Корабокрушенците от Шпицберген

Глава XIIНАТИСКЪТ НА ЛЕДОВЕТЕ

Бурята се приближаваше, но още не беше се разразила. Гъсти облаци се трупаха по посока на Шпицберген, готови да се надвесят над океана при първото подухване на полярния вятър.

Но три дни бяха изминали, а леденият блок все още стоеше залепен за Острова на мечките.

Екипажът не загуби времето си напразно. Всяка сутрин ловците отиваха на острова и стреляха по птици, тюлени и моржове, които тук изобилстваха.

Така всеки ден на борда имаше прясно месо.

Сутринта на четвъртия ден, тоест на 25 октомври, притиснат от ледените блокове, които го заобикаляха, леденият кръг започна да се пука и кората на басейна, която отново се беше образувала, се разтвори. Големи блокове обградиха кораба.

Следобед бурята се разрази.

Като че ли ледени гиганти воюваха помежду си. „Торпа“ се люлееше, привеждаше се под натиска на ледовете.

Целият екипаж се намираше на палубата, но той беше безсилен да се бори с този всемогъщ неприятел, който бе способен всеки миг да потопи кораба.

Всеки бе нарамил торба с най необходимите вещи, храна и пушка, готов да отскочи до склада, ако корабът започне да потъва.

Томсен и Янсен наблюдаваха тревожно конвулсиите на ваке.

В това време наблюдателят, подпомогнат от дванадесетина моряци, се мъчеше да стегне брасите1 на кораба.

Натискът на ледовете продължи няколко часа, след което постепенно спря.

— Има ли някаква повреда? — запита Томсен наблюдателя.

— Не, капитане. „Торпа“ излезе победител и в това опасно изпитание.

— Страхувам се обаче, че складът е повреден — каза Янсен, приближавайки се към тях. — На тази страна ледовете се издигаха на голяма височина.

— Преди да падне мъглата, ще отидем да видим — отвърна му Томсен. — Ще бъде страшно, ако провизиите ни изчезнат.

— Ще отида аз, капитане — каза наблюдателят.

Той грабна един железен прът със заострен край и без да повика някого за помощ, изскочи от колибата.

Разгледа най-напред страните на кораба да не би да са пострадали и тръгна към брега.

Леденият блок не пукаше вече, но морето беше все така неспокойно — знак, който вещаеше скорошна буря.

— Страхувам се, че отново ще прекараме тревожна нощ — прошепна старият ловец.

Когато стигна при склада, той видя, че само едната стена беше засегната, и то толкова малко, че можеше лесно да се поправи.

Забелязал, че зад склада се открива широк канал, той тръгна към него, за да види до къде отива, но едва бе изминал и стотина крачки и някаква бяла маса се стовари върху му.

Извика ужасен. В бялата маса той различи могъщото тяло на бялата полярна мечка.

С бързината на светкавица се освободи от смъртоносната прегръдка, като напразно се мъчеше да се изправи на крака и да побегне към кораба, но мечката с един удар на лапата си го повали отново на земята.

— Помощ! — извика с ужас нападнатият.

И като събра всички сили, започна отчаяна неравностойна битка с този опасен и изгладнял враг. Успя да забие няколко пъти железния прът в гърдите на животното, но това бе твърде слабо оръжие за такъв враг. Мечката като че ли въобще не почувства ударите и с лапата си искаше да смачка черепа на противника си.

Дрехата от тюленова кожа на наблюдателя беше вече разкъсана на рамото му и острите нокти се забиваха в месестите части на тялото му, когато два гласа окуражаващо извикаха:

— Смелост, наблюдателю!

Двама мъже тичаха през ледовете. Това бяха Томсен и Янсен.

Бяха чули вика за помощ. Въпреки мъглата забелязали придвижващата се мечка. Единият грабнал пушка, другият — копие и се втурнали да помогнат на другаря си.

На четиридесет крачки Томсен се премери и стреля. Мечката, ударена в едната плешка, падна със страшно ръмжене, но веднага успя да се надигне и се хвърли към китоловеца.

Томсен не беше човек, който можеше лесно да се уплаши.

Без да губи време за повторно зареждане на пушката, той я хвана за дулото и започна да нанася силни удари, стремейки се да улучи мечката по муцуната.

В същото време на помощ му дойде Янсен. Като видя, че другарят му е в опасност, той издебна мечката отзад и с два удара на копието по главата я свали мъртва.

— Благодаря ти, Янсен — задъхано произнесе Томсен. — Ако бяхте се забавили малко, едва ли щях да издържа. Мечката щеше да ми счупи пушката.

— И аз така мисля, Томсен — отвърна капитанът на „Гьотеборг“.

След това и двамата отидоха при наблюдателя, който продължаваше да лежи на леда. Бедният човек беше наранен доста зле. Дрехата му бе разкъсана, а на раменете му зееха две дълбоки рани.

— Непростимо е да дойдеш тук без никакво оръжие — смъм-ра го Томсен.

— Но досега не бяхме срещнали нито една бяла мечка, капитане — отвърна виновно наблюдателят.

— Не знаете ли, че те се крият между снеговете и чакат плячката си със седмици?

— Е, слава Богу, не ме изяде!

— Ако малко се бяхме забавили, този звяр щеше да ви смачка и да ви схруска като бисквита. За щастие, раните не са много дълбоки и след седмица ще бъдете съвсем здрав.

Моряците от „Торпа“ се приближиха. Четирима от тях взеха на ръце ранения, а другите повлякоха мечката, която обещаваше вкусен обед.

Нощта мина сравнително спокойно. Към два часа след полунощ ваке бе изтласкано силно от някаква ледена планина.

На 26 октомври, под непрекъснатия натиск на ледовете, ваке започна бавно да се движи. Северният вятър се засилваше и това ускоряваше течението.

Леденият блок си проправяше път между многото препятствия, които му се изпречваха. И внезапно той бе притиснат към острова от безкрайни ледени полета. Външните стени на ледения блок започнаха да се пукат, а вътрешните да се приближават, като заплашваха да притиснат помежду си „Торпа“.

— Работата започва да става сериозна — каза Томсен на Оскар, който наблюдаваше свъсено приближаването на бреговете. — Басейнът ще изчезне.

— Но ваке ще се откъсне от острова и ще тръгне отново на юг, капитане — отговори професорът.

— Това е така. Стига „Торпа“ да не бъде преди това смачкана. Ако двата бряга я приклещят, не ще може да устои на натиска.

— Обаче корабът се повдига.

— Може и да се обърне.

— По-късно ще заеме нормалното си положение.

— Дано дотогава не отидем на дъното на морето. Ето, ваке се отмества все повече и повече.

— И винаги на юг, господин Томсен. Сякаш иска да остави Острова на мечките и да ни заведе в Норвегия.

— Предпочитам да сме сами, професоре. Ако после… Продължителни гърмежи прекъснаха думите му. Външните стени на ваке бяха притиснати между ледените планини и острова, а вътрешните се приближаваха все повече.

Целият екипаж се беше събрал на палубата и гледаше с безпокойство приближаването на ледовете. Картината беше страховита.

Ако ваке не успееше да се откъсне от острова и да продължи пътя си на юг, за кораба щеше да настъпи последният му час.

Викове на страх и ужас се изтръгнаха от гърдите на изплашените моряци, неспокойните въпроси се сипеха отвсякъде:

— Ще ни смачкат!

— В склада!

— Спасявайте се кой както може!

— Капитан Томсен, да бягаме!

— Капитан Янсен, накъде?

— Спокойствие, момчета! — извикаха двамата капитани, които и сега, въпреки грозящата ги опасност, успяваха да запазят спокойствие. — Да изчакаме още няколко минути!…

Бреговете започнаха да се затягат заплашително около „Торпа“.

Ваке се люлееше, скърцате и гърмеше страховито. Натискът му върху ледените блокове беше толкова силен, че цели огромни айсберги се разпукваха и потъваха с трясък.

Ако „Торпа“ се намирате до тях, щете да бъде смачкана като черупка.

Опасността ставаше все по-голяма. Бреговете бяха само на няколко метра от басейна, който скоро щеше да изчезне. Но в този момент се разнесе силен гръм, като че ли бе избухнала мина и бе вдигнала целия блок във въздуха.

Малко след това, между пукотевицата на ледовете, се чу гласът на капитан Янсен:

— Спасени сме!… Спасени!… ваке е освободено и се отправя на юг!