Корпорация „Безсмъртие“

19.

Когато леглото запълзя към него, Блейн се развика за помощ толкова гръмогласно, че стъклата затрепераха. Отвърна му само пискливият кикот на полтъргайста.

Глухи ли бяха всички в тоя хотел? Защо никой не отговаряше?

После той осъзна, че както стоят нещата, никому не би минало и през ум да се притече на помощ. Насилието беше нещо обичайно в този свят, а смъртта — чисто личен въпрос. Разследване нямаше да има. На сутринта камериерът просто щеше да почисти безпорядъка и да отметне, че стаята е свободна.

Вратата беше непроходима. Виждаше само един шанс — да прескочи леглото и да се хвърли през затворения прозорец. Ако пресметнеше скока добре, щеше да падне отвън, до парапета, който му стигаше до кръста. Ако се засилеше прекалено, щеше да прелети над него и да падне от третия етаж на тротоара.

Столът се стовари върху плещите му и леглото загромоля напред, за да го притисне към стената. Блейн бързо пресметна ъгъла и разстоянието, стегна мускули и се хвърли към прозореца.

Ударът беше точен, но не бе взел предвид напредъка на съвременната наука. Прозорецът хлътна навън като гумен лист, сетне с плясък се върна на място. Блейн отлетя към стената и зашеметен рухна на пода. Надигайки очи, видя, че тежкото бюро се тътри към него и бавно започва да се накланя.

Полтъргайстът налегна бюрото с цялата си безумна сила и в този миг забравената врата се отвори. Без никакво изражение върху грубоватото си лице на зомби, Смит влезе в стаята и отклони с рамо падащото бюро.

— Ела — каза той.

Блейн не си губи времето да задава въпроси. Скочи на крака и се вкопчи в затварящата се врата. С помощта на Смит успя отново да я отвори и двамата се изнизаха навън. Откъм стаята долетя крясък, изпълнен с безсилна злоба.

Стиснал здраво китката на Блейн, Смит изтича по коридора. Спуснаха се по стълбите, пресякоха фоайето и изскочиха на улицата. Лицето на зомбито беше мъртвешки бледо, само там, където го бе ударил Блейн, имаше пурпурно петно. То вече се разливаше почти по половината му лице и го превръщаше в нелепа маска на Арлекин.

— Къде отиваме? — попита Блейн.

— На сигурно място.

Стигнаха до стар изоставен вход на метрото и слязоха надолу. В края на стъпалата спряха пред железен люк в напукания бетонен под. Смит отвори люка и кимна на Блейн да го последва.

Блейн се поколеба и дочу едва доловим писклив смях. Полтъргайстът го преследваше, както някога Евменидите10 са преследвали жертвите си по улиците на древна Атина. Ако искаше, можеше да остане на светло в горния свят, преследван от луд призрак. Или пък можеше да слезе със Смит в мрака отвъд железния люк, към незнайна участ в подземния свят.

Пискливият смях се засили. Блейн не се колеба повече. Последва Смит през люка и го затвори над главата си.

Засега полтъргайстът бе решил да не ги преследва. Крачеха по тунел, осветен от редки електрически крушки, покрай пропукани керамични тръби и грамадния труп на изоставена мотриса, покрай ръждиви стоманени въжета, струпани на гигантски змийски намотки. Въздухът беше влажен и застоял, а рядката тиня под краката им можеше всеки момент да ги подхлъзне.

— Къде отиваме? — повтори Блейн.

— Където мога да те защитя — отвърна Смит.

— Можеш ли?

— Духовете не са неуязвими. Призракът може да бъде прогонен, ако знаем истинската му самоличност.

— Значи знаеш кой ме преследва?

— Мисля, че да. Логично погледнато, може да бъде само една личност.

— Кой?

Смит поклати глава.

— Бих предпочел засега да не споменавам името му. Няма смисъл да го викаме, ако ни е оставил на мира.

По няколко разнебитени стълбища от мек камък слязоха в по-просторна зала и заобиколиха по ръба на черно езерце, чиято вода изглеждаше твърда и неподвижна като смола. От другата страна на езерцето започваше коридор. Един човек стоеше пред него и преграждаше пътя.

Беше висок, плещест негър, облечен в дрипи и въоръжен с парче желязна тръба. От пръв поглед Блейн разбра, че е зомби.

— Това е приятелят ми — каза Смит. — Мога ли да го въведа?

— Уверен ли си, че не е инспектор?

— Абсолютно уверен.

— Чакайте тук — нареди негърът и изчезна навътре в коридора.

— Къде сме? — запита Блейн.

— Под Ню Йорк, в лабиринта от изоставени тунели на метрото, стари канализационни шахти и някои проходи, които сами сме си издълбали.

— Но защо дойдохме тук?

— Къде другаде можехме да идем? — изненадано запита Смит. — Тук е моят дом. Не знаеше ли? Намираш се в нюйоркската колония на зомбитата.

Блейн не смяташе, че колонията на зомбитата е кой знае колко по-добра от призрака, но не му остана време да разсъждава по въпроса. Негърът се завърна. До него едва-едва куцукаше с тояжка прегърбен старец. Мрежа от хиляди бръчки и гънчици прорязваше лицето му. Очите му едва личаха сред ситната резба от провиснала плът, дори устните му бяха сбръчкани.

— Това ли е човекът, за когото ми каза? — запита той.

— Да, сър — отговори Смит. — Това е човекът. Блейн, да те запозная с мистър Кийн, ръководител на нашата колония. Мога ли да го въведа, сър?

— Можеш — каза старецът. — И аз ще ви придружа донякъде.

Поеха напред по коридора. Мистър Кийн се подпираше с цялата си тежест върху рамото на негъра.

— При обичайни обстоятелства — каза мистър Кийн, — в колонията се допускат само зомбита. За всички други входът е забранен. Но вече от години не съм разговарял с нормален човек и реших, че може би си струва да опитам. Затова по настоятелната молба на Смит направих изключение за вас.

— Много ви благодаря — каза Блейн, като се надяваше, че има защо да благодари.

— Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против да ви помогна. Но преди всичко друго отговарям за безопасността на хиляда и стоте зомбита, живеещи под Ню Йорк. Заради тях не бива да допускаме нормалните тук. Отшелничеството е единствената ни надежда сред този неук свят. — Мистър Кийн помълча. — Но може би вие ще успеете да ни помогнете, Блейн.

— Как?

— Като слушате, разберете и предадете на другите онова, което научите. Надяваме се само на просветата. Кажете ми какво знаете по проблемите на зомбитата?

— Много малко.

— Ще ви обясня. Зомбизмът, мистър Блейн, е болест, около която отдавна се трупа ореол на суеверие, сравним с ореола около такива болести като епилепсия, проказа или танцът на свети Вит. Духовната тенденция е обща. Знаете, че болните от шизофрения някога са били смятани за обладани от дявола, а хидроцефалите идиоти — за благословени души. Подобни фантазии засягат и зомбитата.

Известно време вървяха мълчаливо. Мистър Кийн продължи:

— Суеверията относно зомбитата идват главно от Хаити; болестта зомбизъм, макар и рядка, е разпространена по цял свят. Но в общественото съзнание суеверията и болестта са се преплели безнадеждно. Зомбито от суеверията е елемент на хаитянския култ вуду, човек, чиято душа е открадната чрез магия. Магьосникът може да използува тялото на зомбито както си иска, може дори да го накълца и да продаде месото на пазара. Ако зомбито вкуси сол или види морето, разбира, че е мъртъв, и се завръща в гроба. Всъщност всичко това е съвършено безпочвено. Суеверието е възникнало от описанията на болестта. Някога тя е била извънредно рядка. Но днес поради разширяването на обмена на съзнания и методите за прераждане зомбизмът се среща по-често. Болестта настъпва, когато съзнанието заема тяло, което прекалено дълго е било изоставено. Тогава съзнание и тяло не са единно цяло, както е при вас, мистър Блейн. Вместо това те съществуват като почти независими обекти, обединени в безпокойно сътрудничество. Нашият приятел Смит е типичен пример. Той може да контролира най-основните функции на тялото си, но по-тънката координация е недостъпна за него. Гласът му не може да променя интонацията си, а слухът му не долавя тънките разлики в тоновете. Лицето му е безизразно, защото почти или съвсем не владее лицевата мускулатура. Той управлява тялото си, но не е наистина част от него.

— И нищо ли не може да се направи? — попита Блейн.

— В днешно време нищо.

— Много съжалявам — смутено каза Блейн.

— Не молим за съчувствието ви — заяви Кийн. — Настояваме само за най-елементарно разбиране. Просто искам и вие, и всички други да знаят, че зомбизмът не е божие наказание за грехове, а болест като раковите метастази и нищо повече. — Мистър Кийн се подпря на стената, за да си поеме дъх. — Не споря, зомбито има неприятна външност. Тромав е, раните му не заздравяват, тялото му бързо се разпада. Бъбри като идиот, препъва се като пияница, зяпа като извратен тип. Но нима това е причина да го превръщаме в хранилище на цялата вина и позор по света, в прокажен на двайсет и втори век? Казват, че зомбитата нападали хора; та телата им са извънредно уязвими и обикновеният зомби не би издържал нападението на някое по-решително дете. Вярват, че болестта била заразна, а очевидно не е така. Казват, че зомбитата били сексуално извратени, а истината е, че зомбито не изпитва каквито и да било сексуални чувства. Но хората не желаят да научат истината и затова зомбитата са парии, които стават само за бесилката или за кладата на линчуващата тълпа.

— Ами властите? — запита Блейн.

Мистър Кийн се усмихна горчиво.

— Някога бяха така добри да ни затварят в лечебниците за душевноболни. Разбирате ли, те не ни желаят злото. Ала зомбитата рядко са луди и властите го знаят. Тъй че сега с мълчаливото им съгласие заемаме тези изоставени тунели на метрото и канализацията.

— Не можахте ли да намерите по-добро място?

— Честно казано, подземията ни подхождат. Слънчевата светлина действува зле на кожата, лишена от способност за регенерация.

Отново закрачиха напред.

— Какво мога да направя? — попита Блейн.

— Можете да разкажете някому това, което узнахте тук. Или да напишете. Вълните постепенно ще се разширят…

— Ще сторя каквото ми е по силите.

— Благодаря — тържествено изрече мистър Кийн. — Просветата е единствената ни надежда. Просветата и бъдещето. Сигурно в бъдеще хората ще са по-просветени.

Бъдещето? Изведнъж Блейн усети, че му се завива свят. Защото това беше бъдещето, в което бе попаднал от идеалистичния, изпълнен с надежди двадесети век. Сега беше бъдещето! Но обещаното всеобщо просвещение все още не бе настъпило и хората си бяха горе-долу каквито винаги са били. За секунда Блейн усети как вековете се стоварват върху него. Почувства се изгубен и стар, по-стар от Кийн, по-стар от човечеството — едно същество в наето тяло, застанало на непознато място.

— Ето че стигнахме до целта ви — каза мистър Кийн.

Блейн бързо примига и светът отново се проясни. Сумрачният коридор бе свършил. Отпред ръждива желязна стълба, прикрепена към стената, водеше нагоре, в мрака.

— Всичко хубаво — каза мистър Кийн и си тръгна, като се подпираше тежко върху рамото на негъра.

Блейн се загледа подир стареца, после се обърна към Смит.

— Къде отиваме?

— Нагоре по стълбата.

— Но накъде води тя?

Смит вече бе започнал да се изкачва. Спря, погледна надолу и восъчните му устни се обтегнаха в усмивка.

— Ще посетим един твой приятел, Блейн. Отиваме в гробницата при ковчега му и ще помолим да не те преследва повече. Ако трябва, ще го принудим.

— Кой е той? — запита Блейн.

Смит само се ухили и продължи да се изкачва. Блейн тръгна по стълбата след него.

20.

Над коридора имаше вентилационна шахта, водеща към друг коридор. Най-сетне стигнаха до врата и минаха през нея.

Озоваха се в просторна, ярко осветена зала. Сводестият таван беше покрит със стенопис, на който красив синеок мъж сред тълпа от ангели се възнасяше към ефирния небесен лазур. Блейн веднага разбра кой е позирал за картината.

— Рейли!

Смит кимна.

— Намираме се в неговия Палат на смъртта.

— Как разбра, че Рейли ме преследва?

— Трябваше сам да се сетиш. Само двама твои познати са починали наскоро. Призракът явно не беше Рей Мелхил. Трябваше да е Рейли.

— Но защо?

— Не знам — каза Смит. — Може би Рейли ще ти отговори лично.

Блейн огледа стените. Те бяха инкрустирани с кръстове, полумесеци, звезди и свастики, както и с индийски, африкански, арабски, китайски и полинезийски магически знаци. По пръснати из залата пиедестали се издигаха статуи на древни божества. Сред десетките фигури Блейн разпозна Зевс, Аполон, Дагон, Один и Астарта11. Пред всеки пиедестал имаше олтар, а на всеки олтар лежеше шлифован скъпоценен камък.

— За какво е това? — попита Блейн.

— За омилостивяване на боговете.

— Но задгробният живот е научно доказан факт.

— Мистър Кийн ми каза, че науката е безсилна пред суеверията. Рейли е бил твърдо уверен, че ще оцелее след смъртта, но не е виждал смисъл да рискува. Освен това мистър Кийн казва, че най-богатите, както и най-религиозните, не биха харесали задгробен живот, където допускат кого да е. Те смятат, че с подходящи ритуали и символи могат да попаднат в по-отбран кръг на отвъдното.

— Има ли по-отбран кръг? — запита Блейн.

— Никой не знае. Просто поверие.

Смит го поведе през залата към една врата, покрита с дърворезба от египетски и китайски йероглифи.

— Вътре е тялото на Рейли — каза Смит.

— И ще влизаме ли?

— Да, налага се.

Смит бутна вратата. Пред Блейн се разкри просторна зала с мраморни колони. Точно в центъра лежеше ковчег от бронз и злато, инкрустиран със скъпоценни камъни. Около ковчега бе струпано поразително количество вещи: картини и скулптури, музикални инструменти, гравюри, перални машини, електрически печки, хладилници, даже цял хеликоптер. Имаше дрехи, книги и богато подредена банкетна маса.

— За какво е всичко това? — запита Блейн.

— Духът на тия вещи е предназначен да придружи собственика си в задгробния живот. Древно поверие.

Първата реакция на Блейн бе жалост. Научно доказаният задгробен живот не бе освободил хората от страха пред смъртта, както би трябвало да се очаква. Напротив, бе засилил тяхната неувереност и бе подхранил стремежа към съперничество. След като имаха осигурен задгробен живот, хората искаха да го усъвършенствуват, да се радват на по-добър рай, отколкото всички останали. Равенството не беше лошо нещо, но на първо място стоеше частната инициатива. Идеята за съвършена и безстрастна уравниловка не се нравеше никому както на Земята, така и в задгробния живот. Желанието да задмине другите бе накарало човек като Рейли да си изгради гробница като древноегипетски фараон, цял живот да мисли за смъртта, да живее в непрестанно дирене на начини да запази имота и общественото си положение в идната велика неизвестност.

Срамота. И все пак, помисли Блейн, не се ли основаваше жалостивостта му на недостатъчна вяра в действеността на предприетите от Рейли мерки? Ами ако човек можеше да подобри положението си в задгробния живот? В такъв случай нямаше ли най-добре да оползотвори времето си в тоя свят, като работи, за да си осигури по-добра вечност?

Разсъждението изглеждаше разумно, но Блейн отказваше да го приеме. Не можеше това да е единствената причина за съществуване на белия свят! Добър или лош, красив или грозен, животът трябваше да се изживее просто защото е живот.

Смит бавно пристъпи в погребалната зала и Блейн прекъсна размишленията си. Зомбито спря и се загледа в малка масичка, покрита с орнаменти. Безстрастно я прекатури с ритник. Сетне бавно, едно по едно, стъпка изящните украшения върху полирания мраморен под.

— Какво правиш? — запита Блейн.

— Искаш ли полтъргайстът да те остави на мира?

— Разбира се.

— Значи трябва да има някаква причина да те остави на мира — рече Смит, ритайки една натруфена абаносова скулптура.

Блейн реши, че това е доста разумно. Дори и призрак трябва да знае, че рано или късно ще се наложи да напусне Прага и да премине в отвъдното. А щом знае, ще иска имуществото да го чака непокътнато. Следователно — бори се срещу огъня с огън, срещу преследването с преследване.

И все пак се почувствува като вандал, когато избра една картина, нарисувана с маслени бои, и се приготви да забие юмрук в нея.

— Недей — изрече някой над главата му.

Блейн и Смит погледнаха нагоре. Над тях сякаш се рееше едва забележима сребриста мъгла. От нея долетя тъничък гласец:

— Моля те, остави картината.

Блейн задържа надигнатия си юмрук.

— Ти ли си, Рейли?

— Да.

— Защо ме преследваш?

— Защото ти си отговорен! Всичко е по твоя вина! Ти ме унищожи със злобното си убийствено съзнание! Да, ти, грозна твар от миналото, ти, проклето чудовище!

— Не бях аз! — викна Блейн.

— Ти беше! Ти не си човек. Не си естествен! Всички те избягват освен мъртвия ти приятел! Защо и ти не умря, убиецо!

Юмрукът на Блейн се устреми към картината. Тъпичкият гласец изпищя:

— Недей!

— Ще ме оставиш ли на мира? — запита Блейн.

— Остави картината — примоли се Рейли.

Блейн внимателно я сложи на пода.

— Ще те оставя на мира — каза Рейли. — Защо не? Има неща, които не можеш да видиш, Блейн, но аз ги виждам. Дните ти на Земята ще са кратки, много кратки, болезнено кратки. Тия, в които вярваш, ще те предадат, тия, които мразиш, ще те надвият. Ти ще умреш, Блейн, не след години, а скоро, по-скоро, отколкото би повярвал. Ще бъдеш предаден и ще умреш от собствената си ръка.

— Ти си луд! — извика Блейн.

— Луд ли съм? — изкиска се Рейли. — Луд ли съм? Луд ли съм?

Сребристата мъгла изчезна. Рейли си бе отишъл.

Смит го поведе обратно по тесни криволичещи тунели, които се изкачваха към нивото на улицата. Навън въздухът беше мразовит и зората обагряше високите сгради в червено и сиво.

Блейн взе да благодари, но Смит поклати глава.

— Няма защо да благодариш! В края на краищата ти си ми нужен, Блейн. Какво щях да правя, ако полтъргайстът те бе убил? Пази се, внимавай. Без теб не ми остава нищичко.

Зомбито впери в него тревожен поглед, после изтича назад. Блейн го гледаше как се отдалечава и се питаше дали не е по-добре да има десетина врагове, отколкото приятел като Смит.

21.

Половин час по-късно беше в апартамента на Мари Торн. Мари, без грим, облечена в домашна роба, примига сънено и го въведе в кухнята, където натисна копчетата за кафе, препечени филийки и бъркани яйца.

— Бих искала — каза тя — да подбираш по-приличен час за драматичните си появявания. Часът е шест и трийсет сутринта.

— Занапред ще се постарая — весело отговори Блейн.

— Беше обещал да се обадиш. Какво стана с теб?

— Тревожи ли се тия дни?

— Ни най-малко. Какво стана?

Между хапките Блейн й разказа за лова, преследването и прогонването на призрака. Тя го изслуша и накрая рече:

— И тъй, очевидно се гордееш с постиженията си. Навярно имаш право. Но все още не знаеш какво иска Смит и дори кой е той.

— Нямам представа — каза Блейн. — Смит също. Честно казано, изобщо не ме интересува.

— Какво ще стане, когато той разбере?

— Тогава ще му мисля.

Мари надигна вежди, но си премълча.

— Том, какви са плановете ти сега?

— Ще си намеря работа.

— Като ловец ли?

— Не. Логично или не, ще опитам из бюрата за проектиране на яхти. После ще взема да наминавам насам в по-прилични часове и да ти досаждам. Как звучи?

— Непрактично. Искаш ли един добър съвет?

— Не.

— Все пак ще ти го дам. Том, напусни Ню Йорк. Бягай колкото може по-далече. Иди на островите Фиджи или Самоа.

— Че защо?

Мари неспокойно закрачи напред-назад из кухнята.

— Ти просто не разбираш този свят.

— Мисля, че го разбирам.

— Не! Том, имал си няколко типични преживелици и толкоз. Но това не означава, че си усвоил нашата култура. Бил си отвлечен, гонил те е призрак и си ходил на лов. Но това не е нищо повече от повърхностна туристическа обиколка. Рейли беше прав, ти си изгубен и безпомощен както би бил някой първобитен човек в твоята 1958 година.

— Това е смешно и протестирам против сравнението.

— Добре де, нека да е китаец от 14-и век. Представи си, че този хипотетичен китаец е срещнал гангстер, возил се е на автобус и е видял Кони айлънд. Би ли казал, че е разбрал Америка от 20-и век?

— Разбира се, че не. Накъде биеш?

— Бия натам — каза тя, — че тук не си в безопасност и дори не усещаш какви, къде или колко сериозни са заплахите. Първо, онзи проклет Смит е по петите ти. Второ, наследниците на Рейли може да не се зарадват, че си осквернил гробницата му, може би ще сметнат за необходимо да предприемат нещо. А и директорите на „Рекс“ още обсъждат какво да те правят. Ти обърка, промени и провали цял куп неща. Не го ли усещаш?

— Мога да се справя със Смит — заяви Блейн. — Наследниците на Рейли да вървят по дяволите. Колкото до директорите, какво могат да ми сторят?

Мари се приближи и го прегърна през врата.

— Том — сериозно изрече тя, — на твое място всеки човек, роден в тази епоха, би побързал да си плюе на петите.

За миг Блейн я притисна и погали лъскавата й черна коса. Тя се тревожеше за него, искаше да е в безопасност. Но сега нямаше настроение да слуша предупреждения. Бе преодолял опасностите на лова, бе минал през желязната врата на подземния свят и отново си бе проправил път към светлината. Сега, седнал в слънчевата кухничка на Мари, се чувствуваше въодушевен и умиротворен. Опасността му се струваше академичен проблем, който за момента не заслужаваше обсъждане, а идеята да бяга от Ню Йорк беше абсурдна.

— Кажи ми — шеговито подхвърли Блейн, — и ти ли си от нещата, които обърках?

— Навярно ще си загубя работата, ако това имаш предвид.

— Не това имам предвид.

— Тогава би трябвало да знаеш отговора… Том, моля те, няма ли да напуснеш Ню Йорк?

— Не. И моля те, престани да създаваш паника.

— О, господи — въздъхна тя, — говорим един и същ език, но не мога да ти втълпя. Не разбираш. Нека да опитам с пример. — Тя се позамисли. — Представи си, че някой има платноходка…

— Обичаш ли платноходките? — попита Блейн.

— Да, много. Том, слушай ме! Представи си, че някой има платноходка и се кани да тръгне на презокеанско плаване…

— По морето на живота — вметна Блейн.

— Не си смешен — каза тя и в този миг изглеждаше много красива и сериозна. — Този човек не разбира нищичко от платноходки. Гледа я как се полюшва свежо боядисана и всичко си е на мястото. Не може да си представи никаква опасност. Сетне ти оглеждаш платноходката. Виждаш, че ребрата са пропукани, корабни червеи са прояли кормилната стойка, гнездото на мачтата е прогнило, платната са плесенясали, болтовете на кила са ръждиви и сглобките са готови да се разпаднат.

— Откъде си научила толкова много за платноходките? — запита Блейн.

— Плавам с тях от дете. Слушай, ако обичаш. Казваш на този човек, че платноходката е негодна, че навярно ще потъне при първата буря.

— Трябва някой ден да излезем двамата по море — каза Блейн.

— Но този човек — упорито продължи Мари, — нищо не разбира от платноходки. Всичко изглежда наред. И най-гадното е, че не можеш да му кажеш точно какво ще се случи или кога. Може платноходката да издържи месец, година или пък само седмица. Може най-напред да се строшат болтовете на кила или пък мачтата да ги изпревари. Просто не знаеш. Това е и нашето положение. Не мога да ти кажа какво ще се случи или кога. Просто знам, че не си готов за плаване. Трябва да се махнеш оттук!

Тя го изгледа с надежда. Блейн кимна и каза:

— Страхотен екипаж става от теб.

— Значи няма да си отидеш?

— Не. Цяла нощ съм бил на крак. Само на едно място отивам — в леглото. Ще ми правиш ли компания?

— Върви по дяволите!

— Скъпа, моля те! Къде е жалостта ти към един бездомен странник от миналото?

— Аз излизам — каза тя. — Настанявай се в спалнята както намериш за добре. И гледай да си помислиш за това, което ти казах.

— Дадено — съгласи се Блейн. — Но защо да се тревожа, щом ти ще се грижиш за мен?

— И Смит се грижи за теб — напомни му тя.

Целуна го лекичко и излезе от кухнята.

Блейн довърши закуската и легна да спи. Събуди се малко след пладне. Мари още не се бе прибрала, тъй че преди да си тръгне, той й остави весела бележка с адреса на хотела.

През следващите няколко дни безуспешно посети повечето бюра за проектиране на яхти в Ню Йорк. Някогашната му фирма, „Матисън и Питърс“, отдавна бе предала богу дух. Другите фирми не проявяваха интерес. Най-сетне в „Якобсен яхтс лимитед“ старшият проектант го разпита подробно за отдавна изчезналите модели „Залив Чезапик“ и „Бахамски острови“. Блейн прояви значителни познания по двата типа и демонстрира остарялото си чертожно изкуство.

— От време на време получаваме поръчки за антични корпуси — каза старшият проектант. — Знаете ли какво? Ще ви наемем за разсилен. Ще ви плащаме комисионна за проектиране на класически корпуси, а ще можете и да поизучите занаята — честно казано, познанията ви са старомодни. Когато напреднете, ще ви повишим. Какво ще кажете?

Назначаваха го най-долу, но все пак това беше работа, законна работа с добра надежда за повишение. Значи най-после си бе намерил истинско място в света на 2110 година.

— Приемам с благодарност — каза Блейн.

За да отпразнува събитието, вечерта отскочи до един Сензорен магазин да купи проектор и няколко записа. Мислеше, че му се полага поне мъничко разкош.

Сензофилмите бяха неделима част от 2110 година, вездесъщи и популярни като телевизията по времето на Блейн. По-големи и по-сложни варианти на сензофилмите се използуваха за салонни прожекции, други пък се прилагаха в рекламата и пропагандата. В днешно време те бяха най-чистата и най-могъща форма на стандартна мечта, скроена по мярка всекиму.

Но имаха и извънредно гласовити противници, които окайваха зловещата тенденция към пълна пасивност в представлението. Тия критици се тревожеха от прекомерната лекота, с която човек можеше да възприеме сензофилма; и наистина, множество домакини ходеха по цял ден с безизразни физиономии като съвременни мистички, потънали в непресекващи ярки видения.

Когато чете книга или гледа телевизия, изтъкваха критиците, зрителят трябва да се напрегне, да участвува. А сензофилмите просто те заливат, ярки, блестящи, коварни, и оставят след себе си вредното шизофренично впечатление, че сънищата са по-добри и по-желани от живота. Подобно впечатление не бива да се допуска, дори и да е вярно. Сензофилмите са опасни! Безспорно в сензокиното са създадени и някои пълноценни художествени произведения. (Не можем да пренебрегнем Верео, Джонстън и Телкин, многообещаващия млад талант Микелсен.) Но добрите произведения не са много. И ако ги премерим срещу вредния психичен ефект, спадането на масовия вкус, склонността към пълно бездействие…

Още едно поколение, гръмовно предсказваха критиците, и хората не ще могат да четат, да мислят и да действуват!

Аргументът бе силен. Но Блейн от висотата на своите 152 години си припомняше почти същите доводи, издигани срещу радиото, киното, комиксите, телевизията и евтините романчета. Дори всеобщо таченият роман някога е бил сурово мъмрен за отклонението си от стандартите на чистата поезия. Всяко нововъведение изглежда унищожително за културата, а в крайна сметка се превръща в основен неин дял, въплъщение на доброто старо време и духа на Златната ера — за да бъде нападнато и накрая унищожено от следващото нововъведение.

Добри или лоши, сензофилмите съществуваха. Блейн влезе в магазина, за да вземе участие в тях.

След като огледа няколко модела, той си купи на умерена цена проектор „Бендикс“. После с помощта на продавача подбра три популярни записа и мина в сепарето да ги изпробва. Прикрепи електродите на челото си и включи първия.

Сензофилмът беше на историческа тема, твърде романтична интерпретация на „Песен за Роланд“, записана с нискоинтензивна, неидентификационна техника, което даваше възможност за огромни бойни сцени и масови епизоди. Сънят започна.

…и Блейн се озова сред прохода Ронсевал в онова горещо и съдбовно утро на 778 година, гледайки заедно с ариергарда на Роланд как основните части от армията на Карл Велики бавно се нижат към страната на франките. Морните ветерани се друсаха във високите седла, проскърцваше кожа, шпори дрънкаха по бронзовите стремена. Из въздуха се носеше мирис на борове и пот, едва доловим пушек откъм сринатата до земята Памплона, дъх на смазана стомана и суха лятна трева…

Блейн реши да го купи. Следващият запис беше високоинтензивен — преследване на Венера, в което зрителят се идентифицираше изцяло с подгонения, но невинен човек. Последният беше вариант на „Война и мир“ с променлива интензивност и идентификация в някои епизоди.

Докато плащаше покупките, продавачът му намигна.

— Интересува ли ви нещо по-така?

— Може би — каза Блейн.

— Имам записи от страхотни гуляйчета. Пълна идентификация с превключване отгоре на това. Не? Доставиха ми същински ужас — човек, който умира в тресавище. Убийците записали смъртта му за специализираната търговия.

— Друг път — каза Блейн и се запъти към вратата.

— Освен това — прошепна продавачът — имам специален запис, направен е законно, но не го показват на широката публика. Няколко копия се разпространяват нелегално. Човек, който се възражда от миналото. Абсолютно автентично.

— Наистина ли?

— Да, съвсем уникален. Вълнението е чисто като камбанен звън, остро като нож. Бисер за колекциите. Предричам, че ще стане класика.

— Това да се чува — мрачно рече Блейн.

Взе немаркирания запис и се върна в сепарето. След десет минути излезе почти потресен и го купи на безбожна цена. Сякаш купуваше късче от самия себе си.

За съжаление всички имена бяха грижливо изтрити, за да не може полицията да открие източника. Беше знаменит, но по напълно анонимен начин.

22.

Всеки ден Блейн ходеше на работа, метеше пода, събираше хартиите от кошчетата, надписваше пликове и сегиз-тогиз изпълняваше поръчки за антични корпуси. Вечер зубреше сложната наука за проектиране на яхти през 22-ри век. След време взеха да му поръчват дребни рекламни обяви. В това отношение прояви талант и скоро бе повишен за младши проектант на яхти. През него започна да минава голяма част от връзките между „Якобсон яхтс лимитед“ и корабостроителниците, работещи по техни проекти.

Продължаваше да учи, но класическите корпуси не се търсеха много. Братя Якобсен поемаха повечето масови модели, а старият Ед Ричтър, по прякор Чудото от Салем, чертаеше нестандартните състезателни и многокорпусни платноходи. Блейн въртеше информацията и рекламата и не му оставаше време за нищо друго.

Работата беше отговорна, необходима. Но не беше проектиране на яхти. Животът му в 2110 година безвъзвратно навлизаше в почти същия коловоз, както и през 1958.

Блейн дълбоко се замисли над това. От една страна, беше щастлив. Конфликтът между съзнанието му и чуждото тяло изглеждаше решен веднъж завинаги. Очевидно съзнанието командуваше.

От друга страна, положението не говореше много добре за качеството на въпросното съзнание. Ето го — човек, който е попаднал в бъдещето след 152 години, минал е през чудеса и ужаси, а отново работи с морна и страшна неизбежност като младши проектант на яхти, който се занимава с всичко друго, само не и с проектиране на яхти. Нима в характера му имаше някакъв фатален дефект, някакъв скрит недостатък, който го обричаше на подчинение независимо от обкръжението?

Унило си представяше как го захвърлят на около милион години в миналото, в каменната ера. Несъмнено след кратък период на първоначална адаптация би станал младши проектант на лодки еднодръвки. Само че не истински проектант. Работата му би била да брои талисманите, да проверява качеството на дънерите и да доставя гнезда за греблата, докато някой друг момък (навярно неандерталски гений) ръководи цялата истинска работа.

Това беше обезсърчаващо. Но за щастие имаше и друга гледна точка. Неизбежното му завръщане можеше да се приеме като чудесен пример за душевна твърдост, за човешко постоянство. Той беше човек, който знае какво представлява. Както и да се променяше обкръжението, оставаше верен на своите задължения.

Погледнато така, можеше да се гордее, че во веки веков ще си остане младши проектант на яхти.

Продължи да работи, като се люшкаше между тези две основни самопреценки. Един-два пъти се срещна с Мари, но тя обикновено беше заета по управителни съвети на „Рекс“. Напусна хотела и се настани в малък, обзаведен с вкус апартамент. Ню Йорк започваше да му изглежда нормален.

А и дори да не бе спечелил нищо друго, напомняше си той, поне бе решил проблема с противоречията между съзнание и тяло.

Но тялото не се предаваше толкова лесно. Блейн бе пропуснал един от проблемите, които е вероятно да възникнат за собственик на силно, симпатично и крайно своенравно тяло като неговото.

Един ден конфликтът избухна отново и беше по-сериозен от когато и да било.

Беше напуснал работа в обичайния час и чакаше на автобусната спирка. Забеляза, че една жена го гледа втренчено. Беше на около двадесет и пет години, закръглена, привлекателна и червенокоса. Облечена бе простичко. Имаше решително лице, но в очите й се криеше тъга.

Блейн разбра, че я е виждал и преди, но досега не й е обръщал внимание. Припомни си, че веднъж се бе качила на хелибуса с него. Друг път бе влязла в някакъв магазин по стъпките му. И още няколко пъти бе минала покрай жилищния му блок, когато тръгваше за работа.

Наблюдаваше го навярно от седмици. Но защо?

Отвърна на погледа и зачака. Жената се поколеба, после каза:

— Може ли да поговорим за малко? — Гласът й беше дрезгав, приятен, но много нервен. — Моля ви, мистър Блейн, много е важно.

Значи знаеше името му.

— Разбира се — отвърна Блейн. — Какво има?

— Не тук. Може ли… ъъъ… да отидем някъде?

Блейн се ухили и тръсна глава. Изглеждаше сравнително безопасна, но и Орк изглеждаше така. В тоя свят да се доверяваш на непознати значеше да загубиш ума си, тялото или и двете заедно.

— Не ви познавам — каза Блейн — и не знам откъде сте научили името ми. Каквото и да искате, ще трябва да ми го кажете тук.

— Всъщност не би трябвало да ви досаждам — посърна жената. — Но не можех да се удържа, трябваше да поговоря с вас. Понякога ме наляга такава самота, нали знаете какво е?

— Самота? Е, да, но защо искате да разговаряте с мен?

Тя го изгледа печално.

— Вярно, вие не знаете.

— Не, не знам — търпеливо каза Блейн. — Защо?

— Не може ли да идем някъде? Не ми е приятно да го казвам пред хората.

— Ще трябва да го кажете — отсече Блейн, започвайки да мисли, че играта наистина е много сложна.

— О, добре — каза жената, явно засрамена. — Отдавна ви следя, мистър Блейн. Узнах името и професията ви. Трябваше да говоря с вас. Всичко е заради това ваше тяло.

— Какво?

— Тялото ви каза тя, без да го поглежда. — Виждате ли, то беше на съпруга ми, преди да го продаде на „Рекс Корпорейшън“.

Блейн отвори уста, но не можа да намери подходящи думи.

23.

Още от самото начало Блейн знаеше, че преди да му бъде връчено, тялото е живяло свой собствен живот в този свят. Действувало е, взимало е решения, обичало е, мразило е, оставяло е свой неповторим отпечатък върху обществото, изплитало е своя сложна и трайна мрежа от познанства. Би могъл дори да предположи, че е имало съпруга — повечето тела си имаха. Но той бе предпочел да не мисли за това. Бе си позволил да повярва, че всичко свързано с предишния собственик е изчезнало по най-удобен начин.

Собствената му среща с краденото тяло на Рей Мелхил би трябвало да му докаже колко наивно е подобно поведение. Сега, ще не ще, трябваше да помисли по въпроса.

Отидоха в апартамента на Блейн. Жената, Алис Кранч, седна унило на крайчеца на дивана и прие предложената цигара.

— Такива ми ти работи — каза тя. — Френк — тъй се казваше мъжът ми, Френк Кранч — все нещо не му достигаше, нали знаете? Имаше си добра работа като ловец, но все не беше доволен.

— Ловец?

— Да, беше копиеносец в китайските игри.

— Хмм — промърмори Блейн и отново се зачуди какво ли го бе накарало да отиде на онзи лов. Собствените му затруднения или дремещите рефлекси на Кранч? Колко досадно, че проблемът съзнание-тяло изникваше отново тъкмо когато изглеждаше тъй чудесно уреден.

— Но все не беше доволен — продължи Алис Кранч. — Не го свърташе, като гледаше ония смахнати богаташи как си уреждат убийствата и заминават в отвъдното. Ненавиждаше мисълта, че ще пукне като псе, такъв си беше Френк.

— Не го осъждам — каза Блейн.

Тя сви рамене.

— Какво да се прави? Френк нямаше шанс да спечели пари за задгробна застраховка. Това го мъчеше. А после дойде оная тежка рана в рамото, дето едва не го вкара в гроба. Сигурно още носите белега?

Блейн кимна.

— Е, от онзи момент вече не беше същият. Ловците обикновено не мислят много за смъртта, но Френк взе да си блъска главата. Мислеше за нея непрекъснато. А после срещна оная кльощава дама от „Рекс“.

— Мари Торн?

— Същата. Кльощава дама, твърда като пирон и студена като риба. Не разбирах какво толкова намираше Френк в нея. О, той си покръшкваше от време на време, повечето ловци са такива. От опасностите е. Но има кръшкане и кръшкане. Беше се лепнал като гербова марка за тая капризна дамичка от „Рекс“. Просто не разбирах какво толкова намираше в нея. Искам да кажа, беше толкова кльощава и с толкова постна физиономия. Хубавичка беше, ако човек обича мършавите, но изглеждаше тъй, сякаш и в леглото ще влезе с дрехите, нали ме разбирате.

Блейн кимна измъчено.

— Продължавайте.

— Е, за някои вкусове не се спори, но мислех, че знам какво харесва Френк. И съм имала право, защото се оказа, че не кръшка с нея. Срещите били чисто делови. Един ден цъфна на вратата и ми рече: „Бейби, напускам те. Тръгвам на онуй пусто пътешествие в отвъдното. А пък за теб ще има една дебела пачка.“ — Алис въздъхна и избърса очи. — Тоя голям идиот си беше продал тялото! От „Рекс“ му осигурили задгробна застраховка, дали му обезщетение за мен и той адски се гордееше, проклетникът! Е, помъчих се да го разубедя, бъбрих до посиняване. Никаква полза, беше решил, че негово е царството небесно. Мислеше си, че бездруго му е изпята песента и следващият лов ще го довърши. И замина. Обади ми се веднъж от Прага.

— Още ли е там? — запита Блейн, усещайки как настръхват косъмчетата по врата му.

— Вече цяла година не съм го чувала — каза Алис, — тъй че сигурно е преминал в отвъдното. Негодник!

Тя си поплака, после избърса очи с миниатюрна кърпичка и скръбно се вторачи в Блейн.

— Нямаше да ви досаждам. В края на краищата тялото си беше на Френк, той го продаде и сега е ваше. Нямам претенции спрямо него или вас. Но понякога съм толкова потисната, толкова самотна.

— Представям си — прошепна Блейн, мислейки, че тя определено не е негов тип. Обективно погледнато, беше хубавичка. Миловидна, но възпълна. Чертите й бяха добре оформени, подчертани и ярки. Червената коса, макар и явно боядисана, беше гладка и дълга до раменете. Такава жена можеше да си представи с ръце на кръста да хока полицай, да тегли рибарска мрежа, да танцува фламенко под звуците на китара, да подкарва стадо кози по планинска пътека с разкопчана селска блуза и широка пола, шушнеща около мощните й бедра.

Но не му беше по вкуса.

Обаче, напомни си той, Френк Кранч е смятал, че тя е тъкмо по неговия вкус. А той носеше тялото на Кранч.

— Повечето ни приятели — продължаваше Алис — бяха ловци от китайските игри. О, някои наминаваха след като Френк си отиде. Но нали ги знаете ловците, само за едно си мислят.

— Това факт ли е? — запита Блейн.

— Да. И тъй, напуснах Пекин и се върнах в Ню Йорк, където съм родена. А после един ден видях Френк — тоест вас. Щях да припадна на място. Искам да кажа, би трябвало да го очаквам и прочие, но все пак си е потресение да видиш как се разхожда тялото на мъжа ти.

— И аз тъй мисля — съгласи се Блейн.

— Тръгнах подир вас значи и тъй нататък. Изобщо нямаше да ви досаждам или нещо такова, но все ме гризеше отвътре. И някак взех да се чудя що за човек… искам да кажа, Френк беше толкова… е, двамата много си пасвахме, нали разбирате.

— Естествено — каза Блейн.

— Бас държа, че ме мислите за ужасна жена!

— Нищо подобно! — възрази Блейн.

Тя го гледаше право в очите със скръбно и кокетно изражение. Блейн усети как потръпва старата рана на Кранч.

Но не забравяй, каза си той, Кранч е изчезнал. Сега всичко е на Блейн — волята на Блейн, изборът на Блейн, вкусът на Блейн…

Нали?

Трябва да се отърва от този проблем, помисли той, докато прегръщаше податливата Алис и я целуваше със съвсем неблейновска страст…

На сутринта Алис приготви закуската. Блейн седеше, гледаше през прозореца и из главата му се въртяха черни мисли.

Отминалата нощ го бе убедила окончателно, че Кранч продължава да царува над умо-телесната коалиция Кранч-Блейн. Защото снощи изобщо не приличаше на себе си. Беше свиреп, жесток, груб, гневен и ликуващ. Бе се превърнал във всичко онова, което винаги го отблъскваше, бе се отдал на страсти, навярно граничещи с безумие.

Това не беше Блейн. Беше Кранч, Победоносното тяло.

Блейн винаги бе ценил високо деликатната изтънченост и усета към нюанси. Може би прекалено високо. И все пак това бяха негови достойнства, израз на собствената му, лична индивидуалност. С тях беше Томас Блейн. Без тях ставаше по-малко от нищо — сянка, хвърляна от всепобедния Кранч.

Унило си представи бъдещето. Щеше да се откаже от борбата и да стане такъв, какъвто го иска тялото — побойник, кавгаджия, жизнерадостен скитник. Може би след време щеше да привикне с този живот, дори да го хареса…

— Закуската е готова — обяви Алис.

Закусиха мълчаливо. Алис скръбно опипваше синината на ръката си. Накрая Блейн не издържа.

— Виж какво — каза той, — съжалявам.

— За какво?

— За всичко.

Тя се усмихна измъчено.

— Няма нищо. Всъщност вината беше моя.

— Съмнявам се. Подай ми маслото, ако обичаш.

Тя му подаде маслото. Няколко минути се храниха мълчаливо. После Алис каза:

— Беше много, много глупаво.

— Защо?

— Сигурно съм тичала подир илюзия. Мислех си, че мога пак да намеря Френк цял и невредим. Всъщност не съм такава, мистър Блейн. Но мислех, че ще бъде както с Френк.

— А не беше ли?

Тя поклати глава.

— Не, разбира се, че не.

Блейн внимателно остави кафеената чашка.

— Предполагам, че Кранч е бил по-груб. Предполагам, че те е бъхтил от стена в стена. Предполагам…

— О, не! — извика тя. — Никога! Мистър Блейн, Френк беше ловец и имаше тежък живот. Но към мен винаги е бил съвършен джентълмен. Имаше обноски, такъв си беше Френк.

— Имаше ли?

— Несъмнено имаше! Френк винаги беше нежен с мен, мистър Блейн. Беше… деликатен, нали ме разбирате. Мил. Нежен. Никога, никога не беше груб. Честно казано, беше точно обратното на вас, мистър Блейн.

— Ъ — рече Блейн.

— Не че ви има нещо — добави тя с прибързано съчувствие. — Вие наистина сте грубичък, но нали знаете, вкусове разни.

— Сигурно е тъй — каза Блейн. — Да, сигурно е тъй.

Довършиха закуската сред неловко мълчание. Освободена от натрапчивата илюзия, Алис си тръгна веднага след това, без дори да подхвърли, че може пак да се видят някой ден. Блейн седеше в широкото кресло, гледаше през прозореца и мислеше.

Значи не беше като Кранч!

Печалната истина, каза си той, бе, че постъпваше както си въобразяваше постъпките на Кранч при подобни обстоятелства. Чисто самовнушение. Истерично си бе втълпил, че един силен, активен, енергичен мъж, който работи на чист въздух, непременно ще се държи с жените като мечка.

Бе се подвел по стереотипа. Щеше да се чувствува още по-глупав, ако не беше толкова облекчен от възвръщането на застрашената си блейновщина.

Намръщи се, като си припомни как Алис описваше Мари. Кльощава, твърда като пирон и студена като риба. Пак стереотипи.

Но при дадените обстоятелства едва ли можеше да упреква Алис.

24.

Няколко дни по-късно Блейн получи известие, че го чакат за разговор в Духовната централа. Намина там след работа и попадна в кабинета, който бе използувал предния път.

— Здравей, Том — раздаде се от високоговорителя гласът на Мелхил.

— Здрасти, Рей. Чудех се къде се губиш.

— Още съм на Прага, но вече няма да е задълго. Ще трябва да продължа и да ви дя как изглежда отвъдното. Обаче исках пак да поговоря с теб, Том. Мисля, че трябва да внимаваш с Мари Торн.

— Ама, Рей…

— Сериозно ти казвам. През цялото време е в „Рекс“. Не зная какво става там, залата им за конференции е изолирана против психическо проникване. Но нещо се мъти около теб и тя е замесена здравата.

— Ще си отварям очите — каза Блейн.

— Том, моля те, послушай ме. Махай се от Ню Йорк. Махай се бързо, докато още имаш тяло и съзнание в него.

— Оставам — каза Блейн.

— Упорито копеле — прочувствено изрече Мелхил. — Каква полза, че имаш дух закрилник, щом изобщо не го слушаш?

— Много съм ти благодарен за помощта — каза Блейн. — Наистина. Но кажи ми откровено, какво ще спечеля, ако избягам?

— Може да останеш жив малко по-дълго.

— Само малко? Толкова ли е зле?

— Доста. Том, помни, че не бива да вярваш никому. Сега трябва да си тръгвам.

— Ще те чуя ли пак, Рей?

— Може би да — каза Мелхил. — Може би не. Успех, момко.

Разговорът приключи. Блейн се прибра в апартамента си.

Следващият ден беше събота. Блейн се въргаля в леглото до късно, направи си закуска и опита да се обади на Мари. Нямаше я. Реши да прекара деня в почивка и да изгледа сензофилмите.

Този следобед го посетиха двама души.

Най-напред дойде кротка прегърбена бабичка, облечена в строга тъмна униформа. На армейското й кепе беше изписано: „Стара църква“.

— Сър — каза тя с леко хъхрещ глас, — аз събирам пожертвувания за Старата църква, организация, която цели да укрепи вярата в тия безпътни и безбожни времена.

— Съжалявам — рече Блейн и понечи да затвори вратата.

Но под носа на старицата навярно неведнъж се бяха захлопвали врати. Тя се вклини между вратата и касата, продължавайки да говори.

— Дошла е, млади сър, епохата на Вавилонския звяр, времето за душевна погибел. Дошла е епохата на Сатаната и часът на привидния му триумф. Но не се подлъгвайте! Всевишният допуска това да се случи, за да изпита и отсъди, да отдели зърното от плявата. Бойте се от изкушение! Бойте се от пътя на злото, който се разстила пред вас великолепен и бляскав!

Блейн й подаде един долар, за да млъкне. Бабичката благодари, но продължи да приказва.

— Пазете се, млади сър, от последната сатанинска съблазън — фалшивия рай, наричан от хората „задгробен живот“! Та можеше ли Сатаната да измисли по-хитра примка за света човешки от тази, неговата най-голяма илюзия! Илюзията, че адът е рай! И хората се подлъгват по лукавата измама и сами влизат в нея!

— Благодаря — каза Блейн, опитвайки да затвори вратата.

— Помнете ми думите! — викна старицата, като го гледаше с изцъклени сини очи. — Отвъдното е зло! Бойте се от пророците на адския задгробен живот!

— Благодаря! — кресна Блейн и успя да затвори вратата.

Отново се отпусна в креслото и включи проектора. Почти за цял час се вглъби в „Бягство на Венера“. После на вратата се почука.

Блейн отвори и видя дребен, добре облечен бузест младеж със сериозна физиономия.

— Мистър Томас Блейн? — запита непознатият.

— Аз съм.

— Мистър Блейн, аз съм Чарлз Фаръл от Корпорация „Задгробен живот“. Мога ли да поговоря с вас? Ако сега не е удобно, навярно можем да уговорим среща за някой друг…

— Влизайте — каза Блейн, разтваряйки широко вратата пред пророка на адския задгробен живот.

Фаръл беше благ, деловит, сладкодумен пророк. Първата му работа бе да връчи на Блейн писмо, напечатано върху бланка на Корпорация „Задгробен живот“ и потвърждаващо, че Чарлз Фаръл е пълномощен представител на корпорацията. Писмото съдържаше подробно описание на Фаръл, подписа му, три подпечатани снимки и пълен комплект отпечатъци от пръстите му.

— А ето и доказателства за самоличността ми — каза Фаръл и измъкна от портфейла си пилотска книжка, библиотечна карта, удостоверение за гласоподаване и документ за освобождаване от държавна служба. После притисна пръстите на дясната си ръка върху отделно листче специално обработена хартия и го подаде на Блейн за сверка с отпечатъците в писмото.

— Необходимо ли е всичко това? — попита Блейн.

— Абсолютно — отвърна Фаръл. — В миналото имахме някои неприятни инциденти. Безскрупулни спекуланти често опитват да се представят за служители на „Задгробен живот“ сред лековерни или бедни хора. Предлагат спасение на безценица, взимат каквото могат и изчезват от града. Прекалено много нещастници загубиха цялото си състояние, без да получат нещо в замяна. Защото незаконните посредници, дори когато наистина работят за някоя дребна и мимолетна задгробна фирма, не разполагат с необходимата за такава дейност сложна апаратура и опитни техници.

— Не знаех — каза Блейн. — Няма ли да седнете?

Фаръл седна.

— Бюрото за контрол на бизнеса се мъчи да вземе някакви мерки. Обаче спекулантите са прекалено подвижни, затова трудно ги хващат. Само Корпорация „Задгробен живот“ и още две компании с правителствено одобрена техника могат да осигурят онова, което обещават — живот след смъртта.

— Ами разните дисциплини за укрепване на духа? — запита Блейн.

— Съзнателно ги прескочих. Те са съвсем друга категория. Ако имате необходимото търпение и решителност за двайсетгодишно напрегнато обучение, прав ви път. Ако нямате, значи ви трябва научна помощ и подкрепа. И тогава на сцената излизаме ние.

— Бих желал да чуя нещо повече за това — каза Блейн.

Мистър Фаръл се настани по-удобно в креслото.

— Ако сте като повечето хора, навярно искате да знаете що е живот? Що е смърт? Що е съзнание? Къде е точката на взаимодействие между съзнание и тяло? Дали съзнанието е и душа? Дали душата е и съзнание? Дали са независими, взаимозависими или преплетени? Съществува ли изобщо това, което наричаме душа? — Фаръл се усмихна. — Това ли са част от въпросите, на които искате да отговоря?

Блейн кимна.

— Е, не мога — каза Фаръл. — Просто не знаем, нямаме и представа. Що се отнася до нас, това са религиозно-философски въпроси, на които Корпорация „Задгробен живот“ няма намерение и даже не се опитва да отговори. Интересуват ни резултатите, а не догадките. Ориентацията ни е медицинска. Подходът ни — прагматичен. Не ни е грижа как и защо получаваме резултатите, нито пък колко странни изглеждат. Има ли резултат? Това е единственият въпрос, който задаваме, и в него е нашата принципна позиция.

— Мисля, че изяснихте положението — каза Блейн.

— За мен е важно да го сторя от самото начало. Тъй че позволете да уточня още нещо. Не допускайте грешката да си мислите, че предлагаме рая.

— Така ли?

— В никакъв случай! Раят е религиозно понятие, а ние нямаме нищо общо с религията. Нашият задгробен живот е оцеляване на съзнанието след смъртта на тялото. Толкоз. Не претендираме, че задгробният живот е рай, както например някои древни учени са твърдели, че костите на първобитните хора са останки от Адам и Ева.

— Преди вас тук намина една бабичка — каза Блейн. — Тя твърдеше, че отвъдното е ад.

— Тя е фанатичка — ухили се Фаръл. — Преследва ме навсякъде. Откъде да знам, може и да е съвършено права.

— Какво знаете за отвъдното?

— Познанията ни са оскъдни — призна Фаръл. — Със сигурност знаем само следното. След телесната смърт съзнанието се прехвърля в област, наречена Праг, която съществува между Земята и отвъдното. Смятаме, че това е нещо като подготвителен етап за прехода към отвъдното. Попадне ли там, съзнанието може да продължи по-нататък когато пожелае.

— Но как изглежда отвъдното?

— Не знаем. Почти сме уверени, че няма физическа основа. Оттук нататък всичко е догадка. Някои мислят, че съзнанието е същността на тялото и следователно човек може да отнесе в отвъдното същностите на светските си имоти. Може би. Други не са съгласни. Някои смятат, че отвъдното е място, където душите изчакват реда си, за да се преродят на други планети като част от необятен цикъл на прераждане. Може и това да е вярно. Други смятат, че отвъдното е само първи етап от извънземното съществуване и че има още шест, все по-трудни за достигане, завършващи с нещо като нирвана. Може би. Чувал съм, че отвъдното е безкрайна мъглива област, където бродиш самотен, вечно търсиш и никога не намираш. Чел съм теории, доказващи, че хората трябва да се групират в отвъдното по семейства, други казват, че групирането става по раси, религии, цвят на кожата или обществено положение. Някои хора, както лично се убедихте, твърдят, че влизате в самия ад. Има привърженици на теорията за илюзията, които заявяват, че съзнанието изчезва окончателно, когато напусне Прага. А има и хора, които обвиняват корпорациите, че фалшифицират всички ефекти. Неотдавна излезе научен труд, в който се казва, че човек може да намери в отвъдното каквото пожелае — рай, царство небесно, валхала, зелени пасища, въпрос на избор. Твърди се, че в отвъдното царуват древните богове — боговете на Хаити, Скандинавия или Белгийско Конго, зависи към коя теория се придържаш. Естествено контратеорията пък доказва, че изобщо не може да има богове. Виждал съм една английска книга, доказваща, че отвъдното се управлява от английски духове, руска книга, твърдяща, че управляват руснаци, и няколко американски книги, които доказват, че властта е на американците. Миналата година излезе една книга, заявяваща, че отвъдното има правителство от анархисти. Виден философ настоява, че конкуренцията е природен закон, значи и в отвъдното трябва да е тъй. И така нататък. Можете да изберете която и да било от тия теории, мистър Блейн, или пък да си измислите собствена.

— А вие какво мислите? — запита Блейн.

— Аз? Запазвам си правото на мнение. Като му дойде времето, ще ида там и ще разбера.

— Това ми допада — каза Блейн. — За съжаление няма да имам тази възможност. Не разполагам с парите за тия ваши баснословни цени.

— Знам. Проверих финансите ви, преди да се обадя.

— Тогава защо…

— Всяка година — каза Фаръл — определен брой задгробни застраховки се раздават безплатно, някои от филантропи, други от корпорации и тръстове, а една малка част — по лотария. Щастлив съм, мистър Блейн, да ви съобщя, че сте избран за едно от тия дарения.

— Аз?

— Приемете моите поздравления — каза Фаръл. — Имате невероятен късмет.

— Но кой ми прави дарението?

— Корпорацията „Мейн-Фарбинджър текстил“.

— Никога не съм ги чувал.

— Е, те са чули за вас. Дарението е знак на признание за пътешествието ви от 1958 година до нашата епоха. Приемате ли го?

Блейн се втренчи в задгробния представител. Фаръл изглеждаше искрен; така или иначе, историята му можеше да се провери в управлението на „Задгробен живот“. Блейн имаше известни подозрения спрямо великолепния дар, подхвърлен тъй ненадейно в ръцете му. Но мисълта за гарантирано оцеляване след смъртта надделя над всички възможни съмнения, отхвърли всички възможни страхове. Благоразумието е полезно нещо, но не и когато пред теб се разтварят портите на задгробния живот.

— Какво ще трябва да направя? — запита той.

— Просто да ме придружите в сградата на „Задгробен живот“ — отвърна Фаръл. — Можем да свършим необходимото за няколко часа.

Оцеляване! Живот подир смъртта!

— Много добре — каза Блейн. — Приемам дарението. Да вървим!

Незабавно напуснаха апартамента.

25.

Хелитаксито ги откара право в сградата на „Задгробен живот“. Фаръл отведе Блейн до Приемното отделение и подаде на дежурната фотокопие от акта за дарение. Блейн даде отпечатъци от пръстите си и представи ловния си билет. Жената грижливо свери всички данни със своя официален списък на приетите. Накрая се увери във валидността на документите и подписа приемния лист.

След това Фаръл отведе Блейн в Контролната зала, пожела му успех и излезе.

В Контролната зала група млади техници поеха щафетата и подложиха Блейн на всевъзможни прегледи. Батареи от калкулатори щракаха, громоляха и бълваха метри хартиена лента и дъжд от перфокарти. Злокобни машини бълбукаха и писукаха насреща му, зяпаха го с огромни червени очи, примигваха и грейваха с янтарна светлина. Самописци драскаха по разграфени листове. И през цялото време техниците поддържаха оживен делови разговор.

— Интересна бета реакция. Мислиш ли, че можем да изравним тая дъга?

— Може, може, стига само да понижиш коефициента на предприемчивост.

— Не ми се ще. Това разхлабва мрежата.

— Не е речено да я разхлабиш чак дотам. Така или иначе, ще издържи травмата.

— Може би… Ами тоя Хенлигер-фактор? Изключен е.

— Защото е в тяло приемник. Ще се покаже.

— Миналата седмица не се показа. Онзи тип изхвърча като ракета.

— Той от самото начало си беше малко нестабилен.

— Хей! — възкликна Блейн. — Има ли шанс да не стане?

Техниците се обърнаха, като че го виждаха за пръв път.

— Всеки случай е различен, братче — каза единият.

— С всекиго трябва да се работи индивидуално.

— Просто проблеми, непрекъснато проблеми.

— Мислех, че процедурата е напълно разработена — каза Блейн. — Казаха ми, че е безпогрешна.

— Е, да, това разправят на клиентите — презрително рече един от техниците.

— Рекламен боклук.

— Тук нещата се объркват ежедневно. Още много хляб има да ядем, додето се оправим.

— Но можете ли да разберете, дали процедурата е успешна? — обади се Блейн.

— Естествено. Ако е успешна, още си жив.

— Ако не е, тук ти е краят.

— Обикновено е успешна — утеши го един техник. — За всички освен за К-3.

— Тъкмо тоя проклет фактор К-3 ни съсипва. Казвай, Джеймсън, К-3 ли е, или не?

— Не съм сигурен — отвърна Джеймсън, прегърбен над някакъв примигващ инструмент. — Тест-машината пак се е скапала.

— Какво е К-3? — запита Блейн.

— Де да знаехме! — навъсено рече Джеймсън. — Само в едно сме сигурни — който го има, не може да оцелее след смъртта.

— При никакви обстоятелства.

— Старият Фицрой смята, че това е вграден ограничителен фактор, въведен от природата, за да не се развилнее човешкият род.

— Но тия, дето имат К-3, не го предават на децата си.

— Не е изключено да е блуждаещ ген и да прескача няколко поколения.

— Аз К-3 ли съм? — запита Блейн, като се мъчеше да удържи трепета в гласа си.

— Едва ли — добродушно каза Джеймсън. — Доста е рядък. Чакай да проверя.

Блейн зачака, докато техниците преглеждаха данните, а Джеймсън се мъчеше да определи с дефектната си машина дали има фактор К-3, или не. След известно време Джеймсън надигна глава.

— Е, комай не е К-3. Макар че кой ли знае всъщност? Както и да е, хайде на работа.

— А сега какво? — запита Блейн.

Иглата на спринцовка се заби дълбоко в ръката му.

— Не бой се — рече му един техник, — всичко ще мине чудесно.

— Сигурни ли сте, че не съм К-3?

Техникът кимна небрежно. Блейн искаше да пита още нещо, но го обори дрямка. Техниците го вдигнаха и го положиха върху бяла операционна маса.

Когато се свести, лежеше на удобна кушетка и слушаше тиха, ласкава музика. Една сестра му подаде чаша шери, а до нея стоеше лъчезарно усмихнат мистър Фаръл.

— Добре ли се чувствувате? — запита Фаръл. — Би трябвало. Всичко мина отлично.

— Тъй ли?

— Няма място за грешка. Мистър Блейн, задгробният живот е ваш.

Блейн допи шерито и се изправи малко неуверено.

— Задгробният живот е мой? Когато и да умра? От каквото и да умра?

— Точно така. Независимо от начина или времето на смъртта, съзнанието ви ще оцелее. Как се чувствувате?

— Не знам — каза Блейн.

Започна да реагира едва половин час по-късно, докато се завръщаше към апартамента си.

Задгробният живот беше негов!

Изведнъж го изпълни див възторг. Вече нищо нямаше значение, съвсем нищо! Беше безсмъртен! Можеха да го убият на място и пак щеше да оцелее!

Изпитваше великолепно опиянение. Весело си помисли дали да не се хвърли под колелата на някой минаващ камион. Какво толкова? Всъщност нищо не можеше да му навреди! Сега можеше да стане берсерк, весело да кълца из тълпата. Защо не? Всъщност ченгетата можеха да убият само тялото му!

Чувството беше неописуемо. Сега Блейн за пръв път осъзна какъв товар са носили хората през целия си живот преди откриването на научно доказан задгробен живот. Припомни си тежкия, разплут, непрестанен подсъзнателен страх от смъртта, който неусетно преценяваше всяка постъпка и просмукваше всяко движение. Смъртта, този древен враг, сянката, която пълзи по коридорите на човешкото съзнание като някаква зловеща тения, призракът на всички дни и нощи, спотаеният злодей зад ъглите, сянката зад вратите, невидимият гост на всяко пиршество, незнайната фигура сред всеки пейзаж, вездесъща, вечно чакаща…

Край.

Защото сега от съзнанието му се бе сринало страхотно бреме. Страхът от смъртта бе изчезнал, опияняващо изчезнал, и той се чувствуваше лек като перце. Смъртта, тази древна неприятелка, беше победена!

Завърна се в апартамента, обзет от неописуемо блаженство. Когато отключи вратата, телефонът звънеше.

— Блейн слуша!

— Том! — Беше Мари Торн. — Къде изчезна? Цял ден се мъча да те открия.

— Бях навън, скъпа. А ти къде беше, по дяволите?

— В „Рекс“. Опитвах да разбера какво са замислили. Сега слушай внимателно, имам важна вест за теб.

— И аз имам важна вест за теб, скъпа — каза Блейн.

— Слушай ме! Днес в твоя апартамент ще се появи един човек. Ще се представи за търговец от Корпорация „Задгробен живот“ и ще ти предложи безплатна задгробна застраховка. Не приемай.

— Защо не? Мошеник ли е?

— Не, всичко е истина, предложението също. Но не бива да приемаш.

— Вече приех — каза Блейн.

— Какво?

— Той беше тук преди няколко часа. Приех.

— Мина ли вече процедурата?

— Да. Да не е била фалшива?

— Не — каза Мари, — разбира се, че не е била. О, Том, кога ще се научиш да не приемаш подаръци от непознати? Имахме време за задгробната застраховка… О, Том!

— Какво има? — запита Блейн. — Беше дарение от „Мейн-Фарбинджър текстил“.

— Тая фирма се владее изцяло от „Рекс Корпорейшън“.

— О… Че какво от това?

— Том, директорите на „Рекс“ ти направиха това дарение. Използуват „Мейн-Фарбинджър“ за параван, но дарението е от „Рекс“! Не разбираш ли какво означава това?

— Не. Вместо да крещиш, би ли ми обяснила по човешки?

— Том, става дума за параграфа за разрешеното убийство от Закона за самоубийството. Ще го приложат.

— За какво говориш?

— Говоря за онзи параграф от Закона за самоубийството, който узаконява взимането на тяло приемник. „Рекс“ гарантира оцеляване на съзнанието ти след смъртта и ти прие. Сега могат законно да вземат тялото ти за каквото пожелаят. То е тяхна собственост. Могат да убият тялото ти, Том!

— Да ме убият?

— Да. И разбира се, ще го сторят. Правителството подготвя процес срещу тях за незаконното ти извличане от миналото. Ако не се мотаеш наоколо, няма доказателства. Слушай сега. Трябва да напуснеш Ню Йорк, после страната. Може тогава да те оставят на мира. Ще ти помагам. Мисля, че трябва…

Телефонът замлъкна.

Блейн прещрака вилката няколко пъти, но не чу сигнал. Явно линията беше прекъсната.

Възторгът, който го изпълваше до преди няколко секунди, бързо се изпари. Изчезна опияняващото чувство на независимост от смъртта. Как изобщо му бе хрумнало, че може да стане берсерк? Искаше да живее. Искаше да живее в плът и кръв на Земята, която познаваше и обичаше. В духовния живот нямаше нищо лошо, но засега не го искаше. И още дълго нямаше да го поиска. Искаше да живее сред солидни предмети, да диша въздух, да яде хляб и да пие вода, да усеща плътта около себе си, да докосва чужда плът.

Кога ще опитат да го убият? По всяко време. Апартаментът му беше клопка. Блейн бързо натъпка всички пари в джоба си и изтича към вратата. Отвори я и огледа коридора. Беше пуст.

Изскочи навън, хукна по коридора и изведнъж спря.

Иззад ъгъла се бе появил човек. Стоеше насред коридора. Носеше грамаден лъчемет, насочен към корема на Блейн.

Беше Сами Джоунс.

— Ах, Том, Том — въздъхна Джоунс. — Повярвай ми, адски съжалявам, че си ти. Но бизнесът си е бизнес.

Блейн стоеше като вкаменен, а дулото на лъчемета се надигаше към гърдите му.

— Защо ти? — успя да запита той.

— Че кой друг? — отвърна Сами Джоунс. — Не съм ли най-добрият ловец в западното полукълбо, пък сигурно и в Европа? „Рекс“ ни нае всички до един от Ню Йорк и областта. Само че този път с лъчево и огнестрелно оръжие. Съжалявам, че си ти, Том.

— Но нали и аз съм ловец — възрази Блейн.

— Няма да си първият застрелян. Рискове на професията, момче. Не мърдай. Ще те оправя бързо и чисто.

— Не искам да умра! — изпъшка Блейн.

— Защо не? — запита Джоунс. — Нали си получи задгробната застраховка?

— Измамиха ме! Искам да живея! Недей, Сами!

Лицето на Сами Джоунс стана сурово. Той старателно се прицели, после отпусна лъчемета.

— Много милозлив взех да ставам за тая игра — каза Джоунс. — Добре, Том, тръгвай. Мисля си, че всяка Плячка трябва да има малко преднина. Тъй е по-спортсменско. Обаче те пускам само за малко.

— Благодаря, Сами — каза Блейн и хукна по коридора.

— Обаче, Том… ако наистина ти се живее, отваряй си очите. Казвам ти, в Ню Йорк сега ловците са повече от жителите. И всички транспортни средства са под надзор.

— Благодаря — подвикна Блейн, търчейки по стълбите.

Озова се на улицата, но не знаеше къде да иде. А нямаше време за колебания. Беше късен следобед, до спасителния мрак оставаха дълги часове. Избра посока и закрачи напред.

Почти инстинктивно нозете го поведоха към бордеите на града.

26.

С ръце в джобовете крачеше покрай разнебитени къщурки и стари жилищни блокове, край евтини кръчми и нощни локали, мъчейки се да разсъждава. Трябваше да измисли план. Ако не си съставеше някакъв план, някакъв начин да се измъкне от Ню Йорк, ловците щяха да го открият след час-два.

Джоунс му бе казал, че транспортните средства са под надзор. На какво можеше да се надява тогава? Беше невъоръжен, беззащитен…

Е, навярно имаше начин да промени това. С пистолет в ръката положението щеше да е малко по-друго. Всъщност много по-друго. Както бе изтъкнал Хъл, ловецът може законно да застреля Плячка, но ако Плячката застреля ловец, подлежи на арест и строго наказание.

Ако застреляше ловец, полицията беше длъжна да го арестува! Всичко щеше да се обърка ужасно, но поне щеше да се спаси от непосредствената заплаха.

Продължи напред, докато стигна до заложна къща. На витрината лъщяха редици огнестрелни и лъчеви оръжия, ловни пушки, кинжали и мачете. Блейн влезе.

— Трябва ми пистолет — каза той на мустакатия мъж зад тезгяха.

— Пистолет. Тъй. И какъв пистолет по-точно? — запита мъжът.

— Лъчеви имате ли?

Съдържателят кимна и пристъпи към едно чекмедже. На бял свят се появи блестящ пистолет с лъскави медни инкрустации.

— Това, значи, е специална стока. Автентичен лъчев пистолет „Сейлс-Бърн“ за лов на едър венериански дивеч. От петстотин ярда можете да срежете на две всяка тичаща, пълзяща или летяща твар. Отстрани е регулаторът за ширина. Можете да го нагласите ветрилообразно за близки разстояния или да го свиете на иглен лъч за далечна стрелба.

— Чудесно, чудесно — рече Блейн, вадейки банкноти от джоба си.

— Това копче тук — продължаваше съдържателят — регулира времетраенето на изстрела. Както е нагласено сега, дава стандартния кратък разряд. Едно деление удължава времетраенето с четвърт секунда. Сложете го на автоматична стрелба и ще реже като коса. Има заряд за повече от четири часа, в оригиналната батерия са останали над три. Нещо повече, можете да използувате това оръжие в домашната си работилница. Със специална стойка и приставка за ограничаване на мощността можете да режете пластмаса по-добре, отколкото на банциг. Друга приставка го превръща в поялна лампа. Приставки се купуват…

— Купувам — прекъсна го Блейн.

Съдържателят кимна.

— Може ли да видя разрешителното ви, моля?

Блейн извади ловния си билет и му го показа. Съдържателят кимна и с подлудяваща мудност попълни квитанция.

— Не си правете труда. Ще го взема както си е.

— Тогава ще струва седемдесет и пет долара — каза съдържателят.

Докато Блейн хвърляше парите на тезгяха, продавачът се загледа в някакъв списък, закачен на задната стена.

— Стойте! — внезапно рече той.

— А?

— Не мога да ви продам това оръжие.

— Защо не? — запита Блейн. — Видяхте ловния ми билет.

— Но не ми казахте, че сте регистрирана Плячка. Знаете, че Плячката не може да носи оръжие. Излъчиха името ви преди половин час. Законно няма да ви продадат оръжие никъде в Ню Йорк, мистър Блейн.

Съдържателят избута банкнотите към края на тезгяха. Блейн се хвърли към лъчевия пистолет. Съдържателят го изпревари и насочи оръжието срещу него.

— Би трябвало да им спестя труда — каза той. — Нали си имаш проклетата застраховка? Какво искаш още?

Блейн стоеше съвършено неподвижно. Съдържателят отпусна пистолета.

— Но не е моя работа — добави той. — И без това ловците скоро ще те спипат.

Той се пресегна под тезгяха и натисна някакъв бутон. Блейн се завъртя и изтича навън. Свечеряваше се. Но сега знаеха къде се намира. Ловците навярно вече се стичаха насам.

Стори му се, че чу някой да го вика по име. Без да поглежда назад, той се втурна през тълпата и се помъчи да измисли нещо. Не можеше да умре така, нали? Не можеше да прескочи 152 години само за да бъде застрелян пред очите на милиони хора! Просто не беше честно!

Забеляза, че по петите му крачи ухилен мъж. Беше Тезей с пистолет в ръка — изчакваше да се разчисти пространство за стрелба.

Блейн хукна още по-бързо, провря се през тълпата и кръшна в пресечката. Изтича по нея, сетне внезапно спря.

На фона на светлината в края на уличката се очертаваше човешки силует. Едната му ръка беше на кръста, другата се надигаше за стрелба. Блейн се поколеба, озърна се към Тезей.

Дребният ловец стреля и лъчът обгори ръкава на Блейн. Блейн изтича към една отворена врата, но тя рязко се захлопна под носа му. Втори изстрел опърли сакото му.

С кошмарна яснота загледа как идват двамата ловци — Тезей съвсем близо зад него, другият ловец малко по-далече преграждаше изхода. С натежали като олово крака Блейн побягна към по-далечния враг, прескачайки канализационни люкове и решетки на метрото, покрай магазини със спуснати рулетки и заключени къщни врати.

— Дръпни се, Тезей! — викна ловецът. — Държа го на мушка!

— Виж му сметката, Хендрик! — отвърна Тезей и се прилепи към стената, за да избегне лъча.

От петдесет фута разстояние ловецът се прицели и стреля. Блейн се просна по очи и лъчът прелетя над него. Търкулна се настрани, опитвайки да намери последно убежище в някой вход. Лъчът шареше подир него, обгаряше бетона и превръщаше в пара локвите мръсна вода.

Сетне една от решетките на метрото хлътна под тялото му.

Падайки, той разбра, че решетката навярно е била срязана от лъча. Невероятен късмет! Но трябваше да падне на крака. Трябваше да остане в съзнание, да се отдръпне от шахтата, да използува късмета. Ако загубеше съзнание, тялото му щеше да лежи точно под отвора — удобна мишена за ловците, застанали на ръба.

Опита да се преметне във въздуха, но закъсня. Тежко падна по гръб и главата му се блъсна в един железен стълб. Но волята да запази съзнание бе толкова силна, че успя да се изправи на крака.

Трябваше да се отдалечи по-навътре из тунелите на метрото, толкова далече, че да не го намерят.

Но дори първата крачка бе непосилна. Нозете му се подгънаха безпомощно. Падна по очи, извъртя се и погледна нагоре към зеещия отвор.

После изгуби съзнание.