Корабокрушенците от Шпицберген

Глава XIIIОТКЛОНЕНИЕ

Ваке бе успяло да си отвори път между ледовете и съвсем свободно продължаваше своя път на югозапад.

Но от тази борба то бе излязло много осакатено. Крайбрежните му ледове бяха отчупени, а на места по него имаше струпа-ни големи айсберги.

При все това леденият блок успя навреме да се освободи от съседите си. Ако беше закъснял още малко, „Торпа“ щеше да бъде смачкана. Екипажът беше щастлив — успя да се размине с нещастието, което можеше да се окаже съдбоносно за всички.

Складът беше пострадал доста. Стените бяха съборени и една китоловна лодка беше счупена, но това не бе от такова значение — лодката едва ли щеше да послужи.

Още малко търпение и плаващите блокове щяха да изчезнат, защото ваке плаваше в открито море.

За „Торпа“ вече не съществуваше опасност. Тя можеше спокойно да чака стопяването на ледения блок, т.е. часа на освобождението от ледената прегръдка.

Течението беше по-силно, така че към шест часа вечерта леденият блок беше на около четири мили от острова, като продължаваше своя път, но се отклоняваше леко на юг.

Ако се движеше все в същата посока, щеше да се разбие върху западните брегове на Норвегия или върху Лофотенския архипелаг.

— Всичко върви много добре — каза Томсен, който дълго наблюдаваше морето с далекогледа си. — Драги професоре, ако дяволът не ни сложи крак, след две или три седмици ще можем да видим бреговете на Норвегия, а след четири или пет ще имаме удоволствието да стиснем ръка на господин Фойн.

— Който ще бъде наистина щастлив да ни види, капитане — отвърна Оскар.

— И аз така мисля — допълни китоловецът усмихнат. — Ще остане много изненадан, когато види „Торпа“ в пристанището посред зима.

— Вие сте щастлив човек.

— И аз започвам да го вярвам, професоре. Никога не предполагах, че ще се върнем преди разтопяването на ледовете.

— Да не забравяме, че все още не сме във Вадзо, капитане.

— Вече не ни грозят опасности. Колкото по на юг отиваме, толкова ледените блокове ще стават по-редки, а топлите течения ще разтопят нашия затвор.

— Но аз зная, че айсберги слизат чак до западните брегове на Норвегия. Виждали са та чак пред Кристиансундфиорд и дори пред Сокфиорд.

— Зная, професоре. Но щом зърнем планините на Норвегия, ще минирам ледения блок и ще го разчупя парче по парче. Когато стигнем там, няма да е нито толкова здрав, нито толкова голям, както е сега.

— Ще се върнете ли след това в Хамерфест?

— Оставих там моя кораб.

— А през лятото ще дойдете ли отново по тези места?

— Да, професоре. Ще дойда на лов за морски гиганти. — С какво удоволствие бих ви придружил!

— Удоволствието ще бъде и мое, професоре, и ако дойдете, ще ви дам собствена каюта и храна, нещо, което при всички случаи е за предпочитане. Приемате ли?…

— Ще си помисля, но сигурно ще приема, господин Томсен.

— Вярвам, че ще дойдете. Ще ви покажа как се убиват онези колоси с железните куки… Професоре, хайде да вечеряме. От този студ изгладняваме като вълци.

На следващия ден ваке беше толкова далече от Острова на мечките, че на хоризонта едва се забелязваха очертанията на планините му.

Температурата се движеше между минус девет и минус четири градуса. Слънцето все още се задържаше за кратко на хоризонта, но с всяка измината миля денят се удължаваше.

На Шпицберген беше започнала полярната нощ.

На 1 ноември леденият блок беше на шестдесет мили на югоизток от Острова на мечките. Топлите течения бяха започнали вече да стопяват бреговете му.

Цели ята птици прелитаха над ледения кръг.

На 2 ноември ваке срещна едно ледено поле с доста големи размери. Върху него се протягаха много тюлени. Томсен, Оскар, Янсен и десетина ловци се качиха на китоловната лодка и се отправиха към леденото поле.

Изненадани, докато се грееха на сиромашкото слънце, животните бяха заобиколени от ловците, които им препречиха пътя да се потопят и скрият в морето.

Шест измежду най-големите и най-тромавите паднаха под ударите на куките и куршумите.

На 6 ноември, на около сто и двадесет мили от Острова на мечките, ваке срещна цяла флотилия от плаващи ледове. Това беше началото на онази голяма ледена бариера, която всяка година се среща на това място и която изглежда, че слиза от бреговете на Гренландия.

Но между тези ледове имаше широки проходи и почти нямаше опасност ваке да бъде спряно. Най-много можеше да се блъсне някъде и да загуби част от тялото си или да се разбие на части и да остави най-после „Торпа“ свободна.

Върху тези ледове Оскар забеляза множество тюлени и моржове. Дори върху един айсберг той видя една двойка бели мечки.

— Най-накрая ще се удавят — каза той на Янсен, който гледаше животните с жаден поглед.

— О, не, професоре — отговори капитанът. — Белите мечки са отлични плувци. Аз съм ги виждал как плуват на тридесет метра от брега.

— И могат да стигнат до някакъв бряг с плуване?

— Да. При това плуват много бързо.

— Истина ли е, че не обичат да навлизат навътре в сушата?

— Да. И ще ви кажа, че много рядко се срещат на повече от шестдесет или седемдесет километра от брега. Някой път отиват и по-навътре, но то е само по течението на реките, където намират храна.

— И женските ли обичат водата?

— Много по-малко от мъжките и рядко се отдалечават от брега. Когато пък ще имат малки, заравят се в снега и прекарват там цялата зима. При първите пролетни слънчеви лъчи излизат от дупките си, за да дадат живот обикновено на две мечета.

— И ги оставят да ги затрупат снегът и ледът?

— Да, професоре. Но, изглежда, че не страдат от това.

— Кой знае колко слаби излизат от този дълъг летаргичен сън!

— Не толкова. Но се събуждат много изгладнели и нападат свирепо ловците.

— Не се ли задушават в тези ледени дупки?

— Не, защото от топлината на телата им се образуват леговища в леда, а от дишането малки дупки, достатъчни да влиза през тях чист въздух. Професоре, след малко ще се блъснем в айсберга на ледената бариера.

— Сега вече няма от какво да се страхуваме.

— Всичко ще бъде в наша полза. Но ще видите, че това ваке не ще ни остави свободни. Много е дебело и ще ни мъкне със себе си още доста дълго, докато се стопи.

— Все на югоизток ли се движим, господин Янсен?

— Да. И ме е страх да не попаднем в един страшен водовъртеж.

— Какво искате да кажете?

— Струва ми се, че течението, което ни влачи, се включва в кръговото движение на Маелстрьом.

— Маелстрьом ли казахте? — запита Оскар.

— Да, професоре.

— И мислите, че ваке ще попадне в този водовъртеж?

— Страхувам се. Но все пак нямаме основания за сериозни безпокойства. Когато морето е спокойно и не духа северният вятър, водовъртежът не е толкова опасен и един кораб може спокойно да го пресече.

— Но през зимата морето е почти винаги развълнувано около острова на Макензи.

— Така е, но да се надяваме, че съдбата още ще ни покровителства. Внимание, професоре, ще се блъснем!

Ваке се блъсна в първите айсберги на бариерата. Противно на всички предвиждания ударът беше толкова силен, че чак ледът в басейна се разпукна.

Два айсберга се разчупиха върху ледения блок и паднаха с такива силни гърмежи, че всичко наоколо гръмко заехтя.

От ваке се откъсна огромен блок и се отвори широк канал. При този удар „Торпа“ бе блъсната върху ледовете с такава сила, че всичко изскърца.

— Проклятие! — извика Томсен. — Още един удар като този и ще трябва да изпратим „Торпа“ на ремонт.

— Това беше последното изпитание — поясни Янсен. — Сбогом, полярни ледове!

Наистина зад бариерата не се виждаха нито айсберги, нито пакс, нито ледени полета. Морето беше съвсем чисто и само ваке, може би поради голямата си дебелина или защото се намираше по средата на течението, слизаше на юг.

Няколко айсберга, които се намираха по течението, го следваха, но на голямо разстояние.

Моряците се радваха, че вече нямаше никаква опасност, но в това време Томсен слезе бързо от наблюдателницата, където се беше качил, за да разгледа по-добре хоризонта.

— Какво има? — запита бързо Оскар.

— Нашето ваке, допреди малко съвсем пусто, сега е населено с доста неприятни обитатели.

— Обитатели? Какви? — запита професорът.

— Да, на четири крака.

— Мечки?

— Да, професоре. Има най-малко две дузини.

— Но откъде са дошли?

— Не мога да ви кажа, но сигурно са се намирали върху онези два айсберга, които се разбиха върху нашето ваке.

— Лоши спътници, господин Томсен.

— Разбойниците са сигурно гладни и разчитат на пиршество за наша сметка. Ще трябва по-бързо да се освободим от тях… Хей, ловци! На леда има достатъчно прясно месо!

— Ще идете ли на лов, господин Томсен?

— Да, и то веднага. Защото още при първата облачна нощ ще се появят на мостика на „Торпа“. Искате ли и вие да дойдете?

— С ваше позволение, да. Аз съм готов.

— Да побързаме тогава. Ще ни се отвори доста работа, но поне ще можем да се отървем от тези опасни съседи.