Колекционерът на татуировки

1.

Мазето.

Трябваше да слезе в мазето.

Клоуи мразеше да ходи там.

Обаче бяха свършили размери десет и дванайсет от „Рю дю Кан“ — натруфения модел на цветчета, с фестониран подгъв и силно изрязано деколте — и тя трябваше да попълни бройките, да зареди хранилките за добитъка. Клоуи беше актриса, не специалист по продажби на модни облекла, и отскоро работеше в магазина. Затова не можеше да проумее защо през ноември, който повече прилича на януари, точно тези рокли се купуват най-много. Накрая шефката й обясни, че макар магазинът да се намираше в алтернативния квартал Сохо в Манхатън, пощенските кодове на купувачите са в Джърси, Уестчестър и Лонг Айланд.

— Круизи, Клоуи. Круизи.

— Ааа…

Клоуи Мур отиде в задната част на магазина. Тук обзавеждането бе коренно противоположно на търговския салон — шикарно колкото всеки средностатистически склад. Намери правилния ключ във връзката, която висеше на китката й, и отключи вратата на мазето. Светна лампите и погледна неравното стълбище.

Въздъхна и започна да слиза. Вратата бе на пружина и се затвори зад гърба й. Клоуи не беше дребна жена и затова стъпваше внимателно. Освен това носеше фалшиви обувки „Вера Уонг“. Високите токчета и стогодишната архитектура бяха опасна комбинация.

Мазето.

Мразеше го.

Не че се притесняваше от неканени гости. Имаше само една врата — тази, през която току-що влезе. Но помещението беше плесенясало, влажно, студено… и пълно с паяжини.

Това означаваше коварни, хищни паяци.

После трябваше да използва ролка за премахване на косми, за да почисти прахта от тъмнозелената пола и черната блуза („Льо Бордо“ и „Ла Сен“).

Тя стъпи на неравния, напукан бетонен под, като мина наляво, за да избегне една голяма паяжина. Друга я закачи — провиснала нишка се лепна на лицето й, погъделичка я. След като изпълни няколко комични танцови стъпки, за да махне проклетото нещо, опитвайки се да не падне, Клоуи продължи да търси роклите. След пет минути намери бройките от „Рю дю Кан“, които може да приличаха на френски и имената им да звучаха на френски, но се получаваха в кашони, надписани с големи китайски йероглифи.

Докато сваляше кутиите от рафта, Клоуи чу чегъртане.

Вцепени се. Обърна глава.

Шумът не се повтори, но тя чу друг.

Кап, кап, кап.

Някъде имаше теч.

Тя често идваше тук, колкото и да не й харесваше, но никога не бе чувала капане на вода. Остави фалшивите френски рокли до стълбите и се обърна да провери какво става.

Стоката беше по рафтовете, но имаше и няколко кашона на пода. Евентуално наводнение би било катастрофа. И макар че се беше устремила към „Бродуей“, засега Клоуи трябваше да запази работата си в „Ше Нор“. Ако предотвратеше похабяването на дрехи с безумно надути цени на стойност десет хиляди долара, имаше голям шанс да запази постоянния приток на чекове в банката.

Тя се върна в задната част на мазето, решена на всяка цена да открие теча, като същевременно всичките й сетива бяха нащрек за атакуващи паяци.

В задната част на помещението капането се чуваше по-силно.

Тук бе още по-тъмно дори от предната част, при стълбите. Клоуи спря зад един рафт, съдържащ пратка от блузи, толкова грозни, че дори майка й не би ги облякла — голяма поръчка, която Клоуи си обясняваше единствено с това, че клиентът сигурно очакваше в скоро време да бъде обран.

Кап, кап…

Тя се вгледа в мрака с присвити очи.

Странно? Какво беше това? В дъното имаше отворена сервизна врата. Звукът от капане на вода идваше от там. Вратата, боядисана в същия цвят като стените, беше около деветдесет сантиметра на метър и двайсет.

Къде ли водеше? Дали имаше по-долен подземен етаж? Клоуи никога не беше виждала вратата, но пък и не се беше заглеждала в стената зад последния стелаж. Нямаше защо да го прави.

И защо беше отворена? В града постоянно се правеха ремонти, особено в по-старите части като тук в Сохо. Но никой не беше уведомил продавачите — поне не нея — за реконструкция под сградата.

Може би онзи смахнат портиер — поляк ли беше, румънец ли, руснак ли? — може би той поправяше нещо. Но не, нямаше как да е той. Управителят му нямаше доверие; не му даваха ключове от мазето.

Добре, ставаше все по-страшно.

„Не любопитствай повече — помисли си тя. — Кажи на Мардж за теча. Кажи й за отворената врата. Извикай Влад или Михаил, или както му е там името, и нека да направи нещо, за да си заслужи заплатата.“

Ново изскърцване. Този път звучеше като стъпки върху оронения бетон.

„Мамка му! Това е. Махай… се… от тук!“

Но преди да излезе, преди дори да успее да се обърне, той беше зад нея и блъсна главата й в стената. Набута парцал в устата й, за да не вика. Тя едва не припадна от шока. Силна болка скова врата й.

Обърна се с лице към него.

„Боже, боже…“

За малко не повърна, когато видя жълтеникавата гумена маска, покриваща цялото лице, с цепки за очите, устата и ушите, тясна и деформираща чертите, сякаш плътта му се разкапваше. Той носеше работен гащеризон с някакъв надпис отпред, който Клоуи не успя да разчете.

Разплакана, тя го умоляваше през парцала, пищеше през парцала, който нападателят притискаше силно към устата й с ръкавица, стегната и гнусно жълта като маската.

— Чуй ме, моля те! Не прави така! Ти не разбираш! Чуй, чуй…

Но думите звучаха като нечленоразделно мучене през плата.

„Защо не подпрях вратата да стои отворена? Мислех си да го направя…“ — помисли си тя; беше бясна на себе си.

Спокойните му очи я гледаха — но не гърдите й, устните й, бедрата или краката. Само кожата на ръцете й, гърлото, врата, където се фокусираха върху малката синя татуировка на лале.

— Средна работа — прошепна.

Тя хлипаше, трепереше, стенеше:

— Какво, какво, какво искаш?

Защо изобщо питаше? Тя знаеше. Разбира се, че знаеше.

С тази мисъл Клоуи овладя страха си. Успокои пулса си.

„Добре, мръснико, искаш да си играем? Тогава ще си платиш.“

Тя изведнъж замря. В очите му, заобиколени от жълтата гума като с болна кожа, пролича объркване. Нападателят очевидно не очакваше тя да припадне и я подхвана, за да не я изпусне на земята.

Щом усети, че хватката му се отпуска, Клоуи замахна и сграбчи яката на гащеризона му. Ципът се отвори и платът се разкъса — както на връхната дреха, така и на тази отдолу.

Тя стисна с все сила и заудря ожесточено гърдите и лицето му. Изрита го с коляно в слабините.

Но не улучи. Не успя да се прицели добре. Струваше й се толкова лесно, но изведнъж й се зави свят, изгуби координация. Заради парцала в устата не й достигаше въздух — сигурно това бе причината. Или беше заради шока.

„Продължавай — насърчи се мислено. — Не спирай. Той е уплашен. Виждаш. Проклет страхливец…“

Опита се пак да го удари, да забие нокти в плътта му, но силите бързо я напускаха. Ръцете й безпомощно удряха по тялото му. Главата й увисна и като погледна надолу, тя забеляза, че ръкавът му се е вдигнал. Видя странна червена татуировка — някакво насекомо с десетки крака на насекомо, челюсти на насекомо, но с човешки очи. После погледът й се спря върху нещо на пода. Спринцовка. Това беше причината за болката във врата й — и загубата на сили. Той й бе инжектирал нещо.

Какъвто и да беше медикаментът, действаше бързо. Умората я завладяваше. Тя се почувства замаяна, сякаш се унасяше в сън, и незнайно защо се замисли за евтиния парфюм, който се продаваше на касата в магазина.

„Кой ще си купи тази гадост? Защо не…“

„Какво правя? — помисли си, когато съзнанието й се проясни за момент. — Бори се! Бори се с този мръсник!“

Но ръцете й висяха безпомощно и главата й тежеше като камък.

Озова се седнала на пода, после помещението се наклони и се залюля. Той я повлече към задната врата.

„Не, не там! Само не там! Чуй ме! Мога да ти обясня защо не трябва да го правиш. Не ме завличай там! Чуй ме!“

Тук, в същинската част на мазето, все още имаше някаква надежда Мардж да надникне по стълбите, да види двамата и да запищи и нападателят да избяга с насекомските си крака. Но завлечеше ли я по-навътре, в бръмбарското си леговище, щеше да бъде твърде късно. В помещението се спускаше мрак — странен мрак, сякаш крушката на тавана, която все още светеше, не излъчваше светлина, а привличаше лъчите и ги поглъщаше.

„Бори се!“

Но не можеше.

Той я влачеше към черната бездна.

Кап, кап, кап…

„Пищи!“

Запищя.

Но от устата й излезе само тихо съскане, свирене на щурец, бръмчене на бръмбар.

Той я извлече през вратата към Страната на чудесата, от другата страна. Като в онзи филм, как му беше името?

Клоуи видя малко помощно помещение отдолу.

Имаше чувството, че пада надолу и надолу, и след миг се стовари на пода, на земята, на голата почва; въздухът й излезе от удара. Но не изпита болка, никаква болка. Шумът от капането се чуваше по-силно и тя видя струйка вода по старата каменна стена в дъното, премрежена с тръби и кабели, ръждясали, очукани и гнили.

Кап, кап…

Струйка насекомска отрова, лъскава кръв на буболечка.

„Алиса, аз съм Алиса. В заешката дупка. При гъсеницата, пушеща наргиле, при Мартенския заек, при Червената царица, при червеното насекомо на ръката му.“

Проклетата книга никога не й беше харесвала!

Клоуи се отказа да пищи. Искаше да изпълзи в някоя дупка, да заплаче и да се сгуши някъде, да я оставят на спокойствие. Но не можеше да помръдне. Лежеше по гръб, гледаше втренчено бледата светлина от мазето на магазина, в който мразеше да работи — магазина, в който сега с цялата си душа искаше да се върне, да стои на уморените си крака и да кима с престорена любезност.

„Не, не, с тази рокля изглеждате толкова стройна. Наистина…“

Светлината отслабна още, след като нападателят й, жълтоликото насекомо, се качи до дупката и затвори вратичката; после слезе по дървената стълба обратно при Клоуи. След миг тунелът се изпълни с ярко сияние — от миньорския фенер на челото му, който той включи. Белият лъч я заслепи и тя запищя — безгласно — срещу светлината… която внезапно изгасна.

И настъпи пълен мрак.

Клоуи се събуди след няколко секунди или минути, или след година.

Вече беше на друго място, не в помощното помещение, а в по-голямо — не, в тунел. Трудно й беше да вижда, защото единствената светлина бе от фенерчето на челото на маскирания мъж-насекомо. Заслепяваше я всеки път, когато той я погледнеше в лицето. Тя отново лежеше по гръб, а той бе коленичил над нея.

Но онова, което тя очакваше, от което се страхуваше, не се случваше. В известен смисъл това бе по-ужасно, защото онова — ако беше разкъсал дрехите й и продължил, както подсказваше логиката — би било разбираемо. Би попаднало в позната категория кошмар.

Това сега беше различно.

Да, блузата й бе повдигната, но само леко, при което коремът й оставаше разголен от пъпа до долната част на сутиена, който все още си беше на мястото. Полата й беше затъкната плътно около бедрата й, сякаш нападателят не искаше никаква непристойност.

Наведен напред, превит, съсредоточен, той гледаше втренчено със спокойните си очи, с тези очи на насекомо, гладката, бяла кожа на корема й, както ценител би гледал картина в Музея на съвременното изкуство — с наклонена настрани глава под подходящия ъгъл, за да оцени мацаниците на Джаксън Полък, зелената ябълка на Магрит.

Бавно посегна с показалец и погали плътта й. С жълтия си пръст. Разпери длан и я отърка наляво-надясно. Стисна малко кожа с палеца и показалеца си така, че да се образува подутинка. После я пусна и изчака да стане отново гладка.

Насекомската му уста се изкриви в лека усмивка.

Стори й се, че каза: „Много добре“. А може би го каза пушещата наргиле говореща гъсеница или каквато там беше буболечката на ръката му.

Клоуи чу тихо бръмчене и той погледна часовника си. Друг тих шум — от друго място. Той изведнъж погледна лицето й и видя очите й. Изглежда, че се изненада да я види в съзнание. Обърна се, придърпа раницата и извади нова спринцовка, пълна с течност. Отново й я инжектира — този път във вената на ръката.

Обля я топлина, страхът намаля. Спусна се мрак, шумовете глъхнеха и тя видя жълтите му пръсти, тези пръсти като гъсеници, тези нокти на насекомо, отново да се пъхат в раницата и да изваждат кутия. Той остави предмета до голата й кожа с благоговението, с което свещеникът поставяше сребърния купел с Христовата кръв на олтара по време на светото причастие.

2.

Били Хейвън изключи татуировъчната машинка „Американ Ийгъл“, за да пести батерии.

Клекна и огледа критично това, което бе направил до този момент.

Критично.

Условията бяха далеч от идеалните, но произведението му изглеждаше добре.

При телесните модификации човек винаги трябва да влага максимално старание. И за най-елементарното кръстче на рамото на някоя сервитьорка, и за американското знаме на гърдите на някой строител — в три цвята, с реалистични гънки и развяно от вятъра — трябва да се трудиш като Микеланджело, изписващ тавана на някоя църква. Бог и Адам, докосващи се един друг с пръст.

Е, Били можеше и да избърза. При тези обстоятелствата никой не би го обвинил.

Но не. Татуировката трябваше да бъде истинско „тату Били“, както наричаха произведенията му у дома, в ателието му.

Усети стичаща се струйка пот.

Вдигна зъболекарския предпазен екран от лицето си и избърса очите си, после прибра кърпичката в джоба. Внимателно, за да не попадат влакна. Частиците, които оставеше, бяха толкова опасни за него, колкото татуировката за Клоуи.

Предпазният екран беше неудобен. Но необходим. Инструкторът му по татуировки го беше научил на това. Накара го да надене това чудо още преди момчето да пипне татуировъчната машинка за първи път. Били, като повечето млади чираци, се възпротиви — вече беше сложил предпазни очила, нямаше нужда от допълнителна защита. С тази маска изглеждаше глупаво. Това бе като да дадеш на новобранец, който сяда за първата си татуировка, да стиска лигнярска топка.

Не можеше ли просто да татуира, без да се занимава с глупости?

Инструкторът обаче го накара да седне до него, докато татуираше един клиент. Дребна поръчка — лицето на Ози Озбърн. Странна прищявка.

Леле, какви кървища хвърчаха! Лицевият щит стана на петна като предното стъкло на пикап през август.

— Бъди предпазлив, Били. Помни.

— Ще помня.

От този ден третираше всеки клиент като заразен с хепатит B или C, ХИВ или каквато друга полово предавана болест можеше да е прихванал.

А специално за татуировките, които щеше да направи през следващите няколко дни, не можеше да допусне никакъв пропуск.

Затова — предпазни мерки.

Освен това използва гумена маска и качулка, за да предотврати изпадането на някой косъм от рошавата му коса или на епидермални клетки. Също и за да скрие лицето си. Въпреки че избираше уединени места за убийствата, съществуваше макар и слаба вероятност някой да го забележи.

Били Хейвън отново огледа жертвата.

Клоуи.

Бе прочел името на табелката на гърдите й, заедно с претенциозното Je m’ appelle отпред. Каквото и да означаваше. Може би „Здравейте“. Може би „Добро утро“. Френски… Той посегна към нея — носеше два чифта ръкавици — и погали кожата й, пощипна я, опъна я, провери еластичността й, структурата, здравината.

Били забеляза и леката издутина между краката й под тъмнозелената пола. Долната част на сутиена. Но не можеше да си позволи никаква волност. Никога не беше докосвал клиент там, където не трябва.

Онова беше плът. Това бе кожа. Две съвсем различни неща. А Били Хейвън обичаше кожата.

Отново обърса потта си с нова кърпичка и внимателно я прибра. Беше му горещо, потта го щипеше. Въпреки че беше ноември, в тунела бе адски задушно. Беше дълъг стотина метра, но беше запечатан в двата края, което означаваше, че няма проветрение. Беше като много от галериите тук, в Сохо, южно от Гринич Вилидж. Прокопани през деветнайсети и двайсети век, те образуваха мрежа под квартала и бяха използвани за транспортиране на стоки под земята между фабрики, складове и товарни станции.

Сега изоставени, те бяха идеални за целите на Били.

Часовникът на дясната му китка пак избръмча. Няколко секунди по-късно резервният в джоба му издаде подобен звук. Налагаше се да му напомнят часа — той често забравяше за времето, когато работеше.

„Нека само да изпипам докрай детайлите, само още една минута…“

От микрофончето в лявото му ухо се чу тракане. Той се заслуша за момент, после реши да не обръща внимание на звука и пак взе машинката. Беше стар модел, с ротационна глава, която движеше иглата като шевна машина, а не като съвременните устройства, използващи вибрираща намотка.

Включи я.

Бззз…

Смъкна предпазния щит.

Милиметър по милиметър движеше трасиращата игла по кръвната линия, която набързо бе очертал. Били беше природен талант, майстор на молива и мастилото, майстор на пастелите. Майстор на иглите. Рисуваше свободно върху хартия, рисуваше свободно върху кожа. Повечето татуировчици, колкото и талантливи да бяха, използваха шаблони, подготвени предварително, или — за по-бездарните — купени, които налагаха върху кожата и после очертаваха. Били рядко работеше така. Не беше необходимо. „От Божия замисъл в твоята ръка“, както казваше чичо му.

Време беше да запълни контурите. Той смени иглите. Много, много внимателно.

За татуировката на Клоуи Били използваше знаменития шрифт блеклетър, известен повече като готически или староанглийски. Характеризираше се с много дебели и много тънки линии. Той винаги използваше шрифтове от групата фрактур. Беше избрал този, защото на него бе напечатана Библията на Гутенберг и защото бе предизвикателство. Били беше човек на изкуството, а кой истински творец не би искал да покаже уменията си?

След десет минути беше почти готов.

А какво бе състоянието на клиентката? Огледа тялото й, повдигна клепачите й. Очите й още бяха неподвижни. Лицето й обаче потрепна няколко пъти. Ефектът на пропофола скоро щеше да премине. Но, разбира се, сега щеше да започне да действа другият препарат.

Внезапна болка прониза гърдите му. Това го уплаши. Били беше млад и в много добра форма, затова отхвърли мисълта за инфаркт. Но съмнението оставаше — дали не бе вдишал нещо отровно?

Това беше много реална и смъртоносна опасност.

Опипа тялото си и установи, че болката е повърхностна. Сети се откъде може да е. Когато сграбчи Клоуи в подземието, тя се беше опитала да се съпротивлява. Били бе толкова възбуден, че не обърна внимание колко силно го е ударила. Сега обаче адреналинът намаляваше и болката започваше да пулсира. Той погледна надолу. Нямаше сериозни увреждания — само ризата и гащеризонът му бяха скъсани.

Абстрахира се от болката и продължи.

Изведнъж забеляза, че дишането на Клоуи става по-дълбоко. Приспивателното скоро щеше да спре да действа. Докосна гърдите й — Хубавото момиче не би имало нищо против — и усети, че сърцето й бие по-настойчиво.

Хрумна му идея — какво би било да татуира живо, тупкащо сърце? Възможно ли беше? Преди месец, докато подготвяше плановете си за Ню Йорк, бе проникнал в една фирма за медицински доставки. Отмъкна апаратура, медикаменти и други материали за хиляди долари. Запита се дали е в състояние да научи достатъчно, за да постави някого под наркоза, да отвори гърдите му, да татуира някаква рисунка или надпис върху сърцето му и пак да го зашие. Да остави жертвата да живее с татуиран орган.

Какво можеше да изпише?

Кръст?

Думите:

Законът на кожата

Или може би:

1. Били + Хубавото момиче = вечна любов

Интересна идея. Но мисълта за Хубавото момиче го натъжаваше и той отново се наведе над Клоуи, за да довърши последните букви.

Идеално.

Тату „Били“.

Но все още не беше готов. Извади скалпел от един тъмнозелен калъф от четка за зъби и като протегна ръка, още веднъж опъна прекрасната кожа.

3.

Човек може да възприема смъртта по два начина.

В криминалистиката разследващият гледа на нея абстрактно, приема я просто като събитие, което е породило поредица от задачи. Добрият криминалист вижда това събитие като през лупата на историята; най-добре е да възприемаш смъртта като фикция, а жертвата — като някого, който никога не е съществувал. Абстрахирането е необходим инструмент при огледа на местопрестъпление точно колкото гумените ръкавици и УВ-лампата.

Седнал в червено-сивата инвалидна количка „Меритс“ пред прозореца на къщата си на булевард „Сентръл Парк Уест“, Линкълн Райм разсъждаваше за една наскоро настъпила смърт точно по този начин. Миналата седмица в центъра на града бе убит мъж — опит за грабеж, завършил с летален изход. Вечерта жертвата излязла от Службата по околна среда и някой я завлякъл в безлюдния строеж отсреща. Вместо да даде портфейла си, човекът се опитал да се съпротивлява и бил наръган с нож.

Разследването, материалите по което сега бяха пред него, бе съвсем рутинно, с оскъдните веществени доказателства, характерни за такъв вид убийства: евтин, нащърбен кухненски нож с пръстови отпечатъци, нефигуриращи в системата; неясни следи от обувки в мокрия сняг, с който е била покрита земята в нощта на убийството; и всякакви частици, фасове и други подобни, останали от дни и дори седмици преди престъплението. Тоест неизползваеми. По всичко изглеждаше, че става дума за случайно убийство, и нищо не сочеше към вероятните извършители. Полицията бе разговаряла с колегите на жертвата в екологичната служба, с приятели и роднини. Нямаше намесени наркотици, нямаше съмнителни сделки, нямаше ревниви любовници, нямаше ревниви съпрузи на любовници.

При тези оскъдни улики случаят можеше да бъде разплетен само по един начин — ако някой има неблагоразумието да се похвали, че е отмъкнал портфейл близо до кметството. И ако този, на когото се е похвалил, бъде заловен за наркотици, домашно насилие или дребна кражба и изпее самохвалкото.

За Линкълн Райм това престъпление, този завършил с убийство грабеж, беше смърт, наблюдавана отстрани. Исторически. Теоретично.

Една възможна гледна точка.

Друг начин да гледаш на смъртта, е със сърцето — когато човек, с когото си бил тясно свързан, напусне този свят. И другата смърт, за която мислеше Райм в този ветровит, мрачен ден, го вълнуваше много повече, отколкото убийството при опит за грабеж.

Райм нямаше много близки хора, но това не се дължеше на здравословното му състояние (имаше квадриплегия, тоест бе парализиран от врата надолу). Не, той не си падаше по общуването с хора. Той бе човек на науката. Човек на мисълта.

О, имаше някои близки приятели, роднини, любими жени. Съпругата му, вече бивша.

Том, болногледачът му.

Амелия Сакс, разбира се.

Вторият мъж, който бе умрял преди няколко дни, в известен смисъл му беше по-близък от всички други по една причина: той предизвикваше Райм както никой друг, принуждаваше го да преминава границите на собствения си ум, да предвижда, да планира и да си задава въпроси. Принуди го и да се бори за живота си — защото едва не го уби.

Часовникаря бе най-интересният престъпник, когото беше срещал. Човек с много лица, Ричард Логан беше наемен убиец, но организираше и всякакви други престъпления, от терористични атаки до грабежи. Работеше за всеки, готов да му плати тлъста сума — стига, разбира се, поръчката да съдържа достатъчно предизвикателство. А това бе същият критерий, според който Райм решаваше дали да поеме или не даден случай като консултиращ криминалист.

Часовникаря бе един от малкото престъпници, способни да го надхитрят. И въпреки че Райм най-накрая успя да заложи капан, с който да вкара Логан в затвора, споменът от няколкото неуспешни опита преди това още болеше. И дори когато успееха да го спрат, Часовникаря някак съумяваше да създаде хаос. В един случай, когато Райм осуети убийството на висш мексикански полицай, разследващ наркокартелите, Логан предизвика международен инцидент (накрая бе решено случаят да бъде потулен, сякаш опитът за покушение никога не се е състоял).

Сега обаче Часовникаря вече го нямаше.

Беше умрял в затвора — но не убит от друг затворник или самоубил се, както си помисли Райм, когато чу новината. Не, причината за смъртта бе съвсем банална — обикновен инфаркт, макар и масивен. Лекарят, с когото говори вчера, обясни, че дори да бяха успели да го съживят, престъпникът щеше да остане с трайно и тежко мозъчно увреждане. Въпреки че медиците не използваха изрази като „смъртта му бе избавление“, тонът му остави такова впечатление у криминалиста.

Темпераментният ноемврийски вятър внезапно разтресе стъклата. Райм седеше в приемния салон на къщата — мястото, където се чувстваше най-комфортно. Първоначално проектирано като гостна във викториански стил, сега помещението бе изцяло екипирано като лаборатория по криминалистика, с безупречно чисти плотове за изследване на улики, компютри и монитори с висока разделителна способност, стативи с инструменти, сложна апаратура, като ламинарни боксове за работа с газове, камери за проявяване на латентни пръстови отпечатъци, микроскопи (оптични и електронен) и по средата — газов хроматограф с масспектрометър, тежката артилерия на криминологията.

Всеки малък или дори средно голям полицейски участък в страната можеше да завижда за тази екипировка, струваща милиони. И всичко бе платено лично от Райм. Обезщетението за злополуката по време на един оглед на местопрестъпление, която го направи инвалид за цял живот, беше доста щедра; такива бяха и хонорарите, които вземаше от Нюйоркското полицейско управление и другите правоохранителни агенции, които използваха услугите му. (От време на време получаваше доходоносни оферти и от други организации, като предложения за заснемането на телевизионни предавания въз основа на негови разследвания. „Мъжът в количката“ бе едно от предложените заглавия. Друго беше „Разумът на Райм“. Отговорът му „Абе, тия луди ли са?“ бе преведен на кинаджиите от Том така: „Господин Райм благодари за проявения интерес, но за съжаление в момента има твърде много ангажименти, за да предприеме такова начинание.“)

Райм се завъртя с количката и погледна фино изработения, красив джобен часовник, поставен на стойка върху полицата над камината. „Бреге“ — подарък от самия Часовникар.

Скръбта му бе комплекс от емоции и отразяваше двете гледни точки за смъртта, за които си мислеше. Със сигурност имаше аналитични — криминалистични — причини тази загуба да го тревожи. Сега нямаше да е в състояние да се порови в мозъка на престъпника, както му се искаше. Както подсказваше прякорът му, Логан беше вманиачен по времето и устройствата за измерването му (дори сам сглобяваше часовници) и затова планираше ударите си с педантична точност. Още от първия път, когато пътищата им се пресякоха, Райм се възхищаваше на начина, по който работеше умът на Часовникаря. Дори се надяваше убиецът да се съгласи на среща в затвора, за да поговорят за сложните като шахматни партии престъпления, които бе планирал.

Смъртта на Логан беше причина и за други, практически опасения. Прокуратурата му бе предложила споразумение за по-лека присъда, ако издаде някои от поръчителите и съучастниците си; убиецът явно имаше развита мрежа от колеги, чиято самоличност полицията много би се радвала да научи. Имаше и слухове за престъпления, които Логан е планирал, преди да отиде в затвора.

Часовникаря обаче не се съгласи на споразумение. Нещо по-дразнещо, призна се за виновен и така лиши Райм от възможността да научи повече за него и да открие роднините и съучастниците му. Криминалистът дори планираше да използва технология за лицево разпознаване и агенти под прикритие за идентифициране на онези, които присъстваха на процеса му.

В крайна сметка обаче Райм осъзнаваше, че приема кончината на Логан толкова лично заради втората гледна точка към смъртта — връзката, която се беше създала между тях. Ние се самоопределяме и изживяваме според нашите противоположности. Заедно с Часовникаря бе умряла и частица от Линкълн Райм.

Той погледна другите двама души в стаята. Единият бе новобранецът в екипа на Райм — патрулиращ полицай Рон Пуласки, който опаковаше уликите от убийството при кметството.

Другият беше болногледачът на Райм, Том Рестън — красив строен мъж, облечен безупречно, както винаги. Днес носеше тъмнокафяв панталон с остри като бръснач ръбове, бледожълта риза и зоологическа зелено-кафява вратовръзка — с едно-две маймунски лица. Трудно беше да се прецени. Самият Райм не обръщаше внимание на дрехите. Черният анцуг и зеленият пуловер бяха функционални и топлеха. Това бе единственото, което го интересуваше.

— Искам да изпратя цветя — обяви той.

— Цветя ли?

— Да, Том. Цветя. Хората все още правят това, предполагам. Венци с надпис: „Почивай в мир“, макар че какъв е смисълът? Какво друго може да прави един мъртвец? Все пак по-добре от „Късмет“, не мислиш ли?

— Искаш да пратиш цветя на… Чакай. За Ричард Логан ли говориш?

— Разбира се. Кой друг починал наскоро е достоен за цветя?

— Хъм, Линкълн — намеси се Пуласки, — „Достоен за цветя“. Не съм си представял, че ще чуя точно от теб такъв израз.

— Цветя — сприхаво повтори Райм. — Защо никой не ме слуша?

— А ти защо си толкова кисел? — попита Том.

„Стара семейна двойка“ би било много точно описание на отношенията между болногледач и пациент.

— Изобщо не съм кисел. Искам само да изпратя цветя за нечие погребение. Но никой не ми съдейства. Можем да вземем името на погребалната агенция от болницата, където са направили аутопсията. Трябва да са го изпратили в погребална агенция. Болниците не балсамират и не кремират.

— Знаеш ли, Линкълн, може би все пак има справедливост — отбеляза Пуласки. — Може да се каже, че Часовникаря все пак си получи смъртната присъда.

Русокос, мотивиран и енергичен, Пуласки имаше талант за криминалист и Райм бе приел задачата да го обучава. А това включваше не само да го учи на криминология, а и как да използва мозъка си. Това, второто, младежът явно не правеше в момента.

— И как едно случайно запушване на артериите помага за справедливостта, новобранец? Ако прокурорът е решил да не поиска смъртна присъда, тогава преждевременната смърт по-скоро подкопава правосъдието. Не го подпомага.

— Ъ… — измънка младежът и се изчерви като сърце за Свети Валентин.

— Така, новобранец, стига толкова безсмислени коментари. Цветя. Разбери кога тялото ще бъде освободено от „Уестчестър Мемориал“ и къде ще го прехвърлят. Искам да изпратите цветя веднага, независимо дали ще има служба. С картичка от мое име.

— Какво да пише?

— Само името ми.

— Какви цветя? — чу се гласът на Амелия Сакс от коридора, водещ към кухнята и задния вход на къщата. Тя влезе в салона и кимна за поздрав.

— Линкълн ще праща цветя в погребалния дом. За Ричард Логан. Тоест аз ще ги пратя.

Тя закачи тъмното си яке в антрето. Носеше тесни черни дънки, жълт пуловер и черно вълнено сако. Единственото, което издаваше, че е полицайка, бе пистолетът „Глок“ на хълбока й, макар че човек трудно би направил асоциация между оръжието и работата й в правоохранителната система. Като гледа високата, стройна жена с буйна права червена коса, човек би си помислил, че е манекенка. И наистина бе работила като такава, преди да постъпи в нюйоркската полиция.

Тя се приближи и целуна Райм по устата. Той усети вкуса на червилото й и подуши барут — Сакс идваше от стрелбището.

Като си помисли за козметика, той си спомни, че при опита за грабеж пред кметството убитият се беше обръснал, преди да тръгне от службата; по врата и бузите му имаше почти невидими частички пяна за бръснене и микроскопични парченца от косми. Освен това наскоро се беше напръскал или намазал с афтършейв. По-рано, по време на анализа на уликите, когато Райм изтъкна тези факти, Сакс отбеляза:

— Значи сигурно е отивал на среща с жена. Човек не се бръсне, преди да отиде да пие с приятели. Знаеш ли, Райм, ако не беше прекарал онези последни пет минути в тоалетната, ходът на събитията щеше да бъде друг. Събитията щяха да протекат другояче. И човекът нямаше да бъде убит онази вечер. Може би щеше да живее дълго и щастливо.

„Или щеше да се качи пиян в колата и да се забие челно в автобус с деца“ — помисли си Райм.

Безсмислено беше да умуват какво е можело да се случи.

Гледна точка към смъртта едно. Гледна точка към смъртта две.

— Знаеш ли кой е погребалният дом? — попита Сакс.

— Още не.

Когато не подозираше, че след няколко минути ще бъде арестуван, и си мислеше, че всеки момент ще убие Райм, Логан бе обещал да пожали Сакс. Може би това великодушие бе друга причина криминалистът да съжалява за смъртта на убиеца.

Том кимна на Сакс:

— Кафе? Нещо друго?

— Само едно кафе, благодаря.

— Линкълн?

Криминалистът поклати глава.

След малко болногледачът донесе чаша кафе и я подаде на Сакс, която му благодари. Въпреки че нервите в по-голямата част от тялото му бяха извън строя, вкусовите рецептори на Райм работеха отлично и той оценяваше, че Том Рестън прави много добро кафе. Не ползваше капсули или фабрично смляно, а думата „нес“ изобщо не беше в речника му.

Болногледачът се усмихна саркастично и попита Сакс:

— Е, какво мислиш за емоционалната страна на Линкълн?

— Не е това, Том — отговори тя, като обхвана чашата с длани, за да се стопли. — Мисля, че това е част от метода му.

Тази Сакс! Умницата. Това бе една от причините да я обича. Погледите им се срещнаха. Райм знаеше, че усмивката му, макар и съвсем лека, вероятно изглежда като точно отражение на нейната.

Тя продължи:

— Часовникаря винаги е бил загадка. Не знаем почти нищо за него — всъщност само това, че има близки в Калифорния. Далечни роднини, които не успяхме да открием. Не знаем нищо за съучастниците му. Това може би е шанс да открием хора, които са го познавали и са работили с него — било то законно, или в престъпната му дейност. Нали, Райм?

„Сто процента“ — помисли си той. Обърна се към Пуласки:

— И когато откриеш кой е погребалният дом, искам да отидеш там.

— Аз ли?

— Това ще е първата ти задача под прикритие.

— Няма да е първата — поправи го младежът.

— Първата, при която присъстваш на погребение.

— Вярно. Добре, като кого ще се представя?

Райм каза първото име, което му хрумна:

— Хари Пиджън.

— Хари Пиджън?

— Мислех си за птици — обясни Райм, като кимна към гнездото на сокола скитник на перваза от външната страна на прозореца, добре защитено от лошото време.

— Искаш да се представям като Хари „Гълъбчето“. — Полицаят поклати глава. — Изключено.

Сакс се изсмя. Криминалистът го погледна мрачно:

— Все ми е едно. Измисли си сам проклетото име.

— Стан Валенса. Бащата на майка ми.

— Хубаво. — Райм погледна нетърпеливо към един кашон в ъгъла. — Ето, вземи един от ония.

— Какво са това?

— Предплатени мобилни телефони — обясни Сакс. — Държим винаги пет-шест на разположение за операции като тази.

Младият полицай взе един телефон.

— „Нокия“. Хъм. Сгъваем. Модерна работа — измърмори със сдържан сарказъм.

Преди да набере, Амелия го предупреди:

— Само се постарай да запомниш добре номера, за да не се запънеш, ако някой те попита.

— Да, добре.

Пуласки набра номера на личния си телефон с предплатения. Погледна номера, после излезе, за да се обади в болницата.

Сакс и Райм се заеха с доклада за убийството пред кметството и нанесоха някои корекции. Пуласки се върна след малко и обяви:

— От болницата още чакат някой да им каже къде да изпратят тялото. Директорът на моргата каза, че очаква да му се обадят в близките часове.

Райм го изгледа изпитателно:

— Готов ли си за мисията?

— Предполагам. Да.

— Ако има погребение, ще отидеш там. Ако не, искам да си в погребалния дом в момента, когато се появи някой за тленните останки. Цветята от мен ще бъдат там. А това е отличен повод за разговор: човекът, когото Ричард Логан се е опитал да убие и който го е изпратил в затвора, праща цветя на погребението му.

— Като какъв трябва да се представи Валенса?

— Като сподвижник на Логан. Точно какъв, не знам. Трябва да помисля. Но трябва да е загадъчен, опасен тип. — Райм се намръщи. — Иска ми се да не приличаше на момченце от църковен хор. Всъщност пял ли си в хора?

— И аз, и брат ми.

— Е, сега ще трябва да се преструваш на гадняр.

— Не забравяй, че трябва да изглеждаш опасен — напомни Сакс. — И загадъчен, макар че това ще е по-лесно.

Том донесе на Райм кафе в чаша, снабдена със сламка. Явно бе забелязал жадния му поглед към чашата на Сакс. Той кимна за благодарност.

Стара семейна двойка…

— Олекна ми, Линкълн — отбеляза Том. — За момент наистина си помислих, че си се разнежил. Беше смущаващо. Но сега, като знам, че е план за разкриване на близките на покойника, това върна вярата ми в теб.

— Близко е до ума — измърмори Райм. — Знаеш ли, аз не съм чак такова студенокръвно, за каквото ме мислят всички.

По ирония той наистина искаше да изпрати цветя и по сантиментални причини — за да засвидетелства уважение на един достоен противник. Подозираше, че Часовникаря би направил същото за него.

Гледна точка за смъртта едно и Гледна точка за смъртта две, разбира се, не се изключваха взаимно.

Райм се сепна.

— Какво? — попита Сакс.

— Каква е температурата навън?

— Около нулата.

— Предното стълбище заледено ли е? — Къщата му имаше стълби и рампа за инвалидни колички.

— Задното беше. Предполагам, че и предното е заледено.

— Мисля, че имаме гости.

Макар да нямаше твърди доказателства, Райм вярваше, че след злополуката, лишила го от голяма част от сетивата му, онези, които се бяха съхранили, се бяха изострили. Най-вече слухът. Бе чул скърцане на ледени кристалчета под нечии крака на предното стълбище.

След няколко секунди се позвъни и Том отиде да отвори.

Шумът от стъпките, приближаващи се по коридора, издаде кой е посетителят.

— Лон.

Детектив първи ранг Лон Селито се показа зад ъгъла и мина през сводестия вход на лабораторията, като събличаше палтото си „Бърбъри“. Беше тъмносиво на цвят и измачкано, което бе характерно за повечето му дрехи заради пълнотата и небрежността му. Райм се питаше защо не носи повече тъмни дрехи, така нямаше да личи колко са измачкани. Но след като Селито свали палтото и се настани на един плетен стол, тъмносиньото му сако отдолу също се оказа цялото в гънки.

— Кофти време — измърмори детективът, като изтръска няколко снежинки от прошарената си коса. Проследи ги с поглед. — Оп, извинявам се.

Том му каза да не се притеснява и му донесе кафе.

— Кофти — повтори детективът.

Обгърна чашата с длани, както бе направила Сакс преди това. Загледа се през прозореца, където зад соколите се виждаха сипещи се мокри снежинки, мъгла и черни клони. И почти нищо друго от Сентръл Парк.

Райм не излизаше много, затова не обръщаше голямо внимание на времето, освен ако не беше фактор в някое местопрестъпление. Или когато му служеше като ранна предупредителна система за неочаквани гости.

— Почти сме готови — каза той, като кимна към доклада за убийство пред кметството.

— Да, да, но не съм дошъл за това — изстреля Селито като една дума.

Райм го погледна изпитателно. Селито беше старши детектив в отдел „Тежки престъпления“ и ако не беше дошъл за доклада, значи може би на хоризонта имаше нещо друго, нещо по-интересно. Още по-обнадеждаващо бе това, че макар да видя една табличка с домашни сладки, приготвени от Том, Лон се извърна настрани, сякаш не съществуваха. Сигурно идваше за нещо спешно.

И следователно — ангажиращо.

— Получихме сигнал за убийство в Сохо, Линк. От тази сутрин. Теглихме жребий и се падна на теб. Надявам се, че си свободен.

— Как се е паднало на мен, когато не съм участвал в жребия?

Селито отпи глътка кафе и продължи, без да обръща внимание на забележката:

— Случаят е сложен.

— Слушам те.

— Една жена е била отвлечена от склада на магазина, в който работи. Някакъв бутик. Убиецът я е завлякъл през задна врата в тунел, разположен под сградата.

Райм знаеше, че под Сохо има цял лабиринт от тунели, прокопани преди години за транспортиране на стоки от една постройка до друга. Отдавна очакваше някой да си хареса тази територия като място за извършване на убийства.

— Изнасилване?

— Не, Амелия — отговори Селито, — изглежда, че извършителят прави татуировки. При това е много добър, ако съдим по думите на първия пристигнал полицай. Направил й е татуировка. Само че не с мастило. Използвал е отрова.

Благодарение на дългогодишния си опит като криминалист Райм често правеше много точни умозаключения от оскъдни предварителни сведения. Но дедукцията работи успешно само ако се базира на по-ранни разкрития. Досега не се беше сблъсквал с такъв случай и затова нямаше готова теория.

— Каква отрова?

— Още не знаем. Току-що е станало, както вече казах. Запазили сме местопрестъплението.

— Дай ми нещо повече, Лон. Какво е татуирал?

— Няколко думи, доколкото разбрах.

Ставаше все по-интересно.

— Знаеш ли какви са думите?

— Първите пристигнали полицаи не казаха. Но заявиха, че изглежда като недовършено изречение. Досещаш се какво означава това.

— Убиецът ще търси още жертви — изрече Райм, като погледна Сакс, — за да предаде цялото си послание.

4.

Селито обясни:

— Казва се Клоуи Мур, двайсет и шест годишна. Актриса на свободна практика — имала е няколко роли в реклами и е била статистка в трилъри. Работела е в бутика, за да се прехранва.

Сакс зададе обичайните въпроси: проблеми с гадже, съпруг, любовен триъгълник?

— Не, нищо такова, доколкото ни е известно. Току-що пратих униформените да разпитат в квартала, но според първоначалните твърдения на колегите и съквартирантката й се е движела само в добра компания. Била е доста консервативна. Към момента не е имала гадже, нито тежки раздели.

— Други татуировки освен направената от убиеца? — попита Райм; случаят започваше да става интересен.

— Нямам представа. Първите пристигнали полицаи са се изнесли веднага щом патологът я е обявил за ММО.

Мъртва в момента на откриване. Това бе официалното становище на съдебния лекар, което стартираше машината на криминалистичния анализ и задействаше всякакви процедури. Щом патологът констатираше смъртта, вече нямаше причина някой да се мотае на мястото на престъплението и Райм настояваше полицаите, отзовали се на сигнала, незабавно да се ометат от там, за да не замърсяват уликите.

— Добре — рече на Селито, съзнавайки, че е преминал изцяло в режим „Гледна точка за смъртта едно“. — Хайде, Сакс. Докъде бяхме стигнали със служителя от кметството? — добави, като погледна доклада.

— Бих казала, че сме готови. Още чакаме справките от магазините за хора, които са купили нож от въпросната марка. Но съм сигурна, че извършителят не е използвал кредитна карта и не е попълвал бланка за регистрация на клиенти. Нямаме какво повече да направим.

— Съгласен. Добре, Лон, поемаме случая. Но държа да изтъкна, че всъщност не си ме молил. Просто си теглил жребий без мое съгласие и дойде да ми каляш дневната, очаквайки, че ще се съглася.

— Какво друго можеш да правиш, Линк? Да отидеш да караш ски в Сентръл Парк?

Райм обичаше, когато хората не се смущаваха от състоянието му, когато не се бояха да се шегуват като Селито сега. Побесняваше, ако се отнасяха с него като със счупена кукла.

„Ох, горкият…“

— Обадих се в Лабораторията по криминалистика в Куинс. Вече са изпратили екип. Ти ще ги ръководиш, Амелия.

— Веднага тръгвам.

Тя взе вълнения шал и ръкавиците си. Свали от закачалката коженото си яке — по-дълго, до средата на бедрата. През всичките им години заедно Райм никога не я беше виждал да носи дълги връхни дрехи. Най-често обличаше кожени или спортни якета. Рядко слагаше шлифер, освен когато работеше под прикритие или при тактическа операция.

Вятърът отново разтресе старите прозорци и Райм за малко не предупреди Сакс да кара внимателно (автомобилът й беше с класическо задно предаване, който трудно се управляваше при заледен път) — но да кажеш на Сакс да внимава, бе все едно да кажеш на Райм да бъде търпелив; просто нямаше да стане.

— Помощ? — попита Пуласки.

Линкълн се замисли и попита Амелия:

— Имаш ли нужда от него?

— Де да знам. По всяка вероятност не. Само една жертва, ограничено местопрестъпление.

— За момента, новобранец, ти ще си нашият опечален под прикритие. Стой тук. Трябва да измислим историята ти за прикритие.

— Добре, Линкълн.

— Ще ти се обадя от местопрестъплението — каза Сакс.

Грабна черния сак, съдържащ радиостанцията, която използваше, за да говори с Райм по време на огледите, и бързо излезе. За кратко чуха воя на вятъра, после — изскърцване и затръшване на врата.

Линкълн забеляза, че Селито търка очите си. Лицето му беше бледо и издаваше умора.

Детективът видя, че Райм го гледа, и обясни:

— Този проклет случай в „Метрополитен“. Не мога да се наспя като хората. Кой влиза с взлом на място, където има произведения на изкуството за милиард долара, разглежда и си тръгва, без да вземе нищо? Няма логика.

Миналата седмица най-малко трима много опасни престъпници бяха проникнали в извънработно време в музея „Метрополитен“. Бяха дезактивирали алармената система и камерите (което не беше никак лесно), но огледът на местопрестъплението бе установил, че са престояли в два отдела: залата за древни оръжия — колекция, мечтана от всяко момче, с мечове, бойни брадви, брони и стотици други приспособления за отсичане на части от тялото; и в сутерена, където се намираха архивът, хранилището и реставрационните работилници. Бяха си тръгнали след няколко часа и бяха активирали алармата дистанционно. Действията на натрапниците бяха разкрити чрез компютърен анализ и физически оглед на залите след откриването на пробива в сигурността.

Извършителите се държаха като обикновени туристи: бяха се нагледали на експонати, беше им станало скучно и си бяха тръгнали, за да разпуснат в някой близък ресторант или бар.

Бе извършена пълна инвентаризация, която установи, че макар някои предмети да са били преместени, натрапниците не са изнесли нито една картина, експонат или дори хартийка. Криминалистите (Райм и Сакс не работеха по този случай) бяха силно затруднени от огромната площ, която трябваше да огледат; залата за древни оръжия бе достатъчно голяма сама по себе си, но подземната система на архива и хранилището се простираха на още по-обширна територия на изток, от другата страна на Пето авеню.

Случаят изискваше много време, но Селито призна, че това не е най-лошото:

— Политика. Шибана политика. Хизънър смята, че проникването в скъпоценния му музей не е добра реклама. В превод: „Работете ден и нощ, ако трябва, и майната му на всичко останало“. В града е обявена опасност от терористичен акт. Код червено, оранжево или какъвто там цвят показва, че работата е дебела. Имаме последователи на Тони Сопрано. А аз какво правя? Оглеждам всяка прашна стая, всяка шантава картина и гола статуя в мазето. Всяка, без изключение. Искаш ли да ти кажа какво мисля за изкуството, Линк?

— Какво, Лон?

— Майната му на изкуството. Ето това мисля.

Сега обаче новият случай — татуираното с отрова мъртво момиче — бе изкарал това разследване от релси, очевидно за облекчение на детектива:

— При такъв убиец пресата няма да е доволна, че си губим времето с акварели на водни лилии и статуи на гръцки богове с малки пениси. Виждал ли си тия статуи, Линк? Някои от тези момчета… Мамка му, всеки нормален модел би помолил скулптора да добави два-три сантиметра в повече.

Отпусна се тежко на един стол и отпи глътка кафе. Все още не проявяваше интерес към сладките.

Райм се намръщи:

— Кажи ми още нещо, Лон.

— Да?

— Кога точно е било убито момичето с татуировката?

— Смъртта е настъпила преди около час. Може би деветдесет минути.

Линкълн го погледна озадачено:

— Не е възможно да получиш токсикологичен профил за толкова кратко време.

— Не. Патологът каза, че ще е готов след два-три часа.

— Тогава как разбраха, че е била отровена?

— О, един от медиците е работил по случай на отравяне преди няколко години. Каза, че личи от изкривяването на лицето и от стойката. Много е мъчително. Ужасен начин да умреш. Трябва да хванем този мръсник, Линк.

5.

Чудесно. Просто чудесно.

Застанала в подземието на бутика в Сохо, откъдето е била отвлечена Клоуи Мур, Амелия Сакс се наведе и надникна намръщено в килерчето. Тесен тунел водеше от малкото помещение към същинското местопрестъпление — по-широката галерия, в която бе убито момичето.

Тялото се виждаше в далечината, ярко осветено от прожекторите, монтирани от първите пристигнали полицаи.

Дланите й се изпотиха при вида на тясната дупка, през която трябваше да се провре.

Прекрасно!

Върна се една крачка в мазето на бутика и вдиша два-три пъти вонящия на плесен и бензин въздух. Преди години Линкълн Райм бе създал база данни с планове на нюйоркските подземия, събрани от Строителната агенция и други общински служби. Сакс беше качила една от тези схеми на айфона си и сега с ужас я заразглежда.

„Откъде идват фобиите? — питаше се Сакс. — От някоя детска травма или генетична заложеност, която ни спира да не пипаме змии или да не се разхождаме по ръба на планински пропасти.“

Змиите и височините не бяха проблем за нея — проблемът й бяха тесните помещения. Ако вярваше в задгробния живот (а тя не вярваше), можеше да си помисли, че в някой минал живот е била погребана жива. Или ако следваше логиката на кармата — че е била отмъстителна кралица, която бавно е заравяла противниците си, докато напразно са я молели за милост.

Сакс, близо метър и осемдесет висока, се втренчи в схемата на най-големия си ужас: тунела с диаметър около метър между килерчето и по-широкия транспортен тунел — мястото на убийството. Тесният проход, който според плана бе седем метра дълъг.

„Един кръгъл ковчег“ — помисли си тя.

Мястото на убийството бе достъпно и през улична шахта на десетина метра от там, където се намираше тялото. Това вероятно беше мястото, през което убиецът бе проникнал, но Сакс знаеше, че трябва да се провре през по-тесния тунел, събирайки улики по пътя си, защото от там беше влязъл в мазето на бутика, за да отвлече Клоуи.

— Сакс? — чу се гласът на Райм през пращенето на радиостанцията. Тя подскочи и намали силата на звука. — Къде си? Не виждам нищо.

Предавателното устройство, което носеше, бе снабдено не само с микрофон и слушалка, а също с изключително чувствителна видеокамера. Тя току-що го беше сложила и още не беше включила образа.

Сакс натисна копчето на изненадващо малката камера — с размера на средна батерия — и чу от слушалката:

— Добре. — После Райм измърмори: — Все още е твърде тъмно.

— Защото е тъмно. Намирам се в подземие и след малко ще се навра в тунел с размерите на кош за хляб.

— Никога не съм бил в кош за хляб. Дори не съм сигурен, че съществуват. — Линкълн винаги бе в добро настроение, когато предстоеше оглед на местопрестъпление. — Добре, хайде да действаме. Да видим какво имаме.

Сакс често носеше тази екипировка, когато правеше оглед. Райм даваше идеи — напоследък доста по-малко, отколкото по времето, когато започнаха да работят заедно и тя беше все още неопитна. Освен това той обичаше да следи за сигурността й, макар че не го признаваше. Настояваше, че огледът трябва да се извършва от един човек — иначе имаше твърде много отвличащи вниманието фактори. Добрият криминалист се свързваше психологически с местопрестъплението. Той се превръщаше в жертвата, превръщаше се в престъпника — и благодарение на това откриваше улики, които иначе би пропуснал. Тази връзка не можеше да се осъществи или се осъществяваше по-трудно, когато не извършваш огледа сам. Но беше рисковано да си сам. Изненадващо бе колко често положението ставаше напечено: ако извършителят се е върнал или е останал на местопрестъплението и нападне криминалиста. Дори имаше случаи, когато извършителят отдавна си е тръгнал и нападателят е съвсем различен човек. Веднъж Сакс бе нападната от клошар — шизофреник, който си беше помислил, че е дошла да открадне въображаемото му куче.

Тя отново погледна в помощното помещение, за да го покаже на Райм, после за кратко надникна в тунела на кошмарите си.

— Аха — каза той, разбирайки вече притесненията й, — кош за хляб.

Сакс оправи за последен път облеклото си. Носеше бял гащеризон „Тайвек“, качулка и калцуни. Тъй като за убийството бе използвана отрова, имаше също противогаз N95. Според първите пристигнали полицаи токсичното вещество беше инжектирано чрез машинка за татуиране и нямаше опасност въздухът да е отровен. Въпреки това защо да рискуват?

Зад нея се чуха стъпки. Някой идваше от мухлясалото, влажно мазе на „Ше Нор“.

Сакс погледна красивата криминалистка, която помагаше при огледа на бутика. С Джейн Ийгълстън се познаваха отдавна — тя беше една от звездите в Отдела по криминалистика. Ийгълстън бе разпитала управителката на магазина, която беше открила тялото. Сакс искаше да разбере дали е навлязла в самото местопрестъпление — където лежеше тялото на Клоуи — за да провери дали служителката й е жива.

— Не — отговори Ийгълстън. — Видяла, че вратата е отворена, погледнала в килерчето и видяла жертвата. Това й било достатъчно. Не е влизала по-навътре.

Постъпката на управителката бе съвсем разбираема, помисли си Сакс. Дори ако човек не страда от клаустрофобия, кой би се заврял в пуст тунел с мъртъв човек вътре, при положение че убиецът може би все още е там?

— Как е видяла жертвата? — попита Райм, който бе чул разговора. — Стори ми се, че забелязах прожектор, оставен от медиците. Тогава не е ли било тъмно?

Сакс предаде въпроса, но колежката й не знаеше:

— Управителката каза само, че я е видяла.

— Добре, рано или късно ще разберем — измърмори Райм.

— Единствените други хора, които са се доближавали до местопрестъплението, са един полицай и един от хората на патолога — добави Ийгълстън. — Но те са се изтеглили веднага щом е била установена смъртта. Чакаха ни. Взех проби от обувките им, за да елиминираме отпечатъците им. Казаха, че не са пипали нищо друго освен жертвата, за да проверят състоянието й. И медикът е бил с ръкавици.

Следователно замърсяването на местопрестъплението — попадането на улики, несвързани със самото престъпление или извършителя — беше минимално. Това бе едно от предимствата на убийство, извършено в адска дупка като тази. При местопрестъпление на улицата можеше да има десетки замърсители, от навят от вятъра прах, проливен дъжд или киша (като днес) до случайни минувачи и дори ловци на сувенири. Сред най-лошите замърсители са другите полицаи, особено някой началник, дошъл да се перчи, ако присъстват репортери, нетърпелив да извоюва ефирно време в двайсет и четири часовия новинарски цикъл.

Сакс още веднъж погледна кръглия ковчег.

„Добре — помисли си. — Юмручно време…“

Това бе израз на баща й, патрулиращ полицай във Втори участък — Мидтаун Саут, във времето, когато Таймс скуеър беше като Дивия запад през деветнайсети век. „Юмручно време“ означава онези моменти, в които човек трябва да се изправи срещу собствените си страхове.

Кош за хляб…

Сакс се върна при вратата и се провря през нея в обслужващото помещение под мазето. Пое от колежката си сака с екипировката за събиране на веществени доказателства.

— Ще направиш ли оглед на мазето, Джейн?

— Веднага ще се заема — увери я Ийгълстън. — И после ще кача всичко в микробуса.

Бяха направили бърз оглед на мазето, но беше ясно, че извършителят е прекарал минимално време там. Бе хванал Клоуи, беше я обезвредил по някакъв начин и я бе извлякъл през помощната врата (виждаха се следи от токчетата й).

Сакс остави тежката чанта на пода и я отвори. Засне и събра улики от килерчето, макар че и тук, както в мазето на магазина, жертвата и извършителят бяха престояли кратко време (той е искал да я завлече в тунела възможно по-скоро). Прибра и надписа микроследите и остави пластмасовите и хартиените опаковки в мазето, за да могат колегите й да ги вземат и да ги занесат в лабораторния микробус.

Накрая застана пред тясната шахта и се втренчи в нея, както би гледала дулото на пистолет в ръката на отчаян престъпник.

Кош за хляб…

Стоеше като вцепенена. Чуваше ударите на сърцето си.

— Сакс — чу се гласът на Райм от слушалката в ухото й.

Тя не отговори.

— Разбирам те — добави той нежно. — Но…

Тоест: „Размърдай си задника!“.

Прав беше.

— Разбрах, Райм. Нямаш грижи.

Юмручно време…

„Не е много дълъг — опита да се успокои. — Седем-осем метра. Това не е нищо.“ Но въпреки това потрепери при мисълта, че тунелът може да не е седем, а осем метра. Когато се приближи, дланите й започнаха да се потят силно; главата й — също, и я засърбя повече от обичайното. Прииска й се да се почеше, да забие нокти в кожата си. Нервен тик. Проявяваше се, когато не бе в състояние да помръдне — във всички отношения: физически, емоционално, умствено.

Неподвижност — как мразеше това състояние.

Дишането й се учести и стана по-повърхностно.

Докато се ориентираше, докосна глока на хълбока си. Имаше лек риск от замърсяване от оръжието, въпреки че не се налагаше да стреля, но това също бе от мерките за безопасност. Ако престъпникът планираше да нападне полицай на местопрестъплението, тя бе подготвена.

Сакс закачи чантата с нещата за събиране на улики с найлоново въженце за колана си, за да я издърпа след себе си.

Тръгна. Спря пред входа. Коленичи и пропълзя в шахтата. Искаше да изгаси челния си фенер — да вижда тунела я плашеше повече, отколкото ако се концентрираше само върху целта в другия му край — но се опасяваше да не пропусне улики.

Щрак.

В халогенната светлина металният ковчег сякаш се свиваше и стягаше около нея.

„Продължавай!“

Извади от джоба си лепкава ролка за събиране на кучешки косми и я прокара по пода на тунела, преди да продължи. Ако убиецът и жертвата са се борили в това тясно пространство, имаше голяма вероятност да са останали улики, затова тя обръщаше специално внимание на цепнатините и неравностите, където можеше да са се задържали частици.

Спомни си един виц, който бе чула преди години: „Отидох в болницата да си направя скенер. Исках да разбера дали имам клаустрофобия“.

Хуморът и съсредоточаването върху задачата обаче не й помагаха да преодолее паниката.

Бе пропълзяла едва една трета от разстоянието, когато страхът като с леден нож прониза корема й.

„Бягай, бягай, бягай!“

Зъбите й затракаха въпреки жегата.

— Отлично се справяш, Сакс — чу гласа на Райм от слушалките.

Тя беше благодарна за опита да я успокои, но не й трябваше чужда помощ. Намали звука на радиостанцията.

Още няколко педи напред. „Дишай, дишай. Съсредоточи се върху задачата.“

Сакс се опитваше. Но ръцете й се разтрепериха и тя изпусна ролката. Издрънчаването на дръжката върху металния под на тунела спря дъха й.

Изведнъж лудостта на страха я обхвана. Представи си, че убиецът е зад нея. Че някак я е издебнал хванат за тавана на обслужващото помещение и сега се е спуснал. „Защо не погледна нагоре, когато влезе? Нали винаги оглеждаш тавана, когато изследваш местопрестъпление. По дяволите!“

Нещо я подръпна.

Тя се вцепени.

Това — дали беше чантата с екипировка? Не — извършителят! Искаше да я върже тук. И после да запълни тунела с пръст, бавно, започвайки откъм краката й. Или да го наводни. Тя бе чула капането на вода в помощното помещение; имаше тръби. Той щеше да махне тапата, да отвори някоя клапа. Щеше да се удави, крещейки от ужас в издигащата се вода, неспособна да помръдне напред или да се върне.

Не!

Това, че подобен сценарий е невъзможен, беше без значение. Страхът правеше невероятното, дори невъзможното, да изглежда повече от постижимо. Страхът сега бе с нея в тунела — дишаше, целуваше я, пипаше я, обгръщаше тялото й с подобни на червеи ръце.

„Стига глупости! Най-реалната опасност е, ако някой стреля по теб, когато излезеш от другия край, а не да се задушиш, погребана от въображаем престъпник с въображаема лопата — смъмри се Сакс. — Няма риск тунелът да се срути и да те смачка като мишка в смъртоносната прегръдка на боа. Това — няма — как — да — стане.“

Но точно тази представа — змия, стиснала мишка — се загнезди в главата й и паниката се засили.

„По дяволите! Губя контрол. Губя шибаното си самообладание!“

Краят на тунела бе на около три метра и тя изпита непреодолимо желание да хукне натам. Но не можеше. Нямаше достатъчно място, за да се придвижва по друг начин, освен с пълзене. Освен това знаеше, че всеки опит да бърза може да бъде катастрофален. Първо, можеше да пропусне улики. Освен това бързането щеше да подхрани страха й и той да се засили лавинообразно.

И накрая, ако се опиташе да се измъкне по-бързо от тунела, дори да можеше, би било поражение.

Личната й мантра — която също бе научила от баща си — беше: „Когато се движиш, не могат да те хванат“.

Но понякога, както сега, можеха да те хванат, ако се движиш.

„Затова спри!“ — заповяда си тя.

И спря. Остана напълно неподвижно. И почувства как извратените ръце на тунела я обхващат още по-здраво.

Паниката се надигаше на вълни. Паниката я пробождаше като нож от лед.

„Не мърдай — каза си. — Не бягай от страха. Изправи се срещу него. Преодолей го.“ Стори й се, че Линкълн Райм й говореше нещо; гласът му звучеше като далечен шепот — объркан или загрижен, или нетърпелив. Вероятно всичко това едновременно. Тя намали звука на радиостанцията до нула.

„Дишай.“

Пое си дълбоко въздух. Отвори очи и се втренчи в светлото кръгче отпред, в така далечното спасение. „Не, не това! Улики. Търси улики. Това ти е работата.“ Тя се вгледа в металната обвивка на сантиметри пред нея.

Паниката започна да намалява. Не изчезна напълно, но я поотпусна.

Добре. Продължи през тунела — да събира частици, да търси отломки; нарочно се движеше по-бавно отпреди.

Най-сетне главата й се показа от другата страна, после раменете.

Сякаш отново се роди. Амелия Сакс се изсмя мрачно и примигна.

Бързо излезе в по-широкия тунел — в сравнение с първия беше като концертна зала. Надигна се в приклекнало положение и вдигна пистолета.

Нямаше обаче нападател, който да се цели в нея, поне не в непосредствена близост. Прожекторите, осветяващи трупа, бяха ослепителни и в мрака зад тях може би имаше опасност, но Сакс веднага насочи фенерчето си натам. Всичко беше чисто.

Изправи се и издърпа чантата от тунела. Огледа се и се увери, че схемата от базата данни на Райм е точна. Този тунел приличаше на минна галерия. Краят му се губеше в тъмнината. Сакс знаеше, че преди век е използван за превозване на колички със стоки от и към фабрики и складове. Сега влажният, плесенясал подземен коридор служеше само на нюйоркската инфраструктура. Под тавана имаше дебели железни тръби, а също по-тънки, алуминиеви и пластмасови, в които вероятно имаше електрически кабели и свързващи очукани стари метални табла. По-новите проводници излизаха от яркожълти кутии, заключени с масивни катинари. На тях бяха щамповани буквите IFON. Сакс нямаше представа какво означава това. Железните тръби бяха надписани NYC DS и NYC DEP — отделите по хигиена и екология към общината, които отговаряха съответно за отходната канализация и за водоснабдяването на града.

Сакс осъзна, че е прекалено тихо, и увеличи звука на радиостанцията.

— … по дяволите, какво става?

— Извинявай, Райм. Трябваше да се концентрирам.

Той замълча за момент. Явно разбра — нейната борба със страха в коша за хляб.

— Добре. Хайде. Местопрестъплението чисто ли е, доколкото можеш да прецениш?

— Поне в непосредствена близост, да. — На изток тунелът беше зазидан, но тя отново се вгледа в мрака на запад.

— Я насочи прожектора натам. Ще заслепи нападателя, ако някой се цели в теб. И ще го видиш преди той теб.

Първите пристигнали полицаи бяха донесли две халогенни лампи на стативи, свързани с големи акумулатори. Сакс насочи едната в посоката, в която я посъветва Райм, и се вгледа с присвити очи към губещия се в далечината край на тунела.

Нямаше видима опасност.

Тя се надяваше, че няма да се наложи да стреля. Дебелата тръба над главата й с надпис DEP изглеждаше наскоро поставена, от масивно желязо. Куршумите от глока й — с кухи върхове — нямаше да я пробият. Но ако имаше нападател, той можеше да използва бронебойни куршуми, способни да преминат през метала. Поради огромното налягане на водата вътре едно спукване би създало взрив като от избухването на голям заряд пластичен експлозив.

Но дори противникът й да има обикновени куршуми, рикошетите от металните, каменните и тухлените стени можеха да я убият или ранят със същия успех, както пряко попадение.

Сакс отново се вгледа в тунела и не видя движение.

— Чисто е, Райм.

— Добре. Хайде тогава да действаме — нетърпеливо я подкани той.

Сакс беше готова. Искаше час по-скоро да се махне от тук.

— Започни с трупа.

„Тя не е просто труп, Райм — помисли си Амелия. — Тя си има име. Клоуи Мур. Била е двайсет и шест годишна продавачка в бутик за дрехи. Работела е за минимална заплата, защото е била обсебена от Ню Йорк. От актьорството. От това, че е била на двайсет и шест. Нека Бог да я благослови за това. И не е заслужавала да умре. Най-малкото по този начин.“

Сакс надяна ластици на обувките си, за да може да различава следите си от тези на извършителя и първите пристигнали полицаи — чиито подметки щеше да фотографира по-късно за контролни проби.

Приближи се до трупа. Клоуи лежеше по гръб, с блуза, вдигната до под гърдите. Сакс забеляза, че дори в смъртта лицето й е изкривено в гримаса, с напрегнати мускули. Това бе свидетелство за болката, която е изпитвала — болката, постоянно усилвала се до смъртта. От устата й бе излязла пяна. И беше повръщала обилно. Вонята бе ужасна. Сакс се абстрахира от това.

Ръцете на Клоуи бяха вързани под тялото й с евтини белезници. Сакс ги отвори с универсален ключ и ги махна. Глезените на жертвата бяха стегнати с тиксо. Тя го преряза с хирургическа ножица и прибра в пликче прашните сиви ленти. Остърга частици изпод ноктите на полилавелите пръсти на Клоуи, като забеляза влакна и някакви белезникави люспици. Може би жертвата се беше съпротивлявала, в който случай можеше да има ценни следи, дори парченца кожа — ако убиецът бе регистриран в базата данни за ДНК „Кодис“, щяха да установят самоличността му за броени часове.

— Искам да видя татуировката, Сакс.

Тя забеляза малка синя татуировка на врата на Клоуи, до самото рамо, но тя беше стара. Освен това направената от убиеца се виждаше съвсем ясно. Сакс коленичи и насочи погледа си — и камерата — към корема на Клоуи.

— Ето я, Райм.

Криминалистът прошепна:

— Неговото послание. Е, част от посланието му. Какво означава според теб?

— Така — измърмори Райм. — „Втория“. И тези орнаменти като мидени черупки. Чудя се за какво са.

Имайки предвид твърде малкото букви, Сакс осъзна, че въпросът му е риторичен.

6.

Думата беше с около петнайсет сантиметра дължина, изписана хоризонтално на два-три сантиметра над пъпа на младата жена.

Въпреки че убиецът бе използвал не мастило, а отрова, възпалената и подпухнала рана беше лесна за разчитане.

— Така — измърмори Райм. — „Втория“. И тези орнаменти като мидени черупки. Чудя се за какво са.

— Кожата там не е подута, както около буквите — отбеляза Сакс. — Може би там няма отрова. Приличат на рани, а не на татуировки. Освен това, Райм, погледни буквите.

— Много са изпипани, това ли имаш предвид?

— Именно. Калиграфия. Той е добър. Разбира си от работата.

— И още нещо: трябвало му е доста време, за да ги изпише. Можеше да ги надраска набързо. Или просто да й инжектира отровата. Дори да я застреля за по-лесно. Каква му е играта на тоя тип?

На Сакс й хрумна още нещо:

— Това, че му е трябвало по-дълго време, означава, че по-дълго я е боляло.

— Е, да, вижда се гримасата от болката, но имам чувството, че това е станало по-късно. Едва ли е била в съзнание, докато е писал посланието си. Дори ако не се е съпротивлявала, едно неволно движение би развалило творението му. Не, по някакъв начин я е обездвижил. Има ли следи от травми на главата?

Сакс внимателно огледа главата на младата жена, също под блузата й, отпред и отзад.

— Не. И няма следи от електрошоково оръжие… Обаче, Райм, я виж това. — Тя посочи миниатюрна червена точица на врата на жертвата.

— Инжекция?

— Така мисля. Вероятно упойка, а не отрова. Няма следи от оток или друго раздразване, което може да е причинено от токсина.

— Ще разберем от кръвното изследване.

Амелия засне раната, после се наведе и внимателно обърса кожата наоколо с тампон, за да събере попаднали там частици. Обработи по същия начин останалата част от тялото и земята наоколо. От толкова старателен престъпник можеше да се очаква, че е носил ръкавици — но дори убиец, използващ всички възможни предпазни средства, лесно би могъл да остави микроследи върху жертвата или местопрестъплението.

Точно това гласи принципът на обмена, формулиран от френския криминалист Едмон Локар през миналия век: че при всяко престъпление се извършва пренос на улики между престъпника и местопрестъплението или престъпника и жертвата. Тези микроскопични веществени следи (които той наричаше „прах“) могат да са много трудни за откриване и събиране, но съществуват — за старателния и находчив криминалист.

— Има нещо странно, Райм.

— Странно ли? — В гласа му прозвуча леко презрение към тази твърде неясна дума. — Поясни.

— Използвам само един от прожекторите, оставени от първите пристигнали полицаи (другият е насочен към тунела). Но на земята има две сенки. — Тя погледна нагоре и бавно се завъртя, за да види по-добре. — Аха, близо до тавана има друга лампа, между онези две тръби. Прилича на фенерче.

— Не е ли оставена от първите пристигнали полицаи?

— Кой полицай или парамедик ще си остави фенерчето?

Дългите черни фенери, с които бяха снабдени всички полицаи и пожарникари, бяха безценни — отличен източник на светлина, да не говорим, че можеха да служат и като оръжие при ръкопашен бой.

Сакс обаче забеляза, че оставеното в тунела не е от скъпите модели. Това беше евтино пластмасово фенерче.

— Закрепено е за тръбата. С тиксо. Защо е трябвало да оставя фенерче тук, Райм?

— Аха, това обяснява как е станало.

— Кое?

— Как управителката на магазина е открила тялото. Благодарение на фенерчето. Извършителят е искал да бъде сигурен, че ще получим посланието от нашия спонсор.

Думата прозвуча малко неуважително на Сакс, но тя винаги бе подозирала, че в голямата си част грубото държане и сарказмът на Райм са защитен механизъм. Въпреки това се питаше дали не вдига бариерата на защитата по-високо от необходимото.

Тя предпочиташе да не прикрива чувствата си.

— Ще го прибера последно — каза на Райм. — Всяко допълнително осветление ще ме улесни.

След това започна да „обхожда мрежата“, както Линкълн наричаше процеса на търсене на улики. Методът на решетката е най-изчерпателният начин за оглеждане на местопрестъпление и оценка какво се е случило. Включва бавно обхождане на района по права линия, после обръщане, преместване с една стъпка наляво или надясно и връщане в обратната посока. Криминалистът прави това упражнение, докато обходи целия район. После се завърта на 90 градуса и обхожда местопрестъплението още веднъж, но перпендикулярно на първия оглед. Като да косиш ливада два пъти.

Освен това при всяка стъпка извършващият огледа спира, за да погледне нагоре, надолу, наляво и надясно.

Много важно е и да подушиш местопрестъплението, макар че в сегашния случай Сакс усещаше само вонята на повърнатото от Клоуи. Нямаше миризма на гнило или изпражнения, което я изненада, имайки предвид, че една от тръбите в тунела беше на градската канализация.

При огледа не се откриха много неща. Каквито и инструменти да бе използвал престъпникът, явно си ги беше отнесъл със себе си — освен фенерчето и тиксото. Все пак Сакс намери още нещо — смачкана на топче леко пожълтяла хартийка.

— Какво е това, Сакс? Не го виждам много ясно.

Тя обясни.

— Остави я така. Ще я разгънем тук. Вътре може да има частици. Интересно дали не е от нея.

„Нея“. „Жертвата.“

Клоуи Мур.

— Или от извършителя, Райм. Под ноктите й намерих частици, които приличат на остатъци от хартия.

— О, това може да е добре. Борили ли са се? Дали е хванала нещо негово? Дали той е искал нещо нейно и го е изтръгнал от пръстите й, докато тя се е опитвала да го задържи? Въпроси, въпроси, въпроси.

Сакс продължи търсенето с други ролки за косми и малка портативна прахосмукачка. След като прибра и надписа пробите, използва друга прахосмукачка и ролка, за да събере частици възможно най-далече от мястото, където лежеше Клоуи и където бе стъпвал извършителят. Това щяха да са контролни проби — частици, които по принцип се срещаха в този район. Ако например в лабораторията откриеха глинеста почва около отпечатъците от обувките на извършителя, можеха да направят извода, че живее или работи на място, където има много глина. Би било една стъпка към разкриването на убиеца — малка, но все пак стъпка.

— Не виждам много следи от обувки, Сакс.

Тя гледаше земята около мястото, където бе стоял или ходил убиецът.

— Различавам няколко отпечатъка, но няма да ни свършат работа. Носил е калцуни.

— Пфу — измърмори криминалистът.

— Ще мина с ролката за частици, но няма смисъл да вземаме електростатичен отпечатък.

Сакс имаше предвид метода за снемане на следи от обувки с помощта на найлоново фолио по същия начин, както се снемат пръстови отпечатъци. Полученият отпечатък можеше да подскаже не само номера, който е носил извършителят, а и да съвпадне с някоя проба от голямата база данни със следи от подметки, която Райм бе създал в Нюйоркската полиция преди години и все още поддържаше.

— Май и той е носил ролка за косми. Изглежда, че е почистил след себе си.

— Мразя умните извършители — заяви Линкълн.

„Не, не ги мразиш“ — помисли си тя. Той мразеше глупавите извършители. Умните престъпници бяха предизвикателство и беше много по-забавно да ги разследваш. Сакс се усмихна под газовата маска.

— Ще изключа звука, Райм. Сега ще проверя пътищата за достъп и оттегляне. Уличната шахта.

Тя извади фенерчето си „Маглайт“, включи силния лъч и продължи по тунела към металната стълба, водеща към изхода на шахтата отгоре. Не чувстваше нито следа от артритните болки, които я измъчваха десетилетия наред — операцията, на която се беше подложила наскоро, бе сторила чудеса. Сянката й, образувана от силния прожектор зад гърба й, се проточи напред като разкривен силует на марионетка. Земята под шахтата беше влажна. Това подсказваше, че извършителят най-вероятно е влязъл и излязъл от там. Сакс регистрира този факт и продължи към по-тъмната част на тунела.

С всяка стъпка ставаше все по-неспокойна. Този път не заради клаустрофобията — тунелът бе неприятен, но широк в сравнение с онзи, през който беше влязла. Не, безпокойството й бе заради деянието на убиеца, което бе видяла току-що: татуировката, раните, отровата. Комбинацията от хитрост, пресметливост и извратения избор на оръжие подсказваше, че може би е готов да остане на местопрестъплението и да се опита да спре преследвачите си.

С фенерче в лявата ръка и дясната готова да грабне пистолета, Сакс продължи навътре в мрака, ослушвайки се за стъпки, за дишане на евентуалния нападател, за изщракване от зареждане на оръжие или сваляне на предпазител.

Не чу нищо такова — само бръмченето на едно или повече от таблата с надпис IFON, каквото и да имаше в тях. И тихото капане от тръбата.

После — шумолене, нещо се стрелна в мрака.

Тя извади глока, стисна фенерчето и същевременно подпря дясната си ръка с лявата, за да я стабилизира за стрелба. Дулото следваше лъча. Тя го въртеше бавно, оглеждаше.

Къде?

Отново я обля пот, сърцето й се разтуптя.

Това обаче много се различаваше от разтуптяващата сърцето паника на клаустрофобията. Не беше чист страх. Бе очакване. Възбудата от лова. Това беше чувството, заради което Амелия Сакс живееше.

Беше готова с пръст на спусъка, но съвсем леко допрян — глокът може да гръмне и от докосване с перце.

Оглеждаше, взираше се…

Къде? Къде?

Щрак…

Тя приклекна.

Плъхът излезе нехайно иззад една колона, погледна жената без особена загриженост, обърна се и се отдалечи.

„Благодаря“ — помисли си полицайката и последва животинчето към другия край на тунела. Щом гризачът се разхождаше толкова спокойно, едва ли трябваше да очаква засада. Тя продължи. След шейсетина метра стигна до стена. Тук нямаше следи от обувки — със или без калцуни — следователно извършителят не беше идвал насам. Сакс се върна при стълбата.

Извади мобилния си телефон — пъхнат в найлонов калъф, за да се избегне замърсяване — и отвори на дисплея джипиес карта. Забеляза, че се намира под Елизабет стрийт, на изток, близо до бордюра.

Увеличи звука на радиостанцията.

— Намирам се под шахтата, Райм.

Обясни, че това вероятно е мястото, откъдето извършителят е влязъл, защото долу беше доста мокро. Според изчисленията й капакът на шахтата е бил отварян през последния час.

— Кално е. — Въздъхна. — Но няма отпечатъци. Естествено. Кажи на Лон да изпрати хората си да разпитат в близките магазини и апартаменти. Може някой да е видял убиеца.

— Ще му се обадя. И ще поискам записи от охранителните камери.

Райм беше скептично настроен към очевидците. Бе убеден, че в повечето случаи те по-скоро пречат, отколкото да помагат. Наблюденията им бяха грешни, не си спомняха добре — неволно или умишлено — и се страхуваха да се забъркват. На кадрите от видеокамера можеше много повече да се вярва. Сакс не споделяше напълно това мнение.

Изкачвайки се, тя събра частици от стъпалата с помощта на парченца тиксо, които прибираше в пликчета.

Качи се горе и насочи към долната част на капака малък алтернативен източник на светлина. Този вид лампи използват различни цветове от видимия спектър (като синьо или зелено) в комбинация с филтри, за да разкриват следи, които иначе не биха се видели под обикновена крушка или на слънчева светлина. Алтернативните източници излъчват също невидими лъчи, например ултравиолетови, под които някои вещества флуоресцират.

При този оглед, разбира се, Сакс не откри никакви отпечатъци или други следи от извършителя. Тя пробва тежестта на капака — можеше да го помести, но едва-едва. Сигурно тежеше петдесетина килограма. Трудно беше да се вдигне, но не беше невъзможно за силен мъж.

Отгоре се чуваше уличното движение, свистенето на гумите в кишата. Сакс насочи светлината нагоре, надникна в дупката, служеща за повдигане на капака. Дали нямаше да намери следи, по които да установят какъв инструмент престъпникът е използвал, за да го отвори. Нищо.

Изведнъж в дупката се появи око.

Боже! Сакс се вцепени.

На сантиметри от нея, на улицата горе, някой беше клекнал и надничаше през дупката. За момент не се случи нищо; после окото се присви, сякаш човекът — мъж, както й подсказваше интуицията — се взираше в нея. Може би усмихнат, може би разтревожен, може би любопитен какъв е този лъч светлина, излизащ през дупката на уличен капак в Сохо.

Сакс се отдръпна, за да не би мъжът да допре дуло на пистолет в дупката и да започне да стреля. Хвана се с две ръце за най-горното стъпало, за да не падне, и изпусна фенера.

— Райм!

— Какво? Какво става? Много бързо се движиш.

— Върху капака на шахтата има някой. Обади ли се на Лон?

— Току-що. Мислиш ли, че е извършителят?

— Възможно е. Обади се на диспечерите! Да изпратят някого на Елизабет стрийт веднага!

— Звъня.

Сакс опря ръка в капака и натисна. Веднъж. Два пъти. С всички сили.

Желязната плоча се помести няколко милиметра. Но само толкова.

— Обадих се на Лон — каза Райм. — Изпрати униформени. Също линейка. Вече идват към теб.

— Мисля, че си тръгна. Опитах се да отворя капака, Райм. Не успях. Мамка му! Не успях. Гледах го в очите. Сигурно е бил убиецът. Кой друг ще коленичи по средата на улицата в ден като този, за да наднича през капаците на шахтите?

Тя опита още веднъж, като си мислеше, че може мъжът да е стоял върху капака и затова да не е успяла да го повдигне. Но не — невъзможно бе да го помести със свободната си ръка.

По дяволите.

— Сакс?

— Казвай.

— Един полицай видял някого при капака на шахтата. Носел тъмносиво палто и плетена шапка. Побягнал и се смесил с тълпата по „Бродуей“. Бял мъж. Слаб или със средно телосложение.

— Проклятие! — измърмори тя. — Той е бил! Иначе защо ще бяга? Накарай някого да вдигне капака, Райм!

— Виж какво, има достатъчно хора след него. Ти продължавай с огледа. Това е нашият приоритет.

С разтуптяно сърце Сакс още веднъж блъсна капака с длан, убедена (въпреки всяка логика), че ако успее да излезе, ще хване престъпника, дори другите да не можеха.

Представи си окото. Как се бе присвило.

Имаше чувството, че извършителят й се присмиваше, дразнеше я, защото не успя да отвори капака.

„Какъв цвят беше ирисът? — замисли се. — Зелен, сив, кафяв?“ Не се беше сетила да обърне внимание. Този пропуск я вбеси.

Райм я върна в действителността:

— Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Знаем как е влязъл в тунела — през шахтата. Това означава, че трябва да е симулирал ремонтни работи на улицата. С пластмасови конуси, найлонова лента или някаква барикада. Това може да е записано от камерите.

— Или някой свидетел да е видял.

— Е… да, може би. Това поне.

Сакс слезе от стълбата и се върна при жертвата. Беше направила бърз преглед за сексуално престъпление на тялото, но сега облъчи Клоуи с алтернативния източник на светлина, за да потърси следи от трите течности, които се откриват в случай на изнасилване: сперма, пот и слюнка.

Такива нямаше, но извършителят явно бе опипвал кожата с ръкавици: по корема, ръцете, врата и лицето. Другите части на тялото не бяха докосвани.

Сакс провери с лампата останала част от местопрестъплението — от шахтата до тесния проход към магазина — и не откри нищо.

Сега оставаше само да вземе фенерчето, което извършителят бе оставил за сигнализация.

— Сакс — обади се Райм от слушалките.

— Да?

— Какво ще кажеш да извикаме работници от общината да отворят шахтата, за да излезеш от там? Така или иначе трябва да направиш оглед на тази част от улицата. Знаем откъде е влязъл и че е бил там преди пет минути. Може да има някакви следи.

Тя обаче разбра, че предложението му е, за да й спести повторното пълзене в по-тесния тунел.

Кръглия ковчег…

Отново погледна черната дупка. Сега й се струваше още по-тясна.

— Идеята е добра, Райм. Но предпочитам да се върна по пътя, по който влязох.

Беше се справила със страха веднъж; нямаше да го остави да я победи сега.

Сакс се надигна, като се подпря на един перваз на тухлената стена, докато достигна фенера на убиеца. Извади от джоба си хирургическа ножица и преряза тиксото.

Когато го сваляше, събори шепа от някакъв сивкав прах. Изведнъж осъзна, че убиецът е заложил капан за криминалистите. Затова бе оставил фенерчето! Веществото се изсипа право в очите й и докато отчаяно се опитваше да го изтръска, тя размести газовата маска и вдиша порядъчно количество от отровата.

— Не!

Закашля се, започна да се дави от лютия прах. Изведнъж лицето й пламна. Тя се изпусна и падна по гръб, като за малко не се просна върху тялото на Клоуи.

В ухото й прозвуча гласът на Райм:

— Сакс! Какво става? Не виждам.

Тя се помъчи да вдиша, да изчисти отровата от белия си дроб. Сякаш бодлива тел стържеше трахеята, очите и носа й.

Дръпна маската от лицето си и започна да плюе, съзнавайки, че замърсява местопрестъплението, но не можеше да спре.

Райм крещеше. Трудно й бе да чуе, но й се стори, че вика по телефона:

— Медици! Долу!… Не ме интересува… Полицай с отравяне. Бързо!

Гласът му обаче бързо заглъхна и единственото, което Сакс чуваше вече, бе собственото й кашляне.

7.

Докато се връщаше към студиото си в района на Канал стрийт, Били Хейвън отново си мислеше за Хубавото момиче. Спомените за лицето, гласа и докосването му й бяха оживели по време на татуировъчната сесия с госпожица Клоуи Снобарката.

Мислеше си също за думата, която бе изписал: „втория“. За рамката от вълнообразни линии отгоре и отдолу.

Да, добро изпълнение.

Тату „Били“.

Беше сменил гащеризона, който вероятно бе замърсен с отрова (защо да рискува?). Пъхна го в найлонов плик и го метна в един контейнер далеч от бутика. Отдолу носеше обикновени дрехи: черни дънки, кожени ръкавици — също черни. Тъмносиво вълнено палто. Беше късо — до средата на бедрата. Достатъчно топло, но не твърде дълго, тъй че да може да бяга, ако се наложи — а това, съзнаваше той, бе много вероятно да се случи в близките дни.

Носеше скиорската маска вдигната над лицето като шапка. Изглеждаше като обикновен младеж от Манхатън, който се прибира в апартамента си в леденостудения дъжд, превит на две в студа.

Хубавото момиче…

Били си спомни, когато я видя за първи път преди години. Всъщност бе видял нейна снимка, не самото Хубаво момиче. Но веднага се влюби — да, да, от пръв поглед. Скоро след това леля му отбеляза: „О, какво хубаво момиче. По-хубаво трудно ще намериш“.

Били веднага хареса това име за любимата си.

Момичето имаше прекрасна кожа, бяла като абанос.

Той присви очи срещу отвратителния вятър, шибащ лицето му с ледени кристалчета и леденостудени капки, и плътно се загърна с палтото. Внимаваше много да избягва заледените места. Това беше трудно.

Няколко часа бяха минали, откакто свърши с Клоуи в тунела под бутика. Беше останал в района, за да види какво ще прави полицията. Някой се беше обадил на спешния телефон пет минути след като Били излезе през шахтата на Елизабет стрийт. Ченгетата дотичаха масово и той започна да наблюдава. Запомняше какво правят и по-късно щеше да си запише. Заповедите на Модификацията не бяха като библейските, разбира се. Но ако бяха, една от тях щеше да бъде: „Опознай врага си като себе си“.

Били вървеше внимателно. Беше млад и в добра форма, сръчен, но не можеше да си позволи да падне на леда. Едно счупване на ръката би било катастрофа.

Студиото му не беше далеч от мястото на атаката, но той се прибираше вкъщи по заобиколен маршрут, за да е сигурен, че никой не го е видял покрай капака на шахтата и не го е проследил.

Заобиколи квартала веднъж, после втори път, за всеки случай, и се върна при грозния, широк четириетажен бивш склад, сега служещ като полужилищна сграда. Тоест полузаконно. Или може би направо незаконно. Ставаше дума за недвижима собственост в Ню Йорк все пак. Той плащаше кеш за краткосрочен наем — много кеш. Агентът само се усмихна, когато взе парите, и нищо не каза.

Не че имаше значение. Били имаше готова история, включително с фалшиви документи.

„Помни наизуст всяка история за прикритие.“

След като се увери, че тротоарът е празен, Били слезе по късото стълбище до входната си врата. Три изщраквания на три ключалки, и беше вътре, сменяйки саундтрака от гневното свирене на клаксони в Китайския квартал с грохота и свиренето на спирачки от влаковете на метрото, минаващи точно под него.

Звуци от подземния свят. Успокояващо.

Натисна един ключ и анемични крушки осветиха единственото помещение с размери седем на осем метра — комбинация от дневна, спалня, кухня и всичко останало. Стаята имаше малко атмосфера на средновековна тъмница. Едната стена бе от голи тухли, другите — долнопробен гипсокартон. Били имаше друго наето жилище, по̀ на север, и то беше основната му тайна квартира, където възнамеряваше да прекарва повече време, отколкото тук, по време на мисията си за Модификацията, но студиото се оказа по-удобно от апартамента, който се намираше на оживена улица, населена с хора, каквито той най-много мразеше.

Работната маса беше пълна със стъклария, книги, спринцовки, части за татуировъчни машинки, найлонови пликчета, инструменти. Десетки четива за отрови и хиляди файлове, свалени от Интернет, някои — по-информативни, други — по-малко. „Полевият определител на отровните растения“ бе богато илюстрован, но не даваше достатъчно полезна информация, както нелегалния блог, озаглавен: „Натръшкай ги всичките: Дванайсет смъртоносни рецепти за деня, когато ще дойде революцията и ще трябва да се отбраняваме!!“.

Всичко това бе прилежно подредено в работното му пространство — точно както в татуировъчното му студио у дома. Единият ъгъл на помещението бе озарен от ултравиолетовите лампи, които осветяваха осем терариума. Той отиде при тях и разгледа растенията вътре. Листата и цветята му действаха успокояващо, напомняха му за дома. Розово, бяло, виолетово, зелено, в хиляди нюанси. Цветовете се опълчваха срещу сивотата на града, чийто омразен дух тровеше сърцето на Били Хевън всяка минута. Имаше куфари с дрехи и тоалетни принадлежности. В един сак държеше няколко хиляди долара, сортирани по номинал, но намачкани, стари и невъзможни за проследяване.

Той поля растенията и отдели няколко минути да скицира едно от тях — интересна конфигурация на листа и клонки. Като човек, който е рисувал цял живот, Били се чудеше откъде идва този импулс. Понякога само трябваше да вземе молива или пастела и да превърне нещо от тленния свят в нещо непреходно. Безсмъртно.

Хиляди пъти бе рисувал Хубавото момиче.

Моливът изведнъж увисна в ръката му и той остави скицата на клончето недовършена. Хвърли блокчето настрани.

Хубавото момиче…

Винаги когато си помислеше за нея, си спомняше сърдития глас на чичо си:

— Били, трябва да ти кажа нещо. — Чичо му го хвана за ръката и го погледна в очите. — Случи се нещо лошо.

Ето с тези прости, ужасни думи той научи, че нея вече я няма.

Родителите на Били също ги нямаше вече, но това се беше случило преди години и той бе преодолял загубата.

Но тази на Хубавото момиче. Не, никога!

Тя щеше да бъде вечната му спътничка. Щеше да бъде неговата жена, майката на децата му. Тя щеше да бъде тази, която ще го спаси от миналото, от всички злини, от Олеандровата стая.

Изведнъж да изчезне — просто така…

Днес обаче Били не мислеше толкова за ужасната новина, не мислеше за несправедливостта, която го бе сполетяла — макар че случилото се беше адски несправедливо.

Не мислеше за жестокостта — макар че случилото се бе жестоко.

Не, в момента, след като току-що бе татуирал Клоуи, той си мислеше, че вече е тръгнал по пътя, който щеше да сложи край на болката.

Модификацията бе започнала.

Били седна до паянтовата маса в кухнята на сутеренния апартамент и извади от джобчето на ризата си страниците от книгата, която бе намерил тази сутрин.

Бе научил за това заглавие преди няколко седмици и веднага си даде сметка, че има нужда от една бройка, за да завърши плана си за Модификацията. Беше изкупена, но в Интернет можеше да се намери втора ръка. Били обаче не можеше да поръча с кредитна карта и доставка по пощата. Нюйоркската градска библиотека имаше две бройки, но той не ги намери на рафтовете, където трябваше да бъдат — нито във филиала в Централен Манхатън, нито в сателитния клон в Куинс.

Обаче опита още веднъж. Просто му хрумна и по-рано днес отиде в библиотеката на Пето авеню.

И тя беше там — върната и надлежно поставена на място. Той взе книгата от полицата, скри се между шкафовете и я прелисти.

Бе написана на доста лош стил, прецени от няколкото пасажа, които прочете. И имаше абсурдна сензационна корица в черно, бяло и червено. Стилът и оформлението обясняваха бързото й изчерпване. Но съдържанието! Точно това, което му трябваше. Информацията в нея попълваше празните места в плана му идеално, както запълващите игли оцветяват участъците между очертанията на татуировка.

Отначало Били се притесняваше как ще изнесе книгата от библиотеката — нямаше да я вземе по установения ред, разбира се. Освен това при ксерокса имаше камери. В крайна сметка реши да отреже страниците от главата, която му трябваше, с ножче. Сряза ги в основата им и скри книгата внимателно, та никой да не я намери. Знаеше, че вероятно има скрит чип в гърба, който щеше да активира алармата на изхода, ако се опиташе да я изнесе цялата. За всеки случай прегледа всички страници, които бе откраднал, за да провери за втори чип. Нямаше такъв и той излезе от библиотеката необезпокояван.

Сега нямаше търпение да прочете написаното внимателно, за да дооформи плана си за Модификацията. Но когато ги разстла пред себе си, се намръщи. Какво беше това? Първата страница бе повредена, с откъснато ъгълче. Били бе сигурен, че ги отдели от гърба на книгата цели. Погледна джобчето на ризата си и видя, че и то е скъсано. Спомни си, че Клоуи раздра гащеризона му, докато се съпротивляваше. Ето какво се беше случило. Бе скъсала и дрехата, и страницата.

Листът обаче не беше много повреден, само едно малко парченце липсваше. Били внимателно прочете всичко. Веднъж, два пъти. Третия път си записа някои неща и прибра страниците при Заповедите.

Полезно. Много добре. Страшно полезно.

Остави страниците настрани, отговори на няколко текстови съобщения, получи няколко. Поддържаше връзка с околния свят.

Никой не осъзнаваше значението на микробите и вирусите повече от татуировчика. Били изобщо не се тревожеше, че ще зарази жертвите си — това беше самата цел на Модификацията — но се притесняваше да не зарази себе си с онова, което носеха клиентите му, и най-вече, с прекрасните вещества, които използваше вместо мастило.

Отиде при умивалника и отвори раницата си. Сложи си дебели гумени ръкавици, извади татуировъчната машинка и я разглоби. Изпразни тръбичките и ги изплакна в две отделни кофи, после ги подсуши. Водата изсипа в една дупка, която бе пробил в пода, за да се попие в почвата под сградата. Не искаше да я излива в канализацията. Пак заради веществените доказателства.

Това промиване обаче бе само началото. Той почисти всяка част на машинката със спирт (който само обеззаразява, но не стерилизира). Сложи ги в ултразвукова баня с дезинфектанти. После ги запечата в пликчета и ги сложи в автоклава — един вид тенджера за стерилизиране. Обикновено иглите се ползват еднократно, но тези бяха много специални и трудно се намираха. Той сложи и тях.

Разбира се, тези процедури бяха само отчасти за да се предпази от отровите и от заразяване. Имаше и друга причина: какъв по-добър начин да унищожиш всяка връзка между себе си и жертвите, от опичането на 130 градуса по Целзий?

Разбива на пух и прах дори вашата теория за „праха“, не мислите ли, мосю Локар?

8.

Линкълн Райм чакаше нетърпеливо.

— Какво става с Амелия?

— Не мога да се свържа — отговори Том, след като затвори телефона.

— Мамка му! Как не можеш да се свържеш? В коя болница е?

— „Манхатън — многопрофилна“.

— Обади се пак.

— Току-що го направих. Не мога да се свържа с централата. Има някакъв проблем.

— Това е нелепо. Нали е болница! Обади се на 911.

— Не можеш да звъниш на спешния телефон, за да се информираш за състоянието на пациент.

— Аз ще се обадя.

В този момент на външната врата се позвъни. Райм грубо заповяда на Том да „отвори проклетата врата“ и след малко в коридора се чуха стъпки.

Двама полицаи — които бяха помагали на Сакс при огледа на местопрестъплението в бутика „Ше Нор“ — влязоха в стаята. Носеха няколко кашона, пълни с пликчета за съхранение на веществени доказателства — найлонови и хартиени. Линкълн познаваше жената, детектив Джейн Ийгълстън, и тя му кимна за поздрав, на което той отговори със същия жест. Другият полицай, добре сложен мъжага, каза:

— Капитан Райм, за мен е чест да работя за вас.

— Не съм вече на служба — измърмори той.

Забеляза, че времето явно се е влошило — якетата на полицаите бяха наръсени със снежинки и заскрежени. Бяха увили кашоните с улики в целофан. Това беше добре.

— Как е Амелия? — попита Ийгълстън.

— Още не знаем.

— Ако можем да помогнем с нещо, само се обадете — каза мъжът. Кимна към кашоните: — Къде да ги оставим?

— Дайте ги на Мел.

Райм имаше предвид последния пристигнал член на екипа.

Слаб и сдържан, детектив Мел Купър беше известен лабораторен специалист в полицията. Райм бе готов на всякакви заплахи и увещания, дори към кмета, за да осигури Купър в екипа си, особено при такова разследване, в което оръдието на убийството беше отрова. С научните си степени по математика, физика и органична химия Мел бе незаменим.

Ученият кимна на Ийгълстън и колегата й, които, както и той, работеха в големия център по криминалистика на нюйоркската полиция в Куинс. Въпреки капризното време и студа в помещението Купър носеше бяла риза с къс ръкав и широк черен панталон, с които приличаше на странстващ мормонски проповедник или гимназиален учител по физика. Обувките му бяха „Хъш Пъпиз“. Хората обикновено се изненадваха, когато научеха, че живее с майка си; но удивлението ставаше неизмеримо по-голямо, когато се запознаеха с високата му, красива приятелка скандинавка, преподавателка в Университета на окръг Колумбия. Двамата бяха шампиони по спортни танци.

Купър, с лабораторна престилка, гумени ръкавици, предпазни очила и маска, махна към празната работна маса в стаята. Колегите му оставиха кашоните там, кимнаха за довиждане и отново излязоха във виелицата.

— Хайде и ти, новобранец. Да видим какво сме събрали.

Рон Пуласки си сложи подобни предпазни средства и се приближи до масата, за да помага.

— Внимателно — предупреди Райм, макар че нямаше нужда (Пуласки бе вършил тази работа стотици пъти и нямаше друг, който да се отнася по-внимателно с веществените доказателства).

Криминалистът обаче бе разсеян; отново се замисли за Амелия Сакс. Защо не се обаждаше? Спомни си белия прах, който видя да се изсипва върху видеокамерата и лицето й. Спомни си, че я чу да кашля.

Изведнъж някой отключи входната врата.

Вятър. Кашляне. Прочистване на гърло.

— Е? — извика Райм.

Амелия Сакс влезе в дневната, като сваляше якето си. Спря. Закашля се.

— Е? — повтори той. — Добре ли си?

Вместо отговор тя изпи водата от малката бутилка, която й подаде Том.

— Благодаря — каза на младежа. После се обърна към Райм: — Добре съм. — Съблазнителният й глас бе по-нисък и прегракнал от обикновено. — Горе-долу.

Райм от самото начало знаеше, че не е отровена. Бе говорил с парамедика от „Бърза помощ“, специалист по токсини, докато я караха в Многопрофилния медицински център на Манхатън. Симптомите й не бяха характерни за отравяне, съобщи медикът, и когато линейката пристигна в спешното отделение, единствените й оплаквания бяха раздираща кашлица и сълзене на очите, които лекарите промиха няколко пъти с вода. Извършителят бе заложил безвреден капан — но дразнещото вещество можеше да я ослепи или да я задуши.

— Какво беше това, Сакс?

Тя обясни, че от натривките на лигавиците й и мълниеносното кръвно изследване се е установило, че „отровата“ е била прах, съдържащ предимно железен оксид.

— Ръжда?

— Така казаха.

Когато бе отлепила тиксото от металната арматура, на която убиецът беше закрепил фенерчето, Сакс бе изронила част от ръждата и тя се беше изсипала върху лицето й.

Като криминалист Райм отлично познаваше веществото Fe₂O₃, повече известно като железен (III) оксид. Ръждата е полезна веществена следа благодарение на свойството си да полепва навсякъде и лесно да се предава от извършителя на жертвата и обратно. Би могла да бъде токсична, но само в огромни концентрации — над 2,5 милиграма на литър. Наличието й в подземния тунел не изглеждаше с цел да се използва като оръжие. Райм нареди на Пуласки да се обади в строителния отдел на кметството и да разбере дали железният оксид се среща в тунелите.

— Да — докладва младият полицай, след като затвори. — Общината сменя тръбите в цял Манхатън заради новия водопроводен тунел. Някои от старите инсталации, които разрязват, са на сто и петдесет години. Има много прах. Всички работници носят предпазни маски.

Значи убиецът просто бе избрал една от тези стари тръби, за да закрепи фенерчето.

Сакс се изкашля още веднъж, отпи още малко вода и измърмори:

— Яд ме е, че бях толкова непредпазлива.

— А, Сакс… очаквахме да се обадиш.

— Опитах се. Нямаше връзка. Един от парамедиците каза, че в Интернет имало някакъв проблем, който блокирал телефонните превключватели. През последните два-три дни се случвало на няколко пъти. Някакъв спор между компаниите за стандартни кабелни връзки и за новите оптични кабели. Война за територия. Дори се говори за саботаж.

Райм я изгледа с изражението, казващо: „Какво ми дреме?“.

Сакс се покашля още веднъж, докато слагаше предпазните средства за лабораторна работа, и отиде при кашоните с улики.

— Хайде да попълваме таблицата — каза Линкълн, като кимна към няколкото бели дъски за писане, стърчащи като чапли на хилави крака.

На тях записваха уликите за всяко разследване. Сега имаше само една изписана — с данните за убийството при опит за грабеж в района на кметството. На мъжа, който се беше обръснал гладко за среща, преди да излезе на улицата, където бе ограбен и убит.

Сакс отиде в ъгъла и постави чиста дъска пред тази. Взе един маркер и попита:

— Как ще го наречем?

— Днес е пети ноември. Нека да спазваме традицията. Неизвестен извършител 5–11.

Тя се покашля, кимна и написа:

Райм погледна бялото табло и заяви:

— Хайде да попълваме!

9.

Преди да започнат с анализа на уликите обаче, на вратата още веднъж се позвъни.

Шумът от отваряне и затваряне на вратата бе придружен с познатия вече вой на вятъра и трясък на чупещ се лед. Лон Селито влезе в дневната, като влачеше краката си и се препъна в килима.

— Все по-лошо става. Леле! Каква бъркотия.

Райм не обърна внимание на тази кратка сводка за времето.

— Какво става със записите от камерите? — попита направо.

Имаше предвид видеокамерите за наблюдение на Елизабет стрийт, близо до шахтата, през която извършителят бе проникнал на мястото на убийството. И където, както изглеждаше, бе шпионирал Сакс.

— Няма.

Райм се намръщи.

— Но има очевидец.

Линкълн изгледа кисело дебелия детектив.

— Разбирам те, Линк. Но само с това разполагаме. Свидетелят се прибирал от работа и видял някакъв тип до шахтата около десет минути преди на спешния телефон да получат сигнала за убийството.

— Прибирал се от работа — саркастично повтори Райм. — Значи твоят свидетел е бил уморен.

— Да, и уморен очевидец, който е видял извършителя, е много по-полезен, отколкото свеж и бодър, който не го е видял.

— В такъв случай няма да е очевидец — отбеляза Райм. Погледна дъската. — Отворена ли е била шахтата?

— Да. И оградена с оранжеви конуси и ограничителна лента.

— Така си и мислех. Значи убиецът вдига капака с кука, огражда го с конуси, пъха се долу, убива жертвата и си тръгва. — Обърна се към Сакс: — Каза, че долу е било влажно. Значи шахтата е била отворена през цялото време. Какво е станало с конусите и лентата?

— Нямаше ги — отвърна тя. — Не видях, когато излязох.

— Разбира се, че няма да ги остави да се търкалят наоколо. Твърде умен е. Лон, какво каза твоят очевидец за извършителя?

— Бял мъж, с плетена шапка и тъмно палто. Тъмна раница. Не е видял добре лицето. Описанието съвпада с това на човека, когото са забелязали до шахтата, докато Амелия е правила огледа долу.

— Някакви улики от улицата?

— При тази виелица? — възкликна Сакс.

Метеорологичните явления са най-класическият и най-вредният замърсител на веществените доказателства от местопрестъплението. При уличната шахта имаше и друг проблем: хората от „Бърза помощ“ бяха заличили и малкото налични улики, докато са качвали Сакс в линейката след предполагаемото й отравяне, което се бе оказало фалшива тревога.

— Значи можем да отпишем тази част от местопрестъплението и да се съсредоточим върху намереното под земята. Първо, мазето на бутика.

Джейн Ийгълстън и колегата й бяха заснели и претърсили подземието и сервизната стаичка, но бяха намерили твърде малко неща. Мел Купър огледа микроследите, събрани от тях.

— Съвпадат с контролните проби от мазето — обяви. — Няма нищо, което можем да използваме.

— Добре. Един важен въпрос: излязоха ли резултатите от токсикологията? Каква е отровата?

Началното им предположение бе, че причината за смъртта е отравяне, но нямаше как да са сигурни, докато не бъде готов анализът на съдебния лекар. Сакс се беше обадила на патолога и настоя да им изпрати предварителния си доклад възможно най-бързо. Трябваше да узнаят каква е била отровата, а също приспивателното, с което убиецът е упоил Клоуи. Сакс изтъкна спешността на случая, като подчерта, че според тях това е само началото на серия от подобни убийства. Сега докладва на Райм, че патологът се е оплакал от прекалена натовареност (което по принцип е характерно за лекарите, особено тези на държавна служба), но е обещал да разгледа случая „Клоуи Мур“ с приоритет.

— Сакс, ти взе ли проба от мястото на татуировката? — попита Райм с типичното му нетърпение.

— Разбира се.

— Пусни я за изследване, Мел. Да видим дали няма да научим нещо повече за отровата.

— Веднага.

Инструментът, който Купър използва за този анализ, бе газов хроматограф, комбиниран с масспектрометър — два големи, свързани апарата в ъгъла на помещението. Методът на газовата хроматография се използва за изследване на проби от неизвестен материал, при което химичните вещества се разделят въз основа на различната им летливост — свойството да се изпаряват при различни условия. Така разделените изпарения преминават през масспектрометъра, който определя веществата, като сравнява уникалната им структура с база данни на известни химикали.

След като шумната, нагорещена машина (пробите реално се изгарят) поработи няколко минути, Купър обяви резултата:

— Цикутоксин.

Нюйоркската полиция имаше голям архив с данни за отровни вещества, който Райм бе използвал още навремето като началник на отдел „Следствени ресурси“ (сега отдел „Криминалистика“), но по онова време убийствата с отрова бяха дори по-редки от сега. Купър прегледа информацията за веществото и обобщи:

— Съдържа се в блатния бучиниш. Уврежда централната нервна система. Причинява силно гадене, повръщане, изпускане на пяна през устата. Мускулни спазми. Това е едно от най-смъртоносните растения в Северна Америка. — Кимна към апарата: — Веществото явно е специално дестилирано. Няма данни да е откривано в толкова висока концентрация. Смъртта настъпва бавно. При това количество сигурно е умряла за около половин час, може би малко повече.

— Не е ли това отровата, с която се е самоубил оня известен гръцки философ? — обади се Пуласки.

— Не точно. Онова е друг вид бучиниш. Но и двете са от семейството на моркова.

— Да оставим Сократ намира — сопна се Райм. — Концентрирайте се върху нашия случай. Има ли някой друг освен мен, който да забелязва нещо обезпокоително в източника на отровата?

— Растението може да се намери из нивите и блатата в цялата страна — отбеляза Сакс.

— Именно.

Промишлените химикали, които се използват в индустрията и могат да се купят свободно на пазара, могат да бъдат проследени от производителя по цялата верига до купувача. Някои дори съдържат химически „етикет“, който може да доведе разследващите до касова бележка с името на извършителя върху нея. Това обаче нямаше как да стане, ако е добил оръжието на убийството от полето.

Имаше някаква възможност да стеснят кръга на търсене до определен район на страната. Но имайки предвид, че беше ноември, вероятно убиецът бе набрал растението преди месеци. Дори можеше да го е отгледал в оранжерия в мазето си.

Също толкова обезпокоителен беше фактът, че по някакъв начин бе концентрирал токсина, за да бъде по-силен.

Рон Пуласки бе застанал до бялата дъска. Райм му нареди:

— Новобранец! Запиши това на таблото със сбития си почерк, гордост за сестрите от Църквата на скептичното сърце.

Настроението му се беше подобрило значително сега, след като имаше предизвикателство, мистерия за разгадаване… а също улики, върху които да работят.

— Няма пръстови отпечатъци — продължи Сакс.

Райм и не очакваше да има. Не, убиецът бе твърде умен, за да остави.

— Колкото до косми, намерих плъши и няколко от Клоуи, но не други, затова предполагам, че освен плетената шапка е носил и нещо друго на главата.

Плътно прилепващите шапки имат ефект повече да разрошват косата, отколкото да пазят от падане на косми, особено вълнените и найлоновите, защото причиняват сърбеж и принуждават човека да се чеше. Райм предположи, че извършителят е знаел този факт и затова е взел други, по-ефикасни мерки, за да осуети попадането на ДНК улики на местопрестъплението.

— Първоначалният преглед за сексуално насилие даде отрицателен резултат — каза Сакс, — но съдебният лекар може да открие нещо. Във всеки случай гениталиите и вторичните полови органи не са докосвани. Освен корема… — кимна към снимката — … цялото тяло беше покрито. Но когато я облъчих с алтернативната светлина, открих нещо интересно: докосвал е на десетки места кожата й, галил я е. Повече, отколкото е необходимо, за да я опъне за татуирането. Освен това тя има друга малка татуировка на врата. Цвете. — Тя показа снимката на монитора с висока разделителна способност. — При облъчването се видя, че я е потъркал няколко пъти.

— Обаче никакво сексуално докосване, така ли? — измърмори Селито.

— Не по общоприетия начин — изтъкна Сакс. — Може извършителят да има фетиш или парафилия. Останах с впечатление, че се е възхищавал на кожата й. Искал е да я докосва. Или може би се е изкушил да го направи.

— „Изкушил“? — измърмори Райм. — Това ми звучи малко мътно, Сакс. Малко мелодраматично. Отбелязвам го като информация, но дай да видим конкретните улики.

Започнаха с микроследите — да анализират частиците, които Сакс бе намерила около тялото, и да ги сравняват с контролните проби от тунела, опитвайки се да изолират тези, които са уникални за извършителя.

Купър постоянно захранваше газовия хроматограф с нови проби.

— Така, имаме азотен оксид, озон, желязо, манган, никел, сребро, берилий, хлорирани въглеводороди, ацетилен.

Райм кимна:

— Всичко това е било близо до тялото?

— Да. — Амелия погледна подробния регистрационен картон, описващ точното място, откъдето е взета пробата.

— Хъм — изръмжа криминалистът.

— Какво има, Линк? — попита Селито.

— Това са вещества, които се използват при запояване. Най-вече в горивото за ацетиленови горелки. Може да са дошли от извършителя, но мисля, че по-вероятно да са останали от монтирането на тръбите. Все пак запишете ги в таблицата.

Купър взе друга проба — от земята около стълбата, водеща към изхода на шахтата. След като машината направи анализа, лаборантът се намръщи:

— Може би тук има нещо интересно.

Райм въздъхна. „Ами кажи го де, да ти се моля ли искаш?“ — подсказваше усмивката му.

Купър не беше човек, който ще позволи да го притискат. Внимателно разгледа графиката от масспектрометъра.

— Това е тетродотоксин.

Тази информация заинтригува Линкълн:

— А, да. Това вече е интересно. Друго вероятно оръжие на убийството.

— Това отрова ли е, Линк? — попита Селито.

— О, и още как — отговори Купър. — Доста силна при това. Съдържа се в яйчниците на рибата-таралеж фугу. Представлява невротоксин, за който все още няма открита противоотрова. В Япония ежегодно от него умират около шейсет души — след умишлено поглъщане. В малки дози причинява еуфория… и имаш шанс да оцелееш, за да си понесеш последствията. И друго важно — тетродотоксинът е наркотикът на зомбитата.

— Какво? — изхили се Селито.

— Сериозно. Като във филмите. Някои карибски племена го вземат, за да забавят пулса и дишането си до такава степен, че изглеждат като мъртви. След известно време се съживяват. Правят го по религиозни подбуди или за измама. Антрополозите смятат, че това може да е източникът на мита за зомбитата.

— Добро забавление за скучна съботна нощ в Хаити — измърмори Райм. — Хайде да се съсредоточим върху същественото. Върху конкретния проблем. Върху фактите.

Купър намести очилата си на носа и уточни:

— Много малко количество.

— Ако патологът не открие тетродотоксин в кръвта на Клоун, убиецът сигурно е планирал да го използва за бъдещи атаки — намръщи се Райм. — И откъде, по дяволите, го е намерил? Сигурно сам е хванал риба-таралеж. Както сам си е отглеждал бучиниша. Продължавай нататък, Мел.

Купър вдигна глава от едно картонче за съхранение на доказателства и продължи:

— Ето нещо от един отпечатък от стъпка — от неговите, предполагам, защото е бил близо до стълбата. Замазан е.

Калцуни…

— Да, така е — потвърди Сакс.

Купър й показа графиката от масспектрометъра. Тя кимна и преписа данните върху дъската:

— Лайна — измърмори Райм.

— Какво не му хареса? — попита Пуласки.

— Не това. Говоря буквално. Фекална материя. Защо това? Защо там? Някакви предположения, момчета и момичета?

— По тавана на тунела имаше тръби на отходната канализация, но не видях течове по пода и стените. Вероятно не е от там.

— От някоя градинка, където разхождат кучета? — предположи Селито. — Или убиецът има куче?

— Моля ти се — намеси се Райм, като едва се сдържа да не завърти подигравателно очи. — Тези вещества са от човешки лайна. Можем да пуснем ДНК анализ, но само ще хвърлим усилия в канала. Извинявам се за израза.

— Може би е ходил до тоалетната, преди да отиде на местопрестъплението?

— Възможно е, новобранец, но по-скоро да се е оцапал някъде от канализацията. Това ни подсказва, че прекарва дълго време в подземията на Ню Йорк. Това е ловното му поле. Там се чувства спокоен. И щом на мястото на убийството на Клоуи Мур не е имало теч, това означава, че вече е избрал и други локации. Освен това навежда на извода, че избира жертвите си предварително.

Стационарният телефон иззвъня и Сакс вдигна. Проведе кратък разговор и след като затвори, съобщи:

— Беше патологът. Да, причината за смъртта е отравяне с цикутоксин. И в кръвта на жертвата няма тетродотоксин. Ти беше прав, Мел — концентрацията е осем пъти по-голяма, отколкото се открива в растението източник. И я е упоил с пропофол. Две места на инжектиране: във врата и в ръката.

— Предписва се с рецепта — отбеляза Райм. — Това не можеш да си го отгледаш в градината. Как се е сдобил с веществото? Добре, запишете го в таблицата. Сега татуировката. Това ми е много интересно.

Райм се вгледа в снимката, направена от Сакс: без мастило, но с очертания от зачервена, възпалена кожа. Беше доста по-ясна, отколкото я бе видял през видеокамерата на тъмното местопрестъпление.

— Леле — отбеляза Рон Пуласки, — добра е.

— Не разбирам от татуировки — призна Линкълн. — Но се питам дали не се броят на пръсти хората, които биха могли да го изпълнят по този начин за кратко време.

— Ще мина през няколко от големите студиа в града — каза Селито. — Да видим какво ще кажат.

— Тези линии… — Райм посочи вълнообразните очертания под и над думата. — Ти беше права, Сакс. Изглеждат като порязвания, а не татуировка. С бръснач или скалпел.

— За декорация, по дяволите! — измърмори Селито. — Извратен мръсник.

— Да се запише в таблицата. Не знам какво означава това. Нито думата: „втория“. Какво може да значи? Някакви идеи?

— Може би втората жертва — предположи Пуласки.

Селито се изсмя:

— Този тип не се старае да прикрива деянията си. Сигурно щяхме да чуем, ако имаше първа жертва, не мислиш ли? Обзалагам се, че Си Ен Ен щеше да разгласи.

— Да, така е. Не се замислих.

— Нямаме достатъчно информация, за да си правим изводи на този етап — заяви Райм, като гледаше снимката. — И каква е останалата част на посланието? Имам наблюдения, че човек, който толкова добре владее калиграфия, има добри познания по правопис и граматика. Думата е изписана с малка буква. Значи преди нея трябва да има нещо друго. Няма точка, значи следват още думи.

— Питам се дали тези линии са някаква рамка — измърмори Сакс. — Или означават цитат? Може би някакъв ребус?

— Нямам представа… Лон, обади се в управлението и събери екип да провери в базите данни.

— Гениална идея. Да мобилизираме цял екип да търси думата „втория“ в някоя книга или нещо друго? Мислиш ли, че се е появявала някъде преди?

— Да, накарай ги да търсят думата в известни цитати от престъпления, убийци, татуировки, нюйоркския ъндърграунд. Кажи им да проявят въображение!

— Добре — измърмори Селито. — „Втория“. А също като съкращение: числото 2 с окончание „-рия“ накрая.

— Хъм — измърмори Райм, като кимна; не се беше сетил за това.

Едрият детектив извади мобилния си телефон, стана и отиде в ъгъла на стаята; след няколко секунди започна да раздава заповеди. Върна се при другите, след като затвори.

— Давайте нататък — каза Линкълн на хората си.

След като анализира още няколко проби, Мел Купър обяви:

— Имаме следи от бензалкониев хлорид.

— Аха, амонячен дезинфектант. Използва се често на обществените места, особено при опасност от бактериални зарази или при чувствителни групи хора. В училищните столове например. Да се запише!

— Каучуково лепило — продължи Купър.

Райм обясни, че този продукт се използва за всичко, от превръзки до строителството.

— Масово производство?

— Да.

— Естествено — измърмори Райм. Криминалистите предпочитат вещества с установена марка, чийто произход лесно може да се установи.

Купър пусна още проби за анализ. След няколко минути погледна монитора и обяви:

— Добре, добре. Ясен резултат за вид скала. Мрамор. И по-точно, инуудски мрамор.

— Каква форма? — попита Райм. — Покажи го на екрана.

Специалистът го направи и той видя увеличена картина на белезникави, сивкави и бежови прашинки и зърна с различна големина. Лабораторният техник каза:

— Натрошен. Виждате края на това парченце в горния ляв ъгъл?

— Да, очевидно е. Изпечи го!

Купър пусна пробата през газовия хроматограф.

— Има следи от „Тоувекс“ — обяви след малко.

— „Тоувекс“ ли? — стъписа се Селито. — Промишлен експлозив?

Райм кимна:

— Имах предчувствие, че ще намерим нещо такова. Използва се за взривяване на каменни основи. Ако съдя по натрошаването на мраморните частици, убиецът е бил близо до строителен обект. Място, където има много инуудски мрамор. Новобранец, обади се в кметството и питай какви разрешения за взривяване са издавали наскоро. После засечи с геоложката база данни за района. Хайде, какво друго?

В пробите, взети изпод ноктите на Клоуи Мур, не бяха открити следи от кожа — само памучни и хартиени влакна.

Райм обясни на Селито:

— Може би Клоуи се е съпротивлявала и тези частици са попаднали под ноктите й при борбата. Жалко, че не е одрала и кожата му. Къде е ДНК точно когато най-много ни трябва? Пишете на дъската и да продължаваме.

Тиксото, с което извършителят бе вързал краката на Клоуи, беше масово производство; белезниците — също. А фенерчето — семафорът, с който бе осветил творението си — беше евтин пластмасов боклук. Нито по него, нито по батериите вътре имаше пръстови отпечатъци; нямаше косми или други частици — само лепило като това, което се използва при ролките за събиране на животински косми (същите, с които криминалистите събираха микроследи). Както предполагаше Сакс, престъпникът вероятно бе почистил дрехите си, преди да тръгне за местопрестъплението.

— Този тип е по-добър, отколкото си мислех — измърмори Райм със смесени чувства на изненада и неохотно възхищение.

— Долу имаше ли някакви електрически контакти, Сакс? Не си спомням.

— Не. Прожекторите, които бяха сложили първите пристигнали полицаи, бяха акумулаторни.

— Значи и неговата машинка за татуиране също би трябвало да е на батерии. Новобранец, хайде почини си малко от мраморното търсене и намери кой произвежда татуировъчни машинки.

Пуласки веднага отвори нов прозорец за търсене в Интернет на компютъра, като коментира:

— С малко късмет, сигурно няма много.

— Хъм, това ще бъде интересно.

— Кое?

— Татуировъчна машинка, заредена с късмет.

— Заредена с… какво?

Селито се усмихна накриво. Знаеше какво ще последва.

— „С малко късмет“ — продължи Райм. — Трябваше да кажеш: „Очаквам, че няма много марки татуировъчни машинки“. Това „с малко късмет“ изразява личното ти отношение, което не е меродавно в случая.

Младият полицай поклати глава:

— Линкълн, когато говоря с теб, понякога имам чувството, че участвам във филм на Куентин Тарантино.

Райм вдигна вежди. Тоест: „Продължавай“.

— Ами — обясни Пуласки, — сещаш ли се за онази сцена, в която двама наемни убийци се канят да убият някого, но десет минути обсъждат как „нервен“ и „изнервен“ не означавали едно и също или че „незаинтересован“ не е същото като „неинтересуващ се“. В един момент направо ти идва да ги удариш.

Сакс се закашля и се разсмя.

— Тези неточности в употребата на думите притесняват и мен — измърмори Райм. — Хубаво е да се знае разликата. Сега последната улика от местопрестъплението. И тя е тази, която най-много ме интересува.

Погледна пликчето с вещественото доказателство, като си помисли: „Трябва да проуча кой е този Тарантино“.

10.

Мел Купър внимателно отвори последното останало пликче на лабораторната маса. С пинсети извади смачканата хартийка. Започна да я разгъва.

— Къде беше това, Амелия? — попита.

— На около метър от тялото. Под една от онези жълти кутии.

— Видях ги — каза Райм. — IFON. Електрически и телефонни табла, предполагам.

Хартийката беше откъснато горно ъгълче от лист с някакъв текст, с размери около седем на пет сантиметра. Думите на предната, дясна страница, бяха:

На задната страна:

Райм погледна Купър, който с помощта на микроскоп „Баух и Ломб“ сравняваше целулозните влакна от тази проба с намерените под ноктите на жертвата.

— Сходни са — отбеляза. — Може би от един и същи източник. Освен това няма друга проба с нишките от плат, които намерихме под ноктите й.

— Значи приемаме, че е откъснала хартийката, докато се е борила с убиеца.

— Защо е носил този лист? — попита Селито. — Какво всъщност представлява?

Райм забеляза, че хартията не е гланцирана, следователно не беше от списание. Не приличаше и на вестникарска хартия.

— Изглежда, че е от книга — обяви той, като гледаше втренчено триъгълното парче.

— Добре, но как е станало? — попита Пуласки.

— Уместен въпрос. Имаш предвид, ако листчето е било в джоба на извършителя и жертвата го е откъснала, докато са се борили, как може да е от книга. Така ли?

— Точно така.

— Ами, мисля, че е откъснал няколко важни страници от книгата и ги е взел със себе си. Затова искам да знам от коя книга са.

— Да пробваме по лесния начин, а? — предложи Купър.

— О, „Гугъл Букс“? Или както там се нарича. Онзи сайт, който съдържа деветдесет процента от всички книги в света. Добре, пробвай там.

Търсенето обаче, както можеше да се очаква, излезе безуспешно. Райм не разбираше много от авторски права, но предполагаше, че все още има писатели, които не желаят да предлагат създадените си с много труд творби безплатно в Мрежата.

— Значи ще действаме по трудния начин — обяви той. — Как го наричат в света на хакерите? Нападение с груба сила? — Замисли се за момент и добави: — Все пак можем да стесним обхвата на търсенето. Да видим дали можем да разберем кога е отпечатана и да търсим книги, публикувани в този период и посветени — за начало — на престъпления. Думата „тялото“ подсказва темата. Така, да започнем с датата.

— Въглеродно датиране? — попита Рон Пуласки, при което Мел Купър се подсмихна. — Какво има?

— Не си ли чел главата за радиационно датиране, новобранец? — попита Райм, имайки предвид учебника си по криминалистика.

— Чел съм я, Линкълн.

— И?

Пуласки издекламира:

— Въглеродното датиране е сравняване на съдържанието на нерадиоактивен въглерод-12 със съдържанието на радиоактивен въглерод-14, при което може да се изчисли приблизително възрастта на анализирания обект.

— Много точен цитат. Жалко, че си пропуснал бележката под линия.

— О, и бележка под линия ли имало?

— Стандартната грешка при въглеродно датиране е трийсет-четирийсет години. И то при по-нови проби. Ако нашият извършител се е разкарвал с листа от папирус или пергамент от динозавърска кожа, отклонението би било по-голямо. — Райм кимна към листчето. — Затова, не, въглеродното датиране не е подходящо за този случай.

— Поне можем да разберем дали е отпечатано през последните трийсет-четирийсет години.

— Това вече ни е известно — сопна се Линкълн. — Книгата е отпечатана през деветдесетте, почти сигурен съм. Искам нещо по-конкретно.

Селито се намръщи:

— Откъде разбра периода, Линк?

— По шрифта. Нарича се „Мириад“ и е създаден от Робърт Слимбак и Керъл Туомбли за „Адоуб Системс“. Възприет е от „Епъл“.

— Прилича ми на сансерифен — отбеляза Сакс.

— Погледни низходящата чертичка на у и наклоненото е.

— И това ли си изучавал? — попита Пуласки с тон, сякаш огромна дупка в криминалистичното му образование заплашваше да го погълне цял.

Преди години Райм бе работил по случай с отвличане, при което извършителят бе сглобил бележка за откуп с отрязани букви от списание. Беше ги взел от заглавия на статии и няколко обяви. Като анализира шрифтовете на десетки списания и емблеми на рекламодатели, той установи точно кой брой на „Атлантик Мънтли“ е бил използван. След като издейства съдебна заповед за разкриване на списъците с абонати — и с помощта на други улики — откриха къде живее похитителят и спасиха жертвата. Сега криминалистът обясни това на Пуласки.

— Добре, но как ще определим по-точно датата? — попита Селито.

— По мастилото.

— Маркери? — намеси се Купър.

— Не, съмнявам се, че има.

През 60-те години на деветнайсети век производителите на мастила са започнали да слагат химични маркери в продуктите си (по същия начин както производителите на експлозиви), за да може в случай на престъпление мастилената проба да бъде проследена до конкретен източник или поне до химикалка с определена марка. (Първоначалната цел на това маркиране била за разкриване на фалшификатори, но се оказало полезно и за залавянето на голям брой похитители и убийци, оставили бележки с послания на местопрестъплението.) Мастилото, използвано за печатане на книги обаче, като тази проба, се продаваше в големи количества и рядко се маркираше.

Затова Райм обясни, че трябва да сравнят състава на това мастило с базата данни на полицията.

— Екстрахирай мастилото, Мел. Да видим от какво е съставено.

От полицата с инструменти над работните маси Купър взе модифицирана спринцовка с частично изпилена игла. Заби я седем пъти през хартията. Миниатюрните кръгчета, които се получиха, накисна в пиридин, за да се разтвори мастилото. После изпари разтвора и пусна получилия се прах за анализ.

Когато масспектрометърът показа графиката — назъбена линия с максимуми и минимуми, показващи веществата в мастилото от тайнствената книга — Купър и Райм се втренчиха в екрана.

Сам по себе си, анализът не означаваше нищо, но след като пуснаха резултатите през базата данни, се оказа, че мастилото е подобно на използваното за печатане на книги за възрастни между 1996 и 2000 година.

— За възрастни ли? — сепна се Пуласки.

— Не, не от твоите книги за възрастни — засмя се Селито.

— Моите… — Младият полицай се изчерви като рак. — Не, чакай!

— Има се предвид противоположното на детски книжки — обясни Райм. — Законни книги за възрастни. А хартията? Провери киселинността.

Купър пусна бърз анализ на малко парченце от хартийката.

— Висока киселинност.

— Означава, че е от книга с твърди корици, предназначена за масово разпространение. Не е от издание с меки корици, защото те се печатат на вестникарска хартия. И е за масово разпространение, защото по-скъпите заглавия в ограничен тираж излизат на хартия с ниска киселинност или неутрална реакция. Ето още една задача за твоя екип, Лон. Да намерят книгата. Предположението ми е за научно-популярно заглавие от споменатите години. Вероятно на криминална тематика. И всяка глава е посветена на различна тема, защото извършителят е откъснал само това, което му е трябвало. Прати хората ни да говорят с издатели, книжари, колекционери на криминални книги… и писатели на такава литература. Колко такива може да има?

— Да, да. Ще го направят в свободното време, докато не търсят милиарди цитати с думата „втория“.

— Аха, и още нещо — направете го приоритет. Ако убиецът си е дал труда да намери бройка от книгата, да откъсне страниците и да ги носи със себе си, трябва час по-скоро да разбера какво пише в нея.

Дебелият детектив отново погледна снимката на татуировката и каза на Купър:

— Отпечатай ми това, Мел. Ще пратя хора да разпитат в татуировъчните ателиета. Или как се наричат сега? Може би „студиа“? И ми извади списък на по-големите.

Купър отпечата снимката, после отвори сайта на Агенцията за фирмено лицензиране на Ню Йорк. Извади списък на трийсетина татуировъчни студиа. Подаде двата листа на детектива.

— Толкова много? — изръмжа Селито. — Чудесно. Май не ми стигат разходките навън в това прекрасно есенно време.

Пъхна списъка и снимката в куфарчето си, нахлупи шапката и извади дебелите си ръкавици от джоба. Излезе, без да каже довиждане. Райм отново чу за кратко воя на вятъра, докато вратата се отваряше, после — затръшването й.

— Е, новобранец, как вървят нещата с мрамора?

Младежът се завъртя към близкия компютър, погледна екрана и докладва:

— Все още преглеждаме разрешенията за взривяване. В момента взривяват доста неща в града.

— Продължавай.

— Дадено. Скоро ще има резултат. — Погледна Райм. — С малко късмет.

— „С малко късмет“?

— Да. Надявам се на късмета и няма да слушам повече поучения от теб, Линкълн.

3. Елизабет стрийт 237

• Жертва: Клоуи Мур, 26 г.

— Вероятно няма връзка с извършителя

— Няма сексуално насилие, само докосване на кожата

• Неизвестен извършител 5–11

— Бял мъж

— Слаб или средно телосложение

— Плетена шапка

— Тъмно палто до бедрата

— Тъмна раница

— Носил е калцуни

— Няма пръстови отпечатъци

• Причина за смъртта: Отравяне с цикутоксин, вкаран в организма чрез татуиране.

— От растението воден бучиниш

— Източник — неизвестен

— Концентрация: осем пъти над обичайната

• Упоена с пропофол

— Откъде? Достъп до медицински материали?

• Татуировка: „втория“; готически шрифт; в рамка от орнаменти като мидени черупки

— Част от послание?

— Екип от полицията проверява

• Преносима машинка за татуиране — използвана като оръжие

— Модел — неизвестен

• Памучни влакна

— Белезникави

— Вероятно от дрехата на извършителя, скъсана при борбата

• Страница от книга: На криминална тематика?

— Вероятно откъсната от джоба на извършителя при борбата

— Вероятно издание с твърди корици за масово разпространение, публикувано през 1996–2000 г.

-ове

е способността да предугажда следващите ходове

— На следващата страница:

било намерено тялото.

• Вероятно е използвал ролки за събиране на косми, за да почисти дрехите си от частици преди нападението

• Белезници

— Масови, не може да се установи източникът

• Фенерче

— Масов модел, не може да се установи източникът

• Тиксо

— Масово, не може да се установи източникът

1. Микроследи

• Азотен оксид, озон, желязо, манган, никел, сребро, берилий, хлорирани въглеводороди, ацетилен

— Вероятно гориво за запояване.

• Тетродотоксин

— Отрова от рибата фугу

— Зомбираща дрога

— Нищожно количество

— Не е използван върху жертвата

• Стеркобилин, урея 9,3 г/л, хлор 1,87 г/л, натрий 1,17 г/л, калий 0,750 г/л, креатинин 0,670 г/л

— Фекална материя

— Възможно е да означава интерес (до вманиачаване) към подземията

— От бъдещи места за убийства под земята?

• Бензалкониев хлорид

— Амонячно съединение, използвано за дезинфекция

• Каучуково лепило

— Използва се за превръзки, в строителството и за много други цели

• Инуудски мрамор

— Прах и фини зърна

• Експлозив „Тоувекс“

— Вероятно от място, където е извършено взривяване

11.

— Здрасти, пич. Сядай. Ей сега ще ти обърна внимание. Ако искаш, прегледай каталога. Може да си намериш нещо забавно, нещо да впечатляваш мацките. Човек никога не е прекалено стар, за да се изрисува.

Младежът хвърли поглед на обикновената венчална халка на пръста на Лон Селито и отново съсредоточи вниманието си върху младата блондинка, с която говореше преди това.

Татуировчикът — и собственик на ателието — беше около трийсетте, мършав като скелет. Носеше добре изгладени черни дънки с хубава кройка и бяла, безупречно чиста фланелка без ръкави. Тъмнорусата му коса бе вързана на дълга опашка. Имаше контешка брадичка — сложно оформена, спускаща се от горната устна с четири линии тъмни мъхести косми, обикалящи устата и сливащи се отново на брадичката му в спирала. Бузите му бяха гладко избръснати, но бакенбардите, остри като куки, бяха завити към ушите. От горната част на всяко ухо към висулката отдолу се спускаше стоманена пръчица. По една подобна, но по-малки, бяха прокарани вертикално през всяка вежда. При това оформление на лицевото окосмяване и тези пиърсинги татуировките на Супермен на едната ръка и на Батман на другата изглеждаха доста безобидно.

Селито направи крачка към него.

— Казах един момент, пич. — Татуировчикът изгледа изпитателно детектива. — Знаеш ли, за човек на тази възраст и с тия габарити (не се обиждай) си доста добър екземпляр. Кожата ти няма да се отпусне. — Гласът му затихна. — Олеле. Я гледай!

На Селито му беше писнало от глупости, затова навря златната си полицейска значка в лицето на отрепката по начин, едновременно флегматичен и агресивен.

— Добре, добре. Полиция. Ченге ли си, пич?

Младежът седеше на столче до едно удобно на външен вид, но доста изтъркано черно кожено кресло, заето от момичето, с което говореше, когато Селито влезе. Тя носеше изключително тесни дънки и сива фланелка без ръкави, а отдолу — нещо, което приличаше на три сутиена или камизолки, или каквото там се наричаха. Розов, зелен и син. Смайващо златистата й коса беше дълга от лявата страна и късо подстригана от дясната. Имаше красиви черти, ако се абстрахираш от шантавата прическа и неспокойните очи.

— С мен ли искаш да говориш? — попита татуировчикът.

— Искам да говоря с Ти-Ти Гордън.

— Аз съм Ти-Ти.

— В такъв случай искам да говоря с теб.

Наблизо друг татуировчик, дебеланко около трийсетте, с камуфлажни панталони и фланелка, работеше върху друг клиент — мускулест мъжага, легнал по корем върху кожена кушетка като в студио за масажи. Татуировката на гърба му щеше да представлява изящно изрисуван мотоциклет.

Художникът и клиентът погледнаха Селито, който също ги изгледа.

Двамата се върнаха към заниманието си.

Детективът отново погледна Гордън и момичето с нестандартната прическа. Тя бе видимо смутена, доста изнервена. Гордън обаче изобщо не изглеждаше впечатлен от присъствието на полицая. Собственикът на студиото за татуировки „Соник Хъм-дъм“ имаше всички възможни разрешителни и чинно си плащаше данъците — детективът бе проверил.

— Потрай малко да свърша.

— Важно е — настоя Селито.

— Това, което правя тук, също е важно, пич.

— Не, пич. Сега ще седнеш ей там и ще отговаряш на въпросите ми. Защото моето важно е по-важно от твоето важно. А вие, Лейди Гага, ще ни оставите насаме.

Тя кимна.

— Ама… — опита се да възрази Гордън.

— Чувал ли си за член двеста и шейсет, алинея двайсет и едно от Наказателния кодекс на щата Ню Йорк? — заплашително попита Селито.

— А… ммм… да. — Гордън кимна делово.

— Престъпление е да татуираш непълнолетни и наказанието е толкова строго, колкото блудство с дете втора категория. — Детективът погледна клиентката и изръмжа: — Ти на колко си години, между другото?

— На седемнайсет — отговори тя, вече през сълзи. — Съжалявам, просто аз не… наистина, не съм…

— Ще довършиш ли изречението скоро?

— Аз… моля ви, не съм…

— Ще бъда ясен: Изчезвай от тук!

Тя хукна, като забрави якето си от изкуствена кожа. След няколко крачки спря, поколеба се, после се върна бързо, грабна дрехата и отново си тръгна, този път за постоянно.

Селито отново се обърна към собственика на студиото. Забавляваше се, макар че Гордън не изглеждаше много притеснен. Детективът пробва с по-сериозна заплаха:

— Това е леко престъпление клас Б и се наказва с три месеца затвор.

— Наказва се с до три месеца затвор — поправи го Гордън, — но представянето на валиден документ за самоличност от страна на клиента е убедителен оневиняващ аргумент. Шофьорската й книжка изглеждаше много истинска. Първокласен фалшификат. Заблуди ме, че е валидна. Съдебните заседатели ще ми повярват.

Селито се опита да запази спокойно изражение, но не му се удаде.

— Не че има някакво значение — продължи Гордън. — Не смятах да я татуирам. Бях се вживял в ролята на Зигмунд.

Детективът го погледна въпросително.

— Фройд — поясни младежът. — Един вид приятелска психотерапия. Много искаше да й направя татуировка, но аз се опитах да я разубедя. Мацето е от Куинс или Бруклин и приятелят й я зарязал заради някаква пачавра с квинто черепа.

— Какво?

— Пет. Квинто. Черепи, сещаш ли се? Тя искаше седем. Септо.

— И как вървеше терапията, докторе?

— Отлично. — Татуировчикът се намръщи. — Тъкмо я разубеждавах, когато цъфна ти. Сеансус интеруптус. Обаче мисля, че засега се уплаши достатъчно и няма да го направи.

— Разубеждава я, значи?

— Да. Измислих някакво обяснение от рода, че татуировката ще прецака кожата й. Че след няколко месеца ще изглежда с десет години по-дърта. Което е пълна глупост, защото островитянките в Тихия океан се татуират, за да изглеждат по-млади. По устните и клепачите. Ох! Предположих, че не е запозната с обичаите на самоанците.

— Нали уж я мислеше за пълнолетна. Защо се опита да я разубедиш?

— Пич, първо се усъмних в книжката. Но това не беше основното. Беше дошла с грешния мотив. Човек се татуира, за да изрази себе си. Не за отмъщение или за да направи напук на някого. Не защото искаш да бъдеш онова глупаво момиче с татуировка на дракон. Татуирай се, за да бъдеш себе си, а не за да бъдеш някой друг. Схващаш ли?

„Не съвсем“ — казваше изражението на Селито.

Другият обаче продължи:

— Видя ли косата й, зловещия грим? Но въпреки това не е подходящ кандидат за татуиране. Носеше чантичка „Хълоу Кити“, за бога! И кръстче на Свети Тимотей на врата. По ваше време бихте я нарекли „добро момиче“. Представям си я в някоя старомодна лимонададжийница.

„По мое време? Лимонададжийница?“ Селито неохотно започваше да вярва на младежа.

— Освен това нямам достатъчно голяма лигнярска топка — каза татуировчикът, като се ухили широко.

— Лигнярска…

Гордън обясни: ставаше дума за тенистопка, която даваше на клиента, ако не е сигурен, че ще издържи болката от процеса на татуиране.

— Това маце нямаше да се справи. Ако искаш татуировка, трябва да си готов за болката. Това е истината: болка и кръв. Отдаденост, пич. Схващаш ли? Кажи сега какво те води насам, след като вече знаем, че не е кризата на средната възраст.

Детективът изръмжа:

— Сега не се ли казва „чат ли си“ вместо „схващаш ли“?

— „Чат ли си“ е от твоето време.

— От моето време. Моето и на хипитата.

Ти-Ти Гордън се засмя.

— Имам нужда от помощ по едно разследване — каза Селито.

— Нямаш грижи. Една минутка.

Гордън отиде при третото работно място в ателието. Там друг негов колега — с ръце, покрити със сложни синьо-червени татуировки като с ръкави — работеше върху младеж към трийсетте. Рисуваше летящ сокол върху бицепса му. Селито си спомни птиците, гнездящи на перваза на Райм.

Клиентът изглеждаше, сякаш е дошъл с метрото от Уолстрийт и веднага след това ще се върне в адвокатската си кантора, за да работи цялата нощ.

Гордън погледна как върви работата. Даде няколко предложения.

Селито се огледа. Ателието изглеждаше като останало от друга епоха, по-точно от шейсетте. По стените имаше стотици цветни мостри на татуировки: лица, религиозни символи, анимационни герои, девизи, карти, пейзажи, черепи… много от тях — психеделични. Имаше също няколко десетки снимки на пиърсинги, които ателието предлагаше. Някои рамки бяха закрити със завески. Селито се досещаше на какви телесни части са сложени обиците, показани на тези снимки, но се почуди защо е това приличие.

Работните места в ателието му напомняха на столове във фризьорски салон — с регулируеми кресла за клиентите и високи табуретки за татуировчика. До всяко от тях имаше масичка с инструменти, шишенца и кърпи. На стената имаше огледало, покрито с лепенки и сертификати от Здравната служба. Въпреки че в помещението постоянно се пръскаха телесни течности, то изглеждаше безупречно чисто. Миришеше силно на дезинфектанти, навсякъде имаше предупредителни табели за екипировка и стерилизиране.

„130 градуса по Целзий са най-добрият ти приятел.“

Гордън свърши съветите към колегата си и даде знак на Селито към едно задно помещение. Влязоха през завеса от пластмасови мъниста в офисната част на ателието. Тук също бе подредено и чисто.

Гордън взе бутилка вода от малък хладилник и предложи на Селито. Детективът обаче не смяташе да слага в устата си нищо от това студио, затова поклати глава.

Собственикът отвори бутилката. Кимна към входа, където мънистата още се поклащаха.

— Ето в какво се превърнахме — каза на Селито, сякаш бяха първи приятели.

— В какво?

— Нали видя оня пич с костюма? Оня със сокола. Забеляза ли къде си прави татуировката?

— На бицепса.

— Точно така. Високо. На място, лесно за скриване. Пичът има две цяло и три деца или ще има в близките две-три години. Завършил е Колумбийския или Нюйоркския университет. Адвокат или финансист. — Той поклати глава и опашката му се раздвижи. — Навремето татуировките бяха нещо забранено. Правехме ги само на лоши момчета и момичета. Сега, за да отвориш ателие, е достатъчно да щракнеш с пръсти. Вече ще започнат да отварят ателиета за татуировки и в моловете. Като закусвални за бургери.

— За това ли са тия пръчки? — попита Селито, като кимна към пиърсингите на татуировчика.

— Човек се принуждава на крайности, за да привлече вниманието. Ох, това прозвуча патетично. Извинявай. И така, с какво мога да помогна, детективе?

— Обикалям големите татуировъчни студиа в града. Досега никой не успя да ми помогне, но всички ми препоръчаха да се обърна към теб. Казаха, че това е най-старото студио в града. И че познаваш всички в занаята.

— Не мога да твърдя, че е най-старото. Татуирането в САЩ — имам предвид съвременните методи, не при първобитните племена — е започнало от Ню Йорк. В Бауъри към края на деветнайсети век. През шейсет и първа обаче било забранено заради случаи на хепатит. После отново било легализирано през деветдесет и седма. Виждал съм документи, че това ателие датира от двайсетте — човече, било е велико време! Тогава, ако имаш татуировка, си бил господин Алтернативен. Или госпожица Алтернативна. При жените е било рядко явление, макар че не липсват и такива примери. Майката на Уинстън Чърчил е имала змия, захапала опашката си.

Гордън забеляза, че Селито не проявява голям интерес към урока по история, затова сви рамене: „Явно интересите ни се различават. Няма проблем“.

— Това, което ще ти кажа, е поверителна информация — каза детективът.

— Нямаш грижи, пич. Хората ми разказват всякакви простотии, докато ги работя. Притесняват се и започват да приказват. Забравям всичко, което чуя. Професионална амнезия. — Той се намръщи. — За някой от клиентите ми ли става дума?

— Нямам основания за това, но не е изключено. Мислиш ли, че ако ти покажа една татуировка, ще можеш да ми кажеш нещо за човека, който я е направил?

— Възможно е. Всеки има свой личен стил. Дори ако двама души използват един и същи шаблон, ще има разлика. Има значение как си се научил да татуираш, каква машинка използваш, какви игли си си направил. Хиляди неща. Няма гаранция, но съм работил с татуировчици от цялата страна, ходил съм на семинари в почти всеки щат. Може и да ти помогна.

— Чудесно. Ето. — Селито бръкна в куфарчето си и извади снимката, която Мел Купър бе отпечатал.

Гордън се наведе, намръщи се, разгледа внимателно снимката.

— Човекът, който е направил това, си е разбирал от работата — определено е професионалист. Но не разбирам какво е това възпаление. Няма мастило. Кожата е зачервена и подута. Има силна инфекция. И няма цвят. Невидимо мастило ли е използвал?

Отначало Селито си помисли, че татуировчикът го будалка, но Гордън обясни, че някои хора не искат да се ангажират прекалено, затова си правят татуировки със специални вещества, които изглеждат невидими, но се виждат на ултравиолетова светлина.

— Лигльовците, а?

— Точно в десетката, пич! — отговори Гордън и вдигна юмрук към детектива. Селито реши да го чукне със своя. Татуировчикът се намръщи: — Имам чувството, че има още нещо. Прав ли съм?

Селито кимна. Бяха премълчали за отровата пред медиите — тази подробност от метода на действие на убиеца можеше да вдъхнови имитатори. А ако се появяха информатори или самият извършител се обадеше, за да се перчи, това бе начин да отсеят хората, разполагащи с истинска информация за убийство.

Освен това по правило детективът предпочиташе да обяснява колкото може по-малко, когато разпитва свидетели или търси съвет от външни лица. Сега обаче нямаше как — трябваше му помощта на Гордън. Освен това пичът започваше да му харесва.

Пич…

— Престъпникът, когото издирваме, е използвал отрова вместо мастило.

Очите на младия мъж се разшириха от удивление; металните пръчици на веждите му се вдигнаха силно.

— Боже мой! Не! Невъзможно.

— Истина е. Да си чувал за някого, който прави такива неща?

— Абсурд! — Гордън прокара пръсти по сложно оформената си брада. — Това е ужасно. Леле. Виж, ние… татуировчиците сме нещо като комбинация между художници и пластични хирурзи — хората ни се доверяват. Имаме специална връзка с клиентите си. — Гласът му стана по-суров. — Да използваш татуиране, за да убиеш някого. Ужас!

Телефонът иззвъня, но той сякаш не чу. След малко обаче едрият му колега, който работеше върху татуировката на мотоциклет, подаде глава през завесата от мъниста.

— Ей, Ти-Ти.

— Какво?

— Търсят те. Можем ли да татуираме стодоларова банкнота на врата на някакъв тип.

Акцентът му беше южняшки, но Селито не можа да прецени откъде.

— Стотачка ли? Да, какво ни пречи?

— Ами, не е ли забранено да се татуират пари?

Гордън завъртя очи.

— Едва ли ще се напъха целият в ротативките в Атлантик Сити.

— Просто питам.

— Няма проблем.

Мъжагата каза по телефона:

— Да, господине, ще го направим.

Затвори и понечи да излезе, но Гордън го спря:

— Изчакай малко. — Обърна се към Селито: — Еди е обикалял доста. Може и него да разпитате.

Детективът кимна и Гордън ги запозна:

— Еди Бофорт, детектив Селито.

— Приятно ми е.

Провлачен говор от атлантическото крайбрежие, помисли си Селито. Мъжът имаше приветливо лице, което не отговаряше на покритите с татуировки ръце — главно на диви зверове.

— Детектив. Полиция. Хъммм.

— Кажи на Еди каквото каза и на мен.

Селито обясни ситуацията на Бофорт, който посрещна новината със същото изражение на удивление и ужас, както Гордън.

— Чувал ли си за някого, който използва татуирането като оръжие, Еди? С отрова или без.

— Не — прошепна Бофорт. — Никога.

Гордън кимна към снимката и отбеляза:

— Хубава татуировка.

— Да. Знаел е какво прави. Това с отрова ли е?

— Да — отговори Селито.

Гордън попита:

— Как я е задържал? Как я е накарал да стои неподвижно толкова дълго?

— Упоил я е. Но не му е трябвало чак толкова много време. Мислим, че е направил татуировката за петнайсетина минути.

— Петнайсет? — удиви се Гордън.

— Това необичайно ли е?

Бофорт се намеси:

— Дали е необичайно? По дяволите, човече, не познавам никого, който може да изрисува такова нещо за петнайсет минути. За това е необходим поне час.

— Да — потвърди Гордън.

Бофорт кимна към предната част на студиото:

— Чака ме полугол мъж на легло. Трябва да действам.

Селито му благодари, после попита Гордън:

— Добре, само като гледаш това, можеш ли да ми кажеш нещо за човека, който го е направил?

Гордън се приведе напред и внимателно огледа снимката на татуировката върху тялото на Клоуи Мур. Веждите му се събраха.

— Не се вижда много ясно. Имаш ли по-близък план? Или с по-добра разделителна способност?

— Можем да извадим.

— Може да дойда до участъка. Ха-ха, винаги съм искал да го направя.

— Работим с външен консултант. Там… Момент.

Телефонът на Селито започна да вибрира. Той погледна дисплея, прочете текстовото съобщение. Интересно. Обади се и проведе кратък разговор.

После се обърна отново към Гордън:

— Трябва да тръгвам, но ела на това място. — Написа името и адреса на Райм. — Това е къщата на консултанта. Аз трябва да се отбия през участъка, после ще се видим там.

— Дадено. Кога?

— Веднага.

— Добре. Хей, искаш ли някой глок или нещо подобно?

— Какво? — не разбра Селито.

— Някоя татуировка гратис. Пистолет, череп. Или полицейска значка?

— Без черепи и без значки. — Детективът посочи картичката с адреса в Сентръл Парк. — Искам само да дойдеш.

— Веднага.

— Бързо схващаш, пич.

12.

— Как върви работата, новобранец?

Рон Пуласки седеше приведен над компютърната клавиатура в дневната на Райм. Опитваше се да стесни обхвата на търсене за места в града, откъдето можеше да са дошли следите от инуудски мрамор.

— Бавно — отговори. — Не са само взривовете за копаене на основи. Има и много сгради, които се разрушават. Освен това е ноември. В това време. Кой би помислил? Аз…

Чу се звън на мобилен телефон. Младият полицай бръкна в джоба си и извади апарата. Беше предплатеният телефон.

Мисията под прикритие по случая „Часовникаря“ се задействаше. Обнадеждаващо беше, че някой се обажда толкова скоро.

За какво ли искаха да говорят?

Райм чу размяна на любезности. После Пуласки каза:

— Да, за тленните останки. Ричард Логан. Точно така.

Отдалечи се в ъгъла. Райм повече не го чуваше. Забеляза обаче траурното изражение на младежа — шега, която реши да не споделя предвид на това, че мисията явно му действаше потискащо.

След малко Пуласки затвори и си записа нещо.

— Е? — попита Райм.

— Преместили са тялото на Логан в погребално бюро „Берковиц“.

— Къде е това? — Името му прозвуча познато.

— Не е далеч от тук. На „Бродуей“.

— Ще има ли заупокойна служба?

— Не. Просто в четвъртък ще дойде някой да вземе пепелта му.

Без да отмести поглед от големия компютърен монитор, Райм измърмори:

— Все още нямаме информация от ФБР за възможния източник на отровата и нищо за проклетата дума „втория“. Макар че, предполагам, не трябва да храня прекалено големи надежди за това. Кой?

Нито Пуласки, нито Купър отговориха. Сакс също мълчеше.

— Е? — настоя Райм.

— Какво „е“? — попита Купър.

— Въпросът е към Пуласки. Кой ще отиде? За пепелта на Логан. Попита ли управителя на погребалната агенция?

— Не.

— Защо не го попита?

— Защото щеше да прозвучи подозрително, не мислиш ли, Линкълн? Как ще реагира неизвестният партньор на Часовникаря, когато дойде да му отдаде последна почит и погребалният агент му спомене, че някой се е интересувал кой ще бъде там — а това не е въпрос, който обикновено се задава, когато…

— Добре, добре. Разбрах аргумента ти.

— Добър аргумент — отбеляза Купър.

Райм се замисли за посланието на татуировката върху тялото на Клоуи Мур. Съмняваше се, че „втория“ е част от известен цитат. Може би беше нещо, което извършителят спонтанно е решил да напише и нямаше как да открият. А може би нямаше абсолютно никакво значение.

Може би бе за отвличане на вниманието, за заблуда.

Дим и огледала…

„Но ако искаш да ни кажеш нещо, какво е то? Защо ни подаваш мислите си като примамка на въдица?“

— Не знам — каза Купър.

Явно Райм бе изрекъл на глас въпроса си към неизвестния убиец.

— Проклета дума — измърмори.

Всички в стаята погледнаха посланието от татуировката.

— … втория, втория…

— Анаграма? — предположи лабораторният техник.

Райм се вгледа в буквите. Ако се преподредят, не се получаваше нищо смислено.

— Мисля, че посланието е достатъчно тайнствено и без да ни кара да играем на скрабъл. И така, новобранец, отиваш под прикритие в погребалното бюро. Нали нямаш проблем с това?

— Не, никакъв.

Твърде бърз отговор, помисли си Райм. Знаеше, че неохотата, с която Пуласки приемаше задачата, не е свързана с физическия риск. Дори в престъпния си занаят покойният Часовникар да беше наследен от някой негов съучастник и той да дойдеше да прибере праха му, престъпникът едва ли щеше да извади пистолет в погребалното бюро и да започне да стреля по полицай под прикритие. Не, това, което измъчваше младежа, бе страхът от провал — и всичко това заради черепната травма, която беше преживял преди няколко години. Пуласки се справяше отлично при огледи на местопрестъпления, но когато трябваше да работи с хора и да взема бързо решения, го обхващаше несигурност и започваше да се колебае.

— По-късно ще обсъдим как да се облечеш, как да действаш и като какъв да се представиш — успокои го Райм.

Младежът кимна. Прибра телефона, който досега нервно стискаше, и отново се зае с търсенето на инуудския мрамор.

Райм се приближи с инвалидната количка до работната маса, на която бяха поставени уликите от мястото на убийството на Клоуи Мур в Сохо. Погледна монитора над нея, на който се виждаха снимките, направени от Сакс при огледа, с цялата им жестока, показваща всички ужасяващи подробности прелест. Втренчи се в лицето на мъртвата жена, в капчиците слюнка и повръщано, зяпналата уста, изцъклените премрежени очи. Изражението й отразяваше последните й мигове на този свят. Смъртоносната отрова, извлечена от водния бучиниш, бе предизвикала страхотни гърчове и разкъсваща болка в корема.

„Защо отрова? — отново се запита Райм. — И защо татуировъчна машинка като инструмент за вкарването й в организма?“

— По дяволите — измърмори Сакс, като се отдръпна от работната маса. Тя помагаше на Пуласки при преглеждането на разрешителни за взривни дейности. — Интернетът пак се срина. Два пъти се случва през последните двайсет минути. Също като телефоните по-рано.

— И не е само тук — обясни Том. — В целия град има прекъсвания на връзката. Забавяния. Голяма тъпотия. Десетина квартала са засегнати.

— Чудесно — сопна се Райм. — Само това ни трябваше.

Не можеш да водиш криминално разследване без компютри, от регистъра на МПС и кодираните бази данни на полицията и Националната служба за сигурност до „Гугъл“. Ако връзката прекъсне, следствените действия замират. Човек не си дава сметка колко е зависим от тези невидими потоци информация, докато не спрат.

— А, ето, възстанови се — обяви Сакс.

Тревогите им за компютърната комуникация обаче останаха на заден план, когато Лон Селито нахълта, събличайки палтото си. Хвърли шапката си на един стол, ръкавиците — отгоре, и извади нещо от куфарчето си.

Райм го погледна и се намръщи. Селито се тросна:

— Ще избърша шибания под, Линк.

— Не ми дреме за пода. Какво ме интересува подът? Искам да знам какво държиш.

Детективът избърса потта си. Вътрешният му термометър явно не се влияеше дори от най-студения и гаден ноември за последните двайсет и пет години.

— Първо, намерих татуировчик, който ще ни помогне и всеки момент ще дойде. И по-добре за него да побърза. Ти-Ти Гордън. Да му видите само мустака…

— Лон.

— Добре. Другото е това. — Показа някаква книга. — Пичовете от лабораторията са открили откъде е откъснатата хартийка.

Сърцето на Райм заби по-силно — чувство, което повечето хора усещат в гърдите си, но той, разбира се, изпитваше просто като по-силно пулсиране на кръвоносните съдове във врата и главата, единствените части от тялото му с някаква сетивност.

— Как са го направили, Лон? — попита Сакс.

— Нали знаеш Марти Белсън от „Тежки престъпления“?

— О, Мозъка.

— Същият. Обича ребусите. Решава судоку насън. — Селито се обърна към Райм и обясни: — Работи предимно по финансови престъпления. Както и да е, досетил се е, че горните букви са част от заглавието. Нали знаеш как в книгите отпечатват името на автора на едната страница и заглавието на противоположната?

— Да, всички знаем. Продължавай.

— Пуснал е търсене с думи, завършващи на „ове“.

— На следващата страница има дума „тялото“. Предположихме, че е криминална книга. Предвид темата за телата може да е „Врагове“.

— Не. „Градове“. Пълното заглавие е „Серийни градове“. Това била една от шестте възможности, които Марти отделил. Обадил се на всички големи книгоиздатели в града — не са толкова много — и им прочел пасажите. Един редактор ги познал. Казал, че са я публикували преди години. „Серийни градове“. Тиражът е изчерпан, но той знаел дори главата, от която е пасажът. Глава седма. Изпрати ни една бройка.

Чудесно!

— И на какво е посветена тази толкова важна глава?

Селито отново обърса потта, преди да отговори:

— На теб, Линк. Посветена е на теб.

13.

— И на теб също, Амелия.

Селито отвори книгата. Райм забеляза пълното заглавие: „Серийни градове. Известни убийци от тихоокеанския до атлантическия бряг“.

— Чакай да позная. Темата е, че във всеки голям град има по един сериен убиец.

— Бостънския удушвач, Чарлз Менсън в Лос Анджелис, I-5 убиеца в Сиатъл.

— Посредствена журналистика. Менсън не беше сериен убиец.

— Не мисля, че на читателите им дреме.

— И ние сме се класирали в тази книга? — попита Сакс.

— Глава седма: „Колекционерът на кости“.

Това беше името, добило популярност благодарение на пресата и прекаленото раздухване на случая. Ставаше дума за сериен похитител, който няколко години по-рано разиграваше Райм и нюйоркската полиция, като оставяше жертвите си на места, където биха умрели, ако не бъдат открити навреме.

Някои от отвлечените бяха спасени, други — не. Случаят беше важен по няколко причини: първо, възкреси Райм за нов живот — буквално. Той бе толкова депресиран от факта, че е парализиран, че планираше да се самоубие, но реши да го отложи за известно време заради въодушевлението от умствения двубой с изключително умния убиец.

Това разследване го събра със Сакс.

— И не сме в първата глава? — възмутено измърмори той сега.

Селито сви рамене:

— Съжалявам, Линк.

— Все пак става дума за Ню Йорк — изтъкна Райм.

„Все пак става дума за мен“ — помисли си.

— Може ли да погледна? — попита Сакс. Отвори книгата на въпросната глава и започна да чете бързо.

— Кратка е — отбеляза Райм, още по-раздразнен. Дали не бяха отделили повече страници на Бостънския удушвач?

— Май си спомням, че разговарях с автора преди известно време — каза Сакс. — Спомена, че работи върху книга, и ме покани на кафе, за да му разкажа някои подробности, които не бяха публикувани в пресата и в официалния доклад. — Усмихна се. — Мисля, че се е обаждал и на теб, Райм, но ти си го нахокал и си му затворил.

— Не си спомням. Писане. Какъв е смисълът от него?

— Ти си написал това — изтъкна Пуласки, като кимна към полицата, на която бе поставена научно-популярната книга на Райм за забележителни местопрестъпления в Ню Йорк.

— Направих го между другото. Не съм приел за мисия на живота си да представям зловещи сензации на жадната за кръв публика.

Макар че може би трябваше да има повече зловещи подробности, помисли си. „Сцени на местопрестъплението“ не се продаваше от години.

— Важният въпрос е: какъв интерес има Извършител пет-единайсет към случая „Колекционера на кости“? — Той кимна към книгата. — Какво е естеството на моята глава? Има ли основна тема? Какви са целите на автора?

Колко дълга беше, за бога? Само десет страници? Райм се почувства още по-обиден.

Сакс прегледа набързо текста.

— Не се безпокой — успокои го. — Доста добре си представен. Аз също, трябва да кажа… По-голямата част е описание на отвличанията и на методите на разследване. — Прелисти още няколко страници. — Има много подробности за криминалистичната работа. Бележки под линия. Има една доста дълга за твоето здравословно състояние.

— О, сигурно е много забавно четиво.

— Има друга за политическите проблеми, свързани с разследването.

Сакс си бе навлякла неприятности, като затвори една железопътна линия — а това причини сътресение по цялата йерархия чак до главния комисариат в Олбъни.

— Има и още една бележка — за майката на Пам.

Колекционера на кости бе отвлякъл едно момиченце на име Пам Уилоуби и майка му. Райм и Сакс ги бяха спасили — но се оказа, че майката изобщо не е невинна жертва. След като научиха това, двамата отчаяно издирваха детето, за да го спасят. Преди няколко години успяха. Сега Пам бе на деветнайсет, учеше в колеж и работеше в Ню Йорк. Беше станала буквално като по-малка сестра на Сакс.

Полицайката прочете до края:

— Авторът се интересува най-много от психологическата настройка на извършителя: Защо толкова го привличат костите?

Убиецът крадеше човешки кости, като ги почистваше и полираше. Манията му, изглежда, произтичаше от факта, че в миналото бе преживял тежка загуба — родителите му бяха загинали и той намираше подсъзнателен комфорт в трайността на костите.

Престъпленията му бяха отмъщение за тази загуба.

— Първо трябва да видим дали сегашният извършител има някаква връзка с Колекционера на кости — каза Райм. — Прегледайте досиетата. Намерете дали Колекционера има роднини и ако е така, къде живеят и с какво се занимават.

Доста време бе необходимо, докато намерят документите — официалните доклади и веществените доказателства бяха в архива на нюйоркската полиция. Случаят бе доста стар. Райм имаше някои материали на компютъра си, но файловете не бяха съвместими с новата операционна система. Част от информацията бе на дискети, които Том изкопа от мазето — доста уместен глагол, имайки предвид, че кутиите бяха покрити с дебел слой прах.

— Какво са това? — попита Пуласки, представител на поколението, което измерваше компютърната информация в гигабайта.

— Флопи дискети — отговори Селито.

— Само съм чувал за тях. Но не бях виждал.

— Стига бе. И знаеш ли, Рон, навремето слушахме музика на едни такива големи винилови плочи. О, и печахме пържоли от мастодонт на истински огън, новобранец. Преди микровълновите фурни.

— Ха-ха.

Дискетите се оказаха безполезни, но Том откри разпечатки на файловете в мазето. С тяхна помощ Райм и сътрудниците му успяха да сглобят биографията на Колекционера на кости. След кратко търсене в Интернет (който сега работеше нормално) установиха, че престъпникът не е имал роднини, поне не близки.

Райм се умълча. „И аз знам защо няма роднини“ — помисли си.

Сакс видя загрижеността в очите му. Кимна му успокоително, на който жест той не реагира.

— Какво е положението с оцелелите?

Проведоха още търсене в Интернет и няколко телефонни разговора.

Оказа се, че освен Пам никоя от спасените жертви на Колекционера на кости не живее в града.

— Добре, явно няма пряка връзка със случая „Колекционера на кости“. Отмъщението е възможен мотив, но вече е минало твърде много време, за да е някой, тръгнал да търси възмездие.

— Хайде да поговорим с Тери — предложи Сакс.

Имаше предвид главния психолог на Нюйоркското полицейско управление, Тери Добинс. Той бе специалистът, който създаде теорията, че Колекционера е вманиачен по костите заради тяхната трайност и че това е отражение на някаква тежка загуба в миналото му.

Добинс беше и лекарят, който настървено като питбул бе върнал Райм към света преди няколко години. Той отказа да приеме желанието на криминалиста да се изолира и да сложи край на живота си. Помогна му да се адаптира в света на инвалидите. И без глупости от рода на „Как се чувстваш?“. Добинс знаеше как се чувства Райм и насочваше разговора така, че да не изпада в самосъжаление заради състоянието си, но в същото време и да не бяга от истината — да, понякога животът те прецаква.

Докторът беше умен, нямаше спор. И бе талантлив психолог. Но предложението на Сакс да го включат в разследването бе съвсем друга работа. Тя искаше психологически профил на Извършител 5–11, а профилирането беше изкуство (забележете — не наука), което Райм смяташе в най-добрия случай за съмнително.

— За какво ни е? — попита.

— За да си вържем…

— Моля те, без клишета, Сакс!

— … гащите.

— С какво може да навреди, Линк? — взе страна Селито.

— Ще ни отнеме време, през което можем да свършим нещо полезно — да анализираме веществени доказателства. Ще ни разсее. Така ще навреди, Лон.

— Ами ти си анализирай. Ние с Амелия ще се обадим на Тери. Ти няма да ни слушаш. Но този престъпник е положил много усилия, за да си набави тази книга, свързана с Колекционера на кости, и аз искам да знам защо.

— Добре, както желаете — капитулира Райм.

Селито телефонира и когато Добинс се обади, натисна копче на мобилния си.

— На високоговорител си, Тери. Обажда се Лон Селито. Тук съм с Линкълн и двама други колеги. Водим разследване, по което искаме да ти зададем няколко въпроса.

— Отдавна не сме се чували — каза психологът с дълбокия си баритон. — Как я караш, Лон?

— Екстра, екстра.

— А Линкълн?

— Добре съм — измърмори Райм и отново се загледа в таблицата на уликите.

Инуудски мрамор. Взривен. Това го интересуваше повече от разтегливите психологически гадания.

Алхимия…

— И Амелия е тук — каза тя. — И Рон Пуласки, и Мел Купър.

— Предполагам, че работите по този случай с татуировките. Съобщиха по системата.

Въпреки че медиите не бяха запознати с подробностите по случая „Извършител 5-11“, всички законоохранителни служби бяха уведомени за метода му на действие с молба да потърсят други подобни случаи (досега никой не се беше обадил за съвпадения).

— Да, по него. Излязоха някои нови неща и искаме да чуем твоето мнение.

— Целият съм в слух.

Райм трябваше да признае, че гласът на психолога го успокоява. Представяше си жилестия доктор с прошарена коса и приятна усмивка. Когато му говориш, той умееше да слуша. Караше те да се чувстваш център на вселената.

Сакс обясни как извършителят е откраднал страниците с главата, посветена на Колекционера на кости — и че я е носил у себе си, докато е извършвал престъплението. Добави, че няма пряка връзка със случая „Колекционера на кости“, но че убиецът очевидно е положил специални усилия да се сдобие с книгата.

Лон Селито се намеси:

— Освен това беше оставил послание.

Обясни за татуираната дума „втория“ с готически шрифт.

Психологът замълча за момент. После каза:

— Ами, първото, което ми хрумва и за което сигурно и вие сте се сетили, е, че очевидно става дума за сериен престъпник. Частичното послание означава, че ще има още убийства. Другото е интересът му към Колекционера на кости, който беше сериен похитител.

— Очакваме, че ще продължи да отвлича — потвърди Селито.

— Имате ли някакви следи изобщо?

— Описание: бял мъж със слабо телосложение — намеси се Сакс. — Имаме някои данни за отровата, която е използвал, и онази, която вероятно смята да използва.

— И жертвата е бяла жена?

— Да.

— Вмества се в профила на сериен убиец. Повече серийни убийци избират жертвите си от своята расова група.

Сакс продължи:

— Упоил я е с пропофол. Затова си мислим, че може да има медицинска подготовка.

— Като Колекционера на кости.

— Точно така — каза Райм, като премести погледа си от таблицата на уликите към микрофона. — Не се бях сетил за това.

Психиатърът бе успял да спечели близо петдесет процента от вниманието му.

— Сексуален компонент?

— Не — отговори Селито.

Сакс добави:

— Смъртта е настъпила бавно. Вероятно убиецът е стоял и е гледал. Сигурно му е доставяло удоволствие.

— Садистично — вметна Пуласки.

— Кой е това? — попита Добинс.

— Полицай Рон Пуласки. Работя с Линкълн и Амелия.

— Здрасти, Рон. Но не, не виждам признаци на садизъм. Това се получава само ако има сексуален елемент. Ако му доставя удоволствие да причинява болка заради самата болка, състоянието му вероятно може да бъде определено като антисоциално личностно разстройство.

— Разбрах — измънка Пуласки, смутен не от грешката си, а от мрачния поглед, който получи от Райм заради прекъсването.

— Съдейки по досегашната информация — продължи Добинс, — той е добре организиран престъпник и планира атаките си много внимателно. Бих казал също, че има две възможни причини за интереса му към Колекционера на кости и теб, Линкълн. И към Амелия, да не я забравяме. Първо, може да е бил засегнат от престъпленията на Колекционера преди десет години. Емоционално, имам предвид.

— Дори ако няма пряка връзка? — попита Райм, забравил, че се опитваше да демонстрира незаинтересованост към съветите на психолога.

— Да. Не знаем на каква възраст е точно, но е възможно тогава да е бил в юношеските си години — най-подходящият период от живота, когато историята за серийния убиец, раздухана от медиите, би могла да му повлияе. А за посланието… доколкото си спомням, Колекционера на кости търсеше единствено отмъщение, нали?

— Точно така.

— Какво отмъщение би могъл да търси този убиец, докторе? — попита Селито. — За загинали родители? За загубата на друг близък човек?

— Би могло да бъде всичко. Може би е преживял загуба, някаква трагедия и обвинява за това някого — или нещо, фирма, организация, институция. Нещастието може да се е случило, когато историята за Колекционера на кости излезе в медиите, и той да е решил да потърси възмездие по същия начин, както Колекционера. Носил е дълги години тази мисъл в съзнанието си. Това е едно възможно обяснение защо убийството напомня за нападенията отпреди десет години — някои от онези престъпления също бяха извършени под земята, нали?

— Да — потвърди Райм.

— И вашият извършител има патологичен интерес към морфологията на човешкото тяло. Към кожата, в този случай.

Сакс добави:

— Да, открих улики, че е докосвал жертвата на различни места — не сексуално. Доколкото видях, няма причина да го е правил във връзка с татуирането. Останах с впечатление, че му е доставяло удоволствие.

— Значи първата причина може да е интересът му към Колекционера на кости, да има психологическа връзка с него. — Добинс се изкиска. — Идея, която, предполагам, е доста ниско в твоята скала за оценяване, Линкълн. — Той знаеше, че Райм няма доверие на това, което наричаше „ала-бала“. — Но това също може би подсказва, че е тръгнал да отмъщава.

— Ясно, докторе — каза Райм. — Ще го запишем в таблицата с уликите.

— Мисля, че повече ще ви заинтересува втората причина, поради която е искал да намери точно тази книга. Какъвто и мотив да има — отмъщение, удоволствие от причиняването на болка или отклонение на вниманието, за да ограби Федералния резерв — той знае, че ти ще го търсиш, и иска да научи максимално за теб, тактиката ти, начина ти на мислене. Как точно си разкрил друг сериен убиец. За да не допусне и той същите грешки. Иска също да научи слабите ви места. На теб и на Амелия.

Това прозвуча по-логично на Райм. Той кимна на Сакс и тя каза на психолога:

— Книгата е на практика ръководство за това, как с помощта на веществени доказателства да спреш сериен убиец. От огледа ми направи впечатление, че е обърнал специално внимание на заличаването на улики.

— Докторе, имаш ли някаква идея защо точно тази жертва? — намеси се Пуласки. — Както личи, двамата не са се познавали. — Разказа накратко биографията на Клоуи Мур.

— Изглежда случайно избрана жертва — добави Сакс.

— При Колекционера на кости, ако си спомняте, истинската жертва беше съвсем друга: градът Ню Йорк, полицията, ти, Линкълн. Предполагам, че сегашният извършител избира жертвите според достъпност и удобство — за да си осигури място и време, където да направи татуировката необезпокоявано… Освен това мисля, че съществува факторът страх.

— Какво е това? — попита Селито.

— Има и друга цел, освен просто да убива хората. Очевидно не е, за да ги ограбва, и не е за секс. Може би целта му е да постави целия град на нокти. Ще настъпи масов страх от мазета, гаражи, перални помещения, използване на задните входове на офиси и жилища. Ето още няколко идеи. Ако наистина е повлиян от Колекционера на кости, може би обмисля да нападне и теб, Линкълн. Или Амелия. Може би сте в опасност. Освен това, както казах, става дума за добре организиран престъпник. А това означава, че проверява жертвите си или поне местата на убийствата предварително.

— Да, водим се от това предположение — каза Райм.

— Хубаво. И накрая, ако беше истински имитатор, щеше да се съсредоточи върху костите на жертвите. Той обаче има фетиш към кожата. Тя е основната му цел. Много по-лесно може да инжектира жертвата с отровата или да я накара да я изпие. Или да убива хората с нож и да ги застрелва. Но не. Той очевидно е професионален татуировчик — и като оставя рисунките си върху нечия кожа, на практика я маркира като своя собственост.

— Колекционер на кожи — възкликна Пуласки.

— Именно. Ако откриете защо толкова го привлича кожата, това ще е ключът към разплитане на загадката. — Райм чу друг глас, неясен, някъде от кабинета на психолога. — О, извинете ме, но имам сеанс.

— Благодаря, докторе — каза Сакс.

След като приключиха разговора, Райм инструктира Пуласки да запише наблюденията на Добинс в таблицата.

Празни приказки според криминалиста… но можеха да се окажат полезни.

— Трябва да говорим с Пам — каза той. — Да проверим дали някой не я е разпитвал във връзка с Колекционера на кости.

Амелия кимна:

— Добра идея.

Пам вече бе излязла от системата на приемните семейства и живееше самостоятелно в Бруклин недалеч от апартамента на Сакс. Не изглеждаше много вероятно убиецът да знае за нея. Понеже бе още дете, когато бе отвлечена от Колекционера на кости, името й не излезе в медиите. Не беше спомената и в „Серийни градове“.

Сакс се обади в дома на младата жена и й остави съобщение да дойде у Райм, за да обсъдят нещо.

— Пуласки. Продължавай да работиш по мрамора. Искам да знам откъде е дошъл каменният прах.

На вратата се позвъни и Том излезе да отвори.

Върна се след малко с жилест мъж около трийсетте, с набръчкано лице и дълга руса коса, вързана на опашка. Новодошлият имаше и най-екстравагантната брада, която Райм бе виждал. Контрастът между двамата мъже, застанали пред криминалиста, беше доста забавна. Том — с черен панталон, пастелножълта риза и ръждивокафява вратовръзка. Посетителят носеше безупречно чисто официално сако, доста тънко за лошото време, изгладени черни дънки и черен пуловер с дълъг ръкав и щампа на червен паяк. Кафявите му обувки бяха лъснати като махагонова маса. Единственото общо между двамата с болногледача бе стройното телосложение, макар че Том беше с около петнайсет сантиметра по-висок.

— Ти сигурно си Ти-Ти Гордън — каза Райм.

— Да. Леле, пич, ти си на инвалидна количка!

14.

Райм огледа странната брада, стоманените пръчици, забити в ушите и веждите.

Върху ръцете на Гордън се виждаха част от татуировките му (останалите бяха скрити под пуловера). Райм успя да различи надпис POW! на дясната китка.

Външността на новодошлия не го наведе на никакви изводи за личността му. Отдавна се беше отказал от порочната практика да преценява хората според външния им вид. Собственото му състояние предразполагаше към този начин на мислене.

Първото, което си помисли, бе: „Колко ли е боляло, докато са го дупчили?“. Това бе нещо, за което Райм можеше да му влезе в положението — ушите и веждите му бяха места, където чувстваше болка. После си помисли: „При евентуален арест, Ти-Ти щеше да бъде първият, когото свидетелите да посочат на разпознаването“.

Райм кимна на Селито, който отвърна със същия жест.

— Ей, това за инвалидната количка… не исках да прозвучи толкова кретенски — оправда се Гордън, като се усмихна и огледа всички в стаята. Отново погледна към Райм. — То е очевидно, че си в количка. Исках да кажа: хей, ти си оня известният тип с инвалидната количка. Не се бях досетил. Когато той… — кимна към Селито — … дойде в студиото, каза „консултант“. Вестниците пишат за теб. Говорят по телевизията. Защо не отидеш в шоуто на Нанси Грейс? Ще бъде яко. Гледал ли си го?

Това беше непринудено бърборене, предположи Райм, не отчаян опит да се измъкне от неловката компания на инвалида. Гордън явно приемаше парализата на Линкълн просто като една черта на външността му, като тъмната коса, месестия нос, пронизващия поглед или внимателно подрязаните нокти.

Признак за разпознаване, а не за квалификация.

Гордън поздрави и другите: Сакс, Купър и Пуласки. После огледа стаята, чийто декор Райм веднъж бе описал като „викториански «Хюлет-Пакард»“.

— Хъм… Яко.

— Благодаря, че се отзовахте, за да ни помогнете — каза Сакс.

— Няма проблем. Искам да заловите този тип. Това, което прави… вреди на всички, които си изкарваме хляба с модване.

— „Модване“?

— Телесни модификации. Татуировки, пиърсинг, скарификация. — Почука по пръчиците на ухото си. — Всичко. Модването включва цялата гама… — Намръщи се. — Каквото и да означава „гама“. Не знам точно.

— Лон каза, че имаш доста връзки в татуировъчните среди — намеси се Райм, — но нямаш представа кой може да е този тип.

Гордън потвърди. Селито добави, че Ти-Ти е видял снимката на татуировката, направена на жертвата, но иска да види по-ясно копие; разпечатката не вършеше работа.

— Ще извадя суровите .nef файлове и ще ги сейвна като енханснат .tiff — каза Купър.

Райм нямаше идея какво означава това. В годините, когато работеше като криминалист, използваха трийсет и пет милиметрови филми, които трябваше да се фиксират и проявяват в тъмна стаичка. Тогава всяка поза имаше значение. А сега? Можеше да заснемеш цялото местопрестъпление за няколко минути и да си подбереш най-добрите.

— Ще ги отворя на онзи голям монитор там.

— Както прецениш, пич. Стига да са ясни.

— Гледал ли си „Великия Лебовски“ — попита Пуласки.

— Ох, леле! — ухили се Гордън и замахна възторжено с юмрук по посока на новобранеца, който му върна жеста.

„Какво означава това? — запита се Райм. — Може би пак Тарантино.“

Снимките се показаха на най-големия монитор в стаята. На тях с изключителни детайли се виждаше татуировката на корема на Клоуи Мур. Ти-Ти Гордън примигна потресено при вида на възпалената кожа, мехурите и обезцветяването.

— По-зле е, отколкото си мислех. С тази отрова… сякаш е създал собствена гореща зона.

— Какво е това?

Гордън обясни, че ателиетата за татуировки се делят на зони — гореща и студена. Студената зона е тази, в която няма риск кръвта от един клиент да зарази друг. Например в нея всичко е стерилизирано, от иглите и частите на машинките до столовете. Горещата логично е противоположното — там татуировъчната машинка и иглите са изцапани с кръвта и други телесни течности на клиентите.

— Правим всичко, за да държим двете зони изолирани една от друга. Но този тип е направил точно обратното — умишлено я е заразил, тоест отровил. Леле. Гадост!

После татуировчикът премина в аналитично настроение, което повече обнадежди Райм. Погледна компютъра и попита:

— Може ли?

— Разбира се — отговори Купър.

Гордън натисна няколко клавиша и прегледа снимките, като увеличи някои.

— Ти-Ти, думата „втория“ има ли някакво особено значение в гилдията на татуировчиците — попита Райм.

— Не. Доколкото знам, няма специално значение, а съм в този занаят от близо двайсет години. Предполагам, че има значение за типа, който я е убил. Или може би за жертвата.

— Вероятно за убиеца — обясни Амелия. — Няма улики, че е познавал Клоуи, преди да я убие.

— О… Клоуи ли се е казвала? — прошепна Гордън, като докосна брадата си. Прехвърли още няколко снимки. — Какво да ви кажа, странно е за клиент да измисли фраза или изречение, което да си татуира. Понякога ме карат да им изпиша някое стихотворение, което са съчинили. Казвам ви, повечето са скапани, пълна скръб. Обикновено обаче, ако някой иска да си татуира текст, избира откъс от някоя любима книга. От Библията. Или някоя крилата мисъл. Или девиз, нали се сещате? „Свобода или смърт“. „Волния ездач“. Такива работи. — Намръщи се. — Хъм…

— Какво?

— Може да е сплитър.

— Какво е това?

— Някои клиенти разделят татуировките си. Половин дума на едната ръка, другата половина — на другата. Понякога татуират част от надписа на своето тяло, а другата си татуира гаджето.

— Защо? — попита Пуласки.

— Защо ли? — Въпросът явно озадачи Гордън. — Татуировките свързват хората. Това е една от причините да се татуираме. Дори да си направиш нещо уникално, пак си част от общността на татуираните. Получаваш нещо общо с всички останали. Това те свързва, чаткаш ли, пич?

— Май си мислил философски по въпроса — отбеляза Сакс.

Гордън се засмя:

— О, мога да стана психолог, казвам ви.

— Фройд — измърмори Селито.

— Пич — отговори Гордън и се ухили.

Отново вдигна юмрук, но детективът не върна жеста.

— Можеш ли да ни кажеш нещо конкретно за него? — попита Сакс.

— Няма да цитираме името ти — добави Селито, — нито да те призоваваме за свидетел. Искаме само да знаем кой е този тип. Да влезем в главата му.

Гордън заоглежда оборудването в стаята, колебаеше се.

— Добре. Първо като художник този тип е природен талант, не просто занаятчия. Много татуировчици работят като на конвейер. Пльосват някой шаблон, изработен от друг, и просто го запълват. — Кимна към снимката. — Тук обаче няма признаци да е използвал шаблон. Използвал е кръвен контур.

— А това е? — попита Райм.

— Ако не използваш шаблон, трябва първо да очертаеш татуировката върху кожата. Някои го правят с писалка — с водоразтворимо мастило. Случаят обаче не е такъв. Този тип не е постъпил така. Просто е пуснал татуировъчната машинка и е направил контурите с трасираща игла, очертавайки външните граници за рисунъка не с мастило, а с тънка линия кръв. Затова се казва кръвен контур. Така правят най-добрите художници.

— Значи професионалист, а? — попита Пуласки.

— О, да, тоя пич е про. Както казах на вашия човек. — Гордън кимна към Селито. — Или е бил в миналото. С такива умения може да отвори собствено студио на момента. И вероятно е истински художник — тоест може да рисува всичко. Не мисля, че е от тук. Най-малкото щях да чуя. Не е и от околните щати. Да направи това за петнайсет минути? Леле, това е светкавица. Щеше да се разчуе. Освен това вижте шрифта.

Райм и всички останали се вгледаха в монитора.

— Това е готически шрифт. В последно време не се среща често. Предполагам, че нашият човек има селски корени: простак, побойник, моторджия, забъркващ амфети в гаража си. От друга страна, може би е набожен, праведен, честен. Но определено селско момче.

— И съдиш за това само от шрифта? — изненада се Сакс.

— О, да. Тук, ако някой иска да му татуираш нещо, избира шрифт с много заврънтулки или някой дебел сансериф. Поне такава е модата сега. Мамка му, от няколко години всички са луднали по тия елфски изпълнения.

— Елвис Пресли? — попита Селито.

— Не, елфски. „Властелинът на пръстените“.

— Значи селско момче — измърмори Райм. — Някой конкретен район?

— Не мога да кажа. В татуировките има градски и селски стил. Тук мога само да кажа, че ми намирисва на село. Вижте сега границите. Лъкатушещите линии. Това е методът на скарификация. Или цикатризация, както е официалното название. Това е важно.

Гордън вдигна поглед и посочи орнаментите около думата „втория“.

— Същественото тук е това, че хората обикновено си нанасят белези, за да привлекат вниманието върху рисунката. За този тип е важно да направи така, че творението му да изпъкне. Можел е просто да очертае границата с мастило. Но не, той е искал цикатризация. Предполагам, че има причина за това. Нямам представа каква. Но има. И още нещо. Мислех за това, преди да дойда. Донесох нещо за онагледяване.

Татуировчикът бръкна в брезентовата си чанта и извади найлоново пликче с няколко метални части. Прозрачният контейнер бе от онези, които се използват за стерилизиране на инструменти чрез автоклавиране.

— Това са части от татуировъчна машинка — обясни Гордън.

Извади швейцарско ножче от джоба си и разряза плика. За броени секунди сглоби уреда.

— Ето как изглежда, когато е сглобена и готова за работа. — Той се приближи до другите. — Това са бобините, които движат иглата нагоре-надолу. Това е резервоарчето за мастилото, а това накрая е самата игла.

Райм я видя. Беше много малка.

— Иглата трябва да проникне в дермата — тъканта непосредствено под горния слой на кожата.

— Който се нарича епидермис — напомни Райм.

Гордън кимна, разглоби устройството и вдигна иглата, за да я покаже на всички. Приличаше на тънък шиш с дължина около седем сантиметра, с пръстенче на единия край. Другият край представляваше скупчване от миниатюрни метални пръчици, споени една за друга, и завършваше с остър връх.

— Виждате ли как са съединени, как образуват нещо като звезда? Сам ги изработвам. Повечето сериозни татуировчици го правят. Но трябва да купуваме бланкови и да ги комбинираме. Има два типа игли: трасиращи (за очертаване на рисунката) и запълващи. Убиецът е трябвало за кратко време да вкара в тялото на жертвата много отрова. За целта, след като е направил кръвния контур, е трябвало да използва запълваща игла. Но не мисля, че с такава би се получило. Нямаше да проникне достатъчно дълбоко. С игла като тази обаче ще стане. — Той извади от раницата си пластмасово бурканче и от него изтръска две метални пръчици, подобни на иглите, но по-дълги. — Тези са от по-стара ротационна машина. Новите, като моята, са двубобинни, осцилаторни модели. Преносима машинка ли е използвал?

— Сигурно. Не е имал източник на електричество — отвърна Сакс.

— Гледах всякакви портативни машинки — добави Пуласки, — но има прекалено много модели.

Гордън се замисли за момент.

— Предполагам, че е била от марката „Американ Ийгъл“. Доста е стара. Една от първите на батерии. Идва от времето, когато татуирането не е било толкова регулирано. Татуировчикът може да определя силата на забиване. Може да направи така, че да проникват доста дълбоко. На ваше място бих търсил някого, който има „Ийгъл“.

— Продават ли се в града? — попита Селито. — В магазините?

— Не съм виждал. Вече не се произвеждат. Сигурно могат да се поръчат по Интернет. Това е единственият начин да се сдобиеш с такава.

— Не, убиецът не би купил нищо по този начин — изтъкна Райм. — Оставя прекалено много следи. Сигурно я е намерил там където живее. Може би я има от години или я е получил в наследство.

— Виж, иглите са друга работа. Може да намерите някого, който наскоро е продал игли за „Американ Ийгъл“. Търсете някого, който е купил такива наскоро.

— Как го каза?

— Как съм казал какво? — Стройният младеж се намръщи. — Кога, сега ли? Казах да търсите някого, който е купил игли за „Американ Ийгъл“. Не се ли казва така? Така говорят по телевизията.

Криминалистът се засмя:

— Не. Отбелязвам правилната употреба на относителното местоимение. Винителен падеж.

При това обяснение Пуласки завъртя отегчено очи.

— А, това ли? „Когото“? — Гордън сви рамене. — Никога не съм бил много… добре в училище. Очакваше, че ще кажа „добър“, нали? Две години в „Хънтър“, но ми писна. Обаче, когато започнах да татуирам, през мен минаваха доста текстове. Стихове от Библията, пасажи от разни книги, стихотворения. Научих се да пиша от великите автори. Правопис, граматика. И беше адски интересно. Типографията също. Един и същи текст с един шрифт оказва коренно различно влияние, отколкото с друг.

Понякога идват влюбени двойки и искат да татуираме брачните им обети на ръцете или глезените им. Или някое скапано любовно стихотворение, което са съчинили, както вече споменах. И аз им викам, добре, сигурни ли сте, че искате да ходите цял живот с „Джими обичам те мойто сърце е твое за винаги“? Тоест, „Джими“ без запетайка; „обичам те“ без точка или точка и запетая; „мойто“ вместо „моето“ и „за винаги“ две думи вместо една. А те ме гледат като телета. Коригирам надписа така или иначе, докато ги татуирам. Един ден тези хора ще имат деца и ще отидат на родителска среща с учителката по английски. Такова нещо не можеш да изтриеш с гумичка.

— И не става да го отрежеш и залепиш на друго място — пошегува се Пуласки.

Всички се засмяха. Само не и Гордън.

— О, има такъв вариант на скарификация, при което хората отрязват ивици от кожата си — обясни той.

В този момент Райм чу изщракването на бравата и отварянето на външната врата — или по-точно воя на вятъра отвън.

Вратата се затвори.

После — стъпки и лек, безгрижен смях.

Райм веднага позна кой идва и погледна предупредително Сакс, която бързо стана, завъртя дъската със снимките от убийството на Клоуи Мур и изгаси мониторите, на които Ти-Ти Гордън разглеждаше детайлите.

След секунди в стаята влезе Пам Уилоуби. Красивото, стройно деветнайсетгодишно момиче бе с кафяво палто, украсено с изкуствени кожи. Дългата му тъмна коса беше събрана под виненочервена плетена шапка и връхните му дрехи бяха покрити с бързо топящи се снежинки. Пам махна за поздрав на всички.

С нея беше приятелят й Сет Макгуин — красив тъмнокос двайсет и пет годишен младеж. Той се представи на Пуласки и Купър, които все още не го познаваха.

Сет, който имаше същите тъмнокафяви очи като Пам, примигна изненадано, когато видя Гордън, който любезно поздрави двамата младежи. Пам реагира по подобен начин. Райм бе виждал атлетичния Сет по фланелка и шорти преди няколко седмици, когато заедно се разхождаха в парка, и не забеляза никакви татуировки. Пам нямаше никакви, поне не видими. Сега младежите се опитаха да скрият изненадата си от присъствието на странния гост.

Пам пусна ръката на Сет, целуна Райм по бузата и прегърна Том. Сет се ръкува с всички.

Ти-Ти Гордън попита дали имат нужда от още помощ по случая. Селито погледна останалите в стаята и когато Райм поклати глава, отговори:

— Благодаря, че се отзова. Много ни помогна.

— Ще следя, ако се появи нещо подозрително. В средите, нали се сещате? Хайде, чао, пичове.

Събра нещата си, облече мизерното си тънко яке и тръгна към вратата.

Сет и Пам се спогледаха с усмивки, докато татуировчикът излизаше.

— Хей, Пам — каза Сакс, — мисля, че на Сет много ще му отиват мустаци.

Късо подстриганият и избръснат младеж кимна и се намръщи:

— По дяволите, мога да го сложа в малкото си джобче. Ще си направя плитки.

— Не, продупчи си ушите — засмя се Пам. — Така ще можем да си сменяме обиците.

Сет каза, че трябва да тръгва — агенцията му гонела спешен срок. Целуна Пам сдържано, сякаш Райм и Сакс бяха истинските й родители. После кимна за довиждане на другите. Преди да излезе, се обърна и напомни на Сакс и Райм, че родителите му искат да обядват или вечеря заедно. Райм по принцип мразеше да общува с хора, но след като Пам на практика бе от семейството, се беше съгласил да отиде. И постоянно си напомняше, че трябва да приема любезностите и баналните разговори с усмивка.

— Идната седмица? — попита.

— Идеално. Татко се върна от Хонконг. — Добави, че баща му е намерил една бройка от книгата на Райм за местопрестъпления в Ню Йорк. — Има ли шанс за автограф?

Благодарение на една наскоро извършена операция Райм вече можеше да контролира достатъчно мускулите си, за да напише името си — не толкова ясно, колкото преди злополуката, но не по-нечетливо от лекар, пишещ рецепта.

— С удоволствие — отговори той.

След като Сет си тръгна, Пам свали палтото и шапката си, остави ги на един стол и попита Сакс:

— Е, кажи сега за съобщението. Какво става?

Полицайката кимна към дневната, чийто вход бе срещу обзаведения като лаборатория салон на Райм.

— Хайде да поговорим там.

15.

— Слушай — започна Сакс, — не мисля, че има за какво да се притесняваме.

— О, чудесно — изчурулика Пам с чаровния си безгрижен глас. — Това се казва начин за започване на разговор.

Тръсна косата си, която носеше като Амелия — дълга под раменете, без бретон.

Полицайката се усмихна:

— Да, не е много подходящ.

Вгледа се внимателно в момичето, което сякаш сияеше. Може би беше благодарение на работата й — „костюмирането“, както я наричаше Пам — в една театрална продуцентска фирма. Обожаваше работата зад кулисите на „Бродуей“. Обичаше и колежа.

Но не! „Какви ги мисля?“ — смъмри се Сакс. Разбира се, че причината беше Сет.

Том се показа на вратата с табличка в ръце. Горещ шоколад. Уханието бе едновременно горчиво и сладко.

— Не обожавате ли зимата? — попита той. — Когато температурата е под нулата, горещият шоколад не носи никакви излишни калории. Линкълн може да ти напише химическа формула за това.

Двете му благодариха.

— Кога е премиерата? — попита той.

Пам учеше в Университета на Ню Йорк, но този семестър нямаше много лекции и като талантлива шивачка работеше като помощничка на заместник главния шивач за бродуейското възкресяване на „Суийни Тод“ — музикална адаптация от Стивън Сондхайм и Хю Уийлър на пиесата за един лондонски бръснар, убиващ клиентите си. Тод прерязваше гърлата на жертвите си, а съучастничката му печеше от тях пайове и ги продаваше. Райм сподели със Сакс и Пам, че този убиец му напомнял на друг престъпник, когото навремето е преследвал, макар че — не пропусна да уточни — Тод бе изцяло измислен персонаж. Пам се престори на леко разочарована от този факт.

„Рязане на гърла, канибализъм!“ — помисли си Сакс. А тя беше тръгнала да говори за татуировки.

— Започваме след седмица — каза Пам. — И ще осигуря билети за всички. Дори за Линкълн.

— Всъщност той много иска да дойде — каза Том.

— Не може да бъде! — възкликна Сакс.

— Стават и чудеса.

— Амин.

— Запазила съм инвалидно място — обясни Пам. — И в театъра има бар.

Амелия се засмя:

— Това със сигурност ще го спечели.

Том излезе и затвори вратата. Тя продължи:

— И така, ето какво се случва. Помниш ли оня тип, който отвлече теб и майка ти преди години?

— О, да. Колекционера на кости?

Сакс кимна:

— Изглежда, че има някой, който го имитира. В известен смисъл. Неговата мания обаче не са костите. А кожата.

— Боже. Той какво… Да не би да дере хората?

— Не, убил е една жертва, като я е татуирал с отрова.

Момичето затвори очи и потрепери.

— Извратеняк! О, чакай! Онзи тип, за когото казаха в новините. Убил е едно момиче в Сохо, нали?

— Точно така. Сега нямаме доказателства, че има някакъв интерес към оцелелите жертви от предишния случай. Той използва татуировките, за да изпрати послание, затова ще отвлича още жертви от забутани места, така мислим — ако не го спрем. Проверихме, но в района няма други оцелели от нападенията на Колекционера на кости. Ти си единствената. Кажи, някой питал ли те е нещо за отвличането, за това, което се случи?

— Не, никой.

— Добре. Деветдесет и девет процента сме сигурни, че убиецът няма интерес към теб. И няма откъде да знае — името ти не излезе в медиите, защото беше твърде малка. А пък майка ти използваше фалшиво име. Въпреки това искам да знаеш. Да си нащрек. Ще поставим патрулна кола пред апартамента ти нощем.

— Добре.

Пам не изглеждаше впечатлена от новината. Възможната връзка между Колекционера на кости и Извършител 5–11, когото медиите бяха нарекли Убиеца от подземията, явно толкова малко я безпокоеше, че Сакс осъзна, че съвсем други мисли занимават ума на момичето.

И наистина, темата съвсем скоро бе поставена — не, стоварена — на масата.

Пам отпи от шоколада, очите й зашариха из стаята, като отбягваха само полицайката.

— Виж, Амелия. Исках да обсъдим нещо.

Пам се усмихна. Твърде много се усмихваше. Сакс започна да се притеснява. Тя също отпи глътка. Не усети аромата на напитката. Веднага си помисли: „Бременна ли е?“.

Разбира се. Това трябваше да е.

Едва потисна гнева си. Защо не внимават тези деца? Защо?…

— Не съм бременна. Спокойно.

Амелия си отдъхна. Изкиска се леко. Толкова ли й личеше?

— Обаче със Сет ще живеем заедно.

Толкова скоро? Въпреки това Сакс продължи да се усмихва. Дали и нейната усмивка изглеждаше толкова престорена, колкото на момичето?

— О, така ли? Виж ти. Колко вълнуващо.

Пам се засмя на контраста между думите на Сакс и изражението й, което изобщо не подсказваше приятно вълнение.

— Слушай, Амелия. Няма да се женим. Просто дойде време да го направим. Чувствам го. Той го чувства. Просто това е подходящият момент. Двамата сме един за друг. Той ме познава, истински ме познава. Има моменти, когато дори не се налага да казвам нищо и той се досеща какво си мисля. И е толкова мил.

— Не е ли малко прибързано, миличка?

Ентусиазмът на Пам, искрицата, угасна. Сакс си спомни, че майката на момичето, която я биеше и затваряше с часове в килера, я наричаше „миличка“ и Пам мразеше това обръщение. Амелия съжали, че използва думата, но от притеснение бе забравила, че трябва да я отбягва.

Опита пак:

— Пам, той е прекрасно момче. И аз, и Линкълн го харесваме. — Това беше истината. Но Сакс не се сдържа: — Просто… не мислиш ли, че е по-добре да изчакате? Защо толкова бързате? Излизайте, виждайте се. Прекарвайте вечерите заедно… Отидете на екскурзия.

„Страхливка“ — помисли си още докато даваше последните две предложения, защото целта й беше да създаде дистанция между Пам и Сет. А така предлагаше точно обратното.

— Хъм, интересно, че го казваш.

„Интересно ли? — помисли си Сакс. — Щом не е бременна… О, не.“

Следващите думи на Пам потвърдиха страховете й.

— Мислим да си вземем една година почивка. Мислим да попътуваме.

— О, добре. Една година.

Сакс само печелеше време на този етап. Със същия успех можеше да каже: „Какво става с «Янките?»“ или „Чух, че до един-два дни снегът ще спре“.

— На Сет му писна тази работа като рекламен агент на свободна практика. Той е адски талантлив. Но в Ню Йорк никой не го оценява. Не се оплаква, но виждам, че е потиснат. Рекламните агенции, за които работи, имат финансови проблеми. Затова не могат да го наемат на постоянен договор. Иска да пътува. Амбициозен е. Тук е толкова трудно.

— Е, да. Ню Йорк е трудно място за израстване.

Гласът на Пам стана по-строг:

— Той се опитва. Опитва се!

— Не исках да кажа…

— Ще пише туристически статии. Аз ще му помагам. Винаги съм искала да пътувам; говорили сме за това с теб.

Да, бяха говорили. Само че Сакс си мислеше, че двете ще обиколят Европа и Азия заедно. Като сестри. Фантазираше си как ще посетят онези краища на Германия, откъдето бяха дошли предците й.

— Ами учението… Статистиката показва, че е много трудно пак да започнеш, след като веднъж си отпаднал.

— Защо? Каква е тази статистика? Не звучи логично.

Добре, Сакс не разполагаше с данни. Измисляше си.

— Мила… Пам, радвам се за вас. Но разбери. Това е голяма изненада. Става много бързо, както казах. Не се познавате толкова отдавна.

— От година.

Вярно беше. Горе-долу. Бяха се запознали миналия декември и излизаха за кратко. После Сет отиде в Англия на обучение в една рекламна агенция, планираща да отвори представителство в Ню Йорк, и двамата с Пам станаха една от многото двойки, поддържащи връзката си чрез текстови съобщения, „Туитър“ и имейли. Фирмата обаче реши да не рискува на американския пазар и Сет си дойде преди месец, за да се върне към предишната си работа като автор на къси статии на свободна практика. С Пам отново започнаха да излизат нормално.

— И какво като е бързо?

В гласа на Пам отново прозвуча агресивна нотка. Тя имаше този темперамент — нямаше как да е израснала в такава среда и гневът да не тлее някъде близо под повърхността. Но се овладя.

— Чуй ме, Амелия. Сега е най-подходящият момент да го направим. Когато сме на тази възраст. За кога да чакаме? Когато се оженим и имаме деца?

„Моля те, не бъркай в раната“ — помисли си Сакс.

— Тогава не можеш да обиколиш Европа с раница.

— Ами пари? Там не можете да работите.

— Не е проблем. Сет ще продава статии. Освен това има спестявания, пък и техните са доста богати. Могат да ни помагат.

Майка му беше адвокат, а бащата — инвестиционен банкер, спомни си Сакс.

— И нали имаме онзи блог. Ще го поддържам, докато пътуваме.

Преди няколко години Сет бе създал уебсайт, чрез който хората можеха да подпомагат различни социални и политически каузи, предимно леви. За избирателните права на жените, в подкрепа на изкуството, за контрол на огнестрелните оръжия. Сега Пам бе по-ангажирана с поддръжката на сайта от Сет. Да, беше популярен, но според преценката на Сакс даренията, които получаваха, не надвишаваха хиляди долара на година.

— Но… къде? В кои държави? Безопасно ли е?

— Още не сме решили. Това е част от приключението.

Отчаяно опитвайки се да печели време, Амелия попита:

— А какво мислят семейство Оливети?

След като я спасиха, Пам отиде в приемно семейство (което Сакс провери обстойно, сякаш им поверяваха охраната на президента). Приемните родители бяха прекрасни хора, но когато навърши осемнайсет, тоест миналата година, Пам поиска да бъде самостоятелна и (с помощта на Райм и Сакс) постъпи в колеж и си намери работа на половин работен ден. Въпреки това момичето поддържаше връзка с приемните си родители.

— Те нямат нищо против.

Разбира се, семейство Оливети бяха професионални родители; нямаха емоционална връзка с Пам, преди да бъде поставена под тяхна опека. Не бяха разбивали врата, за да я спасят от Колекционера на кости и озверяло куче, искащо да я разкъса. Не бяха влизали в престрелка с доведения й баща, който се опитваше да я задуши.

Дори ако оставим настрани тези травми, Сакс бе жертвала много повече време от приемните й родители, за да кара Пам до и от извънучилищни занимания, лекарски прегледи и сеанси при психолог. И детективката бе тази, която използва малкото си връзки от по-ранната си кариера като манекенка, за да уреди Пам на сегашната й работа да шие театрални костюми на „Бродуей“.

На Сакс не й убягна също фактът, че момичето е казало за плановете си най-напред на Оливети.

„Хайде, заслужавам да ме изслушаш“ — помисли си.

Пам обаче явно не беше на това мнение. Тя заяви рязко:

— Няма значение, вече е решено. — Изведнъж си придаде безгрижен вид, макар че очевидно преиграваше. — Заминаваме за година. Максимум две.

Сега пък две!

— Пам… — започна Сакс, — не знам какво да кажа.

„Не, знаеш — помисли си. — Кажи го.“

Като полицай тя нищо не премълчаваше. Като сестра — също. И като сурогатна майка — или каквато друга роля играеше в живота на момичето.

— Юмручно време, Пам.

Момичето знаеше този израз от бащата на Сакс. Присви очи и погледна полицайката едновременно предпазливо и сурово.

— Цяла година на път с човек, когото не познаваш истински — изтъкна Сакс, като се стремеше да не звучи много строго.

Девойката обаче реагира, сякаш тя бе отворила прозореца и бе пуснала в стаята да нахлуе леденият вятър отвън.

— Ние се познаваме! Това искам да ти кажа. Не ме ли чу?

— Имам предвид истински да се познавате. За това са нужни години.

— Ние сме създадени един за друг. Толкова е просто.

— Срещала ли си се с техните?

— Говорила съм с майка му. Много е мила.

— Говорила си?

— Да — сопна се момичето. — Говорила съм. И баща му знае всичко за мен.

— Но не си се срещала с него, така ли?

— Става дума за нас със Сет — хладно отговори Пам. — Не за родителите му. И този кръстосан разпит ме вбесява.

— Пам. — Сакс се приведе напред и посегна към ръката на момичето, което, разбира се, се отдръпна. — Пам, разказала ли си му за това, което ти се случи?

— Да, разказах му. И то изобщо не го притеснява.

— Всичко ли? Абсолютно всичко ли му разказа?

Пам не каза нищо и сведе очи. След малко отговори уклончиво:

— Не е необходимо… Не, не съм му разказала всичко. Казах му, че майка ми беше луда и направи някои лоши неща. Той знае, че е в затвора и ще остане там до живот. И не смята, че е проблем.

„Значи сигурно е някой от «Живите мъртви»“ — помисли си Сакс.

— Каза ли му къде си израснала? Как си израснала? Каза ли му повече за това?

— Не. Но това е минало. Свършено.

— Не можеш да пренебрегваш тези неща, Пам. Той трябва да знае. Майка ти навреди много…

— И аз ли съм луда? Като майка си? Така ли мислиш за мен?

Сакс се почувства уязвена от този коментар и се опита да се пошегува:

— Стига. Ти си по-нормална от всеки политик във Вашингтон.

Усмихна се, но момичето запази сериозно изражение.

— Нищо ми няма! — заяви то, като повиши глас.

— Разбира се, че нищо ти няма! Просто съм загрижена за теб.

— Не. Искаш да кажеш, че и аз съм побъркана, че съм твърде незряла, за да вземам самостоятелни решения.

Сакс се ядоса на себе си. Отбранителната позиция не й подхождаше.

— Ами тогава вземай разумни решения. Ако наистина обичаш Сет и нещата между вас потръгнат, с нищо няма да навреди, ако продължите да се виждате както досега още година — година и нещо.

— Заминаваме, Амелия. И когато се върнем, ще живеем заедно. Приеми го.

— Не ми дръж такъв тон! — тросна се Сакс. Знаеше, че изпуска нервите си, но не можа да се сдържи.

Девойката се изправи рязко, като събори чашата си и какаото се разля в сребърния поднос.

— Мамка му.

Наведе се и ядосано избърса течността. Амелия понечи да й помогне, но Пам дръпна табличката и продължи да бърше, после хвърли кафявата мокра салфетка настрани. Погледна Сакс със стъписващо гневни очи.

— Много добре знам какво целиш. Искаш да ни разделиш. Търсиш си повод. — Усмихна се хладно. — Всичко е заради теб, нали, Амелия? Искаш да ни разделиш, за да имаш дъщерята, която си пропуснала да си направиш, защото си била твърде заета да се правиш на ченге.

Сакс едва не се задави при това смайващо обвинение — може би, призна мислено пред себе си, защото в него имаше все пак частица истина.

Пам рязко тръгна към вратата, спря и каза:

— Ти не си ми майка, Амелия. Не забравяй това. Ти си жената, която вкара майка ми в затвора.

И излезе.

16.

Около полунощ Били Хейвън почисти чиниите от вечерята си. Изми с белина всичко, което не беше за еднократна употреба, за да премахне следите от ДНК.

А те бяха опасни — за него — колкото някои от отровите, които бе екстрахирал и пречистил.

Седна на разклатената маса в кухненския бокс на студиото си в квартала около Канал Стрийт и отвори измачканата тетрадка със Заповедите.

Беше ги получил, в известен смисъл, от Бог.

Като онези каменни плочи, които Той е дал на Моисей.

Тетрадката с десетина плътно изписани страници — с красивия, правилен почерк на Били — описваше с детайли как трябва да протече Модификацията, кой трябва да умре, кога какво да направи, какви опасности да избягва, какви рискове да поеме, от какви преимущества да се възползва, как да реагира при неочаквани ситуации. Точно разписание. Ако „Битие“ беше точно ръководство като „Заповедите на Модификацията“, първата книга на Библията щеше да гласи:

„Ден трети, 11:20: Създай широколистните дървета. Добре, сега имаш седем минути да създадеш иглолистните…

Ден шести, 6:42: Време е за сьомгата и пъстървата. Продължавай нататък!

Ден шести, 12:00: Хайде да направим Адам и Ева“.

Това, естествено, му напомни за Хубавото момиче. Представи си го за момент: лице, коса, чисто бяла кожа; после бавно потисна разсейващия го образ, както човек прибира скъпоценната снимка на починалата любима — внимателно, със суеверен страх да не нарани любовта на живота си, ако изпусне рамката.

Започна да прелиства страниците, за да види какво следва. Отново спря за момент и се замисли, че Модификацията е доста сложен план. На различни етапи на процеса се беше колебал дали не е прекалено сложен. Но се сети за страниците от книгата, които бе откраднал от библиотеката по-рано през деня, „Серийни градове“. Спомни си цялата изненадваща — но не шокираща — информация, която бе научил.

„Експертите от правоохранителните агенции са на мнение, че едно от най-важните умения на Линкълн Райм е способността да предугажда какъв ще е следващият ход на престъпника, когото преследва.“

Вярваше, че това е пълният цитат; но не беше съвсем сигурен, защото Клоуи Мур, вече не на този свят, недалновидно бе откъснала парченце от този абзац.

Да предугажда…

Затова, да, планът за Модификацията трябваше да бъде изключително прецизен. Хората, срещу които се изправяше, бяха твърде добри, за да си позволи да бъде небрежен или да пропусне нещо.

Били преговори плановете за следващата атака утре. Запомни разположението, часа. Всичко изглеждаше наред. Мислено изрепетира атаката; вече беше ходил на мястото. Сега си го представи как изглежда, как мирише.

Хубаво. Беше готов.

Погледна дясната си китка с часовника. Беше уморен.

Как ли, запита се, вървеше разследването за смъртта на госпожица Клоуи?

Пусна радиото, като се надяваше да кажат някакви подробности.

По-рано по новините съобщиха, че млада жителка на Куинс, продавачка в моден бутик в Сохо, е била намерена мъртва в един тунел, водещ към мазето на магазина. Е, помисли си Били, едва ли можеха да нарекат бутика „моден“. Китайски боклуци с надути цени, предназначени за курви с бухнали коси и домакини, ужасени от наближаването на критическата.

Отначало не съобщаваха името на Клоуи, защото чакаха да уведомят близките й.

Като чу това, той си помисли: Какви садисти бяха тия ченгета! Да пуснат новината, че е била убита млада жена от Куинс, и да не кажат името! Колко родители, чиито деца живееха в района, бяха започнали отчаяно да им звънят?

Били чакаше още новини, но единственото, което пускаха, бяха реклами. На никого ли не му дремеше за горкичката Клоуи Мур?

Клоуи Мур, Клоуи курвата…

Той закрачи напред-назад пред терариумите. Бели листа, зелени листа, червени листа, сини…

Изведнъж, както често се случваше, когато гледаше растенията си, най-добрите си приятели, той се замисли за Олеандъра.

И за Олеандровата стая.

Тази мисъл го подразни, но нямаше как да я пропъди. Можеше…

И сега — новините. Най-сетне!

Скандал в общинския съвет, дерайлирал влак без тежки последици, икономически новини. Накрая — нова информация за кончината на Клоуи Мур. Изплюха малко повече подробности, малко история. Уликите подсказвали, че нападението не било от сексуално естество. (Разбира се, че не беше! Били се почувства засегнат, че изобщо говореха за това. Тия журналисти! Ужасни!) Кратко описание. Значи някой го беше забелязал при изхода на шахтата.

Той изслуша внимателно какво ще кажат.

Все още не споменаваха нищо за татуировката. Нито за отровата.

Това беше нормално, Били знаеше. Беше чел за полицейските процедури за проверка на самопризнания. Ако се появеше някой, твърдящ, че той е извършил престъплението, ченгетата го питаха за специфични детайли и ако не успееше да отговори, освобождаваха заподозрения като самозванец (удивително голям брой хора си признаваха за престъпления, които не са извършили).

По радиото не споменаха и за думата „втория“.

О, това беше трън в петата на ченгетата, разбира се.

Какво послание, по дяволите, им изпращаше убиецът?

Заповедите на Модификацията обаче повеляваха да направи така, че полицията да не успее да разкодира посланието му от първите няколко жертви.

Били изключи радиото.

Прозя се. Наближаваше време за сън. Провери имейла си, изпрати няколко текстови съобщения, получи няколко, после две избръмчавания от часовниците му подсказаха, че е време за почивка.

Мина през банята, където изми умивалника и четката за зъби с белина — отново за заличаване на ДНК — после се върна при леглото и се изтегна. Измъкна своята Библия изпод възглавницата и я притисна до гърдите си.

Преди няколко години Били имаше криза на вярата. Сериозна криза. Той вярваше в Исус и неговата сила. Но освен това вярваше, че призванието му е да използва таланта си на татуировчик.

Проблемът беше следният: в книгата „Левит“ пишеше: „Заради мъртвец да не правите порязвания по месата си, нито да начертавате белези по себе си. Аз съм Господ“.

След като прочете това, Били седмици наред се терзаеше. Отчаяно търсеше изход от това противоречие.

Един от аргументите му бе, че Библията е пълна с такива разминавания. Във „Второзаконие“ например пишеше: „Да не обличаш дреха, направена от вълна и лен, смесени заедно“. Но Бог със сигурност имаше по-важни занимания, отколкото да праща в ада хора, носещи дрехи от различни платове.

Били си бе задавал въпроса, дали Той е имал намерение да даде на бъдните поколения право да тълкуват Библията, да я хармонизират със съвременното общество. Това обаче изглеждаше съмнително; звучеше малко като едно решение на Върховния съд, според което Конституцията била жива система и трябвало да се променя, за да отговаря на изискванията на времето.

Това беше опасно мислене.

В крайна сметка Били намери решение на това привидно противоречие. В Библията се казва също: „Не убивай“. Обаче Светото писание е пълно с крещящи примери за убийства, включително сериозни кръвопролития, причинени от самия Всевишен. Значи беше оправдано да убиваш в определени ситуации. Например, за да величаеш Божията слава, да унищожаваш неверници и опасности, да затвърждаваш ценностите и справедливостта. Десетки причини.

Така и в „Левит“ Бог очевидно имаше предвид, че татуирането е приемливо в някои случаи, точно както отнемането на живот.

И какъв по-подходящ повод за това от мисията, която Били изпълняваше в момента.

Модификацията.

Той отвори Библията. Съсредоточи се върху един стих от „Изход“, една доста изтъркана от четене страница.

„Ако се бият някои и ударят трудна жена, така щото да пометне, а не последва друга повреда, тогава оня, който я е ударил непременно да бъде глобен, според както мъжът й би му наложил, и да плати както определят съдиите. Но ако последва повреда, тогава да отсъдиш живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар.“