Корабокрушенците от Шпицберген

Глава XIСБЛЪСКВАНЕТО НА ВАКЕ

На 21 октомври ваке, което продължаваше своя път към югоизток, се намираще само на четиридесет мили от Острова на мечките. От най-високия айсберг Томсен видя с далекогледа си заснежените върхове на планините.

Ако течението не променеше посоката си или ако някоя буря не изместеше ваке от следвания досега път, „Торпа“ трябваше да мине на юг от острова само на няколко мили.

Но беше и възможно „Торпа“ да промени пътя си, защото пред острова се виждаха многото струпани айсберги и ледени блокове.

— Кой знае — каза Томсен, който наблюдаваше дълго тези ледове заедно с Оскар. — Надявам се, че ще се случи нещо, което ще ни позволи най-сетне да се отървем от ледената прегръдка на този блок.

— Разчитате на някое голямо сблъскване?

— Да, професоре.

— А няма ли опасност корабът ни да пострада?

— Не вярвам, защото ледът в басейна не е толкова дебел, че да устои на едно сътресение. Ще се разчупи лесно и „Торпа“ ще може да отпътува.

— Ами ще можем ли след това да излезем между толкова много ледени блокове?

— Ще се опитаме, професоре. Ще си проправяме път с дългото копие и нашият екипаж, който е толкова опитен и многоброен, ще помага, като ще оттласква с прътове ледовете.

— Каква приятна изненада ще бъде за господин Фойн, ако след няколко седмици ни види да се връщаме във Вадзо!

— Разбира се… Но какво виждам там?

— Къде?

— Върху ледовете на Острова на мечките — каза Томсен и насочи далекогледа си.

— Някой кораб ли?

— Не, някакви многобройни черни точки… Или аз се лъжа, или тези далечни точки где излязат китове и тюлени.

— Много ли са?

— Страшно много, професоре. Ах…

— Какво има още?

— Погледнете! Погледнете между онези айсберга, професоре! — извика Томсен, който се беше надигнал на пръсти, за да вижда по-добре. — Хиляди проклятия!… Да стоиш затворен така, докато там, долу, можеш да придобиеш цяло богатство!

Оскар погледна в посоката, в която сочеше китоловецът, и за свое голямо учудване видя големи животни, подобни на китове, които плуваха величествено между ледовете. На брой те бяха шест и почти всички имаха дължина около двадесет и два метра и обиколка не по-малко от петнадесет или шестнадесет метра. По тези размери човек може да си представи колко голяма може да бъде устата им, пълна със зъби, всеки един от които тежи по няколко килограма.

— Ах, колко са грамадни! — извика Оскар, който ги гледаше в недоумение. — Не мога да си обясня как човек се осмелява да ги напада с най-обикновени куки.

— И все пак, професоре, човекът е този смел ловец.

— Много ли сте избили досега?

— Доста. Когато срещнем кашалоти, ние ги предпочитаме пред същинските китове, защото от тях се изкарват около сто тона мас, което означава двадесет и пет хиляди лири, тъй като тази мас се продава по двеста и петдесет лири тонът. Прибавете към това и спермацета, тоест бялата блестяща мас, която се изважда от главата и кухините на костите им и се заплаща много добре, защото се използва за приготвянето на фини свещи и сапун.

— Има ли много от тази мас?

— Около три хиляди килограма.

— Ами сивият кехлибар?

— Не във всички животни се намира, професоре. Веднъж намерих в едно животно къс, който тежеше десет килограма.

— Кажете ми, господин Томсен, къде точно се намира този сив кехлибар?

— В храносмилателния тракт на животното. Обикновено той представлява три-четири обикновени топки. А те се плащат добре, бих казал — много добре.

— И аз така мисля.

— Бих искал да знам как се образува скъпоценната материя в тези животни.

— Не знаете ли?

— Не, професоре.

— Тогава ще ви кажа, драги капитане. Този кехлибар не е нищо друго освен непреработена храна, която от дългото стоене в червата се сбива, просмуква се от чревните сокове и претърпява известни промени.

— Я гледай, а пък каква приятна миризма има!… О, хиляди проклятия! Животните се отправят на юг! Кой ли ще бъде щастливият китоловец, който ще ги срещне?… Ако не бях затворен сред тези ледове, досега вече някое да е паднало под куката ми.

— Една опасност по-малко, капитане.

— Имате право. Тези гиганти са много по-опасни от китовете. Когато са ранени, те не бягат, ами се нахвърлят върху лодките, а понякога и върху корабите.

— Дори и върху корабите?

— Да, много често. Спомням си, че…

— Че какво? — запита Оскар, защото не чуваше вече гласа на капитана.

Като не получи отговор, той се обърна към другаря си и го видя наведен през борда на кораба. Челото му бе свъсено, гледаше мрачно към Острова на мечките, който сега се виждаше ясно и без далекоглед.

— Какво ви е, господин Томсен? — запита Оскар.

— Скоро ще се блъснем!

И без да прибави нищо друго, той изтича на мостика и извика:

— Всички по местата си!

Наистина леденият блок щеше да се блъсне в ледовете, натрупани пред Острова на мечките.

Течението го влачеше нататък и вятърът, който духаше все по-силно, помагаше на скоростта на течението. Предполагаше се ударът да бъде много силен.

Капитан Янсен и всички моряци се бяха качили на палубата, за да бъдат готови за всеки случай. Двамата капитани се посъветваха какво да направят, за да се избегне нещастието.

— Можем да направим само едно нещо — каза Томсен.

— Да, да разчупим леда около „Торпа“ — каза Янсен.

— Тогава да не губим време.

Тридесет моряци, въоръжени с ледотрошачки, копия и търнокопи, слязоха бързо от кораба и започнаха трескава работа. Томсен и Янсен от наблюдателницата следяха работата им и приближаването на ваке до ледовете, готови всеки миг да повикат момчетата на кораба.

Леденият блок беше на около миля от преградата на айсбергите и се отправяше към западния бряг на Острова на мечките. Ако държеше все това направление, може би щеше да успее да премине преградата и да се плъзне по брега на острова, без да се блъсне в него.

Към обяд леденият блок беше на десетина мили от острова и само на двеста крачки от айсберга.

Изглежда, че тук течението беше по-бързо, защото разстоянието започна да намалява по-бързо. След около десетина минути се очакваше сблъскването.

— На кораба! — изкомандва Томсен на моряците, които все още бяха долу на леда.

Те побързаха да изпълнят заповедта.

За половин час бяха направили много нещо: корабът бе освободен от ледовете и сега плаваше в един малък басейн с обиколка около триста метра.

— Спуснете платната! — заповяда Томсен. — Всичко е готово!

Платната бяха спуснати.

„Торпа“ беше готова всеки момент да отплава.

И изведнъж стана сблъскването.

Челото на ледения блок се бе ударило в айсберга. Като че ли силно земетресение беше разтърсило ледовете. Високите пирамиди и остриетата на ледения блок се разчупиха и паднаха с трясък. Ледът в басейна се разпукна така, като че под него бе поставена мина.

Изглеждаше, че големият блок ще се разпадне на огромни ледени отломъци, но това не стана. Отчупиха се само челните ледове, централната маса остана незасегната. Тук-там се появиха пукнатини, но те веднага се запълниха.

„Торпа“ бе разклатена здраво, но веднага след това вятърът я върна в средата на големия басейн.

Томсен и Янсен следяха със свито сърце страшните гърчове на ледения блок. Когато разбраха, че и този път не ще могат да се измъкнат от ледения обръч, гневен вик се изтръгна от гърдите им.

— Но от какво е направено това ваке? — възкликна Томсен с яд.

— По-здраво е, отколкото си го представяхме — каза Янсен, като нервно подърпваше брадата си. — По всяка вероятност не ще можем скоро да го напуснем. Но ако можа да устои на ударите на ледовете, то не би могло в никакъв случай да устои на топлите течения.

— Разбира се, ако не се залепи за бреговете на Острова на мечките.

— Щом се залепи за бреговете на Острова, ще го отлепя от тия ледове с мини, Янсен. На кораба има достатъчно динамит.

— Отклоняваме ли се?

— Да, плаваме към открито море.

— Но ние пак ще се блъснем!

— Да, там долу има Други ледове.

— Кой знае дали тези непрестанни удари няма да го отслабят най-после.

В това време ваке продължаваше да слиза на юг, като се приближаваше все повече към Острова на мечките.

Нови удари последваха върху челото му, но централната маса си стоеше непокътната и не се отваряше, за да даде път на „Торпа“.

Към два часа „Торпа“ беше вече близо до острова, но напредваше много бавно и нямаше никаква надежда да се удари силно.

Към три часа се удари. Челните ледове се отчупиха, но нищо повече не се случи.

Леденият блок се завъртя леко и като че ли за да се намести по-добре, се долепи до крайбрежните ледове и остана неподвижен.

Томсен погледна Янсен.

— Какво ще кажете?

— Че ако някоя буря не ни измести от тука, ще бъдем принудени да прекараме зимата като затворници. И все пак по-добре е това да бъде на Острова на мечките, отколкото на Шпицберген. Сега бреговете на Норвегия не са много далече.

— Наистина, Янсен — отговори китоловецът. — Но надявам се, че това няма да е спиране за дълго и че след кратка почивка ще поемем пътя на юг. Небето на север се затъмни и бурята нямаше да закъснее да размърда тези ледове.