Корпорация „Безсмъртие“

1.

По-късно Томас Блейн често си мислеше как бе умрял и все му се щеше да бе станало някак по-интересно. Защо не можа да срещне смъртта в двубой с тайфун, срещу връхлитащ тигър или както се катери по ветровита планина? Защо смъртта му бе тъй кротка, тъй банална, тъй обикновена?

Но разбираше, че една героична смърт не би му подхождала. Несъмнено му е било писано да умре тъкмо така — бързо, тривиално, калпаво и безболезнено. Навярно целият му живот бе преминал в подготовка и оформяне на тази смърт — смътни признаци в детството, многообещаващи перспективи в ученическите години, неумолима сигурност, когато навърши тридесет и две.

И все пак, независимо колко е банална, смъртта си остава най-интересното събитие в човешкия живот. Блейн мислеше за своята с неутолимо любопитство. Трябваше да опознае ония минути, ония последни безценни секунди, когато собствената му лична смърт го е дебнела в засада на едно мрачно шосе в Ню Джърси. Имало ли е някакво знамение, някаква поличба? Какво е сторил или не е сторил? Какво си е мислил?

Тия последни секунди бяха съдбоносни за него. Как точно бе умрял?

Караше по правото, пусто и бяло шосе, лъчите на фаровете опипваха далечината, а мракът отпред отстъпваше в безкрая. Спидометърът сочеше седемдесет и пет мили. Имаше чувството, че са само четиридесет. Нейде далече по пътя зърна да се задават фарове, първите от часове насам.

Блейн се завръщаше в Ню Йорк след едноседмична ваканция във вилата си край залива Чезапик. Беше се отдал на риболов и плуване, а между тези две занимания дремеше на припек върху нерендосаните дъски на пристана. Един ден отскочи с платноходката си до Оксфорд и вечерта посети танцовата забава в яхтклуба. Срещна смешно чипоносо момиче със синя рокля, което му каза, че прилича на авантюрист от южните морета — тъй загорял и строен в сиво-кафявия си спортен костюм. На другия ден отплава обратно към вилата да дреме на припек и да мечтае как ще зареже всичко, ще натовари платноходката с консерви и ще поеме за Таити. Ах Раятеа, планините на Муреа, прохладният попътен вятър…

Но от Таити го делеше цял континент, цял океан, пък и други препятствия. Тази мисъл стигаше само за някой и друг час бленуване, но като план за действие определено не я биваше. Сега се завръщаше в Ню Йорк при работата си като младши конструктор на яхти в знаменитата стара фирма „Матисън и Питърс“.

Фаровете на другата кола наближаваха. Блейн намали скоростта на шестдесет мили.

Въпреки титлата си, Блейн рядко се докопваше до проектирането на яхти. Старият Том Матисън имаше грижата за стандартните увеселителни корабчета. Брат му Ролф, по прякор Царя на Мистиката, беше прочут по цял свят със своите платноходи за презокеански състезания и бързи индивидуални проекти. Тъй че какво оставаше за младшия конструктор?

Блейн чертаеше схеми и планове на палуби, въртеше организацията, обявите и рекламата. Работата беше отговорна и нелишена от известна доза удоволствие. Но не беше проектиране на яхти.

Знаеше, че би трябвало да подхване собствен бизнес. Но наоколо имаше толкова много проектанти на яхти и толкова малко клиенти. Както бе казал на Лаура, все едно че проектираш арбалети, боздугани и катапулти. Интересен творчески труд, но кой би купил продукцията ти?

— Можеш да намериш пазар за платноходките си — каза му тя отчайващо прямо. — Защо не се престрашиш?

Той се усмихна чаровно, хлапашки.

— Не ме бива за решителни действия. Аз съм спец по съзерцанието и меката печал.

— Искаш да кажеш, че си ленив.

— Нищо подобно. Все едно да кажеш, че орелът не препуска добре или че коня хич не го бива за полет. Не можеш да сравняваш разнородното. Просто не съм от хората, дето се докопват до кокала. За мен мечтите, бляновете, виденията и плановете са само обект на съзерцание, не и на изпълнение.

— Ненавиждам те, когато говориш така — въздъхна тя.

Разбира се, той наистина го излагаше грубовато. Но в думите му имаше и много истина. Беше си намерил приятна работа, прилична заплата, стабилно положение. Имаше апартамент в Гринуич вилидж, хай-фи уредба, вила на залива Чезапик, чудесна платноходка и обичта на Лаура плюс още няколко момичета. Може би според малко баналния израз на Лаура беше попаднал във водовъртеж сред потока на живота… Но какво от това? Кроткото въртене само помага да наблюдаваш по-добре сцената.

Фаровете на другата кола бяха съвсем наблизо. Блейн забеляза поразен, че е увеличил скоростта на осемдесет мили в час.

Отпусна педала на газта. Колата му буйно и вироглаво свърна към връхлитащите фарове.

Авария? Повреда в управлението? С все сила опита да извърти волана. Не се поддаваше. Колата удари ниската бетонна преграда между северното и южното платно, литна високо във въздуха. Кормилото свободно се завъртя в ръцете му и моторът изстена като осъдена душа.

Другата кола се мъчеше да кривне, но беше късно. Щяха да се сблъскат почти челно.

И Блейн си помисли, да, аз съм един от тях. Един от ония тъпи негодници, за които четеш как изгубили контрол над колите си и погубили невинни хора. Господи! Модерни коли и модерни пътища, и по-високи скорости, и все същите стари загубени рефлекси…

Внезапно, необяснимо, кормилото заработи отново — отсрочка по ръба на бръснача. Блейн не му обърна внимание. Когато фаровете на другата кола лумнаха през стъклото, настроението му изведнъж прерасна от съжаление в ликуване. В този миг приветствуваше съкрушителния удар, жадуваше за него, за болка, унищожение, жестокост и смърт.

Сетне колите се срещнаха. Ликуването избледня също тъй бързо, както бе дошло. Блейн усети дълбока жал за всичко, което оставяше недовършено, за непреплуваните води, невидените филми, непрочетените книги, недокоснатите момичета. Нещо го метна напред. Воланът се строши в ръцете му. Стоманената колона го прониза в гърдите и пречупи гръбнака, докато главата му минаваше през предното стъкло.

В този миг разбра, че умира.

Миг по-късно умря бързо, банално, калпаво и безболезнено.

2.

Свести се в бяло легло сред бяла стая.

— Сега е жив — каза някой.

Блейн отвори очи. Над леглото се свеждаха двамина в бяло. Изглежда, бяха доктори. Единият беше дребен брадат старец. Другият — грозен, червендалест петдесетинагодишен мъж.

— Име? — отсече старецът.

— Томас Блейн.

— Възраст?

— Тридесет и две. Но…

— Семейно положение?

— Неженен. Какво…

— Виждате ли? — обърна се старецът към червендалестия си колега. — Нормален, съвършено нормален.

— Никога не бих повярвал — каза червендалестият.

— Естествено. Смъртната травма винаги е била надценявана. Прекомерно надценявана, както ще докаже бъдещата ми книга.

— Хмм. Но депресията при прераждане…

— Глупости — решително заяви старчето. — Блейн, добре ли се чувствувате?

— Да. Но бих искал да знам…

— Виждате ли? — победоносно възкликна старият доктор. — Отново е жив и нормален. Сега ще подпишете ли доклада?

— Изглежда, че нямам избор — отвърна червендалестият.

Двамата лекари излязоха. Блейн ги проследи с поглед и се запита за какво ли говореха. Край леглото му застана шишкава сестра с майчински обноски.

— Как се чувствувате? — запита тя.

— Отлично — каза Блейн. — Но бих искал да знам…

— Съжалявам — рече сестрата, — засега никакви въпроси, тъй е наредил докторът. Изпийте това, ще ви ободри. Браво, добро момче. Не се тревожете, всичко ще се оправи.

Тя излезе. Утешителните й думи го изплашиха. Какво искаше да каже с това всичко ще се оправи? Значи нещо не беше наред! Какво не беше наред? Какво търсеше тук, какво бе станало?

Брадатият лекар се завърна, придружен от млада жена.

— Добре ли е, докторе? — попита жената.

— Съвършено нормален — отвърна старчето. — Това се казва удачно снаждане.

— Значи мога да започна интервюто?

— Разбира се. Обаче не мога да гарантирам поведението му. Макар и силно надценявана, смъртната травма все пак е в състояние да…

— Да, добре.

Момичето пристъпи към Блейн и се наведе над него. Блейн забеляза, че е много хубаво. Ясни, добре изразени черти на лицето, сияеща свежа кожа. Имаше дълга, лъскава кестенява коса, изпъната прекалено стегнато назад над мъничките уши, а наоколо се носеше едва доловим лъх на парфюм. Би трябвало да е красива, но я загрозяваше неподвижно застиналото лице, сдържаното напрежение на стройното тяло. Трудно бе да си я представи засмяна или разплакана. Изобщо не можеше да си я представи в леглото. В нея имаше нещо от фанатика, от страстния революционер, но той подозираше, че в себе си тя винаги намира единствената кауза, за която да се бори.

— Здрасти, мистър Блейн — каза тя. — Аз съм Мари Торн.

— Здрасти — бодро отговори Блейн.

— Мистър Блейн, къде предполагате, че се намирате?

— Прилича ми на болница. Предполагам…

Той млъкна. Току-що бе забелязал в ръката й мъничък микрофон.

— Да, какво предполагате?

Тя леко кимна. Няколко души се приближиха и дотъркаляха около леглото му тежко оборудване.

— Карайте направо — рече Мари Торн. — Кажете ни какво предполагате.

— По дяволите — унило промърмори Блейн, гледайки как непознатите разполагат машинарията наоколо. — Какво е това? Какво става?

— Мъчим се да ви помогнем — каза Мари Торн. — Няма ли да ни помогнете и вие?

Блейн кимна и му се прииска да види усмивката й. Изведнъж се почувствува крайно неуверен. Беше ли му се случило нещо?

— Спомняте ли си катастрофата? — запита тя.

— Каква катастрофа?

— Спомняте ли си как пострадахте?

Блейн потръпна, усещайки как спомените се завръщат сред лавина от вихрени светлини, виещи двигатели, сблъсък и трясък.

— Да. Воланът се строши. Прониза ме през гърдите. После си блъснах главата.

— Погледнете гърдите си — тихо каза тя.

Блейн погледна. На гърдите му под бялата пижама нямаше никакъв белег.

— Невъзможно! — викна той.

Собственият му глас прозвуча глухо, далечно, нереално. Дочуваше как хората около леглото разговарят, приведени над машините си, но те му се струваха плоски и безплътни като сенки. Тъничките, незначителни гласове бяха като бръмчене на мухи край прозорец.

— Първата реакция е добра.

— Много добра, наистина.

— Вие сте невредим — каза му Мари Торн.

Блейн погледна здравото си тяло и си припомни катастрофата.

— Не вярвам! — изкрещя той.

— Отлично напредва.

— Чудесна смес от вяра и недоверие.

— Тишина, моля — каза Мари Торн. — Продължавайте, мистър Блейн.

— Спомням си катастрофата — каза Блейн. — Спомням си смазващия удар. Спомням си… как умрях.

— Записа ли това?

— Да бе, страхотия. Това се казва игра!

— Съвършено спонтанна сцена.

— Великолепно! Ще подивеят от възторг!

— Малко по-тихо, моля. Мистър Блейн, спомняте ли си как умряхте?

— Да, да, аз умрях!

— Лицето му!

— Това нелепо изражение засилва реалността.

— Само дано и Рейли да смята така.

Жената каза:

— Огледайте внимателно тялото си, мистър Блейн. Ето ви огледало. Погледнете лицето си.

Блейн погледна и затрепера като в треска. Докосна огледалото, после прокара подскачащи пръсти по лицето си.

— Това не е моето лице! Къде ми е лицето? Къде сте скрили лицето и тялото ми?

Беше попаднал в кошмар, от който никога нямаше да се събуди. Плоските мъгляви хора се тълпяха около него, гласовете им бръмчаха като мухи на прозорец, а те протягаха мукавените си машини, изпълнени с неясна заплаха и въпреки това някак странно безразлични, сякаш почти не го забелязваха. Мари Торн свеждаше отгоре красивото си безизразно лице и от мъничките червени устни долитаха любезно кошмарните думи.

— Тялото ви е мъртво, мистър Блейн, то загина в автомобилна катастрофа. Спомняте си как е умряло. Но ние успяхме да спасим онази част от вас, която е наистина важна. Спасихме вашето съзнание, мистър Блейн, и ви дадохме ново тяло за него.

Блейн отвори уста да изпищи и пак я затвори.

— Невероятно — тихо каза той.

И мухите забръмчаха.

— Слабо казано.

— Ами естествено. Не може вечно да беснее.

— Очаквах да предъвква сцената малко по-дълго.

— Грешка. Недоразбраното всъщност подчертава дилемата му.

— Може би в чисто сценично отношение. Но погледни нещата реално. Горкият човечец току-що открива, че е умрял в автомобилна катастрофа и са го възкресили в ново тяло. И какво казва? „Невероятно.“ Проклятие, той всъщност не реагира на шока!

— Реагира. Ти искаш да ти играе по свирката!

— Моля ви! — каза Мари Торн. — Продължавайте, мистър Блейн.

Затънал в кошмара, Блейн едва долавяше тихите, бръмчащи гласове.

— Наистина ли умрях? — запита той.

Тя кимна.

— И наистина съм се преродил в друго тяло?

Тя пак кимна и зачака.

Блейн се загледа към нея, към мъглявите хора, обслужващи мукавените си машини. Защо му досаждаха? Не можеха ли да си намерят някой друг мъртвец? Не би трябвало да принуждават трупове да отговарят на въпроси. Смъртта беше древна привилегия на човека, негов договор с живота от незапомнени времена, гарантирана както на дворянина, тъй и на роба. Смъртта беше утеха и последно право на човека. Но може би те бяха отменили това право и вече не можеш да избягаш от отговорност само затова, че си умрял.

Те го чакаха да проговори. И Блейн се запита дали лудостта все още запазва наследствените си привилегии. С лекота би могъл да се подхлъзне към нея и да узнае.

Но не всекиму се удава да полудее. Самообладанието на Блейн се завърна. Той вдигна очи към Мари Торн и бавно изрече:

— Трудно ми е да опиша чувствата си. Умрях и сега разсъждавам над този факт. Предполагам, че никой не вярва напълно в собствената си смърт. Нейде дълбоко в душата си се чувствуваме безсмъртни. Смъртта сякаш дебне другите, никога нас. Като че едва ли не…

— Дайте да свършваме дотук. Взе да го избива на анализ.

— Мисля, че сте прав — каза Мари Торн. — Много ви благодарим, мистър Блейн.

Непознатите изведнъж станаха обемни и естествени, смътната им злокобност изчезна и те се заеха да събират апаратурата.

— Почакайте… — промълви Блейн.

— Не се тревожете — каза му тя. — Останалите ви реакции ще запишем по-късно. Сега просто искахме да хванем спонтанната част.

— До някое време беше адски добре.

— Бисер за колекциите.

— Чакайте! — викна Блейн. — Не разбирам. Къде съм? Какво е станало? Как…

— Утре ще ви обясня всичко — каза Мари Торн. — Ужасно съжалявам, но сега трябва да бягам и да редактирам това за мистър Рейли.

Хората и апаратурата бяха изчезнали. Мари Торн се усмихна ободряващо и изтича навън.

Блейн усещаше, че е готов да се разплаче най-позорно. Набързо примига и в това време добродушната шишкава сестра се завърна.

— Изпийте това — каза тя. — Ще ви помогне да заспите. Точно така, до дъно, като добро момче. А сега просто се отпуснете, тежък ден имахте с всичкото това умиране, възкръсване и прочие.

Две големи сълзи се търкулнаха по бузите на Блейн.

— Божичко — рече сестрата, — сега трябваше да докарат камерите. Ей това са най-истинските спонтанни сълзи, които някога съм виждала. Много трагични и спонтанни сцени съм преживяла в тая болница и ако исках, можех да кажа нещичко за истинските чувства на тия сополанковци от видеозаписа, дето си мислят, че познават всички тайни на човешкото сърце.

— Къде съм? — сънено запита Блейн. — Къде е всичко това?

— По вашему — в бъдещето — отвърна сестрата.

— О — каза Блейн.

После заспа.

3.

Много часове по-късно той се събуди спокоен и отпочинал. Огледа бялото легло, бялата стая и си спомни.

Беше загинал в автомобилна катастрофа и бе възкръснал в бъдещето. Един доктор смяташе, че смъртната травма се надценява, някакви типове записаха спонтанната му реакция и заявиха, че е бисер за колекциите, имаше и едно красиво момиче, чието лице за жалост не изразяваше и следа от чувства.

Блейн се прозина и разкърши тяло. Мъртъв. Умрял на тридесет и две. Жалко, помисли той, че този млад живот бе прекършен в разцвета на силите си. Блейн беше свястно момче всъщност, многообещаващо…

Ядоса се на вятърничавото си отношение. Не биваше да реагира така. Помъчи се да възвърне изумлението, което му се струваше най-подходящо за обстоятелствата.

Вчера, каза си той твърдо, бях проектант на яхти и се завръщах от Мериленд. Днес съм възкръснал в бъдещето. Бъдещето! Възкръснал!

Безполезно, думите не му оказваха никакво въздействие. Вече бе свикнал с идеята. Човек привиква към всичко, помисли той, дори към собствената си смърт. Особено към собствената си смърт. На мъртвеца навярно можеш да му сечеш главата три пъти дневно двайсет години наред — нищо, ще свикне и даже ще се разреве като бебе, ако престанеш…

Отщя му се да мисли по-нататък в този дух.

Сети се за Лаура. Щеше ли да ридае за него? Щеше ли да се напие? Или просто щеше да глътне успокоително хапче против депресията от тази вест? Ами Джейн и Мириам? Щяха ли изобщо да чуят за смъртта му? Едва ли. След месеци можеше и да се зачудят защо вече не се обажда.

Стига толкова. Всичко това беше минало. Сега се намираше в бъдещето.

Но от бъдещето бе видял само бяло легло и бяла стая, доктори, сестра, техници по записа и едно хубаво момиче. Засега не долавяше особена разлика от собствената си епоха. Но несъмнено имаше и разлики.

Припомни си какви статии и разкази бе чел. Днес може би имаше безплатна атомна енергия, подводно земеделие, всеобщ мир, международен контрол на раждаемостта, междупланетни полети, свободна любов, пълно премахване на расовото неравенство, лекарства за всички болести и планово общество, в което хората дишат с пълни гърди полъха на свободата.

Така би трябвало да бъде, помисли Блейн. Но имаше и далеч не толкова приятни вероятности. Може би някой Олигарх със сурово лице стискаше Земята в желязна десница, а фанатични нелегални групички се сражаваха за свобода. Или пък дребни пихтиести пришълци с неземни имена бяха заробили човешкия род. Може би ужасна нова болест шествуваше неудържимо през границите или пък, лишена от всякаква култура след термоядрена война, Земята мъчително се тътреше отново към технологичната цивилизация, докато човешки глутници бродеха из пущинаците; и още милиони други, все тъй страховити неща биха могли да се случат.

И все пак, мислеше си Блейн, човечеството през цялата си история е проявявало способността да заобикаля както върховете на щастието, така и върховните бедствия. Вечно ни пророкуват хаос, непрестанно предсказват утопии, а не се сбъдва нито едното, нито другото.

Съответно Блейн очакваше това бъдеще да прояви определени предимства спрямо миналото, но очакваше и някои недостатъци; част от старите проблеми щяха да са изчезнали, но на тяхно място щяха да са дошли други.

— Накратко — промърмори си той, — очаквам това бъдеще да се окаже като всяко друго бъдеще в сравнение с миналото. Не съм особено прецизен, но пък и не ми е работа да се занимавам с предсказания или пророчества.

Внезапното влизане на Мари Торн прекъсна размислите му.

— Добро утро — каза тя. — Как се чувствувате?

— Като нов човек — отвърна Блейн с напълно безизразно лице.

— Добре. Бихте ли подписали това, моля?

Тя му подаде писалка и някакъв машинописен текст.

— Адски сте деловита — каза Блейн. — Какво подписвам?

— Прочетете го — рече тя. — Документ, че ни освобождавате от всякаква юридическа отговорност, задето сме ви спасили.

— Наистина ли ме спасихте?

— Естествено. Според вас как сте попаднали тук?

— Право да си кажа, не съм мислил по въпроса — призна Блейн.

— Ние ви спасихме. Но законът не разрешава да спасяваме някого без писменото съгласие на потенциалната жертва. Адвокатите на „Рекс Корпорейшън“ нямаха възможност предварително да получат съгласието ви. Тъй че сега бихме искали да се подсигурим.

— Какво представлява „Рекс Корпорейшън“?

Това като че я подразни.

— Още ли не са ви осведомили? Сега се намирате в управлението на „Рекс“. Днес нашата компания е знаменита, както е била „Флайър-Тис“ по ваше време.

— Кои са тия „Флайър-Тис“?

— Не знаете? „Форд“ тогава?

— Аха, „Форд“. Значи „Рекс Корпорейшън“ е знаменита като „Форд“. С какво се занимава?

— Произвежда енергийните системи „Рекс“, с които се захранват космически кораби, превъплъщателни машини, задгробни двигатели и тям подобни. С помощта на енергийна система „Рекс“ ви изтръгнахме от колата в мига след смъртта и ви прехвърлихме в бъдещето.

— Пътуване през времето — рече Блейн. — Но как?

— Трудно ще е да го обясня — каза тя. — Липсва ви научната основа. Но ще опитам. Знаете, че пространството и времето са едно и също, само че в различни аспекти.

— Тъй ли?

— Да. Като масата и енергията. По ваше време учените са знаели, че масата и енергията са взаимозаменяеми. Успели са да отгатнат термоядрения синтез в ядрата на звездите. Но не можели непосредствено да повторят този процес, изискващ значителни количества енергия. Едва когато прибавили енергия към знанието си, те успели да разбият атомите чрез делене и да създадат нови чрез синтез.

— Известно ми е — каза Блейн. — Ами пътуването през времето?

— Появи се по същия начин. Отдавна знаехме, че пространството и времето са отделни прояви на едно и също нещо. Знаехме, че и пространството, и времето могат да се разложат на основни единици и да се трансформират чрез енергиен процес. Досещахме се за деформацията на пространствено-времевия континуум около свръхновите звезди и успяхме да наблюдаваме изчезването на звездата Уулф-Рейт, когато нарасна темпото на времетрансформация. Но трябваше още много да узнаем. И трябваше да разполагаме с далеч по-мощен енергиен източник, отколкото ви е бил нужен за започване на термоядрения синтез. Когато си осигурихме всичко това, можехме да заменяме времевите единици с пространствени — с други думи, времевите разстояния се превръщат в пространствени. Оттам нататък можехме да пропътуваме, да речем, сто години, вместо взаимозаменяемото разстояние от сто парсека.

— Разбирам донякъде — каза Блейн. — Ще ви затрудни ли да го повторите пак, но по-бавничко?

— После, после — каза тя. — Подпишете документа, моля.

Текстът гласеше, че той, Томас Блейн, е съгласен да не предявява иск спрямо „Рекс Корпорейшън“ във връзка с неправомерното спасяване на живота му през 1958 година и последвалото прехвърляне на въпросния живот в Приемник през 2110 година.

Блейн подписа.

— А сега — каза той — бих искал да знам…

Не довърши. В стаята бе влязъл петнайсетинагодишен хлапак с голям плакат в ръцете.

— Извинявайте, мис Торн, Художественият отдел иска да разбере дали това ще свърши работа.

Момчето вдигна плаката. На него бе изобразен автомобил в мига на катастрофа. Гигантска стилизирана ръка се пресягаше от небето и измъкваше шофьора от пламтящите останки. Надписът обявяваше: „Рекс“ успя!"

— Не е зле — каза Мари Торн, като се мръщеше замислено. — Кажи им да подсилят червеното.

В стаята влязоха нови посетители. И Блейн взе да се ядосва.

— Какво става? — запита той.

— После, после — каза Мари Торн. — О, мисис Ванес! Как ви се струва този рекламен плакат?

В стаята вече имаше към дузина натрапници и продължаваха да нахълтват нови. Те се тълпяха около Мари Торн и плаката, без да обръщат ни най-малко внимание на Блейн. Един мъж, увлечен в задълбочен разговор с жена с прошарена коса, седна на ръба на леглото. За Блейн това беше последната капка.

— Престанете! — изкрещя той. — Писна ми от тия щури циркове. Какво ви става бе, хора, не можете ли да се държите като нормални човешки същества? А сега се пръждосвайте по дяволите!

— О, господи — въздъхна Мари Торн и притвори очи, — и темперамент е решил да демонстрира. Ед, поговори с него.

Към леглото на Блейн се приближи солиден изпотен мъж.

— Мистър Блейн — настойчиво запита той, — нали ви спасихме живота?

— Предполагам — навъсено отвърна Блейн.

— Знаете, че не бяхме длъжни. Спасяването ви изискваше много пари, време и усилия. Но ние го сторихме. В замяна не искаме нищо освен мъничко рекламна стойност.

— Рекламна стойност?

— Разбира се. Бяхте спасен с помощта на енергийна система „Рекс“.

Блейн кимна. Сега разбираше защо околните възприемат толкова нехайно възкръсването му в бъдещето. Бяха хвърлили огромни количества време, пари и усилия, за да постигнат успеха, несъмнено го бяха обсъждали от всяка възможна гледна точка и сега най-съзнателно го експлоатираха.

— Ясно — каза Блейн. — Спасили сте ме просто за да ме използувате като уловка в някаква рекламна кампания. Така ли е?

Ед се сконфузи.

— Защо да гледаме откъм лошата страна? Вие имахте живот, който се нуждаеше от спасяване. Ние пък имахме рекламна кампания, която се нуждаеше от блясък. Погрижихме се и за едното, и за другото, а ползата беше взаимна — както за вас, така и за „Рекс Корпорейшън“. Може мотивите ни да не са били съвсем алтруистични; бихте ли предпочели да си останете мъртъв?

Блейн поклати глава.

— Разбира се, че не — съгласи се Ед. — За вас животът е ценен. По-добре жив днес, отколкото мъртъв вчера, а? Чудесно. Щом е тъй, защо да не проявите малко благодарност? Защо да не ни окажете малко съдействие?

— Бих искал — каза Блейн, — само че постъпвате прекалено припряно.

— Разбирам и ви съчувствувам. Но нали знаете как е в рекламната игра, мистър Блейн. Времето е решаващо. Днес си сензация, утре никой не се интересува от теб. Налага се да използуваме спасението ви незабавно, докато е още прясно. Иначе губи всякаква стойност за нас.

— Благодарен съм, че ми спасихте живота — каза Блейн, — макар и да не е било съвсем безкористно. С радост ще ви сътруднича.

— Благодаря, мистър Блейн. И моля ви, засега без въпроси. Докато действуваме, ще схванете общата картина. Мис Торн, ваш ред е.

— Благодаря, Ед — каза Мари Торн. — Слушайте сега всички, получихме временно одобрение от мистър Рейли, тъй че продължаваме по плана. Били, измисли едно комюнике за сутрешните вестници. Нещо на тема „Човек от Миналото“…

— Правено е.

— Е, и какво? Все пак е новина, нали?

— Добре де, от много глава не боли. Значи така. Човек от 1988 година, изтръгнат…

— Извинявайте — обади се Блейн, — 1958 година.

— Тъй да е, от 1958 година, изтръгнат от смазаната си кола в мига след смъртта и прехвърлен в тяло приемник. Кратка справка за тялото приемник. После подчертаваме, че този скок през сто петдесет и две години е постигнат чрез енергийните системи „Рекс“. Казваме им колко ерга енергия сме изгорили… или нещо си там, дето го горим. Ще се посъветвам с някой инженер за точните термини. О’кей?

— Спомени, че никоя друга енергийна система не би могла да го направи — намеси се Джо. — Спомени и новата система за калибрация, която ни даде тази възможност.

— Няма да го използуват.

— Може и да го използуват — каза Мари Торн. — А сега вие, мисис Ванес. Искаме статия за чувствата на Блейн, когато енергийните системи „Рекс“ го изтръгнаха от лапите на смъртта. Направете го емоционално. Опишете първите му впечатления в изумителния свят на бъдещето. Около пет хиляди думи. Ще видим къде да го пуснем.

Възрастната мисис Ванес кимна.

— Може ли да го интервюирам сега?

— Няма време — каза Мари Торн. — Измислете нещо. Стъписан, ужасен, смаян, изненадан от всички промени, възникнали след неговата епоха. Научните постижения. Иска да види Марс. Не харесва новата мода. Мисли, че по негово време хората са били по-щастливи, живели са с по-малко машини, но по-спокойно. Блейн ще потвърди. Нали, Блейн?

Зашеметеният Блейн кимна.

— Чудесно. Снощи записахме спонтанните му реакции. Майк, хвани момчетата и монтирайте от записа петнайсетминутен сюжет, който публиката може да купи от всеки местен Сензорен магазин. Погрижете се за престижа на занаята, направете го като за истински познавачи. Но започнете с кратко, сдържано техническо обяснение как „Рекс“ е постигнал скока.

— Загрявам — каза Майк.

— Добре. Мистър Брайс, вие ще уредите Блейн да се появи на някое и друго солидно шоу. Той ще разкаже за впечатленията си от нашата епоха, как се чувствува в нея, ще я сравни със своята. Погрижете се да спомене за „Рекс“.

— Но аз не знам нищо за тази епоха! — възкликна Блейн.

— Ще узнаете — каза Мари Торн. — Е, добре, мисля, че за начало стига толкова. Да се хващаме на работа. Аз ще изложа на мистър Рейли какво планирахме дотук.

Докато другите излизаха, тя се обърна към Блейн.

— Сигурно ви се вижда, че постъпваме гадно. Но бизнесът си е бизнес независимо от епохата. Утре ще бъдете знаменит и навярно богат. Мисля, че при тези обстоятелства няма от какво да се оплаквате.

Тя излезе. Блейн я гледаше как крачи, стройна и самоуверена. Запита се какво ли е в тази епоха наказанието за побой на жена.

4.

Сестрата му донесе закуската на поднос. Брадатият доктор влезе, прегледа го и обяви, че е съвършено здрав. Нямало ни най-малка следа от депресия при прераждането, заяви той, а смъртната травма очевидно е била надценявана. Нищо не пречело Блейн да напусне леглото.

Сестрата излезе и се завърна с дрехи — синя риза, кафяви панталони и меки, тумбести сиви обувки. Премяната, увери го тя, била съвсем консервативна.

Блейн похапна с апетит. Но преди да се облече, той изследва новото си тяло с помощта на голямото огледало в банята. За пръв път имаше възможност предпазливо да одобри резултата.

Предишното му тяло беше високо и мършаво, с права черна коса и добродушно момчешко лице. За тридесет и две години бе свикнал с това бързо, сръчно, пъргаво тяло. Благосклонно бе приел недостатъците в конструкцията му, редките заболявания, бе ги издигнал в ранг на достойнства, уникални качества на вселената в тях личност. Защото телесните ограничения като че изразяваха изключителната му същност далеч по-пълно, отколкото достойнствата.

Обичаше си старото тяло. Новото го смая.

Беше под среден ръст, с тежка мускулатура, мощни гърди и широки плещи. Горната част натежаваше, защото краката бяха късички в сравнение с херкулесовския торс. Дланите бяха големи и мазолести. Блейн сви юмрук и го изгледа с уважение. Навярно би могъл да повали бивол с един удар, ако още се намираха биволи.

Лицето му беше прямо и решително, с издадена челюст, широки скули и римски нос. Косата беше руса и къдрава. Очите — стоманеносини. Донякъде хубаво и малко брутално лице.

— Не ми харесва — категорично рече Блейн. — Мразя къдравата руса коса.

Новото му тяло имаше значителна физическа сила, но той никога не бе харесвал грубата сила. Тялото изглеждаше тромаво, недодялано, трудно за управление. Подобни тела се препъват в столове, настъпват хората по мазолите, ръкуват се прекалено енергично, говорят прекалено гръмко и се потят обилно. Дрехите вечно щяха да провисват или да го стягат. Щеше да се нуждае от постоянно физическо натоварване. Може би щеше да се наложи дори да мине на диета — тялото, изглежда, имаше лека склонност към затлъстяване.

— Силата е хубаво нещо — каза си Блейн, — стига да има за какво да я употребиш. Иначе е само пречка и излишък като крилете на птицата додо1.

Тялото не беше цвете за мирисане. Но лицето беше още по-зле. Блейн никога не бе харесвал силните, сурови, грубо издялани лица. Биваше ги за миньори, армейски сержанти, пътешественици из джунглите и тям подобни. Но не и за човек, който обича цивилизованото общество. Подобно лице очевидно не беше способно на изтънчени изражения. Всички нюанси, всички деликатни взаимодействия между черти и плоскости щяха да се губят. С такова лице можеш да се хилиш или да се мръщиш; ще личат само грубите емоции.

За проба опита да се усмихне хлапашки пред огледалото. Отсреща се ухили похотлив сатир.

— Изиграха ме — горестно промърмори Блейн.

Явно свойствата на сегашното му съзнание и новото тяло си противоречаха. Сътрудничеството помежду им изглеждаше невъзможно. Разбира се, личността можеше да преобрази тялото, от друга страна, и тялото можеше да предяви някои претенции към личността.

— Ще видим — каза Блейн на страховитото си тяло, — ще видим кой командува.

На лявото му рамо имаше дълъг назъбен белег. Зачуди се какво ли е наранило тялото толкова тежко. После взе да се пита къде е истинският собственик. Можеше ли още да е в мозъка и потайно да чака кога ще му се удаде да вземе властта?

Догадките бяха безполезни. След време навярно щеше да узнае. Огледа се за последен път.

Не му се нравеше това отражение. Боеше се, че никога няма да го хареса.

— Добре де — рече си той накрая, — каквото ти дават, това взимаш. Умрял човек не придиря.

Друго засега не можеше да каже. Блейн обърна гръб на огледалото и започна да се облича.

Късно следобед Мари Торн влезе в стаята му и безцеремонно изтърси:

— Отпада.

— Отпада ли?

— Свърши се, мина, изфиряса! — Тя го изгледа огорчено и закрачи напред-назад из бялата стая. — Цялата рекламна кампания около вас отпада.

Блейн я зяпна. Новината беше интересна, но много по-интересни бяха признаците на вълнение по лицето на мис Торн. Преди беше тъй дяволски сдържана, тъй съвършено и нелепо деловита. Сега лицето й бе поруменяло и тънките й устни се кривяха от обида.

— Цели две години работих над тази идея — каза му тя. — Компанията похарчи не знам колко милиона, за да ви докара тук. Всичко е готово за старт, а онзи проклет дъртак казва да зарежем цялата работа.

Хубава е, помисли Блейн, но хубостта не й доставя удоволствие. Тя е делово качество като елегантния костюм или издръжливостта на пиене — използува се при необходимост, може дори да се злоупотреби с нея. Прекалено много ръце са посягали към Мари Торн, предположи той, а тя не е избрала нито една от тях. И когато лакомите ръце продължили да посягат, тя избрала за щит презрението, сетне студенината и накрая сама се намразила.

Комай ме избива на фантазия, помисли Блейн, но ще си остана на това мнение, докато открия по-точна диагноза.

— Тоя проклет глупав дъртак — мърмореше Мари Торн.

— Кой дъртак?

— Рейли, нашият гениален президент.

— Решил е да се откаже от рекламната кампания?

— Иска напълно да я потулим. О, господи, това вече е прекалено! Две години!

— Но защо? — запита Блейн.

Мари Торн уморено тръсна глава.

— По две причини, и двете глупави. Първо, правните проблеми. Казах му, че сте подписали документа и адвокатите са наясно с останалите затруднения, но той се страхува. Почти му е дошло времето за прераждане и иска да избегне всяка вероятност за правни разногласия с правителството. Представяте ли си? Един уплашен старец да управлява „Рекс“! Второ, разговарял е с онзи свой смешен изкуфял дядо и дядото не харесал идеята. Това реши въпроса. След цели две години!

— Минутка — каза Блейн. — Прераждане ли казахте?

— Да. Рейли се кани да опита. Лично аз мисля, че ще е по-умно да умре, та да свърши веднъж завинаги.

Печално заявление. Но гласът на Мари Торн не звучеше печално. Сякаш просто констатираше факт.

— Смятате, че би трябвало да умре, вместо да опитва прераждането? — запита Блейн.

— Аз лично бих го предпочела. О, забравям, че не са ви осведомили. Просто ме е яд, че всичко се реши в последния момент. Тъкмо сега се намеси онзи изкуфял дядка…

— Защо Рейли не е говорил с дядо си по-рано? — попита Блейн.

— Пита го. Но дядо му не искаше да отговаря.

— Ясно. Много ли е стар?

— Дядото на Рейли? Когато умря, беше на осемдесет и една.

— Какво?

— Да, умря преди около шейсет години. И бащата на Рейли умря, само че той изобщо не иска да приказва — жалко, защото имаше добър търговски нюх. Защо ме зяпате така, Блейн? О, забравих, че не знаете как стоят нещата. Всъщност всичко е много просто.

За момент тя поспря и се замисли. После кимна отривисто и тръгна към вратата.

— Къде отивате? — запита Блейн.

— Да кажа на Рейли какво мисля за него! Не може да ми погоди такъв номер! Обеща!

Самообладанието й се възвърна изведнъж.

— Колкото до вас, Блейн, предполагам, че повече няма да ни трябвате. Имате си живот, имате си и прилично тяло, в което да живеете. Мисля, че можете да си вървите когато пожелаете.

— Благодаря — каза Блейн, докато жената излизаше.

Облечен с кафявите панталони и синята риза, Блейн напусна болничната стая и тръгна по дълъг коридор, докато стигна до врата. Край нея стоеше униформен пазач.

— Извинете — каза Блейн, — навън ли води тази врата?

— Ъ?

— Оттук ли се излиза от сградата на „Рекс“?

— Да бе, естествено. Оттук и право на улицата.

— Благодаря.

Блейн се поколеба. Жалко, че не бяха удържали на думата си да го ориентират в новата ситуация. Искаше да попита пазача как е Ню Йорк, какви са местните обичаи и разпоредби, какво да види и от какво да се пази. Но пазачът явно не бе чувал за Човека от Миналото. Той гледаше опулено Блейн.

Никак не му харесваше идеята да се гмурне в Ню Йорк през 2110 година ей така, без пари, знания и приятели, без работа и жилище, настанен в неудобно ново тяло. Но нямаше какво да се прави. В края на краищата, гордостта си е гордост. Предпочиташе сам да си опита късмета, отколкото да моли за помощ твърдата като порцелан мис Торн или някой друг служител на „Рекс“.

— Трябва ли ми пропуск за излизане? — запита той с лека надежда.

— Хич. Само за влизане. — Пазачът се навъси подозрително. — Хей, какво ти става?

— Нищо — каза Блейн.

Отваряйки вратата, все още не вярваше, че ще го пуснат да си тръгне толкова безпрепятствено. Но защо пък не? Беше попаднал в свят, където хората разговарят с умрелите си дядовци, където има космически кораби и задгробни двигатели, където изтръгват човек от миналото като рекламна примамка, а сетне безгрижно го зарязват.

Вратата се затвори. Зад него се издигаше тъмният масив на сградата „Рекс“. Отпред се разстилаше Ню Йорк.

5.

От пръв поглед градът напомняше сюрреалистичен Багдад. Видя тантурести дворци от бели и сини плочки, изящни червени минарета и безформени сгради с безвкусни китайски покриви и кубета като луковици. Изглежда, из града вилнееше ориенталска архитектурна мания. Блейн се зачуди дали наистина е в Ню Йорк. Може би Бомбай, Москва или даже Лос Анджелес, но не и Ню Йорк. С облекчение зърна небостъргачите да се очертават открито и рязко на фона на кривите азиатски структури. Изглеждаха като самотни часови на онзи Ню Йорк, който някога бе познавал.

Миниатюрно гъмжило изпълваше улиците. Блейн видя мотоциклети и мотопеди, лимузини, не по-големи от едновремешни „Порше“, камиони с размера на „Буик“ и нищо по-едро. Запита се дали това е нюйоркският вариант за борба с пренаселването и замърсяването. Ако наистина беше така, не помагаше.

По-голямата част от движението минаваше над главата му. Имаше витлови и реактивни машини, въздушни товарни фургони и едноместни скутери, хеликоптерни таксита и летящи автобуси с надписи „Въздухопорт 2-ро ниво“ или „Експрес за Монтаук“. Лъскави точици бележеха вертикалните и хоризонталните трасета, по които се плъзгаше движението, струпваха се, завиваха, изкачваха се и слизаха. Примигващи червени, зелени, жълти и сини светлини, изглежда, регулираха потока. Имаше правила и ред, но за неопитния поглед на Блейн всичко беше необятен пърхащ хаос.

Петдесет фута по-горе имаше още една търговска улица. Как стигаха хората до там? И впрочем как изобщо човек можеше да живее и да запази разсъдъка си сред тази шумна, ослепителна, задръстена машина? Човешкото стълпотворение беше непоносимо. Струваше му се, че го залива море от плът. Колко беше населението на този свръхград? Петнадесет милиона? Двадесет? В сравнение с него Ню Йорк от 1958 година изглеждаше като затънтено селце.

Трябваше да спре и да подреди впечатленията си. Но тротоарите бяха претъпкани и щом забавеше крачка, хората почваха да го блъскат и да ругаят. Нийде не се виждаха градинки или пейки.

Забеляза група хора, подредени един подир друг, и зае последното място. Опашката бавно се затътри напред. Блейн се тътреше заедно с нея и се мъчеше да си поеме дъх, а главата му тътнеше глухо.

След малко той отново се овладя и изпита известно уважение към своето силно, флегматично тяло. Може би на човек от миналото му трябваше тъкмо такава плътска обвивка, ако искаше да гледа бъдещето хладнокръвно. Недоразвитата нервна система си имаше и предимства.

Опашката мълчаливо се влачеше напред. Блейн забеляза, че подредените мъже и жени са зле облечени, чорлави, немити. Всички имаха едно и също изражение на мрачна безнадеждност.

На опашка за хляб ли беше?

Той потупа по рамото мъжа пред себе си.

— Извинете, накъде отива тази опашка?

Човекът извъртя глава и изгледа Блейн с кръвясали очи.

— Към кабините за самоубийства — каза той, изпъвайки брадичка към началото на опашката.

Блейн благодари и побърза да се измъкне от редицата. Да опустее дано злокобното начало на първия истински ден в бъдещето. Кабини за самоубийства! Е, никога нямаше да влезе по своя воля в някоя от тях, това поне знаеше с абсолютна увереност. Едва ли щеше да закъса чак дотам.

Но що за свят можеше да си позволи кабини за самоубийства? И то безплатни, ако се съдеше по клиентелата… Трябваше да внимава с безплатните придобивки в тоя свят.

Като се заплесваше по зрелищата, Блейн продължи по-нататък и постепенно взе да привиква с блесналия, трескав, буен, претъпкан град. Стигна до една огромна сграда, оформена като готическа катедрала, с развени флагове над най-високите кули. На самия връх грееше яркозелена светлина, която се виждаше ясно на фона на гаснещото следобедно слънце.

Сградата, изглежда, беше някаква забележителност. Блейн дълго я зяпа, после зърна един мъж да се подпира на стената, пушейки тънка пура. Сред всички жители на Ню Йорк сякаш само той не бе обзет от трескава забързаност. Блейн се приближи към него.

— Извинете, сър, какво представлява тази сграда?

— Това — обясни човекът, — е управлението на Корпорация „Задгробен живот“.

Беше висок и много слаб, с дълго, скръбно, обветрено лице. Дрехите му висяха като на закачалка, сякаш беше по-свикнал с джинси, отколкото с костюми по поръчка. Блейн реши, че човекът прилича на пришълец от западните щати.

— Внушително — каза Блейн, гледайки към върха на готическия замък.

— Постна работа — отвърна непознатият. — Не сте от града, нали?

Блейн поклати глава.

— И аз не съм. Но право да си кажа, чужденецо, мислех, че всички на Земята, пък и на другите планети, знаят за сградата на „Задгробен живот“. Ще разрешите ли да попитам откъде сте?

— Нямам нищо против — каза Блейн.

Зачуди се дали да обяви, че идва от миналото. Не, такива работи едва ли трябваше да се казват на съвсем непознати хора. Човекът можеше да викне някое ченге. По-добре да е отдругаде.

— Виждате ли — каза Блейн, — аз съм от… Бразилия.

— О?

— Да. Горното поречие на Амазонка. Нашите се заселиха там, когато бях още хлапе. Каучукова плантация. Тате умря наскоро, та реших да видя Ню Йорк.

— Чувал съм, че нататък било още доста диво — каза непознатият.

Блейн кимна с чувство на облекчение, че не е предизвикал съмнения. Но навярно историята не изглеждаше прекалено странна за тази епоха. Във всеки случай беше си намерил дом.

— Аз пък — допълни непознатият, — съм от Мексикан Хет, Аризона. Казвам се Орк, Чарлз Орк. Блейн? Много ми е приятно, Блейн. Дойдох насам, знаете, да хвърля едно око на тоя Ню Йорк, та да разбера какво толкова му хвалят. Че е интересен, интересен е, ама тия тука не ми допадат — само търчат и вдигат шумотевица, не знам дали ме разбираш. Не че ние там сме го ударили на дрямка. Не сме. Ама тукашните подскачат насам-натам като маймуни с пръчки в задниците.

— Напълно ви разбирам — каза Блейн.

Няколко минути обсъждаха нервните, буйни, смахнати нрави на нюйоркчани в сравнение с благоразумния, спокоен, идиличен живот в Мексикан Хет и горното поречие на Амазонка. Тия хора, единодушно решиха двамата, просто не знаят как да живеят.

— Блейн — заяви Орк, — радвам се, че попаднах на теб. Какво ще речеш, да пийнем ли по едно?

— Бива — каза Блейн.

Чрез човек като Чарлз Орк можеше да намери изход от непосредствените си затруднения. Може би и работа щеше да си намери в Мексикан Хет. А непознаването на съвременния живот щеше да оправдае с амнезия и бразилска затънтеност.

После се сети, че няма пари.

Заеквайки, взе да обяснява, че без да иска, си е забравил портфейла в хотела. Но Орк го прекъсна насред дума.

— Виж какво, Блейн — рече Орк, като се взираше в него с присвити сини очи, — искам да ти кажа нещо. Малцина ще се хванат на тая въдица. Аз обаче си мисля, че разбирам нещичко от характери. И да ти кажа, рядко греша. Не съм от най-бедните, тъй че какво ще речеш, ако аз черпя тази вечер?

— Ама аз… не мога…

— Нито дума повече — решително каза Орк. — Ако настояваш, утре вечер ти черпиш. А сега дай да проучим потайните нощни течения на това нервно градче.

Блейн реши, че този начин за опознаване на бъдещето не отстъпва на останалите. В края на краищата нищо не е по-откровено от онова, което хората вършат за удоволствие. Чрез хазарт и пиянство човек разголва първичното си отношение към околното и изявява своята връзка с проблемите на живота, смъртта, съдбата и свободната воля. Има ли по-добър символ на Рим от арените? Има ли по-кондензиран израз на американския запад от родеото? Испания си имаше бикоборство, а Норвегия ски-скокове. Какъв ли спорт, забава или развлечение би разкрил по същия начин Ню Йорк от 2110 година? Щеше да узнае. И несъмнено беше по-добре да изпита това в цялата му непосредственост, отколкото да го чете в някоя прашна библиотека. А и безкрайно по-забавно щеше да е.

— Дали да не надзърнем в Марсианския квартал? — запита Орк.

— Води — рече Блейн, доволен от възможността да съчетае удоволствието със суровата необходимост.

Орк го поведе през лабиринт от улички и нива, по сводести подземни тунели и високи рампи, пеша, с ескалатор, метро и хелитакси. Обърканата плетеница от улици и етажи не смущаваше мършавия западняк. Казваше, че Финикс бил изграден по същия начин, макар и в по-малък мащаб.

Пристигнаха в малко ресторантче, което се наричаше „Червеният Марс“ и обещаваше автентична южномарсианска кухня. Блейн трябваше да си признае, че не е опитвал марсиански блюда. Орк ги беше пробвал на два-три пъти във Финикс.

— Много е вкусно — каза той, — и не лепи излишни килограми. После може да си поръчаме по един бифтек.

Менюто беше написано изцяло на марсиански, без английски превод. Блейн безстрашно си поръча комбинация номер едно, същото стори и Орк. Поднесоха им странна на вид мешаница от кълцани зеленчуци и късчета месо. Блейн опита и едва не изпусна вилицата от изненада.

— Та това е съвсем като китайско ястие!

— Ами разбира се — каза Орк. — Китайците първи кацнаха на Марс през деветдесет и седма, мисля. Тъй че всичко, каквото ядат там горе, е марсианска храна. Нали?

— Предполагам — каза Блейн.

— Освен това готвят всичко от истински марсиански зеленчуци, мутирали билки и подправки. Или поне така твърдят в рекламите.

Блейн не знаеше дали да въздъхне с облекчение, или да се разочарова. Изяде с апетит поднесеното К’кио Ауърхер, което на вкус си беше най-обикновено чоу мейн2, и се зае с Тррдксат, тоест яйчено руло.

— Защо са им сложили толкова смахнати имена? — запита Блейн, докато си поръчваше Хттщрт за десерт.

— Съвсем си се откъснал от света, мой човек! — разсмя се Орк. — Тия марсиански китайци не вършат работите наполовина. Преведоха марсианските скални надписи и тям подобни, после взеха да говорят на марсиански — сигурно с подчертан кантонски акцент, обаче нямаше кой да им придиря. Говорят като марсианци, обличат се като марсианци, мислят като марсианци. Днес, ако наречеш някого от тях китаец, ще скочи да те цапардоса. Марсианец е, братче!

Поднесоха им и Хттщрт — оказа се бадемова курабийка. Орк плати сметката. Докато излизаха, Блейн запита:

— Има ли много марсиански перачници?

— Да, дявол да го вземе. Страната гъмжи от тях.

— Така си и мислех — рече Блейн и мислено свали шапка пред марсианските китайци и здравата им връзка с традиционните предприятия.

С хелитакси отскочиха до Клуб „Зеленина“ — според приятелите на Орк от Финикс трябвало непременно да го посети. Малкото луксозно и уютно заведение беше световноизвестно, задължителен гвоздей в програмата на всеки посетител на Ню Йорк. Защото Клуб „Зеленина“ предлагаше уникално, изцяло растително шоу.

Настаниха ги на малко балконче, недалеч от остъкления център на клуба. Наоколо се издигаха масички на три нива, а в средата се кръстосваха ярки прожекторни лъчи. Зад стъклената преграда върху няколко квадратни метра имаше нещо като джунгла, потопена в хранителен разтвор. Изкуствен полъх люшкаше гъсто натъпканите растения с най-разнообразни размери, форми и багри.

Блейн никога не бе виждал растения да се държат така. Фантастично бързо израстваха от ситни семенца и нежни коренчета до грамадни храсти и чворести дървета, тлъсти папрати, чудовищни цветя, влажни зелени гъби и пъстри лиани; растяха, бързо привършваха жизнения си цикъл и гниеха, пръскайки семена, за да започнат отначало. Но сякаш нито един от видовете не можеше да се възпроизведе точно. От семена и подпухнали плодове изникваха изроди и мутанти, променени и пригодени към безмилостната среда, бореха се за вкореняване долу, за въздух горе и мъчително се протягаха към изкуственото слънце над тях. Неуспелите храсти бързо се превръщаха в паразити, вкопчваха се в загиващите дървета и скоро на свой ред се оказваха затрупани от нови разновидности. Понякога в изблик на творческа амбиция едно от растенията преодоляваше всички препятствия, поваляше издънките около себе си, задушаваше опозицията и завладяваше всичко. Но от тялото му вече растяха нови видове, които го събаряха и захващаха сражение над останките. Друг път тежка болест, причинявана от микроскопични растения, нападаше джунглата и помиташе всичко пред себе си в грандиозно кресчендо от плесен. Но рано или късно сред нея се вкореняваше храбър филиз, после още един и борбата продължаваше. Растенията се променяха, растяха, смаляваха се, усъвършенствуваха се в битката за оцеляване. Но не помагаше нито решителност, нито коварство, нито съвършенство. Нито един вид не можеше да спечели надмощие и всяко усилие водеше към гибел.

Гледката разтревожи Блейн. Можеше ли тази фаталистична имитация на света да се окаже основната характеристика на 2110 година? Той погледна към Орк.

— Голяма работа са тия нюйоркски лаборатории — каза Орк, — гледаш ли ги какво правят с бързорастящите мутанти? Растенията са си изроди по начало, разбира се. Ония само ускоряват растежа, създават непоносимо положение, пускат малко радиация и нека най-силните се мъчат да победят. Чувал съм, че растенията си изчерпват потенциала на растеж за около двайсет часа, после ги подменят.

— Значи дотам свършва — рече Блейн, гледайки измъчената, но неизменно оптимистична джунгла. — С подмяна.

— Ясна работа — отвърна Орк, избягвайки да задълбава във философия. — Могат да си го позволят при тия цени в заведението. Обаче изродите са си изроди. Аз да ти кажа какви пясъчни растения отглеждаме в Аризона.

Блейн отпиваше от уискито си и гледаше как джунглата расте, умира и се възражда. Орк продължаваше:

— Направо върху нажеженото лице на пустинята. Факт. Най-сетне приспособихме плодовете и зеленчуците към реални пустинни условия, без да увеличаваме водните запаси в стъблото, при това на ниска цена, което ни позволява да конкурираме плодородните области. Мене слушай, момче, само след петдесет години понятието плодородие ще се промени изцяло. Ето, Марс например…

Напуснаха Клуб „Зеленина“ и залъкатушиха от бар на бар по посока „Таймс скуеър“. Орк имаше известни затруднения със зрението, но гласът му не трепваше, докато разказваше за изгубените марсиански тайни на пясъчното земеделие. Някой ден, обеща той, ще открием как са отглеждали пясъчни растения без добавъчно подхранване и фиксатори на влагата.

Предишното тяло на Блейн би рухнало още от половината изпито досега. Но масивното ново тяло, изглежда, имаше неизчерпаема вместимост за уиски. Промяната беше приятна — да имаш тяло, което държи на пиене. Впрочем, побърза да добави той, подобна примитивна способност не компенсира телесните недостатъци.

Сред грейнали светлини пресякоха суматохата по „Таймс скуеър“ и влязоха в един бар на 44-та улица. Докато им поднасяха питиетата, към тях пристъпи плахо дребен човечец с дълъг шлифер.

— Хей, момчета — нерешително подхвърли той.

— К’во бе, мошеник? — запита Орк.

— Търсите ли нещо по-весело, момчета?

— Да речем, че търсим — радушно отвърна Орк. — И можем да си го намерим сами, благодарим.

Дребосъкът се усмихна нервно.

— Каквото аз предлагам, няма да намерите.

— Казвай, приятелче — рече Орк. — Какво точно предлагаш?

— Е, момчета, предла… трайте! Ченгета!

Двама полицаи със сини униформи влязоха в бара, поогледаха и излязоха.

— Добре де — каза Блейн. — Какво е?

— Викай ми Джо — подкупващо се ухили дребосъкът. — Аз съм агент за играта Трансплант, приятели. Най-добрата игра и най-страхотното преживяване в тоя град.

— Това пък какво е, по дяволите? — запита Блейн.

Орк и Джо се вторачиха в него.

— Леле, приятел — рече Джо, — не се обиждай, ама трябва наистина да си от много забутано село. Не си ли чувал за Трансплант? Брей, да му се не види!

— Добре де, селянин съм — изръмжа Блейн, приближавайки към Джо своето свирепо, квадратно и грубовато лице. — Какъв е тоя Трансплант?

— По-тихо — прошепна Джо и отскочи. — Кротувай, селски приятелю, ще ти обясня. Трансплант е новата игра на превключване, братче. Омръзнал ти е животът? Мислиш, че всичко си изпробвал? Чакай само да опиташ Трансплант. Виждаш ли, селски приятелю, истинските познавачи твърдят, че нормалният секс е мухлясал картоф. Не ме разбирай погрешно, бива го за птиците, пчелите и разните там добичета. Все още влива тръпка в простичките им животински души и кои сме ние, та да казваме, че грешат? Като средство за размножаване на вида триковете на майчицата природа си остават ненадминати. Но за истински изживявания изтънчените хора се обръщат към Трансплант. Трансплант е демократичен, приятели. Той ви дава големия шанс да се превключите към някой друг и да разберете какво чувствуват останалите деветдесет и девет на сто. Може да се каже, че разширява познанията и започва оттам, където свършва чистият секс. Искал ли си някога да бъдеш нервен латиноамериканец, братче? С Трансплант можеш. Питал ли си се някога какво усеща истинският садист? Настрой се към него с Трансплант. И още много, много, толкова много! Например защо да бъдеш мъж за цял живот? Вече си доказал каквото е трябвало, защо да се бъхтиш? Защо да не станеш жена за малко? С Трансплант можеш да посетиш най-вълшебните мигове в живота на някоя от нашите специално подбрани мацки.

— Воайорство — каза Блейн.

— Знам ги тия големи приказки — рече Джо, — ама не е вярно. Това не ти е като да надничаш през ключалката. С Трансплант ти си там, право в доброто старо тяло, мърдаш ги тия екзотични мускули, изпитваш чувствата. Искал ли си някога да бъдеш тигър, приятелче, и да се носиш подир госпожа тигрицата в чудесния брачен сезон? Ние имаме тигър, братче, и тигрица си имаме. Питал ли си се какво удоволствие може да открие човек в мазохизма, фетишизма, некрофилията и тям подобни? Открий го чрез Трансплант. Нашият каталог на тела се чете като енциклопедия. В Трансплант няма грешка, приятели, а цените ни са смешно нис…

— Изчезвай — каза Блейн.

— Какво, братче?

Огромната ръка на Блейн се стрелна и сграбчи Джо за реверите на шлифера. Той вдигна дребния спекулант до нивото на очите си и свирепо се взря в него.

— Изчезвай заедно с жалките си извратени предложения. Такива като теб са продавали забранени удоволствия още от времето на Вавилон, а такива като мен са отказвали да купуват. Омитай се, докато не съм ти строшил врата заради мимолетна садистична тръпка.

Пусна го. Джо поприглади шлифера си и се усмихна нервно.

— Не се засягай, братче, изчезвам. Не ти се ще тая вечер. Нищо де, що са дни, пред теб са. Трансплант е в твоето бъдеще, селски приятелю. Защо да се противиш?

Блейн се засили напред, но Орк го удържа. Дребният мошеник се изниза навън.

— Не си цапай ръцете — каза Орк. — Ще те приберат ченгетата и толкоз. Светът е тъжен, болен и мръсен, приятелю. Пийни си.

Все още кипнал, Блейн изгълта уискито на един дъх. Трансплант! Ако това беше типичното удоволствие на 2110 година, не искаше да има нищо общо с него. Прав беше Орк — тъжен, болен и мръсен свят. Даже уискито напоследък имаше странен вкус.

Той залитна и сграбчи бара. Уискито имаше много странен вкус. Какво му ставаше? Алкохолът сякаш го удряше в главата.

Орк го прегърна през рамото. Обясняваше някому:

— Нищо, нищо, приятелчето не си знае мярката. Комай ще е по-добре да го върна в хотела.

Но Орк не знаеше в кой хотел да го откара. Блейн изобщо не беше отседнал в хотел. Орк, този проклет, бъбрив и дружелюбен Орк, изглежда, му бе сипал нещо в чашата, докато се караше с Джо.

За да го обере? Но Орк знаеше, че той няма пари. Тогава защо?

Опита се да изтръска ръката от рамото си. Тя не помръдна, беше се вкопчила като желязо.

— Не се бой — продължаваше Орк, — ще се погрижа за теб, приятелче.

Барът лениво се въртеше около главата на Блейн. Той внезапно осъзна, че ще узнае доста неща за 2110 година по съмнителния метод на непосредственото преживяване. Боеше се да не стане прекалено много. В крайна сметка прашната библиотека навярно си имаше предимства.

Барът се въртеше все по-бързо. Блейн изгуби съзнание.

6.

Свести се в полумрачна стаичка без мебели, врати и прозорци, само с един решетест вентилационен отвор на тавана. Подът и стените бяха дебело тапицирани, но тапицерията отдавна не беше прана. Вонеше.

Блейн седна и сякаш нажежени игли го боднаха в очите. Отново легна.

— Отпусни се — посъветва го нечий глас. — От тия капки шеметът бавно минава.

Не беше сам в тапицираната стая. Някакъв непознат седеше в ъгъла и го гледаше. Беше само по гащета. Блейн се поогледа и разбра, че и той е в същия костюм.

Бавно се надигна и седна с гръб до стената. За момент се уплаши, че главата му ще се пръсне. После, когато злобните иглички задълбаха надолу, взе да съжалява, че още не се е пръснала.

— Какво е това? — запита той.

— Последна спирка — бодро рече непознатият. — Спипаха те, както и мене. Спипаха те и те довлякоха като чувал. Сега остава само да те опаковат и да ти лепнат етикета.

Блейн не разбираше нищо от приказките му. Не беше в настроение да разшифрова жаргона на 2110 година. Хвана се за главата и промърмори:

— Нямам пари. Защо ще ме спипват?

— Не се прави на ударен — каза непознатият. — За какво друго може да те спипат? Трябва им тялото ти, мой човек!

— Тялото ми?

— Точно. За приемник.

Тяло приемник, помисли Блейн, също като това, което заемаше сега. Ами разбира се. Естествено. Като си помислиш малко, всичко става очевидно. Тази епоха се нуждаеше от резервни тела приемници за най-различни цели. Но как се намира тяло? Не расте по дърветата, не е полезно изкопаемо. Значи го взимаш от някого. Малцина са чак дотам любезни, че да си продадат тялото — без него не си струва да живееш. Как тогава да се попълнят резервите?

Лесно. Намираш някой будала, приспиваш го, криеш го, вадиш съзнанието и взимаш тялото.

Темата за размисъл беше интересна, но Блейн не стигна далече. Изглежда, главата му най-сетне бе решила да избухне.

След време махмурлукът поотслабна. Блейн се надигна и откри пред себе си книжна чинийка със сандвич и чаша с някакво тъмно питие.

— Яж, не се бой — каза непознатият. — Тия тук се грижат за нас. Чух, че в момента на черния пазар телата вървели почти по хиляда долара.

— Черен пазар ли?

— Какво ти става бе, човек? Събуди се! Знаеш, че има черен пазар за тела, както и официален пазар.

Блейн отпи от тъмната течност, която се оказа кафе. Непознатият се представи: Рей Мелхил, енергетик от космическия кораб „Бремен“. На възраст изглеждаше колкото Блейн, стегнат, червенокос, чипонос мъж с леко издадени напред зъби. Дори в сегашното окаяно положение не бе загубил известна доза юначна самоувереност, неизчерпаемия оптимизъм на човек, който все е минавал между капките. Луничавата му кожа беше много бяла, само на шията имаше червено петънце, следа от някогашно радиационно изгаряне.

— Трябваше да си опичам ума — каза Мелхил. — Обаче от три месеца бяхме в транзит през астероидния пояс, та зажаднях за веселба. Всичко щеше да е чудесно, ако бях с момчетата, но се откъснах от тях. Кръшнах из бордеите с някакъв крокодил. Оная ми капна нещо в питието и се озовах тук. — Мелхил кръстоса ръце зад главата си и се облегна назад. — Как пък точно на мен можа да се случи! Все повтарях на момчетата да внимават. Дръжте се за тайфата, казвах. Знаеш ли, не ми е толкова до умирането. Просто ме е яд, като си помисля, че тия негодници ще дадат тялото ми на някой мръсен, шишкав, разнебитен дърт мърляч, та да се мотае на белия свят още петдесетина години. Това ме съсипва, мисълта как онзи шишкав дърт мърляч ще се перчи с моето тяло. Божичко!

Блейн мрачно кимна.

— Та това ми е печалната история — отново се ободри Мелхил. — Твоята каква е?

— Тя, моята, е доста дълга — каза Блейн — и на места съвсем смахната. Искаш ли да я чуеш цялата?

— Разбира се. Време колкото щеш. Надявам се.

— Добре тогава. Всичко започна през 1958 година. Чакай, не ме прекъсвай. Карах си колата…

Когато свърши, Блейн се облегна на тапицираната стена и дълбоко си пое дъх.

— Вярваш ли ми? — запита той.

— Защо не? Пътуването през времето не е кой знае каква новост. Само дето е незаконно и скъпо. А ония момчета от „Рекс“ са готови на всичко.

— И момичетата — каза Блейн.

Мелхил се ухили. Поседяха в дружеско мълчание. После Блейн попита:

— Значи ще ни използуват за тела приемници?

— Натам отива.

— Кога?

— Когато им падне клиент. Аз съм тук от седмица, доколкото мога да преценя. Всеки момент могат да грабнат някой от нас. Или пък да се забавят още една-две седмици.

— И просто изтриват съзнанието?

Мелхил кимна.

— Но това е убийство!

— Тъй си е — съгласи се Мелхил. — Обаче още сме живи. Може пък ченгетата да организират хайка.

— Не ми се вярва.

— И на мен. Имаш ли задгробна застраховка? Може и да оцелееш след смъртта.

— Аз съм атеист — каза Блейн. — Не вярвам в тия глупости.

— И аз. Но задгробният живот е факт.

— Я стига — кисело рече Блейн.

— Така е! Научен факт!

Блейн се втренчи в младия космонавт.

— Рей, защо не вземеш да ме просветиш? Кажи накратко какво е станало от 1958 година насам.

— Голяма задача ми възлагаш — каза Мелхил, — а пък аз не съм от най-образованите.

— Дай само общата представа. Какви са тия задгробни истории? Ами прераждането, телата приемници? Какво става?

Мелхил се облегна назад и въздъхна.

— Е, чакай да видим. 1958. Някъде през шейсетте години са пратили кораб до Луната, а на Марс кацнали десетина години по-късно. После идва оная кратка война за астероидите — съвсем ограничен конфликт в далечния космос. С кого ли воювахме…

— Няма значение — каза Блейн. — Давай за прераждането и задгробния живот.

— Ще се помъча да ти го изложа както разправяха в колежа. Там имахме курс по „Основи на психическото оцеляване“, но беше отдавна. Чакай да видим. — Мелхил съсредоточено сбърчи чело. — Цитирам: „Още от най-ранни времена човекът е долавял присъствието на невидим духовен свят и е подозирал, че ще попадне в този свят след смъртта на тялото си.“ Сигурно знаеш всичко за предисторията. Египтяните, китайците, европейските алхимици и тъй нататък. Затова ще прескоча направо на Рийн3. Той е живял по твое време. Изследвал човешката психика в Дюкския университет. Чувал ли си за него?

— Естествено — каза Блейн. — Какво е открил?

— Всъщност нищо. Обаче той подкарал топката. После Кралски от Вилнюс се заел с тая работа и я придвижил доста напред. Това е през 1987 година, когато „Пиратите“ за пръв път печелят световното първенство. Някъде около 2000 година е ред на Фон Леднер. Той очертал общата теория на отвъдното, но нямал доказателства. И накрая стигаме до професор Майкъл Ванинг. Тъкмо професор Ванинг изкарал цялата работа на бял свят. Той доказал, че хората оцеляват след смъртта. Свързвал се с тях, разговарял, записвал ги и тъй нататък. Събрал абсолютно достоверни и конкретни научни доказателства за живот след смъртта. Тъй че естествено почнали се горещи спорове, купища религиозни приказки. Полемики. Огромни заглавия. Един професор, голяма клечка от Харвард, на име Джеймс Арчър Флин се заел да докаже, че цялата история е измама. Дълги години двамата с Ванинг само се карали. По това време Ванинг вече бил стар и решил да рискува. Запечатал сума ти доказателства в една каса, укрил туй-онуй, пръснал разни кодови думи и обещал да се завърне, както навремето неуспешно се опитал Худини4. После…

— Извинявай — прекъсна го Блейн, — ако наистина има задгробен живот, защо не се е завърнал Худини?

— Много е просто, но, моля те, всичко по реда си. Както и да е, Ванинг се самоубил, оставяйки обширно писмо за безсмъртния човешки дух и неизбежния прогрес на човечеството. Често го препечатват в разни сборници. По-късно открили, че е писано от призрака, но това е друга история. Докъде бях стигнал?

— Той се самоубил.

— Точно така. И дявол да го вземе, след смъртта си се свързал с професор Джеймс Арчър Флин и му казал къде да намери скритите доказателства, кодовите думи и прочие. Това решило въпроса, братче. Задгробният живот станал реалност.

Мелхил се изправи, разкърши плещи и пак седна.

— Институтът „Ванинг“ предупредил всички да не изпадат в истерия. Обаче истерията се развихрила. Последвалото десетилетие и половина е останало с името „Лудите години“. — Той се ухили и облиза устни. — Де да съм бил роден тогава. Всички го ударили на живот. Както казвало популярното стихче: „Както щеш живей — накрая баница те чака в рая.“ Светци и грешници, злодеи и добряци, за всички има по резенче. Убиецът прекрачва в отвъдното досущ като архиепископа. Тъй че живейте си живота, момчета и момичета, нарадвайте се на земната плът, докато сте тук, щото подир смъртта ще ви втръсне от духовното. Да бе, наистина са си поживели. Голяма анархия било. Изникнала нова религия, която се наричала „Осъществяване“. Взела да учи хората, че имат дълг пред себе си — да изпитат всичко, добро и зло, прекрасно и мерзко, защото задгробният живот не бил нищо друго, освен дълго припомняне на онова, което си сторил на Земята. Затуй правете го, казвали те, това ви е целта на тоя свят, правете го, инак няма да изтраете дълго в отвъдното. Поддайте се на всяко желание, задоволете всяка сласт, изследвайте най-мрачните дълбини на душата си. Живейте с размах, умрете с размах. Смахната работа. Истинските фанатици създавали клубове за инквизиции, пишели цели енциклопедии за болката и колекционирали мъчения както домакините събират готварски рецепти. При всяка среща един от членовете доброволно се предлагал за жертва, а другите го убивали по най-непоносимия адски начин, който можели да измислят. Искали да изпитат абсолютните върхове на удоволствие и болка. И комай са успявали. — Мелхил избърса потта от челото си и добави малко по-спокойно: — Чел съм нещичко за Лудите години.

— А, ясно — каза Блейн.

— Доста интересни историйки. Но после паднал гръм от ясно небе. През цялото това време Институтът „Ванинг“ провеждал експерименти. Към 2050 година, тъкмо когато лудостта съвсем се развихрила, обявили, че грешка няма, задгробният живот съществува, но не за всички.

Блейн примига, но не каза нищо.

— Същински гръм от ясно небе. Както казвали учените от Института „Ванинг“, разполагали с доказателства, че приблизително един човек от милион умрели преминава в отвъдното. Останалите, безбройните милиони, просто изгасвали като свещ след смъртта. Пуф! Край. Няма задгробен живот. Нищо няма.

— Защо? — попита Блейн.

— Е, мой човек, тук вече и аз не съм съвсем наясно — отвърна Мелхил. — Да беше попитал за енергетични системи, много неща бих ти казал, обаче в психическите теории съм бос. Тъй че постарай се да ме разбереш, докато някак прегазя през дълбокото. — Той енергично разтърка чело. — Какво оцелява или не оцелява след смъртта? Умът, съзнанието. От хилядолетия се спори що е съзнание, къде и как взаимодействува с тялото и тъй нататък. Още не сме открили всички отговори, но имаме някои работни хипотези. В днешно време съзнанието се разглежда като високоенергийна мрежа, която се излъчва от тялото, бива променяна от него и на свой ред го променя. Дотук схвана ли?

— Мисля, че да. Продължавай.

— Та, както го схващам аз, умът и тялото взаимодействуват и взаимно си влияят. Но умът може да съществува и независимо от тялото. Според повечето учени независимото съзнание е следващата стъпка в еволюцията. След милион години, казват те, изобщо няма да ни трябва тяло, освен може би за кратък инкубационен период. Лично аз не вярвам проклетото човечество да изтрае още милион години. Не го заслужава и това си е.

— В момента съм напълно съгласен — каза Блейн. — Но продължавай за задгробния живот.

— Значи имаме тая високоенергийна мрежа. Когато тялото умира, мрежата би трябвало да продължи да съществува — като пеперуда, която напуска пашкула. Смъртта е просто процес на скъсване между съзнание и тяло. Но смъртната травма обърква всичко. Някои учени смятат, че смъртната травма е естествен стартов механизъм, който освобождава съзнанието от тялото. Обаче действува прекалено грубо и разкъсва всичко. Смъртта е страхотен психически шок и най-често енергийната мрежа се разпада, разнищва се и отива по дяволите. Не е в състояние да се съхрани, разпръсква се и човек умира окончателно.

— Затова значи не се е завърнал Худини — каза Блейн.

— Както и болшинството. Така е. След това много хора се позамислили и това сложило край на Лудите години. Институтът „Ванинг“ продължавал изследванията. Проучили йогизма и други подобни течения, но на научна основа. Някои източни религии са били на прав път, ще знаеш. Да се укрепи съзнанието. Това търсел институтът — начин за укрепване на енергийната мрежа, тъй че тя да издържи процеса на смъртта.

— И го открили?

— И още как. Някъде по това време си сменили името и станали Корпорация „Задгробен живот“.

Блейн кимна.

— Днес минах край тяхната сграда. Хей, чакай малко! Казваш, че са преодолели трудностите по укрепване на съзнанието? Значи никой не умира! Всички оцеляват след смъртта!

Мелхил се усмихна сардонично.

— Не ставай селяк, Том. Да не мислиш, че го дават безплатно? Няма такава работа. Това е сложна електрохимична обработка и за нея си плащаш. Плащаш си яко.

— Значи само богатите отиват в рая — каза Блейн.

— А ти какво очакваше? Не може всички да се юрнат натам.

— Ясно, ясно. Но няма ли други начини, други дисциплини за укрепване на съзнанието? Йога? Дзен-будизъм?

— Може и с тях — каза Мелхил. — Има поне една дузина проверени и одобрени от правителството курсове за оцеляване в домашни условия. Лошото е, че за да ги овладееш, трябва към двайсет години да работиш като грешен дявол. Това не е за такива като нас. Не, братче, без помощта на машините загиваш безвъзвратно.

— И само Корпорация „Задгробен живот“ разполага с машини?

— Има още една-две организации, Задгробната академия и „Рай лимитед“, обаче цената е горе-долу същата. Правителството се кани да организира някакви следсмъртни застраховки, но това няма да ни помогне.

— И аз тъй мисля — каза Блейн.

За миг блянът го бе заслепил: край на смъртните страхове, разумна увереност, че съществуването продължава след гибелта на тялото, опознаване на непрекъснатия процес на растеж и развитие до пределите на личността, вместо задушаващите предели на крехката телесна обвивка, наложена от капризите на наследственост и случайност.

Но това бе недостъпно. Копнежът на съзнанието му за развитие бе спрян грубо и окончателно. Обещаното за утре никога не идва днес.

— Ами прераждането и телата приемници? — попита той.

— Би трябвало да знаеш — каза Мелхил. — Превъплътили са те в тяло приемник. Всеки оператор на Трансплант охотно ще ти каже, че в размяната на съзнания няма нищо сложно. С Трансплант обаче настаняването е само временно и не премахва окончателно личността на домакина. С приемника е завинаги. Първо, трябва да се изтрие неговата личност. Второ, играта е твърде опасна за съзнанието, което опитва да влезе в тялото приемник. Виждаш ли, понякога то не успява да проникне в приемника и се разрушава от усилията. Задгробната обработка често не издържа опита за прераждане. Ако съзнанието не успее да влезе в приемника — пуф!

Блейн кимна, разбирайки сега защо Мари Торн смяташе, че за Рейли ще е по-добре да умре. Мнението й беше изцяло в негов интерес.

— Защо тогава хора със задгробна застраховка все пак опитват да се превъплътят?

— Защото някои дъртаци се боят от смъртта — каза Мелхил. — Боят се от задгробното, плашат се от разните там духове. Искат да си останат тук, на Земята, където са наясно какво става. Тъй че законно си купуват тяло на открития пазар, ако могат да намерят нещо качествено. Ако ли не, купуват от черния пазар. От нашите тела, братче.

— Значи телата на открития пазар се предлагат доброволно?

Мелхил кимна.

— Че кой ще си продаде тялото?

— Очевидно някой окаян бедняк. По закон се предполага, че получава компенсация под формата на задгробна застраховка срещу тялото си. В действителност взима каквото му дадат.

— Трябва да е луд!

— Тъй ли мислиш? — попита Мелхил. — Днес, както и винаги, светът е пълен с некадърни, болни, недъгави и прегладнели хора. И както винаги те си имат семейства. Представи си, че някой иска да купи храна за хлапетата си? Тялото е единствената ценност, която може да продаде. По твое време и това не е имал.

— Може би — каза Блейн. — Но колкото и да закъсам, никога няма да си продам тялото.

Мелхил се разсмя добродушно.

— Юначага! Абе, Том, те ти го взимат безплатно!

Блейн се позамисли, но не намери отговор.

7.

В тапицираната килия времето течеше бавно. Блейн и Мелхил получаваха книги и списания. Хранеха ги често и изобилно, но чашките и чиниите бяха картонени. Наглеждаха ги зорко, да не би да повредят скъпата стока — телата си.

Държаха ги заедно за компания — самотниците понякога полудяват, а лудостта може да причини непоправими щети на ценните мозъчни клетки. Разрешаваха им дори да правят гимнастика под строг надзор, за да прогонват скуката и да поддържат телата си в добра форма за бъдещите собственици.

Блейн взе да изпитва прекомерна привързаност към якото, набито и мускулесто тяло, в което се бе заселил тъй неотдавна и трябваше да го напусне тъй скоро. Наистина превъзходно тяло, реши той, тяло за чудо и приказ. Вярно, не беше особено грациозно, но защо пък да надценява грацията? В замяна на този недостатък предполагаше, че тялото не е склонно към сенна хрема като предишното му обиталище, а и зъбите му бяха много здрави.

Като цяло, без да се броят размислите за смъртта, не беше тяло за изхвърляне.

Един ден, след като се бяха нахранили, част от тапицираната стена се плъзна настрани. Иззад стоманена решетка надникна Чарлз Орк.

— Здрасти — каза Орк, висок, мършав, ясноок, ъгловат в градския си костюм. — Как е бразилското ми приятелче?

— Негодник — викна Блейн, усещайки дълбоко колко слаби са думите.

— Тъй, тъй, излей си душата — отвърна Орк. — Как е, момчета, стига ли ви храната?

— Да ти опустее ранчото в Аризона!

— Вече съм си го предплатил — каза Орк. — Някой ден ще се оттегля там да отглеждам пясъчни растения. Мисля, че знам за Аризона повече от мнозина, дето се смятат за кореняци. Обаче ранчото струва пари, задгробната застраховка също. Човек прави каквото може.

— И лешоядът прави каквото може — добави Блейн.

Орк въздъхна дълбоко.

— Е, бизнесът си е бизнес, а ако се понапрегна, мога да измисля и по-лоши занимания. В лош свят живеем. Сигурно ще ми е мъчно някой ден, като си седя на верандата в малкото пустинно ранчо.

— Никога няма да попаднеш там — каза Блейн.

— Няма ли?

— Не. В една прекрасна вечер някой ще те спипа както му подменяш питието. Ще свършиш в канавката, Орк, със строшена глава. И това ще ти е краят.

— Само за тялото ми — поправи го Орк. — Душата ми ще продължи към прекрасния живот във вечността. Платил съм си паричките, момче, и следващият ми дом е в рая!

— Не заслужаваш!

Орк се ухили и даже Мелхил не успя да удържи усмивката си.

— Бедни ми бразилски приятелю, не става дума за заслуги. Би трябвало да си наясно! Животът след смъртта просто не е за кротките и хрисими хорица, независимо колко са достойни. Хитрият момък с долар в джоба и набито око за голямата печалба — неговата душа ще прескочи смъртта.

— Не мога да повярвам — каза Блейн. — Не е честно, не е справедливо.

— Ти си идеалист — рече Орк с явен интерес, сякаш изследваше последната птица моа на света.

— Наричай го както щеш. Може и да се добереш до задгробния живот, Орк. Но мисля, че там ще има кътче, където да гориш навеки!

— Няма научни доказателства за съществуването на адски огън — каза Орк. — Но засега знаем малко за отвъдното. Може и да горя. Може дори да се окаже, че горе в синевата има фабрика, където да ти сглобят разбитото съзнание… Да не спорим. Съжалявам. Боя се, че времето е дошло.

Орк бързо се отдръпна. Решетъчната стоманена врата се отвори и в стаята нахълтаха петима мъже.

— Не! — изкрещя Мелхил.

Петимата се скупчиха около космонавта. Ловко се гмурнаха под размаханите юмруци и го сграбчиха за ръцете. Единият натъпка в устата му запушалка. Повлякоха го навън.

Орк изникна на прага и се намръщи.

— Пуснете го.

Петимата пуснаха Мелхил.

— Идиоти, сбъркахте човека — каза им Орк. — Ето този ни трябва.

И той посочи Блейн.

Блейн тъкмо опитваше да се примири със загубата на приятеля си. Внезапният обрат на съдбата го завари зяпнал и неподготвен. Преди да успее да реагира, петимата го грабнаха.

— Съжалявам — каза Орк, докато извеждаха Блейн. — Клиентът уточни, че иска тъкмо като твоята фигура и телосложение.

Блейн изведнъж се опомни и опита да се изскубне.

— Ще те убия! — изкрещя той към Орк. — Кълна се, ще те убия!

— Гледайте да не го повредите — изрече Орк с вдървено лице.

Лепнаха парцал върху устата и носа на Блейн и той усети мирис на нещо отвратително сладникаво. Хлороформ, помисли си. Последният му спомен бе пепелявото лице на Мелхил, изправен зад решетките.

8.

Първото съзнателно действие на Томас Блейн беше да разбере дали все още е Томас Блейн и продължава да заема собственото си тяло. Доказателството беше очевидно в самия въпрос. Още не бяха изтрили съзнанието му.

Лежеше облечен на някакъв диван. Надигна се, седна и чу, че отвън към вратата се задават стъпки.

Изглежда, бяха надценили силата на хлороформа! Все още имаше шанс!

Бързо пристъпи зад вратата. Тя се отвори и някой влезе. Блейн прекрачи напред и замахна.

Успя да позабави удара. Но въпреки това в огромния му юмрук бе останала доста сила, когато се стовари странично върху изящната брадичка на Мари Торн.

Пренесе я на дивана. След няколко минути жената се опомни и го погледна.

— Блейн — каза тя, — вие сте идиот.

— Не знаех кой е — оправда се Блейн.

Още докато го изричаше, осъзна, че не е вярно. Бе познал Мари Торн част от секундата преди окончателно да замахне; добре тренираното послушно тяло би отменило удара дори тогава. Но някаква недоловима, непокорна ярост бе действувала под нивото на разума, съзнанието и морала, яростта лукаво бе използувала напрежението, за да се отърве от отговорност, бе сграбчила измамния миг, за да цапардоса хладнокръвната и безгрижна мис Торн.

Постъпката подсказваше нещо, което Блейн изобщо не желаеше да знае за себе си.

— Мис Торн — запита той, — за кого купихте тялото ми?

Тя го изгледа гневно.

— За вас го купих, след като очевидно сам не можете да си го опазите.

Значи в крайна сметка нямаше да умре. Нямаше да пуснат съзнанието му да отиде на вятъра, та някой шишкав мърляч да наследи тялото. Добре! Много му се живееше. Но съжаляваше, че не го е спасил някой друг, а тъкмо Мари Торн.

— Ако знаех как стоят нещата тук, сигурно щях да се справя по-добре — каза Блейн.

— Канех се да ви обясня. Защо не изчакахте?

— След като ми говорихте по този начин?

— Съжалявам, ако съм била рязка — каза тя. — Бях доста разстроена, че мистър Рейли отменя рекламната кампания. Поне това не можахте ли да разберете? Ако бях мъж…

— Не сте мъж — напомни Блейн.

— Каква разлика? Вие навярно имате някои странни старомодни идеи за ролята и мястото на жената.

— Не ги смятам за странни — каза Блейн.

— Естествено. — Тя опипа челюстта си, която беше побеляла и леко подута. — Е, да смятаме ли, че сме квит? Или искате да ме халосате още веднъж?

— Един път стига, благодаря.

Тя се изправи малко неуверено. За да я подкрепи, Блейн я прегърна през рамото и за момент се обърка. Бе си въобразявал, че това стройно тяло е изплетено от камшични ремъци и стомана, а всъщност се оказваше плът, стегната, еластична и изненадващо податлива. Така, отблизо, виждаше непокорни косъмчета, напуснали стегнатата прическа, и една малка бенчица на челото, там, където започва косата. В този миг Мари Торн престана да бъде абстракция за него и се превърна в човешко същество.

— Мога и сама — каза тя.

Блейн се позабави, но накрая я пусна.

— При дадените обстоятелства — каза тя, като го гледаше втренчено, — мисля, че отношенията ни трябва да останат на чисто делова основа.

Чудо след чудо! Изведнъж и тя бе почнала да го смята за човешко същество, усещаше го като мъж и се смущаваше от това. Мисълта му достави огромно удоволствие. Не че харесваше Мари Торн, каза си той, нито пък я желаеше особено. Но много искаше да я изкара от равновесие, да изстърже емайла от фасадата, да разклати тая проклета стабилност.

— О, разбира се, мис Торн — каза той.

— Радвам се, че мислите така — отвърна тя. — Защото, честно казано, не сте мой тип.

— А какъв е вашият тип?

— Обичам високи, стройни мъже. Елегантни, непринудени и изтънчени.

— Но…

— Искате ли да обядваме? — безгрижно запита тя. — След това мистър Рейли би желал да поговори с вас. Мисля, че ще ви направи предложение.

Кипейки вътрешно, той я последва към вратата. Подиграваше ли му се? Високи, стройни, елегантни, изтънчени мъже! По дяволите, преди смъртта беше тъкмо такъв! И такъв си оставаше под това месесто русо тяло на борец, стига само да погледнеш по-навътре!

И кой кого изкарваше от равновесие?

Докато сядаха на една масичка в столовата за служители на „Рекс“, Блейн изведнъж трепна.

— Мелхил!

— Какво?

— Рей Мелхил, човекът, с когото бях затворен! Вижте, мис Торн, можете ли някак да купите и него? Ще си платя при първа възможност. Бяхме затворени заедно. Адски свястно момче.

Тя го изгледа с любопитство.

— Ще видя какво мога да сторя.

Стана от масичката. Докато я чакаше, Блейн разтриваше длани и копнееше да спипа Орк за гушата. След няколко минути Мари Торн се завърна.

— Много съжалявам — каза тя. — Свързах се с Орк. Мистър Мелхил е бил продаден един час след като ви изведох. Наистина съжалявам. Не знаех.

— Няма нищо — каза Блейн. — Мисля, че бих пийнал нещо.

9.

Мистър Рейли седеше изпъчен и почти се губеше в огромно като трон меко кресло. Той беше дребно, плешиво паякообразно старче. Прозрачната пергаментова кожа обгръщаше стегнато черепа и костеливите му китки, а през жилавата съсухрена плът ясно се очертаваха кости и сухожилия. Блейн сякаш усети как кръвта лениво се влачи по крехките, надути варикозни вени и заплашва всеки миг да спре. И все пак Рейли се държеше твърдо, а очите блестяха ясно на смешното му маймунско личице.

— Значи това е нашият човек от миналото! — каза мистър Рейли. — Моля, седнете, сър. Вие също, мис Торн. Тъкмо обсъждах с дядо си какво да ви правим, мистър Блейн.

Блейн се озърна наоколо, очаквайки едва ли не да види над себе си призрачно надвиснала фигурата на умрелия преди петдесет години дядо. Но под високия таван на богато украсената стая нямаше и следа от призрак.

— Вече си отиде — обясни мистър Рейли. — Горкият дядо може да поддържа астрално състояние само за кратко време. Но дори и така е по-добре от повечето други призраци.

Изглежда, лицето на Блейн се бе изменило, защото Рейли запита:

— Не вярвате ли в призраци, мистър Блейн?

— Боя се, че не.

— Естествено. Предполагам, че за човек от двадесети век тая дума крие някои нежелателни значения. Дрънчащи вериги, скелети, всичките тия безсмислици. Но думите променят смисъла си и дори реалността става друга, когато човечеството променя и управлява природата.

— Разбирам — любезно се съгласи Блейн.

— Мислите, че ви баламосвам — добродушно каза мистър Рейли. — Нямам такова намерение. Помислете само как се изменя смисълът на думите. През двадесети век „атомът“ е станал всеобхватна дума за писатели фантазьори с техните „атомни пушки“ и „кораби с атомни двигатели“. Абсурдна дума, която всеки благоразумен човек би трябвало да избягва, както и вие благоразумно избягвате „призраците“. Ала само няколко години по-късно „атомът“ се превърнал в образ на твърде реална и непосредствена заплаха. Нито един благоразумен човек не можел да я пренебрегне. — Мистър Рейли се усмихна унесено. — „Радиацията“ от скучен термин из учебниците се превърнала в причинител на ракови язви. „Космическата болест“ по ваше време е била абстрактно и кухо понятие. Но след петдесет години означавала болници, претъпкани със сгърчени тела. Думите имат склонност да се променят, мистър Блейн, от абстрактни, измислени и академични към функционални, реалистични и ежедневни. Това става, когато технологията догони теорията.

— А призраците?

— Случаят е подобен. Мистър Блейн, вие сте старомоден! Просто ще трябва да промените представата си за думите.

— Няма да е лесно — каза Блейн.

— Но необходимо. Не забравяйте, винаги е имало купища доказателства в полза на призраците. Прогнозата за съществуването им, може да се каже, е била благоприятна. А когато задгробният живот от безплодна мечта се превърна в реалност, призраците също станаха реалност.

— Мисля, че най-напред ще трябва да ги видя — каза Блейн.

— Несъмнено ще ги видите. Но стига толкова. Кажете, харесва ли ви нашата епоха?

— Засега не много — каза Блейн.

Рейли весело се изкиска.

— Не ви допаднаха крадците на тела, а? Но не биваше да напускате сградата, мистър Блейн. Не беше във ваш интерес, а определено не беше и в интерес на компанията.

— Съжалявам, мистър Рейли — обади се Мари Торн. — Аз бях виновна.

Рейли я изгледа, сетне пак се обърна към Блейн.

— Жалко, разбира се. Честно казано, трябваше да ви зарежем на произвола на съдбата в 1958 година. Ще бъда откровен, мистър Блейн, присъствието ви тук малко ни затруднява.

— Опечален съм.

— Двамата с дядо ми решихме, за жалост със закъснение, да не ви използуваме за реклама. Трябваше да го решим по-рано. Както и да е, вече решихме. Но може да има реклама въпреки желанието ни. Възможно е дори правителството да вземе принудителни мерки спрямо корпорацията.

— Сър — вметна Мари Торн, — адвокатите са уверени в нашата позиция.

— О, няма да идем в затвора — каза Рейли. — Но помислете за рекламата. Лошата реклама! „Рекс“ трябва да остане почтен, мис Торн. Намеци за скандал, инсинуации за беззаконие… Не, мистър Блейн не би трябвало да е тук, в 2110 година, като живо свидетелство за погрешната ни преценка. Затова, сър, бих искал да ви направя делово предложение.

— Слушам — каза Блейн.

— Да предположим, че „Рекс“ ви купи задгробна застраховка и по този начин ви гарантира оцеляване след смъртта. Ще се съгласите ли да извършите самоубийство?

Блейн бързо примига.

— Не.

— Защо не? — запита Рейли.

За момент причината изглеждаше очебийна. Кое същество би приело само да отнеме живота си? Уви, човек го прави. Блейн се помъчи да забави разговора, за да размисли.

— Преди всичко — каза той, — не съм напълно убеден в съществуването на задгробен живот.

— Ами ако ви убедим? — запита мистър Рейли. — Ще се самоубиете ли тогава?

— Не!

— Но това е късогледство! Мистър Блейн, помислете само в какво положение се намирате. Тази епоха е чужда за вас, враждебна, незадоволителна. Какво можете да работите? С кого можете да разговаряте и за какво? Дори по улиците не можете да ходите, без да поставите живота си под заплаха.

— Вече няма да се повтори — каза Блейн. — Не знаех как стоят нещата тук.

— Ще се повтори! Вие никога няма да разберете как стоят нещата! Не напълно. Сега сте като първобитен човек, захвърлен случайно във вашата 1958 година. Той навярно би се смятал за доста способен въз основа на опита си със саблезъби тигри и космати мастодонти. Някоя милосърдна душа може дори да го предупреди да се пази от гангстери. Но каква полза? Ще го опази ли това от попадане под кола, токов удар по релсите на метрото, задушаване от газова печка, падане в асансьорна шахта, нарязване с електрически трион или смъртоносно подхлъзване във ваната? За да крачи невредим сред тия неща, човек трябва да е роден между тях. А дори и така хората от вашето време са пострадвали, щом разслабят вниманието си за миг! Колко по-вероятно би било да загине първобитният човек?

— Преувеличавате — каза Блейн, усещайки как по челото му избиват ситни капчици пот.

— Преувеличавам ли? Опасностите в гората нямат нищо общо със заплахите в града. А когато градът се превърне в свръхград…

— Няма да се самоубия — заяви Блейн. — Ще рискувам. Да не говорим повече за това.

— Защо сте толкова неблагоразумен? — сприхаво запита мистър Рейли. — Самоубийте се сега и ще ни спестите куп неприятности. Ако не виждате бъдещето си, мога да го очертая вместо вас. С чисто хладнокръвие и животинска хитрост може да оцелеете година. Дори две. Няма значение, така или иначе, накрая ще се самоубиете. Вие сте типичен самоубиец. Самоубийството е изписано по лицето ви — за него сте роден, Блейн! След година-две ще се самоубиете най-окаяно, ще се изплъзнете с облекчение от изтерзаната плът, но отвъдното не ще приеме ласкаво морното ви съзнание.

— Вие сте луд! — викна Блейн.

— Никога не бъркам типичните самоубийци — спокойно отвърна мистър Рейли. — Винаги ги усещам. И дядо е съгласен с мен. Тъй че, ако вие…

— Не — рече Блейн. — Няма да се самоубия. Боя се, че ще трябва да наемете някого за целта.

— Не е в моя стил — каза мистър Рейли. — Няма да ви насилвам. Но елате на прераждането ми днес следобед. Хвърлете един поглед към отвъдното. Може да промените решението си.

Блейн се поколеба и старецът се ухили.

— Безопасно е, гарантирам, няма измама! Да не се страхувате, че ще ви задигна тялото? Още преди няколко месеца си избрах приемник от открития пазар. Между нас казано, изобщо не бих взел вашето тяло. Ще ми е неудобно, виждате ли, в нещо толкова едро.

Разговорът приключи. Мари Торн изведе Блейн.

10.

Стаята за прераждане беше обзаведена като малък театър. Както узна Блейн, често я използували за лекции и общообразователни курсове за служителите на компанията. Днес публиката беше ограничена и подбрана. Присъствуваше управителният съвет на „Рекс“ — петима мъже на средна възраст, насядали на последния ред и увлечени в тих разговор помежду си. До тях секретарката се готвеше да записва всичко. Блейн и Мари Торн седяха отпред, колкото може по-далеч от директорите.

На подиума под белите лъчи на прожекторите вече бе монтиран апаратът за прераждане — две масивни кресла с множество ремъци и проводници. Между тях имаше голяма лъскава черна машина. Дебели кабели я свързваха с креслата и Блейн имаше тревожното чувство, че ще присъствува на екзекуция. Няколко техници се бяха привели над машината за последна настройка. Край тях стояха старият брадат доктор и червендалестият му колега.

Мистър Рейли излезе на сцената, кимна на публиката и се отпусна в едно от креслата. Последва го четиридесетгодишен мъж с изплашено и бледо, но решително лице. Това беше приемникът, сегашният собственик на тялото, за което бе сключил договор мистър Рейли. Приемникът седна в другото кресло, огледа набързо публиката и сведе очи към ръцете си. Изглеждаше смутен. По горната му устна бе избила пот, сакото му бе потъмняло под мишниците. Не погледна към Рейли, Рейли също не го гледаше.

На сцената излезе нов човек — плешив и сериозен, в тъмен костюм с бяла пасторска якичка и с черно томче в ръка. Той заговори шепнешком с двамата седнали.

— Кой е този? — запита Блейн.

— Отец Джеймс — обясни Мори Торн. — Той е свещеник от Църквата на идния живот.

— Това пък какво е?

— Нова религия. Нали знаете за Лудите години? Е, по това време се развихрила бурна религиозна полемика…

През 40-те години на двадесет и първи век най-парливият въпрос беше да се определи духовният статус на отвъдното. Още по-лошо стана, когато Корпорация „Задгробен живот“ обяви появата на научно обоснован задгробен живот. Корпорацията полагаше отчаяни усилия да избегне всякакви религиозни усложнения, но това не й се удаваше много добре. Повечето църковници смятаха, че науката непочтено си присвоява тяхна територия. Независимо дали го харесваше, или не, Корпорация „Задгробен живот“ бе приета като представителство на нова научно-религиозна позиция: че спасението се постига не чрез религиозни, морални или етични съображения, а чрез прилагане на безлични и неизменни научни принципи.

Провеждаха се събори, митинги и конгреси за решаване на парливия въпрос. Някои групи възприеха мнението, че новоразкритият от науката задгробен живот очевидно не е раят, спасението, нирваната или небесните селения, защото нямаше нищо общо с душата.

Съзнанието, считаха те, не е синоним на душата, нито пък душата се крие в част от съзнанието. Признаваме, науката е открила начин да продължи съществуването на част от системата съзнание-тяло. Чудесно, но това изобщо не засяга душата и в никакъв случай не означава безсмъртие, рай, нирвана или нещо от тоя сорт. Душата не се влияе от научна обработка. А след окончателната и неизбежна смърт на съзнанието в научния отвъден свят, съдбата на душата ще бъде решена в съответствие с традиционните морални, етични и религиозни обичаи.

— Ехе! — възкликна Блейн. — Мисля, че схващам какво имате предвид. Опитвали са да постигнат мирно съвместно съществуване между наука и религия. Но не са ли били доводите им прекалено изтънчени за някои хора?

— Да — съгласи се Мари Торн, — макар че обяснявали много по-добре от мен и подкрепяли тезата си с всевъзможни аналогии. Но това е само едно от мненията. Други не се стремели към съвместно съществуване. Те просто заявили, че научният задгробен живот е греховен. А една група решила проблема, като застанала на научна позиция и обявила, че душата се съдържа в съзнанието.

— Сигурно това е Църквата на идния живот?

— Да. Те се отцепили от другите религии. Според тях съзнанието съдържа душата, а задгробният живот е прераждането на душата след смъртта без всякакви духовни „ако“ и „но“.

— Това се казва да бъдеш в крак с времето — каза Блейн. — Но моралът…

— Според техните възгледи това не отменя морала. Идниците казват, че не можем да налагаме на хората морал и етика чрез система от духовни поощрения и наказания, а дори и да можем, не би трябвало да го вършим. Казват, че моралът трябва да е добър сам по себе си, първо, заради обществената система, второ, за доброто на отделната личност.

Блейн си помисли, че трупат прекалено много на гърба на морала.

— Предполагам, че е популярна религия? — запита той.

— Много популярна — отговори Мари Торн.

Блейн искаше да пита още, но в това време отец Джеймс заговори:

— Уилям Фицсимънс — обърна се свещеникът към приемника, — дойдохте ли на това място доброволно, с намерение да прекратите земното си съществуване и да го продължите в духовната сфера?

— Да, отче — прошепна пребледнелият приемник.

— И необходимата научна апаратура е подготвила бъдещото ви съществуване в духовната сфера?

— Да, отче.

Отец Джеймс се обърна към Рейли.

— Кенет Рейли, дойдохте ли на това място доброволно, за да продължите земното си съществуване в тялото на Уилям Фицсимънс?

— Да, отче — отвърна Рейли, смален, с обтегнато лице.

— И дадохте на Уилям Фицсимънс възможност да влезе в отвъдното, и платихте парично обезщетение на наследниците на Фицсимънс, и платихте държавната такса, определена за подобни сделки?

— Да, отче — каза Рейли.

— Щом като е тъй — каза отец Джеймс, — няма престъпление, било то гражданско или религиозно. Няма лишаване от живот, тъй като животът на личността Уилям Фицсимънс продължава безпрепятствено в отвъдното, а животът на личността Кенет Рейли продължава безпрепятствено на Земята. Прочее, нека започне прераждането!

За Блейн това бе като грозна смесица от брачна церемония и екзекуция. Усмихнатият свещеник се отдръпна. Техниците привързаха двамата мъже за креслата и прикрепиха електроди към ръцете, краката и челата им. В залата се възцари пълна тишина и директорите на „Рекс“ напрегнато се приведоха напред.

— Давайте — каза Рейли, като погледна към Блейн и леко се усмихна.

Старшият техник завъртя някаква шайба на черната машина. Механизмът гръмко забръмча и прожекторите помръкнаха. Двамата в креслата конвулсивно подскочиха под ремъците, сетне рухнаха назад.

— Всъщност убиват този беден негодник Фицсимънс — прошепна Блейн.

— Този беден негодник — каза му Мари Торн — отлично знаеше какво прави. Той е на тридесет и седем години и през целия си живот е бил неудачник. Никога не е успявал да се задържи на работа и досега нямаше никаква надежда да оцелее след смъртта. За него това беше великолепен шанс. Освен това има съпруга и пет деца, които не можеше да издържа. Сумата, платена от мистър Рейли, ще позволи на съпругата да даде на децата прилично образование.

— Ура за тях! — възкликна Блейн. — Продава се баща с малко употребявано тяло в отлично състояние. Налага се! Саможертва!

— Смешен сте — каза тя. — Гледайте, всичко свърши.

Техниците изключиха машината и разкопчаха ремъците. Никой не обърна внимание на сбръчканото, ухилено старческо тяло на Рейли; техници и лекари изследваха тялото приемник.

— Още нищо! — обади се брадатият стар доктор.

Блейн долавяше из залата напрежение и дори следа от страх. Секундите се влачеха, а лекари и техници продължаваха да се трупат около приемника.

— Пак нищо! — подвикна старият доктор с изтънял глас.

— Какво става? — обърна се Блейн към Мари Торн.

— Както ви казах, прераждането е сложно и опасно. Съзнанието на Рейли още не е успяло да овладее тялото приемник. Не му остава много време.

— Защо?

— Защото тялото започва да умира от мига, в който остане без стопанин. Няма ли поне дремещо съзнание, започват необратими смъртоносни процеси. Съзнанието е най-главното. Дори и в безсъзнание то контролира автоматичните процеси. Но когато го няма изобщо…

— Нищо засега! — провикна се старият доктор.

— Мисля, че вече е късно — прошепна Мари Торн.

— Тръпка! — каза докторът. — Долових тръпка!

Настана дълго мълчание.

— Мисля, че влезе! — викна старият доктор. — Сега кислород, адреналин!

Прихлупиха с маска лицето на приемника. В ръката му се заби спринцовка. Приемникът се размърда, потрепера, килна се назад, отново се размърда.

— Успя! — изкрещя старият доктор, вдигайки кислородната маска.

Като по сигнал директорите скочиха от столовете си и изтичаха на сцената. Обкръжиха приемника, който мигаше и повръщаше.

— Моите поздравления, мистър Рейли!

— Отлично се справихте, сър!

— Изплашихте ни, мистър Рейли!

Приемникът се вторачи в тях. Избърса устни и каза:

— Името ми не е Рейли.

Старият доктор разблъска директорите и се приведе към приемника.

— Не сте Рейли? Фицсимънс ли сте?

— Не — каза приемникът. — Не съм Фицсимънс, горкият проклет глупак! И не съм Рейли. Рейли опита да влезе в това тяло, но аз бях по-бърз. Вмъкнах се пръв. Сега тялото е мое.

— Кой сте вие? — попита докторът.

Приемникът се изправи. Директорите отстъпиха от него, единият набързо се прекръсти.

— Прекалено дълго е бил мъртъв — каза Мари Торн.

Сега лицето на приемника запазваше само едва доловима, сякаш стилизирана прилика с бледото, изплашено лице на Уилям Фицсимънс. В него нямаше и следа от твърдата решителност на Фицсимънс, от раздразнителността и добродушието на Рейли. То не приличаше на нищо друго освен на самото себе си.

Лицето беше мъртвешки бяло, нашарено само от черните точици на наболата брада по челюстта и бузите. Устните бяха безкръвни. Кичур черна коса лепнеше по студеното бяло чело. Докато Фицсимънс владееше тялото, чертите се съчетаваха приятно, хармонично, неопределимо. Но сега отделните черти бяха загрубели и разделени една от друга. Нехармоничното бяло лице имаше сбит и недовършен вид като желязо преди закаляване или глина преди изпичане. Изглеждаше разхлабено, унило, разнебитено поради липсата на тонус и напрежение в лицевите мускули. Спокойните, провиснали, нехармонични черти просто съществуваха, без да разкриват скритата зад тях личност. Всичко човешко сега бе събрано само в големите, търпеливи, немигащи очи — очи на Буда.

— Превърнал се е в зомби5 — прошепна Мари Торн и се вкопчи в рамото на Блейн.

— Кой сте вие? — повтори старият доктор.

— Не помня — каза приемникът. — Не помня.

Той бавно се завъртя и взе да слиза от сцената. Двама директори се опитаха да му преградят пътя.

— Махайте се — каза им той. — Сега тялото е мое.

Директорите му сториха път. Зомбито пристъпи към края на сцената, слезе по стъпалата, обърна се и тръгна към Блейн.

— Знам те! — каза той.

— Какво? Какво искаш? — нервно запита Блейн.

— Не помня — каза зомбито, втренчен в него. — Как се казваш?

— Том Блейн.

Зомбито поклати глава.

— Нищо не ми напомня. Но ще се сетя. Ти си, не греша. Нещо… Тялото ми умира, нали? Жалко. Ще си спомня, преди да издъхне. Ти и аз сме свързани, знаеш го, Блейн, не ме ли помниш?

— Не! — изкрещя Блейн, отблъснат от намека за връзка, от идеята за някакво жизнено звено между него и тази умираща твар. Не можеше да бъде! Каква споделена тайна намекваше този крадец на трупове, този нечист узурпатор, каква черна интимност, какво злорадо знание споделяха помежду си като мръсен къшей хляб само двамата — той и Блейн?

Нищо, каза си Блейн. Познаваше се, знаеше какъв е и какъв е бил. Никаква твар нямаше законното право да застане насреща му. Това същество трябва да беше лудо или пък да греши.

— Кой си ти? — запита Блейн.

— Не знам!

Зомбито размаха ръце из въздуха като човек, хванат в мрежа. И Блейн усети как навярно се чувствува съзнанието му — объркано, неориентирано, безименно, желало да живее, а пленено в умиращата плътска прегръдка на тяло зомби.

— Пак ще те видя — каза зомбито на Блейн. — Ти си важен за мен. Пак ще те видя и ще си спомня всичко за теб и мен.

Зомбито се обърна, закрачи по пътеката между столовете и излезе от залата. Блейн гледа подир него, докато внезапно нещо натежа на рамото му. Мари Торн бе припаднала. Това бе най-женствената й постъпка досега.