Колекционерът на татуировки

32.

Изпотен, Били Хейвън се събуди с вопъл от мъчителен кошмар.

Сънува Олеандровата стая.

Въпреки че всичките му сънища, в които действието се развиваше там (а те бяха много), бяха мъчителни, този специално беше особено ужасен, защото родителите му също присъстваха, макар че бяха починали няколко години преди той за първи път да влезе в Олеандровата стая. Може би бяха духовете им, но изглеждаха истински. Странна реалност в нереалността на съня.

Майка му гледаше втренчено това, което той правеше, и пищеше:

— Не, не, не! Спри, спри!

Били обаче се усмихна успокояващо и каза:

— Всичко е наред — въпреки че не беше.

Изобщо нищо не беше наред. После осъзна, че опитите му да успокои майка си, са безполезни, защото тя не го чуваше. Това заличи усмивката от лицето му и той се почувства нещастен.

Баща му клатеше глава, разочарован от това, което виждаше. Много разочарован. Това също разстрои Били.

Сега обаче, като се замисли, тяхното участие в съня му се стори логично: родителите му бяха умрели, и то кърваво.

Съвършено, ужасяващо логично.

Били надушваше кръв, виждаше кръв, вкусваше кръв. Татуираше кожата си временно с кръв — което се беше случило както сега в съня, така и реално в Олеандровата стая. Оцветяваше кожата си по начина, по който правят някои племена, когато е забранено да си правят пиърсинг.

Били отметна чаршафа и седна, спусна краката си на студения под. С възглавницата избърса потта от челото си и отново си ги представи: Хубавото момиче и родителите си.

Погледна татуировките на бедрата си. На лявото:

На другото:

Две имена, които се гордееше да носи върху себе си. Щеше да ги носи завинаги. Те изразяваха огромна празнина в живота му. Но тази празнина скоро щеше да бъде затворена. Несправедливостта скоро щеше да бъде поправена.

Модификацията…

Той огледа останалата част от тялото си.

Били Хейвън нямаше татуировки, което беше странно за човек, който си изкарва хляба с такива. Повечето татуировчици бяха привлечени в тази професия, защото обичаха модификациите на тялото, бяха вманиачени по иглите, захласваха се от машинката. Още. Дай още! И често се потискаха да виждат как свободните квадратни сантиметри от кожата им, способни да поемат нови татуировки, постепенно намаляват.

Били не беше такъв. Може би той бе като Микеланджело. Великият майстор е обичал да рисува, но не и да го рисуват.

Пръст докосва пръста…

Истината бе, че Били изобщо не искаше да става татуировчик. Беше започнал да се занимава с това, за да си изкарва пари за колежа. Установи обаче, че му харесва, и в район, където обикновен художник с четка и бои едва би свързвал двата края, си докарваше прилични доходи. Затова заряза безполезната си диплома за висше образование, направи студио в един мол и продължи да бичи кинти с Тату „Били“.

Отново погледна бедрата си.

После — ръката си. Червената стоножка.

Животното бе дълго около две педи. Задницата му беше по средата на бицепса, после описваше широко S до задната страна на ръката, където се намираше главата — с човешко лице, сочни устни, интелигентни очи, нос и уста, от която се подаваха насекомските челюсти.

По традиция хората си татуираха животни по две причина: за да си припишат някое качество на съществото — примерно лъвска смелост или бързина на пантера; или като амулет, предпазващ ги от опасностите на съответния хищник.

Били не разбираше много от психология, но знаеше, че за него важи първият мотив — по тази причина си беше татуирал точно това животно.

То му вдъхваше спокойствие.

Облече се и събра екипировката си, после няколко пъти мина дрехите, косата и тялото си с ролката за събиране на животински косми.

Часовникът на ръката му избръмча. Няколко секунди по-късно другият, в джоба му, издаде подобен звук.

Време беше отново да излезе на лов.

Добре. Неочаквана пречка.

Били беше в един тих, тъмен тунел под Ийст Сайд в Манхатън, на път към мястото, където смяташе да татуира до смърт следващата си жертва.

Обаче пътят му беше преграден.

През деветнайсети век в този тунел се помещавала странична линия на теснолинейна железница, свързваща една фабрика с железопътното депо около Четирийсет и четвърта улица. Беше величествена сграда с гладки тухлени стени и елегантни арки, удивително чисти от гризачи и плесен. Траверсите и релсите вече ги нямаше, но предназначението на тунела все още личеше — от няколко пресечки Били чуваше влаковете, излизащи на север и на юг от гара „Гранд Сентрал“. Метрото — също. Отгоре и отдолу. Понякога толкова близо, че те посипваше прах.

Тунелът можеше да го заведе много близо до следващата жертва — ако някакви несъобразителни работници не бяха зазидали входа през последните двайсет и четири часа; нещо, което не влизаше в плановете му.

Пречка…

Огледа мрачния тунел, в който единствената светлина проникваше през процепите на недобре сложените капаци на уличните шахти или от цепнатини в стените на сградите. Как да заобиколи стената, без да се качва на повърхността? Убиецът от подземията трябваше да остане под земята.

След петдесетина метра забеляза стълба с U-образни железни стъпала, облегната на тухлената стена. Водеше до по-тясна галерия на два-три метра отгоре, която изглеждаше като път за заобикаляне на препятствието. Той остави раницата и се приближи до стълбата. Качи се и надникна в галерията. Да, изглеждаше, че води в друг, по-широк тунел, който щеше да го заведе там, където искаше.

Върна се долу, за да вземе раницата и да продължи към целта си.

Внезапно изникна мъж.

Нахвърли се изневиделица, сграбчи го с мечешки лапи и го притисна до стената на тунела.

„Боже! — помоли се мислено Били. — Спаси ме, Господи…“

Ръцете му затрепериха, сърцето му се разтуптя панически.

Мъжагата го огледа от глава до пети. На ръст беше приблизително колкото Били и на неговите години, но много силен. Удивително як. Издаваше онази смесена миризма на немита човешка кожа и коса и улични масла. Дънки, две ризи „Хаузинг Уъркс“ — бяла и светлосиня. Опърпано вълнено палто, скъпа марка, но сигурно откраднато или извадено от някой контейнер. Мъжът имаше рошава коса, но странно, беше гладко избръснат. Тъмните му очи бяха малки, присвити и свирепи. Били веднага се сети за доктор Моро.

Мечкочовек…

— Моя територия. Това е моя територия. Ти си на моя територия. Какво правиш на моята територия?

Хищническите му очи шареха насам-натам.

Били се опита да се освободи, но застина неподвижно, защото Мечока сръчно извади бръснач и притисна лъскавото острие до гърлото му.

33.

— Внимателно. Моля — прошепна Били. Може би и друго, не беше сигурен.

— Моя територия — повтори Мечока.

Очевидно нямаше никакво намерение да внимава. Бръсначът стържеше еднодневната брада на Били. Звучеше му като автомобилна скоростна кутия.

— Ти — изръмжа мъжагата.

Били отново се замисли за родителите си, за леля си и чичо си, за другите роднини.

За Хубавото момиче, разбира се.

Така ли бе писано да умре? Безславно, трагично.

Мъжагата го стисна здраво.

— Ти ли си оня? Обзалагам се, че си ти. Кой друг, разбира се? Разбира се.

Какво се очакваше да отговори?

Най-важното — да не мърда. Били знаеше, че ако мръдне, ще почувства гъделичкаща болка под брадичката и после — замайване, докато кръвта шурти ли, шурти. И после щеше да престане да чувства каквото и да било.

— Слушай, аз съм от общината. Работя в общината. — Кимна към гащеризона си. — Не съм дошъл да те притеснявам. Само си върша работата.

— Не си ли репортер?

— От общината съм — повтори Били, като потупа гащеризона си (много внимателно с пръст). После реши да рискува: — Мразя репортери.

Това явно поуспокои Мечока, въпреки че той не се отпусна много. Все още държеше здраво бръснача с огромната си мръсна лапа. С другата продължаваше да притиска Били болезнено в стената на тунела.

— Джулиан? — попита Мечока.

— Какво?

— Джулиан?

Сякаш името беше кодова дума и се очакваше Били да отговори с парола. Ако сбъркаше, щеше да бъде обезглавен. Дланите му се потяха. Той пак реши да рискува.

— Не, не съм Джулиан.

— Не, не, не. Познаваш ли Джулиан Савич? — поясни Мечока, подразнен, че той не схваща.

— Не го познавам.

— Не, не? Дето писа оная книга.

— Абе, не го познавам. Честно.

Мечока се втренчи изпитателно в лицето му.

— Написа за мен. Не само за мен. За всички нас. Имам една бройка. С автограф. Някой от общината… — Вгледа се в емблемата на гащеризона. — Някой от общината го доведе тук. Доведе го на наша територия. Тук. На моя територия. Ти ли си бил този мръсник?

— Не съм аз… Не, аз дори не знам…

— Законът ми дава право да те заколя, ако се почувствам застрашен, и съдебните заседатели ще повярват, че наистина съм се почувствал застрашен. Не че съм бил застрашен. Че съм се почувствал застрашен. Схващаш ли разликата? Това ми е достатъчно. И си труп, мой човек.

Изреченията следваха едно след друго, бутаха се като вагони на внезапно набил спирачки товарен влак.

Били попита спокойно:

— Как се казваш?

— Нейтън.

— Моля те, Нейтън.

Бръсначът отново почегърта гърлото му и той млъкна.

Скръц, скръц…

— Тук долу ли живееш?

— Джулиан казва лоши неща за нас. Нарича ни с онази дума.

— Коя дума?

— Която не харесваме! Ти да не си от ония, дето го изпратиха тук? Някой от общината го доведе. Когато намеря тоя мръсник, ще го убия. Наричаше ни с онази дума.

— Коя дума?

Били реши, че това е правилният въпрос, който може да зададе и който няма да възбуди гнева на Мечока, макар да засягаше очевидно деликатна тема.

— „Хората къртици“ — изръмжа оня. — В книгата. За нас, които живеем тук. Хиляди хора. Повечето сме бездомници. Живеем в тунелите и подлезите. Той ни нарече „хора къртици“. На нас не ни харесва да ни викат така.

— На никого не би му харесало. Не, не съм водил никого тук. И не познавам Джулиан.

Бръсначът проблесна дори на оскъдната светлина — беше поддържан с любов. Това бе съкровището на Мечока и сега Били разбра гладкото избръсване, което не беше много разпространено сред бездомниците.

— Това хич не ни кефи — да ни наричат къртици — продължи другият, сякаш бе забравил, че го е казал вече. — Аз съм човек като теб и мен.

Е, това изречение не беше много смислено, но Били кимна в съгласие въпреки чувството, че ще повърне.

— Да, наистина. Виж какво, Нейтън, аз не познавам Джулиан. Тук съм, за да проверя тунелите. За безопасност, сещаш ли се?

Мечока се втренчи в него.

— Разбира се, че ще кажеш така. Обаче защо да ти вярвам, защо, защо, защо? — Думите се сляха в ръмжене.

— Не си длъжен да ми вярваш, но това е истината.

Били си помисли, че наистина ще умре сега. Замисли се за хората, които обичаше.

ЕЛА

ЛИАМ

Започна да се моли.

Мечока (не Къртица) го сграбчи по-силно. Бръсначът не помръдваше.

— Знаеш ли, някои от нас не живеят тук по свой избор. Ние не искаме да живеем тук. Не ти ли е хрумвало? Предпочитаме да имаме собствени домове в Уестчестър. Някои от нас предпочитат да имат жена, която да чукат всеки четвъртък вечер и да я карат при тъстовете си в хубавите пролетни дни. Но нещата не стават така, както сме планирали, нали?

— Не, не стават, Нейтън. Така е.

И Били, отчаяно опитващ се да установи някаква близост с Мечока, почти му разказа за трагедиите, сполетели родителите му и Хубавото момиче. Обаче не. Човек няма нужда от Заповедите на модификацията, за да му напомнят да не прави глупости.

— Не съм дошъл да помагам на журналисти да пишат за вас. Дошъл съм, за да се уверя, че тунелите няма да се срутят и че няма изтичане на вода или газ — каза и посочи тръбите, преминаващи по тавана на тунела.

— Какво е това? — попита Нейтън, като подръпна ръкава му; гледаше стоножката със захласнато изражение като на малко дете.

— Татуировка.

— Аха. Хубава е. Доста е добра.

Мечока отдръпна малко бръснача. Но не го сгъна. Боже, дланта му беше огромна.

— Това ми е хоби.

— Ти ли си я правил? Сам ли се татуира?

— Да, сам. Не е толкова трудно. Харесва ли ти?

— Ами… да.

— Мога да ти направя татуировка, Нейтън. Ако ти обещая, ще махнеш ли бръснача от гърлото ми?

— Каква татуировка?

— Каквато поискаш.

— Няма да се кача горе — заяви Мечока, сякаш Били му предлагаше да се разходят из вътрешността на ядрен реактор.

— Няма нужда да се качваме. Мога да те татуирам тук. Искаш ли?

— Ами… може.

Били кимна към раницата си:

— Нося си машинката. Татуировките са ми хоби. Ще ти направя една. А мога да ти дам и някакви кинти. Искаш ли и дрехи? Само махни бръснача и ме пусни.

Леле, тоя тип бе адски силен. Как можеше да е толкова як човек, който живее в тунелите? Нейтън можеше да го убие с голи ръце, дори не му трябваше бръсначът.

Мъжагата сбърчи вежди.

Размърда пръсти и стисна по-силно бръснача. Острието се движеше насечено и неравномерно като изреченията на Мечока.

— Нейтън?

Мъжагата не отговори.

— Нейтън, изобщо нямах представа, че това е твоя територия. Само си вършех работата, проверявах тръбите, клапите и такива неща. Искам да е безопасно за хората тук долу.

Острието потрепери.

Мечока вдиша дълбоко и се втренчи в стоножката. В червеното мастило. В лицето, челюстите и членчетата на тялото.

В безстрастните очи.

— Нейтън? — прошепна Били. — Татуировка. Искаш ли татуировка?

Защото къде другаде ще срещнеш служител от поддръжката на инфраструктурата, който си носи машинка „Американ Ийгъл“ и татуира всеки, когото си хареса?

— Ще ти направя най-хубавата си татуировка. Искаш ли? Като подарък. Ще ти дам пари и дрехи, а? Сто кинта.

— Няма ли да боли?

— Малко щипе. Но не много силно. Хайде сега да си взема раницата. Там са парите и дрехите. И машинката за татуиране. Може ли да си взема раницата?

— Може — прошепна Нейтън.

Били придърпа раницата и извади частите на машинката.

— Можеш да седнеш тук. Става ли?

Бръсначът не беше далеч и все още бе отворен. Всеки момент Бог или Сатаната, или духът на Ейбрахам Линкълн можеше да каже на Нейтън да убие натрапника. Били се движеше много бавно.

Хъм… Нейтън май наистина получаваше телеграми отгоре.

Изкиска се и изръмжа неразбираема поредица от срички.

Най-сетне седна с кръстосани крака и се ухили:

— Добре. Ще седя тук. Татуирай ме.

Били също клекна и едва тогава дишането му се нормализира и пулсът му се позабави.

Под бдителния поглед на Нейтън бавно сглоби машинката. Извади няколко шишенца и ги остави на земята. Провери машинката. Тя избръмча.

— Само внимавай — предупреди заплашително Мечока, като леко вдигна острието.

— Какво?

— Само не къртица. Да не ми татуираш къртица.

— Няма да ти татуирам къртица, Нейтън. Обещавам.

Мечока сгъна бръснача и го прибра.

34.

— Не ги наричаме „пушки“.

— Да, да, знам. Забравих. Исках да кажа „машинка“. Татуировъчна машинка — оправда се Лон Селито.

— И предпочитаме „кожна живопис“ или „изкуство“. „Татуировка“ носи културна натовареност, която не ми харесва.

Миньонката, чиято кожа бе покрита с татуировки (или кожна живопис), се втренчи в Селито над изрядния стъклен щанд, в който бяха грижливо подредени различни пакети с игли, части за татуировъчни машинки (не „пушки“), книги, комплекти с шаблони, водоразтворими маркери с всякакви цветове. „Първо рисувай, после татуирай“ — предупреждаваше един надпис.

Студиото беше безупречно чисто като това на Ти-Ти Гордън. Явно лицензираните татуировчици много сериозно държаха на стерилността. Човек дори оставаше с впечатлението, че жената излизаше от помещението, ако се наложеше да кихне.

Името й беше Ан Томсън и беше собственичка на Студио за модификации „Фам Фатал“. Около трийсетте, с къса тъмна коса и само една стилна обеца на носа, тя дори можеше да се нарече красива. Отчасти това се дължеше на четирицветните татуировки, добре де — кожна живопис — на гърдите, врата и ръцете й. Едната — на гърдите — бе комбинация от змия и птица. Смътно напомняше на Селито за една рисунка, която бе видял няколко пъти по време на почивката си в Мексико — някакъв религиозен символ. На врата й бяха изобразени някои от съзвездията — не само звездите, а и животните, които са дали имената им. Рак, Скорпион, Телец. И когато тя се обърна за момент, Селито видя две ярки червени обувки на рамото й. Изглеждаха като истински. Дороти, моето хубаво момиченце…

„Майната му на изкуството, Линк. Ето това мисля за изкуството.“

Но не и за това. Селито харесваше тези рисунки. Много му харесваха. Те сякаш се движеха, увеличаваха се, свиваха се. Бяха като триизмерни. Как, по дяволите, ставаше така? Имаше чувството, че гледа живи рисунки. Или някакво съвсем различно същество — нещо, което не беше човек, а нещо повече от човек. Това му напомни за компютърните игри, които синът му играеше преди няколко години като тийнейджър. Веднъж Селито погледна над рамото на детето и попита:

— Какво е това? — като посочи едно от съществата в играта. Приличаше на змия с крака, рибешка опашка и човешка глава.

— Това е нирада — отвърна момчето, сякаш беше очевидно.

Аха, разбира се. Нирада.

Сега детективът осъзна, че твърде втренчено гледа гърдите на жената.

— Аз само…

— Няма проблем. Направени са, за да се гледат. Татуировките имам предвид. Не циците ми.

— Аз само…

— Това вече го казахте. Не ви мисля за дърт перверзник. Щяхте да попитате дали боли, докато ти ги правят, нали?

— Не, знам, че боли.

— Така е. Но кое важно нещо в живота не боли?

Секс, вечеря и слагане на белезници на престъпник — мислено й отговори Селито. Тези неща не боляха. Но той само сви рамене.

— Щях да попитам дали сама сте ги рисували?

— Не. Отидох при една татуировчица в Бостън. Най-добрата на Източното крайбрежие. Исках само Кецалкуатъл. Мексиканския бог. — Тя докосна с пръст змията на гърдите си. — Поприказвахме няколко дни и тя ме опозна. Направи ми пернатата змия и ми препоръча съзвездията. Направих си и обувките на Дороти. — Усмихна се. Селито също. — Не искам да се задълбочавам в политиката, но го правя. Така се отнасят жените към татуирането. Мъжът просто отива при някой татуировчик и му казва: „Искам верига, череп, знаме“. И излиза с верига, череп или знаме. Жените имат друг подход. Не толкова импулсивен, не толкова за мига, по-обмислен.

— Както по принцип в живота — измърмори Селито. — Мъжете и жените имам предвид. — Все още имаше нужда от отговори за Извършител 5–11, но попита: — Любопитно ми е. Как се захванахте с този занаят?

— Искате да кажете, че ако не се броят татуировките, приличам на детска учителка, така ли?

— Да.

— Бях детска учителка. — Томсън замълча за по-голям ефект. — В гимназията. В демилитаризираната зона. Нали знаете, ничията земя между хормоните на юга и дръзкото поведение на севера.

— Имам дете. Момче. Сега завършва колеж. Но съм преживял всичко, докато порасне.

Тя кимна:

— Не беше за мен. Започнах работа в едно студио в града и — трудно ми е да обясня — почувствах се освободена. Напуснах училището и отворих собствено студио. Сега татуирам самостоятелно и освен това рисувам. Правя изложби в Сохо, в Горен Манхатън. Нямаше да го направя обаче, ако не се бях татуирала.

— Впечатлен съм.

— Благодаря. Така, питахте за машинката „Американ Ийгъл“.

Томсън държеше единствения магазин в района, където се продаваха части и игли за този модел. Освен това имаше една бройка за продажба на старо. За Селито тази машинка изглеждаше груба, опасна. Като лазерна пушка от някой смахнат научнофантастичен филм.

— Мога ли да попитам защо ви интересува?

Детективът се подвоуми. Реши, че е длъжен да й каже всичко. Може би защото бе толкова отдадена на изкуството. Или защото имаше невероятни гърди. Както и да е, разказа й за деянията на Извършител 5–11.

— О, не. Боже мой, не! — Очите й се разшириха от ужас в контраст с присвитите очи на мексиканската перната змия. — Някой прави това? Убива хора с машинка за татуиране?

Потрепери за момент. Томсън, въпреки всички зловещи създания по тялото й и обувките от „Магьосникът от Оз“, изобщо не изглеждаше тайнствено или като някакво свръхчовешко същество. Изглеждаше крехка и уязвима. Ти-Ти Гордън бе реагирал по същия начин — с възмущение срещу предателството, което някой е извършил към тяхната затворена гилдия; да използва таланта си, за да убива, и то по този особено жесток начин.

— Съжалявам, да.

— „Американ Ийгъл“ — измърмори тя. — Моделът е доста стар, не е толкова надежден, колкото новите. Един от първите преносими.

— Така каза и Ти-Ти.

Тя кимна:

— Той е добър човек. Имате късмет, че ви помага. Мисля, че аз също мога да ви помогна. Никой не е купувал машинка от нас, но преди около седмица дойде един тип и купи игли за „Американ Ийгъл“.

Томсън се наведе напред и опря длани върху стъклото. Лъскавият черен пръстен на десния й показалец се оказа татуиран.

— Не го загледах особено. Беше около трийсетте. Бял. Носеше тъмно кепе и шал. Беше се омотал до брадичката. Имаше слънчеви очила, въпреки че нямаше нужда — времето беше лошо като сега. Тези очила ми подсказаха, че е някакъв скапаняк. Обаче тук идват доста позьори. Има много тънка граница между това да татуираш от душа и да симулираш.

Позьори. Добро попадение.

Селито й показа фоторобота.

Жената сви рамене:

— Възможно е. Както казах, не го загледах. Обаче си спомням нещо. Нямаше татуировки, поне доколкото видях. Нямаше и пиърсинги. Повечето татуировчици имат.

— Убиецът има татуировка на ръката. Дракон или друго такова създание. В червено. Това говори ли ви нещо?

Жената с пернатата змия поклати глава:

— Не. След онази книга, след онова фентъзи, много хора искат дракони. Имитации. Без особен смисъл, доколкото мога да преценя.

— Знаете ли нещо съществено за татуировка на думата „втория“? И „четирийсет“? Означават ли нещо в света на кожната живопис?

— Не, доколкото ми е известно.

Той й показа снимки на татуировките.

— Хъм. Готически шрифт. Това е трудно за изпълнение. И раните, подутото — това заради отровата ли е?

— Да.

— Е, ако оставим другото настрана, той е добър. Много добър.

— И е работил бързо. Направил е тези за десет-петнайсет минути.

— Наистина ли? — изненада се тя. — И скарификацията ли? Лъкатушещата рамка?

— Всичко за десет-петнайсет минути. Това или стилът подсказват ли ви кой може да е бил?

— Не… Но не виждам очертания.

— Ти-Ти каза, че е използвал кръвна линия. Свободен рисунък.

— В такъв случай никой, когото познавам, не би могъл да го направи за петнайсет минути. Познавам всички талантливи татуировчици в града. Този е адски добър.

— Ти-Ти каза, че не е тукашен, но нямаше представа откъде може да е.

— В района този шрифт не се използва много. Но не мога да кажа дали не е на мода в Олбъни или Норуок, или Трентън. Моите клиенти са предимно от Долен Манхатън.

— Платил ви е в брой за иглите, нали?

Какъв смисъл имаше изобщо да пита?

— Да, в брой.

— Някакъв шанс все още да пазите банкнотите, които ви е дал? За отпечатъци.

— Не, но дори да ги пазех, нямаше да ви послужат. Носеше ръкавици.

Естествено…

— Стори ми се странно — добави Томсън. — Но не твърде странно, за да бъде подозрително.

Позьори.

— Каза ли нещо?

— На мен ли? Не. Само поиска игли.

Селито се хвана за първото изречение:

— Обаче?

— Когато си тръгваше, някой му се обади на мобилния. След като го обслужих, бях влязла в задната стаичка и докато отиваше към вратата, чух да казва: „Да, Белведере“. И после мисля, че каза: „адрес“. Така поне ми се стори. И добави нещо като „бела дона“ или подобно.

Селито започна всичко това. Накрая — стандартния въпрос:

— Сещате ли се още нещо?

— Не, съжалявам.

Стандартният отговор. Но преди да го даде, жената поне се замисли и наистина се опита да си спомни нещо.

Той й благодари и след като погледна за последен път Кецалкуатъл на гърдите й, излезе отново навън и се обади на Райм, за да му каже да не се радва предварително, но че може би имат следа.

35.

Отлична тренировка.

Докато се връщаше от фитнеса към апартамента си на Източна петдесет и втора улица, за да вземе колата си, Брейдън Алигзандър броеше коремните преси, които бе направил. Отказа се след стотната.

Броеше ги, точно така. Самите коремни преси? Бяха много. Не можеше да ги преброи.

Алигзандър водеше заседнал живот — беше програмист за голяма инвестиционна фирма (при това такава, която не беше разследвана от прокуратурата). Затова трийсет и седем годишният мъж бе решен да поддържа добра физическа форма, въпреки че по осем часа на ден не мърдаше от компютъра — плюс един час пътуване до и от Джърси, където се намираше главният офис на фирмата.

И вдиганията за бицепс. С петнайсеткилограмови гирички? Може би двеста. Мамка му, усещаше напрежението. Утре трябваше по-леко. Не беше необходимо да блъска толкова. Постоянството беше по-важно. Всеки ден той отиваше пеша от апартамента си до фитнес клуба на Шесто авеню. Всеки ден велоергометър, вдигане на гирички, клякания и да, коремни, коремни, коремни… Колко, сто и петдесет?

Вероятно.

Погледна се в огледалото и си помисли, че теглото е добре. Но кожата му изглеждаше твърде бледа. Не беше добре това. Скоро щеше да заведе семейството на някой остров. Може би след Деня на благодарността. Пък и как няма да изглеждаш болнав в такъв ден? Снеговалежът беше спрял, но светлината беше бледа и анемична. Дори вече му се искаше да се връща на компютъра. Там се чувстваше уютно — в този свят, в който можеше да общува с когото си поиска освен с жена си.

Днес имаше още нещо, за което нямаше търпение. Щеше да отиде у брат си в Парамъс, за да вземе един велосипед. Джоуи си беше купил нов маунтинбайк и даваше стария на сина на Алигзандър. Момчето адски се вълнуваше и на два пъти му праща есемес от училище, за да пита „как вървят нещата“.

Младежка нетърпеливост.

Алигзандър погледна на запад и видя новия Търговски център, или както там го наричаха. Беше на работа в първата си фирма — една банка, за която програмираше — когато станаха атентатите. Две хиляди и първа. Новият небостъргач беше впечатляващ, по-интересен от архитектурна гледна точка в сравнение с простите правоъгълни форми на предшествениците му. Въпреки това нищо не можеше да се мери с величието им, със стила им.

Какви времена. Синът му се беше родил в деня на атаките. Алигзандър и жена му се отказаха от първоначалния план да го кръстят на баща й и вместо това избраха името Емъри — на името на архитектурното бюро „Емъри Рот и синове“, което заедно с „Минору Ямасаки“ бе проектирало „Близнаците“ на Световния търговски център.

Алигзандър продължи на запад към апартамента си, където щеше да вземе колата, за да отиде на работа. Спря на един светофар и случайно погледна назад. Зад него вървеше някакъв тип с наведена глава. Млад, с тъмни дрехи и плетена шапка. С чанта или раница през рамо. Не беше ли същият, когото бе видял седнал в едно кафене срещу фитнес клуба?

„Следи ли ме?“

Алигзандър живееше в града от петнайсет години. Смяташе Ню Йорк за един от най-безопасните градове на света. Но не беше глупак. Той си изкарваше прехраната благодарение на злодеите. Когато започна работа като програмист преди няколко години, основното му задължение беше да пише софтуер, който ускорява работата на сървърите, увеличава мрежовия трафик и позволява на различните операционни системи да комуникират безпроблемно. По-късно се специализира в системи за сигурност. Професионалните хакери, терористите и всякакви отрепки, разполагащи с предостатъчно време и твърде много мозъчни клетки, атакуваха банковите институции като тази, в която работеше той, с все по-голяма дързост и находчивост.

Такава беше сега специалността на Алигзандър — да хвърля гвоздеи на пътя на някои доста умни и доста коварни хакери.

Беше чувал за специалисти по компютърна сигурност, срещу които е имало физически нападения. Понякога се питаше дали и за него няма такъв риск. Нямаше данни някой хакер да знае името му, но също си даваше сметка, че е невъзможно да запазиш цялата информация за себе си в тайна, ако някой е решил да те открие.

Когато наближи блока си, Алигзандър спря и като се престори, че говори по телефона, отново погледна назад. Мъжът с плетената шапка продължаваше да върви след него с наведена глава. Не даваше вид да обръща внимание на Алигзандър. Неочаквано, без да спира, предполагаемият хакер влезе в една сграда на отсрещния тротоар — стара, неизползвана, с табела „Дава се под наем“, закачена пред мръсните прозорци. Може би беше агент по недвижими имоти или нов наемател. Или пък служител от поддръжката, дошъл да провери някой недобре функциониращ бойлер (очакваше се мразовита вечер).

Развеселен от безпредметния си страх, Алигзандър продължи до сградата си и входа на подземния гараж, където държеше субаруто си. Паркомястото беше лукс — самото то струваше повече от първия му апартамент. Но гарантирано място за колата за сметка на свободното паркиране на улицата — несравнимо. Само едно нещо беше по-добро — това, че паркомястото беше покрито и не се налагаше да рине сняг или да стърже скреж. Много дълбоко покрито — на третото подземно ниво.

Той махна на пазача, който се провикна:

— Здравейте, господин Алигзандър. Кога ще се оправи? Нали знаете какво имам предвид?

Хилавият мургав мъж вдигна очи към небето.

Повтаряше едно и също вече седмица.

Алигзандър се усмихна и сви рамене. Слезе по спиралната рампа в мрачното подземие.

На най-долния етаж, в къщата на Суби — както жена му галено наричаше автомобила — той продължи под ниския таван към подаващата се предница на зеленото возило. Гаражът, или поне този етаж, бе абсолютно пуст. Но той вече не се чувстваше неспокоен, след като въображаемият убиец се беше вмъкнал в сградата отсреща. Освен това никой грабител — или хакер, възнамеряващ да счупи пръстите на Алигзандър, за да не може да пише на компютъра — не би рискувал да го нападне тук. Единственият начин да се влезе бе покрай бдителния пазач.

Нали знаете какво имам предвид?…

Приближи субаруто, извади ключовете и натисна копчето на дистанционното. Фаровете примигнаха. Той продължи към колата, като си мислеше за колелото за сина си. Нямаше търпение да кара собствения си десетскоростен байк заедно с Емъри в Сентръл Парк този уикенд.

Тъкмо се усмихваше, предусещайки удоволствието, когато някакъв тип се показа иззад разделителната стена отдясно и го удари по врата.

— Какво?… — възкликна Алигзандър и се завъртя.

О, боже, боже… мъжът носеше сив гащеризон като майстор или служител от поддръжката, но лицето му беше като на извънземен — покрито с плътно прилепнала жълтеникава гумена маска.

В ръката му с жълта ръкавица Алигзандър видя спринцовка.

Той докосна врата си, където усети леко щипане.

Мръсникът му бе инжектирал нещо! Първото, което си помисли, беше СПИН.

Някакъв психопат. Не, не, не…

После си каза: „Няма да му се дам“. Алигзандър беше карал курсове по самозащита и кикбокс. Да не говорим за хилядите коремни преси и упражнения с гирички. Обърна се към нападателя и здраво запъна краката си, дръпна назад дясната си ръка, спомни си как да удари бързо.

Едно, две, удар.

Едно, две…

Ръката му обаче не го слушаше. Натежала. Толкова тежеше, че не можеше да я вдигне. Забеляза, че смразяващата паника, шокът вече ги нямаше. Вече не се страхуваше.

И когато бледата светлина избледня още повече, разбра:

Не, това не беше заразена кръв. Разбира се, че не. Мръсникът му инжектира някаква упойка. Да, да, беше същият тип, който го следеше. Който се вмъкна в отсрещната сграда. Но как?… О, там. Имаше отворена малка метална врата. Зад нея — тъмно като входа на тунел или мазе. Какво целеше този тип? Да отвлече Алигзандър? Да го принуди да издаде кода или недостатъците на програмите на клиентите си?

— Шшшшти каж… ааа… — опита се да изрече Алигзандър.

Хайде, кажи го! Хайде! „Ще ти кажа всичко, което искаш. Само ме пусни.“

— Шшшш. Тиии. Кооо искшшш…

Сричките се разпадаха.

Думите се давеха в гърлото му.

С голяма изненада установи, че вече не стои прав, а е седнал, парализиран, втренчен в маскирания психопат. Огледа се. Гумата на Суби. Опаковка от „Хърши“. Овално петно от засъхнала кучешка пикня.

Нападателят се наведе над раницата.

Мракът се сгъстяваше — толкова, че Алигзандър присви очи — той видя странна татуировка на лявата ръка на нападателя. Змия… не, стоножка. С човешко лице.

Неусетно се оказа проснат по гръб, твърде изнемощял, за да седи. Нападателят грубо дръпна ръцете му зад гърба и му сложи белезници. Отново го обърна по гръб.

Това, че този тип носеше гумена маска, приличаща на разтапяща се кожа, и зловеща татуировка, не означаваше, че е убиец психопат. Не, той искаше паролите за главния сървър на „Ливингстън Асошиейтс“. И за отключване на системата за сигурност на „Банк ъф Ийстър Насоу“.

Със сигурност.

Не беше психо.

Това беше само бизнес. Нищо повече. Те не искаха да го наранят. Единственото, което ги интересуваше, беше информацията. Хубаво, той щеше да им я даде. Пароли? Щеше да им даде пароли.

Само бизнес, нали?

Но защо вдигаше якето и ризата на Алигзандър и толкова внимателно оглеждаше корема му? Защо галеше кожата му с твърд, изпитателен пръст?

Нямаше как да е… друго освен…

Мракът го обгърна напълно.

36.

— Къде си, Сакс?

— Почти стигнах.

Гласът й проехтя от високоговорителите в салона на Райм. Криминалистът беше там с Пуласки и Купър, а Амелия Сакс караше с бясна скорост по алеите през Сентръл Парк на изток.

— Затварям. Трябва да шофирам.

Оказа се, че в Манхатън има четирийсет и осем места, свързани с името „Белведере“. До този извод достигна свиканият от Селито екип на „Полис Плаза“ 1. Имаше екип „Намери излязлата от тираж книга“, вече разпуснат. Имаше екип „Какво, по дяволите, значат думите «втория» и «четирийсет»“ и той още работеше.

Сега — екип „Къде е Белведере“, събран благодарение на късмета, че татуировчицата Ан Томсън бе подслушала разговора на извършителя.

Четири дузини „белведерета“ в Манхатън (което явно бе предпочитаната ловна територия на Извършител 5-11; освен това нямаше как да търсят навсякъде).

Закусвални, жилищни сгради, транспортни компании, бутици, фирма за таксиметрови услуги, ферибот.

Фирма за компаньонки.

Преди половин час в салона на Райм той, Сакс, Селито, Купър и Пуласки обсъдиха кое от белведеретата е най-вероятно да бъде свързано с убиеца. Разбира се, името можеше да няма нищо общо със следващата или някоя от бъдещите жертви. Можеше там да живее, да е близо до дома му или там да носи дрехите си на химическо или котката си на пансион. Или това да е фирма, от която се интересуваше. Но предпазливостта ги караше да приемат, че това е мястото, избрано за някое от следващите убийства, и незабавно да изпратят тактически отряди на най-вероятните локации.

Решиха, че три са подходящи за място на атаката. Едното беше изоставен склад в района Челси — северно от Гринич Вилидж. Имаше обширен лабиринт от подземни галерии и помещения. Идеално за целите на убиеца, макар че както изтъкна Купър, районът бе твърде пуст:

— Трябва да отвлече жертвата от някъде.

Райм се замисли над това, но изгледа няколко кадъра от охранителните камери на мястото и забеляза, че минават повече пешеходци, отколкото можеше да се очаква — включително няколко тичащи за здраве в това отвратително време.

— Достатъчно му е само една жертва — изтъкна.

Селито се обади и нареди да изпратят екип.

Второто „Белведере“ беше стар кинотеатър в Горен Уест Сайд — едно от онези величествени здания на „Бродуей“, натруфените локали, където са представяли премиерните си филми Кларк Гейбъл и Мерилин Монро. По това време беше затворено и според един от плановете на подземията от архива на Райм имаше няколко подземни помещения — точно мястото, където Извършител 5–11 би завел жертвите си. Там също изпратиха отряд.

Последната възможност беше жилищна сграда в района Ийст Сайд на Мидтаун, която се казваше „Белведере“. Мръсна стара сграда, като неоготическата архитектура в Дакота. Имаше както голямо мазе, така и подземен гараж. Детективът изпрати трети екип там.

— Мирише ми, че там е мястото — каза Сакс. — И аз отивам.

Райм забеляза очите й, онзи неумолимо съсредоточен поглед на ловец, който намираше едновременно страшно привлекателен и страшно смущаващ. Тя бе един от най-добрите криминалисти, които той познаваше. Но най-въодушевена изглеждаше, когато водеше щурмуване на сграда при тактическа операция.

Тя изтича навън през вратата, като обличаше якето си в движение. Селито я последва.

Сега се обади Селито, също на мобилния, за да докладва, че единият отряд е влязъл в склада „Белведере“ в Челси и не е открил нищо. Командирът на спецотряда Бо Хауман оставил няколко души за охрана и разделил другите: една група — към апартаменти „Белведере“, другата — към киното, което бе огромна сграда; претърсването щеше да отнеме доста време.

Тъкмо беше затворил и телефонът отново иззвъня.

— Райм? — чу се гласът на Сакс от високоговорителите.

— Току-що се чух с Лон. — Обясни й, че в склада няма нищо. — Но така пък вие ще получите подкрепления. Един отряд отива към жилищната сграда, където си ти.

— Не съм, Райм. Ще съм. Трафикът е ужасен. И никой не умее да шофира в такова време. Сега карам по тротоара. Чакай.

Райм чу трясък, вероятно от стоварването на форда отново на уличното платно. Представи си пагубния ефект от това сътресение върху карданния вал и осите.

— При тази скорост, десет минути — продължи тя. — А е на две крачки. Мамка му.

Райм забеляза, че има друго обаждане, поставено на изчакване.

— Ще ти се обадя по-късно, Сакс. На другата линия ме търсят от спецотряда.

— Линкълн, там ли си?

Беше Хауман.

— Да, Бо. Какво е положението?

— Тактически отряд две е почти при апартаменти „Белведере“. Ще влезем в мазето и подземния гараж. Има ли сведения да е въоръжен.

Хауман сигурно си спомняше по-ранната случка в болницата в Марбъл Хил, където Извършител 5–11 бе заплашил да застреля Хариет Стантън и Сакс.

— Засега няма, но действате така, сякаш е въоръжен.

— Ще предам. — Хауман отдалечи телефона от устата си и размени няколко изречения с някой друг в микробуса на спецотряда. Райм не чу добре какво си казват. — Добре, влизаме тихо.

— Ще предам на Амелия, че сте там. Сигурно ще иска да я включите в тактическата операция. Но на ваше място не бих се бавил. Няма време за губене. Щурмувайте незабавно.

— Прието, Линкълн. Действаме.

— Кажи на хората си да внимават за капани. Това е новата му игра. Ръкавици и газови маски.

— Прието. Момент… Ей, Линкълн?

— Да?

— Имаме хеликоптер на мястото. Искаш ли да се включиш и да гледаш?

— Разбира се.

Командирът на спецотряда му даде паролата и след малко Райм, Пуласки и Купър гледаха екрана, на който се виждаха два тактически микробуса на специалния отряд с отличителни номера, ясно видими на покрива. Двайсетина полицаи нахлуха през главния вход на жилищния блок и изтичаха по рампата за гаража. Един отведе пазача на безопасно място.

Имаше и звук. Райм чуваше докладите на спецполицаите, докато проникваха в различните помещения:

— … Югозападен коридор, ниво едно, чисто… Сервизна врата… не, заключена е…

Хауман затвори и Райм отново се обади на Сакс. Каза й за току-що проведения разговор.

Тя въздъхна:

— Пристигам след пет минути.

В гласа й звучеше разочарование, че е пропуснала да участва в щурма. Райм отново се заслуша в радиовръзката с тактическия отряд:

— Екип 2А влиза, насочваме се по стълбите към долното ниво. 2В слиза по рампата. Изчакване… Засега няма съпротива, няма цивилни. Зелена светлина. Край.

— Райм, почти стигнах. Сега съм…

Но той не чу по-нататъшните думи на Сакс. Гласът на един полицай изгърмя от високоговорителя:

— Екип 2В… имаме ситуация. Най-долното ниво в гаража… Боже… Извикайте помощ!… Пожарната… Бързо, бързо, бързо! Извикайте пожарната веднага! Край.

„Пожарна ли?“ — почуди се Райм.

Друг полицай изказа въпроса му:

— Какво гори? Не виждам огън. Край.

— Екип 2В. Нищо не гори. Извършителят е отвил един противопожарен кран, за да прикрие бягството си. Има наводнение. Не можем да минем. Дълбоко е вече петнайсет сантиметра и нивото се покачва. Трябва ни пожарникар с подходящ ключ, за да затвори скапания кран.

Райм чу леко подсмиване от ефира — явно на облекчение, че проблемът е само вода, а не пожар.

На него обаче не му беше забавно. Разбираше много добре целта на ловкия престъпник: бе предизвикал наводнението не само за да забави преследвачите, а и за да унищожи всякакви улики след себе си.

37.

Бягаше презглава.

Били Хейвън беше под земята, отново в стария железопътен тунел. Мина покрай мястото, на което Нейтън Мечока за малко да му направи модификация на гърлото с бръснача си.

Раницата беше лека като перце на рамото му — това прави адреналинът — и той тичаше бързо. Бе свалил гумената маска, но не и ръкавиците и гащеризона. Носеше обувките си в ръка. Тичаше по чорапи. Беше проучил и знаеше, че не съществува база данни за чорапи, по които да могат да го открият. А пък калцуните бяха прекалено хлъзгави, за да тича с тях.

Бързо, бързо, бързо…

Предупреждението, което ускори бягството му от гаража на „Белведере“, не беше свиренето на гумите на полицейските микробуси или тихите стъпки на ченгетата. Той научи, че е в опасност, няколко минути преди това. Полицейският диспечер каза адреса и спомена „Белведере“ — Били го чу от слушалките, свързани с радиочестотен скенер, нагласен на полицейския канал.

После взе някои мерки, за да направи така, че мястото и жертвата да бъдат безполезни за разследващите.

Почиствай местопрестъплението от всичко, което може да те уличи.

Избяга през обслужващата врата в стената на гаража.

Отново в тунелите.

Най-сетне беше безопасно да излезе на повърхността. Въпреки болката в гърдите и леката кашлица се качи бързо през друга обслужваща врата в мазето на една офис сграда в Мидтаун. Беше един от онези очукани варовикови архитектурни функционери на три четвърти века и повече. Десет-дванайсет етажни, със зле осветени раздрънкани асансьори, които те карат да се прекръстиш, преди да се качиш в тях.

Били обаче се качи по стълбите от мазето и след като надникна, предпазливо влезе в коридора на първия етаж, където се помещаваха адвокатска фирма, счетоводна кантора и експортно-импортна компания, чиито имена на английски бяха изписани под букви на кирилица и китайски йероглифи. Свали гащеризона, пъхна го в една кофа за боклук и си сложи друга плетена шапка — кафява за разнообразие. Отново си обу обувките.

Спря при зацапаната стъклена врата към улицата и се огледа за полиция. Нямаше. Нормално — намираше се доста далеч от мястото на нападението в „Белведере“. Ченгетата щяха да си имат доста работа там. Ставаше му смешно, като си помислеше какво се случва в гаража.

Излезе на улицата и тръгна бързо на изток.

Как великият предугаждач бе предугадил този негов ход? Да, Били беше ходил няколко пъти в „Белведере“, за да разучи терена. Може би криминалистът бе открил някакви частици, по които да го разкрие. Звучеше невероятно, но от Райм можеше да се очаква всичко.

Той закрачи по улицата с наведена глава под мокрия сняг и се замисли къде е сгрешил. Изведнъж: Да, да… спомни си. Преди около седмица се обади на „Справки“, за да попита за телефонния номер на „Белведере“, на който да се осведоми за работното време на подземния паркинг. Тогава тъкмо излизаше от магазина за татуировъчни материали, откъдето купи иглите за машинката „Американ Ийгъл“. Така го бяха открили.

Това повдигна един въпрос: Единствената причина, поради която собственичката би могла да спомене за „Белведере“, беше, ако полицията е питала кой е купувал машинка „Американ Ийгъл“ или игли за нея. Но как бяха научили, че това е оръжието на убийството?

Трябваше да помисли малко повече по този въпрос.

Стигна до една станция и слезе по мокрите стълби, после взе метрото на юг. След двайсет минути беше отново в студиото си, под душа. Горещата вода обливаше кожата му и той търкаше ли, търкаше.

Избърса се и се облече.

Включи радиото. След малко по новините съобщиха за поредното нападение на „Убиеца от подземията“ — което му се стори доста жалко. Не можаха ли да измислят нещо по-добро?

Все още не споменаваха дали Амелия Сакс или някой друг е станал жертва на стрихниновата клопка. Това означаваше, че или предпазливостта, или късметът са спасили криминалистите от иглата в чантичката на Саманта.

Били от самото начало знаеше, че Модификацията ще бъде като война — с победи и поражения и от двете страни. Той бе успял с две жертви. Полицията също имаше някои успехи. Това можеше да се очаква — всъщност той го беше очаквал. Сега, замисли се, трябваше да вземе по-сериозни мерки да се предпази.

Хрумна му една идея.

Удивително проста, удивително добра.

Заповедта, която можеше да се приложи в този случай, бе: Опознай врага си. Но разбери и кои са приятелите и близките му.

38.

— По дяволите, Амелия, много ли е зле? — попита Селито.

Със Сакс бяха като огледални образи един на друг — с ръце на кръста — и се взираха в сумрака на подземния гараж на апартаменти „Белведере“.

— Много е зле — измърмори тя. Гледаше архитектурния план на настоящото местопрестъпление. Прокара пръст върху очертанията на гаража и изоставената железопътна линия. — Всичко е унищожено. Всички улики са заличени.

Селито започна да потропва с крака — вероятно за да се сгрее в прерязващо студената ледена мръсотия, в която бяха нагазили. Сакс също се беше опитала да потропва, но не действаше. Така само още повече започна да й щипе на пръстите.

Наблизо Бо Хауман говореше по мобилния си. След малко затвори и се приближи към тях. Кимна.

— Нещо ново? — попита Селито.

Жилавият, стегнат мъж, който носеше поло под ризата, потърка късата си прошарена коса. Веждите му бяха заскрежени, но не изглеждаше студът да го притеснява.

— Духнал е. Пратих екип в тунела от една шахта на улицата. Но дори това беше напразно. Единственото, което можаха да ми докладват, беше: „Няма следа от него“.

Сакс се изсмя мрачно:

— Няма следа. И в прекия, и в преносния смисъл.

Притесненията на Райм се оказаха основателни. Като беше отворил пожарния кран, Извършител 5–11 бе успял да заличи всички улики на местопрестъплението с пресметната ефикасност. После се беше измъкнал през вратата, от която бе проникнал в подземния гараж, оставяйки я отворена. След броени минути бликналата като гейзер вода бе наводнила най-долния етаж на гаража и се беше изляла през вратата в намиращия се по-ниско тунел — който беше и мястото на престъплението.

Когато става дума за замърсяване на местопрестъплението, водата може да причини по-големи щети дори от огъня. Много частици могат да оцелеят от пламъците и дори при срутване на стени, местоположението на различни предмети, архитектурни елементи и дори трупове остава горе-долу непроменено. При наводнение обаче се получава нещо като голяма центрофуга, която не само разрежда, унищожава и смесва, а също премества предметите от първоначалното им положение.

Водата, както често изтъкваше Райм, е универсалният разтворител.

Момчетата от спецотряда бяха обезопасили местопрестъплението и качили жертвата на партерния етаж. Той бе упоен, но в съзнание и единствените му наранявания, изглежда, бяха натъртванията, след като водата го беше блъскала в стените. Извършителят не беше имал време да започне да го татуира. Мъжът бе на крачка да получи хипотермия, но парамедиците свалиха мокрите му дрехи и го увиха с одеяло.

След като го извадиха и обезопасиха местопрестъплението, полицаите се изтеглиха, а двама пожарникари с пълно предпазно облекло нагазиха в потопа, за да затворят крана. Взеха също водни проби. Райм се опасяваше да не би убиецът да е изсипал във водата някаква отрова, която, дори разредена, да е достатъчно вредна и смъртоносна.

Един спецполицай се приближи.

— Детективи. Господин капитан.

— Казвай — подкани го Хауман.

— Водата се оттича и пожарникарите пуснаха помпа. Но все още е наводнено. А, и направиха предварителен тест на водата. Няма биологични агенти и химикали, или поне не в значителни количества. Затова източват всичко в канализацията. До около час всичко ще е чисто. — Полицаят се обърна към Сакс: — Намериха нещо, което ще ви заинтересува, детективе. Един от пожарникарите сега ще го донесе.

— Какво е?

— Просто един найлонов плик. Само това знам.

Тя кимна. Не се надяваше да е нещо полезно за разследването. В пликчето можеше да има бананова кора, цигара марихуана, монети за плащане на паркинга.

Все пак имаше шанс да е портфейлът или социалноосигурителната карта на убиеца.

Тук нямаше повече какво да правят. Двамата със Селито се върнаха при линейката. Качиха се отзад и затвориха вратата. Брейдън Алигзандър седеше по син халат и трепереше. В линейката беше топло, но мъжът току-що се беше накиснал сериозно в почти ледена вода.

— Как сте? — попита Селито.

— Студено ми е — отвърна Алигзандър, зъбите му тракаха. — И още съм замаян от онова, с което ме инжектира мръсникът. Пропофол, казаха. — Говореше завалено. — Още като го видях, както беше облечен, изпаднах в паника.

— Можете ли да го опишете?

— Не много добре. Беше около метър и осемдесет, доста добре физически. Бял. Обаче носеше някаква жълта гумена маска. Боже! Паникьосах се. Адски се паникьосах. Това май вече го казах. Имаше дупки за очите, носа и устата. Това е всичко.

Селито му показа фоторобота.

— Може да е той. Вероятно. Но с тази маска — няма как да знам.

— Ясно. А дрехите?

— Когато ме нападна в гаража, носеше гащеризон, струва ми се. Бях изпаднал в паника. — Отново потрепери. — Но когато го видях по-рано, беше облечен другояче. Ако е бил той. Влезе в онази сграда там.

Аха, може би все пак имаше незамърсено местопрестъпление. Сакс изпрати един криминалист да погледне, с подкрепление от спецотряда.

— Каза ли нещо? — попита Селито.

— Не. Но ми заби игла. Започнах да се унасям. Но видях… Видях да вади скалпел от раницата.

— Скалпел ли? Не просто нож?

— Определено беше скалпел. И изглеждаше, сякаш знае как да си служи с него. О, и опипваше кожата ми. На корема ми. Докосваше я, пощипваше я. Боже мой! За какво?

— И преди го е правил — каза Сакс. — Не знаем точно защо.

— А, спомням си също, че когато протегна ръка, ръкавът му се дръпна. И видях татуировката му. Много странна. Беше стоножка, почти съм сигурен. Да. Само че с лице.

— Какъв цвят? — попита Селито.

— Червена. И когато пак се опомних, вече се давех и ченгетата… полицаите де, ме вадеха от водата. И този студ, адски студ. Леле! Сякаш бях захвърлен в океана. Това ли е мръсникът, който уби онези хора в града?

Някои неща можеш да споделиш, други трябва да премълчиш.

— Възможно е да е той.

— Защо мен?

— Не знаем какви са мотивите му. Имате ли врагове? Някой, който би искал да ви навреди?

Сакс и Райм не се бяха отказали напълно от теорията, че престъпникът симулира метода на сериен убиец, за да прикрие убийството на конкретен човек — което би останало незабелязано сред множеството жертви на Извършител 5–11.

Алигзандър обаче отговори:

— Занимавам се с компютърна сигурност. Помислих си, че съм настъпил повече някой хакер и той иска да ми отмъсти. Реших, че мъжът, който влезе в онази сграда и може би ме следеше, вероятно е наемен бияч, или там както ги наричате. Но не знам кой конкретно може да го е поръчал.

— Вероятността не е голяма — каза Селито. — Мислим, че избира жертвите си на случаен принцип.

На неподходящо място в неподходящ момент…

Взеха данните на Алигзандър, ако се наложи пак да го разпитат.

Сакс си сложи ръкавици и взе белезниците, които един от първите пристигнали полицаи бе свалил, прибра ги в пликче за улики и попълни картона за съхранение. Записа си да вземе отпечатъци от служителя, който ги е свалил. Беше сигурна обаче, че предпазливият престъпник няма да допусне грешка точно сега.

Слязоха от линейката и мразовития вятър ги преряза.

Криминалистът, когото бе изпратила да провери отсрещната сграда, се приближи. Беше жилав младеж с кръгли очила.

— Няма никого — обяви той. — И много внимателно претърсихме мазето. Долу няма друг изход. Няма как да се влезе в подземния гараж.

— Добре, благодаря.

Приближиха се двама пожарникари, целите — вир-вода. Единият държеше найлоново пликче за единия ъгъл. Може би улика. Сакс не се безпокоеше за замърсяване — пожарникарят носеше дебели гумени ръкавици.

— Чух, че вие сте водещият криминалист — каза той, след като поздрави.

— Да, аз съм. Как е долу?

— Мазало. Все още има петнайсет сантиметра вода. Целият долен етаж е покрит. А тунелът отдолу? Там е езеро.

— Какво открихте? — попита Сакс, като кимна към плика.

— Беше облегнат до стената близо до мястото, където беше жертвата. Може да е от вашия човек, може да не е. Нямаше нищо друго.

Бананова кора, марихуана, монети…

Тя взе пликчето. Вътре имаше малки метални предмети с дължина около два сантиметра и различни форми. Части за нещо, предположи. Показа ги на Селито, който сви рамене. Пъхна ги в плик за улики и записа името и служебния номер на полицая в картончето за съхранение. Накара го да се подпише и направи същото.

— Искам да сляза долу — каза му след това. — Имате ли да ми дадете ботуши?

— Разбира се. Ще ви оборудваме.

Друг пожарникар донесе картонена табличка с кафе. Селито взе, а Сакс отказа. В момента нямаше желание за нищо, освен да открие следа — каквато и да е следа към Извършител 5–11.

39.

— Това са импланти.

Ти-Ти Гордън — татуировчикът, изрисуван със супергерои и с извънредно стилно оформена брадичка — отново беше в салона на Райм.

Застанал при работната маса до Мел Купър, той разглеждаше нещата, открити от пожарникаря в подземния паркинг на апартаменти „Белведере“ — метални късчета в найлоново пликче. Не части за машина, както бе предположила първоначално Сакс, а оформени като цифри и букви. Имаха изпилени жлебове, а в процепите бе размазано някакво белезникаво вещество.

и 7 1 т

С дължина по около два сантиметра и половина, всяко поставено на стерилна тефлонова възглавничка.

— Какво са импланти? — попита Райм, като се приближи с количката.

Хилавият мъж потърка лицето на Батман върху слабата си ръка. Райм видя част от друг герой на другата. „Защо точно тези два персонажа от комиксите? — запита се. Но после си каза: — Защо пък не?“

— Имплантите са един вид крайна форма на модификация. В кожата се правят прорези и те се наместват в тях. Впоследствие раните се затварят и очертанията на буквите изпъкват под кожата. Не се срещат много често. Татуировките се правят на конвейер, както казах вчера. Всеки чиновник, пиар и адвокат може да се татуира. Ако искаш да си различен, прибягваш до импланти или скарификация. Кой знае какво ще измислят след десет години. Всъщност не искам и да знам.

— Това подсказва ли ти нещо за извършителя? — попита Сакс.

— Потвърждава това, което казах по-рано. Имплантите са рядкост тук. Не познавам никого, който да слага в района. На практика това е хирургическа процедура и трябва да имаш съответната подготовка. Най-често се срещат в Средния запад, Апалачите, Западна Вирджиния и планините на Северна Каролина. Хората, които си ги слагат, водят по-алтернативен живот. Имам предвид по-алтернативен от мен — уточни Ти-Ти Гордън, татуировчикът литератор. — Аз лично не смятам, че придават мъжественост, но факт е, че жените много си падат по тях. Доста са опасни. Правят се от материали, при които няма голяма опасност от отхвърляне, но остава рискът от инфекция. Освен това могат да мигрират и тогава вече си загазил.

— И освен това — намеси се Мел Купър, като гледаше монитора, свързан с хроматографа масспектрометър — още повече си загазил, ако имплантите съдържат особено високи дози никотин. Както в този случай.

— Никотин — измърмори Райм.

— Това отрова ли е? — попита Пуласки.

— О, да — обясни Купър. — Преди няколко години работих по един случай. Навремето никотинът се използваше много като инсектицид. Можеше да се купи концентриран. Убиецът в онзи случай се беше сдобил с известно количество. Решил да се отърве от майка си, за да гушне наследството, и тъй като тя пушеше, му хрумнало да й сипе в храната. Беше умряла за половин час. Ако й беше давал малки дози вместо една голяма, можеше и да му се размине. В кръвта й имаше толкова никотин, колкото ако пушеше по осемстотин цигари на час и си беше облепила ръцете с пластири.

— Каква е формулата? — попита Райм.

— Това е парасимпатомиметичен алкалоид. Съдържа се в растенията от семейство Картофови.

— Имплантите не изглеждат големи — отбеляза Сакс. — Колко концентрирана е дозата?

Купър отново погледна спектъра и отговори:

— Огромна. Ако беше имплантирал тези неща в дермата, жертвата щеше да умре до двайсет минути.

— Боже мили! — възкликна фенът на супергероите.

— Мъчителна смърт? — осведоми се Сакс.

— Сигурно — небрежно измърмори Райм. Повече го интересуваше произходът на уликата. — Откъде може да е взел имплантите?

Гордън сви рамене:

— Не знам някъде да се продават в района. Обикновено, ако искаш да си набавиш, поръчваш в Интернет.

— О, не. Сигурно ги е купил от обикновен магазин. И е платил в брой.

Райм отново погледна металните парчета. Очевидно беше какво изразяват. Ако се подредяха, се получаваше друго число: „17ти“.

Сакс бе сложила газова маска и два чифта ръкавици. Взе едното метално блокче и го разгледа. Числото 7.

— Има следи от инструмент. Изпилено е. Това вече е нещо.

Възможно беше да свържат намазаните с отрова импланти с пила за метал, притежавана от заподозрения — стига да намереха такава пила, разбира се. За съжаление няма национален архив на следите от инструменти, както има за пръстови отпечатъци, ДНК и куршуми.

— Източник на отровата? — попита Райм.

Сакс направи проверка в Интернет и докладва:

— Виж ти, това е интересно. Знаеш ли какво са е-цигари?

— Не.

— Бездимни цигари. Имат батерия и капсула с есенция. Получават се изпарения, които вдишваш. В магазините свободно се продава никотин, ароматизиран или не, който можеш да добавяш в капсулата. Предлага се в течна форма. Наричат го „сок“.

„Какво причиняват хората на телата си!“ — помисли си Райм.

— Колко са възможните източници?

— Няколко десетки — отговори Мел Купър, като вдигна глава от компютъра си. — Онова, което се продава на пазара, е токсично, но далеч по-безобидно от това тук. Убиецът го е дестилирал допълнително или си го е произвел сам.

— Добре. Какво друго имаме?

Сакс вече бе докладвала, че не е намерила нищо в подземния паркинг и тунела — водата беше отнесла всичко. Все пак бяха открили някои частици по и в плика с имплантите.

Торбичката беше масова (и неподходяща за проследяване), от онези, които се използват за съхранение на продукти. В горния край имаше матова ивица, на която готвачът можеше да напише какво съдържа или датата, на която я е прибрал във фризера. Въпреки че водата бе отмила голяма част от написаното от убиеца, все още личаха няколко бледорозови букви. Надписът бе „No.3“ — за третата атака, предположи Райм.

— Не знам какво може да ни помогне това — измърмори той, — но го запиши на дъската.

Купър пусна още няколко проби и обяви:

— Тук има комбинация от човешки албумин и натриев хлорид. Съотношението е както при някои препарати за пластични операции.

— Пак пластична хирургия — измърмори Райм. — Нашият престъпник явно е намислил да промени външния си вид. Обаче още не го виждам как ще легне под ножа. Все още има работа да върши. Но после това е планирал.

Лон Селито се обади по телефона. Беше останал в „Белведере“, за да ръководи търсенето на очевидци.

— Линк, никой нищо не е видял. Нали се сещаш какво става?

— Осветли ме.

— Хората знаят, че този тип се промъква в подземията, за да се добере до жертвите си. Страхуват се, че ако кажат нещо, може да се вмъкне в тоалетната, пералното помещение или гаража им.

Райм не ги обвиняваше. Какво би могло да бъде по-ужасяващо от това, да си мислиш, че си сам и в безопасност в сутерена на къщата, офиса си или някоя обществена сграда и да се окаже, че изобщо не си — а имаш смъртоносна компания. Като лигава, отровна стоножка, пропълзяла под одеялото ти, докато спиш.

Сакс бе донесла и дрехите на Брейдън Алигзандър. Купър ги прегледа внимателно, но водата беше отмила всякакви частици — ако изобщо е имало някакви, останали от извършителя, което не изглеждаше много вероятно (както обясни тя), защото контактът между двамата мъже е бил минимален. По белезниците нямаше полепнало нищо и както и предишните, бяха от най-масовия модел.

Купър пусна още няколко проби, взети от пликчето с имплантите. Повечето не дадоха резултат. Но най-сетне се получи нещо. Той погледна монитора и обяви:

— Хипохлориста киселина.

Райм погледна спектъра и коментира:

— Интересно. Чиста е. Неразредена.

— Точно така.

Купър бръкна под предпазния екран на лицето си и побутна очилата си по-високо на носа. Райм се почуди, както неведнъж, защо просто не си купеше такива, които да му стават.

Хипохлористата киселина — едно съединение на хлора — се добавяше в питейната вода на Ню Йорк, както на повечето градове, за пречистване. Но тъй като тази проба не беше разредена, явно не беше дошла от водата, замърсила местопрестъплението в подземния паркинг на апартаменти „Белведере“. Беше останала от самото химическо вещество в чист вид, преди да бъде добавено във водопроводната система.

— Това е слаба киселина — заразсъждава на глас Райм. — В големи количества обаче, предполагам, може да бъде смъртоносна. А може би се е изцапал с нея, когато е минавал покрай някой от контейнерите, през които се подава във водопровода. Сакс, при първото и второто местопрестъпление в тунелите нали имаше тръби?

— Да, водопроводни, а на едното — и от канализацията.

— На входа и на изхода — пошегува се Пуласки, предизвиквайки усмивка у всички освен у Райм.

— Някакви други тръби? Например някоя от системата за хлориране?

— Не си спомням.

— Искам да разбереш. Ако тази хипохлориста киселина е от системата за хлориране, не ни върши работа. Ако е от отрова, която смята да използва, тогава можем да започнем да търсим вероятния източник. — Райм изкара на монитора снимките от първите две местопрестъпления. — Изпратете хора на предишните места, за да проверят дали има тръба за вкарване на химикала.

— Искаш ли да пратя екип от криминалистите за оглед? — попита Сакс.

— Не, достатъчно е някой униформен. Който и да е. Но бързо. Веднага.

Сакс телефонира в диспечерския пункт и нареди две патрулни коли да бъдат изпратени на първите местопрестъпления, като обясни какво да гледат.

Двайсет минути по-късно телефонът й иззвъня. Тя вдигна и включи на високоговорител.

— Добре, полицай. Говорите с мен и Линкълн Райм.

— Намирам се на Елизабет стрийт, детективе. На мястото на убийството на Клоуи Мур.

— Къде сте точно? — попита Райм.

— В тунела. До прожекторите и захранващите батерии.

— Искам да огледате за тръби или резервоари с надпис „хипохлориста киселина“, „хлор“ или буквите „Cl“ — нареди криминалистът. — Вероятно имат знак за опасно вещество във формата на ромб или предупреждение за дразнещо очите и кожата съединение.

— Слушам. Сега ще проверя.

Полицаят продължи да говори, докато обикаляше мястото, където бе намерен трупът, от клаустрофобичния тунел до преграждащата стена на стотина метра по-нататък. Накрая докладва:

— Няма такова нещо, господин Райм. Единствените надписи на тръбите са DS и DEP.

Отделите по хигиена и защита на околната среда, които отговаряха за градския водопровод.

— Освен това има няколко кутии с надпис IFON — не знам какво означава това. Но няма нищо свързано с химикали.

Сакс му благодари и затвори.

Скоро се обади служител от другия екип, от подземието на „Прованс“ — осмоъгълното помещение на бившите кланици, където бе умряла Саманта Ливайн.

Той докладва същото. Нямаше нищо от системата за хлориране на питейната вода.

След като приключиха разговора, Райм каза:

— Значи вероятно има някаква връзка с извършителя. Хайде да проверим къде може да се купи и как се добива. Рон?

След кратка справка се оказа точно това, което Райм подозираше: в района имаше десетки фирми за химически материали. Освен това убиецът вероятно бе купил малко количество, за което можеше да плати в брой. Дори можеше да е откраднал едно-две шишета. Пак бяха в задънена улица.

Райм се приближи с количката до работния плот, вгледа се в имплантите и се замисли за значението на числата.

17ти

— Имаме „втория“, „четирийсет“ и „седемнайсети“. Какво, по дяволите, иска да ни каже? — Той поклати глава. — Все още ми се струва, че се опитва да ни изпрати някъде. Но къде?

— Този път няма рамка от лъкатушещи линии — отбеляза Сакс.

Ти-Ти Гордън обаче изтъкна:

— Онова беше скарификация. Ако е смятал да остави и този път такава рамка, можеше да я направи със същия скалпел, който щеше да използва за поставяне на имплантите. Би могъл да го направи по-късно. Доколкото разбрах, вие сте го прекъснали, преди да стигне твърде далеч.

— По-скоро избяга, преди да стигне твърде далеч — измърмори Сакс.

Пуласки добави:

— Този път не е членувано, както при „втория“.

— Може би такъв е точният цитат, каквото и да е това, което смята да напише.

— За поставяне на импланти е необходимо и повече време — отбеляза Гордън.

— Полезна забележка. Логично е да иска да свърши бързо. — Райм кимна към татуировчика. — Добавянето на още букви, за да се членува, би го забавило твърде много.

Всички впериха очи в числата.

Какво, по дяволите, бе посланието на убиеца? Какво искаше да каже на разследващите, на града, на света?

Ако моделът му на подражание бе Колекционера на кости, както изглеждаше, това послание най-вероятно бе свързано с отмъщение. Но за какво? Какво общо с несправедливостта, за която искаше да си отмъсти, имаха „втория“, „четирийсет“ и „17ти“?

Това, че можеха да нарекат Извършител 5–11 „Колекционера на кожи“, не беше достатъчно за Райм. Той имаше предчувствие, че целта на убиеца не е толкова проста, колкото само да имитира убиеца психопат, безчинствал по нюйоркските улици преди едно десетилетие.

Ти-Ти Гордън прекъсна мълчанието:

— Трябвам ли ви още?

— Не — отговори Райм. — Благодаря за помощта. Оценявам го.

Амелия Сакс вдигна вежди. Любезността не беше сред качествата на Линкълн Райм. Но компанията на младежа със сложно оформена брада и отлично познаване на литературния език му беше приятна.

Гордън облече сакото си. Райм отново си помисли, че дрехата е твърде тънка за такъв гаден, сив ден.

— Успех — каза Гордън. Спря пред Райм и го изгледа от глава до пети. — Ей, ти май си един от нас, пич.

— Един от кои?

— Модифицираните.

— Как така?

Ти-Ти посочи ръката на Райм, където личаха изпъкналите белези от операция за възстановяване на движенията.

— Тези белези приличат на Еверест. Обърнат надолу.

Странно, но триъгълните белези наистина приличаха на известния връх.

— Ако искаш да ги запълним с мастило, само кажи. Или мога да ти татуирам нещо друго. О, пич, сетих се. Мога да ти направя една птица. — Той кимна към прозореца. — Като тия соколи, или каквото са. Как лети над планината.

Райм се изсмя. Щура идея. Погледна към соколите. Все пак в нея имаше нещо привлекателно.

— Нараняванията на кожата са противопоказани за човек в неговото състояние — заяви Том, застанал със скръстени ръце на вратата.

Гордън кимна:

— Явно това означава „не“.

— Не.

— Ами други желаещи? — попита младежът, като огледа стаята.

— Мама ще ме убие, ако направя такова нещо — каза наближаващият средна възраст Мел Купър.

— А мен жена ми — добави Пуласки.

Амелия Сакс само поклати глава.

— На мен ми стига тази, която вече имам — заяви Том.

— Какво? — изсмя се Сакс, но болногледачът не добави нищо повече.

— Е, добре, знаете номера ми. Хайде, късмет, пичове.

Гордън си тръгна.

Хората от екипа отново разгледаха снимките на татуировките. Лон Селито не вдигаше, затова Сакс се обади в „Тежки престъпления“ и нареди на екипа, работещ в централното управление, да включи и числото „17ти“ в търсенето.

Малко след като затвори, телефонът й отново иззвъня. Тя вдигна и още при първите думи се вцепени.

— Какво? — попита задъхано. — Изпратихте ли някого?

Натисна рязко копчето за затваряне и погледна Райм с ужасени очи:

— Беше сержантът от Осемдесет и четвърти участък. Съседите са подали сигнал — някой е обикалял около апартамента на Пам. Бял мъж с плетена шапка и късо сиво яке. Изглежда, че е носил и маска. Жълта, за бога!

Отвори мобилния си телефон и натисна едно копче за бързо набиране.

40.

Вдигни!

Моля те, вдигни! Сакс стисна телефона и потрепери от безсилен гняв, когато гласовата поща се включи с гласа на Пам.

— Пам, ако си у вас, веднага напусни къщата! Незабавно! Отиди в Осемдесет и четвърти участък. Мисля, че убиецът, когото сега търсим, се навърта около апартамента ти.

Погледът й срещна този на Райм, който също изглеждаше разтревожен. Тя натисна рязко копчето за повторно набиране.

— На работа ли е? — попита той. — На лекции?

— Не знам. Тя е на плаващо работно време. А този семестър в колежа са на свободна програма.

— Патрулната кола ще пристигне там след седем-осем минути — извика Рон Пуласки.

Но оставаше въпросът дали нямаше да е късно.

От високоговорителя се чу глух тон „Свободно“.

По дяволите. Отново гласова поща.

Не, не…

— Сакс…

Тя не обърна внимание на Райм, а отново натисна копчето за повторно набиране. Защо, по дяволите, не сложиха апартамента на Пам под постоянно наблюдение? Вярно, че жертвите на убиеца — както тези на Колекционера на кости — бяха случайно избрани и нямаше основание да предполагат, че Колекционера на кожа изобщо знае за съществуването й. Но сега, разбира се, той бе решил да напада не само преследвачите си, а и техните близки и приятели. Не беше невъзможно да узнае за връзката на Пам с Райм и Сакс. Защо не бяха…

Щрак.

— Амелия — задъхано каза Пам, — получих съобщението ти, но не съм вкъщи. На работа съм.

Сакс сведе глава. Ох, слава богу!

— Обаче Сет е там! Сега е у нас. Чака ме. Щяхме да излизаме вечерта. Амелия, какво… какво да направим?

Сакс взе номера на момчето и се обърна към Пуласки.

— Обади се на Сет! — извика през стаята.

Младият полицай веднага набра.

— Заключени ли са вратите, Пам?

— Да, но… О, Амелия. Там няма ли полицаи?

— Сега пътуват. Стой където си. И…

— Да стоя където съм? Отивам у нас. Тръгвам веднага!

— Не. Недей!

Пам обвинително повиши тон:

— Защо го прави? Какво прави в моя апартамент?

— Стой където…

Момичето затвори.

— Телефонът звъни — обяви Пуласки; изражението му се промени.

— Високоговорител — рязко нареди Райм.

Младият полицай натисна копчето. Чуха гласа на Сет:

— Ало?

— Сет, аз съм Линкълн Райм.

— Здравейте, как…

— Слушай ме внимателно. Излез веднага. Някой се опитва да проникне в апартамента. Излез веднага!

— Тук ли? Как? Пам добре ли е?

— Добре е. Полицията всеки момент ще е там, но трябва да излезеш. Прекъсни каквото правиш и излизай. Излез през главната врата и отиди в Осемдесет и четвърти участък. На Голд стрийт. Или поне иди на някое оживено място. Обади се на Амелия или на мен веднага щом…

Следващите думи на Сет бяха заглушени, сякаш се обърна и вече не държеше телефона близо до устата си:

— Ей!

Чу се трясък от счупено стъкло, после — друг глас, мъжки:

— Ти. Остави телефона!

— Кой си ти бе…

После — няколко удара. Сет изкрещя.

Връзката прекъсна.

41.

Патрулната кола изпревари Амелия Сакс до апартамента на Пам.

Но не с много.

Сакс караше на ниска предавка и високи обороти и без да използва много спирачките, докато стигне с бясна скорост до Бруклин Хайтс. „Сидни Плейс“, тясна уличка, завършваща в щатското шосе, беше еднопосочна, но това не попречи на полицайката да влезе срещу движението, принуждавайки идващите насреща коли да се качват на тротоара между множеството улични дървета. Един пенсионер ожули калника си в стълбището на църквата „Сейнт Чарлз Боромео“, висока и червена като пожарна кола.

Свирепият поглед на Сакс по-ефикасно дори от святкащата синя лампа на таблото убеждаваше шофьорите да се разкарат от пътя й без много възражения.

Къщата на Пам изглеждаше по-мизерно от повечето тук — триетажна сграда без асансьор, една от малкото сиви постройки в квартал от яркочервени каменни фасади. Сакс се насочи към наредените в полукръг полицейски коли и линейка. Натисна силно клаксона (фордът нямаше сирена), за да разкара тълпата любопитни, спря и хукна към вратата. Вратата на линейката беше отворена и наблизо нямаше медици — лош знак.

Дали отчаяно се опитваха да спасят Сет?

Или вече беше мъртъв?

В коридора на апартамента един едър униформен погледна значката на колана й и й кимна да влезе.

— Как е той?

— Не знам. Вътре е лудница.

Телефонът й избръмча. Тя погледна дисплея. Беше Пам. Сакс се подвоуми, но го остави да звъни. Още нямаше какво да каже на момичето.

„След няколко минути ще имам“ — помисли си. Питаше се каква новина щеше да й съобщи.

Лудница…

Пам живееше на приземния етаж в тясна мрачна квартира от около петдесет квадратни метра, чиято прилика със затворническа килия се подчертаваше от голите тухлени стени и малките прозорчета. Такава беше цената да живееш в скъп квартал като „Хайтс“ в границите на Бруклин.

Сакс влезе и видя двама полицаи.

— Детектив Сакс — каза единият, макар че тя не го позна. — Вие ли водите огледа? Обезопасихме местопрестъплението. Трябваше да вземем мерки…

— Къде е той?

Тя погледна зад униформените, но после осъзна, че Убиеца от подземията би завлякъл Сет в мазето.

Полицаят потвърди, че е там:

— Заедно с медиците и двама детективи от Осемдесет и четвърти. — Поклати глава. — Полагат всички усилия, но…

Сакс отметна косата си назад. Трябваше да я върже, но нямаше време. Върна се в коридора, който миришеше на лук, мухъл и на силен почистващ препарат. При тази миризма стомахът й се обърна. Усети се, че несъзнателно е забавила крачка. Видът на трупове и кръв не я плашеше; човек не става криминалист, ако има проблем с това. Но мисълта как ще съобщи ужасната новина на Пам, я парализираше.

Освен това, имайки предвид предпочитаното оръжие на убиеца — токсините, дори несмъртоносно нараняване би могло да бъде катастрофално: слепота, мозъчно увреждане, бъбречна недостатъчност.

Тя намери вратата за мазето и заслиза по паянтовите стълби. Пътят й бе осветен от голи крушки. Мазето бе доста дълбоко, само с тесни като процепи зацапани прозорчета под самия таван. Голямото помещение, вонящо на нафта за парното и мухъл, бе отворено, но имаше и няколко странични стаички с входове без врати (бивши килери може би). Убиецът бе завлякъл Сет в една от тях. Сакс видя гърбовете на един детектив и един униформен. И двамата гледаха надолу.

Сърцето й се разтуптя по-тревожно, когато видя и един парамедик, застанал със скръстени ръце до тях, който също гледаше вътре. Лицето му беше като маска.

Погледна я безизразно и кимна, после насочи очи към килера.

Разтревожена, Сакс се приближи, надникна вътре и се вцепени.

Сет Макгуин, гол до кръста, лежеше на влажния под с ръце под гърба — вероятно стегнати с белезници като при другите жертви. Очите му бяха затворени, а лицето — сиво като старата боя на олющените стени на мазето.

42.

— Не знаят какво му е, Амелия — каза единият от униформените, застанали до Сет.

Казваше се Флеърти — едър червенокос полицай от Осемдесет и четвърти участък, с когото се познаваха.

Другите двама медици се суетяха около Сет, освобождаваха дихателните му пътища, проверяваха жизнените му показатели. Тя видя преносим кардиографски апарат, който показваше, че макар и слабо, сърцето му бие.

— Нападателят успял ли е да го татуира? — попита Сакс (не виждаше корема му от мястото си).

— Не.

Тя каза на медиците:

— Може да е пропофол. С това ги упоява.

— Да, това състояние е характерно за човек в упойка. Няма гърчове, няма гастроинтестинална реакция и показателите му са стабилни, тъй че вероятно не е отрова.

Сакс се премести настрани и забеляза червена точка на врата на Сет — мястото, където Извършител 5–11 го беше инжектирал.

— Там. Видяхте ли мястото на инжектиране?

— Да.

— Направи го при всички предишни случаи. Той…

Сет изстена. Внезапно потрепери и отвори очи. Примигна объркано. Изведнъж на лицето му се изписа тревога; след кратко замисляне явно си спомни как се е озовал тук.

— Аз… Какво става…

— Всичко е наред, господине — каза единият от медиците.

— Добре си, няма опасност — успокои го Флеърти.

— Амелия! — възкликна момчето тревожно, макар и отпаднало.

— Как се чувстваш?

— Отровил ли ме е?

— Не изглежда.

Единият от медиците зададе поредица от въпроси за различни симптоми. Колегите му записаха отговорите на младежа. Друг каза:

— Добре, господине. Ще ви направим кръвно изследване, но засега изглежда, че само ви е упоил. Ще ви закараме в спешното отделение и ще направим още тестове, но мисля, че сте добре.

— Може ли да му задам няколко въпроса? — попита Сакс.

— Разбира се.

Тя си сложи ръкавици, помогна на Сет да седне и свали белезниците. Той присви очи и разтърка ръцете си.

— Ох, боли!

— Можеш ли да вървиш? — Местопрестъплението беше силно замърсено, но тя искаше да запази колкото можеше повече улики. — Искам да се качиш горе в коридора.

— Предполагам. Може би с малко помощ.

Сакс го повдигна внимателно. Хвана го през кръста и го преведе през мазето и после нагоре по стълбите. Горе седнаха на стъпалата, водещи към втория етаж.

Входната врата се отвори и Сакс поздрави колегите си криминалисти от Куинс. Детективът, ръководещ огледа, беше красива млада полицайка на име Шайен Едуардс, една от звездите в управлението. Специалността й беше химическият анализ. Ако някой заподозрян имаше дори само една молекула забранено вещество или остатъци от барут по тялото си, тя щеше да я открие. Освен това репутацията й беше блестяща.

Човек, с когото не можеш да си играеш.

Веднъж с партньора си се натъкнали на престъпник, който се бил върнал на местопрестъплението, за да прибере плячката, която бил оставил. Убиецът, изненадан от полицаите, насочил оръжието си най-напред към по-възрастния, широкоплещест криминалист, предполагайки, че красивата млада жена не е опасна — но бързо се убедил, че е точно обратното. Едуардс бръкнала в джоба си, където държала резервния си 38-калибров таурус, стреляла през плата и улучила злосторника с три куршума в гърдите. („Май решихме случая“ — отбелязала, но въпреки това продължила да търси професионално улики, защото това й беше работата.)

— Шей, нали ти ще извършиш огледа? — попита Сакс.

— Точно така.

Амелия се обърна към Сет:

— Разкажи ми какво стана.

Младежът й каза за нападението, което бяха чули по телефона. Мъж с маска и ръкавици разбил вратата към терасата и се нахвърлил върху Сет, който стоял в дневната. Започнали да се борят, но нападателят стиснал Сет през гърдите и забил игла във врата му. Младежът изгубил съзнание и се свестил в мазето. Преди да заспи, видял, че нападателят вади преносима машинка за татуиране от раницата си.

Сакс му показа снимка на „Американ Ийгъл“.

— Да, прилича на неговата. Ядоса се, че се събудих, и ми инжектира още една доза. Но изведнъж спря. Вдигна глава. Видях малка слушалка в ухото му. Като че ли някой го предупреди.

Сакс се намръщи:

— Няма признаци да има съучастник. Сигурно подслушва полицейската честота с радиоскенер.

Могат да се намерят по за 59,99 долара. И ако си достатъчно находчив, можеш да получиш всички честоти на любимия си полицейски участък.

— Набута нещата си обратно в раницата и избяга. Тогава пак изгубих съзнание.

Сакс попита за описание на нападателя и чу това, което очакваше:

— Бял мъж около трийсетте. Доколкото видях, косата му беше тъмна и имаше кръгло лице. Светли очи. Сини или сиви. Странен цвят. Но не успях да видя много. Имаше жълтеникава прозрачна маска. Уплаших се до смърт — тихо добави младежът. — И онази татуировка. На… да, на лявата му ръка. Червена. Змия с крака.

— Или стоножка?

— Възможно е. С човешко лице. Зловеща.

Той затвори очи за минута и потрепери.

Сакс му показа фоторобота, съставен по показанията на Хариет Стантън в болницата. Сет го погледна, но поклати глава:

— Може и да е той. Лицето му беше кръгло. Очите са същите. Но не мога да кажа със сигурност. Опитвам се да си спомня как беше облечен. Но не си спомням. Нещо тъмно, предполагам. Но може да е било оранжево, не обърнах внимание. Видях само маската и татуировката и се паникьосах.

— Чудно защо — измърмори Сакс, като се усмихна мрачно.

— Трябва да се обадя на нашите. Може да чуят какво се е случило. Искам да ги успокоя, че съм добре.

— Разбира се.

Докато Сет набираше номера с треперещи ръце, Сакс се обади на Райм. Разказа му всички подробности:

— Шайен извършва огледа.

— Добре.

— Ще ти донесе всичко до половин час.

Той затвори.

Сет присви очи и разтърка превързаната си лява китка, която бе поела тежестта на тялото му и белезниците се бяха врязали в кожата й.

— Какво иска този мръсник, Амелия? Защо прави това?

— Не знаем. Изглежда, че е вдъхновен от един убиец, когото с Линкълн разследвахме преди години. Първият случай, по който работихме заедно.

— О, Пам ми разказа за това. Колекционера на кости, нали?

— Да, същият.

— Сериен убиец?

— Не точно. Серийните убийства са садо-сексуално престъпление — ако извършителят е мъж. Престъпникът отпреди десет години имаше друг мотив и същото важи за този. Първият убиец имаше мания към костите; нашият има мания към кожата. Понеже няколко пъти го спряхме, сега се обърна срещу нас. Сигурно е разбрал, че с Пам сме близки, и е решил да я нападне. Ти имаше лошия късмет да си тук в неподходящ момент.

— По-добре аз, отколкото Пам.

— Сет!

Входната врата на сградата се отвори рязко и Пам, задъхана след тичането от метростанцията, нахълта във фоайето. Хвърли се на врата му още преди да е успял да се изправи. Той залитна и за малко да падне.

— Добре ли си?

— Добре, предполагам — измънка той. — Малко натъртен и ожулен.

Вгледа се в нея с празни очи. Сякаш полагаше усилие да не я обвини за това, което му се беше случило. Пам забеляза изражението му и се намръщи. Избърса сълзите си и отмести няколко кичура коса от румените си бузи.

Сакс я прегърна за момент, но усети напрежение в тялото й и се дръпна.

— Какво се случи? — попита момичето.

Детективката обясни, без да премълчи нито една подробност. При този тежък живот, който бе водила, Пам не беше човек, нуждаещ се от по-деликатно съобщаване на лошите новини.

Въпреки това, докато слушаше, на изопнатото й лице се изписа обвинително изражението, сякаш Сакс бе довела убиеца. Полицайката заби силно единия си нокът в палеца си.

Шайен Едуардс се показа на вратата, все така с гащеризон, но без маска и хирургическо боне. Докара кашон с десетина найлонови и хартиени плика.

— Шей, как изглежда?

Тя се намръщи и отбеляза:

— Трябвало да го спасите, нали? Мисълта ми е, нямаше ли начин да вкарате по-малко външни хора в този килер? Едно от най-силно замърсените местопрестъпления, на които съм правила оглед. — Засмя се и намигна на младежа: — Може ли да ви опипам?

— Да ме…

— Нападателят ви е докосвал, нали?

— Да, сграбчи ме през гърдите, когато ми инжектира тая гадост.

Едуардс извади ролка за кучешки косми и събра частици от всички места по ризата му, които той й посочи. Прибра лепкавите ленти в пликчета и тръгна към микробуса на лабораторията, като извика на излизане:

— Ще закарам тези неща на Линкълн.

Сакс каза на Пам:

— Не можеш да останеш тук. Мисля, че трябва да се преместиш в твоята стая у Линкълн. Ще оставим полицаи за охрана, докато си вземеш каквото ти трябва.

Младата жена погледна Сет и в изражението й пролича неизреченият въпрос: „Мога да се нанеса при теб, нали?“.

Той не каза нищо.

Сакс добави:

— А ти, Сет, може би е по-добре да отидеш при приятели или при родителите си. Може да е намерил адреса ти. Ти си свидетел и това означава, че си изложен на риск.

Това бе чисто прагматично предложение, а не коварен план за разделяне на Ромео и Жулиета, но въпреки това Пам я погледна, сякаш казваше: „Знам какво кроиш“.

Без да поглежда възлюбената си, Сет каза:

— Има двама пичове, които познавам от рекламната агенция. Живеят в Челси. Мога да им се натреса.

Сакс забеляза, че не успява да прикрива много добре обвинението си към Пам.

— Надявам се, че няма да е за дълго. И? — Обърна се към момичето: — Ще дойдеш у Линкълн, нали?

Пам погледна смаяно Амалия. Отговори тихо:

— Ще отида при семейството ми.

Имаше предвид приемното си семейство — Оливети.

Изборът беше добър. Но въпреки това Сакс изпита ревност. Почувства се уязвена от упрека. От нарочно избраните думи.

Семейството ми.

Тоест: Това не включва теб.

— Ще те закарам — предложи.

— Можем да вземем влака — възрази Пам, като погледна Сет.

— Искат да ме закарат в болницата — каза той. — За още изследвания, предполагам. После мисля направо да отида при онези приятелчета в центъра.

— Мога да дойда с теб. Поне до болницата.

— Не, след всичко това… искам да си почина. Да остана малко сам, нали разбираш?

— Да. Предполагам. Щом така искаш…

Той се изправи непохватно и влезе в апартамента, взе якето и чантата с лаптопа си и пак излезе. Прегърна Пам веднъж, по братски, облече якето и метна чантата през рамо. Отиде при медиците навън, които му помогнаха да се качи в линейката.

— Пам…

— Не казвай нищо. Нито дума — прекъсна я младата жена.

Извади мобилния си телефон, за да се обади на „семейството“ си; помоли ги да я вземат. Влезе в апартамента. Сакс помоли един униформен да я държи под око, докато семейство Оливети дойдат. Той обеща да я наглежда.

В този момент телефонът й иззвъня. На дисплея бе изписано името на Линкълн Райм.

— Вече свърших. Сега ще…

Криминалистът я прекъсна с мрачен глас:

— Има още една жертва, Сакс.

О, не!

— Кой?

— Лон Селито.

43.

Линкълн Райм установи, че няма проблем да влезе в спешното отделение на Медицинския център на Университета „Хънтър“, където преди малко бяха приели Лон Селито. Болницата, разбира се, бе изцяло достъпна за хора в неравностойно положение. Здравните заведения са пригодени колкото за крака, толкова и за колела.

— О, Линкълн. Амелия.

Рейчъл Паркър, дългогодишната приятелка на Селито, се изправи и хвана ръката на Райм, после прегърна Сакс. Обърна се към Том и него също прегърна силно.

Красивата яка жена със зачервено от плач лице отново седна на един от оранжевите пластмасови столове в неприветливото помещение. Единственото обзавеждане бяха два автомата за продажба: един за безалкохолни, другият — за различни сладки и солени лакомства в целофанени опаковки.

— Как е той? — попита Сакс.

— Още не знаят. Не знаят нищо. — Рейчъл избърса сълзите си. — Прибра се вкъщи. Каза, че има грип и иска да полегне. Когато тръгвах за работа, не изглеждаше добре. Излязох, но си казах: „Не, не, това не е грип. Нещо друго е“. — Рейчъл беше медицинска сестра, работила дълги години в травматологията. — Когато се прибрах, той се гърчеше и повръщаше. Освободих устата му да диша и извиках линейка. Колегите казаха, че прилича на отравяне. Попитаха какво е ял и пил наскоро. Мислеха, че е хранително отравяне. Обаче няма такова хранително отравяне. Трябваше да го видите.

— Сакс, покажи им значката си. Кажи им, че Лон е работил по разследване, свързано с отравяния от воден бучиниш, тетродотоксин, концентриран никотин и растение, съдържащо атропин, хиосциамин и скополамин. А, и хипохлориста киселина. Това може да помогне.

Тя записа всичко това и отиде в стаята на сестрите, за да им предаде информацията. После се върна в чакалнята.

— Бил ли е нападнат? Татуиран? — попита Райм, след което разказа за метода на Извършител 5–11.

— Не. Сигурно е погълнал нещо — отговори Рейчъл. Оправи буйната си, леко прошарена коса. — По пътя за болницата дойде за кратко в съзнание. Беше доста дезориентиран, но ме погледна и явно ме позна. Очите му ту ме фиксираха, ту се разфокусираха. Болеше го ужасно! Мисля, че си счупи един зъб, толкова силно стискаше. — Въздъхна. — Каза две неща. Първо, че ял хлебче със сьомга и топено сирене. В някаква закусвалня в Манхатън.

— Едва ли са му сложили отрова в храната в обществено заведение — отбеляза Райм.

— И аз така си помислих. Но каза още нещо.

— Какво? — попита Амелия.

— Каза твоето име, Амелия. И после: „кафе“. Или „кафето“. Какво може да означава това?

— Кафе. — Сакс се намръщи. — Сещам се. В „Белведере“ имаше един пожарникар, който разнасяше кафета на картонен поднос. Предложи и на нас. Лон взе една чаша. Аз — не.

— Пожарникар ли? — попита Райм.

— Явно не — мрачно отговори тя. — Бил е Извършител 5–11 с униформа. Мамка му! Бил е под носа ни. Разбира се, че е бил той. Спомням си, че носеше ръкавици, когато раздаваше кафетата. По дяволите. Беше на две крачки от мен. И носеше газова маска. Естествено.

— Извинете — каза някой зад тях.

Лекарят беше индиец, със сивкава кожа и неспокойни пръсти. Примигна стреснато, когато видя пистолета на кръста на Сакс, но после се успокои, щом забеляза значката от другата страна. Количката на Райм бе удостоена последна с кратък, равнодушен поглед.

— Госпожа Селито?

Рейчъл стана.

— Фамилията ми е Паркър. С Лон не сме женени.

— Аз съм Шри Харанди. Завеждащ токсикологията.

— Как е той? Моля ви, кажете.

— Стабилен е. Но състоянието му не е добро, трябва да кажа. Погълнал е арсен.

На лицето на Рейчъл се изписа ужас. Сакс я прегърна с една ръка през кръста.

Арсенът е металоид — химичен елемент с междинни свойства на метал и неметал, като антимона и бора. И, разбира се, е изключително отровен. Райм се замисли, че убиецът е преминал от растителните токсини към коренно различна категория отрови — неорганичните отрови не бяха по-силни, но бяха по-лесни за набавяне, защото имаха търговско приложение и се продаваха свободно в смъртоносни дози — не се налагаше да ги екстрахираш и концентрираш.

— Виждам, че има полиция. — Лекарят погледна инвалидната количка и явно направи връзката. — Аха, чувал съм за вас. Вие сте господин Раймс.

— Райм.

— Знам, че господин Селито също е полицай. Вие ли дадохте информацията за вероятните отрови?

— Да — отговори Сакс.

— Благодаря, но бързо установихме арсена. Трябва да ви кажа, че състоянието му е критично. Дозата е висока. Засегнати са черният и белите дробове, бъбреците и кожата. Вече наблюдаваме промени в пигментацията на ноктите, известни като левконихиа стриата. Това не е добър знак.

— Неорганичен арсен? — попита Райм.

— Да.

Арсен III е най-опасен от всички разновидности на токсина. Райм бе доста запознат с тази отрова. Беше разследвал два случая, в които бе използван като оръжие на убийството — и в двата случая единият от съпрузите (веднъж мъжът, другия път жената) бе дал тази отрова на другия. Другите три отравяния с арсен, които беше разследвал, се оказаха случайни. Отровата се среща естествено в подпочвените води, особено в райони, където се практикува фрекинг — добиване на нефт и газ под високо налягане в земните недра.

В действителност в хода на историята за всяка жертва на умишлено отравяне с арсен — като Франческо I де Медичи, велик херцог на Тоскана — има много повече нещастни случаи: Наполеон Бонапарт, вероятно отровен от тапетите в жилището, където е живял след изгнанието си на остров Света Елена; Симон Боливар (от водата в Южна Америка); и американският посланик в Италия през 50-те години на двайсети век (от олющената боя в резиденцията му). Възможно е също лудостта на крал Джордж да се е дължала на този химичен елемент.

— Може ли да го видим? — попита Сакс.

— Съжалявам, не може. В безсъзнание е. Но някоя от сестрите ще ви извика, когато се събуди.

Райм забеляза избора на съюз от лекаря, специално заради Рейчъл.

Не „ако“, а „когато“.

Лекарят отново стисна ръцете им.

— Мислите ли, че някой го е направил умишлено?

— Да.

— О, ужасно.

Телефонът му иззвъня и без да каже нищо, той се обърна и вдигна.

44.

През октомври 1818 година една красива жена с ъглесто лице и пронизващи очи е починала на трийсет и четири години в окръг Спенсър, Индиана.

Има различни теории относно причините за смъртта на Нанси Линкълн — може би туберкулоза или рак, но преобладаващото мнение е, че е станала жертва на млечната болест, която е отнела живота на хиляди хора през деветнайсети век. Въпреки че конкретната причина не може да бъде посочена, смъртта на Нанси е добре документирана: деветгодишният й син Ейбрахам, бъдещият президент на Съединените щати, е помагал на баща си да скове ковчега на майка му.

Млечната болест останала мистерия за медиците години наред, докато най-сетне установили, че се предизвиква от съединението треметол — силно токсичен алкохол, който се натрупва в кравето мляко, след като животното е пасло агератина.

Това растение е често срещан бурен, който не допринася много за естетичния вид на градината и съответно Били Хейвън не го ценеше като модел за рисуване. Той обаче много го уважаваше заради токсичните му свойства.

Когато бъде погълнат, треметолът причинява мъчителни болки в корема, силно гадене и жажда, неконтролируеми гърчове и експлозивно повръщане.

Дори в малки количества има смъртоносен изход.

Навел глава с кафява шапка с тясна козирка — много хипстърско — и дълъг черен шлифер, Били вървеше през Сентръл Парк от западната страна. Носеше куфарче (разбира се, с ръкавици). Отиваше на юг и бе направил сериозен преход пеша от Харлем, но искаше да избегне камерите за наблюдение в метрото, макар сега да изглеждаше много различно от Убиеца от подземията при предишните му атаки.

Да, сега щеше да използва треметол, но предстоящата атака не беше свързана с татуиране, затова бе оставил машинката в студиото си близо до Канал стрийт. Днес обстоятелствата му диктуваха друг способ на отравяне. Но той му носеше не по-малко удовлетворение.

Били беше в добро настроение. О, предишните нападения му бяха доставили голямо удоволствие — да вкарва отровата в кожата на жертвите, като очертае точно кръвната линия, внимателно изписвайки серифите на готическите букви.

Тату „Били“…

Но това му носеше удовлетворение, както човек се чувства добре, след като си свърши добре работата или домашните задължения.

Това, което щеше да направи сега, бе на съвсем друго ниво на удоволствието.

Били излезе от парка и внимателно огледа улиците, за да се увери, че никой не го гледа подозрително. Не видя патрулиращи полицаи. И продължи към целта си.

Да, тази атака щеше да бъде различна.

Първо, нямаше послание. Просто щеше да даде треметола на жертвата. Без белези, без татуировки, без модификации.

Освен това нямаше намерение да убива жертвата. Тази смърт в крайна сметка щеше да навреди на Модификацията. Не, щеше да използва отровата само за омаломощаване.

Освен това тази атака щеше много да промени живота на жертвата му в бъдеще. Защото може би най-смущаващите последствия от отравянето с агератина са делириум и деменция. Мъжът, когото след съвсем малко възнамеряваше да отрови, щеше да се превърне в бълнуващ безумец за много, много дълго време.

Въпреки това Били съжаляваше за едно: че жертвата му нямаше да е в състояние да изпита изгарящото, нетърпимо гадене и коремните болки, които причинява токсинът на агератината. Линкълн Райм нямаше сетивност от врата надолу. Повръщането, гърчовете и другите симптоми щяха да бъдат неприятни, но не толкова ужасни, колкото при човек с нормално функционираща нервна система.

Били зави на запад по странична улица и влезе в ярко осветен китайски ресторант, в който миришеше на чесън и нагорещена мазнина. Отиде в тоалетната, където в една кабинка свали шапката и шлифера и сложи гащеризон.

Излезе — незабелязано за клиентите и персонала — пресече улицата и влезе в обслужващия проход, водещ зад къщата на Райм.

Глухата уличка смърдеше — малко като в китайския ресторант — но беше сравнително чиста. Настилката бе от стари павета и асфалтови кръпки, покрити с киша и лед. До тухлената стена имаше няколко добре подредени контейнера за смет. Тук бяха задните стени на няколко къщи, включително тази на Райм и една по-голяма жилищна постройка.

Били забеляза видеокамерата зад къщата на Райм и се престори, че проверява нещо по електрическите кабели.

Клекна зад един контейнер, сякаш търсеше прекъсната жица, и така заобиколи камерата и се приближи до задната врата. Извади заредената с токсина от агератина игла от едно калъфче за четка за зъби и пъхна спринцовката в джоба си.

Треметолът беше прозрачна течност и представляваше алкохол, който щеше да се смеси напълно с това, което според проучването на Били беше любимото питие на Райм — малцово шотландско уиски. Освен това нямаше вкус.

Дланите на Били се потяха. Сърцето му биеше силно.

В момента вътре можеше да има десет въоръжени полицаи на съвещание с Райм. Алармата сигурно не беше активирана (не я включваха през деня), но имаше голям риск някой да го забележи, докато сипва отровата в бутилката.

Можеха да го застрелят на място.

Но Модификацията, разбира се, бе свързана с рискове. Коя важна мисия не беше? Затова по-добре да действа. Били извади телефона си, един предплатен модел, непроследим, и набра номер.

Почти веднага чу:

— Полиция и пожарна. Какъв е проблемът?

— Въоръжен мъж в Сентръл Парк! Нападна една жена!

— Къде сте, господине?

— Има пистолет! Мисля, че иска да я изнасили!

— Да, господине. Къде сте? Къде точно?

— Сентръл Парк — запад. Около… не знам. Тук е… аха, пред „Сентръл Парк Уест“ трийсет и пет.

— Има ли пострадал?

— Мисля, че да! Боже! Моля ви. Изпратете някого.

— Опишете го.

— Мургав. Около трийсетте.

— Как се казвате…

Щрак.

След шейсет секунди чу сирените. Били знаеше, че Двайсети участък е съвсем наблизо.

Още сирени.

Десетина патрулни коли вероятно.

Били изчака воят от сирените да се усили; това щеше да привлече вниманието на всички в къщата. Като предположи, че никой няма да следи мониторите на охранителната система, той се приближи небрежно до задната врата на Райм. Отново спря. Огледа се. Нямаше никого. Наведе се към бравата.

По-късно полицията можеше да гледа записа — ако изобщо имаше такъв — и да види престъпника. Но щяха да различат само неясен силует, с наведена глава.

И щеше да бъде твърде късно.

45.

— Какво, по дяволите, става? — изръмжа Райм.

С Мел Купър бяха в предното антре на къщата, при отворената врата. Рон Пуласки отиде при тях. Всички гледаха улицата, задръстена с полицейски коли, два микробуса на специалния отряд и две линейки.

Сини, бели и червени светлини мигаха тревожно.

Купър и Пуласки бяха сложили ръце върху пистолетите си.

Том беше на горния етаж и гледаше от прозореца на спалнята.

Преди пет минути Райм чу неистов вой на сирени и след миг цялата улица отпред се изпълни с коли. Очакваше да продължат по „Сентръл Парк Уест“, но не. Спряха точно пред съседната сграда на север. Пронизителният вой продължи няколко секунди, после една по една патрулките изключиха сирените.

Райм надникна навън и измърмори:

— Обади се в централата, Мел. Разбери какво става.

Отначало предположи, че тревогата е свързана по някакъв начин с него — може би убиецът се беше опитал да проникне в къщата му — но после забеляза, че вниманието на полицаите е насочено към самия парк и никой от тях не се интересува от дома му.

Купър говори с някого в диспечерската служба и след малко затвори.

— Нападение в парка. Мургав мъж, около трийсетте. Може би опит за изнасилване.

— Аха.

Продължиха да гледат още три-четири минути. Райм се взря в парка. Трудно можеше да видиш нещо във възобновилия се мокър снеговалеж. Изнасилване ли? Наистина, нагонът беше много по-импулсивен и силен от жаждата за пари, но при такова време?

Замисли се дали няма да се обърнат към него за огледа на това местопрестъпление — при този валеж откриването на веществени доказателства щеше да е голямо предизвикателство.

В този момент се сети за Лон Селито, който обикновено действаше като посредник на нюйоркската полиция, когато му възлагаха такива задачи. Детективът все още беше в най-спешното от спешните отделения и не се знаеше дали ще дойде в съзнание.

Райм забрави за изнасилването — или опита за изнасилване. С Пуласки и Купър се върнаха в трансформирания в лаборатория салон, където допреди малко бяха анализирали уликите, донесени от детектив Шайен Едуардс — открити на местопрестъплението в дома на Пам Уилоуби.

Нямаше много, въпреки че извършителят бе избягал толкова бързо, че беше оставил иглата, с която беше инжектирал Сет, и шишенцето с отрова, което вероятно е възнамерявал да убие младежа. Веществото беше екстракт от растението актея — известно още като кукленско око, защото плодовете му приличат на очни ябълки. Зловещо. Токсинът, както обясни Купър, беше кардиогенен — с две думи, спираше сърцето. От всички отрови този път убиецът бе решил да използва най-хуманната, убиваща без болките, характерни за токсините, поразяващи стомашно-чревния тракт и бъбреците.

Райм забеляза, че Рон Пуласки гледа телефона си. Лицето му бе осветено от бледосиньото сияние на дисплея.

Проверяваше за съобщения или гледаше часа? В наши дни мобилните телефони се използват все по-често като часовници.

Пуласки прибра телефона и каза:

— Трябва да тръгвам.

Значи — часа. Не съобщения.

Мисията под прикритие на Рон Пуласки в погребалното бюро съвсем скоро щеше да започне — да види кой ще дойде да прибере тленните останки на Часовникаря и може би с малко късмет да научи нещо повече за тайнствения злодей.

— Действай. Готов ли си да бъдеш Серпико? Готов ли си да бъдеш Гилгуд?

— Той полицай ли е? Я чакай, Серпико не го ли гръмнаха в лицето?

Райм и Пуласки бяха отделили време сутринта, за да измислят история, която да звучи правдоподобно на управителя на погребалното бюро и този, който щеше да дойде за останките на престъпника.

Линкълн никога не беше работил под прикритие, но знаеше правилата: по-малко е повече и повече е по-малко. Тоест да извлечеш максимума от ролята си, да разучиш всеки възможен факт, но когато се представяш на извършителя, да даваш само минимална информация. Най-сигурният начин да се издадеш, е, ако се опиташ да измислиш пред престъпника много подробности за себе си.

Затова двамата с Пуласки бяха измислили биография на Стан Валенса, която би представила връзката му с Часовникаря по най-правдоподобния начин. Младият полицай цял ден обикаляше лабораторията и декламираше фактите за фалшивата си самоличност:

— Роден в Бруклин, има фирма за внос и износ, разследван за търговски шпионаж, разпитван във връзка с банкови измами, разведен, оръжейни познания, нает от Часовникаря за превоз на няколко контейнера в чужбина, не, чакай, не мога да кажа името му, не, не знам какво е имало в контейнерите. Отново: роден в Бруклин, има фирма за внос и износ…

Сега, докато Пуласки обличаше якето си, Райм каза:

— Слушай, новобранец, недей да мислиш за факта, че това е последният ни шанс да попълним празнотите в биографията на Часовникаря.

— Мм… добре.

— И ако се провалиш, никога повече няма да имаме тази възможност. Не мисли за това. Прогони тези мисли.

— Аз… — Младежът видимо се отпусна. — Ти май се гъбаркаш с мен, а, Линкълн?

Райм се усмихна:

— Ще се справиш отлично.

Пуласки се изсмя и излезе в коридора. След малко воят на вятъра, проникнал през отворената входна врата, оповести излизането му. Езичето на бравата изщрака; после — тишина.

Райм се обърна и погледна пликчетата с веществени доказателства, които детектив Едуардс бе събрала в апартамента на Пам след нападението над Сет. Но погледът му спря зад лабораторната маса.

Виж ти, какво беше това?

Чудо ли бе станало?

Райм се загледа към етажерката с книгите му по криминалистика, купчина специализирани списания, апарата за измерване на плътностен градиент и… неговото малцово шотландско уиски. Бутилката „Гленморанги“ бе оставена на достъпно за него място. Том обикновено я слагаше на по-висока полица — извън обсега му, както родителите слагат бонбоните, за да не могат да ги стигнат децата, което адски дразнеше Райм.

Но явно грижовната му майка квачка се беше разсеяла и се бе прецакала.

Райм устоя на изкушението за момент и се върна при уликите от апартамента на Пам и складовото помещение в мазето. В продължение на половин час двамата с Купър анализираха откритото, което не беше много. Нямаше пръстови отпечатъци, разбира се. Имаше малко влакна и няколко косъма, които можеше да са от Пам или от нейна приятелка — или дори от Амелия Сакс, която често посещаваше момичето. Имаше частици, но повечето не се различаваха от намереното при другите огледи. Откриха само едно ново вещество — влакна от мястото, където убиецът бе сграбчил Сет за ризата. Оказа се, че са от архитектурен план. Най-вероятно бяха от извършителя, защото в работата си като рекламен агент на свободна практика младежът не използваше такива схеми. Пам също нямаше достъп до такива.

Мел Купър попълни таблицата на уликите с данни за микроследите, спринцовката, снимки на местопрестъплението, отпечатъци от калцуни.

Райм погледна недоволно оскъдната информация. Никаква идея не му хрумваше.

Завъртя се с количката и се насочи към етажерката, като си мислеше за аромата на торф на уискито, с остър, но не прекалено силен вкус на дим.

След като хвърли кратък поглед към кухнята, където Том работеше нещо, и към Купър, зает с подреждането на веществените доказателства, той лесно взе бутилката от рафта и я сложи между краката си. По-трудно се справи с кристалната чаша — вдигна я и внимателно я постави на полицата така, че да може да налее уиски.

Пак взе бутилката, внимателно отвори капачката и наля уиски в чашата.

Един пръст, два пръста… добре де, хайде три.

Беше труден ден.

Бутилката се озова пак там, откъдето я беше взел. Райм се обърна с количката и се върна в средата на лабораторията.

— Нищо не видях — каза Купър, застанал с гръб към него.

— И без това никой не вярва на очевидци, Мел.

Райм бавно се приближи до таблицата и спря, без да изплиска дори капка.

46.

Амелия Сакс седеше в едно кафене в Мидтаун — една от онези традиционни закусвални, които се срещат все по-рядко, задушени от големите вериги с фалшиви чуждестранно звучащи имена. Тук всичко си беше както трябва: изцапаните менюта, персонал със средиземноморски черти, скърцащи столове — и най-вкусната, носеща чувство за уют храна в радиус от километри наоколо.

Сакс беше изнервена. Човъркаше кожичките на ноктите си, като се стараеше да не ги разкървави. Лош навик. Непреодолим. С някои неща можеше да се справи, с други — не.

Можеше ли да осуети пребиваването на Пам при Сет?

Остави две съобщения на момичето — допустимият максимум, помисли си — но все пак се обади още веднъж и Пам вдигна на третото позвъняване. Сакс попита как е Сет.

— Лекарите са му казали, че е добре. Дори не са го хоспитализирали.

Пам явно не й беше ядосана, както по-рано; поне й говореше.

— Ами ти?

— Добре съм.

Пак мълчание.

Амелия си пое шумно въздух, за да прикрие неловката пауза, и предложи да се видят на кафе.

Пам се поколеба, но прие, като добави, че така или иначе трябва да отива на работа. Предложи тази закусвалня, точно срещу театъра.

Сега Сакс премяташе телефона в ръка и човъркаше кожичките си.

Колекционера на кожа…

Какво да каже на момичето, за да го убеди да не зарязва учението и да не тръгва на околосветско пътешествие?

„Я чакай — смъмри се. — Не я приемай така. Момиче. Не може така. Тя е на деветнайсет. Преживяла е отвличане и опит за убийство. Крила се е от бандити. Има право сама да решава, има право да греши.“

И освен това, запита се Сакс, тя ли беше човекът, който да каже кое е грешка?

Коя беше тя, та да преценява?

Замисли се за собствения си интимен живот. Гимназията за нея бе, както за всички, период на откривателство, на въодушевление, тромави свалки и неуспешни начала. После се беше впуснала в света на професионалната мода. Висока, красива манекенка, Сакс бе принудена да се огради с непроницаема стена. Беше жалко, защото някои от мъжете, които срещаше на фотосесиите и в рекламните агенции, вероятно бяха свестни момчета. Но те бяха малцинство сред голям брой играчи. Затова по-лесно беше да казва „не“ на всеки, да се завре в гаража и да тунингова колата си или да отиде на пистата и да прави кръгчета със своята камаро SS.

След като постъпи в полицията, нещата не се подобриха много. Уморена от постоянните предложения, неприличните шеги, инфантилните погледи и поведение на колегите, тя продължи да страни от мъже. Това бе отговорът, който колегите й разбираха, след като отхвърлеше опитите им за свалка. Обявиха я за лесбийка. При това красива. Каква загуба!

Тогава срещна Ник. Първата й истинска, обсебваща, всеобхватна любов.

И оказа се, предадена любов.

Не от обикновения вид. Но за Сакс — може би по-лошо. Ник се оказа корумпиран полицай. Корумпиран полицай, който вреди на хората.

Срещата с Линкълн Райм я спаси. Както професионално, така и в личен план. Макар че тази връзка очевидно също беше нестандартна.

Не, животът и жизненият опит на Сакс едва ли й даваха право да поучава Пам. Въпреки това, както когато караше бавно или се поколебаваше, преди да изрита някоя врата и да нахлуе при тактически щурм на сграда, тя не можеше да се сдържи да не даде мнението си.

Ако момичето… ако младата жена изобщо дойдеше.

Все пак дойде, но с петнайсет минути след уречения час.

Сакс не коментира закъснението, само стана и я прегърна. Пам не я отблъсна, но полицайката почувства скованост в раменете й. Забеляза също, че младата жена не съблече палтото си. Само свали плетената си шапка и разтърси косата си. Ръкавиците също свали. Но посланието беше ясно: „Разговорът ни ще е кратък. За каквото и да искаш да говорим“.

И не се усмихна нито веднъж. Пам имаше красива усмивка и Сакс обожаваше, когато лицето й се озареше спонтанно. Но не тук. Не сега.

— Как са семейство Оливети?

— Добре. Хауард е взел ново куче за децата и Джаксън много си играе с него. Марджъри е отслабнала пет килограма.

— Знаем, че полагаше усилия.

— Да. — Пам погледна менюто. Сакс знаеше, че няма да поръча нищо. — Лон добре ли е?

— Все още има опасност. В безсъзнание е.

— Ох, лоша работа. Ще се обадя на Рейчъл.

— Ще се зарадва.

Младата жена вдигна глава.

— Слушай, Амелия. Искам да ти кажа нещо.

Дали щеше да е хубаво, или лошо?

— Извинявай за онова, което казах за теб и майка ми. Не бях права.

Сакс вдигна длан.

— Няма проблем. Беше ядосана.

Младата жена кимна — да, беше ядосана. И очите й показваха, че още е, въпреки извинението.

Около тях любовни двойки и семейства, родители с деца на всякаква възраст, пакетирани в зимни пуловери и фланели, седяха на кафе и какао, супа и сандвичи и разговаряха, смееха се, шепнеха си. Всичко изглеждаше толкова нормално. И толкова далеч от драмата на масата, на която седяха двете.

— Но трябва да ти кажа, Амелия. Нищо не се е променило. Заминаваме след месец.

— Месец?

— След семестъра. — Пам не смяташе да спори повече. — Амелия, моля те. Което правим, е хубаво. Щастлива съм.

— И аз искам да съм сигурна, че ще останеш такава.

— Както и да е, всичко е решено. Заминаваме. Първо Индия, така решихме.

Сакс дори не знаеше дали Пам има задграничен паспорт.

— Чуй ме. — Тя вдигна ръце. Осъзна, че жестът изразява отчаяние, и затова отново ги свали. — Сигурна ли си, че искаш да… да объркаш живота си по този начин? Аз наистина не мисля, че трябва да го правиш.

— Не можеш да ми казваш какво да правя.

— Не ти казвам какво да правиш. Но ти давам съвет като на човек, когото обичам.

— А аз мога да не те послушам. — Пам въздъхна. — Мисля, че ще е по-добре да не си говорим известно време. Това е всичко… Ядосана съм. И е повече от ясно, че и аз страшно те дразня.

— Не. Няма такова нещо. — Сакс посегна към ръката на момичето, но то се дръпна. — Тревожа се за теб.

— Не е необходимо.

— Но аз се тревожа.

— Защото ме възприемаш като дете.

„Ами като се държиш като такова“ — помисли си Амалия.

Но се сдържа. После си каза: „Юмручно време“.

— Ти имаше трудно детство. Уязвима си. Не знам как иначе да го кажа.

— Ох, пак тази песен. Наивна? Глупачка?

— Разбира се, че не. Но наистина преживя тежък период.

След като избягаха от Ню Йорк след опита за терористичен акт, организиран от майката на Пам, двете се бяха скрили при малка група мъже от една нелегална милиция и техните „жени“ в Ларчууд, Мисури, северозападно от Сейнт Луис. Животът на момичето се бе превърнал в ад — промиване на мозъка с расистка идеология, публичен бой на голо за неуважително поведение. Възпитаните у дома момчета учеха земеделие, търговия с недвижими имоти и строителство; Пам като момиче можеше да разчита само че ще готви, ще шие и ще получи каквото може домашно образование.

Бе прекарала детските си години там нещастна, но твърдо решена да не се подчини на въоръжената крайнодясна фундаменталистка групировка. Когато станала по-голяма, се измъквала и си купувала „демоничните“ книги за Хари Потър, „Властелина на пръстените“ и „Ню Йорк Таймс“. И не се примирявала с онова, което се очаквало от повечето момичета. (Когато един от проповедниците се опитал да опипа гърдите й, за да види „дали сърцето й бие за Исус“, Пам му направила мълчаливо предупреждение „долу ръцете“, като му нанесла дълбока рана в ръката с макетен нож, какъвто все още често носеше.)

— Казах ти, това е минало. Свършено е. Няма значение.

— Има значение, Пам. Бяха тежки години за теб. Отразили са ти се — по начин, за който не подозираш. Ще ти трябва време, за да преодолееш всичко. И трябва да разкажеш на Сет всичко за живота си в нелегалност.

— Не, не трябва. Не е необходимо да правя нищо.

— Мисля, че се хващаш за първата възможност за стабилна връзка. Ти си зажадняла за това. Разбирам те.

— „Разбирала“. Това звучи снизходително. И го казваш, сякаш съм отчаяна. Казах ти, няма да се омъжвам. Няма да забременявам. Искам да пътувам с момчето, което обичам. Какво толкова?

Този разговор не вървеше на добре. „Как можах да изпусна нещата от контрол?“ — помисли си Сакс. Това беше същият разговор, който бяха водили онзи ден. Само дето тонът бе по-мрачен.

Пам си сложи шапката и понечи да стане.

— Моля те, изчакай само минутка. Остави ме да кажа още нещо. Моля те.

Нетърпелива, Пам отново седна. Дойде една сервитьорка. Тя й даде знак да си върви.

— Не можем ли… — започна Сакс.

Но не успя да довърши молбата си към тийнейджърката, защото в този момент телефонът й избръмча. Беше текстово съобщение от Мел Купър. Молеше я да отиде в дома на Райм колкото може по-скоро.

Всъщност, забеляза тя, съобщението изобщо не беше молба.

Няма как да е, когато в съобщението фигурира думата „спешно“.

47.

Докато оглеждаше задната врата на къщата на Райм, облечената с гащеризон за огледи, Амелия Сакс заключи: „Мръсникът определено умее да отваря ключалки“.

Извършител 5–11 бе оставил само една едва забележима драскотина при влизането си в къщата, за да сипе отрова в бутилката уиски на етажерката на Райм — след което хитро я бе поставил така, че криминалистът да може да я вземе. Сакс не се изненадваше, че престъпникът умее да отваря заключени врати — талантът му в татуирането свидетелстваше за голяма сръчност.

Вятърът навяваше мокър сняг навсякъде. До момента всякакви улики в задната уличка и около вратата вероятно бяха заличени. Отвътре, където би трябвало да има следи от обувки, тя откри само отпечатъци от калцуни.

Стратегията на нападението беше ясна: Извършител 5–11 бе вдигнал фалшива тревога за опит за изнасилване в Сентръл Парк, близо до къщата. Когато Райм и останалите бяха отишли на главния вход, за да видят какво става, убиецът се беше промъкнал отзад, намерил бутилката уиски, сипал отрова вътре и избягал незабелязано.

Сакс направи оглед по маршрута му от задния вход до стълбите, после през коридора от кухнята до салона. Райм имаше алармена система, но я изключваха, когато в къщата имаше хора. Главният и задният вход се наблюдаваха с камери, но можеха да се гледат само на момента; не записваха.

Сакс се почувства като насилена. Някой бе нахълтал в нейната крепост, някой бърз и ловък. И носещ смърт. Том вече беше уредил ключалките да бъдат сменени и да се сложат резета на двете врати, но влезе ли някой в жилището ти, никога няма да го почувстваш отново чисто и неопетнено. И винаги ще се тревожиш, че може отново да се случи.

Най-сетне Сакс се върна в лабораторията и подаде събраните микроследи на Мел Купър.

Линкълн Райм се обърна с количката от масата, където разглеждаше уликите, и попита:

— Е? Има ли нещо?

— Не много — отговори Сакс. — Почти нищо.

Райм не беше изненадан.

От Извършител 5–11 всичко можеше да се очаква.

Тя го погледна внимателно, сякаш все пак бе отпил от отровеното уиски.

А може би се тревожеше, защото престъпникът бе проникнал в къщата, сипал отрова в бутилката и избягал, без никой да го забележи.

Райм със сигурност се тревожеше. Но повече го беше яд, защото не се беше досетил, че уискито е отровено, въпреки че сега, като премисляше всички факти, виждаше, че е трябвало да разбере. Очевидно беше, че Том никога не би оставил бутилка четирийсетградусов алкохол на достъпно за шефа си място. И това — в комбинация с фактите, че Лон Селито и Сет Макгуин бяха станали мишена, а пред къщата имаше полицейска акция — идеалното отвличане на вниманието; да, Райм трябваше да се досети.

Но не, той се беше спасил благодарение на обаждане от 911. Минувач по страничната улица видял подозрителен мъж да се измъква от сервизния проход зад къщата на Райм и да прибира спринцовка.

— Изглеждаше съмнително — бе докладвал добрият самарянин. — Може да е нещо с наркотици или да се кани да обере някого.

Диспечерите се обадиха и Райм веднага разбра, че поставеното не на мястото му „Гленморанги“ е като ябълката на Снежанка.

Погледна чашата в ръката си и осъзна, че секунди са го делели от много неприятна смърт — и по-неприятна за околните, отколкото за него, предвид факта, че нямаше да усети много от мъчителната болка, причинена от отровата.

Бързо обаче прогони мислите за смъртта, защото от години бе готов да я приеме — по своя воля или не. Здравословното му състояние — квадриплегията — вървеше с доста екстри, които можеха да го изпратят в ковчега за часове: дисрефлексия и сепсис например.

Затова — опит за отравяне? Добре дошло, ако питаха него. Така можеха да открият още улики и да се доближат малко повече до разкриването на духовния наследник на Колекционера на кости.

48.

Тук имаше нещо гнило.

Рон Пуласки знаеше, че не е предвидена заупокойна служба за Ричард Логан.

Но явно нещата се бяха променили.

В стаята, където го насочиха, в погребално бюро „Берковиц“ на ъгъла на „Бродуей“ и Деветдесет и шеста улица имаше шестима души.

Той още не беше влязъл. Стоеше в коридора отвън и надничаше вътре. Помисли си: „Трудно е да се слееш с тълпата, когато си сред половин дузина души, които се познават един друг — и един или няколко от тях имат добри основания да заподозрат, че си подставено лице, и да те застрелят“.

Пък и името на погребалната агенция! Берковиц не беше ли Сина на Сам? Онзи сериен убиец от седемдесетте и осемдесетте?

Лош знак.

Въпреки че полагаше големи усилия да бъде като Линкълн Райм и да не вярва в поличби и суеверия, Рон Пуласки вярваше.

Понечи да влезе, но спря.

Пуласки дълго се опитваше да свикне с мисълта, че отива на мисия под прикритие. Той беше патрулиращ полицай, улично ченге — както се шегуваха двамата с брат му близнак, също униформен. Спомни си лошия хип-хоп, който двамата съчиняваха:

Рон не знаеше почти нищо за изкуството на сценариите и работата под прикритие — толкова добре овладяно от хора като Фред Делрей, висок, слаб чернокож агент от ФБР, способен да изиграе всякаква роля, от карибски наркопласьор или мафиот в стила на Чарлз Тейлър до директор на преуспяваща компания.

Делрей беше роден за актьор. Глас, поза, изражение… всичко. Сигурно и този Гилгуд беше такъв (може би Делрей работеше с него). И Серпико. Дори да го бяха застреляли.

Улично ченге, лошо ченге, джапа смело в локвите…

Рапърският речитатив, който зазвуча в главата му, някак облекчи безпокойството му.

„Защо си толкова нервен, по дяволите?“

Не се налагаше да шпионира наркопласьори и улични бандити. Близките и приятелите на Ричард Логан, или които други се бяха събрали в погребалното бюро, изглеждаха като средностатистически, спазващи закона жители на Манхатън. Часовникарят се беше движил в друга среда в сравнение с повечето престъпници — на доста по-високо ниво. О, да, той беше осъден убиец. Но Пуласки не можеше да си представи Логан, изтънчения убиец, в някое скривалище на наркотърговци или в лаборатория за амфетамини. Луксозни ресторанти, шахматни турнири, музеи — повече му отиваха. Все пак младият полицай не забравяше, че Часовникаря се беше опитал да убие Райм при последната им среща. Може би в завещанието си бе оставил указания за някой съучастник да направи това, което Пуласки правеше в момента: да отиде в погребалното бюро, да разпознае промъкналия се там полицай под прикритие и после да го завлече в някоя тъмна уличка и да го очисти.

„Ох, за бога. Слез на земята. Има риск, но няма да те гръмнат тук. Недей да се проваляш и да разочароваш Линкълн и Амелия.“

Тази проклета неувереност, колебанието. Никога нямаше да изчезнат съвсем.

Поне си мислеше, че изглежда добре за ролята. Черен костюм, бяла риза, тясна вратовръзка. (За малко не сложи униформената си полицейска вратовръзка, но си каза: „Луд ли си?“. Тя нямаше щамповани полицейски емблеми, но някой от присъстващите можеше да е познавал ченге в миналото.) Беше си придал запуснат вид — по настояване на Линкълн. Небръснат от вчера (което изглеждаше малко смешно, защото трябваше да се приближиш до него, за да видиш наболата руса брада), с петна на ризата и мръсни обувки. Освен това се беше упражнявал да гледа страшно.

Непроницаем, хладен поглед.

Пуласки отново надникна в погребалната зала. Стените бяха боядисани в тъмнозелено и покрай тях бяха наредени столове за четирийсет-петдесет души. По средата имаше маса с пурпурна покривка, а върху нея — скромна урна. Посетителите бяха четирима мъже на възраст от около четирийсет и пет докъм седемдесетте, доколкото можа да прецени. Имаше две жени — вероятно съпруги или приятелки на двама от мъжете. Облеклото им беше каквото можеше да се очаква — тъмни костюми и рокли, консервативно.

Странна работа. Бяха му казали, че няма да има поклонение или служба. Само някой щял да дойде да прибере останките.

Да, подозрително. Дали не беше клопка?

Куршум в главата?

От друга страна, ако нямаше нищо подозрително, ако плановете се бяха променили, за да организират импровизирана служба в памет на Часовникаря, това би било голямо попадение. Със сигурност някой, който е познавал добре Ричард Логан, би могъл да даде ценна информация за покойния зъл гений.

„Добре, хайде, действай.“

Улично ченге, лошо ченге, през кишата отива на погребение.

Пуласки се приближи до един от опечалените, възрастен мъж с тъмен костюм.

— Здравейте. Аз съм Стан Валенса.

Беше репетирал безброй пъти да казва името и да отговаря на него (бе накарал Джени да го нарича така миналата вечер), за да не пропусне да се обърне, ако някой го извика като „Стан“. Или по-лошо, да се огледа назад, ако чуе името.

Другият мъж се представи — не беше с фамилия Логан — и запозна Пуласки с още един мъж и една жена. Полицаят се помъчи да запомни имената им, после си каза, че не трябва да забрави да снима с телефона си присъстващите.

— Откъде го познавате? — попита възрастният мъж и кимна към урната.

— Работили сме заедно.

Другите примигнаха смаяно.

— Преди няколко години.

По-младият от двамата мъже се намръщи. Като гримаса от „Семейство Сопрано“.

— Работили сте заедно, а?

— Да.

— Добре ли се познавахте?

„Бъди смел“ — каза си Пуласки.

— Да. Доста добре.

Погледът му казваше: „Защо, теб какво те интересува?“. Спомни си всичко, което можа за престъпленията, които бе организирал Часовникаря. Не възнамеряваше да се представя като съучастник на убиеца, а само да намекне, че е участвал в някои тайнствени машинации — колкото да възбуди интереса на всеки, който би искал да се докопа до нещо от започнатите начинания на Логан.

Контейнери, пратки, вътрешна информация.

По-малко е повече, повече е по-малко.

Разговорите стихнаха. Пуласки долови класическа музика от скрити в стената колони. Не я беше чул досега.

За да поддържа разговора, изрече:

— Колко тъжно.

— Но е облекчение — отбеляза едната жена.

Облекчение — да, вероятно. Да умреш от сравнително бърза и безболезнена смърт, вместо да прекараш остатъка от живота си в затвора, сигурно беше избавление.

— Преди две-три години, когато работехме заедно, изглеждаше здрав — продължи той.

Дори имаше снимка на Логан от онова време и убиецът наистина изглеждаше здрав като бик.

Хората отново го изгледаха.

— И толкова млад — добави полицаят под прикритие.

Тук нещо не беше наред. Но по-възрастният от присъстващите се наведе към Пуласки и докосна ръката му. Усмихна се:

— За мен, да, беше млад.

Посетителите бавно започнаха да излизат. Единият вече беше вън.

За да вземе пистолета си?

Нещата не вървяха добре. Пуласки отново се обърна към възрастния мъж, но преди да каже нещо, друг глас се намеси. Тих, но решителен:

— Извинете, господине?

Пуласки се обърна. Някакъв здравеняк с тъмен костюм го гледаше втренчено.

— Може ли да поговоря с вас за момент?

— С мен ли?

— Да, с вас.

Здравенякът подаде ръката си — много голяма, мазолеста ръка — но не за да се ръкуват. Посочи към вратата и коридора наляво.

— Вие сте?

— Стан Валенса.

Пуласки му подаде една от евтините визитки, които собственоръчно бе направил.

Мъжагата обаче не се интересуваше от документи за самоличност. Той впи поглед в Пуласки и прошепна хрипливо:

— Господин Валенса, знаете, че има хора, които понякога посещават заупокойни служби с надеждата да изкарат нещо.

— Да изкарат нещо?

— Неща като безплатна храна на вечерята в памет на покойника или възможност да продадат застраховки или финансови програми. Понякога се появяват и адвокати.

— Наистина ли?

— Да.

Пуласки си спомни, че се очаква да играе безскрупулен тип, а вместо това му личеше, че е нервен. А последната му реплика вече бе капакът.

— Това мен какво ме засяга? — сопна се. — Кой сте вие?

— Аз съм Джейсън Берковиц. Заместник-директор. Близките на покойника намират поведението ви за подозрително. Твърдите, че сте го познавали.

— Кое е подозрително? Аз наистина го познавах.

— Твърдите, че сте работили с него.

— Не само твърдя. Наистина сме работили заедно.

Сърцето на Пуласки биеше толкова силно, че здравенякът сигурно го чуваше. Той обаче се опита да си придаде уверен вид.

— Не приличате на човек, с когото господин Ардел би работил.

— Кой?

— Блейк Ардел.

— Кой би трябвало да е това?

— Не би трябвало. Това беше мъжът, на чиято служба се натресохте.

— Натресъл? Какво искате да кажете, по дяволите? Тук съм за Ричард Логан.

Заместник-директорът примигна смутено.

— Господин Логан ли? О, боже! Страшно съжалявам, господине. Той е в „Покой“.

— Какъв покой?

— Така се казва залата отсреща. В тази зала, „Мир“, се провежда службата на господин Ардел.

По дяволите. Пуласки се опита да си спомни. Портиерът му беше казал да завие надясно. Но той бе завил наляво.

Мамка му, мамка му! Проклетата черепно-мозъчна травма. Ако трябваше да следи трафиканти на дрога, вече да е мъртъв.

„Мисли бързо!“

— Един от хората ви, не помня кой, ме насочи към тази зала.

— О, съжалявам. Моля, приемете нашите извинения. Вината е изцяло наша.

— И имената? Не бях чувал някой да дава имена на залите в погребална агенция. Трябва да имат номера.

— Да, господине, малко е необичайно. Много се извинявам. Наистина.

— Добре, няма проблем.

Пуласки се намръщи. Тръгна към другата зала, но спря, като си спомни странните изражения на близките на покойника.

— Може ли един въпрос? Казахте, че не приличам на човек, с когото този Ардел би работил. Какъв е бил?

— Работил е като порноактьор през седемдесетте — прошепна Берковиц. — Гей. Семейство не обича да говори за това.

— Разбираемо.

— Ето стаята с тленните останки на господин Логан.

Погребалният агент посочи една малка врата.

„Покой“…

Пуласки влезе в малкото помещение, пет на пет метра. Имаше няколко стола, масичка, безобидни пейзажи по стените. Също букет скромни бели цветя. И на покритата с кадифе маса, подобна на онази, на която бе поставена урната на бившия порноактьор, имаше кафяв кашон. Това сигурно бяха тленните останки на Часовникаря. До масата стоеше топчест, пооплешивял мъж с тъмен официален костюм. Говореше по мобилния си телефон. Погледна Пуласки за миг любопитно и пак се обърна. На полицая му се стори, че заговори по-тихо. След малко затвори.

Пуласки си пое въздух и нормализира дишането си. Приближи се до другия мъж и му кимна.

Мъжът нищо не каза.

Пуласки го изгледа от глава до пети. „Бъди директен, бъди груб.“

— Приятел на Ричард ли сте?

— А вие сте? — попита мъжът с мек баритон, със загатване на южняшки акцент.

— Стан Валенса — каза Пуласки. Името вече звучеше почти естествено от устата му. — Попитах вие приятел на Ричард ли сте?

— Не знам кой сте и не знам защо питате.

— Добре, аз съм работил с Ричард. От време на време. Чух, че го кремират тази сутрин, и реших, че ще има служба.

— Работили сте с Ричард — повтори мъжът, като огледа изпитателно полицая. — Ами, няма служба. Аз съм натоварен да занеса праха му у дома.

Пуласки се намръщи:

— Адвокат?

— Да. Дейв Уелър — представи се мъжът, без да подаде ръка.

Младият мъж не се засегна.

— Не си спомням да съм ви виждал на процеса.

— Господин Логан не беше мой клиент. Изобщо не го познавам.

— Само ще занесете праха му у дома?

— Както казах.

— В Калифорния, нали?

Вместо отговор адвокатът попита:

— Какво правите тук, господин Валенса?

— Да засвидетелствам почит. — Пуласки се приближи до кашона. — Няма ли урна?

— Няма смисъл от урна. Ричард е поискал прахът му да бъде разпилян.

— Къде?

— Вие ли изпратихте цветята?

Уелър кимна към букета. Пуласки се опита да си придаде леко изненадано изражение.

— Не.

Приближи се до вазата и прочете картичката. Изсмя се мрачно.

— Доста подло — отбеляза.

— В какъв смисъл?

— Знаете ли кой е изпратил букета?

— Прочетох картичката, когато дойдох, но името не ми е познато. Линкълн Райм?

— Не знаете ли за Райм? — Пуласки понижи глас: — Той е кучият син, който прати приятеля ми в затвора.

— Полицай ли? — попита Уелър.

— Работи за полицията.

— Защо е изпратил тогава цветя?

— Мисля, че за да се изперчи.

— Е, напразно си е изхарчил парите. Ричард вече няма как да се засегне, нали?

Адвокатът кимна към кашона.

Мълчание.

Как да постъпи сега? Леле, актьорството било трудна работа. Пуласки реши да поклати глава от възмущение за това, колко несправедлив е светът. Сведе очи.

— Много жалко. Когато последно говорих с него, беше добре. Поне не спомена нищо за болки в гърдите.

Уелър го погледна с повече внимание.

— Говорили сте с него?

— Да.

— Наскоро ли?

— Да. В затвора.

— Сам ли сте тук?

Пуласки кимна. Зададе същия въпрос.

— Да, сам — отвърна адвокатът.

— Значи няма да има служба, а?

— Така решиха близките.

Уелър изгледа полицая внимателно.

Добре, Пуласки реши да не дава повече информация.

— В такъв случай, довиждане, господин Уелър. Предайте на близките му или който ви е наел, съболезнованията ми. И на мен ще ми липсва. Беше… беше интересен човек.

— Както вече казах, нямах честта да го познавам.

Пуласки си сложи тъмни памучни ръкавици и тръгна.

— Довиждане.

Уелър само кимна.

Едва когато Пуласки стигна до вратата, каза:

— Хайде да си поговорим реално, господин Валенса.

Младият полицай спря и се обърна.

— „Реално“? Какво искате да кажете?

Корав като Де Ниро. Корав като Тони Сопрано.

— Никой никога не е планирал да има заупокойна служба. Ако сте се обадили, за да разберете кога ще дойда да взема останките — което сте направили, след като сте тук — със сигурност сте разбрали, че няма да има служба. И така. Какъв извод мога да си направя?

Пуласки се замисли — демонстративно. Бръкна в джоба си и извади визитна картичка. Подаде я на адвоката:

— Дайте това на клиентите си.

— Защо.

— Просто им я дайте. Или я изхвърлете. — Сви рамене. — Както решите.

Адвокатът го изгледа хладно, но взе картичката. На нея бяха изписани само фалшивото име и номерът на предплатения телефон.

— С какво точно се занимавате, господин Валенса?

Пуласки бавно измери с поглед адвоката, като започна от голата глава и свърши с обувките, които бяха почти толкова лъскави.

— Приятен ден, господин Уелър.

И след като хвърли кос поглед на кутията с праха на Часовникаря, се насочи към вратата.

„Да, заковах го!“ — помисли си Пуласки.

49.

Извършителят не беше оставил в къщата толкова улики, на колкото се надяваше Райм.

И нямаше други солидни следи. Телефонният сигнал за забелязания нападател беше анонимен. Търсенето на свидетели, които биха могли да са видели престъпника, се оказа безрезултатно. Камерите за наблюдение в два близки магазина бяха записали слаб мъж с тъмен гащеризон и куфарче, който върви с наведена глава. Внезапно се беше вмъкнал в задънената уличка. Разбира се, лицето не се виждаше.

Мел Купър анализира бутилката и установи пръстови отпечатъци само от Райм и Том (дори нямаше от продавача или служителите от дестилерията в Шотландия).

По стъклото нямаше други следи.

Сакс каза:

— Няма нищо значимо, Райм. Освен това, че е факир в разбиването на ключалки. Няма следи от инструменти. Използвал е автоматичен шперц, сигурна съм.

Купър проверяваше съдържанието на пликчетата за улики.

— Няма много неща. — След малко обаче откри нещо. — Косъм.

— Чудесно — каза Райм. — Къде?

Купър погледна бележките на Сакс и обяви:

— Близо до полицата, където е сипал отровата в уискито.

— Жалко за хубавото уиски — измърмори Райм. — Но все пак — косъм. Това е добре. Обаче дали е негов, мой, твой, на Том, на доставчика?

— Сега ще проверим.

Техникът вдигна косъма от лепливата ролка и се подготви да го погледне под оптичен микроскоп.

— Има ли луковица? — попита Райм.

От един косъм може да се извлече ДНК, но само ако е запазена косъмната луковица.

В тази проба нямаше.

Въпреки това един косъм може да разкрие други факти за престъпника. Токсикологичният му профил например (космите задържат приетите наркотични вещества месеци наред). И истинския цвят на косата, разбира се.

Купър фокусира микроскопа и натисна копчето, изкарващо това, което виждаше, на големия монитор наблизо. Косъмът беше къс, само няколко милиметра.

— Мамка му — изруга Райм.

— Какво? — попита Сакс.

— На някого не му ли изглежда познато?

Купър поклати глава, но Сакс се засмя леко:

— Миналата седмица.

— Именно.

Косъмът не беше паднал от Извършител 5–11, а бе останал от случая с убийството пред кметството, над който бяха работили миналата седмица — служителят, убит при опит за грабеж. Косъмче от брада. Жертвата се беше обръснала точно преди да излезе от работа.

Това се случва понякога. Колкото и да си внимателен с веществените доказателства, миниатюрни количества винаги изпадат. Няма как.

Екранът на масспектрометъра светна; Купър прочете данните и обяви:

— Получих профила на отровата: треметол. Вид алкохол. От растението агератина, или змийски корен. Не е в достатъчно количество, за да те убие, освен ако не изпиеш цялата бутилка наведнъж.

— Не ме изкушавай — предупреди Райм.

— Но щеше да те разболее много сериозно. Тежка деменция. Може би постоянна.

— Може би не е имал време да инжектира цялата доза в бутилката. Нали знаеш, смъртоносна е дозата, а не самото вещество. Човек ежедневно поглъща антимон, живак и арсен. Но не в количества, които могат да навредят. По дяволите, даже с вода можеш да се отровиш. Ако изпиеш голямо количество твърде бързо, може да се получи натриев дисбаланс, който да спре сърцето.

Това беше всичко, докладва Сакс. Нямаше пръстови отпечатъци, нямаше следи от обувки, нямаше други частици.

Не че в апартаменти „Белведере“ бяха открили нещо повече. Никой не беше видял фалшивия пожарникар, раздаващ отровно кафе. Екипът, който бяха изпратили да претърси кофите за боклук в района, не беше открил други чашки от смесена с отрова напитка. Камерите за наблюдение също не помагаха.

Лон Селито все още бе в критично състояние и в безсъзнание — затова не можеше да им даде повече информация за престъпника (пък и Райм не вярваше Извършител 5–11 да е бил толкова непредпазлив, че да разкрие нещо повече за себе си, докато е давал кафето на детектива).

Мел Купър се обади на създадения от Селито екип и научи, че не са открили нищо, свързано с численото послание. Все пак имаше някакъв резултат. Получиха кратък доклад от другите служители в отдел „Тежки престъпления“, които Селито бе „натирил“, по неговите собствени думи, да проучват значението на татуираната стоножка.

— Написано е като некадърна курсова работа — измърмори Райм. — Пълен миш-маш, но все пак го разпечатай и го закачи на дъската.

Отвън се позвъни и за забавление на Райм всички в стаята се стреснаха. Купър и Сакс посегнаха към оръжието си — все още им държеше влага от опита за нападение по-рано днес. Линкълн обаче се съмняваше, че извършителят ще се появи отново, още по-малко, че ще обяви завръщането си, като звъни на входа.

Том отиде да отвори и пусна Рон Пуласки да влезе. Младият полицай забеляза загрижените изражения на всички и попита:

— Какво е станало?

Райм му разказа за опита за отравяне.

— Теб ли да отрови, Линкълн? Олеле!

— Няма страшно, новобранец. Още съм жив, за да те измъчвам. Как мина задачата под прикритие?

— Мисля, че добре.

— Разкажи.

Пуласки обясни какво се е случило в погребалния дом, за срещата с адвоката и неговото нежелание да даде повече информация и да каже кой го е наел.

Адвокат. Интересно.

Пуласки продължи:

— Мисля, че го спечелих. Нарекох те „кучи син“, Линкълн.

— Така стана ли ти по-добре?

— Да, почувствах се супер.

Райм се изсмя.

— После направих каквото ти ми каза. Намекнах, без никакви конкретни подробности, че съм работил с Логан. И че наскоро сме разговаряли.

— Получи ли визитна картичка?

— Не. Уелър не ми предложи. Държеше картите си скрити.

— А ти не искаше да насилваш късмета си?

— Да, точно както каза. Направо затапи клишето ми с твоето.

Хлапето започваше да се отраква.

— Успя ли да достигнеш до някакви изводи?

— Опитах се го подпитам дали е от Калифорния, но не каза. Обаче имаше хубав тен. Изглеждаше в добро здраве, плешив, набит. Има южняшки акцент. Казва се Дейв Уелър. Ще го проуча.

— Добре. Ще видим дали ще предприеме нещо. Ако не, ще говоря с Нане Лоръл в прокуратурата да даде заповед за изискване на архивите на погребалното бюро. Но това е крайна мярка. Искам да използваме прикритието ти колкото можем по-дълго. Браво. Добре си се справил, новобранец. Сега да се връщаме на основната задача. Извършител 5–11. Все още не е завършил посланието си. „Втория“, „четирийсет“, „седемнайсети“. Още не е свършил. Искам да разбера къде ще нанесе следващия си удар. Трябва да действаме.

Райм се приближи с количката до таблицата. „Отговорите са някъде там“ — помисли си. Отговори за мястото на следващия удар, за самоличността му, за причината да извършва тези ужасни убийства.

Тези отговори обаче бяха обвити в мъгла като оловносивото небе над Ню Йорк.

Изт. 52-ра улица (Покрит паркинг „Белведере“)

• Жертва: Брейдън Алигзандър

— Оцелял

• Извършител 5–11

— Виж подробностите от предишните местопрестъпления

— Метър и осемдесет

— Жълта гумена маска

— Жълти ръкавици

— Вероятно мъжът от фоторобота

— Вероятно гащеризон

— Вероятно от Средния запад, Западна Вирджиния, планинските райони — или друга аграрна област

— Имал е скалпел

• Упояване с пропофол

— Откъде го е взел? Достъп до медицински материали? (Не от района.)

• Вероятно място на убийството

— Подземен гараж

— Сходна инфраструктура с другите местопрестъпления

о IFON

о ConEd

о Аварийна връзка за Северната железница

• Белезници

— Масов модел, непроследими

• Татуировка

— Импланти

— „17ти“

— Заредени с концентриран никотин

о Семейство Картофови

о Твърде много възможни източници

• Микроследи от найлоново пликче

— Човешки албумин и натриев хлорид (Може би планира пластична операция?)

— Надпис „No3“ с червен водоразтворим маркер (твърде много възможни източници)

„Сидни Плейс“, Бруклин Хайтс

(Апартаментът на Пам Уилоуби)

• Жертва: Сет Макгуин

— Не е убит, само леки наранявания

• Извършител 5–11

— Червена татуировка на стоножка

— Татуировъчна машинка „Американ Ийгъл“ — потвърдена

— Отговаря на общото описание от предишните нападения

— Гащеризон

• Упояване с пропофол

— Откъде го е взел? Достъп до медицински материали? (Не от района=)

• Игла за подкожни инжекции за еднократна употреба

— Използва се предимно в пластичната хирургия

• Токсичен екстракт от бяла актея (кукленско око)

— Кардиогенична отрова

• Няма пръстови отпечатъци

• Няма следи от обувки (носил е калцуни)

• Белезници

— Масов модел, непроследими

• Микроследи

— Влакна от архитектурен план

— Следи от цикутоксин, вероятно от по-ранното нападение.

11. Къщата на Райм

• Извършител 5–11

— Няма пръстови отпечатъци

— Няма следи от обувки (калцуни)

— Ловък в отварянето на ключалки (използвал е автоматичен шперц?)

• Косъм

— От брада, но вероятно от предишно разследване

• Токсин

— Треметол от агератина (змийски корен)

50.

Сипването на отрова в уискито на Райм бе толкова въодушевяващо, колкото Били Хейвън очакваше. Даже повече.

Отчасти защото се налагаше да смути разследването на криминалиста. Но също и заради тръпката от играта. Как само се бе промъкнал вътре под носа на Райм, докато той и хората му бяха в антрето и зяпаха суматохата в парка.

Мургав мъж…

Докато вървеше през Ийст Вилидж, Били се замисли, че Заповедите вземат под внимание почти всичко, свързано с Модификацията. Но някои неща — не. Като например отравянето на експерта по криминалистика, който предугажда всичко.

Сега бе тръгнал на подобна мисия.

Винаги бъди готов да импровизираш.

Живеещите в тази част на града изглеждаха дрипави, немити, разсеяни, напрегнати. След неуспешното ходене до болницата в Марбъл Хил, след като избяга, Били чувстваше известно презрение към хората, които виждаше по улиците на Бронкс, но там поне имаше доста семейства, пазаруващи заедно, вечерящи заедно, отиващи на училищни събития или връщащи се вкъщи. Тук всеки изглеждаше сам за себе си. Млади хора между двайсетте и трийсетте най-вече, с вехти зимни палта и грозни ботуши, за да не се цапат в жълтеникавата киша. Рядко имаше двойки, но дори и те изглеждаха събрани или от безпочвено влечение, или от отчаяние. Никой не изглеждаше истински влюбен.

Жал му беше за тези хора, но изпитваше и презрение към тях.

Били, естествено, се замисли за Хубавото момиче. Но сега не се натъжи. Всичко щеше да си дойде на мястото. Сигурен беше в това. Всичко щеше да се оправи. Пълен цикъл.

Законът на кожата…

Извървя няколко пресечки, докато стигна до един магазин. На вратата пишеше „Отворено“, но вътре нямаше никого, поне не в главното помещение, въпреки че отзад се забелязваше движение. Той огледа татуировките, изложени на постери и снимки на витрините. Супергерои, животни, знамена, чудовища. Лозунги. Рокгрупи.

Хиляди идеи за татуировки.

Повечето бяха глупави, комерсиални, безсмислени. Като телевизионните шоута и рекламите по Медисън авеню. Били мислено се присмя на този кич.

Замисли се как кожната живопис се бе променила така във времето. В доброто старо време татуирането е било сериозна работа. През първите хиляда и повече години от съществуването си то било главно за украса. До деветнайсети век кожната живопис била ритуална и свързана с религията и структурата на обществото. Примитивните хора се татуирали по няколко практически причини: означаване на класа или племе например, или привързаност към един или друг бог. Татуировките се правели и с друга причина, жизнена: да идентифицираш душата си за влизане в отвъдния свят; ако не си бил маркиран в този живот, пазителят нямало да те пусне и трябвало вечно да скиташ по земята след смъртта си, плачейки горчиво. Татуирането служело също и като бариера, спираща душата да не се изсели от тялото (такъв е произходът на толкова разпространените в наши дни татуирани вериги и бодлива тел по бицепси и вратове). Но най-възвишената от всички причини хората да се татуират, било, за да се отвори портал, през който злите сили да излетят от тялото като оси през отворен прозорец на кола — сили, които, да речем, могат да принудят човека да направи нещо, което не желае.

Например да го направят твърде кръвожаден.

Олеандровата стая…

Били бавно пропъди мислите, докато си слагаше жълтите гумени ръкавици, после отвори вратата. Чу се звънец.

— Един момент — извика някой от задната част на магазина.

— Няма проблем.

Били огледа наоколо. Столовете, масите като в масажно студио за татуиране на задника и рамене, машинките, тръбичките и иглите. Хубаво оборудване. Огледа снимките на доволни клиенти и заключи, че макар повечето произведения на студиото да бяха пълен боклук, Ти-Ти Гордън е талантлив художник.

После извади спринцовката с пропофол от раницата си, обърна табелата на вратата и заключи. Тръгна към лъскавата завеса от мъниста, разделяща студиото от задното помещение.