Космически лечители

СЕДМА ГЛАВА

Имаше късмет да забележи доктор Манън на иначе празна маса в сектора за старши персонал. Конуей беше работил в отделението му преди време. Манън беше земен човек, отдавна вече старши лекар и беше доста напреднал по пътя към статуса на Диагностик. Точно в момента му беше позволено да държи по три информационни касети едновременно — една на тралтански специалист в микрохирургията и две, снети от нискогравитационни ЛТХО й МТХК видове — но при все това реакциите му бяха доста човешки. В момента поглъщаше салата, обърнал поглед към Небесата и тавана на столовата в опит да не гледа онова, което яде. Конуей седна срещу него и издаде симпатизиращ, утвърдителен звук.

— Имам тралтан и ЛТХО в списъка този следобед, и двете продължителни работи — каза Манън сърдито. — Знаете как е, прекалено мисля като тях. Ако можеше само тралтаните да не са вегетарианци или на ЛТХО да не им призлява от самия вид на нещо, дето не прилича на храна за птички… Вие себе си ли сте днес?

Конуей кимна:

— Само себе си. Нещо против да си взема пържола?

— Не, само не ми говорете за нея.

— Няма.

Конуей чудесно беше запознат с объркването, умствено раздвоеното зрение и тежките емоционални разстройства, които вървяха ръка за ръка с информационните касети, които са се запечатали дълбоко в съзнанието на лекуващия лекар. Спомняше си как преди три месеца той безнадеждно — ама безнадеждно! — се беше влюбил в един от групата специалисти от Мелф IV. Мелфианците бяха ЕЛИТ — шесткраки амфибии, смътно напомнящи раци — и докато половината от съзнанието му настояваше, че цялата тази работа е пълна лудост, другата половина с любов си мислеше за онази ми ти прекрасно нашарена коруба и като цяло беше готов да вие срещу луната.

Информационните касети бяха определено опасна благословия, но употребата им се налагаше поради факта, че няма същество, което да съумее да съхрани в съзнанието си всички физиологични данни, нужни за лечението на пациентите в мултирасова болница. Огромното количество необходими знания се доставяше чрез въпросните информационни касети, които представляваха просто записи на съзнанието на големи медицински светила от различни раси. Ако човек-земянин би трябвало да лекува келгиански пациент, взимаше си касета по физиология на ДБЛФ докато лечението приключи, след което я изтриваше. Но на Старши лекарите с лекторски задачи често им се налагаше да задържат тези касети за продължителни периоди, което не беше особено забавно.

Единственото хубаво нещо от тяхна гледна точка беше, че са къде-къде по-добре от Диагностиците.

Те представляваха елитът на болницата. Диагностикът беше едно от онези редки същества, чието съзнание е сметнато за достатъчно стабилно да задържа постоянно до десет физиологически касети едновременно. Претъпканите им с данни мозъци се занимаваха с оригинални изследвания в областта на ксеномедицината, както и с диагностициране и лечение на нови заболявания на досега неизвестни форми на живот. В болницата имаше популярна поговорка — казваха, че самият О’Мара я измислил — че всеки достатъчно нормален, поискал да бъде диагностик, със сигурност е луд.

Проблемът беше, че в касетите са записани не само медицински сведения за даден вид, а цялата памет и личност на съществото, което притежава съответните познания и те се отпечатваха и в мозъка-приемник. В резултат на това Диагностиците се подлагаха доброволно на драстичната форма на многостранна шизофрения, при която чужди личности делят съзнанието им и са толкова изначално различни, че в много случаи дори нямат и общи елементи в логическите си системи.

Конуей се откъсна от медицински размисли, понеже Манън го беше заговорил.

— Забавното относно вкуса на салатата — каза колегата му, все тъй втренчен в тавана, докато се хранеше, — е че нито едно от моите алтер его не възразява срещу него. Видът й — да, но не и вкусът. Не я харесват особено, нали, но пък и не им е крайно неприятна. В същото време има видове, които проявяват изключителна страст към нея. И, като говорим за изключителни страсти, как върви между вас с Мърчисън?

На Конуей му се стори, че направо чува скърцащи предавки, толкова бързо Манън смени темата.

— Ще се видя с нея довечера, ако остане време — отвърна предпазливо, — Но ние сме просто добри приятели.

— Аха — кимна многозначително Манън. Конуей извърши също толкова мигновена смяна на темите, като избърза да съобщи новината за новото си назначение. Манън беше изключителен специалист в областта на клюките и беше способен да убеди цялата болница, че са ти присадили перки например. При все това Конуей съумя да поддържа разговора далеч от Мърчисън до края на вечерята.

Веднага щом се разделиха с Манън, той отиде до интеркома и размени няколко думи с докторите от различни видове, които щяха да поемат грижата за практикантите, а след това погледна часовника си. Оставаше му близо час до определеното за качване на борда на „Веспасиан“ време. Тръгна по коридорите малко по-бързо, отколкото се полагаше на старши доктор…

Знакът над входа означаваше: „Възстановително ниво, видове ГБГЖ, ГБЛЕ, ЕЛНТ, ЖКНМ и ЕЖЛИ“, Конуей влезе, смени престилката си с шорти и се зае да търси Мърчисън.

Умелото осветяване и някои наистина гениални пейзажни техники бяха придали на възстановителното ниво илюзия за огромно пространство. Беше се получил малък тропически плаж, ограден от две страни от скали и отворен към морето, което стигаше чак до замъгления от омара хоризонт. Небето беше синьо и безоблачно — реалистичен ефект на облаци трудно се постигал, беше пояснил инженерът по поддръжка — и водата в залива беше в тъмнотюркоазена отсянка. Тя се плискаше по златистия, плавно наклонен бряг, чийто пясък беше почти непоносимо горещ за краката. Само изкуственото слънце, което беше прекалено червеникаво за вкуса на Конуей, а и чуждопланетните растения, прорасли по плажа и скалите, пречеха мястото да се възприема като истински тропически залив някъде на Земята.

Но пък пространството в Галактическата болница беше ценно и от хората, които работеха заедно, се очакваше заедно и да се забавляват.

Най-ефективният, макар и напълно незабележим ефект на това ниво беше фактът, че тук се поддържа половината от нормалната гравитация. Половин G означава, че уморените хора могат да се отпуснат по-удобно, а онези, които са в настроение, ще се почувстват още по-жизнени, помисли си сърдито Конуей, когато ниска, бавна вълна връхлетя плажа и се разби в коленете му. Турбуленцията в залива не се произвеждаше изкуствено, а варираше в съответствие с размера, броя и ентусиазма на къпещите се.

На една от скалите бяха монтирани няколко трамплина, свързани с вградени тунели. Конуей се покатери на най-високия, петдесетфутов трамплин и от тази наблюдателница се постара да открие женската ГБГЖ в бял бански и на име Мърчисън.

Не беше в ресторанта на отсрещната скала или в плитчините близо до плажа, или в тъмнозелената вода под трамплините. Пясъкът беше гъсто осеян с почиващи жизнени форми — големи, малки, кожести, люспести и космати — но Конуей нямаше проблем да различи земните женски ГБГЖ от общата маса, понеже бяха единствената разумна форма на живот във федерацията с табу към нудизма. Тъй че можеше да бъде сигурен, че всеки един с облекло, все едно какво, щеше да е от вид, който той наричаше човешки същества.

Внезапно забеляза бяло петно, което беше частично оградено от две ивици зелено и една в жълто, застанали наблизо. Това трябваше да е Мърчисън, точно така. Той бързо се обърна и се спусна по стълбичката.

Когато Конуей приближи групичката около белия бански, двамата монитори и интернистът от осемдесет и седмо ниво се оттеглиха с очевидно недоволство. Не успя да овладее изтънелия си от напрежение глас и се ядоса сам на себе си като се чу да казва:

— Здрасти. Извинявай за закъснението.

Мърчисън прикри с длан очите си, за да го погледне.

— Самата аз току-що пристигам — отвърна с усмивка. — Защо не легнеш?

Конуей се отпусна на пясъка, но остана надигнат на лакът и загледан в нея.

Мърчисън притежаваше комбинация от физически черти, които правеха невъзможно за който и да е земно-човешки мъжки екземпляр от екипа да я наблюдава с клиничен интерес, а редовното излагане на изкуствените, но богати на ултравиолет лъчи на слънцето й беше придало разкошен тен, обогатяван още повече от главозамайващия контраст с белия й бански. Тъмната кестенява коса струеше лениво под изкуствения бриз, очите й отново бяха затворени, устните — леко открехнати. Дишаше бавно и дълбоко, като човек който е напълно отпуснат или спи, а това, което движението на гърдите й причиняваше на банския, причиняваше разни неща и на Конуей. Той внезапно си помисли, че ако тя е телепат, в този момент сигурно би скочила и би хукнала да спасява скъпоценния си живот…

— Изглеждаш — каза тя, като отвори едното си око, — като някой, на когото му се иска да нададе басово ръмжене и да започне да се бие по яките, гладко избръснати гърди…

— Не са гладко избръснати — възрази Конуей, — просто по природа не съм космат. Но бих искал за малко да ми обърнеш внимание. Трябва да поговорим, насаме, имам предвид…

— Хич не ме е грижа за разни гърди — каза тя успокоително, — тъй че и ти не трябва да се притесняваш от това…

— Не се притеснявам — каза Конуей и после помоли. — Не може ли да напуснем тази менажерия и… Олеле, нашествие!

Той бързо посегна и закри очите й с ръка, а с другата прикри своите.

Двама тралтани с общо дванадесет слонски крака изтърчаха на няколко ярда от тях и се хвърлиха във водата, разпръсквайки пясък и вода в радиус от близо петдесет ярда. Местната G позволяваше на по принцип бавните и тежки ЕЖЛИ да подскачат като агънца, но и задържаше за по-продължително време във въздуха вдигнатия от тях пясък. Когато Конуей се убеди, че и последните песъчинки са паднали, дръпна длан от очите на Мърчисън. Но не напълно.

Колебливо, малко сковано, той прокара пръсти по мекия топъл контур на бузата й, докато не обгърна ръба на челюстта й с длан. После нежно погали меките къдри зад ухото й. Почувства я как се стяга, после отново се отпуска.

— Ъъ, виждаш какво имам предвид, — каза с пресъхнала уста, — освен ако не ти харесва половинтонни бичета да ритат пясък в лицето ти…

— Ще останем насаме по-късно — отвърна със смях Мърчисън, — когато ме изпратиш до нас.

— И само какво става след това! — промърмори Конуей с отвращение. — Същото като предишния път. Ще се промъкнем до вратата ти, като много внимаваме да не събудим съквартирантката ти, която е рано на дежурство и онзи проклет серво ще се довлече да мрънка… — Той ядосано започна да имитира записаният глас на робота. — „Засичам че сте две същества от класификация ГБГЖ и сте от различни полове, а забелязвам и че се намирате в положение на близост от период с продължителност две минути и четиридесет и осем секунди. При тези обстоятелства съм задължен да ви напомня за Правило 21, алинея 3 относно допускането на посетители в квартирите на сестрите ГБГЖ…“

Почти задавена от кикот, Мърчисън се обади:

— Съжалявам, сигурно е било много разочароващо за теб.

Конуей кисело си помисли, че изразеното съжаление е доста съмнително предвид подтиснатия смях, който го беше предшествал. Наведе се по-близо и нежно я хвана за рамото. Каза:

— Беше и все още е. Искам да говоря с теб и няма да имаме време да се видим довечера. Но не искам да говорим тук, защото винаги скачаш във водата, когато те притесня. Е, искам да те завра в ъгъла, и буквално, и в преносен смисъл, и да ти задам някои сериозни въпроси. Това да сме просто приятели ме убива…

Мърчисън поклати глава. Тя свали ръката му от рамото си, стисна я и заяви:

— Да поплуваме!

Секунди по-късно, докато я преследваше през плитчините, той се зачуди дали все пак тя не си падаше малко телепат. Определено тичаше достатъчно бързо.

При половин G плуването беше изумително усещане. Вълните бяха високи и стръмни, и най-малките пръски се задържаха във въздуха със секунди, като всяка капчица сияеше в червено и кехлибарено в лъчите на слънцето. Зле насочено гмуркане от страна на една от по-тежките форми на живот — ЕЖЛИ например притежаваха огромни кореми с които да се пльосват тежко — можеше да предизвика наистина главозамайващи ефекти. Конуей бясно гребеше след Мърчисън на гребена на точно такава титанична вълна, когато един високоговорител на скалите оживя.

— Доктор Конуей — изрева той. — Ще се яви ли доктор Конуей на док 16 за отлитане, моля…

Те бързо вървяха нагоре по плажа, когато Мърчисън каза, твърде сериозно за нейния стил:

— Не знаех, че заминаваш. Ще се преоблека и ще те изпратя.

В преходния шлюз на люка стоеше офицер от мониторния корпус. Когато видя, че Конуей има компания, каза:

— Доктор Конуей? Излитаме след петнадесет минути, сър — и изчезна тактично.

Конуей спря пред преходния ръкав и Мърчисън застана до него. Тя го погледна, но на лицето й не беше изписано особено изражение, беше си просто прекрасно и много желано. Конуей се помъчи да й разкаже за важното си ново назначение, макар че в момента не му се говореше за това. Нареждаше бързо и нервно, докато не чу офицера-монитор да се връща по ръкава, после притисна здраво Мърчисън към себе си и я целуна силно.

Не можеше да каже отвърна ли му тя. Беше толкова внезапно, толкова не-нежно…

— Ще ме няма около три месеца — каза с тон, с който се опитваше да обясни и да се извини едновременно. После с насилена лекота допълни. — И на сутринта никак няма да съжалявам!