Космически скитник

11. БУРЯТА

Сега един по-дълбок и по-бавен глас се оформи в съзнанието на Дейвид.

— Аз ви поздравявам. Създание — каза тържествено той. — ……… ти даде едно добро име.

— Аз се оттеглям, ……… ……… — каза женският глас.

От загубването на лекото докосване до съзнанието си Дейвид безпогрешно разбра, че съществото с женския глас не беше повече в мисловен контакт с него. Той уморено се обърна, борейки се отново с илюзията, че тези гласове идват от определена посока и откривайки как неопитното му съзнание все още се опитва да интерпретира по старите, неподходящи начини нещо, с което никога преди не е влизало в контакт. Гласът, разбира се, не идваше от никаква посока. Той беше в неговото съзнание.

Създанието с дълбокия глас разбра затруднението му.

— Вие сте объркан от неспособността на сетивата ви да ме открият, а аз не желая да бъдете объркан — каза то. — Бих могъл да приема външната физическа обвивка на същество като вас, но това би било бедна и невъзвишена измама. Обяснението достатъчно ли е?

Дейвид Стар наблюдаваше блещукането, появило се във въздуха пред него. Това беше ивица мека синьозелена светлина, дълга около седем фута и широка един фут.

— Съвсем достатъчно — отвърна тихо Дейвид.

— Добре. А сега нека ви обясня кой съм аз — продължи дълбокият глас. — Аз съм управителят на ……… ………. Съобщението за залавянето на жив екземпляр от новия живот на повърхността естествено стигна и до мен. Ще изследвам съзнанието ви.

Службата на новото същество беше за Дейвид само смесица от звуци, но той бе доловил чувството за важност и отговорност, което ги съпровождаше.

— Бих предпочел да останете извън съзнанието ми — каза твърдо Дейвид.

— Скромността ви е напълно разбираема и похвална — рече дълбокият глас, — но моето изследване ще бъде ограничено само по повърхността му. Ще избягваме най-добросъвестно всяко проникване под нея.

Дейвид напрегна безполезно мускулите си. Дълги минути нямаше нищо. От това ново и по-опитно изследване отсъстваше дори лекото илюзорно докосване на неговото съзнание, когато го опипваше съществото с женския глас. И все пак той усети как отделенията на съзнанието му бяха деликатно отваряни и затваряни.

— Благодаря ви — рече дълбокият глас. — Съвсем скоро ще ви освободят и върнат на повърхността.

— Какво намерихте в съзнанието ми? — попита предизвикателно Дейвид.

— Достатъчно, за да съжалявам другарите ви. Някога ние приличахме на вас, така че малко ви разбираме. Хората ви не са в равновесие с Вселената. Вие имате питащо съзнание. То се опитва да разбере това, което смътно чувствува, без да притежава по-истинските, по-дълбоките сетива, които единствено са в състояние да разкрият действителността пред вас. В напразното търсене на сенките, които ви заобикалят, вие пътувате през пространството към най-външните граници на Галактиката. ……… ви нарече добре. Вие наистина сте раса от космически скитници. Все пак каква е ползата от вашето скитане? За да разберете материалната вселена, трябва първо да се отделите от нея, както направихме ние. Отвърнахме се от звездите и се обърнахме към себе си. Оттеглихме се в пещерите на нашия собствен свят и изоставихме телата си. При нас вече няма смърт, освен когато едно съзнание поиска да почива, или раждане, освен когато отишлото да почива съзнание трябва да бъде заменено.

— Това обаче не ви задоволява напълно — каза Дейвид. — Някои от вас страдат от любопитство. Съществото, което говори с мен преди вас, искаше да знае за Земята.

— ……… е родена неотдавна. Дните й не са равни дори на сто завъртания на планетата около Слънцето. Контролът на мисловните й граници е все още несъвършен. Ние, които сме в зряла възраст, можем лесно да формулираме всичките многобройни замисли, в които би могла да бъде вплетена историята на вашата Земя.

— Но вие самият си направихте труда да изследвате съзнанието ми.

— Само за да се уверя в това, което първоначално подозирах. Вашата раса има капацитет за израстване. При добри условия след половин милион завъртания на нашата планета, което е един миг от живота на Галактиката, можем да я видим получила Вътрешния живот. Това би било хубаво, защото моята раса би имала другар във вечността и дружбата ни би била от взаимна полза.

— Вие казахте, че ние можем да го получим — каза предпазливо Дейвид.

— Вашият вид обаче има определени наклонности, каквито моите хора никога не са притежавали. От вашето съзнание аз мога лесно да видя, че са налице тенденции, насочени срещу благополучието на всички ви.

— Ако имате предвид престъпления и войни, тогава погледнете в моето съзнание и ще видите, че голямото мнозинство от хората се борят срещу тях и макар прогресът в тази насока да е бавен, той е сигурен.

— Аз виждам дори повече. Виждам, че вие самият желаете благополучието на всички. Вие имате силно и здраво съзнание, чиято същност не бих съжалявал да видя и у някого от нашите. Бих желал да ви помогна в борбите ви.

— Как? — попита Дейвид.

— Вашето съзнание отново е пълно с подозрения. Освободете се от вашето напрежение. Моята помощ няма да бъде чрез лична намеса в действията на вашите хора. Уверявам ви. Такава намеса би била неразбираема за вас и непочтена за мен. Нека вместо това ви подскажа двете несъответствия, които чувствувате най-добре. Първо, тъй като сте съставен от нестабилни елементи, вие сте създание без никаква дълготрайност. Не само ще се разложите и постепенно ще изчезнете за няколко завъртания на планетата, но ако преди това бъдете подложен на някое от хилядите натоварвания, вие ще умрете. Второ, вие чувствувате, че можете най-добре да работите при пълна секретност. Все пак неотдавна едно създание разпозна вашата истинска самоличност, макар да се представяхте за съвсем друго лице. Вярно ли е това, което казвам?

— Вярно е — отвърна Дейвид. — Но тогава с какво ще ми помогнете?

— То е в ръката ви — отвърна дълбокият глас. И тогава в ръката на Дейвид Стар се появи нещо от мека материя. Пръстите му почти го изпуснаха преди да разберат, че го държат. Представляваше една лента почти без тегло от ………. Е, от какво?

— Това не е нито газ, нито влакно, нито пластмаса — отговори тихо дълбокият глас на неизказаната мисъл. — То изобщо не е от материя в смисъла, който влагате вие в това понятие. То е от ………. Поставете го на очите си.

Дейвид направи както му бе казано, а лентата скочи от ръцете му, сякаш имаше свой собствен примитивен живот и обви меко и топло всяка гънка от челото, очите и носа му, без обаче да му пречи да диша или вижда.

— Какво стана? — попита той.

Преди думите да успеят да излязат от устата му, пред него се появи огледало, така тихо и бързо произведено от енергия, както самата мисъл. Той можеше да се види в него, но неясно. Костюмът му на земеделски работник се появи не на фокус, сякаш се виждаше през призрачна, непрекъснато променяща се мъгла или през дим. Всичко от горната устна до темето му бе скрито в маска, която сияеше, без да заслепява и през която отвън не се виждаше нищо. Докато се взираше, огледалото изчезна, връщайки се в склада с енергия, откъдето беше взето за малко.

— Така ли ще се появя пред другите? — попита учудено Дейвид.

— Да, но само ако те имат същите сетива като вас.

— Аз виждам много добре. Значи светлинните лъчи влизат през щита. Но защо не могат да го напускат и да открият лицето ми?

— Те могат да го напускат, но при преминаването през него се променят и откриват само това, което видяхте в огледалото. За да ви го обясня както трябва е необходимо да използувам понятия, които вашето съзнание не може да разбере.

— А останалото? — попита Дейвид, като движеше бавно ръцете си върху обгръщащия го дим. Той не чувствуваше нищо.

— Вие не чувствувате нищо — отвърна отново дълбокият глас на безгласната мисъл. — Все пак това, което ви прилича на дим, е бариера. Тя не пропуска късовълновото излъчване и материални частици, по-големи от молекула.

— Искате да кажете, че е нещо като личен силов щит ли?

— Да, но описанието е съвсем грубо.

— Велика Галактико, това е невъзможно! Със сигурност е доказано, че никое силово поле, достатъчно малко за персонална защита от излъчване или материална инерция, не може да бъде генерирано от каквато и да е машина, позволяваща носенето й от един човек.

— И така е с всяка наука, която вашите хора са способни да развиват. Но маската, която носите, не е енергиен източник. Тя е по-скоро акумулиращо устройство за енергия, получена например при няколкосекундно излагане на слънчево излъчване, каквото получава нашата планета. Тази енергия може впоследствие да бъде освободена при мислено поискване. Тъй като собственото ви съзнание не е в състояние да контролира енергията, маската е нагласена според характеристиките му и при нужда ще се задействува автоматично. Сега я свалете.

Дейвид повдигна ръка към очите си и следвайки неговата воля, маската се превърна в ръката му отново в лента от газова материя.

— А сега, Космически скитнико, можеш да ни напуснеш — заговори за последен път дълбокият глас.

Леко, както можеше да се очаква, съзнанието напусна Дейвид Стар. При връщането му в съзнание също нямаше никакъв преходен период. То се върна напълно. Той нито за момент не се усъмни къде се намираше. Знаеше със сигурност, че стои на двата си крака върху повърхността на Марс; че носи филтъра и отново диша през него; че зад гърба му е точно мястото при ръба на пукнатината, където бе мушнал котвата на въжената стълба, за да започне слизането и че вляво от него, полускрит сред скалите, се намираше скутерът, който бе оставил Бигман. Знаеше дори как точно се бе върнал на повърхността. Това не беше спомен. Информацията беше умишлено вмъкната в съзнанието му, като последно доказателство за способността на марсианците да превръщат материята в енергия и обратно. Те бяха направили за него тунел до повърхността и го бяха повдигнали срещу силата на гравитацията почти със скоростта на реката, превръщайки скалата пред него в енергия, а зад него енергията отново в скала. В съзнанието му имаше дори думи, които той никога не беше чувал. Те бяха на женския глас от пещерите и гласяха следното: „Не се страхувай, Космически скитнико!“

Той крачеше напред и чувствуваше, че топлата земна атмосфера, приготвена за него в пещерата, повече не съществува. От контраста студът му се струваше още по-голям, а толкова силен вятър не помнеше, откакто бе на Марс. Слънцето беше ниско на изток, както тогава, когато започна да слиза в пукнатината. Беше ли това предишната зора? Нямаше как да прецени изминалото време, но беше сигурен, че не бяха минали повече от две денонощия. В небето обаче имаше някаква промяна. Сега то му изглеждаше по-синьо, а Слънцето — по-червено. Дейвид се намръщи за момент, а после сви рамене. Той просто привикваше към марсианския пейзаж, който започваше да му се струва все по-познат.

Щеше да е най-добре веднага да се отправи към фермата. Скутерът в никакъв случай не беше нито така бърз, нито така комфортен, както пясъкохода. Колкото по-бързо стигне, толкова по-добре.

Ориентираше се по познатите фигури сред скалните образувания и се чувствуваше горд от това. Земеделските работници намираха своя път през пустинята точно по този метод. Те забелязваха една скала, наподобяваща „диня върху шапка“, продължаваха в тази посока, докато се изравнят с друга, приличаща на „космически кораб с два нецентрални ракетни двигателя“ и се насочваха между нея и тази, която приличаше на „кутия с хлътнал капак“. Методът беше груб, но не изискваше други инструменти освен силна памет и живо въображение, каквито притежаваха всички замеделски работници.

Дейвид следваше пътя, който Бигман му бе препоръчал като най-бърз за връщане и с най-малък риск за объркване сред не тъй имозантните образувания. Скутерът се друсаше върху неравностите на терена и вдигаше облаци прах на завоите. Дейвид пътуваше с него, забил здраво пети в специално направените за тях гнезда и стиснал по една метална направляваща лента във всяка ръка. Не правеше никакви усилия да намали скоростта си. Дори скутерът да се обърне, вероятността да се нарани сериозно при слабата марсианска гравитация беше съвсем малка.

Нещо друго го смущаваше. Това бе странният вкус в устата и сърбежът по лицето и гръбначния стълб. В устата му скърцаха песъчинки и той погледна с отвращение назад към струята прах, която излиташе зад него като от ракетно сопло. Странното беше, че прахта не оставаше назад, а се движеше напред и около него и пълнеше устата му.

Напред и наоколо! Велика Галактико! Мисълта, която дойде в главата му в този момент, стегна като с клещи сърцето и гърлото му.

Той намали скоростта на скутера и се насочи към един скален ръб, където можеше да не вдига прах. Тук го спря и почака въздуха да стане по-чист, но той не стана. Езикът в устата му се раздвижи и почувствува нарастващата грапавост, която идваше от фината прах. Дейвид погледна по-червеното Слънце и по-синьото небе с ново разбиране. Прахта във въздуха бе тази, която разпръскваше повече светлината и правеше Слънцето и небето да изглеждат такива. Устните му все повече изсъхваха, а сърбежът обхващаше все по-голяма част от тялото му. Вече нямаше никакво съмнение. Той скочи върху скутера и се стрелна с максимална скорост през скалите, чакъла и прахта.

Прах!

ПРАХ!

Дори на Земята хората познаваха марсианската прашна буря, която само по звука приличаше на пясъчните бури в земните пустини. Това бе най-смъртоносната буря в обитаемата Слънчева система. Никой човек, застигнат от нея както Дейвид Стар сега, без пясъкоход и на мили разстояние от най-близкото убежище, в цялата история на Марс, не бе останал жив след прашна буря. Хора умираха на по-малко от петдесет фута от купола, без сили да преодолеят разстоянието, докато наблюдаващите отвътре нито смееха, нито можеха да излязат без пясъкоход, за да ги спасят.

Дейвид Стар знаеше, че само минути го делят от същата агония и смърт. Прахта вече пълзеше безжалостно между филтъра и кожата на лицето му. Чувствуваше го по заслепените си, сълзящи очи.