Седемнадесета глава

За Икстл, който се връщаше към горните етажи, след като бе проучил вътрешността на звездолета, изненадата беше пълна. Той градеше планове как да скрие своите гуули в трюма на кораба, когато попадна в капана на силовото пале.

Шокът помрачи съзнанието му. Облаци електрони се откъснаха и полетяха свободни в тялото му. Те скачаха от орбита на орбита, но атомните системи ги отблъскваха в стремежа да запазят стабилността си. През тези дълги, съдбоносни секунди изумителното равновесие на структурата му едва не рухна. Спаси го това, че колективният гений на неговата раса бе предвидил дори такава опасност. Подлагайки телата си на изкуствена еволюция, те бяха отчели вероятността за облъчване със силна радиация. Светкавично тялото на Икстл се преобразува, като всяка нова структура поемаше за частица от микросекундата непоносимия радиоактивен товар. Най-накрая успя да се оттласне от стената и бе спасен.

Икстл се съсредоточи върху непосредствения проблем. Защитата със силово поле сигурно имаше и алармена система. В такъв случай хората щяха да се стекат по всички коридори, за да го обградят. Очите му заблестяха при мисълта за откриващата се възможност. Те щяха да бъдат разпръснати и можеше да улови някой от тях, за да го изследва в качеството му на възможен гуул.

Нямаше време за губене. Икстл се хвърли към най-близката незахранена с енергия стена. Тичаше от стая в стая, като се движеше в посока, успоредна на главния коридор. Свръхчувствителните му очи различаваха през стените неясните, забързани фигури на хората. В този коридор те бяха петима, като последният се намираше на известно разстояние зад другите. За Икстл това бе достатъчно.

Той проникна през стената точно пред последния мъж и се нахвърли върху него. Огромно, ужасно чудовище с пламтящи очи и отвратителна паст. Икстл сграбчи с четирите си аленочервени ръце човешкото същество. Мъжът се разтресе в отчаяно усилие за живот, но бързо бе усмирен и захвърлен на пода.

Лежеше по гръб и Икстл забеляза, че устата му спазматично се отваря и затваря. При това чувстваше как в краката му се забиват остри иглички. Усещането не бе трудно за разгадаване. Това бяха трептения, предизвикани от вик за помощ. Икстл скочи напред и стовари огромната си ръка върху устата на човека. Крехкото тяло на мъжа се отпусна безпомощно. Но той бе все още жив и в съзнание, когато огненото същество заби ръцете си в него.

Това сякаш вцепени жертвата. Човекът престана да се бори. С широко отворени очи той наблюдаваше как дългите, тънки ръце изчезват под ризата му и ровят в гръдния му кош. А сетне, ужасен, вдигна очи към изправилото се над него кървавочервено цилиндрично тяло.

Вътрешностите на човека изглежда бяха плътни. Икстл се нуждаеше от кухина или пространство, което може да се отвори чрез натиск, стига това да не убие жертвата му. Необходима му беше жива плът.

Бързо! Бързо! Краката му доловиха вибрации от бързо приближаващи се стъпки. Разтревожен, Икстл прибърза в изследването си. Той сви своите търсещи пръсти, като им придаде полутвърдо състояние. И в този момент докосна сърцето. Човекът потръпна конвулсивно и издъхна.

Миг по-късно тършуващите пръсти на Икстл откриха стомаха и вътрешностите. Той се отдръпна вбесен и недоволен от себе си. Ето това му бе нужно; но сега то беше негодно. Бавно се изправи. Гневът и тревогата му утихнаха. Не бе предполагал, че тези интелигентни същества могат да умират толкова лесно. Това променяше и опростяваше всичко. Те бяха в ръцете му, а не той в техните. Трябваше само да бъде предпазлив.

Двама мъже изскочиха зад най-близкия ъгъл с извадени вибратори и замръзнаха на място при вида на чудовището, което бе надвиснало над мъртвото тяло на другаря им.

Сега планът му доби яснота. Трябваше да хване половин дузина от двуногите същества и да ги превърне в гуули. После можеше да убие всички останали, тъй като нямаше да му бъдат нужни. И накрая да се отправи към галактиката, накъдето летеше корабът, и да завладее първата обитаема планета. След това покоряването на цялата вселена щеше да бъде въпрос само на време.



Гросвенър стоеше пред комуникатора с още неколцина други и се взираше в скупчените около мъртвия техник хора. Искаше му се да е на мястото на действието, но за да стигне дотам, му бяха нужни няколко минути. През това време нямаше да има връзка с никого. Затова предпочете да наблюдава, да види и чуе всичко.

Директорът Мортън стоеше на по-малко от три крачки от мястото, където доктор Егърт се бе навел над мъртвия. Изглеждаше напрегнат. Челюстите му бяха здраво стиснати. Заговори с глас малко по-силен от шепот, по въпреки това думите му прорязаха тишината като камшик.

— Е, докторе?

Доктор Егърт се изправи и се обърна към Мортън, при което намръщеното му лице изпълни екрана пред Гросвенър.

— Сърдечен удар — каза той.

Сърдечен удар?

— Да, да. — Докторът вдигна ръце, сякаш за да се защити — Зная, че зъбите му изглеждат така, сякаш са били набити в мозъка му. И тъй като съм го преглеждал десетки пъти, сигурен съм, че сърцето му бе наред. Въпреки това смятам, че става дума за сърдечен удар.

— Възможно е — подхвърли някой кисело. — Когато завих зад ъгъла и зърнах онова чудовище, самият аз без малко не получих удар.

— Губим ценно време. — Гросвенър позна гласа на Ван Гросен, преди да види физика, застанал заедно с двама други до Мортън. Ученият продължи: — Ние можем да победим този приятел, но не като ни прилошава при всяка негова стъпка. Ако аз съм следващият в списъка му, искам да знам, че най-добрият екип от учени в галактиката няма да оплаква съдбата ми, а вместо това ще впрегне умовете на всички, за да отмъстят за моята смърт.

— Прав сте. — Това беше Смит. — Проблемът ни е, че се чувстваме комплексирани пред чудовището. Няма и час, откакто е на кораба, но аз вече зная, че някои от нас ще загинат. Поемам риска за себе си. Но нека се подготвим за битка.

— Господин Пенънс — намеси се Мортън, — възникна един проблем. Тридесетте нива на кораба се равняват на около три квадратни километра. Колко време ще ни бъде необходимо, за да захраним всеки сантиметър от тях?

Гросвенър не виждаше главния инженер. Той бе извън обсега на изпъкналия обектив. Но лицето му вероятно заслужаваше да се види, защото когато отговори на Мортън, гласът му звучеше ужасено:

— Мога да захраня целия кораб и вероятно да го разруша напълно в рамките на един час. Няма да навлизам в подробности. Но неконтролираното подаване на енергия би убило всяко живо същество на борда.

Мортън бе отчасти с гръб към монитора, който показваше образите на стоящите до тялото на убития от Икстл мъж. Той попита:

— Вие бихте могли да подадете повече енергия към стените, нали така?

— Не-е-е! — несъгласието на главния инженер се долавяше и в тона му. — Стените няма да издържат. Те просто ще се разтопят.

Стените няма да издържат! — изпъшка някой. — Сър, давате ли си сметка какво сте готов да извършите заради това създание?

Гросвенър виждаше ужасените и смаяни лица на мъжете върху екрана. Гласът на Корита се вряза в натежалата от напрежение тишина:

— Директоре — каза той, — наблюдавам ви от комуникатора в контролната зала. Относно идеята, че имаме работа със свръхсъщество, искам да кажа следното: нека не забравяме, че то допусна една глупава грешка със силовото поле и после отстъпи уплашено, без да посмее да проникне в спалните помещения. Използвам израза „глупава грешка“ умишлено. Действията му за пореден път доказват, че то допуска грешки.

Мортън отвърна:

— Това ме връща към думите ви за психологическите характеристики, които могат да се очакват при различните циклични етапи. Да предположим, че нашето чудовище принадлежи към примитивния етап на своя цикъл.

Отговорът на Корита бе необичайно отривист за иначе предпазливия му стил:

— То би било неспособно да проумее реалната сила на организацията. По всяка вероятност ще реши, че за да овладее кораба, е достатъчно да се бие с хората, които са на него. Инстинктивно ще пренебрегва факта, че ние сме част от велика галактична цивилизация. Умът на истински примитивния субект е индивидуалистичен, почти анархистки. Неговото желание за възпроизвеждане е форма на егоизъм, при който доминира най-вече стремежът за продължение на рода. Това създание — ако е в примитивния стадий на своето развитие — вероятно ще иска да има до себе си още много себеподобни, които да му помогнат в борбата. Той обича да е сред близки същества, но не желае вмешателства. Всяко организирано общество може да властва над примитивната общност, защото нейните членове не формират нищо повече от нетрайни съюзи срещу външни посегателства.

— Един нетраен съюз на подобни огнегълтачи би бил достатъчен! — коментира злъчно един техник. — Аз… ааа-а…

Думите му преминаха във вик. Долната му челюст увисна. Всички мъже, които се виждаха на екрана, отстъпиха няколко крачки назад.

Точно в центъра на монитора, в целия си ръст, пристъпи Икстл.

Загрузка...