Космически течения

4Бунтовникът

Теренс се съвзе почти веднага.

— Навън! Бързо! — нареди той и пръв излезе с бързи крачки.

В един миг си помисли, че ще е по-добре, ако изтеглят тялото на патрула в сянката зад колоните, ограждащи просторното фоайе, но очевидно нямаха време.

Бързо излязоха пред централния вход на обляната от следобедното слънце площадка. Цветовете на Горния град преливаха към оранжевата гама.

— Да бягаме! — обади се уплашена Валона.

Теренс я улови за лакътя.

— Никакво тичане! — Той се усмихваше, гласът му беше тих, но непреклонен. — Ще вървите както обикновено след мен. Дръж Рик и не му позволявай да тича.

Първите няколко стъпки направиха, сякаш имаха олово в обувките си. Напрегнато се вслушваха в звуците откъм библиотеката. Викаше ли някой след тях, или така им се счуваше?

Теренс не смееше да се обърне.

— Насам! — нареди той.

Над улицата, в която свиха, висеше надпис, слабо проблясващ под лъчите на следобедното слънце: „Вход за линейки“. Тръгнаха по алеята за коли, хлътнаха в един страничен вход и поеха сред ослепителнобелите стени на безкраен коридор.

Отсреща се зададе жена в униформата на заведението, в което се бяха вмъкнали. Щом ги забеляза, се насочи към тях със смръщени вежди. Теренс не я дочака, а сви в първия коридор, който му попадна, след това в друг и така нататък. Непрестанно срещаха други хора от болницата. Теренс си представяше какво недоумение буди у тях малката им група. Твърде необичайно бе някой от местните жители да се движи без никаква охрана из горните етажи на една болница.

Естествено, най-накрая щяха да ги спрат.

И когато над една врата зърна надпис „За нивото на местните“, сърцето му ускори ударите си. За техен късмет асансьорът бе на етажа, на който се намираха. Пълномощникът бързо набута Валона и Рик в кабината и лекото й полюшване надолу бе за него най-приятното усещане в този ден.

В Града имаше три вида сгради. Повечето бяха така наречените Долни сгради — построени само на долното ниво. Това бяха жилища за работници, не по-високи от три етажа, фабрики, фурни за хляб, инсталации за преработване на сметта. Другите бяха Горните сгради — домовете на саркитите, театрите, библиотеката, спортните площадки. Някои обаче се издигаха от долното ниво и преминаваха на горното — патрулните участъци, болниците.

Човек можеше например да мине от едно ниво в друго, без да се налага да използва големите твърде бавни асансьори със свръхнаблюдателните оператори. За местен жител използването на асансьорите от болниците бе сериозно провинение, но в сравнение с нападението на патрул то беше почти детска закачка.

Тримата се озоваха на долното ниво. Стените в болницата за местни бяха също много бели, но имаха някак вехт вид, очевидно не ги търкаха така усърдно, както в Горния град. Липсваха и пейки в коридорите. Всички болни, съсредоточени в себе си, уплашени мъже и жени, чакаха в една обща зала. С всички тях се опитваше да се справи, при това твърде неуспешно, една-единствена служителка на болницата. Заяждаше се с някакъв брадясал старик, който притеснено мачкаше плата на панталона си и някак извинително отговаряше на всичките й въпроси.

— От какво точно се оплакваш?… Откога имаш тези болки?… Бил ли си друг път в болница?… Ама виж какво, не можете да очаквате за най-малкото оплакване ние тук да се грижим за вас. Сядай, докторът ще те прегледа и ще ти даде още лекарства.

— Следващият — провикна се с пискливия си глас жената, след което погледна големия часовник на стената и промърмори нещо под носа си.

Теренс, Валона и Рик се промъкваха предпазливо през тълпата.

Присъствието на съгражданите й от Флорина сякаш развърза езика на Валона и тя неспирно шепнеше на Пълномощника.

— Трябваше да дойда, Пълномощнико. Толкова много се боях за Рик. Мислех си, че няма да го върнете обратно и…

— Добре, добре, но как стигна до Горния град? — попита я Теренс през рамо, докато се опитваше да разбута хората по пътя си.

— Ами проследих ви до товарния асансьор. Когато слезе пак, казах на оператора, че съм с вас, и поисках да ме качи горе.

— И той го направи просто така?

— А не, пораздрусах го малко.

— Всемогъщи Сарк!

— Трябваше — тъжно си призна Валона. — След това видях патрулите да ви сочат някаква сграда. Почаках да си отидат и веднага ви последвах. Само че не посмях да влезна вътре. Не знаех какво да направя и затова се скрих, докато ви видях да излизате отново. И тогава ви спря онзи патрул…

— Хей, вие там! — прозвуча пискливият, нетърпелив глас на регистраторката. Беше се изправила и чукаше здраво с металния край на писалката си върху плота пред нея. Тълпата в залата се превърна в тежкодишащо уплашено стадо. — На вас говоря, вие, дето се опитвате да излезете. Върнете се. Не може да си отивате, без да бъдете прегледани. Как ще оправдаете отсъствието си от работа? Върнете се!

Ала тримата вече бяха вън в здрачния Долен град. Наоколо им се носеха миризмите и шумовете на онова, което саркитите наричаха Територия на местните, а горното ниво бе отново само един покрив. Облекчението на Валона и Рик от това, че са избягали от потискащия разкош на саркитите, бе огромно, но Теренс не можеше да се похвали със същото. Отишли бяха твърде далеч и следователно за тях вече никъде нямаше достатъчно сигурно място.

Тази мисъл тъкмо се загнезди в съзнанието му, когато Рик извика:

— Гледайте!

Теренс усети как гърлото му се свива болезнено.

За жителите на Долния град нямаше нищо по-страшно — през един от отворите в бетонния покрив се спускаше нещо, наподобяващо огромна птица. Тя скри слънцето и потискащият сумрак долу стана направо злокобен. Но това не беше птица. Пристигаше бронирана патрулна кола.

Местните започнаха да пищят и да бягат, накъдето им видят очите. Някакъв мъж, озовал се, без да иска, пред самата кола, отстъпи някак неохотно. Очевидно се бе запътил по своя си работа, когато сянката го застигна. Човекът се озърна, без да проявява видима тревога. Среден на ръст, необикновено широк в раменете. Единият от ръкавите на ризата му бе раздран и висеше.

Теренс стоеше все още нерешителен, а Валона и Рик не смееха нищо да предприемат без него. Вътрешната несигурност на Пълномощника прерасна в треска. Дори да се спуснеха да бягат, къде щяха да отидат? Ако решаха да останат, какво щяха да правят? Съществуваше някаква възможност патрулите да гонеха някой друг, но като се има предвид проснатият в несвяст мъж пред прага на библиотеката, подобно предположение беше направо наивно.

С тежка стъпка към тях приближи мъжът с широките рамене. За част от секундата спря пред тях, сякаш се колебаеше.

— Хлебарницата на Коров е втората врата след пералнята — произнесе той сякаш на себе си и ги отмина.

— Хайде! — нареди Теренс.

Докато тичаха нататък, от Теренс се лееше пот като из ведро. Сред врявата до ушите на Пълномощника долитаха заповеди, които можеше да издава само един патрул. Хвърли бегъл поглед през рамо. От механичната им „буболечка“ се бяха изсипали около шестима и в този момент се разпръсваха в тълпата. Той чудесно знаеше, че много лесно ще го различат в множеството. С тези дрехи на Пълномощник той се открояваше сред еднообразната маса като колона, подпираща Горния град.

Двама от патрулите бяха избрали правилната посока. Теренс не знаеше дали са го забелязали, но това беше без значение. И двамата се сблъскаха със същия широкоплещест мъж, който преди малко бе говорил с тях. Групата бе достатъчно близо, за да успее Теренс да чуе съвсем ясно ругатните на патрулите и дрезгавия глас на мъжа. Теренс поведе бързо Валона и Рик зад ъгъла.

Над пекарната на Коров се виждаше изпочупен светлинен надпис, но най-лесно човек можеше да я открие по прекрасния аромат, който се носеше от отворената й врата. Не им оставаше нищо друго, освен да влязат, което и направиха.

Възрастен мъж подаде глава от вътрешната стая, в която се виждаха посипаните с брашно пещи. Той дори не успя да ги попита какво търсят.

— Един едър мъж… — започна Теренс и разпери ръце, за да илюстрира размерите на своя неизвестен доброжелател.

Викове „Патрули, патрули“ го прекъснаха насред изречението.

— Оттук! Бързо! — обади се дрезгаво старецът.

— Тук ли? — недоумяваше Теренс.

— Едната е фалшива.

Първо Рик, след него Валона и накрая Теренс пролазиха през една от вратите на пещите. Чу се леко щракване и вратата хлопна след тях. Тримата продължиха да пълзят напред и се озоваха в тясна, едва осветена стаичка.

Чакаха търпеливо. Проветрението беше лошо и миризмата, която се носеше от другите пещи, само засилваше глада им, без да може да го утоли. Валона час по час се усмихваше на Рик, потупваше ръката му успокоително. Но неговият поглед беше празен. Само от време на време прокарваше ръка по пламналото си лице.

— Пълномощнико… — обади се по едно време жената.

— Не сега, Валона — сряза я той шепнешком. — Моля те!

Обърса челото си с опакото на ръката и се загледа замислено в полепналата влага.

Нещо от външната страна на вратата щракна и Теренс, без да се усети, вдигна свити юмруци.

През отвора на пещта, не без известно усилие, промуши едрите си рамене същият онзи мъж.

— Хайде, хайде, приятелю. Няма да се бием, я! — рече той, като видя юмруците на Пълномощника.

Теренс погледна ръцете си и ги отпусна.

Мъжът бе в далеч по-окаяно състояние. Ризата едва се държеше на раменете му. На бузата му се беше появила ярка червенина. Тесните му очи едва проблясваха сред гънките на долните и горните клепачи.

— Спряха претърсването — каза им той. — Ако сте гладни, вземете си от нашето производство. Е, не е кой знае какво, но поне има предостатъчно. Какво ще кажете?

Над града се бе спуснала нощта. В Горния град бяха запалили светлините и човек можеше да ги види от мили разстояние, но Долният бе потънал в лепкав мрак. Затворените капаци на прозорците на пекарната скриваха от любопитните погледи светлината вътре. След началото на полицейския час никой нямаше право да пали лампа.

Хапнал топла храна, Рик се почувства по-добре. Главоболието му намаля и той се загледа в охлузената скула на техния домакин.

— Нараниха ли ви, господине? — попита той плахо.

— Малко. Няма значение. При моята работа това се случва почти всеки ден — засмя се мъжът. — Наложи се да признаят, че нищо не съм сторил, но така или иначе аз им се бях изпречил на пътя, докато гонеха някого… Естествено, не ми се размина — и замахва с ръка, имитирайки удар с въображаемо оръжие.

Рик се дръпна уплашен, но Валона го спря и успокои.

Широкоплещестият се облегна назад и старателно почисти зъбите си с език.

— Казвам се Мат Коров, но ми викат Пекаря. А вие кои сте?

— Просто… — сви рамене Теренс.

— Ясно. От онова, което не зная, няма да пострада никой. Сигурно. Сигурно. Въпреки че, щом ви спасих, бихте могли да ми се доверите. Отървах ви от патрулите, прав ли съм?

— Така е. И сме ви благодарни за това — с огромно усилие на волята Теренс успя да придаде на гласа си съвсем слаба нотка на сърдечност. — Как се досетихте, че гонят нас? Доста хора тичаха.

— Да, но само вашите лица бяха бели като тебешир.

Теренс се опита да се усмихне. Не му се удаде твърде.

— Не ми е съвсем ясно защо рискувахте живота си. И въпреки това ви благодаря. Моето „благодаря“ надали ви върши много работа, но в момента нищо друго не мога да ви дам в замяна.

— Няма нужда нищо да ми давате — облегна се на стената Пекаря. — Правя това винаги, когато мога, а не за определени хора. Почнат ли патрулите да гонят някого, гледам да му помогна колкото ми стигат силите. Просто мразя патрулите.

Валона зяпна.

— И нямате ли неприятности?

— Имам, естествено. Вижте — и той посочи с пръст червената подутина на бузата си. — Но, надявам се, разбирате, че такова нещо не може да ме спре. Нали за това построих и фалшивата пещ. Патрулите просто не могат да ме хванат.

Очите на Валона грееха от уплаха и възхищение.

— Нали знаете колко Скуайъри има на Флорина? — продължаваше техният домакин. — Десет хиляди. А знаете ли колко са патрулите? Може би двайсет хиляди. Докато ние, местните, сме петстотин милиона. Ако им се изпречим насреща, тогава… — и той щракна с пръсти.

— Тогава ще се изправим срещу иглените пистолети и бластерните им оръдия — допълни Теренс.

— Така си е, ето защо ще трябва да си набавим наши пистолети. Вие, Пълномощнико, твърде дълго сте живели край Скуайърите и затова им се плашите.

Цялата представа на Валона за света се преобърна с главата надолу. Човекът насреща й имаше дързостта да се изправи срещу патрулите, а как говореше само с Пълномощника! Рик я подръпна за ръкава, но тя се освободи внимателно от пръстите му и му поръча да спи. Почти не го погледна. Искаше да чуе какво ще каже мъжът.

— Освен с пистолетите и оръдията Скуайърите държат цяла Флорина с помощта на сто хиляди Пълномощници.

Теренс видимо се засегна, но Пекаря не млъкваше:

— Да вземем например вас. Чудесни дрехи имате. Чисти, красиви. Сигурно имате и хубав, спретнат дом с библиотека и за вас не важи полицейският час. Стига да искате, можете да отидете до Горния град. И за това Скуайърите няма да ви сторят нищо.

Теренс реши да не губи самообладание.

— Е добре, какво според вас може да направи един Пълномощник? Където види патрул, да се сбие с него, така ли? И какво ще промени? Вярно е, че се старая в града ми да цари спокойствие, да изпълняваме задълженията си, но по този начин пазя и хората от неприятности. Мъча се да им помогна толкова, колкото законите ми позволяват. Нима това е нищо? А някой ден…

— Какво „някой ден“…? Кой ще чака „някой ден“? Какво ще ни интересува нас двамата с вас кой ще управлява Флорина, когато вече няма да ни има?

— Трябва да знаете, че лично аз мразя Скуайърите много повече от вас самия. И въпреки това… — Теренс замълча и целият пламна.

— Продължавайте — засмя се Пекаря. — Защо не го повторите? Няма да ви предам на властите затова, че не обичате Скуайърите. Какво бяхте сторили, та така ожесточено ви гонеха?

Теренс мълчеше.

— Е, добре, ще се опитам да отгатна. Когато налетяха на мен, патрулите бяха направо бесни. И то истински, а не само защото така им е било наредено. Добре ги познавам и мога да преценя кога са искрени в омразата си. Мисля си, че има едно-единствено нещо, което може да ги ожесточи толкова много. Трябва да сте нападнали някого от тях. Или може би сте го убили?

Теренс все така мълчеше.

Пекаря ни най-малко не се смущаваше от това и бе все така дружелюбен:

— В това, че не искате да ми кажете, няма нищо лошо, но има нещо, което се нарича прекалена предпазливост, Пълномощнико. Ще ви е нужна помощ. Те знаят кой сте.

— Не знаят — побърза да уточни Теренс.

— Положително са прегледали личната ви карта в Горния град.

— Кой ви каза, че съм бил в Горния град?

— Предполагам. Даже съм готов да се обзаложа.

— Поискаха я, но никой нямаше време да прочете дори името ми.

— Едно е сигурно — веднага са разбрали, че сте Пълномощник. Трябва само да открият Пълномощник, който е отсъствал по това време от своя град или не може да даде точен отчет за своя ден. Най-вероятно в момента съобщителната система на Флорина работи до пръсване. Мисля, че сте в опасност.

— Възможно е.

— Знаете, че няма място за съмнение. Искате ли помощ?

Разговорът се водеше шепнешком. Свит в ъгъла, Рик вече дълбоко спеше. Валона местеше поглед ту към своя покровител, ту към техния домакин.

Теренс поклати глава.

— Не, благодаря, ще се справя.

— Много съм любопитен да видя как? — засмя се Пекаря. — Сигурно си мислите, че като нямам образование, можете да ми говорите каквото ви хрумне. Ала аз разполагам с други неща. Помислете си добре тази нощ, може би ще се престрашите да поискате помощ.

Валона седеше в мрака с широко отворени очи. Постелята й — едно одеяло на пода — не се различаваше кой знае колко от леглото й у дома. В отсрещния ъгъл на друго одеяло спеше Рик. Винаги след ден, наситен с вълнения, той заспиваше дълбоко, стига да не го болеше глава.

Пълномощникът отказа да легне. Пекаря се засмя (той, изглежда, бе в състояние да се смее на абсолютно всичко) и изгаси осветлението с думите, че няма да настоява.

Валона не можеше да заспи. Сънят бягаше от очите й. Дали някога ще може отново да се потопи в сън? Та тя бе посегнала на патрул.

Някак неусетно в съзнанието й изплуваха отдавна забравените образи на майка й и баща й. Беше се научила да не мисли за тях през всичките тези години. Спомни си разговорите им, които водеха шепнешком, когато мислеха, че тя спи. Помнеше, че някакви хора идваха и си отиваха в тъмното.

Една нощ я бяха разбудили патрули и й бяха задавали въпроси, които тя не разбираше, но на които се бе опитала да отговори. Оттогава вече никога не видя родителите си. Казаха й, че са заминали, и още на следващия ден я отведоха при други деца на нейната възраст, които трябваше да работят. Хората често я заглеждаха, на другите деца не се разрешаваше да играят с нея дори в свободното от работа време. Тя се научи да живее сама със себе си, не говореше. Наричаха я „Голямата Лона“, подиграваха й се, смятаха я за изкукуригала.

Странно, разговорът тази нощ я върна към спомените от детството й.

— Валона?

Гласът идваше толкова отблизо, че почувства лек полъх в косите си, и бе толкова тих, че едва го чу. Младата жена се стегна цялата — и от страх, и от неудобство. Върху тялото й бе метнат само един чаршаф.

Викаше я Пълномощникът.

— Не казвай нищо — рече той. — Само ме слушай. Аз излизам. Вратата е отключена. Ще се върна. Чуваш ме, нали? Разбра ли ме?

Тя протегна ръка, намери неговата в тъмното и я стисна. Той остана доволен.

— Пази Рик. Не го изпускай от поглед. И още нещо… — настъпи дълга пауза. — Не се доверявай прекалено на този Пекар. Нищо не зная за него. Разбра ли ме?

В стаята настъпи леко раздвижване, последвано от тихо щракване — той бе заминал. Тя се повдигна, подпря се на лакът и се заслуша. Наоколо не се чуваше нищо освен нейното собствено дишане и това на Рик.

Валона се отпусна отново на гръб, стисна клепачи и се опита да мисли. Защо Пълномощникът, който знаеше всичко, каза тези неща за Пекаря? Та той мразеше патрулите и ги спаси! Защо?

Непрестанно се връщаше на една и съща мисъл. Той се бе оказал там. Тогава, когато нещата изглеждаха напълно безнадеждни, Пекаря се бе появил и бе разрешил всичко. Едва ли не бе чакал да се случи като по предварителен план.

Странно наистина, тя тръсна глава. Ако Пълномощникът не беше го споменал, никога нямаше да й дойде наум.

— Хей? Още ли сте тук? — Силен безцеремонен глас разцепи тишината и тя се пръсна към ъглите на тясното помещение.

Появи се лъч светлина. Огря Валона и тя се вцепени. Постепенно се поотпусна и първото, което направи, бе да придърпа чаршафа до брадичката си. Лъчът се отмести.

Излишно бе да се пита чий бе този глас. Много скоро в полумрака успя да различи едрото тяло на техния домакин.

— Мислех, че ще драснеш с него — обади се Пекаря.

— С кого? — плахо попита Валона.

— С Пълномощника. Много добре знаеш, че той си отиде. Няма смисъл да се преструваш.

— Но той ще се върне.

— Той ли ти каза? Лъже се. Патрулите ще го хванат. Не е много умен този Пълномощник, иначе щеше да знае, че врата не се оставя току-тъй незаключена. И ти ли смяташ да си ходиш?

— Ще почакам Пълномощника.

— Както искаш. Дълго има да чакаш. Можеш да си вървиш, когато пожелаеш.

Светлинният лъч зашари по пода и накрая улови бледото тънко лице на Рик. Щом светлината докосна клепачите му, те се свиха конвулсивно, но той не се събуди.

— Ала отидеш ли си — продължи замислено Пекаря, — той ще остане. Предполагам разбираш какво ти говоря. Решиш ли да си вървиш, вратата ти е отворена, но не и за него.

— Та той е един нещастен болен човек… — започна изплашена и разтревожена Валона.

— Така ли? Е, добре, аз точно такива нещастни и болни хора събирам и този ще остане тук. Не забравяй това!

Лъчът не се откъсваше от лицето на Рик.