Космически хищници

Пета глава

Гросвенър подаде документите си на часовия пред входа на контролния пост. Мъжът ги изгледа подозрително.

— Изглеждат наред — каза той накрая. — Във всеки случай не съм допускал тук друг под четиридесет години. Как получихте този пост толкова млад?

Гросвенър се усмихна.

— Благодарение на една нова наука.

Часовият погледна отново пропуска му и каза, подавайки му го обратно:

— Нексиализъм? Какво е това?

— Приложен холизъм2 — отвърна Гросвенър и прекрачи прага.

Когато миг по-късно се обърна, видя, че часовият се взира в него озадачено. Гросвенър се усмихна и веднага забрави за случката. За първи път идваше в контролния пост. Огледа се с любопитство, впечатлен от гледката. Контролното табло представляваше масивна конструкция, съставена от няколко метални дъги, всяка една с дължина около седемдесет метра. Между тях имаше по няколко стръмни стъпала. Инструментите можеха да се управляват както от земята, така и от специален контролен стол, придвижван от подемен апарат, закрепен за тавана. Най-ниското ниво на залата бе заето от аудитория с около стотина удобни кресла, които бяха достатъчно широки, за да поберат хора с космически костюми. Близо двадесетина мъже вече бяха заели местата си. Гросвенър се настани тихо на един от столовете. Малко по-късно Мортън и капитан Лийт влязоха в залата от кабинета на капитана, който се намираше в съседство с контролния пост. Офицерът седна. Мортън започна без предисловия.

— Ние знаем, че от всички апарати в машинното отделение най-важно за чудовището е електрическото динамо. То трябва да е положило отчаяни усилия да го включи, преди да успеем да проникнем през вратите. Някакви коментари?

Пенънс каза:

— Бих искал някой да ми обясни как е успяла тази котка да направи вратите непробиваеми.

Отговорът дойде от Гросвенър:

— Съществува електричен процес, който позволява металите да станат свръхтвърди за известно време. За това са необходими, доколкото знам, няколко тона специално оборудване, с каквото не разполагаме на този кораб.

Кент се извърна към него и каза нетърпеливо:

— Каква полза, ако знаем как го е направил? Щом не можем да разбием тези врати с атомни дезинтегратори, ние сме обречени. Звярът може да прави каквото си иска с този кораб.

Мортън поклати глава.

— Трябва да разгледаме възможните изходи и именно затова сме се събрали тук. — Той повиши глас: — Селенски!

Пилотът се показа над облегалката на контролния стол. Внезапната му поява изненада Гросвенър.

— Какво има, сър? — попита Селенски.

— Включете всички двигатели!

Селенски сръчно насочи контролния стол към централния комутационен блок и внимателно придвижи големия стартов лост на необходимата позиция. Корабът леко се разтресе: чу се свистене и в продължение на няколко секунди подът трепереше. Корабът се стабилизира, машините заработиха в нормален ход, свистенето премина в тихо трептене.

Без повече да чака, Мортън заговори:

— Ще поискам от експертите на кораба да дадат предложения как да се преборим с котето. Нуждаем се от консултации между шефовете на различните отдели и, колкото и интересни да са теоретическите възможности, трябва ни практическо решение.

„С други думи — помисли си Гросвенър унило, — ние не се нуждаем от вас, нексиалиста Елиът Гросвенър.“ А не би трябвало да е така. Защото това, което Мортън всъщност искаше, налагаше интеграция на много науки — самата основа и на нексиализма. И все пак Мортън едва ли щеше да прояви интерес към неговия професионален съвет. Предположението му се оказа вярно.

Два часа по-късно директорът каза уморено:

— Мисля, че е време да хапнем и починем за половин час. Изправени сме пред голямо изпитание и се нуждаем от всичките си сили.

Гросвенър тръгна към своя отдел. Почивката и храната не го вълнуваха в момента. На тридесет и една години можеше от време на време да се лишава от тези неща. По-скоро смяташе, че през следващия половин час трябва да реши проблема с чудовището, което бе завладяло кораба.

Според него заключението, до което бяха стигнали учените, беше повърхностно. Всеки един от учените бе представил накратко идеите си, но никой от присъстващите не беше в състояние да направи необходимите връзки между отделните научни дисциплини. По тази причина одобреният от тях план за нападение страдаше от липса на цялостност.

Гросвенър се чувстваше неловко при мисълта, че въпреки младостта си вероятно бе единственият човек на борда, който вижда слабостта на този план. За първи път от шест месеца насам, когато се включи в експедицията, той осъзна колко много се е променил във Фондацията по нексиализъм. Нямаше да бъде преувеличено да се каже, че другите образователни системи са твърде остарели. Гросвенър не си приписваше лични заслуги за това. Системата и методът на нексиализма не бяха негово откритие. Но като възпитаник на Фондацията и участник в междузвездната експедиция със „Спейс Бийгъл“ той нямаше друг избор, освен да намери решение на проблема с чудовището, а след това, използвайки всичките си възможности, да убеди ръководителите в своята правота.

Бедата беше, че в момента не разполагаше с достатъчно информация. Реши да си я набави веднага и се свърза по комуникационната линия с няколко отдела.

Представяше се като шеф на отдел и това имаше ефект. Събеседниците му, повечето учени, с готовност се отзоваваха. Имаше и такива, които заявяваха: „Ще трябва да поискам разрешение от шефа си.“ Един от началниците на отдели — Смит — разговаря лично с него и му даде всички сведения, които поиска. Друг учтиво го помоли да се обади пак, след като котката бъде унищожена. Накрая Гросвенър се свърза с химиците. Помоли да разговаря с Кент, като се надяваше, че ще му откажат. Дори си беше подготвил фразата: „Тогава вие можете да ми дадете необходимата информация.“ За негова неприятна изненада миг по-късно чу гласа на Кент.

Главният химик го слушаше със зле прикрито нетърпение и рязко го прекъсна:

— Можете да получите тази информация по установените канали. Но трябва да ви предупредя, че откритията, направени на планетата, няма да бъдат общодостъпни поне още няколко месеца. Ние трябва да проверим неколкократно всички данни.

Гросвенър продължи да упорства:

— Господин Кент, моля настойчиво за вашето разрешение да получа сега сведенията за количествения анализ на атмосферата на тази планета. Това би могло да има важно значение за плана, който начертахме на съвещанието. Затруднен съм в момента да ви обясня всичко, но ви уверявам…

— Вижте, момчето ми — прекъсна го Кент саркастично, — сега не е време за академични дискусии. Изглежда вие не разбирате, че се намираме в смъртна опасност. Ако нещо се обърка, вие, аз и всички останали ще бъдем изправени пред реално нападение. Това няма да бъде упражнение по интелектуална гимнастика. А сега ще ви помоля да не ме безпокоите поне в близките десет години.

Чу се щракване и връзката прекъсна. Известно време Гросвенър седя, пламнал от обида. Сетне се усмихна тъжно и се обади в още няколко отдела.

Неговите таблици с висока степен на вероятност покрай другото съдържаха в съответните полета знаци, показващи количеството вулканична прах в атмосферата на планетата, данни за различните растителни форми, почерпени от предварителните изследвания на техните семена, типа храносмилателна система, която би трябвало да имат животните, за да се хранят с проучените растения. В тях чрез математическа екстраполация се даваше и отговор какви са били вероятните видове същества, които са използвали тревопасните за храна.

Гросвенър напредваше бързо, тъй като работата му се състоеше основно в поставянето на знаци и маркировки, и скоро диаграмата беше готова. Получи се доста заплетена. Нямаше да е лесно да я обясни на човек, незапознат с нексиализма. За него самия картината беше достатъчно ясна. В сегашната критична ситуация тя сочеше възможности и решения, които не биваше да се пренебрегнат.

Под заглавието ОБЩИ ПРЕПОРЪКИ Гросвенър написа: „Всяко взето решение трябва да включва и резервна вратичка.“

Направи четири копия на диаграмата и се отправи към Математическия отдел. Входът се охраняваше от четирима души, очевидно като предпазна мярка срещу котката. След като му отказаха достъп до кабинета на Мортън, Гросвенър поиска да се срещне с някой от секретарите на директора. Най-накрая от съседна стая излезе млад мъж, който разгледа учтиво диаграмата и каза, че ще се опита „да я представи на вниманието на господин директора“.

Гросвенър отсече мрачно:

— Чувал съм това и преди. Ако Мортън не види тази диаграма, ще искам образуването на анкетна комисия. Нещо дяволски странно става с докладите ми до кабинета на директора и ако това продължава, ви обещавам неприятности.

Секретарят, с пет години по-възрастен от Гросвенър, бе сдържан, но враждебно настроен човек. Той се поклони и каза с лек сарказъм:

— Директорът е твърде зает човек. Много отдели се борят за вниманието му. Някои от тях имат минали заслуги и престиж, които им дават предимство пред по-младите науки и… учени — добави той след кратко колебание, сетне сви рамене и продължи: — Все пак ще го попитам дали желае да разгледа вашата диаграма.

— Накарайте го да прочете „Препоръките“ — каза Гросвенър. — За останалото няма да има време.

— Ще насоча вниманието му към вашата забележка — завърши секретарят.

Гросвенър се запъти към квартирата на капитан Лийт. Командирът го прие и изслуша.

— Ние, военните — каза той с официален тон, — гледаме малко по-различно на тези неща. Готови сме да поемем пресметнати рискове за постигането на определени цели. Вашето становище, че в крайна сметка ще бъде по-разумно да оставим създанието да избяга, напълно противоречи на мнението ми. Ние си имаме работа с интелигентно същество, което предприе враждебни действия срещу въоръжен кораб. Това е недопустимо. Лично аз смятам, че когато е постъпило така, то е знаело какви ще бъдат последствията за него. Последствията са смърт.

На Гросвенър му хрумна, че всъщност смъртта дебнеше именно хората, опитващи се твърде праволинейно да се справят с една необичайна опасност. Той понечи да възрази, че планът му не включва освобождаването на котката, но преди да успее да заговори, капитан Лийт се изправи.

— Сега ще ви помоля да си тръгнете — каза той и се обърна към един от офицерите си: — Изпратете господин Гросвенър до вратата.

— Зная пътя — отвърна Гросвенър с горчивина.

Когато остана сам в коридора, погледна часовника си. До атаката оставаха пет минути.

Разстроен, Гросвенър тръгна към контролния пост. Почти всички се бяха събрали, когато той зае едно от местата. Минута по-късно влязоха Мортън и капитан Лийт. Съвещанието бе открито.

Изнервен и видимо напрегнат, Мортън крачеше напред-назад пред аудиторията. Обикновено пригладената му черна коса сега бе разрошена. Леката бледнина по лицето му подчертаваше още повече войнствено изпъкналата му брадичка. Спря внезапно и гласът му се разнесе, дълбок и отривист:

— За да сме сигурни, че планът ни е координиран, ще помоля всеки от вас да ни представи ролята си в предстоящата атака. Господин Пенънс, започнете пръв!

Пенънс стана. Той беше едър човек, но властната осанка му придаваше внушителен вид. Както и останалите, имаше тясно специализирана квалификация, но поради характера на предмета му за него нексиализмът бе далеч по-малко нужен, отколкото за другите учени в залата. Пенънс познаваше задълбочено както машините, така и тяхната история. От досието му в архива Гросвенър бе разбрал, че главният инженер е изучавал развитието на техниката на стотици планети. Едва ли съществуваше област в машиностроенето, с която да не е наясно. Пенънс можеше да говори в продължение на дни, без да изчерпи и една хилядна от своите знания.

— Ние монтирахме реле — започна той — тук, в контролната зала, което ще включва и изключва ритмично всеки един от двигателите. Лостът за включване ще се задейства по сто пъти на секунда. Това ще предизвика трептения от най-различен вид. Съществува вероятност една или повече машини да се разбият, подобно на моста, който рухва под маршовите стъпки на войниците — чували сте тази стара история, с която се онагледява явлението резонанс, но по мое мнение в случая няма такава опасност. Нашата основна цел е просто да предизвикаме вибрации, които това същество не може да контролира и така да проникнем през вратите.

— Ред е на Гуърли! — рече Мортън.

Гуърли се изправи лениво. Гледаше сънливо и с донякъде отегчен от заседанието вид. Гросвенър подозираше, че на него му харесва да минава пред хората за апатичен. Длъжността му бе главен инженер по комуникациите, а от досието му личеше един постоянен стремеж за усъвършенстване в избраното поприще. Ако се съдеше по научните му степени, едва ли имаше друг с толкова солидно образование. Гуърли заговори с обичайния си провлачен глас. Гросвенър забеляза, че тонът му има успокояващ ефект върху другите. Разтревожените лица се отпуснаха. Хората се настаниха по-удобно на седалките си.

Гуърли каза:

— Ние построихме вибрационни екрани, които работят на принципа на отражението. Щом влезем вътре, ще ги използваме, така че голяма част от вълните, които той изпраща, ще рикошират право в него. Освен това разполагаме със значителни резерви от енергия, която да му изпращаме на порции. Способността на звяра да я поглъща трябва да има някаква граница.

— Селенски! — извика Мортън.

Главният пилот вече се беше изправил, когато погледът на Гросвенър се стрелна към него. Това беше направено толкова бързо, сякаш той бе предугадил призива на Мортън. Гросвенър го заизучава, впечатлен. Селенски бе жилав мъж с изпито лице и изненадващо живи сини очи. Излъчваше физическа сила и компетентност. Личното му досие не говореше за изключителна ерудиция, но той компенсираше това с устойчивост на характера, светкавични реакции и точност в изпълненията.

— Доколкото разбирам — започна Селенски, — планът е замислен така, че да има кумулативен ефект. Всеки път, когато съществото реши, че е на границата на издръжливостта си, се случва нещо ново, което засилва неговата неувереност. Щом объркването му достигне връхната си точка, аз включвам антиускорителното устройство. Шефът, както впрочем и Гънли Лестър, предполага, че създанието не знае нищо за принципа на антиускорението. Той е развит от науката за междузвездните полети и е малко вероятно да се стигне до него по някакъв друг път. Ние смятаме, че когато създанието почувства за първи път ефекта му — всички вие познавате това усещане за притискане — то няма да знае нито какво става, нито какво да предприеме. — Селенски седна на мястото си.

— Думата има Корита — посочи Мортън.

— Аз мога да ви предложа само подкрепа — започна археологът. — Според моята теория, чудовището притежава всички характеристики на престъпник от зората на която и да е цивилизация. Смит подхвърли, че неговите знания за науката са смайващи. Според него това може да означава, че ние си имаме работа с истински обитател, а не с потомък на посетения от нас мъртъв град. Оттук и заключението, че нашият враг евентуално е постигнал безсмъртие, възможност, която отчасти се потвърждава от способността му да диша както в кислородна, така и в хлорна атмосфера — или в нито една от двете. Но неговото безсмъртие само по себе си няма отношение към проблема ни. Той произхожда от определена епоха на своята цивилизация и толкова е деградирал, че идеите му са предимно спомени от тази епоха. Въпреки способностите си да контролира енергиите, звярът изгуби самообладание в асансьора, когато за първи път влезе в кораба. Подавайки се на емоциите си, когато Кент му предложи храна, той неволно разкри необикновената си способност да се защити от вибрационния пистолет. Допусна грешка и при масовите убийства преди няколко часа. Както виждате, в случая става дума за елементарно коварство на примитивен и егоистичен ум, който само до някъде или изобщо не познава реакциите на собственото си тяло в научния смисъл на думата и едва ли има някакво понятие за колосалната организация, която напада.

Можем да го сравним с древния германски войн, който е чувствал лично превъзходство над римския ерудит и все пак е изпитвал страхопочитание пред могъщата цивилизация, към която е принадлежал другия. Следователно ние сме изправени пред един примитивен звяр и този звяр сега се намира в открития космос, напълно откъснат от естествената си среда. Не ни остава нищо друго, освен да отидем и да го победим.

Мортън стана. На едрото му лице заигра леко изкривена усмивка, когато заговори:

— Според първоначалния ми план тези насърчителни думи на Корита трябваше да послужат като прелюдия към атаката. Но през последния час получих документ от един млад мъж, който е на борда на този кораб като представител на наука, за която зная твърде малко. Самият факт, че е сред нас, ме задължава да уважа становището му. Убеден, че е намерил решение на проблема, младежът посети не само мен, но и капитан Лийт. Ето защо двамата с командира се разбрахме да отделим няколко минути на господин Гросвенър, за да ни разясни своята позиция и да ни убеди, че знае за какво говори.

Гросвенър се изправи несигурно и пристъпи към речта си:

— Във Фондацията по нексиализъм ние твърдим, че зад основните аспекти на всяка наука съществува органична връзка с останалите науки. Идеята, разбира се, е стара, но има голяма разлика между това да приемеш една идея и да я приложиш на практика. Във Фондацията ние развихме именно приложни техники. В моя отдел разполагам с някои от най-забележителните образователни машини, каквито сте виждали. В момента ми е невъзможно да ви ги опиша, но мога да ви кажа как един човек, обучен чрез тези машини и техники, би решил проблема с котката.

Първо, трябва да заявя, че направените до този момент предположения са повърхностни. Те са достатъчни за едно конкретно равнище, но не отиват по-нататък. В момента разполагаме с необходимите факти, за да си създадем сравнително точна представа за произхода на котката. Преди хиляда и осемстотин години растенията на тази планета внезапно са започнали да получават по-малко слънчева светлина в определен диапазон на вълните. Причината за това е била появата на голямо количество вулканична пепел в атмосферата. Последствието е, че повечето от растенията загиват буквално за една нощ. Вчера един от нашите изследователски апарати, летейки на около сто мили от мъртвия град, откри няколко живи същества с размерите на земна сърна, но с очевидно по-висок интелект. Създанията били толкова предпазливи, че не могли да ги заловят и се наложило да ги убият. В отдела на господин Смит направиха частичен анализ. Мъртвите тела съдържали калий в същата електролитна форма, както при хората. Не са забелязани никакви други животни. Възможно е тези същества да са били един от източниците на калий за котката. В стомасите на мъртвите животни биолозите откриха растителни остатъци, преработени от организма в различна степен. Изглежда цикълът е бил именно такъв: растителност, тревопасно животно, хищник. Вероятно изчезването на растенията е предизвикало гибелта на хранещите се с тях животни. Така нашето котенце е било лишено от храната си.

Гросвенър огледа бързо аудиторията си. Всички го наблюдаваха внимателно, с изключение на Кент. Върху лицето на главния химик бе изписано раздразнение. Вниманието му сякаш бе насочено другаде.

Нексиалистът побърза да продължи:

— В галактиката има множество примери за форми на живот, напълно зависими от един-единствен тип храна. Но до този момент ние не сме попадали на разумно същество, което да е толкова безпомощно, що се отнася до храната. Изглежда на тези създания не им е хрумнало да отглеждат и произвеждат хранителните си продукти. Ще се съгласите, че това е невероятна липса на прозорливост. Толкова невероятна, че всяко обяснение, което не взима под внимание този фактор, ще бъде ipso facto3 незадоволително.

Гросвенър отново направи пауза, но само за да си поеме дъх. Не погледна никого от присъстващите. Невъзможно беше да подкрепи с доказателства онова, което се готвеше да каже. Щяха да минат седмици докато шефовете на всички отдели успееха да проверят фактите, свързани с техните научни дисциплини. Оставаше му единствено да даде заключението си, нещо, което не бе посмял да направи нито в своята вероятностна диаграма, нито в разговора си с капитан Лийт. Завърши припряно:

— Фактите налагат неизбежния извод. Котето не е от Строителите на мъртвия град, то не е и техен потомък. Неговата раса се състои от животни, върху които Строителите са експериментирали.

Какво се е случило със самите Строители? Можем само да гадаем. Може би те са се самоунищожили в атомна война преди хиляда и осемстотин години. За това говорят почти изравненият град и внезапната поява на вулканична пепел в атмосферата, която засенчва слънцето за хилядолетие. Човечеството едва не направи същото на Земята, затова не трябва да осъждаме строго тази изчезнала раса. Но до какъв извод стигаме?

Още веднъж Гросвенър си пое въздух и бързо продължи:

— Ако беше Строител, звярът щеше да ни е показал до този момент пълните си възможности и ние щяхме да знаем срещу какво точно сме изправени. Тъй като не е, сега ние си имаме работа със създание, което няма ясна представа за истинската си мощ. Ако попадне в капан или бъде притиснато до стената, то може да открие в себе си все още неосъзнати способности, с които да унищожава човешки същества и да контролира машини. Ние трябва да му дадем възможност да избяга. Озове ли се веднъж извън кораба, то ще бъде в ръцете ни. Това бе всичко и ви благодаря, че ме изслушахте.

Мортън огледа залата.

— Е, господа, какво мислите?

Кент заговори кисело.

— Не бях чувал подобно нещо. Възможности. Фантазии. Ако това е същността на нексиализма, ще трябва да го представят далеч по-добре, за да събуди интереса ми.

Смит каза мрачно:

— Не виждам как можем да приемем такова обяснение, без да сме изследвали тялото на котето.

Сетне се намеси главният физик Ван Гросен:

— Съмнявам се, че дори едно изследване ще докаже със сигурност дали звярът е бил плод на експеримент. Анализът на господин Гросвенър е определено спорен и ще си остане такъв.

— При широко проучване на града може да се намерят доказателства в подкрепа на теорията на господин Гросвенър — заговори Корита предпазливо. — Това не би опровергало напълно цикличната теория, тъй като разумът на звяра, който според Гросвенър се дължи на експеримент, би трябвало да отразява манталитета и убежденията на своите създатели.

Дойде ред и на главния инженер Пенънс:

— Една от спасителните ни лодки в момента е в машинния цех. Тя е частично разглобена и се намира върху единственото ремонтно гнездо долу. За да я приспособим за звяра, ще ни са нужни толкова усилия, колкото изисква цялата атака, която планираме. Разбира се, ако нападението не успее, ние можем да разгледаме варианта да пожертваме една спасителна лодка, макар все още да не виждам как той ще съумее да я изведе вън от кораба. Долу няма въздушни шлюзове.

Мортън се извърна към Гросвенър.

— Какъв е вашият отговор?

Гросвенър каза:

— Има въздушен шлюз в края на коридора, който води до машинното отделение. Ние трябва да му осигурим свободен достъп.

Капитан Лийт се изправи.

— Както вече казах на господин Гросвенър, когато ме посети, военният действа по-решително в такива ситуации. Ние предвиждаме дори загуби в жива сила. Споделям казаното от господин Пенънс. Ако нападението не успее, ще помислим за други мерки. Благодаря ви, господин Гросвенър, за вашия анализ. Но сега е време да се хващаме за работа!

Това бе заповед. Хората бързо заизлизаха от залата.