Космически хищници

Деветнадесета глава

В огромното помещение с внушителни по размерите си машини хората изглеждаха като джуджета в замък на великани. Гросвенър примигваше неволно при всяко лумване на синята призрачна светлина, която искреше и святкаше по блестящия таван. Чу се звук, който опъна нервите му. Бръмчене, издаващо ужасяваща мощност, неясен грохот на далечна гръмотевица, екот от неудържим приток на енергия.

Двигателите бяха включени. Корабът се ускоряваше и навлизаше все по-навътре в мрачната бездна, разделяща спиралната галактика (от която Земята бе само малък въртящ се атом) от почти равната й по големина нейна посестрима. На този фон щеше да се разрази предстоящата решаваща битка. Самото съществуване на най-голямата и амбициозна като замисъл изследователска експедиция бе изложено на сериозна опасност.

Гросвенър беше убеден в това. Противникът им не беше Кьорл, чието свръхприспособено тяло бе преживяло биологичните експерименти, провеждани от изчезналата раса на котешката планета. Сегашната ситуация не бе съпоставима и със заплахата от риймите, тъй като тогава той контролираше всеки следващ етап на онова, което в неговите очи бе сблъсък между един човек и цяла раса.

Аленото чудовище бе несъмнено единствено по рода си.

Капитан Лийт се изкачи по металната стълба, водеща към малка тераса. Миг по-късно Мортън го последва и застана над събралите се долу мъже. Той държеше в ръката си някакви листа. Двамата прегледаха бележките и малко по-късно директорът каза:

— Откакто преди по-малко от два часа създанието проникна в кораба, това е първата ни свободна минута, колкото и невероятно да изглежда това. Аз и капитан Лийт прочетохме препоръките, дадени от шефовете на отдели, и ги разделихме най-общо на две категории. Първата е от теоретичен характер и затова ще я оставим за по-късно. Втората засяга някои практически идеи как да хванем натясно нашия противник, и естествено ще бъде разгледана по-напред. Убеден съм — ще започна с това, — че всички ние искаме да знаем дали се взимат някакви мерки за откриването и спасяването на Ван Гросен. Господин Зелър, разкажете на останалите за вашия план.

Зелър, енергичен млад мъж в края на тридесетте, пристъпи напред. Той бе поел Металургичния отдел, след като Брекънридж бе убит от Кьорл.

— Откритието, че пришълецът не може да прониква през определени сплави, които ние наричаме устойчиви метали, автоматично ни дава ключ за това, какъв материал трябва да използваме за изработването на защитен космически костюм. Моят асистент вече работи по този костюм и той ще бъде готов след три часа. За издирването на Ван Гросен естествено ще използваме флуоритна камера. Ако имате някакви предложения.

— Защо не направим няколко костюма?

Зелър поклати глава.

— Разполагаме с ограничено количество материал. Бихме могли да изработим и повече, но само чрез трансформиране на друг вид суровина, което ще отнеме време. — Той добави: — Освен това нашият отдел винаги е бил малък. Ще имаме късмет, ако се сдобием с един костюм в споменатия от мен срок.

Други въпроси не последваха и Зелър изчезна в цеха до машинното отделение.

Мортън вдигна ръка, за да накара останалите да запазят тишина:

— Лично аз се чувствам по-спокоен, след като зная, че щом костюмът бъде готов, чудовището ще бъде принудено непрекъснато да мести тялото на Ван Гросен, ако не иска да го открием.

— Откъде знаете, че той е жив? — попита някой.

— Дяволското изчадие можеше да отнесе тялото на убития от него човек, но не го направи. То ни иска живи. Докладът на Смит предлага възможен отговор за неговите цели, но той спада към втората категория въпроси и ще бъде обсъден по-късно.

Директорът направи пауза и продължи:

— Сега ще насоча вниманието ви към два от проектите за фактическото унищожаване на чудовището. Единият от тях е дело на двама техници от Физическия отдел, а другият — на Елиът Гросвенър. С капитан Лийт разгледахме тези планове заедно с главния инженер Пенънс и други експерти и решихме, че идеята на Гросвенър е прекалено рискована за живота на хората, поради което ще бъде оставена като резервна. Другият план ще бъде приложен моментално, освен ако не възникнат някакви сериозни възражения. Имаше и допълнителни предложения, които бяха обединени заедно с основния замисъл. Въпреки правилото всеки член на „Спейс Бийгъл“ да излага собствените си идеи смятам, че ще спестя време, ако представя накратко окончателно одобрения от експертите план. Двамата физици — Мортън погледна бележките в ръката си, — Ломъс и Хиндли, признават, че успехът на техния проект зависи от това, дали чудовището ще ни позволи да направим необходимите енергийни връзки. Това изглежда вероятно, ако се опрем на цикличната теория на Корита, според която примитивният индивид е дотолкова погълнат от инстинктите си, че е склонен да пренебрегне възможностите за организирана съпротива. На тази основа, съгласно допълнения план на Ломъс и Хиндли, ние ще захраним с енергия седмото и деветото ниво — само подовете, без стените. На какво се надяваме? Ако не ни попречи по някакъв начин, ние ще го хванем в капан на осмия етаж между двете захранени с енергия нива. Така пришълецът ще попадне под огъня на нашите излъчватели. Надявам се, господин Гросвенър разбира, че този план е значително по-безопасен и е за предпочитане.

Гросвенър мъчително преглътна и след кратко колебание каза:

— Ако въпросът опира до степента на риска, защо просто не се съберем всички в машинното отделение и да почакаме съществото да открие някакъв начин да проникне и там? — Тонът му стана настойчив: — Моля ви, не смятайте, че се опитвам да наложа собствените си идеи. Но лично аз смятам, че изложеният план е безсмислен.

Мортън го погледна искрено изненадан и се намръщи.

— Не смятате ли, че това е доста крайна преценка?

— Разбирам, че очертаният от вас план не съвпада напълно с първоначалния, но в какво се състоят промените?

— Двамата физици — отговори директорът — препоръчаха захранване на четири нива — седмо, осмо, девето и десето.

За трети път Гросвенър се поколеба. Нямаше никакво желание да бъде критичен. Всеки следващ момент, ако продължаваше да настоява, те просто можеха да престанат да искат мнението му. Ето защо се съгласи:

— Така би било по-добре.

Зад гърба на Мортън заговори капитан Лийт:

— Господин Пенънс, обяснете на хората защо е нежелателно да захранваме повече от две нива.

Главният инженер направи крачка напред:

— Основната причина е, че това ще отнеме няколко часа, а всички се съгласихме, че времето е от съществено значение. Ако не беше така, би било по-добре да захраним целия кораб в рамките на една контролирана система — както подовете, така и стените. По този начин чудовището няма да може да ни избяга. Но за това ще са необходими около петдесет часа. Както заявих и преди, неконтролираното захранване означава самоубийство. Има и още един фактор от чисто хуманно естество. Причината създанието да ни търси е, че то се нуждае от още хора и затова, когато тръгне надолу, то ще хване някой от нас. Ние искаме този човек, който и да е той, да има шанс да оцелее. — Гласът му стана дрезгав. — През трите часа, необходими за прилагането на модифицирания план, ние ще бъдем безпомощни срещу него, ако не броим мощните подвижни вибратори и топлинните излъчватели. Не смеем да прибегнем до нищо друго на борда на кораба, а и тези оръжия трябва да бъдат използвани предпазливо, тъй като могат да причинят смъртта на човешки същества. Разбира се, от всеки се очаква да се защитава сам със собственото си оръжие. — Главният инженер отстъпи назад: — Да се хващаме на работа!

— Нека не бързаме толкова — каза загрижено капитан Лийт. — Бих искал да чуя още нещо за възраженията на господин Гросвенър.

Някой се обади сприхаво.

— Не разбирам какъв е проблемът. Ако чудовището попадне между две захранени нива, това ще е краят му. Ние знаем, че то не може да премине през тях.

— Не знаем нищо подобно — отсече Гросвенър. — Знаем единствено, че веднъж то избяга през една стена със силово поле и предполагаме, че това не му е харесало. Всъщност изглежда ясно, че то определено не може да остане дълго в едно такова енергийно поле. За наша беда обаче ние не можем да използваме срещу него пълната мощност на енергийния екран. Както изтъкна господин Пенънс, стените просто биха се разтопили. Мисълта ми е, че то се спаси от онова, с което смятаме да го атакуваме.

Капитан Лийт изглеждаше разколебан.

— Господа — каза той, — защо този момент бе пропуснат по време на обсъжданията? Възражението безспорно е основателно.

Мортън каза:

— Аз бях на мнение, че Гросвенър трябва да бъде поканен на дискусията, но предложението ми бе отхвърлено по силата на една стара традиция, че този, чийто план се разглежда, не трябва да присъства. По същата причина не бяха поканени и двамата физици.

Сидъл се покашля.

— Мисля — каза той, — че господин Гросвенър си дава сметка какво ни причини току-що. Всички ние бяхме убедени, че енергийният екран на кораба е едно от най-големите научни постижения на човечеството. Лично аз се чувствах сигурен благодарение на него. А сега той ни казва, че това създание може да го преодолее.

— Не съм твърдял, че екранът на кораба е уязвим, господин Сидъл — отвърна Гросвенър. — Всъщност имаме основание да смятаме, че противникът ни не би могъл и не може да преминава през него. Да не забравяме, че той чакаше отвън, докато сами не го пуснахме в кораба. Подовото захранване обаче, за което говорим сега, е значително по-ненадежден вариант.

— От друга страна — намеси се пак психологът, — не мислите ли, че експертите несъзнателно са приели, че има сходство между двете форми. Обосновката би била следната: ако захранването се окаже неефективно, тогава сме загубени. Следователно то трябва да бъде ефикасно.

Капитан Лийт каза уморено:

— Страхувам се, че господин Сидъл съвсем точно анализира нашата слабост. Сега си спомням, че подобна мисъл ми мина през ума.

От центъра на залата се обади Смит:

— Може би е по-добре да изслушаме алтернативния план на Гросвенър.

Капитан Лийт погледна към Мортън, който се поколеба и после каза:

— Гросвенър предлага да се разделим на толкова групи, колкото са атомните излъчватели на борда…

Директорът успя да каже само това, защото в този момент един от техниците извика шокиран:

— Атомна енергия — вътре в кораба!

Последвалата врява трая повече от минута. Щом утихна, Мортън продължи, сякаш нищо не се бе случило:

— В момента имаме четиридесет и един излъчвателя от този тип. Ако приемем плана на Гросвенър, към всеки един от тях ще бъдат прикрепени по няколко военни, а ние останалите ще се пръснем наоколо като примамка. Операторите на излъчватели ще получат заповед да ги задействат дори и в случай че някой от нас попада в огневата им линия.

Мортън поклати глава и продължи:

— От направените предложения това може би е най-ефективното. Но неговата крайност е шокираща за всички ни. Идеята да се стреля по свои, макар и да не е нова, вдъхва много повече ужас, отколкото господин Гросвенър… предполагам… допуска. Имаше обаче още един фактор, който накара учените да отхвърлят този план. Капитан Лийт постави условието онези, които ще играят ролята на примамка, да бъдат невъоръжени. За мнозина от нас това вече беше прекалено. Всеки трябва да има правото да се отбранява. Лично аз продължавам да подкрепям идеята на Гросвенър, но както и преди възразявам срещу условието на капитан Лийт.

Когато предложението на командира бе споменато за първи път. Гросвенър се обърна към него. Капитан Лийт му отвърна със строг, почти неумолим поглед. Малко по-късно нексиалистът каза предпазливо:

— Мисля, че трябва да поемете този риск, капитане.

Командирът прие думите му с лек официален поклон.

— Много добре — рече той, — оттеглям моето условие.

Гросвенър забеляза изненадата на Мортън при тази размяна на реплики.

Директорът гледаше ту към него, ту към капитан Лийт. После се спусна по тясната метална стълба към Гросвенър и каза тихо:

— Като си помисля, че така и не разбрах накъде е биел… Очевидно командирът смята, че в момент на криза… — Той замълча, извърна се и погледна втренчено капитан Лийт.

Гросвенър каза помирително:

— Струва ми се, капитанът си дава сметка, че е допуснал грешка, като е повдигнал този въпрос.

Мортън кимна неохотно и добави:

— Предполагам, че по същество той е прав. Инстинктът за самосъхранение е първичен и в определена степен може да измести всичко останало. И все пак — директорът се намръщи, — по-добре да не говорим за това. Мисля, че учените ще се почувстват оскърбени, а на борда на кораба и без това има достатъчно враждебност.

Той се извърна към събралото се множество и заговори с плътен глас:

— Господа, очевидно планът на Гросвенър трябва да бъде поставен на гласуване. Всички, които са „за“, да вдигнат ръце.

С огорчение Гросвенър преброи само петдесетина вдигнати ръце. Мортън се поколеба и каза:

— А сега тези, които са против.

Този път ръцете бяха малко повече от дузина.

Мортън посочи един мъж от предните редове.

— Вие не вдигнахте ръка нито първия, нито втория път. Какъв е проблемът?

Мъжът сви рамене.

— Просто се въздържам. Не зная дали съм за или против. Нямам достатъчно информация.

— А вие? — обърна се Мортън към друг.

— Какво ще правим с остатъчната радиация? — попита мъжът.

На този въпрос отговори капитан Лийт:

— Ще я екранираме. Ще отцепим целия район. — Той замълча, преди да продължи: — Директор Мортън, не разбирам защо е това забавяне. Резултатът от гласуването бе петдесет и девет срещу четиринадесет в полза на предложения от Гросвенър план. Въпреки че пълномощията ми се простират над учените само в кризисни ситуации, считам, че вотът е положителен.

Мортън изглеждаше разколебан:

— Но — възрази той — близо осемстотин души се въздържаха.

Тонът на капитан Лийт бе ледено официален:

— Това си е тяхно право. Предполага се, че зрелите хора могат сами да взимат решения. Цялата идея на демокрацията се основава на тази презумпция. Ето защо нареждам да пристъпим веднага към действие.

Мортън се подвоуми и каза:

— Е, господа, принуден съм да се съглася. Мисля, че е по-добре да се залавяме за работа. Задействането на атомните излъчватели ще отнеме време. Докато чакаме, ще се заемем със захранването на седмо и девето ниво. Според мен бихме могли да комбинираме двата плана и да се откажем от единия от тях в зависимост от развитието на събитията.

— Ето това вече е разумно — обади се някой от екипажа.

Мнението му очевидно се споделяше от мнозина други. Сърдитите лица се поотпуснаха. Чуха се окуражителни подкани и малко по-късно повечето хора се отправиха към изходите на залата. Гросвенър се обърна към Мортън.

— Това бе гениален ход — каза той. — Дотолкова бях против идеята за частично захранване, че изобщо не се сетих за подобен компромис.

Мортън прие похвалата със загрижено лице.

— Бях запазил това като резерв. При работа с хора съм забелязал, че обикновено трябва да се решава не само даденият въпрос, но и проблемът с напрежението натрупало се, докато се търси изход от някаква трудна ситуация. — Директорът сви рамене. — По време на опасност, при усилена работа трябва да се търси всякакъв възможен начин за отпускане на нервите.

Той протегна ръка.

— Е, късмет, млади човече. Надявам се, че ще преминете през това изпитание невредим.

Когато си стискаха ръцете, Гросвенър попита:

— Колко време е необходимо, за да се подготвят атомните оръдия?

— Около час, може би малко повече. Междувременно ще можем да се отбраняваме с големите вибратори…

Повторната поява на хората накара Икстл да се понесе към седмото ниво. В продължение на дълги минути той бе приел аномална форма, преминаваща безшумно през лабиринта от стени и подове. На два пъти бе забелязан и към него проблеснаха излъчватели. Те бяха толкова различни от познатите му вече леки оръжия, колкото животът от смъртта. Лъчите разтърсваха стените, зад които търсеше спасение. Веднъж искрящият сноп засегна единия от краката му. Парещият удар на молекулярната енергия го препъна. Кракът се върна към нормалното си положение за по-малко от секунда, но Икстл доби представа за недостатъците на тялото си при сблъсъка с тези мощни преносими оръжия.

Въпреки това не бе обезпокоен. Бързина, хитрост, внимателно определяне на момента на поява — това бяха предпазните мерки, с които щеше да парира ефективността на новите оръжия. Основният въпрос беше: какво всъщност правеха хората? Очевидно, след като се бяха затворили в машинното отделение, те бяха изготвили план и сега решително го привеждаха в действие. Икстл наблюдаваше как този план-приема очертания.

Във всеки коридор хората работеха усилено над някакви пещи, тумбести съоръжения от напълно черен метал. Отвор в горната част на всяка една от пещите бълваше сияйно бяла огнена струя. Икстл видя, че противниците му са полузаслепени от яркия пламък. Те носеха бронирани космически костюми, но обикновено прозрачният гласит11 сега имаше тъмен оттенък. И все пак нито една космическа броня не успяваше да отрази напълно светлината. От пещите се стичаха дълги ивици от някакъв материал с помръкнал блясък. При поява на всяка една от лентите, тя се поемаше от специални машини, обработваше се в необходимите размери и се насочваше към земята. При този процес не се пропускаше нито сантиметър от пода. Веднага щом горещият метал се стечеше долу, масивни хладилни апарати, поставени в непосредствена близост, отнемаха топлината му.

В първия момент Икстл отказа да повярва, че е разчел вярно замисъла им. Умът му продължи да търси по-дълбоки цели, едно по-прикрито и трудно за разгадаване коварство. След малко реши, че видяното е всичко, което можеха да му предложат. Двуногите се опитваха да захранят две нива в рамките на една контролирана система. По-късно, когато осъзнаеха, че планът им е несъвършен, сигурно щяха да прибегнат и до други методи. Икстл обаче не знаеше точно в кой момент техните защитни системи ще станат заплаха за него. Но дори и да съществуваше опасност, той винаги можеше просто да проследи хората и да прекъсне захранващите вериги.

Икстл отхвърли с презрение тази мисъл. Хората бяха само играчки в ръцете му и го улесняваха в стремежа да се добере до необходимите му гуули. Той подбра следващата си жертва внимателно. Проучвайки убития неволно от него човек, бе открил, че стомахът и вътрешностите на двуногите са подходящи за целта му. Автоматично хората с най-големи стомаси ставаха първи в списъка му.

Чудовището направи предварителния си оглед и пристъпи към действие. Преди да успеят да насочат към него дори един излъчвател, Икстл се изпари с тялото, което се боричкаше и гърчеше в ръцете му. Трансформирайки атомната си структура от едно състояние в друго, той летеше от ниво към ниво. Когато достигна трюма на кораба, Икстл забави падането и се спусна плавно. Можеше да го направи и по-бързо, но трябваше да бъде предпазлив, за да не повреди човешкото тяло.

Трюмът бе вече позната територия за уверените му, дългопръсти крака. Беше проучил това място бързо, веднага след качването си на кораба. А докато се занимаваше с Ван Гросен, бе запаметил всичко необходимо за плана си. Без да се колебае, Икстл тръгна през слабо осветеното помещение. Тук-там имаше купчини кутии, стигащи чак до тавана. Той минаваше през тях или ги заобикаляше, според хрумването си, и след малко се озова в една голяма тръба. Диаметърът й бе достатъчен, за да може да стои в нея изправен. Тя бе част от дългата цели километри климатична инсталация.

Скривалището му би било тъмно за друг, но за неговото инфрачервено зрение в тръбата се разливаше мека, здрачна светлина. Той зърна тялото на Ван Гросен и остави до него новата си жертва. Сетне внимателно пъхна ръка в собствените си гърди, извади едно от скъпоценните яйца и го сложи в стомаха на човешкото същество.

Мъжът все още се бореше, но Икстл чакаше онова, което знаеше, че ще се случи. Тялото започна бавно да се вкаменява. Мускулите ставаха все по-сковани. В паниката си нещастникът се гърчеше и мяташе, усещайки как вцепенението пълзи по него. Икстл го притисна безпощадно към земята, докато завърши химическата реакция. Накрая човекът остана да лежи неподвижно, с вдървени мускули. Очите му бяха отворени и вторачени. По лицето му бе избила пот.

В рамките на няколко часа яйцата щяха да се мътят в стомасите на хората. След това малките му копия бързо щяха да достигнат пълните си размери. Доволен от свършеното, Икстл отново напусна трюма. Той се нуждаеше от още инкубатори за своите яйца, трябваха му още гуули.

Докато и третата му жертва преминаваше през този процес, мъжете работеха на деветото ниво. По коридора се носеха топли вълни. Това бе полъх от ада. Дори климатичната инсталация в космическия костюм не можеше да се справи със свръхнагрятия въздух. Хората се потяха в защитните си облекла. Прималели от жегата, заслепени от светлината, те действаха почти по инстинкт.

Неочаквано един мъж до Гросвенър се провикна дрезгаво:

— Ето ги, идват!

Гросвенър се извърна и замръзна на място. Машината, която се приближаваше към тях на собствен ход, не беше голяма. Това бе кълбовидно съоръжение с корпус от волфрамов карбид и стърчаща над него дюза. Чисто функционалната конструкция бе разположена върху стандартна основа на четири гумени колелета.

Всички около Гросвенър спряха да работят. С пребледнели лица те се взираха напрегнато в металното чудовище. Изведнъж един от тях се приближи към Гросвенър и гневно извика:

— По дяволите, Гроув, ти си отговорен за това. Ако ми е писано да бъда облъчен от някое от тези неща, ще ми се преди това да ти фрасна един по носа.

— Аз ще бъда тук — отвърна спокойно Гросвенър. — Ако ти загинеш, същото ще се случи и с мен.

Това като че ли поохлади гнева на другия. Но когато заговори отново, в тона му все още имаше враждебност:

— Що за абсурд е това! Не може да няма и други начини за борба освен използването на човешки същества като примамка.

— Да, има още едно нещо, което можем да направим — рече Гросвенър.

— И какво е то?

— Да се самоубием! — отговори нексиалистът. При това съвсем искрено.

Мъжът го изгледа свирепо и се обърна, мърморейки нещо за тъпи шеги и малоумни клоуни. Гросвенър се усмихна мрачно и се зае отново с работата си. И почти веднага забеляза, че хората вече не са така усърдни, както допреди малко.

Електрическо напрежение прескачаше от човек на човек. И най-малката несръчност на един от тях караше останалите да застанат нащрек.

Те бяха примамка. По всички нива на кораба мъжете бяха в капана на ужаса. Никой не можеше да бъде в безопасност, защото волята за живот бе вкоренена в самата нервна система. Висококвалифицирани военни като капитан Лийт можеха да разиграват хладнокръвие, но напрежението бе там, под самата повърхност. По същия начин хора като Елиът Гросвенър можеха да бъдат сурови и решителни, убедени в правилността на избраната стратегия и готови да рискуват.

— Внимание, до целия персонал!

Гросвенър подскочи с останалите, когато гласът се разнесе от най-близкия комуникатор. Измина дълъг миг, докато се досети, че това е командирът на кораба.

Капитан Лийт продължи:

— Всички излъчватели са вече разположени на нива седем, осем и девет. Вероятно ще се почувствате по-добре, когато узнаете, че току-що разисквах възможните опасности при тази операция с моите офицери. Ето какво предлагаме: ако видите чудовището, не чакайте и не се оглеждайте! Хвърлете се моментално на пода! Всички мерачи — незабавно — регулирайте дюзите на калибър 50:1,5. По този начин всеки ще бъде на петдесет сантиметра извън обсега на оръжието. Това няма да ви предпази от вторичната радиация, но можем да заявим съвсем открито, че ако се озовете на пода навреме, доктор Егърт и неговият екип, намиращ се в машинното отделение, ще спасят живота ви.

Капитан Лийт продължи по-спокойно, след като вече бе направил главното съобщение:

— В заключение позволете ми да уверя целия персонал, че всички ние ще бъдем изложени на опасност в еднаква степен, като изключим лекарите и болните. Аз и моите офицери сме прикрепени към различни групи. Директорът Мортън е долу, на седмо ниво. Господин Гросвенър — авторът на този план — е на девето ниво и т.н. Успех, господа!

За момент настъпи тишина. После един от водачите на стрелковите екипи подвикна недалеч от Гросвенър:

— Хей, вие там! Ние сме готови. Всичко ще мине гладко, ако навреме се хвърлите на земята.

— Благодаря, приятелю — отвърна Гросвенър.

За миг напрежението поспадна.

— Гроув — обади се един техник от Математико-биологичния отдел, — защо не му кажеш на този още някоя добра дума, може да помогне.

— Винаги съм обичал военните — поде другия с подрезгавял глас, но така че да го чуят онези при оръдието: — Сега вече се надявам, че ще ми дадат необходимата допълнителна секунда.

Гросвенър почти не чуваше колегите си. Щяха да служат за примамка, мислеше си отново той. И нито една от групите нямаше да знае кога опасността е връхлетяла другите. В критичния момент от дюзата щеше да изскочи трасиращ лъч. Около него и покрай него щеше да бликне убийствена, тиха и невидима радиация. Когато всичко свършеше, оцелелите щяха да докладват на капитан Лийт по личната му, честота. А пък той своевременно щеше да съобщи на останалите групи.

— Господин Гросвенър!

Резкият глас накара нексиалистът инстинктивно да се хвърли на пода. Удари се болезнено, но почти веднага стана, когато позна гласа на капитан Лийт.

Останалите се изправяха мрачно на крака. Някой промърмори:

— По дяволите, това не беше честно.

Гросвенър стигна до комуникатора. Погледна направо по коридора и каза:

— Да, командире?

— Ще се качите ли веднага на седмо ниво? Централния коридор.

— Да, сър.

Гросвенър тръгна със свито сърце. Гласът на капитана бе прозвучал особено.

Нещо се беше случило.

На посоченото място се бе разиграла ужасна трагедия. Когато се приближи, той видя, че едно от атомните оръдия е паднало настрана. До него лежаха овъглените тела на трима от четиричленния екип на излъчвателя. На пода недалеч от тях се гърчеше и четвъртият, несъмнено поразен от вибрационен заряд. В далечния край на оръдието бяха проснати още двадесетина мъже, сред които и директорът Мортън.

Спасителните работи очевидно бяха започнали преди няколко минути и вероятно повечето пострадали вече се намираха в машинното отделение под грижите на доктор Егърт и неговия екип.

Гросвенър спря пред набързо издигнатата бариера на мястото, където коридорът завиваше. Капитан Лийт стоеше там. Командирът беше блед, но спокоен. След малко Гросвенър знаеше всичко.

Икстл се бе появил. Един млад техник — капитан Лийт не го назова по име — се паникьосал и вместо да се хвърли на пода, открил огън с вибратора по чудовището, но поразил екипа на излъчвателя, зашеметявайки всички до един. Очевидно те се поколебали за миг, виждайки техника в огневата им линия. След това трагичните събития се развили лавинообразно. Трима от членовете на тази група паднали върху оръдието и го прекатурили. То повлякло и четвъртия, чиято ръка за беда била още върху активиращия бутон и той неволно го натиснал за част от секундата.

Озовалите се непосредствено в зоната на поражение на излъчвателя загинали веднага. Мортън и групата му били засегнати от вторичната радиация. Трудно било да се каже колко тежко са пострадали, но при една предпазлива оценка щели да останат на легло в продължение на година. Някои нямало да оживеят.

— Били сме малко бавни — призна капитан Лийт. — Очевидно това се е случило само няколко секунди, след като говорих по комуникатора, но е трябвало да мине цяла минута, преди най-близкостоящите да погледнат зад този ъгъл. — Той въздъхна уморено. — И при най-лошия развой не съм очаквал, че цяла една група ще бъде унищожена.

Гросвенър мълчеше. Именно затова капитан Лийт бе настоявал учените да бъдат невъоръжени. В кризисни моменти човек се отбранява. Това е неизбежно. Той се сражава като звяр за живота си.

Нексиалистът се опита да не мисли за Мортън, който се бе досетил, че учените ще се противопоставят на идеята да бъдат без оръжие и бе намерил отговора как употребата на атомна енергия да стане приемлива за всички. Той попита хладнокръвно:

— Защо ме повикахте?

— Реших, че този провал засяга вашия план. А вие как смятате?

Гросвенър кимна неохотно.

— Елементът на изненада вече не съществува — отвърна той. — Звярът е дошъл тук, без да подозира какво го очаква. Сега вече ще бъде предпазлив.

Той си представи как аленото чудовище подава глава през една от стените, оглежда коридора и изскача дръзко в близост до оръдията, грабвайки избраната жертва. Единствената добра предпазна мярка ще бъде да се монтира втори излъчвател, който да прикрива първия. Но това беше невъзможно, тъй като наличните оръдия на борда на „Бийгъл“ не достигаха.

Гросвенър тръсна глава и попита:

— И този път ли плени човек?

— Не.

Гросвенър замълча. Както и останалите, той можеше само да гадае защо чудовището се нуждае от живи същества. Едно от тези предположения се основаваше на хипотезата на Корита, че то се намира в примитивен обществен стадий и е погълнат изцяло от стремежа за възпроизводство. Това предполагаше смразяващата кръвта възможност характерът на неговата репродукция да го заставя да търси нови и нови човешки жертви.

— Допускам, че то пак ще се появи — отбеляза капитан Лийт. — Предлагам да оставим засега оръдията там, където са, и да завършим енергийното захранване на трите нива. Седмото е готово, деветото почти и затова бихме могли да продължим с осмото. Що се отнася до ефективността на този план, трябва да отчетем факта, че в момента чудовището държи в плен трима души, като не броим Ван Гросен. Във всеки един от случаите то е било видяно да се насочва надолу. Щом приключим със захранването на трите нива, ще се качим на деветото. След като залови поредната си жертва, ще изчакаме малко и после господин Пенънс ще активира силовото поле. Създанието ще се сблъска с осмото ниво и ще установи, че към него е подадена енергия. Ако се опита да го преодолее, ще открие, че седмото ниво също е захранено. Ако реши да тръгне нагоре, ще се натъкне на деветото. И в двата случая ще го принудим да влезе в контакт със захранени нива. — Командирът направи пауза, погледна замислено към Гросвенър и добави: — Знам, че според вас контактът с едно ниво няма да го убие. Но вие не бяхте толкова сигурен, в случай че те са две.

Гросвенър се поколеба само за миг:

— Приемам, че забележката ви е основателна. Всъщност ние можем само да гадаем как точно ще го засегне силовото поле. Може би накрая всички ще бъдем приятно изненадани.

Нексиалистът сам не си вярваше. Но при сегашната ситуация трябваше да има предвид убежденията и надеждите на хората. Само едно действително събитие можеше да повлияе на умовете на някои от тях. Едва когато реалността променеше идеите им, те щяха да бъдат емоционално готови за по-драстични решения.

На Гросвенър му се струваше, че бавно, но уверено се учи как да въздейства на хората. Не беше достатъчно да имаш информация и знания, не беше достатъчно да си прав. Те трябваше да бъдат предразполагани и убеждавани. Понякога това изискваше повече време, отколкото можеше да бъде отделено, без да възникнат опасности. Понякога изобщо се оказваше невъзможно. И така рухваха цивилизации, губеха се сражения пропадаха експедиции, тъй като носителите на спасителни идеи не успяваха да използват древния ритуал на убеждението.

Доколкото зависеше от него, той нямаше да позволи това да се случи и тук.

— Да — каза Гросвенър, — засега можем да оставим атомните излъчватели по местата им и да завършим захранването на подовете. После ще трябва да ги преместим. Подадената енергия ще доведе до критична точка, дори дюзата да не е отворена. Те ще избухнат.

Така прилагането на плана на Гросвенър бе отменено.