Корабът на изкуплението

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Торн се носеше над свят, който подготвяха за смърт. Бяха извършили пътуването от „Носталгия по безкрая” в един от най-малките, най-пъргави кораби, показани му от двете жени в хангара. Двуместната совалка с форма на глава на кобра извиваше гладко към фюзелажа подобното на качулка крило, а прозорците на кабината бяха разположени от двете страни на корпуса като змийски очи. Долната извивка бе осеяна със сензори, заключващи се капсули и, както му се стори, с различни видове оръжие. Две дула за лъчи от частици стърчаха отпред като отровни зъби, а целият кораб бе облицован в подобни на мозайка неравни, блестящозелени и черни люспи.

— И това ще ни отведе дотам и обратно? — осведоми се Торн.

— Да — увери го Вюйомие. — Това е най-бързият кораб тук и вероятно с най-малкия сензорен отпечатък. Бронята му обаче е лека, а оръжията са повече за показ, отколкото за каквото и да било друго. Ако искаш нещо по-добре въоръжено, ще вземем него… само после не се оплаквай, че е бавно и лесно може да бъде уловено.

— Оставям на теб да прецениш.

— Цялото това начинание е извънредно глупаво, Торн. Все още имаш възможност да се откажеш.

— Не става въпрос дали е глупаво или не, инквизиторе. — Не можеше да се отърси от навика си да я нарича така. — Просто няма да съдействам, преди да се уверя, че въпросната заплаха е реална. Преди да го проверя със собствените си очи, а не чрез екран, няма да мога да ви се доверя.

— И защо ще те лъжем?

— Не знам, но го правите, струва ми се. — Изучаваше изражението ѝ много внимателно. Погледите им се срещнаха и той се взира в очите ѝ малко по-дълго, отколкото бе удобно. — За нещо. Не знам точно какво, но и двете не сте напълно искрени с мен. Но през част от времето сте искрени и точно това не мога да проумея.

— Единственото ни желание е да спасим хората на Ризургам.

— Знам. Вярвам на тази част, наистина вярвам.

В крайна сметка бяха взели кораба с глава на змия, а Ирина остана на „Носталгия по безкрая”. Потеглянето бе осъществено бързо и, макар да бе направил всичко възможно, Торн така и не успя да хвърли поглед назад. Все още не бе видял „Носталгия по безкрая” отвън, дори при приближаването от Ризургам. Защо ли двете жени полагаха всички тези усилия, за да скрият външността на кораба? Може би само си въобразяваше и щеше да го види на връщане.

— Можеш сам да тръгнеш с кораба — беше му казала Ирина. — Достатъчно е да програмираме някаква траектория и да го оставим на автономно управление. Кажи ни само колко искаш да се доближиш до инхибиторите.

— Не е нужно да бъде близо. Няколко десетки хиляди километра би трябвало да бъдат достатъчно. Ще мога да видя дъгата, ако е достатъчно светла, и вероятно тръбите, които се издигат към атмосферата. Но няма да отида там сам. Ако искате достатъчно силно да ви подкрепя, тогава една от вас може да дойде с мен. Така ще знам, че това не е някакъв капан, нали?

— Ще отида аз — предложи Вюйомие.

Ирина сви рамене.

— Приятно ми беше, че се запознахме.

Пътуването натам мина без особени произшествия. Както и на идване от Ризургам, прекараха отегчителната част в сън — не в специалните камери, а в лишена от сънища, предизвикана чрез лекарства кома.

Вюйомие го събуди едва когато до газовия гигант остана половин светлинна секунда. Торн се събуди с неопределено чувство на раздразнение, лош вкус в устата и различни болежки, каквито не бе имал преди.

— Е, добрата новина е, че все още сме живи. Или инхибиторите не знаят, че сме тук, или не им пука.

— И защо няма да им пука?

— Трябва да знаят от опит, че не можем да им създадем истински неприятности. Не след дълго така или иначе всички ще бъдем мъртви, защо тогава да се притесняват заради един-двама сега?

Торн се намръщи.

— Какъв опит?

— Той е в колективната им памет, Торн. Ние не сме първият вид, с който постъпват така. Процентът на успехите им трябва да е доста висок, иначе щяха да ревизират стратегията си.

Падаха свободно. Торн откопча коланите, които го държаха за фотьойла, махна мрежата, предпазваща от удари при ускоряване, и се приближи до един от тесните прозорци. Вече се чувстваше малко по-добре. Виждаше съвсем ясно газовия гигант и състоянието му не му се стори блестящо.

Първото, което забеляза, бяха трите големи потока материя, идващи отнякъде другаде в системата. Те просветваха слабо на светлината на Делта Павонис, тънки ленти от полупрозрачно сиво, подобни на големи, призрачни мазки с четка по небето, преминаваха право през еклиптиката и се губеха някъде в безкрая. Струваше му се, че може да пипне потока материя, когато един или друг камък от него отразяваше слънцето за момент. Движението на тези ленти напомняше на Торн мудното течение на река, която всеки момент щеше да замръзне. Материята пътуваше със скорост стотици километри в секунда, но огромните мащаби на сцената правеха дори тази скорост мудна. Самите потоци бяха широки много километри. Напомняха планетарни пръстени.

Проследи ги с поглед до края им. Близо до газовия гигант гладките математически криви — дъги, описващи орбитални траектории — правеха остри завои, защото ги отклоняваха към определени луни. Сякаш художникът, който бе рисувал елегантните ленти, в последния момент бе силно разтърсен. Ориентацията на луните спрямо пристигащите потоци се променяше всеки час, разбира се, затова геометрията им подлежеше на постоянни преработки. От време на време на някой от тях се слагаше задържащ бент, притокът спираше, докато бъдеше пресечен от друг. Моментът се определяше с такава точност, че когато беше нужно, потоците се разминаваха без сблъсък на значителни маси.

— Не знаем как успяват да ги управляват така — обади се Вюйомие. Гласът и беше нисък, а тонът — поверителен. — В тези потоци има огромна инерция, приток на маса от милиарди тона в секунда. Въпреки това променят с лекота посоката си. Може би са разположили там миниатюрни черни дупки, за да изстрелват като с прашка потоците около тях. Така поне смята Ирина. Цялата тази работа направо ми изкарва акъла, това мога да ти кажа. Но тя мисли също и че те може би са в състояние да изключват инерцията, когато им се налага, за да подчиняват така лесно потоците.

— Не звучи много насърчаващо.

— Така е, не звучи. Но дори да са в състояние да правят това с инерцията или да впрягат в работа черни дупки, очевидно не могат да го правят в големи мащаби, иначе вече щяхме да сме мъртви. И те имат своите ограничения. Налага се да го вярваме.

Луните, широки по няколко десетки километра, се виждаха като стегнати светлинни възли, зрънца в краищата на падащите върху тях потоци. Материята се спускаше върху съответната луна през гърлоподобен отвор, перпендикулярен на равнината на орбиталното движение. Небалансираният приток на маса трябваше да принуждава всяка луна да променя своята орбита. Нищо подобно обаче не се случваше, което показваше, че и тук нормалните закони за запазване на инерцията се потискаха, пренебрегваха, или принуждаваха да изчакат до някакъв по-късен момент.

Най-външната луна приемаше дъгата, която в крайна сметка щеше да обгради газовия гигант. Когато я видя от „Носталгия по безкрая”, Торн все още можеше да повярва, че тя не бе предназначена да се затвори някога. Сега обаче вече не беше възможно да изпитва подобна увереност. Краищата продължаваха да се движат навън от луната, тръбата се изграждаше със скорост от хиляда километра на всеки четири часа. Издаваше се напред бързо като експрес, като лавина от суперорганизирана материя.

Това не беше магия, а просто индустрия. Торн си го напомняше непрекъснато, колкото и трудно да му бе да го повярва. Скритите под ледената кора механизми вътре в луната обработваха идващия поток материя с демонична скорост, изграждайки незнайните компоненти, образуващи широката тринайсет километра тръба. Двете жени не бяха изказвали в негово присъствие предположенията си дали тръбата беше плътна, куха или натъпкана с премигваща извънземна апаратура.

Но не беше магия. Физическите закони, както ги разбираше Торн, като че ли се топяха като карамел в близост до инхибиторската машинария, но само защото явно не бяха върховните закони, както се струваше на хората, а просто правилник или устав, към който е необходимо да се придържаш през повечето време, но който може да бъде нарушен при особени обстоятелства. Но дори инхибиторите бяха възпирани до известна степен. Те вършеха чудеса, но не и невъзможни неща. Например, дори те се нуждаеха от материя. Можеха да я обработват с учудваща бързина, но ако се съдеше по всичко до този момент, не можеха да я създават от нищото. Беше се наложило да разбият на пух и прах три свята, за да захранят този ад на изобретателността.

И каквото и да правеха, макар и мащабно, бе по необходимост бавно. Дъгата трябваше да бъде изградена около планетата със скорост едва от двеста и осемдесет километра в секунда. Очевидно не можеше да се създаде мигновено. Машините бяха могъщи, но не богоподобни.

Торн реши, че това бе горе-долу цялата утеха, която щяха да получат.

Насочи вниманието си към двете по-ниски луни. Инхибиторите ги бяха придвижили в абсолютно кръгови орбити непосредствено над облачния слой. Орбитите им се пресичаха периодично, но бавното, усърдно поставяне на кабели продължаваше с неотслабваща сила.

Тази част от процеса сега вече бе значително по-ясна. Торн виждаше елегантните извивки на тръбите, които се издигаха право нагоре над всяка луна, преди да завият надолу към облачната палуба. На няколко хиляди километра зад всяка луна тръбите се спускаха в атмосферата като спринцовки. Тъй като се движеха с орбитална скорост, когато докосваха въздуха — с много километри в секунда — те оставяха сивосинкави следи като от нокти в атмосферата. Виждаше се тънка лента с развълнуван ръждивочервен цвят непосредствено под пътеката на всяка луна, която обикаляше два-три пъти около планетата, като всяко минаване бе на различно място от предишното поради въртенето на газовия гигант. Двете луни гравираха сложни геометрични шарки в движещите се облаци, шарки, напомнящи екстравагантна калиграфска завъртулка. На някакво ниво Торн я прецени като красива, но същевременно тя му въздействаше неприятно. Нещо ужасно и необратимо щеше да се случи с планетата. Калиграфската маркировка напомняше пищен погребален ритуал в чест на един умиращ свят.

— Както ми се струва, вече започваш да ни вярваш — обади се Вюйомие.

— Склонен съм — отвърна той. Почука по прозореца. — Не е изключено това да не е стъкло, както изглежда, а триизмерен екран… но не мисля, че бихте проявили чак такава изобретателност. Дори да изляза със скафандър, пак няма да съм сигурен, че лицевата плочка на каската му е стъкло.

— Извънредно подозрителен човек си ти.

— Научих, че е по-добре да бъдеш такъв. — Торн се върна на мястото си. Засега бе видял достатъчно. — Добре. Следващ въпрос. Какво става тук? Какво са намислили?

— Не е нужно да се знае, Торн. Фактът, че ще се случи нещо лошо е достатъчна информация.

— Не и за мен.

— Тези машини… — Вюйомие направи неопределен жест към прозореца. — Знаем какво правят, но не и как. Те затриват култури, бавно, и без да жалят сили. Силвест ги докара тук — неволно, може би, макар да не съм сигурна в нищо, когато става дума за това копеле — и сега са дошли да си свършат работата. Това е всичко, което трябва да знаеш, ти или който и да било от нас. Просто трябва да измъкнем колкото се може по-скоро всички оттук.

— Ако тези машини са така ефективни, както твърдиш, това няма да ни помогне, нали?

— Ще ни даде време. Има и още нещо. Машините действително са ефективни, но не толкова, колкото са били някога.

— Каза, че това били самовъзпроизвеждащи се машини. Защо ще намалява ефективността им? Те би трябвало да стават все по-умни и по-бързи, колкото повече научават.

— Създателят им, който и да е той, не е искал да станат прекалено умни. Инхибиторите създават машините, за да унищожават всеки появил се разум. Не би имало никакъв смисъл, ако позволят на машините да изпълнят нишата, която би трябвало да поддържат празна.

— Така изглежда… — Торн нямаше да изостави така лесно този въпрос. — Мисля, че има и друго какво да ми кажеш. Но междувременно искам да се приближа още.

— Колко? — попита предпазливо тя.

— Този кораб има аеродинамична форма. Следователно може да пътува в атмосфера.

— Това го нямаше в уговорката.

— Тогава ме дай под съд. — Торн се усмихна широко. — Аз съм по природа любознателен, също като теб.

Скорпион дойде в студено, лепкаво съзнание, треперейки неконтролируемо. Опипа се и обели лъскав слой мазен гел от голата си кожа. Отделяше се на отблъскващи, полупрозрачни парцали, издавайки особен звук. Изпълни процедурата внимателно в близост до изгореното място на дясното си рамо, като го опипа нерешително с пръсти. Нямаше и сантиметър от изгорената рана, която да не познаваше много добре, но когато я докосваше, когато придвижваше пръст по набръчканата ѝ топология по ръба, където гладката свинска кожа преминаваше в нещо подобно на консервирано месо, той си припомняше дълга, който бе негов и единствено негов, дълга, който бе поел, откакто избяга от Куейл. Никога не трябваше да забравя Куейл, нито пък че — колкото и да бе променен — Куейл бе човек в генетичен смисъл и че именно хората трябваше да понесат главния удар от възмездието на Скорпион.

Вече нямаше болка, даже от изгарянето, но не липсваха дискомфорт и дезориентация. Ушите му бучаха непрестанно, сякаш бе пъхнал глава във вентилационна шахта. Зрението му беше замъглено и не различаваше нищо освен неясни аморфни форми. Скорпион обели прозрачния гел от лицето си. Премигна. Сега нещата станаха по-ясни, но бученето остана. Огледа се, все така треперещ от студ, за да се ориентира къде се намира и какво се случва с него.

Беше се събудил в едната половина на нещо, приличащо на счупено метално яйце, свит в неестествена поза на зародиш, а долната половина на тялото му беше все още потопена в отвратителния слузест гел. Около него се търкаляха пластмасови тръбички и свръзки. Гърлото и ноздрите го боляха, сякаш тръбичките допреди малко са били напъхани в тях. Не изглеждаше да са били извадени особено внимателно. Другата половина на металното яйце лежеше току до първата, сякаш двете половини бяха разделени преди малко. Навсякъде се виждаше корабен интериор, който не можеше да бъде объркан с нищо друго: лъскав син метал и извити перфорирани подпори, които му напомняха ребра. Бученето в ушите му идваше от двигателя. Корабът пътуваше нанякъде, а след като чуваше моторите, явно бе малък, може би совалка или нещо подобно. Със сигурност бе за пътуване само в рамките на системата.

Скорпион трепна. В далечния край на кабината се отвори някаква врата и през нея зърна малко помещение с водеща нагоре стълба. Един мъж тъкмо слизаше по последното стъпало. После мина през отвора и тръгна спокойно към Скорпион, очевидно без да се изненада, че го вижда буден.

— Как се чувстваш? — попита той.

Скорпион наложи на непослушните си очи да се фокусират. Мъжът му беше познат, макар да се бе променил след последната им среща. Дрехите му бяха все така тъмни и неутрални като преди, но сега не беше ясно дали имат конджоинърски произход. Черепът му бе покрит със съвсем тънък слой черна коса, докато преди бе гладко обръснат. И нямаше чак толкова мъртвешки вид.

— Рьомонтоар — рече Скорпион и изплю няколко гадни на вкус парченца гел от устата си.

— Да, това съм аз. Добре ли си? От монитора разбрах, че си се отървал без неприятни последствия.

— Къде сме?

— На кораб, близо до Ръждивия пояс.

— Дошъл си да ме измъчваш отново, така ли?

Рьомонтоар не го погледна в очите.

— Това не беше мъчение, Скорпион… само превъзпитание.

— Кога ме предавате на Конвенцията?

— Това вече не влиза в плана ни. Поне не би трябвало.

Скорпион прецени, че корабът е малък, вероятно совалка.

Напълно възможно беше двамата с Рьомонтоар да бяха единствените му пасажери. Дори най-вероятно бе така. Как ли щеше да се справи с управлението на създаден от конджоинърите кораб? Сигурно не особено добре, но бе готов да опита. Дори да се разбиеше и да изгореше, пак щеше да бъде за предпочитане пред смъртната присъда.

Хвърли се към Рьомонтоар, като изскочи от яйцето сред взрив от гел. Тръбичките се разхвърчаха на всички страни. Само след миг ръцете му вече затърсиха точките, които щяха да потопят всеки, дори да беше конджоинър, в безсъзнание, а после и в смърт.

Скорпион дойде на себе си. Намираше се в друга част на кораба, завързан за някакъв стол. Рьомонтоар седеше срещу него, скръстил длани в скута си. Зад него се виждаше впечатляващата извивка на контролно табло, чиято повърхност бе покрита с всевъзможни дисплеи, в това число и полукръгли навигационни екранчета, и командни системи. Беше осветено като казино. Скорпион знаеше нещичко за корабната конструкция. Конджоинърските контролни табла бяха минималистични до степен да бъдат почти невидими, като че ли бяха по проект на новите квакери[5].

— На твое място не бих опитал отново — обади се Рьомонтоар.

Скорпион го изгледа.

— Какво не би опитал?

— Ти се опита да ме удушиш, но не се получи нищо и, опасявам се, никога няма да се получи. Поставихме имплант в главата ти, Скорпион — много мъничък, до сънната ти артерия. Единствената му функция е да свива артерията в отговор на сигнал от друг имплант, но този път — в моята глава. Мога да изпращам този сигнал волево, ако се превърнеш в заплаха за мен, но не се налага. Имплантът изпуска специален код при нужда, ако внезапно изгубя съзнание или умра. Ти ще умреш малко след това.

— Както виждам не съм мъртъв.

— Само защото бях достатъчно мил да позволя да се отървеш с предупреждение.

Скорпион бе облечен и сух. Чувстваше се по-добре, отколкото при събуждането си в яйцето.

— И защо да се вълнувам от това, Рьомонтоар? Та вие сте ми дали чудесно средство да се убия сам, вместо да оставя тази работа на Конвенцията.

— Няма да те водя при Конвенцията.

— Малка частна справедливост, така ли?

— И това не е.

Рьомонтоар изви стола си така, че да застане с лице към пищното контролно табло. Засвири на него като пианист, протегнал ръце напред; нямаше нужда да гледа къде отиват пръстите му. Чак сега забеляза прозорци над таблото и от всяка страна на кабината. Осветлението намаля плавно. Скорпион чу промяната в бученето на мотора, стомахът му регистрира промяна в оста на гравитация. Отпред се очерта голям, оцветен в охра сърп. Това бе Йелоустоун: над по-голямата част от планетата беше нощ. Корабът на Рьомонтоар се намираше приблизително в една равнина с Ръждивия пояс. Поредицата от населени места почти не се забелязваше на фона на осветената част — само нещо като тънка линийка от разсипана канела — но в тъмната част те образуваха скъпоценна огърлица, която проблясваше, когато селищата се придвижваха напред или разпределяха огромните си огледала и прожектори. Беше впечатляващо, но Скорпион знаеше, че то е само бледа сянка на онова, което е било. Преди чумата населените места бяха десет хиляди. Сега напълно се използваха едва неколкостотин. Но през нощта изоставените изчезваха и се виждаше само достойният за приказките светъл прашец на осветените градове, сякаш колелото на историята никога не се бе превъртало.

Йелоустоун, който се намираше от другата страна на Ръждивия пояс, изглеждаше смущаващо близо. Почти му се струваше, че чува през облаците типичния за големия град шум на Казъм сити, подобен на изкусителната песен на сирените. Спомни си развъдниците и укрепените места на прасетата и техните съюзници в най-дълбоките части на Мълч — подобна на цирей, намираща се извън закона империя, състояща се от много, свързани помежду си феодални владения. След бягството си от Куейл, Скорпион бе влязъл в тази империя на най-ниското ниво, като белязан имигрант, чийто единствен спомен в главата, непретърпял чужда намеса, бе как да оцелява час по час сред опасно, непознато обкръжение и, също толкова важно — как да манипулира това обкръжение в своя полза. Ако не за друго, поне за това бе задължен на Куейл. Което обаче не означаваше, че беше благодарен.

Скорпион помнеше много малко от своя живот преди срещата си с Куейл. Осъзнаваше, че голяма част от тези спомени бяха втора ръка, защото, макар да бе събрал в едно цяло само основните детайли от предишното си съществуване — живота си на яхтата — подсъзнанието му не си губеше времето в запълване на болезнените празнини, които оставаха с целия ентусиазъм, присъщ на спускащия се във вакуума газ. А когато тези, не съвсем реални сами по себе си спомени изплуваха, Скорпион не можеше да не отпечата отгоре им още сетивни детайли. Дори спомените да съответстваха точно на действително станалото, той нямаше как да бъде сигурен. Но това не променяше нищо, поне за него самия. Вече нямаше кой да му противоречи. Онези, които бяха в състояние да го направят, вече бяха мъртви, заклани лично от Куейл или от някой от неговите приятели.

Първият му ясен спомен за Куейл бе сред най-ужасяващите. Беше дошъл в съзнание след дълъг сън или нещо по-дълбоко от сън в студено бронирано помещение, заедно с още единайсет прасета, дезориентиран и треперещ, горе-долу така, както се бе събудил в кораба на Рьомонтоар. Те носеха грубовати дрехи, съшити от квадрати от някаква твърда, тъмна материя на петна. Куейл бе там с тях: висок, асиметричен генетично модифициран човек, когото Скорпион определи като ултра или представител на някоя от другите химерични фракции като скайджаковете. Имаше и други генетично модифицирани хора, пет-шест, които се бяха струпали зад Куейл. Всички носеха оръжие, от ножове до пушки с широки дула, и оглеждаха прасетата с неприкрито очакване на нещо. Куейл, чийто език Скорпион разбираше без усилие, обясни, че дванайсетте прасета са докарани на борда — помещението се оказа в голям кораб — за да забавляват екипажа му след поредица от неуспешни сделки.

И в известен смисъл, може би не съвсем в онзи, който бе имал предвид Куейл, бе станало точно така. Екипажът бе очаквал лов и го получи за известно време. Правилата бяха прости: на прасетата бе позволено да бягат свободно из кораба, да се крият, където пожелаят, и да си правят импровизирани оръжия от всичко, което им попадне под ръка. След пет дни щеше да бъде обявена амнистия за оцелелите прасета, поне така обеща Куейл. Прасетата сами трябваше да изберат дали ще се крият всички заедно или ще се разделят на групички. Разполагаха с шест часа преднина пред хората.

Оказа се, че това не променя почти нищо. Половината прасета бяха мъртви в края на първия ловен ден. Те бяха приели условията, без да ги подлагат на обсъждане; дори Скорпион изпита странното страстно усещане за дълг да изпълни това, което се иска от него, чувство, че е негов дълг да прави каквото поиска Куейл или който и да било от другите хора. Макар да се страхуваше и незабавно да го обзе желание да опази собствения си живот, минаха почти три дни, преди да се досети да отвърне на удара, и дори тогава тази мисъл си проби път в главата му, срещайки огромна съпротива, сякаш нарушаваше едно от най-свещените си лични убеждения.

В началото Скорпион се скри заедно с две други прасета. Едното бе нямо, а другото беше в състояние да съставя само кратки, трудноразбираеми изречения, но се справяха доста добре като екип, предвиждайки с лекота действията си. Дори тогава Скорпион знаеше, че дванайсетте прасета бяха работили заедно преди това, макар все още да не бе успял да събере ясен спомен за живота си преди събуждането в помещението на Куейл. Но макар екипът да се справяше добре, след първите осемнайсет часа той предпочете да се отдели. Другите двама искаха да продължат да се крият в местенцето, което бяха открили, но Скорпион бе убеден, че единствената надежда за оцеляване се намираше в постоянното изкачване, все по-нагоре по оста на ускорение на кораба.

Именно тогава направи първото от трите си открития. Докато пълзеше по една шахта, той разпра част от дрехата си и разкри крайчеца на някаква блестяща зелена татуировка, покриваща голяма част от дясното му рамо. Разкъса още от дрехата, но едва след като откри отразително табло успя да огледа както трябва цялата татуировка и да види, че представлява силно стилизиран зелен скорпион. Когато докосна смарагдовата татуировка и прокара леко пръсти по извивката на опашката, почти усещайки ужилването, почувства, че е наситена със сила, с лична сила, която само той бе в състояние да канализира и насочва. Усети, че самоличността му е свързана с този скорпион; че всичко, свързано с него, което имаше значение, е заключено вътре в татуировката. Това бе изумителен миг на разкриване на истината за самия себе си, защото така поне си даде сметка, че има име или поне може да си даде име, имащо някаква значителна връзка с миналото му.

Може би половин ден по-късно направи второто откритие: през един прозорец зърна друг, много по-малък кораб. Щом се вгледа по-съсредоточено, Скорпион разпозна издължените форми на яхта за пътуване в рамките на системата. Корпусът беше от някаква лъскава, бледозелена сплав, с издържана до най-малките подробности аеродинамична форма на скат, с качулати вентилационни отвори, наподобяващи усти на препичащи се на слънце акули. Щом погледна към яхтата, Скорпион почти видя плана на разположението ѝ, сякаш светещ под обвивката. Знаеше, че може да се промъкне в нея и да я управлява почти без да се замисли, както и да поправи почти всеки неин дефект или несъвършенство. Изпита почти непреодолим порив да направи точно това, може би усещайки, че единствено в търбуха ѝ, заобиколен от машини и инструменти, би бил истински щастлив.

В главата му колебливо се оформи хипотеза: дванайсетте прасета вероятно бяха екипажът на яхтата, която Куейл бе пленил. Яхтата бе взета като плячка, а екипажът — дълбоко замразен, докато бе станало необходимо да разнообрази монотонното съществуване на борда на кораба на Куейл. Така поне се обясняваше амнезията. Тя все още не го бе напуснала, когато направи третото си откритие.

Откри двете прасета, които бе оставил в до неотдавна общото им скривалище. Бяха ги намерили и убили, точно както се бе опасявал. Ловците на Куейл ги бяха увесили на вериги от перфорираните греди в коридора. Бяха ги изкормили и одрали и Скорпион бе убеден, че до определен момент те са били живи. Също така бе сигурен, че дрехите им, както и дрехите, които продължаваше да носи и той самият, бяха направени от кожата на други прасета. Дванайсетте не бяха първите, а само последните жертви на една игра, която се играеше много по-дълго, отколкото беше подозирал. Започна да го обхваща гняв, какъвто не бе изпитвал никога досега. Нещо в него се скъса; внезапно усети, че е в състояние да помисли, поне теоретично, за нещо, което преди му се струваше немислимо: можеше да си представи какво би било да нарани човек, при това да го нарани наистина зле. Дори се сети за начини, по които би могъл да го направи.

Скорпион, който се оказа както съобразителен, така и технически ориентиран, започна да прониква в машинарията на кораба на Куейл. Превръщаше люковете в непрощаващи, режещи като ножици капани. Асансьорите и транзитните капсули превръщаше във вълчи ями или смазващи бутала. Изсмукваше въздуха от определени части на кораба и го заменяше с отровни газове или вакуум, а после заблуждаваше сензорите, които трябваше да предупредят Куейл и хората му за случилото се. Един по един екзекутираше ловците на прасета, често със завиден артистизъм, докато остана жив само Куейл, сам и изпълнен със страх, най-сетне осъзнал фаталната грешка на своята преценка. Но по това време другите единайсет прасета също бяха мъртви, така че победата на Скорпион бе примесена с горчивото чувство за ужасен личен провал. Изпитваше нуждата да ги защити, защото повечето от тях нямаха езиковите умения, които той беше смятал за нещо гарантирано. Някои не можеха да говорят, не просто защото им липсваха гласовите механизми, необходими за възпроизвеждането на говорни звуци; те даже не разбираха говоримата реч с лекотата, с която го правеше той. Долавяха евентуално няколко думи и фрази, но нищо повече. Умовете им бяха изградени различно от неговия, липсваха им мозъчните функции, които кодираха и декодираха езика. А за него това бе втора природа. Не можеше да се отрече, че той бе по-близо до хората от тях. И в крайна сметка не беше оправдал надеждите им, макар всъщност никой от тях да не го бе избирал за свой закрилник.

Скорпион остави Куейл жив, докато наближиха Йелоустоун, когато уреди преминаването си в Казъм сити. Беше взел яхтата. При пристигането в Мълч, Куейл бе мъртъв или по-точно изживяваше последната смъртна агония на съоръжението, което бе направил за него Скорпион; бавната мъчителна екзекуция бе извършена с любяща грижа от роботизираните хирургически системи, които бе извадил от лазарета на яхтата.

Беше почти у дома, но го очакваше последното откритие: яхтата никога не бе принадлежала нито на него самия, нито на което и да е от другите прасета. Тя носеше името „Зодиакална светлина” и бе управлявана от хора, а дванайсетте прасета бяха роби, част от инвентара, натъпкани на долните палуби, всяко със своя област на специализация. Когато изгледа записа на корабния дневник, Скорпион видя как човешкият екипаж бе избит от хората на Куейл. Това бе бързо, чисто приключване, почти хуманно, в сравнение с бавното преследване на прасетата. От същия дневник разбра, че всяко от дванайсетте прасета беше татуирано с различен зодиакален знак. Символът на рамото му бе знак за самоличност, както бе подозирал, но същевременно представляваше маркировка за собственичество и подчинение.

Скорпион намери заваряващ лазер, нагласи го на минимална мощност и изгори тъканите на рамото си в дълбочина, наблюдавайки почти като омагьосан как светлинните пулсации изгарят кожата и заличават зеления скорпион. Болката беше неописуема, но той предпочете да не я потиска с обезболяващи вещества от лазарета. Нито пък направи нещо, за да подпомогне заздравяването на изгорената кожа. Нуждаеше се от болката като от символичен мост, който трябва да бъде прекосен, нуждаеше се и от този белег, за да му показва какво е направил. Чрез болката получаваше обратно самия себе си, възвръщаше собствената си самоличност. Може би никога не бе имал истинска самоличност преди, но сега, в преживяването на агонията, си изковаваше нова. Белегът щеше да му напомня какво е направил и ако някога омразата му към хората започнеше да отслабва, ако някога се изкушеше да прости, той щеше да е налице, за да го насочва. Въпреки всичко, и точно този факт така и не успя да си обясни, бе предпочел да запази името. Нарече се „Скорпион”, избирайки да се превърне в машина от омраза, насочена срещу човечеството. Името щеше да стане синоним на страха, нещо, за което родителите да разказват на децата си нощем, за да ги карат да слушат.

Работата му беше започнала в Казъм сити и щеше да продължи пак там, ако успееше да избяга от Рьомонтоар. Дори тогава бе наясно, че ще бъде трудно да се движи свободно, но щом се свържеше с Лашер, трудностите му щяха да намалеят значително. Лашер бе един от първите му истински съюзници: прасе със сравнително добри връзки, чието влияние стигаше до Лорийнвил и Ръждивия пояс. Той беше останал верен на Скорпион. И дори в крайна сметка да бе станал нечий затворник, което изглеждаше най-малкото вероятно при създалите се обстоятелства, пленилите го хора трябваше да го пазят наистина изключително зорко. Армията от прасета, разпуснатата лига от групи, групички и фракции, които Скорпион и Лашер бяха обединили в нещо подобно на кохерентна сила, бе имала вече няколко сблъсъка с властите и, макар да бе понесла страшни загуби, никога не бе претърпяла пълно поражение. Наистина, конфликтите не бяха стрували много на властта — ставаше въпрос най-вече за справяне с държани от прасета имения в Мълч — но Лашер и неговите съюзници не се страхуваха да разширяват своето влияние. Прасетата имаха такива съюзници, които им позволяваха да разпрострат криминалната си дейност далече отвъд Мълч. След като бе отсъствал толкова дълго, Скорпион бе любопитен да научи как вървяха нещата за съюза.

Той кимна към линията от населени места.

— Все още ми се струва, че сме се запътили към Пояса.

— И наистина сме се запътили натам — отвърна Рьомонтоар. — Но не към Конвенцията. Планът бе незначително променен, поради което поставихме гадния малък имплант в главата ти.

— И сте постъпили правилно.

— Защото иначе щеше да ме убиеш ли? Може би. Но тогава нямаше да стигнеш далече. — Рьомонтоар погали контролното табло и се усмихна извинително. — Опасявам се, че не можеш да управляваш този кораб. Под повърхността системите са напълно конджоинърски. Налага се обаче да минем за граждански кораб.

— Кажи ми какво става.

Рьомонтоар завъртя отново седалката си. Постави длани в скута си и се приведе към своя събеседник, опасно близо, ако не беше имплантът. Скорпион бе готов да повярва, че ще умре, ако направи нов опит, затова остави конджоинъра да говори, докато си представяше колко щеше да му бъде приятно да го убие.

— Ти се срещна с Клавейн, нали?

Прасето подсмъркна силно.

— Той беше един от нас — продължи Рьомонтоар. — И добър мой приятел. Нещо повече: беше добър конджоинър. Беше един от нас в продължение на четиристотин години и без неговата дейност сега нямаше да сме тук. По едно време го наричаха „Палача на Тарзис”. Но това е вече стара история; предполагам, че никога не си чувал за Тарзис. Важното в случая е, че Клавейн дезертира или е в процес на дезертиране, и трябва да бъде спрян. Тъй като ми беше… ми е приятел, предпочитам да го спрем жив, а не мъртъв, но приемам, че това може да се окаже невъзможно. Веднъж опитахме да го убием, когато бе единственият ни избор. Почти се радвам, че не успяхме. Клавейн ни изигра; използвал корветата си, за да го отведе в открития Космос. Когато унищожихме корветата се оказа, че не е бил на борда ѝ.

— Умен човек. Вече започва да ми допада.

— Добре. Радвам се да го чуя. Защото ще трябва да ми помогнеш да го намеря.

„Бива си го — помисли си Скорпион. — Като го слушаш как говори, ще си помислиш, че си вярва.”

— Да ти помогна ли?

— Мислим, че е бил спасен от един товарен кораб. Не можем да бъдем сигурни, но като че ли е същият, който вече срещнахме преди време в оспорваното пространство, непосредствено преди да те пленим, между другото. Тогава Клавейн помогна на жената-пилот на кораба и явно се е надявал, че тя на свой ред ще му се отплати. Корабът току-що е направил нерегистрирана, незаконна отбивка към военната зона. Не е изключено да е имал среща с Клавейн, за да го вземе.

— Тогава пуснете една ракета по проклетото нещо. Не виждам какъв ви е проблемът.

— Прекалено късно, страхувам се. Докато сглобим частите на пъзела и стигнем до този извод, корабът вече се бе върнал във въздушното пространство на Конвенция Ферисвил. — Рьомонтоар направи жест през рамото си към линията от селища, прорязана върху тъмното лице на Йелоустоун. — Клавейн трябва вече да се е приземил някъде в Ръждивия пояс, който е по-скоро твоя, отколкото моя територия. Ако се съди по информацията за теб, ти го познаваш също толкова добре, колкото и Казъм сити. Освен това съм убеден, че с огромно желание би станал мой гид. — Рьомонтоар се усмихна и се почука лекичко с пръст по слепоочието. — Не съм ли прав?

— Все още мога да те убия. Винаги се намира начин.

— Но ще умреш и каква ще ти бъде тогава ползата? Ние можем да ти предложим следната сделка. Помогни ни, помогни на конджоинърите, и ние ще се погрижим никога да не попаднеш в ръцете на Конвенцията. Ще ѝ дадем някакво тяло, идентично с твоето, негов клонинг. Ще им кажем, че си умрял, докато си бил под нашите грижи. Така не само ще получиш свободата си, но и ще се спасиш от армията от детективи на Конвенцията по петите си. Можем дати осигурим необходимите средства и достоверни фалшиви документи. Скорпион ще бъде мъртъв, но няма причина ти да не можеш да продължаваш да живееш.

— Защо вече не го направихте? Ако можехте да направите дубликат на тялото ми, вече щяхте да сте им осигурили труп.

— Ще има реперкусии, Скорпион, при това сериозни. По принцип не това са пътищата, които бихме предпочели. Но в момента се нуждаем от възвръщането на Клавейн повече, отколкото от добрата воля на Конвенцията.

— Този Клавейн явно означава много за вас.

Рьомонтоар се обърна отново към контролното табло и засвири отново по него. Пръстите му изпълняваха виртуозни арпежи, достойни за велик маестро.

— Наистина означава много за нас. Но онова, което носи в главата си, означава дори още повече.

Скорпион започна да обмисля положението си, инстинктът му за оцеляване тиктакаше с обичайната си безскрупулна ефикасност, както бе правил винаги в периоди на лична криза. Преди ставаше дума за Куейл, сега — за някакъв хилав конджоинър, притежаващ мощта да го убие само с мисълта си. Имаше пълно основание да вярва, че този Рьомонтоар бе искрен в своята заплаха и че щяха да го предадат на Конвенцията, ако не им съдейства. Тъй като нямаше как да предупреди Лашер за завръщането си, в такъв случай можеше да се смята за мъртъв. Но ако помогнеше на Рьомонтоар, щеше най-малкото да удължи ареста си. Може би Рьомонтоар казваше истината и щеше да го пусне на свобода. Но дори да лъжеше — а той не мислеше, че го лъже, — пак щеше да има повече възможности да се свърже с Лашер и да успее да организира бягството си. Само един глупак би отхвърлил подобно предложение. Макар това да означаваше, поне за момента, да работи с някой, който въпреки всичко смяташе за човек.

— Трябва да си отчаян — рече той.

— Може би съм — отвърна Рьомонтоар. — Същевременно обаче не мисля, че това те засяга. И така, ще направиш ли каквото те помолих?

— Ако кажа „не”…

Рьомонтоар се усмихна.

— Тогава няма да има никаква нужда от клонирания труп.

Веднъж на всеки осем часа Антоанет отваряше вратата към камерата достатъчно дълго, за да му подаде храна и вода. Клавейн приемаше с благодарност това, което му даваше, като не забравяше да изрази признателността си и да не проявява недоволство от факта, че все още бе затворник. Достатъчно беше, че го бе спасила и го водеше там, където я бе помолил. На нейно място вероятно щеше да бъде още по-недоверчив, особено след като знаеше на какво е способен един конджоинър. Беше в много по-малка степен неин затворник, отколкото си мислеше тя. Ограничаването на свободата му продължи един ден. Усети как подът се размести под него, когато корабът промени мощността си, а когато се появи на вратата, за да му подаде резервоар с вода и някаква храна, Антоанет потвърди, че са на път обратно към Ръждивия пояс.

— А защо бяха необходими онези промени в мощността? — попита той, като белеше обвивката на блокчето хранителен концентрат. — Да не би поради опасност да се натъкнем на участък на военна активност?

— Не точно. Не.

— Какво тогава?

— Банши, Клавейн. — Явно видя неразбиращия му поглед, затова додаде: — Това са пирати, бандити, разбойници, нехранимайковци, както искаш ги наречи. Истински кучи синове.

— Не съм чувал за тях.

— Няма как да си чувал, ако не си търговец, който опитва да си изкарва почтено прехраната.

Той задъвка блокчето концентрирана храна.

— Каза го почти със сериозен вид.

— Хей, слушай. Аз нарушавам правилата от време на време, това е всичко. Но онова, което правят онези скапаняци… В сравнение с него и най-незаконното, което съм правила, изглежда като… не знам, дребно нарушение.

— И тези банши… и те са били търговци, така ли?

Антоанет кимна.

— Доколкото си дават сметка, че е по-лесно да крадат товара от такива като мен, отколкото да го пренасят сами.

— Но никога досега не си имала директно вземане-даване с тях?

— Няколко пъти съм се натъквала на тях. Всеки, който пренася нещо във или около Ръждивия пояс, е бил преследван от банши поне веднъж. Обикновено ни оставят на мира. „Буревестник” е много бърз, така че не е лесна мишена за абордаж. Освен това разполагаме и с някои и други средства за разубеждаване.

Клавейн кимна мъдро, решил, че знае точно какво има предвид неговата събеседница.

— А сега?

— Преследваха ни. Две банши ни следваха около час, на една десета от светлинна секунда или трийсет хиляди клика. Това е плашещо разстояние тук. Но се отървахме от тях.

Клавейн отпи от резервоара.

— Ще се върнат ли?

— Не знам. Не е нормално да ги срещнеш толкова далече от Ръждивия пояс. Почти ми се струва…

Той повдигна вежди.

— Какво? Че може да имам нещо общо с това ли?

— Това е само предположение.

— Ето още едно. Ти извърши нещо необичайно и опасно: прекосяване на враждебно пространство. От гледна точка на един банши то може да означава, че носиш ценен товар, нещо заслужаващо интереса им.

— Възможно е.

— Кълна се, че нямам нищо общо с това.

— Не съм мислила, че имаш, Клавейн… искам да кажа, не преднамерено. Но напоследък стават какви ли не гадости.

Той отпи отново от резервоара.

— Разкажи ми.

Освободиха го от херметичната камера осем часа по-късно. Едва тогава Клавейн успя да види както трябва мъжа, когото Антоанет наричаше Зейвиър. Беше висок, с приятно, жизнерадостно лице и наподобяваща купа лъскава черна коса, която изглеждаше почти синя на осветлението в „Буревестник”. Може би беше десет-петнайсет години по-възрастен от Антоанет, но не бе изключено преценката му да е грешна и всъщност по-възрастната да е тя. Беше сигурен обаче, че и двамата бяха родени преди не повече от няколко десетилетия.

Когато вратата се отвори, видя, че и двамата бяха все още със скафандри, а каските им бяха закачени за коланите. Зейвиър застана пред рамката на вратата и посочи към Клавейн.

— Махни си скафандъра. Тогава можеш да влезеш в тази част на кораба.

Клавейн кимна и направи каквото му бе казано. Свалянето на скафандъра бе трудно в ограниченото пространство на херметичната камера — тромава работа и при много по-добри условия — но се справи за около пет минути, когато свали и прилепналия като кожа по тялото му термален слой.

— Предполагам, че вече мога да спра.

— Да.

Зейвиър отстъпи встрани, за да му направи място да влезе в главната част на кораба. Тъй като ускоряваха, можеше да се върви. Обутите му в чорапи крака пристъпваха безшумно по металния под.

— Благодаря — рече той.

— Не благодари на мен. Благодари на нея.

— Зейвиър смята, че трябва да стоиш в херметичната камера, докато стигнем Ръждивия пояс — поясни Антоанет.

— Не го виня за това.

— Но ако опиташ нещо… — започна Зейвиър.

— Разбирам. Ще изтеглиш въздуха от целия кораб. Аз ще умра, тъй като нямам скафандър. Звучи съвсем разумно, Зейвиър. Точно така бих постъпил и аз на твое място. Може ли обаче да ти покажа нещо?

Двамата се спогледаха.

— Какво да ни покажеш? — попита Антоанет.

— Върнете ме обратно в херметичната камера и затворете вратата.

Направиха както ги помоли. Той изчака лицата им да се появят на прозореца, след това се приближи още до вратата, докато от главата му до заключващия механизъм и свързаното с него контролно табло останаха само десетина сантиметра. Клавейн присви очи и се концентрира, прибягвайки до учения, които не бе използвал от много години. Имплантите му уловиха електрическото поле, генерирано от захранването на ключалката, налагайки неонов лабиринт от плуващи пътеки върху гледката му към таблото. Разбра каква е логиката на ключалката и какво трябва да се направи. Имплантите му започнаха да генерират свое, по-силно поле, потискайки определени потоци и засилвайки други. Той разговаряше с ключалката, общуваше с контролната ѝ система.

Беше поизгубил тренинг, но дори при това положение постигането на целта му бе почти детска игра. Ключалката щракна. Вратата се отвори. Антоанет и Зейвиър стояха на прага ѝ с ужасено изражение.

— Изхвърли го навън — възкликна Зейвиър. — Изхвърли го веднага.

— Чакай — каза Клавейн, като вдигна ръце. — Направих го само поради една причина: да ви покажа колко лесно щеше да ми бъде да свърша тази работа и по-рано. Можех да се измъкна оттук във всеки един момент. Но не го сторих. Това означава, че можете да ми имате доверие.

— Означава, че трябва да те убием незабавно, преди да си опитал нещо още по-лошо — отвърна Зейвиър.

— Ако ме убиете, ще извършите ужасна грешка, уверявам ви. Тук става въпрос за нещо много по-голямо, отколкото за мен самия.

— Това ли е най-добрата защита, която можеш да предложиш в своя полза? — осведоми се Зейвиър.

— Ако наистина чувствате, че можете да ми имате доверие, заварете ме в някакъв сандък — предложи разумно Клавейн. — Осигурете ми начин да дишам и малко вода и ще оцелея, докато стигнем Ръждивия пояс. Но моля ви, не ме убивайте.

— Звучи така, сякаш говори сериозно, Зейв — обади се Антоанет.

Приятелят ѝ дишаше тежко. Конджоинърът си даваше сметка, че той все още изпитва отчаян ужас от онова, което би бил в състояние да направи.

— Не можеш да бърникаш из главите ни. Никой от нас няма импланти.

— Изобщо не съм имал подобно нещо предвид.

— Нито из кораба — добави Антоанет. — С ключалката просто имаше късмет, но много от критично важните за мисията системи са опто-електронни.

— Имаш право — отвърна той, протягайки ръце с дланите нагоре. — С тях не мога да имам вземане-даване.

— Мисля, че можем да му се доверим — обяви Антоанет.

— Да, но той е толкова…

Зейвиър не довърши мисълта си и я погледна. Беше дочул нещо.

Клавейн също го чу: биене на нещо като камбанка някъде другаде в кораба, рязко и многократно.

— Тревога за доближаване — прошепна Антоанет.

— Банши — допълни Зейвиър.

Клавейн ги последва по тракащите метални вътрешности на кораба, докато стигнаха до кабината за управление. Двете облечени в скафандри фигури се закопчаха с предпазните колани в масивни кушетки за ускоряване с доста античен вид. Докато търсеше къде да се задържи, Клавейн направи преценка на кабината за управление на полета или мостика, както я наричаше Антоанет. Макар да бе толкова далече по възможностите си, функциите или технологичната елегантност от една корвета или от „Куче грозде”, колкото бе възможно за един летателен апарат, не му беше трудно да се ориентира в обстановката. Това бе лесно, след като човек бе живял векове наред в най-различни модели космически кораби, бе станал свидетел на толкова цикли на технологични бумове и крахове. Трябваше просто да изтръска от прахта нужните спомени.

— Ето — обяви Антоанет, като посочи към една радарна сфера. — Двама от скапаняците, също като преди.

Говореше тихо, явно само на Зейвиър.

— Двайсет и осем хиляди клика — отвърна той, пак почти шепнешком и погледна през рамото ѝ към лудо премятащите се цифри на индикатора на разстоянието. Приближават с… петнайсет клика в секунда по почти права линия. Скоро ще започнат да намаляват скорост, готови за окончателното приближаване и насилственото паркиране.

— Значи ще бъдат тук след… колко? — Клавейн зажонглира с някакви числа в главата си. — Трийсет-четирийсет минути?

Зейвиър го изгледа със странно изражение.

— Теб кой те е питал?

— Реших, че може би ще оцените моите идеи по въпроса.

— Имал ли си вземане-даване с банши преди, Клавейн?

— Мисля, че дори не бях чувал за тях допреди няколко часа.

— В такъв случай не смятам, че ще ни бъдеш от особена полза.

— Зейв — обади се отново тихо Антоанет. — След колко време според теб ще ни настигнат?

— Като се имат предвид обичайните модели на приближаване и толеранси в намаляването на скоростта… трийсет… трийсет и пет минути.

— Значи Клавейн не е бил чак толкова далече от истината.

— Случайно е отгатнал — отвърна Зейвиър.

— Всъщност изобщо не беше случайно отгатване — заяви Клавейн, докато се увиваше с един каиш, закрепен за стената. — Може и да не съм имал вземане-даване с банши досега, но определено ми се е случвало да участвам в сценарии, включващи враждебно приближаване и абордаж.

Реши, че те няма да понесат, ако им каже, че често именно той бе осъществявал враждебното приближаване.

— Бийст — повиши глас Антоанет, — готов ли си да приложиш модела за бягство, който вече обсъждахме?

— Всичко е заредено и готово за изпълнение, госпожичке. Има обаче един проблем, който не е за пренебрегване.

Антоанет въздъхна.

— Сподели го с мен, Бийст.

— Запасите ни с гориво са доста оскъдни, госпожичке. А режимът на бягство изисква повече гориво от обичайното.

— Разполагаме ли с достатъчно количество, за да прибегнем до друг модел и въпреки това да стигнем до Ръждивия пояс преди адът да е замръзнал?

— Да, госпожичке, но с много малко…

— Да, да.

Скритите в ръкавиците на скафандъра ръце на Антоанет вече бяха на контролното табло, готови да дадат картбланш за изпълнението на свирепите мерки, които трябваше да убедят баншите да не си губят времето с този кораб.

— Не го прави — обади се Клавейн.

Зейвиър го изгледа с неприкрито презрение.

— Какво?

— Казах да не го правите. Може да се предположи, че това са същите банши отпреди няколко часа. Те вече са видели какво представлява вашият модел за бягство, следователно знаят точно на какво сте способни. Преди това може и да ги е пообъркало, но можете да бъдете сигурни в следното: вече са решили, че рискът си заслужава.

— Не го слушай… — рече Зейвиър.

— Така само ще изхабите горивото, от което по-късно може би ще имате нужда. Но постъпката ви в момента няма да промени абсолютно нищо. Повярвайте ми. Озовавал съм се в подобни ситуации хиляди пъти, горе-долу в също толкова войни.

Антоанет го изгледа въпросително.

— Какво тогава, по дяволите, искаш да направя, Клавейн? Просто да седя и да ги чакам ли?

Той поклати глава.

— Преди време спомена за допълнителни средства, с които можеш да ги откажеш. Тогава ми се стори, че знам какво имаш предвид.

— О, не.

— Трябва да имаш оръжие, Антоанет. Във времена като тези би било глупаво да нямаш.