Корабът на изкуплението

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

— Защо, Вълк? — попита Фелка.

Срещаха се сами на същите стоманеносиви камъни под сребърно небе, където вече бе срещнала Вълка по настояване на Скейд. Сънуваше в будно състояние; беше отново на кораба на Клавейн и Скейд беше мъртва, но Вълкът не изглеждаше по-малко реален от преди. Формата му се очертаваше едва-едва, като димен стълб, и от време на време придобиваше насмешливо подобие на човешка форма.

— Защо какво?

— Защо мразиш толкова живота?

— Не го мразя. Не го мразим. Просто правим това, което трябва.

Фелка коленичи върху камъка, заобиколена от животински части. Разбираше, че присъствието на вълците обясняваше една от големите космически загадки, парадокса, който вълнуваше човешките умове от самото начало на космическите полети. Галактиката беше пълна със звезди и около много от тях имаше светове. Наистина, много от тези светове не бяха на подходящо разстояние от своите слънца, за да благоприятстват появата на живот и не всички разполагаха с нужното съотношение на металите, за да позволят осъществяването на сложни химически реакции. Понякога звездите не бяха достатъчно стабилни за оцеляването на вече възникналия живот. Но всичко това беше без значение, защото те бяха стотици милиарди на брой. Достатъчно беше само малка част от тях да бъдат обитавани и щяха да са свидетели на шокиращо изобилие от живот в Галактиката.

Нямаше обаче никакви доказателства, че някога разумният живот се бе разпространявал от звезда до звезда, въпреки че подобно нещо беше сравнително лесно. Вглеждащите се в звездите човешки философи бяха стигнали до извода, че разумният живот трябва да е изключително рядко явление, че може би човешкият род е единствената мислеща култура в Галактиката.

Грешаха, но го разбраха едва в зората на междузвездното общество. Тогава експедициите започнаха да откриват свидетелства за изчезнали култури, за унищожени светове, за избити видове. И броят им беше смущаващо голям.

Изглежда въпросът не беше там, че разумният живот е рядкост, а че бе изложен на голяма, много голяма опасност от изтребление. Сякаш нещо го унищожаваше умишлено.

Вълците бяха липсващият елемент от пъзела, те носеха отговорността за унищожаването. Щом доловяха признаци за разумен живот, неумолимите, безкрайно търпеливи машини задействаха страшна, смазваща наказателна акция. Затова галактиката беше толкова мълчалива и самотна, патрулирана единствено от бдителните машини-часови.

Това бе отговорът на загадката. Но той не обясняваше защо го правеха.

— Но защо? — попита отново тя. — Какъв е смисълът да действате по този начин? След като мразите толкова много живота, защо не го прекратите веднъж завинаги?

— Завинаги?

Вълкът изглеждаше развеселен от нейните умувания, които явно предизвикаха любопитството му.

— Вие можете да отровите всеки свят в галактиката или да го направите на пух и прах. Човек ще рече, че не ви достига смелост, за да сложите край на живота веднъж завинаги.

Последва бавна, лавиноподобна въздишка на речни камъчета.

— Не става въпрос за слагане на край на разумния живот — отвърна Вълкът.

— Така ли?

— Става дума точно за обратното, Фелка — за опазване на живота. Ние сме пазачи на живота, ръководим го през най-големите му кризи.

— Но вие убивате. Избивате цели култури.

Вълкът ту изчезваше, ту се появяваше отново в полезрението и. Когато отговори, гласът му заприлича мъчително на гласа на Галиана:

— Понякога трябва да бъдеш жесток, за да бъдеш добър, Фелка.

Почти никой не беше виждал Клавейн след смъртта на Галиана. Сред екипажа, включително и сред най-нископоставените членове на армията на Скорпион, съществуваше негласно споразумение, че не трябваше да го притесняват, освен при възникване на особено сериозни проблеми: не по-малки от свързани с кораба особено спешни въпроси. Не беше ясно дали това указание идваше от самия Клавейн или просто бе предположение на неговите помощници. Най-вероятно беше комбинация от двете. Той се превърна в мрачна фигура, която понякога виждаха, но никога не чуваха да говори, призрак, бродещ из коридорите на „Зодиакална светлина” в часовете, когато другите спяха. От време на време, когато гравитацията в кораба нарастваше особено, чуваха ритмичното думкане на външния му скелет по плочите, когато прекосяваше някой коридор на горен етаж. Но самият Клавейн се беше превърнал в неуловима фигура.

Говореше се, че прекарвал часове наред в наблюдателния купол, загледан в мрака зад тях, като хипнотизиран от лишеното от звезди пространство. Онези, които го бяха видели, отбелязваха, че изглеждал много по-стар, отколкото в началото на пътуването, сякаш по някакъв начин беше останал закотвен към по-бързия ход на планетарното време, вместо да възприеме по-забавеното му протичане на борда на кораба. Говореше се, че приличал на човек, който се е отказал от живота и в момента просто носеше бремето на последното си задължение.

Всички признаваха, без да бъдат непременно наясно с подробностите, че Клавейн е бил принуден да вземе ужасно лично решение. Някои от членовете на екипажа смятаха, че Галиана беше „умряла” много преди това и случилото се сега беше просто като тегленето на черта под вече приключено събитие. Според други обаче, ситуацията бе много по-лоша. Предишната смърт на Галиана беше само условна. Конджоинърите я пазеха в замразено състояние, мислейки, че в даден момент щеше да се изчисти от Вълка. Вероятността за подобно развитие беше малка, но в някакво ъгълче на съзнанието на Клавейн трябва да се бе загнездила надеждата, че Галиана, която бе обикнал още при първата им среща на Марс, може да му бъде върната, изцелена и възобновена. Но сега сам бе унищожил тази възможност завинаги. Говореше се, че основна роля за вземането на това решение бе изиграла Фелка, но окончателният избор все пак беше на Клавейн; неговите ръце бяха изцапани с кръвта от тази безмилостна екзекуция.

Оттеглянето на Клавейн не се отрази толкова сериозно върху корабните дела, колкото би могло да изглежда. Той вече беше възложил голяма част от отговорността върху други, така че подготовката за предстоящата битка вървеше гладко и ефективно без ежедневната му намеса. Механичните производствени линии действаха с пълна мощност, бълвайки оръжие и брони. Корпусът на „Зодиакална светлина” беше настръхнал от противокорабно оръжие. Специално подбраният тренировъчен режим превръщаше батальоните от армията на Скорпион в безупречна военна машина. Те започваха да си дават сметка, че успехите им досега се бяха дължали единствено на късмет, но в бъдеще определено нямаше да бъде така. Можеха да се провалят, но причината нямаше да бъде липса на тактическа подготовка или дисциплина.

Сега, когато корабът на Скейд беше унищожен, нямаше защо да се тревожат толкова, че ще бъдат атакувани, докато са на път. Дълбоко проникващите скенери потвърждаваха, че ги следват други конджоинърски кораби, но те можеха само да достигнат ускорението на „Зодиакална светлина”, не и да го надминат. Очевидно никой нямаше желание да опита да премине в състояние четири след случилото се с „Куче грозде”.

На половината път до Ризургам лайтхъгърът премина към режим на намаляване на скоростта, което незабавно го превърна в много по-трудна мишена за преследващата го флота, защото тя вече не можеше да разчита на главния си ориентир — релативистично усилените отработени газове. Рискът от атака намаля още повече и това даде възможност на екипажа да се съсредоточи върху главната цел на мисията си. Идващата от наближаваната система информация ставаше все по-разбираема и умовете се съсредоточаваха върху конкретните моменти на операцията по възвръщането на оръжията.

Беше ясно, че около Делта Павонис става нещо извънредно странно. Сканирането на планетарната система свидетелстваше за необяснимото изчезване на три големи астрономически тела — все едно че просто бяха изтрити. Още по-тревожно беше онова, което бе заместило най-големия газов гигант на системата: от металното му ядро бяха останали само някакви жалки останки, обвити в освободена материя, десетки пъти по-голяма от първоначалната планета. Натрапваше се мисълта за някакъв огромен механизъм, използван за завъртането на планетата до окончателното ѝ разпадане: дъги, рогове и намотки, които в момента разглобяваха, за да ги трансформират след това в нова машинария. А в сърцето на облака се намираше нещо дори още по-голямо от въпросните второстепенни компоненти: широк две хиляди километра мотор, който не можеше да има човешки произход.

Рьомонтоар помогна на Клавейн да направи сензори за улавяне на неутринните почерци на оръжията от адска класа. С наближаването на системата установиха, че трийсет и трите оръжия бяха горе-долу на същото място, докато други шест се намираха в спящо състояние и чакаха, докато обикаляха в орбита около неутронната звезда Хадес. За едно от оръжията нямаше никаква информация, но Клавейн бе запознат с този факт още от Майка Нест. По-детайлните сканирания, които станаха възможни, когато забавиха още, след като наближиха на четвърт светлинна година до целта си, показаха, че трийсет и трите оръжия почти със сигурност се намират на борда на кораб от същия базов тип като „Зодиакална светлина”. Корабът, който трябва да беше „Носталгия по безкрая” на триумвир Иля Вольова, обикаляше в орбитата на Делта Павонис в точката на Лагранж между звездата и Ризургам.

Сега най-сетне добиха известна представа за своя противник. Но какво беше положението със самия Ризургам? Нямаше никакъв радио- или какъвто и да било електромагнитен трафик, идващ от единствената обитавана планета на системата, но колонията явно все още съществуваше. Анализът на газовете, от които бе образувана атмосферата, показваше наличие на землепреобразуваща дейност, а по повърхността ѝ вече се забелязваха значителни по размери водни пространства. Ледените шапки се бяха оттеглили към полюсите. Въздухът беше по-топъл и по-влажен откогато и да било досега от почти един милион години насам. Инфрачервените сигнатури на повърхностната флора отговаряха на моделите, които могат да се очакват от потомци на земния генофонд, модифицирани да оцеляват при студ, сухота и недостиг на кислород. Горещите термални петна обозначаваха местата, където действаха големите атмосферни процесори. Пречистените метали свидетелстваха за интензивна индустриализация на повърхността. При изключително силно увеличение се забелязваха дори намеци за пътища или тръбопроводи, а понякога се долавяше ехо от големи трансатмосферни товарни превозни средства като дирижабли. Планетата определено беше населена, дори сега. Но нейните обитатели очевидно не проявяваха особен интерес към осъществяването на връзки с външния свят.

— Няма значение, Клавейн — рече Скорпион. — Ти си дошъл тук за оръжията, толкоз. Не е нужно да усложняваме нещата повече, отколкото трябва.

Прасето беше заварило Клавейн сам.

— Тоест, да мисля само как ще се справим с междузвездния кораб, така ли?

— Можем да започнем преговорите незабавно, ако им изпратим посредник в бета-ниво. Тогава е възможно и да приготвят оръжията и като пристигнем да установим, че вече ни чакат. Бърза, чиста смяна на собствениците и се махаме оттук. Другите кораби дори още няма да са стигнали до системата.

— Никога нищо не става така лесно, Скорп.

Клавейн говореше с мрачно примирение, вперил очи в обсипания със звезди хоризонт зад прозореца.

— Не мислиш, че от преговорите ще излезе нещо? Добре. Тогава да го пропуснем и да действаме направо с оръжието.

— В такъв случай по-добре да се надяваме, че не знаят как да боравят с оръжията от адска класа. Защото, ако се стигне до битка, ние няма да имаме абсолютно никакъв шанс.

— Мислех, че няма вероятност Вольова да обърне оръжията срещу нас.

Клавейн се извърна от прозореца.

— Рьомонтоар не може да ми обещае, че блокиращите кодове ще проработят. А ако ги изпробваме прекалено рано, ще дадем на Вольова време да намери алтернативен вариант за действие. Ако такова нещо съществува, убеден съм, че тя ще го открие.

— Тогава продължаваме да залагаме на преговорите — заяви Скорпион. — Изпрати посредника, Клавейн. Това ще ни даде време и няма да ни струва нищо.

Той не му отговори направо.

— Мислиш ли, че те са наясно със ставащото в тяхната система, Скорпион?

Прасето премигна. Понякога му беше трудно да следва острите завои и промени в настроенията на Клавейн. Той беше много по-сложен и многозначен от всяко друго човешко същество, с което се бе запознавал от времето си на борда на яхтата.

— Наясно ли?

— Че машините са вече там, че вече действат. Достатъчно е да погледнат към небето; няма как да не видят ставащото. И несъмнено ще си дадат сметка, че то не обещава нищо добро.

— Какво друго могат да направят, Клавейн? Нали прочете резюметата от проучванията? Там вероятно не разполагат дори с една-единствена совалка. Какво друго им остава освен да се преструват, че не става нищо?

— Не знам.

— Нека изпратим трансмисия с посредника — настоя Скорпион. — Само до кораба, с тясно насочен лъч.

Клавейн не отговори в продължение на повече от минута. Беше насочил отново вниманието си към прозореца, загледан в безкрая. Скорпион се запита какво ли очакваше да види там. Да не си въобразяваше, че може да развали проблясването на светлината, сигнализирала края на Галиана, ако се постарае достатъчно? Не познаваше Клавейн толкова отдавна, колкото някои от останалите членове на екипажа, но виждаше в него разумен човек. Предполагаше обаче, че скръбта, виещата, изпълнена с угризения скръб, бе в състояние да смаже логиката. Скорпион смяташе, че влиянието на една толкова разпространена емоция като тъгата върху хода на историята, никога не бе подобаващо изследвано. Мъката и угризенията, загубата и болката, тъгата и скръбта участваха поне толкова активно в оформянето на събитията, колкото гневът, алчността и отмъстителността.

— Клавейн… — настоя той.

— Никога не съм предполагал, че в живота може да се наложи да бъде направен толкова труден избор — промълви възрастният мъж. — Но X имаше право. Единствено трудният избор има значение. Мислех, че дезертирането бе най-трудното, което съм правил някога. Но то не беше нищо в сравнение с онова, което се наложи да направя по-късно. Аз убих Галиана, Скорпион. И най-лошото е, че го направих доброволно.

— Но отново си върна Фелка. Винаги има и някаква утеха.

— Да — съгласи се Клавейн, но приличаше на човек, който се хваща и за сламката, с надеждата да му донесе утеха. — Върнах си Фелка. Или поне си върнах някого. Но тя не е същата като преди. Сега тя носи Вълка, наистина само сянка от него, но когато разговарям с нея, не съм сигурен дали отговаря Фелка или той. Каквото и да стане от сега нататък, не мисля, че ще мога да приема казаното от нея за чиста монета.

— Ти я обичаше достатъчно, за да рискуваш живота си, като опиташ да я спасиш. Това също беше труден избор. Но не те прави уникален. — Скорпион почеса подобния си на зурла нос. — Всички тук неведнъж сме правили труден избор. Да вземем Антоанет. Знам историята ѝ. Тръгва да извърши едно добро дело, да погребе баща си така, както е искал той, но попада насред битка, решаваща бъдещето на целия човешки род. Прасета, хора… всички. Бас държа, че не е имала това предвид, когато е тръгнала да успокоява съвестта си. Ние обаче не можем да отгатнем къде ще ни отведат събитията, нито какви по-трудни въпроси ще изникнат от даден избор. Ти си мислел, че дезертирането е завършен акт сам по себе си, но той е просто начало на нещо много по-голямо.

Клавейн въздъхна. Може би това се дължеше на въображението му, но на Скорпион му се стори, че настроението на възрастния човек мъничко просветля. Гласът му определено беше поомекнал, когато заговори отново.

— Ами ти, Скорпион? На теб налагало ли ти се е да избираш?

— Да. Когато тръгнах с вас, човешките кучи синове.

— А последствията?

— Някои от вас си остават кучи синове, заслужаващи да умрат по най-бавния и мъчителен начин, който мога да измисля. Но това не се отнася за всички.

— Приемам го като комплимент.

— Приемай го както искаш. Утре може да си променя мнението.

Клавейн въздъхна отново, почеса се по брадата и каза:

— Добре. Направи го. Изпрати посредника в бета-ниво.

— Ще имаме нужда от някакво изявление, което да го съпровожда. Излагане на условията, ако искаш.

— Направи каквото е необходимо, Скорпион. Каквото е необходимо.

През своето дълго, съкрушително царуване, инхибиторите се научиха да убиват по петнайсет различни начина една звезда-джудже.

Разбира се, мислеше си надзирателят, имаше и други методи, повече или по-малко ефективни, които може би щяха да бъдат изобретени или използвани в различни епохи на галактическата история. Галактиката беше много голяма, много стара, и познанията на инхибиторите за нея съвсем не бяха изчерпателни. Факт беше обаче, че през последните четиристотин и четирийсет милиона години към хранилището на техните знания не беше прибавена нито една нова техника за убиване на звезди. Галактиката бе направила две завъртания от последното осъвременяване на тяхната методология. Дори според ледените пресмятания на инхибиторите, това бе тревожно дълъг период да не научиш нито един нов трик.

Макар методът, който прилагаха сега — разбиване на звезда чрез пеене — вече да бе използван преди четиристотин и четирийсет милиона години, надзирателят не можеше да не го наблюдава с известно упоение и любопитство. Точно така един възрастен касапин би се вторачил в някакво ултрамодерно съоръжение, предназначено да увеличи продуктивността на кланицата. Сегашната чистка щеше да изиграе ролята на важен тест за техниката, да даде възможност да бъде окончателно оценена. Ако не останеше доволен, надзирателят щеше да остави в архивите препоръка при следващите чистки да се приложи някой от четиринайсетте по-стари методи за унищожаване на звезди. Но засега щеше да се довери на ефикасността на певеца.

Всички звезди вече си пееха. Външните слоеве на всяка звезда звънтяха постоянно на различни честоти, като вечно ехтящ звънец. Огромните сеизмични модели създаваха вибрации, които навлизаха дълбоко в звездата, до химическата сърцевина, непосредствено над разтопеното ядро. Тези колебания бяха умерени в звезда с размери на джудже като Делта Павонис. Но певецът се настройваше към тях, залюлявайки се около звездата в областта на въртене на екватора, напомпвайки я с гравитационна енергия в тези резониращи честоти, които биха увеличили интензивността на вибрациите. Певецът беше това, което бозайниците биха нарекли гравьор, гравитационен лазер.

В сърцето на певеца микроскопична космическа струна, малка реликва от бързо изстиващата ранна Вселена, беше издърпана от кипящата пяна на квантовия вакуум. Струната беше нищожна на фона на космическите размери, но беше достатъчна за целите на певеца. Тя се издърпваше и удължаваше като конец от топъл карамел, надувана от енергията на същата вакуумна фаза, от която певецът черпеше за всичките си нужди, докато достигне макрокосмически размери и макроскопична плътност на маса-енергията. Тогава струната се връзваше умело в сложна конфигурация и се дърпаше, за да генерира тесен конус от пулсиращи гравитационни вълни.

Амплитудите на колебанията нарастваха, бавно, но сигурно. Същевременно, предизвиквайки гравитационни пулсации с точност и елегантност, певецът извайваше самите модели, вкарвайки в играта нови вибрационни режими, като подсилваше едни и потискаше други. Въртенето на звездата вече бе унищожило сферичната симетрия в първоначалните начини на вибриране, но те бяха все така симетрични по отношение на оста на въртене. Сега певецът работеше върху въвеждането на още по-асиметрични режими в звездата, фокусирайки своите усилия върху една екваториална точка непосредствено между самия себе си и центъра на масата на звездата. Той увеличаваше своята мощ и фокус, а космическата струна вибрираше все по-силно. Непосредствено под певеца, на външната обвивка на звездата, потоците маса се стесняваха и отразяваха, загрявайки и компресирайки водорода на повърхността до близки до предизвикването на ядрени реакции условия. И те действително избухваха във вид на три-четири концентрични пръстена звездна маса, но това беше инцидентно. Онова, което имаше значение, онова, към което се стремеше певецът, беше нагъването и изкривяването на обвивката. Във врялата повърхност на звездата се появяваше нещо като пъп, трапчинка, достатъчно голяма, за да погълне цяла скалиста планета. Концентрични пръстени, ослепително ярки кръгове, се разпространяваха във всички посоки от „трапчинката”, изхвърляйки в пространството рентгенови лъчи и неутрино. Певецът продължаваше да помпа звездата с гравитационна енергия, изчислявайки моментите с хирургическа точност, „трапчинката” ставаше все по-дълбока, сякаш невидим пръст натискаше повърхността на балон. Около нея звездата се издуваше все no-навън в пространството, успоредно с преразпределянето на материята. Материята трябваше да отиде някъде, защото певецът изравяше дълбока дупка в звездата.

И щеше да го прави, докато достигне горящото ѝ ядро.

Пътуването от орбитата на Ризургам до „Носталгия по безкрая” траеше петнайсет часа и Хури прекара всяка минута от него в огромно напрежение. И то не само заради странното и тревожно нещо, което започваше да става с Делта Павонис. Беше видяла как инхибиторското оръжие започна да действа. Как се насочи като голям ловджийски рог към повърхността на звездата, както и реакцията на звездата, изразена в появата на изпепеляващо око на повърхността ѝ. Увеличението показа, че окото представлява зона на топене, всъщност няколко зони, заобиколили непрекъснато задълбочаващата се яма в обвивката на звездата. Това ставаше върху страната, която бе обърната към Ризургам, и този факт несъмнено не беше случаен. Каквото и да правеше оръжието, определено го правеше с учудваща бързина. Приготвянето му бе отнело доста време и Хури бе стигнала до погрешния извод, че и окончателното разрушаване на Делта Павонис щеше да бъде извършено със същия спокоен ритъм. Но очевидно този път случаят нямаше да бъде такъв. Беше си мислила за нещо като екзекуция, за която се говори много и която се бави от всевъзможни правни спънки и протакания, но бива осъществена внезапно с изстрелването на един-единствен куршум. Същото щеше да стане и със звездата: дълга, сериозна подготовка, последвана от изключително бърза екзекуция.

А бяха евакуирали едва две хиляди души. Всъщност положението беше още по-обезкуражаващо: бяха извозили две хиляди души от повърхността но Ризургам, но никой от тях все още не беше видял „Носталгия по безкрая” нито пък имаше представа какво щеше да завари, когато стъпи на борда ѝ. Хури се надяваше, че нервността ѝ не се забелязва, защото пасажерите и без това бяха достатъчно експанзивни.

И не само поради факта, че корабът бе предназначен за превозване на много по-малко хора и затова бяха принудени да изтърпят пътуването натъпкани като сардели, докато поддържащите системи работеха с максимален капацитет, само за да осигуряват достатъчно въздух, вода и охлаждане. Тези хора бяха поели огромен риск, доверявайки се на сили, които не контролираха. Единствено присъствието на Торн ги крепеше, но дори той изглеждаше на ръба на нервното изтощение. Из кораба непрестанно избухваха дребни свади и пререкания и Торн неизменно се озоваваше там, за да успокои положението, след което трябваше незабавно да тича другаде, за да прави същото. Обаянието му се изчерпваше. Той трябваше да прекара буден не само цялото пътуване, но и деня преди последното излитане на совалката и шестте часа, които бяха необходими, за да намерят места за петстотинте новодошли.

Цялата тази работа се проточваше прекалено дълго, Хури нямаше как да го отрече. А за осъществяването на цялата операция по евакуацията трябваше да бъдат осъществени още деветдесет и девет такива полета и следователно щеше да има още деветдесет и девет възможности нещата да се провалят. Може би щеше да стане по-лесно, когато из Ризургам плъзнеше мълвата, че в края на пътуването действително ги чакаше междузвезден кораб, а не някакъв дяволски капан на правителството. От друга страна, не беше изключено, когато точната природа на лайтхъгъра се изяснеше, нещата да се влошат още повече. А по всичко личеше, че оръжието щеше скоро да завърши онова, което бе започнало да прави около Делта Павонис.

Поне бяха почти в края на това пътуване.

Междинният кораб не беше предназначен за трансатмосферни полети. Той представляваше некрасива сфера с купчина мотори на единия полюс и отделение за пасажерите на другия. Първите петстотин пътници бяха прекарали много дни на борда, изследвайки всеки сантиметър от спартанския интериор. Но поне разполагаха с известно пространство. След пристигането на следващата партида нещата се поусложниха. Водата и храната трябваше да се разпределят строго, на порциони, и за всеки пасажер да се определи местенце. Но положението беше все още търпимо. Децата все още имаха възможност да тичат насам-натам и да досаждат, а възрастните все още можеха да се усамотят, ако имат нужда. Но с пристигането на следващите петстотин души цялата атмосфера в кораба се промени, и то към лошо. Правилата трябваше да се налагат, вместо да се обявяват любезно. На борда бе създадено нещо много близко до миниатюрна полицейска държава с безмилостна таблица от наказания за различните престъпления. Засега имаше много малко нарушения на новите драконовски закони, но Хури се съмняваше, че всяко пътуване щеше да преминава така гладко. Рано или късно най-вероятно щеше да й се наложи да накаже някого за назидание на другите.

Последните петстотин предизвикаха най-големи главоболия. Разполагането им наподобяваше събиране на някакъв пъклен пъзел: каквото и да направеха, в совалката все оставаха петдесет чакащи човека, даващи си мрачно сметка, че са се превърнали в досаден остатък в задача, която щеше да бъде разрешена много по-лесно, ако не бяха съществували.

В крайна сметка, неизвестно как, беше намерен начин всички да бъдат натъпкани на борда. Това поне щеше да бъде осъществено по-лесно следващия път, но правилникът за дисциплината вероятно щеше да бъде дори още по-строг. На хората нямаше как да бъдат давани права, докато се намираха в трансферния кораб.

След тринайсетия час на полета в кораба се възцари спокойствие, дължащо се единствено на изтощението. Ана се срещна с Торн край един страничен отвор, достатъчно далече, за да не бъдат чути от най-близко стоящите пасажери. На пепелявата светлина лицето му наподобяваше статуя. Стори ѝ се обезсърчен, лишен от каквато и да било радост от постигнатото.

— Справихме се — рече тя. — Каквото и да се случи сега, ще сме спасили поне две хиляди души.

— Дали? — попита той, като се стараеше да говори достатъчно тихо, за да не го чуят.

— Те няма да се върнат на Ризургам, Торн.

Разговаряха като бизнес сътрудници, избягвайки всякакъв физически контакт. Торн все още беше „гост” на правителството и не трябваше да изглежда, че зад сътрудничеството му се крият задни мисли. Заради тази необходима дистанция, която трябваше да поддържат през цялото време в совалката, желанието ѝ да спи с него беше по-силно от всякога досега. Знаеше, че се бяха сближили много на борда на кораба след срещата с инхибиторските кубове сред атмосферата на Рок. Но не го бяха направили тогава, нито докато бяха на Ризургам. Еротичното напрежение, което съществуваше помежду им от този момент, беше едновременно вълнуващо и мъчително. Никога досега не ѝ се бе струвал така привлекателен, а знаеше също, че той я желае поне толкова силно. Знаеше и че щеше да се случи. Просто трябваше да приеме нещо, което отдавна бе наясно, че се налага да приеме. А трябваше да приеме, че с предишния ѝ живот беше приключено и бе дошъл моментът да започне нов. Въпросът беше да избере да остави миналото там, където му беше мястото, и да приеме, да си наложи да повярва, че не накърнява честта на съпруга си като нарушава дадения обет. Надяваше се само, че където и да се намираше, жив или мъртъв, Фазил Хури беше стигнал до същия извод и бе намерил сили да затвори главата към тази част от своя живот, която включваше Ана Хури. Двамата бяха влюбени, отчаяно влюбени, но Вселената не се интересуваше от превратностите на човешкото сърце. Сега всеки от двамата трябваше да следва собствения си път.

Торн нежно докосна ръката ѝ. Жестът бе скрит в увисналите помежду им сенки.

— Не — отвърна той. — Няма да ги върнем на Ризургам. Но можем ли да признаем с ръка на сърцето, че ги водим на по-добро място? Ами ако просто ги водим на друго място, където да умрат?

— Това е космически кораб, Торн.

— Да, който не се е разбързал да ходи никъде.

— Засега — допълни тя.

— Искрено се надявам, че си права.

— Иля осъществи известен напредък с Капитана — рече Хури. — Той започна да излиза от черупката си. Щом успя да го убеди да извади тайните оръжия, ще успее да го уговори и да тръгне.

Той се обърна; острите сенки подчертаваха лицето му.

— И тогава?

— Друга система. Няма значение коя. Ще изберем. Всичко е за предпочитане пред оставането тук.

— За известно време, може би. Но не трябва ли поне да проверим какво би могъл да стори за нас Силвест?

Тя издърпа дланта си от ръката му и попита предпазливо:

— Силвест ли? Сериозно ли говориш?

— Той прояви интерес към ставащото с нас на Рок. Или поне нещо прояви интерес. Ти разпозна в него Силвест или копие на неговата личност. И обектът, каквото и да представлява, се върна на Хадес.

— Какво предлагаш?

— Да помислим за немислимото, Ана: да потърсим неговата помощ. Ти ми каза, че матрицата Хадес е по-стара от инхибиторите. И може би е по-силна от тях. Поне така изглеждаше на Рок. Не е ли редно да разберем какво има да каже по въпроса Силвест? Може би няма да има възможност да ни помогне директно, но нищо чудно да разполага с информация, която би ни свършила работа. Той е прекарал там субективни вечности и има достъп до архивите на цяла, пътуваща сред звездите култура.

— Ти не разбираш, Торн. Мисля, че ти казах, но очевидно не е стигнало до теб. Няма лесен достъп до матрицата на Хадес.

Спомням си много добре. Но все пак има начин, дори това да означава, че човек трябва да умре, нали?

— Имаше и друг начин, но няма гаранция, че все още действа. Умирането е единственият начин, който знам аз. И няма да отида отново там, нито в този, нито в следващия живот.

Торн сведе поглед. Лицето му се беше превърнало в маска, която ѝ бе трудно да разчете. Разочарован ли беше или изпълнен с разбиране? Той нямаше представа какво е да падаш към Хадес със съзнанието, че те очаква сигурна смърт. Беше възкресена веднъж, след срещата си със Силвест и Паскал, но нямаше гаранция, че щеше да има същия шанс втори път. Самият този акт бе консумирал значителна част от изчислителните ресурси на Хадес и те, които и да бяха агентите, ръководещи безкрайните му изчисления, може би нямаше да наредят отново същото нещо. На Торн му беше лесно — той нямаше представа какво е това.

— Торн… — започна тя.

Но в този момент лицето му се освети от розови и сини светлини.

Хури се намръщи.

— Какво беше това?

Той се обърна така, че да вижда навън.

— Светлини. Проблясващи като далечни светкавици. Виждам ги всеки път, когато преминавам край някой прозорец. Изглежда се намират близо до еклиптичната равнина, в същата половина на небето като машината на инхибиторите. Не бяха там, когато напуснахме орбита. Каквото и да е това, трябва да е започнало през последните дванайсет часа. Не мисля, че има нещо общо с оръжието.

— Тогава трябва да са нашите оръжия — възкликна Ана. — Иля трябва да е започнала да ги използва.

— Тя каза, че ще ни даде гратисен период.

Наистина беше така. Иля Вольова им беше обещала да не вкарва в употреба нито едно от тайните оръжия в продължение на трийсет дни, след което щеше да преразгледа решението си в зависимост от успеха на операцията по евакуирането.

— Трябва да се е случило нещо — каза Ана.

— Или ни е излъгала — добави Торн.

Под прикритието на тъмнината хвана отново ръката ѝ и прокара с пръст линия от китката до мястото, където се свързваха показалецът и средният ѝ пръст.

— Не. Не би ни излъгала. Случило се е нещо, Торн. Планът се е променил.

Гледката изплува от мрака два часа по-късно. Нищо не можеше да бъде направено някои от пасажерите в трансферния кораб да не видят отвън „Носталгия по безкрая”. На Хури и Торн не им оставаше друго освен да чакат с надеждата реакцията да не бъде прекалено крайна. Ана бе поискала да поставят прегради на прозорците — корабът беше прекалено стар, за да дава възможност прозорците му просто да бъдат свити, докато изчезнат. Торн обаче я предупреди да не прави нищо, което би намекнало, че гледката по някакъв начин е странна или обезпокоителна.

Може да не е толкова зле, колкото очакваш — прошепна той. — Ти знаеш как би трябвало да изглежда един лайтхъгър и този кораб те смущава, защото трансформациите на Капитана са го превърнали в нещо чудовищно. Но повечето от хората, които превозваме, са родени на Ризургам и не са виждали никога космически кораб, нито дори снимки, така че нямат представа как би трябвало да изглежда. Имат просто някаква неопределена представа въз основа на старата документация и на космическите опери, с които са отхранени от Дома за излъчване на емисиите. „Носталгия по безкрая” може да им се стори малко… необичаен… но няма непременно да направят извода, че е заразен от чума.

— А когато се качат на борда му — попита Хури.

— Тогава вече положението няма да бъде същото.

Оказа се обаче, че Торн е повече или по-малко прав. Шокиращите израстъци и архитектурни завъртулки на мутиралата външност на кораба изглеждаха патологични за Хури, но тя знаеше за чумата повече от когото и да било на Ризургам. В крайна сметка се оказа, че сравнително малка част от пасажерите се притесниха така, както бе очаквала. Повечето бяха готови да приемат, че причинените от болестта завъртулки изпълняваха някакви неясни военни функции. Все пак те вярваха, че това бе именно корабът, изтрил цяла колония от лицето на Ризургам. Нямаха почти никаква предварителна представа как би трябвало да изглежда, освен че поради самата си природа, трябва да е извънредно злокобен.

— Те усещат най-вече облекчение, че изобщо има кораб — обясни Торн. — А и повечето от тях няма как да се доберат до прозорец. Приемат това, което им се казва, или то изобщо не ги интересува.

— Как може да не ги интересува, когато изоставиха досегашния си живот, за да дойдат тук.

— Уморени са. Толкова са уморени, че не са в състояние да се интересуват от нищо друго освен от възможността да излязат оттук.

Трансферният кораб мина бавно покрай едната страна на „Носталгия по безкрая”. Хури беше виждала достатъчно пъти това приближаване, за да го наблюдава без какъвто и да било интерес. Сега обаче нещо я накара да се намръщи.

— Това преди го нямаше тук — обяви тя.

— Кое?

Като се стараеше да говори тихо и да не сочи, Ана обясни:

— Ето този белег. Виждаш ли го?

— Онова нещо ли? Няма как да го пропусна.

Белегът представляваше прорез, лъкатушещ в продължение на неколкостотин метра по дължината на корпуса. Изглеждаше дълбок, много дълбок, и достигаше много навътре в кораба, освен това по всичко личеше, че е съвсем скорошен: краищата му бяха остри и нямаше следи от опити за ремонтиране. Стомахът на Хури се сви мъчително.

— Нов е — каза тя.