ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

27.

Когато се свести, Блейн реши, че задгробният живот не му харесва. Беше тъмно, неравно и миришеше на машинно масло и тиня. Освен това го болеше главата и имаше чувството, че гърбът му е строшен поне на три места.

Може ли дух да усеща болка? Блейн се размърда и установи, че все още има тяло. Всъщност даже усещаше само тялото си, духът още се рееше. Изглежда, не беше в отвъдното.

— Почини си още малко — изрече нечий глас.

— Кой е? — запита Блейн непрогледния мрак.

— Смит.

— О! Ти! — Блейн седна и опипа тръпнещата си глава. — Как го направи, Смит?

— Още малко и нямаше да успея — каза зомбито. — Щом те обявиха за Плячка, тръгнах да те търся. Неколцина от тукашните ми приятели предложиха да помогнат, но ти бягаше прекалено бързо. Извиках те, когато излезе от заложната къща.

— Да, стори ми се, че чух глас — каза Блейн.

— Ако се беше обърнал, можехме да те приберем още тогава. Но ти не се обърна, затова те последвахме. На няколко пъти ти отваряхме решетки и канализационни люкове, обаче беше трудно да преценим момента. Всеки път малко закъснявахме.

— Но не и последния път — каза Блейн.

— Накрая се наложи да отворя решетката точно под тебе. Съжалявам, че си удари главата.

— Къде съм?

— Издърпах те от главния тунел — каза Смит. — Сега си в страничен коридор. Тук ловците няма да те открият.

Блейн отново не намираше подходящи думи, за да благодари на Смит. А и Смит отново не приемаше благодарности.

— Не е заради теб, Блейн. За себе си го правя. Нужен си ми.

— Разбра ли вече за какво?

— Още не — каза Смит.

Привиквайки към сумрака, очите на Блейн различиха очертанията на главата и раменете на зомбито.

— А сега какво? — запита той.

— Сега си в безопасност. През подземията можем да те отведем чак до Ню Джърси. Оттам нататък ще се оправяш сам. Но не ми се вярва да имаш затруднения.

— Какво чакаме в момента?

— Мистър Кийн. Без негово разрешение не мога да те преведа по тунелите.

Зачакаха. След няколко минути Блейн различи да се задава крехката фигура на мистър Кийн, подпрян върху ръката на грамадния негър.

— Съжалявам, че имате неприятности — каза Кийн, сядайки до Блейн. — Много жалко.

— Мистър Кийн — обади се Смит, — ако само ми разрешите да го преведа до Ню Джърси по стария тунел Холанд…

— Искрено съжалявам — прекъсна го Кийн, — но не мога да разреша.

Блейн се озърна и видя, че е обкръжен от десетина парцаливи зомбита.

— Разговарях с ловците — каза Кийн — и им дадох гаранция, че до половин час ще се завърнете горе на улиците. Сега трябва да си вървите, Блейн.

— Но защо?

— Просто не можем да си позволим да ви помогнем — обясни Кийн. — И първия път поех необичаен риск, като ви позволих да оскверните гробницата на Рейли. Но го сторих заради Смит, защото съдбата му изглежда някак свързана с вашата. А Смит е от моя народ. Но този път е прекалено. Знаете, че мълчаливо ни търпят да живеем под земята — но само толкова.

— Знам — каза Блейн.

— Смит трябваше да помисли за последствията. Когато отвори онази решетка под вас, ловците нахлуха в тунелите. Не ви намериха, но знаят, че сте някъде тук. И взеха да търсят, Блейн, да търсят! Десетки ловци претърсват нашите подземия, блъскат нашите хора, заплашват, крещят, приказват по малките си радиостанции. Надойдоха и репортери, дори любопитни зяпачи. Някои по-млади ловци се изнервиха и взеха да стрелят по зомбитата.

— Много съжалявам за това — каза Блейн.

— Вината не е ваша. Но Смит би трябвало да е наясно. Светът на подземията не е суверенно кралство. Съществуваме само защото ни търпят, а това търпение може да секне по всяко време. Затова се обърнах към ловците и репортерите.

— Какво им казахте? — запита Блейн.

— Казах им, че една ръждясала решетка се е строшила под вас. Казах, че случайно сте паднал и сте пропълзял в укритие. Уверих ги, че нито един зомби не е замесен, че до половин час ще ви открием и ще ви върнем на улиците. Те приеха честната ми дума и си тръгнаха. Ех, ако можех да постъпя другояче…

— Не ви осъждам — каза Блейн и бавно се изправи.

— Не уточних къде ще излезете — добави Кийн. — Поне ще имате малко по-добър шанс, отколкото преди. Бих искал да сторя нещо повече, но не мога да позволя подземията да се превърнат в ловни терени. Трябва да останем неутрални, да не досаждаме никому, никого да не плашим. Само по този начин ще оцелеем, докато дойде епохата на разбирателството.

— Къде ще изляза? — запита Блейн.

— Избрах един изоставен изход от метрото към 79-а улица — каза мистър Кийн. — Оттам би трябвало да имате добър шанс. И сторих още нещо, което навярно не биваше да правя.

— Какво?

— Свързах се с един ваш приятел, който ще чака на изхода. Но, моля ви, не казвайте никому за това. А сега да побързаме!

Мистър Кийн поведе колоната по криволичещия подземен лабиринт. Блейн крачеше последен и главоболието му постепенно утихваше. Скоро спряха пред бетонни стъпала.

— Изходът е тук — каза Кийн. — Успех, Блейн.

— Благодаря — отвърна Блейн. — И на теб, Смит… благодаря.

— Направих за теб каквото ми беше по силите — каза Смит. — Ако умреш, вероятно и аз ще умра. Ако оцелееш, ще продължа опитите да си спомня.

— И ако си спомниш?

— Тогава ще ти дойда на гости — каза Смит.

Блейн кимна и тръгна нагоре по стълбата.

Навън беше късна нощ и 79-а улица изглеждаше пуста. Блейн стоеше край изхода, озърташе се и се чудеше какво да прави.

— Блейн!

Някой го викаше. Но не Мари, както бе очаквал. Гласът беше мъжки, глас на някой, когото познаваше — може би Сами Джоунс или Тезей. Бързо се завъртя към изхода на метрото. Вратата беше затворена и здраво залостена.

28.

— Том, Том, аз съм!

— Рей?

— Естествено! Говори по-тихо. Наблизо има ловци. Чакай сега.

Блейн приклекна до залостения изход на метрото и зачака, като хвърляше плахи погледи наоколо. Не виждаше и следа от Мелхил. Нямаше нито призрачни изпарения, нито каквото и да било освен нашепващ глас.

— Добре — каза Мелхил. — Сега тръгвай на запад. Бързо.

Блейн закрачи, усещайки невидимото присъствие на Мелхил да се рее край него.

— Рей, как така? — запита той.

— Крайно време беше и аз да ти помогна с нещичко — отвърна Мелхил. — Онзи старец, Кийн, се обадил на твоята приятелка, а тя пък се свърза с мен чрез Духовната централа. Чакай! Спри на място.

Блейн отскочи зад близкия ъгъл. Над самите покриви бавно прелиташе хеликоптер.

— Ловци — каза Мелхил. — Големи маневри си предизвикал днес, момко. Разлепиха плакати с награда за главата ти. Дават награда даже само за информация. Том, казах на Мари, че ще опитам да помогна. Не знам колко ще изтрая. Изтощава ме. След това заминавам направо в отвъдното.

— Рей, не знам как…

— Зарежи. Слушай, Том, не мога да приказвам дълго. Мари се е спазарила с някакви свои приятели. Те имат план, стига да те доведа при тях. Стой!

Блейн спря и намери убежище зад една пощенска кутия. Минаха дълги секунди. Сетне наблизо притичаха трима ловци с пистолети в ръце. Когато изчезнаха зад ъгъла, Блейн отново тръгна.

— Страхотни очи имаш — каза той на Мелхил.

— Тук, горе, обзорът е чудесен — отвърна Мелхил. — Бързо пресичай тази улица.

Блейн побягна към отсрещния тротоар. През следващите петнадесет минути, напътствуван от Мелхил, той се вмъкваше в разни улички и отново излизаше, напредваше и отстъпваше по бойното поле на града.

— Тук е — каза най-после Мелхил. — Оная врата там, номер 341. Успя! Ще се видим, Том. Внимавай…

В този момент двама души излязоха иззад близкия ъгъл, спряха и се вторачиха в Блейн. Единият възкликна:

— Хей, това е онзи тип!

— Кой тип?

— Онзи, дето дават награда за главата му. Хей, ти!

Те се втурнаха напред. Блейн размаха юмруци и бързо повали първия в несвяст. Завъртя се, търсейки втория, но Мелхил бе овладял положението.

Вдигнал ръце над главата си, вторият нападател правеше опити да се опази. Загадъчно летящ капак от кофа за боклук гневно дрънчеше около ушите му. Блейн прекрачи напред и довърши работата.

— Страхотно — изрече Мелхил със съвсем изнемощял глас. — Отдавна ми се щеше да опитам номерата на призраците. Обаче изтощава… Успех, Том!

— Рей!

Блейн почака, но нямаше отговор, вече не усещаше и присъствието на Мелхил.

Нямаше смисъл да чака. Приближи се към номер 341, отвори вратата и влезе вътре.

Озова се в тесен коридор. В дъното имаше нова врата. Блейн почука.

— Влез — каза някой.

Отвори вратата и прекрачи в мръсна стаичка с плътно спуснати завеси.

Мислеше, че вече нищо не е в състояние да го изненада. Но въпреки това се стресна, виждайки насреща си ухиления Чарлз Орк, крадеца на тела. А до него седеше и също се хилеше Джо, дребният пласьор на Трансплант.

29.

Блейн инстинктивно отстъпи заднишком към вратата, но Орк му махна с ръка да влезе. Крадецът на тела не се беше променил — все тъй дългунест и мършав, с дълго печално лице и тесни, прями и честни очи. Дрехите му висяха все тъй нелепо, сякаш бе свикнал по-често да носи джинси, отколкото костюми по поръчка.

— Чакахме те — каза Орк. — Сигурно си спомняш Джо.

Блейн кимна — много добре си спомняше дребосъка с лукавия поглед, който бе отвлякъл вниманието му, за да сипе Орк приспивателно в чашата.

— Радвам се да ви видя отново — каза Джо.

— Така си и мислех — каза Блейн, без да помръдва от вратата.

— Влизай и сядай — рече Орк. — Не се готвим да те изядем, Том. Наистина. Каквото било — било.

— Ти се опита да ме убиеш.

— Онова беше бизнес — каза Орк откровено както винаги. — Сега сме в един лагер.

— Как мога да бъда сигурен?

— Никой никога не се е съмнявал в моята почтеност — заяви Орк. — Разбира се, когато съм почтен, а сега случаят е тъкмо такъв. Мис Торн ни нае да те измъкнем жив и здрав от страната и смятаме да го направим. Сядай да обсъдим положението. Гладен ли си?

Блейн неохотно седна. На масата имаше сандвичи и бутилка червено вино. Едва сега усети, че цял ден не е хапвал нищичко. Докато той унищожаваше сандвичите, Орк запали тънка кафява пура, а Джо като че задряма.

— Знаеш ли — каза Орк, издишвайки синкав дим, — без малко да се откажа от тази работа. Не че парите са малко, мисля, че мис Торн бе повече от щедра. Но Том, това е едно от най-големите преследвания в нашия прекрасен град от доста време насам. Виждал ли си някога такова чудо, Джо?

— Никога — бързо поклати глава Джо. — Градът е облепен като мухоловка.

— Тия от „Рекс“ наистина искат да ти видят сметката — продължи Орк. — Сърчицата им копнеят да спипат тялото ти където и да е. Сигурно е доста напрегнато да си имаш неприятности с толкова голяма организация. Но е и предизвикателство, истинско мъжко предизвикателство.

— Чарлз обича големите начинания — обади се Джо.

— Признавам — каза Орк. — Особено ако от тях може да падне голяма печалба.

— Но къде мога да отида? — запита Блейн. — Къде няма да ме открие „Рекс“?

— Комай никъде — печално каза Орк.

— Извън Земята? Венера? Марс?

— Още по-зле. На планетите има само по няколко градчета и селца. Всички се знаят. До една седмица ще се разчуе. Пък и не си за там. Ако изключим китайците на Марс, планетите все още са заселени предимно с учени глави, техните семейства и шепа младежи, пратени на обучение. Няма да ти хареса.

— Къде тогава?

— И аз това попитах мис Торн — каза Орк. — Обсъдихме няколко възможности. Първо, операция за превръщане в зомби. Мога да я направя. „Рекс“ никога няма да те потърси под земята.

— Предпочитам да умра — каза Блейн.

— И аз — съгласи се Орк. — Тъй че се отказахме от това. Мислехме да ти намерим малка ферма в Атлантическата падина. Там е много уединено. Но за живот под водата е нужен по-особен характер, а не вярваме да го имаш. Вероятно ще те налегне депресия. Накрая след дълъг размисъл решихме, че най-подходящото място за теб са Маркизите.

— Кое?

— Маркизките острови. Рядък архипелаг от малки островчета, бивше полинезийско владение нейде в средата на Тихия океан. Не много далече от Таити.

— Южните морета — промълви Блейн.

— Точно така. Предположихме, че там ще се чувствуваш у дома си, както нийде другаде на Земята. Чувал съм, че животът бил като в 20-и век. И което е по-важно, „Рекс“ може да те остави на мира.

— От къде на къде?

— Причината е очевидна, Том. Преди всичко защо изобщо искат да те убият? Защото са те измъкнали нелегално от миналото и се страхуват от мерките, които се кани да предприеме правителството. Но щом избягаш на Маркизите, излизаш от юрисдикцията на американското правителство. Няма те, няма и процес. А с това, че бягаш толкова далече, доказваш на „Рекс“ добрите си намерения. Това явно не е постъпка на човек, който се кани да се раздрънка пред чичо Сам. Пък и Маркизите са независима държавица, откакто французите ги напуснаха, тъй че за да те лови там, „Рекс“ ще трябва да получи специално разрешение. Обективно погледнато, това би трябвало да е прекалено главоболно за всички заинтересовани страни. Правителството на САЩ несъмнено ще зареже цялата история и мисля, че „Рекс“ ще те остави на мира.

— Сигурно ли е? — запита Блейн.

— Естествено, че не. Само догадка. Но разумна.

— Не можем ли предварително да се споразумеем с „Рекс“?

Орк поклати глава.

— За да се пазариш, Том, трябва да имаш нещичко. Докато си в Ню Йорк, за тях е по-лесно и по-безопасно да те убият.

— Май си прав — каза Блейн. — Как ще ме измъкнете?

Орк и Джо се спогледаха смутено.

— Е, точно това беше най-трудното — каза Орк. — Сякаш просто нямаше начин да те измъкнем жив.

— Хеликоптер или ракета?

— Трябва да спират на изходите към въздушните магистрали, а на всеки изход чакат ловци. Наземният транспорт също е изключен.

— Ако се дегизирам?

— Можеше да стане през първите часове на лова. Сега е невъзможно дори ако успеем да ти направим пълна пластична операция. Ловците вече са снабдени с детектори за самоличност. Ще те разобличат моментално.

— Значи няма изход? — запита Блейн.

Орк и Джо отново си размениха тревожни погледи.

— Има — каза Орк. — Само един изход. Но вероятно няма да ти допадне.

— Ще ми допадне да остана жив. Какъв е?

Орк помълча и запали нова пура.

— Намислихме да те подложим на бързо замразяване почти до абсолютната нула, като за космически полет. После ще превозим тялото ти в сандък със замразено говеждо. Ще бъдеш насред товара, тъй че най-вероятно няма да те открият.

— Звучи рисковано — забеляза Блейн.

— Не твърде рисковано — каза Орк.

Блейн се намръщи, долавяйки, че тук има нещо съмнително.

— През цялото време ще бъда в безсъзнание, нали?

— Не — отвърна Орк след дълго мълчание.

— Няма ли?

— Не може да стане така — обясни му Орк. — Там е работата, че ще трябва да се разделиш с тялото си. Тъкмо това се боях, че няма да ти допадне.

— За какво говориш, по дяволите? — запита Блейн, ставайки на крака.

— По-кротко — каза Орк. — Седни, запали си цигара, пийни още вино. Това е положението, Том. Не можем да измъкнем оттук замразено тяло със съзнание в него. Ловците очакват нещо от тоя сорт. Можеш ли да си представиш какво ще стане, когато завъртят детектора към трюма със замразено месо и засекат вътре дремещо съзнание? Хвърчилото отлита! Adieu la musique!12 Не се мъча да те сплаша, Том. Просто не може да стане така.

— Какво ще стане тогава със съзнанието ми? — запита Блейн, сядайки отново.

— Това — каза Орк — вече е работа на Джо. Обясни му, Джо.

Джо бързо кимна.

— Отговорът, приятелю, е Трансплант.

— Трансплант?

— Разказах ти за него в онази злополучна вечер, когато се срещнахме за пръв път. Спомняш ли си? Трансплант, великото забавление, играта, която всеки може да играе, тръпката за повехнали мозъци, допингът за морни тела. Нашата мрежа от Трансплантисти обхваща целия свят, мистър Блейн! Хора, които обичат да се превключват ту тук, ту там, мъже и жени, на които е омръзнало да влачат все същото старо тяло. Ще ви включим в организацията.

— Смятате да прехвърлите съзнанието ми през страната? — запита Блейн.

— Точно така! От тяло на тяло — отвърна Джо. — Повярвай ми, това е не само забавно, но и поучително.

Блейн скочи на крака толкова бързо, че прекатури стола.

— Да имаш да вземаш! — заяви той. — Още тогава ти казах и пак ще повторя, че няма да играя мръсната ти игричка. Предпочитам да рискувам на улицата.

Той тръгна към вратата.

— Знам, че е малко страшничко, но… — започна Джо.

— Не!

— По дяволите, Блейн — викна Орк, — ще оставиш ли поне човекът да се доизкаже?

— Добре — каза Блейн. — Говори.

Джо си наля половин чаша вино и я изгълта на един дъх.

— Мистър Блейн, не е лесно да го обясня на вас, човек от миналото. Но опитайте да разберете това, което ще кажа.

Блейн кимна сдържано.

— И тъй. В днешно време Трансплант се използува като сексуална игра, така го рекламирам и аз. Защо? Защото хората не познават добрите начини на приложение, а реакционното правителство твърдо е решило да го премахне. Но Трансплант е нещо много повече от игра. Той е цял нов начин на живот! И независимо дали вие и правителството го харесвате, или не, Трансплант олицетворява света на бъдещето.

Очите на дребния посредник засияха. Блейн отново седна.

— В човешките дела има два основни елемента — поучително изрече Джо. — Единият е вечната човешка борба за свобода: свобода на вероизповеданието, свобода на печата и събранията, свобода на изборите — свобода! А другият основен елемент в човешките дела са усилията на правителството да отнеме свободата на народа.

Блейн се позамисли върху тази малко опростена представа за човешките дела. Но продължаваше да слуша.

— Правителството — заяви Джо — ограничава свободата по редица причини. За безопасност, за лична облага, за власт или защото смята, че хората още не са узрели за нея. Но каквато и да е причината, основните факти не се променят: човек се стреми към свобода, а правителството се стреми да не му я даде. Трансплант е просто още един ред в дългия списък на свободите, за които човек е копнял, а правителството е смятало, че ще му навредят.

— Сексуална свобода? — подигравателно запита Блейн.

— Не! — възкликна Джо. — Не че има нещо лошо в сексуалната свобода. Но в основата си Трансплант не е това. Разбира се, така го представяме — с пропагандна цел. Защото хората не искат абстрактни идеи, мистър Блейн, и не си падат по хладната теория. Те искат да знаят какво ще стори Трансплант за тях. Ние им показваме само малка част, сетне те сами научават още много.

— Какво ще стори Трансплант? — запита Блейн.

— Трансплант — страстно изрече Джо — дава на човека възможност да надхвърли рамките, наложени от неговата наследственост и обкръжение!

— Ъ?

— Да! Трансплант позволява на човека да обменя знания, тела, таланти и умения с всекиго, който пожелае размяна. А мнозина желаят. Повечето хора не искат цял живот да използуват все едни и същи умения, независимо колко са задоволителни. Човек е прекалено неспокойно създание. Музикантите искат да станат инженери, рекламните агенти искат да станат ловци, моряците искат да станат писатели. Но обикновено в един живот няма време за овладяване и прилагане на повече от едно умение. А дори и да имаше време, слепият фактор на таланта е непреодолимо препятствие. С Трансплант човек може да придобие всички желани вродени таланти, умения и знания. Помислете за това, мистър Блейн. Защо ще го заставяме да прекара цял живот в едно тяло, което не е избрал сам? Все едно да му кажем, че трябва да живее с наследствените си болести, без да опитва да ги излекува. Човек трябва свободно да избира тялото и талантите, които най-добре подхождат на личните му изисквания.

— Ако планът ви се осъществи — каза Блейн, — просто ще създадете тълпа от невротици, които ежедневно си сменят телата.

— Все същият общ аргумент е бил издиган против утвърждаването на всяка нова свобода — отвърна Джо с искрящи очи. — През цялата история се твърди, че човек не е достатъчно благоразумен, за да избира религията си, че на жените не им достига разсъдък, за да прилагат правото на глас, че на народа не бива да се разрешава сам да избира собствените си представители, защото изборът ще е глупав. И разбира се, наоколо е пълно с невротици, които биха осквернили дори рая. Но много повече са хората, които ще използуват свободите си за добро. — Джо сниши глас и зашепна доверително. — Трябва да осъзнаете, мистър Блейн, че човек не е просто тяло, защото получава тялото си по случайност. Не е умение, защото умението често се поражда по необходимост. Не е талант, който се създава от наследствеността и обкръжението в детството. Той не е болестта, към която може да има предразположение, не е и околната среда, която го оформя. Човек съдържа всички тия неща, но той е нещо по-голямо от техния сбор. Той има власт да променя обкръжението, да лекува болестите си, да усъвършенствува уменията — и накрая, да избира собственото си тяло и таланти! Това е идната свобода, мистър Блейн. Тя е исторически неизбежна, независимо дали вие и правителството я харесвате, или не. Защото човек трябва да има всяка възможна свобода!

Изнервен и задъхан, Джо завърши своята яростна и малко несвързана реч. Блейн се вгледа в дребния човечец с ново чувство на уважение. Сега разбираше, че пред него стои един истински революционер от 2110 година.

— Прав е, Том — подхвърли Орк. — Трансплант е узаконен в Швеция и Цейлон, но не изглежда да е засегнал особено обществения морал.

— След време — рече Джо, като си наливаше чаша вино, — целият свят ще възприеме Трансплант. Това е неизбежно.

— Навярно — каза Орк. — А може на негово място да измислят някаква нова свобода. Както и да е, Том, виждаш, че Трансплант има известни морални оправдания. И е единственият начин да спасим тялото ти. Какво ще речеш?

— Да не би и ти да си революционер? — запита Блейн.

Орк се ухили.

— Може и тъй да се каже. Сигурно съм като ония, които се промъквали през блокадите на Американската гражданска война, или като типовете, дето продавали оръжие на революционерите в Централна Америка. Те гонели печалбата, но нямали нищо против социалните промени.

— Бре, бре — саркастично рече Блейн. — А пък аз досега си мислех, че си най-обикновен престъпник.

— Зарежи — добродушно каза Орк. — Готов ли си да опиташ?

— Естествено. Просто съм изумен. И на ум не ми е идвало, че ще се озова в авангарда на социалната революция.

— Добре — усмихна се Орк. — Дано да ти провърви, Том. Вдигни си ръкава. Крайно време е да започваме.

Блейн нави левия си ръкав, докато Орк вадеше спринцовка от едно чекмедже.

— Това е само за да те зашеметим — обясни Орк. — Йога-машината е в съседната стая. Тя върши истинската работа. Когато се свестиш, ще бъдеш гост в нечие съзнание, а дълбоко замразеното ти тяло ще пътува през страната. Ще те сглобим пак веднага щом отмине опасността.

— Колко съзнания мога да заемам? — запита Блейн. — И за колко време?

— Не знам колко ще се наложи да използуваме. Що се отнася до времето във всяко от тях — няколко секунди, минути, може би половин час. Ще те прехвърляме колкото може по-бързо. Да знаеш, че няма да е пълен Трансплант. Няма да овладяваш тялото. Просто ще заемаш малка частица от съзнанието като наблюдател. Тъй че бъди спокоен и се дръж естествено. Ясно?

Блейн кимна.

— Но как работи тази йога-машина?

— Като учението на йогите — каза Орк. — Машината просто върши онова, което би могъл да направиш сам, ако дълбоко си усвоил йогистките упражнения. Отпуска всеки мускул и нерв в тялото ти, фокусира и успокоява съзнанието, помага ти да се съсредоточиш. Когато събереш необходимата мощ, вече си готов за астрално излъчване. И в това ще ти помогне машината. Тя улеснява разхлабването на връзката с тялото, което един посветен йога може да постигне без механична помощ. После те излъчва към избрания човек, който е готов да те приеме. Останалото е въпрос на привличане. Вмъкваш се вътре както риба, останала на сухо, скача отново във водата.

— Звучи рисковано — каза Блейн. — Ами ако не успея да се вмъкна?

— Човече, и да искаш, не можеш да останеш вън! Виж какво, нали си чувал за хора, обладани от демони? Разни типове, попаднали под контрола на тъй наречени демони. Идеята се среща почти из целия световен фолклор. Разбира се, някои от обладаните са били шизофреници или направо измамници. Но имало маса случаи на истинско духовно нашествие — съзнания, овладени от други хора, които са открили начина да напускат тялото си и да се вселяват в друго. Нашествениците заграбвали властта без механична помощ и въпреки отчаяната съпротива на жертвите. А ти разполагаш с йога-машина и хората са готови да те приемат. Тъй че защо се тревожиш?

— Добре — каза Блейн. — Как е на Маркизите?

— Прекрасно — отговори Орк, забивайки иглата в ръката му. — Ще ти хареса.

Блейн бавно потъна в унес, мислейки за палми, кипнала бяла пяна по коралови рифове и чернооки девойки, които се кланят пред каменен бог.

30.

Нямаше чувство за събуждане, не усети преход. Съзнанието му бликна изведнъж като ярко оцветен диапозитив, проектиран на бял екран. И той внезапно се втурна в движения и действия като марионетка, съживена от яростен замах на кукловода.

Не беше изцяло Томас Блейн. Беше и Едгар Дайърсън. Или по-точно, беше Блейн в Дайърсън, неразделна част от тялото на Дайърсън, късче от съзнанието на Дайърсън, гледащо света през очите на Дайърсън, мислещо мислите на Дайърсън, долавящо всички мъгляви полуосъзнати фрагменти от спомените на Дайърсън, от надеждите, страховете и желанията. И все пак си оставаше Блейн.

Дайърсън-Блейн излезе от разораната нива и се облегна на дървената ограда. Беше фермер, старомоден зеленчукопроизводител от Ню Джърси с минимум машини, които някак не му внушаваха доверие. Наближаваше седемдесетте и беше здрав като камък. Само сегиз-тогиз в ставите му се обаждаше артритът, почти излекуван от младото селско докторче; случваше се и гръбнакът да го понаболява преди дъжд. Но той се смяташе за здрав, по-здрав от мнозина, и годен поне за още двайсет години живот.

Дайърсън-Блейн тръгна към къщичката си. Солена пот проливаше сивата му работна риза и избиваше на петна по безформените джинси.

Отдалече дочу кучешки лай и малко замъглено зърна една жълто-кафява фигура да се носи на подскоци към него. (Очила ли? Не, благодаря. И тъй съм си добре.)

— Хей, Чамп! Хей, насам, мойто момче!

Кучето го обиколи на бегом, сетне затича в тръс край него. В челюстите си стискаше нещо сиво, плъх или може би парче месо. Дайърсън-Блейн не виждаше много добре.

Той се приведе да погали Чамп по главата…

Отново нямаше никакво чувство за преход или отминало време. Просто на екрана се появи нов диапозитив и изведнъж оживя нова марионетка.

Сега беше Томпсън-Блейн и лежеше, придрямвайки, по гръб върху грубите дъски на платноходката, стиснал хлабаво с мургавата си ръка румпела и въжето на платното. Откъм десния борд беше ниското Източно крайбрежие, а отляво виждаше част от Балтиморския залив. Лодката плавно се носеше по лекия летен ветрец и водата весело бълбукаше под вълнореза.

Томпсън-Блейн намести по-удобно върху дъските върлинестото си загоряло тяло и се извъртя, докато успя да подпре крака на мачтата. Беше си у дома едва от седмица след двегодишен трудово-учебен стаж на Марс. Не ще и дума, всичко беше много интересно, особено археологията и спелеологията. Пясъчното земеделие понякога ставаше скучничко, но той обичаше да управлява машините за събиране на реколтата.

Сега се бе завърнал за двегодишен ускорен курс в колежа. После би трябвало да се върне на Марс като управител на ферма. Така беше според договора за стипендия. Но не можеха да го заставят, ако решеше да откаже.

Може би щеше да се върне. Може би не.

Момичетата на Марс бяха толкова целеустремени. Яки, способни и винаги малко деспотични. Когато се върнеше — ако се върнеше, — щеше да си доведе жена, нямаше намерение да я търси там. Разбира се, не забравяше Марша, тя наистина беше чудесна. Но откакто целият й кибуц13 се премести на Южната полярна шапка, не беше получил отговор на последните си три писма. Може пък да не е била чак толкова чудесна.

— Хей, Санди!

Томпсън-Блейн надигна очи и видя Еди Дюлитъл да размахва ръка от борда на своя „Магарешки бодил“. Вяло отвърна на поздрава. Еди беше едва на седемнайсет години, никога не бе напускал Земята и искаше да стане капитан на космически лайнер. Ха! Има да чака!

Слънцето клонеше към хоризонта и Томпсън-Блейн доволно гледаше залеза. Довечера имаше среща с Дженифър Хънт. Отиваха на танци в „Звездната прашка“ в Балтимор и баща му бе разрешил да вземе хеликоптера. Братче, колко беше пораснала Дженифър за две години! И как само гледаше момчетата, свенливо и дръзко в същото време. Кой знае какво можеше да се случи след танците на задната седалка на хеликоптера. Може би нищо. Но може би, може би…

Томпсън-Блейн седна и завъртя румпела. Вятърът нахлу в платното и лодката пое нов курс. Време беше да се връща в пристана за яхти, после у дома за вечеря, после…

Тежкият кожен бич изплющя по гърба му.

— Хей, ти, на работа!

Пигот-Блейн с удвоено старание вдигна тежката кирка над главата си и я стовари върху прашното пътно платно. Пазачът стоеше наблизо с пушка под лявата мишница, стиснал с дясната ръка дръжката на провлачения в прахта бич. Пигот-Блейн познаваше всяка бръчица и пора по дългото, глуповато лице на този пазач, провисналите ъгълчета на тънките стиснати устни, присвитите избледнели очи — познаваше ги като собственото си лице.

Чакай само, мършо, безмълвно рече той на пазача. Иде и твоят час. Само чакай, почакай мъничко.

Пазачът се отдалечи, крачейки бавно покрай редицата затворници, които работеха под бялото слънце на Мисисипи. Пигот-Блейн опита да се изхрачи, но не можа да събере слюнка. Какво ми приказвате за вашия чудесен съвременен свят, помисли той. Какво ми приказвате за тия дърти грамадни космически кораби, автоматични ферми и чудесното тлъсто отвъдно? Мислите, че всичко е тъй? Питайте ги тогава как строят пътища в окръг Куилиг, Северно Мисисипи. Няма да ви кажат, тъй че най-добре елате и вижте сами. Щото такъв е истинският свят!

Работещият пред него Арни прошепна:

— Готов ли си, Отис? Готов ли си?

— Готов — прошепна Пигот-Блейн, свивайки и разпускайки дебелите си пръсти около пластмасовата дръжка на кирката. — Повече от готов, Арни.

— Значи след секунда. Гледай Джеф.

Косматата гръд на Пигот-Блейн се изду нетърпеливо. Той отметна правата кестенява коса от очите си и се загледа към Джеф, застанал пет човека по-напред във веригата. Пигот-Блейн чакаше и усещаше болката в обгорелите рамене. На глезените му имаше мазолести белези от оковите, по гърба му — зараснали бразди от предишни побоища. В стомаха му пареше люта жажда. Но тази жажда не можеше да се утоли нито с черпак вода, нито с каквото и да било на света — безумната жажда, която го доведе тук след като опустоши единствената кръчма в Гейнсвил и пречука онзи вонящ дърт индианец.

Джеф размаха ръка. Окованите с обща верига затворници се хвърлиха напред. Пигот-Блейн скочи към пазача с костеливото лице, кирката му излетя нагоре, а пазачът изтърва бича и трескаво се помъчи да вдигне пушката.

— Мършо! — изкрещя Пигот-Блейн и стовари кирката точно насред челото на пазача.

— Вземи ключовете!

Пигот-Блейн грабна ключовете от пояса на мъртвия пазач. Чу трясъка на пушка, чу остър предсмъртен писък. Тревожно надигна очи…

Рамирес-Блейн пилотираше хеликоптера си над монотонните равнини на Тексас. Отиваше към Ел Пасо. Беше сериозен младеж и изцяло се бе съсредоточил да изкопчи и последната капчица мощ от мотора на стария хеликоптер, за да пристигне в Ел Пасо преди затварянето на Джонсъновия железарски магазин.

Внимателно управляваше своенравната таратайка и само нарядко през съсредоточението му прелитаха бързи мисли за височината и показанията на компаса, за танците в Гуанахуато следващата седмица, за цената на кожите в град Хуарес.

Равнината под него беше изпъстрена със зелени и жълти петна. Той погледна часовника си, после индикатора за скоростта.

Да, помисли Рамирес-Блейн, щеше да стигне до Ел Пасо, преди да затворят магазина! Можеше дори да му остане време за малко…

Тайлър-Блейн избърса устата си с ръкав и обра остатъците от мазен сос с къшей царевичен хляб. Оригна се, избута стола назад и стана от кухненската маса. С подчертано безгрижие взе от килера спукана паница и я напълни с парчета свинско, малко зеленчуци и голям краешник царевичен хляб.

— Ед — рече жена му, — какво правиш?

Той я погледна. Беше мършава, чорлава и преждевременно повехнала. Извърна лице, без да отговаря.

— Ед! Кажи ми, Ед!

Тайлър-Блейн раздразнено се втренчи в нея, усещайки как язвата му започва да се обажда от звуците на този остър, уплашен глас. Най-острият глас в цяла Калифорния, помисли той, и тъкмо за нея да се ожени. Остър глас, остър нос, остри лакти и колене, плоска като дъска и ялова отгоре на всичко. Крака само за опора на тялото, но не и поне за миг наслаждение. Корем за пълнене, но не и за докосване. От всички момичета в Калифорния несъмнено бе избрал най-окаяното, като последен глупак, какъвто си беше по думите на чичо Раф.

— Къде си помъкнал тая паница с храна? — запита тя.

— Навън, да нахраня кучето — каза Тайлър-Блейн, пристъпвайки към вратата.

— Ние нямаме куче! О, Ед, не го прави, недей тази вечер!

— Ще го направя — каза той, доволен от нейната уплаха.

— Моля те, не тази вечер. Нека сам да си се премести нейде другаде. Ед, послушай ме! Ами ако се разчуе из града?

— Слънцето вече залезе — отвърна Тайлър-Блейн, застанал край вратата с паница в ръцете.

— Хората дебнат — каза тя. — Ед, ако разберат, ще ни линчуват, знаеш, че ще го сторят.

— Страшно гиздава ще изглеждаш на въжето — рече Тайлър-Блейн, отваряйки вратата.

— Правиш го само за да ме ядосаш! — кресна тя.

Той затвори вратата зад гърба си. Навън здрачът се сгъстяваше. Тайлър-Блейн поспря на двора край изоставения кокошарник и се озърна. Единствената близка къща беше на Фланагън, на стотина ярда от неговата. Но съседите не се месеха в чужди работи. Искаше да провери дали наоколо не се спотайва някое от градските хлапета. Поизчака, после продължи напред, придържайки грижливо паницата с храна.

Достигна покрайнините на хилавата горичка и остави паницата на земята.

— Всичко е наред — тихо подвикна той. — Излез, чичо Раф.

От гората на четири крака изпълзя човек. Лицето му беше восъчнобяло, устните му безкръвни, очите безизразно втренчени, чертите груби и недовършени, като желязо преди закаляване или глина преди изпичане. Дългата драскотина на челото му беше гноясала, а десният крак, счупен от съгражданите, висеше отпуснат и безполезен.

— Благодаря, момче — каза зомбито Раф, чичо на Тайлър-Блейн.

Той набързо изгълта съдържанието на паницата. Когато свърши, Тайлър-Блейн запита:

— Как се чувствуваш, чичо Раф?

— Хич нищо не чувствувам. Туй старо тяло вече е за боклука. Още ден-два, може би седмица и ще ви се махна от главите.

— Ще се грижа за теб — рече Тайлър-Блейн, — стига само да си жив, чичо Раф. Ще ми се да можех да те прибера у нас.

— Не — каза зомбито, — веднага ще разберат. И без това рискуваш… Момче, как е оная кльоща, жена ти?

— Злобна както винаги — въздъхна Тайлър-Блейн.

Зомбито издаде нещо подобно на смях.

— Предупредих те, момче, преди десет години те предупредих да не се жениш за туй момиче. Нали?

— Не ще и дума, чичо Раф. Само ти каза умна приказка тогава. Де да те бях послушал.

— Нямаше да сбъркаш, момче. Е, аз да се връщам в скривалището.

— Имаш ли вяра, чичо? — тревожно запита Тайлър-Блейн.

— Имам.

— И ще се постараеш да умреш с вяра?

— Ще се постарая, момче. И ще се докопам до онзи Праг, не бой се. А стигна ли там, ще си удържа на думата. Истина ти казвам.

— Благодаря, чичо Раф.

— Думата ми на две не става. Ще повитая около нея, ако добрият господ ми даде да се добера до Прага. Първо е ред на онзи дебел доктор, дето ми докара тоя хал. Но после ще се заема с нея. Ще я побъркам от витаене. Ще я подгоня от теб, докато пробяга през целия щат Калифорния!

— Благодаря, чичо Раф.

Зомбито отново издаде нещо като смях и пропълзя обратно в рядката горичка. За миг Тайлър-Блейн потрепера неудържимо, сетне вдигна празната паница и си тръгна към схлупената дъсчена къщурка…

Маринър-Блейн придърпа презрамката на банския костюм, за да го прилепи по-плътно към стройното си, гъвкаво младо тяло. Като намести на гръб кислородната бутилка, тя взе респиратора и тръгна към шлюза.

— Дженис?

— Да, майко? — каза тя и се обърна с гладко, безизразно лице.

— Къде отиваш, скъпа?

— Малко да поплувам, мамо. Мислех си, че може да погледна новите градини на ниво 12.

— Да не би случайно да имаш среща с Том Льовен?

Досещаше ли се майка й? Маринър-Блейн приглади черната си коса и отговори:

— Естествено, че не.

— Добре тогава — каза майка й, полуусмихната и явно не твърде убедена. — Гледай да се прибереш рано, скъпа. Знаеш колко се тревожи татко ти.

Тя се приведе, бързо целуна майка си и изтича към шлюза. Мама знае, сигурна беше! И не я спира! Всъщност защо пък да я спира? В края на краищата вече беше на седемнадесет години, достатъчно голяма, за да прави каквото си иска. Днес хлапетата растат по-бързо, отколкото по мамино време, само че родителите не го разбират. Родителите не разбират ужасно много неща. Просто искат да си седят кротко и да планират нови терени за фермата. Представата им за веселба е да слушат някой стар класически запис, джазово парче или рокендрол. А след това мъдро да приказват колко свободни творци са били прадедите. Понякога разгръщат големи лъскави книги за изкуството, пълни с репродукции на комикси от 20-и век, и разговарят за забравеното изкуство на сатирата. Представата им за страхотна, ама Страхотна Вечер е да слязат в художествената галерия и да се захласват по колекцията корици на Сатърди ивнинг пост от Великия период. Но всички тия дългокоси старци и техните истории бяха скучни. Изкуството да си гледа работата, тя обичаше сензофилмите.

Маринър-Блейн си сложи маската и респиратора, надяна плавниците и завъртя клапана. След няколко секунди шлюзът се напълни с вода. Тя нетърпеливо изчака налягането да се изравни с външното. После шлюзът автоматично се отвори и тя излетя навън.

Подводната ферма на татко й беше на тридесет метра дълбочина, недалеч от огромния подводен масив на Хавайските острови. Тя се насочи надолу, слизайки към зеления полумрак с бързи, мощни тласъци. Том щеше да я чака при кораловите пещери.

Със слизането мракът около Маринър-Блейн ставаше все по-гъст. Тя включи прожектора на челото си и захапа по-здраво мундщука на респиратора. Запита се вярно ли е, че скоро щели да присаждат на подводните работници хриле? Така разправяше учителят по естествознание, може би щеше да стане още по нейно време. Как ли би изглеждала с хриле? Загадъчна навярно, гладка и странна, богиня-риба.

Освен това, ако не са красиви, винаги може да ги прикрие с косата.

В жълтото сияние на прожектора зърна отпред кораловите пещери, червено-розов клонест лабиринт с уютни херметични кабини дълбоко навътре, където гарантирано никой няма да наруши уединението ти. Видя и Том.

Изпълни я неувереност. Божичко, ами ако направят бебе? Том я уверяваше, че всичко ще е наред, но той беше само на деветнайсет години. Права ли бе да постъпва така? Често бяха разговаряли за това и тя винаги го смайваше с прямотата си. Но да приказваш е едно, а да го сториш — съвсем друго. Какво би си помислил Том за нея, ако откажеше? Можеше ли да го обърне на шега, да се престори, че просто го е задявала?

Дълъг и златист, Том плуваше край нея към пещерите. Пръстите му бързо казаха „здравей“ на езика на знаците. Наблизо премина риба стрелец, после дребна акула.

Какво да прави? Пещерите бяха съвсем наблизо, извисяваха се отпред, мрачни и многозначителни. Том се усмихна и тя усети, че сърцето й се топи…

Елджън-Блейн надигна глава, поизправи се и разбра, че е бил задрямал. Седеше наметнат с одеяло в шезлонг на палубата на малък моторен кораб. Неспокойното море подмяташе корабчето нагоре-надолу, но високо в небето слънцето грееше ярко и свежият вятър отнасяше пушека от дизела като дълъг черен шлейф.

— По-добре ли се чувствувате, мистър Елджън?

Елджън-Блейн надигна поглед към дребен, брадат мъж с капитанска фуражка.

— Чудесно, просто чудесно — отвърна той.

— Вече наближаваме — каза капитанът.

Загубил ориентация, Елджън-Блейн кимна, опитвайки да прецени положението. Напрегна памет и си припомни, че е нисък, с тежка мускулатура, мощен гръден кош, широки плещи, малко къси крака за херкулесовото туловище, едри мазолести длани. На рамото му имаше стар назъбен белег, спомен от ловна злополука…

Елджън и Блейн се сляха.

После той осъзна, че най-сетне отново се завръща в собственото си тяло. Блейн беше името му, а Елджън — навярно псевдонима, под който го бяха измъкнали Чарлз Орк и Джо.

Дългото бягство бе свършило! Умът и тялото му отново бяха заедно!

— Казаха ни, че не сте добре, сър — подхвърли капитанът. — Толкова дълго бяхте в кома…

— Вече съм много добре — каза Блейн. — Има ли още много път до Маркизите?

— Не. До остров Нуку Хива остават само няколко часа.

Капитанът се върна на мостика. А Блейн се замисли за многото личности, с които се бе срещал и преплитал.

Уважаваше твърдия, независим стар Дайърсън, тръгнал бавно към къщичката си, надяваше се младият Санди Томпсън да се завърне на Марс, съжаляваше порочния убиец Пигот, радваше се на срещата със сериозния и прям Хуан Рамирес, чувствуваше смес от скръб и презрение към лукавия и некадърен Ед Тайлър, молеше се всичко да мине добре за хубавата Дженис Маринър.

Те оставаха с него. Добри или зли, желаеше им щастие на всички. Сега те бяха неговото семейство. Далечни роднини, братовчеди и чичовци, които вече никога няма да срещне, племеннички и племенници, над чиято съдба дълго ще размишлява.

Бяха пъстра смес, като всяко семейство, ала бяха негови и никога нямаше да ги забрави.

— Нуку Хива на хоризонта! — провикна се капитанът.

Блейн зърна на ръба на хоризонта тъмна точица, увенчана с бял купест облак. Енергично разтърка чело, твърдо решен да не мисли повече за новото си семейство. Сега трябваше да се заеме с реалността. Скоро щеше да пристигне в новия си дом, а това трябваше сериозно да се обмисли.

31.

Корабът бавно навлезе в залива Таиохае. Капитанът, горд с местния си произход, охотно съобщи на Блейн основните данни за новата му родина.

Маркизките острови, обясни той, се състоят от две отделни островни групи, покрити със скалисти планини. Някога архипелагът носел името Канибалски острови и местните жители се славели с умението си да изколят екипажа на някой търговски кораб или робовладелска шхуна. Французите завладели островите през 1842 година и им дали автономия през 1933. Нуку Хива е най-големият остров и столица на архипелага. Най-високият му връх, Теметиу, е висок около хиляда и двеста метра. Пристанището Таиохае се гордее с почти петхилядно население. Градчето е спокойно, сънено, каза капитанът, и си е спечелило славата на нещо като светилище сред забързаната суматоха на Южните морета. Защото тук е последното убежище на непокварената Полинезия от 20-и век.

Блейн кимаше, без да запомня почти нищо от лекцията на капитана, защото много по-силно го впечатляваше гледката на огромната мрачна планина, поръбена със сребристи водопади, и тежкият грохот на океана по гранитната основа на острова.

Реши, че тук ще му хареса.

Скоро корабът хвърли котва край градския пристан и Блейн слезе да поразгледа Таиохае.

Видя един супермаркет и три киносалона, улички с къщи във фермерски стил, много палми, няколко едноетажни бели магазинчета със стъклени витрини, доста кафенета, десетки автомобили, бензиностанция и светофар. Тротоарите бяха изпълнени с хора, облечени с пъстри ризи и изгладени панталони. Всички носеха тъмни очила.

Значи това е последното убежище на непокварената Полинезия от 20-и век, помисли Блейн. Градче от Флорида, прехвърлено в Южните морета!

Но какво ли друго да очаква от 2110 година? Древната Полинезия беше също тъй мъртва, както Викторианска Англия или Франция на Бурбоните. А Флорида на 20-и век, припомни си той, можеше да се окаже наистина много приятна.

Продължи по главната улица и на една сграда забеляза табела, съобщаваща, че началникът на пощата Алфред Грей е назначен за представител на Корпорация „Задгробен живот“ за Маркизките острови. А по-нататък се натъкна на малка черна сграда с надпис „Обществена кабина за самоубийства“.

А, саркастично помисли Блейн, модерната цивилизация се докопва и дотук! Додето се озърнем, ще построят и Духовна централа. И накъде отиваме тогава?

Бе стигнал до края на градчето. Тъкмо тръгваше обратно, когато някакъв набит червендалест мъж притича към него.

— Мистър Елджън? Мистър Томас Елджън?

— Аз съм — отвърна Блейн с лека тревога.

— Ужасно съжалявам, че ви изпуснах на кея — рече червендалестият, попивайки с пъстра носна кърпа потта по широкото си лъскаво чело. — Непростимо, разбира се. Чисто недоглеждане от моя страна. Островна апатия. След време неминуемо прихваща всекиго. О, аз съм Дейвис, собственик на корабостроителницата „Връх“. Добре дошли в Таиохае, мистър Елджън.

— Благодаря, мистър Дейвис — каза Блейн.

— Напротив. Аз искам пак да ви благодаря, че отвърнахте на обявата ми — възрази Дейвис. — Вече от месеци търся старши конструктор. Нямате си представа! И честно казано, не се надявах да привлека човек с квалификация като вашата.

— Хммм — промърмори Блейн, изненадан и доволен от грижливата подготовка на Чарлз Орк.

— Малцина познават както трябва корабостроителните методи на 20-и век — печално каза Дейвис. — Губи се изкуството. Огледахте ли острова?

— Съвсем малко — отвърна Блейн.

— Мислите ли, че ще ви се иска да останете? — тревожно запита Дейвис. — Нямате представа колко е трудно да накараш добър корабостроител да се засели в затънтено местенце като нашето. Още щом стъпят тук, искат да се втурнат към грамадните шумни градове като Папеете или Апия. Знам, че там заплатите са по-високи, има повече забавления, общество и прочие. Но Таиохае си има свой чар.

— До гуша ми е дошло от градове — усмихна се Блейн. — Едва ли ще се втурна нататък, мистър Дейвис.

— Добре, добре! — възкликна Дейвис. — В близките няколко дни не си правете труда да идвате на работа, мистър Елджън. Починете, отпуснете се, огледайте нашия остров. Тук, знаете, е последното убежище на първобитна Полинезия. Ето ключовете за къщата ви. Улица „Теметиу“ номер едно, право нагоре по планинския склон. Да ви покажа ли пътя?

— Ще се справя — каза Блейн. — Много ви благодаря, мистър Дейвис.

— Аз ви благодаря, мистър Елджън. Ще намина утре, като си поотдъхнете. После може да се запознаете с някои местни личности. Всъщност съпругата на кмета устройва прием в четвъртък. Или в петък? Както и да е, ще разбера и ще ви обадя.

Стиснаха си ръцете и Блейн пое по улица „Теметиу“ нагоре, към новия си дом.

Домът се оказа малко, наскоро боядисано бунгало с великолепен изглед към трите южни залива на Нуку Хива. Няколко минути Блейн се наслаждава на гледката, сетне натисна дръжката на вратата. Не беше заключено и той влезе вътре.

— Време беше да пристигнеш.

Блейн зяпна. Не можеше да повярва на очите си.

— Мари!

Тя изглеждаше крехка, красива и хладнокръвна както винаги. Но беше нервна. Говореше бързо и отбягваше да го погледне в очите.

— Мислех си, че ще е най-добре да довърша подготовката на място — каза тя. — Тук съм от два дни и те чакам. Вече си се срещнал с мистър Дейвис, нали? Изглежда много приятен човечец…

— Мари…

— Казах му, че съм ти годеница — продължи тя. — Надявам се, че нямаш нищо против, Том. Трябваше някак да оправдая присъствието си. Казах, че идвам по-рано, за да те изненадам. Разбира се, мистър Дейвис беше очарован, той държи на всяка цена да си привлече старши конструктор. Сърдиш ли се, Том? Винаги можем да кажем, че сме развалили годежа и…

Блейн я прегърна.

— Не искам да развалям годежа. Обичам те, Мари.

— О, Том, Том, обичам те! — За миг тя неистово се вкопчи в него, после отстъпи назад. — Ако не възразяваш, най-добре ще е да уредим сватбата колкото може по-скоро. Тукашните хора са много старомодни провинциалисти, типичен 20-и век, ако ме разбираш.

— Мисля, че те разбирам — каза Блейн.

Двамата се спогледаха, после избухнаха в смях.

32.

Мари държеше да остане в мотела „Южни морета“ докато уредят сватбата. Блейн предложи да се ограничат със скромна церемония пред мировия съдия, но Мари го изненада — искаше най-шумната сватба, на която е способно градчето. Организираха я в неделя в дома на кмета.

Мистър Дейвис им услужи с малка яхта от корабостроителницата. Призори вдигнаха платна и поеха на сватбено пътешествие до Таити.

За Блейн то носеше усета на прекрасен и мимолетен сън. Плаваха през море, изваяно от зелен нефрит и виждаха как едрата жълта луна пълзи по вантите и се заплита сред въжетата. Слънцето изгря над дълъг черен облак, достигна зенита и се търкулна, превръщайки морето в излъскана медна тепсия. Хвърлиха котва в лагуната на Папеете и видяха как пламтят сред залива планините на Муреа, по-фантастични от лунните планини. И Блейн си припомни онзи ден в залива Чезапик, когато мечтаеше. Ах, Раятеа, планините на Муреа, прохладният попътен вятър…

Цял континент, цял океан, пък и други препятствия го деляха тогава от Таити. Но това беше в съвсем друг век.

Изкачиха се на Муреа, яздиха коне по склоновете и се окичиха с белите венци на Таити. Сетне слязоха в залива при закотвената яхта и потеглиха към островите Туамото.

Накрая се завърнаха в Таиохае. Мари се зае с домакинството, а Блейн тръгна на работа в корабостроителницата.

През първите седмици тревожно чакаха, преглеждаха нюйоркските вестници и се питаха какво ще направи „Рекс“. Но от корпорацията нямаше ни вест, ни кост и те решиха, че опасността трябва да е отминала. И все пак изпитаха голямо облекчение, когато след два месеца прочетоха, че ловът срещу Блейн е прекратен.

Работата на Блейн в корабостроителницата беше интересна и разнообразна. От островчетата криво-ляво пристигаха катери и яхти с изкривени валове или нащърбени витла, с корпуси, разцепени от коварни коралови рифове, с платна, раздрани от внезапни бури. Обслужваха и подводни апарати от близката морска ферма, която използуваше Таиохае за снабдителна база.

Блейн уреждаше всички делови въпроси умело и експедитивно. След време взе да пише някои от рекламните обявления в „Куриер на Южните морета“. Това повлече подир себе си нови дейности, нова бумащина и още по-голяма нужда от връзка между корабостроителницата „Връх“ и малките работилнички, на които прехвърляха част от работата. Блейн се зае с това, пое и рекламата.

Работата му като старши конструктор започваше да придобива странна прилика с предишните му занимания на младши конструктор на яхти.

Но това вече не го смущаваше. Сега му изглеждаше очевидно, че е младши конструктор на яхти, ни повече, ни по-малко. Такава му беше съдбата и той я приемаше.

Животът му навлезе в приятна рутина, изградена около корабостроителницата и бялото бунгало, изпълнена с ходене на кино в събота вечер и микрофилми на „Сънди таймс“, кратки пътувания до подводната ферма и съседни островчета от Маркизкия архипелаг, вечеринки у кмета и покер в яхтклуба, ненадейни платноходни екскурзии през Контрольорския залив и нощно къпане под луната на плажа Темуоа. Блейн започваше да мисли, че животът му е достигнал своята финална и окончателна форма.

И тогава, почти четири месеца след пристигането му в Таиохае, всичко отново се промени.

В едно утро като всички други утрини Блейн се събуди, закуси, целуна жена си за довиждане и слезе към корабостроителницата. На плазовете беше изкарана издута, тумбеста яхта от Туамото, излязла от курса при опит да мине само на платна през един тесен пролив и заклещена от отлива върху пенеста гранитна скала, преди екипажът да успее да включи двигателя. Шест ребра и част от обшивката се нуждаеха от смяна. Навярно щяха да се справят за седмица.

Блейн оглеждаше яхтата, когато намина мистър Дейвис.

— Хей, Том — рече собственикът, — преди малко някакъв тип се навърташе тук и питаше за теб. Видя ли го?

— Не — каза Блейн. — Кой беше?

— От континента — намръщи се Дейвис. — Тая сутрин бил слязъл от парахода. Казах му, че още не си дошъл, и той рече, че ще те потърси у вас.

— Как изглеждаше? — запита Блейн, усещайки как се стягат мускулите на корема му.

Дейвис се намръщи още повече.

— Е, точно това е най-чудното. Висок горе-долу колкото теб, мършав и много мургав. Имаше дълга брада и бакенбарди. Напоследък такова нещо рядко се среща. И вонеше на бръснарски одеколон.

— Странно звучи — каза Блейн.

— Много странно. Бас държа, че брадата му не беше истинска.

— Тъй ли?

— Изглеждаше фалшива. Всичко в него изглеждаше фалшиво. И куцаше много зле.

— Спомена ли някакво име?

— Каза, че името му било Смит. Том, къде отиваш?

— Трябва да се прибирам незабавно — каза Блейн. — По-късно ще опитам да ти обясня.

Той изтича към улицата. Смит трябва да беше открил кой е и какво ги свързва. И точно както бе обещал, зомбито му идваше на гости.

33.

Когато каза на Мари, тя веднага изтича до килера да извади куфарите. Замъкна ги в спалнята и взе безразборно да хвърля дрехи в тях.

— Какво правиш? — запита Блейн.

— Стягам багажа.

— Виждам. Но защо?

— Защото се махаме оттук.

— Какво приказваш? Та ние живеем тук!

— Вече не — каза тя. — Не живеем, щом се навърта онзи проклет Смит. Том, той носи неприятности.

— Не се и съмнявам — рече Блейн. — Но това не е причина да бягаме. Остави багажа за момент и ме послушай! Какво мислиш, че може да ми стори?

— Няма да чакаме, за да разберем — отвърна тя и продължи да тъпче дрехи в куфарите, докато Блейн я хвана за ръцете.

— Успокой се. Нямам намерение да бягам от Смит.

— Но това ще е единствената разумна постъпка — възрази Мари. — Той е досадник, но няма да живее дълго. Само още няколко месеца, може би седмици и ще умре. Отдавна трябваше да е умрял този ужасен зомби! Том, да се махаме!

— Да не си полудяла? — възкликна Блейн. — Каквото и да иска, ще мога да се справя.

— И друг път си го казвал.

— Тогава нещата бяха различни.

— И сега са различни! Том, можем пак да вземем на заем яхтата, мистър Дейвис ще ни разбере, и можем да отидем на…

— Не! Да пукна, ако бягам от него! Може би си забравила, Мари, обаче Смит ми спаси живота.

— Но за какво го спаси? — проплака тя. — Том, предупреждавам те! Ако си е спомнил, не бива да го срещаш!

— Чакай малко — бавно изрече Блейн. — Да не би да знаеш нещо? Нещо, което не знам?

Тя мигом се успокои.

— Разбира се, че не.

— Мари, истината ли ми казваш?

— Да, скъпи. Но се боя от Смит. Моля те, Том, изпълни ми тоя каприз, нека се махнем.

— Вече не бягам от никого — каза Блейн. — Тук е моят дом. Край.

Мари седна, като че изведнъж бе останала без сили.

— Добре, скъпи. Прави каквото решиш.

— Така те искам — рече Блейн. — Всичко ще се уреди.

— Разбира се — каза Мари.

Блейн прибра куфарите и закачи дрехите в гардероба. После седна и зачака. Физически беше спокоен. Но в спомените се връщаше към подземието, отново минаваше през украсената с дърворезба врата, покрита с египетски и китайски йероглифи, влизаше между мраморните колони на просторния Палат на смъртта с позлатения бронзов ковчег. И отново чуваше пискливия глас на Рейли да говори през сребриста мъгла:

— Има неща, които не можеш да видиш, Блейн, но аз ги виждам. Дните ти на Земята ще са кратки, много кратки, болезнено кратки. Тия, в които вярваш, ще те предадат, тия, които мразиш, ще те надвият. Ти ще умреш, Блейн, не след години, а скоро, по-скоро, отколкото би повярвал. Ще бъдеш предаден и ще умреш от собствената си ръка.

Този луд старец! Блейн потръпна леко и погледна Мари. Тя седеше с наведена глава и чакаше. Зачака и той. След малко на вратата леко се почука.

— Влез — каза Блейн на онзи, който бе дошъл.

34.

Блейн веднага позна Смит въпреки фалшивата брада, бакенбардите и мургавия грим. Зомбито влезе, накуцвайки, и донесе лек мирис на разложение, неуспешно прикрит със силен аромат на бръснарски одеколон.

— Извинявай за маскировката — каза Смит. — Не целя да заблуждавам теб или когото и да било. Просто лицето ми вече не е за гледане.

— Дълъг път си изминал — каза Блейн.

— Да, доста дълъг — съгласи се Смит, — и минах през много премеждия, но няма да ти досаждам с разкази за тях. Важното е, че пристигнах.

— Защо дойде?

— Защото знам кой съм — каза Смит.

— И мислиш, че това ме засяга?

— Да.

— Не си представям как — мрачно рече Блейн. — Но нека чуем.

— Чакайте — намеси се Мари. — Смит, ти го преследваш откакто е попаднал в този свят. Не е имал и миг покой. Не можеш ли просто да приемеш положението такова, каквото е? Не можеш ли просто да идеш някъде и кротко да умреш?

— Не преди да му кажа — отвърна Смит.

— Хайде да чуем — подкани го Блейн.

— Името ми е Джеймс Олин Робинсън.

— Никога не съм чувал за теб — каза Блейн след кратък размисъл.

— Естествено.

— Срещали ли сме се някога преди онзи случай в сградата на „Рекс“?

— Официално не.

— Но сме се срещали?

— За малко.

— Добре, Джеймс Олин Робинсън, разкажи ми. Кога се срещнахме?

— Беше съвсем за малко — каза Робинсън. — Зърнахме се за част от секундата и повече нищо не видяхме. Това се случи в една късна вечер през 1958 година на едно самотно шосе, ти в твоята кола, а аз в моята.

— Ти си карал колата, в която катастрофирах?

— Да, ако можеш да го наречеш катастрофа.

— Така беше! Чиста случайност!

— Ако е вярно, повече нямам работа тук — каза Робинсън. — Но, Блейн, аз знам, че не беше катастрофа. Беше убийство. Питай жена си.

Блейн погледна жена си, седнала на ръба на дивана. Лицето й беше пребледняло като платно. Сякаш и последната капчица жизненост бе изцедена от нея. Погледът й като че се обръщаше навътре и не се радваше на онова, което виждаше там. Блейн се запита дали съзерцава призрака на някаква стара вина, отдавна погребана, отдавна започнала да възкръсва и сега вдигнала бяло знаме пред появата на брадатия Робинсън.

И като я гледаше, бавно започна да схваща.

— Мари — каза той, — какво ще речеш за онази нощ през 1958 година? Как разбрахте, че ще се сблъскам?

— Използуваме методи за статистическо предсказване, фактори на валентност… — Гласът й изтъня и секна.

— Или сте ме накарали да се сблъскам? — запита Блейн. — Не сте ли организирали катастрофата в нужния момент, за да ме пренесете в бъдещето за рекламната си кампания?

Мари не отговори. А Блейн напрегна памет, за да си спомни как бе умрял.

Караше по правото, пусто и бяло шосе, лъчите на фаровете опипваха далечината, а мракът отпред отстъпваше безконечно… Колата му буйно и вироглаво свърна към връхлитащите фарове… С все сила опита да извърти волана. Не се поддаваше… Кормилото свободно се завъртя в ръцете му и моторът изстена…

— Бога ми, вие сте ме вкарали в оная катастрофа! — изкрещя Блейн на жена си. — Вие и вашите енергийни системи „Рекс“ сте накарали колата ми да кривне! Гледай ме в очите и отговаряй! Не е ли вярно?

— Добре де! — каза тя. — Но не сме искали да убием него. Робинсън просто се изпречи на пътя. Съжалявам за това.

— През цялото време си знаела кой е той — каза Блейн.

— Подозирах.

— И не ми каза. — Блейн закрачи напред-назад из стаята. — Мари! По дяволите, ти си ме убила!

— Не съм, Том! Не, наистина. Пренесох те от 1958 година в нашето време. Дадох ти друго тяло. Но не те убих наистина.

— Уби само мен — обади се Робинсън.

Мари с усилие се откъсна от самосъзерцанието и го погледна.

— Боя се, че нося отговорност за вашата смърт, мистър Робинсън, макар и непреднамерена. Тялото ви трябва да е умряло едновременно с тялото на Том. Енергийната система „Рекс“, която го прехвърли в бъдещето, е повлякла и вас. После завладяхте приемника на Рейли.

— Много слабо утешение за загубата на предишното ми тяло — каза Робинсън.

— Несъмнено. Но какво искате? Какво мога да сторя? Отвъдното…

— Не го искам — отсече Робинсън. — Още не бях опитал земния живот.

— На колко години беше по време на катастрофата? — попита Блейн.

— На деветнадесет.

Блейн печално кимна.

— Не съм готов за отвъдното — каза Робинсън. — Искам да пътешествувам, всичко да опитам, всичко да видя. Искам да узная що за човек съм. Искам да живея! Знаете ли, че не съм докосвал жена? Бих заменил безсмъртието за десет хубави години на Земята. — Робинсън се поколеба за миг, после добави: — Искам тяло. Искам здраво мъжко тяло, в което да живея. Не тази мърша, която влача. Блейн, жена ти уби предишното ми тяло.

— Искаш моето? — запита Блейн.

— Ако смяташ, че е почтено — отвърна Робинсън.

— Хей, чакайте малко! — викна Мари.

Лицето й отново бе порозовяло. С признанието, изглежда, се бе освободила от хватката на спомена за някогашното злодеяние, бе се завърнала към борбата за живот.

— Робинсън — каза тя, — не можеш да искаш това от него. Той нямаше нищо общо с твоята смърт. Вината беше моя и съжалявам. Не искаш женско тяло, нали? Пък и не бих ти дала моето. Било каквото било! Махай се оттук!

Без да й обръща внимание, Робинсън гледаше Блейн.

— От самото начало знаех, че си ти, Блейн. Дори когато не знаех нищо друго, знаех, че си ти. Бдях над теб, Блейн, спасих ти живота.

— Да, спаси го — тихо каза Блейн.

— И какво от това? — кресна Мари. — Добре, спасил ти е живота. Това не значи, че го притежава! Човек не може да спаси нечий живот и да смята, че ще си го вземе когато пожелае. Том, не го слушай!

— Нямам нито възможност, нито намерение да те насилвам, Блейн — каза Робинсън. — Ти ще решиш кое смяташ за право, а аз ще се подчиня. И ще си припомниш всичко.

Блейн изгледа зомбито почти с обич.

— Значи има и още. Още много. Нали, Робинсън?

Робинсън кимна, впил поглед в лицето на Блейн.

— Но как разбра? — запита Блейн. — Как можа да разбереш?

— Защото те разбирам. Превърнах те в дело на живота си. Животът ми се въртеше около теб. Не мислех за нищо друго освен за теб. И колкото по-добре те опознавах, Блейн, толкова по-уверен бях.

— Може би — каза Блейн.

— За какво изобщо говорите? — намеси се Мари. — Какво още? Какво може да има още?

— Трябва да помисля за това — каза Блейн. — Трябва да си спомня. Моля те, Робинсън, почакай малко навън.

— Разбира се — каза зомбито и веднага излезе.

Блейн направи знак на Мари да мълчи. Седна и зарови глава в шепите си. Сега трябваше да си спомни нещо, за което би предпочел да не мисли. Сега веднъж завинаги трябваше да го проследи до извора и да разбере.

В паметта му дълбоко се бяха врязали думите, които крещеше Рейли в Палата на смъртта:

— Ти си отговорен! Ти ме унищожи със злобното си убийствено съзнание! Да, ти, грозна твар от миналото, ти, проклето чудовище! Всички те избягват освен мъртвия ти приятел! Защо и ти не умря, убиецо!

Знаел ли бе Рейли?

Спомни си как Сами Джоунс му каза след лова:

— Роден си за убиец, Том. Нищо друго не ти подхожда.

Досещал ли се бе Сами?

А сега най-важното от всичко. Онзи върховен миг от неговия живот — моментът на смъртта му през една нощ на 1958 година. Припомни си ярко:

Кормилото заработи отново, но Блейн не му обърна внимание, обладан от внезапно буйно ликуване, светкавична смяна на настроението, която го караше да приветствува съкрушителния удар, да жадува за него, за болка, жестокост и смърт.

Блейн трепереше конвулсивно, преживявайки наново мига, който бе искал да забрави — мига, когато можеше да избегне катастрофата, но предпочете да убие.

Той вдигна глава, погледна жена си и каза:

— Аз го убих. Това знаеше Робинсън. А сега и аз го знам.

35.

Той старателно обясни на Мари всичко. Отначало тя не искаше да му повярва.

— Толкова отдавна беше, Том! Как можеш да бъдеш сигурен какво се е случило?

— Сигурен съм — каза Блейн. — Мисля, че никой не може да забрави как е умрял. Аз си го спомням много добре. Така умрях.

— И все пак не можеш да се наречеш убиец само заради един миг, заради част от секундата…

— Колко време е нужно, за да изстреляш куршум или да забиеш нож? — запита Блейн. — Част от секундата! Толкова е нужно, за да станеш убиец.

— Но, Том, ти не си имал мотив!

Блейн поклати глава.

— Вярно е, че не убих заради плячка или мъст. Но пък и не съм от тоя тип убийци. Те се срещат сравнително рядко. Аз съм тихата вода, обикновеният среден момък, който е събрал в характера си от всичко по малко, включително и убийство. Убих, защото в онзи момент имах възможност. Моята лична възможност, уникално съчетание на събития, чувства, мисли, влажност, температура и господ знае какво още, което едва ли би се повторило за още два живота.

— Но ти не си виновен! — възкликна Мари. — Това нямаше да се случи, ако енергийните системи „Рекс“ и аз не бяхме ти създали тази изключителна възможност.

— Да. Но аз се възползувах от случая — каза Блейн, — възползувах се и извърших хладнокръвно убийство просто за развлечение, защото знаех, че не могат да ме хванат. Моето убийство.

— Ех… Нашето убийство — каза тя.

— Да.

— Добре де, убийци сме — спокойно изрече Мари. — Приеми го, Том. Не се разкисвай. Веднъж сме убили, можем пак да убием.

— Никога — каза Блейн.

— С него е почти свършено! Кълна ти се, Том, не му остава и месец. Изпял си е песента. Един удар и излиза от играта. Едно блъскане.

— Не съм от тоя тип убийци — рече Блейн.

— Ще позволиш ли аз да го направя?

— И от тоя тип не съм.

— Идиот такъв! Тогава просто не прави нищо! Чакай. Месец, не повече, и с него е свършено. Можеш да изчакаш един месец, Том…

— Пак убийство — уморено каза Блейн.

— Том! Няма да му дадеш тялото си! Какво ще стане с нашия съвместен живот?

— Мислиш ли, че можем да продължим след всичко това? — запита Блейн. — Аз не бих могъл. А сега престани да спориш с мен. Не знам дали щях да го направя, ако нямаше задгробен живот. Най-вероятно не. Но задгробен живот има. Бих искал да отида там с чисти сметки, доколкото е възможно, пито-платено и взето-върнато. Ако това беше единственото ми битие, щях да се вкопча в него с нокти и зъби. Но не е! Не разбираш ли?

— Разбирам, естествено — тъжно каза Мари.

— Право да си кажа, напоследък съм много любопитен към този отвъден живот. Искам да го видя. А има и нещо друго.

— Какво?

Раменете на Мари трепереха и Блейн ги прегърна здраво. Мислеше си за разговора с Хъл, елегантната и аристократична Плячка. Хъл бе казал:

— Ние следваме сентенцията на Ницше — да умрем в подходящия момент! Интелигентният човек не се вкопчва в последните дрипи от живота като удавник за сламка. Той знае, че телесният живот е само нищожна частица от цялостното човешко съществуване. Защо умният ученик да не прескочи един-два класа?

Блейн си припомни колко странен, мрачен, атавистичен и благороден изглеждаше величавият избор на смърт, който правеше Хъл. Претенциозно, разбира се, но в края на краищата и самият живот е претенциозен сред необятната мъртва вселена. Тогава Хъл му изглеждаше като древен японски благородник, който спокойно коленичи, за да изпълни церемониалния акт на харакири и със самия избор на смъртта подчертава важността на живота. Хъл бе казал още:

— Начинът да умреш не признава класа и възпитание. За всеки отделен човек той е благородническа грамота, рицарско приключение, кралски зов. И по това, как се преборва със самотното и опасно начинание, всеки разкрива истинските си човешки измерения.

Мари прекъсна унеса му с въпрос.

— Какво е това друго нещо?

— О! — Блейн се позамисли. — Просто исках да кажа, че комай неусетно съм попил някои от нравите на 22-ри век. Особено аристократичните. — Той се ухили и я целуна. — Естествено, нали винаги съм имал добър вкус.

36.

Блейн отвори вратата на къщичката.

— Робинсън, ела с мен до кабината за самоубийства. Давам ти тялото си.

— Друго не съм и очаквал от теб, Том — каза зомбито.

— Да вървим тогава.

Двамата бавно заслизаха по планинския склон. Няколко секунди Мари ги гледа през прозореца, сетне тръгна подир тях.

Спряха пред вратата на кабината за самоубийства.

— Мислиш ли, че ще можеш да го овладееш без проблеми? — запита Блейн.

— Сигурен съм — рече Робинсън. — Том, много ти благодаря за това. Ще се грижа за тялото ти.

— То всъщност не е мое — уточни Блейн. — Принадлежало е на някой си Кранч. Но си го обикнах. Ще свикнеш с навиците му. Само напомняй от време на време кой командува. Понякога му се иска да ходи на лов.

— Мисля, че ще ми хареса — каза Робинсън.

— Да, сигурно ще ти хареса. Е, желая ти успех.

— Успех и на теб, Том.

Мари се приближи и целуна Блейн за сбогом с ледени устни.

— Какво ще правиш сега? — попита Блейн.

Тя сви рамене.

— Не знам. Чувствувам се толкова вцепенена… Том, трябва ли?

— Трябва — каза Блейн.

Още веднъж се озърна към палмите, шепнещи под слънцето, към синята морска шир и надвисналата мрачна грамада на планината, прорязана от сребристи водопади. После им обърна гръб, влезе в кабината за самоубийства и затвори вратата зад себе си.

Нямаше нито прозорци, нито мебели, освен един-единствен стол. Закачената на стената инструкция беше много проста. Само сядаш и без да бързаш, завърташ ключа до дясната си ръка. След това умираш бързо и безболезнено, а тялото ти остава невредимо за следващия наемател.

Блейн седна, провери къде е ключът и се облегна назад с притворени очи.

Пак си помисли как бе умрял за пръв път и пак му се искаше да бе станало някак по-интересно. По право този път би трябвало да заличи грешката и да загине като Хъл, яростно преследван привечер по някой планински склон. Защо не можа да стане така? Защо не можа да срещне смъртта в двубой с тайфун, срещу връхлитащ тигър или както се катери по Еверест? Защо смъртта му пак щеше да е тъй кротка, тъй банална, тъй обикновена?

Но пък, от друга страна, защо всъщност никога не бе проектирал яхти?

Една героична смърт, разбра той отново, не би му подхождала. Несъмнено му е било писано да умре тъкмо така — бързо, банално и безболезнено. И навярно целият му живот в бъдещето бе преминал в подготовка и оформяне на тази смърт — смътни признаци, когато умря Рейли, многообещаваща сигурност в Палата на смъртта, неумолима съдба, когато се засели в Таиохае.

И все пак, независимо колко е банална, смъртта си остава най-интересното събитие в човешкия живот. Блейн нетърпеливо очакваше своята.

Нямаше от какво да се оплаква. Макар че бе живял в бъдещето само малко повече от година, успя да спечели най-голямата награда — отвъдното! Отново усети онова, което бе изпитал след излизането от сградата на „Задгробен живот“ — свобода от тежкия, разплут, непрестанен подсъзнателен страх от смъртта, който неусетно преценява всяка постъпка и просмуква всяко движение. Нито един човек от неговата епоха не би могъл да живее без сянката, която пълзи по коридорите на съзнанието като някаква зловеща тения, без призрака на всички дни и нощи, без сянката зад вратите, невидимия гост на всяко пиршество, незнайната фигура сред всеки пейзаж, вездесъща, вечно чакаща…

Край!

Защото сега древната неприятелка беше победена. И хората вече не умираха, те продължаваха!

Но той бе спечелил нещо повече от отвъдното. Бе успял да свие и вмести в тази година цял един живот.

Беше се родил в ослепително осветена бяла стая, с надвесено над него брадато докторско лице и добродушна сестра, която да го храни, докато той уплашено слуша как наоколо бръщолевят на непознат език. Отрано се бе впуснал в живота, неук и недодялан, зазяпа се по ориенталските чудеса на Ню Йорк и позволи на един непознат с прям поглед и бърза реч да го прави на глупак и едва ли не на труп, докато по-мъдри глави го отърваха от премеждието и утешиха болката му. Надянал чудесното, силно и загадъчно тяло, той отново се впусна в авантюри, този път малко поумнял, и тръгна рамо до рамо с мъже, подгонили опасност и почести с бляскави оръжия в ръце. Бе преживял и тази лудост, а на по-напреднала възраст си избра почтена професия. Но някои мрачни поличби, покълнали още в мига на неговото раждане, узряха и го принудиха да бяга от родния край към най-далечните кътчета на света. И все пак пътьом той успя да се сдобие със семейство, вярно, семейство с някой и друг скелет в гардероба, но затова пък негово. В разцвета на мъжката си сила бе достигнал до страна, която обикна, бе се оженил и на сватбеното си пътешествие бе видял как пламтят сред залеза планините на Муреа. Сетне бе улегнал, за да прекара последните си месеци в покой, полезен труд и сладки спомени за чудесата, които бе видял. И тъй ги бе преживял, почитан и уважаван от всички. Стигаше му. Блейн завъртя ключа.

37.

— Къде съм? Кой съм? Какво съм?

Никакъв отговор.

— Спомням си. Аз съм Томас Блейн и току-що умрях. Сега съм на Прага, съвсем реално и напълно неописуемо място. Усещам Земята. А напред усещам отвъдното.

— Том…

— Мари!

— Да.

— Но как можа… Не мислех…

— Е, може в някои отношения да не съм била много добра съпруга, Том. Но винаги бях вярна и правех за теб каквото ми беше по силите. Естествено, че ще те последвам.

— Мари, правиш ме много щастлив.

— Радвам се.

— Да продължим ли?

— Накъде, Том?

— Към отвъдното.

— Том, страх ме е. Не може ли просто малко да постоим тук?

— Всичко ще се оправи. Ела с мен.

— О, Том! Ами ако ни разделят? Как ще е там? Не вярвам да ми хареса. Боя се, че ще е ужасно странно, призрачно и страховито.

— Не бой се, Мари. За два живота три пъти съм бил младши конструктор на яхти. Такава ми е съдбата! Няма начин да свърши дотук!

— Добре. Вече съм готова, Том. Да вървим.

Загрузка...