Космически рицар

Втора главаВОИН

Първото нещо, което направи Теди като гост на барона, беше да си поръча меч. Трябваше цели два часа да обяснява на ковача какво се иска от него. След това два дни киснеше в работилницата и поправяше някои пропуски. Резултатът от първия опит беше запокитен в рова около замъка. Вторият меч беше постигнат от същата участ. Третия Теди огледа с много голяма доза скептицизъм и го бракува, а когато ковачът се възмути, моментално го строши от най-близкото дърво. Като видя това, ковачът от учудване затаи дъх, но повече не смееше да му противоречи. Затова пък седмия се оказа чудесен — леко извит, разширяващ се от ръкохватката, истински самурайски меч. Теди не обърна внимание на канията, а острието напълно го задоволи, особено след като се затвори в работилницата за едно денонощие и направи така, че то да се върти на ръкохватката. Хитро пресметнатият център на тежестта /ковачът се чудеше и не разбираше защо е необходимо/ позволяваше да се нанасят удари на всички страни без прихващане и винаги с острия край. Прекалено дългата ръкохватка предизвика смях у някои офицери, които се осмелиха да му се подиграват. Когато пък Теди провеси меча на гърба, а не на пояса си, околните бяха просто шокирани. Той предполагаше, че неговите нетрадиционни похвати ще предизвикат известен интерес, но не очакваше някаква сензация. Вторият меч, точно копие на първия, се появи след седмица, но той не го носеше със себе си, а просто го остави в стаята си. Приближените на барона, без особено да се крият, продължаваха да се присмиват на тренировките му. Той често излизаше на двора да се поразкърши. Направи си прът за занимания с нагинато и за съответните раздели по у-шу и кендо и всеки ден по няколко часа провеждаше интензивни тренировки. Винаги беше пълно със зрители, които се забавляваха със странните според тях прояви на пилота. Впрочем това не продължи много: Теди си спомни всичко, което беше учил в училището, и веднъж, освирепял, немилостиво напердаши пазачите с пръта. След това някакъв млад офицер му предложи да се фехтоват и пилотът, дори без да изважда меча си, го наби само с крака. Въпреки всички усилия и меча си офицерът не успя да му нанесе нито една драскотина. След този случай започнаха да се плашат от Теди и не се осмеляваха да му се присмиват. Той реално доказа, че неговите необикновени движения са всъщност ненадминато бойно изкуство. Баронът също понякога го наблюдаваше, но винаги мълчаливо.

Пилотът изпра универсалния си комбинезон и сега се пъчеше в него. Той приличаше на всяка дреха от всички времена и народи и в него Теди не се различаваше много от хората на барона, особено когато започна да носи наметало, под което скриваше отликите си от околните. Сваляше го само през време на тренировките. Постепенно свикна с този живот, нагоди се, усвои маниерите им на поведение, малко по малко разбра що за свят го заобикаля. Сега вече не изглеждаше като бяла врана, можеше да поддържа светски разговор и да посплетничи с барона за последните политически събития.

През цялото време Теди чувстваше, че баронът го проучва, наблюдава го. Рой беше умен човек и бързо разбра, че пилотът не е никакъв велможа, но не даваше вид и продължаваше да се държи с него като с равен. Няколко по-дребни князчета, негови приближени, също се държаха учтиво с Теди, но не стана ясно, дали по указание на барона, или пък по собствена инициатива.

Така измина един месец.

Пролетта беше на края си, готова всеки момент да премине в лято, стопли се и отвъд града полята буйно се раззелениха. Както винаги, Теди излезе на двора за загрявка. Започна с дихателни упражнения, след това с разтягане и в този момент забеляза принцеса Хирма. Той беше свикнал да я вижда с чудновати дрехи, но сега тя се представи като амазонка — така поне я възприе Теди.

Високи до коленете меки ботуши, нещо подобно на шорти, стегнати с колана за меча и чифт кинжали, лека кожена куртка, две широки иглести превръзки на ръцете и тъмна лента около главата, придържаща буйната й прическа.

Теди изглеждаше както обикновено — бос, с безформен, напомнящ кимоно, само че цял и без колан комбинезон и къса коса, необичайна за аборигените. Мечът и наметалото му бяха до стената.

Принцесата гледаше Теди с явно предизвикателство. Преди това той изпълни няколко финтови удара с крак и замря в произволна позиция. Сега се гледаха в очите. Сетне принцесата извади дълъг прав меч, който също държеше с две ръце, но малко по-различно от Теди.

— Защитавай се!

Пилотът не помръдна. Принцесата вдигна меча, чакайки той да вземе своя, но Теди засега не искаше това. Спомни си, че Харвей говореше за Хирма като за изкусен фехтовач, и концентрира цялото си внимание върху меча й. Като видя, че Теди не се помръдва, тя започна да приближава острието към гърдите му. Смяташе да го прекара до стоящия до стената меч, но той леко се отклони и нейният меч срещна въздуха. Второто замахване вече не беше толкова внимателно — от ляво на дясно, на нивото на гърдите му. Теди приклекна — острието със свистене премина над главата му. Трето нападение и удар с крак в гърдите — той пак се извъртя от меча, а удара мълниеносно блокира.

Принцесата наистина беше изкусен боец, използваше освен меча и краката си, а понякога и свободната ръка, но за ускорените реакции на Теди беше лесно да парира и избягва бавните за него атаки на девойката. Отстрани нейните движения изглеждаха стремителни и бързи, а неговите изобщо беше невъзможно да се видят. Всъщност Теди и принцесата се биеха при неравни условия — той се движеше седем-осем пъти по-бързо, реагираше светкавично и нейните нападения му напомняха забавени кинокадри.

Като видя, че усилията й са безрезултатни, Хирма отстъпи назад и бързо завъртя меча, сякаш бе въже, в три посоки — от двете страни и над главата. Теди познаваше този начин като „сфера“ — основата, от която за хиляди години се беше развила ветрилообразната защита. Не му се щеше да отстъпи, напротив, искаше да ядоса принцесата. Той започна методично да се изплъзва от ударите, като се отместваше ту на едната, ту на другата страна и се навеждаше. Девойката неочаквано дори за Теди хвана меча с лявата ръка и нанесе удар отдолу с плоската му страна — тя все още го щадеше. Той доста лесно се отклони от плавния за него удар и принцесата се завъртя от инерцията. Секунда, която се стори на Теди върволица от дълги и лениви мигове, и последва удар отначало с меча, а после с крак. Пилотът избягна оръжието, а крака хвана в ключ. Девойката замахна — Теди свали ръцете си, мечът изсвистя надолу и той отново хвана неуспелия да се отпусне крак. Леко изви ръката й с меча зад гърба и рязко дръпна принцесата към себе си. Тя се обърка. Досега никой не беше успял да я победи дори с помощта на оръжие. В най-добрия случай противниците се задоволяваха с изморителен равен резултат. А сега я обезвредиха с голи ръце.

Като видя веселата физиономия на Теди, Хирма се разсмя. Той я пусна.

— Ти си изкусен боец, Тед Айрън.

Той вдигна рамене.

— Старая се…

Принцесата го изгледа под вежди.

— Искам да те видя как действаш с меча.

— Само не с боен — заяви Теди.

— Добре.

Принцесата повика пазача с жест и моментално й донесоха два дървени меча, които по тегло бяха почти като истинските. Теди си избра с по-дългата ръкохватка.

Девойката стисна меча пред себе си. Теди зае изходна позиция — краката полусвити, мечът изправен вертикално отстрани, лактите разперени. Принцесата вече беше видяла тази поза — през време на схватката с Бари.

Теди не искаше да ускорява реакциите си, щеше му се да се пофехтова истински.

Принцесата нападна, Теди отрази серията удари с бързи и резки размахвания на меча и отново замря в изходната стойка.

Това се повтори десетина пъти. Принцесата изглеждаше смутена — древнояпонският стил на бой с мечове й беше съвсем непознат. А на Теди му беше безразлично как и кой се бие с него. Той беше по-добър и от най-добрия фехтовач в света. Това изкуство беше просто още много младо на тази планета, а Теди владееше вековните тайни на боя с мечове.

Той не атакуваше принцесата, защитаваше се от насрещни удари, а на девойката й се струваше, че удържа ураганен натиск, и то с огромни усилия. После на Теди му омръзна, той се наведе под поредното нападение, прекрачи напред и изби меча на Хирма зад гърба си. Принцесата безпомощно вдигна ръце, прикривайки лицето си съвършено инстинктивно — Теди нямаше намерение да я бие. Пилотът отстъпи.

— Ти си дявол, пилот Айрън!

— Наричай ме Теди, принцесо — помоли той. Какво ли щеше да каже, ако бе започнал да се фехтова с пълна сила.

Тя го гледаше с възхищение.

— Ти си дявол, Теди!

— Това похвала ли е или упрек? — лениво се поинтересува той.

Принцесата се усмихна.

— Досега не съм срещала воин, равен на тебе.

— И няма да срещнеш — увери я Теди, защото мислеше, че едва ли друг пилот ще се появи на тази малка планета. Не смяташе да разваля впечатлението за себе си. Колкото по-малко му се наложи да се бие, толкова по-добре.

— Къде си се научил?

— Ами как да ти кажа…

— Аз не настоявам! — бързо каза принцесата. — Разбирам, навярно си свързан с някакъв обет. Не отговаряй, ако не можеш, няма да се обидя.

Теди можа да отговори само с едно „благодаря“.

— Ти се биеш съвсем различно от моите съотечественици.

— Бия се така, както ми харесва — важно отбеляза Теди.

Принцесата продължаваше възхитено да поклаща глава. Теди й подаде меча, истинския, взе своя, хвана девойката за ръка и я поведе към замъка.

— Позволи ми да те изпратя, принцесо…

Хирма машинално тръгна с него. Разделиха се на стълбите — принцесата си отиде, а Теди най-после реши сериозно да поговори с барона. Той искаше да си върне предавателя, лазерния меч, аварийния комплект, аптечката — целия си пилотски инвентар, който отмъкнаха дахомейците. За да не стане много зависим от Рой, не си даваше вид, че се нуждае от нещо. Но рано или късно ще му се наложи да се разкрие, защото без помощта на барона едва ли можеше да разчита на успех. Днес Теди реши да го помоли да му помогне в търсенето макар само на предавателя.

Влезе в залата, където обикновено по това време се намираше баронът, през незабележима странична вратичка откъм малкото крило. Плътни завеси скриваха всичко отпред. Теди внимателно затвори вратата и се готвеше да се покаже, когато чу името си. Разговаряха баронът, Остин и още някой, когото не познаваше. Баронът каза на слугата да извика пилота и той изтича навън. Остин веднага попита:

— Ваше сиятелство, струва ми се, че всъщност вие знаете кой е този човек.

Теди беше готов да се обзаложи, че в този момент баронът се е намръщил.

— А ти защо реши, че не е онзи, за когото се представя?

Остин се смути и вместо него отговори третият в стаята:

— Но нали личи, че не е възпитаван в благородно семейство!

— А можеш ли да кажеш, че е от простолюдието?

— Е, не… — гласът беше неуверен.

Баронът кресна:

— Господи, колко са тъпи моите васали! Помислете с главите си: кой може да бъде на двадесет и три — двадесет и пет години, да няма понятие от светски маниери и моментално да ги усвои, кой освен с висок произход, съдейки по благородството и умението да се фехтува, а, кой? С белег на левия лакът, ако сте се постарали да го забележите, а? Кой?

— Боже мой! — изстена Остин. — Белег!

Теди машинално опипа дългата рязка на лявата си ръка — тъжен спомен от схватката му с онзи звяр на Снежана.

— Принц Тауншенд?! — досети се и третият събеседник. — Който изчезна само месец след раждането му и се появи миналата година? Но нали казват, че са го убили в Авостинг?

— Значи не са го убили — каза баронът.

Остин внимателно изрече:

— Като че ли всичко съвпада, но… Не мога да повярвам…

Теди помисли: „Ако можех да науча дали действително са убили този Тауншенд, или не! Да си принц е много по-лесно.“

Слугите го търсеха из замъка и беше време да се покаже.

— Не давайте вид, че сте го познали — чу Теди гласа на барона, преди да се измъкне зад вратата. Искаше да заобиколи и да влезе през главния вход. На стълбите срещна успялата да се преоблече принцеса.

— Хирма, имам един странен въпрос — бързо каза Теди, защото знаеше, че колкото атаката е по-неочаквана, толкова са по-големи шансовете за успех, — кой е принц Тауншенд?

Принцесата го погледна изненадано, дори по-скоро уплашено, да не би да е някаква провокация. Но както обикновено, отговори изчерпателно:

— Това е принцът на Дахомея… Откраднаха го, когато беше на четири месеца. А през миналата година в битката при Каратинга се появи с малък отряд планинци, познали го само по медальона на баща му. Струва ми се, че го убиха тази есен. Защо?

През последния месец Теди често се обръщаше към Хирма за обяснения.

— Казват, че бил изкусен фехтовач?

— О, да! Един от най-добрите отсам океана!

В това време слугата почтително се приближи до тях и тържествено произнесе:

— Пилот Айрън, вика ви негова светлост барон Рой!

Теди предложи на принцесата ръка и така влязоха в залата, но този път през главния вход. Като ги видя, баронът се усмихна:

— Велики небеса! Каква великолепна двойка!

В това очевидно се криеше някакъв намек — Теди просто не знаеше, че принцеса Хирма е трябвало да стане жена на дахомейския принц, ако не са го откраднали. Тя разбра намека, пилотът почувства как трепна ръката й, но самият той за всеки случай се понамръщи. В залата имаше повече от десет души. Очевидно беше насрочен военен съвет. Теди заведе принцесата до нейното място, а после се присъедини към групата до трона на барона. Знаеше, че сутринта е пристигнал пратеник на краля — вероятно важният мъжага от лявата страна на барона е самият той. На север преди два дни беше станало малко сбиване, Теди беше дочул, че отряд дахомейци са устроили клане в едно погранично село и сега, съдейки по всичко, се подготвяше наказателна мярка.

Пратеникът церемониално връчи на барона някаква грамота. Теди се намръщи. Всички тези ритуали на средновековието го забавляваха само през първите дни, а сега вече му досаждаха със своята глупост, пищност и безплодност. Той очакваше, че пак ще започне дърдорене за коварните дахомейци, но баронът се оказа практичен човек — веднага се заеха с обсъждане на подробностите за похода.

Теди наостри уши — за обект на нападението определиха град Таулект, където се намираше замъкът на херцог Арней. Изглежда това беше решителна стъпка. Дори Теди разбираше, че означава война, но за него беше добре дошло, защото Херб Колайти се намираше именно там, следователно имаше шанс да се добере до предавателя.

А сетне започна такава бъркотия, че Теди ходеше като шашнат цели два дни. Замъкът се раздвижи, навсякъде сновяха хора, нещо мъкнеха, крещяха, водеха по двора коне, запрягаха ги и моментално ги разпрягаха, дърпаха се, спореха. Ковачницата се превърна в шумен цех, зад стените на замъка — в града, също всичко кипеше и клокочеше, въоръжени отряди се стичаха от цялата област и лагеруваха до стените на замъка от двете страни на рова. После изведнъж всичко се успокои и се разбра, че утре сутринта походът започва. Още през първия ден Теди огледа снаряжението си — дрехите и двата меча, и през цялото останало време се мотаеше и зяпаше всичко наоколо.

Баронът и неговите приближени изглеждаха много помпозно — през погледа, разбира се, на чужденец от друга планета. Цялата войска се изтегли от замъка на площада, където се бе събрал целият град. Глашатаи извикваха имената, титлите и заслугите на велможите, а народът ги посрещаше с шум и подсвирквания. Когато гласовитият, нито за минутка не млъкнал глашатай обяви: „Пилот Тед Айрън!“, Теди се оказа в центъра на вниманието и малко се смути. В сравнение с останалите, облечени в невероятни дрехи и доспехи, окичени с всевъзможни оръжия — от боздуган до арбалет, обкръжени от оръженосци и свита, Теди наистина изглеждаше жалък в безформеното си наметало с качулка и с двата меча на гърба. Все пак беше добре, че въпреки цялата си заетост през тези дни баронът не забрави да му избере кон.

От бъркотията наоколо главата му се завъртя и вече отдавна се чувстваше загубен. Какво ще прави и как да се държи занапред — нямаше никаква представа. Появи се принцесата. Тя пак беше облечена като амазонка и съдейки по умението, с което управляваше коня, можеше да се каже, че владее добре този занаят. Хирма се промъкна някъде отстрани:

— Какво си се омърлушил, Теди? А пък аз си мислех, че войната и походите са твоята стихия.

— Хм, дори нещо повече — те са моята професия, но се плаша, че вие воювате съвсем различно. Малко съм объркан…

Принцесата с разбиране поклати глава, макар че всъщност нищо не разбираше.

— Дръж се до мен, Теди…

„Той е чужденец. Съвсем чуждо му е тук. Как другояче може да се воюва?“ — помисли си тя.

Войската вече излезе от града и тръгна на север. Теди беше отвикнал от пейзажите в кислородния свят, напоследък непрекъснато стърчеше в космическите патрули, докато съдбата не го захвърли на тази планета. Пилот-скитник, космически вълк, разпорвач на пеломенските „кречетала“, той с детски възторг гледаше горите, буйната природа и за пръв път усети, че животът не е по-малко велик от Космоса.

Принцесата заедно с Теди яздеха начело на колоната, а баронът изостана и се намираше в центъра на войската. Привечер стигнаха до границата на владенията на Рой. Някъде встрани се мяркаше нещо съвсем черно — село, както стана ясно по-късно. Именно тук са върлували дахомейците и са оставили след себе си само главни и обгоряла земя.

По пътя Теди размишляваше, меко подскачайки в седлото, и скоро престана да забелязва всичко, освен конника пред себе си. Ако баронът го смяташе за дахомейски принц, значи, че му няма пълна вяра в това нападение срещу Дахомея. По-скоро принцесата е натоварена просто да го наблюдава, а тя струваше колкото няколко войници. Бяха го подложили на изпит и той трябваше да го издържи. Или не трябваше? Как ли би постъпил на негово място принц Тауншенд? Теди се губеше в догадки. Засега се налагаше само да изчаква.

На следното утро се състоя поредният съвет и беше създадена разузнаваческа група, в която влизаха двадесетина войници на барона, Остин, двама офицери, принцесата и Теди. Разузнавачите се движеха най-отпред и с повишено внимание.

Баронът действително смяташе Теди за Тауншенд. Принцът отдавна не се разбирал с управляващите в Дахомея — законната власт трябвало да принадлежи на него, а всъщност управлявал бившият канцлер Кейт Гро, който се обявил за крал. Всички знаели, че нямал нищо общо с кралската фамилия, но си мълчали. За барона намиращият се в изгнание принц беше потенциален водач на възможен преврат в Дахомея, където недоволството от Гро вече беше предизвикало няколко кръвопролитни въстания. Затова Рой беше решил всячески да поддържа Теди.

Същевременно не беше напълно уверен, че пилотът действително е дахомейският принц. Но в края на краищата толкова ли е важно, дали е истински, щом работата стигне до преврат? В Дахомея всъщност вече имаше цяла въстаническа армия, състояща се от банди и групировки. Тя беше готова да тръгне след Тауншенд, който трябваше само да я организира и да я сплоти.

Кейт Гро знаеше, че принцът може да се върне и да предяви законните си права за престола, и разбираше, че единственият път, който няма да го доведе до крах, е войната. По негова заповед херцог Арней беше предизвикал тази провокация на границата. Шпионите му бяха донесли, че, както се и очакваше, Рой в отговор е предприел поход. Но баронът не знаеше, че ще го посрещне обединената войска на Гро, Арней, херцог Инца, барон Карнеги и на множеството им васали, които бяха пет-шест пъти по-многобройни от силите на Рой. Планът на Гро беше следният: след като го разбие, да превземе отначало Алгома — града на барон Рой, а сетне целия Данкартен. Той беше напълно сигурен в успеха, защото без силите на барона кралството не бе в състояние да се противопостави сериозно на Дахомея. Кралят на Данкартен Рик Барнегат нямаше никаква представа за плановете на Гро и смяташе безредиците за пограничен инцидент, провокиран от Арней. Изпращайки Рой срещу Таулект, Барнегат мислеше, че ще срещне само силите на Арней.

Гро и неговите приближени следяха придвижването на силите на Рой от замъка Таулект. Когато решиха, че баронът е прекалил, войската на Дахомея се хвърли в атака от три страни.

Разузнавателният отряд, с който се движеше и Теди, изпревари основните сили с повече от четири мили и затова веднага се оказа обкръжен. Всичко стана много бързо — предупредителен вик на един от патрула и незабавно последва звън на мечове. Дахомейците атакуваха пеша и Теди, несвикнал да се бие на кон, скочи моментално. Повече от половината отряд много бързо беше избит. Оцелелите образуваха три островчета: принцесата и трима войници; Остин, офицерът Спик и още шестима войници и накрая Теди, който се сражаваше самостоятелно. Принцесата яростно поваляше нападателите, а тримата войници й пазеха гърба. Броят на убитите дахомейци бързо растеше и Теди, който успяваше да забелязва всичко, съвсем не завиждаше на нейните врагове. Остин със своите бавно се придвижваше към края на гората, като организира прилична кръгова защита. Теди засега се държеше без особени усилия и се радваше, че успя да поправи мечовете. Той икономисваше много време, враговете нищо не проумяваха и падаха сразени. Вече беше започнал да предизвиква у тях суеверен ужас — безформен и сив като лунна сянка призрак с непонятна бойна техника и странен дълъг меч.

А Теди спокойно се оправяше с новите противници, чувствайки леко презрение към тях — все едно мравки, които се опитват да попречат на булдозер да им разоре мравуняка.

Така продължи двадесетина минути — Остин, Спик и двама оцелели войници почти се бяха промъкнали до гората, но там ги обезоръжиха. Принцесата, която вече се сражаваше сама, след минута се спъна и падна. Нея също я вързаха. Остана само Теди. Още не беше ранен никъде, постоянно се движеше, за да не му пречат телата на падналите, но вече беше започнал да се уморява — нали мечът беше метален и не тежеше малко. От стотици нападателите останаха само двадесетина, когато пристигна нов отряд дахомейци. Теди видя как откарват принцесата и останалите към Таулект. Време беше да се маха оттук.

Той си избра посока, ускори реакциите си, нанесе няколко кръгови удара и започна бързо да си пробива път към гората. Дахомейците, и без това уплашени от поведението на Теди, видяха как неговият силует внезапно се размазва, загубва ясни очертания и веднага след това половината, които бяха близо до него, излязоха от строя от невидими, но твърде осезаеми удари. Останалите паднаха на колене и започнаха нещо да мърморят. Теди нямаше нищо против. Щом форсираната динамика предизвиква суеверен страх, струва си да го запомни и да я прилага при необходимост. Той се постара по-скоро да се скрие в гората.

Привечер Теди стигна до Таулект. Градът се охраняваше също както и Алгома — с пазачи при вратите, а те вече бяха затворени. Но за него не представляваше никаква трудност да прескочи стените. Той можеше да се изкачва по гола тухлена стена, а тази беше зидана от неодялани камъни. На върха веднага се натъкна на пазач. Той нищо не разбра — удар с крак и полетя от стената, като шумно пльосна на земята. Теди скочи долу, преди от шума да се е появил някой. Улиците на Таулект малко се различаваха от алгомските. Пилотът вече знаеше главното правило — всички, или почти всички, водеха към замъка.

По средата на пътя някой му викна — въоръжен патрул от трима души. Той покорно се приближи, отхвърли първия за протегнатата ръка, успокои и другите двама. Първият се заклатушка, измъкна се от мръсната канавка, но Теди, извинявайки се, го ритна пак там, вече за по-дълго.

Рова пред замъка просто прескочи. Та нали в края на краищата осем метра не са чак толкова много, ако знаеш някои хитрости и изобщо техниката на скока. Следващото препятствие беше стената. Отдолу се виждаше как пазачите чинно крачат по нея. Теди ги наблюдава десетина минути и си избра място, където бе най-удобно да се изкачи. Искаше да не го забележат — ако си пробие път със сила, замъкът моментално ще се превърне в жужащ кошер. Ала местните пчели имат предимството да познават прекрасно своя кошер, а Теди изобщо не го познаваше.

Той продължи да изчаква удобен момент. Покрай него по моста два пъти преминаха конници, а от замъка излезе въоръжен отряд и бързо се отправи към градските порти. Луната висеше над крепостта и равнодушно заливаше околността с колеблива неясна светлина.

Когато стражите на стената започнаха да се сменят, Теди разбра, че е време. Сивата невидима сянка бързо се оказа на върха и се преметна от другата страна. Охраната не го забеляза. Теди с лека носталгия си спомни кошмара на пилотската школа — стария Блейк, който ги учеше да се движат бързо и безшумно. „Блейк си разбираше от работата“ — въздъхна Теди. За пръв път прилагаше навиците, втълпени му от инструктора, и досега всичко вървеше по вода.

В двора влезе, но сега предстоеше да влезе и в замъка. От двата варианта — през прозорците или през вратите — след секундно колебание избра прозорците.

Тъй като отвън беше тъмно, трябваше да се промъкне към осветен прозорец, за да не го забележат от стаята, а той да може да вижда вътре. Да се вмъкне през тъмен прозорец, без да знае къде ще попадне, би било явна глупост.

Осветените прозорци бяха по-малко от неосветените, образуваха бледа дантела на фона на стената.

Все пак имаше избор. Ето тези три подред — съдейки по всичко, това е доста просторна зала. Не, опасно е, навярно там заседават — Арней или някой друг. Двата прозореца по средата светеха по-слабо, но пък се осветяваха отвън от луната, затова Теди също ги отхвърли. От прозореца на пристройката излизаше дим — значи, там е кухнята и също има много хора.

Оставаше един-единствен прозорец — на кулата. Да се добере до него беше трудно, но не и невъзможно.

Най-напред се изкачи по съседната стена, като се улавяше за врасналия в камъните бръшлян, след това се изкатери на нивото на прозореца по тесния улей между стената и кулата и по едва забележимия леко изпъкнал корниз се добра до мътното стъкло.

В малка, но много висока стаичка върху нещо като легло спеше принцесата на Данкартен. Нямаше оръжие и изглеждаше уморена и отчаяна.

Теди се усмихна: „Очевидно съдбата ми е такава! Вечно ми се налага да я отървавам!“

Едва ли можеше да се измисли по-добър вариант за влизане в замъка — Хирма не би вдигнала шум. Теди се захвана за стената, подбутна рамката и извади половината стъкло. Задържа го с една ръка — няма да го пусне долу, я, та да го чуе цяла Дахомея! Премести краката си вътре, намери опора и се вмъкна през прозореца. След като постави стъклото, скочи долу върху рогозка, сякаш приготвена тъкмо за него.

Тук вече го чакаха, а той изобщо не бе предвидил такъв вариант.

Оказа се, че под рогозката няма под, и пилотът потъна в четириметрова тясна яма.

А през това време съвсем оредялата войска на барон Рой беше отхвърлена към Алгома, силите на Дахомея притискаха южняците и бързо се придвижваха към града.