Колекционерът на татуировки

17.

Сутринта беше натоварена. Екипът се опитваше да свърже уликите, събрани от Сакс, с конкретно място, където убиецът би могъл да живее или е избрал за територия на действие.

Райм се движеше напред-назад с инвалидната количка пред таблицата, като усещаше разтърсване във врата и челюстта си всеки път когато колелата прескочеха някой от електрическите кабели, проснати на пода.

4. Елизабет стрийт 237

• Жертва: Клоуи Мур, 26 г.

— Вероятно няма връзка с извършителя

— Няма сексуално насилие, само докосване на кожата

• Неизвестен извършител 5–11

— Бял мъж

— Слаб или със средно телосложение

— Плетена шапка

— Тъмно палто три четвърти

— Тъмна раница

— Носел е калцуни

— Няма пръстови отпечатъци

— Професионален татуировчик сега или в миналото

— Може би използва „сплитър“ за татуировките

— Използва кръвен контур за очертаване на татуировките

— Не е от района; вероятно със селски произход

— Използва книга, за да учи методи и да надхитри Райм и полицията?

— Вманиачен по човешката кожа

— Вероятно няма да се поколебае да нападне полицаи

— Организиран престъпник; планира предварително атаките

— Вероятно се е върнал на местопрестъплението

• Причина за смъртта: Отравяне с цикутоксин, вкаран в организма чрез татуиране

— От растението воден бучиниш

— Източник — неизвестен

— Концентрация: осем пъти над обичайната

• Упоена с пропофол

— Откъде? Достъп до медицински материали?

• Татуировка: „втория“; готически шрифт; в рамка от лъкатушещи линии

— Част от послание?

— Екип от полицията проверява

— Очертаващата линия е нанесена чрез цикатризация (одраскване) и това вероятно е важно

• Преносима машинка за татуиране — използвана като оръжие

— Вероятно „Американ Ийгъл“

• Памучни влакна

— Белезникави

— Вероятно от дрехата на извършителя, скъсана при борбата

• Страница от книга

— Вероятно откъсната от джоба на извършителя при борбата

— Вероятно издание с твърди корици за масово разпространение, публикувано през 1996–2000 г.

— Книгата е „Серийни градове“. Интересува се от глава 7, за Колекционера на кости

— Психологическа връзка с Колекционера на кости? Отмъщение?

— Използва книгата, за да надхитри Райм и полицията?

— Вманиачен по кожата

— Вероятно е готов да напада полицаи

• Вероятно е използвал ролки за събиране на косми, за да почисти дрехите си от частици преди нападението

• Белезници

— Масови, не може да се установи източникът

• Фенерче

— Масов модел, не може да се установи източникът

• Тиксо

— Масово, не може да се установи източникът

1. Микроследи

• Азотен оксид, озон, желязо, манган, никел, сребро, берилий, хлорирани въглеводороди, ацетилен

— Вероятно гориво за запояване.

• Тетродотоксин

— Отрова от рибата фугу

— Зомбираща дрога

— Нищожно количество

— Не е използван върху жертвата

• Стеркобилин, урея 9,3 г/л, хлор 1,87 г/л, натрий 1,17 г/л, калий 0,750 г/л, креатинин 0,670 г/л

— Фекална материя

— Възможно е да означава интерес (до вманиачаване) към подземията

— От бъдещи места за убийства под земята?

• Бензалкониев хлорид

— Амонячно съединение, използвано за дезинфекция

• Каучуково лепило

— Използва се за превръзки, в строителството и за много други цели

• Инуудски мрамор

— Прах и фини зърна

• Експлозив „Тоувекс“

— Вероятно от място, където е извършено взривяване

Райм се обърна към Амелия Сакс, която гледаше през прозореца сипещия се мокър сняг. Очевидно все още бе разстроена от новината, която бе научила миналия ден — че Пам смята да обиколи света с новия си приятел и да живее с него, когато се върнат.

Сет бил добро момче, небрежно му бе подхвърлила Амелия снощи, докато лежаха в огромното му легло на загасена лампа, заслушани в бушуващия навън вятър.

— Но е подходящ за гадже. А не да се забият в някой мизерен хостел в Мароко или Гоа. Може да се окаже мъжът на мечтите й, но може да не е. Кой знае?

— Мисля, че ще се откажат.

— Няма. Тя е голям инат.

— Като теб. Спомняш ли си, че на майка ти не й харесваше, че излизаш с мъж в инвалидна количка?

— Дори да беше бегач на дълги разстояния, пак нямаше да те хареса. Никой не може да задоволи изискванията на майка ми. Сега обаче те харесва.

— Точно това исках да кажа.

— Харесвам Сет. Но след година ще го харесвам повече.

Райм се усмихна.

— Някакви идеи? — попита тя.

— Не.

Линкълн бе женен навремето, но скоро след злополуката се разведе (по негово желание, а не на жена му) — бракът им така или иначе буксуваше. Знаеше, че е бил влюбен, но връзката им отслабна по причини, които той не можеше да посочи, определи и анализира. Колкото до това, което имаха със Сакс — то работеше, защото работеше. Само толкова можеше да каже. Линкълн Райм не беше в позиция да дава съвети за интимните отношения на други хора.

Но пък кой, в крайна сметка, е? Любовта е явление, по което няма вещи лица.

— И аз не реагирах по най-подходящия начин — призна Сакс. — Държах се покровителствено. Прекалено майчински. Скарахме се. Трябваше да съм обективна, разумна. Но не, аз си изпуснах нервите.

Тази сутрин Райм виждаше, че Сакс все още е силно загрижена. Тъкмо се канеше да й каже нещо успокоително, но за негово облекчение професионалното го спаси от емоционалното.

— Открих нещо — извика Пуласки от другия край на лабораторията, като се взираше в монитора. — Мисля… — Замълча, после процеди: — Проклет Интернет. Точно когато излезе някакъв резултат!

Райм видя, че образът на екрана е застинал.

— Аха, момент, пак тръгна.

Пуласки затрака по клавиатурата. На големия екран се появиха карти, схеми и списъци с вещества и материали.

— Станал си като истински учен, новобранец — похвали го Райм, като гледаше текста.

— Какво намери, Рон? — попита Мел Купър.

— Добра новина. Може би.

18.

Дългоочакваната семейна екскурзия на Хариет Стантън до Ню Йорк не протичаше според планираното.

Всичко бе излязло от релси заради една случка, която промени живота й завинаги.

Сега Хариет стоеше пред огледалото в хотелската стая, където бе прекарала безсънна нощ, и гледаше костюма си. Тъмен. Не черен, а тъмносин.

Беше на крачка да избере първия цвят. Но това носеше лош късмет.

Тя махна няколко мъхчета от вълнения плат, изтръска няколко прашинки — хотелът не беше толкова хубав, колкото го рекламираха онлайн (но цените бяха разумни, а спестовността бе важна за семейство Стантън, идващо от градче, където стандартите за хотелско настаняване се поставяха от един филиал на „Холидей ин“).

На петдесет и три, с тесни рамене и тяло с формата на круша (но стройна круша), Хариет имаше сурово лице, зачервено и загрубяло от работа в градината, от наглеждане на децата след училище в задния двор, от пикници и барбекюта. Въпреки това тя бе най-малко суетната жена на света и единствените неравности, които я притесняваха, не бяха бръчките по лицето й, а гънките на полата — неравности, които не бяха по силите й да изглади.

Предвид на мястото, където отиваше — онова мрачно място — спокойно можеше да не обръща внимание на това несъвършенство. Но би противоречало на стила й. За Хариет имаше два вида подход към нещата: правилния и неправилния, мързеливия, заблудения начин. Тя разкопча ципа на полата и я дръпна надолу — дрехата се смъкна лесно върху бежовия комбинезон.

Сръчно разгъна евтината дъска за гладене с една ръка (о, Хариет много добре си служеше с домакинските уреди) и включи в контакта маломощната ютия, привързана към дъската с тел — дали кражбите на дребни електроуреди бяха толкова голям проблем в Ню Йорк? И хотелът не пазеше ли номерата на кредитните карти на гостите си?

Както и да е. Тук беше друг свят, много различен от дома.

Докато чакаше ютията да загрее, тя си мислеше за разговора, който бяха водили със съпруга й вчера, когато се разхождаха по студените нюйоркски улици.

— Хариет.

Той спря на улицата, някъде по средата между „ФАО Шварц“ и Медисън авеню, и се подпря на един стълб.

— Какво има, скъпи?

— Извинявай. Съжалявам. — Мъжът й, десет години по-възрастен от нея, изглеждаше смутен. — Не ми е добре. Нещо… — Посочи гърдите си. — Нещо тук ме притиска.

„Такси или «Бърза помощ»?“ — запита се тя.

Девет едно едно, разбира се. Нямаше какво да умува.

След двайсет минути вече бяха в спешното отделение на една близка болница.

Диагнозата: лек инфаркт на миокарда.

— Какво? — попита тя лекаря.

А, ясно: сърдечен удар.

Странна работа. Мъжът й винаги внимаваше с холестерола и през целия си живот не беше пушил цигари — само някоя пура от време на време. Беше висок и строен като уличния стълб, на който се бе подпрял, когато получи удара. Ходеше в гората да гони елени и диви прасета всеки уикенд по време на ловния сезон, когато имаше време. Помагаше на приятели за слагането на дограми на летни стаи и гаражи. Всеки уикенд мъкнеше двайсет и пет килограмови торби торф и пръст за саксии от пикапа до бараката за инструменти.

— Не е справедливо — измърмори Матю, когато чу диагнозата. — Най-накрая да се решим на проклетата екскурзия до града и виж какво се случва. Несправедливо е, по дяволите!

За всеки случай лекарите го преместиха в друга болница, на около половин час от хотела, която, изглежда, имаше най-доброто кардиологично отделение в града. Прогнозата беше много добра и щяха да го изпишат утре. Не се налагаше операция. Щеше да взема лекарства срещу високо кръвно и трябваше постоянно да си носи хапчета нитроглицерин. И да взема по един аспирин на ден. Но лекарите явно третираха случая като лек.

За да провери ютията, Хариет плюна леко върху тефлоновата повърхност. Капката изсъска и се изпари. Хариет поръси малко вода върху полата от една бутилка „Данон“ и заличи гънките с ютията.

Отново си сложи полата и се погледна в огледалото. Добре. Реши обаче, че има нужда от малко повече цвят, и върза копринен шал на червени и бели шарки на врата си. Отлично. Цветно, но не прекалено ярко. Взе чантичката си и излезе; качи се в асансьора, чието въже дрънкаше при преминаването на всеки етаж.

Когато излезе на улицата, се огледа и спря такси. Каза на шофьора болницата и се качи отзад. Вътре смърдеше и шофьорът, някакъв чужденец, явно не се беше къпал наскоро. Звучеше като клише, но беше вярно.

Въпреки снега Хариет свали стъклото и се приготви да спори, ако той възрази. Шофьорът обаче не каза нищо. Изглеждаше, че не й обръща внимание — всъщност на нищо. Включи апарата за таксуване и даде газ.

Докато се полюшваше в старата кола, Хариет се замисли за условията в болницата. Персоналът изглеждаше любезен, лекарите — професионалисти, макар че говореха малко трудно английски. Това, което не й харесваше, беше, че стаята на Матю в Медицинския център на Горен Манхатън се намира в сутерена, в дъното на дълъг и тъмен коридор.

Мизерно и зловещо. И когато отиде на свиждане снощи, долу нямаше никого.

Като гледаше елегантните богаташки къщи отляво и Сентръл Парк отдясно, тя се опита да прогони тревогите си от посещението на онова неприятно място. Мислеше си, че може инфарктът да е лоша поличба за нещо по-лошо, което предстои да се случи.

Скоро обаче пропъди тези чувства, като ги отдаде на суеверие, извади мобилния си телефон и изпрати окуражаващо съобщение, че вече е тръгнала към болницата.

19.

С раница през рамо — раницата с машинката „Американ Ийгъл“ и една доста силна отрова — Били Хейвън зави по страничната уличка, покрай голям строителен обект, като избягваше пешеходците.

Тоест избягваше свидетелите.

Влезе в поликлиниката отстрани на главния комплекс на Медицински център „Горен Манхатън“. Във фоайето продължи целеустремено към стълбите, като гледаше надолу. Беше проучил мястото, знаеше къде точно трябва да стигне и как да го направи незабелязано.

Никой не обърна внимание на стройния младеж, приличащ на толкова много младежи в Ню Йорк — художник, музикант или прохождащ актьор.

Не се различаваше от тях.

Макар че техните раници не съдържаха това, което имаше в неговата.

Били мина през аварийната врата и заслиза по стълбите. Озова се в сутерена и следвайки табелите, продължи към същинската част на болницата по дълъг, тъмен коридор. Беше пуст, сякаш не бяха много служителите, които знаеха за него. По-вероятно този мизерен маршрут им беше познат, но предпочитаха да минават от поликлиниката до болницата по улицата отгоре, където не само можеш да пиеш кафе в „Старбъкс“ или да си купиш парче оригинална пица „Рей“, ами и няма опасност да бъдеш завлечен в някой килер и изнасилен.

Тунелът, водещ към болницата, беше дълъг — неколкостотин метра — и боядисан в сиво, навяващо асоциации за военни кораби. Отгоре преминаваха тръби. Беше тъмен, защото управата на болницата, може би за икономия, бе поставила една светеща на всеки три лампи. Нямаше камери за наблюдение.

Били знаеше, че времето е от жизнена важност, разбира се, но трябваше да се отбие на още едно място. Беше забелязал вратата вчера, когато дойде да провери за удобен път да проникне незабелязано в болницата.

Табелката го заинтригува.

Той просто трябваше да влезе.

И сега го направи, давайки си сметка, че времето тече. Но същевременно с чувството на дете, скрило се от родителите си, за да се помотае още малко в някой магазин за играчки.

Голямата стая с надпис „Образци“ беше тъмна, но достатъчно осветена от лампичката над аварийния изход, която озаряваше със зловещо сияние съдържанието й: стотици стъкленици с човешки органи, накиснати в жълтеникава течност, вероятно формалдехид.

Очи, ръце, черни дробове, сърца, бели дробове, полови органи, гърди, крака. Цели ембриони. Били забеляза, че повечето експонати са от двайсети век. Може би тогава студентите по медицина са учили анатомия по истински човешки части, докато днешните поколения използваха компютърни картинки.

До стената имаше етажерки с кости, стотици кости. Той се сети за нашумелия случай, по който преди години бе работил Линкълн Райм — Колекционера на кости. Кокалите обаче не интересуваха особено Били Хейвън.

Законът на кокала?

Не, не звучеше толкова добре, колкото Законът на кожата. И дума не можеше да става за сравнение.

Той тръгна между шкафовете, като разглеждаше стъклениците с размери от няколко сантиметра до метър височина. Спря и се вгледа в очите на една отрязана глава. Чертите на лицето подсказваха южнотихоокеански произход, или така му се искаше да вярва — защото за негово възхищение имаше татуировка: кръст точно под мястото, където е била границата на косата.

Били прие това като добър знак. Думата „татуировка“ идва от полинезийското или самоанското татау — покриване на долната част на мъжкото тяло със сложни геометрични фигури, наречени пеа (и на женското с подобен рисунък, наречен малу). Процесът отнема седмици и е изключително болезнен. Онези, които изтърпят цялото татуиране, получават специално звание и са уважавани заради храбростта си. Онези, които дори не опитват, биват заклеймявани като „голи“ на самоански и са отритнати от обществото. Най-лошото клеймо обаче получават мъж и жена, които са започнали процедурата, но не са я завършили, защото не са издържали болката. Те живеят в позор до края на дните си.

На Били му харесваше, че тези племена се самоопределят според отношението си към татуирането.

Искаше му се да вярва, че мъжът, чиято глава гледаше сега, е получил своята пеа и се е ползвал с голямо влияние в племето си. Макар и езичник, той е бил храбър, истински воин (дори и да не е бил достатъчно умен, за да не допусне главата му да се озове в буркан на другия край на света).

Били вдигна стъкленицата с една ръка и се наведе напред, докато приближи лицето си на няколко сантиметра от отрязаната глава, тъй че да ги разделя само стъклото и тънък слой течност.

Замисли се за една от любимите си книги. „Островът на доктор Моро“. В романа на Хърбърт Уелс се разказваше за англичанин, който претърпява корабокрушение и попада на остров, където лекарят от заглавието хирургически комбинира човешки и животински части. Хора-хиени, хора-леопарди… Били бе чел многократно книгата, както други деца четат „Хари Потър“ или „Здрач“.

Вивисекцията и рекомбинацията бяха върховната форма на телесна модификация, разбира се. И доктор Моро бе съвършеният пример за прилагането на Закона на кожата.

„Добре. Време е да се върнем в реалността“ — смъмри се той.

Излезе от хранилището и огледа коридора. Беше все така пуст. Продължи към болницата и веднага усети, когато влезе в сградата. Леката миризма на почистващ препарат и мухъл от поликлиниката се смени с меланж от аромати. Дезинфектанти, спирт, лизол, бетадин.

Имаше и други, отвратителни за някои хора, но не и за него: ухания от разложението на кожата, от разпадането й под действието на инфекции и бактерии, от изгорена кожа… може би от лазери в операционните зали.

А може би болничните служители изгаряха отрязаните тъкани и органи в някоя пещ. Това нямаше как да не му припомни за нацистите, които са използвали кожите от жертвите на Холокоста за практически цели, например за абажури и подвързии за книги. И които са създали най-простата и най-значима система за татуиране в историята.

Законът на кожата…

Били вдиша дълбоко.

Надуши друга миризма — изключително натрапчива. На какво, на какво?

О, досети се. При толкова много чужденци, работещи в медицината, сега в болниците се готвеха и ястия с много къри и чесън.

Отвратително.

Били навлезе в сърцето на болницата — трето подземно ниво. Тук беше съвсем пусто. Идеалното място да докара жертва за смъртоносна татуировка.

В асансьора сигурно имаше камери, затова намери стълбището и тръгна нагоре. Спря на горния подземен етаж — ниво две — и надникна навън. Тук беше моргата и беше пусто. Днес медиците явно не бяха успели да убият някого.

Още един етаж нагоре — до нивото с болнични стаи. Надникна през мръсното стъкло на аварийната врата, препречено с метална мрежа, и мярна нещо цветно — жена, вървяща по коридора с гръб към него.

„Ах“ — помисли си, като оглеждаше тъмносините пола и сако, лъскавото червено-бяло копринено шалче на врата й. То се открояваше като семафор в сивата обстановка. Беше сама. Били се измъкна тихо през вратата и тръгна след жената. Направиха му впечатление мускулестите крака — виждащи се ясно под дългата до коленете пола — тънката талия, бедрата. Косата, стегната на кок, бе леко прошарена. Макар че под тънкия чорапогащник прозираха няколко лилави вени около глезена, кожата й беше превъзходна за възрастна жена.

Сърцето му се разтуптя от вълнение, той усети ускорения пулс в слепоочията си. И на друго място.

Кръв. Олеандровата стая… кръв на килима, кръв на пода.

„Изгони тези мисли — смъмри се. — Веднага! Мисли за Хубавото момиче.“

Направи го и желанието се притъпи. Но притъпяване не означава изчезване.

Понякога човек просто не устоява. При каквито и да е обстоятелства.

Олеандър…

Той тръгна по-бързо.

Двайсет крачки, двайсет и пет…

Приближи се на петнайсетина крачки, десет, три, не изпускаше от поглед краката. Изведнъж зад гърба си чу строг женски глас:

— Ти с шапката. Полиция! Хвърли раницата. Ръцете на тила!

20.

На десетина метра от мъжа Амелия Сакс стисна по-здраво пистолета и повтори по-рязко:

— Раницата на земята! Ръцете на тила! Веднага!

Жената, която той се канеше да нападне, на броени крачки от него се обърна. Тя бързо осъзна какво се случва, недоумението й се смени с ужас:

— Не, моля ви, не!

Нападателят беше с яке, не с по-дългото палто, с което свидетели бяха забелязали техния извършител, но имаше същата плетена шапка и черна раница. Ако грешеше, Сакс щеше да се извини.

— Изпълнявай! — изкрещя отново.

Все още с гръб към нея, той бавно вдигна ръце. Единият му ръкав се смъкна и тя забеляза червена татуировка на лявата му ръка, започваща от опакото на дланта и скриваща се под якето. Змия или дракон.

Той вдигна ръце, но не хвърли раницата.

По дяволите. Щеше да побегне.

И наистина, в следващия миг мъжът дръпна шапката надолу, за да скрие лицето си, и скочи напред, сграбчи жената и я завъртя пред себе си. Притисна гърлото й с ръка. Тя изпищя и започна да се съпротивлява. Тъмните й очи бяха широко отворени от страх.

Добре. Значи беше Извършител 5–11.

Сакс бавно тръгна напред, като търсеше права линия за стрелба.

Не намираше — основно заради паникьосаната заложничка, която се опитваше да се измъкне, като риташе и се гърчеше. Той доближи лице до ухото й, прошепна нещо и тя престана да се бори.

— Имам пистолет! — изкрещя нападателят. — Ще я убия. Хвърли оръжието. Веднага!

— Не! — извика Сакс.

Защото в такава ситуация никога не трябва пускаш оръжието, не трябва да изпускаш целта от прицел. Твърдо правило. Тя се съмняваше, че нападателят има пистолет — защото, ако имаше, отдавна щеше да го е извадил и да започне да стреля — но дори да беше въоръжен, тя нямаше да го изпусне от мушка.

Сакс се прицели в главата му и това би било лесен изстрел при неподвижна мишена, но той бавно се оттегляше назад и настрани и се криеше зад заложничката.

— Моля ви, не ме наранявайте! Моля! — стенеше тихо жената.

— Млък! — изсъска нападателят.

Сакс се опита да го вразуми:

— Чуй ме, от тук няма как да се измъкнеш. Вдигни ръце и…

Една врата наблизо се отвори и в коридора излезе хилав младеж със синя престилка. Това бе достатъчно, за да отвлече вниманието на Сакс за миг.

И достатъчно, за да даде шанс на нападателя. Той блъсна заложничката към Сакс и преди полицайката да се отдръпне и да се прицели, се хвърли настрани и изчезна през друга врата.

Сакс изтича покрай жената с тъмносиния костюм. Ужасена, тя погледна полицайката с широко отворени очи и се притисна до стената.

— Кой беше?

Нямаше време за приказки. Сакс отвори вратата и надникна зад нея. Нямаше опасност, нямаше мишена. Извика назад към жената и медика:

— Качете се във фоайето. Веднага! Чакайте там! Извикайте полиция.

— Кой? — извика жената.

— Хайде!

Сакс се обърна и внимателно мина през вратата, откъдето бе избягал престъпникът. Ослуша се. Чу тихо потракване отдолу. Логично — той нямаше да бяга към горните етажи. Извършител 5–11 беше Убиецът от подземията.

Сакс не беше дошла подготвена за тактическа операция, затова нямаше радиостанция, но извади айфона си и набра 911. Така беше по-лесно, отколкото да минава през централата. Докладва код 10–13, тоест полицай, имащ нужда от подкрепления. Предполагаше, че заложничката и болничният работник също ще подадат сигнал, но можеха да се скрият и да не направят нищо, за да не се замесват в неприятности.

Още един етаж надолу по стълбите. Решително, но бавно. Не знаеше дали престъпникът не е изтропал само с вратата на долното ниво, за да подлъже, а после не се е върнал да я причака с пистолета, който все пак може би носеше в джоба си.

Тя изобщо не беше очаквала, че това посещение ще я срещне очи в очи с извършителя. Райм изказа предположението, че може да избере за мишена някоя болница. Според профила, направен от Тери Добинс, като организиран престъпник убиецът планираше атаките предварително. Това означаваше, че някои от частиците от мястото на убийството на Клоуи Мур може да са от местата на следващи планирани нападения.

Това, което Рон Пуласки откри четирийсет минути по-рано, бе, че частиците от инуудски мрамор, събрани от Сакс, са характерни само за тази част на Манхатън и че разрешително за взривни дейности е било издадено на фирмата, строяща в момента новото крило на Медицински център „Горен Манхатън“. Други улики — индустриалният почистващ препарат и лепилото, което може да се използва за превръзки — също подсказваха, че убиецът е посетил болница, докато е планирал нападението над жертва номер две.

Сакс не очакваше да попадне на него.

Тя си пое дълбоко въздух, спря до аварийната врата, отвори я и зае поза за стрелба. Завъртя се на всички посоки. На този етаж се намираше моргата. До две покрити с чаршафи носилки стояха четирима служители с престилки, разговаряха и пиеха кафе.

Обърнаха се, видяха пистолета, после — Сакс, и се ококориха от страх.

Тя показа значката си.

— Бял мъж с яке. Около метър и осемдесет, с плетена шапка или маска. Слабо телосложение. Минавал ли е?

— Не.

— От колко време сте тук?

— Десет-петнайсет минути…

— Влезте вътре и заключете вратата.

Един от санитарите понечи да избута едната количка към вратата, но Сакс го спря:

— Само живите.

Отново на мрачното стълбище. Още стъпала надолу. Стигна до най-долното подземно ниво. Сигурно бе слязъл тук.

Хайде.

Бързо.

Когато се движиш, не могат да те хванат…

Отвори вратата, завъртят пистолета надясно и наляво.

Етажът беше пуст, зает главно от съоръжения на инфраструктурата и складове.

Тя продължи напред, като постоянно се въртеше на една или друга посока. Защото все я глождеше мисълта, че престъпникът изобщо не се опитва да бяга. Може би беше клопка. Може би се криеше, за да убие преследвачката си.

Тя си спомни цитата от „Серийни градове“, посветен на Райм:

Може би Извършител 5–11 също предугаждаше.

Тери Добинс бе предупредил също, че няма да се поколебае да нападне полицай.

Сакс огледа коридора, докато очите й се нагаждаха в полумрака. Престъпникът сигурно не беше тръгнал наляво — там нямаше изход. Надясно според една табела беше поликлиниката.

Можеше да е избягал натам… или да я дебне някъде.

Но нямаше друг изход, освен да действа.

Юмручно време…

Сакс тръгна надясно.

Изведнъж пред нея се появи човек, който се приближаваше по коридора. Тя спря, долепи се до стената и се прицели високо по посока на мъжа.

— Ей — извика той. — Виждам те. Полицай ли си?

Към нея се приближи едър чернокож с черна униформа на охранител (всяваща повече респект от стандартните полицейски униформи).

— Виждам те! Полицай.

Тя прошепна рязко:

— Ела тук! Прикрий се. Тук някъде има престъпник.

Той се приближи и се долепи до стената.

— Аз съм Амелия.

— Лерон. — Негърът бързо огледа коридора. — Чух код десет-тринайсет.

— Чул си?

— Имам радиоскенер.

— Пратиха ли подкрепление?

— Да.

Тя забеляза на хълбока му една „Берета Нано“ — малък пистолет, 9-милиметров и достатъчно точен при добри условия, ако си овладял дългия спусък. Необичайно оръжие за болничен охранител. На Сакс й направи впечатление, че не го е извадил. Нямаше мишена, значи нямаше нужда. Това обясняваше нещата.

— Къде си служил?

— В деветнайсети.

Един от участъците в Горен Ийст Сайд.

— Патрул. Пенсиониран по болест. Диабет. Гадна работа. Стой по-приведена. — Той говореше задъхано. — Не че…

— От поликлиниката ли дойде?

— Да. Днес ми се падна този район. Извикаха ме от охраната на болницата. — Погледна зад нея и се изсмя. — Никой от братята, с които работя, не е слязъл да види какво става, а?

— Значи няма как да се е измъкнал оттам.

— Не. Няма как да мине покрай мен.

Лерон отново се огледа — зад тях, наляво, надясно.

Значи Извършител 5–11 беше наблизо. Но нямаше много места, където да се скрие. Имаше само няколко врати и повечето — складове, трафопостове, инфраструктура — бяха заключени с катинари.

Лерон прошепна:

— Раница.

— Да.

— Бомба?

— Не е в метода му. Сериен убиец, предполагаме.

— Оръжие?

— Каза, че има, но не видях.

— Ако само каже, а не го покаже, обикновено няма.

Вярно беше.

— Лерон, по-добре се качвай горе. — Сакс кимна към стълбите. — Аз ще се оправя тук.

Според правилата трябваше да държи цивилните (какъвто беше Лерон въпреки униформата на командос и италианския патлак американско производство) далеч от опасни ситуации.

— Съжалявам, детектив — решително отговори чернокожият. — Болницата е моя територия. Никой не може да ми се меси тук. Даже да ми кажеш да се чупя, ще тръгна след теб. И сигурно не искаш да чуеш стъпки зад гърба си на такова зловещо място.

Подкреплението сигурно щеше да пристигне след десет-петнайсет минути.

Сакс се подвоуми. Нямаше да се забавят чак толкова.

— Добре. Само не стреляй с това дамско пистолетче, освен ако заподозреният не се кани да ме гръмне. Или теб. А ако те прострелят, ще трябва да изпиша една кофа мастило обяснения, а това ме вбесява.

— Разбрах.

— Ще вървим заедно, Лерон. Хайде.

21.

Докато се промъкваха покрай дългата стена, тя попита охранителя:

— Ти къде би се скрил?

— Няма как да е избягал натам — отговори Лерон, като кимна надясно по коридора. — Там няма врати, откъдето да се измъкне. Трябва да е някъде в този коридор.

Посочи напред. Сакс тръгна натам и двамата изминаха още няколко метра по тунела, свързващ болницата с поликлиниката.

Лерон прошепна:

— Там?

Мъжката и женската тоалетна бяха една срещу друга.

Сакс кимна.

Той продължи:

— Ти като дама дръж тия кабинки на мушка. Аз ще проверя първата. И…

— Аз ще проверя, а ти ще чакаш тук.

— Мога да те прикривам.

— Не. Ако ни види, че влизаме, и е другаде, ще избяга — прошепна Сакс на самото му ухо. Подуши приятен афтършейв. — Ако стреляш, не забравяй за плочките.

— Разбрах. Усилват звука. Един изстрел, и двамата ще оглушеем за пет минути. Случвало ми се е. Ако стане така, ще трябва да се ориентираме само със зрението. Няма да можем да го чуем… ако не съм го улучил. Между другото, Амелия, аз изобщо не съм лош стрелец.

Този тип й харесваше.

— Правил си го вече.

— Доста пъти.

— Вади!

Беретата се озова в ръката му, почти невидима в голямата му черна длан. Лерон носеше два пръстена: венчален и абсолвентски от полицейското училище.

— Пазя ти гърба. Действай.

Тя влезе в женската тоалетна.

Нямаше драма. Кабинките бяха само две и с отворени врати.

Излезе. Огледа се. Той й кимна, че всичко е чисто.

В мъжката тоалетна, състояща се само от една кабинка, мина още по-бързо.

Когато пак излезе, Сакс огледа десетината врати на складове по коридора. Забеляза, че Лерон е вдигнал глава, сякаш се ослушва. Той докосна ухото си и посочи една врата на шест-седем метра от тях. Беше чул нещо. Вратата бе маркирана с думата „Образци“.

Ледон прошепна:

— Нещо стържеше. Там вътре. Сигурен съм.

— Прозорци?

— Не. Под земята сме.

— Заключено?

— Да, но това не означава нищо. Всеки може да си отключи, ако има фиба. Жените още ли носят фиби в наши дни?

— Разбира се, за да отварят ключалки.

Двамата се приближиха. На вратата имаше прозорче от матово стъкло и охранителят се приведе, когато минаваше отпред, за да застане от другата страна.

Правил си го и преди…

Сакс се колебаеше.

От другата страна беше престъпникът, за когото трябваше да приемат, че е въоръжен — или че поне притежава смъртоносни токсини.

Да чака ли подкрепление от специалния отряд? С противогази и предпазно облекло?

Дилема…

Да или не?

Сакс взе решение. Щеше да влезе. Престъпникът можеше да се барикадира всеки момент и да постави клопки.

Но най-вече реши да влезе, защото искаше така.

Трябваше да влезе. „Не мога да го обясня, Райм — помисли си. — Просто ме влече.“

Когато се движиш…

— Прикривай ме — раздвижи устни. — От коридора.

— Не, аз… — започна Лерон, но замълча, когато видя очите й. Кимна.

Сакс завъртя топката на бравата. Отключено.

Бутна… Вратата се отвори и от другата страна се откри само тъмнина. Сакс се дръпна рязко наляво и приклекна, за да не се открои силуетът й на отворения вход.

Изведнъж отляво в дъното на стаята се чу страхотен трясък.

Лерон скочи напред и Сакс прошепна уплашено:

— Не!

Въпреки това охранителят се втурна през вратата, за да й окаже храбро помощ, от която тя не се нуждаеше, да я спаси от мнима опасност, симулирана само за отвличане на вниманието.

Тя знаеше какво ще последва.

— Внимавай! — изкрещя.

От тъмното към Лерон полетя някакъв предмет. Проблесна на светлината от коридора, докато описваше дъга във въздуха. Сакс знаеше, че бутилката е пълна с отрова — цикутоксин или може би онази гадост от рибата зомби.

Няма открита противоотрова…

— Това е отрова! — извика и инстинктивно се приведе.

Лерон скочи наляво, но се спъна и падна тежко по гръб.

Изохка от болка.

Престъпникът явно не се целеше директно нито в Сакс, нито в охранителя. Не, бутилката нямаше да се счупи от сблъсъка с плътта им; той я бе запратил високо, към тавана.

Лерон се оказа точно под бутилката, когато тя се удари в една тръба и се пръсна. Отровата се изсипа върху него. Той изпусна пистолета и запищя.

Когато Сакс скочи на крака, убиецът вече се бе измъкнал през втория вход на хранилището, на десетина метра по-натам по коридора. Тя чу шума от стъпките му, бързо заглъхващ по посока на поликлиниката.

Погледна Лерон, който стенеше и отчаяно бършеше лицето си.

— Вода, измий това нещо… не виждам.

Какво беше това, по дяволите? Сакс усети остра миризма.

Киселина! Стори й се, че части от плътта му се разяждат.

Ужас!

Амелия се подвоуми. Да гони убиеца… или да се опита да помогне на Лерон?

По дяволите. Грабна телефона си и отново се обади на 911, за да алармира, че престъпникът бяга по свързващия тунел към поликлиниката.

Изтича до най-близкия противопожарен кран, издърпа маркуча от стойката и започна да облива с вода лицето и гърдите на Лерон, макар че съдейки по писъците му, които бяха по-силни от яростното шуртене на водата, това явно не облекчаваше болката му.

— Не, не, не… — Мъжагата седна на земята и размаха енергично ръце. — Стига, стига, стига!

Започна да се дави и Сакс осъзна, че пръска водата директно в лицето му и ако продължава, ще го удави. Тя спря крана.

Лерон застана на колене, започна да плюе.

Очите му бяха зачервени, но иначе не изглеждаше да му има нещо — освен че се давеше.

— Как си? — попита тя. — Пари ли? Киселина ли беше това? Отрова?

— Добре… добре съм.

Сакс се вгледа в счупените стъкла на пода. Наведе се и взе един пожълтял етикет.

О…

Лерон измърмори:

— Замерил ме е със стъкленица с някой от тия образци, нали?

— Така изглежда. Вероятно формалдехид.

— Щипе, но не е много зле. Ти изми по-голямата част.

Сакс огледа пода и забеляза тъканния експонат близо до мястото, където седеше охранителят. Беше помислила, че престъпникът е хвърлил буркан с киселина, която разяжда кожата. Всъщност парченцата плът, които бе видяла, бяха от стъкленицата.

Лерон също погледна и подритна отпуснатия продълговат орган.

— Мамка му. Това ли е, за което си мисля?

— Бих казала, че да.

— Замерил ме е с кур и топки? Копеле. Когато го арестуваш, Амелия, искам да ми го дадеш за малко.

22.

Били Хейвън излезе от свързващия тунел в поликлиниката. Преследвачите му — полицайката и охранителят — бяха останали долу и той се надяваше сега да се гърчат от болка, дерейки възпалените си очи.

Не беше видял как точно се изсипа върху тях формалдехидът — нямаше, разбира се, възможност да гледа, колкото и изкушаващо да беше.

Забеляза врата на тоалетна в един пуст коридор и влезе в една кабинка. Отвори раницата си, за да извади други дрехи за преобличане. Нямаше много възможности. Облече работен гащеризон и смени плетената шапка със спортна, с емблемата на „Мец“. Сложи си също очила с тъмни рамки. Накрая извади брезентова чанта за инструменти, каквато би използвал някой майстор, и натъпка в нея раницата и якето си. Носеше чантата точно с тази цел — да промени външния си вид, ако се наложи да бяга.

Бъди подготвен да се преобразиш…

Излезе бавно от тоалетната и тръгна към входната врата. Тъкмо щеше да излезе на улицата, когато отпред се появи полицейска кола и веднага след нея — още две. Спряха със свирене на гуми, наизскачаха полицаи и започнаха да спират всеки бял мъж между петнайсет и петдесет в околността на сградата, да искат да се легитимира, да проверяват багажа.

По дяволите!

Появиха се още ченгета и един голям синьо-бял микробус на Отряда за спешни ситуации на нюйоркската полиция. Заградиха отпред и вероятно правеха същото откъм задния и товарния вход.

Били се обърна назад. Трепереше от гняв. Неочакваната поява на полицайката бе провалила всичко. Голям шок бе да се срещне очи в очи със самата Амелия Сакс, която по ирония изглеждаше също толкова решителна, колкото на снимката в глава седем на „Серийни градове“. И облечена по почти същия несексапилен начин. О, как му се искаше да я просне по гръб и да й направи една от специалните си татуировки. Отрова от растението ангелски тромпет, или бругмансия. Убива бързо, но не чак толкова, че полицай Сакс да не умре в мъчителни болки.

Преди това обаче трябваше да се махне от тук. Полицията всеки момент щеше да започне да претърсва сградата.

И той знаеше, че ще търсят внимателно.

Първата група полицаи тръгнаха към входната врата.

Били непринудено се завъртя и се насочи към асансьорите. Там спря и небрежно заразглежда списъка на кабинетите, сякаш нямаше никаква грижа на този свят — освен да намери лекар, който да му премахне някоя бенка или да му направи колоноскопия.

Мислеше трескаво. Сградата бе висока десет-единайсет етажа. Имаше ли външна противопожарна стълба? Едва ли. Такива вече не се използваха. Сигурно имаше огнеупорно стълбище, водещо към немаркирани врати към страничните улички. Разбира се, ченгетата щяха да заемат позиции там. Готови за стрелба да чакат престъпника.

Забеляза табела за един лекарски кабинет на шестия етаж.

Били Хейвън се замисли за момент.

Чудесно, рече си, и се дръпна от указателната табела точно когато първият полицай влизаше във фоайето.

Винаги бъди готов да импровизираш…

23.

Лон Селито се втурна в главното фоайе на Медицински център „Горен Манхатън“. Асансьорът изглежда, че се бавеше — четирима души чакаха. Той слезе по стълбите в подземния етаж, където Сакс бе предотвратила поредното нападение на убиеца. Беше го спряла на косъм. Ако Райм и Пуласки не се бяха досетили за мястото, което убиецът бе набелязал за следващия си удар, сега щяха да правят оглед на убийство, а не да провеждат издирване на беглец.

С полицейска значка, закачена на лента и подскачаща върху издутия му корем, и миникомпютър в ръка, Селито се движеше с максималната бързина, която позволяваше теглото му, и се задъхваше.

Проклети диети. Никоя не действаше!

Освен това трябваше да спортува повече.

По-късно трябваше да помисли за това.

Слезе в кардиологичното отделение и след петдесетина метра намери стаята, която търсеше. Отпред стояха двама униформени — латиноамериканец и чернокож. В стаята лежеше белокос слаб мъж с много набръчкано — и недоволно — лице. На стол до него седеше хубава жена около петдесетте. Тя носеше строг тъмносин костюм, почти непрозрачни дамски чорапи и пъстър шал. Издълженото й лице бе посърнало и зелените й очи неспокойно шареха из стаята. Погледна за момент Селито в коридора, после пак насочи вниманието си към болния. С грубите си ръце нервно разкъсваше хартиена кърпичка. От другата страна на леглото седеше русокос младеж, носещ отчасти нейните черти — вероятно син.

Селито кимна на униформените и те се отдръпнаха от вратата.

Той попита тихо:

— А детектив Сакс?

— Останала е със служителя на болничната охрана, докато го приберат от спешното. Сега оглежда коридора и стаята, където ги е нападнал извършителят — имам предвид нея и охранителя. Вече направи оглед на мястото, където се е канел да нападне жертвата, жената — каза латиноамериканецът, като кимна към стаята. На табелката на ревера му пишеше: „Хуарес“.

— Отрова?

— Мнее.

— Как „мнее“? — изимитира го Селито.

Младежът не схвана, че се подиграват на акцента му, и продължи:

— Мнее. Извършителят ги е замерил със стъкленица от хранилището. Тя се счупила и съдържанието — някаква гадост — се изляло върху охранителя. Той е бивш колега. Пенсионирали са го от Деветнайсети.

— Детектив Сакс не е пострадала — добави партньорът му: „Уилямс“.

— Каква гадост?

— Не се знае — отговори Хуарес, — но според предварителния сигнал може да е било киселина или нещо подобно.

— Мамка му. Киселина?

— Мнее. Оказа се, че е консервант.

— Болницата отцепена ли е? — попита Селито.

— Отвсякъде, мдаа.

Последната дума предизвика свирепия поглед на детектива. Този път Хуарес разбра и се поправи:

— Да, господин лейтенант. Тъй вярно. Но са почти сигурни, че се крие в съседната сграда. Детектив Сакс го е видяла да бяга по свързващия тунел. Само на едно място може да е отишъл. Там, в поликлиниката.

— И хората от спецотряда мислят, че още е там?

— Трябва да е бил адски бърз, за да се измъкне. Детектив Сакс е повикала подкрепления веднага. Районът беше отцепен две минути след нападението. Възможно е да се е измъкнал, детективе, но едва ли.

— Две минути, а?

Селито поглади разсеяно измачканата си вратовръзка, сякаш така можеше да я изпъне като с ютия. Извади бележник с надраскани корици и влезе в болничната стая.

Представи се.

Мъжът в леглото каза:

— Аз съм Матю Стантън. Тук нямат ли охрана?

Втренчи се укорително в Селито, сякаш той лично бе отворил вратата за психопата.

Детективът разбираше негодуванието му, но беше дошъл, за да върши работа.

— Проверяваме случая — отговори, което всъщност не беше никакъв отговор. Обърна се към жената: — А вие сте?

Мъжът каза сърдито:

— Това е жена ми Хариет. А това е синът ми Джош.

Младежът стана и се ръкува със Селито.

— Бихте ли ми разказали какво се случи? — обърна се детективът към жената.

— Идвала по коридора, за да ме види — хрипливо заговори Матю. — И тогава…

— Господине, моля ви. Искам да го чуя от жена ви.

— Добре. Но ще говоря с адвоката си. Когато се приберем вкъщи, ще съдим наред.

— Хубаво. — Селито погледна Хариет и вдигна вежди.

— Малко съм… разстроена.

На детектива не му беше весело, но все пак се усмихна насърчително:

— Няма проблем. Не бързайте.

С равен глас Хариет обясни, че преди няколко дни дошли в града с мъжа си, сина си и братовчед му. Колебаели се дали да посетят Голямата ябълка или Дисниленд, но при наближаващите коледни празници Ню Йорк спечелил. Вчера на път за един магазин за играчки във „ФАО Шварц“ съпругът й получил лек сърдечен удар. Тази сутрин дошла да го види в болницата и когато слязла тук, на този етаж, чула онази полицайка да вика на някого да спре или нещо такова.

— Не знаех изобщо, че има друг човек. Той се приближи съвсем безшумно. Обърнах се и — о, боже! — видях онзи мъж. Мислите ли, че щеше да ме… да ме нападне, детектив?

— Не знаем, госпожо Стантън. Субектът отговаря на описанието на заподозрян за друго нападение…

— И не сте предупредили обществото за това? — намеси се мъжът.

— Матю, моля те. Можем да погледнем нещата и от другата страна. Полицията ме спаси.

Мъжът замълча, но изглеждаше още по-вбесен. Селито се молеше да не получи втори инфаркт.

— Какво друго нападение? — колебливо попита Хариет. Тонът й ясно подсказваше какво конкретно има предвид.

— Не е изнасилване. Убийство.

Дишането й се учести и под грима лицето й като че ли пребледня.

— А, като сериен убиец ли?

Разкъса на дребни парченца и последните остатъци от кърпичката.

— Все още не знаем със сигурност. Можете ли да го опишете?

— Ще се опитам. Видях го само за няколко секунди. После си нахлупи маската, сграбчи ме и ме завъртя.

Селито разпитваше очевидци от десетилетия и знаеше, че дори при най-добро желание те си спомнят твърде малко и често смесват правилните наблюдения с грешни. Все пак Хариет даде доста подробности. Описа млад мъж около трийсетте, с тъмно яке, вероятно кожено, ръкавици, черна или тъмносиня плетена шапка, тъмен панталон или дънки. Бил строен, но имал кръгло лице — заприличал й на руснак.

— Преди няколко години с мъжа ми бяхме в Санкт Петербург и ни направи впечатление, че така изглежда типичният руски младеж. С кръгла глава и кръгло лице.

— Там също има престъпници, но само джебчии — насмешливо отбеляза Матю. — Не се промъкват да те убиват в болниците.

— Имат по-високи стандарти, да — измърмори Селито. — Значи нападателят има славянски черти? Може би източноевропеец?

— Не знам. Може би. Били сме само в Русия. О, и очите му бяха светлосини. Много светлосини.

— Белези?

— Не видях. Мисля, че имаше татуировка. На едната ръка. Червена. Но не видях добре. Беше покрита с ръкава.

— Коса?

Хариет сведе очи към пода.

— Много бързо нахлупи маската. Не видях.

— Каза ли ви нещо?

— Само прошепна да спра да се съпротивлявам, иначе ще ме нарани. Не различих акцента му.

Това беше всичко.

Възраст, телосложение, цвят на очите и кръгла глава. Руски или славянски черти. Дрехите.

Селито се обади по радиостанцията на Бо Хауман от специалния отряд на полицията, който ръководеше издирването на заподозрения. Даде му описанието и последната информация.

— Прието, Лон. Отцепили сме поликлиниката. Не вярвам да се е измъкнал, но пратих екип да претърси околните улици. Край.

— Ще ти се обадя, когато има нещо ново, Бо.

Селито не си губеше време с позивни по радиостанцията. Никога не ги беше използвал. Рангът му даваше тази привилегия.

Той отново се обърна към Хариет Стантън и съпруга й, който все още се мръщеше. Инфаркт ли? Изглеждаше доста запазен. И имаше лице на човек, прекарващ много време на открито, значи водеше доста активен живот. Може би киселото настроение беше рисков фактор за инфаркти. На Селито му стана жал за Хариет, която изглеждаше добродушна женица.

След като не изглеждаше да има връзка между убиеца и първата жертва, същото вероятно важеше и в този случай; той избираше жертвите си на случаен принцип. Все пак Селито попита дали Хариет го е виждала преди, или е забелязала да я е следил, преди да дойде в болницата. Също дали със съпруга й са богати или свързани с някаква дейност, която би могла да ги направи мишена за престъпници.

Последният въпрос развесели Хариет. Тя обясни, че са обикновени туристи — чиято почивка в Ню Йорк се бе провалила.

Селито взе номера й и името на хотела, където бяха отседнали, и пожела бързо оздравяване на мъжа й.

Хариет му благодари. Матю кимна намусено, взе дистанционното на телевизора и увеличи звука на „Хистори Ченъл“.

Радиостанцията се включи и в следващата секунда Селито съвсем забрави спасената жертва на убиеца.

— До всички екипи. Има сигнал за нападение на шестия етаж на поликлиниката, където в момента се провежда операция по издирване на заподозрян. До Медицински център „Горен Манхатън“. Използвано е химическо оръжие. Вещество — неизвестно. В сградата да останат само служители с химически маски.

— Кучи син — измърмори Селито.

Хукна навън по дъговидната алея за коли пред болницата. Погледна поликлиниката, намираща се от негово ляво. Докато тичаше натам, свали радиостанцията от колана си и се обади.

— Бо? — извика задъхано. — Бо?

— Ти ли си, Лон? Край.

— Да, да, да. Току-що чух. За нападението. Какво се е случило?

Бившият сержант от армията докладва стегнато:

— Получавам данни от втора ръка. Престъпникът се е опитал да открадне лекарска престилка от един кабинет на шестия етаж. Един санитар го видял и той побягнал. Но преди това отворил някакво шише и разлял нещо на пода.

— Може би формалдехид, както срещу Амелия.

— Не, казаха, че е нещо по-сериозно. Хората повръщат, припадат. Всичко е задимено с изпарения. Определено е нещо отровно.

Селито се замисли. След секунда попита:

— Знаеш ли в кой кабинет е излял отровата?

— Ще разбера. Сега съм на първия етаж, до указателя. Ще видя. — След малко Хауман пак се обади: — На шестия има само един лекар. Целият етаж е негов.

— Да не е пластичен хирург?

— Чакай. Да, прав си. Как разбра?

— Защото нашият човек е омотал лицето си с бинт и сега слиза по противопожарната стълба заедно с всички пациенти, които евакуирате.

Кратко мълчание.

— По дяволите — изръмжа Хауман. — Добре, ще ги съберем във фоайето и ще поискаме документи. Никой с бинтовано лице няма да излезе от сградата. Добре че се обади, Лон. Ако имаме късмет, ще го хванем до десет минути.

24.

Райм сновеше напред-назад с инвалидната количка пред големия монитор. Бяха минали около четирийсет минути от подаването на сигнала, че убиецът е пуснал отровен газ на шестия етаж на поликлиниката.

На екрана се виждаше входът на постройката, а отзад — самата болница — директна видеовръзка от камерите на специализирания отряд.

Отвън се позвъни и Том отиде да отвори. Вратата изщрака и воят на вятъра проникна в къщата.

Райм чу познатите тежки стъпки, предвещаващи появата на Лон Селито.

Ах…

Детективът се появи на входа на стаята. Спря. Беше намръщен.

— Е — саркастично започна Райм, — много ми е интересно…

— Стига, Линк — измърмори Селито, като свали мократа си шапка. — Това беше…

— Интересно ми е, както казах. На някого не му ли хрумна? Поне на един от вас? Не му ли хрумна на някого в цялата шибана полиция, че не санитар е подал сигнала за отровен газ? Че самият убиец е подал сигнала? За да ви прати да проверявате лицата на всички бинтовани пациенти.

— Линк…

— И никой да не се поинтересува от човека с пластмасовия предпазен шлем, каквито обикновено носят татуировчиците, и гащеризон, който спокойно излиза през главния вход, дегизиран като санитар от „Бърза помощ“.

— Вече знам, Линк.

— Значи на никого не му е хрумнало. Чак…

— Разбрах забележката ти, Линк.

— … сега всичко ни стана ясно…

— Линк, понякога си голям задник. Да знаеш.

Райм знаеше и не му дремеше.

— А какво става с претърсването на Марбъл Хил?

— Пропускателни пунктове на всички главни улици, полицаи на всяка автобусна спирка и метростанция в района.

— За да търсят…

— Бял мъж около трийсетте, който диша.

Компютърът на Райм иззвъня и той отвори току-що получения имейл. Беше от Джейн Ийгълстън, от криминалистите, която бе направила фоторобот на нападателя въз основа на описанието, дадено от Хариет Стантън. Рисунката показваше млад мъж със славянски черти, високо чело и сключени вежди. Светлите очи му придаваха стряскащ, зловещ вид.

Райм не вярваше, че доброто и злото могат да се проявяват във външния вид, но интуицията му подсказваше, че това е лице на наистина опасен човек.

Наблизо светна друг монитор и на него се появи лицето на Амелия Сакс.

— Там ли си, Райм?

— Да, да, Сакс. Казвай какво има.

Това беше компютърът, който използваха за видеовръзка в реално време с полицаи от други градове, за разпити от време на време и за разговори в „Скайп“ с децата на най-близкия роднина на Райм — братовчед му, който живееше в Ню Джърси (е, това го правеше най-често Сакс, за да им чете приказки и да им разказва вицове). Сакс и Пам също си приказваха онлайн, понякога с часове.

Райм се питаше дали това ще продължава сега, след скарването между двете.

— Какво става? — попита Амелия. — Наистина ли се е измъкнал?

Райм се намръщи и погледна Селито, който завъртя очи и отвърна:

— Избяга, да. Но получихме добро описание от заложничката.

— Какво е положението с охранителя, Сакс?

— Има нужда от кратко лечение на очите, нищо сериозно. Беше посипан с формалдехид и отрязани мъжки гениталии. Това имаше в стъкленицата. И той никак не е доволен. — Тя се засмя леко. — Беше тъмно, видях човешка плът на пода. Помислих, че убиецът е хвърлил киселина и тя разяжда лицето на охранителя. Но сега е добре. И така, Лон, как върви преследването?

Детективът обясни:

— Имаме наши хора под прикритие на всички автобусни спирки и метростанции в Марбъл Хил, а също на север и юг — по първа линия. Може да е взел такси, но мисля, че не иска никой да го вижда — в случая шофьорът. Според нашия експерт по татуировките той не е от тук, значи вероятно не знае за нелегалните таксита. Залагаме, че ще използва обществения транспорт.

На монитора Сакс кимна, но в следващия момент картината застина и се размаза. Скапаният Интернет!

След малко връзката се оправи.

— Може да се опита да вземе влак на изток — отбеляза Сакс.

— Да, сигурно може.

— Добра забележка — каза Райм. Обърна се към Селито: — Изпрати част от хората си по линия четири, а също по Д и Б. Това е Централен Бронкс. Едва ли ще отиде по̀ на изток от там.

— Хъм, добре — измърмори детективът и се дръпна, за да даде указания по телефона.

Сакс каза:

— Хрумна ми нещо, Райм.

— И то е?

— Имаше десетки складови помещения, в които можеше да се скрие. Защо избра точно това?

— И как мислиш?

— Бил е там и преди. Мисля, че там е възнамерявал да завлече Хариет Стантън, за да я татуира.

— Защо?

— Там е като в музей на кожата.

Сакс описа препарираните тъканни образци в стъклениците.

— Кожа. Разбира се. Неговата мания.

— Именно. Има вътрешни органи, мозъци. Но близо половината от стъклениците съдържат експонати с кожа.

— Да не създаваш някаква нова тъмна психология, Сакс? Не съм убеден, че ще ни помогне. Вече знаем, че има особен интерес към кожата.

— Просто предполагам, че е прекарал там повече време, отколкото ако просто го беше проверявал като възможно мястото за убийство. Нещо като турист в музея, така да се каже. Това помещение го е привличало. Направих огледа три пъти.

— Аха, това вече е оправдано използване на психологическите фантасмагории.

25.

С наведена глава Били крачеше бързо към станцията на метрото в Бронкс, откъдето щеше да стигне в Южен Манхатън, в ателието си, при терариумите си, на безопасно и спокойно място.

Още мислеше за случилото се в болничния коридор, представяше си Амелия Сакс… Възприемаше я като познат човек — след като бе прочел всичко за нея. А също за Линкълн Райм.

Как го бе открила? Всъщност това не беше правилният въпрос. Как Райм го бе открил? Тя беше добра в професията си, нямаше спор. Но Райм беше по-добър.

И така, как? Как точно?

Да, той бе ходил в болницата по-рано. Може би някакви частици бяха полепнали по дрехите му и въпреки старанието си ги бе изръсил около тялото на Клоуи Мур.

Дали полицията се надяваше да осуети нова атака, като изпрати Амелия Сакс да го спре?

Не, реши Били, нямаше как да предвидят, че ще се върне на това място. Полицайката бе отишла в болницата само за да провери дали служителите не са забелязали човек, който прилича на него.

Непрекъснато мислеше за Амелия Сакс… Тя му напомняше по някакъв начин на Хубавото момиче, на красивото й лице, на косата й, на решителните й очи. Били знаеше, че някои жени можеш да контролираш с думи; други трябва да подчиниш. Има и такива, които не можеш да усмириш и това е проблем.

Представи си бледата й кожа.

Олеандровата стая…

Представи си Амелия там, легнала на дивана, в любовното ложе.

Дишането му се учести, представи си кръв върху кожата й, усети вкуса на кръвта. Подуши я.

Но стига толкова!

Друга дума изникна в съзнанието му: „предугаждам“.

Ако се беше сетил за болницата, Райм може би щеше да предвиди, че Били ще избере този маршрут за бягството си. Затова той ускори ход. Улицата беше оживена. Магазини за дрехи втора употреба, за мобилни телефони, за визитни картички; закусвални. Ориентирани към работническата класа. „Изхарчи аванса при нас. Най-добрите цени в града.“

Имаше хора навсякъде: родители с малки деца, увити като вързопи, за да не настинат в пронизващия студ и мокрия сняг. Тийнейджъри, които не обръщаха внимание на студа и действително не го чувстваха. Тънки якета, дънки, къси поли и натруфени яки от изкуствени кожи. Високи токчета, без чорапи. Постоянно движение. Били се дръпна миг преди в него да се блъсне един скейтбордист.

Идеше му да сграбчи хлапето и да го метне от дъската. Но този импулс премина за части от секундата. Освен това не би направил сцена на улицата. Би било глупаво при създалите се обстоятелства.

Отново се замисли за водещия на изток път за бягство. Забеляза, че тук има много кожна живопис — предпочитаният му термин за татуировки. Тук, в този беден, расово смесен квартал, видя много надписи по кожа. С декоративни шрифтове. Цитати от Библията може би, или поеми и манифести. Мартин Лутър Кинг, предположи Били. Но можеше да има цитати от Шак или Корана. Някои надписи изпъкваха — с кегел седемдесет и две. Повечето обаче бяха толкова дребни, че трябваше да ги четеш с лупа.

Кръстове от всякакъв вид — татуирани на мъже с вид на улични бандити или наркопласьори и на момичета с вид на проститутки.

Един младеж вървеше срещу него. Беше с много тъмна кожа, широкоплещест и малко по-нисък от Били. Той имаше келоиди на бузите и слепоочията си — сложен десен от кръстосани линии.

Младежът забеляза, че Били го гледа, и забави крачка, после спря и кимна.

— Здрасти.

Просто ей така застана усмихнат пред него. Може би усети, че Били се възхищава на скарификацията. И с право.

Били също спря.

— Готини белези.

— Ей, благодаря.

В Африка, южно от Сахара, тази модификация традиционно се прави, като се нанасят разрези върху кожата и в тях се втриват дразнещи растителни сокове, които предизвикват отоци и те се втвърдяват, образувайки трайни фигури. Келоидите изпълняват няколко функции: показват принадлежността на този, който ги носи, към определен род или племе; служат като индикатор за определена социална или политическа позиция; маркират важни етапи в развитието, като влизане в пубертета или готовност за женитба. В някои африкански култури скарификацията означава сексуална мощ и апетит — а самите белези могат да станат ерогенни зони. Колкото повече са белезите на една жена, толкова по-привлекателна е за мъжете, защото това подсказва по-голяма издръжливост на родилните болки и способност да ражда повече деца.

Били винаги бе харесвал келоидите, макар че никога не беше правил. Тези на лицето на младежа бяха впечатляващи — преплетени вериги и вени. Африканската кожна живопис използва предимно геометрични фигури; рядко се изобразяват животни, растения и хора. И никога думи. Били изпита непреодолимо желание да докосне тези белези. Положи голямо усилие да устои.

На свой ред младежът погледна лицето на Били, на което бе изписано странно изражение на любопитство и приятелство. Най-сетне се огледа и се престраши да прошепне:

— Ей, кафяво ли искаш? Лунен камък? Захарче? Какво искаш?

— А…

— Колко имаш да дадеш? Аз ще те уредя, брат.

Наркотици.

Отвратително.

В един миг възхищението от белезите се превърна в омраза. Били се почувства, сякаш младежът го е предал. Кожната живопис бе покварена. Прииска му се да забие игла във врата му, да го завлече в някоя тъмна уличка и да татуира послание на корема му със змийски корен или бучиниш.

Осъзна обаче, че това е просто поредната случайност, която доказва Закона на кожата. Не трябваше да се учудва. Все едно да се сърди на физичните закони.

Той се усмихна разочаровано, заобиколи младежа и продължи по пътя си.

— Ей, ще те уредя бе, брат!

След една пресечка на изток Били се огледа — не видя никого, който може да е заплаха — и влезе в един магазин за дрехи. Взе спортна шапка с емблемата на „Янките“ и евтини маратонки, за които плати в брой. Сложи шапката и се преобу. Не хвърли старите обувки, защото се опасяваше, че полицията ще претърсва боклука и може да намери износените „Бас“ с неговите отпечатъци по тях, а когато продавачката не гледаше, остави едната в един панер с преоценени обувки, а другата — на един рафт с подобни модели. После излезе и закрачи бързо към целта си — метрото, което щеше да го закара до Канал стрийт и безопасността. С наведена глава, отново вперил поглед в мръсните тротоари, осеяни с овални петна от засъхнала кучешка пикня и сивкави размазани дъвки, покрити с киша.

Никой не обръщаше внимание на гащеризона му и чантата за инструменти, никой не го гледаше, питайки се: „Това ли е мъжът, който уби онова момиче в Сохо? Това ли е мъжът, когото за малко не заловиха и застреляха в Марбъл Хил?“.

Отново вървеше бодро и вдишваше студения въздух, наситен със смрадливи бензинови изпарения. Разбира се, че нямаше да вземе Линия едно, която имаше спирка в Марбъл Хил, защото беше твърде близо до болницата. Няколко дни бе разучавал транспортната система на Ню Йорк. Сега отиваше към една станция по̀ на изток, въпреки че се налагаше да върви пеша в гадното време и тълпата от неприятни хора.

Ей, ще те уредя бе, брат…

А те бяха много. Тълпата се сгъстяваше, имаше повече пазаруващи — възползващи се от предколедния сезон, за да купят подаръци. Облечени с тъмни, износени и опърпани дрехи.

Свинечовеци, кучечовеци… от острова на доктор Моро.

Няколко полицейски коли минаха, бързаха към Марбъл Хил. Никоя не намали.

Задъхан, отново с болка в гърдите, той наближи входа на метрото. Тук линията минаваше не под земята, а над нивото на улицата. Прокара картата си през бариерата и небрежно се заизкачва по стръмните стълби към перона, където се сви в един ъгъл, за да се скрие от мокрия вятър.

Нахлупи шапката, смени очилата си с други, с различни рамки, и уви сивия си шал пред устата; беше достатъчно студено, за да не изглежда странно.

Огледа се за полиция. На улицата долу не се виждаха сигнални лампи, сред тълпата на перона нямаше униформени. Може би…

Но чакай…

Забеляза двама мъже с шлифери на десетина метра от него. Единият го погледна, после се обърна към спътника си. Двамата се открояваха в тълпата — бели и спретнато облечени, с бели ризи, вратовръзки и дебели връхни дрехи (повечето други пътници на перона бяха черни, латиноси или мелези и много по-небрежно облечени).

Ченгета под прикритие? Имаше предчувствие, че са такива. Може да не участваха директно в издирването му — може би работеха по разследване на наркотици — но сигурно бяха чули сигнала и сега се досещаха, че са видели Убиеца от подземията.

Единият проведе кратък телефонен разговор и Били остана с усещането, че се обажда на самия Линкълн Райм. Нямаше основания да смята това, но интуицията му подсказваше, че полицаят е приятел и колега на Райм.

Влакът приближаваше, но беше все още на стотина метра от перона. Мъжете си прошепнаха нещо и тръгнаха към Били, като се загърнаха срещу вятъра.

Той толкова внимаваше, толкова хитро се измъкна от поликлиниката. А сега да го хванат заради една нелепа случайност? Да налети на двама полицаи.

Нямаше къде да избяга. Ако побегнеше, щяха да го настигнат. Можеше ли да скочи?

Не, шест-седем метра до пълната с коли улица долу — щеше да се изпотроши.

Реши да блъфира. Носеше карта за самоличност от градската служба за поддръжка и можеше да ги заблуди при проверка, но беше достатъчно да се обадят в общината, за да разберат, че е фалшива. Носеше също истинския си документ за самоличност, което на практика беше нарушение на Заповедите.

Не издавай самоличността си!

Разбира се, нямаше как да го спази. Едно обаждане по радиостанцията или телефона, и щяха да разберат истинската му самоличност.

Реши да използва нападателна тактика. Щеше да се престори, че не вижда мъжете, докато не се приближат до него. После да се обърне, да им се усмихне — и да блъсне единия или и двамата на релсите. След това щеше да избяга в суматохата.

Кървав план. Опасен. Но нямаше друг избор.

Двамата мъже се приближиха. Усмихваха се, но Били не вярваше нито за миг на изражението им.

Влакът бавно навлизаше в станцията. Трийсет метра, двайсет, десет…

Били погледна към хълбоците на мъжете за оръжие, но те не бяха разкопчали шлиферите си. Хвърли поглед към изхода, прецени времето и разстоянието.

„Приготви се. Едрия. Бутни първо него. Приятеля на Линкълн Райм.“

Влакът почти стигна до перона.

По-високият от двамата мъже — онзи, който щеше да умре първи — кимна, когато видя, че Били го гледа.

„Чакай, чакай. Още десет секунди. Осем, седем, шест…“

Били напрегна всички мускули.

„Четири, три…“

Мъжът се усмихна:

— Ерик?

— Аз, ъъъ… моля?

— Не сте ли Ерик Уилсън?

Влакът навлезе в станцията и спря със свирене на спирачки.

— Аз ли? Не.

— О, помислих ви за сина на един колега. Извинете за безпокойството.

— Няма проблем.

Ръцете на Били трепереха, брадичката му — също, и само отчасти от студа.

Мъжете се обърнаха и се отдалечиха към влака, от който сега слизаха пътници.

Били се качи във вагона. Застана на такова място, че да чува разговора на двамата мъже. Да, даде си сметка, те бяха точно такива, каквито изглеждаха — бизнесмени, които се връщаха от делова среща в офиса си на Медисън авеню, за да подготвят доклад как е протекла.

Спирачките се освободиха и влакът потегли на юг, преминавайки със свистене през стрелките.

Скоро стигнаха Манхатън, спуснаха се под повърхността. Убиеца от подземията отново бе в своя свят.

Пътуването с метрото криеше риск, но поне бе свел опасността до минимум. И спечели. Вместо да вземе Линия едно или четири — следващата на изток — или дори Б и Д, беше отишъл пеша до станцията на Алъртън авеню, за да вземе Линия две. Беше предположил, че някой — Линкълн Райм, разбира се — ще изпрати ченгетата да наблюдават най-близките станции. Но дори нюйоркската полиция нямаше достатъчно служители, за да претърсва навсякъде. Надяваше се, че ще успее да се отдалечи достатъчно от района, където го търсеха.

И явно успя.

Докато пътуваше на юг, Били си помисли: „Ти не си единственият, който умее да предугажда, капитан Райм“.

26.

„Господин 5–11 знае какво прави“ — разсъждаваше отново Линкълн Райм, когато се приближи с количката до работната маса, на която Мел Купър и Сакс разглеждаха уликите от болницата.

Въпреки обстойния оглед на коридорите, поликлиниката и „музея на кожата“ веществените доказателства от осуетеното нападение над Хариет Стантън бяха минимални.

Нямаше пръстови отпечатъци — извършителят бе проявил достатъчно досетливост да не докосва Хариет с пръсти (отпечатъци могат да се снемат и от кожа). Беше я държал или само за дрехите, или притисната през ръкава му. Някъде по време на бягството от коридора и скриването в хранилището за образци беше сложил каучукови ръкавици (не винилови, които имат специфични гънки и могат да се използват като доказателство в съда).

За разлика от предишните местопрестъпления обаче сега го бяха изненадали, затова нямаше възможност да си сложи калцуни. Сакс бе снела няколко добри електростатични отпечатъка от обувките му.

Обувки „Бас“, номер 44, макар че това не означаваше, че това е неговият номер, а просто че е обул такива обувки.

Характерните следи от износване на подметката, които понякога могат да дадат информация за теглото и стойката, не показваха нищо, но пък кого го интересуваше, замисли се Райм? Вече знаеха теглото и стойката му.

Сакс бе взела проби от пода около отпечатъците — за всеки случай. Мел Купър обаче съобщи, че анализът показва:

— Много инуудски мрамор, а също почистващи препарати и медицински химикали, които по принцип ни насочиха към болницата. Нищо друго.

Сакс бе събрала уникални микроследи от хранилището за образци. На хроматографията излезе, че веществото е диметикон, който се използва в козметиката, индустриалните лубриканти и хранителната промишленост за предотвратяване на слепването. Интересно, че беше една от основните съставки на „интелигентния пластилин“. Райм не отхвърли тази вероятност за произхода му веднага, но после реши, че тази новоизобретена играчка едва ли влиза в плана на убиеца. Сакс извади мобилния си телефон и набра номера, който й беше дала Хариет. Жената се обади и след като я запозна с новостите по случая, полицайката попита за предпочитаната й марка козметика. От сайта на производителя научиха, че диметиконът е една от съставките на тоналния й крем.

Задънена улица.

Нямаше други частици или влакна.

Докато пишеше новите открития на бялата дъска, Сакс каза:

— Има още нещо. Видях, че има татуировка на… — Намръщи се. — Да, на лявата ръка. Някакво животно или приказно същество. Може би дракон. От онази книга. „Татуираният дракон“. В червено.

— Да — добави Селито, като вдигна очи от бележника си. — Хариет Стантън също каза, че имал татуировка. Но не успяла да я види добре.

— Някакви следи от отровата, която е смятал да използва върху жертвата? — попита Пуласки.

— Не — отговори Купър. — В пробите на Амелия няма.

— Сигурно държи любовната си отвара запечатана, докато дойде време да я използва — отбеляза Райм.

Отново се запита защо този метод на действие. Отровата бе рядко оръжие за убийство в наши дни. Методът за убиване с токсини, разпространен в миналото, беше излязъл от мода отдавна, още в средата на деветнайсети век, след като английският химик Джеймс Марш разработва тест за откриване на арсеник в тъканите след смъртта. Скоро се появяват тестове и за други отрови. Ревниви съпрузи и алчни наследници, очакващи лекарите да обявят като причина за смъртта инсулт, инфаркт или болест, все по-често свършвали зад решетките или на бесилото, след като първите криминалисти успешно започнали да представят доказателствата си в съда.

Някои вещества, като етиленгликолът — използван за антифриз — все още служеха на недоволни съпруги, за да се отървават от мъжете си, и Агенцията за вътрешна сигурност все още се опасяваше от използване на различни токсини при терористични актове — от рицин до циановодород и ботулиновия токсин, който е най-смъртоносната природна отрова (макар че в миниатюрни количества се използва в козметиката при инжекциите с ботокс) и само няколко килограма от него са достатъчно да убият всеки човек на планетата.

Въпреки това отровите бяха трудни за боравене и вкарване в жертвата, лесно се откриваха, а да не говорим, че можеха да убият самия отровител. „Защо толкова ги обичаш?“ — мълчаливо питаше Райм убиеца.

Мел Купър прекъсна разсъжденията му:

— В болницата за малко не го хванахме. Мислиш ли, че ще се откаже?

Линкълн изръмжа, без да каже нищо.

— Това „не“ ли означаваше?

Сакс преведе:

— Това означава „не“.

— Единственият въпрос — каза Райм — е къде ще нанесе следващия си удар. — Приближи се до дъската. Отговорът е тук. Може би.

5. Медицински център „Горен Манхатън“

• Жертва: Хариет Стантън, на 53 г.

— Туристка

— Не е пострадала

• Извършител 5–11

— Виж данните от предишното престъпление

— Червена татуировка на лявата ръка

— С руски или славянски черти

— Светлосини очи

— Няма акцент

— Обувки „Бас“, номер 44

— Няма пръстови отпечатъци

— Прекарал е известно време в хранилището за образци на болницата („музей на кожата“)

• Микроследи

— Не е намерена отрова

— Диметикон — вероятно от грима на Хариет Стантън

27.

В „Прованс“ гъмжеше от народ.

След като „Таймс“ й даде звезди, тази жалка дупка в Хелс Кичън се наводни с хора, отчаяно опитващи се да се натъпчат в шумните салони и да вкусят смесената американско-френска кухня.

Пържено пилешко с каперси и рататуй.

Охлюви авек царевична каша.

Неочаквано, но си отиват…

Притиснат между един склад от юг и луксозна офис сграда от стомана и стъкло от север, ресторантът се помещаваше в постройка, типична за западната част на Мидтаун — строена преди век, с дюшемета, поддаващи и скърцащи под краката, и тавани от кован калай. Ниски сводести входове водеха от един тесен салон за хранене в друг, а стените, оставени на гола тухла, по никакъв начин не допринасяха за намаляване на шума.

Осветлението беше приглушено благодарение на слаби жълти крушки в абажури, които изглеждаха стари колкото самата сграда (но бяха произведени не през викторианския период на брега на река Хъдсън, а в наши дни някъде в покрайнините на Сеул).

От една маса в дъното като рикошети от стрелба долитаха думи от разпален разговор:

— Няма шанс. Това е нелепо.

— Чу ли за приятелката му?

— Тя не му е приятелка.

— Приятелка му е. Писаха във „Фейсбук“.

— Дори не мисля, че е момиче.

— Ооо! Това беше гадно.

— Когато медиите научат, ще го разкостят. Хайде да вземем още една бутилка шабли.

Саманта Ливайн слушаше бърборенето на приятелите си, но не им обръщаше голямо внимание. Първо, изобщо не се интересуваше от местната политика. Кандидатът, за когото говореха, вероятно нямаше да спечели предстоящите избори, но не заради любовниците, красиви или не, а защото беше безличен и посредствен. Човек трябва да има качества, за да бъде кмет на Ню Йорк.

Има нужда от онова нещо, драги приятели.

Освен това не спираше да мисли за работата си. Напоследък имаше сериозни проблеми. Бе работила до късно — почти до осем, допреди половин час — след което бързо излезе от съседната лъскава сграда, за да се срещне с приятелите си. Опита се да пропъди грижите, които носеше със себе си, но в света на модерните технологии човек не може толкова лесно да избяга от батака и проблемите, с които се сблъсква всеки ден. Разбира се, имаше предимства: можеше да носиш (както бе облечена сега) дънки и пуловери (или фланелки без ръкави през лятото), да печелиш в шестцифрени числа, да се татуираш и да си направиш пиърсинги, да работиш, когато ти скимне, да си занесеш диванче в офиса и да го използваш вместо бюро.

Само трябва да произвеждаш.

И да си с едни гърди пред конкуренцията.

А мамка му, в това поле имаше адски силна конкуренция.

Негово Величество Интернет — с главно И. Какво място! Толкова много пари, толкова много възможности за смайващи успехи. И за грандиозни провали.

Трийсет и две годишна, със съблазнителна фигура, буйна кестенява коса с тъмнолилави кичури и големи влажни очи като на героиня от японска анимация, Саманта отпи глътка бяло вино и се опита да отклони мислите си от особено трудния разговор с шефа си, който бе водила допреди съвсем малко — разговора, за който не спираше да си спомня.

„Престани да мислиш за това!“

Най-сетне успя. Тя набоде с вилицата и лапна едно парче пържен зелен домат, покрит с паста от аншоа, и погледна приятелите си. Усмихна се на всичките (с изключение на Есемеската), докато Раул, съквартирантът й — да, само съквартирант — разказваше някаква случка с нея. Той работеше като помощник на един моден фотограф, който снимаше за няколко списания, опитващи се да конкурират „Вог“, все в Интернет. Един ден стройният, брадат шеф на Раул бе дошъл да го вземе от общия им апартамент в Челси. Изгледа Саманта — с тениска, долнище на пижама, буйна коса, усмирена с различни по цвят ластичета, и много строги очила — и измърмори:

— Хъммм. Може ли да те снимам?

— О, да не би да правиш календар „Секси задръстенячки“?

Раул произнесе тази реплика с малко повече патос и всички около масата прихнаха.

Бяха приятна компания. Раул и Джеймс — най-добрият му приятел — и Луиз от офиса на Саманта, а също онази жена, която дойде с Джеймс. Как се казваше, Катрина ли, Катарина ли, или Карина? Блондинката на Джейми за тази седмица. Саманта я кръсти „Есемеската“.

Мъжете продължиха да бистрят политиката, сякаш бяха заложили пари на резултата от изборите, Луиз се опитваше да обсъжда някакъв важен въпрос със Саманта, а момичето с „К“ не спираше да праща есемеси.

— Сега се връщам — каза Саманта и стана.

Тръгна по древния под, който — след три чаши антистресово вино — не беше толкова равен, колкото бе при идването им. „Внимателно, момиче — каза си. — Можеш да паднеш пияна в Хемптънс. Можеш да паднеш пияна в Кейп Мей. Но не може в Манхатън.“

Двама се опитаха да я закачат от малкия бар. Тя се престори, че не ги забелязва — макар че единия не толкова категорично, колкото другия. Беше строен младеж, с бледа кожа — от типа „аз излизам само нощем“. Художник, скулптор или занимаващ се с друго изкуство. Красавец, макар и с малко къса брадичка, когато погледнеше надолу. Пронизващи очи. Гледаха те по онзи начин. Саманта ги наричаше „кутрешки“ — като на кутре, което проси за храна.

Побиха я тръпки. Защото той я загледа по-дълго от нормалното и тя се стресна.

Събличаше я, опипваше с поглед тялото й.

Саманта съжали, че го погледна в очите, и продължи бързо по най-трудния маршрут в ресторанта — по тясното стълбище до тоалетната в мазето.

Скръц, скръц…

Добра се.

Тук бе тъмно и тихо — и чисто, което я бе изненадало първия път, когато дойде. При ремонта майсторите бяха положили големи усилия да придадат на помещенията за хранене груб вид (да, ясно — френско-американски прованс) но тоалетните бяха типично „Сохо“. Плочки, лампи в хлътнали гнезда, орнаментирани стъкла за украса. Снимки на Мапълторп по стените, но нищо твърде скандално. Без камшици и задници.

Саманта отиде при вратата, означена с Ж, и пробва дръжката.

Заключено. Намръщи се. „Прованс“ не беше голям, но никой скапан ресторант на света не биваше да оставя само една кабинка в женската тоалетна. Тези тук луди ли бяха?

Отгоре се чу скърцане, стъпки по разсъхналите се дъски. Приглушени гласове.

Тя си спомни мъжа на бара.

„Как можах да го погледна така? Боже! Бъди разумна! Ясно? Стига свалки. Нали излизаш с Елиът от работата? Е, не е мъжът на мечтите ти, но е добро момче, надежден е и гледа Пи Би Ес. Следващия път като те покани на среща, приеми. Има толкова сладки очи и сигурно се справя добре в леглото. Хайде, пишка ми се. Една тоалетна, по дяволите!“

Изведнъж — друг вид скърцане. Стъпки по стълбите надолу.

Скръц, скръц…

Сърцето на Саманта се разтуптя. Сигурна беше, че е флиртаджията, опасният.

Видя боти на най-горните стъпала. Мъжки, до глезена. Като от седемдесетте. Странни.

Тя се огледа. Беше в края на коридора. Нямаше къде да избяга. Нямаше друг изход. „Какво да правя, ако ме нападне?“ — запита се. Шумът от ресторанта бе оглушителен — никой нямаше да я чуе. Бе оставила телефона си горе…

Но после си каза: „Спокойно. Не си сама. Има друга жена в тоалетната. Тя ще чуе, ако пищиш“.

Освен това никой, колкото и да беше възбуден, не би рискувал да изнасили жена в коридора на ресторант.

По-вероятно да се стигнеше просто до неловък инцидент. Стройният мъж да стане твърде настъпателен, да започне да й се натиска, да се ядоса, но в крайна сметка да се откаже. Колко пъти й се беше случвало! Най-лошото, което можеше да стане, бе да я нарекат „кучка“.

Това се случваше, когато някоя жена погледнеше мъж. Двоен стандарт. А когато мъжете гледаха — о, това беше в реда на нещата. Мъжете можеха, за тях беше нормално.

Щяха ли да се променят изобщо нещата?

Но изведнъж си помисли: „Ами ако е истински психопат? С нож? Убиец?“. Пронизващите му очи подсказваха, че може би е точно такъв. Пък и онзи ден беше станало убийство — онова момиче в Сохо, в подземията.

Точно като тук. По дяволите…

В следващия момент Саманта се изсмя.

Мъжът с ботите се появи. Беше някакъв възрастен дебеланко с костюм и тънка вратовръзка. Турист от Далас или Хюстън. Той я погледна, кимна като за поздрав и влезе в мъжката тоалетна.

Саманта отново се обърна към вратата с буквата Ж.

„Ох, хайде де, сладурано! По дяволите! Не нагласи ли вече този грим? Или повръщаш четвъртия си «Козмо»?“ Саманта отново натисна дръжката, за да напомни на несъобразителната жена, че има опашка.

Дръжката се завъртя.

„По дяволите — помисли си тя. — Било е отключено през цялото време.“ Преди малко сигурно бе завъртяла в грешната посока.

„Каква съм глупачка.“ Влезе, натисна ключа на лампата и остави вратата да се затвори.

В този момент видя мъжа, който стоеше скрит зад нея. Носеше гащеризон и плетена шапка. За миг заключи вратата.

„Олеле, боже…“

Лицето му беше обгоряло! Не, разкривено, смачкано под гумена маска, прозрачна, но жълтеникава. На ръцете си носеше гумени ръкавици със същия цвят. На лявата му ръка между ръкавицата и края на ръкава се виждаше част от червена татуировка. Насекомо с челюсти, бодливи крака и човешки очи.

— Ааааа, не, не, не…

Тя се извъртя бързо, посегна към вратата, но той бързо я хвана с ръка през гърдите и тя почувства силно убождане във врата.

Започна да рита, опита се да крещи, но той затисна устата й с дебел плат. Виковете й се изгубиха.

Тогава Саманта забеляза вратичката в другия край на тоалетната, около шейсет сантиметра на метър, водеща в мрака — тунел или вход към по-дълбоко подземие под ресторанта.

— Моля! — промълви тя, но думата бе заглушена от плата.

Започна да се схваща, почувства се изтощена. Вече почти не се страхуваше. И осъзна — убождането във врата. Беше й инжектирал нещо. Преди сънят да я надвие, Саманта усети, че мъжът я оставя внимателно на пода и после я повлича по-близо и по-близо към черната дупка.

Почувства топлина, гъделичкане по крака си — после страх и безсилие, когато упойката започна да действа.

— Не — прошепна.

И чу гласа му в ухото си:

— Да.

Думата се проточи дълго, сякаш не бе изречена от нападателя, а от насекомото на ръката му, съскащо, съскащо, съскащо.

28.

Законът на кожата…

Докато работеше с машинката върху красивия корем на новата си жертва, Били размишляваше за пристрастеността си към тази субстанция, платното на Господ.

Кожата.

Това бе и платното, върху което рисуваше Били, и го привличаше толкова непреодолимо, колкото Колекционера на кости се възхищаваше от костната система — именно това бе заинтересувало Били да прочете „Серийни градове“. Оценяваше манията на Колекционера на кости, но не можеше да разбере това увлечение по кокалите. Кожата беше много по-значим елемент на човешкото тяло. Много по-централна. По-важна.

Какви прозрения даваха костите? Никакви. Не като кожата.

От всички покривни органи, защитаващи тялото, кожата е най-еволюиралият — много повече от всякакви копита, нокти, люспи, пера и хитро устроените, предизвикващи тръпки външни скелети на членестоногите. Тя е най-големият орган при бозайниците. Дори ако органите и кръвоносните съдове могат да се поддържат от някакво приспособление на доктор Сюс, кожата върши много повече работа. Тя спира инфекциите и служи като ранна предупредителна и защитна система срещу студ и горещина, от болести и наранявания, от кърлежи и зъби, от удари с палка и при някои обстоятелства, дори от копия и куршуми. Кожата задържа това скъпоценно, жизненоважно вещество — водата. Тя поема светлината, от която имаме нужда, и дори синтезира витамин D. Какво ще кажете за това, а?

Кожа.

Деликатна или груба като гьон. (Около очите е само половин милиметър дебела, а на петите — пет милиметра.)

Епидермисът е горният слой — бежовата, черна или кафява обвивка на тялото — а дермата, в която проникват иглите на татуировъчната машинка, е отдолу. Кожата е майстор на регенерацията, поради което дори най-красивата татуировка на света може да изчезне, ако иглите не проникнат достатъчно дълбоко — както шедьовър, нарисуван на пясъка.

Тези основни факти за кожата обаче, колкото и да бяха интересни за Били Хейвън, не отразяваха истинската й ценност. Кожата разкрива, кожата обяснява. Бръчките са признак за възрастта и дали една жена е раждала, мазолите издават професия и хоби, цветът показва дали човекът е здрав. А когато се стигне до пигментацията — това вече е съвсем друга история.

Били Хейвън се дръпна малко и огледа творбата си върху пергамента от кожата на жертвата си. Да, красота.

Тату „Били“…

Часовникът на дясната му китка избръмча. След пет секунди другият, в джоба му, също се включи. Един вид повтаряща се аларма, каквато повеляваха Заповедите на Модификацията.

Идеята не беше никак лоша. Както повечето хора на изкуството, Били често се захласваше в това, което правеше.

Той се изправи с халогенен челен фенер на главата и обиколи тъмното помещение под „Прованс“.

Намираше се в осмоъгълна подземна камера с диаметър десет метра. Три сводести прохода водеха към три тъмни тунела. Били бе проучил историята и знаеше, че в миналото тези коридори са се използвали за прекарване на добитък до две подземни кланици в Уестсайд.

Здравите крави били насочвани към единия вход, а болнавите — към другия. Всичките били колени, но месото от болните се продавало на местните бедняци в Хелс Кичън или пращани на мизерните пазари във Файв Пойнтс и Бруклин. Месото от здравите животни отивало в кухните на богаташките домове в Горен Ийст и Уест Сайд и по-добрите ресторанти в града.

Били не знаеше кой от изходите е бил за здравите говеда и кой — за болните. Беше ходил по двата тунела до мястото, където свършваха: единият — в тухлена стена, другият — в купчина отломки. Но кой за кои крави беше, не можеше да разгадае. Съжаляваше, че не знае, защото искаше да татуира младата госпожица в тунела за болните крави — така просто му изглеждаше най-уместно. Реши обаче да направи татуировката на мястото, където говедата са били разделяни — в самия осмоъгълник.

Огледа я внимателно. Татуировката беше хубава. Цикатризираната граница — също. Остана доволен. Когато работеше за клиенти в студиото си у дома, той никога не се интересуваше от реакцията им. Имаше си стандарти. Татуировка, към която те можеха да са безразлични, понякога го изпълваше с екстаз. Друг път някоя мацка можеше да се наслаждава на рисунка на сватбена торта (да, тези бяха много разпространени) и да се прехласне колко била красива, но той да види само едно недостатъче, миниатюрна чертичка, поставена не на място, и да се ядосва дни наред.

Тази татуировка обаче беше хубава. Той бе доволен.

Почуди се дали сега щяха да разберат посланието му. Но не, дори Линкълн Райм не беше толкова добър.

Спомни си скорошните си премеждия — в болницата и поликлиниката — и реши, че е време да започне да забавя онези, които го преследваха.

Една от Заповедите, изписани с красивия почерк на Били, гласеше: „Постоянно оценявай силата на детективите, които те търсят. Може да се наложи да поставиш препятствия пред разследването им. Набелязвай нисшите чинове — ако се целиш прекалено високо, властите ще полагат по-големи усилия за залавянето ти“.

Или преведено на прост език: „Поразявай всеки, който се опита да попречи на Модификацията“.

Идеята му да ги забави беше проста. Хората, които никога не са си правили татуировка, си мислят, че машинките използват кухи игли. Но това не е така. Татуировъчните игли са плътни, обикновено по няколко споени заедно, и мастилото се стича по повърхността им в кожата.

Били обаче използваше и игли за спринцовки, за да упоява жертвите. Той бръкна в чантата си и извади пластмасово аптекарско шишенце със заключваща се капачка. Отвори го внимателно и остави кафявия цилиндричен съд на пода. Избра от колекцията си крадени медицински инструменти дълги хирургически щипци за кръвоспиране и с тяхна помощ бръкна в пластмасовото шишенце и извади 1,8-сантиметрова игла за подкожни инжекции — един от най-малките диаметри. Внимателно я монтира на спринцовката и я напълни с отрова.

Вдигна чантичката на жената и пъхна тъпия край на иглата в кожата под закопчалката така, че когато криминалистът отвори аксесоара, острият край на микроскопичната игла да пробие ръкавицата и пръста му. Върхът бе толкова тънък, че човекът, който отвореше чантичката, едва ли щеше да усети нещо.

Щеше да разбере какво е станало чак след около час, когато симптомите го ударят като гръм от ясно небе. А тези симптоми бяха прекрасни — стрихнинът предизвиква някои от най-крайните и болезнени реакции от всички отрови. Други гарантирани ефекти са гадене, мускулни спазми, повишено налягане, грозни гърчове на тялото, повишена чувствителност и накрая — задушаване.

Накратко, стрихнинът те кара да се гърчиш до смърт.

В този случай обаче намалената доза нямаше да убие — щеше да причини само мозъчни увреждания.

Изсипвай зараза върху преследвачите си.

Зад него се чу стон.

Тя идваше в съзнание.

Били се обърна към нея и халогенният лъч бързо пресече помещението, следвайки движението на главата му.

Той внимателно остави чантичката на земята на място, където да изглежда, сякаш я е хвърлил случайно — за да си помислят, че по нея са останали частици и пръстови отпечатъци. Надяваше се този, който ще я вдигне, да е Амелия Сакс. Беше й ядосан, задето го откри в болницата, въпреки че Линкълн Райм беше главният виновник за това. Били искаше пак да се върне в хранилището на образци, а сега заради нея нямаше да може.

Разбира се, дори да не пострадаше тя, все някой от сътрудниците на Райм щеше да се убоде.

А самият Райм? Това също бе възможно; Били знаеше, че криминалистът вече е в състояние да използва частично едната си ръка. Може би самият той щеше да сложи ръкавица и да вдигне чантичката. Той определено нямаше да усети убождането.

— Ох…

Били се обърна към художествената галерия от красива кожа, опъната пред него. Бяла като слонова кост. Залепи с тиксо фенерчето, насочено към произведението си, и го включи. Погледна я в очите, които се присвиха първо от недоумение, после — от болка.

Часовникът на китката му избръмча.

После — другият.

Беше време да си тръгва.

29.

Светлините се отразяваха от падащия мокър сняг, от покритите със заледена кора купчини, от мокрия асфалт.

Сини, бели, червени. Пулсиращи. Тревожни.

Амелия Сакс слезе от кафявия си форд „Торино“, спрян до няколко линейки, въпреки че не бяха необходими толкова много. Не беше необходима нито една. Единствената кола, от която имаше нужда, беше микробусът на моргата. Първите полицаи на местопрестъплението бяха докладвали, че Саманта Ливайн, втората жертва на този убиец, е починала — мъртва при откриването.

Отново отрова, разбира се. Това бяха първоначалните сведения, но нямаше съмнение, че убийството е дело на Извършител 5–11.

След като не се върнала на масата в ресторант „Прованс“, приятелите й се разтревожили. Претърсили тоалетната и видели една помощна вратичка открехната. Един келнер я отворил, надникнал през отвора, извикал ужасено и повърнал.

Сакс стоеше на улицата и гледаше ресторанта и събралите се автомобили. Лон Селито се приближи.

— Амелия.

Тя поклати глава:

— Спряхме го в болницата тази сутрин, а той си намери нова жертва. Веднага. Все едно ни казва: „Начукайте си го“.

Клиентите плащаха сметките и си тръгваха, а хората от персонала, както можеше да се очаква, бяха силно разтревожени от новината, че някой е бил отвлечен от тоалетната, замъкнат в тунела под заведението и убит.

Беше въпрос на време, мислеше си Сакс, „Прованс“ да бъде закрит. Сякаш ресторантът бе втора жертва на убийството. Тя предполагаше, че и бутикът на Елизабет стрийт скоро ще фалира.

— Ще започна да разпитвам за очевидци — измърмори детективът и се отдалечи, като измъкна бележника си от джоба.

Микробусът на лабораторията по криминалистика пристигна и спря до тротоара. Сакс махна на техниците, които започнаха да слизат. Първа се появи Джейн Ийгълстън, която й помагаше при огледа на убийството на Клоуи Мур в Сохо — едва вчера, макар че изглеждаше, сякаш е било преди цял месец. Имаше нов партньор — строен латиноамериканец със спокойни, но изпитателни очи (показващи, че е идеален за криминалистична работа). Сакс се приближи до тях и каза:

— Същата процедура. Аз влизам първа, оглеждам тялото и мястото на убийството. Вие можете да направите оглед на тоалетната, откъдето я е отвлякъл, и евентуалните пътища за бягство.

— Дадено, Амелия — отговори Ийгълстън.

Кимна и Сакс отиде при задната част на микробуса, за да сложи изолиращ костюм, калцуни, боне и ръкавици. Също и газова маска. Напомни си, че каквото и да става, не трябва да я сваля.

Ръжда…

Този път носеше и предпазни очила.

Докато обуваше гащеризона, случайно погледна по улицата. На ъгъла, от страната на ресторанта, стоеше мъж с тъмно яке, подобно на онова, което убиецът носеше в болницата при опита за нападение на Хариет Стантън — макар че сега нямаше плетена шапка, а бейзболна. Говореше по телефона и не даваше вид да обръща внимание на случващото се. Въпреки това в позата му имаше нещо неестествено.

Възможно ли беше да е извършителят, върнал се на местопрестъплението, както бе направил в Сохо?

Тя бързо отмести очи и продължи да се облича, като се стараеше да изглежда непринудено.

Не е обичайно извършителят да се връща на местопрестъплението — това е клише, което върши работа само в лошите криминални романи и телевизионни сериали — но понякога все пак се случва. Особено при извършители, които не са професионални престъпници, а психопати, чиито мотиви се коренят в умствено или емоционално разстройство — какъвто бе случаят с Извършител 5–11.

Като се престори, че отива да вземе нов чифт ръкавици от другата страна на микробуса, Сакс се приближи до една детективка, която познаваше — бдителна, свикнала с работата на улицата полицайка, наскоро назначена в Централния северен участък. Нанси Симпсън се грижеше за отцепването на района и отклоняваше клиентите от същинското местопрестъпление, докато излизаха от ресторанта.

— Ей, Нанси.

— Пак ли този тип? — измърмори тя.

Носеше яке с полицейска емблема, с вдигната заради студа яка. Сакс хареса стилната й тъмнозелена барета.

— Така изглежда.

— Целият град е в паника заради него — продължи Нанси. — Сигналите за незаконни прониквания в подземни помещения скочиха със сто процента. Няма ни един реален, но въпреки това пращаме патрули. Опитваме всичко. — Намигна и добави: — И никой не си пере дрехите. Всички ги е страх от пералните помещения.

— Може би имаме ситуация, Нанси.

— Казвай.

— Не поглеждай назад.

— Няма. Защо?

— Има една рибка, която живо ме интересува. Един тип на ъгъла. На тази пресечка. Носи яке и бейзболна шапка. Искам да се приближиш до него, но без да те види. Разбираш ли?

— Да. Видях някого. С периферното зрение. Шляе се.

— Приближи се. И го задръж. Бъди готова да използваш оръжие. Има някаква вероятност да е извършителят.

— Извършителят на това?

— Да, на това. Вероятността не е голяма, както казах. Но може би.

— Как да го доближа?

— Оглеждаш се за коли, говориш по телефона — тоест преструваш се, че говориш по телефона.

— Да го арестувам ли?

— За момента само му поискай документи. Аз ще дойда отзад. Ще съм готова да стрелям.

— Аха, рибка. И аз съм стръвта.

Сакс погледна странично.

— По дяволите! Няма го.

Извършителят или който друг беше, бе изчезнал зад ъгъла на десететажната сграда със стъклена фасада до ресторанта, където бе вечеряла Саманта Ливайн преди фаталното посещение в тоалетната.

— Остави на мен — каза Симпсън и хукна в посоката, в която беше изчезнал мъжът.

Сакс изтича до командния пункт и каза на Бо Хауман, че има вероятен заподозрян. Той незабавно изпрати шестима спецполицаи. Сакс погледна Симпсън. От начина, по който тя спря и се заоглежда, пролича, че заподозреният го няма.

Детективката се върна тичешком при Сакс и Хауман.

— Съжалявам, Амелия, няма го. Може да се е скрил в сградата, онова модерно чудо на ъгъла. Или се е качил в кола.

— Ще проверим — каза Хауман. — Имаме рисунка на заподозрения от вчера, от фоторобота.

Сакс си спомни намусеното лице със славянски черти и смущаващо светли очи.

Командирът на спецотряда нареди на хората, които бе извикал:

— Действайте. Намерете го. И някой да се обади в участъка. Искам екип на Петдесет и втора улица, незабавно. Ще го обградим, ако можем.

— Слушам!

Полицаите се отдалечиха тичешком.

Колкото и да искаше да тръгне с тях, колкото и да се изкушаваше да повери местопрестъплението на друг, Сакс се дооблече за оглед.

После, увита с предпазно облекло, калцуни и боне, взе комплекта за събиране на улики и като хвърли последен поглед към мястото, откъдето бе отплувала рибката, тръгна към вратата на ресторанта.

30.

Сакс беше доволна, че както при предишното местопрестъпление, не се налагаше да мъкне тежки халогенни прожектори под земята; такива вече бяха поставени и светеха ярко благодарение на полицаите, отзовали се първи на сигнала.

Тя погледна схемата от архива на Райм за подземията на Ню Йорк, за да се ориентира.

Имаше някои сходства с предишното местопрестъпление: водопроводната тръба, кабелите, жълтите кутии с надпис IFON. Имаше обаче и една голяма разлика. Това помещение беше много по-голямо. Тя можеше да влезе направо през вратата в тоалетната, не през тесен, подобен на ковчег тунел. Слава богу…

От старите дървени ограждения върху голата пръст на пода Сакс се досети, че помещението е било част от тунелите, през които са прекарвали животни от и до кланиците, намирали се навремето в района, в Хелс Кичън. Спомни си, че извършителят, изглежда, е повлиян от Колекционера на кости, който също бе използвал бивша кланица, за да затвори там една от жертвите си — като я бе вързал и намазал с кръв, за да бъде изядена жива от плъховете.

Извършител 5–11 следваше учителя си по стъпките.

Обслужващата вратичка на тоалетната водеше към голямо осмоъгълно помещение, от което тръгваха три тунела, чийто край се губеше в мрака.

Сакс включи видео- и аудиовръзката.

— Райм, там ли си?

— А, Сакс. Чудех се къде се губиш.

— Имам чувството, че пак се беше върнал. Както на Елизабет стрийт.

— Върнал се е на местопрестъплението?

— Или не го е напускал. Видях на улицата един тип, който приличаше на него. Бо Хауман изпрати хората си да проверят.

— Резултат?

— Още няма.

— Защо се връща? — измърмори на себе си Райм. Не очакваше отговор.

Камерата бе обърната в посоката, накъдето гледаше Сакс — към тъмен тунел. Преди да се заеме с тялото, тя надяна ластици на калцуните си и проследи отпечатъците от обувките на убиеца (който също бе използвал калцуни), водещи към един от тунелите.

— От там ли е проникнал? Не виждам добре.

— Така изглежда, Райм. Виждам някаква светлина напред.

Този път извършителят не беше влязъл през улична шахта. Този тунел, един от трите, излизаше на железопътна линия — водеща на север към гара „Пен“. Отворът бе полузатрупан от боклуци, но имаше достатъчно място, за да се промъкне човек. Убиецът беше излязъл на линията от място близо до Уестсайдската магистрала и бе прескочил купчината отломки, за да проникне в осмоъгълното помещение, станало лобно място на Саманта. Сакс се свърза с Джейн Ийгълстън по радиостанцията и й каза за вторичното местопрестъпление — пътя за достъп и оттегляне.

После се върна по средата на осмоъгълника, където беше жертвата. Погледна нагоре и закри с ръка очите си под заслепяващите халогенни прожектори, поставени от медиците.

— И тук има фенерче, Райм. Убиецът определено се грижи деянието му да бъде забелязано.

Съобщение от нашия спонсор…

Както Клоуи, Саманта беше с белезници на ръцете и омотани с тиксо крака. Тя също бе частично разголена — но само коремът, където убиецът беше направил татуировка. На пръв поглед нямаше следи от сексуален контакт. Това, разсъждаваше Сакс, изглеждаше по-зловещо, отколкото ако беше чисто сексуално престъпление — защото подсказваше загадка: Защо правеше така? Ако имаше изнасилване, всичко щеше да бъде ясно. Но сега?

Тя погледна татуировката.

Гласът на Райм се чу в слушалката:

— „четирийсет“. Пак с малка буква. Част от някакво изречение. Този път бройно числително, не редното „четирийсети“. Защо? — Добави раздразнено: — Е, няма смисъл да гадаем. Хайде да действаме.

Сакс обработи тялото, остърга частици изпод ноктите (този път нямаше нищо видимо, както при Клоуи), взе проби от кръв, телесни течности и някакво вещество, вероятно отрова, изтичащо от раните. После провери за пръстови отпечатъци, но извършителят, разбира се, отново бе носил ръкавици.

Продължи с огледа на помещението, събра частици в близост до тялото, после — от няколко отдалечени места, за контрола. Огледа земята.

— Пак калцуни. Няма следи от грайфери.

— Сигурно е сменил обувките — отбеляза Райм. — Другите ги е изхвърлил. Знаменитият чифт „Бас“, номер 44, вече са някъде из канализацията на Бронкс.

Докато правеше огледа, Сакс забеляза някакъв предмет до стената. Отначало помисли, че е умрял плъх. Животното не се движеше, затова предположи, че е отхапал от плътта на Саманта, отровил се е и е умрял.

Когато се приближи обаче, видя, че е чантичка.

— Намерих чантата й.

— Чудесно. Може би върху нея има следи.

Сакс взе кожената чантичка и я прибра в плик.

После заедно с другите найлонови или хартиени торбички с улики я прибра в един кашон.

Провери тялото, земята в осмоъгълното помещение и тунелите с алтернативен източник на светлина. Извършител 5–11 отново бе опипвал кожата на жертвата. По отпечатъците от обувки личеше, че няколко пъти е обходил тунела — от затрупания с боклук вход до помещението. Стори й се странно и каза на Райм. Може би защото е чул някого — предположи той. А може би е оставил част от екипировката си при входа. Сакс направи снимки и след като приключи всичко, се върна при вратата към тоалетната, като мислено се благодари, че при този оглед нямаше нищо, което да отключи клаустрофобията й.

Отново навън, предаде щафетата на другите криминалисти, които бяха свършили огледа на вторичните местопрестъпления. Детектив Джейн Ийгълстън докладва, както можеше да се очаква, че всички следи от извършителя покрай релсите и около входа на тунела са заличени от дъжда и кишата.

Освен следите от кратка борба с жената в тоалетната нямаше признаци да е пипал нещо там. Върху винтовете, които беше свалил, за да си осигури достъп до тоалетната, нямаше следи от инструменти. И сред десетките следи от хората, използвали тоалетната, нямаше някакви особени отпечатъци от обувки.

Подразнена от тропането на капките върху предпазната й качулка, Сакс каза на Райм, че спира камерата, защото влагата можеше да развали скъпата апаратура.

Върна се при колата и попълни картончетата за съхранение на уликите, като се сви под капака на багажника, за да не се намокрят нито те, нито пликчетата със събраните доказателства. Свали костюма за огледи, пъхна го в един найлонов плик и след като го остави в микробуса на лабораторията, облече коженото си яке и се върна на улицата.

Детектив Нанси Симпсън говореше с Бо Хауман. Другите полицаи, които бяха тръгнали да гонят престъпника, се връщаха един след друг.

Хауман потърка прошарената си къса коса и се обърна към Сакс, когато тя се приближи към него:

— Нищо. Никой не го е видял. Но… — Погледна намръщеното небе. — Малко хора са излезли да се разхождат тази вечер.

Сакс кимна и отиде при Лон Селито, който говореше с няколко души на възрастта на Саманта. Каза му за преследването — на извършителя или на невинен зяпач — за неуспешното преследване. Той изръмжа разочаровано, после двамата се обърнаха към другите хора, които детективът представи като приятелите на Саманта. Амелия се беше досетила вече за това по израженията им.

— Съжалявам за приятелката ви — каза им.

Една жена — колежка на жертвата — плачеше. Другата — блондинка — изглеждаше нервна и смутена. Сакс подозираше, че носи кокаин в чантичката си, но не й беше до това сега.

Двамата мъже бяха гневни и мрачни. Никой от тях не беше гадже на Саманта, но единият бе съквартирантът й — от четиримата в неговите очи личеше най-силна скръб.

Сакс и Селито се редуваха да задават въпроси. Научиха (както и очакваха), че Саманта Ливайн не е имала врагове, поне доколкото знаеха приятелите й. Беше делова жена и никога не била имала проблеми със закона. Не се беше карала и с бившите си гаджета.

Още една фатална случайност. Това бе най-трагичното престъпление — грешното време и грешното място.

В много отношения то беше и най-трудно за разкриване.

Ненадейно към тях се приближи мъж със скъп костюм — не носеше връхна дреха и не обръщаше внимание на кишата и студа. Беше около петдесетте, с хубав тен и добре подстриган. Не беше висок, но доста красив и с хубави пропорции.

— Господин Кливънджър! — възкликна колежката на Саманта и го прегърна. Той я притисна до себе си и поздрави останалите от компанията на жертвата с мрачно кимване.

— Луиз! Вярно ли е? Току-що чух. Обадиха ми се. Саманта ли е пострадала? Мъртва ли е?

Отдръпна се назад и жената, която го бе прегърнала, отговори:

— Да, още не мога да повярвам. Тя… убиха я.

Новопоявилият се се обърна към Сакс, която попита:

— Познат ли сте на госпожица Ливайн?

— Да, аз съм й шеф. Тя беше… Само преди няколко часа говорихме. Имахме среща… само преди няколко часа. — Кимна към лъскавата сграда до ресторанта. — Там. Казвам се Тод Кливънджър.

Подаде й визитка. „Интернешънъл Файбър Оптик Нетуъркс“. Той беше президент и главен директор на фирмата.

Селито попита:

— Има ли причина някой да иска да й навреди? Нещо деликатно, свързано с работата? Нещо, което може да я е изложило на опасност?

— Не мога да си го представя. Дейността ни е да поставяме оптични кабели за широколентов Интернет… само комуникации. Саманта никога не е споменавала такова нещо, че е в опасност или нещо подобно. Не мога да си го представя. Тя беше най-симпатичният човек на света. Умна. Много умна.

Луиз добави:

— Сетих се нещо. Онзи ден нали убиха някаква жена. В Сохо. Дали не е същият психопат?

— Не мога да коментирам. Разследването е в ход.

— Обаче и онази жена беше убита под земята, нали? В тунел. Съобщиха по новините.

Хилавият младеж с артистичен вид, който се представи като Раул, съквартирантът на Саманта, се обади:

— Точно така. Същият стил. Същият метод на действие.

Сакс отново се въздържа от коментар. Със Селито зададоха още няколко въпроса, но скоро стана ясно, че тези хора не могат да им помогнат с нищо.

Случайната жертва.

Грешното време и грешното място…

В крайна сметка, когато жертвата е била сама с убиеца, без свидетели, разследващите трябва да разкрият истината с помощта на веществените доказателства.

Точно това Сакс и другите криминалисти сега натовариха в багажника на нейното торино.

Пет минути по-късно тя караше с пълна скорост по Уестсайдската магистрала, с лудешки пулсираща синя лампа на таблото, криволичейки между коли и камиони — но повече благодарение на маневреността на колата, отколкото заради хлъзгавата настилка.

31.

Около 23:00 Райм чу Сакс да влиза в антрето, следвана от променящия се вой на вятъра отвън.

— Ох, най-сетне!

След секунди тя влезе в салона, като носеше голям кашон, пълен с десетина найлонови и хартиени торбички. Кимна за поздрав на Мел Купър, който клюмаше уморено, но изглеждаше готов да анализира.

Райм попита бързо:

— Сакс, каза, че ти се е сторило, че извършителят все още е на местопрестъплението, нали?

— Да.

— Какво излезе от това?

— Нищо. Бо изпрати шестима от хората си да го гонят. Но беше изчезнал. И не го видях добре. Може би не е бил той. Но интуицията ми подсказа, че е той.

Сакс отвори на главния монитор карта на Хелс Кичън и показа местоположението на „Прованс“ и ъгловата офис сграда.

— Тръгна насам, но… виждате ли? На няколко пресечки е от Таймс скуеър. Смесил се е с тълпата. Не съм сигурна, че е бил той, но съвпадението е твърде голямо, за да не му обърна внимание. Изглежда, че се интересува как върви разследването. Все пак на Елизабет стрийт се върна и надничаше през капака на шахтата.

Очи в очи…

— Ясно. Дай сега уликите. Какво имаме, Сакс?

Том Рестън заяви твърдо:

— Виж какво има, но бързо. Скоро ще си лягаш, Линкълн. Денят беше уморителен.

Райм се намръщи. Обаче осъзнаваше, че работата на болногледача е да се грижи за живота и здравето му. Паралитиците са уязвими на голям брой здравни проблеми, най-опасен от които е автономната дисрефлексия — рязко покачване на кръвното налягане вследствие от физически стрес. Не е твърдо установено дали умората е фактор, който ускорява това състояние, но Том не беше склонен да рискува.

— Да, да, да. Само няколко минути.

— Нищо особено — измърмори Сакс, като кимна към уликите.

Е, да, замисли се Райм, рядко хващаха извършителя с димящ пистолет в ръка. Работата на криминалиста е на натрупване. Най-очевидните открития автоматично се подлагат на съмнение — може да са подхвърлени улики. Случва се по-често, отколкото може да се очаква.

Най-напред Сакс показа снимки на татуировката.

Оградена със същите лъкатушещи линии, напомнящи на мидени черупки, които според Ти-Ти Гордън бяха важни.

Това правеше загадката още по-изнервяща.

— Първо „втория“, после „четирийсет“. Отново с малка буква и отново без препинателни знаци.

Какво, по дяволите, искаше да им каже? Между две и четирийсет имаше още трийсет и осем числа. И защо първо редно, а после бройно? Райм се замисли.

— Мирише ми на указание към някакво място, адрес. Географски координати. Но все още не е достатъчно, за да се ориентираме.

Отказа се да гадае и погледна веществените доказателства, събрани от Сакс. Тя взе едно пликче и го подаде на Купър, който извади отвътре памучен тампон.

— Това е отровата — обясни Амалия. — Едната проба изпратих в патологията, но искам да започнем отсега. Изгори го, Мел.

Той пусна пробата на хроматографа и след няколко минути получи масовия спектър.

— Комбинация от атропин, хиосциамин и скополамин.

— Това е извлечено от растението… — измърмори Райм, като впери поглед към тавана, — как беше… По дяволите, не си спомням.

Купър въведе данните за сместа в базата данни на отровите и след малко обясни:

— Ангелски тромпет. Или бругмансия.

— Да, разбира се. Дай повече подробности.

Купър обясни, че това е южноамериканско растение, много често използвано от колумбийските престъпници, които го наричат „дяволски дъх“. Пръскали отровата в лицата на жертвите си и те губели съзнание от парализиращия, упойващ токсин, а ако не припаднели, не били в състояние да се съпротивляват.

В по-голяма доза, както при Саманта Ливайн, отровата причиняваше смърт за броени минути.

По някаква случайност точно в този момент стационарният телефон иззвъня — от лабораторията по патология.

Купър вдигна вежди, погледна Сакс и коментира:

— Сигурно нямат много работа. Или си ги стреснала достатъчно, за да изпълняват поръчките ни с предимство, Амелия.

Райм знаеше коя от двете причини е вярната.

Патологът потвърди, че отровата, използвана за татуиране на посланието върху корема на Саманта Ливайн, е от растението дяволски дъх. Добави, че токсинът е бил силно концентриран. Освен това в кръвта й имало следи от пропофол. Купър му благодари.

Сакс и техникът продължиха да анализират събраните проби. Този път не откриха разлика с контролите, което означаваше, че частиците, намерени върху тялото и около него, не могат да бъдат свързани с извършителя — бяха обичайни за подземните помещения за добитък.

Това на свой ред означаваше, че не могат да очакват веществата да ги заведат до място, където е пребивавал извършителят.

— Тоест пълен боклук — измърмори Райм.

Накрая Сакс взе големи пинсети и вдигна найлонов плик, съдържащ — доколкото успя да прецени Райм — дамска чантичка.

— Първо я помислих за плъх — обясни Сакс. — Защото е кафява, а пък презрамката ми се стори като опашка. Внимавай, може да има заложена клопка — добави, като погледна Купър.

— Какво? — попита Райм.

Тя обясни:

— Беше захвърлена на два-три метра от тялото. Просто ми се стори неестествено да е там. Разгледах я внимателно и видях стърчаща нагоре игла. Много малка. Вдигнах чантата с пинсети.

Добави, че е била нащрек за клопки, след като психологът Тери Добинс ги бе предупредил, че убиецът може да започне да напада преследвачите си.

— Хитро — отбеляза Купър, докато оглеждаше иглата с лупа. — Това е игла за подкожни инжекции. Изключително фина. Вътре има някакво бяло вещество.

Райм се приближи с количката и погледна; с опитното си око забеляза миниатюрна капчица близо до накрайника.

Купър взе пинсета и внимателно извади чантата от плика.

— Провери за експлозив — предупреди Райм. Това не беше методът на този убиец, но никога не бе излишно да се внимава.

Резултатът за експлозив бе отрицателен, но въпреки това Купър реши да сложи чантата в специален съд и да използва дистанционно управлявани роботизирани ръце за отварянето й — имаше риск извършителят да е заложил друга клопка, за да опръска с токсин този, който я пипне.

Оказа се обаче, че иглата е единствената клопка. Чантата съдържаше съвсем банални, макар и навяващи съжаление вещи на жената, чийто живот бе прекъснат толкова внезапно: членска карта за фитнес клуб, благодарствена бележка за дарение към фондация за жените с рак на гърдата, ваучер за намаление за един ресторант в Мидтаун. Снимки на деца — племенници и племеннички най-вероятно.

Купър извади внимателно иглата.

— Много е тънка — отбеляза Райм. — Какво мислиш?

— Може да е за инжектиране на инсулин, но този тип се използва най-вече от пластичните хирурзи.

— Инжектирал й е също пропофол — напомни Райм. — Това е общ анестетик. Може да планира козметична операция като част от плана си за бягство. Макар че вероятно просто е обрал някой склад за медицински материали. Сакс, провери дали има такива сигнали през последния месец и нещо в района.

Тя излезе за момент и се обади в управлението, за да поръча проверката. Райм продължи:

— Но да изясним най-острия въпрос — извинете за играта на думи. Иглата. Какво има в този малък подарък за нас? Още ли отрова от ангелски тромпет?

Купър пусна пробата и след няколко минути обяви резултата:

— Не. По-лошо е. Е, добре де, не трябваше да казвам „по-лошо“. Това е субективна оценка. Да кажа просто, че отровата е по-ефикасна.

— Тоест по-смъртоносна? — попита Райм.

— Много по-смъртоносна. Това е стрихнин.

Купър обясни, че токсинът се получава от няколко вида дървета и лиани от рода стрихнос. Използва се много като отрова за мишки. Преди век е бил разпространено оръжие за убийства, но вече по-рядко, защото лесно може да се проследи. Стрихнинът е отровата, която причинява най-мъчителни болки.

— Не е достатъчно, за да убие възрастен човек — каза Купър. — Но може да те извади от строя седмици наред и да причини мозъчни увреждания.

Положителната страна от гледна точка на разследването беше, че отровата все още се продаваше като пестицид. Райм спомена това на Сакс и Купър.

— Ще потърся доставчици — отговори техникът. — Те са длъжни да водят отчет за всички продажби на отрови.

След малко обаче погледна компютъра и се намръщи:

— Има десетки възможни източници. Намира се във всяка железария. Достатъчно е да представи фалшив документ за самоличност и може да си купи. И ако плати в брой, няма как да го проследим.

В криминалистиката прекалено многото възможности са също толкова лоши, колкото прекалено малко.

Телефонът на Сакс иззвъня и тя проведе кратък разговор. После благодари на този, с когото говореше, и затвори.

— За последните трийсет дни в района няма сигнали за кражби на лекарства, медицинско оборудване или материали, освен няколко опита за грабеж на аптеки от наркомани, но всички са били арестувани. Няма изчезнал пропофол.

Том се появи на вратата.

— Олеле, какво е това строго изражение?

— Наближава полунощ, Линкълн. Трябва да си лягаш.

— Да, да, да. — Райм се обърна към Купър: — Внимавай, Мел. Няма причина да очакваме, че извършителят знае за участието ти в това разследване, но все пак бъди предпазлив. Сакс, изпрати съобщения на Лон и Пуласки и ги предупреди същото. — Погледна масовия спектър на стрихнина. — Сега ние също сме мишена. Той ни обяви война.

Сакс изпрати съобщения на двамата полицаи и се приближи до дъската, за да запише новите улики и информацията, която Лон Селито бе научил за жертвата.

Зап. 54-та улица 614

• Жертва: Саманта Ливайн, 32 г.

— Служител на „Интернешънъл Файбър Оптик Нетуъркс“

— Вероятно няма връзка с извършителя

— Няма сексуално насилие, но е докосвал кожата й

• Извършител 5–11

— Виж подробности от предишното местопрестъпление

— Може би се е върнал на местопрестъплението: не е забелязан

— Няма пръстови отпечатъци

— Няма отпечатъци от обувки

• Причина за смъртта: отравяне с екстракт от бругмансия, въведен чрез татуиране

— Ангелски тромпет или дяволски дъх

— Атропин, хиосциамин и скополамин

• Татуировка

— „четирийсет“ в рамка от лъкатушещи линии

— Защо бройно числително?

• Упоена с пропофол

— Откъде го е намерил? Достъп до медицински материали? (Няма кражби в района.)

• Място на убийството

— Отвлечена от тоалетната в ресторант „Прованс“, мазе

— Убита под тоалетната, в подземно помещение на скотобойни от деветнайсети век

— Сходна инфраструктура, както при предишното убийство:

о IFON

о Рутер на ConEd

о Електрически кабели на Градската транспортна служба

о Тръба на Отдела по околна среда

• Фенерче

— Масов модел, не може да се проследи до източника

• Белезници

— Масов модел, непроследими

• Тиксо

— Масово, непроследимо

• Няма микроследи

• Чантичка, оставена като клопка

— Игла за подкожни инжекции, използвана в пластичната хирургия

— Стрихнин, зареден в иглата

о Не може да се проследи до източника

о Количеството не е достатъчно, за да убие човек

Райм погледна таблицата и каза:

— Опитва се да ни изпрати някакво тайнствено послание.

— Време е за лягане — измърмори Том.

— Добре, ти печелиш.

Купър облече якето си и им пожела лека нощ.

— Сакс, ще дойдеш ли горе? — попита Райм.

Тя отмести поглед от дъската и се загледа през прозореца в голите, обледени клони, превиващи се под неспирния вятър.

— Какво? — Явно не го беше чула.

— Ще дойдеш ли в леглото?

— След няколко минути.

Том тръгна към стълбите, а Райм отиде с количката до асансьора. Слезе на втория етаж и се отправи към спалнята, но нещо го накара да спре. Вдигна глава и се ослуша. Долу Сакс говореше по телефона — тихо, но той различи думите:

— Пам, аз съм… Надявам се, че си проверяваш съобщенията. Слушай, трябва да поговорим. Обади ми се. Обичам те. Лека нощ.

За днес — трето такова обаждане, доколкото бе преброил.

Той чу стъпките й по стълбите и бързо се вмъкна в спалнята, където заговори Том, който сигурно се озадачи — Райм изобщо не подбираше думите (просто не искаше Сакс да разбере, че е подслушал молбите й към Пам Уилоуби).

Сакс влезе в спалнята. Райм се замисли колко разстройващо е, когато хората, които ти служат за опора в живота, изведнъж се окажат уязвими. И още по-лошо — когато прикриват слабостта си зад стоически усмивки, както правеше Сакс сега.

Тя забеляза изражението му:

— Какво има?

— Просто се бях замислил. Имам предчувствие, че ще го хванем утре.

Очакваше Амалия да се изненада от такова изказване: „Ти? Предчувствие?“

Но тя само погледна дисплея на телефона, прибра го в джоба си и се загледа разсеяно към прозореца.

— Възможно е, Райм. Възможно е.