Космически лечители

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Конуей си бе мислил, че нищо не би могло да го накара да се почувства по-зле от онзи момент, в който няколко часа по-рано беше осъзнал, че транслаторната система е повредена. Не искаше такава отговорност, самата идея за нея го плашеше до смърт. Но все пак имаше моменти, когато бе бленувал да стане директор на Галактическата болница и да добие абсолютен контрол над всички медицински събития в гигантската организация. В тези мечти обаче болницата не беше умиращ, разкъсан от войната хипопотам, не и буквално парализирана от разрива в комуникациите между отделните й жизненоважни органи, нито пък беше обстрелвана със смъртоносни оръжия, не страдаше от престъпна липса на персонал и в никой случай не беше ужасно претъпкана с пациенти.

Вероятно само това бяха обстоятелствата, при които някой като него би могъл да оглави болница като тази, помисли си тъжно Конуей. Не беше най-добрият на разположение, но пък беше единствен на крака. Самата мисъл го накара да потрепери от смесица на неописуемо усещане, съставено от страх, гняв и гордост, понеже все пак щеше да бъде ръководител през оставащите дни или седмици от живота си.

Конуей бързо огледа отделението си — нестройните редици тралтански и човешки легла и тихия ефикасен персонал. Беше го постигнал сам. Но започваше да вижда, че се е криел тук долу, че е бягал от отговорността си.

— Имам идея — каза внезапно на О’Мара. — Не е добра, но мисля, че трябва да идем до кабинета ви да поговорим за нея, защото сигурно ще възразите и то шумно, а това може да притесни пациентите.

О’Мара го погледна внимателно. Когато заговори, гневът бе утихнал в гласа му и звучеше пак нормално саркастично. Каза:

— Всичките ви идеи подлежат на възражения, докторе. Така е, понеже умът ми е толкова обикновен.

По пътя към кабинета на О’Мара те подминаха група високопоставени мониторни офицери и майорът му каза, че са част от екипа на Дърмод, който се приготвя да премести тактическия щаб в болницата. В момента Дърмод командваше от борда на „Веспасиан“. Но дори главните кораби вече бяха атакувани и неотдавна командирът беше изгубил „Домициан“ буквално изпод себе си…

Когато пристигнаха, Конуей каза:

— Идеята не е много приятна, а когато видях онези монитори по пътя насам, ми дойде по-добра. Да предположим, че помолим Дърмод да ни позволи да използваме корабните му транслатори…?

О’Мара поклати глава.

— Няма да стане. И аз се сетих за същото. Изглежда обаче, че единствените транслаторни компютри се намират на големите кораби и са такава важна част от структурата, че практически ще съсипем кораба, ако се опитаме да ги свалим. Освен това, за абсолютно минималните ни нужди ни трябват двадесет компютъра от главните кораби. Не са ни останали двадесет големи кораба, а за онова, с което разполагаме, Дърмод смята, че може да намери и по-добро приложение. А каква беше другата не много добра идея?

Конуей му каза.

Когато приключи, О’Мара го изгледа немигащо в продължение на поне минута. Накрая заяви:

— Сметнете идеята си за обсипана с възражения и то силни. Сметнете даже, ако искате, че съм подскачал нагоре-надолу и съм удрял по бюрото, понеже точно това бих сторил, ако не бях толкова дяволски уморен. Не осъзнавате ли в какво се забърквате?

Някъде далеч под тях се чу раздиращ трясък със смешни, подобни на гонг обертонове. Конуей неволно подскочи, после каза:

— Така мисля. Ще има голямо умствено объркване и неудобства, но се надявам да избегна повечето от тях като оставя съществото в касетата да вземе почти напълно контрол, докато свърша каквото трябва, а после да го подтисна и да направя превода. Така работех с тралтанската касета и няма причина да не стане и с ГБЛЕ и останалите. Езикът на ГБЛЕ е лесна работа, много по-лесно е да стенеш като келгианец, отколкото да тръбиш като тралтан…

Не трябваше да остава на едно и също място много дълго, надяваше се Конуей — достатъчно беше само да оправи местните проблеми с превода. Някои от извънземните звуци щяха да са трудни за гласово възпроизвеждане, но имаше идея как да модифицира определени музикални инструменти, които да оправят това. А и нямаше да е единственият ходещ транслатор, имаше други извънземни доктори и хора, които можеха да помогнат, като поемат по една-две касети. Някои от тях може и да го бяха направили вече, но да не са се сетили да ги използват за превод. Докато говореше, Конуей едва успяваше да накара думите да следват препускащите му мисли.

— Само момент — прекъсна го О’Мара веднъж. — Продължаваш да намекваш за изтикването напред на една личност, после потискането й, после изваждането на две други и тъй нататък. Може да откриеш, че нямаш такъв контрол върху процеса. Множествената психология на касетите е проблематична, а и ти никога преди не си поемал повече от две едновременно. Имам ти картона.

Психологът се поколеба за момент, после продължи сериозно:

— Това, което получаваш, са записаните спомени на извънземни светила в медицинската професия на родната си планета. Не е извънземно същество, борещо се за управление върху съзнанието ти, просто понеже спомените и личността му са впечатани заедно с твоите, ти можеш да се паникьосаш и да мислиш, че се опитва да превземе тялото ти. Някои от нашите касети са свалени от много агресивни индивиди, нали така. Странни работи се случват с докторите, които са принудени да държат много касети за пръв път. Болки, кожни усложнения, развиват дори органични смущения. Всички са на психосоматична основа, разбира се, но що се отнася до засегнатия човек, боли колкото и истинското заболяване. Тези разстройства могат да бъдат контролирани и дори пренебрегнати от едно силно съзнание. Но дори и сам по себе си силният ум ще се пречупи под тях след време. Нужна е гъвкавост, свързана със силата, а също и нещо да действа като умствена котва, нещо, което откривате за себе си… Да речем, че се съглася, — смени темата, — колко касети ви трябват?

Конуей бързо преброи наум. Тралтанска, келгианска, мелфианска, нидианска, някои от ААЦП растенията, които беше срещнал преди да замине за Етла, също бяха останали тук, а и съществата, с които Манън се беше оправял, когато пострада. Каза:

— ЕЖЛИ, ГБЛЕ, ЕЛНТ, нидианската ГБГЖ, ААЦП и КСКЛ. Шест.

О’Мара стисна устни.

— Не бих възразил, ако Диагностик се беше заел с това — заяви, — понеже са свикнали да си делят на шест съзнанието. Но вие сте просто…

— Най-старшият медицински офицер в болницата — завърши Конуей вместо него и се ухили.

— Хм — изсумтя О’Мара.

В настъпилата тишина те чуваха човешки гласове и странно, извънземно бърборене да подминават по коридора отвън. Който и да издаваше тези звуци трябваше да е много шумен, понеже кабинетът на майора уж беше звуконепроницаем.

— Добре — каза О’Мара внезапно. — Може да опитате. Но не искам да се занимавам с вас в професионално отношение, а вероятността за това е доста по-голяма, отколкото предполагате. Твърде много ни липсват доктори, за да ви пъхаме в усмирителна риза, тъй че ще ви пратя един пазач. Ще добавим ЖЛНО в списъка ви.

— Приликла!

— Да. Понеже е емпат, има големи проблеми с емоционалните излъчвания, които се въртят наоколо напоследък и трябваше да го държа упоен. Но ще може да ви хвърля по едно умствено око, а вероятно и да ви помогне. Сега легнете.

Конуей пристъпи към кушетката и О’Мара му нагласи шлема. После майорът заговори меко, понякога задаваше въпроси, понякога просто си приказваше. Конуей трябвало да бъде в безсъзнание за множественото прехвърляне, каза, на практика трябвало да спи поне четири часа, пък и бездруго му трябвало сън. Вероятно, каза О’Мара, е измислил тази цялата косонастръхваща схема само за да получи смислено извинение, за да се наспи. Предстояла му важна работа, добави психологът тихо, и наистина щяло да се наложи хем да е на седем места едновременно, хем да е седем души изведнъж, тъй че сънят би му бил полезен…

— Няма да е толкова зле — промърмори Конуей като се бореше да запази очите си отворени, — Ще оставам на едно място само колкото да науча няколко основни думи и фрази, които да преподам на сестрите Достатъчно, за да могат да разбират, когато извънземният хирург каже: „Скалпел“ или „Форцепс“, или „Спри да ми дишаш във врата, сестра!“ и…

Последните думи, които Конуей ясно чу, бяха на О’Мара:

— Дръж се за чувството си за хумор, друже. Ще ти трябва…

Събуди се в стая, която хем беше прекалено голяма, хем прекалено малка, чужда по шест различни извънземни начина и в същото време добре позната. Не се чувстваше отпочинал. Залепналото с шест вендузести крака за тавана същество беше мъничко, грамадно, крехко, прекрасно, отвратително насекомоподобно, което му напомняше най-лошите му кошмари за амфибиите клел, които беше преследвал на дъното на личното си езеро за закуска и множество други неща, наред с които съвсем нормално ЖЛНО — цинрусиец съвсем като него. То започваше да се тресе неудържимо под емоционалното излъчване, което той създаваше. Всички те знаеха, че ЖЛНО от Цинрус са емпати.

Като се бореше да изплува на повърхността на въртопа от чужди мисли, спомени и впечатления, Конуей реши, че е време да потегля за работа. Приликла и без друго му беше под ръка за първата проба на идеята му. Започна да търси и изведе нагоре спомените и опита на ЖЛНО, превключвайки купища чужди сведения за тип информация, която не се помни съзнателно, а е постоянно в употреба — сведенията за цинруския език.

Не, не цинруския език, напомни си остро — неговият език. Трябваше да чувства, и мисли, и слуша като ЖЛНО. Постепенно го направи…

Не беше приятно.

Беше цинрусиец, член на крехка, свикнала на ниска гравитация, насекомоподобна раса емпати.

Прекрасният, изящно нашарен екзоскелет и младежкото, ярко излъчване на не съвсем атрофиралите крила на Приликла сега бяха нещо достойно за възхищение, забелязваше и начина, по който мандибулите на Приликла треперят в реакция на неговото притеснение. Понеже Конуей беше член на емпатична раса всички спомени и опит от неговия живот на ЖЛНО бяха на нормално щастлив и здрав емпат, а сега вече не притежаваше такива способности. Виждаше Приликла, но възприятието, която би му позволило да споделя емоциите на другите и леко оцветяваше всяка дума, жест или израз поне доколкото двама цинрусийци са в обсега на визуалните си сетива, доставящо невероятно удоволствие и на двамата, го нямаше. Спомняше си как осъществява емпатичен контакт, спомняше си да го е притежавал през целия си живот, но сега беше буквално оглушал.

Човешкият му мозък не притежаваше емпатични сетива и не беше естествено да пълни паметта си със спомени, че ги е имал.

Приликла издаде поредица щракащи и жужащи звуци. Конуей, който никога не беше говорил с ЖЛНО освен чрез лишения от тон и емоции филтриращ процес на транслатора, го чу да казва с преизпълнен с загриженост и жал глас:

— Съжалявам.

В отговор Конуей се опита да издаде меко чирикане и щракване, които бяха името на Приликла и на които човешката земна дума „Приликла“ беше само грубо приближение. На петия опит успя да създаде нещо, което наподобяваше желания от него звук.

— Много добре, приятелю Конуей — каза топло Приликла. — Не мислех, че тази ваша идея ще проработи. Разбирате ли ме?

Конуей потърси думите-звуци, които му трябваха, после внимателно започна да ги оформя.

— Благодаря — каза. — И да.

Те опитаха и по-сложни фрази, технически думи, които да предадат сложни медицински и физиологични подробности. Понякога Конуей успяваше да се справи, друг път не. Говореше в най-добрия случай възможно най-приблизителен пиджин цинруски, но продължи да опитва. После, внезапно, го прекъснаха.

— О’Мара е тук — разнесе се глас от комуникатора на стаята му. — Вече трябваше да сте се събудил, докторе. Все още сме атакувани, но положението поолекна, понеже още доста извънземни доброволци се присъединиха към нас. Има мелфианци, още няколко тралтани и цяла група иленсиански хлордишащи. Тъй че ще трябва да се тревожите също така и за ПХТЙ. После, в самата болница…

Последва подробно описание на пострадалите и наличния персонал по видове, места и брой, плюс допълнителни данни за специфичните за всяка секция проблеми и степен на спешност.

— …така че вие решавате откъде да започнете — продължи О’Мара — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Но в случай, че все още се чувствате объркан, повтарям…

— Няма нужда — каза Конуей. — Разбрах вече.

— Добре. Как се чувствате?

— Ужасно. Кошмарно. И много странно.

— Това — отвърна О’Мара сухо — са си във всяко отношение нормални реакции. Край.

Конуей освободи ремъците, които го придържаха към леглото, и спусна крака на пода. Незабавно се стегна, неспособен да се раздвижи. Повечето от съществата, които обитаваха мозъка му, се бояха до смърт от липсата на гравитация и реакцията им беше инстинктивна. Поради това беше и трудно да се овладее, за момент го обзе чиста паника, когато откри, че краката му не залепват за тавана като тези на Приликла. А когато отпусна хватката си на ръба на леглото, откри, че го е стискал с израстък, който беше бледен, размекнат и ужасно се различаваше от чистите, строги линии на мандибулата, която очакваше да види. Но някак успя да прекоси стаята си до коридора и да измине цели петдесет ярда.

После го спряха.

Някакъв разлютен медицински ординатор в зелена униформа на Корпуса искаше да знае защо не си е в леглото и от кое отделение идва. Езикът на монитора беше цветист и в никакъв случай уважителен.

Конуей едва тогава осъзна голямото си, масивно, крехко, тежкоподвижно розово тяло. Съвсем добро тяло, настоя част от съзнанието му, макар и малко поотслабнало. И това безформено, мекичко, чудовищно нещо беше обвито, там където се съединяваха двата му долни израстъка, с парче бял плат, който не служеше на очевидна цел. Тялото изглеждаше колкото смешно, толкова и чуждо.

— О, по дяволите — промърмори Конуей, борейки се да успокои чуждите впечатления, — забравих да се облека!