Космически скитник

14. „АЗ СЪМ КОСМИЧЕСКИ СКИТНИК!“

Хенес влезе в стаята си, замаян от умора и гняв. Причината беше проста. Беше почти три часа сутринта. Той почти не беше почивал през последните две нощи, а напрежението му не бе намаляло през последните шест месеца. Все пак чувствуваше, че е било необходимо да присъствува на срещата на този доктор Силвърс от Съвета с Бенсън.

На доктор Силвърс не бе се харесала тази идея и това бе предизвикало гнева, който го давеше. Силвърс! Този стар некадърник, който бе дошъл с гръм и трясък от града, мислейки, че ще може да стигне до дъното на проблема за едно денонощие, когато цялата наука на Земята и Марс месеци наред правеше напразни усилия да го реши. Хенес го беше яд също и на Макиан, че бе омекнал като добре намазани ботуши н не бе нищо повече от лакей на този белоглав глупак. Макиан! Преди две десетилетия той беше най-твърдият собственик на най-стабилната ферма на Марс.

Тук влизаше също и Бенсън с неговата намеса в плановете на Хенес относно поставяне на мястото му на този новак Уилямс по най-бързия и най-лесен начин. Беше го яд на Грисуълд и Зъкис, които бяха твърде глупави, за да направят необходимите стъпки, които щяха да компенсират слабостта на Макиан и сантименталността на Бенсън.

Той си помисли за таблетка приспивателно. Тази нощ се нуждаеше от почивка, така необходима му за да прояви проницателност на следващия ден, а гневът можеше да прогони съня далеч от очите му.

Хенес поклати глава. Не, не можеше да рискува да бъде упоен и безпомощен, защото не бе изключено да настъпи решителен обрат на събитията през нощта. Задоволи се само да задейства лостовия включвател, който застопоряваше вратата по магнитен път. Той дори опита вратата, за да се увери, че електромагнитната верига работи. Вратите на личните помещения в изцяло мъжкия и непринуден живот под купола на една ферма се заключваха така рядко, че нещо обикновено беше да се видят прекъснати проводници и разкъсана изолация да висят по тях без години наред някой да им обърне внимание. Неговата врата, доколкото си спомняше, не беше заключвана от времето, когато за пръв път постъпи на работа.

Електромагнитната верига беше в изправност. Вратата дори не трепна, когато я дръпна.

Хенес въздъхна тежко, седна на леглото и свали ботушите си. Той потърка уморено стъпалата си, въздъхна отново и се вцепени. Беше съвсем объркан. Не, това не можеше да бъде! Значи глупавата история на Уилямс, беше истина. Значи тези смешни приказки на Бенсън за марсианци можеше в края на краищата да се окажат…

Не, той отказа да повярва в това. По-лесно бе да реши, че съзнанието му си беше направило шега.

Все пак мракът в стаята бе нарушен от студена синьобяла светлина. Благодарение на нея той можеше да вижда леглото, стените, стола, тоалетната масичка и дори ботушите, които стояха там, където току-що ги беше оставил. Видя и човекоподобното същество, което я излъчваше от мястото, където би трябвало да се намира главата му. Тялото му имаше неясни очертания или по-скоро изглеждаше обвито в дим.

Хенес почувствува стената зад гърба си. Той несъзнателно беше отстъпил назад.

Обектът заговори. Думите му звучаха глухо и бумтяха, сякаш носеха със себе си ехо.

— Аз съм Космическият скитник — каза обектът. Хенес се изправи. Първоначалната му изненада премина и с усилие на волята остана спокоен.

— Какво искате? — попита спокойно той.

Космическият скитник нито помръдна, нито отговори, а Хенес откри, че очите му се приковани в призрака.

Управителят чакаше, гърдите му се повдигаха равномерно, а съществото от дим и светлина все още не помръдваше. Дали това не беше само робот, настроен да произнася някои фрази, запита се Хенес. Обаче веднага изостави тази мисъл. Той стоеше близо до бюрото си и нищо не можеше да го накара да забрави този факт. Ръката му бавно се плъзна.

В светлината, излъчвана от съществото, това движение не можеше да остане незабелязано, но то не му обърна никакво внимание. Хенес постави леко ръка върху бюрото си, имитирайки невинен жест. Робот, марсианец или човек, разсъждаваше Хенес, обектът не можеше да знае тайната на това бюро. Той се бе скрил в стаята и го е очаквал, но не я беше претърсвал. Или го е направил твърде умело, тъй като дори сега не можеше да открие нищо нередно. Нищо не беше разместено. Нямаше нищо, което не би трябвало да е в стаята, с изключение на самия Космически скитник.

Пръстите на Хенес докоснаха малка резка в плота. Това беше един обикновен механизъм и почти всички управители на ферми на Марс го притежаваха. Беше старомоден като самото дървено бюро, но бе една традиция от времето на първите замеделски работници, когато още не е имало закони, а традицията трудно умира. Малката резка се помръдна леко под нокътя му и един панел се отмести встрани. Хенес бе готов за това и ръката му бавно се запромъква към бластера, който движещият се панел бе открил.

Сега той държеше бластера насочен право в сърцето на съществото, което през цялото време не беше помръднало.

Хенес откри, че увереността му се възвръща. Робот, марсианец или човек, обектът не можеше да се противопостави на един бластер. Оръжието беше малко, а зарядът, който изхвърляше, с незначителна големина. Старомодните пистолети от древните времена стреляха с метални куршуми, които бяха скали в сравнение със заряда на бластера. Но малкият заряд бе далеч по-смъртоносен. Щом веднъж се пуснеше в движение, всичко, което го спираше, натискаше един миниатюрен атомен спусък, който превръщаше микроскопичната маса на частицата в енергия. Това превръщане се съпровождаше от слаб звук, наподобяващ драскането с нокът по гума, независимо от материята на обекта.

— Кой сте вие? Какво искате? — попита със заплашителен тон Хенес.

Обектът отново заговори и отново каза бавно:

— Аз съм Космическият скитник!

Хенес свирепо сви устни и стреля.

Зарядът напусна цевта, отправи се директно към обекта от дим, достигна го и спря на четвърт инч от тялото му. Дори сътресението от сблъскването не премина бариерата на силовото поле, което абсорбира цялата енергия на заряда и я преобразува в ослепителна светлина.

Такава ослепителна светлина никога не беше виждал. Като че ли едно микроскопично слънце просъществува в стаята за част от секундата.

Хенес нададе див вик и закри очите си, сякаш да ги предпази от физически удар, но беше твърде късно. След няколко минути, когато посмя да вдигне клепачите си, наранените му очи не можеха нищо да му покажат. Отворени или затворени, той улавяше само гарнирана с червено чернота. Не можа да види как Космическият скитник се размърда, претърси джобовете на ботушите му, прекъсна електромагнитната верига на вратата и се измъкна от стаята секунди преди да се струпа неизбежната тълпа от хора, надаващи объркани панически викове.

Ръцете на Хенес още закриваха очите му, когато ги чу.

— Хванете съществото! Хванете го! То е в стаята! Нападнете го, вие, забравени от Марс страхливци в черни ботуши? — викаше Хенес.

— В стаята няма никой — отвърнаха половин дузина гласове, а някой добави:

— Все пак мирише като след стрелба с бластер.

— Какво се е случило, Хенес? — попита един твърд и авторитетен глас. Това бе доктор Силвърс.

— Натрапници! — извика Хенес, тресейки се от разочарование и гняв. — Никой ли не го вижда? Какво става с вас? Да не сте… — той не можа да произнесе думата „слепи“.

— Кой беше натрапникът? — попита Силвърс. — Можете ли да го опишете?

Хенес безпомощно поклати глава. Как би могъл да обясни? Можеше ли да им разкаже за кошмара от дим, който говореше и срещу който един заряд от бластера можеше да експлодира преждевременно и да нарани само човека, който го е изстрелял?

Д-р Силвърс се върна в стаята си навъсен и мрачен. Безредието, което го беше измъкнало от стаята му преди да завърши приготовленията си за сън, безцелното тичане на хора наоколо, липсата на смислено обяснение от страна на Хенес, всичко това бе за него нещо повече от серия незначителни неприятности. Очите му бяха устремени към утрешния ден. Той нямаше вяра в победата. Нямаше вяра в ефикасността на което и да е ембарго. Нека доставките на храни спрат. Нека дори някои на Земята да открият защо или, още по-лошо, да измислят в отговор свои собствени теории, резултатите от които могат да се окажат много по-страшни от масово отравяне.

Този млад Дейвид Стар вдъхваше доверие, но действията му досега не вдъхновяваха самия него. Историята с Космическия скитник бе лошо разчетена. Само засилваше подозрението на хора като Хенес и ги докарваше почти до смърт. Щастие за младока беше, че той, Силвърс, пристигна навреме. Не беше обяснил също и причините за една такава история. Само бе изложил плановете си за напускане на града и после за тайното си завръщане. Все пак когато Силвърс получи писмото на Стар, донесено от онзи дребосък, наричащ себе си Бигман в ужасно несъответствие с истината, той бързо се свърза със земния офис на Съвета. Беше му потвърдено, че трябва във всичко да се подчинява на Дейвид Стар.

И как можеше един толкова млад мъж…

Доктор Силвърс спря. Странно! През вратата на стаята, която в бързината беше оставил леко открехната, не се процеждаше никаква светлина. А си спомняше добре, че преди да излезе, не беше загасил лампата. Спомняше си светлината зад себе си, когато бързаше по коридора към стълбите.

Беше ли я загасил някой вместо него, подтикнат от странен импулс към икономии? Изглеждаше малко вероятно.

В стаята не се чуваше никакъв шум. Той извади бластера, бутна вратата и пристъпи към мястото, където знаеше, че се намира ключът.

Една ръка запуши устата му.

Той се опита да се освободи, но ръката бе голяма и мускулеста, а гласът в ухото му — познат.

— Доктор Силвър, всичко е наред. Исках само да ви предпазя, да не извикате от изненада и да ме издадете.

Ръката се отдръпна.

— Стар, ти ли си?

— Да. Затворете вратата. Мисля, че докато трае търсенето, вашата стая ще бъде най-доброто скривалище. Във всеки случай аз трябва да говоря с вас. Каза ли Хенес какво се е случило?

— Не, нищо смислено. Вие замесен ли сте в тази работа?

Усмивката на Дейвид се загуби в тъмнината.

— В известен смисъл, да, доктор Силвърс.

— Какво говорите? — въпреки волята си повиши тон старият учен. — Не ми е до шеги.

— Не се шегувам. Космическият скитник съществува.

— Разправяйте ги на други. Историята е впечатлила Хенес, а аз заслужавам истината.

— Сигурен съм, че го е впечатлила, а вие ще научите истината утре, когато излезе наяве. Космическият скитник, както казах, наистина съществува и в него е голямата ни надежда. Играта, която играем, е деликатна и макар да зная кой стои зад отравянето, всичко може да се окаже безполезно. Тук не става дума за един-двама престъпници, опитващи се да спечелят няколко милиона чрез едно колосално изнудване, а по-скоро за добре организирана група, имаща намерение да установи контрол над цялата Слънчева система. Убеден съм, че дори да заловим шефа им, отравянето може да продължи, ако не научим подробности за заговора, за да можем да го предотвратим.

— Покажете ми шефа — каза строго д-р Силвърс — и Съветът ще научи всички подробности.

— Няма да стане достатъчно бързо — отвърна със същия тон Дейвид. — Ние трябва да имаме целия отговор за по-малко от двадесет и четири часа. Победата след този срок няма да предотврати смъртта на милиони хора на Земята.

— Какъв е тогава вашият план? — попита д-р Силвърс.

— На теория — отвърна Дейвид — аз зная кой е отровителят и как е било извършвано отравянето, но за да не срещна категоричния му отказ, се нуждая от някои веществени доказателства. Трябва да ги имам преди да е изминала вечерта. Но за да получим необходимата информация, трябва да сломим духа му. Трябва да използуваме Космическия скитник. В действителност той вече го попрекърши.

— Пак този Космически скитник. Той ви е омагьосал. Ако това не е ваш трик, приложен и спрямо мен, кажете ми кой е той и откъде знаете, че не ви мами.

— Не мога да доверя на никого подробностите. Ще ви кажа само, че е на страната на човечеството. Вярвам му като на себе си и ще поема пълната отговорност за него. Вие, доктор Силвърс, трябва да постъпите както ви казвам. В противен случай ще сме принудени да продължим без вас. Играта е толкова важна, че дори вие не можете да ми попречите.

Гласът му прозвуча твърдо и решително. В тъмнината д-р Силвърс не можеше да види изражението на Дейвид, но не беше необходимо.

— Какво искате да направя? — попита той.

— Утре на обяд ще се срещнете с Макиан, Хенес и Бенсън. Вземете Бигман с вас като лична охрана. Той е дребен, но е бърз и безстрашен. Наредете централната сграда да се охранява от хора на Съвета и бих ви посъветвал за всеки случай да ги въоръжите с многократно действуващи бластери и газови сачми. Сега запомнете следното: между дванадесет и петнадесет и дванадесет и тридесет оставете задния вход без охрана и наблюдение. Аз ще гарантирам безопасността му. Каквото и да се случи после, не показвайте, че сте изненадан.

— Вие ще бъдете ли на срещата?

— Не. Присъствието ми няма да е необходимо.

— Тогава?

— Ще ви посети Космическият скитник. Той знае всичко, което знам и аз, и произнесено от него, обвинението ще бъде по-потресаващо за престъпника.

— Мислите ли, че ще успеем? — попита доктор Силвърс, чувствувайки, че искрата на надеждата се разпалва в него въпреки желанието му.

— Откъде да знам? Мога само да се надявам — отвърна Дейвид след кратко мълчание.

После настъпи тишина. Д-р Силвърс почувствува слабо течение, също като че ли някой бе отворил вратата. Той щракна електрическия ключ. Стаята плувна в светлина и той откри, че е сам.