Крал Артур

1.ДВАТА МЕЧА

Откакто злият крал Вортигерн предложил на северногерманското племе сакси да се засели в Британия, за да му помага в борбата против местните племена — пикти и скоти, — страната се радвала на мир само за кратки промеждутъци. По-голямата част от острова била обрасла с гъсти гори, но не били малко и живописните открити пространства със селца и градчета, къщи и колиби, останали още от времето на неотдавнашното римско робство. Видели ги саксите и с всяка изминала година все повече от тях, недоволни от суровите си обиталища в Германия и Дания, тайно прекосявали с дългите си кораби Северно море, убивали или прогонвали бритите и се настанявали в домовете им.

Умрял кралят на бритите Вортигерн, умрял и техният вожд Аурелиус Амброзиус — последният римлянин — и тогава крал Утер Пендрагон, смятан от някои за брат на Амброзиус, повел бритите срещу саксите. Той извоювал победи в множество битки и донесъл мир на южните земи, където царувал — на Лондон и на Уинчестър, наричан тогава Камелот, както и на Корнуол, чийто херцог бил неговият верен привърженик Горлоис. Ала крал Утер се влюбил в съпругата на Горлоис, прекрасната Игрейн, и двамата мъже се сражавали, докато Горлоис загинал, а Утер се оженил за вдовицата.

Той я посетил най-напред в обитавания от призраци замък Тинтагел — в мрачния замък на брега на Корнуолско море, където над любовта им бдял магьосникът Мерлин. На Игрейн и Утер се родил син, но само мъдрият Мерлин знаел съдбата на младенеца, защото той го отнесъл в глуха доба по една тайна пътечка покрай скалите и повече никой не чул нищо за наследника.

Утер нямал други деца, докато Игрейн и Горлоис имали три дъщери. Когато Игрейн станала кралица, две от тях били вече големи и омъжени: Моргауз за Лот, краля на Оркни, а Елейн за Нантрес, краля на Гарлот. По-късно техните синове били измежду най-добрите рицари на Кръглата маса. Третата дъщеря, Фея Моргана, била все още дете и я изпратили да се учи в един женски манастир, но тя намерила начин да стане много веща в магиите, които използувала злонамерено.

Кратко било времето, което крал Утер прекарал щастливо с прекрасната Игрейн, защото скоро саксите отново му обявили война и изпратили в свитата му предател, който отровил и краля, и много от поддръжниците му.

След това още по-лоши и злочести дни откогато и да било сполетели страната. Рицарите на крал Утер враждували помежду си и се карали кой да застане начело, а саксите, като разбрали, че няма силен мъж, който да оглави бритите, завземали все по-големи части от Британия.

Минавали години на борби и несгоди, докато настъпил уреченият час. Тогава добрият магьосник Мерлин напуснал затънтените тайнствени долини на Северен Уелс, наричан по това време Гуинед, прекосил Поуис — Южен Уелс — и поел пътя за Лондон. И толкова голяма била славата му, че нито саксите, нито бритите дръзвали да го безпокоят.

Мерлин пристигнал в Лондон и се срещнал с архиепископа. За Коледа бил свикан голям рицарски събор — толкова голям, че не всички успели да заемат места в абатската черква и се наложило да останат в черковния двор.

Внезапно насред службата хората отвън учудено зашепнали, защото никой от тях не бил забелязал кога в черковния двор се била появила голяма квадратна плоча от мрамор, върху която имало желязна наковалня, а дълбоко в нея бил забит огромен лъскав стоманен меч.

— Останете по местата си, докато свърши службата — наредил архиепископът, когато го уведомили за станалото чудо. — И с още по-голямо усърдие се молете на бога, та дано намерим начин да заздравеят лютите рани на отечеството ни.

Щом приключила службата, архиепископът, лордовете и рицарите, които били в абатството, излезли навън, за да видят чудния меч. Забелязали около наковалнята букви от злато, вдълбани в големия мраморен къс. Надписът гласял: „Който издърпа меча от камъка и наковалнята, е истинският крал на цяла Британия.“

Мъжете прочели това и един подир друг се опитали да издърпат меча, но никой от тях не успял дори да го помръдне.

— Човекът не е между вас — казал архиепископът. — Но имайте вяра, че бог ще ни изпрати крал. Нека тръгнат глашатаи по цялата земя и да известят във всяко кътче на страната какво пише върху камъка, а в последния ден на старата година ще направим голям турнир и ще видим дали между участниците не е и нашият крал. Дотогава настоявам да определим десет рицари, за да пазят камъка, над който ще построим разкошен павилион.

Така и сторили, а в последния ден от старата година на същото място се събрали множество рицари. При все това обаче никой не успял да измъкне меча от камъка. Тогава рицарите се поотдалечили, разпънали шатри и направили турнир — показно сражение, в което изпитвали силата и ловкостта си при двубои с дълги дървени копия или с широки мечове.

Случило се, че сред пристигналите бил и добрият рицар сър Ектор със своя син Кей, който само преди няколко месеца бил посветен в рицарство. С тях дошъл и Артур, по-малкият брат на сър Кей — младеж, едва навършил шестнадесет години.

Както препускал с коня си към мястото на турнира, Кей изведнъж видял, че е забравил меча си в къщи, затова попитал Артур дали няма да се върне, за да му го донесе.

— Разбира се, че ще го сторя — отговорил Артур, който винаги бил готов да помогне с каквото може на всекиго.

Той препуснал към града. Майката на Кей обаче била заключила къщата и отишла да наблюдава турнира, затова Артур изобщо не можал да влезе вътре.

Това твърде много го разтревожило. „Брат ми Кей не бива да остава без меч“, мислел си той, докато бавно яздел по обратния път. „Срамно ще е един толкова млад рицар да се яви на турнир без меч, ще стане прицел за груби шеги. Но къде бих могъл да намеря меч?… Сетих се! Оня меч, дето стърчи от наковалнята в черковния двор, него ще взема! Не му е там мястото!“

Забил Артур шпори в коня си и бързо стигнал до черковния двор. Вързал коня за оградата, изтичал към павилиона, който бил вдигнат над плочата, и открил, че и десетте рицари пазители също са отишли на турнира. Без да спира, за да чете какво пише на камъка, Артур мигновено измъкнал меча, изтичал обратно при коня си и след няколко минути вече бил настигнал Кей и му подавал меча.

Артур нямал представа що за меч е това, но Кей вече се бил опитвал да измъкне този меч от наковалнята и от пръв поглед разбрал, че е същият. Той тутакси препуснал към баща си сър Ектор и казал:

— Сър! Погледни, това е мечът, изтеглен от камъка! Затова, както разбираш, аз трябва да съм истинският крал на цяла Британия!

Но сър Ектор добре знаел, че не бива да се отнася твърде доверчиво към думите на сър Кей. Напротив, той препуснал заедно с него към черквата и там го накарал да се закълне тържествено, с ръка върху Библията, че ще каже истината за това, как се е сдобил с меча.

— Донесе ми го брат ми Артур — казал Кей с въздишка.

— А ти как взе меча? — попитал сър Ектор Артур.

— Ще обясня, сър — започнал Артур, уплашен, че нещо е сбъркал. — Кей ме изпрати да донеса неговия меч, но не успях да го взема. Тогава се сетих, че бях видял този меч да стърчи без полза, забит в наковалнята в черковния двор. Помислих си, че може да послужи по-добре, ако е в ръката на брат ми, затова го взех.

— Не завари ли рицарите, които пазеха меча? — попитал сър Ектор.

— Нито един — отвърнал Артур.

— Тъй… Сложи отново меча в наковалнята и нека видим как ще го измъкнеш — наредил му сър Ектор.

— Лесна работа — рекъл Артур, озадачен, че се вдига толкова шум около някакъв си меч, и ловко го забучил в наковалнята.

Тогава сър Кей сграбчил дръжката и задърпал колкото сила има, но както и да се мъчил и напрягал, не успял дори да го помръдне. И сър Ектор се опитал, но имал същия успех.

— Изтегли го! — казал той на Артур.

Тогава Артур, който все повече и повече се слисвал, уловил меча за дръжката и го измъкнал така, сякаш го вадел от добре смазана ножница.

Като коленичил пред Артур и склонил глава в знак на уважение, сър Ектор казал:

— Сега ми става ясно, че ти и само ти си истинският крал на тази земя!

— Защо? Защо да съм аз? Защо коленичиш пред мене, татко? — извикал Артур.

— Според божията воля този, който успее да измъкне меча от камъка и наковалнята, е истинският крал на Британия — отвърнал сър Ектор. — Нещо повече, макар че много те обичам, ти не си мой син, тъй като още когато беше детенце, при мене те доведе Мерлин и ме помоли да те отгледам като собствено чедо.

— Тогава, ако наистина съм крал — казал Артур, като навел глава пред кръстатата дръжка на меча, — в този миг аз полагам клетва да служа на бога и на народа си, да поправям несправедливостите, да прогонвам злото и да донеса мир и благоденствие на страната ни… Добри ми сър, откакто се помня, ти си бил за мен като баща. Остани все така наблизо с бащинска любов, с бащинско напътствие и съвет… Кей, мой млечни братко, нека ти бъдеш сенешал, управител на всичките ми земи и верен рицар в моя двор.

След това тримата отишли при архиепископа и му разказали всичко. Само че рицарите и бароните, обзети от ярост и завист, изобщо не повярвали, че Артур е истинският крал. Затова отложили избора му до Великден, а на Великден отново го отложили — до Света троица или Петдесетница, както тогава наричали този празник. Ала колкото и много крале и рицари да пристигали, за да изпитат силата си, единствено Артур успявал да изтегли меча.

Тогава всички хора започнали да викат: „Артур! Нека бъде Артур! Той е нашият крал по божия воля! Боже, пази крал Артур!“ И коленичили пред него благородници и простолюдие, богати и бедни, и го молили да ги пощади, че толкова дълго са забавили избора му. Артур веднага им простил, коленичил като тях, подал чудния меч на архиепископа и бил посветен във високия и благочестив Орден на рицарството. А след това дошли графовете и бароните и положили клетва пред Артур — врекли се да му служат вярно и да му се подчиняват, както повелява дългът им.

Тогава, след като събрал всички британски воини, и с помощта на някои по-стари рицари, които били служили при неговия баща, а и на по-млади, чието най-голямо желание било да докажат своята храброст и вярност, крал Артур тръгнал да се бие със саксите, за да накаже всички грабители и крадци, опустошаващи страната години наред с жестокости и безчинства.

Скоро той донесъл мир на южна Британия, като направил Камелот своя столица. Ала другите крале, който по това време управлявали разни части от страната — кралете на Оркни и Лодиан, на Гуинед и Поуис, на Гор и Гарлот, — започнали да завиждат на неизвестното момче, което се провъзгласило за крал на цяла Британия, и го известили, че пристигат да го посетят с подаръци — подаръци, които ще раздават с удари на остри мечове между главите и раменете.

В този миг внезапно се появил Мерлин и отвел Артур в град Карлиън в Южен Уелс, в една крепост, която можела да устои на тежка обсада. Враждебно настроените крале също пристигнали в Карлиън и обкръжили крепостта, но не успели да проникнат вътре, за да убият Артур и неговите верни последователи.

След петнадесет дни Мерлин излязъл от крепостта, изправил се на стъпалата на входа и запитал разгневените крале и рицари защо са се вдигнали на война против Артур.

— А ти защо направи това момче на име Артур наш крал? — завикали те в един глас.

— Мълчете и слушайте! — заповядал им Мерлин и сред събраното множество се възцарила пълна тишина. Всички били обзети от страхопочитание и удивление, когато чули думите на добрия магьосник.

— Ще ви разкажа чудни неща — казал той. — Артур наистина е вашият крал, крал по право на цялата земя. Да, и на Уелс, и на Ирландия и Шотландия, а също и на Оркни; крал е и на презморска Арморика, а ще бъде крал и на други земи. Той е законният и единствен син на добрия крал Утер Пендрагон! За неговото рождение и за нещата, които ще му се случат като крал, аз узнах чрез магическото си изкуство. Утер посети замъка Тинтагел, приел образа на Горлоис, три часа след като Горлоис беше мъртъв. Тогава и тъкмо по този начин Утер утеши лейди Игрейн и я спечели за своя съпруга. Разбрах посредством моето учение, че техният син, същият този Артур, е дошъл на белия свят да извърши велики и чудни дела. Скоро след като той се роди в мрачния Тинтагел, баща му Утер се вслуша в думите ми и остави детето на моите грижи. А аз го отнесох в Авалон, в Тайнствената страна. Там жителите на Авалон (вие не ги познавате, но ги наричате феи и елфи) направиха на детето една благоприятна и славна магия, магия, която е страшно силна. Артур получи от тях три дара: да бъде най-добрият между кралете, да бъде най-великият крал, който някога ще владее Британия, и да живее дълго — по-дълго, отколкото всеки друг смъртен. Такива добродетели предрекоха на Артур, на добрия и великодушен принц, жителите на Авалон. А елфите в Тайнствената страна изкопаха меча Екскалибур, който да подхожда на неговия сан. Светлото лъскаво острие ще бъде вдигнато само със справедливи намерения и ще осветява земята, докато дойде време елфите да си го поискат обратно… Артур е вашият крал! Година подир година, докато той управлява, кралството му ще се разраства и ще обхване не само Британия, не само средморските острови, не само Арморика и Галия, но и Логрия, благословената страна, справедливото царство на земята, което Артур ще ви покаже за кратък миг, преди мракът отново да се възцари.

Когато Мерлин свършил, известно време всички мълчали, защото хората, които чули думите му, чувствували, че са на прага на времена, пълни с чудеса, и че Артур е нещо повече от крал и управлява не само защото е наследил баща си или защото е най-силният измежду тях.

Изведнъж всички коленичили пред Артур, който се бил изправил зад Мерлин на стъпалата към кулата и в един глас обещали да бъдат негови предани и верни поданици до края на дните си.

Тогава архиепископът сложил корона на главата на Артур и хората отново го приветствували, защото това било истинското начало на неговото царуване.

— Утре ще започнем да съсредоточаваме силите си — казал крал Артур. — А когато всички се съберем, ще потеглим на север и на изток, за да влезем в битка със саксите и да ги прогоним от Британия. После ще построим замъци и ще поставим стражи по крайбрежието, за да не могат саксите никога вече да ни нападнат, а рицарите ни ще обикалят на коне страната и ще наказват всеки, който нарушава примирието или върши злини. И ако някой мъж или някоя жена, независимо дали са измежду най-знатните, или най-простите мои поданици, попадне в беда или има каквото и да е против някого, то нека този човек дойде при мене. Скръбта му винаги ще бъде споделена, а сполетялата го злина — наказана.

Този ден крал Артур пирувал в големия карлиънски замък, но още преди края на пиршеството се случило първото от необикновените приключения, които щели да прославят Логрия по време на неговото царуване. В двора на замъка изневиделица влетял на кон млад оръженосец, повел за юздите друг кон, на чието седло било преметнато тялото на някакъв наскоро посечен рицар.

— Мъст, кралю господарю! — извикал оръженосецът, когато Артур излязъл от залата, за да разбере какво-е станало. — Трябва да отмъстим! Виж, върху коня лежи убит сър Майлс, който беше напет и храбър не по-малко от всеки друг рицар в страната. В гората, която се намира недалече оттук, край пътя до един кладенец с бистра вода крал Пелинор е вдигнал шатра и заплашва със смърт всеки рицар, който мине оттам. Поради това умолявам достойно да погребете моя господар, а някой рицар да препусне с коня си и да отмъсти за смъртта му.

В свитата на Артур имало един оръженосец на име Грифлет, на години не по-възрастен от самия Артур. Този младеж паднал на колене пред краля и отправил към него молба да го направи рицар заради вярната служба, та да тръгне на бой с Пелинор.

— Прекалено млад си за такава битка — отвърнал му крал Артур, — пък и още не си заякнал достатъчно!

— Въпреки това, кралю, направи ме рицар! — молел го Грифлет.

— Господарю — тихо се обърнал Мерлин към Артур, — ще бъде много жалко да загубим Грифлет, защото, когато възмъжее, той ще се превърне в извънредно способен воин и ще бъде ваш верен рицар през целия си живот. А Пелинор е най-силният човек на света и ако двамата кръстосат мечове, Грифлет положително ще бъде посечен.

Крал Артур кимнал и отново се обърнал към младия оръженосец:

— Грифлет — казал той, — коленичи, за да изпълня желанието ти и да те направя рицар.

Когато това станало, Артур продължил:

— А сега, сър Грифлет, тъй като те направих рицар, ти трябва да ми поднесеш дар.

— Господарю мой, каквото и да пожелаеш, ще бъде твое! — отвърнал Грифлет.

— Тогава се закълни в своята рицарска чест заповядал му Артур, — че като срещнеш край горския кладенец крал Пелинор, ще се сражавате само с копия, леша или на кон. Няма да се биеш с него по друг начин!

— Обещавам ти! — казал Грифлет, метнал се бързо на коня, грабнал копието, пъхнал лявата си ръка в щита и препуснал в облак прах, като спрял чак когато стигнал До горския кладенец. Там видял богато украсена шатра, пред която чакал оседлан кон, а на едно дърво отстрани бил окачен щит, изписан с ярки цветове. На ствола било опряно дълго копие.

Сър Грифлет толкова силно ударил с тъпия край на копието си по щита, че той с дрънчене паднал на земята. От шатрата се показал крал Пелинор — висок и силен мъж, свиреп като лъв.

— Рицарю! — извикал той. — Защо събори щита ми?

— За да излезеш на двубой с мен, сър! — отвърнал Грифлет.

— По-добре да не го беше правил! — казал крал Пелинор. — Млад си, рицар си отскоро, пък и не можем да се мерим по сила.

— Въпреки това ще се бия с тебе! — повторил Грифлет.

— Е, това ще стане не по мое желание — отвърнал крал Пелинор, като закопчавал доспехите си. — Но нека всичко върви по реда си. Чий рицар си ти?

— Рицар от двора на крал Артур, сър! — извикал Грифлет.

След тези думи двамата препуснали по пътя в противоположни посоки, после обърнали конете, вдигнали копия и с все сила се втурнали в галоп един към друг. Копието на сър Грифлет улучило щита на крал Пелинор и станало на трески. Копието на крал Пелинор обаче минало право през щита на сър Грифлет, забило се в тялото му и там се пречупило. Сър Грифлет и конят му се строполили на земята.

Крал Пелинор се приближил и се навел над сър Грифлет, който лежал неподвижно там, където бил паднал, и разкопчал шлема му. „Да, храбър младеж беше! — казал си той. — И ако оживее, ще стане могъщ рицар!“ После сложил тялото на Грифлет напреки на седлото и конят, останал без ездач, препуснал обратно към Карлиън.

Когато видял колко лошо е пострадал сър Грифлет, крал Артур много се разгневил. Веднага си сложил доспехите, дръпнал забралото на шлема си, за да не се вижда лицето му, и с копие в ръка препуснал навътре в гората, за да отмъсти на крал Пелинор.

Ала по пътя срещнал трима разбойници, които били нападнали Мерлин и изглежда, се готвели да го пребият до смърт с големите си тояги.

— Махайте се, глупаци! — извикал Артур, като насочил коня си към тях. Когато видели, че рицарят ги напада, тримата страхливци си плюли на петите.

— О, Мерлин — казал Артур, — колкото и мъдър магьосник да си, миг по-късно щеше да бъдеш мъртъв, ако не ти се бях притекъл на помощ!

— Съвсем не — отвърнал Мерлин и както винаги загадъчно се усмихнал. — Стига да исках, лесно можех да се отърва. Не аз, а ти се намираш близо до смъртта и ако бог не ти помогне, самоувереността ти ще те погуби!

Артур обаче не пожелал да се вслуша в мъдрите думи на Мерлин, а продължил устремно да препуска, докато стигнал до богато украсената шатра край кладенеца. Там го чакал крал Пелинор, яхнал едрия си боен кон.

— Рицарю! — извикал Артур. — Защо стоиш тук, защо предизвикваш на двубой и поразяваш всеки рицар, озовал се в тези места?

— Такъв навик имам — отвърнал непреклонно Пелинор. — А иска ли някой да ме накара да променя навиците си, нека се опита, ако не го е страх!

— Аз ще те накарам! — извикал Артур.

— А пък аз ще защитя навика си! — тихо отвърнал Пелинор:

Тогава те се разделили, после така устремно препуснали един срещу друг, че копията им станали на трески, когато се ударили в средата на чуждия щит. Артур се канел да изтегли меча си, но Пелинор казал:

— Остави, нека още веднъж срещнем копия!

— Щях да се съглася, ако имах още едно копие! — отвърнал Артур.

— Аз имам много! — казал му Пелинор и викнал на оръженосеца си да изнесе две копия от шатрата.

Двамата рицари отново се сблъскали и отново копията им станали на парчета, но никой от тях не паднал от коня. Срещнали се за трети път — тогава копието на Артур се счупило, а крал Пелинор нанесъл по щита му такъв силен удар, че кон и ездач се строполили на земята.

Ала Артур скочил на крака много разярен, изтеглил меча си и извикал на Пелинор да се защищава. Пелинор слязъл бързо от коня и също изтеглил меч. Тогава започнала свирепа битка — силните удари направо валяли. Мечовете се размахвали и свистели, отсичали парчета от щитове и доспехи и двамата противници си нанесли толкова много рани, че изпотъпканата трева около шатрата се обагрила с кръв. Отдъхнали за миг, после отново се втурнали един срещу друг и се сблъскали с такава сила, че мечът на Артур се счупил на две и кралят останал само с дръжката в ръка.

— Охо! — извикал Пелинор. — Сега си в моята власт. Ако искам, мога да те посека, ако искам, мога да ти подаря живота! И ще те убия тутакси, ако не коленичиш и не признаеш, че не те бива като рицар и затова те победих!

— Значи имам два изхода! — извикал Артур, вбесен от срам и ярост. — Смъртта е добре дошла, но иначе никога няма да ти се подчиня!

С тези думи той скочил напред, като се промъкнал под меча на Пелинор, сграбчил рицаря за кръста и го тръшнал на земята. Известно време се борили, но Пелинор все така имал надмощие, докато накрая не смъкнал шлема на Артур и не грабнал меча, за да му отреже главата.

Изведнъж обаче се появил Мерлин и сложил ръка на рамото на Пелинор с думите:

— Рицарю, почакай и не нанасяй този удар. Защото сториш ли го, ще погине надеждата за Логрия и заради тебе Британия ще потъне в такава развала и разруха, каквато не е сполетявала нито една друга страна!

— Кой е той? — попитал Пелинор.

— Това е крал Артур! — отвърнал Мерлин.

За миг Пелинор бил обзет от изкушението да замахне с меча, защото се боял, че ако Артур остане жив, никога няма да му прости извършеното. Но Мерлин кротко се усмихнал и сложил ръка на главата на Пелинор. Изведнъж ядът и страхът изчезнали от мислите на Пелинор, той се отпуснал спокойно, облегнал се на дървото край кладенеца с бистрата вода и дълбоко заспал.

Мерлин помогнал на тежко ранения Артур да се качи на коня и го повел навътре в гората.

— Горко ми, Мерлин, какво направи ти?! — казал Артур, защото усетил как го напускат и гордостта, и самоувереността, които без малко не станали причина за смъртта му. — Ти уби с магията си този добър рицар, а аз бих предпочел да изгубя кралството си пред това един толкова храбър и могъщ рицар да загине по такъв начин!

— Не се безпокой — отвърнал Мерлин. — Всичко става според божията воля, за прослава на Логрия. За рицаря има по-голяма вероятност да оживее, отколкото за тебе, защото твоите рани са люти, а той просто спи… Предупредих те колко умел боец е. Името му е крал Пелинор и ще дойде време, когато той ще ти бъде много полезен. А синовете му сър Тор и сър Ламорак ще бъдат сред най-храбрите твои рицари.

После Мерлин завел Артур в някаква обител, където живеел един добър старец, който бил изкусен знахар, лечител на рани. След три дни Артур бил вече почти здрав, можел отново да язди и да се бие не по-зле от преди.

— Уви — въздъхнал той, докато препускали през гората, — вече нямам меч…

— Нека това не те безпокои — отвърнал му Мерлин. — Мечът, който ти изгуби, не беше достоен. Той изпълни предназначението си. Недалеч от тук обаче те очаква собственият ти меч. Той е изкован в Авалон с магическо изкуство, направен е нарочно за тебе и ще бъде твой до времето, когато го върнеш, като сам потеглиш за Авалон. Нарича се Екскалибур и никой не може да устои на удара му. С него ти ще донесеш мир и свобода на Логрия. Дойде часът, когато Екскалибур трябва да бъде сложен в десницата ти, защото сега ти ще хванеш дръжката му с примирение и ще го вадиш от ножницата само за право дело.

Все по-навътре и по-навътре в гората навлизали те и не след дълго от двете им страни се извисили хълмове. Яздели през тясна долина, която лъкатушела между мрачни планини. Най-подир стигнали до малък проход между канарите, а отвъд него Артур съзрял в каменната чаша на планините необикновено езеро. Наоколо му се извисявали тъмни и мрачни хълмове, но водите му били с възможно най-яркия ясносин слънчев цвят, а бреговете му били целите покрити със свежа зелена трева и цветя. Над хребета на едно ниско възвишение оттатък езерото планинската верига се прекъсвала от просторна равнина, а отвъд нея, наполовина скрита от мъгла, се виждала вода, сред която имало множество острови.

— Това е езерото на Двореца на феите — казал Мерлин, — а отвъд него, зад хребета на онзи хълм, се намира Камланската равнина, където ще се води последната битка и ти ще паднеш от удара на Злия рицар. Оттатък равнината е Авалон, скрит от мъглата и тайнствените води… Слез сега от коня и иди да говориш с Езерната господарка, а пък аз ще те почакам тук.

Артур оставил коня си при Мерлин и слязъл по стръмната пътечка до брега на вълшебното езеро. Застанал там, загледал се в спокойната синя вода и тогава съзрял насред езерото, над повърхността му, бял ръкав със златоткан брокат, от който се подавала ръка, стиснала чуден меч със златна дръжка, обсипана със скъпоценни камъни, а също така украсена ножница и колан.

После Артур видял красива девойка в дреха от светлосиня коприна, със златен пояс, която вървяла през водите, докато не спряла на брега пред него.

— Аз съм Езерната господарка — казала тя. — Дойдох да ти кажа, че там те чака твоят меч Екскалибур. Искаш ли да го вземеш и да го препашеш?

— Тъкмо това желая, девойко — отвърнал Артур.

— Дълго време пазих меча — казала Езерната господарка. — Когато дойде времето да те помоля за подарък, дай ми го и мечът ще бъде твой.

— Имаш честната ми дума! — казал Артур. — Кълна се, че ще получиш подаръка, който поискаш от мене!

— Тогава се качи на тази лодка — поканила го Езерната господарка. И Артур видял, че по водата до него е доплувала ладия, и се качил на нея. Езерната господарка останала на брега, а ладията се плъзнала по водата, сякаш невидими ръце я дърпали за кила, докато стигнала до белия ръкав със златоткан брокат. Артур се навел, взел меча и колана и мигом ръката, която ги държала, безшумно потънала и се изгубила от погледа в сините дълбини.

После ладията върнала Артур на брега, където бил оставил Езерната господарка, но тя също била изчезнала. Кралят завързал ладията за корена на едно дърво, който бил надвиснал над водата, и весело се заизкачвал по стръмната пътека към прохода, като вървешком препасал Екскалибур на кръста си.

Мерлин го чакал с конете и двамата заедно препуснали през гората назад по лъкатушещи пътечки, докато наближили една река, която лежала между тях и Карлиън, и стигнали до правия павиран път, водещ към града.

— След малко — казал Мерлин — към нас ще препусне с коня си крал Пелинор. Той вече не се бие с всеки, минал през гората, понеже е срещнал Дирещия звяр, когото трябва да преследва много, много години.

— Тогава отново ще се бия с него! — извикал Артур. — След като имам такъв хубав меч, какъвто е Екскалибур, може би ще победя Пелинор и ще го посека!

Мерлин поклатил глава.

— Остави го да отмине, това те съветвам да направиш. Пелинор е храбър и силен рицар, ще дойде време, когато ще имаш полза от него. Той и синовете му ще бъдат сред най-храбрите в твоя двор.

— Ще послушам съвета ти — казал Артур, погледнал меча Екскалибур и въздъхнал.

— Кое ти харесва повече, мечът или ножницата? — попитал го Мерлин.

— Мечът! — извикал Артур.

— Значи не си достатъчно мъдър — замислено казал Мерлин. — Ножницата струва колкото десет такива меча, защото е вълшебна и докато я имаш, няма да губиш кръв от раните, колкото и дълбоки да са те. Пази добре тази ножница и хубаво се грижи за нея след като си отида, защото една лоша жена, която ти се пада близка роднина, ще се опита да открадне и меча, и ножницата.

Продължили да яздят нататък и скоро срещнали крал Пелинор, който препуснал край тях и сякаш не ги забелязал.

— Чудно ми е — казал Артур, — че дори не ни заприказва!

— Той не те видя — обяснил му Мерлин, — защото още се намира във властта на моята магия. Но ако ти от гордост бе опитал да го посечеш, тогава много хубаво щеше да те види.

Не след дълго двамата стигнали до Карлиън и рицарите радостно приветствували своя крал. А когато узнали за приключенията на Артур, учудили се, че се е изложил на опасностите сам. Най-храбрите и най-благородните между тях обаче ликували, че имат за крал човек, който е готов да пожертвува живота си в някое приключение, сякаш е обикновен рицар.

2.БАЛИН И БАЛАН

Много месеци останал крал Артур в Карлиън. Събрал последователи от всички кътчета на страната и ги подготвял за големите битки, които им предстояли, защото имал намерението да обиколят целия остров Британия, а и да прекосят морето до Арморика (която ние сега наричаме Бретан), за да накажат жестоките и злите и да прогонят или да вразумят безбожниците сакси.

Още докато крал Артур се подготвял за войната, той получил послание от Северноуелския крал Риенс, един от най-знаменитите и жестоки врагове на Логрия. Посланието гласяло, че Риенс е победил единадесет по-незначителни крале и е отрязал брадите им, за да украси с тях краищата на своята мантия. Щял да пощади крал Артур, при условие, че той сам изпрати брадата си, за да бъде дванадесетата върху мантията му, в знак, че се подчинява на Риенс като на върховен властелин. Иначе щял да нахлуе в Артуровите владения и да опожарява и посича, докато не се сдобие насила не само с брадата на Артур, но и с главата му.

— Това е най-безсрамното и нечестно послание, което съм получавал през живота си — казал Артур на пратениците. — Върнете се при дивака Риенс и му предайте, че ще изляза насреща му с всичките си рицари и ще се сражавам, докато не му се търколи главата, освен ако той не дойде и не положи клетва за вярност към мене. Не съм длъжен да му се подчиня, защото по право съм крал на цяла Британия, а по божия воля съм създател на царство Логрия, а в това царство няма място за такова чудовище като Риенс!

Пратениците потеглили и не след дълго пристигнала вест, че крал Риенс събира войска, а шайки от негови злонамерени съмишленици вече плячкосват земите на верните Артурови поданици, опожаряват ги и посичат всичко живо по пътя си.

Имало обаче и други зли сили, изправени против Логрия — магически сили, от които било много по-трудно да се предпазят или да ги надвият, отколкото да се справят с крал Риенс или със саксите.

Един ден, когато крал Артур бил събрал в замъка Карлиън рицарите си, за да обмислят положението, пристигнала вестителка. Когато предала посланието си, тя оставила наметалото да се свлече от раменете й и тогава всички видели, че на кръста й е препасан голям меч.

— По какви причини носиш меч, девойко? — попитал Артур. — Такова оръжие за изтребление не подхожда на красиво момиче като тебе.

— Щом като ме питаш, ще ти кажа — отвърнала девойката. — Мечът, който нося, е знак на моята скръб. Няма да се освободя от нея, докато не намеря рицар, който да е извънредно добронамерен в дела и помисли и да не познава злочинството, измяната или подлостта. Той ще може да изтегли меча от ножницата. Отидох в двора на крал Риенс, защото ми бяха казали, че там има добри рицари, но никой от тях не се сдоби с този меч.

— Много чудно наистина — казал Артур. — Ала не е толкова странно за поданиците на Риенс. Нека обаче сега някой от моите рицари сложи ръка на дръжката на меча!

Тогава един храбър рицар хванал меча и с все сила започнал да го дърпа, но не можал да го изтегли от ножницата.

— Няма нужда да се дърпа толкова силно — казала девойката. — В ръката на подходящия човек мечът ще бъде изтеглен още щом бъде докоснат. Но ще го направи само някой знатен рицар с добро потекло, който не таи зло в сърцето си.

Рицарите един след друг се опитвали да изтеглят меча, но никой от тях не успял да го стори.

— Горко ми! — изхлипала девойката. — Мислех, че в двора на крал Артур ще намеря истински рицар, който да изтегли моя меч!

— Кълна се, че рицарите тук са не по-лоши от рицарите където и да е — казал Артур, доста ядосан от думите й, — но колкото и да ми е жал, явно не е писано те да ти помогнат!

Случило се обаче така, че докато траело всичко, в залата влязъл един млад рицар на име Балин, за когото никой нямал високо мнение, тъй като доскоро лежал в тъмница за убийството на един Артуров братовчед.

— Хубава девойко — казал той след малко, — умолявам те в името на добротата ти да позволиш и на мене да опитам късмета си с меча. Аз съм само един беден рицар от Нортъмбърланд, но притежавам сила и страст. Може под скромните ми одежди да се крие по-добър човек, отколкото изглежда.

— Мъдри са думите ти — казала девойката. — Опитай тогава и ти!

Уловил Балин меча за препаската и за дръжката и с лекота го изтеглил. А когато погледнал източеното бляскаво острие, толкова го харесал, че му се сторило по-скъпо и от най-голямото съкровище на земята.

Много от рицарите роптаели, защото завидели на Балин, но девойката казала:

— Без съмнение това е един извънредно способен рицар, най-достойният в цялата страна. Много и чудни са подвизите, които предстои да извърши… Сега обаче, любезни и добри ми сър, моля да ми върнеш меча.

— В никакъв случай! — възпротивил се Балин. — Никога няма да се разделя с този меч!

— Не постъпваш умно, като го задържаш — казала девойката, — защото с този меч ще съсечеш най-добрия си приятел, човека, когото обичаш най-много на света… Това е магическо оръжие, което ми бе дадено от Владетелката на остров Авалон.

— Готов съм да приема съдбата такава, каквато е! — отвърнал Балин. — Но от меча не се отказвам!

Тогава девойката започнала да го окайва и си тръгнала от Карлиън, потънала в скръб. И докато Балин стоял настрани, разглеждал меча си и му се възхищавал, а другите рицари се били скупчили и приказвали за случилото се, изведнъж в залата влязла Езерната господарка и се изправила пред крал Артур.

— Ваше Величество! — извикала тя. — Трябва да удържиш на дадената дума! Когато получи от мене собствения си меч, обеща и аз да получа дар от тебе.

— Самата истина! — съгласил се Артур. — Затова можеш да поискаш всичко и ще го получиш, ако е в моята власт да ти го дам.

— Тогава — казала Езерната господарка — дай ми главата на рицаря, който току-що изтегли меча, донесен от девойката. По бих предпочела да беше отрязал нейната глава, но вече е твърде късно!

— Да си кажа право — започнал крал Артур, угрижен и изненадан от думите й, — честта не ми позволява да ти даря живота на който и да е от двамата. Сър Балин е мой гост.

— Друго няма да приема! — извикала Езерната господарка.

Щом Балин чул това, сякаш го обзела лудост.

— Зла жено! — викнал той. — Значи искаш да получиш главата ми, така ли? По-скоро обаче ще се лишиш от собствената си глава!

И тутакси пред очите на всички и в присъствието на крал Артур той се втурнал и отрязал главата й с един замах на меча.

— О, какъв позор! — възкликнал крал Артур, а всички рицари негодували и се възмущавали от случилото се. — Защо стори това? Ти поруга и мене, и целия ми двор, тъй като девойката беше дошла да ме посети, при това беше твърде благородна дама. Ето защо никога няма да ти простя!

— Ваше Величество! — казал Балин. — Не ме укорявай, защото тази жена беше най-притворното същество на земята. Изпратила е на смърт много храбри мъже, а също и жени!

— Каквато и причина да си имал — упорствувал Артур, — постъпката ти е лоша и срамна. Сега напусни двора ми и царство Логрия! Не ще бъдеш истински рицар, докато не изтриеш позорното петно с някой храбър подвиг или с покаяние.

Балин побързал да тръгне — метнал се на коня си и препуснал далече от Карлиън. Когато излязъл през градските порти, той освободил оръженосеца си.

— Върни се в Нортъмбърланд — заръчал му той — и съобщи там за случилото се. А пък аз ще тръгна да търся крал Риенс, за да го посека или да умра, ако не успея. Убия ли Риенс, крал Артур сигурно отново ще бъде мой приятел.

А в двора на крал Артур всички негодували, обзети от гняв. Изведнъж един високомерен ирландски рицар, сър Ланс, който завиждал на Балин задето спечелил меча, помолил крал Артур за разрешение да последва на коня си Балин и да му отмъсти за лошото дело, което бил извършил.

— Направи всичко, което е по силите ти — казал Артур, — защото съм много ядосан на Балин. Иска ми се да измием срамното петно, с което бе изцапана Логрия поради този коварен удар.

Сър Ланс напуснал двора на замъка колкото се може по-бързо и не след дълго настигнал Балин.

Междувременно обаче пред краля се появил Мерлин и рекъл:

— Злото дойде в Логрия и още зло ще го последва. Девойката, която донесе меча, пръсна семената на големи и ужасни беди. Тя с подлост беше взела този меч от Владетелката на остров Авалон, а в меча се крие проклятие, което трябва да се изпълни докрай. По-късно Логрия може да, получи благословия от същия меч, когато е в десницата на Галахад, най-славния рицар на Логрия. Жалко за Балин, защото проклятието лежи върху му, а той можеше да бъде един от най-храбрите и най-достойните ти рицари. Той върви към своята смърт и нищо не може да го спаси… Въпреки това ще тръгна подире му и ще видя дали не мога да му помогна с нещо.

Докато ставало това, сър Ланс вече настигнал Балин, който препускал към хълмовете на Уелс.

— Почакай — викнал му сър Ланс, когато вече бил съвсем близо, — или ще те спра насила, против желанието ти! Щитът, който държиш пред себе си, не ще ти помогне, като те догоня!

— Може би щеше да сториш по-добре, ако си беше останал у дома — отвърнал Балин, като обърнал коня да го пресрещне. — Откъде идеш и какво искаш?

— Идвам от двора на крал Артур — казал му Ланс. — Дойдох да те накажа за лошия удар, който нанесе днес в негово присъствие.

— Много ми тежи, че наскърбих най-достойния измежду кралете — отвърнал Балин. — Но девойката, която посякох, беше най-злото създание на света.

— Приготви се, недостойни рицарю! — Само това можал да му каже в отговор Ланс.

И двамата започнали да се сражават на хълма. Накрая Балин пронизал с меча си сър Ланс и той паднал мъртъв на земята.

Балин се изправил до него, нажален от смъртта на този толкова храбър рицар. Ала го очаквала още по-голяма тъга: докато стоял така, на хълма в галоп пристигнала прекрасна девойка, яхнала бял кон. Когато видяла, че Ланс е сразен и кръвта му изтича, тя заплакала с глас, слязла от коня и се хвърлила на земята до победения.

— Ах, Балин! — хлипала девойката. — Пълен с мъка е ударът, който нанесе. Ти посече две тела с едно сърце, погуби две души!

После тя взела меча на Балин, който лежал на земята, и преди рицарят да понечи да я спре, се хвърлила към острието и паднала мъртва върху тялото на Ланс, когото обичала повече от живота.

И преди Балин бил натъжен, но сега изпитал двойно по-голяма тъга от това, че е причинил смъртта на двама души, които толкова се обичали. Той продължавал да бъде безутешен дори когато брат му Балан пристигнал на мястото — Балан, когото Балин обичал повече от всеки друг.

— Наистина, сполетели са те много тъжни неща — казал Балан, — но ние трябва да понасяме твърдо дори най-тежките изпитания които бог ни изпраща.

— Имаш право — съгласил се Балин. — А сега да тръгваме, защото трябва да намеря и да убия злия Риенс от Северен Уелс, за да ми прости крал Артур за смъртта на Езерната господарка.

— Ще дойда с теб — казал Балан — и ще участвувам тялом в това дело така, както подобава на един брат.

Все по-навътре и по-навътре в планината навлизали те, минали през гъсти гори и усойни клисури, докато внезапно на пътя им не изникнал Мерлин, но така предрешен, че те не го познали.

— Накъде препускате? — попитал ги той.

— Не споделяме намеренията си с непознати — отвърнали двамата рицари, а Балин добавил: — Кажи ни обаче кой си ти, та ни разпитваш!

— Не е дошло време да ви го казвам — отвърнал Мерлин.

— Това е лоша поличба — отсъдил Балин. — Сигурно не си истински човек, щом не искаш да ни кажеш името си. — И той сложил ръка на меча си.

— Затова пък ще ти кажа твоето име — тихо се обадил Мерлин. — Ти си Балин, Рицаря на меча, а другият е Балан, твоят брат. Искате да намерите крал Риенс… Но ще го дирите напразно, ако не изслушате съвета ми.

— А! — възкликнал Балин и се поклонил почтително. — Ти си Мерлин! Съгласни сме да чуем мъдрите ти наставления.

— Последвайте ме — казал Мерлин — и ще извършите рицарски подвиг… Макар че Рицаря на меча е извършил нерицарски дела, последствията от тях ще бъдат за Логрия не само лоши, но и добри… Сър Ланс лежи мъртъв, мъртва е и любимата му лейди Колумба. Намерил ги е крал Марк от Корнуол, който ще вдигне красива гробница над телата им. А ще дойде време, когато на същото това място ще се води най-големият рицарски двубой между Ланселот и Тристан, който е още непознат по тези земи, там и крал Марк ще изпита скръбта. Но горко ти, Балин, защото ти ще нанесеш Печалния удар. Ала за изцеление от този удар Свещеният Граал ще се появи в Логрия, ще го донесе добрият рицар сър Галахад. А по-сетне Логрия отново ще потъне в мрак.

Думите на добрия магьосник изпълнили сърцата на Балин и Балан със страхопочитание и почуда. Те продължили да яздят мълчешком, докато паднала нощта.

— Сега слезте от конете — казал им Мерлин, — свалете юздите, оставете ги и ме последвайте.

Сред тъмната гора имало полянка, огряна от меката лунна светлина.

— Останете тук — казал им Мерлин, — защото точно в полунощ крал Риенс ще дойде тайно на това място с няколко свои хора, за да плени лейди Ванс, която търси съпруга си и ще мине оттук, придружена от двама рицари.

Крал Риенс пристигнал с двадесет въоръжени бойци. Балин и Балан ги нападнали толкова яростно, че успели да посекат мнозина от тях, а останалите обърнали в бягство. Крал Риенс обаче се спрял, за да се бие с Балин, и след ожесточена битка бил повален на земята ранен.

— Храбри рицари — казал Риенс, — умолявам ви да не ме съсичате. Голяма полза можете да имате от живота ми, ала малка от смъртта ми.

— Право казваш — съгласил се Балин. — Ще се появиш жив пред крал Артур.

— Аз ще го отведа в Карлиън — казал Мерлин, — а вие ще останете тук, докато дойде време на Великата битка, в която крал Артур ще има голяма нужда от вас.

Тъкмо когато крал Артур се готвел да потегли за Северен Уелс, Мерлин пристигнал в Карлиън.

— Водя твоя най-зъл враг — казал му той. — Беше победен и пленен от двама добри рицари, които ти ще познаеш във Великата битка, за която си тръгнал сега. Тя ще стане под крепостните стени на замъка Тарабил. Там ти ще надвиеш дванадесет крале.

Крал Артур потеглил на своя поход, а дванадесетте крале се приготвили да го посрещнат. Крал Риенс вече не бил там, затова пък лоши съветници убедили Лот Оркнийски да се присъедини към тях, което било жалко, тъй като той бил храбър момък, добър и благороден крал и съпруг на Моргауз, заварената сестра на Артур.

Цял ден продължила битката при замъка Тарабил и дълго време изглеждало, че Артур ще бъде победен. Внезапно обаче откъм гората се появили двама рицари на коне, влезли в битката откъм тила и започнали да нанасят такива удари и да се сражават така ожесточено, та дванадесетте крале помислили, че срещу тях е излязла нова войска, затова се разпръснали и побягнали.

До вечерта от дванадесетте крале бил останал жив само крал Лот и само неговите поданици продължавали да се бият, защото крал Лот не можел да бъде надвит от никого. Тогава внезапно се появил крал Пелинор, който според ориста си продължавал да преследва по света Дирещия звяр. Той започнал да се бие с крал Лот и му нанесъл с меча такъв страшен удар, че Лот се строполил мъртъв на земята, а оркнийската войска побягнала в мрака.

— Ти спечели голяма битка за Логрия — казал Мерлин на Артур, — но победата принадлежи на Рицаря на меча и на неговия брат, както и на Рицаря, преследващ Дирещия звяр.

— Познавам крал Пелинор, но кои са другите двама? — попитал Артур.

— Балин, който изтегли меча на девойката, и неговият брат Балан — обяснил му Мерлин. — Ще се срещнеш с Балин още веднъж, но не и с Балан. И двамата ще умрат в един и същи ден и смъртта им ще бъде печална и недостойна. Историята на Балин и Балан ще бъде най-тъжната история на света, защото този, който е изтеглил меча на девойката, има най-злочестата съдба измежду рицарите.

— Уви! Колко жалко наистина, защото му дължа голяма благодарност за извършените днес подвизи, а не съм заслужил достатъчно доброто, което ми направи! — казал крал Артур.

След битката крал Артур потеглил на север през горите, които в онези времена покривали толкова голяма част от Британия — тръгнал на война със саксите. Един ден, както се били разположили на лагер сред дърветата и крал Артур си почивал в шатрата, опъната на близката поляна, до ушите му достигнало чаткането на копита. Като надникнал навън, той видял един рицар, който яздел бавно сред толкова шумни въздишки и ридания, сякаш бил сполетян от голяма беда.

— Поспри се, добри ми сър — извикал крал Артур, — и ми разкажи защо си толкова скръбен.

— С нищо не можеш да ми помогнеш — казал рицарят и тъжно отминал.

Малко по-късно се появил Балин и коленичил пред крал Артур.

— Кълна се, че си добре дошъл тук! — казал му кралят.

— Може и да си тръгна бързо — отвърнал Балин, — защото над мене тегне страшно проклятие и всеки, останал повече време с мене, е заплашен да го сполети голяма беда. Но те моля, добри ми кралю господарю, да ми дадеш някаква поръка, която да изпълня, за да помогна при създаването на Логрия, преди злото да се е вселило в мене.

— Жал ми е, че не можеш да останеш и да тръгнеш с нас — казал крал Артур, — но Мерлин ми говори за ориста ти. Колкото до поръката… Ето току-що оттук мина рицар на кон, който скърбеше, обзет от някаква голяма мъка. Искам да го последваш и да го доведеш, за да му помогнем, ако може да му се помогне от хора.

Балин препуснал като стрела и не след дълго настигнал в гората рицаря, който яздел редом с една девойка.

— Рицарю — извикал му той, — трябва да обърнеш коня си и да дойдеш с мене при крал Артур, за да му разкажеш каква е причината за твоята скръб.

— Не ще го направя — отвърнал рицарят, — защото вместо да ми помогне, това много ще ми навреди!

— Сър — настоявал Балин, — умолявам те с готовност да ми се подчиниш, иначе ще се бия с тебе и ще те отведа насила!

— Обещаваш ли да ме вземеш под закрилата си, ако тръгна? — попитал рицарят. — Тази гора гъмжи от зли духове, а пък от черната магия съвсем не бих могъл да избягам.

— Не ще и дума, че по-скоро бих умрял, отколкото да те изложа на опасност — отвърнал Балин.

Девойката останала да чака в гората, а те препуснали по обратния път, докато стигнали до кралската шатра. Но тогава, точно на входа и пред очите на крал Артур, се появило някакво невидимо същество и проболо с копие тялото на рицаря, който яздел редом с Балин.

— Уви — казал рицарят на Балин, — повалиха ме, макар че бях под твоя закрила! Това беше притворният рицар Гарлан, когото черната магия прави невидим. Както и се опасявах, злото ме сполетя. Яхни сега моя кон, който е по-бърз от твоя, върни се при девойката в гората и тя ще те поведе да изпълниш моя дълг и да отмъстиш за смъртта ми.

След тези думи рицарят се строполил мъртъв на земята. Обзет от силна скръб, Балин яхнал коня му и отишъл при девойката, на която разказал какво се било случило.

Двамата препуснали към замъка Мелиот, но преди да пристигнат там, срещнали един рицар, който се връщал от лов. Тръгнали заедно, но не след дълго се появил Гарлан Невидимия рицар и ранил смъртоносно странника, който се строполил на земята и умрял.

— И за това ще отмъстя на страхливия предател Гарлан! — казал Балин, докато яздели към кулата на замъка Мелиот. Тръгнали по подвижния мост, Балин отпред, девойката след него, но щом рицарят минал под арката на кулата, зад гърба му се спуснала решетка от преплетени железни пръчки и дърво, която го отделила от девойката.

После изскочили множество мъже и сграбчили девойката. Балин решил, че се готвят да я убият. Не можел да мине през решетката, затова се втурнал нагоре по най-близкото стълбище и скочил от един прозорец на височина двадесет стъпки в сухия околокрепостен ров и се хвърлил върху мъжете с изтеглен меч.

— Храбри рицарю — казал му техният водач, — ние не възнамеряваме да се бием с тебе, нито пък мислим злото на двама ви. Ала господарката на този замък лежи болна от години и по нашите места имаме обичая всички момичета, които минат оттук, да бъдат използувани, за да я лекуват, което може да стане само с кръв от невинна девойка с благороден произход, като девойката не бива да страда от това.

— Е, ако девойката желае, можете да вземете кръв от нея — казал Балин. — Но не й причинявайте зло, защото предпочитам да умра, отколкото тя да бъде сполетяна от беда.

После те влезли в замъка и девойката дала от своята кръв в една сребърна купичка, но господарката не се излекувала, защото само сестрата на благородния рицар Персивал можела да го направи и това щяло да стане, когато девойката и нейният брат минели оттам в търсене на Свещения Граал.

След това рицарят Мелиот, който бил господар на замъка, поканил Балин и девойката на голямо пиршество и ги настанил удобно. Но когато седнали да вечерят, до ушите на Балин достигнали звуци от съседната стая — някой стенел така, сякаш е обзет от силна болка.

— Какъв е този шум? — попитал той.

— Преди време бях на турнир в замъка Карбонек, където на два пъти съборих от коня един рицар от свитата на Пелес — обяснил Мелиот. — Тогава този подлец се закле да ми отмъсти, като нарани човека, когото обичам най-много. На следващия ден пристигна невидим и порази моя син, който може да бъде излекуван от лошата си рана само ако разполагам с кръвта на онзи рицар, а аз дори не зная името му.

— О, та това е Гарлан, който посече още двама рицари по същия начин — казал Балин. — Всъщност аз съм тръгнал по дирите му, за да го убия и да отмъстя за злото, което причини на тази девойка.

— Ще ти кажа как да го откриеш! — извикал Мелиот. — Скоро в замъка Карбонек крал Пелес ще направи голямо пиршество, на което може да отиде всеки рицар, при условие че заведе там и своята избраница. А там ще се срещнеш с Гарлан, твоя и моя враг!

Потеглили още на другата сутрин и след петнадесет дни стигнали до замъка Карбонек, където ги поканили на пиршеството. Рицарят Мелиот обаче трябвало да остане отвън, тъй като не бил дошъл със своята дама.

Завели Балин в чудесна стая, където го накарали да остави оръжието си и го облекли в разкошни одежди. Взели му меча, защото според обичая в пиршеството не можели да участвуват въоръжени хора, но Балин скрил под дрехата си една дълга кама, след което отишъл в голямата зала, където се били събрали другите рицари със своите дами.

След малко Балин попитал:

— Нямаше ли в този двор рицар на име Гарлан?

— Можеш да го видиш, ей-там стои — чул в отговор той. — Рицарят с мрачното и жестоко изражение на лицето. При все това Гарлан е най-забележителният човек на земята, защото може да язди невидим и да посече когото си иска.

— Значи това наистина е Гарлан — казал Балин.

И тогава си помислил: „Ако го убия тук, пред очите на рицарите и дамите, няма да се отърва читав, но пък ако го оставя жив сега, може никога вече да не го намеря, а той ще продължи да безчинствува.“

Докато Балин седял и се чудел как да постъпи, Гарлан го видял и като се приближил, ударил го по лицето с думите:

— Рицарю, защо си ме зяпнал така? Нямаш ли срам? Пирувай и върши това, за което си дошъл!

— Срамно ще бъде наистина, ако не отмъстя за тази обида, както и за всичкото зло, което си сторил! — викнал Балин и скочил на крака. — А ето и това, за което дойдох! — И както говорел, Балин измъкнал камата, забил я в сърцето на Гарлан и той се строполил мъртъв на земята.

В залата настъпил смут.

— Сър, защо уби Гарлан, който беше мой гост?! — извикал крал Пелес. — Заради това престъпление ще бъдеш лишен от живота още преди да напуснеш замъка Карбонек!

— Добре, тогава ела и ме убий, ако смееш! — казал Балин.

— Да, това ще сторя аз и никой друг, защото Гарлан беше мой рицар — заявил крал Пелес, грабнал от стената един голям меч и яростно замахнал да удари Балин, който прикривал главата си с дългата кама. Ударът на крал Пелес обаче бил толкова силен, че камата на Балин се натрошила.

Щом видял, че е останал без оръжие, Балин се втурнал да търси меч или копие, с което да се бие, а крал Пелес го следвал по петите, все още обзет от ярост.

Излязъл Балин от залата, тръгнал по каменните коридори, качвал се по витите стълбища и влизал поред във всяка стая на големия тайнствен замък, а крал Пелес вървял по петите му. Накрая рицарят стигнал до една висока кула в тази част на замъка, където нито сега, нито преди векове били живели хора. Тръгнал нагоре и близо до върха на кулата спрял пред една затворена врата. Изправен пред нея, усетил как от изумление и страх го полазват тръпки. Но чул трополене — крал Пелес се изкачвал по каменните стъпала, — затова бутнал вратата и влетял в стаята.

Още щом прекрачил прага, чул глас:

— Не се осмелявай да влизаш тук, защото не си достоен!

В стаята обаче нямало никого.

Балин се огледал и видял сребърна масичка, поставена в ниша, чийто свод бил мраморен, с изсечена по него чудна украса. Масичката била застлана с тънка бяла покривка, без следи от прах или от старост, а върху нея имало голям бокал под копринена кърпа. Сторило му се, че бокалът е пълен със светлина, защото не можел да издържи да го гледа.

Балин треперел, без сам да знае защо, и единственото, което му се искало, било да коленичи пред масата и бокала и да се моли за божията благословия. Видял обаче над масата някакво необикновено копие, което висяло с острието надолу, без да се крепи на нещо, и тъкмо тогава отново чул стъпките на крал Пелес, който се препънал в прага.

Тогава Балин скочил, за да грабне копието. Но гласът отново прозвучал:

— Грешнико, не го докосвай!

Балин обаче не му обърнал внимание, защото в този миг, изглежда, имал само едно желание: да се обърне и да прободе крал Пелес.

Кралят стоял на прага. Бил захвърлил оръжието си и омразата изцяло го била напуснала. Ала Балин, обзет от безумие, грабнал копието и нанесъл Печалния удар, от който в тялото на Пелес зейнала дълбока рана.

В този миг замъкът Карбонек започнал да се клати и да се тресе. Всичко потънало в мрак. Извил се силен вятър, грабнал Балин, завъртял го и го запокитил облян в кръв и в несвяст на земята, а в ушите на рицаря звънтял страшен вик на болка, който отеквал в далечината.

Три дни лежал в несвяст Балин под развалините — единственото, което останало от замъка, — а на четвъртия ден дошъл Мерлин, измъкнал го и го качил на кон.

— Сър, искам да намеря своята девойка — казал с треперещ глас Балин, когато дошъл на себе си.

— Погледни, там лежи тя мъртва, заедно с много като нея. Ти нанесе Печалния удар и превърна в пустош три графства. Сега Пелес, осакатеният крал, лежи с неизлечима рана в залата на замъка Карбонек и ще лежи така дълги години, докато Галахад, благородният рицар, не дойде да го излекува… А сега тръгвай, защото твоята съдба те зове… А и моята съдба също се приближава…

С натежало сърце Балин препуснал през Пустеещите земи и когато минавал оттам, хората му казвали: „Ах, Балин, ти причини голяма мъка на страната ни и бъди сигурен, че ще си получиш заслуженото!“

Накрая Балин се озовал в затънтения лес, далече от занемарените села и ниви. Препускал сред дърветата осем дни, докато стигнал до замък, разположен на брега на живописна пълноводна река. Когато излязъл от леса, чул ловджийски рог, който възвестявал смърт — така тръбели дори ако е умрял елен.

„Този рог — казал си Балин — свири за мене. Аз съм мъртвецът, макар да съм още жив!“

Дълъг мост през реката водел до замъка и когато Балин го приближил, насреща му излязла голяма свита от коне, за да го посрещне — сто девойки, които пеели по-нежно от сладкогласни славеи, а подире им сто рицари, облечени разкошно, но мрачни наглед.

Господарката на замъка застанала пред Балин и му казала:

— Рицарю, бъди добре дошъл в моя замък! Ще можеш да си отдъхнеш на спокойствие след всичките си премеждия и мъки. Най-напред обаче според нашия обичай трябва да излезеш на двубой с Рицаря на реката, защото той е най-силният тук. Живее на острова в средата на реката и всеки, който идва в замъка, трябва да се спре при него.

— Не е хубав обичаят, според който един рицар не може да мине оттам, без да се сражава с някакъв странник! — казал Балин.

— Това е единствената битка за тебе — казала господарката.

— Е, след като се налага да се сражавам, аз съм готов — отвърнал Балин. — Конят ми още не усеща умора, макар че сърцето ми тегне и много ми се иска да поспя.

— Благородни сър — обърнал се един рицар към Балин, — струва ми се, че твоят щит не е достатъчно голям за такава битка. Умолявам те, вземи моя!

Балин благодарил на рицаря, взел щита и препуснал към реката, като по пътя проверил дали доспехите му са в ред, за да влезе в бой.

Когато стигнал до брода на реката, една девойка се надвесила от близкия мост и му извикала:

— О, рицарю Балин, защо не взе собствения си щит? Горко ти, така се излагаш на още по-голяма опасност, защото щяха да те разпознаят по рисунката върху щита ти. Горко ти, няма съмнение, че ти си най-несретният от всички рицари!

— Съжалявам, че изобщо дойдох в този край — казал Балин, — но няма обратен път, защото всички ще си помислят, че съм страхливец!

Стигнал Балин до острова, а там го чакал един рицар в черни доспехи със спуснато забрало и без герб на щита.

Двамата мълчешком вдигнали копия и препуснали един към друг толкова устремно, че копията им се счупили, а те самите паднали от конете си с такава сила, че известно време лежали безчувствени на земята. Скоро обаче скочили на крака и започнали ожесточено да се бият с мечове. Отначало Балин ударил Черния рицар със злочестия си меч така, че кръвта на врага му напоила пръстта, но после и той получил толкова удари, че паднал повален.

Когато се надигнал да продължи битката, Балин видял, че на моста и по крепостните стени се били скупчили храбри рицари и изискани дами, които безмълвно наблюдавали битката. Двамата отново се спуснали един към друг и си нанесли такива удари, от които някой по-слаб мъж би загинал. Продължили така, докато доспехите им не били разсечени и всеки не получил по седем люти рани, от които животворната кръв се стичала по тревата.

Най-накрая, тъй като вече не можел да се държи на крака, Черния рицар се строполил на земята. Балин останал прав, облегнат на меча си, защото иначе и той щял да падне.

— Кой си ти, рицарю? — попитал той падналия. — За пръв път в живота си срещам толкова храбър противник, като се изключи собственият ми брат.

Черният рицар отговорил:

— Името ми е Балан. Брат съм на смелия рицар Балин.

— Горко ми, че доживях този ден! — извикал Балин и паднал в несвяст на земята поради загубата на кръв и от ужас при мисълта какво се е случило. Бавно, много бавно и мъчително Балан се довлякъл до Балин, свалил забралото и се взрял в лицето му. А Балин дошъл на себе си и извикал:

— О, Балан, братко мой, когото обичам повече от всеки друг на света, ти ме посече, а аз посякох тебе! Хората вечно ще говорят със скръб за нашата смърт!

— Горко ни, че стана така! — изхлипал Балан. — Ако носеше собствения си щит, щях да те позная по герба върху него! А пък ако не бях победил и убил рицаря, който живееше някога на този остров, нямаше да стана страж, облечен в черни доспехи!

Тогава господарката на замъка заедно със свитата си дошла при двамата братя и Балан казал:

— Лейди, ние, които сега умираме в един и същи час, убити един от друг, се сражавахме, без да знаем, че сме родени от една майка. Умолявам те да ни сложиш в един гроб и да поставиш надпис, че там лежат двама братя, които неволно са причинили смъртта си, за да може всеки, който мине, да се моли за спасението на душите ни!

После Балан издъхнал, а малко след него издъхнал и Балин. Господарката на замъка наредила да им построят гробница на острова сред реката и да напишат отгоре само името на Балан, защото не знаела името на брат му.

Когато това било направено, изведнъж там се появил Мерлин и ги помолил да напишат и името на Балин — на несретния рицар, който нанесъл Печалния удар. После Мерлин взел злочестия меч, който бил счупен по време на боя, и му сложил ново острие, като тихичко се смеел, докато правел това.

— Защо се смееш? — попитала го господарката на замъка.

— Защото никой освен Ланселот и Галахад, неговия син, няма вече да държи този меч. И това ще стане, когато рицарите на Логрия тръгнат да търсят Свещения Граал… А в замъка ти има едно легло… Всеки, който легне на него, освен Ланселот, ще полудява… Накрая обаче Ланселот ще използува този меч, а най-храбрият рицар на Логрия, човекът, когото Ланселот обича най-много на света, ще падне от удара му. Този човек ще бъде Гавейн… Скоро след това в Камланската равнина ще се разрази последната битка и мракът отново ще обвие Логрия…

Мерлин оставил в замъка ножницата от меча на Балин, за да бъде тя намерена от Галахад. А мечът с новото острие забил в един голям омагьосан камък, който плавал по реката. Никой не знаел пътя му, но един ден камъкът щял да стигне до Камелот.

Когато направил всичко това, Мерлин отишъл при крал Артур и му разказал за Печалния удар, който Балин нанесъл на крал Пелес. Разказал му и за двубоя между Балин и Балан, и как те умрели на острова сред реката.

— Колко жалко! — възкликнал крал Артур. — Историята на тези рицари е най-тъжната, която съм чувал. Други такива храбреци в Логрия не е имало!

3.ПЪРВИЯТ ПОДВИГ НА РИЦАРИТЕ НА КРЪГЛАТА МАСА

Когато крал Артур покорил кралете на Риенс и Северен Уелс, както и други размирни владетели, той потеглил с рицарите си на североизток и разгромил саксите в шест големи битки. Тогава всички сакси в Британия, а и в Шотландия, или побягнали с корабите си, или се заклели да служат вярно на крал Артур. Вече не можели да му се противопоставят, защото никога не знаели къде се намира, нито кога ще препусне заедно със своите рицари от прикритието си в гората и ще ги нападне тъкмо когато са получили сигурната вест, че си почива след битка на стотици мили от тях.

Така в течение на дълги години мракът царувал на острова, макар все още да имало крадци и разбойници, а в дълбините на лесовете и планините да се криели зли магьосници, които винаги били готови да подтикнат към война или да опетнят името Логрия по някакъв подъл начин.

Крал Артур прекосил мирната страна на юг и направил своя столица град Камелот, който ние сега наричаме Уинчестър. В неговия двор се събрали най-достойните и храбри рицари.

По пътя за Камелот той минал през Камелард, където живеел неговият другар крал Лодегранс, който имал красива дъщеря на име Гуиневир. В мига, когато Артур съзрял Гуиневир, той се влюбил и толкова много мислел за нея, че когато се върнал у дома в Камелот, нито можел да спи, нито да яде.

— Настъпи мирно време — казал той на Мерлин — и засега нямам войни за водене. Не е ли редно да се оженя?

— Редно е, разбира се — отвърнал Мерлин. — Благородник като тебе не бива да остава без съпруга, пък и кралство Логрия трябва да си има кралица… Кажи ми само има ли някоя принцеса, която обичаш повече от другите?

— Без съмнение има — отвърнал Артур. — Обичам Гуиневир, дъщерята на крал Лодегранс. Тя е най-красивата, най-милата, най-прекрасната и най-невинната девойка на света. Или ще се оженя за нея, или ще умра без съпруга!

— Не ще и дума, че тя е една от най-красивите девойки — съгласил се Мерлин. — Ала все пак ми се иска да се беше влюбил в друга, защото тъкмо чрез красотата на Гуиневир ще настъпи разруха в Логрия. Най-достойният рицар от твоя двор ще я обикне, с което ще опозори и себе си, и нея. Ще ви въвлече във вражда и заради него ще дойде денят, когато Камланския предател ще тържествува скоро след като бъде донесен Свещеният Граал, което ще бъде знак, че славата на Логрия е близо, но е близо и нейният край… При все това Гуиневир е най-прекрасната девойка на света, а когато сърцето на един мъж е пленено така, както твоето е пленено от нея, той не може да се откаже от намеренията си.

— Истината говориш — казал Артур. — Точно Гуиневир съм избрал да бъде моята кралица.

Мерлин отишъл при крал Лодегранс и му разказал за любовта на Артур.

— През целия си живот не съм получавал по-хубава вест от тази, че един толкова благороден и достоен крал е обикнал дъщеря ми — казал Лодегранс. — Сега всички мои земи ще преминат във владение на крал Артур, а придворните ми ще станат негови рицари. На празника Петдесетница ще доведа Гуиневир при Артур и тогава ще вдигнем сватбата им.

Междувременно крал Артур направил Великденско празненство в Камелот, но още преди рицарите му да насядат около дългата маса в залата, между тях избухнали страшни препирни кой кое място да заеме, защото смятали за по-голяма чест, ако седят в началото на масата, отколкото в края й.

— На Петдесетница тази грешка ще бъде поправена — казал Мерлин, когато чул за свадата. — На този ден в залата ще бъде сложена маса, която ще се превърне в център на величието в Логрия, и славата на тази маса ще се разнася докато свят светува.

Наближавала Петдесетница и в Камелот се събрали много рицари, както и младежи, които искали да станат рицари. Между тях били Гавейн, племенникът на крал Артур, и Тор, синът на крал Пелинор. Крал Артур ги посветил в рицарство сутринта в деня на сватбата си и заявил, че двамата му най-нови рицари ще трябва да извършат велик подвиг, за да докажат колко струват, и че им се пада да изпълнят първата молба, която бъде отправена към него.

Сватбата наистина била прекрасна. Двама архиепископи съединили ръцете на младоженците, а четирима крале носели златни мечове пред Артур и Гуиневир, когато те излезли от абатството при хората, които чакали да ги поздравят.

Накрая шествието стигнало до празничната зала, почти запълнена от огромна кръгла маса, направена от камък и дърво, пред която стоял Мерлин.

— Приветствувам ви, кралю и кралице на Логрия! — извикал Мерлин. — Вашите места на масата ви очакват, има места и за сто и петдесет рицари, за Рицарите на Кръглата маса. Над всяко седало (защото така се наричат местата на тази маса) ще намерите изписано със златни букви името на рицаря, който трябва да го заеме. А когато някой рицар загине в бой или умре и наместо него приемете друг рицар, името му ще се появи на седалото. Името на умрелия обаче ще избледнее. При все това имената на Рицарите на Кръглата маса ще живеят вечно. Сядайте всички, защото на една кръгла маса никой не може да се оплаче, че е поставен в най-отдалечения край и че някой друг има по-близко място… Не след дълго ще узнаете каква висока чест е да се седи около кръглата маса.

— Четири места останаха празни — казал Артур, когато всички рицари седнали.

— Прогони съмненията си, защото така ще донесеш още по-голяма слава на Логрия — отвърнал му Мерлин. — Днес тук ще пристигне крал Пелинор, за да си почине от преследването на Дирещия звяр. Едното място е за него. Погледни как златните букви на името му се появяват над седалото! А останалите трима… Върху две от седалата можете да прочетете имената на сър Ланселот Езерни и сър Персивал Уелски. Ланселот ще бъде с вас на следващата Петдесетница. Сър Персивал още не е роден, но най-храбрият рицар, който седи тук, ще бъде неговият баща, а когато Персивал се появи, ще знаете, че остава само една година, докато Свещеният Граал бъде донесен в Камелот. Последното място се нарича Пагубно. Всеки, който го заеме, е заплашен със смърт. На него може да седи само този, за когото е предназначено, а той е най-достойният рицар от всички рицари. Ще се появи, когато му дойде времето.

След това Мерлин отишъл до вратата и въвел крал Пелинор, който коленичил пред крал Артур и преди да заеме мястото си на Кръглата маса, бил посветен в рицарство. От едната страна на трите празни места седнал Гавейн, а Мерлин завел крал Пелинор да седне от другата страна, като казал:

— Това е мястото ти, защото ти си по-достоен да седиш тук, отколкото който и да е друг от присъствуващите. Въпреки това ще дойде ден, когато на това място ще седи сър Тристан.

После започнало голямото пиршество. Още преди края му обаче Мерлин се изправил сред гостите и всички замлъкнали, за да чуят думите му.

— Днес — казал Мерлин — е денят на първия подвиг. Множество необикновени приключения в бъдещите години ще започват от тук, както седите около Кръглата маса, но аз няма да бъда между вас, за да ги видя… А сега стойте и не мърдайте, защото ще видите нещо необичайно и чудно…

Както стояли и чакали в настъпилата тишина, в залата се втурнал бял елен, гонен от малка бяла хрътка, а сред тях влетяла глутница от шестдесет черни копоя, които се раздирали от лай. Белият елен направил кръг около масата и когато отново наближил вратата, хрътката му излязла ребром, поради което еленът направил голям скок встрани и съборил един рицар на име сър Абел, който се хранел на една масичка. Рицарят тутакси сграбчил хрътката и бързо напуснал залата, след което яхнал коня си и изчезнал. Черните кучета хукнали в гората подир белия елен, но още преди да заглъхне звънкият им лай, в залата влязла девойка на бял кон и викнала на крал Артур:

— Кралю господарю, не позволявай да бъда ограбена по такъв начин! Хрътката, която онзи рицар отнесе, е моя!

— Но това не ни засяга! — казал крал Артур, който се боял много, че ще бъде принуден да тръгне подир сър Абел, и то тъкмо в деня на сватбата си.

Едва-що изрекъл това, когато един непознат рицар в бойни доспехи, яхнал едър кон, влязъл в залата и насила отвлякъл девойката, макар че тя викала и плачела.

Артур се зарадвал, че вече я няма, защото вдигала много шум, но Мерлин го укорил:

— Не бива да гледаш леко на това — казал му той. — Ако тази случка не се разгадае докрай, ще бъде срам за Логрия, за тебе и за рицарите ти!

— Ще постъпя както ме посъветваш — съгласил се Артур.

— Тогава изпрати сър Гавейн да върне белия елен — казал му Мерлин. — А на сър Тор поръчай да доведе хрътката и рицаря, ако рицарят не бъде посечен от него. Нека пък крал Пелинор да доведе девойката и жив или мъртъв, рицаря, който я отвлече насила. Тримата ти рицари ще преживеят чудни приключения, преди да дойдат отново тук. А когато се върнат, аз ще ви разкажа още неща за Кръглата маса. След това обаче ще трябва да ви напусна, защото девойката е лейди Нимю, която ме вика за дългия ми сън…

След като тримата млади рицари разбрали какво се иска от всеки от тях, те си облекли доспехите, яхнали конете си и потънали в гората.

Сър Гавейн взел за оръженосец по-малкия си брат Гахерис. Преди да се отдалечат много, на пътя им се появили двама рицари, който ожесточено се биели с мечове.

— Чакайте! — викал сър Гавейн, като минал с коня си между тях. — Каква е причината да се биете?

Отговорил му единият от рицарите:

— Сър, неотдавна оттук мина един бял елен, а по петите му лаеха черни копои. И аз, и брат ми знаехме, че това необикновено приключение е замислено за големия празник, сватбата на крал Артур, и всеки от нас изпита силно желание да тръгне по следите на белия елен. Тогава започнахме да се караме кой от двамата е по-добър рицар, а караницата ни породи множество удари…

— Какъв срам, братя и рицари така да се бият! — извикал Гавейн. — Вървете сега и се предайте в плен на крал Артур!

— А ако не го направим? — попитал по-младият рицар.

— В такъв случай ще се бия с вас, докато отидете или умрете! — извикал Гавейн.

— Веднага отиваме при крал Артур — бързо се съгласили те. — Ще му кажем, че ни изпраща Рицаря, който преследва белия елен.

След което те се поклонили на сър Гавейн и тръгнали към Камелот, а той продължил преследването.

Навлезли навътре в гората. Гахерис яздел плътно подир сър Гавейн и не след дълго двамата чули някъде напред лая на черните копои, по което разбрали, че вървят във вярната посока.

След малко излезли от гората и стигнали до брега на голяма река. Видели, че белият елен плува към другия бряг, все така гонен от кучетата. Тъкмо сър Гавейн се готвел да нагази във водата, когато на отсрещния бряг се появил рицар на кон и извикал:

— Ей, вие! Не тръгвайте след белия елен, ако нямате намерение да се биете с мене!

— Изобщо не се боя от тебе! — отвърнал му Гавейн. — Предпочитам да се бия, отколкото да се откажа от преследването!

Сър Гавейн прекосил плискащите се води и стигнал до отсрещния бряг. Там той и рицарят тръгнали в противоположни посоки, след което обърнали конете, препуснали в галоп и се сблъскали с такава сила, че от удара на Гавейн рицарят се преметнал и паднал зад опашката на коня.

— Предай се! — извикал му Гавейн.

— Никога! — отвърнал рицарят, като се мъчел да се изправи на крака. — Аз съм сър Алардин от Далечните острови и дори животът ми да зависи от това, никога няма да се предам на млад и зелен рицар като тебе!

Тогава Гавейн скочил от коня и двамата започнали да се бият с мечове, като си нанасяли жестоки удари. Не след дълго обаче Гавейн с такава сила цапардосал по главата Алардин от Далечните острови, че шлемът му се сцепил на две, а също и главата му. И така дошъл неговият край.

— Е — казал гордо Гахерис, — това наистина е забележителен удар за млад рицар като тебе!

И те отново тръгнали да търсят белия елен, следвайки шест от черните копои, които още били по дирите му. Накрая стигнали до един голям замък, в чийто двор кучетата настигнали и разкъсали белия елен. Тогава владетелят на замъка, як човек със зло лице, излязъл от покоите си, гневно се разкрещял и започнал да налага кучетата с меча си, като викал:

— Жалко за белия елен, който подарих на своята дама, а не успях да опазя! Жестока смърт ще сполети тези, които го убиха!

— Престани! — извикал сърдито Гавейн. — По-добре излей гнева си върху мене, отколкото върху зверовете, които не могат да се оправдаят и го на правиха само защото природата им е такава!

— Право казваш! — изкрещял му в отговор владетелят на замъка. — Убих вашите палета, сега остава да убия и палето господар!

След което той и Гавейн започнали ожесточено да се бият с мечове, но владетелят нанасял много от ударите си толкова подло, че Гавейн страшно се разгневил. Накрая, след като и двамата вече имали по няколко рани, Гавейн замахнал с такава сила, че неговият противник с дрънчене паднал в краката му, като молел за пощада и наричал Гавейн добър и милосърден рицар, вместо да го ругае с обидни думи като преди малко.

— Ти ще умреш! — извикал Гавейн, обезумял от ярост, и замахнал с меча, като смятал с един удар да отсече главата на противника си. Но в същия миг владетелката на замъка, която наблюдавала боя, се втурнала към тях и се хвърлила върху тялото на съпруга си. Преди Гавейн да се спре, ударът попаднал точно върху врата й, поради което вместо да от сече главата на рицаря, Гавейн отсякъл нейната.

Обзет от ужас и срам при мисълта какво е сторил, Гавейн оставил владетеля на замъка да се изправи, без да го закача, и казал, че ще пощади живота му.

— И да ме убиеш, все ми е едно — отвърнал му другият, — след като загина моята любима, която обичам повече от всичко на света!

— Как се казваш? — попитал го Гавейн.

— Името ми е сър Бламор Мочура — отвърнал владетелят.

— Иди тогава в двора на крал Артур и му разкажи истината за това, което се случи. Кажи, че те изпраща рицарят на име Белия елен.

Сър Бламор яхнал коня си и препуснал към Камелот, а натъженият Гавейн влязъл с Гахерис в замъка.

— Аз съм един опозорен рицар — въздъхнал Гавейн, — защото убих жена. Ако бях пожалил веднага сър Бламор, това нямаше да се случи.

— Тук ни заплашва опасност — предупредил го Гахерис.

Още докато изричал това, в залата влезли с бързи крачки четирима въоръжени рицари и ожесточено се нахвърлили върху Гавейн.

— Ти, новоизлюпен рицарю, опозори рицарската чест! — викали те. — Рицар, лишен от милосърдие, е недостоен, защото убие ли жена, опозорява се завинаги! Повярвай, че ще се нуждаеш от много милосърдие, преди да ни напуснеш!

След което те нападнали Гавейн с такова ожесточение, че накрая го ранили смъртоносно и го взели в плен заедно с Гахерис.

Тутакси щели да ги убият, но се появили четири прекрасни дами, които помолили рицарите да пощадят живота на затворниците.

— Как си сега, рицарю? — попитала една от дамите Гавейн.

— Зле — отвърнал той.

— Защо? Сам си виновен, тъй като с убийството на тази дама извърши едно недостойно дело… Кажи ми обаче, не си ли ти от двора на крал Артур?

— Негов рицар съм. Казвам се Гавейн и съм син на крал Лот Оркнийски, а майка ми е Моргауз, сестрата на крал Артур.

— Иди си с мир в Камелот — казали дамите, — но ето как ще трябва да се покаеш: ще вземеш тялото на дамата, която Посече, а също и главата й. Ще разкажеш на крал Артур всичко, което се е случило, и ще я погребеш с почести.

И така Гавейн и Гахерис тъжно потеглили към Камелот.

Междувременно сър Тор бил тръгнал в друга посока, по следите на рицаря, който откраднал хрътката. Преди да се отдалечи много, на пътя му изведнъж излязло едно джудже, което така ударило коня му по главата, че клетото животно се олюляло и отстъпило назад на разстояние едно копие.

— Защо удряш коня ми? — сърдито попитал Тор.

— Защото не може да минеш оттук, ако не се биеш с рицарите в ония шатри! — отвърнало му джуджето.

Тогава сър Тор забелязал, че край пътя са опънати две шатри, а до всяка от тях има огромен щит, закачен на дърво, и до всеки щит е опряно огромно копие.

— Нямам време за турнир — казал Тор, — защото трябва да изпълня поръка, с която не бива да се бавя!

— Въпреки това няма да минеш! — извикало джуджето и като грабнало един огромен рог, надуло го с все сила.

Мигом от по-близката шатра излязъл рицар, взел щита си, метнал се на коня, грабнал копието и се спуснал като светкавица към Тор, който едва смогнал да вдигне копието си и да пришпори коня. Въпреки това препуснал толкова устремно, че ударил непознатия рицар право в средата на щита, от което онзи се преметнал и паднал зад опашката на коня. По същия начин сър Тор ударил и втория рицар, който се проснал на земята до другаря си.

— А сега — казал Тор, като ги гледал — ставайте на крака и вървете в двора на крал Артур. Кажете, че ви изпращам аз, Рицаря, преследващ хрътката. Иначе ще ви убия на място!

Двамата рицари се заклели да му се подчинят и сър Тор тъкмо обърнал коня, за да продължи пътя си, когато джуджето се приближило.

— Сър, умолявам те да изпълниш желанието ми! — казало то.

— Ще го сторя — отвърнал Тор. — Какво искаш?

— Моля само да ми позволиш да стана твой слуга! — рекло джуджето. — Нека сега те последвам, защото не искам вече да служа на тези страхливи рицари!

— На драго сърце! — съгласил се Тор. — Вземи един кон и тръгвай с мене!

— Ти яздиш подир рицаря с бялата хрътка, нали? — попитало джуджето. — Аз ще те заведа при него!

Минали през гората и не след дълго стигнали до две копринени шатри, опънати край един манастир. До едната шатра бил окачен бял щит, а до другата — червен.

Тогава сър Тор слязъл от коня и докато джуджето държало юздите и копието, той отишъл до бялата шатра и надникнал вътре. Там видял три девойки, заспали на разкошни постелки. Той не ги събудил, а отишъл в другата шатра, където заварил само една спяща дама, а до нея стояла бялата хрътка, която, щом го видяла, така силно се разлаяла, че събудила дамата.

Сър Тор хванал хрътката, която се хвърлила към него, и я подал на джуджето.

Миг по-късно дамата излязла от шатрата си. Излезли и трите девойки, които се били събудили от шума. Дамата попитала сър Тор:

— Рицарю, защо взе моята хрътка?

— Така трябва, защото съм изпратен за това от двора на крал Артур.

— Няма да стигнеш далече, преди да си платиш за тази лоша постъпка — казала дамата.

— Ще понеса смирено всяко премеждие, което ме сполети! — казал Тор и като обърнал коня, потеглил назад по пътя за Камелот.

Не след дълго обаче двамата с джуджето чули зад гърба си чаткане на копита и гласа на сър Абелус (рицаря, взел първоначално хрътката), който крещял:

— Рицарю! Спри и върни хрътката, която си откраднал от моята дама!

При тези думи Тор се обърнал и вдигнал копието си. Тогава Абел сторил същото и те препуснали един срещу друг, докато с трясък се сблъскали и паднали от конете. После изтеглили мечовете и се хвърлили в бой, като удряли с такава сила, че от доспехите им се разхвърчали парченца като трески под брадвата на дървар. Накрая Тор повалил Абел на земята.

— Признай се за победен! — извикал му той.

— Никога! — задъхано отвърнал Абел. — Няма да се призная за победен, докато съм жив, освен ако не ми върнеш хрътката!

— Няма да го бъде — казал Тор, — защото имам поръка да занеса хрътката на крал Артур, а и тебе да изпратя там като победен рицар!

В същия миг се появила девойка на кон, която препускала като вихър.

— Рицарю! Рицарю! — извикала тя на сър Тор. — Заради любовта към крал Артур и славата на неговия двор, нека получа от тебе такъв дар, какъвто поискам! Тъй като си благородник, трябва да изпълниш молбата ми!

А сър Абел се разтреперал още щом видял девойката. Претърколил се много бавно и започнал да се отдалечава пълзешком.

— Добре — съгласил се сър Тор, — кажи какво искаш да ти подаря-, прекрасна девойко, и ще го получиш.

— Благодаря ти! — отговорила тя. — А сега те моля да ми дадеш главата на този притворен рицар, сър Абел, защото той е най-непочтеният рицар на света и най-жестокият убиец!

— Ето че се разкайвам за обещанието си — казал сър Тор. — Не може ли той да поправи по някакъв начин злото, което ти е сторил?

— Невъзможно е — отвърнала девойката, — защото той пред очите ми уби собствения ми брат и не пожела да го пощади, макар че аз коленичих в калта и половин час го молих да прояви милосърдие. Затова бързо му отсечи главата, умолявам те, иначе ще разкажа в двора на крал Артур какъв недостоен рицар си!

Сър Абел, застанал малко по-встрани, чул всичко и започнал да моли сър Тор да прояви милосърдие и да го пощади.

— Вече не мога да го направя — отвърнал Тор, — иначе как ще удържа на думата си? Нещо повече, преди малко ти не беше съгласен да се признаеш за победен, за да пощадя живота ти!

Тогава Абел хукнал да бяга, но Тор го настигнал много скоро и с един удар отсякъл главата му.

— А сега, сър — казала девойката, — ела да си поотдъхнеш в имението ми, което се намира недалече!

Тор тръгнал с нея и бил приет много сърдечно от съпруга на дамата — добър стар рицар, който му благодарил, че е отмъстил за убийството, и му казал, че винаги може да разчита на тяхното гостоприемство.

После Тор потеглил към Камелот в прохладната вечер, а джуджето зад него носело хрътката. Не след дълго край един кладенец Тор съзрял баща си крал Пелинор, който плачел над телата на мъртъв рицар и девойка.

— О, татко, каква беда те е сполетяла, та си тук? — попитал Тор.

— Мой е този срам! — започнал крал Пелинор. — Когато тръгнах от Камелот, за да накарам лейди Нимю да се върне, толкова бързах да изпълня поръката, че не исках да губя нито миг. Като минавах край кладенеца, тази дама ми извика: „Помогни ми, рицарю, помогни ми, за бога!“ Но аз не се спрях. А после тя се е самоубила, както разбрах, от скръб, защото този рицар е умрял от тежките си рани!

Тогава откъм гората се задала лейди Нимю и попитала крал Пелинор защо е обзет от такава мъка. Той й разказал случилото се, а тя го посъветвала:

— Послушай ме! Вземи тези тела и ги отнеси в Камелот, за да бъдат погребани с почести!

— А успя ли да изпълниш поръката си? — попитал Тор баща си, след като му разказал как намерил хрътката.

— Справих се лесно — отвърнал крал Пелинор. — След като бях препускал известно време през гората, срещнах лейди Нимю, хваната от двама оръженосци. „Прекрасна лейди — казах аз, — трябва да дойдеш с мен при крал Артур! — На драго сърце ще дойда! — отвърна ми тя. — Не можеш да я вземеш — обадиха се оръженосците, — докато не поговориш с двамата рицари, които се бият за нея ей там!“ Като се обърнах, видях двама рицари, които ожесточено се биеха с мечове, а тревата по цялата полянка бе утъпкана и окървавена. Подкарах коня си към тях и ги попитах защо се бият. „Заради тази дама! — казаха ми те. — Ти също няма да я получиш!“ След това, без повече приказки, и двамата обърнаха конете си и ме нападнаха. А преди да успея да сляза на земята, единият от тях се хвърли към мене, уби коня ми и каза присмехулно: „Ето сега и ти си пешак като нас!“ „Пази се — извиках му аз, обзет от силен гняв, — защото ще получиш страхотен удар, задето уби коня ми!“ Тогава замахнах и с един удар разцепих шлема му на две, както и главата му! Другият рицар обаче не се опита да се бие с мене. „Аз съм сър Мелиот де Логрис — каза той — и само исках да спася лейди Нимю от мъжа, когото ти съсече. Вземи сега коня му, понеже той уби твоя, и върви с моята братовчедка лейди Нимю в двора на крал Артур. А един ден и мене ще ме видите там.“ После ние бавно потеглихме назад и ето че ти ме завари при кладенеца.

Когато наближили Камелот, те настигнали сър Гавейн, който тъжно препускал, положил тялото на мъртвата дама върху седлото пред себе си. Тримата минали по улиците, облени от мекия вечерен зрак, и влезли в голямата зала на замъка, където крал Артур и неговите рицари били седнали да вечерят около Кръглата маса.

Още преди да заемат местата си, всеки от тях бил помолен да разкаже за приключенията, които е преживял.

— Ах, крал Пелинор — въздъхнала кралица Гуиневир, — много голяма е вината ти, че не си спасил живота на дамата край кладенеца.

— Уви, така устремно бях поел пътя си, че нищо не можеше да ме спре, но до края на дните си ще се укорявам, че не го направих! — отвърнал крал Пелинор.

— Друго не ти остава — обадил се мрачно Мерлин, — защото дамата е собствената ти дъщеря Алин, която ти търсеше от толкова много години, а мъртвият й съпруг е сър Майлс Ландски.

— Ала синът ти сър Тор се е справил добре — му припомнил Артур, като се мъчел да утеши наскърбения крал Пелинор. — На драго сърце го каня да заеме мястото си на моята маса, а ти също сядай, защото вече няма да отминаваш в галоп покрай онези, които те молят за помощ. А какво е станало с племенника ми Гавейн? Защо изглежда натъжен и носи обезглавеното тяло на девойка?

— Аз я посякох — казал с мъка Гавейн и разказал всичките си приключения, без да скрива нищо. — Това ми дойде като възмездие, задето не исках да проявя милосърдие към подлия рицар, когото възнамерявах да убия — казал в заключение той. — Ето защо се заклевам винаги да бъда милостив и да подарявам живота на всеки, който ме моли да го пощадя. Нещо повече, за да изкупя вината си, ще си поставя следната цел: преди всичко винаги да защищавам девойките и дамите, които са потърсили моята закрила, и да бъда техен верен и достоен рицар!

— Всички сте си извлекли добра поука — казал замислено Мерлин. — А сър Гавейн е получил най-жестокия урок, макар че в бъдеще той ще стане най-благородният, най-храбрият и най-милосърдният измежду рицарите… А сега чуйте: днес, на първия ден на Кръглата маса, аз задължавам всички ви да станете членове на Ордена на рицарското благородство. Всички вие, както и онези, които след време ще седят около Кръглата маса, сте Рицари на Логрия и заради славата на Логрия, кралството на справедливостта, никога не забравяйте високите добродетели, които царуват в него. Не вършете безчинства, не убивайте, не бъдете жестоки и зли; пазете се от измяна, от всякакво притворство и от нечестни дела; проявявайте милосърдие към всеки, който ви помоли за това, или вече не сядайте на тази маса. И винаги помагайте с всичко, което е по силите ви, на дамите и девойките, подкрепяйте благородните жени и вдовиците, на първо място поправяйте злото, причинено на която и да е жена по света, и никога, под страх от смъртно наказание и вечен позор, не се отнасяйте лошо с никоя жена, нито позволявайте на друг да го прави. Никога не проявявайте користолюбието да влизате в разпра или бой, които са нечестни и непочтени!

— Ще се закълнете да бъдете благородни рицари — казал крал Артур. — А всяка година на Петдесетница ще гледате да идвате тук в Камелот, за да подновите клетвата си. Тогава всички заедно ще заемете местата си около Кръглата маса. А аз се заклевам на този ден да не слагам залък в уста, докато не стане нужда да извършим някой подвиг или смело начинание.

— Вършете всичко така, че кралство Логрия да пребъде и да се превърне в пример за хората в бъдеще — добавил Мерлин. — И не се съмнявайте: макар че всички вие ще умрете, неговата слава и примерът му ще живеят вечно… А сега вече трябва да ви напусна, за да заспя дългия си сън, докато дойде уреченият час, когато на земята се образува следващият Кръг на Логрия… Има неща, които вие може би не разбирате, но ето нещо, което ще разберете: не нарушавайте клетвата си да бъдете благородни рицари и продължавайте да бъдете в сговор с крал Артур, който е символът на кралство Логрия и негов владетел…

След това Мерлин бавно прекосил залата и потънал в нощта, а лейди Нимю, която крал Пелинор бил довел в Камелот, тихо станала от мястото си и последвала Мерлин.

4.МАГИИТЕ НА НИМЮ И НА ФЕЯ МОРГАНА

На следващия ден след Петдесетницата, когато Кръглата маса се била появила в Камелотския замък, крал Артур се метнал на коня си и препуснал сам из гората, натъжен от необикновените думи на Мерлин. Както яздел, изведнъж пред него изникнал самият Мерлин.

— Дойдох да си вземем сбогом — рекъл добрият магьосник, — а и за да ти съобщя последното си предсказание… Добре се грижи за меча Екскалибур и за вълшебната му ножница и знай, че една зла жена ще я открадне от тебе. Тя е майката на Злия рицар, който ще те повали на Камланското поле. При все това тя ще бъде с тебе в последния ти час — пречистена от злото, тя заедно с други дами ще те доведе в Авалон… От тях, от дамите на Авалон, една очаква и мене — не друга, а лейди Нимю. Тя ще ме зарови още жив в земята…

— Не можеш ли да се спасиш от нея с вълшебното си изкуство? — попитал Артур. — О, Мерлин, никак не искам да те загубя!

— Уви, така ми било писано — отвърнал Мерлин. — То е за прослава на Логрия. Затова пък ти ще трябва да докажеш достойнствата си и да се справяш с всичко сам!

Като казал това, Мерлин продължил пътя си, навлизайки все по-навътре и по-навътре в гората по стъпките на лейди Нимю. Така стигнали до гуинедските земи, чийто владетел бил крал Пант, и отседнали в неговия замък. А на сутринта, преди отново да поемат пътя си, Мерлин разговарял с жената на крал Пант, която се казвала Елейн:

— Ти имаш син, прекрасен момък, когото Езерната господарка взе от люлката му още като младенец и той живя при нея много години. Преди да напусна човешкия свят, ще се срещна с този момък, чието име е Ланселот, и една друга Елейн в бъдни времена ще му роди син, наречен Галахад. Тези двама рицари ще бъдат най-достойните от всички около Кръглата маса и ще донесат най-голямата слава на Логрия.

А когато Мерлин се срещнал с Ланселот, той благословил момъка и му поръчал да отиде в двора на крал Артур преди следващия празник Петдесетница, за да помоли крал Артур да го направи рицар, като му предаде, че това е било последното желание на Мерлин, преди жив да легне в гроба си.

После, докато крал Пант, кралица Елейн и младият Ланселот се дивели на думите му, Мерлин си тръгнал от замъка и потънал сред хълмовете на Северен Уелс, а Нимю вървяла пред него и свирела на куит, на вълшебна уелска арфа, и пеела необикновени песни, пълни със странна и чудна магия.

Накрая стигнали до уреченото място и там, в сянката на красива глогина, покрита с бели цветчета, Нимю седнала, а Мерлин сложил глава на скута й. После, като свирела и пеела, Нимю изплела девет магически кръга около Мерлин и глогината. Мерлин заспал, след което се събудил и тогава му се сторило, че се намира в най-прекрасната и най-укрепената кула на света.

— Лейди Нимю — казал той, — ти ми отне всичкото вълшебство, поради което аз никога няма да мога да напусна тази кула. Остани при мене, за да не бъда сам, докато съм омагьосан.

— Не след дълго ще трябва да си вървя — отвърнала му тя, — защото крал Артур се намира в голяма опасност и след като ти вече не можеш да бъдеш редом с него, аз ще трябва да отида и да му помогна. Фея Моргана прави коварни магии, за да го улови в мрежите си. Трябва да те напусна и да побързам… Но първо ще ти даря покой, за да прекараш в сън векове наред, докато пукне зората на деня, когато ще се събудиш.

Тогава Мерлин се изправил на крака и като в сън тръгнал по тясното стълбище, което се появило в зейналата пред него земя. Вървял все надолу и надолу, докато стигнал до тъмна каменна стая под голяма скала. Там легнал на една голяма каменна плоча, която приличала на маса, и заспал. А Нимю направила магия, с която затворила ходника към светлината, и бързо потеглила за Камелот. Така Мерлин останал да почива в тъмната си гробница. И той ще лежи непробудно там до деня, когато на този остров отново бъде образуван Кръга на Логрия. А дали гробницата му се намира в омагьосаната Броселиандска гора, на пясъчния Остров на бардовете в Корнуол, или в Брагдънския лес, това никой не знае и до ден-днешен.

Междувременно крал Артур отишъл на лов в тайнствените гори на Южен Уелс заедно със сър Уриенс, брат на Гуиневир и съпруг на Фея Моргана, и с храбрия рицар сър Аколон Галски. Те устремно преследвали един голям елен, препускали миля подир миля, докато се загубили далече в гората и толкова път изминали, че накрая конете им се строполили мъртви под тях, а ловците продължили да преследват елена, който вече бил толкова изтощен, че едва се движел.

Излезли от гората и тръгнали по един обрасъл с трева рид, където видели, че еленът пада и умира. А после, когато се огледали, забелязали, че ридът се спуска към голяма вода, където малък кораб, целият покрит с коприна, плавал към брега. Корабът стигнал точно до тях и минал дори през пясъчната плитчина, за да могат те да се качат на борда му, но там не се виждала жива душа.

— Да се качим на този странен кораб и да срещнем смело приключенията, които ни очакват — предложил крал Артур.

Те се качили на борда и открили, че корабът е твърде хубав, богато обзаведен и украсен с изкусно изтъкани коприни. Било вечер, когато стигнали до брега, а щом стъпили на кораба, нощта бързо се спуснала — толкова бързо, че след миг станало тъмно като в рог. Тогава изведнъж по фалшборда се появили големи факли и силно осветили палубите. Корабът се плъзнал по гладките тъмни води, а дванадесет красавици излезли от каютите и поднесли на ловците всякакви ястия и вина, каквито можел да пожелае човек. През цялото време се леела нежна музика, а самият кораб бил пропит от тежкото ухание на непознати цветя.

Кралят и двамата му другари били уморени от лова през деня и след като похапнали и се насладили на нощната прохлада на палубата на този необикновен кораб, ги завели в разкошни каюти, приготвени нарочно за тях. Не след дълго ги сложили в меки, удобни легла. И тази нощ всички те спали необичайно дълбоко.

На сутринта Уриенс се събудил и видял, че се намира в Камелот в собственото си легло, редом с жена си, кралицата Фея Моргана, която била магьосница. Той много се чудил как така за една нощ, докато е спал, е изминал двудневния път обратно. Жена му се усмихвала много загадъчно, а в големите й тъмни очи проблясвали странни и зли пламъчета, но тя нищо не му казала, макар добре да знаела какво се е случило.

Крал Артур обаче се събудил в черна и мрачна тъмница — във влажното и прогнило подземие на голям замък. В тъмното дочул стенанията на двадесет рицари, които също така жестоко били лишени от свободата си.

— Кои сте вие, та толкова много се оплаквате? — попитал той.

А един от тях му отговорил:

— Ние сме двадесет рицари, а някои от нас лежат тук вече осем години.

— Как е станало това? — попитал Артур.

— Господар на този замък — казал рицарят — е един зъл човек на име сър Дамас. Той подло си е присвоил замъка и земите му от по-големия си брат, добрия рицар сър Аутлейк. Взема в плен всеки, който дойде в замъка му, и го хвърля в тази отвратителна тъмница…

Докато разговаряли, вътре влязла девойка, понесла светилник, и попитала крал Артур:

— Как се чувствуваш, сър?

— Трудно ми е да кажа — отвърнал той. — Нито пък разбирам по какъв начин съм попаднал в това прокълнато място.

— Сър — казала девойката, — ти можеш да се спасиш, както и да освободиш тези рицари, стига да участвуваш в двубой от името на господаря ми. Днес неговият брат ще изпрати тук своя победител в турнирите, за да се бие вместо него с човек на нашия господар. Който спечели, ще стане владетел на всичките земи.

— Само пред каква трудна задача ме постави! — казал крал Артур. — Твоят господар сър Дамас е нечестен рицар и аз няма да нанеса дори един удар в негова защита. При все това бих предпочел да умра в битка, вместо да гния в тази тъмница… Ако сър Дамас освободи всички, които са хвърлени тук, аз ще се бия до смърт за него.

— Така да бъде — казала девойката.

— Готов съм, трябват ми само кон и доспехи — казал Крал Артур.

— Ще получиш и двете — уверила го тя. — Последвай ме.

Напуснали тъмницата и излезли в двора на замъка, облян от яркото слънце.

— Девойко, сигурен съм, че те познавам — казал крал Артур, — Била ли си някога в моя двор?

— Не — отвърнала девойката, — кракът ми не е стъпвал там. Аз съм дъщерята на сър Дамас, господаря на замъка.

Но когато изричала тези думи, тя говорела притворно, защото всъщност била една от придворните на кралицата на феите Моргана.

В същия миг, когато Артур се събудил в подземието на замъка, сър Аколон Галски също се съвзел от магията и открил, че се намира в един приятен двор на крепост, но е заспал досами края на дълбок кладенец, така че само да помръднел, щял да падне вътре и да лети дълго, докато накрая намери смъртта си.

Когато Аколон разбрал това, той се зарадвал на късмета си и си рекъл: „Дано господ спаси крал Артур и крал Уриенс, защото девойките от кораба са ни измамили. Това сигурно са били демони, а не девойки. Ако успея да се отърва от това премеждие, ще избия всичките жени, които се занимават с черна магия и коварни дела!“

Докато Аколон си мислел това, дошло едно джудже с голяма уста и сплескан нос, което го поздравило с думите:

— Идвам от името на твоята господарка Фея Моргана, която те приветствува като свой скъп любим и те моли да се биеш днес в нейна защита с един непознат рицар. Затова ти изпраща Екскалибур, меча на самия крал Артур, както и ножницата му, като те моли да се биеш така, както тя ти повелява: без страх и без милост, докато противникът ти умре. Фея Моргана ми поръча също така да ти кажа, че съпругът й лежи на смъртен одър, ранен от предателска ръка, и че ти ще се ожениш за нея и ще станеш вместо него крал на Гор.

— Истина е, че обещах да се бия за нея — казал Аколон, — пък и съм сигурен, че тя те изпраща, след като ми носиш меча Екскалибур. Цялата тази магия трябва да е нейно дело, за да ме накара да се бия с непознатия й враг и да го посека.

— Право казваш, така е — съгласило се джуджето. — И не бъркаш, като влизаш в тази битка.

След това то отместило Аколон от ръба на кладенеца и го повело към приемната зала на замъка, където го очаквал сър Аутлейк с шестима оръженосци. След като сър Аколон утолил глада и жаждата си, облекли го в здрави доспехи, качили го на силен кон и го повели към бойното поле, което представлявало тучна зелена морава на средата на пътя между замъците на сър Аутлейк и сър Дамас.

Междувременно шестимата оръженосци на сър Дамас също завели крал Артур в приемната зала на замъка на господаря им, дали му ядене и пиене, въоръжили го добре, а след това напуснали с него крепостта. Когато крал Артур тръгвал, до него се приближила друга девойка, която му се поклонила ниско и казала.

— Сър, моята кралица господарка и твоя сестра Фея Моргана те приветствува. Тя е разбрала, че днес ще участвуваш в битка, затова ме изпрати да донеса меча ти Екскалибур, който си й поръчал да пази. Ето меча, ето и ножницата. В този миг господарката ми е коленичила и се моли да останеш здрав и читав.

Крал Артур благодарил на девойката и на сърцето му олекнало, защото отивал на бой със своя меч, а човекът, притежаващ вълшебната ножница, никога не можел да загуби много кръв, колкото и дълбоки да са раните му.

Двамата рицари — крал Артур и сър Аколон — се срещнали на зелената морава, но не се познали, защото били облечени в необикновени Доспехи със спуснати забрала, а по щитовете им нямало гербове, които да ги отличават. Най-напред се сражавали с копия толкова ожесточено, че никой не се удържал на коня си. След това изтеглили мечове и се хвърлили в бой, като си нанасяли силни удари. Само че мечът на Аколон винаги излизал по-твърд от меча на крал Артур и пробивал бронята му при всеки удар, докато кръвта на краля не рукнала и не обагрила цялата морава. Раните на Аколон обаче почти не кървели, макар че Артур успял да го намушка един-два пъти.

Чак когато крал Артур обърнал внимание на кръвта си по тревата и усетил, че мечът в ръката му не пробива стоманената броня на Аколон както се полага, докато противникът му го ранявал с всеки удар, кралят се досетил, че мечовете им са сменени с предателство и черна магия. Все повече и повече се уверявал крал Артур, че в ръката на Аколон блести истинският Екскалибур.

— А сега пази се, рицарю, защото отново ще те ударя! — насмешливо му викнал Аколон.

Без да отговори, Артур завъртял меча си с такава сила, че Аколон се олюлял и отстъпил назад, но след това замахнал, ударил Артур и го повалил на земята.

Кралят обаче скоро скочил на крака и двамата продължили да се бият ожесточено, ала при всеки удар на Аколон крал Артур губел толкова кръв, че цяло чудо било, дето още се държи. Само безкрайно смел рицар може да се сражава, когато изпитва такава болка.

Накрая спрели да починат и всички, които ги били наобиколили, за да наблюдават битката, говорели с добро чувство и за двамата, но показвали съжалението си, че на единия от тези толкова храбри рицари е съдено да умре. А сред тълпата била и магьосницата лейди Нимю от Авалон, която била оставила Мерлин под скалата и пристигнала малко след започването на битката.

— Сега не е време да ти давам почивка! — изведнъж възкликнал Аколон и тутакси отново се спуснал към Артур. Ала Артур, обезумял от гняв и болка, завъртял меча си и го стоварил с такава сила върху шлема на противника си, че повалил Аколон на земята. При този удар обаче мечът на Артур се строшил и в ръката му останала само кръстатата ръкохватка.

Аколон скочил на крака и се хвърлил към крал Артур, който се прикрил зад щита си, макар че вече явно нямало никакво спасение.

— Рицарю! — казал му с насмешка Аколон. — Признай се за победен и за по-слаб от мене, иначе ще ти отрежа главата с меча си!

— Никога! — отвърнал крал Артур. — Не мога да се отрека от дадената клетва. По-скоро сто пъти бих предпочел да умра! Защото, макар да нямам оръжие, имам достойнство, но убиеш ли ме в неравен бой, твоето име ще бъде опозорено!

— И така да е, не ме е страх! — извикал Аколон. — А сега бягай оттук, защото вече си само един труп!

И той отново замахнал към Артур, но кралят посрещнал удара с щита си и толкова силно ударил Аколон през забралото с дръжката на меча си, че рицарят се олюлял и отстъпил три крачки назад.

В този миг Нимю направила магия, с която ножницата от пояса на Аколон се разкопчала и паднала в краката на Артур, а той я взел и я препасал. Аколон отново се хвърлил към него и му нанесъл такъв удар, който можел да разцепи главата на Артур до брадичката, но Нимю отново махнала с ръка, мечът се отскубнал от пръстите на Аколон и се забил отвесно в земята.

Артур се хвърлил, грабнал го и веднага усетил, че това е неговият меч Екскалибур. „Охо! — извикал му той. — Прекалено дълго не беше при мене и ми причини доста неприятности!“ А после се обърнал към Аколон:

— Рицарю, ти си човекът, който стои близко до смъртта, защото този меч, моят меч, ще те възнагради богато за болката, която изпитах, и за кръвта, която изгубих!

След което скочил към сър Аколон и го повалил на земята с такъв удар, че кръвта рукнала от устата, носа и ушите му. А крал Артур се изправил над него с вдигнат меч и извикал:

— Сега ще те посека!

— И добре ще направиш — задъхано изрекъл Аколон, — защото никога няма да се призная за победен! И аз като рицар съм се клел да не се предавам, за да спасявам живота си. А сега ме убий, защото не искам да живея посрамен!

— Ти си храбър и честен рицар — рекъл Артур, като отпуснал меча си. — Кажи ми откъде идеш и кой е господарят ти?

— Сър, аз съм от двора на крал Артур, а името ми е Аколон Галски.

— Кажи ми кой ти даде меча? — попитал го много разтревожен Артур, защото си спомнил за омагьосания кораб.

— Кралицата Фея Моргана — тъжно отвърнал Аколон. — Отдавна я обичам, а и тя ме обича. Затова й обещах да се бия и да посека когото тя поиска, дори ако това е крал Артур. Ето защо тя ми изпрати днес меча, с вестта, че съпругът й крал Уриенс е мъртъв, и ако аз победя в двубоя, ще стана крал вместо него. Но я ми кажи кой си ти, когото тя заръча да убия?

— Ах, Аколон — казал крал Артур, — нима не разбра, че аз съм кралят?

Когато Аколон чул това, той викнал:

— Прекрасни и любезни кралю, смили се над мене, защото не те познах!

— Ще те пожаля — отвърнал му Артур, — защото ми е ясно, че тази битка не е замислена от тебе, а от сестра ми. Ах, Аколон, тя и мене измами с красотата си и с магьосническите си хитрини. Добрият Мерлин ме предупреди, но аз не се вслушах в думите му. Сега вече ще я прогоня от моя двор и ще я убия, ако предизвика нечия смърт!

После крал Артур сдобрил сър Дамас и сър Аутлейк, а след това техните оръженосци вдигнали на ръце него и сър Аколон, който бил смъртно ранен, и ги занесли до едно абатство наблизо в гората. Нимю също отишла там и се грижила за тях. Преди слънцето отново да изгрее, сър Аколон издъхнал от раните си, докато Артур бавно се възстановявал.

Междувременно кралицата Фея Моргана, която го смятала за мъртъв, продължавала да изпълнява пъклените си планове в Камелот. Точно в деня на битката тя заварила съпруга си крал Уриенс заспал в своето ложе. Веднага извикала една от прислужничките си и й казала:

— Иди и ми донеси меча на господаря си, защото не съм случвала по-подходящ миг, за да го убия!

— О, госпожо! — извикала девойката. — Не го правете! Ако убиете съпруга си, никога няма да се отървете безнаказано!

— Това не е твоя работа — прекъснала я Фея Моргана. — Взела съм решение днес той да умре, затова бързо ми донеси меча!

Девойката излязла, но най-напред потърсила принц Ивейн и му казала:

— Сър, бързо ела и спри моята господарка и твоя майка, защото тя възнамерява да убие краля, твоя баща, а аз отивам да й занеса меча, с който ще го направи.

— Бързо й занеси меча — казал сър Ивейн, — защото иначе и тебе ще убие!

С разтреперани ръце девойката занесла меча на Фея Моргана, която веднага отишла до заспалия крал Уриенс. Но когато вдигнала меча, за да замахне, иззад гоблените изскочил скрилият се там Ивейн и сграбчил ръката й.

— Ах ти, дяволска жено! — изсъскал той. — Какво зло си намислила? Ако не ми беше майка, тутакси щях да те убия. Мисля, че си демон, а не жена!

— Пощади ме — молела се Моргана. — Дяволът ме изкуши да сторя това. Демоните на мрака винаги са готови да отклонят от правия път онези, които са твърде вещи в тайното им изкуство.

— Ще се закълнеш, че никога няма да вършиш подобна злина! — казал Ивейн. И Фея Моргана дала дума да го послуша.

Не след дълго една от прислужниците й дошла с вестта, че Аколон е умрял, а крал Артур се съвзема в абатството сред гората.

„Когато се върне в Камелот — рекла си магьосницата, — той положително ще ме убие, задето пожелах смъртта му. Затова, преди да се върне, ще избягам бързо от двора му…“

И тя потеглила с въоръжен отряд и с придворните си дами, като казала на кралица Гуиневир, че отива да поязди из гората.

По пътя си Фея Моргана стигнала до абатството, където крал Артур лежал и се лекувал от раните си. Изведнъж й хрумнало, че сега поне би могла да открадне меча Екскалибур.

— Кралят спи и нареди никой да не го буди! Така й казали, но тя много любезно пояснила:

— Аз съм сестра му. Пуснете ме малко да поседя до него, да го погледам и да се помоля за скорошното му оздравяване!

Тогава я завели в покоите му и я оставили при него. Заварила го заспал, хванал в десницата си оголения меч Екскалибур, а ножницата била опряна на един стол до леглото му.

„Поне нея мога да взема“ — рекла си Фея Моргана и като скрила ножницата под наметалото си, тихо се измъкнала от абатството, яхнала коня си и препуснала по пътя.

След малко крал Артур се събудил и видял, че ножницата му я няма. Тогава много се разсърдил и попитал кой е влизал при него, докато е спал. Отговорили му, че е идвала само кралицата Фея Моргана.

— Горко ми! — въздъхнал Артур. — Не удържахте на думата си да ме пазите!

— Сър — казали му те, — не посмяхме да не се подчиним на заповедите на сестра ти!

Тогава крал Артур накарал да доведат два коня и заедно със сър Аутлейк препуснал в галоп през гората по следите на Фея Моргана и нейната свита.

Не след дълго ги видели пред себе си на пътя и тогава преследването станало напрегнато и ожесточено. Все повече се приближавали Артур и Аутлейк и накрая Моргана разбрала, че няма къде да избяга. Тогава тя препуснала към едно дълбоко езеро в гората и хвърлила ножницата в средата му, като извикала:

— Каквото и да ми се случи, поне ще бъда сигурна, че брат ми никога няма да притежава тази ножница!

Ножницата веднага потънала, защото златото и скъпоценните камъни по нея я правели много тежка.

След това Фея Моргана повела свитата си към една долина, където имало пръснати множество големи камъни, и с магия превърнала и себе си, и останалите в такива камъни. А когато няколко минути по-късно крал Артур и сър Аутлейк минали оттам, не видели нито Фея Моргана, нито свитата й.

— Тук е била направена зла магия — казал Артур и се прекръстил. А след като дълго време напразно търсили ножницата, бързо препуснали обратно към абатството, а оттам към Камелот, където кралица Гуиневир и цялото рицарство на Кръглата маса много се зарадвали, че виждат отново своя крал.

А когато същата вечер седнали да се хранят в голямата зала, появила се някаква девойка и се поклонила ниско на крал Артур.

— Господарю — казала му много смирено тя, — идвам от името на сестра ти Фея Моргана, за да измоля прошка за злото, което е сторила. След днешния ден тя никога вече няма да се опитва да ти пакости, защото демонът, който я е изкушил да върши зло, си е отишъл от нея. А като знак, че много те обича и искрено се разкайва, тя ти изпраща тази мантия, най-красивата на света. Този, който я притежава, никога не може да изпита болка.

Когато съзрели мантията, всички се почудили, защото тя наистина била изключително красива, украсена със скъпоценни камъни и обшита със злато и сребро. Крал Артур се зарадвал на подаръка и протегнал ръка, за да вземе мантията, но изведнъж лейди Нимю, която се била върнала в Камелот с него, извикала:

— Кралю господарю, не си слагай тази мантия, докато не узнаеш нещо повече за нея. Нека преди ти или някой друг в залата да я наметне на раменете си, това да стори тази девойка!

Ще послушам съвета ти — казал крал Артур. — Девойко, искам да видя как си намяташ мантията!

— Сър — казала девойката, — аз не съм достойна да нося кралски одежди!

— Въпреки това си сложи мантията! — заповядал й крал Артур.

И девойката с нежелание се загърнала с мантията. Мигом избухнали ярки пламъци и тя се строполила на земята, превърната в купчина тлееща пепел.

Оттогава Фея Моргана не се осмелила да дойде отново в кралство Логрия. Тя се прибрала в своя замък в Гор и го укрепила още повече.