Космически рицар

Четвърта главаПРАТЕНИК

Рой вече гледаше на Теди по-различно. Изчезна сдържаното недоверие, а вместо него се появиха уважение и благодарност, доколкото баронът беше способен на това. Хирма и по-рано не само с поглед, но и с целия си вид показваше, че е готова да тръгне с Теди накрай света. Само Остин, както винаги, си оставаше равнодушен, дори малко скептичен.

Пилотът реши да разкрие картите си — нямаше какво да губи, а вече му вярваха.

— Бароне, вие ще превзимате ли Таулект? Само това ме интересува.

Рой се намръщи.

— Трябва да направя това!!! Но уви! Засега не мога…

— Зная! — изсумтя и го прекъсна Теди. — Дахомейците тук са твърде много, а трябва да се предупреди и крал Барнегат, за да изпрати помощ.

Рой утвърдително поклати глава. Но след секундно колебание Теди реши да налее масло в огъня:

— Баронът видя ли моя меч?

По това, как заблестяха очите му, пилотът разбра, че баронът е в състояние да продаде и душата си, само и само да получи тази играчка.

— В Таулект останаха още някои мои неща. Когато се добера до тях, мечът ще бъде твой. Разбира се, ако ми помогнеш.

Рой се вцепени. Това надмина най-смелите му очаквания и мечти.

— Но… аз никога не съм имал работа с магьоснически неща…

„Нищо чудно! — изсмя се в себе си Теди. — Те съществуват само във вашето въображение. А законите на физиката навсякъде са си закони на физиката, дори във феодалните светове…“

Баронът беше много объркан и се сърдеше на своята нерешителност.

— Нищо — успокои го Теди, — магьосничеството няма нищо общо с това, но аз ще се погрижа мечът да те слуша.

Пилотът нищо не рискуваше — ако батериите на меча не се дозаредят, енергията ще свърши достатъчно бързо, за да не може Рой да извърши нещо сериозно. А после нека използва ръкохватката като свещник — това е най-доброто, за което може да послужи. Когато хората на Бари още първия ден хванаха пилота, мечът беше поставен на свободно зареждане и черпеше енергия откъдето може, а най-вероятно от светлината на хилядите свещи в колекцята на херцог Арней. Благодаря ти, Арней!

Теди се усмихна. Едва сега си помисли, че мечът можеше да остане и незареден. Впрочем това би го задържало в Таулект три до пет часа — не повече.

Баронът поклати глава и в очите му отново се появи недоверие.

— Съветвам те по-бързо да изпратиш пратеници при краля… — каза Теди, прозявайки се, и в същото време си помисли дали не е проявил много голямо нахалство.

Баронът погледна Хирма, а тя се усмихна:

— Теди, пратеникът съм аз и възнамерявам да те взема със себе си в Райма.

Пилотът повдигна вежди. Да пътува на юг, в столицата на Данкартен, съвсем не влизаше в плановете му. Но Хирма го гледаше толкова предано, че Теди омекна.

— Хм… Най-напред бих похапнал нещичко. Пък и не би ми попречило да поспя час-два.

— Разбира се!

„Какво пък! — помисли си той. — Няма смисъл да се пъхам в Таулект. А така все пак ще бъда уверен, че вестта е стигнала до Барнегат и ще се върна заедно с неговите войски. Пък и страната ще разгледам, кога пак ще ми се удаде такава възможност!“

— Тогава да се заемем с това, в смисъл — да похапнем нещо!

Беше толкова забавно и приятно да се почувства отпускар преди пътуването и да гледа меча на ръкава си.

Събудиха го привечер. Не можеше да се каже, че се е наспал, но и вече нямаше толкова силно желание да спи, както по-рано.

Всичко беше готово за заминаване. Хирма, облечена в подходящо за пътуване облекло, поправяше нещо на сбруята на коня си. До нея стояха четирима воини, държаха юздите на конете си и съдейки по това, колко натъпкани бяха торбите им, се готвеха да пътуват с тях. Теди приближи. Рой и Остин бяха също тук и тихо разговаряха. Спик успокояваше тънкокрак кон и го галеше. Вероятно той беше предназначен за Теди. Пилотът бегло го погледна, но тъй като абсолютно нищо не разбираше от коне, се направи, че е доволен.

— Теди — извика го Рой. Пилотът се обърна. Баронът му подаде меч, който едва проблясваше от лъчите на почервенялото вечерно светило. Теди го взе и внимателно го огледа. Това беше острие, изработено по негов проект — ковачът добре беше усвоил предадените му уроци и този меч се оказа по-добър от предишните два, които пилотът беше загубил в Таулект. Дори острието леко се въртеше — много странно, защото по-рано тази операция Теди извършваше сам. Като се вгледа по-внимателно, той откри, че е направен по-различно, но не по-лошо от неговия.

Той вдигна очи към барона.

— Благодаря.

Баронът се наду и благосклонно кимна. Теди прекрасно разбираше, че трябва да благодари не на барона, а на ковача, който ги следеше отдалеч, доволно присвил очи. Теди му махна с ръка и провеси меча на гърба си. „Нека бъде така — реши той, — и по-солидно е, и изобщо…“

Всички се качиха на конете. Спик също, и то на този, който преди малко държеше. Теди каза „Хм!“ и моментално му докараха друг кон.

Пътуваха седмина — Теди, Хирма, Спик и четирима войници на Рой.

— На добър път! — вдигна юмрук за поздрав Рой и слугите отвориха вратата. Малкият отряд излезе от замъка, пресече Алгома, чиито жители с надежда се вглеждаха в пратениците, и сякаш потъна в светлата шир.

Слънцето клонеше към хоризонта, но до залеза имаше още много време. Копитата глухо чаткаха по прашния път и Алгома бавно изчезваше в далечината като разлято петно. Теди настигна Хирма.

— Принцесо, вие бяхте твърде заета, за да ме посветите в плановете си.

Тя се усмихна.

— Планът е прост — да се доберем до Райма. И то по-скоро.

— И за колко време ще стигнем дотам?

Девойката вдигна рамене:

— За два дни, ако всичко върви както трябва.

Теди машинално докосна лъчевия меч и се убеди, че той е на свободно зареждане, следователно щедро поглъща енергията на местното слънце, защото по-сериозен източник наоколо не се виждаше.

— Е, а за днес какво се предвижда?

— Мисля, че преди да се стъмни, трябва да успеем да преминем Кер д,Ален и може би дори да стигнем до хана на Белия Биг при Руета.

— О,кей, значи сега всичко зависи от краката на тези животинки? — Теди потупа по шията своето флегматично конче. Принцесата се засмя и пришпори своя. Седмината конници се приближаваха към неравната линия на застиналата във вечерния здрач древна гора. До нея оставаха още няколко мили и тя вече се мержелееше на хоризонта.

А няколко часа преди това на север от Алгома, в лагера на дахомейците, Кейт Гро свика своите васали на съвет и всички дойдоха до единствения извод, че Рой ще изпрати в столицата за подкрепления. Гро имаше напълно реален шанс да му попречи. Отрядът на Хирма и не подозираше, че още от първите минути на похода ги съпровождаха войници на Дахомея, и то над петдесетина. Криейки се зад хълмовете, те се разделиха на две групи, когато стигнаха гората — отзад и отляво на отряда, и чакаха удобен момент за нападение. Теди беше успял да ги изплаши много и въпреки численото си превъзходство, не смееха да нападнат изведнъж.

Пратениците усетиха нещо лошо едва когато навлязоха петнадесетина мили в гората. Спик непрекъснато се оглеждаше неспокойно. Най-сетне задържа коня си и се изравни с принцесата.

— Ваше височество! Не сме сами. Конят усеща присъствието и на други коне.

Принцесата не се изненада — това трябваше да се очаква. Учуди я друго — че преследвачите се появиха толкова късно.

— Къде са?

— Отзад и отляво! Според мен… — Спик напрегнато се огледа. Теди извади лазерния меч и също се заоглежда. Разбира се, можеше да заприщи пътя с няколко покосени дървета, но това не би имало смисъл, защото конниците ще заобиколят през гората.

— Да ги поизплаша ли?

— Как?

Пилотът вдигна рамене. Спик разбра, че Теди пак се готви да пусне в действие някой от своите номера. Пилотът спусна качулката, слезе от коня и даде знак на спътниците си да се скрият зад завоя. Когато отминаха на стотина метра, Теди си плю на ръцете и се качи на едно клонесто дърво, което приличаше на тъжен великан, склонил се любопитно над пътя. След няколко минути се чу глух тропот на копита и се показаха тридесетина воини. Теди стисна ръкохватката на меча и го насочи към предварително набелязания камък — вековна мъхеста скала, заседнала край пътя бог знае от какъв ледников период. Висока бе шест метра, следователно скоростта на падането ще е равна на скоростта на замахване с ръка, а това, както смяташе Теди, ще бъде достатъчно за един малък фойерверк.

Когато конниците приближиха, пилотът изкрещя страховито и скочи отгоре върху камъка. Пусна лъча в движение и като се приземи, рязна скалата. Скоростта беше достатъчна — камъкът не просто се раздели на две, а под действието на „ленивите“ квантови лъчи по линията на разпукването започна активно молекулярно изхвърляне и канарата се разсипа на разноцветни искри, също като бенгалски огън.

Единственото нещо, за което Теди съжаляваше, беше, че още не се бе стъмнило съвсем, тогава ефектът би бил още по-зашеметяващ. Войниците отскочиха назад и имаше защо — пред очите им най-обикновен камък внезапно избухна в светлина и някъде по средата на разноцветното сияние и искрите изникна тъмна фигура с качулка и ослепително оръжие в ръце.

Това беше съвсем достатъчно. Скоро за отряда напомняха само многобройните следи, а тропотът на копитата бързо затихна в далечината. Теди се втурна към завоя.

Но това, което видя, съвсем не го зарадва.

Докато той плашеше една част от преследвачите, другата, за която пилотът съвсем бе забравил, беше нападнала неговите спътници, а те не успяха да окажат ни най-малка съпротива. Четиримата войници бяха паднали още в първите секунди, дори без да извадят мечовете си. Спик лежеше в голяма кървава локва, а принцесата и конете никъде не се виждаха.

Теди започна да ругае на своя, междупланетния език и Спик, очевидно чул гласа му, простена и се размърда. Пилотът се спусна към него. Офицерът беше зле, но не дотолкова, че незабавно да умре. Разсечена бе кожата на главата му, но черепът беше цял, имаше и голяма рана на рамото. Спик още не беше изпаднал в безсъзнание, но бързо отпадаше от загубата на кръв.

Теди още веднъж изруга, настрои меча на поляризирана ултравиолетова светлина, пусна го на минимална мощност и се зае да обработва раните на офицера. Плътта бързо престана да кърви и раните се покриха с тъничка розова коричка. Спик спря да стене, защото лъчът обгаряше нервните окончания на повредените тъкани и сигналите за болка престанаха да постъпват в мозъка.

— Ти наистина си магьосник, Теди — прехрипнало произнесе Спик, когато пилотът свърши „курса на лечение“ и закопча меча върху ръкава си.

— Къде е принцесата? — попита намръщено той вместо отговор.

Спик също се намръщи.

— Откараха я със себе си.

— В Таулект ли?

— Ами къде другаде?

— И какво ще правим сега?

Спик искаше да пипне раната на главата си, но Теди го хвана за ръката:

— Не бива. Нека хване коричка…

Спик въздъхна.

— Някъде тук наблизо има село… Е, селце с хан и двадесетина къщици.

— Значи — прекъсна го Теди, ще те отнеса там, а аз самият — в Райма, така ли?

Спик се усмихна.

— Не в Райма. Истинските пратеници минават по друг път и сутринта ще успеят вече всичко да съобщят на Барнегат.

Теди направи кисела физиономия.

— Значи ние само отвличахме вниманието на тази банда?

Офицерът горчиво се усмихна. Той също смяташе, че тази хитрост им струва твърде скъпо.

Гората шумеше, чуваха се гласове на птички, сякаш нямаше никаква война.

— Е, какво пък… Да им пожелаем да не ги сполети нашата участ — Теди внимателно повдигна ранения, сложи го на раменете си и попита:

— Къде е това ваше село?

Спик мълчаливо показа посоката.

До къщите стигнаха по тъмно. Отгоре като чудновата паяжина проблясваха непознати съзвездия, луната, която приличаше на по-малката от луните на Хобарт, висеше сред тях също като квачка сред пилетата си. В нощната тишина цвърчаха щурци и Теди с тъга си помисли, че и тази година ще види отпуск, когато си види ушите. На Хобарт също така цвърчаха щурци, също така висеше в тъмното небе ленивата луна, а другата — по-бързата, се носеше по орбитата си като откъснало се от синджира пале, успявайки за едно денонощие да изгрее и да залезе цели шест пъти. Но от всичко това го разделяха много парсеци и нито една жива душа не знаеше, че той, Теди, е захвърлен на тази планета и стърчи тук вече два месеца.

Селцето, както каза Спик, се състоеше от двадесетина къщурки и един хан, разположен в самия център, с весели, ярко осветени прозорци. Оттам се чуваше музика и дори отдалеч тя се стори на Теди много мелодична. Получил съгласието на Спик, той се отправи нататък. Стопанинът, здравеняк червендалест селянин, при вида на златната монета излъчи такава добронамереност, че би засенчил избухването на свръхнова. Моментално занесоха Спик горе, а Теди влезе в кръчмата.

По стените на просторното, порядъчно опушено помещение горяха факли, а в средата въпреки лятното време пламтеше камина. Десетина ниски стола сполучливо бяха наредени покрай стените и оставяха доста свободно място в центъра. Около масите седяха, пиеха, ядяха и гръмогласно говореха тридесетина човека. Теди се отпусна до най-крайната ъглова маса и пъргав слуга веднага му донесе вино и печено. Постоянните посетители критично оглеждаха новака, но пилотът беше твърде гладен, за да им обръща внимание. Ала се наложи, когато до неговата маса седна космат мъжага, който твърде напомняше старите приказки за снежния човек. Теди въпросително го погледна, а мъжагата впи в пилота бодлив като акациев клон поглед.

След това заяви с удивително боботещ бас:

— Ти не ми харесваш!

Теди вдигна рамене и тъжно въздъхна:

— Съжалявам…

Наоколо се закискаха. Мъжагата се намръщи и се заинтересува:

— Тебе никога ли не са те изхвърляли от кръчма?

Теди отрицателно врътна глава. Очевидно тук забавлението беше да изхвърлят гостите от кръчмата.

— А ти не се ли плашиш, че барон Рой ще ти откъсне главата?

Мъжагата се озъби:

— Той няма да научи.

Зяпачите се събраха около тях, предвкусвайки голямо забавление, защото Теди беше поне с две глави по-нисък и два пъти по-тесен в раменете от противника си. Мъжагата демонстративно барабанеше по масата и съзерцаваше пилота, който равнодушно си чоплеше зъбите с тънка костичка. Разбира се, че Теди, който му се виждаше дребосък, ни най-малко не го уплаши, а само го озадачи. Сега оставаше само да се заяде и поводът бе готов.

— А ти да не би да си храненик на барона?

Теди пак поклати глава.

— А защо ме плашиш с него?

Теди остана безмълвен.

— Отговаряй, когато говорят с теб!

Пилотът сънливо погледна мъжагата и миролюбиво помоли:

— Слушай, приятел, искаш ли да се махнеш, а? Уморен съм и не искам да разговарям с всякакви глупаци.

Мъжагата се оживи.

— Чухте ли? Нарече ме глупак.

Той шумно скочи, хвана Теди за яката и го довлече на свободното място в центъра, размаха огромния си като бухалка юмрук — и полетя под най-близката маса, разблъсквайки столовете, които му се изпречваха на пътя. Теди остана прав, сякаш нищо не се е случило.

Мъжагата се измъкна изпод масата, като дори гърбът му издаваше почуда. Едва ли нещо разбра, защото отново се нахвърли върху Теди, вдигнал ръка за удар. Пилотът спокойно го хвана за китката, леко отмести центъра на тежестта му и същевременно продължавайки движението на туловището му, пусна ръката му. Здравенякът размаха крака и се намери в ъгъла, след като строши още два стола.

Теди укорително зацъка и поклати глава:

— Ай-ай-ай! Ама ти си бил хулиган, бе!

Мъжагата скочи, изрева и се нахвърли върху слабата фигура на пилота като булдозер срещу стена — очевидно не беше свикнал да губи. Ефектът беше същият — за втори път се намери под масата. Теди не му даде да стане, с два ритника изключи съзнанието му за известно време. Пилотът бавно вдигна очи и огледа останалите.

— Някой друг има ли въпроси?

Хората с уважение се взираха в него и, както можеше да се очаква, нямаха никакви въпроси. Теди се върна към прекъснатата си вечеря с чувството за изпълнен дълг и с най-обикновено злорадство. След десетина минути до него седна брадат здравеняк с внушителен меч на кръста.

— Аз те познавам — тихо каза той, — едва не те обесиха в Алгома преди месец.

Теди кимна.

— Здравата се биеш.

— Благодаря.

— Казвам се Фил. Фил Тензи.

— А пък аз Тед Айрън. Но обичам да ме наричат Теди.

— О,кей, Теди, имам работа за теб.

— Казвай, макар че едва ли бих могъл да ти помогна — затънал съм в грижи до гуша.

Фил пресуши обемистата чаша, която държеше в лявата си ръка, и в упор загледа Теди.

— Търся хора, способни да ми пазят имуществото. Трябва да се достави това-онова в Дахомея. Да се достави, разбира се, цяло и невредимо. Сещаш ли се?

Теди настръхна:

— И много ли са желаещите да нарушат целостта му?

Фил вдигна ръце и очи към тавана.

— Ако е в Таулект, съгласен съм — без да му мисли, каза пилотът.

— Не точно в Таулект, но е съвсем наблизо.

Теди с очакване погледна Фил.

— Плащам в злато — уточни той.

— Уговорихме се — кимна Теди. Неочакваното предложение му дойде съвсем навреме.

Искаше да попадне в Дахомея и да се свърже със скитащите горски отряди, които с викове „Дахомея“ и „Крал Тауншенд“ громяха и грабеха помагачите на Кейт Гро. Като се представи за принц Тауншенд, когото тези хора вече бяха провъзгласили за крал, Теди разчиташе да помогне на силите на Данкартен да завземат Таулект, а следователно да се добере и до предавателя. Затова даде съгласието си да помогне на Фил. Не знаеше само едно — че Фил е един от тях, и то съвсем не от последните, а „това-онова“ бяха четири каруци с оръжие за бунтарите в Дахомея.

Теди не каза нищо на Спик — той мислеше, че пилотът се връща в Алгома. През нощта хората на Фил тръгнаха на север, към Таулект.