бои и терпентин му подсказваха, че може би Тамара сама ги рисува, но какво я бе подтикнало към такива теми? Разлагащ се мъжки труп, увиснал с главата надолу от бесилка, нечовешко лице, което се зъби и лигави, стиснат юмрук с потекла между пръстите кръв. На Чарлз Понсонби може и да му харесат, но окото на Кармайн беше достатъчно набито, за да прецени, че техниката й не беше блестяща. Не, не бяха достатъчно добри, за да заинтригуват познавач като Чък. В тези картини нямаше нищо друго, освен провокация.

„Или е извратена, или е по-цинична, отколкото предполагам“ — помисли си той.

— Харесват ли ви моите картини? — попита Тамара, когато се върна при него.

— Не. Мисля, че са извратени.

Тя отметна назад хубавата си глава и се разсмя от сърце.

— Бъркате мотивите ми, лейтенант. Рисувам неща, които са толкова търсени на един определен пазар, че не мога да насмогна. Проблемът е, че техниката ми не е толкова добра, колкото на майсторите в тази област, така че продавам картините си само заради тематиката им.

— Искате да кажете — за жълти стотинки? Така ли?

— Да. Макар че някой ден може би ще успея да се издържам от това. Истинските пари падат от ограничени тиражи отпечатъци, но аз не съм литограф. Имам нужда от уроци, които не мога да си позволя.

— Все пак успявате да връщате присвоените от „Хъг“ пари?

Тя скочи като пружина от креслото си и се върна в кухнята, без да отговори.

Кафето й беше много добро. Кармайн отпи жадно и си взе от ябълковия щрудел, който тя извади от хладилника.

— Значи къщата е ваша собственост — каза той. Вече се чувстваше по-добре.

— Проверявате хората, а?

— Разбира се, това е част от работата ни.

— А имате наглостта да съдите картините ми. Да — продължи, като поглаждаше шията си с дългата си, красива ръка. — Къщата е моя. Давам под наем втория етаж на едно семейство, специализант по рентгенология и медицинска сестра, а най-горния — на две лесбийки орнитоложки, които работят в биологичния институт „Бърк“. Наемите ми позволиха да си запазя стандарта след… моята малка грешка.

„Точно така, Тамара, безочието ти отива повече от гнева.“

— Професор Смит ми даде да разбера, че тогавашният ви съпруг ви е подвел.

Тя се наведе напред, както бе седнала върху краката си, и вдигна презрително горната си устна.

— Казват, че никой не може да те накара да направиш това, което не искаш. Вие как мислите?

— Че много сте го обичали.

— Колко прозорливо от ваша страна, лейтенант! Сигурно е било така, но беше преди сто години.

— Позволявате ли на квартирантите ви да ползват мазето? — попита той.

Клепачите й се спуснаха, а устните й леко се изкривиха.

— Не, не позволявам. Мазето си е само за мен.

— Нямам заповед, но имате ли нещо против да поогледам?

Зърната й щръкнаха, сякаш изведнъж й стана студено.

— Защо? Какво е станало? — попита рязко.

— Още едно отвличане. Снощи в Гротън.

— И като гледате картините ми, си мислите, че съм психарка, чието мазе е окъпано в кръв? Гледайте, където искате, не ми пука — каза и влезе в една стая, която той по-късно разбра, че е била втора спалня, а сега бе превърната в ателие.

Кармайн се хвана за думите й и слезе в мазето, но най-зловещото нещо, което намери, беше умрял плъх в капан. Ако я харесваше, щеше да го извади оттам вместо нея, но той не я харесваше, затова не го направи.

Спалнята й беше много интересна: черна кожа, черни копринени чаршафи на леглото и табла, достатъчно здрава, да издържи белезници. Кожа от зебра върху черния килим със запазена автентична глава и червени стъклени топчета вместо очи. Обзалагам се, мислеше си той, докато се разхождаше тихо, че не теб пляскат с камшика, скъпа. Ти си доминиращата. Чудя се кого ли пошляпваш?

На нощното шкафче имаше снимка в богато украсена сребърна рамка. Сурова възрастна жена, която приличаше толкова на Тамара, че можеше да й бъде майка. Взе снимката с жест, който тя би определила като ленив, ако беше влязла, после бързо махна задната й част. Бинго! Находка. Зад мама имаше снимка в пълен ръст на Кийт Кинетон. Беше чисто гол, имаше тяло на мистър Вселена и ерекция на петнайсетгодишно момче. След още трийсет секунди мама беше обратно на нощното шкафче. Как може да не се досеща, че криенето на снимка зад друга снимка е най-баналният пример от учебника по разкриване на заблуди? Вече знам всичко за вас, госпожице Тамара Вилич. Другите може да ги водите за носа, но не и него, работата му ще пострада. Играете ли си игрички заедно? Сигурно го обличаш като бебе и го шляпаш по дупето? Или си играеш на медицинска сестра, която му прави клизма? Или на строга учителка, която обича да унижава? Проститутка, която го забърсва в някой бар? Виж ти, виж ти!

Тъй като нямаше вече къде да ходи, се прибра вкъщи, но слезе на десетия етаж и натисна звънеца на Дездемона. Долетя унил отговор, не че й беше неприятно, просто технологиите изкривяваха гласа.

— Още един удар — влезе смело, като се отърси от снега.

— Не може да бъде, Кармайн! Мина само месец!

Той се огледа и откри работната й кошница и покривката, която довършваше по-бързо, отколкото когато ходеше на походи.

— Защо си толкова стисната, Дездемона? — попита той. Настроението му беше паднало до пълно отчаяние и имаше нужда да си го изкара на някого. — Защо не харчиш пари за себе си? Защо живееш така скромно? Не можеш ли от време на време да си купуваш по някоя хубава рокля?

Тя стоеше напълно неподвижна, кожата около стиснатите й устни беше побеляла. В очите й имаше по-голяма тъга от тази, която видя в тях след смъртта на Чарли.

— Аз съм стара мома, пестя за старини — каза без емоция. — Но има и още нещо. След пет години се връщам у дома, където няма насилие, няма размахващи оръжие полицаи, няма го и Чудовището от Кънетикът. Затова.

— Съжалявам. Нямах право да те питам. Прости ми.

— Не днес, а може би и никога — отвърна тя и отвори вратата. Връхните дрехи последваха притежателя си, захвърлени на купчина на пода. — Сбогом, лейтенант Делмонико!

Глава 15

Вторник, 4 януари 1966 г.

Първият работен ден от новата година беше ветровит и снежен, но лошото време не спря ръката, която бе изписала стените на „Хъг“ с графити: „Убийци, мразещи черните. Прасета. Фашисти.“, свастики и точно на предната фасада: „Ку Клукс Клан = Холоуман“.

Когато професорът дойде на работа и видя какво са сторили на скъпия му „Хъг“, припадна. Но не беше сърдечен пристъп. Робърт Мордънт Смит получи криза на духа. Беше откаран с линейка, а на екипа в нея беше ясно, че когато пристигнат в спешното през една сграда, трябва да търсят психиатри, а не кардиолози. Той плачеше, стенеше, говореше несвързано пълни безсмислици.

Кармайн отиде до „Хъг“, за да види всичко с очите си. Беше благодарен също като Джон Силвестри, че зимата е тежка и затова истински расови безредици няма да избухнат до пролетта. Само двама чернокожи предизвикваха стихиите и стояха отпред с плакати, почти разкъсани на парчета от вятъра. Едното лице му беше познато. Спря се пред входа и го огледа. Човекът беше дребен, слаб, незабележим, с много тъмна кожа, не беше нито хубав, нито секси. Къде го беше виждал, къде, къде? Погребаните спомени имат способността да се появяват внезапно, както стана и сега. Видеше ли нещо веднъж, то оставаше в ума на Кармайн и можеше да бъде повикано, когато се наложи. Племенникът на жената на Отис Грийн. Уесли ле Клерк.

Отиде до ле Клерк и приятеля му, още един кандидат за слава, който не изглеждаше толкова решителен като Уесли.

— Вървете си у дома, момчета — каза той любезно. — Иначе ще трябва после да ви размразяваме с кирки. Но първо да си поговоря с вас, господин ле Клерк. Елате вътре, не стойте на студа. Не ви арестувам, просто искам да поговорим, честна скаутска.

За негова изненада Уесли го последва кротко, а другият си тръгна, все едно го бяха освободили от училище.

— Ти си Уесли ле Клерк, нали? — попита той, като влязоха и започнаха да си изтупват обувките от снега.

— И какво ако съм?

— Племенникът на госпожа Грийн от Луизиана.

— Да, и имам досие. Да ви спестя времето да ме проверявате. Аз съм известен агитатор. С други думи — досаден негър.

— Колко време си лежал, Уес?

— Всичко пет години. Но не заради кражби на джанти или въоръжен грабеж, а за това че пребих едни бели селяндури, които мразят негрите.

— И с какво друго се занимаваш в Холоуман, освен че правиш мирни демонстрации и носиш яке на „Черната бригада“?

— Работя в завода за хирургически инструменти „Парсън“.

— Добра работа, изисква сръчност и интелектуални способности.

До значително по-едрия Кармайн Уесли изглеждаше като проскубано пиле до боен петел.

— И какво ви интересува къде работя, а? Мислите, че аз съм нарисувал онова там, нали?

— О, Уесли, дръж се като голям! — каза уморено Кармайн. — Графитите не са работа на „Черната бригада“, а на децата от гимназия „Травис“, да не мислиш, че не го знам? Искам да науча обаче защо стоиш на този кучи студ, в който няма да дойде никой да демонстрира с теб.

— Тук съм, за да покажа на белия човек, че е време да се поразмърда, господин Умно ченге. Няма да заловите този убиец, защото не искате. А аз си мисля, господин Умно ченге, че точно вие убивате черните момичета.

— Не, Уес, не съм аз. — Кармайн се облегна на стената и погледна Уесли с искрена симпатия. — Откажи се от методите на Мохамед! Те не са добри. По-хубав живот за чернокожите няма да бъде извоюван с насилие, без значение какво е казал Ленин за диктатурата. И като си помислиш, много бели са тормозели чернокожите в Америка през последните двеста години, но това убило ли е духа им? Върни се в училище, Уесли, завърши право. Ето това ще помогне на каузата на чернокожите много повече от Мохамед ел Неср.

— Да бе! И откъде пари за това?

— От работата ти в завода за хирургически инструменти „Парсън“. В Холоуман има добри вечерни колежи и много хора, които искат да помогнат.

— Белият човек може да си навре надменното покровителство отзад!

— Кой ти говори за белия човек? Много от тях са чернокожи. Бизнесмени, професионалисти. Не знам дали има такива в Луизиана, но в Кънетикът има и не са като Чичо Том. Те работят за своите хора.

Уесли ле Клерк се обърна и си тръгна, като вдигна десния си юмрук във въздуха.

— Е, Уес — усмихна се Кармайн на отдалечаващия се гръб на Уесли, — поне не ми показа среден пръст.

Но в главата на Уесли ле Клерк не се въртяха неприлични жестове, докато стъпките му скърцаха под засилващия се снеговалеж. Мислеше по друг начин за лейтенант Кармайн Делмонико. Умен е, доста умен. Прекалено спокоен и уверен в себе си, за да приеме на сериозно оплакване от преследване или дискриминация. Искаше да го спечели на страната на мекушавите и да сломи гнева му. Няма да стане. Не и с моя гняв. Благодарение на Отис имам възможност да захранвам Мохамед с информация, която ще му е необходима през пролетта. Мохамед вече ме гледа с повече уважение, а какво ли ще каже, като му съобщя, че холоуманските куки още душат около „Хъг“? Отговорът е вътре в „Хъг“. Делмонико го знае не по-зле от мен. При богатите привилегировани бели хора. Когато всички черни американци станат последователи на Мохамед ел Неср, нещата ще се променят.

— Трудна работа — каза Мохамед ел Неср на Али ел Кади. — Прекалено много от нашите черни братя са с промити мозъци, а още повече са съблазнени от най-страшните оръжия на белия човек — наркотиците и алкохола. Дори сега, когато Чудовището отвлече истинско чернокожо момиче, пак не набираме повече членове.

— Нашите хора се нуждаят от повече провокации — отвърна Али ел Кади. Това беше името, което Уесли ле Клерк си избра, след като прие исляма.

— Не — каза твърдо Мохамед. — Нашите хора не се нуждаят от провокации, „Черната бригада“ се нуждае от тях. Имаме нужда от мъченик, Али. Ярък пример, който ще доведе десетки хиляди мъже в нашите редици. — И потупа Уесли — Али по рамото. — А междувременно ти отивай на работа и работи добре. Запиши се във вечерно училище. Успивай мръсната кука Делмонико. И разбери всичко, което можеш.

Семейство Форбс все още бяха в Бостън и щяха да останат там, докато пътищата станат по-безопасни. Семейство Финч също бяха затрупани от снега. Уолт Полоновски бе прекарал уикенда във вилата си, но с живо момиче, Мариан. Хората, които Дани Марсиано изпрати там да огледат, не бяха съобщили за присъствието си. Кармайн нямаше намерение да прави служителите на „Хъг“ по-нещастни, отколкото бяха, и това значеше и да опази тайната на Полоновски, поне засега.

Патрик не беше намерил нищо в къщата на „Дъблин Роуд“, което да потвърди или отхвърли версията, че Маргрета е отвлечена от техния човек, но установи, че е била упоена с етер.

— Носи някакъв предпазен костюм — каза Патрик на братовчед си. — Направен е от материя, от която не падат влакна. Не знам какво има на краката си, но подметките му са гладки и не оставят следи, освен ако не стъпи в кал, което той не прави. Костюмът има прилепнала шапка или качулка, която покрива косата напълно, а на ръцете си носи ръкавици. По последното отвличане съдя, че всичко по него е черно. Може би си почерня и лицето. Възможно е костюмът да е от гума и да прилепва плътно по него като на водолаз.

— Те не са удобни за движение, Патси.

— Вече не е така, ако можеш да си позволиш най-добрите.

— А той може да си позволи най-доброто, защото според мен има пари.

Разследването на Кори и Ейб в Гротън също нямаше никакъв резултат. По Нова година винаги е шумно.

— Благодаря ви, момчета — каза им Кармайн.

Никой не искаше да изрече очевидното: ще знаят повече, когато се появи трупът на Маргрета.

Миналата вечер Кармайн се качи с асансьора до последния етаж на „Натмег Иншурънс“ и звънна на доктор Хидеки Сатсума, който благоволи да го покани.

— О, много е хубаво — каза Кармайн, докато се оглеждаше. — Снощи се опитах да ви намеря, докторе, но не си бяхте вкъщи.

— Не, бях в къщата ми на Кейп Код. В Чатъмс. Като чух прогнозата за времето, реших да се прибера днес.

Значи Сатсума има къща в Чатъмс? Три часа път с маниашкото му ферари. Даже по-малко, ако е тръгнал от Гротъм.

— Зимната ви градина е прекрасна — възхити се Кармайн, след като отиде до прозрачната стена, за да я огледа.

— Някога беше, но сега има неравновесие, което си опитвам да оправя. Още не съм успял, лейтенант. Сигурно е заради холивудския кипарис — не е японско дърво. Сложих го там, защото си мислех, че е необходима частичка от Америка, но може би съм сгрешил.

— Според мен, докторе, точно той прави градината — по-висок е, завит е около себе си в двойна спирала. Без него всичко останало е прекалено ниско и се скрива под стените, така се нарушава симетрията.

— Ще взема предвид вашето мнение.

„Да бе, все едно! — помисли си Кармайн. — Какво разбира един гайджин от хармонична подредба на вселената?“

— Господине, имам ли разрешението ви да изпратя човек да огледа къщата ви на Кейп Код?

— Не, лейтенант Делмонико, нямате. Само да се опитате и ще ви съдя.

Така приключи понеделникът, без да е свършено нищо полезно.

В шест часа във вторник вечерта той пристигна на „Понсонби Лейн“ №6, за да посети убежището на брата и сестрата Понсонби. Дрезгав лай на куче посрещна колата му и когато Чарлз Понсонби отвори пътната врата, в ръката си държеше каишката на кучето водач на сестра си.

— Странна порода — каза той на Понсонби, докато се изтупваше от снега на предната веранда.

— Наполовина златист лабрадор, наполовина немска овчарка — обясни Чарлз и окачи палтото му. — Наричаме я лабранем, а името й е Биди. Всичко е наред, миличка, лейтенантът е приятел.

Но кучето не беше толкова убедено. Реши да му позволи да влезе, но го държеше строго под око.

— Ние сме в кухнята, точно започвахме да си правим Бетовенова вечеря. Симфонии номер три, пет и седем. Винаги сме предпочитали нечетните пред четните. Заповядайте. Надявам се, че нямате нищо против да ви посрещнем в кухнята?

— Нямам нищо против да ме посрещнете където й да е, доктор Понсонби.

— Наричайте ме Чък, макар че от куртоазия аз ще продължа да се придържам към чина ви. Клеър винаги ме нарича Чарлз.

Поведе Кармайн през 250-годишната си къща с увиснали на места трегери и под, пълен с вдлъбнатини и неравности. Влязоха в сравнително модерна трапезария, от която се влизаше в оригиналната кухня. Тук дупките от дървеници, избелялата боя и сцепените дървении бяха истински. Изяж се, госпожо Елиза Смит.

— Кухнята сигурно някога е била отделена от къщата — предположи Кармайн, след като се здрависа с жена между трийсет и пет и четирийсет години, която много приличаше на брат си, включително и по воднистите очи.

— Седнете там, лейтенант — каза тя с глас като на Лорън Бакол и махна с ръка към уиндзорското кресло. — Да, била е отделена. В онези времена така е трябвало, ако случайно възникне пожар. Иначе е щял да изгори целия дом. С Чарлз я свързахме с къщата посредством трапезарията, но колко главоболия ни струваше това строителство!

— И защо така? — попита той, като взе чаша шери амонтиладо.

— Според наредбите трябва да строим с дървесина, която е толкова стара, колкото къщата — обясни Чарлз и се настани срещу Кармайн. — Най-накрая намерих два стари хамбара в северната част на щата Ню Йорк и ги купих. Прекалено много дървесина имаше в тях, но поне си запазихме за бъдещи ремонти. Добър стар дъб.

Клеър бе застанала с профил към Кармайн и въртеше тънък остър нож, с който се канеше да отреже две филета за пържоли. Кармайн гледаше със страхопочитание как сръчните й пръсти прокарваха ножа под сухожилието и го разрязваха, без да се губи нищо от месото. Правеше го по-добре, отколкото той би могъл.

— Харесвате ли Бетовен? — попита го тя.

— Да, много.

— Тогава защо не вечеряте с нас? Има много храна. Уверявам ви, лейтенант — каза тя, докато плакнеше ножа под металния кран на каменната мивка. — Първо суфле от сирене и спанак, лимонов сорбет за прочистване на небцето, после говеждо филе със сос „Беарнез“ с гарнитура от млади картофи, варени в домашен говежди бульон, и грах.

— Звучи много вкусно, но не мога да си позволя да остана дълго. — Отпи от шерито и установи, че е много добро.

— Чарлз ми съобщи, че още едно момиче е изчезнало.

— Да, госпожице Понсонби.

— Наричайте ме Клеър. — Въздъхна, остави ножа, седна при тях на масата и взе чашата с шери, все едно можеше да вижда.

Кухнята сигурно е била в по-голямата си част същата и преди двеста и петдесет години. Единствената разлика беше, че под големия комин някога се е намирала пещта за хляб, сега заменена с голяма печка на дърва. В стаята беше прекалено топло за Кармайн.

— Лята печка? Не ми е позната — каза той, като допи шерито си.

— Купихме я в Англия по време на младежката ни приключенска ваканция в Европа — отговори Чарлз. — Има много бавна фурна, която може да пече цял ден, и бърза, която се справя прекрасно с френските десерти. Много котлони. През зимата с нея топлим и вода.

— С нафта ли е?

— Не, с дърва.

— Не е ли скъпо? Искам да кажа, че нафтата е само девет цента галона. Дървата сигурно струват по-скъпо.

— Щеше да е така, ако се налагаше да купувам, лейтенант, но аз не го правя. Имаме двайсет акра гора зад Слийпинг Джайънт. Само тя ни остана, като изключим петте акра, върху които е къщата. Всяка пролет сека толкова, колкото ми трябват, и засаждам нови дървета на мястото на изсечените.

Боже, ето пак! Колко от служителите на „Хъг“ имат своите малки тайни убежища? Ейб и Кори ще трябва да отидат там утре и да претърсят двайсетте му акра гора. Много ще им хареса в този сняг! Погребалното бюро на Бенджамин Либман е толкова чисто, че ако искаме да го спипаме, трябва да го хванем как убива, а мазето на професора е пълно с влакчета. Но цяла гора…!

Втората чаша от шерито на Понсонби напомни на Кармайн, че не е закусвал и обядвал. Време беше да си върви.

— Надявам се, че няма да сметнете въпроса ми за груб, Клеър, но винаги ли сте била сляпа? — попита.

— О, да — отвърна тя весело. — Аз съм едно от бебетата, на които в кувьоза е даван чист кислород. Грешка от невежество.

Пристъпът на съжаление, който се надигна в него, го накара да извърне очи към стената, на която висяха няколко снимки в рамки, някои толкова стари, че сигурно бяха дагеротипии. Всички от семейството много си приличаха: ъгловати сурови черти, буйни вежди и гъсти тъмни коси. Само на най-скорошната снимка имаше по-различно лице — възрастна жена, която напомняше много на Чарлз и Клеър по тъничката коса, воднистите светли очи и издължените печални черти. Майка им? Ако е така, тогава те не бяха типични представители на семейство Понсонби, а на нейния род.

— Майка ми — каза Клер, която имаше безпогрешна способност да разбира какво става в стаята. — Нека свръхестествените ми дарби не ви тревожат, лейтенант. Те до голяма степен са хитрина.

— Мога да позная, че ви е майка. Двамата приличате повече на нея, отколкото на семейство Понсонби.

— Тя е от рода Сънингтън от Кливланд и ние наистина приличаме на нейното семейство. Мама умря преди три години, но беше по-скоро спасение. Имаше много тежка деменция. Но съгласете се, че не можем да оставим дъщеря на Американската революция в дом за сенилни старици, затова аз се грижех за нея до горчивия й край. Бих добавила, с отличната помощ от социалните служби.

„Значи това е дом на потомци на борците за независимостта на Америка — помисли си Кармайн. — Сигурно не гласуват за никого по-ляв от Чингиз хан.“

Стана и усети, че леко му се вие свят. Братът и сестрата Понсонби сервираха шерито във винени чаши, не в малки за шери.

— Благодаря ви за гостоприемството. — Хвърли поглед към кучето, което лежеше, без да сваля очи от него. — Довиждане, Биди. Беше ми приятно да се запознаем.

— Какво мислиш за добрия лейтенант Делмонико? — попита Чарлз Понсонби сестра си, когато се върна в кухнята.

— Че нищо не му убягва от погледа — отвърна тя, докато мачкаше сварени яйчни белтъци в сместа от спанак и сирене.

— Така е. Утре ще претърсят цялата ни гора.

— Това тревожи ли те?

— Ни най-малко — каза Чарлз. Сложи суровото суфле в тава и го постави в горещата фурна. — Макар че ми е жал за тях. Безрезултатното разследване е много изнервящо.

Глава 16

Четвъртък, 13 януари 1966

Кармайн ми изглежда потиснат — прошепна Марсиано на Патрик.

— С Дездемона не си говорят.

Комисар Силвестри се покашля.

— Колко от тях отказаха да ни пуснат без заповеди за обиск?

— Общо взето доста съдействаха — отвърна Кармайн, който наистина изглеждаше потиснат. — Обикновено оглеждам всичко, което поискам, като гледам поне един от домакините да е с мен. Не поисках от Чарлз Понсонби разрешение да огледам гората му. Не виждам смисъл. Ако Кори и Ейб намерят пресни следи в снега или пък доказателство, че пресните следи са заличени, тогава ще поискам. Обзалагам се, че всичките двайсет акра са чисти, така че защо да тревожа Чък и Клеър предварително?

— Май харесващ Клеър Понсонби? — Силвестри не попита, по-скоро отбеляза факт.

— Да, харесвам я. Удивителна жена, в нея няма никакво озлобление. — И я извади от ума си. — Но да отговоря на първия ти въпрос. Получих отказ от Сатсума, Чандра и Шилер, тримата чужденци. Предполагам, че Сатсума е изпратил личния си паж Ейдо в къщата си на Кейп Код десет секунди, след като излязох от апартамента му. Чандра е самоуверено копеле, но това е разбираемо, когато става въпрос за първороден син на махараджа. Дори да успеем да вземем съдебна заповед, той ще се оплаче в индийското посолство, а индийците стават много агресивни, когато някой ги докачи. Шилер е жалък случай. Не го подозирам в нищо по-лошо от снимки на голи млади мъже по стените, но не съм го притискал заради скорошния му опит за самоубийство. Бил е сериозен, не за привличане на вниманието.

Кармайн се усмихна широко.

— Като стана въпрос за снимки на голи мъже, намерих истинска находка в садо-мазо спалнята на Тамара Вилич. Не друг, а амбициозният неврохирург Кийт Кинетон прави стриптийз по-добре от Мистър Вселена. Казват, че мъжете помпат мускули, за да компенсират малката си патка, но не бих твърдял това за него. Надарен е като порнозвезда.

— Е, какво разбра? — попита Марсиано и се наведе назад, за да избегне пурата на Силвестри. Защо винаги трябваше да я пъха точно под носа му? — Това изключва ли семейство Кинетон от списъка със заподозрените? Или пък Тамара Вилич?

— Не напълно, Дани, макар че те никога не са били на челни позиции в моя списък. Тя рисува извратени картини и обича да доминира в секса.

— Значи маминото детенце Кийт обича да го пошляпват?

— Така изглежда. Но Тамара не може да го насинява много, иначе преданата му съпруга ще забележи. За майка му ми е жал.

— Още една жена, която харесваш — отбеляза Силвестри.

— Добре де, но мисля, че трябва да се притесняваш, когато престана да харесвам когото и да било.

— Сега какво смяташ да правиш? — попита Марсиано.

— Да разпитам Тамара за връзката й с Кинетон.

— Това няма да ти струва много усилия. Нея не я харесваш.

Завари я в кабинета й.

— Намерих снимка на доктор Кийт Кинетон под тази на майка ви — каза той направо и се възхити на куража й. Очите, които на тази светлина бяха по-скоро светлокафяви, се вдигнаха безстрашно към лицето му.

— Чукането не е убийство, лейтенант — заяви. — Дори не е престъпление, когато е между двама възрастни.

— Не се интересувам от чукането, госпожице Вилич. Искам да знам къде се срещате, за да се чукате.

— У нас, в моя апартамент.

— Когато половината ви квартал работи в медицинския факултет на „Чъб“ или на Сайънс Хил? Ако някой познава Кинетон или колата му, рано или късно ще разбере. Според мен си имате тайно място някъде другаде.

— Грешите, нямаме. Аз съм неомъжена, живея сама и Кийт внимава никой да не го види, като идва, преди да се стъмни. Макар че той никога не идва по светло. Затова обичам зимата.

— Ами лицата, надничащи зад дантелените пердета? Вашата любовна история има двойна връзка с „Хъг“. Съпругата и любовницата работят там. Жена му знае ли?

— Тя е в тотално неведение, но предполагам, че вие ще раздрънкате наляво и надясно за Кийт и мен — каза кисело Тамара.

— Няма да се раздрънкам, госпожице Вилич, но ще трябва да говоря и с Кийт Кинетон, за да се уверя, че няма тайно местенце. Подушвам садо-мазо елементи във вашата връзка и това обикновено означава сигурно скришно място.

— Където не могат да се чуят виковете. Никога не отиваме толкова далеч, лейтенант, по-скоро разиграваме различни сценарии — поясни тя. — Строгата учителка и палавото малко момченце, полицайката с белезниците и палката, нали се сещате, такива неща. — Лицето й се промени и тя потръпна. — Той ще ме зареже. О, боже, какво ще правя тогава? Какво ще правя, като ме зареже?

Това показва колко погрешни могат да са прибързаните заключения, помисли си Кармайн на тръгване. Мислех, че не обича никого другиго освен себе си, а тя е луда по пуяк като Кийт Кинетон. Може би затова рисунките й са такива. Те показват как усеща любовта. Колко тъжно е да мразиш любовта! Защото тя знае, че Кийт е с нея само заради секса. Той обича Хилда, ако въобще е способен на любов. Тамара го настигна до асансьора.

— Ако побързате, лейтенант, ще хванете доктор Кинетон между две операции — каза. — Болницата на Холоуман, десети етаж. Най-бързо ще стигнете дотам през тунела.

Вътре беше страшно като във всеки тунел. Откакто разгледа лабиринтите от тунели на някои тихоокеански острови, в които са живели японците по време на войната, Кармайн се боеше от тях. В Лондон трябваше да се насили да слезе в земните недра и да върви по участъците между станциите на метрото. Тунелите сякаш се зъбеха и изразяваха гнева на наранената земя. Колкото и сухи и осветени да бяха, те му напомняха за спотаени ужаси. Мина стоте метра на тунела, излизащ от „Хъг“, пое по десния ръкав там, където той се разклони на две и стигна в подземието на болницата близо до пералнята.

Всички операционни бяха на десетия етаж. Доктор Кийт Кинетон го чакаше до асансьорите, облечен в зелени хирургически дрехи. Две памучни маски висяха на врата му.

— Нека информацията си остане поверителна, настоявам да не казвате на никого — прошепна неврохирургът. — Насам, бързо!

„Насам“ беше склад, задръстен с пълни кашони, без столове и лишен от атмосфера, която Кармайн да използва, за да постигне целите си.

— Значи госпожица Вилич ви е казала? — попита. — Не бях съгласен да прави онази проклета снимка!

— Трябваше да я скъсате тогава.

— О, боже, лейтенант, вие не разбирате! Тя го искаше! Тамара е… тя е фантастична!

— Вярвам ви, ако си падате по извратени неща. Сестра Катетър и нейния набор за клизми. Кой започна — вие или тя?

— Честно казано, не помня. И двамата бяхме пияни, беше на едно парти на болницата, на което Хилда не можа да дойде.

— Преди колко време?

— Две години. Коледата на 1963.

— Къде се срещате?

— В апартамента на Тамара. Много внимавам, когато влизам и излизам.

— И никъде другаде? Нямате ли си малко убежище в провинцията?

— Не, само у Тамара.

Изведнъж Кинетон се обърна, сложи двете си ръце на раменете на Кармайн, прегърна го разтреперан и по лицето му потекоха сълзи.

— Лейтенант! Господине! Моля ви, умолявам ви, не казвайте на никого! Партньорството ми в Ню Йорк е почти уредено, но ако научат за това, ще го загубя! — изплака той.

В съзнанието на Кармайн нахлуха Рут и Хилда, непрекъснатите им жертви за това голямо разглезено бебе и той се отскубна яростно.

— Не ме докосвай, егоистичен задник такъв! Не ми пука за безценната ти практика в Ню Йорк, но случайно харесвам майка ти и жена ти. Ти не ги заслужаваш! Няма да казвам на никого, но не вярвам да си толкова глупав и да мислиш, че госпожица Тамара Вилич ще прояви такава благосклонност! Ти ще я зарежеш, независимо колко фантастичен е извратеният ви секс и тя ще отвърне като всяка отхвърлена жена. Още на другия ден ще знаят всички важни за теб хора. Професорът ти, майка ти, жена ти и хората от Ню Йорк.

Кинетон беше смазан, огледа се напразно за стол, но вместо това се подпря на кашон с тампони.

— О, господи, господи, съсипан съм!

— Кинетон, стегни се, за бога! — сопна му се Кармайн. — Не си съсипан все още. Намери някой да те замести за следващата операция, обади се на жена ти да се прибере и ти също се прибери. Когато останеш насаме с майка си и жена си — признай. Падни на колене и моли за прошка. Закълни се, че никога повече няма да се повтори. И не крий нищо. Ти си сладкодумен мошеник, ще ги убедиш. Но Бог да ти е на помощ, ако не се държиш добре с тези две жени в бъдеще, чу ли ме? Сега няма да те обвинявам в нищо, но да знаеш, че ако поискам, бих могъл да го направя. И няма да те изпускам от очи, докато съм ченге. И накрая още нещо. Следващия път, когато пазаруваш в „Брукс Брадърс“, купи нещо хубаво от „Бонуит“ на майка си и жена си.

Дали копелето го слушаше? Да, но само за нещата, които си мислеше, че ще го спасят.

— Нищо от това няма да ми помогне за партньорството.

— Напротив! Майка ти и жена ти няма да се отрекат от теб. Пред тях можеш да изкараш Тамара Вилич объркана жена, която разпространява куп лъжи.

Релетата в мозъка му щракаха. Кинетон видимо се оживи.

— Да, да, разбирам какво имате предвид! Точно така ще направя!

Миг по-късно Кармайн остана сам. Кийт Кинетон се изстреля да си оправя бакиите, без да му каже дори благодаря.

— Какво си мислите, че правите тук? — попита го раздразнен женски глас.

Кармайн показа впечатляващата си лъскава значка на сестрата, която изглеждаше готова да повика охраната на болницата.

— Раздавам правосъдие, госпожо — каза. — Много строго правосъдие.

Светът изглежда красив, когато е покрит с пресен сняг. Веднага, щом си свали палтото, Кармайн обърна едно от креслата си към огромния прозорец, който гледаше към пристанището, и загаси всички лампи в жилището си. Яркожълтите светлини на магистралата дразнеха очите му, но стената от сняг ги омекотяваше и ги правеше златисти. От източния бряг нахлуваше студ и обещаваше заледяване, но кейовете още приличаха на черни дупки, осеяни с искри. Духаше прекалено силен вятър и не можеха да се образуват дълги вълнисти отражения. Всички фериботи бяха спрени до май.

Какво да прави с Дездемона? Всичките му опити за контакт бяха отрязани, всичките му бележки с извинения — пъхнати неотворени обратно под вратата. До този момент не беше разбрал защо така смъртно се обиди. Непреклонността й беше разбираема, той прекрачи границата, но нали всеки понякога казваше неща, за които после съжаляваше? Може би имаше нещо общо с гордостта й, но какво точно му убягваше. Понякога хора от различни националности можеха да издигнат между себе си такива високи стени, през които да не могат да се видят. Дали беше заради забележката му за роклята, която може да си купува от време на време, или просто защото се бе осмелил да подлага на критика поведението й? Дали я беше накарал да се чувства неженствена, или смешна, или…

— Отказвам се — каза, облегна брадичка на дланта си и се опита да мисли за Призрака. Това беше новото име, което измисли на Чудовището, което нямаше нищо общо с общоприетите представи за чудовища. Той беше призрак.

Глава 17

Сряда, 19 януари 1966

— Излизам на разходка, скъпа — каза Морис Финч на Катрин, когато стана от масата след закуска. — Днес не се чувствам добре да ходя на работа, но ще си помисля за това, докато се разхождам.

— Разбира се, разходи се — отвърна жена му и хвърли поглед пред прозореца към външния термометър. — Петнайсет градуса под нулата е, така че се облечи добре. И ако решиш да ходиш на работа, запали колата, като се връщаш. — Струваше й се, че напоследък е доста по-ведър и тя знаеше защо. Кърт Шилер се беше върнал в „Хъг“ и бе отишъл при Мори, за да го увери, че конфликтът им не е причина за опита му за самоубийство. Очевидно любовта на живота му го беше изоставила заради друг. Нацисткият идиот (мнението на Катрин за него не се беше променило) не навлязъл в подробности, но предполагаше, че мъжете, които харесват мъже, са също толкова уязвими, колкото мъжете, които харесват жени. Някое жиголо се е уморило да го обожават, решил е, че му трябва някой с различно отношение и по-голяма банкова сметка. Но какво значение имаше сексът с жиголо?

Гледаше от прозореца как Мори крачи по замръзналата пътека, която водеше към ябълковата му градина, любимото му място. Бяха стари дървета, никога не бяха подрязвани, за да растат плодовете само ниско, на удобно за бране разстояние. През пролетта се превръщаха в пухкави къдели от бели цветове, от които им спираше дъхът, а през есента се отрупваха с лъскави червени ябълки, приличащи на украса за новогодишна елха. Преди няколко години Мори се бе опитал да промени растежа на някои клони и да ги извие като арки и старите дървета бяха проскърцали неодобрително. Но Мори го направи много внимателно и бавно и сега пространствата между тях приличаха на пътеки в катедрала.

Изчезна от погледа й и тя отиде да измие чиниите.

Тогава чу пронизителен ужасен писък. Една чиния се разби на пода, когато Катрин грабна палтото си и се затича, сякаш животът й зависеше от това. Чехлите й се пързаляха по леда, но някак си успя да запази равновесие. Още един писък! Дори не усещаше минусовата температура, тичаше с всички сили.

Мори стоеше до прекрасната каменна ограда, обграждаща градината му, и гледаше през нея към нещо, което проблясваше изпод твърдата като желязо преспа, която бурята беше навяла на отсрещната страна.

Хвърли един поглед и го отведе обратно в топлата кухня и здравия разум. И откъдето можеше да се обади на полицията.

Кармайн и Патрик стояха на мястото, на което бе стоял Морис Финч, без притеснение, защото неговите стъпки бяха заличили другите отпечатъци, ако е имало такива, но и двамата чувстваха, че това е малко вероятно.

Маргрета Бюли беше цяла, липсваше само главата й, която не се виждаше никъде наоколо. На фона на искрящата белота тъмната й шоколадова кожа изглеждаше още по-тъмна, а розовите й длани и стъпала бяха в тон с розовата й, обшита с кристали, дантелена дреха. Беше вдигната и под нея се виждаха зловещо изцапани розови пликчета.

— Господи, този път всичко е различно! — отбеляза Патрик.

— Ще се видим в моргата — каза Кармайн и се обърна. — Ако остана, ще забавя работата ти.

Влезе вътре, където двамата Финч се бяха сгушили един в друг до кухненската маса. Пред тях имаше бутилка кашерно вино.

— Защо на мен? — попита Финч с пребледняло лице.

— Пийнете още малко вино, доктор Финч. Ако знаехме защо е избрал вас, щяхме да имаме шанс да го заловим. Може ли да седна?

— Седнете, седнете! — изхлипа Катрин и посочи чиста чаша. — Пийнете малко, и вие имате нужда.

Въпреки че не обичаше сладко вино, тази кашер напитка помогна. Кармайн остави чашата си и погледна към Катрин.

— Чухте ли нещо през нощта, госпожо Финч? Всичко е замръзнало и шумовете са силни.

— Нищо, лейтенант. Мори сложи торф и слама на гъбите си, след като се прибра вчера, но в десет си бяхме легнали и спахме до шест сутринта.

— Гъби ли? — попита Кармайн.

— Опитвам се да отглеждам редки видове за познавачи — каза Финч, който вече изглеждаше малко по-добре. — Гъбите са капризни, но като ги гледам как растат по поляните, не мога да разбера защо.

— Имате ли нещо против да претърсим имота ви, докторе? Боя се, че се налага, след като намерихме Маргрета на него.

— Правете каквото искате и каквото е необходимо, само намерете това Чудовище! — Финч се изправи трудно като старец. — Обаче си мисля, че знам защо не сме чули нищо, лейтенант. Искате ли да видите?

— Разбира се.

Предупредиха Морис Финч да не стъпва никъде, където може да са оставени следи и той поведе Кармайн покрай парника си, после между големите отоплени курници, където живееха пилетата на Катрин. На около половин километър от къщата той спря.

— Виждате ли този тесен път? Започва от шосе 133 и свършва до овощната градина. Разчистваме го с гребло, прикачено на пикапа ни заради потока. Когато той прелее, ни отрязва достъпа до шосе 133. Ако Чудовището е знаело за него, може да е минал оттам и ние изобщо да не сме го чули.

— Благодаря ви за информацията, доктор Финч. Върнете се при съпругата си.

Финч направи каквото му казаха, без да възразява, а Кармайн отиде да намери Ейб и Кори и да им обясни къде да търсят следи от Призрака. Появяваше се и изчезваше като привидение, и то много осведомено привидение. Морис Финч бе направил сам мрежа от пътеки из имота си, а Призрака познаваше всяка една от тях. Добър въпрос зададохте, доктор Финч: „Защо на мен?“ Защо, наистина?

Кармайн направи всичко възможно да пристигне в областната административна сграда преди Кармайн да докара трупа на Маргрета. Искаше да присъства на тази аутопсия от началото до края.

— Оставена е на замръзнала пряспа, но подозирам, че тя е била замразена, когато я е изхвърлил там — каза Патрик, докато с Пол внимателно вадеха дългото тяло на момичето от чувала. — Земята навсякъде е заледена, само с булдозер може да изкопае дупка, в която да я погребе. Но този път не си е направил труда да я скрие, дори за кратко. Хвърлил я е на открито в ярка рокля.

Тримата стояха и гледаха Маргрета в тази странна рокля.

— Не виждам често София с празнични рокли — каза Кармайн, — но с всичките ти момичета, Патси, сигурно вече си видял достатъчно такива рокли. Това не е женска рокля, нали? Облякъл я е в детска рокля.

— Да. Когато я вдигнахме, установихме, че копчетата на гърба не са закопчани. Маргрета има широки рамене, но ръцете й са слаби, така че я нагласил да изглежда добре отпред.

Роклята имаше къси, бухнали ръкави с тесни маншети и талия като на детска дреха — широка и малко повдигната. На десетгодишно дете сигурно щеше да стига до коленете, но на тази девойка едва покриваше бедрата. Яркорозовата дантела е френска, предположи Кармайн, скъпа дантела, направена върху фина, но здрава основа. Върху нея някой беше зашил най-малко няколкостотин кристала в мотив, който уподобяваше шарката на дантелата. Всяко кристалче имаше дупчица в основата си, през която можеше да минат само много тънки игла и конец. Пипкава ръчна работа, която е прибавила доста цифри на етикета с цената. Трябва да я покаже на Дездемона за експертно мнение за качеството и цената.

Видя как Патрик и Пол свалиха от Маргрета странната дреха, като се стремяха да я запазят непокътната. Една от причините, поради която обичаше толкова много братовчед си, беше уважението на Патрик към мъртвите. Без значение колко са отвратителни труповете, с които се сблъскваше, дали имаха фекалии, повръщано или някакви други секрети, Патрик се отнасяше към тях като с божии творения и ги изследваше с любов.

След като й свалиха роклята, Маргрета остана по розови пликчета, които стигаха до кръста й и не бяха много изрязани — бельо на скромно момиче. Чаталът й беше изцапан с кръв, но не много. Когато свалиха и гащичките й, видяха епилирания пубис.

— Това е нашият човек със сигурност — каза Кармайн. — Преди да започнеш само ми кажи — имаш ли някаква идея как е умряла?

— Категорично не от кръвозагуба. Кожата й е с почти нормален цвят и има само един срез на врата, този с който е обезглавена. Няма следи от турникети по глезените, макар че си мисля, че и тя е била вързана с брезент през гърдите. Може да я е вързал с друг брезент около прасците между изнасилванията, но трябва да проверя по-обстойно, за да го потвърдя. — Устните му се свиха. — Мисля, че този път я е уморил с изнасилвания. Отвън няма много наранявания, но за още незапочнал да се разлага труп е доста подута в областта на корема. След като я е убил, я е сложил във фризер, докато е бил готов да я изхвърли.

— Тогава — прекъсна го Кармайн и се отдалечи от масата — ще те чакам в твоя кабинет, Патси. Исках да присъствам през цялото време, но не мисля, че ще мога.

Отвън го чакаше Марсиано.

— Изглеждаш малко пребледнял, Кармайн. Закуси ли?

— Не, и не искам.

— Разбира се, че искаш. — Подуши дъха на Кармайн. — Проблемът ти е, че си пил.

— И ти наричаш кашерното вино пиене?

— Не. Дори Силвестри го определя като гроздов сок. Хайде, приятелю, ще ми кажеш новините в „Малволио“.

Не изяде много от пържената филийка с кленов сироп, но като се върна в кабинета си, се чувстваше по-добре, след опита да похапне. Но денят щеше да му донесе още по-големи емоционални изпитания от досегашните. Имаше предчувствие, че господин Бюли ще настоява да види трупа на дъщеря си, без значение какво го съветва свещеникът му и той ще се реши да се заеме с ужасната задача по разпознаването. Някои части от нея просто не могат да му бъдат показани, но той сигурно познава всяка резка по дланта й или знае за някой таен белег, останал след като е извадил тресчица от стъпалото й, познава формата на ноктите й… Прекрасните и мили мигове на бащинството, които Кармайн никога не бе преживял. Колко странно е да създадеш дете, което почти не познаваш, което живее далеч от теб и в чиято компания се чувстваш като чужд.

След като вече бе започнал да нарича убиеца призрак, някои тъмни ъгълчета и гънки на мозъка му се бяха поразмърдали и пропуснали слаба светлина. След онази нощ, в която съзерцава снежното пристанище на Холоуман, Кармайн започна да разсъждава по нови схеми и гледката на Маргрета Бюли в празнична рокля върху заледената преспа отключи нов канал в мозъка му, през който го мамеше, но все още му се изплъзваше, някаква призрачна идея. Призрак…

Тогава се сети. Не призрак, а два призрака.

Колко по-лесно ще е за двама души! Скоростта, тишината, незабележимостта. Единият хвърля стръвта, другият я сграбчва. Трябва да има стръв, нещо на което чисто като сняг шестнайсетгодишно момиче ще се хване като риба на подходяща муха. Бездомно котенце, мръсно и измъчвано кученце?

Етер… Етер! Единият поставя стръвта, а другият изскача отзад като светкавица и прилепва напоен с етер плат върху лицето на момичето. Няма как да извика, нито съществува риск от ухапване, ръката му не може да се изплъзне и да й позволи да извика. Момичето изпада в несвяст за секунди, защото докато се бори, етерът отива в дробовете й. След това двамата я изнасят, бият й инжекция, качват я в кола или я прибират във временно скривалище. Етер… „Хъг“.

Соня Либман беше в операционната на „Хъг“ и почистваше след приготвянето на мозъчна супа от плъхове. Когато видя Кармайн, лицето й се помрачи, но не заради него.

— О, лейтенант, чух вече! Бедният Мори добре ли е?

— Добре е. И как да не е с такава съпруга.

— И „Хъг“ остава под подозрение, нали?

— Или пък някой иска да изглежда така, госпожо Либман. — Той млъкна, не виждаше смисъл да увърта. — Имате ли етер в операционната, госпожо Либман? — попита.

— Разбира се, но не анестезиологичен етер, а обикновен анхидриден етер. Ето — и го поведе към преддверието, където посочи редица метални кутии на висока полица.

— Може ли да действа като анестезия? — попита я той и взе една кутия от полицата, за да я разгледа. Беше с размерите на голяма плодова консерва, но с късо, тясно гърло с метална капачка. Не се завинтваше, а беше запечатана. „Това вещество е толкова летливо, помисли си той, че и най-здравата капачка не може да спре изпаряването му.“

— Използвам го като анестезия, когато правя децеребрация на котки.

— Искате да кажете, когато им изваждате мозъците?

— Научили сте си урока. Да, лейтенант.

— Как ги упоявате, госпожо?

За да отговори, взе от ъгъла съд от прозрачен плексиглас. Дъното му беше квадрат със страна трийсет сантиметра и беше висок около седемдесет и пет сантиметра. Имаше здраво закрепена капачка, подсигурена със скоби.

— Това е стара хроматографска камера — започна да обяснява. — Поставям на дъното дебела хавлиена кърпа, изпразвам цяла кутия етер върху нея, пускам котката вътре и затварям капака. Всъщност го правя вън на евакуационното стълбище, има по-добра вентилация. Животното изпада много бързо в безсъзнание, но преди това да стане не може да се нарани, защото повърхностите не са ръбести.

— И какво значение има, че ще се нарани, когато всеки миг ще изгуби мозъка си и никога повече няма да се събуди? — попита Кармайн.

Тя се дръпна като кобра, готова за нападение.

— Ама че сте глупак, разбира се, че има значение! — изсъска. — В моята операционна никое животно никога не е подлагано на мъчение или болка! Вие какво си мислите, че сме — козметична индустрия? Познавам някои ветеринари, които не третират животните като нас!

— Извинявайте, госпожо Либман, не исках да ви обидя. Отдайте го на невежеството ми — каза Кармайн като жалък подмазвач. — Как отваряте кутията? — опита се да смени темата.

— Сигурно има някакъв инструмент — каза тя поуспокоена, — но аз нямам такъв, затова използвам клещи.

Бяха големи клещи, върховете им бяха завити и се срещаха в острата си част, захапваха здраво всичко, което попаднеше между тях. Като например меката метална капачка на кутия етер, както Соня Либман след малко демонстрира. Кармайн се отдръпна от миризмата, която излизаше по-бързо от дух в бутилка.

— Не ви ли харесва? — попита тя изненадана. — Аз го обожавам.

— Знаете ли какви запаси от етер имате?

— Не с пълна точност, защото нито е скъп, нито е много важен за работата. Когато забележа, че кутиите на полицата намаляват, поръчвам нови. Използвам го за децеребрация, но също така става и за почистване на стъкленици, когато някой учен ще прави опит в идеално чиста среда.

— Защо с етер?

— Защото имаме много, но някои изследователи предпочитат хлороформ. — Тя се намръщи, сякаш изведнъж нещо я осени. — О, разбирам накъде биете! Етерът се разпада в тялото, лейтенант, също така не остава и по стъклото. Няколко вдишвания и издишвания и е излязъл от дробовете и кръвообръщението. Не мога да използвам пентотал или нембутал за животни, на които им предстои децеребрация, защото те остават с часове в мозъка. Етерът изчезва за секунди.

— Не можете ли да използвате упойващ газ?

Соня Либман премигна, изглеждаше втрещена от тъпотата му.

— Разбира се, че мога, но защо? Хората са съгласни и нямат зъби и нокти. При животните се прави или с нембутал, или влизат в камерата с етер.

— Използва ли се много етер в изследователските лаборатории?

Тук уцели десетката! Тя се извърна и започна да подрежда набор хирургически инструменти.

— Няма как да знам. — Гласът й беше студен като времето навън. — Сама съм измислила тази техника и за мен само това е важно.

Кармайн усети, че трябва да се спаси от компанията й, затова се поклони дълбоко и остави госпожа Либман да се възмущава колко глупави са ченгетата.

— Мерседес и Франсин са били брутално изнасилвани с множество предмети, мога само да предполагам, че в началото е направил същото и с Маргрета — каза Патрик на Кармайн, Силвестри, Марсиано, Кори и Ейб. — След това е преминал към ново устройство, на което вероятно е имало бодли и е завършвало може би с острие. То е разкъсало вътрешностите й на парчета — черва, пикочен мехур, бъбреци, дори е стигнало до черния дроб. Масивни множествени разкъсвания. Умряла е от шока преди смъртоносния вътрешен кръвоизлив. В кръвообращението й имаше малко количество демерол. Затова предполагам, че й го е дал, след като я отвлякъл и я завел далеч от Гротън. А на етера е можел да разчита само в първите няколко минути. Между другото, не намерих следи от етер по възглавницата.

— А очакваше ли да намериш? — попита Марсиано.

— Не, но го помирисах в една от гънките на калъфката, когато отидохме за първи път в къщата семейство Бюли.

— Загубила ли е кръв, когато й е отрязал главата? — попита Ейб.

— Съвсем малко. Била е мъртва от няколко часа, когато го е направил. Заради височината й изглежда е използвал по една лента на двата й крака и през гърдите, за да я държи неподвижна.

— Ако е умряла преди това, защо е чакал тринайсет дни, за да я изхвърли? Какво е правил през това време с нея?

— Сложил я е в достатъчно голям фризер, в който е можела да лежи изправена.

— Идентифицирана ли е? — попита Кармайн.

Лицето на Патрик се изкриви.

— Да, от баща й. Беше толкова овладян! Има малък белег на лявата ръка от ухапване от куче. Когато го намери, каза, че това е дъщеря му, благодари и излезе.

Стаята притихна. Как ли щях да се справя с това, ако София беше на нейно място, зачуди се Кармайн. Без съмнение за останалите е много по-тежко. Те всички имат дъщери, които не са заминали за Калифорния, преди да успеят да си изградят нормални връзки с тях. Адът е прекалено хубаво място за този звяр.

— Патси — наруши тишината Кармайн, — възможно ли е да са били двама?

— Двама? — попита невярващ Патрик. — Имаш предвид двама убийци?

— Да.

Силвестри задъвка пурата си, направи гримаса и я хвърли в кошчето.

— Двама като този? Ти се шегуваш!

— Не, Джон, не се шегувам. Колкото повече си мисля за тази серия от отвличания, толкова повече се убеждавам, че за да ги извършат са необходими двама души. Оттук до двамата убийци е една стъпка.

— Стъпка, дълга цял километър, Кармайн — каза Силвестри. — Две чудовища? И как са се намерили?

— Не знам, но може да е било просто например обява в секцията за запознанства на „Нешънъл Инкуайърър“. Била е завоалирана, но за човек от същата порода, смисълът е бил ясен като бял ден. Или пък се познават от години, може да са израснали заедно. Или пък са се срещнали случайно на коктейл.

Ейб погледна към Кори и завъртя страдалчески очи. Вече си представяше как дни наред четат архива на „Нешънъл Инкуайърър“ и търсят обяви от последните две години.

— Пикаеш срещу вятъра, Кармайн — каза Марсиано.

— Знам, знам! Но спрете за миг да мислите как са се запознали и се съсредоточете върху това, което се случва с жертвите. Според мен трябва да е имало примамка. Това не са девойки, които могат да бъдат съблазнени с покана от мъж или да се прехласнат по някое обещание за проби в киното и всичките тези лъжи, които работят при не толкова добре възпитани момичета. Но си представете колко трудно би било за сам човек да извърши отвличането без примамка!

Кармайн се наведе напред, набираше скорост.

— Представете си Мерседес, която затваря капака на пианото, казва довиждане на сестра Тереза и излиза от кабинета по музика. И на някое тихо място, където няма никого, вижда нещо толкова неустоимо, че се приближава. Нещо, от което й трепва сърцето например изгладняло коте или кученце. Но тъй като трябва да застане на точно определено място, наоколо има още някой, който се умилява от животинчето. Докато Мерседес е заета с него, другият я сграбчва. Единият пуска примамката, другият — я спипва. Или пък Франсин, представете си я някъде близо до тоалетните или пък вътре в тях. Вижда примамката, сърцето й трепва и е сграбчена. В „Травис“ все още има прекалено много хора, затова не рискува да я изведе, а я затваря в сандък във физкултурния салон. Колко по-бързо ще се справят, ако са двама! Сряда е, салонът е празен, кабинетът по химия е точно до тоалетните. При Маргрета имаме сестра, която спи на по-малко от три метра от нея. Няма примамка, но дали убиецът ще рискува Линда да се събуди, когато планира всичко толкова педантично? Човекът с примамката влиза в нова роля, наблюдава Линда и е готов да действа, ако се размърда. И понеже тя не го прави, за двама мъже е фасулска работа да изнесат едно високо момиче през прозореца. Единият е отвътре, а другият — отвън.

— Защо си усложняваш така живота? — попита Патрик.

— Сложно е, колкото трябва, Патси. Щом един убиец не е достатъчен, тогава трябва да помислим за двама.

— Съгласен съм — изведнъж се намеси Силвестри. — Но да не сте промълвили и дума за хипотезата на Кармайн извън тази стая.

— Още нещо, Джон. Официалната рокля. Искам да я покажа на Дездемона Дюпре.

— Защо?

— Защото изработва бродерии. На роклята няма етикет, никой не е виждал подобно нещо, а искам да знам откъде да започна да търся човека, който я е изработил. Това означава, че трябва да знам колко струва, ако се купи в магазин, и колко ще иска някой като Дездемона, за да я направи. Тя приема такива поръчки и трябва да знае.

— Разбира се, веднага след като мине през Пол и щом й имаш достатъчно доверие, че няма да се разприказва.

— Имам й доверие.

Глава 18

Понеделник, 24 януари 1966 г.

Ако искаш да пуснеш обява за партньор в каквото и да било — бизнес, секс, та дори убийство — логичният избор е „Нешънъл Инкуайърър“. Той се чете по цялата страна и може да се намери във всеки супермаркет, някъде между дъвките и списанията. След като разговаря с трима психиатри, чиято специалност бяха убийствата, Кармайн успя да въоръжи Ейб и Кори с някои ключови думи, преди да ги изпрати да четат обявите за периода от януари 1963 година до юни 1964 година. Призракът или е влязъл в зловещото си сътрудничество преди първото отвличане, или е разбрал колко по-лесно ще му бъде с още един човек, след като е започнал да убива.

Видът на примамката вече беше сравнително ясен на Кармайн: обект, предизвикващ съжаление или силно умиление у по-милозливите, чувствителни девойки. Той изостави тази линия на разсъждения и се съсредоточи върху вида сграда, в които са държани момичетата, в която са изнасилвани, убивани и оставяни на склад. Общото мнение сред полицаите беше, че сградата не е била една, а са се сменяли. Само Патрик виждаше смисъл в твърдението на Кармайн, че в никакъв случай не са били различни. Педант, който дори подравнява бележка, би искал „лабораторията“ му да е идеална.

След намирането на трупа на Маргрета Бюли в имота на служител на „Хъг“, останалите му колеги започнаха да се надпреварват да канят полицаите да търсят, където си искат. Дори Сатсума, Чандра и Шилер се огънаха. Гъбарникът на Морис Финч се оказа просто гъбарник. Новото претърсване на погребалното бюро на Бенджамин Либман не даде никакъв резултат. „Кулата“ на Адисън Форбс се състоеше от две кръгли стаи една върху друга, препълнени с прилежно подредена професионална литература. Мазето на Смит беше само убежище за влакчетата му. Вилата на Уолтър Полоновски беше любовно гнезденце, в което имаше много красиви снимки на Мариан, голямо легло и нещо като кухня. Паола Полоновски се възползва от възможността и отиде там след полицията, а резултатът беше, че сега Полоновски живееше във вилата с Мариан и изглеждаше доста по-щастлив. Къщата на Хидеки Сатсума се оказа близо до завоя на Кейп Код до Орлийнз. Беше дизайнерска ергенска квартира, в която нямаше нищо инкриминиращо, ако изключим огромното количество порнография с тежък уклон към насилието, но не към убийствата. А това не беше никаква изненада за Кармайн, който от престоя си в Япония беше запознат с увлечението на японците по порно картинките. Доктор Нур Чандра беше просто „инат като магаре“, както би го бе определила Дездемона. Тайното му занимание в къщичката се оказа ново поколение компютър, който той се опитваше да настрои без помощта на някого от невероятно талантливите студенти от „Чъб“, които си плащаха обучението с писане на програми за специфични научни цели. Чандра беше толкова сигурен в нобеловата си награда, че не говореше с никого за работата си, особено с амбициозни генийчета от медицинския факултет на „Чъб“. Гората на Понсонби не беше нищо друго, освен гора. В нея нямаше вили, навеси, хамбари, землянки, нищо. А най-ужасната тайна на Кърт Шилер се оказа снимка, на която бяха той, баща му и Адолф Хитлер. Татенцето беше многократно награждаван капитан на подводница, поканен да се срещне с фюрера. И той завел и малкия си рус син. Хитлер обичал русички деца на смели бащи. Шилер старши бе потънал с подводницата си, след като тя се натъкнала на мина през 1944. По това време Кърт бил на десет години.

Точно затова според Силвестри, Марсиано и разни други висши полицаи от Кънетикът сградата, в която ставаха убийствата не била една, а са се сменяли. Ако не е така, някой все щял да забележи.

Обаче не се сменя, помисли си Кармайн. Ако аз бях на мястото на Призрака, какво щях да искам? Безупречна среда, ето какво. Повърхности, които могат да бъдат измити с маркуч и педантично почистени. Това значи по-скоро плочки, отколкото бетон, метал, а не дърво или камък. Ще искам операционна зала. Два Призрака биха могли да я построят, ако имат сръчни ръце. Дори могат да направят електрическа инсталация. Но най-вероятно не биха могли да направят и водопроводна система, а пък трябва да има такава. Водоизточник с високо налягане, добри отводнителни шахти и връзка с градската канализация или със септична яма. Призраците ще искат да имат и баня, поне за тях, ако не за жертвите. На момичетата най-вероятно слагат подлоги и ги мият с гъба.

Докато Ейб и Кори прелистваха „Нешънъл Инкуайърър“ и четяха обявите, Кармайн провери имотите на всички служители на „Хъг“ за неоправдано големи сметки за ток или вода. За нещастие по-заможните от тях живееха на места, където се ползваха собствени водоизточници, а не градската мрежа, но никой нямаше огромна сметка за ток. Генератор? Възможно е, ако може да се заглуши шума. От това безсмислено упражнение той премина към проверка на водопроводните фирми и по-скромните водопроводчици на свободна практика по цял Кънетикът. Дали не са получавали примамлива поръчка за правене на водопровод, на нещо като частен физкултурен салон, луксозен фитнес или покрит басейн. Тези, които откри, се оказаха истински, всичките разположени във Фейърфийлд и Личфийлд. Беше наясно, че поръчката, за която питаше, трябваше да дойде от човек с пари, но винаги беше мислил, че Призрака е доста богат. Където и да погледнеше, не откриваше нищо. Това му подсказваше следното: първо, че Призраците могат сами да си направят водопроводите; второ, че може би са наели водопроводчик, на когото са платили щедро в брой, за да си мълчи и да не плаща данъци, или трето, че Призраците са взели под наем или купили вече готова сграда, подходяща за целите им. Като например ветеринарна клиника или операционна. Обади се тук-там, за да разбере колко ветеринарни клиники и операционни са сменили собствениците си към края на 1963 година, но и те бяха изрядни. Както обикновено — нищо, нищо, нищо.

Розовата дантелена рокля беше украсена с двеста шейсет и пет кристала и всеки един от тях трябваше да бъде разгледан, за да се уверят, че има само един вид отпечатъци от пръсти, вероятно на шивачката. Затова минаха шест дни, преди Кармайн да може да я покаже на Дездемона.

Като натисна звънеца на домофона й, се чувстваше по-глупаво и му беше по-нервно, отколкото в гимназията, когато тогавашнато момиче на мечтите му каза, че може да я заведе на абитуриентски бал. Устата му беше пресъхнала, сърцето му биеше силно и смелостта му никаква я нямаше.

— Дездемона, Кармайн е. По работа. Не отваряй, аз ще набера кода.

— Как си? — попита, докато си изтупваше снега. Остави кутията на масата. „Мамка му, какво ли ще си помисли тя?“

Тя не изглеждаше нито зарадвана, нито разстроена, че го вижда.

— Добре съм, но съм отегчена до смърт — каза. После посочи с пръст кутията на масата. — Какво е това?

— Нещо, за което съм обещал на комисаря, че няма да говориш с никого. Аз бях сигурен, че няма, но той не беше. Сигурно не знаеш, но последната жертва, Маргрета Бюли, беше намерена с детска празнична рокля. Не можем да установим произхода й, но си мислех, че твоето набито око за красиви неща може да ни подскаже нещо.

Отвори кутията и извади веднага роклята, вдигна я, повъртя я и накрая я разстла на масата.

— Да разбирам ли, че последното момиче не е нарязано на парчета?

— Да, само главата й е отрязана.

— Във вестника пишеше, че била висока. Това няма да й стане.

— Не й беше по мярка, но въпреки това беше облечена в нея. Раменете й бяха прекалено широки и той не беше успял да я закопчае на гърба, което води до първия ми въпрос — защо копчета? Всички дрехи в днешно време са с ципове.

Пол беше закопчал копчетата, които блестяха като скъпоценни камъни под лампата над масата.

— Ето заради това — каза тя и докосна едно копче. — Ципът щеше да развали ефекта. Те блестят.

— Виждала ли си някога такава рокля?

— Само на театралната сцена, когато бях дете, но беше имитация заради купонната система за дрехи. Тази е много изящна.

— Ръчно ли е изработена?

— Донякъде, но вероятно не чак толкова, колкото ти се струва. Кристалите са пришити на ръка, но от специалист, който може да ги постави по-бързо, отколкото ти обядваш. Сигурно е била надничарка, която прекарва иглата през дупчицата, завърта конеца около кристала веднъж, забива иглата пак в дантелата и отива към следващия камък. Виждаш ли?

Кармайн видя.

— Някои от тях липсват, защото не са пришити здраво на достатъчно стабилен участък от плата и са падали по няколко наведнъж, тъй като са били свързани с един конец. Виждаш ли?

— Мислех си, че Пол го е направил в лабораторията.

— Не, най-вероятно е станало от по-груб допир и не мога да си представя как това ще стане в лабораторията.

— Значи искаш да кажеш, че роклята не е толкова скъпа?

— Ако имаш повече от сто излишни долара за дреха, която детето ще облече може би само веднъж, тогава не е. Производителят си прави сметка за печалбата, Кармайн. Той знае колко често ще бъде носена роклята и затова намалява, колкото може от цената. Подплатата е синтетична, не копринена, а кринолинът е направен от евтин тюл, колосан с нишесте.

— Ами дантелата?

— Френска, но не от най-високо качество. Направена е на машина.

— При така цена значи я е намерил в магазин като „Сакс“ и „Блумингдейл“ в Ню Йорк? Или „Алегзандърс“ в Кънетикът?

— От доста скъп магазин или търговски център за конфекция е, това е сигурно. Бих нарекла роклята ефектна, но не елегантна.

— Натруфена като панаирджийски кон — измърмори той разсеяно.

— Моля?

— Просто израз. — Пое си дъх. — Прости ли ми?

Очите й стана по-приветливи, след това заблестяха.

— Предполагам, грубиян такъв. Липсата на Кармайн Делмонико се оказа по-лоша от прекалените дози от него.

— „Малволио“?

— Да, моля те!

— А сега по една друга тема — каза той, когато сервираха кафето. — Късно е, може да поговорим тук. Сръчност.

— Кой от „Хъг“ е сръчен и кой не?

— Точно така.

— Да започна ли с професора?

— Как е той, между другото?

— Затворен в изискана лудница някъде в Бриджпорт, от страната на Тръмбул. Сигурно много му се радват там като пациент. По-голямата част от подопечните им са алкохолици или наркомани в абстиненция и купища невротици с висока тревожност. Докато нашият професор е получил нервен срив — има халюцинации и е скъсал връзката с реалността. А що се отнася до сръчността му, тя е много добра.

— Би ли могъл да направи електрическа инсталация или водопровод на къща?

— Не би го поискал, Кармайн. Той смята всичко, изискващо тежък физически труд, под достойнството му. Професорът мрази да си цапа ръцете.

— Понсонби?

— Не може да смени кран на мивка.

— Полоновски?

— Доста е сръчен в домашните работи. Няма пари да наеме дърводелец, когато децата счупят врата или водопроводчик, когато запушат тоалетната с плюшена играчка.

— Сатсума?

Тя вдигна очи към тавана.

— Лейтенант, осъзнайте се! За какво мислиш, че е Ейдо? Освен това и жената на Ейдо му е като робиня. А Чандра има цяла армия лакеи с тюрбани.

— Форбс?

— Бих казала, че е доста сръчен. Работи по къщата си, това го знам със сигурност. Семейство Форбс са такива късметлии! Когато купиха имота си, лихвата по ипотеката беше два процента и е разсрочена за трийсет години. Сега струва цяло състояние — достъп до брега, два акра земя без петролни контейнери наблизо.

— Преместването им в края на улица „Оук“ помогна на всички на източния бряг. Финч?

— Сам си строи парниците и зимните градини. Казва, че имало голяма разлика между двете. Не се свени да работи в гъбарник. Но според мен Катрин е по-сръчната от двамата. Оправя се с хиляди пилета.

— Хънтър и Хоу, инженерите?

— Биха могли да построят Емпайър Стейт Билдинг, и то с подобрения.

— Сесил?

— Защо ме караш да раздавам присъди? — попита тя смръщено. — Просто не мога да ти кажа, Кармайн. Сръчен е, но за повечето хора той е просто прислужник, и то евтин черен прислужник. Нищо чудно, че ни мразят, заслужаваме си го.

— Отис?

— В момента на Отис му е забранено да вдига тежко. Очевидно започва да развива сърдечни проблеми и аз се опитвам да му уредя добра пенсия от семейство Парсън. Честно казано, се съмнявам болестта му да се дължи на натовареност в работата. Голямата му тревога е племенникът на Селест, Уесли. Отис е ужасен, че ще създаде грижи на Селест. Холоу и Аргайл Авеню врят и кипят.

— Изчакай до пролетта — каза мрачно Кармайн. — Със студа печелим малко време, но като се стопли, целият ад ще се отприщи.

— Съпругът на Анна Донато е водопроводчик.

— Анна Донато… Освежи ми паметта.

— Грижи се за най-фината апаратура, има лека ръка.

— А менажерията на Кинетон?

— О, боже! Напоследък четвъртият етаж се е превърнал в цирк. Хилда и Тамара са на нож. Повече си крещят, но веднъж се търкаляха по пода, ритаха се и хапеха. Четирима души заедно с мен сме ги разтървавали. Затова изключително много се радваме, че професорът не е там, за да види колко ужасни могат да са жените. Но когато професорът се върне, Хилда вече няма да е там. Скъпият ненагледен Кийт ще е получил партньорството в Ню Йорк, което толкова много искаше.

— Ами Шилер?

— Никак не е сръчен. Не може да подостри нож. Но не му се и налага. За това са асистентите.

— Какво ще кажеш да дойдеш у нас за един коняк?

Дездемона се измъкна от сепарето.

— Мислех си, че няма да ме поканиш.

Кармайн я изпрати до тях и се чувстваше замаян като след абитуриентския си бал, когато приятелката му от гимназията му каза, че вечерта много й е харесала и му позволи да я целуне. Не че Дездемона щеше да му позволи. Колко жалко. Устните й бяха сочни и без червило. Засмя се, като си спомни, как се опитваше да изтрие яркото червено червило от устата си след бала.

— Какво ти е толкова смешно?

— Нищо, нищо.

Глава 19

Понеделник, 24 януари 1966 г.

Комисар Силвестри направи дискретна среща, на която покани всички шефове на екипи от Кънетикът, разследващи Призрака.

— След седмица ще се навършат трийсет дни — каза той на притихналите мъже в стаята — и ние нямаме никаква представа дали Призрака или Призраците вече са сменили навиците си и ще отвличат по едно момиче на месец, или все още спазват двумесечния срок, но просто са се отбили до Ню Йорк извънредно.

Въпреки че пресата все още наричаше убиеца Чудовището, повечето полицаи, които работеха по случая, вече му викаха Призрака или Призраците. Идеите на Кармайн намериха почва, защото хора като лейтенант Джо Браун от Норуолк видяха смисъл в тях.

— От този четвъртък, двайсет и седми януари, до следващия — трети февруари, всички участъци ще наблюдават по двайсет и четири часа всичките си заподозрени. Ако нямаме резултати, това поне ще елиминира някои от тях. Ако изчезне момиче и сме сигурни, че заподозреният е наблюдаван и не ни се е измъкнал, тогава той отпада от списъка.

— А ако няма отвлечено момиче? — попита полицай от Стамфорд.

— Тогава пак повтаряме упражнението в края на февруари. Съгласен съм с Кармайн, че информацията, с която разполагаме, сочи към някои промени — времевия интервал, нощното отвличане, празничната рокля, само обезглавяване — но не може да сме сигурни, че твърдо е сменил навиците си. Което и да е от двете, той винаги е на крачка пред нас. Трябва да продължим да копаем, момчета, и то с всички сили.

— Ами ако изчезне момиче и всички заподозрени са чисти? — попита полицай от Хартфорд.

— Тогава ще му мислим пак, но по различен начин. Разширяваме мрежата от заподозрени, но не изоставяме старите. Сега ви оставям на Кармайн.

Който нямаше кой знае какво да добави, освен да даде повече информация за настоящите заподозрени.

— Холоуман е в уникалното положение да има повече от един заподозрян — каза. — Останалите участъци ще наблюдават известни изнасилвачи с доказани прояви на насилие, а пък в Холоуман имаме група заподозрени без криминални досиета за насилие или изнасилване. Служителите на „Хъг“ плюс още двама. Всичко тридесет и двама души. Не можем да държим толкова много хора под двайсет и четири часово наблюдение, затова ще помоля за доброволци от други участъци, които да ни помогнат. Екипите ни трябва да са съставени от опитни хора, които няма да заспят на дежурство или да се разсейват. Ако някой от вас може да отдели хора, на които може да се има доверие, ще съм му много благодарен.

И така всичко беше уредено. Двайсет и девет служители на „Хъг“, професор Франк Уотсън, Уесли ле Клерк и професор Робърт Мордънт Смит щяха да бъдат наблюдавани непрекъснато и неотклонно. Ужасно тежка задача, дори в логистичен план.

Учудващо голям брой от заподозрените в Холоуман или живееха на шосе 133, или съвсем близо до него, а шосе 133 беше типичен щатски път: с по една лента в двете посоки, криволичещ, но без много крайпътни съоръжения — зелени площи, търговски центрове с прилежащите към тях паркинги, нямаше отбивки и заведения. Такива неща имаше покрай бостънското шосе, а шосе 133 влизаше и излизаше от селцата, понякога от него тръгваше страничен път към къща, но това беше рядко. Тамара Вилич и Марвин Шулман живееха на „Сикамор“, близо до центъра на Холоуман, те бяха лесни. Както и Сесил и Отис на Единайсета улица. Но семействата Смит, Понсонби и Финч, госпожа Полоновски, домовете на Франк Уотсън, Чандра и Кинетон бяха по някакъв начин свързани с шосе 133.

На долнопробния мотел с гръмкото име „Майор Минор“ до „Понсонби Лейн“ на шосе 133 му се задаваше толкова работа по тъмно, колкото никога не беше виждал.

Кармайн, Кори и Ейб разделиха наблюдението на къщата на Понсонби на три смени. Кармайн си избра точно тях, защото беше сигурен, че наблюдението на заподозрените няма да даде никакви резултати, но пък досега беше обърнал по-малко внимание на брата и сестрата, отколкото да речем на семейство Смит или Финч. Намериха си скривалище зад един лавров храст, отдалечен на петдесет метра по посока на шосе 133 по алеята към дома на Понсонби, като преди това се увери, че тя свършва до къщата и двамата Понсонби нямат друг достъп с кола до дома си.

Провери лично всичко предварително и установи, че семейство Форбс са най-трудни за наблюдение заради езерото и стръмните, обрасли с храсти, склонове, спускащи се от Ийст Съркъл през имота им и към водата. И семейство Смит не бяха лесни заради хълма, на който се намираше къщата, гъстата гора и криволичещата алея. Но пък професорът беше затворен в „Марш Манър“ в Бриджпорт и се наблюдаваше от тамошната полиция. Що се отнася за семейство Финч, добре беше, че на практика ги беше изключил от списъка. Те имаха цели три изхода към шосе 133 и през никой от тях не можеше да мине незабелязано кола без регистрационни номера. В Норуолк се грижеха за Кърт Шилер, а в Торингтън наблюдаваха Уолтър Полоновски и любовницата му в тяхната вила.

Защо ли Кармайн си мислеше, че това масирано полицейско присъствие няма да донесе резултат? Честно казано, той не знаеше, знаеше обаче че Призраците са си призраци и ги виждаш само, когато те пожелаят.

Глава 20

Понеделник, 31 януари 1966 г.

Предишната сряда наваля половин метър сняг и не последва затопляне, което не беше необичайно за януари. Температурата падаше до двайсет градуса под нулата, още като се стъмнеше. Наблюдението се превърна в истински кошмар. Мъжете бяха увити във всякакви кожени палта, взети назаем от съпруги и майки, животински кожи, одеяла, слоеве вълна, термобельо, електрически одеяла с батерии, ползваха грейки от деветнайсети век с въглища и всичко, което можеше да ги предпази от измръзване. Разбира се, след като термометърът падна пет градуса под нулата, вече никоя кола не можеше да се държи запалена заради гъстата бяла пара, която излизаше от ауспуха и издаваше присъствието й. Най-големите късметлии се бяха увили в ловни кожи от Аляска.

Кармайн пое дежурството от полунощ до осем сутринта. Ходеше със собствената си кола, бежов буик с кадифен салон, за който благодареше подред на всички светии.

Нощта на неделя срещу понеделник беше още по-студена, стана трийсет градуса под нулата. Той седеше увит в две кашмирени одеяла с открехнати странични прозорци, колкото да не се запотяват стъклата, а зъбите му тракаха като кастанети. Вечнозелените планински лаврови храсти го скриваха добре, но в четвъртък, първия ден от наблюдението, се бе сетил за Биди — дали кучето няма да усети присъствието му и да започне да лае? Не го откри, не го усети и тази нощ. Само някой напълно луд би излязъл в такова време. Това беше сезонът на запалените камини, на меката топлина от климатиците, на прекрасните домашни занимания. Ако Призраците са планирали отвличане, ужасният студ щеше да ги затрудни.

Имотът на Понсонби си беше предизвикателство. Парцел от пет акра, по-дълъг, отколкото широк, и се спускаше остро от било, което беше задната му граница. Старата къща се намираше близо до шосето и бе заобиколена от рядка гора. Билото зад имота всъщност беше началото на двайсет акра защитена гора, дарена не на щата, а на общината на Холоуман от Айзък Понсонби, дядото на Чарлз и Клеър. Айзък бил любител на елените и мразел лова. Тези двайсет акра, гласеше завещанието, трябвало да станат защитен резерват за елени. Общината не се бе загрижила особено за дарението, само бе поставила тук-там по някоя знак „Ловът забранен“. Изглеждаше така, както по времето на Айзък — гъста гора, населена с много елени. Простираше се от билото до „Диър Лейн“ и спираше строителството. Въпреки че Кармайн беше сигурен, че Чарлз Понсонби не е такъв атлет, че да предприеме подобен поход при трийсет градуса под нулата, разположи коли и на „Диър Лейн“, на завоите и на шосе 133. Съгледвачите там му съобщиха, че няма коли, паркирани на „Диър Лейн“.

Нощта бе типична за такива арктически условия. Небето не беше просто черно, а наситено мастилено, в него се виждаха ярки паяжини и букети от бляскави звезди и нито едно облаче. Красота! Не се чуваше никакъв звук, освен тракането на зъбите му, всичко беше неподвижно, нямаше ярки светлини и скърцане на гуми по заледената алея.

И тъй като не можеше да стои, без да прави нищо, започна да обмисля една идея и точно тогава от небето се стрелна падаща звезда и изписа огнена траектория в небето.

Погледни религиозната страна на нещата, Кармайн. Помисли за всички тринайсет момичета, върни се чак до Розита Есперанца, първата отвлечена… Десет от тях бяха католички. Рейчъл Симпсън беше дъщеря на епископален свещеник. Франсин Мърей и Маргрета Бюли бяха от баптистки семейства. Но никое от момичетата от протестантска вяра не беше от „бяла“ църква. Тогава защо да не прибавим католицизма към черното протестантство? Какво ти говори това, Кармайн? Бял фанатик протестант, това ти говори. Забравихме за превеса на момичетата католички, сигурно защото ни се стори, че с Франсин и Маргрета Призраците смениха посоката. Повече от седемдесет и пет процента от тях са католички, плюс дъщеря на черен протестантски пастор, дете от смесен брак и Маргрета. Маргрета не се вписваше в никакви схеми. Дали сме пропуснали нещо за семейство Бюли?

Забрави за студа и нямаше търпение да настъпи утрото, което да го освободи от това безсмислено и безрезултатно дежурство и да му позволи да отиде да се види с господин Бюли.

От радиостанцията му се чу кратък тих звук, знак, че към колата му се приближава полицай. Погледна си часовника и видя, че е пет сутринта, прекалено късно да се случи нещо, ако е планирано нощно отвличане. Едно беше сигурно, двамата Понсонби спяха.

Патрик се мушна на седалката до него и ухилен му подаде един термос.

— Най-доброто от „Малволио“. Висях над главата на Луиджи, докато не свари прясно кафе. А поничките със стафиди са току-що направени.

— Патси, обичам те.

Дъвкаха и пиха мълчаливо пет минути, после Кармайн разказа на братовчед си новата си хипотеза. За негово разочарование тя не хареса на Патрик.

— Проблемът е, че толкова отдавна работиш по този случай, че си изчерпал всички вероятни версии и сега започваш да обмисляш невероятните.

— Със сигурност има религиозен елемент и освен това е свързан с расата!

— Съгласен съм, но не религията интересува Призраците, а че богобоязливите семейства отглеждат точно такива момичета, каквито те търсят.

— Семейство Бюли крият нещо, няма начин да не е така — каза Кармайн. — Маргрета не се вписва в схемата.

— Не се вписва — започна търпеливо Патрик, — защото хипотезата ти е откачена. Върни се към основните неща! Щом смяташ Призраците преди всичко за изнасилвачи, а после за убийци, тогава не би трябвало да търсиш религиозен фанатик, от какъвто и да е цвят и изповедание, включително и от нехристиянските вероизповедания. Ти търсиш мъж или двама мъже, които мразят всички жени, но някои повече от другите. Призраците мразят комбинацията от неща, които знаем — непорочност, младост, различен цвят на кожата, красиво лице и други неща, за които още не знаем. Никоя от тях не е бяла и никоя следваща няма да бъде, усещам го. Най-вероятно жертвата ще бъде от латински произход и католичка. Заради възпитанието си тези деца са по-наивни от връстниците си, държат ги много строго и много ги обичат. Но ти знаеш това, Кармайн! Семействата не са нови имигранти, а според мен религиозен фанатик би се целил в новопристигнали. Ще иска да намали притока, да се разчуе, че ако дойдеш в Америка, децата ти ще бъдат изнасилени и убити. Според мен отговорът е в класовия конфликт.

— Въпреки това ще се видя с господин Бюли — заинати се Кармайн.

— Щом така смяташ. Но тя не се вписва, защото схемата, която чертаеш, я има само в твоя мозък. Станал си жертва на умората от битката.

Млъкнаха. Само още три часа и дежурството му свършваше.

Малко преди седем сутринта радиостанцията в колата издаде друг звук, който казваше: изтегляй се незабелязано и отивай в базата, защото е отвлечено друго момиче.

Базата на Кармайн беше мотела „Майор Минор“, където с Патрик помолиха да ползват телефона. Самият майор беше на рецепцията и изгаряше от любопитство какво се е случило. Всичките му стаи бяха ангажирани от полицаи от Холоуман срещу сума, която както те, така и той, знаеха, че е огромна, особено след като никой не ги ползваше. Знакът „Няма свободни места“ беше прикритие за паркираните коли — собственикът никога нямаше да го закачи, ако не беше истина.

Докато Кармайн говореше, Патрик наблюдаваше собственика, майор Минор, и разсеяно разсъждаваше върху странното му име2. Младият Ф. Шарп Минор беше отишъл да учи в „Уест пойнт“, решен да придобие звание, което щеше да превърне името му в оксиморон. Сега беше минал петдесетте, имаше голям червен нос на пияница и поведение на армейски книжен плъх: ако формулярите са правилно попълнени и книжата са в ред, прави каквото искаш — спукай от бой някой войник или кради оръжие от казармата. Тази особеност на майор Минор беше много удобна за бизнеса му, който печелеше от хора, които идваха за по час в ранния следобед. Главният паркинг беше отзад, за да не може някоя съпруга, преминаваща по шосе 133, да забележи колата на благоверния си. По едно време Кармайн беше толкова отчаян, че включи и майор Ф. Шарп Минор в списъка със заподозрените, и то само защото знаеше, че във всички стаи има дупки за наблюдение. Дъртият трол беше махнал камерите, след като частен детектив го хвана да снима директор на компания и секретарката му, но майор Минор още можеше да гледа.

— Норуич — каза Кармайн. Кори, Ейб и Пол ще дойдат всеки момент. — Отдалечи се от майора. — От ливански произход е, но семейството живее в Норуич от 1937 година. Името й е Фейт Хоури.

— Мюсюлмани ли са? — попита Патрик невярващ.

— Не, католици от сектата на моронитите. Съмнявам се, че има моронитска църква, затова сигурно ходят в обикновена католическа.

— Норуич е доста голям град.

— Но те живеят в покрайнините му. Господин Хоури има магазин в Норуич. Домът му се намира на север, на половината път за Уилимантик.

Ейб спря с форда. Зад него пристигна и Пол в немаркирания бус на Патрик.

— Не знам защо ще си правим труда да ходим дотам — каза Кори, когато фордът потегли с нормална скорост и без сирени, докато не се отдалечиха от „Понсонби Лейн“.

Това, помисли си Кармайн и въздъхна наум, е забележка на отчаян човек. Аз не съм единственият, който страда тежко от умора от битката. Започваме да вярваме, че никога няма да хванем Призраците. Това е четвъртото момиче, откакто знаем за съществуването на Призраците и не сме се придвижили ни на йота. Кори е стигнал своето дъно, а аз не знам колко ми остава, докато стигна моето.

— Отиваме, Кор — каза той, сякаш в казаното от Кори нямаше нищо странно, — защото трябва да огледаме местопрестъплението. Ейб, ако тръгнем на север по И–91 към Хартфорд и след това завием на изток, ще се движим по по-хубав път, отколкото ако хванем И–95 към Ню Лондон.

— Не можем — отговори веднага Ейб. — Там има пет катастрофирали камиона.

— Поне — каза Кармайн, като се настани на любимото си място отзад — парното работи. Ще поспя малко.

Къщата на семейство Хоури се намираше на ветровита улица, недалеч от река Шетакър и беше хубава като пейзажа наоколо. Постройката беше триетажна и традиционна, но по-разчупена и интересна. Между нея и шосето имаше езерце, което по това време на годината беше здраво замръзнало.

Замръзнало беше и поточето, което го свързваше със скованата река. Езерото беше почистено от снега и ставаше за ледена пързалка, но малкият дървен кей показваше, че през лятото из него се разхождат и лодки. Вятърът разклащаше малка полянка от изсъхнали папури, а белите снежни полета чак до хоризонта светеха в златисто под слънцето. Около къщата се издигаха брези и върби с голи клони, а на хълмче зад езерото се извисяваше масивен дъб. Той напомняше за пикници на сянка през лятото. Каква по-добра обстановка за отглеждане на деца от тази американска мечта?

Кармайн разбра, че семейството има седем деца. Само деветнайсетгодишният Антъни не си беше вкъщи. Брат му Марк беше на седемнайсет, после следваше Фейт на шестнайсет, Нора на четиринайсет, Емили на дванайсет, Матю на десет, а най-малката Филипа беше на осем.

Мъката им беше толкова силна, че не бе възможно да разпитат, когото и да било, включително и бащата. Почти трийсет години живееха в Америка, но те не бяха променили ориенталската им реакция при загуба на дете. Когато Кармайн успя да намери снимка на Фейт, разбра какво се опитваше да му каже Патрик на „Понсонби Лейн“. Фейт беше като сестра на останалите момичета — от гъстата къдрава черна коса до големите тъмни очи и сочните устни. Тя бе най-светлата от всички, приличаше на италианка от Южна Италия или на сицилианка. Тенът й беше средиземноморски.

Патрик изглеждаше съкрушен, когато се срещна с Кармайн на студената веранда.

— Навън така е сковало, че те са сложили сламена пътека от шосето до задната веранда, прилича на евтина пътека за стълби. Изринали са и са поръсили със сол местата, където паркират, така че местните ченгета не са намерили никакви следи от гуми. Отворили са задната врата с ключ или с шперц и според мен са знаели точно къде спи Фейт. Като всички деца и тя си е имала собствена стая на втория етаж, където са всички спални. Сигурно са я заварили да спи. Единствените следи от борба са малко разбърканите завивки от страната на краката й, вероятно е ритнала слабо няколко пъти. После са я изнесли по същия път, по който са влезли, и по сламената пътека са излезли на шосето, където е била паркирана колата им. Доколкото разбираме, никой не е чул нищо. Разбрали, че я няма, когато не слязла на закуска, която майката по това време на годината сервира по-рано. Пътят с кола до Норуич е един час, когато пътищата не са почистени добре. Децата отиват с баща си в магазина и остават при него, докато стане време за училище, което се намира наблизо.

— Вършиш моята работа, Патси. Имаме ли някаква информация колко висока е била? Колко е тежала?

— Не и докато не пристигнат отец Ханигън и монахините. Мъката им ги е лишила от здрав разум и никой не ми позволява да му кажа една дума. Скубят си косите с шепи.

— И тече кръв от мястото, по което госпожа Хоури не спира да се чеше. Затова излязох — каза Кармайн и въздъхна. — Не че се притеснявам от оскубана коса и малко кръв. Призраците не са оставили нито косъм и нито капка.

— Семейството вече е обявило Фейт за мъртва.

— И как да ги виниш, Патси? От някои от нас ползата е колкото от виме на бик, Ейб и Кори вече започват да се предават. Зле са, но не го показват.

Патрик присви очи и въздъхна с облекчение.

— Ето го нашия свещеник и неговите кохорти. Може би те ще знаят как да ги успокоят.

Ако не успеят, тогава отец Ханигън поне ще даде на Кармайн информацията, от която се нуждаеше. Фейт беше сто петдесет и осем сантиметра и тежала около четиридесет и два килограма. Слабичка, още не много развита. Мило момиче, набожно, пълна отличничка по всички предмети, но предпочитала природни науки. Искала да учи медицина. Това лято щяла да се присъедини към доброволците в болницата „Сейнт Стан“, но досега родителите й не я пускали да излиза много от вкъщи, смятали че е прекалено малка. Антъни, братът, който не си беше вкъщи, учел в медицински колеж в университета „Браун“. Изглежда всички деца се интересували от наука. Семейството било много сплотено и уважавано. Магазинът им се намирал на хубаво място в Норуич и никога не бил обиран, къщата им също, нито пък някой от тях е бил тормозен или нападнат.

— Пак се връщаме на недокоснатата невинност, хубавото лице и младостта и вероятно религията — каза Кармайн на Силвестри, когато се върна в Холоуман. — Напоследък цветът на кожата не е най-важното за Призраците, но при всички са налице първите три признака, при повечето и четвъртият. Подаръкът за шестнайсетия рожден ден на Маргрета от майка й било посещения във фризьорски салон за изправяне и подстригване на косата като на Дион Уоруик. Пяла песен на Дион на училищния концерт. Тази информация ме накара да се замисля, но след като проверих, се уверих, че това не е доказателство за… как да се изразя? Отказ от невинността? Макар че Маргрета не ми дава мира, Джон. Тя е единствената черна перла сред колекцията ни от матови момичета. Прекалено висока, прекалено тъмна, прекалено неподходяща.

— Може би Призраците натискат копчетата на расовите предразсъдъци. Действията им не помагат на расовия мир.

— Тогава защо не са отвлекли още едно, също толкова тъмно момиче? В кръстословицата на „Таймс“ скоро ми се засякоха две думи — матов и отказ. Когато ги написах, ми идеше да се разкрещя. Където и да отида, навсякъде откази.

Силвестри не каза какво мисли, а то беше: Имаш нужда от дълга почивка на Хаваите, Кармайн. Но не още. Не мога да си позволя да те снема от това разследване. Ако ти не успееш да го хванеш, никой няма да успее.

— Време е да свикам пресконференция — каза той. — Нямам какво да им кажа, но трябва публично да се направя на глупак. — Изкашля се и задъвка края на една много парцалива пура. — Губернаторът се съгласи, че трябва да се направя публично на глупак.

— За да спасиш техните задници ли?

— Не, не още. Как мислиш, че минават повечето ми дни? В телефонни разговори с щатската управа, ето как.

— Никой от служителите на „Хъг“ снощи не си е показал носа навън. Което не означава, че нямам намерение след трийсет дни отново да ги наблюдавам. Джон, все още не мога да се отърва от усещането, че „Хъг“ е замесен много дълбоко, и то не само като обект на вендета — сподели Кармайн. — Колко ще кажеш на пресата?

— Малко от това, малко от онова. Но нищо за празничната рокля на Маргрета. И ще си мълча, че убийците са двама.

Глава 21

Вторник, 1 февруари 1966 г.

Зданието, в което се помещаваше общината на Холоуман беше известно с акустиката си и след като преди десет години хората на кмета бяха преместени в сградата на областната администрация, на общинското здание не му остана нищо друго, освен да изпълнява функцията, с която се справяше най-добре — да бъде домакин на най-великите световни виртуози и симфонични оркестри.

Зад голямата зала имаше репетиционна, в която освен репетиции се правеха и записи. Наредените в безразборен полукръг празни стойки за ноти говореха, че музиката само временно е спряла, но не напомняха за убийство. Джон Силвестри се настани на диригентското място, облечен в официалната си униформа. Беше си закачил медала от Конгреса. Той, заедно с лентата през гърдите му, казваха, че не е обикновен човек.

Дойдоха около петдесет журналисти, повечето от вестници и списания, един екип от местната телевизия на Холоуман и един репортер от радио WHMN. Най-големите национални вестници изпратиха кореспонденти. Макар че имаше огромен интерес от пресата към Чудовището от Кънетикът, всеки по-умен редактор знаеше, че това полицейско мероприятие няма да произведе новини. Щеше да послужи единствено за повод да се напишат убийствени коментари за некомпетентността на полицията.

Но Силвестри много хладнокръвно се справяше с такива публични събития, особено когато се налагаше да се прави на глупак. „Никой друг не може да се прави така изискано и с такова удоволствие на глупак“ — мислеше си Кармайн, докато го слушаше.

— Въпреки ужасните студове, полицаи от различни участъци на щата държаха под двайсет и четири часово наблюдение деветдесет и шест заподозрени от миналия четвъртък до деня, в който беше отвлечена Фейт Хоури. Трийсет и двама от тях живеят в или около Холоуман. Никой от тях не може да бъде обвинен, което значи, че все още не знаем самоличността на човека, когото вие наричате Чудовището от Кънетикът. Ние обаче вече му викаме Призрака.

— Добро прозвище — каза криминалният репортер на „Холоуман Поуст“. — Имате ли доказателства да обвините някого? Поне един?

— Току-що отговорих на този въпрос, госпожо Лонгфорд.

— Убиецът или Призрака, това ми харесва, сигурно има специално място, в което държи жертвите си. Не е ли време да започнете да го търсите по-сериозно? Като например да претърсвате сгради?

— Не можем да правим обиски в обитаеми сгради без съдебна заповед, госпожо, и вие го знаете много добре. Даже нещо повече, вие ще сте първите, които ще скочите, ако го направим.

— При нормални обстоятелства — да. Но това е различно.

— Колко различно? Заради ужасния характер на престъпленията? Като човек съм съгласен, но като служител на закона — не мога да го приема. Полицията е блюстител на закона, но в демократично общество като нашето, тя е ограничена от същия този закон, на който служи. Американските граждани имат конституционни права, които ние, полицаите, сме длъжни да уважаваме. Неоснователно подозрение не ни дава правото да се втурваме в нечий дом и да търсим улики, които не сме успели да намерим преди това. Първо идва уликата. Трябва представим улики на съда, за да получим съдебно разрешение да правим обиск. Дори да се обясняваме с часове, няма да убедим никой съдия да ни издаде заповед, ако не представим конкретни факти. А ние нямаме конкретни факти, госпожо Лонгфорд.

Останалите журналисти бяха доволни, че госпожа Даян Лонгфорд им вършеше черната работа. И без това нищо нямаше да излезе от въпросите й, а те вече помирисваха кафето и пресните понички в дъното на залата.

— Защо нямате конкретни факти, господин комисар? Не ми го побира ума как, след като толкова опитни полицаи са разследвали тези убийства, от началото на миналия октомври досега не са успели да открият конкретни факти! Или пък искате да кажете, че убиецът е истински призрак?

Язвителната ирония не действаше на Силвестри, както не му действаха агресията и чарът. Той продължи, без да й обръща внимание.

— Не е истински призрак, госпожо. Той е много по-опасен и смъртоносен. Представете си го като много силна хищна котка в разцвета на силите си — да кажем, леопард. Лежи си спокойно скрит на дърво в края на джунглата и гледа как стадо антилопи кротко си пасат трева и все повече се приближават до гората и дървото му. За птичката на това дърво всички антилопи изглеждат еднакви. Но за леопарда те са различни и той се прицелва точно в една. За него тя е по-вкусна и сочна от другите. О, той е много търпелив! Друга антилопа минава под него, но хищникът не помръдва. Тя нито го вижда, нито го помирисва. Тогава неговата антилопа минава под дървото. Ударът му е толкова бърз, че още преди другите антилопи да побягнат, той е вече се е качил на дървото с плячката, която е със счупен врат и краката й висят безпомощно.

Силвестри се пое дъх. Беше им привлякъл вниманието.

— Признавам, че метафората не е много добра, но с нея исках да ви илюстрирам срещу колко сериозен противник сме се изправили. За нас той е невидим. На антилопата не й хрумва да вдигне глава към дървото, защото вятърът носи миризмата до ноздрите й само на нейното ниво, а не духа от горе на долу. Така е и с нас. Не ни е хрумнало да погледнем или подушим къде е, защото нямаме представа къде е скривалището му и какво точно използва за скривалище. Може би всеки ден го подминаваме на улицата, вие също вероятно се срещате с него на улицата всеки ден, госпожо Лонгфорд. Но той има обикновено лице, върви като всички други, не се отличава с нищо. На пръв поглед е най-обикновена улична котка, а не леопард. Но отвътре е като Дориан Грей или мистър Хайд, ангелско лице, под което се крие самият Сатана.

— И как да се предпази населението от него?

— Бих посъветвал всички да внимават, но повишеното внимание не предотврати отвличанията на момиче от определен тип, дори след като наводнихме Кънетикът с листовки и предупреждения. Обаче знам, че сме го уплашили, принудихме го да се откаже да отвлича на светло и да започне да търси прикритието на тъмнината. Това засега не го е забавило. Но все пак е лъч надежда. Ако е по-уплашен от нас и ако продължим да го притискаме, той ще започне да прави грешки. Имате думата ми, дами и господа журналисти, че няма да пропуснем грешките му. Те ще ни направят леопардът на дървото, а него — антилопата жертва.

— Той се справи добре — каза Кармайн на Дездемона същата вечер. — Кореспондентът на „Асошиейтед Прес“ го попита дали смята да се кандидатира за губернатор на следващите избори. „Не, господин Долби — и се захили от ухо до ухо — в сравнение с политиката полицейската работа е песен, гоним само призраци“.

— Въздейства на хората. Когато го видях по новините в шест ми напомни за опърпано плюшено мече.

— Губернаторът го харесва, което е по-важно. Героите от войната никога не се уволняват като некомпетентни кретени.

— Сигурно е бил доста възрастен герой от войната.

— Така е.

— Струва ми се, че говориш с носа си, Кармайн. Да не си настинал? — попита тя и си взе още едно парче пица. О, колко й беше хубаво, че отново бяха в добри отношения!

— След като седяхме в неотоплени коли на минус трийсет градуса, всички сме настинали.

— Е, поне не се наложи да следиш мен.

— Но те следим, Дездемона.

— Каква организация! — възкликна тя. Като мениджър беше впечатлена. — Деветдесет и шест човека!

— Да.

— На теб кой ти се падна?

— Поверително е, не можеш да ме питаш такива неща. Какво става в „Хъг“, откакто Фейт изчезна?

— Професорът още е в лудницата. Когато разбере, че Нур Чандра е приел предложение за работа в „Харвард“, пак ще изпадне в амок. Не толкова, защото ще изгуби звездата на института, а защото в договора на Нур пише, че маймуните си тръгват с него. Разбрах, че е поканил и Сесил да се премести с него в Масачузетс. Сесил не може да си намери място от щастие, защото повече няма да живее в гето. Семейство Чандра са купили лъскаво имение и Сесил ще си има къщичка в него. Радвам се за него, но съжалявам, че си тръгва заради професора.

— Звучи ми странно. Какъв е този договор, който ти позволява да си тръгнеш с нещо, което някой друг е купил? Все едно някой конгресмен да си откачи „Ремингтън“-а от стената в кабинета си и да го вземе вкъщи, ако не го преизберат?

— Когато Нур дойде в „Хъг“, професорът имаше всички основания да не допуска такова развитие на нещата. Знаеше, че Нур никога няма да намери по-подходящо място за проучванията си от „Хъг“. И така беше, докато не се появи този звяр, убиецът.

— Да, кой би могъл да го предвиди? Станал съм толкова параноичен, че подозирам и друг мотив. Тук е заложена Нобелова награда все пак.

— Знаеш ли — каза тя замислено, — винаги съм имала странното предчувствие, че Нур Чандра няма да спечели Нобелова награда. Изглежда някак си много лесно. Юстас е единствената маймуна, която е показала някакви признаци, че може да получава предизвикани епилептични припадъци. А в науката е много опасно да вложиш всичките си надежди на една-единствена карта. Ами ако Юстас винаги е имал склонност към епилепсия и друг фактор, който няма нищо общо със стимулациите на Нур, просто се е отключил? И по-странни неща са се случвали.

— Ти си много по-умна от всички останали, взети заедно — каза Кармайн възхитен.

— Е, поне достатъчно, за да знам, че няма да спечеля Нобелова награда!

Преместиха се на креслата. Обикновено Кармайн сядаше до Дездемона, но тази вечер седна срещу нея под предлог, че ще се разведри малко като гледа нейното интелигентното и разумно лице.

Предния ден беше ходил до Еротън да се види с Едуард Бюли, човек интелигентен и разумен като Дездемона. Но разговорът им не успя да разбули никакви мистерии.

— Ета беше погълната от мисълта да стане известна рокзвезда — беше му казал господин Бюли. — Имаше прекрасен глас и танцуваше добре.

Танцувала е добре. Дали това не е привлякло Призраците?

Върна се в настоящето, към интелигентното разумно лице на Дездемона.

— Някакви други новини от „Хъг“? — попита.

— Чък Понсонби замества професора. Не е сред любимците ми, но поне идва при мен, когато има проблеми, а не при Тамара. Тя очевидно се е опитала да се види с Кийт Кинетон и той й затръшнал вратата на кабинета си в лицето. И сега Хилда ходи като победител. Външността й доста се подобри — купила си е хубав черен костюм, доматеночервена копринена риза, италиански обувки, направила си е нова прическа, боядисала се е и се гримира. И няма да повярваш, но носи контактни лещи вместо очила! Изглежда като идеалната съпруга на виден неврохирург.

— Готова е за Ню Йорк — усмихна се Кармайн. — Приятно ми е, че това, което казах на Кинетон е пробило мъглата в мозъка му. — Извъртя креслото си. — Из блока се носи слух, че Сатсума и Ейдо няма да подновят договорите си за наем.

— Възможно е. Той се колебае между предложения от „Станфорд“, щата Вашингтон и Джорджия. Което най-вероятно означава, че ще отиде в Колумбийския университет.

— Откъде знаеш?

— Хидеки е градски човек и ако отиде в Ню Йорк няма да се наложи да се откаже от къщата си на Кейп Код. По-далече ще му е, но не чак толкова. Щеше да отиде в Бостън, ако Нур Чандра не го беше изпреварил. Всеки университет, различен от „Харвард“ би бил голямо падение. Но аз бих заложила на Хидеки, че ще спечели Нобелова награда. Показните учени са много обичани от пресата, но рядко стигат до края. — Тя пъргаво скочи на крака. — Време е да си лягам. Благодаря за пицата, Кармайн.

Не знаеше какво да отговори, затова я изпрати два етажа по-надолу до металната й врата, подсигурена със здрави резета и код. Увери се, че се е заключила добре и се върна в апартамента си странно потиснат. На върха на езика му беше да я попита дали има някакъв шанс връзката им да се превърне в по-интимна, но тогава тя го пресече с атлетичния си скок и бързото си делово сбогуване.

Истината беше, че Дездемона не долавяше сигналите, които й изпращаше Кармайн, и тъй като самата тя копнееше за него, не смееше да остане в компанията му, след като си бяха казали обичайните неща за „Хъг“ и други злободневни теми. Най-много се страхуваше между тях да не настане неловко мълчание, защото не беше сигурна, че може да се справи с него.

Освен това беше много уморена. След разгорещени спорове беше получила разрешение отново да ходи на съботно-неделните си походи, при положение, че я откарват до началната точка с полицейска кола, уверят се, че никой не я следи и я вземат обратно от крайната точка. Този уикенд ходи до северозападния край на щата и сега имаше мускулна треска, защото беше излязла от форма. Маршрутът Апалачи си имаше своята красота и през зимата, но на моменти тя съжаляваше, че не си е взела обувките за сняг.

След дълъг престой в гореща вана тя се подсуши добре и облече обичайните дрехи, с които си лягаше — мъжка памучна пижама и дебели вълнени чорапи. Дездемона не признаваше термостатите! В което много си приличаше с Кармайн Делмонико, но тя не го знаеше.

Заспа веднага, щом си легна. Не помнеше какво сънува, знаеше само, че я събуди странен шум, когато часовникът на нощното й шкафче показваше четири сутринта. Чу престъргване и леко поскърцване.

Седна рязко в леглото и започна да си мисли, че не шумът я е събудил, а някакъв животински инстинкт за надвиснала опасност. Вратата на спалнята беше отворена към потъналата в мрак малка всекидневна. Спалнята също беше тъмна. В съня на Дездемона нямаше демони, заради които да пали лампи, докато спи. Но от коридора вън просветна сребрист лъч, а в него се видя сянка с височина и форма на мъж. Тя изчезна веднага, щом външната врата се затвори. В апартамента ми има някого. Дошъл е да ме убие.

На стола до леглото лежаха дребни неща за пране, които не й стигна време да оправи — бельо, сутиен, чорапи и чифт вълнени ръкавици. Дездемона стана, без да издаде звук, отиде до стола и пръстите й заопипваха за ръкавиците. Сложи по една на всяка ръка и като внимаваше да не попада в осветени от уличните лампи участъци, се придвижи до плъзгащата се врата на терасата, която беше заключена и запречена с железен прът ниско долу. Наведе се, махна пръта, отключи и плъзна вратата съвсем малко, колкото да мине през нея и да излезе на балкона, представляващ бетонна плоча, обградена от парапет с еднометрови метални пръчки.

Кармайн беше два етажа над нея на североизточната част на „Натмег Иншурънс“, почти на противоположната на нейната страна. За да стигне до него, трябва да се качи два етажа нагоре и да мине покрай дузината апартаменти, които ги деляха странично. Дали първо да се качи два етажа, или да премине покрай дванайсетте апартамента на собствения си етаж? Не, първо се качи, Дездемона! Махай се от този етаж, колкото може по-скоро. Но как?

Всеки етаж беше три метра висок, вътре таванът беше на два метра и седемдесет и пет сантиметра от пода, оставаха двайсет и пет сантиметра за бетонната плоча, канализацията и електрическата инсталация. Прекалено високо…

Вятърът свиреше, но след като затвори плъзгащата се врата, вече не можеше да проникне през двойното стъкло. Беше ужасно мразовито, студът проникваше през пижамата, все едно беше от тензух. Само едно нещо можеше да направи. Вдигна дългите си крака и се качи на парапета, олюля се десет етажа над земята, докато вятърът я брулеше, и започна да опипва двайсет и пет сантиметровата плоча над себе си, за да намери основата на парапета на горния балкон. Ето го! Само човек с нейната височина и гимнастически умения можеше да го направи, но тя имаше и височината, и уменията. Хвана се с две ръце за напречните железа на горния парапет, вдигна краката си, залюля се във въздуха, докато тялото й застана перпендикулярно, после прибра краката си към гърдите и обхвана с коленете си долната част на парапета. Още едно последно усилие и вече беше на горната тераса.

Един качи, оставаше още един. Зъбите й тракаха, чувстваше тялото си като ледена висулка, която топлината, генерирана от усилията, размразяваше. Не спря да си почине, а се покатери на перилото и се протегна към следващия парапет на етажа на Кармайн. Направи го, Дездемона, направи го, преди да те е хванал! Набра се нагоре и се качи на терасата, два етажа над нейния.

Сега й оставаше само да се придвижва по наредените на едно ниво балкони. Лесно беше да се каже, но между тях имаше по три метра разстояние. Реши пак да се качи на парапета и да скача с всички сили. Колко такива скока трябваше да направи? Дванайсет. А вече не си чувстваше краката от студа, ръцете в ръкавиците бяха станали напълно безчувствени. Но не беше невъзможно, трябваше да се справи — знаеше какво я чака долу, ако се забави. Откъде можеше да е сигурна, че е не в такава добра форма като нея?

Накрая го направи, застана на балкона на Кармайн и започна да блъска по плъзгащата се врата на спалнята.

— Кармайн, Кармайн, пусни ме да вляза! — викаше тя.

Вратата се отвори рязко и той застана пред нея само по боксерки. Позна я за част от секундата и я дръпна вътре.

В следващия миг вече беше взел пухения юрган от леглото и го загърна около нея.

— Той е в апартамента ми — успя да каже тя.

— Стой тук и гледай да се стоплиш — отвърна й той, усили отоплението, навлече някакви панталони и изчезна.

— Вижте това — каза на Ейб и Кори двайсет минути по-късно пред отворената врата на апартамента на Дездемона.

Здравото метално резе беше прерязано. Малка купчинка стружки лежеше на пода под мястото, където стоеше резето в затворено положение.

— Господи! — възкликна Ейб.

— Имаме много да учим — констатира мрачно Кармайн. — Ако това доказва нещо, то е, че нашите представи за сигурност са пълни глупости. За да не му позволим да влезе, трябваше вратата да се застъпва с касата отвън, но ние не се погрижихме за това. О, той си е тръгнал, предполагам, в мига, в който е видял, че Дездемона я няма. Изпарил се е като призрак.

— Как по дяволите е успяла да му се измъкне? — попита Кори.

— Излязла на балкона, изкачила се два етажа по-нагоре и след това преминала през дванайсет тераси до моята. Събудих се от блъскането й по вратата ми.

— Значи е премръзнала в това време — метал, парапети, вятър.

— Не и тя! — каза Кармайн с нотка гордост в гласа. — Сложила си е ръкавици и е имала чорапи на краката.

— Ама че жена! — отбеляза Ейб почтително.

— Трябва да се върна при нея. Вие задействайте нещата, момчета. Претърсете всичко от мазетата до тавана. Но той си е тръгнал.

Намери Дездемона все още увита в юргана му, който той разгърна.

— По-добре ли си?

— Имам чувството, че раменните ми стави са разместени, но иначе, Кармайн, успях да му избягам! Бил е вътре, нали? Не съм си го въобразила?

— Бил е вътре, но отдавна си е тръгнал. Прерязал е резето с нещо като пила с диамантено острие — тънка, фина, реже всичко, ако се използва от професионалист. Така че вече знаем, че е експерт. Не се е опитвал да го направи прекалено бързо, защото така е можел да счупи пилата. Копеле! Изплю се на мерките ни за сигурност. — Кармайн коленичи, за да свали подгизналите й чорапи и да прегледа кожата на краката й. — Тук всичко е наред. Дай да видя ръцете. — И на тях им нямаше нищо. — Невероятна жена си, Дездемона.

Вече напълно стоплена, тя засия.

— Много мил комплимент, Кармайн. — После потрепери. — Изпитах истински ужас! Видях сянката му, когато отваряше входната врата, и знаех, че идва да ме убие. Но защо? Защо мен?

— Може би за да отмъсти на мен. На полицията. Да докаже, че когато реши да направи нещо, никой и нищо не може да го спре. Бедата е, че ние сме свикнали с обикновени убийци, които нито са умни, нито имат търпението да опитат нещо такова като да прережат петсантиметрово резе. Независимо от диаманта, това му е отнело няколко часа.

Изведнъж той се пресегна към нея, придърпа я към себе си и трескаво я прегърна.

— Дездемона, Дездемона, за малко да те загубя! Трябвало е да се спасяваш сама, докато аз съм хъркал! О, боже, щях да умра, ако те бях загубил! — въздъхна и притисна главата й към рамото си, а устните й намериха шията му.

— Няма да ме загубиш, Кармайн — промълви тя. — Бях ужасена, така е, но и за миг не си помислих да отида някъде другаде, а не при теб. Знаех, че при теб ще съм в безопасност.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Но ще се чувствам в още по-голяма безопасност, ако ме вземеш в леглото си. Някои части от тялото ми не са стопляни с години.