Старшият техник и брадатият доктор спореха край машината за прераждане, а помощниците им се бяха строили отзад на почтително разстояние. Сблъсъкът беше чисто технически, но доколкото схвана Блейн, двамата се мъчеха да определят причината за провала на прераждането. Изглежда, всеки смяташе, че грешката е допусната от другия.
Старият доктор настояваше, че настройката трябва да е била неточна или е имало некомпенсирано падане на напрежението. Техникът се кълнеше, че машината е съвършена. Беше уверен, че Рейли не е бил физически подготвен за тежкото усилие.
Нито един от двамата не искаше да отстъпи дори на милиметър. Но като разумни хора, те скоро постигнаха компромис. Бедата, решиха, идва от безименния дух, който се пребори с Рейли и го изтласка, за да завладее тялото на Фицсимънс.
— Но кой беше той? — запита старшият техник. — Призрак, нали?
— Може би — каза докторът, — макар че адски рядко се случва призрак да овладее живо тяло. Така или иначе, говореше толкова смахнато, че сигурно е призрак.
— Който и да е бил — каза старшият техник, — твърде късно влезе в приемника. Тялото несъмнено вече е зомби. Обаче никой не е виновен.
— Правилно — каза докторът. — Ще потвърдя явната изправност на апаратурата.
— Тъй си е — рече старшият техник. — Аз пък ще свидетелствувам за явно доброто състояние на пациента.
Двамата се спогледаха в дух на абсолютно разбирателство.
Директорите се бяха отдръпнали на срочно съвещание и се мъчеха да определят какви ще бъдат непосредствените последици за служебната йерархия на „Рекс“, как да обявят за станалото на широката публика и дали да дадат на персонала еднодневен отпуск за посещение в родовия Смъртен дворец на Рейли.
Истинското тяло на стария Рейли лежеше в креслото и вече започваше да се вкочанява, без да губи безстрастната си иронична усмивка.
Мари Торн се свести.
— Елате — каза тя и изведе Блейн от залата.
Изтичаха по дългите сиви коридори към изхода на сградата. Щом се озоваха навън, тя спря едно хелитакси и каза на пилота някакъв адрес.
— Къде отиваме? — запита Блейн, когато хелитаксито се издигна и зави по курса.
— В моя апартамент. Тепърва в „Рекс“ ще настава истинска лудница.
И тя се зае да оправя прическата си.
Блейн се подпря на облегалката и сведе поглед към искрящия град. От тази височина приличаше на изящна миниатюра, пъстроцветна мозайка от „Хиляда и една нощ“. Но нейде долу по улици и естакади крачеше зомбито и се мъчеше да си спомни… за него.
— Но защо аз? — неволно изрече Блейн.
Мари Торн го стрелна с поглед.
— Защо сте свързан със зомбито? Е, защо пък не? Никога ли не сте допускали грешка?
— Сигурно съм допускал. Но грешките ми са минали и заминали.
Тя поклати глава.
— По ваше време грешките може да са отминавали завинаги. Днес нищо не умира със сигурност. Това, знаете, е един от големите недостатъци на задгробния живот. Понякога грешките отказват да лежат благопристойно мъртви и погребани. Случва се да те преследват.
— Ясно — каза Блейн. — Но никога не съм вършил нещо, което да вдигне от гроба онова!
Тя безразлично сви рамене.
— В такъв случай сте по-добре, отколкото мнозина от нас.
Никога не му се бе струвала по-чужда. Хелитаксито бавно се спускаше надолу. А Блейн мрачно разсъждаваше, че всяко предимство си има и недостатъци.
В своето време бе видял как победата над болестите в изостаналите райони на света води до експлозивен растеж на населението, глад, епидемии. Бе видял как ядрената енергия поражда заплаха от ядрена война. Всяко предимство сътворяваше свои специфични недостатъци. Защо пък днес да е другояче?
Гарантираният научнообоснован задгробен живот несъмнено беше предимство за човечеството. Технологията отново бе догонила теорията! Но недостатъците… Имаше някакво неизбежно изтъняване на защитния слой около светския живот, някакви процепи в завесата, няколко дупки в бента. Мъртвите отказваха да лежат мирно и благопристойно, настояваха да се мешат с живите. В чия полза? И призраци — несъмнено логични, действуващи в рамките на познатите природни закони. Но това едва ли би утешило човека, преследван от призрак.
Днес, помисли Блейн, върху земното човешко съществуване се стоварва цял нов слой от битието. Също както зомбито се стоварваше зловещо върху неговото съществуване.
Хелитаксито кацна върху покрива на един жилищен блок. Мари Торн плати сметката и поведе Блейн към апартамента си.
Апартаментът беше голям и просторен, приятно женствен и обзаведен в леко театрален дух. Ярките цветове бяха повече, отколкото Блейн би сметнал за съвместимо с мрачния характер на мис Торн, но навярно яйченожълтите и крещящо червените петна изразяваха някакъв копнеж, компенсация за задръжките на нейния делови живот. Или може би такъв беше общоприетият стил. В апартамента имаше всевъзможни технически чудеса, каквито Блейн винаги бе свързвал с бъдещето — самонастройващо се осветление и климатична инсталация, кресла с променливи форми и автоматичен бар, който произвеждаше съвсем прилично мартини.
Мари Торн мина в една от спалните. Завърна се облечена в домашна роба с висока яка и седна на кушетката срещу Блейн.
— Е, Блейн, какво смятате да правите сега?
— Мислех да ви помоля за заем.
— Разбира се.
— В такъв случай смятам да се настаня в хотел и да си потърся работа.
— Няма да е лесно — каза тя, — но имам някои познати, които…
— Не, благодаря — прекъсна я Блейн. — Дано не прозвучи прекалено смешно, но предпочитам сам да си намеря работа.
— Не, не звучи смешно. Само дано да е възможно. Ще вечеряме ли?
— Чудесно. Да не би и да готвите?
— Натискам копчета — каза тя. — Да видим сега. Какво ще речете за една типично марсианска вечеря?
— Не, благодаря — възрази Блейн. — Марсианските гозби са вкусни, но не лепят излишни килограми. Да ви се намира случайно бифтек?
Мари нагласи програмата и остави автоготвачът да подбира храната от шкафа и хладилника, да бели, разопакова, мие, готви и да поръчва нови провизии, за да замести употребените. Вечерята беше безупречна, но кой знае защо, Мари като че се смущаваше. Тя се извини на Блейн за чисто механичния процес. В края на краищата той идваше от епоха, в която жените сами са отваряли консервите и ги опитвали на вкус, но сигурно са имали и повече свободно време.
Докато допият кафето, слънцето бе залязло. Блейн каза:
— Много ви благодаря, мис Торн. А сега, ако можете да ми заемете малко пари, ще си тръгвам.
Тя го погледна изненадано.
— Посреднощ?
— Ще си намеря хотел. Бяхте много любезна, но не бих искал да злоупотребявам повече…
— Няма нищо — каза тя. — Останете да преспите.
— Добре — съгласи се Блейн.
Изведнъж устата му пресъхна, сърцето му заподскача в подозрително бърз ритъм. Знаеше, че в поканата няма нищо лично, но тялото му, изглежда, не разбираше. То държеше да реагира с надежда, дори с очакване спрямо сдържаната и антисептична мис Торн.
Тя му посочи спалнята и го снабди със зелена пижама. Когато остана сам, Блейн затвори вратата, съблече се и си легна. Каза на светлината да изгасне и стаята притъмня.
След малко, точно както бе очаквало тялото му, мис Торн, облечена в нещо бяло и ефирно, дойде и легна до него.
Лежаха мълчаливо един до друг. Мари Торн се притисна към него и Блейн положи ръка под главата й.
— Мислех, че не съм от твоя тип — каза той.
— Не съвсем. Казах, че предпочитам високи, стройни мъже.
— Някога бях висок, строен мъж.
— Подозирах го — каза тя.
Помълчаха. Блейн усети, че го обзема смут и тревога. Какво означаваше това? Че е изпитала нежност към него? Или просто обичай на епохата, нещо като ескимоско гостоприемство?
— Мис Торн — каза той, — питам се дали…
— О, я млъквай! — каза тя, изведнъж се обърна към него и очите й бяха огромни в сумрачната стая. — За всичко ли трябва да питаш, Том?
По-късно тя изрече сънено:
— При дадените обстоятелства мисля, че можеш да ме наричаш Мари.
На сутринта Блейн мина през душа, избръсна се и се облече. Мари натисна копчетата за закуска. След като хапнаха, тя му подаде тънък плик.
— Ако потрябва, мога да ти заема и още — каза тя. — А сега за работата…
— Много ми помогна — каза Блейн. — Останалото бих искал да свърша сам.
— Добре. На плика съм записала адреса и телефона. Моля те, обади се веднага щом намериш хотел.
— Ще се обадя — каза Блейн, като я оглеждаше внимателно.
От снощната Мари нямаше и следа. Като че бе срещнал съвсем друга личност. Но поне засега му стигаше и нейната пресметлива сдържаност.
На прага тя докосна ръката му.
— Том, моля те, внимавай. И се обаждай.
— Ще се обадя, Мари — каза Блейн.
Пое към града щастлив, свеж и твърдо решен да покори света.
Първоначалната идея на Блейн беше да обиколи бюрата за проектиране на яхти. Но се отказа само като си представи как проектант от 1806 година влиза в някое бюро през 1958.
Старомодният дядка може да е много талантлив, но каква полза, щом го запитат какво знае за метацентричен шелфов анализ, диаграми на обтекаемост, центрове на напрежението и най-подходящо разположение на радара и сонара? Коя компания ще му плаща, докато изучи фактите за скоростни предавки, многослойни бои, проверка на резервоарите, стъпки на винтовете, топлообменни системи, синтетични платна…
Безнадеждно, реши Блейн. Нямаше начин да влезе в някое проектантско бюро и да помоли за работа със своите 152 години изостаналост от епохата. Работа като какъв? Навярно можеше да учи и да догони технологията на 2110 година. Но всичко трябваше да стане с времето си.
А засега щеше да вземе каквото падне.
От едно вестникарско павилионче си купи микрофилм с новия брой на „Ню Йорк Таймс“ и миниатюрен проектор. Продължи по улицата, докато намери пейка, седна и нагласи на страницата с обяви за търсене на работници. Набързо прескочи квалифицираните категории, където нямаше надежда за успех, и стигна до неквалифицираната работна ръка. Зачете:
„Автоматично кафене търси настройчик. Изискват се само основни познания по роботика.“
„Търси се чистач на корпуси за кораба «Мар-Колинг». Да има положителен резус фактор и подсилена антиклаустрофобия.“
„Търсим нормировчик за високоразтеглива разложимоопасна дейност. Нужно е само познаване на дженклирането. Безплатна храна.“
За Блейн ставаше очевидно, че в момента не му е по силите дори неквалифицираната работа на 2110 година. Прехвърли на страницата за наемане на младежи и зачете:
„Търси се младеж с интереси към смазокрепка техника. Добри перспективи. Да владее основите на математиката и да е работил с Хутови уравнения.“
„Младежи търсим за търговска дейност на Венера. Заплата плюс комисионна. Говоримо владеене на френски, немски, руски и урески език.“
„За доставка на списания, вестници, момчета търси агенция «Ет-Кол». Да умеят да управляват «Спренинг». Изисква се добро познаване на града.“
Така значи — не го биваше даже за вестникарче!
Мисълта го потисна. Търсенето на работа щеше да се окаже по-трудно, отколкото бе предполагал. Никой ли не копаеше ями в тоя град, никой ли не носеше багажи? Роботи ли вършеха всичката ръчна работа, или даже и за тикане на ръчна количка трябваше докторат? Що за свят беше това?
Реши да подири отговор на първата страница на „Таймс“, нагласи проектора и зачете новините:
„В Окса, Нов Южен Марс, се строи нов космодрум.“
„Смята се, че полтъргайст е виновен за няколко индустриални пожара в района на Чикаго. Започнати са пробни заклинания за прогонване на духа.“
„В сектор Сигма-Г на астероидния пояс са открити богати медни залежи.“
„Засилва се подмолната дейност на привидения в Берлин.“
„Провежда се ново изследване на октоподските села в падината Минданао.“
„В Спенсър, щат Алабама, вилнееща тълпа линчувала и изгорила двама местни зомбита. Води се следствие срещу подстрекателите.“
„Виден антрополог обявява архипелага Туамото в Океания за последно убежище на типичната за 20-и век душевна простота.“
„Асоциацията на атлантическите рибни пастири провежда ежегодния си конгрес в хотел «Уолдорф».“
„Безуспешно преследване на върколак в Австрийски Тирол. Жителите на местните села са предупредени денонощно да се пазят от звяра.“
„В Камарата на представителите бе предложен законопроект за забрана на всякакъв вид лов и гладиаторски прояви. Законопроектът е отхвърлен.“
„Берсерк6 отнема живота на четири души в предградията на Сан Диего.“
„Тази година хеликоптерните катастрофи надхвърлят един милион.“
Още по-потиснат, Блейн остави вестника настрана. Духове, привидения, върколаци, полтъргайсти… Не му се нравеше звученето на тези смътни, зловещи древни думи, които днес, изглежда, означаваха съвсем реални явления. Вече бе срещнал зомби. Нямаше никакво желание да се сблъсква и с други от опасните странични ефекти на задгробния живот.
Отново закрачи. Минаваше през района на театрите, покрай искрящи увеселителни шатри, рекламни плакати за гладиаторски боеве в Медисън скуеър гардън, афиши с обяви за солидовизионни програми и сензорни представления, светещи реклами за обертонови концерти и венерианска пантомима. Блейн печално си припомни, че и той би могъл да стане част от тази ослепителна феерия, ако Рейли не бе променил решението си. Сега щеше да излиза на сцената в някой от тия театри, представян като Човек от Миналото…
Разбира се! Човек от Миналото, внезапно осъзна Блейн, има уникална и безспорна стойност като сензация, като вроден талант. „Рекс Корпорейшън“ бе спасила живота му през 1958 година само за да използува този талант. Но бяха променили решението си. Тъй че какво му пречеше да използува сензацията за свои цели? Пък и какво друго му оставаше? Шоу-бизнесът, изглежда, беше единственият достъпен за него бизнес.
Той изтича в една огромна административна сграда и на дъската за обявления откри названията на шест театрални агенции. Избра „Барнекс, Скофилд и Стайлс“ и се изкачи с асансьора до кантората им на деветнадесетия етаж.
Попадна в разкошна приемна, облепена с гигантски солидографии на усмихнати артистки. В дъното на помещението симпатична секретарка въпросително надигна вежди. Блейн се приближи към бюрото.
— Бих искал да поговоря с някого за моя номер — каза той.
— Много съжалявам — отвърна тя. — Всичко е заето.
— Това е много специален номер.
— Наистина ужасно съжалявам. Може би другата седмица.
— Вижте — каза Блейн, — моят номер е наистина уникален. Разбирате ли, аз съм човек от миналото.
— Не ме интересува, ако ще да сте призракът на Скот Меривейл — любезно заяви тя. — Всичко е заето. Опитайте другата седмица.
Блейн се обърна да си върви. Някакъв нисък, набит мъж профуча край него и кимна на секретарката.
— Добрутро, мис Тачър.
— Добрутро, мистър Барнекс.
Барнекс! Един от агентите! Блейн хукна подир него и го сграбчи за ръкава.
— Мистър Барнекс, аз имам номер…
— Всеки си има номер — уморено каза Барнекс.
— Но този номер е уникален!
— Всеки номер е уникален. Пусни ми ръкава, приятел. Обади се другата седмица.
— Аз съм от миналото! — викна Блейн и изведнъж се почувствува кръгъл глупак.
Барнекс се обърна и го огледа. Като че беше готов тутакси да повика полицията или лудницата. Но Блейн безстрашно продължаваше.
— Истина ви казвам! — рече той. — Имам абсолютни доказателства. „Рекс Корпорейшън“ ме измъкна от миналото. Питайте ги!
— „Рекс“? — запита Барнекс. — Да, снощи в „Линда“ чух нещичко за това… Хммм. Елате в кабинета ми, мистър…
— Блейн, Том Блейн — отвърна той и последва Барнекс в тясна, претъпкана стаичка. — Как мислите, ще можете ли да ме наемете?
— Може би — каза Барнекс и му направи знак да седне. — Зависи. Кажете, мистър Блейн, от кой период на миналото идвате?
— От 1958 година. Отлично познавам тридесетте и четиридесетте години. Колкото до сценичен опит, играл съм в любителския състав на колежа, а една позната професионална актриса веднъж ми каза, че имам много естествен начин на…
— Значи 1958 година. Това двадесети век ли беше?
— Да, точно така.
Агентът поклати глава.
— Жалко. Е, ако бяхте швед от шести век или японец от седми, можех да ви намеря работа. Без затруднения уреждам ангажименти на римлянина от първи век и саксонеца от четвърти; още двама-трима като тях биха ми свършили работа. Но откакто пътешествията във времето са незаконни, стана адски трудно да се намери някой от тия ранни векове. А пък отпреди новата ера — направо изключено.
— Ами двадесети век? — запита Блейн.
— Зает е.
— Зает?
— Ясна работа. Бен Търлър от 1953 година обира всички възможни представления.
— Разбирам — каза Блейн и бавно се надигна. — Благодаря все пак, мистър Барнекс.
— Няма за какво. Съжалявам, че не мога да помогна. Ако бяхте от което и да било време и място преди 11-и век, навярно щях да ви наема. Но към по-нови времена като 19-и и 20-и век интересът е слаб… Слушайте, защо не се обадите на Търлър? Не е много вероятно, но може да му трябва дубльор или нещо подобно.
Той надраска адреса на късче хартия и го подаде на Блейн. Блейн пое листчето, благодари още веднъж и излезе.
На улицата поспря за малко и изруга късмета си. Единственият му уникален и безспорен талант, сензационната му стойност беше узурпирана от Бен Търлър от 1953 година! Ама наистина, помисли той, би трябвало да ограничат по-строго пътешествията във времето. Просто не беше почтено да домъкнат човека тук и сетне да го зарежат.
Запита се що за човек е Търлър. Е, скоро щеше да узнае. Даже да не му трябваше дубльор, все щеше да е удоволствие и разтуха да поговори със сродна душа. А Търлър, който бе живял тук по-дълго, можеше да измисли какво да прави в 2110 година човек от 20-и век.
Той спря едно хелитакси и каза адреса. След петнадесет минути беше в жилищния блок на Търлър и натискаше звънеца. Отвори му зализан, бузест, добродушен на вид мъж по домашен халат.
— Вие фотографът ли сте? — запита той. — Малко подранихте.
Блейн поклати глава.
— Мистър Търлър, никога не сме се срещали. Аз съм от вашия век. От 1958 година.
— Така ли? — запита Търлър с явно недоверие.
— Самата истина — каза Блейн. — „Рекс Корпорейшън“ ме измъкна. Може да проверите при тях.
Търлър сви рамене.
— Е, какво искате?
— Надявах се, че може да ви трябва дубльор или нещо подобно…
— Не, не, никога не използувам дубльор — заяви Търлър и взе да затваря вратата.
— Така си и мислех — каза Блейн. — Всъщност дойдох просто да си поговорим. Извън собствения си век човек се чувствува много самотен. Исках да поговоря с някого от моето време. Мислех си, че може би и вие се чувствувате така.
— Аз ли? О! — възкликна Търлър и ненадейно се усмихна с артистична топлота. — О, имате предвид добрия стар двадесети век! С радост бих си побъбрил за него някой ден, братче. Мъничкият стар Ню Йорк! Мошеници и янки по улиците, хубавици из парка, дечурлига на летни кънки по площад „Рокфелер“. Как няма да ми липсва! Ех, братко! Но за съжаление сега съм малко зает.
— Разбира се — каза Блейн. — Някой друг път.
— Чудесно! Наистина много ще се радвам! — каза Търлър и се усмихна още по-ослепително. — Обади се на секретарката ми, нали, мой човек? Все карам по разписание, ще знаеш. Някой ден ще си побъбрим страхотно за старите времена. А сега сигурно ще ти свършат работа един-два долара…
Блейн тръсна глава.
— Щом е тъй, бай-бай — сърдечно рече Търлър. — И не забравяй да се обадиш.
Блейн побърза да се измъкне от сградата. Никак не е приятно да ти задигнат сензационната стойност, още по-неприятно е да те ограби стопроцентов мошеник, узурпатор на миналото, който не е и помирисвал 1953 година. Дечурлига на летни кънки по площад „Рокфелер“! А дори и тая грешка не беше нужна. Личеше си, че тоя тип е отявлен фалшификатор.
Но, уви, Блейн навярно беше единственият човек в 2110 година, който можеше да открие измамата.
Следобед Блейн си купи смяна бельо и тоалетни принадлежности. Намери стая в едно евтино хотелче на Пето авеню. През следващата седмица продължи да търси работа.
Опита из ресторантите, но откри, че живите миячи на съдове са останали в миналото. По пристанищата и космогарите почти цялата тежка работа се вършеше от роботи. Един ден колебливо го одобриха за поста инспектор по опаковките във фирмата „Джимбъл-Мейси“. Но след като грижливо проучи психологическия му профил, индекса на раздразнителност и нивото на възприемчивост, отдел „Личен състав“ го отклони в полза на някакъв тъповат дребосък от Куийнс с майсторско свидетелство по проектиране на опаковки.
Една вечер Блейн морно се връщаше към хотела, когато сред гъстата тълпа зърна познато лице. Би го разпознал мигновено където и да е. Човекът беше горе-долу на неговата възраст, набит, червенокос, чипонос, с леко изпъкнали зъби и червено петънце на врата. Крачеше някак безгрижно и спокойно, с неизтощимата самоувереност на човек, който винаги минава между капките.
— Рей! — викна Блейн. — Рей Мелхил! — Провря се през навалицата и го хвана за ръката. — Рей! Как се отърва?
Човекът дръпна ръка и приглади ръкава на сакото си.
— Името ми не е Мелхил — каза той.
— Не е ли? Сигурен ли сте?
— Разбира се, че съм сигурен — рече онзи и закрачи по-нататък.
Блейн му препречи пътя.
— Чакайте малко. Изглеждате точно като него, даже белег от радиация имате. Наистина ли сте сигурен, че не сте Рей Мелхил, енергетик от космическия кораб „Бремен“?
— Съвършено сигурен — хладно отвърна човекът. — Бъркате ме с някого, младежо.
Той си тръгна, а Блейн го изгледа втренчено. После посегна, сграбчи човека за рамото и го завъртя.
— Мръсен, гаден крадец на тела! — изрева Блейн и юмрукът му полетя напред.
Човекът, който толкова приличаше на Мелхил, отхвръкна към стената и зашеметен се свлече на тротоара. Блейн се хвърли върху него и минувачите побързаха да му сторят път.
— Берсерк! — изпищя една жена и още някой подхвана вика.
Блейн зърна как през тълпата към него се провира синя униформа.
Ченге! Блейн се гмурна в навалицата. Бързо свърна зад ъгъла, сетне кривна още веднъж, забави крачка и се озърна. Полицаят не се виждаше. Блейн отново се упъти към хотела.
Тялото беше на Мелхил, но Рей вече не беше вътре. Не го бяха помилвали в последния миг, не бе дочакал последния шанс. Бяха му отнели тялото, за да го продадат на стареца, чието вкиснато съзнание бе надянало гиздавото тяло като зле пасваш, прекалено младежки костюм.
Сега знаеше, че приятелят му наистина е мъртъв. Преди да се върне в хотела, Блейн безмълвно надигна чаша за упокой в близкия бар.
На минаване край рецепцията го спря администраторът.
— Блейн? Имам съобщение за вас. Само момент.
Той влезе в канцеларията си. Блейн чакаше и се питаше от кого ли може да бъде. Мари? Но той още не се бе обаждал на Мари и не възнамеряваше да го стори, преди да си намери работа.
Администраторът се завърна и му подаде лист хартия. Бележката гласеше: „Съобщение очаква Томас Блейн в Духовната централа, 23-ти уличен клон. Работно време от девет до пет.“
— Чудно, как ли са разбрали къде съм? — запита Блейн.
— Духовете си имат начини — отвърна служителят. — Знам един, дето умрялата му тъща го откри въпреки три фалшиви имена, Трансплант и пълна пластична операция. Криеше се от нея в Абисиния.
— Нямам никаква умряла тъща — каза Блейн.
— Нямате? Как мислите, кой ли опитва да се свърже с вас? — заинтересува се администраторът.
— Като разбера утре, ще ви кажа — рече Блейн.
Но напразно си хабеше сарказма. Служителят вече отново се бе вглъбил в учебника за задочници по поддръжка на атомна апаратура. Блейн се качи в стаята си.
Двадесет и третият уличен клон на Духовната централа се намираше в голяма сива сграда недалеч от Трето авеню. Над входа бе издълбан с едри букви надписът: „Посвещава се на свободната връзка между земните жители и преминалите отвъд.“
Блейн влезе в сградата и проучи указателното табло. То посочваше етажи и номера на стаи за Входящи съобщения, Изходящи съобщения, Предавания, Клетвени отричания, Пропъждане на духове, Жертвоприношения, Молитви и Призовавания. Не беше сигурен към коя категория спада, какво означават категориите и изобщо каква е целта на Духовната централа. Отнесе листчето си на гише „Информация“.
— Това е към Входящи съобщения — каза му приятна секретарка с прошарена коса. — Направо по коридора, стая 32-А.
— Благодаря. — Блейн се поколеба, после запита: — Бихте ли ми обяснили нещо?
— Разбира се — каза жената. — Какво ви интересува?
— Ами… дано да не ви прозвучи прекалено глупаво… какво е всичко това?
Възрастната жена се усмихна.
— Труден въпрос. Във философски смисъл предполагам, че можем да наречем Духовната централа крачка към по-голямо единство, опит за премахване на дуализма на съзнание и тяло, замяна на…
— Не — каза Блейн, — питах буквално.
— Буквално? Ами че Духовната централа е поддържана с частни дарения и освободена от данъци организация, упълномощена да действува като обменно учреждение и център за депеши до и от Праговото ниво на Отвъдното. Разбира се, в някои случаи хората не се нуждаят от помощта ни и могат пряко да общуват с покойните си близки. Но най-често е необходимо усилване на сигнала. Този център разполага със съответната апаратура, за да достави до слуха ни гласовете на покойниците. Извършваме и други услуги, като клетвени отричания, пропъждане на духове, призовавания и тъй нататък, които стават необходими от време на време, когато плътта контактува с дух. — Тя му се усмихна сърдечно. — Стана ли ви по-ясно?
— Много благодаря — каза Блейн и тръгна по коридора към стая 32-А.
В малката сива стаичка имаше няколко кресла и високоговорител на стената. Сядайки, Блейн се запита какво ли ще стане.
— Том Блейн! — извика от високоговорителя безплътен глас.
— А? Какво? — запита Блейн, като скочи на крака и се хвърли към вратата.
— Том! Как си, момче?
Вече стиснал дръжката на вратата, Блейн изведнъж позна гласа.
— Рей Мелхил?
— Точно така! Аз съм горе, където отиват богаташите, като умрат! Страхотно, а?
— Меко казано — отвърна Блейн. — Но, Рей, как го направи? Мислех, че нямаш задгробна застраховка.
— Нямах. Чакай да ти разправя цялата история. Дойдоха да ме вземат около час след тебе. Адски бях побеснял, мислех, че ще се побъркам. Останах си разгневен и под упойката, и по време на изтриването. Още бях ядосан, когато умрях.
— Как беше смъртта? — запита Блейн.
— Като взрив. Усетих как се разпръсквам навсякъде, ставам по-голям от галактиката, разпадам се на късчета, те пък се разпадат на още по-ситни късчета и всяко едно от тях бях аз.
— И какво стана?
— Не знам. Може би гневът ми помогна. Бях се разпънал до предел — още мъничко и вече нямаше да съм аз, — а сетне просто отново се събрах. Случва се понякога. Както ти казах, няколко души на милион винаги са оцелявали без задгробна тренировка. Аз бях един от щастливците.
— Сигурно знаеш как я карам — каза Блейн. — Опитах да направя нещо за теб, но вече те бяха продали.
— Знам — потвърди Мелхил. — Благодаря все пак, Том. И знаеш ли, благодаря, че цапардоса онзи мърляч. Дето се е намърдал в моето тяло.
— И това ли видя?
— Напоследък си отварям очите на четири — каза Мелхил. — Между другото, харесва ми твоята Мари. Симпатично хлапе.
— Благодаря. Рей, как изглежда задгробният живот?
— Не знам.
— Не знаеш ли?
— Още не съм в отвъдното, Том. Сега съм на Прага. Това е подготвителен етап, нещо като мост между Земята и отвъдното. Трудно ми е да го опиша. Нещо като мъгляв здрач, от едната страна е Земята, от другата — отвъдното.
— Защо не минеш оттатък? — запита Блейн.
— Още не — каза Мелхил. — Пътят към отвъдното е еднопосочен. Минеш ли веднъж, не можеш да се върнеш. Вече нямаш връзка със Земята.
Блейн се позамисли за това, после запита:
— Кога ще се прехвърлиш, Рей?
— Не знам точно. Мисля засега да остана на Прага и да погледам как вървят нещата.
— Моите неща, искаш да кажеш.
— Ами…
— Много благодаря, Рей, но недей да го правиш. Върви в отвъдното. Мога и сам да се пазя.
— Разбира се, че можеш — каза Мелхил. — Но все едно, мисля засега да поскитам наоколо. Ти би го сторил заради мен, нали? Тъй че недей да спориш. А сега слушай, мисля, че те чакат неприятности.
Блейн кимна.
— Зомбито ли имаш предвид?
— Не знам кой е и какво иска от теб, Том, но не може да е добро. Гледай да си по-далечко, когато си спомни. Но не това имах предвид.
— Искаш да кажеш, че имам и други неприятности?
— Да, боя се. Ще те преследва призрак, Том.
Блейн неволно се разсмя.
— Какво ти е толкова смешно? — възмутено запита Мелхил. — Мислиш, че е весело да те преследва призрак?
— Сигурно не. Но наистина ли е толкова сериозно?
— Божичко, какъв си невежа — рече Мелхил. — Знаеш ли нещо за призраците? Как възникват и какво искат?
— Кажи ми.
— Ами… Когато човек умира, има три възможности. Първо, съзнанието му може да избухне, да се пръсне, да се разпилее и с него е свършено. Второ, съзнанието му може да устои на смъртната травма и той се озовава като дух на Прага. Мисля, че знаеш за тези две възможности.
— Продължавай — каза Блейн.
— Третата възможност е следната: съзнанието му се разкъсва от смъртната травма, но не чак дотам, че да се разпилее. Той се добира до Прага. Но напрежението го е осакатило завинаги. Той е луд. И така, драги приятелю, се ражда призрак.
— Хммм — промърмори Блейн. — Значи призракът е съзнание, полудяло от смъртната травма?
— Точно така. Той е луд и почва да преследва някого.
— Но защо?
— Призраците преследват — обясни Мелхил, — защото ги изпълва порочна омраза, гняв, страх и болка. Те не желаят да минат в отвъдното. Искат да останат колкото може по-дълго на Земята, към която неизменно е приковано вниманието им. Искат да плашат хората, да им причиняват болка, да ги подлудяват. Преследването е най-зловредното, което могат да сторят, то е тяхна мания. Виж какво, Том, още от зората на човечеството…
Още от зората на човечеството съществуваха призраци, но броят им винаги беше малък. Само неколцина на милион успяваха да оцелеят след смъртта, а от оцелелите само броени единици полудяваха при прехода, за да се превърнат в призраци.
Но тези малцина оказваха колосално влияние върху човешкия род, хипнотизиран от смъртта, изпълнен със страхопочитание пред хладната безметежна неподвижност на тъй живия и подвижен доскоро труп, шокиран от зловещия и нелеп хумор на скелета. Причудливата, тайнствена фигура на смъртта изглеждаше безкрайно многозначителна, предупреждаващият й пръст сочеше към изтегналите от духове небеса. Тъй че на мястото на всеки истински призрак мълвата и страхът създаваха хиляда. Всеки пърхащ прилеп се превръщаше в призрак. Блатни огънчета, плющящи завеси и разлюлени дървета ставаха призраци, а огньовете на свети Елм, ококорените кукумявки, плъховете по стените, лисиците из гъсталака — всичко се превръщаше в поява на духове. Фолклорът се ширеше и създаваше вещици и магьосници, дребни и зли домашни таласъми, демони и дяволи, сукуби и инкуби, върколаци и вампири. Зад всеки призрак подозираха още хиляда, зад всеки свръхестествен факт предполагаха милион.
Първите научни изследователи навлязоха в този лабиринт, опитвайки да открият истината за свръхестествените явления. Те разобличиха безброй измами, халюцинации и погрешни преценки. Откриха и някои наистина необясними явления, но макар и интересни, те бяха нищожни сред общата статистика.
Цялата фолклорна традиция се сгромоляса. Статистически нямаше призраци. Но някакво лукаво, неуловимо нещо все не искаше да миряса и да влезе в класификациите. С векове обръщаха гръб на това случайно нещо, което даваше основа и реалност на приказките за инкуби и сукуби. Докато най-сетне научната теория догони фолклора, стори му място в областта на безспорните явления и му придаде почтеност.
С откриването на научно обоснован задгробен живот, нелогичният призрак стана напълно разбираем като безумно съзнание, обитаващо мъгливия промеждутък между Земята и отвъдното. Проявите на призрачна лудост можеха да се категоризират също като земните. Имаше меланхолици, които безутешно се скитат по местата на някогашните си велики страсти; шепнещи хебефреници, които бъбрят весели произволни безсмислици; идиоти и имбецили, които се завръщат в облика на дечица; шизофреници, които си въобразяват, че са животни, първообрази на вампира и дивия снежен човек, върколаци, тигролаци, лисолаци, кучелаци. Имаше зловредни духове полтъргайсти, които хвърляха камъни и палеха пожари, имаше и параноици с мания за величие, които се смятаха за Луцифер или Велзевул, Израфаел или Азазел, Дух на ланския сняг, Фурия, Провидение и даже за самата Смърт.
Призраците бяха луди. Тия самотни духове, върху чиито крехки плещи се крепеше цялата огромна структура на фолклора, ридаеха край стари крепостни кули, сливаха се с мъглите около бесилките, бъбреха безсмислици по спиритически сеанси. Те говореха, крещяха, танцуваха и пееха за радост на вярващите, додето пристигнеха учените наблюдатели със своите трезви, хладни въпроси. Тогава бягаха към Прага на отвъдното, ужасени от яростната атака на разума, изплашени да не би да ги излекуват и отнемат заблудите им.
— Така е било значи — каза Мелхил. — Нататък сигурно се досещаш. Откакто се появи Корпорация „Задгробен живот“, доста народ оцелява след смъртта. Но, разбира се, и доста полудяват по пътя.
— И така се появяват доста призраци — добави Блейн.
— Правилно. Един от тях ти има зъб — каза Мелхил със затихващ глас. — Тъй че си опичай ума. Том, сега трябва да си вървя.
— Що за призрак е той? — запита Блейн. — Чий призрак? И защо трябва да си вървиш?
— За престоя на Земята е нужна енергия — прошепна Мелхил. — Вече почти я изразходвах. Трябва да презаредя. Чуваш ли ме още?
— Да, продължавай.
— Не знам кога ще се появи призракът, Том. И не знам кой е. Питах го, но не иска да каже. Просто бъди нащрек.
— Ще бъда — каза Блейн, притискайки ухо към високоговорителя. — Рей! Ще се чуем ли пак?
— Мисля, че да — отвърна едва-едва Мелхил. — Том, знам, че търсиш работа. Опитай при Ед Френчъл, 19-а улица 322 — запад. Работата не е лека, но плащат добре. И се пази.
— Рей! — викна Блейн. — От кой вид е призракът?
Никакъв отговор. Беше сам в сивата стая и високоговорителят мълчеше.
На адреса, който му даде Рей Мелхил, 19-а улица 322 — запад, имаше разнебитена къщурка от кафеникав камък недалеч от пристанището. Блейн се изкачи по стъпалата и натисна звънеца с надпис „Едуард Дж. Френчъл, предприемач“. Отвори му едър олисял мъж по риза.
— Мистър Френчъл? — запита Блейн.
— Аз съм — отвърна олиселият с непоколебима приветлива усмивка. — Насам, сър.
Той въведе Блейн в апартамент, изпълнен с остър мирис на варено зеле. Предната половина на апартамента беше обзаведена като канцелария — отрупано с бумаги бюро, прашен шкаф за папки и няколко стола с високи облегалки. По-нататък Блейн зърна сумрачен хол. Нейде от дълбините на апартамента включен солидовизор пръскаше звуците на забавно предаване.
— Моля да ме извините за бъркотията — каза Френчъл и му предложи стол. — Само да намеря време, незабавно се премествам в нормална кантора някъде из центъра. Поръчките валят като луди… Е, сър, с какво мога да ви услужа?
— Търся работа — каза Блейн.
— По дяволите — възкликна Френчъл. — Мислех, че сте клиент. — Той се завъртя към гръмогласния солидовизор и кресна: — Алис, би ли намалила това проклето чудо? — Изчака звукът да позатихне и отново се обърна към Блейн. — Братче, ако работата не потръгне скоро, ще трябва пак да стана управител на кабина за самоубийства в Кони айлънд. Значи работа търсиш, а?
— Точно така. Рей Мелхил ми каза да опитам при вас.
Лицето на Френчъл се разведри.
— Как е Рей?
— Умря.
— Срамота — рече Френчъл. — Свястно момче, само дето си падаше малко буен. Два-три пъти работи при мен, докато космическите пилоти стачкуваха. Ще пийнеш ли?
Блейн кимна. Френчъл отиде до канцеларския шкаф и измъкна бутилка ръжено уиски „Лунен сок“. Откри две нащърбени чаши и наля с изящен жест.
— За нашия Рей — каза Френчъл. — Търговците ли го спипаха?
— И го доставиха — отвърна Блейн. — Преди малко разговарях с него в Духовната централа.
— Значи се е докопал до Прага! — възхити се Френчъл. — Ех, приятелю, де и ние да имаме такъв късмет. Значи работа търсиш? Е, може и да те уредя. Я се изправи.
Той обиколи Блейн, опипа бицепсите му и плъзна ръка по издутите мускули на раменете. Постоя пред Блейн, кимайки, без да го гледа, сетне внезапно замахна към лицето му. Десницата на Блейн излетя мигновено и отби удара.
— Добро телосложение, добри рефлекси — каза Френчъл. — Мисля, че ставаш. Разбираш ли нещо от оръжия?
— Не много — призна си Блейн, като се чудеше в какво ли се забърква. — Само… ъъъ… антични оръжия. „Гаранд“, „Уинчестър“, „Колт“.
— Без майтап? Знаеш ли, открай време си мечтая да събера колекция от антични огнестрелни оръжия. Обаче на тоя лов не се допуска нито огнестрелно, нито лъчево оръжие. Друго какво владееш?
— Мога да боравя с пушка с щик — каза Блейн, мислейки как би се пукнал от смях армейският му сержант, ако можеше да чуе това самохвалство.
— Можеш ли? Мушкане, париране и тъй нататък? Ей, да му се не види, мислех, че изкуството на щиковия бой е изчезнало завинаги. Ти си първият, когото виждам от петнайсет години насам. Нает си, приятел.
Френчъл пристъпи към бюрото си, надраска нещо на едно листче и го подаде на Блейн.
— Утре отиваш на този адрес за инструктаж. Ще получаваш обичайната ловджийска заплата, двеста долара плюс още петдесет за всеки работен ден. Имаш ли си оръжие и екипировка? Е, ще ти намеря, но това ти се приспада от заплатата. От останалото получавам десет процента. Съгласен?
— Дадено — каза Блейн. — Бихте ли ми обяснили нещо повече за лова?
— Няма какво да се обяснява. Най-обикновен лов. Само да не се раздрънкаш. Не знам дали ловът още е законен. Дано Конгресът вземе да оправи веднъж завинаги Закона за самоубийството и Закона за разрешеното убийство. Човек вече не знае какво да прави.
— Аха — съгласи се Блейн.
— На инструктажа сигурно ще обсъдите правните въпроси — каза Френчъл. — Другите ловци ще са там и Плячката ще ви каже каквото трябва да знаете. Поздрави Рей от мене, ако пак се чуете. Кажи, че ми е мъчно, дето са го убили.
— Ще му кажа.
От страх да не изтърве работата с невежеството си, Блейн реши да не пита повече. Каквото и да представляваше ловът, той и тялото му несъмнено можеха да се справят. А сега работа, каквато и да било работа, беше необходима както за самочувствието му, така и за изтънелия му портфейл.
Благодари на Френчъл и си тръгна.
Вечерта похапна в една евтина гостилничка и си купи няколко списания. Мисълта, че си е намерил работа, го изпълваше с възторг и увереност, че ще си открие място в тази епоха.
Бодрото му настроение поспадна, когато на връщане към хотела зърна, че от една алея го наблюдава неподвижна фигура. Човекът имаше бяло лице и кротък поглед на Буда, а смачканите дрехи висяха по тялото му като дрипи на плашило.
Зомбито.
Блейн изтича към хотела, но реши да не се поддава на лошите предчувствия. В края на краищата, щом котката може да гледа краля, то и зомбито може да гледа човека, какво толкова?
Това разсъждение не му попречи да сънува кошмари чак до зори.
Рано на следващия ден Блейн тръгна към ъгъла на 42-ра улица и „Парк авеню“, за да отиде с автобус на инструктажа. Докато чакаше, зърна суматоха от другата страна на улицата.
Някакъв мъж бе спрял изведнъж насред оживения тротоар. Кикотеше се безсмислено и хората взеха да се отдръпват от него. Според Блейн беше около петдесетгодишен, облечен в благопристоен костюм от туид, очилат и позакръглен. Носеше малко куфарче и приличаше поне на още десет милиона бизнесмени.
Внезапно той престана да се смее. Разкопча куфарчето и измъкна отвътре два леко извити кинжала. После го запокити настрани заедно с очилата си.
— Берсерк! — викна някой.
Размахал двата лъскави кинжала, човекът се хвърли сред тълпата. Народът отпред се разпищя, хукна напосоки.
— Берсерк, берсерк!
— Викнете ченгетата!
— Пазете се, берсерк!
Някой се търкаляше по тротоара и ругаеше, стискайки накълцаното си рамо. Сега лицето на берсерка беше огненочервено и по устните му избиваше пяна. Той нахълта в центъра на гъстата тълпа и хората наоколо взеха да се повалят в отчаяни усилия да избягат. Една жена с писък загуби равновесие и разпиля по плочките куп пакети.
Берсеркът замахна към нея с лявата ръка, не улучи и се гмурна по-навътре в тълпата.
Дотичаха седем-осем полицаи в сини униформи, с разкопчани кобури.
— Всички долу! — развикаха се те. — Лягайте! Всички долу!
Цялото движение бе спряло. Хората пред берсерка се хвърлиха на тротоара. От другата страна, около Блейн, също почваха да лягат.
Луничаво дванайсетгодишно момиченце дръпна Блейн за ръкава.
— Хайде, мистър, лягай долу! Да те опърлят ли искаш?
Блейн се просна до девойчето. Берсеркът се бе обърнал и с нечленоразделни крясъци тичаше срещу полицаите, размахвайки двата кинжала.
Трима полицаи стреляха едновременно, от оръжията им излетяха бледо-жълти лъчи, които се обагриха в червено, когато улучиха берсерка. Дрехите му взеха да тлеят. Той изпищя, завъртя се и опита да избяга.
Нов лъч го прониза между плешките. Той запрати кинжалите към полицаите и рухна.
Раздаде се фучене на витло, от небето се спусна линейка и бързо прибра берсерка и жертвите му. Полицаите се заеха да разпръскват придошлата тълпа.
— Добре, добре, граждани, всичко свърши. Движете се!
Тълпата взе да се разсейва. Блейн стана и се изтупа.
— Какво беше това? — запита той.
— Берсерк, глупчо — каза луничавото момиченце. — Не го ли видя?
— Видях го. Много ли ги имате?
Девойчето гордо кимна.
— Ню Йорк има повече берсерки от който и да било друг град в света освен Манила, където ги наричат „амок“. То си е същото. При нас комай стигат до петдесет годишно.
— Повече — обади се някой. — Може да са седемдесет-осемдесет на година. Обаче тоя не се справи добре.
Около Блейн и момичето се бе струпала оживена групичка. Обсъждаха берсерка досущ както в своя век Блейн неведнъж бе чувал случайни минувачи да обсъждат автомобилна катастрофа.
— Колко души намушка?
— Само петима и не вярвам да е убил някого.
— Не му беше присърце — обади се една бабичка. — Когато бях малка, не ги спираха току-тъй. Силни бяха.
— Ама и лошо място е избрал — каза луничавото девойче. — По 42-ра улица е тъпкано с ченгета. Додето почне, и вече го опърлили.
Зададе се едър полицай.
— Добре, народе, разпръсквайте се. Веселбата свърши, всеки по пътя си.
Групичката се разсея. Блейн се качи на автобуса и се запита защо над петдесет души в Ню Йорк ежегодно избират съдбата на берсерка. Само от нервно напрежение? Безумна форма на индивидуализъм? Безотговорна престъпност?
Още едно от нещата, които трябваше да узнае за света на 2110 година.
На посочения адрес откри някаква мансарда високо над „Парк авеню“, някъде към 70-а улица. Един слуга го въведе в просторна стая с дълга редица столове. Дузината насядали мъже представляваха гръмогласна, яка, явно много препатила компания. Бяха облечени небрежно и изглеждаха смутени в толкова изисканата обстановка. Мнозина се познаваха.
— Хей, Ото! Пак ли се захващаш с ловната игра?
— Аха. Закъсах за пари.
— Знаех, че ще се върнеш, старче. Здрасти, Тим!
— Здрасти, Бьорн. Тоя лов ми е последен.
— Че как иначе. До следващия.
— Не, сериозно. Каня се да купя дълбоководна ферма в Североатлантическата падина. Просто ми трябва капаро.
— Ще си пропиеш капарото.
— Тоя път няма.
— О, Тезей! Как е ръката?
— Горе-долу, Чико. Que tal?7
— Караме някак, момче.
— Ето го и Сами Джоунс, вечно последен.
— Навреме идвам, нали?
— Десет минути закъснение. Къде ти е съдружникът?
— Слиго? Мъртъв. Онзи лов в Астурия.
— Кофти. Задгробен живот?
— Не ми се вярва.
В стаята влезе нов посетител и подвикна:
— Господа, моля за внимание!
Той прекрачи към центъра на стаята и застана с ръце на кръста пред редицата ловци. Беше среден на ръст, строен и жилест, облечен с брич и риза без яка. Имаше малки, грижливо подстригани мустачки и изненадващо сини очи на мършавото загоряло лице. Няколко секунди гледа ловците, а те кашляха и смутено премятаха крак връз крак. Накрая заговори:
— Добро утро, господа. Аз съм Чарлз Хъл, ваш работодател и Плячка. — Усмихна се без капчица топлина. — Най-напред, господа, няколко думи относно законността на нашето начинание. Напоследък възникнаха някои неясноти. Моят адвокат е проучил въпроса задълбочено и ще ви обясни. Мистър Джейсън!
Дребен, нервен човечец влезе в стаята, плътно намести очилата на носа си и се изкашля.
— Да, мистър Хъл. Господа, за момента законността на лова е следната: в съответствие с преразгледаните членове на Закона за самоубийството от 2102 година всеки човек, разполагащ със задгробна застраховка, има правото да си избере каквато и да било смърт по всяко време и място и независимо от средствата, стига тези средства да не представляват жестоко и неестествено насилие. Причината за това основно „право на смърт“ е очевидна: съдът не признава физическата смърт за смърт per se8, ако въпросната смърт не довежда до унищожаване на съзнанието. Осигурено ли е оцеляване на съзнанието, то от правна гледна точка телесната смърт е не по-важна, отколкото, да речем, отрязването на нокът. Според последното решение на Върховния съд тялото се счита за придатък на съзнанието, негова собственост, с която съзнанието може да разполага както намери за добре.
Докато траеше обяснението, Хъл обикаляше стаята с бързи котешки стъпки. Сега той спря и каза:
— Благодаря, мистър Джейсън. И тъй, правото ми на самоубийство е безспорно. Няма нищо незаконно и в решението ми да подбера един или неколцина като вас, които да ми помогнат. А вашите действия се смятат за допустими според параграфа за Разрешеното убийство от Закона за самоубийството. Чиста работа. Единственият правен въпрос възниква от неотдавнашната добавка към Закона за самоубийството.
Той кимна на мистър Джейсън.
— Добавката гласи — каза Джейсън, — че човек може да си избере всякаква смърт, по всяко време и място, чрез всички средства и тъй нататък, стига смъртта да не причини телесни увреждания на други лица.
— Това — добави Хъл — е досадната уговорка. Значи ловът е законна форма на самоубийство. Времето и мястото са уредени. Вие, ловците, ме преследвате. Аз, Плячката, бягам. Хващате ме, убивате ме. Чудесно! С изключение на едно. — Той се обърна към адвоката. — Мистър Джейсън, можете да напуснете стаята. Не искам да ви замесвам.
След излизането на адвоката Хъл продължи:
— Единственият останал проблем е, разбира се, фактът, че ще бъда въоръжен и ще положа всички усилия, за да убия вас. Всеки от вас. Всички. А това е незаконно. — Той грациозно се отпусна на един свободен стол.
— Престъплението обаче е мое, не ваше. Наел съм ви, за да ме убиете. Нямате представа, че възнамерявам да се браня, да отвърна на удара с удар. Това е измислица за пред закона, но тя ще ви спести риска да бъдете обявени за съучастници. Ако ме заловят при опит да убия някого от вас, ще бъда наказан жестоко. Но няма да ме заловят. Някой от вас ще ме убие и така ще се изплъзна от обсега на човешкото правосъдие. Ако нямате късмет и убия всички ви, ще се самоубия старомодно, чрез отрова. Но това би ме разочаровало. Вярвам, че няма да сте чак толкова несръчни. Има ли въпроси?
Ловците замърмориха помежду си:
— Мазно бъбриво копеле.
— Остави, всички Плячки се дуят така.
— Като знае да плямпа за закони, мисли, че е по-добър от нас.
— Ще го видим как приказва с парче стомана в търбуха.
Хъл се усмихна хладно.
— Превъзходно. Смятам, че положението е ясно. А сега, ако обичате, назовете оръжията си.
Ловците отговориха един по един.
— Боздуган.
— Мрежа и тризъбец.
— Копие.
— Верижен боздуган.
— Бола.9
— Ятаган.
— Пушка с щик — каза Блейн, когато му дойде редът.
— Меч.
— Бойна секира.
— Сабя.
— Благодаря, господа — каза Хъл. — Аз естествено ще бъда въоръжен с рапира и няма да нося броня. Срещата ни ще се състои в неделя призори в моето имение. Слугата ще даде на всекиго листче с пълни инструкции как да стигне до там. Да остане боецът с щик. Останалите са свободни. Приятен ден.
Ловците излязоха.
— Щиковият бой е рядко срещано изкуство — каза Хъл. — Къде го изучихте?
Блейн се поколеба.
— В армията, от 1943 до 1945 година.
— От миналото ли сте?
Блейн кимна.
— Интересно — промърмори Хъл без особени признаци на интерес. — Значи мога да предположа, че това е първият ви лов?
— Така е.
— Изглеждате сравнително интелигентна личност. Навярно си имате причини да изберете толкова рискована и неуважавана професия?
— Останал съм без пари — каза Блейн, — а друга работа не мога да намеря.
— Естествено — каза Хъл, сякаш го знаеше от самото начало. — И затова се насочихте към лова. Ала ловът не е от нещата, към които човек се насочва току-тъй; преследването на звяра Човек не е за всеки. Занаятът изисква някои специфични способности, не на последно място сред тях е умението да убиваш. Смятате ли, че притежавате този вроден талант?
— Тъй мисля — отвърна Блейн, макар че още не се бе замислял по въпроса.
— Кой знае — унесено изрече Хъл, — Въпреки войнствената си външност не ми приличате на тоя тип хора. Ами ако откриете, че не сте способен да ме убиете? Ако се поколебаете в решителния миг, когато стоманата срещне стомана?
— Ще рискувам — каза Блейн.
Хъл кимна одобрително.
— Аз също. Може би прикрито нейде дълбоко във вас тлее убийствено пламъче. Може би не. Това съмнение ще добави пикантност на играта — макар че навярно не ще имате време да се насладите на вкуса.
— То си е моя работа — каза Блейн, изпитвайки дълбока неприязън към елегантния и словоохотлив работодател. — Мога ли и аз да задам един въпрос?
— На вашите услуги.
— Благодаря. Защо желаете да умрете?
Хъл го изгледа, сетне избухна в смях.
— Сега наистина знам, че сте от миналото! Що за въпрос!
— Можете ли да отговорите?
— Естествено. — Хъл се облегна удобно на стола и в очите му се появи унесеният поглед на човек, който подготвя красноречиво слово. — Аз съм на четиридесет и три години, уморен от нощите и дните. Богат съм и нямам задръжки. Експериментирах, измислях, смях се, ридах, обичах, мразих, ядох и пих до насита. Опитах от всичко, което може да ми предложи Земята, и реших да си спестя досадата на повторението. Когато бях млад, представях си как тази прекрасна зелена планета се върти загадъчно около пламналото си жълто светило като съкровищница, като меден сандък с наслаждения, неизчерпаеми по съдържание и неизмерими по ефекта си върху неутолимите ми страсти. Но, уви, поживях по-дълго и съзрях края на вълненията. А сега гледам с тихо еснафско благодушие как нашата шишкава обла Земя обикаля на безопасно разстояние и с неизменна стъпка страховитата си, крещящо ярка звезда. И въображаемата съкровищница на Земята днес ми се струва шарена детска кутийка с оскъдно съдържание и мизерен ефект върху нервите, които прекалено бързо закърняват за всяка наслада.
Хъл хвърли поглед към Блейн, за да прецени впечатлението от думите си, след това продължи:
— Сега скуката се разстила пред мен като необятна пустинна равнина — и аз реших да не скучая. Предпочетох да продължа напред, нататък, навън, да изпробвам последното и най-велико приключение на Земята — приключението на Смъртта, портата към задгробния живот. Можете ли да разберете това?
— Естествено — каза Блейн, раздразнен и все пак впечатлен от театралното пъчене на Хъл. — Но закъде бързате? Може животът тепърва да ви предложи нещичко от скритите си запаси. А смъртта е неизбежна. Защо да я пришпорвате?
— Говорите като истински оптимист от двадесети век — разсмя се Хъл. — „Животът е реален, животът е сериозен…“ По ваше време човек е трябвало да вярва, че животът е реален и сериозен. Какво друго ви е оставало? Колцина от вас са вярвали наистина в задгробния живот?
— Това не оборва забележката ми — каза Блейн, отвратен от глупавото, предпазливо, благоразумно становище, което бе принуден да заеме.
— Напротив, оборва я! Днес възгледите за живота и смъртта са променени. Вместо прозаичния съвет на Лонгфелоу, ние следваме сентенцията на Ницше — да умрем в подходящия момент! Интелигентният човек не се вкопчва в последните дрипи от живота като удавник за сламка. Той знае, че телесният живот е само нищожна частица от цялостното човешко съществуване. Защо да не ускори смъртта на тялото с някоя и друга година? Защо умният ученик да не прескочи един-два класа? Само страхливецът, глупакът, неукият се вкопчва във всяка възможна скучна секунда на Земята.
— Страхливецът, глупакът, неукият — повтори Блейн. — И онези, които нямат късмета да си купят задгробна застраховка.
— Богатството и класата си имат привилегии — леко се усмихна Хъл, — но и задължения. Едно от тези задължения е да умреш в подходящия момент, преди да си станал досаден за околните и ужасен сам за себе си. Но начинът да умреш не признава нито класа, нито възпитание. За всеки отделен човек той е благородническа грамота, рицарско приключение, кралски зов, най-велико дело в живота. И по това, как се преборва със самотното и опасно начинание, всеки разкрива истинските си човешки измерения. — Сините очи на Хъл заблестяха свирепо. — Не искам да посрещна това съдбовно събитие в постелята. Не искам скучна, кротка, банална смърт да се прокрадва към мен под маската на сън. Избирам да умра в сражение!
Блейн неволно кимна и съжали за собствената си прозаична смърт. Автомобилна катастрофа! Колко скучно, кротко и банално! И колко странен, мрачен, атавистичен и благороден изглеждаше величавият избор на смърт, който правеше Хъл. Претенциозно, разбира се, но в края на краищата и самият живот е претенциозен сред необятната мъртва вселена. Хъл беше като древен японски благородник, който спокойно коленичи, за да изпълни церемониалния акт на харакири и със самия избор на смъртта подчертава важността на живота. Но харакири беше пасивно източно признание за грях, а избраната от Хъл смърт беше западна — свирепа, жестока, възторжена.
Възхитително. Но и крайно досадно за човек, който още не е готов да умре.
— Нямам нищо против вас или когото и да било от хората, избрали смъртта — каза Блейн. — Но какво ще речете за ловците, които смятате да убиете? Те не умират по свой избор и няма да попаднат в отвъдното.
Хъл сви рамене.
— Те са избрали да живеят опасно. По думите на Ницше, предпочитат да поемат риска и заплахата, да играят на зарове със смъртта. Блейн, да не сте размислили?
— Не.
— Тогава ще се срещнем в неделя.
Блейн тръгна към вратата и взе от слугата листчето с инструкциите. На излизане подхвърли:
— Чудя се дали сте помислили за едно.
— Кое? — попита Хъл.
— Трябва да ви е идвало на ум — рече Блейн. — Възможността цялото това сложно представление — научно доказан задгробен живот, мъртвешки гласове, призраци — да се окаже просто гигантска измислица, доходна измама, организирана от Корпорация „Задгробен живот“.
Хъл застина съвършено неподвижно. Когато заговори, в гласа му се долавяха гневни нотки.
— Това е абсолютно невъзможно. Само най-големият невежа би си помислил подобно нещо.
— Може би — каза Блейн. — Но няма ли да сте смешен, ако случайно се окаже измислица! Приятен ден, мистър Хъл.
Тръгна си доволен, че поне за миг поразклати това зализано, самодоволно, изискано, бъбриво копеле… и тъжен, че собствената му смърт беше толкова скучна, кротка и банална.
На следващия ден, събота, Блейн мина през апартамента на Френчъл да си вземе пушката, щика, ловджийската униформа и раницата. Получи в аванс половината заплата без стойността на екипировката и уговорените десет процента. Парите бяха добре дошли, тъй като му оставаха само три долара и дребни монети.
Отиде до Духовната централа, но Мелхил не му бе оставил ново известие. Върна се в хотелската стая и цял следобед тренира мушкане и париране.
Вечерта го завари напрегнат, обезверен и нервен от мисълта, че ловът започва призори. Посети едно малко заведение в Уест Сайд, проектирано по подобие на баровете от двадесети век, с тъмна лъскава стойка, дървени табуретки, меден парапет и стърготини по пода. Настани се в едно сепаре и поръча бира.
Класическите неонови светлини сияеха меко и истински античен грамофон-автомат свиреше сантименталните мелодии на Глен Милър и Бенн Гудман. Блейн седеше прегърбен над халбата бира и печално се питаше кой е и какво представлява.
Наистина ли той се бе наел случайно като ловец и убиец на хора?
Тогава какво бе станало с Том Блейн, бивш проектант на яхти, бивш хай-фи любител, бивш читател на хубави книги, бивш зрител на добри пиеси? Какво бе станало с онзи тих, язвителен, лишен от агресивност човек?
Очевидно онзи човек, настанен в стройното си, нервно, непретенциозно тяло, никога не би решил да убива!
Никога ли?
Дали онзи познат и непрежалим Блейн не беше победен и погазен от едрото тяло на боец с мощни мускули и бързи рефлекси, което бе получил? И дали това тяло със своите типични хормони, вливащи се в мрачните кръвоносни съдове, със своя характерно оформен мозък, със своята система от нерви, сигнали и реакции — дали това властно тяло не отговаряше за всичко, въвличайки безпомощния си собственик в убийствено насилие?
Блейн разтърка очи и си каза, че дреме и бълнува безсмислици. Истината бе много по-проста: беше умрял по независещи от него обстоятелства, възкръсна в бъдещето и не можеше да си намери друга работа освен като ловец. Което и трябваше да се докаже.
Но това разумно обяснение не го задоволяваше, а вече нямаше време да дири неуловимата, изплъзваща се истина.
Вече не беше страничен наблюдател на 2110 година. Бе станал пристрастен участник, актьор, а не зрител, с типично актьорския буен размах. Действието беше неудържимо, то създаваше своя мимолетна истина. Спирачките изпускаха и машината, подкарана от Блейн по нанадолнището на стръмния хълм Живот, набираше инерция. Може би сега имаше последен шанс да се огледа, да обобщи, да отмери избора. Но вече бе твърде късно, защото някой се вмъкна в сепарето и застана срещу Блейн като сянка, забулваща света. Пред погледа му увисна бялото безстрастно лице на зомбито.
— Добър вечер — каза посетителят.
— Добър вечер — спокойно отвърна Блейн. — Ще пиеш ли нещо?
— Не, благодаря. Нервната ми система не се поддава на стимулиране.
— Съжалявам — каза Блейн.
Зомбито сви рамене.
— Вече си имам фамилия. Реших да се наричам Смит, докато си припомня истинското име. Смит. Харесва ли ти?
— Чудесно име — кимна Блейн.
— Благодаря. Ходих на доктор. Той каза, че тялото ми е зле. Не достига енергия, липсват възстановителни сили.
— Няма ли начин да ти се помогне?
Смит поклати глава.
— Тялото окончателно се е превърнало в зомби. Прекалено късно го заех. Докторът ми дава най-много още няколко месеца.
— Тъжно — каза Блейн, усещайки, че му се повдига от гледката на това унило лице с грубовати форми, оловносива кожа, нехармонични черти и търпелив поглед на Буда. Смит седеше, вял и неестествен в грубите си работни дрехи, покритото с черни точици лице беше гладко избръснато и миришеше на силен одеколон. Но вече се бе променил. Блейн долавяше някаква жилава сухота в някога еластичната кожа, леко набраздяване около очите, носа и устата, ситни бръчици по челото като драскотини по старо седло. И му се струваше, че усеща към тежкия одеколонен дъх да се примесва първият лек мирис на разлагане.
— Какво искаш от мен? — запита Блейн.
— Не знам.
— Остави ме на мира тогава.
— Не мога — виновно каза Смит.
— Да ме убиеш ли искаш? — попита Блейн с пресъхнало гърло.
— Не знам! Не мога да си спомня! Да те убия, да те защитя, да те осакатя, да те обичам… още не знам! Но скоро ще си спомня, Блейн, обещавам!
— Остави ме на мира — каза Блейн, напрягайки мускули.
— Не мога — повтори Смит. — Не разбираш ли? Не знам нищо освен теб. Буквално нищо! Не познавам този свят или когото и да било в него, човек, лице, съзнание или спомен. Ти си единственият ми ориентир, център на битието ми, единствената причина да съществувам.
— Престани!
— Така е! Мислиш ли, че ми е приятно да влача по улиците тая купчина плът? За какво ми е живот, щом не виждам надежда напред и нямам спомени зад гърба си? По-добре смърт! Животът значи мръсна, разкапана плът, а смъртта е чист дух! Мисля за нея, сънувам я, прекрасната безплътна смърт! Но едно ме спира. Имам теб, Блейн, затова продължавам!
— Махай се — каза Блейн, усещайки как в гърлото му се надига горчива жлъчка.
— Теб, мое слънце и луна, мои звезди, моя Земя, моя необятна вселена, мой живот, мой разум, мой другар, враг, любовник, убиец, съпруга, баща, дете, съпруг…
Юмрукът на Блейн профуча и се стовари върху скулата на Смит. Зомбито отхвръкна към преградата на сепарето. Изражението му не се промени, само на оловносивата му скула се появи широк пурпурен белег.
— Твоят знак! — промърмори Смит.
Блейн надигна юмрук за нов удар, сетне го отпусна. Смит се изправи.
— Тръгвам си. Пази се, Блейн. Недей да умираш още! Нужен си ми. Скоро ще си спомня и ще дойда при теб.
И все тъй без никакво чувство по унилото си, провиснало и белязано лице, Смит напусна бара.
Блейн поръча двойно уиски и дълго седя над него, мъчейки се да овладее треперещите си ръце.
Един час преди разсъмване Блейн стигна до имението на Хъл със селския ракетобус. Беше облечен в традиционната ловджийска униформа — риза и панталони в тютюнев цвят, обувки с гумени подметки и широкопола шапка. На едното му рамо висеше раницата, на другото носеше пушката и щика в найлонов чувал.
Един слуга го посрещна на портата и го поведе към ниската, безразборно построена резиденция. Блейн узна, че имението на Хъл обхваща деветдесет акра гори в планините Адирондак между Кийн и Елизабеттаун. Тук, съобщи слугата, бащата на Хъл се самоубил на петдесет и една години, отнасяйки със себе си живота на шестима ловци, преди седмият да му отсече главата със сабя. Славна смърт! Чичото на Хъл пък предпочел да стане берсерк в Сан Франциско, града, който обичал открай време. Полицаите трябвало да го надупчат с лъчеви пистолети на дванадесет места, докато рухне, но успял да повлече в гроба седем минувачи. Вестниците писали много за подвига и тези репортажи се пазели в семейния албум.
Всичко това показвало разликата в темпераментите, изтъкна словоохотливият стар васал. Някои били като чичото — дружелюбни веселяци, искащи да умрат сред тълпата и да привлекат нечие внимание. Други, като сегашния мистър Хъл, обичали повече самотата и природата.
Блейн любезно кимаше на всички тия приказки и след малко бе въведен в просторна каменна стая, където пристигналите ловци пиеха кафе и доизостряха оръжията си като бръсначи. Светли отблясъци играеха по стоманеносиния меч и сребристата брадва, трепкаха по лъскавия връх на копието и скрежно примигваха по диамантените шипове на двата боздугана. От пръв поглед Блейн помисли, че всичко напомня средновековна сцена. Но като поразмисли, реши, че по-скоро прилича на филмов епизод.
— Придърпай си стол, братче — обади се човекът със секирата. — Добре дошъл в Благотворителното дружество за защита на Касапите, Кланичните работници и Пладнешките убийци. Аз съм Сами Джоунс, най-добрият майстор на секирата в двете Америки, а вероятно и в Европа.
Блейн седна и се запозна с останалите ловци. Сред тях имаше представители на шест националности, но всички говореха английски.
Сами Джоунс беше набит, чернокос мъж с биволски врат, облечен в закърпена избеляла униформа, с няколко стари ловни белега по грубоватото нискочело лице.
— Първи лов? — запита той, хвърляйки поглед към грижливо изгладените дрехи на Блейн.
Блейн кимна, измъкна пушката от найлоновия чувал и закрепи щика на дулото. Провери скобата, притегна ремъка и отново свали щика.
— Ти наистина ли можеш да се биеш с това чудо? — запита Джоунс.
— И още как — отвърна Блейн по-самоуверено, отколкото се чувствуваше.
— Дано. Такива като Хъл бързо надушват слабака. Първо него опитват да откъснат от дружината.
— Обикновено колко трае един лов? — запита Блейн.
— Ами… най-дългият, на който съм бил, свърши за осем дни. Това беше в Астурия, там очистиха моя съдружник Слиго. Общо взето, добра дружина може да пречука Плячката за ден-два. Зависи как иска да умре. Някои се мъчат да изтраят колкото може по-дълго. Крият се из пещери и оврази, мръсните коварни псета, а ти трябва да ги дириш и все да чакаш удар в лицето. Така си отиде Слиго. Но мисля, че Хъл не е от тях. Той иска да умре като велик огнедишащ мъжкар и герой. Значи ще дебне наоколо и ще рискува, та да види колцина от нас ще надупчи със свинския си шиш.
— Като те слушам, комай не го одобряваш — каза Блейн.
Сами Джоунс надигна рошавите си вежди.
— Не си падам по тия, дето вдигат голяма врява, че умират. Ето го, иде самият герой.
Влезе Хъл, строен и елегантен, с копринен костюм в тютюнев цвят и бял копринен шал, преметнат свободно около врата. Носеше лека раница, а на рамото му бе пристегната тънка, злокобна на вид рапира.
— Добро утро, господа — поздрави той. — Оръжията наточени, раниците стъкмени, обувките здраво вързани? Превъзходно!
Хъл пристъпи към прозореца и дръпна завесите настрани.
— Вижте как пуква зората, величав светлик по източния небосклон, предвестник на свирепия ни владетел Слънце, който заповядва да почнем лова. Сега ще тръгвам. Слугата ще ви съобщи кога изтича преднината ми от половин час. Сетне можете да поемете по дирята и да ме убиете при първа възможност. Ако ви се удаде! Имението е оградено. Няма да напускам пределите му, вие също.
Хъл се поклони, после бързо и грациозно излезе от стаята.
— Божичко, как ги мразя тия щураци! — изрева Сами Джоунс след като вратата се затвори. — Всички си приличат, един няма със света. Държат се толкоз хладнокръвно и небрежно, толкоз героично, мътните ги взели. Да знаеха само как адски смешни ми изглеждат — на мен, дето съм бил вече на двайсет и осем подобни циркове.
— Защо ловуваш? — запита Блейн.
Сами Джоунс сви рамене.
— Баща ми въртеше секирата, та от него научих занаята. Друго не умея.
— Можеш да научиш и друг занаят — каза Блейн.
— Сигурно мога. Истината е, че обичам да трепя тия аристократични господа. Мразя ги, всичките богати копелета с гадния им задгробен живот, дето беден човек не може да си го позволи. С удоволствие ги убивам, ако имах пари, бих си плащал за правото да го върша.
— А Хъл обича да убива бедняци като теб. Печален е този свят.
— Не, просто е откровен — отвърна Сами Джоунс. — Стани сега да ти наглася раницата както трябва.
Като свършиха, Сами Джоунс добави:
— Слушай, момче, защо не вземем да си правим компания на тоя лов? Да се пазим взаимно, нали разбираш.
— Мене да пазиш, искаш да кажеш — рече Блейн.
— Няма нищо срамно. За да практикуваш един тънък занаят, трябва първо да го научиш. А има ли по-добър учител от мен, майстор над майсторите?
— Благодаря — каза Блейн. — Ще гледам да не се изложа, Сами.
— Ще се справиш чудесно. Слушай сега, Хъл е фехтовчик, можеш да бъдеш уверен, а фехтовчиците си имат разни трикове, ще ти ги обясня по пътя. Щом той…
В това време влезе един слуга със старинен, богато украсен хронометър в ръка. Когато секундната стрелка отмина цифрата 12, той се втренчи в ловците.
— Господа, отсрочката изтече. Ловът може да започне.
Ловците се струпаха навън в сивото, мъгливо утро. Метнал тризъбеца на рамо, следотърсачът Тезей веднага откри дирята. Тя водеше нагоре, към забулената в мъгли планина.
Подредени в колона, ловците поеха по склоновете.
Скоро ранното утринно слънце разсея мъглите. Излязоха на голи гранитни скали и Тезей загуби следата. Ловците се разпръснаха в начупена верига по склона и бавно продължиха да напредват нагоре.
Към пладне меченосецът измъкна от трънака късче тютюнева коприна. Няколко минути по-късно Тезей откри по мъха отпечатъци от стъпки. Те водеха надолу, към тясна долина, обрасла с гъсти гори. Ловците нетърпеливо се втурнаха нататък.
— Ето го! — изкрещя някой.
Блейн се завъртя и видя на петдесет ярда отдясно да тича човекът с верижния боздуган. Той беше най-младият ловец, як и самоуверен сицилианец. Оръжието му представляваше здрава ясенова дръжка с трийсет сантиметра верига. На края на веригата висеше тежка метална топка с шипове, наричана в средновековието „утринна звезда“. Сицилианецът въртеше оръжието над главата си и пееше колкото му глас държи.
Сами Джоунс и Блейн се хвърлиха към него. Видяха как Хъл изскочи от храстите с рапира в ръка. Сицилианецът се юрна напред и стовари върху него удар, който би повалил дърво. Хъл пъргаво отскочи настрани и замахна.
Човекът с верижния боздуган изхърка и рухна, пронизан в гърлото. Хъл стъпи на гърдите му, изтегли рапирата и отново изчезна в гъсталака.
— Винаги съм се чудил защо някои избират верижен боздуган — каза Сами Джоунс. — Много е неудобен. Ако не повалиш противника от първия удар, нямаш време за втори.
Сицилианецът беше мъртъв. В храсталака ясно личеше откъде е минал Хъл. Хвърлиха се подир него, последвани от повечето ловци. Неколцина тичаха от двете страни.
Скоро пак излязоха на скали и следата се загуби.
Цял следобед търсиха без резултат. Привечер избраха място за бивак на склона, сложиха часови и седнаха да обсъдят днешния ловен ден край малкия лагерен огън.
— Къде смяташ, че е? — попита Блейн.
— Може да се крие навсякъде из това проклето имение — отвърна Джоунс.
— Не забравяй, тук той познава всяка педя земя. Ние сме дошли за пръв път.
— Значи може да се крие безконечно.
— Ако иска. Но комай забравяш, че той желае да бъде убит! По велик, бляскав, героичен начин. Тъй че, докато не го очистим, все ще се мъчи да ни надупчи.
Блейн се озърна през рамо към мрачната гора.
— Сега може да е там и да ни слуша.
— Несъмнено е там — каза Джоунс. — Дано да не задремят часовите.
Разговорът лениво бръмчеше над малкия бивак, огънят догаряше. Блейн копнееше за утрото. Мракът бе разменил ролите. Сега ловците се превръщаха в дивеч, дебнат от жесток и безсъвестен самоубиец, твърдо решил да повлече в гроба колкото може повече жертви. С тази мисъл задряма.
Някъде преди разсъмване го събуди писък. Грабна пушката, скочи на крака и се взря в тъмното. Раздаде се нов писък, този път по-близо, и някой шумно хукна през гората. Сетне един от ловците хвърли в прегорелия огън шепа сухи листа.
В лумналото жълто сияние Блейн видя някакъв човек да се клатушка към бивака. Беше един от часовите, повлякъл копието подир себе си. Кървеше на две места, но раните не изглеждаха смъртоносни.
— Копеле — проплака копиеносецът, — мръсно копеле.
— Не се коси, Чико — рече един от групата, разкъсвайки ризата му, за да почисти и превърже раните. — Удари ли го?
— Много е бърз — изстена копиеносецът. — Не улучих.
Свършено бе със съня за тази нощ.
Под първите отблясъци на зората ловците отново поеха в широка верига, търсейки следи от Плячката. Тезей откри строшено копче, после полуизтрита стъпка. Дирята пак свърна настрани и залъкатуши нагоре по остър планински връх.
Откъм началото на колоната Ото внезапно нададе вик:
— Хей! Насам! Открих го!
Тезей се втурна към него, последван от Блейн и Джоунс. Видяха как Хъл отстъпва назад, гледайки напрегнато настъпващия Ото с размахана бола над късо подстриганата глава. Аржентинското ласо изсвистя във въздуха, трите му железни топки се замъглиха. После Ото го пусна. Хъл мигновено се просна на земята. Болата се стрелна като змия на сантиметри над главата му, омота се около един клон и го прекърши. Широко ухилен, Хъл изтича към обезоръжения човек.
Преди да стигне до него, дотърча Тезей, въртейки тризъбеца. Двамата размениха удари. После Хъл му обърна гръб и побягна.
Тезей замахна. Плячката изрева от болка, но продължи да тича.
— Рани ли го? — запита Джоунс.
— Цепнах му задника — отвърна Тезей. — Болезнено за самолюбието, но инак нищо сериозно.
Задъхани, ловците продължиха тичешком по нанагорнището. Но пак бяха изтървали Плячката.
Разпръснаха се във верига, обкръжиха изтъняващия връх и бавно се заизкачваха. От време на време шум и отпечатъци от стъпки им подсказваха, че Плячката все още е пред тях, оттегля се нагоре. Върхът продължаваше да изтънява и те стегнаха редицата, за да попречат на Хъл да си проправи път.
Към края на следобеда боровете и смърчовете оредяха. Над тях имаше хаотичен лабиринт от гранитни канари, а отвъд него беше самият връх.
— Сега внимателно! — подвикна Джоунс на ловците.
Още преди да довърши, Хъл атакува. Изскачайки иззад един скален зъбер със свистяща рапира, той налетя върху стария Бьорн, човека с боздугана, опитвайки да го повали светкавично и да се изплъзне от примката на ловците.
Но Бьорн отстъпи съвсем бавно, отбивайки предпазливо набезите на рапирата, стиснал боздугана с две ръце като тояга. Хъл ядно изруга флегматичния противник, нападна яростно и едва успя да отскочи изпод тежкия удар на боздугана.
Старият Бьорн пристъпи напред — и избърза. Рапирата се впи в гърдите му и отлетя назад като змийски език. Бьорн изтърва боздугана и тялото му се търкулна по склона.
Но ловците пак бяха затворили обръча. Хъл отстъпи нагоре, в скалния лабиринт.
Ловците бързаха напред. Блейн забеляза, че слънцето клони към залез, из въздуха вече се носеше здрач и сивите канари разстилаха дълги сенки.
— Свечерява се — подметна той на Джоунс.
— Остава ни към половин час светло време — отвърна Джоунс, оглеждайки небето с премрежени очи. — Трябва да го спипаме час по-скоро. Стъмни ли се, може да пречука всеки от нас на тая скала.
Сега се движеха по-бързо, претърсвайки между високите канари.
— Може да търкулне камъни отгоре — каза Блейн.
— Друг да, но не и той — възрази Джоунс. — Адски е горделив.
И тогава Хъл пристъпи към Блейн иззад една висока скала.
— Добре, стрелецо — рече той.
Вдигнал пушката диагонално, Блейн едва успя да отбие удара. Острието на рапирата изскърца по цевта край шията му. Той машинално го отклони. Нещо го застави с рев да забие щика напред, сетне да го развърти в яростно, изтърбушващо кълцане и накрая да стовари приклада с надеждата да пръсне по камъните мозъка на врага. В този миг Блейн вече не беше цивилизован човек, подгонен от прискърбна необходимост, беше някакво първобитно създание, следващо с радост истинското си призвание — убийството.
С бърза, копринена грация Плячката отбегна ударите му. Блейн се запрепъва подир него, гневът го лишаваше от ловкост. Ненадейно Сами Джоунс го избута настрани.
— Мой е — каза Джоунс. — Само мой. Ха да те видя, Хъл. Опитай си свинския шиш.
С безизразно лице и просветваща рапира Хъл пристъпи напред. Джоунс стоеше твърдо, с леко подвити нозе и секирата играеше като перце в ръцете му. Хъл атакува с измамно движение, Джоунс отби толкова мощно, че се разхвърчаха искри и рапирата се преви като зелена вейка.
Останалите ловци вече се бяха насъбрали. Насядаха по камъните наоколо да си поемат дъх, после взеха да коментират двубоя и да подхвърлят съвети.
— Забоди го на скалата, Сами!
— Не, метни го в пропастта!
— Искаш ли помощ?
— Не, по дяволите! — изрева Джоунс.
— Гледай да не ти отхапе пръста, Сами.
— Не бой се — каза Джоунс.
Блейн гледаше и яростта му догаряше също тъй бързо, както бе пламнала. Досега бе смятал, че секирата ще се окаже тромаво оръжие, изискващо пълен размах за всеки удар. Но Сами Джоунс владееше късия тежък топор като диригентска палка. Удряше без размах, от всяко положение, мигом възстановяваше равновесието си и с безмилостния напор на своята маса изтласкваше Хъл към ръба на отвесната скала. Блейн осъзна, че двамата изобщо не могат да се мерят един с друг. Хъл беше даровит любител, убиец дилетант, Джоунс беше изпечен професионален главорез. Боят им беше като сблъсък на зло домашно куче с тигър от джунглата.
Всичко свърши бързо сред синия здрач на планинския връх. Сами Джоунс отби нов удар и тежко закрачи напред, люшкайки секирата с вдигнат лакът. Острието се впи дълбоко в левия хълбок на Хъл. Плячката полетя с писък покрай отвесната планинска стена. Дълги секунди го чуваха как се премята и блъска в издатините.
— Вижте къде падна — каза Сами Джоунс.
— Трябва да е мъртъв — рече човекът със сабята.
— Сигурно. Но докато не проверим, не сме си свършили работата.
По пътя надолу откриха обезобразения изстиващ труп на Хъл. Отбелязаха мястото за гробарите и продължиха към резиденцията.
Ловците се завърнаха в града заедно и устроиха див гуляй. По някое време Сами Джоунс попита Блейн дали ще дойде с него на следващия ангажимент.
— Чудесна работа съм уредил в Омск — каза Джоунс. — Един руски благородник иска да организира гладиаторски игри. Ще трябва да боравиш с копие, но то си е като пушката. Ще те тренирам по пътя. След Омск идва ред на лова в Манила — голяма работа, казвам ти. Петима братя искат да се самоубият едновременно. Търсят петдесет ловци. Какво ще речеш, Том?
Блейн обмисли внимателно отговора. Ловджийският живот беше най-подходящото, което бе открил досега в този свят. Харесваше му грубоватата дружба на хора като Сами Джоунс, прямите им простички мисли, животът на открито, действието, изтриващо всички съмнения.
От друга страна, имаше нещо страхотно безсмислено в това да бродиш по света като наемен убиец, съвременен узаконен вариант на платения бияч, главореза, удушвача. Имаше нещо безплодно в действието заради самото действие, неподплатено от цел или замисъл, без откровение и отговор. Тези мисли навярно не биха го посетили, ако наистина беше такъв, какъвто изглеждаше телом, ала не беше такъв. Разцеплението съществуваше и трябваше да се съобразява с това.
А в края на краищата този свят му предлагаше и други проблеми, други предизвикателства, по-подходящи за неговата личност. И трябваше да се срещне с тях.
— Съжалявам, Сами — каза той.
Джоунс поклати глава.
— Правиш грешка, Том. Роден си за убиец. Нищо друго не ти подхожда.
— Може би — отвърна Блейн. — Ще трябва да проверя сам.
— Е, на добър час. И си пази тялото. Добро ти се е паднало.
Блейн неволно примига.
— Толкова ли личи?
— Аз съм врял и кипял, Том — ухили се Джоунс. — Познавам кой е надянал приемник. Ако съзнанието ти беше родено в това тяло, щеше да запрашиш на лов с мен. А ако беше родено в друго тяло…
— Да?
— Изобщо нямаше да тръгнеш на лов. Лошо съчетание, Том. Гледай по-скоро да решиш накъде отиваш.
— Благодаря — каза Блейн.
Стиснаха си ръцете и Блейн тръгна към хотела.
Влезе в стаята и както си беше с дрехите се просна на леглото. Сутринта щеше да се обади на Мари. Но първо трябваше да се наспи. Всички планове, проблеми, решения, даже мечти, можеха да почакат. Беше изморен до смърт.
Изгаси лампата и след секунди заспа.
Няколко часа по-късно се събуди с чувството, че нещо не е наред. В стаята беше тъмно. Всичко беше неподвижно, по-безмълвно и натегнало от очакване, отколкото се полага в Ню Йорк.
Седна в леглото и дочу нещо да помръдва леко в другия край на стаята, край мивката.
Блейн протегна ръка и щракна ключа на лампата. В стаята нямаше никого. Но пред очите му порцелановият леген излетя във въздуха. Надигаше се бавно, висейки невероятно, без опора. И в същото време се раздаде тъничък треперлив смях.
Мигом разбра, че го преследва призрак, и то не какъв да е, а полтъргайст.
Предпазливо се измъкна от леглото и запристъпва към вратата. Висящият леген внезапно се спусна и полетя към главата му. Приведе се и легенът се строши в стената.
Веднага се надигна каната за вода, последвана от две масивни чаши. Като се въртяха и премятаха безредно, предметите бавно наближаваха.
Блейн грабна една възглавница вместо щит и хукна към вратата. Завъртя дръжката в мига, когато едната чаша се разби над главата му. Вратата не се поддаде. Полтъргайстът я държеше затворена.
Каната жестоко го блъсна в ребрата. Втората чаша кръжеше около главата му със зловещо бръмчене и го принуди да отстъпи от вратата.
Спомни си за пожарната стълба зад прозореца. Но щом помръдна, и полтъргайстът се сети за нея. По завесите изведнъж лумна огън. Същевременно пламна възглавницата в ръката му и Блейн я захвърли.
— Помощ! — изкрещя той. — Помощ!
Изтикваха го към ъгъла. Леглото с грохот се плъзна напред и му прегради пътя за отстъпление. Един стол бавно излетя във въздуха и се приготви да го удари по главата.
И непрестанно звучеше тъничък треперлив смях, който Блейн сякаш познаваше, ала не можеше да си припомни откъде.