Антоанет Бакс наблюдаваше как полицейският пълномощник минава през люка. Машината бе цялата бронирана с материала, от който се правеха летателни апарати, с остри, снабдени със стави крайници, като скулптура, направена от много ножици. Беше мъртвешки студена, защото бе прикрепена отвън на един от трите патрулни катери, които сега се бяха закачили за нейния кораб. Скрежта с цвят на урина по него, образувана от изгорелите газове на катера, започваше да се разтопява.
— Ако обичате, не се доближавайте — заяви пълномощникът. — Физическият контакт не е препоръчителен.
От облака изгоряло гориво се носеше токсична миризма. Тя пусна предпазната предна част на шлема си, когато пълномощникът тръгна към нея.
— Не знам какво се надяваш да намериш — отвърна тя, като го следваше на дискретно разстояние.
— Няма да разбера, преди да го намеря — каза пълномощникът.
Вече беше идентифицирал честотата на радиото на скафандъра ѝ.
— Хей, слушай, не участвам в незаконна търговия. Не ми се нрави особено перспективата да бъда мъртва.
— Всички казват така.
— И защо някой би внасял незаконно каквото и да било в приюта „Айдълуайлд”? Там живеят шепа аскетични, побъркани монаси и монахини, а не контрабандисти.
— Не си съвсем неинформирана относно контрабандата, а?
— Никога не съм казвала…
— Няма значение. Работата е там, мис Бакс, че сме във война. И нищо не може да се изключва без доказателства.
Пълномощникът спря и се преви, от ставите му с пукане се отделиха големи люспи жълт лед. Тялото на машината представляваше нещо подобно на черно яйце, от което изникваха множество крайници, манипулатори и оръжия. Вътре нямаше място за пилота, само за машинарията, необходима за поддържане на контакт между пълномощника и пилота. Пилотът бе все още в един от трите катера, освободен от нежизненоважните органи и натъпкан в животоподдържаща кутия.
— Можеш да провериш в приюта, ако искаш — рече тя.
— Вече съм се допитал до приюта. Но когато става дума за подобни въпроси, най-добре е да бъдеш абсолютно сигурен, че всичко е чисто, не си ли съгласна?
— Съгласна съм с всичко, което искаш, стига да се разкараш от кораба ми.
— Ммм. И защо си се разбързала толкова?
— Защото тук имам един размекнат… съжалявам, един криогенен пасажер. И не искам да започне да се разтапя при мен.
— Много ми се ще да видя този пасажер. Възможно ли е?
— Надали съм в положение да откажа.
Тъй като бе предвидила подобен развой на събитията, беше си облякла вакуумскафандъра, докато очакваше идването на пълномощника.
— Добре. Няма да отнеме и минута и после ще можеш да тръгваш. — Машината направи пауза, преди да добави: — Стига, разбира се, да няма нищо нередно.
— Оттук.
Антоанет отмести преградата, до която стоеше, и разкри извънредно нисък тунел, водещ обратно към главното товарно отделение на „Буревестник”. Остави пълномощника да тръгне пръв, решила да говори възможно най-малко и само, когато я питат. Поведението ѝ можеше да се стори някому твърдоглаво, но щеше да възбуди много по-големи подозрения, ако бе услужлива. Милицията на Конвенцията Ферисвил не беше особено харесвана, факт, който тя отдавна бе установила при взаимоотношенията си с гражданите.
— Страхотен кораб имаш, Антоанет.
— За теб съм мис Бакс. Не си спомням да сме били достатъчно близки, за да си говорим с малки имена.
— Мис Бакс, в такъв случай. Това, което казах обаче, си остава: външно корабът ти е съвсем незабележителен, но по всичко личи, че е механически здрав и чудесно приспособен за Космоса. Кораб с капацитет да осъществява печеливша търговия дори в тези мрачни времена.
— В такъв случай няма защо да върша незаконна търговия, нали така?
— Не, но ме кара да се питам защо би пропуснала тази възможност, след като си се отправила към приюта. Те имат влияние, но не и когато става дума за истинско богатство, поне доколкото успяваме да подразберем. — Машината спря отново. — Трябва да признаеш, че е озадачаващо. Обичайният маршрут е замразените да бъдат оставяни там на слизане надолу, а не при тръгване нагоре. Дори придвижването на замразено тяло е необичайно — повечето ги размразяват още преди да стигнат до „Айдълуайлд”.
— Не е моя работа да задавам въпроси.
— По една случайност обаче точно това е моята работа. Наближаваме ли?
В товарното отделение не бе създадено налягане, затова трябваше да стигнат до него по заобиколен път и да минат през един вътрешен люк. Антоанет запали осветлението. В огромното помещение нямаше никакви товари; триизмерните рамки, за които обикновено се прикрепваха товарни платформи и сандъци, сега бяха празни. Запровираха се между тях; пълномощникът подбираше пътя си с придирчивост на тарантула.
— Значи е вярно. Летиш с празно товарно отделение. Тук няма нито един контейнер.
— Не е престъпление, нали?
— Никога не съм казвал, че е. Но е извънредно странно. Ледените просяци трябва да ти плащат изключително добре, за да има смисъл да правиш това пътуване.
— Те поставят условията, не аз.
— Става все по-любопитно и по-любопитно.
Пълномощникът имаше право, разбира се. Всички знаеха, че приютът се грижи за замразените хора, току-що разтоварени от наскоро пристигналите междузвездни кораби: за бедните, за пострадалите, за страдащите от временна или окончателна амнезия. Размразяваха ги, съживяваха ги и ги възстановяваха в околностите на приюта, за който се грижеха Просяците, докато се почувстват достатъчно добре, за да си тръгнат или поне да бъдат в състояние да извършват сами основните човешки дейности. Някои, така и не възвърнали паметта си, решаваха да останат в приюта и да бъдат обучени на свой ред за Просяци. Това обаче, което приютът не правеше рутинно, бе да взема замразени хора, които не пристигаха с междузвезден кораб.
— Добре — заяви Антоанет. — Ето какво ми казаха те: станала е грешка. Документите на човека са били объркани при разтоварването. Объркали го с някой друг, който трябвало да бъде само проверен в приюта, но не и размразен. Трябвало да го държат замразен, докато пристигне в Казъм сити, и тогава да го размразят.
— Необичайно — произнесе пълномощникът.
— Както изглежда, на човека пътуването в Космоса не му допада. Станало е сериозно объркване. Когато грешката била открита, тялото, което не е трябвало да стига замразено до Казъм сити, вече било на половината път дотам. Приютът, естествено, поискал да оправи цялата тази каша преди нещата да се объркат още повече. Затова се свързаха с мен. Взех тялото в Ръждивия пояс и сега бързам с него към „Айдълуайлд”.
— Но защо е цялото това бързане? Ако тялото е замразено, със сигурност…
— Ковчегът е музеен експонат и през последните дни към него не са се отнасяли особено внимателно. Освен това две семейства започват да задават неудобни въпроси. Колкото по-скоро въпросните хора бъдат разменени, толкова по-добре.
— Ценя желанието на Просяците да запазят в тайна проблема. Безупречната репутация на Приюта ще бъде опетнена, ако случаят се разчуе.
— Да. — Позволи си да изпита съвсем слабо облекчение и, в продължение на един опасен миг, за малко не се поддаде на изкушението да се върне към подчертаното си твърдоглавие. Вместо това каза: — Е, сега, след като вече видя цялата картина, какво ще кажеш да ме оставиш да си върша работата. Нали не би искал да ядосаш Приюта?
— Определено не. Но след като сме стигнали дотук, би било жалко да не проверим пасажера, нали?
— Да — произнесе напевно тя. — Много жалко.
Стигнаха до ковчега. Във вида на криокамерата, пъхната в задната част на товарното отделение, нямаше нищо забележително. Беше матово-сребриста, с правоъгълен прозорец от опушено стъкло на горната си повърхност. Зад него, покрит от собствения си предпазен щит от опушено стъкло, се намираше контролният панел и дисплеите, показващи статуса на замразения. Под стъклото проблясваха и се движеха неопределени цветни светлини.
— На странно място сте го сложили, толкова забутано — заяви пълномощникът.
— Не и от моя гледна точка. Близо е до входа на товарното отделение, така че го натоварихме бързо и ще го разтоварим още по-бързо.
— Звучи разумно. Нямаш нищо против да погледна по-отблизо, нали?
— Моля, заповядай.
Полицейският пълномощник се приближи на около метър от ковчега и протегна към него, но без да го докосва, снабдените си със свръхчувствителни сензори крайници. Действаше свръхпредпазливо, за да не рискува да повреди собственост на Приюта или да изложи по някакъв начин на опасност обитателя на ковчега.
— Каза, че този човек дошъл неотдавна в „Айдълуайлд”?
— Знам само това, което са ми казали от Приюта.
Пълномощникът се потупа замислено с един от крайниците по тялото.
— Странно, защото напоследък не са пристигали големи кораби. Сега, след като имаше достатъчно време новината за войната да стигне и до най-далечните системи, Йелоустоун вече не е толкова популярна дестинация, колкото беше.
Антоанет сви рамене.
— Тогава, ако това те смущава, говори с „Айдълуайлд”. Единственото, което знам, е, че аз имам пасажер и те си го искат обратно.
Пълномощникът протегна нещо, което ѝ заприлича на камера, и го приближи до наблюдателния прозорец, поставен на горната повърхност на ковчега.
— Е, определено е човек — заяви той, сякаш ѝ съобщаваше някаква новина. — При това дълбоко замразен. Имаш ли нещо против да отворя прозорчето към индикаторите на статуса и да хвърля поглед към тях, докато съм тук? Ако има проблем, вероятно ще мога да уредя да те съпровожда ескорт, за да стигнеш до Приюта за двойно по-кратко време…
Преди Антоанет да успее да отговори или да измисли любезен отказ, пълномощникът пъргаво отвори прозорчето от опушено стъкло, покриващо контролната матрица и дисплеите за статуса. Той се наклони по-наблизо, като се подпря на една от гредите на товарната решетка, и прокара сканиращото око напред-назад по дисплея, като поспираше тук и там.
Антоанет го наблюдаваше, плувнала в пот. Дисплеите изглеждаха достатъчно убедителни, но всеки, който разбираше от криокамери, щеше да заподозре незабавно нещо. На тях съвсем не бе отразено състоянието на нормално замразяване. Веднъж щом възникнеха подозрения, щеше да бъде достатъчно да се направят само няколко запитвания, да се използват някои от скритите режими на дисплея, за да се разголи истината.
Пълномощникът се вторачи в показаните данни, после се изправи, очевидно задоволен. Антоанет затвори очи за момент, но съжали веднага за това. Пълномощникът се приближи отново до дисплея и протегна към него фин манипулатор.
— Не бих го докоснал, ако бях на…
Пълномощникът натисна няколко бутона, давайки команди на панела. Появиха се някакви чертички, огъващи се електриковосини вълни и трепкащи хистограми.
— Нещо не е както трябва — промълви пълномощникът.
— Какво?
— Ще речеш, че обитателят е вече мър…
— Моля за извинение, госпожичке… — избумтя някакъв друг глас.
Тя изруга под носа си. Беше казала на Бийст да си трае, докато има работа с пълномощника. Но може би трябваше да се радва, че бе решил да пренебрегне тази заповед.
— Какво има?
— Нова трансмисия, госпожичке — насочена директно към нас. Произход: от приют „Айдълуайлд”.
Пълномощникът отскочи назад.
— Какъв е този глас? Нали каза, че си сама?
— Така е — отвърна тя. — Това е просто Бийст, субперсоната на кораба.
— Тогава му кажи да млъкне. А трансмисията от приюта не е предназначена за теб. Това е отговор на запитването, което отправих по-рано…
Безтелесният глас на кораба избумтя отново.
— Трансмисията, госпожичке…?
Тя се усмихна.
— Пусни проклетата трансмисия.
Вниманието на пълномощника се отклони веднага от ковчега. Бийст препрати трансмисията към лицевата плочка на каската ѝ и това създаде в нея впечатлението, че Просякът стои в средата на товарното отделение. Пилотът вероятно получаваше своя телеметрия, захранвана от някой от катерите.
Представителят на Просяците всъщност беше жена. Както винаги, Антоанет изпита лек шок при вида на стар човек. Жената носеше колосания вимпел и дреха на своя орден с герба на Приюта, наподобяващ снежинка, а пръстите на старите ѝ ръце с изпъкнали вени бяха сплетени под гърдите.
— Моите извинения за закъснението — започна тя. — Отново имахме проблеми с изпращането, но това не е нещо ново за никой. Какво да се прави, формалности. Аз съм сестра Амилия и искам да потвърдя, че тялото… замразения индивид под грижите на мис Бакс, е временна и любима собственост на приют „Айдълуайлд” и Свещения орден на Ледените просяци, и че мис Бакс е така любезна да се погрижи за незабавното му връщане…
— Но тялото е мъртво — прекъсна я пълномощникът. Амилия продължаваше:
— … и ще бъдем благодарни за минимална намеса от страна на властите. Използвали сме услугите на мис Бакс и преди и винаги сме оставали напълно доволни от начина, по който се е справяла. — Просякинята се усмихна. — Убедена съм, че Конвенция Ферисвил е наясно колко е полезна дискретността в подобни моменти… все пак ние трябва да поддържаме репутацията си.
Посланието свърши; образът на Просякинята премигна и изчезна.
Антоанет сви рамене.
— Както виждаш, от самото начало ти казвам истината.
Пълномощникът насочи към нея един от покритите си с капюшон сензори.
— Тук става нещо. Тялото в ковчега е мъртво от медицинска гледна точка.
— Виж, казах ти, че криокамерата е стара. Данните на дисплея са грешни, това е всичко. Трябва да съм пълна глупачка, за да разнасям насам-натам мъртво тяло в криокамера, не мислиш ли?
— Не съм свършил с теб.
— Възможно е, но свърши с мен сега, нали? Чу каква каза симпатичната дама от ордена на Просяците. Трябва да се погрижа „за незабавното му връщане”, струва ми се, че тя се изрази така. Звучи доста официално и значимо, а?
Пресегна се и затвори капака на панела, показващ статуса на замразения.
— Не знам какви ги вършиш — отвърна пълномощникът, — но бъди сигурна, че ще стигна до дъното на тази история.
Тя се усмихна.
— Чудесно. Благодаря. Приятен ден. А сега си обирай крушите от моя кораб.
Антоанет продължи да се движи в същата посока около час след тръгването на полицейския пълномощник, поддържайки илюзията, че дестинацията ѝ е приют „Айдълуайлд”. После направи остър завой; горивото изгаряше с такава бързина, че тя се сгърчи вътрешно. След още час излезе от подведомствената сфера на Конвенция Ферисвил и остави далече назад Йелоустоун и неговия пръстен от сателитни колонии. Полицията не направи нов опит да я настигне, но това не я изненада. Щеше да им струва доста гориво; беше излязла извън техническата им сфера на влияние и, тъй като току-що бе навлязла във военната зона, съвсем не беше изключено да не излезе жива от цялата тази работа. Просто не си заслужаваше да се занимават с нея. В това жизнерадостно разположение на духа Антоанет състави и изпрати прикрито благодарствено съобщение до Приюта. Благодареше им за подкрепата и, както бе постъпвал винаги при подобни обстоятелства баща ѝ, обеща да отвърне по същия начин, когато Приютът има нужда от нейните услуги.
Сестра Амилия отговори веднага на посланието ѝ. „Господ да ти помага и да бъде с теб в твоята мисия, Антоанет. Джим щеше да бъде много горд.”
„Надявам се” — помисли си Антоанет.
Следващите десет дни преминаха сравнително спокойно. Корабът се справяше прекрасно с работата си и не ѝ се наложи да се занимава дори с най-незначителни технически проблеми. Веднъж ѝ се стори, че засече слаби, потайни сигнали на границата на различителната способност на апаратурата и, издавани от два пиратски кораба. За всеки случай тя постави в готовност отбранителната си система, но след като увеличи скоростта, показвайки на онези колко трудно биха настигнали „Буревестник”, двата кораба изостанаха, за да потърсят друга жертва. Никога повече не ги видя.
След това кратко вълнение не ѝ оставаше да прави почти нищо друго освен да яде и да спи, и Антоанет се постара да прави възможно най-малко последното. Сънищата ѝ бяха смущаващи и повтарящи се: нощ след нощ паяци я пленяваха от голям кораб, пътуващ между каруселите в Ръждивия пояс. Паяците я отвеждаха в една от кометните си бази в самия край на системата, където разтваряха черепа ѝ и поставяха лъскави устройства за извличане на информация в меката сивкава каша на мозъка ѝ. После, току преди да я превърнат в паяк, преди да изтрият напълно спомените ѝ и да я натъпчат с импланти, които да я привържат към съзнанието на общността, пристигаха зомбитата. Нахлуваха в кометата с тълпи клиноподобни атакуващи кораби, изстрелваха проникващи капсули в леда и те започваха да го топят, докато им дадат възможност да проникнат в централните отделения. Там избълваха храбри войски с червени брони, които се втурваха из лабиринта от кометни тунели, убивайки паяците с човешката точност на войници, обучени да не пилеят нито една стреличка, куршум или пълнител за клетъчно оръжие.
Едно красиво зомби я измъкваше от стаята за разпити и индоктриниране на паяците, извършваше нужните процедури, за да освободи мозъка ѝ от машинарията, връщаше на място черепа ѝ и го зашиваше, и най-сетне я поставяше в състояние на възстановяваща кома в продължение на дългото пътуване към болниците за цивилни във вътрешността на системата. Държеше я за ръката, когато я отвеждаха в отделението за замразяване.
Почти винаги бе все същата гадост. Зомбитата я заразяваха с пропагандни сънища и, макар да бе преминала обичайния препоръчван режим на приемане на прочистващи агенти, така и не успя да се пречисти напълно от тях. А и не можеше да се каже, че го искаше особено силно.
Единствената нощ, когато спа, несмущавана от демаршистката пропаганда, сънува тъжни неща за баща си.
Знаеше, че пропагандата на зомбитата бе преувеличение, до известна степен. Но само в детайлите: никой не оспорваше това, което конджоинърите правеха с нещастниците, станали техни пленници. Антоанет бе убедена, че да бъдеш пленен от демаршистите не беше по-приятно преживяване.
Но конфликтът се развиваше далеч оттук, макар технически тя да се намираше във военната зона. Беше избрала траекторията си така, че да избегне главните фронтови линии. От време на време Антоанет виждаше далечни огнени отблясъци, знак за титанична битка на светлинни часове от настоящото ѝ местоположение. Но безмълвните светкавици изглеждаха някак нереални и ѝ позволяваха да си представя, че войната е приключила и тя извършва рутинен междупланетен превоз на стоки. И това не беше особено далече от истината. Всички неутрални наблюдатели казваха, че текат последните дни на войната, че зомбитата отстъпват по всички фронтове. Затова пък паяците печелеха месец след месец и си пробиваха път към Йелоустоун.
Но макар изходът ѝ да не беше ясен, войната все още не беше приключила и ако не беше предпазлива, Антоанет можеше да стане една от безбройните ѝ жертви. И тогава щеше да разбере доколко вярна е пропагандата.
Като се съобразяваше с всичко това, тя приближаваше Танджърин дрийм, най-голямата планета от Юпитеров тип в цялата система Епсилон Еридани. Двигателите на „Буревестник” работеха с максимален капацитет. Светът на газовия гигант представляваше заплашителна, бледооранжева маса с много силна гравитация. Предпазващи от нахлуване сателити бяха пръснати около Танджърин дрийм и, подобно на фарове, няколко вече бяха наобиколили кораба ѝ и го бомбардираха с все по-заплашителни послания.
„Това е оспорвано пространство. Вие нарушавате…”
— Госпожичке… сигурна ли си в това? С цялото си уважение, обръщам вниманието ти върху факта, че траекторията е напълно неподходяща за орбитално включване.
Антоанет направи гримаса. Не беше в състояние да направи нищо повече при тази мощност.
— Знам, Бийст, но имам основателна причина. Ние всъщност не отиваме в орбита. Вместо това сме се насочили към атмосферата.
— Към атмосферата ли, госпожичке?
— Да, влизаме в нея.
Струваше ѝ се, че чува скърцането на зъбчатите колела при промяната на установената практика за първи път от десетилетия насам.
Субперсоната на кораба, Бийст, се помещаваше в охладен цилиндър с размерите на космически скафандър. Беше го виждала само два пъти и в двата случая при значителни монтажни работи в носовата част на кораба. След като сложеше тежки ръкавици, баща ѝ го изваждаше от обичайното му място — специално предназначен за поставянето на цилиндъра канал — и двамата го гледаха с нещо като страхопочитание.
— Влизаме, казваш? — повтори Бийст.
— Знам, че това не е сред нормалните операционни процедури — отвърна Антоанет.
— Напълно ли си сигурна, госпожичке?
Антоанет бръкна в джоба на ризата си и извади оттам лист отпечатана на принтер хартия. Беше овална, оръфана и изпокъсана по краищата, със сложна скица, начертана с блестящо сребристо и златисто мастило. Прокара пръстите си по него, сякаш беше талисман.
— Да, Бийст — отговори тя. — По-сигурна, отколкото съм била някога в нещо.
— Много добре, госпожичке.
Бийст, очевидно усетил, че спорът няма да доведе доникъде, започна да подготвя кораба за полет в атмосферни условия.
Схематичните изображения върху командното табло показваха придвижването на скоби и остриета, отварянето на люкове и затварянето им с постепенно приплъзване, с цел да се запази целостта на корпуса. Процесът отне няколко минути, но щом приключи, „Буревестник” имаше незначително по-аеродинамична форма отпреди. Някои издатини и изпъкналости явно щяха да останат и по време на това пътуване, но други от останалите шипове и приспособления за прикрепване към пристанища вероятно щяха да бъдат изтръгнати, когато достигнеха въздуха. „Буревестник” просто трябваше да се справи без тях.
— Слушай сега — обади се Антоанет. — Някъде в главата ти се съхраняват рутинните процедури за полет в атмосферни условия. Татко ми разказа веднъж за тях, затова не се преструвай, че никога не си чувал за такова нещо.
— Започвам веднага опитите за локализирането им.
— Добре — отвърна тя окуражена.
— Но може ли все пак да попитам защо не бе споменато по-рано за нуждата от въпросните процедури?
— Защото, ако имаше представа какво съм замислила, щеше да разполагаш с още повече време, за да ме разубеждаваш.
— Разбирам.
— Не говори така обидено. Просто се постарах да бъда прагматична.
— Както желаеш, госпожичке. — Бийст направи достатъчно дълга пауза, за да я накара да се почувства виновна и нетактична. — Локализирах процедурите. С уважение обръщам внимание върху факта, че за последен път са използвани преди шейсет и три години и е напълно възможно направените оттогава промени в профила на кораба да намалят ефикасността на…
— Чудесно. Сигурна съм, че ще импровизираш.
Не беше лесно обаче да убедиш един предназначен за пътуване във вакуум кораб да се потопи в атмосфера, дори в горния атмосферен слой на газов гигант, макар и така здраво брониран и усъвършенстван, какъвто бе нейният кораб. В най-добрия случай „Буревестник” щеше да се отърве със сериозни увреждания на корпуса, които все пак щяха да му позволят да се прибере, куцукайки, до Ръждивия пояс. А в най-лошия, корабът никога повече нямаше да види открития Космос.
Както, най-вероятно, и Антоанет.
„Е — помисли си тя, — поне имам една утеха: ако съсипя кораба, никога няма да ми се наложи да занеса лошата новина на Зейвиър.”
Толкова за малките милости.
От контролния панел прозвуча приглушен звън.
— Бийст… — промълви тя. — Това ли е, което си помислих?
— Напълно възможно, госпожичке. Контакт с радар, отдалечен на осемнайсет хиляди клика, на три градуса встрани от посоката право пред нас, два градуса от еклиптичния север.
— По дяволите! Сигурен ли си, че не е фар или оръжейна платформа?
— Много е голямо, за да бъде някое от тях, госпожичке.
Не беше нужно да прави пресмятания наум, за да изчисли какво означава това. Между тях и повърхността на газовия гигант имаше друг кораб; друг кораб, близо до атмосферата.
— Какво можеш да ми кажеш за него?
— Движи се бавно, госпожичке, право към атмосферата. Както изглежда, възнамерява да извърши подобна маневра на тази, която имам предвид, макар да е с няколко клика в секунда по-бърз от нас и ъгълът им на приближаване да е значително по-остър.
— Прилича на зомби… не мислиш, че е така, нали? — побърза да заяви тя, надявайки се да убеди сама себе си в противното.
— Не са нужни предположения, госпожичке. Корабът току-що изпрати директно насочен към нас лъч. Протоколът на посланието е наистина демаршистки.
— Защо, по дяволите, си правят труда да ни изпращат насочен лъч?
— С уважение предлагам да разбереш точно това.
Насоченият лъч бе ненужно финикийско средство за комуникация, когато два кораба се намираха толкова близо. Обикновената радиовръзка би свършила същата работа и би спестила на кораба на зомбитата нуждата да насочват съобщителния си лазер точно срещу движещата се мишена, каквато представляваше „Буревестник”.
— Дай им да разберат, че сме го получили, които и да са те — нареди тя. — Можем ли да им изпратим и ние насочен лъч в отговор?
— Не и без да извадим отново нещо, за чието прибиране току-що положихме толкова усилия, госпожичке.
— Тогава действай, но не забравяй после да го прибереш пак.
Чу как машината изтласка отново едно от стърчащите си остриета във вакуума. Последва бързото цвъртене на разменяните между двата кораба посланически протоколи и изведнъж Антоанет се озова лице в лице с друга жена. Тя изглеждаше, ако такова нещо бе възможно, по-уморена, изпита и напрегната от Антоанет.
— Здравейте — обади се Антоанет. — Вие също ли ме виждате?
Жената кимна едва забележимо. Силно стиснатите ѝ устни говореха за обилни резерви от сдържан гняв, като напираща зад бент вода.
— Да, виждам ви.
— Не очаквах да срещна някого тук — додаде Антоанет. — Реших, че не е лоша идея също да отговоря с насочен лъч.
— Можехте да не си правите труда.
— Да не си правим труда ли? — повтори Антоанет.
— Не и след като вашият радар вече ни освети.
Бръснатият скалп на жената проблесна синкав, когато тя сведе поглед към нещо. Не изглеждаше много по-възрастна от Антоанет, но човек никога не можеше да бъде сигурен, когато ставаше дума за зомбита.
— Ъъъ… и това проблем ли е?
— Да, когато опитваш да се скриеш от нещо. Не знам защо сте тук и, честно казано, не ми пука особено. Предлагам да се откажете от намеренията си, каквито и да са те. Танджърин дрийм е оспорвано пространство, което означава, че е напълно в моите права да ви обстрелям още в този миг.
— Аз нямам проблеми със зомб… с демаршистите. — Щастлива съм да го чуя. А сега правете обратен завой.
Антоанет сведе отново поглед към късчето хартия, което бе извадила от джоба на ризата си. Върху него бе изобразен мъж с античен скафандър, с акордеонни стави, вдигнал към очите си бутилка. Мястото на врата, където трябваше да е хванат скафандъра, представляваше счупена елипса от лъскаво сребро. Той се взираше усмихнат в бутилката, в която блестеше златиста течност. Антоанет реши, че е настъпил моментът да прояви решимост.
— Няма да правя никакъв обратен завой — обяви тя. — Но обещавам, че нямам желание да крада нищо от планетата. Няма да се приближавам край вашите рафинерии и други съоръжения от този род. Дори няма да си отварям входовете. Просто отивам и се връщам и повече няма да ви безпокоя.
— Чудесно — отвърна жената. — Много се радвам да го чуя. Проблемът е, че не аз съм тази, заради която трябва да се тревожите.
— Нима?
— Да. — Жената се усмихна със симпатия. — Става въпрос за кораба след вас, който мисля, че дори още не сте забелязали.
— Зад мен ли?
Жената кимна.
— Зад вас има паяци.
В този момент Антоанет разбра, че наистина е загазила.