Крал Артур

1.СЪР ГАВЕЙН И ЗЕЛЕНИЯ РИЦАР

Подвизите на крал Артур не свършили с победата му над саксите и възцаряването на мира в Британия, защото макар да бил сложил началото на кралство Логрия — земя на истинска вяра и благочестие, на праведен живот и благородство, — злото винаги се опитвало да надвие доброто. Ще бъдат нужни много книги, за да разкажем всички подвизи, извършени по времето на крал Артур — този кратък период на зрак, грейнал като небесно светило сред вековната тъма. Не можем например да разкажем как Артур сам се сражавал с великана от планината Свети Михаил, който отвличал безпомощни пътници в мрачния си и нечестив замък, нито как водил война с император Луций и бил приет в Рим, нито пък за сражението му с ужасния Лосански котарак.

С всяка изминала година обаче славата на неговия двор ставала все по-голяма и се носела на шир и длъж, а най-храбрите и най-благородни рицари от цял свят идвали в Камелот и се стремели с дръзки дела да заслужат място около Кръглата маса.

Много истории се разказват и за тези рицари — за Ланселот и Гавейн, за Тристан и Гарет, за Персивал, Ивейн, Мархаус, Агравейн и за много, много други. Приключенията, които преживели по-известните от тях, са толкова на брой, че не могат да бъдат описани в една книга.

Сред първите и най-смелите бил сър Гавейн и самата истина е, че само сър Ланселот, сър Галахад и сър Персивал можели да се мерят с него. Случили му се много вълнуващи приключения, но тук можем да разкажем само за едно от тях.

Една година крал Артур прекарал Коледа в Камелот, заобиколен от най-храбрите си рицари и от най-красивите придворни дами. Най-голямото празненство обаче било на Нова година. Кралица Гуиневир, облечена в дреха от тънка лъскава коприна, седяла под бродиран балдахин, украсен със скъпоценни камъни. Прекрасна изглеждала тя, имала блестящи сиви очи и всеки рицар й се покланял, преди да заеме мястото си. До нея седял крал Артур и с възрадвано сърце гледал събраните рицари и веселието в залата, но не давал знак да започне празненството, защото такъв бил обичаят — най-напред трябвало да чуе за нов подвиг или да даде на своите рицари нова поръка, необикновено опасна за изпълнение.

Менестрелите били спрели да свирят и всички в огромната зала седели мълчаливо, а тишината се нарушавала само от бумтенето и пращенето на цепениците в огнищата. Изведнъж се чул звън и тропот от железни подкови, удрящи върху камък. Голямата врата се отворила с трясък и в залата влетял странен и ужасен на вид конник.

Бил едър човек, яхнал грамаден кон. Краката му били яки, ръцете — огромни. На ръст бил толкова висок, че изглеждал досущ великан. При все това яздел като рицар, макар че не бил с доспехи, а чертите на свирепото му лице били красиви. Най-голяма почуда обаче предизвикал с това, че бил целият зелен. Бил облечен със зелен жакет и зелено наметало, зелени панталони до коленете и зелени гети, само шпорите му били златни; зеленият колан на кръста му бил обсипан със скъпоценни камъни, а зеленото седло и сбруята също блестели от богата украса. Нещо повече, косата му, стигаща чак до раменете, била яркозелена, зелена била и брадата му, зелени били и лицето, и ръцете му, дори конят му бил зелен от глава до пети, само в гривата му имало заплетена златна нишка.

Той не бил въоръжен и нямал щит, носел само огромна брадва, направена от зелена стомана и злато, а над главата си държал клонка от зеленика. Рицарят запратил клонката върху украсения с мозайки под на залата и гордо хвърлил поглед на всички страни — към рицарите, насядали около Кръглата маса, и към дамите и оръженосците на масите отстрани, и към Артур, който седял заедно с Гуиневир по-високо от останалите. След това извикал гръмогласно:

— Къде е главатарят на тази шайка? С него само ще говоря и с никого другиго.

Всички слисани зяпнали странния рицар — помислили си, че това е някаква пагубна магия, защото как иначе можело да съществува такъв човек, яхнал кон, зелен като тревата, по-зелен от тревата напролет!

Най-подир Артур, любезен както винаги, приветствувал Зеления рицар и го поканил да седне с тях на празненството.

— Дума да не става! — извикал в отговор странникът. — Не съм дошъл да се помайвам, а зелената клонка е знак, че не съм дошъл да водя война, иначе положително щях да си сложа доспехи и шлем, каквито съм натрупал в изобилие в замъка си на север.

Но дори там чух за славата и величието на твоя двор, за храбростта и голямото благородство на рицарите ти.

— Сър — отговорил му кралят, — тук можеш да намериш мнозина, с които да си премериш силите, ако такова е твоето желание.

— Нищо подобно! — отново гръмогласно извикал Зеления рицар. — Тук виждам само голобради момчета, които мога да поваля с един удар! Не, дошъл съм днес, за да ви покажа едно коледно състезание, което ще представлява изпитание за вашето празненство. Ако в тази зала има мъж, който е толкова смел и храбър, та е готов да разменя удар за удар, ще му дам тази достойна брадва, достатъчно тежка, за да я държи както му е удобно. А аз самият ще застана тук и ще получа първия удар от брадвата, където и да се падне. Само че и храбрецът, и ти, кралю господарю, трябва да дадете клетва, че с ваше позволение имам право да му нанеса също такъв удар в течение на дванадесет месеца и един ден от днес нататък.

Още повече се смълчали насядалите рицари. Ако дотогава били учудени, сега били направо изумени. Но никой не дръзнал да отговори на това предизвикателство, защото Зеления рицар изглеждал много страховит, а не по-малко ужасна наглед била огромната брадва, която държал в ръка.

Тогава рицарят презрително и шумно се изсмял.

— Наистина ли това е дворът на крал Артур? — извикал той. — Това ли са прехвалените рицари на Кръглата маса? Отсега нататък славата им ще залязва, щом дори споменаването на удари ги кара да онемеят от страх!

При тези думи крал Артур скочил.

— Човече! — извикал той. — Глупостта ти ще получи подобаваща награда! Ако никой друг не приеме твоето предизвикателство, подай ми брадвата и се приготви да посрещнеш удара!

В същия миг обаче сър Гавейн скочил на крака и казал:

— Кралю господарю и мой благородни чичо, изпълни желанието ми! Нека това изпитание се падне на мене, защото все още не съм заличил срама си, все още трябва да докажа, че съм достоен рицар на Кръглата маса, че съм един от юнаците на Логрия!

— Много съм щастлив, че този подвиг ще извършиш ти, скъпи племеннико — отговорил крал Артур.

А Зеления рицар мрачно се усмихнал, скочил от коня си и пресрещнал Гавейн в средата на залата.

— И аз съм изпълнен с радост, че се намери поне един храбрец между всички вас! — рекъл той. — Преди да се споразумеем за условията, кажи ми как се наричаш, рицарю!

— Аз съм Гавейн, син на крал Лот Оркнийски и племенник на крал Артур — бил отговорът. — И се заклевам в честта си на рицар да нанеса само един удар и храбро да посрещна удара, който може да ми нанесеш ти в срок от дванадесет месеца.

— Сър Гавейн — извикал Зеления рицар, — наистина съм обзет от радост, че твоята ръка ще нанесе удара! Ела сега и изпълни обещанието си, а след това аз ще ти кажа кой съм и къде можеш да ме намериш. Вземи брадвата и да видим колко умело можеш да си служиш с нея!

— С удоволствие ще го сторя — казал Гавейн, хванал брадвата с две ръце и я завъртял, докато Зеления рицар се приготвил: коленичил на пода, отметнал дългата си коса напред и оголил врата си за удара. Като напрегнал докрай мишци.

Гавейн се засилил и замахнал толкова рязко, че наточеното острие минало право през плътта и костите, а от каменната мозайка отдолу изскочили искри. Главата на Зеления рицар се търколила от раменете и заподскачала по пода.

Но рицарят не паднал, нито се помръднал, а бързо скочил на крака, протегнал напред ръце, уловил главата си и както я държал за косата, яхнал коня, който го чакал. После, като го подкарал с лекота, сякаш нищо не се било случило, той обърнал лице към Гавейн и му рекъл:

— Гледай да не престъпиш клетвата си и до една година ме намери. Аз съм Рицаря на Зеления параклис, под това име съм известен на север. Ще ме търсиш в Уелс и в Уирълската гора и непременно ще ме откриеш, стига да не си страхливец и да държиш на рицарската си дума.

След като казал това, Зеления рицар в галоп минал през вратата. Изпод копитата на коня му хвърчали искри и той се изгубил в далечината, като все така държал главата си за косата и тя се люшкала напред-назад.

Всички гости стояли онемели и нямали думи да изразят почудата си от необикновеното събитие. Минало доста време, преди залата отново да се огласи от радостен смях по случай празника.

Дните на годината бързо започнали да се нижат. Пролетта раззеленила горите, топлите летни дни потъмнили листата на дърветата, ранната есен ги обагрила в златисточервени цветове, а в деня на Свети Михаил крал Артур събрал в Камелот много от своите рицари и направил празненство в чест на сър Гавейн, който на сутринта трябвало да потегли, за да се подложи на страшното изпитание. Дошли Ивейн, Агравейн и Ерек, Ланселот, Лионел и Лукан Добрия, сър Борс и сър Бедивер, както и Балдуин, главният епископ. Артур и Гуиневир благословили Гавейн и му пожелали сполука.

Гавейн облякъл доспехите си — заоблени, лъскави и инкрустирани със злато, — препасал меча си и взел в ръка брадвата на Зеления рицар. След това се качил на Грингалет, своя боен кон, и потеглил към горите на Южен Уелс. Пред себе си държал щит с петоъгълник в средата — петолъчната звезда, емблемата на Логрия.

И така сър Гавейн потеглил и прекосил Логрия, но не радост търсел той, а смъртоносна опасност, която го чакала в края на пътя му. След много дни стигнал до необитаемите земи на Северен Уелс, преминал през уединени долини и затънтени лесове и често бил принуден да спи нощем на открито под звездното небе, а денем да се сражава с разбойници и диваци.

Мрачна зима го връхлетяла, когато стигнал до северното море. Ангълсийските острови останали вляво от пътя му, а той се добрал през Клуид до Холихед, близо до кладенеца на свети Уинифред на брега на пълноводната река Дий. Прекосил реката недалеч от устието по време на отлив, минал напряко през пустинните пясъци и навлязъл в дивия Уирълски лес. Там странниците били причаквани от безброй грабители и злосторници, спотаени край горски пътеки и отдалечени потоци, в скалисти проходи и зелени долини и Гавейн трябвало да се сражава с всеки, който му пречел да продължи напред.

Навсякъде, където минел, той разпитвал за Зеления рицар и за параклиса — Зеления параклис, край който живеел рицарят, — но никой от срещнатите в гората не можал да му помогне в търсенето. Само един храбър рицар би се осмелил да мине оттам, защото Гавейн понасял всички несгоди — и с враговете се справял, и със студа в разгара на зимата.

На Бъдни вечер, след като препускал с Грингалет през блата и мочурища, Гавейн само се молел да намери подслон. Изведнъж на пътя си видял голям парк, в чийто край се намирал хубав замък, разположен на малък хълм над дълбока долина, където течал пълноводен поток. Пред замъка имало красива морава, а от двете му страни растели вековни дъбове. Заобиколен бил с ров и ниска дървена ограда.

„Слава богу — казал си сър Гавейн, — че стигнах преди Коледа до такова хубаво място, а дано и да ме посрещнат достойно…“

— Добри ми сър — извикал той на пазача, който се приближил към портата, след като Гавейн почукал, — моля те да ме пуснеш да вляза. Кажи на господаря на замъка, че съм рицар от двора на крал Артур и минавам оттук на път за поръката, която трябва да изпълня.

Доброжелателно усмихнат, пазачът отворил портата и Гавейн препуснал по подвижния мост, докато спрял в двора на замъка. Там чакали слуги и оръженосци, които му помогнали да слезе от коня, завели Грингалет в яхъра, а Гавейн — в една великолепна зала, където ярко пламтяло огнището. Господарят на замъка дошъл от покоите си и поздравил госта с думите:

— Добре дошъл в моя дом, рицарю! Всичко, което виждаш, е на твое разположение. Ще бъдеш мой уважаван гост толкова дълго, колкото желаеш да останеш в замъка.

— Благодаря, любезни сър — отвърнал Гавейн. — Бог да те поживи за гостоприемството ти!

След това двамата си стиснали ръцете като добри приятели. Гавейн се вгледал в рицаря, който го приел така сърдечно, и си помислил, че замъкът има за господар един чудесен воин. Защото човекът бил висок и широкоплещест, с открито, честно лице, зачервено от слънцето, червенокос и червенобрад. Ръката му била силна, походката — лека, а речта — проста и ясна; точно такъв трябва да изглежда човекът, роден да предвожда храбреци и да управлява обширни земи.

После оръженосците завели Гавейн в една уютна стая в главната кула, където му помогнали да свали доспехите си и го облекли в разкошни надиплени одежди, подплатени с мека кожа. След това се върнали в голямата зала и го сложили да седне до огъня редом с господаря на замъка. Сетне внесли маси, поставили ги върху подпори, застлали ги с тънки бели покривки, наредили отгоре солници и лъжици от чисто сребро, след което донесли ястията и бокалите с вино. Господарят на замъка пил за здравето на сър Гавейн и заедно с всичките си благородници се радвал, че случайността е довела един толкова прославен рицар в отдалечената им обител.

После рицарят завел сър Гавейн в приятна стаичка и го сложил да седне до огъня. След това дошла на посещение господарката на замъка заедно с прислужниците си — прекрасна дама, по-красива дори от кралица Гуиневир. Вечерта преминала във весели шеги, след което завели Гавейн в стаята му, където ярко горели свещи, а до постелята му бил сложен бокал с греяно благоуханно вино, и го оставили да си почива.

Три дни минали в празненства и забавления: танци, коледни песни и веселби. Самата господарка на замъка седяла до Гавейн, пяла му, разговаряла с него и се грижела да се чувствува добре. Вечерта на четвъртия ден господарят на замъка казал на Гавейн:

— Остани по-дълго тук! Цял живот ще се радвам на още по-голяма почит, щом такъв смел и благороден рицар като тебе е бил мой гост.

— Благодаря, добри ми сър — отвърнал Гавейн, — но утре трябва да потегля, за да изпълня важната поръка. Няма как, трябва да съм в Зеления параклис на първия ден от Новата година, пък и предпочитам да удържа на думата си дори ако в замяна бих станал владетел на всички тези земи. Нещо повече, досега не съм срещнал човек, който да ме упъти към Зеления параклис…

Господарят на замъка весело се разсмял.

— Радвам се да чуя това! — извикал той. — В такъв случай можеш да останеш при нае до деня, когато трябва да изпълниш поръката. Зеленият параклис се намира близо до замъка, на два часа път с кон, и на първия ден от Новата година моите хора ще те заведат там!

Доволен, Гавейн също весело се разсмял:

— Благодаря, сър, за добрата вест, много ти благодаря и за любезността. Щом вече съм приключил търсенето, с радост мога да остана тук и да бъда на ваше разположение.

А господарят на замъка казал:

— Тогава през следващите три дни аз ще отида с коня си на лов в гората. А пък ти, понеже идваш от далечен път и си преживял много, ще останеш в замъка ми и ще си отдъхнеш на воля. Докато ловувам, жена ми ще се грижи за тебе и ще ти прави компания.

— Наистина съм ти много благодарен — казал Гавейн. — Това е най-добрият начин, по който бих могъл да прекарам с радост трите дни преди срещата със Зеления рицар.

— Така да бъде — съгласил се господарят на замъка. — И понеже все още е време за забавления и шеги, нека сключим една весела сделка: аз ще се закълна всяка вечер да ти донасям това, с което се сдобия в гората, а ти в замяна ще ми даваш онова, с което се сдобиеш в замъка. Нека си дадем дума, че ще постъпим така, каквито и да са последствията, каквото и да се случи.

— Съгласен съм от все сърце! — засмял се Гавейн. И двамата се заклели.

На следващата сутрин господарят на замъка заминал на лов за елени в Уирълския и Деламирския лес и много сръндаци и кошути паднали, пронизани от стрелите му.

А Гавейн останал да лежи до късно в меката постеля под балдахина. Спал и се събуждал, и в просъница сънувал много неща, докато господарката на замъка, безшумна като слънчев лъч, дошла, седнала до ложето му и започнала весело да разговаря с него. Те дълго приказвали и дамата изрекла много любовни думи, но Гавейн шеговито и любезно я отклонявал, както всеки истински рицар трябва да се отнася към съпругата на човека, оказал му гостоприемство.

— Бог да те поживи, добри ми сър — казала накрая дамата, — и да те възнагради за веселите думи. Аз обаче силно се съмнявам, че ти наистина си сър Гавейн!

— По какви причини се съмняваш? — попитал разтревожен рицарят, защото се боял, че не се е държал достатъчно любезно.

— Един истински рицар като Гавейн — отвърнала дамата, — който е толкова внимателен и мил към жените, никога не би се бавил така дълго, за да си поиска от една дама целувка на раздяла…

— Бога ми, красавице — казал Гавейн. — след като ти ме караш да го сторя, наистина ще те помоля за една целувка на раздяла. Един истински рицар не би се осмелил да постъпи другояче, от страх да не те разгневи.

Тогава дамата нежно го целунала, благословила го и си тръгнала, а Гавейн станал от ложето и повикал слугата, за да го облече. После ял и пил, и кротко прекарал в замъка целия ден, докато домакинът се прибрал на здрачаване с голям улов.

— Как ти се вижда този дивеч, рицарю? — извикал той. — Заслужавам похвала за ловните си умения, нали? Според уговорката ни всичко това е твое!

— Благодаря ти, приемам подаръка, както се разбрахме. От своя страна, ще ти дам това, което спечелих между тези стени — казал Гавейн, сложил ръце на раменете на господаря на замъка и го целунал с думите: — Вземи моята плячка, аз спечелих само това. Ако бях получил повече, и то щеше да е твое!

— Това е добре — казал домакинът — и много ти благодаря за него! Все пак обаче искам да узная защо и как си получил тази целувка!

— Невъзможно! — отвърнал Гавейн. — Това не влизаше в уговорката ни!

След което двамата весело се засмели и седнали на богатата трапеза.

На другата сутрин господарят на замъка слязъл надолу по склона и тръгнал през долините към мочурищата, защото търсел да убие глиган.

Гавейн обаче останал в ложето си, а дамата отново дошла и седнала до него. Както и преди, тя го предизвикала да й заговори любовни думи, което съвсем не подобавало на дамата на един рицар. Но учтивият Гавейн обръщал всичко на шега и толкова добре се изплъзвал с остроумни забележки, че успял „да спечели“ не повече от две целувки, които получил от развеселената дама, когато тя си тръгвала. А вечерта господарят на замъка се върнал в къщи, положил отрязаната глиганска глава в краката на госта си и казал:

— Е, сър Гавейн, ето ти улова от днес. Нося ти го според уговорката ни. А ти спечели ли нещо, което да ми дадеш в замяна?

— Благодаря ти, дето честно спазваш правилата — казал Гавейн. — И аз съответно ще ти дам всичко, което получих през днешния ден!

С тези думи Гавейн хванал господаря на замъка за раменете и го целунал два пъти, като казал: „Сега не си дължим нищо. Днес получих само това и нищо повече.“

— Кълна се в свети Джайлс, че ако върви така, скоро ти направо ще забогатееш! — засмял се господарят на замъка. После двамата седнали на трапезата и до късно яли и пили, а дамата гледала да угажда на Гавейн, като същевременно тайно му хвърляла любовни погледи, на които, като почтен човек, той не отвръщал.

Следващият ден бил последният ден на годината. Гавейн казал, че много иска да яхне коня си и да тръгне да търси Зеления рицар, но господарят на замъка любезно го възпрял, като рекъл:

— Повярвай на рицарската ми дума! Обещавам ти, че в първия ден от Новата година ти ще стигнеш до Зеления параклис много преди да настъпи пладне. Затова утре си поспи до късно, почини си в замъка ми, а аз ще стана в зори и ще отида на лов за лисици. И нека още веднъж да се уговорим, че ще си разменим онова, което всеки от нас спечели през деня. Два пъти те поставих на изпитание и открих, че си почтен. Следва третият път, който е най-важен.

Тогава те отново си дали дума и докато господарят на замъка потеглял с ловната си дружина сред гръмогласния лай на глутницата хрътки, Гавейн спял и сънувал ужасната среща със Зеления рицар, която му предстояла толкова скоро. След малко влязла господарката на замъка, безгрижна като птичка. Тя отворила широко прозореца и в стаята нахлули ясните лъчи на мразовитото слънце. Дамата събудила Гавейн и настояла да я целуне.

Тази сутрин тя била по-прекрасна и от слънцето. Косите й се спускали отстрани на красивото лице, а шията й, по-бяла от сняг, се виждала изпод пухкавата кожа на дрехата. Дамата нежно целунала Гавейн и шеговито го укорила, че е непохватен.

— Трябва да си целият от лед, щом като приемаш само една целувка! Или в Камелот си имаш дама, която те очаква?

— Нищо подобно — сериозно отвърнал Гавейн, — нито една дама досега не е получила любовта ми. Но и ти не можеш да я получиш, защото вече си имаш за стопанин един много по-благороден рицар, отколкото аз изобщо бих могъл да бъда!

— Днес обаче можем да се обичаме — казала дамата. — Нима не можем? А после цял живот ще си спомням, че Гавейн ме е държал в прегръдките си.

— Не, не мога да си го позволя заради рицарската клетва и прославата на Логрия. Иначе ще се опозоря.

Тогава дамата започнала да го упреква и настоятелно го уговаряла, но Гавейн отклонявал внимателно молбите й и запазил честта си на истински логрийски рицар. Накрая тя въздъхнала тихо и го целунала за втори път, като казала:

— Сър Гавейн, ти си честен рицар, най-достойният измежду събратята си. Затова поне ми дай някакъв подарък, който да ми напомня за тебе. Когато мисля за моя рицар, тъгата ми ще се разсейва.

— Уви, нямам какво да ти дам — отвърнал Гавейн. — Тръгнал съм с опасна заръка и не нося нищо със себе си.

— Тогава аз ще ти подаря зелената дантелена панделка от пояса си — казала дамата. — Поне нея вземи от мене.

— Не ми е възможно — отговорил Гавейн. — Не мога да стана твой рицар и да нося твоя панделка.

— Но тя е толкова малка! — казала дамата. — Можеш да я носиш скритом. Вземи я, умолявам те, защото тя е вълшебна и човекът, който я притежава, не може да бъде наранен, дори ако срещу него използуват всички магии на света. Само че я скрий и не казвай на съпруга ми.

Изкушението било твърде голямо за Гавейн и като си представял изпитанието със Зеления рицар, което му предстояло на другия ден, той взел дантелената панделка и обещал никога да не я показва. Тогава дамата го целунала за трети път и бързешком си тръгнала.

Вечерта господарят на замъка се прибрал от лов и донесъл една лисича кожа. Гавейн весело го посрещнал в ярко осветената зала, където огънят буйно пламтял и била сложена богата трапеза.

— Нося спечеленото и днес аз първи ще ти го дам! — засмяно извикал Гавейн, при което целунал три пъти стопанина.

— Бива те за търговец, няма що! — възкликнал господарят на замъка. — Получавам от тебе цели три целувки, а мога да ти дам в замяна само тази грозна лисича кожа!

Сетне сред шеги и закачки те седнали да се гощават и тази вечер били по-весели от всеки друг път. Гавейн обаче не казал нито дума за панделката от зелена дантела, която му подарила дамата.

Първият ден от Новата година дошъл с буря — виели свирепи ветрове, а мокрият сняг плющял по прозорците. Гавейн, който спал малко, станал още на зазоряване. Облякъл се в топли дрехи, сложил си доспехите и вързал зелената дантела около кръста си с надеждата, че магическата й сила ще го пази. После отишъл в двора на замъка, където оръженосците довели Грингалет — назобен и отпочинал — и помогнали на Гавейн да го възседне.

— Сбогом! — казал той на господаря на замъка. — Благодаря ти за гостоприемството и дано бог да те благослови! Ако остана жив след всичко, ще ти се отплатя за добрините, но много се боя, че няма да доживея до изгрева на слънцето!

Спуснали подвижния мост, отворили широко портите и Гавейн потеглил, воден от един оръженосец. Яздели в лютия студ на утрото под омърлушени унили дървеса и през ливади, където вятърът стенел и ги пронизвал до кости, докато стигнали до голяма поляна, цялата забулена в мъгли, със скали от едната страна.

— Сър, умолявам те да не продължаваш нататък — казал оръженосецът на Гавейн. — Недалеч от тук живее Зеления рицар, ужасен и жесток човек. По тези места няма друг, който да е толкова свиреп, пък и толкова силен. Никой не може да му надвие. Ей там е Зеленият параклис, където той има обичая да причаква пътниците, да се сражава с тях и да ги убива. Никой не е успял да се измъкне жив. По-скоро бягай, а пък аз на никого няма да кажа, че си избягал от страх пред Зеления рицар.

— Благодаря ти — казал Гавейн, — но ще трябва да продължа. Ако сега избягам, наистина ще изляза страхливец, недостоен за рицарското звание. Затова дори да не ми се нрави, трябва да вървя. Когато поиска, бог знае как да помага на покорните си слуги.

— Както желаеш, тогава сам ще бъдеш виновен за смъртта си — казал оръженосецът. — Спусни се в долината по пътечката покрай скалите и отляво, оттатък потока, ще видиш Зеления параклис. А сега сбогом, храбри Гавейн, защото не се осмелявам да те придружа по-нататък.

Спуснал се по пътечката Гавейн и навлязъл в долината. Не видял обаче параклис, а само надвесен над главата си зъбер и високи пустинни брегове в далечината. Накрая все пак съзрял под унилите дървеса край буйния поток ниска зелена могила и чул шум, който идел откъм дълбоката дупка в могилата — сякаш някой точел острие с брус.

„Аха! — казал си Гавейн. — Сигурно това е Зеленият параклис. — Изглежда, тук си казва молитвите самият дявол, затова е и зелен. Параклис на злощастието. А отвътре се чува как рицарят, който ще ме порази днес, точи оръжието си. Колко жалко, че ще трябва да загина от неговата ръка в това прокълнато място… Все пак обаче ще продължа смело напред, защото така повелява дългът ми!“

Гавейн скочил от коня, отишъл до потока и извикал:

— Чака ли някой тук на определената ми среща? Аз съм Гавейн! Дойдох в Зеления параклис, както се заклех!

— Имай търпение! — чул мощен глас от дълбоката дупка в могилата. — Щом си наостря оръжието, ще получиш това, което ти обещах!

След малко Зеления рицар се появил с лъскава нова брадва в ръка. Видът му, както и преди, бил страшен: зелено лице, зелена коса… Той слязъл до брега и прескочил широкия поток.

— Добре дошъл, Гавейн! — прогърмял гласът му. — Сега ще ти върна удара, който ти ми нанесе в Камелот, и никой няма да ни попречи в тази затънтена долина. Сваляй шлема и се приготви да получиш удара!

Гавейн го послушал и склонил глава, за да подложи голия си врат.

— Хайде, удряй! — казал тихо той на Зеления рицар. — Така ще стоя и няма да сторя нищо, с което да ти попреча!

Зеления рицар завъртял брадвата толкова бързо, че тя изсвистяла, и се приготвил да нанесе страхотен удар с наточеното и острие. Колкото и да се владеел, Гавейн потръпнал, като чул този звук.

— Хм! — изръмжал Зеления рицар, дръпнал брадвата и се облегнал на дръжката й. — Ти не може да си храбрецът Гавейн, след като се боиш дори от свистенето на брадвата! Когато ми отряза главата в двора на крал Артур, аз изобщо не трепнах!

— Случи ми се веднъж, но няма да се повтори дори когато на земята падне моята глава, която не бих могъл да сложа на раменете си, за разлика от тебе. Хайде, удряй бързо, вече няма да те бавя! — казал Гавейн.

— Дръж се тогава! — извикал Зеления рицар и отново завъртял брадвата. Замахнал, но пак спрял, преди наточеното острие да се оплиска с кръв. Гавейн обаче не се помръднал, бил като от камък. — Ето че храбростта ти се възвърна! — извикал Зеления рицар. — Сега смело мога да посека един смел човек! Дръпни си малко по-надолу качулката, за да те ударя с все сила!

— Удряй вече! — подканил го Гавейн. — Защо си толкова бъбрив? Или те е страх да убиеш беззащитен човек?

— Ето ти тогава обещания удар! — извикал Зеления рицар и за трети път завъртял брадвата и замахнал. И сега наистина ударил младия рицар, обаче се премерил толкова внимателно, че острието докоснало врата на Гавейн и разсякло само кожата.

Ала щом Гавейн усетил раната и кръвта, която се стичала по раменете му, той мигом отскочил встрани, сложил си шлема, вдигнал щита и казал на Зеления рицар:

— Вече понесох уговорения удар и ако ме удариш отново, това ще бъде вън от уговорката ни, затова имам право да се защищавам. Удар за удар!

Зеления рицар стоял облегнат на брадвата си. — Гавейн — казал той с глас, от който напълно била изчезнала кръвожадността, — ти наистина понесе удара, а друг от мене няма да получиш. Освобождавам те от всичките си притезания. Стига да исках, можех да те ударя по-жестоко и да ти отрежа главата така, както ти отряза моята. Първите два удара, които не ти нанесох, бяха за обещанията, които ти изпълни: за едната и за двете целувки, които получи от жена ми в замъка и за които искрено ми разказа. На третия път ти ме измами, ето защо те нараних: ти ми върна трите целувки, но не и зелената панделка. О, аз добре зная какво се е случило между тебе и жена ми, защото тя те прелъстяваше по моя молба. Гавейн, според мене ти си най-благородният и най-почтеният рицар в целия свят. Ако се беше поддал на изкушението и беше посрамил рицарската чест, главата ти сега щеше да лежи в краката ми. Що се отнася до панделката, ти я скри, за да спасиш живота си, а това е дребен грях и аз ти го прощавам!

— Срам ме е — казал Гавейн, като му подал зелената панделка. — От страх и ненаситност измених на рицарската си дума. Отрежи главата ми, рицарю, защото наистина не съм достоен за Кръглата маса!

— Стига вече! — извикал Зеления рицар, весело се разсмял и тогава Гавейн познал в него господаря на замъка. — Ти изтърпя своето наказание, вече ти дадох прошката си и напълно те освободих от клетвата. Задръж и пази зелената панделка за спомен от това изпитание. Да отидем в моя замък и да приключим весело празника!

— Трябва да се връщам в Камелот — казал Гавейн. — Не бива да се бавя повече. Но кажи ми, благородни сър, каква е тази магия? Кой си ти, зелени коннико, та не умираш, когато си обезглавен? Как така живееш като благороден рицар в хубав замък, а същевременно се сражаваш с брадва като Зеления рицар от Зеления параклис?

— Името ми е сър Бърнлак, Езерния рицар — бил отговорът. — А магията направи Нимю, Езерната господарка, любимата на Мерлин. Тя ме изпрати в Камелот да поставя на изпитание достойнствата на Логрия и славата, с която са известни храбрите рицари на Кръглата маса.

След това двамата рицари се прегърнали и се разделили, като се благословили взаимно. Гавейн устремно препуснал през Уирълския лес и след още много приключения стигнал до Камелот, където го приветствувал крал Артур. Кралят много се възхитил на разказа му и с почести го поканил да седне на Кръглата маса. От всички рицари, сядали някога около нея, малко били толкова достойни, колкото Гавейн.

2.ПЪРВИЯТ ПОДВИГ НА СЪР ЛАНСЕЛОТ

В деня преди Петдесетница, една година след като Мерлин направил Кръглата маса, крал Артур и част от рицарите му тръгнали призори от Камелот, за да отидат на лов в гората. Преди да се отдалечат много, на пътя си срещнали ранен рицар, носен от четирима оръженосци. Рицарят стенел като човек, измъчван от силна болка, и когато се обърнал в носилката, всички видели счупеното острие на меч, което стърчало от грозната рана в главата му.

— Кажи ми — попитал го крал Артур — по каква причина лежиш на тази носилка? Знахар ли търсиш, или свещеник?

— Сър — изстенал рицарят, — не търся нито единия, нито другия. Трябва да отида в двора на крал Артур, защото само там могат да ме излекуват от лютата рана. Там ще намеря най-големия рицар в цяла Логрия. Ще си проличи кой е по първия му рицарски подвиг: само когато докосне с ръка раната ми, тя ще зарасне, а и желязото от нея ще излезе. Такъв ще бъде и последният подвиг, който той ще извърши след много години, преди нощта да се спусне над Логрия. Тези предсказания научих от лейди Нимю от Авалон.

Тогава Артур накарал всеки от рицарите поред да опита да излекува раната, но никой не сполучил, дори и Гавейн, най-големият рицар от двора.

— Утре е Петдесетница — казал крал Артур, — а на този ден всички Рицари на Кръглата маса ще се съберат, както са се заклели. Тогава ще потърсим този рицар, макар че през ум не ми минава кой може да е той, щом не е племенникът ми, достойният Гавейн.

После оръженосците занесли ранения рицар в голямата зала на Камелот, където се грижели за него цял ден, докато Артур ловувал в гората.

А на сутринта всички рицари се събрали на празненството и всеки заел мястото си около Кръглата маса, но някои места останали празни — имало рицари, които загинали в бой през изминалата година.

След като новодошлите разказали какви подвизи са извършили през това време и отново се заклели да бъдат верни на възвишените рицарски добродетели, всеки от тях докоснал с ръка ранения в носилката, но не станало нищо.

— Чудо на чудесата! — възкликнал крал Артур. — А ми се струва, че преди да свърши днешното угощение, ще видим още по-голямо чудо!

Тъкмо изрекъл тези думи и отвън изсвирила тръба и в залата влязла на кон Нимю, господарката на Авалонското, езеро — тази, която изпратила Мерлин на дългата му почивка. Зад нея пристъпвали трима много красиви наглед младежи — оръженосци в бели дрехи. Първият от тях бил толкова прекрасен — златокос, широкоплещест и с открито лице, — че всички го гледали онемели, а кралица Гуиневир въздъхнала и от учудване руменината се оттеглила от страните й.

— Идвам при тебе, кралю господарю — казала лейди Нимю, — за да ти доведа моя храненик, сина на крал Пант Гуинедски. С това ще изпълня последната повеля на Мерлин, защото преди да влезе жив под земята, той намери този младеж и му нареди да дойде в твоя двор на Петдесетница, за да те помоли да го посветиш във високия орден на рицарството. Господарю Артур, това е Ланселот, по прозвище Езерни, защото живя много години при мене във вълшебната страна, докато подлият крал Риенс върлуваше из гуинедските земи. Мерлин ти е споменавал неговото име. Погледни! Същото това име се появява изписано със златни букви там, където няма рицар, отдясно на Пагубното място!

Тогава крал Артур станал и тръгнал през залата и като изтеглил меча си Екскалибур, опрял го на рамото на коленичилия Ланселот и му известил, че като стане, вече ще бъде рицар. И понеже около Кръглата маса имало още три празни места на рицари, които били загинали, крал Артур направил рицари и другите двама оръженосци, които дошли с Ланселот — млечния му брат Ектор и братовчед му Лионел.

През цялото това време раненият рицар лежал на носилката си близо до огъня. А щом се върнал на мястото си, лейди Нимю завела Ланселот до огнището. Тогава Ланселот протегнал ръка и много внимателно хванал счупеното острие. А когато го изтеглил, раната се затворила и рицарят престанал да усеща каквато и да е болка, при което му било дадено последното празно място около Кръглата /маса.

Сетне лейди Нимю ниско се поклонила на крал Артур, целунала много нежно сър Ланселот по челото и с бързи крачки напуснала залата. Някои от по-старите рицари обаче смятали, че не е редно момчето Ланселот да получава толкова почести и да сяда до Пагубното място, след като не е извършило подвиг, нито е изпълнило кралска заръка. Те шепнешком си приказвали неприятни неща за Ланселот, Ектор и Лионел.

Ала крал Артур, както и кралица Гуиневир, обръщали изключително много внимание на сър Ланселот и веднага повярвали, че той наистина е несравнимият рицар, за когото говорел Мерлин. Те обаче не знаели, че един друг новопосветен в рицарството младеж — Мордред, синът на кралицата Фея Моргана, — който също седял в този ден около Кръглата маса, ще стане Камланския предател в онзи все още отдалечен от тях час, когато мракът отново щял да забули Логрия.

А Ланселот, макар че сякаш не чувал нелюбезните неща, които говорели за него някои от рицарите около Мордред, усещал недоволството им и се натъжил. Затова, когато се събудил рано на следващата сутрин, той станал и повикал при себе си братовчед си Лионел.

— Приготви се, мили братовчеде — казал му той, — защото днес ще тръгнем на първия си рицарски поход. Можеш да не се съмняваш, че ще преживеем достатъчно приключения, преди да се върнем обратно в Камелот.

В пълно бойно снаряжение те потеглили през гората. Ту се скривали в сянка, ту излизали на светло и били толкова хубави, че едва ли е имало по-хубави рицари на света. Все по-високо и по-високо се издигало слънцето, все по-силно парели лъчите му, докато на Ланселот така му се приспало, че накрая помолил Лионел да спрат и да си починат.

— Погледни — казал му след малко Лионел, — ей там до гъсталака расте хубава ябълка. И ние, и конете можем да си отдъхнем под сянката й.

— Тъкмо навреме — казал Ланселот, — защото, да си кажа правичката, години наред не съм усещал такава умора!

Те вързали конете си за дърветата и докато Лионел стоял на стража, да не би да ги нападнат разбойници, Ланселот легнал на земята, сложил шлема под главата си наместо възглавница и дълбоко заспал.

Денят бил много горещ и тих и Лионел започнал да клюма, както стоял подпрян на меча си, но изведнъж чул дрънчене на доспехи и видял недалече в полето трима рицари, които препускали като вятър, преследвани от четвърти, доста силен и мощен рицар. Докато Лионел гледал, силният рицар настигнал първо един, после втори от враговете си, докато накрая не повалил всички на студената земя. После слязъл от коня си, метнал всеки напреки на седлото на собствения му кон, завързал го с юздите, отново яхнал коня си и препуснал, като подкарал пред себе си трите коня с позорния им товар.

Когато сър Лионел видял това, той си помислил: „Ето начин да се прославя!“ И без да събужда сър Ланселот, яхнал коня и препуснал в галоп подире им. Много скоро настигнал силния рицар и го помолил да се обърне и да се защищава или незабавно да освободи тримата мъже, които така позорно бил вързал. Тогава силният рицар обърнал коня, вдигнал копието си и връхлетял върху Лионел толкова светкавично, че съборил и него, и коня му на земята. След това слязъл, вързал ръцете и краката на Лионел, метнал го върху коня му, точно както бил направил с другите трима, и отново препуснал след конете.

През това време в Камелот сър Ектор Крайбрежни забелязал отсъствието на млечния си брат Ланселот и на братовчед си Лионел и като решил, че те са тръгнали да търсят приключения, също се стегнал за път и препуснал през гората.

Дълго време яздил, но нямало и следа от тях. Накрая, като срещнал един старец, който бил лесничей, Ектор спрял и го попитал:

— Добри ми човече, знаеш ли наблизо някое място, накъдето може да са тръгнали рицари, за да търсят приключения?

— Зная, рицарю, как да не зная — отвърнал старецът. — На не повече от миля в укрепен замък до брода на реката живее сър Таркуин. Над брода расте голям дъб, а на клоните му са окачени щитовете на много достойни рицари, които сър Таркуин е победил и е хвърлил в дълбока тъмница. Там е окачена и една голяма медна купа. Удари по нея с дръжката на копието си и сър Таркуин ще излезе, за да се бие с теб.

— Хиляди благодарности — казал учтиво Ектор и забил шпори в коня си.

Скоро той стигнал до замъка край брода и там на едно високо дърво наистина били закачени пъстър куп щитове, сред които Ектор разпознал щита на братовчед си Лионел. Тогава, обзет от ярост, Ектор взел да удря по медната купа, докато тя закънтяла като голяма камбана, а той обърнал коня и го завел на брода да го напои.

— Излез от водата и ела да се бием! — чул той зад гърба си силен глас. Като се обърнал бързо, Ектор видял огромен рицар с вдигнато копие, който го чакал.

Обзет от силен гняв, Ектор изскочил от водата и нападнал рицаря толкова устремно, че врагът му се завъртял два пъти заедно с коня.

— Добре сторено! — прогърмял гласът на Таркуин. — Удари ме както удря храбър рицар и сърцето ми се изпълни с радост!

Казал това и връхлетял върху Ектор, улучил го под дясната мишница, вдигнал го като перце от седлото с върха на копието си и го отнесъл в замъка, където го хвърлил на земята.

— Ще ти пощадя живота — казал Таркуин, — защото много те бива в боя!

След това смъкнал ризницата от Ектор и го пратил в дълбоката тъмница при другите рицари.

— Горко ни! — възкликнал тъжно Ектор, когато видял, че и Лионел е затворен вътре. — Как се случи това с тебе? А къде е Ланселот? Само той би могъл да ни спаси, защото единствено той е достатъчно силен, за да се сражава с Таркуин и да му надвие!

— Оставих го заспал под едно дърво… — отвърнал тъжно Лионел.

Сър Ланселот все така кротко и сладко спял под дървото, без дори да подозира какво се е случило с братовчед му и с брат му. Но когато превалило пладне, появили се четири кралици, яхнали снежнобели мулета, а четирима рицари, забили върховете на копията си в четирите края на покривало от зелена коприна, го държали над главите на дамите, за да ги пазят от силното слънце.

Както си яздели, те чули цвиленето на боен кон и като се огледали, видели, че конят е вързан за храстите, а близо до него под голямата ябълка спи рицар, напълно въоръжен, само че без шлем на главата.

Те тихо се приближили, за да го разгледат. Рицарят бил толкова красив, че и четирите кралици мигновено се влюбили.

— Хайде да не се караме за него — казала едната от тях, която била Фея Моргана, коварната сестра на крал Артур. — Аз ще го омагьосам, за да спи непробудно седем часа. Така ще можем да го отнесем в замъка ми, а когато се събуди, сам ще избере коя от нас да бъде негова любима, иначе го чака страшна смърт в моите тъмници!

И тя направила магия на Ланселот. А когато той отворил очи, открил, че лежи в студена каменна килия, където една хубава девойка му слагала вечерята.

— Е, рицарю, как се чувствуваш? — попитала го тя.

— Не много добре — отвърнал Ланселот. — Струва ми се, че подло са ме омагьосали и са ме хвърлили в мрачен затвор!

— Мисли си каквото искаш — рекла девойката. — Утре ще поговорим повече, сега няма време за приказки.

А тя бързо си тръгнала, обзета от жал, че толкова достоен рицар е станал жертва на нейната господарка, злата кралица.

На следващата сутрин завели Ланселот при четирите кралици и Фея Моргана му казала:

— Ние много добре знаем, че ти си Ланселот Езерни, рицарят на крал Артур, и че лейди Нимю, Езерната господарка, те е отгледала в Авалон, за да станеш най-големият рицар в Логрия и най-достойният на земята. Много добре знаем също, че единствената дама, на която служиш, е кралица Гуиневир, но сега, независимо че така е предопределено от съдбата, тя ще те изгуби, а и ти ще я изгубиш или ще изгубиш живота си. Защото няма да си тръгнеш жив от този замък, ако не избереш някоя от нас да бъде дама на твоето сърце и твоя любима.

— Трудна задача наистина — замислил се Ланселот. — Или да умра, или да взема някоя от вас за своя любима… При все това изборът е лесен: по-скоро ще умра, отколкото да посрамя честта си и да изменя на рицарската си клетва. Не искам никоя от вас, защото вие сте коварни магьосници! Колкото до лейди Гуиневир, мога да потвърдя в сражение с който и да е жив мъж, че тя е най-вярната съпруга на земята!

— Значи ни отказваш? — попитала Фея Моргана.

— Да, кълна се в живота си, че отказвам на всички ви! — извикал Ланселот.

Четирите кралици си тръгнали, като го заплашвали с ужасни неща, а Ланселот останал сам да скърби в студената тъмница и да се чуди каква ли жестока смърт ще му измислят те.

След известно време той чул леки стъпки по каменното стълбище. Вратата тихо се отворила и на прага застанала девойката, която разговаряла с него предишната вечер. Носела му храна и вино, оставила ги на каменната маса и както преди го попитала как се чувствува.

— Повярвай ми, девойко — казал Ланселот, — че никога не съм се чувствувал толкова зле.

— Уви! — въздъхнала девойката. — Много ми е жал, че виждам да се отнасят толкова подло и жестоко към един толкова благороден рицар… Дали не бих могла да ти помогна с нещо, защото всъщност съвсем не обичам тези кралици, на които служа, пък и никакви клетви не ме обвързват с тях…

— Не искам друго, помогни ми само да избягам! — пламенно извикал сър Ланселот. — Обещавам да ти се отблагодаря както пожелаеш, стига това да не е против рицарската ми чест!

— Тогава, сър, искам да те помоля другата седмица в четвъртък да вземеш участие в голям турнир от името на баща ми крал Багдемагус. Защото там ще се бият много от рицарите на крал Артур, а на последния турнир те на три пъти го надвиха.

— Кълна се, че баща ти е забележителен рицар! — казал Ланселот. — С радост ще се бия за него!

— Тогава, сър — продължила девойката, — утре на ранина ще те изведа от този замък и ще ти дам доспехите, щита, копието и коня. После ще тръгнеш през гората и ще се срещнем в абатството, което се намира недалече. Там ще доведа и баща си.

— Ще го сторя — казал Ланселот. — Държа на рицарската си дума!

Преди изгрев девойката отново дошла при Ланселот и го превела през дванадесетте заключени врати на замъка, докато излезли навън.

— Девойко, няма да те подведа, кълна се! — казал Ланселот и потеглил в утрото. Досами седлото се вдигали бели изпарения от земята и накрая конят сякаш се носел по водите на езерото на лейди Нимю, докато се изгубил в сенките на леса. А девойката въздъхнала и се върнала в замъка с насълзени очи, защото малко били жените, които можели да погледнат Ланселот и да не го обикнат.

Няколко дни по-късно Ланселот се срещнал с девойката и с крал Багдемагус в абатството, а в четвъртък потеглил за турнира, вдигнал прост бял щит без отличителни знаци, за да не разбере никой, че това е той.

На турнира сър Ланселот се сражавал честно, като с един удар на копието повалил сър Мадор, сър Мордред и сър Гахалантайн, но пощадил живота им, когато те се заклели да отидат при крал Артур на следващата Петдесетница и да му разкажат как са били победени от Безименния рицар.

После, без да изчака благодарностите на крал Багдемагус, Ланселот отново навлязъл в гората и препускал през деня дни наред, докато внезапно не съзрял един мощен рицар, който се сражавал със сър Гахерис, брата на Гавейн, рицар на ордена на Кръглата маса. Едрият рицар повалил Гахерис на земята, вдигнал го, метнал го напреки на седлото на коня му и потеглил, като карал ранения рицар пред себе си.

Сър Ланселот забил шпори в коня си и препуснал подир непознатия рицар, като извикал:

— Обърни коня, рицарю! Остави ранения мъж да си почине малко, докато ние премерим сили в бой! Чух да говорят, че си опозорил и озлочестил много от рицарите на Кръглата маса. Затова защищавай се!

— Аха! — зарадвал се Таркуин, защото това бил той. — Ако ти самият си рицар на Кръглата маса, толкова по-добре! Не зачитам никого от вашето братство!

— Достатъчно приказки изрече! — ядосал се Ланселот. — Дойде време за удари!

Тогава двамата вдигнали копия, отдалечили се в противоположни посоки, а после се спуснали един към друг, като пришпорили докрай конете си. Всеки ударил другия в средата на щита с такава сила, че конете им се стъписали и хвърлили ездачите си на земята, където известно време те останали да лежат зашеметени. След това се били повече от два часа с мечове, но никой не надделявал, макар че и двамата губели много кръв от многобройните си рани.

— Ти си най-могъщият рицар, когото съм срещал! — запъхтяно изрекъл Таркуин, докато двамата си поемали дъх, подпрени на мечовете. — Ценя добрия воин и от уважение към тебе ще освободя всички рицари от моята тъмница, стига ти да не си Ланселот, който уби брат ми сър Карадос от Печалната кула, защото съм се заклел да отмъстя за смъртта му!

— В тази кула обитаваше повече зло, отколкото съм виждал през целия си живот! — казал Ланселот. — Заслужено убих малодушния сър Карадос, какъвто и да ти е той!

— А! — извикал Таркуин. — Значи ти наистина си Ланселот! Най-много от всичко на света мечтаех да се срещнем! Сега няма да спрем, докато единият от нас не падне мъртъв!

И те подновили боя, докато накрая Ланселот не отсякъл главата на Таркуин.

— Да тръгваме! — казал Ланселот на Гахерис и двамата ранени рицари потеглили към замъка на Таркуин, край който били окачени щитовете на Ектор, Лионел, както и на Кей, Мархаус и на много други рицари на Кръглата маса.

После, докато Ланселот миел раните си в потока, Гахерис отишъл в замъка, повалил на земята пазача, взел ключовете му, отворил вратата на тъмницата и освободил затворниците.

Като видели, че е ранен, всички те си помислили, че той се е бил с Таркуин и го е победил.

— Не е така, благородни господа — казал Гахерис. — Освободи ви Ланселот Езерни, той се сражава и уби Таркуин, когото никой друг не можа да надвие. Сър Ланселот ви моли догодина на Петдесетница непременно да отидете в двора на крал Артур, където той ще се срещне с вас, ако желаете да разговаряте. Също така моли Лионел и Ектор да бъдат там на този ден, в който крал Артур прави голямото си празненство.

— Ще го сторим! — казали рицарите.

— Ние обаче още сега ще тръгнем да търсим сър Ланселот — обадили се Лионел и Ектор.

— И аз идвам с вас — казал сър Кей. — Ще го моля да ми прости за лошите думи, които казах за него, когато крал Артур го направи рицар.

Междувременно сър Ланселот се измил от кръвта и напоил при брода коня, който Гахерис му бил дал. Като видял, че раните му нито са твърде дълбоки, нито го болят толкова, колкото предполагал, той не отишъл в Таркуинския замък, където го чакали рицарите, а отново препуснал през леса, за да търси нови подвизи.

Яздел така седмици наред и навлизал все по-навътре и по-навътре в лесовете, които покривали в тези времена толкова много от британската земя. Много девойки спасил той от ръцете на злосторници, много рицари надвил в бой. Точното му копие и големият меч, които размахвал в силната си десница, поваляли дори великани.

Тук няма място да разкажем за всички приключения, които преживял той. Между най-необикновените от тях обаче било приключението, което му се случило малко преди завръщането му в Камелот за празника Петдесетница, една година след като бил провъзгласен за рицар.

Точно когато препускал през един гъсталак, по-див и по-безлюден от всички познати му дотогава места, изведнъж под сенчестите храсти изскочила бяла хрътка, която сякаш тичала по диря, пък и дирята си личала — големи капки засъхнала кръв. Тогава Ланселот пришпорил коня подир хрътката, която непрекъснато се озъртала назад да види дали той я следва. Дълго време пътят им вървял през мочурища, докато накрая минали по един мост и стигнали до някакво имение със стара господарска къща, чиито порутени стени, наполовина скрити от бръшлян, се спускали към обраслия с бурени ров.

Хрътката се втурнала в приемната зала и Ланселот видял, че там лежи мъртъв рицар — хрътката отишла при него и започнала да ближе раните му, като жално виела. Тогава се появила една дама, която плачела и кършела ръце. Тя казала на Ланселот:

— О, каква мъка си ми причинил ти!

— Лейди — оправдал се той, — не съм сторил никакво зло на този рицар. Просто следвах до тук хрътката, която вървеше по кървавата диря. Затова не ме укорявай!

— Повярвай ми, сър — казала дамата, — не мисля, че ти си убил съпруга ми. Този, който го е направил, лежи с люта рана, която аз ще се погрижа никога да не заздравее!

След тези думи тя се разридала и започнала да нарежда ужасни клетви за рицаря, който убил съпруга й сър Гилбърт.

— Дано бог те утеши някак — казал сър Ланселот и натъжен потеглил по пътя си. Не се бил отдалечил много обаче, когато срещнал една девойка, която го познала по герба върху щита и веднага го приветствувала:

— Добра среща, Ланселот Езерни, най-храбър сред храбрите! Моля те да проявиш благородство и да помогнеш на брат ми, повален от люта рана, от която кръвта тече, без да спира. Днес той се сражава с рицаря Гилбърт и го срази в честен и открит бой, но съпругата на Гилбърт е проклета магьосница и тя направи такова заклинание, че раната никога да не заздравее… Но аз срещнах лейди Нимю, която бродеше из гората, и тя ми каза, че раната на брат ми ще се затвори само ако намеря човек, който без страх да влезе в Опасния параклис и да донесе оттам меч и късче от платното, с което е покрит раненият рицар, подслонен там.

— Това е изумително! — възкликнал Ланселот. — Но я ми кажи, кой е брат ти?

— Нарича се Мелиот, сър — отвърнала тя, — и е верен рицар на Логрия.

— Двойно повече ми е жал за него — казал Ланселот, — щом е мой другар от Кръглата маса. Готов съм да му помогна и ще направя всичко, което ми е по силите!

Тогава девойката казала:

— Сър, следвай тази пътека и тя ще те отведе до Опасния параклис, а аз ще те чакам тук до твоето завръщане… Не се ли завърнеш, значи на земята не е останал рицар, който да извърши този подвиг.

Ланселот тръгнал по пътеката и не след дълго стигнал до една полянка, където видял необикновен и усамотен параклис. Тогава вързал коня си за едно дърво и влязъл в двора. В отдалечения му край забелязал множество чудесни щитове, окачени наопаки. Изведнъж тридесет яки рицари в черни доспехи застанали зад щитовете. Били с една стъпка по-високи от който и да е простосмъртен, скърцали със зъби и мятали страшни погледи на сър Ланселот.

После, макар че бил обзет от силен страх, Ланселот изтеглил меча си, прикрил се с щита и се хвърлил в средата им. Те обаче се пръснали встрани, без да кажат нито дума и без да го нападат. Тогава Ланселот придобил смелост и влязъл в параклиса. Вътре горял само един мъждив светилник, който хвърлял причудливи сенки под ниските каменни сводове, но Ланселот забелязал тяло на човек, положено върху каменна плоча и покрито с копринено платно.

Като склонил глава почтително, сър Ланселот отрязал късче от платното. Тутакси подът се раздвижил, сякаш земетресение разлюляло параклиса, и светилникът се заклатил така, че веригата, на която бил закачен, жалостиво изскърцала, докато накрая и сенките започнали да се местят, като че искали да сграбчат Ланселот.

За миг сър Ланселот коленичил, обзет от страх, и тогава съзрял красив меч редом с умрелия рицар. Грабнал го бързо и излязъл навън. Тогава всичките черни рицари заговорили глухо в един глас, без да си движат устните:

— Рицарю Ланселот! Остави този меч, иначе ще умреш от ужасна смърт!

— Все едно дали ще живея, или ще умра — извикал Ланселот, — няма да се подчиня на никакви приказки. Затова, ако смеете, излезте насреща ми!

Но никой не вдигнал ръка срещу него и той извървял благополучно пътечката през двора до покритата със свод порта, където стояла непозната девойка.

— Рицарю! — извикала тя. — Остави меча, преди, да излезеш, иначе ще умреш заради него!

— С каквото и да ме заплашват, няма да го оставя! — отвърнал той.

— Право казваш — рекла девойката, — защото, ако го оставиш, кракът ти никога вече няма да стъпи в двора на крал Артур!

— Значи ще бъда глупак, ако не продължа! — възкликнал Ланселот.

— Само че, любезни рицарю, трябва да ме целунеш веднъж, преди да си тръгнеш! — помолила го девойката.

— Не, невъзможно е — възпротивил се той. — Това ще бъде греховна целувка!

— Горко ми! — разридала се девойката. — Всичкият ми труд отиде напразно! Ако ме беше целунал, щеше да паднеш мъртъв на земята. Нарочно направих този Опасен параклис с магия, за да хвана в клопка тримата най-достойни рицари на Логрия: сър Гавейн, тебе и сър Персивал, който още не се е родил. Защото аз съм Алуис Магьосницата, приятелка на Фея Моргана!

— Дано се спася от тайното ти изкуство! — извикал сър Ланселот и се прекръстил. А когато вдигнал очи, Алуис Магьосницата била изчезнала.

Тогава Ланселот отвързал коня си и бързо препуснал по пътеката, докато намерил сестрата на Мелиот, а когато го видяла, тя плеснала с ръце и се разплакала от радост.

Те веднага отишли в близкия замък, където лежал Мелиот и го заварили блед като смъртник, а живителната кръв все така струяла от раната му. Ланселот коленичил до него, докоснал раната с меча и я превързал с парчето коприна. Сър Мелиот тутакси станал здрав и читав.

След това Ланселот останал при Мелиот и сестра му много дни, за да си отдъхне в замъка им. Една сутрин обаче той казал:

Вече трябва да тръгвам за двора на крал Артур в Камелот, защото наближава празникът Петдесетница. Там, ако даде господ, можете да ме намерите.

После бързо препуснал в леса, а лъчите на пролетното слънце, които падали като златен дъжд през раззеленения листак, се отразявали като в огледало в излъсканите му доспехи. Ала преди да стигне в Камелот, случили му се още премеждия.

Както един ден препускал към Камелот през приятните открити местности, само тук-таме обрасли с гори, Ланселот видял дама, която стояла под вековен дъб и плачела.

— О, Ланселот, цвят на рицарството! — извикала тя. — Ти ще ми помогнеш! Виж, високо в короната на дървото е соколът на господаря ми, оплел се е в златните върви, с които са вързани краката му. Както го държах, той ми се изплъзна, а господарят ми е човек със суров нрав и положително ще ми отсече главата, задето съм изгубила сокола му.

— Е, прекрасна лейди — казал Ланселот, — след като знаеш името ми и ме молиш в съответствие с рицарските клетви да ти помогна, ще направя каквото мога. Дървото обаче е твърде високо и по него има много изсъхнали клони…

Като казал това, с помощта на дамата Ланселот свалил доспехите си и останал само по риза и панталони, се покатерил на дървото и накрая стигнал до сокола. Оправил внимателно вървите, вързал ги за един изгнил клон и хвърлил сокола от дървото така, че птицата разперила крила и благополучно стигнала до земята, където дамата я уловила.

След това Ланселот започнал да слиза, но преди да успее да го стори, от една шатра недалече изскочил с коня си едър рицар с изтеглен меч в ръка.

— Аха, сър Ланселот ли е това?! — извикал той. — Пипнах те точно както си мечтаех и сега ще те заколя!

— О, лейди, защо ме предаде? — натъжил се Ланселот.

— Тя постъпи както й бях заповядал — казал рицарят. — Лейди Алуис нареди да ти приготвя тази клопка! А сега слизай долу, за да те убия!

— Какъв страшен позор ще е за тебе, така въоръжен, да убиеш човек, който е и без доспехи, и без меч! — възмутил се Ланселот.

— Подобни думи няма да те спасят! — изръмжал рицарят.

— Поне ми подай меча — казал Ланселот, — за да умра с меч в ръката!

— Ами, не съм толкова глупав, та да ти го давам! — изсмял се рицарят. — Стига да зависи от мене, няма да получиш никакво оръжие!

Тогава Ланселот истински се уплашил, че е ударил часът му, но въпреки това не искал да се остави да бъде заклан като добитък, но и не направил опит да скочи от дървото и да избяга, което щяло да бъде лесно без тежките доспехи. След малко той се огледал и видял изсъхнал клон, дебел колкото цепеница. Отчупил го и изведнъж скочил долу, изплъзнал се за миг на рицаря, а после храбро се изправил пред него. Рицарят нетърпеливо замахнал с меча, но Ланселот отклонил удара с дебелата тояга и като я завъртял, така го цапардосал по шлема, че му счупил главата. После грабнал меча си и я отрязал.

— Горко ми! — извикала дамата. — Защо уби съпруга ми?

— Вината не е моя — мрачно отвърнал Ланселот. — Вие се бяхте разбрали подло да ме убиете, а сега коварството ви се стовари на собствените ви глави!

След това Ланселот си сложил ризницата и тръгнал на път. Малко преди полунощ стигнал до един замък, където го приели добре и го настанили да преспи в удобно легло. Ала преди изгрев слънце той се събудил, защото чул някой да чука на портата. Надникнал от прозореца и видял, че това е сър Кей, преследван от трима рицари.

„Трябва да изляза и да помогна на Кей — казал си Ланселот, — защото иначе тримата рицари ще го убият!“

След това си сложил доспехите и се спуснал през прозореца по постелката, която завързал за него.

— Насам! — извикал той на тримата рицари, като се хвърлил към тях. Само седем пъти замахнал с меча и тримата били повалени на земята.

— Рицарю! — викнали те. — Признаваме се за победени, защото ти си ненадминат воин!

— Признайте се за победени от сър Кей — казал им Ланселот — или ще ви убия заради вашето притворство! — А когато те обещали да го сторят, макар и неохотно, защото Кей не го бивало да се бие, Ланселот продължил: — А сега бързо вървете в Камелот, явете се пред крал Артур на Петдесетница и му кажете, че ви изпраща сър Кей!

Когато те потеглили, Ланселот завел Кей в замъка и го поканил в стаята си. Там, на светлината на свещта, Кей го познал и коленичил пред него, за да му благодари, че му е спасил живота.

— Недей — прекъснал го Ланселот, — аз просто изпълнявах рицарския си дълг. Ела сега да си поемеш дъх, защото си изтощен.

Сър Кей утолил глада и жаждата си, след което двамата с Ланселот заспали дълбоко в леглото. А когато умореният рицар се събудил към пладне. Ланселот бил изчезнал. Но и доспехите на Кей били изчезнали!

„Аха! — зарадвал се Кей. — Ще загазят някои от рицарите на крал Артур, защото ще помислят Ланселот за мене и ще дръзнат да се бият с него! Аз самият обаче ще облека неговите доспехи и ще пътувам необезпокояван!“

Сър Кей мислел така, защото не бил много обичан от Рицарите на Кръглата маса, и понеже имал навик да обижда по-младите с несправедливи подмятания, те му отмъщавали, като го събаряли от коня винаги, когато го срещали на път да изпълни някоя рицарска поръка — нещо, което Кей гледал да върши колкото се може по-рядко!

Този път той се завърнал в Камелот без нито един рицар да го закачи, ала Ланселот, облечен в неговите доспехи, но със собственото си копие, доста се потрудил през това време.

— Гледайте, иде надменният сър Кей! — извикал един от тримата новоположени рицари, спрели да лагеруват недалеч от замъка, където пренощувал Ланселот. — Той се смята за най-умелия рицар, колкото и често да му доказваме обратното! Нека сега обаче поред се сражаваме с него; ще поохладим малко безочието му на утрешното празненство, ако добре го поотупаме днес!

Само че Ланселот ги съборил от конете един подир друг, сякаш имал пред себе си кегли, и както те зяпнали го гледали от земята, той им заповядал на другия ден да се представят на кралица Гуиневир и да й кажат, че ги изпраща сър Кей.

После Ланселот отново тръгнал на път и не след дълго срещнал брат си Ектор заедно с още трима от най-известните рицари на Кръглата маса — сър Сеграмор, сър Ивейн и самия сър Гавейн.

— Кълна се, че сега ще докажа каква е мощта на сър Кей, за която той толкова често говори! — извикал Сеграмор, вдигнал копие и препуснал към Ланселот, който сторил същото. Но Ланселот ударил Сеграмор с такава сила, че рицарят заедно с коня си се претърколил на земята:

— Я погледнете, приятели! — възкликнал Ектор. — Та това беше много мощен удар… Струва ми се, че този рицар е твърде по-едър, отколкото може да бъде сър Кей… Сега ще видим какво ще получи от мене!

И Ектор вдигнал копие, след което двамата с Ланселот се сблъскали като грохот на гръмотевица. Ланселот го преметнал през опашката на коня и го оставил да лежи на поляната.

— Кълна се, че това е прекалено силен рицар — казал Ивейн. — Сигурен съм, че е посякъл Кей, а сега язди, облечен в неговите доспехи! Няма да е лесно да изляза насреща му, но да видим какво мога да направя!

След което двамата като обезумели препуснали в галоп един срещу друг, но Ланселот улучил Ивейн, той полетял от коня и се ударил в земята с такава сила, че дълго лежал зашеметен.

— Вече ми е съвсем ясно, че ще трябва да се бия с този рицар! — казал Гавейн. Вдигнал щит, взел в ръка едно здраво копие, връхлетял върху Ланселот и всеки от тях стоварил мощен удар в средата на противниковия щит. Копието на Гавейн обаче се натрошило, а Ланселот бил замахнал толкова силно, че конят на Гавейн не успял да се удържи на крака и се търколил на земята.

А Ланселот засмян продължил пътя си, като си рекъл: „Да поживи господ човека, направил моето копие, защото е най-доброто, което съм държал в ръка!“

— Мисля, че това беше сър Ланселот Езерни — казал Гавейн, като бавно се изправил и помогнал на другите двама рицари да станат на крака. — Бързо да вървим в Камелот, там ще научим истината!

На следващия ден, когато всички рицари на крал Артур се събрали около Кръглата маса, Ланселот влязъл, облечен в доспехите на Кей, но, разбира се, без шлем. Тогава Гавейн, Ивейн, Сеграмур и Ектор се уверили, че тъкмо той ги бил повалил с един удар на копието, и всички започнали да се смеят и да се шегуват.

Сетне Кей разказал на краля как Ланселот го е отървал от тримата рицари, които щели да го посекат.

— И ги накара да се признаят победени от мене, а не от него — казал той, а младежите стояли там като потвърждение на думите му. — После Ланселот взе доспехите ми — продължил Кей, — а ми остави своите. Прибрах се у дома мирно и тихо, защото никой не се осмели да премери сили с мене!

После влезли онези рицари, които били хвърлени в тъмница от Таркуин, и разказали как Ланселот ги спасил. А Гахерис добавил:

— Видях цялата битка от началото до края. Таркуин е най-силният рицар, когото съм срещал!

Дошъл и Мелиот, който разказал как бил спасен от Ланселот, после и крал Багдемагус, за когото Ланселот се сражавал; дошли още много други и всеки знаел някоя история за големите подвизи и ненадминатата храброст на Ланселот.

Щастлив бил крал Артур, че има в двора си такъв рицар, а кралица Гуиневир още повече обикнала Ланселот, като чула разказите за великите му подвизи. Никой вече не обвинявал Артур, че е направил рицар от един неопитен оръженосец, защото през тази година на изпитания Ланселот си спечелил славата на най-забележителен рицар на света, на най-почитания от бедни и богати. И в кралство Логрия никога вече не се родил друг рицар като сър Ланселот Езерни.

3.СЪР ГАРЕТ, РИЦАРЯ ОТ ГОТВАРНИЦАТА

— Сега, господарю Артур, вече можеш да седнеш на трапезата! — казал сър Гавейн на една Петдесетница, когато в Камелот се били събрали всички Рицари на Кръглата маса, но угощението не можело да започне, защото не се било случило никакво приключение, нито пък бил дошъл някой, който да разкаже необикновена история или да моли за помощ. — Да празнуваме, защото виждам, че идва един момък, облечен в прости дрехи, облегнат на раменете на двама яки слуги, а е с цяла глава по-висок от тях!

— Според тебе, Гавейн, кой може да е? — попитал крал Артур, който седял до кралицата си лейди Гуиневир.

— Не мога да кажа — отвърнал Гавейн, — но от пръв поглед ми харесва, защото не съм виждал по-хубав мъж, пък и ми се струва, че ще бъде чест за рицарите той да бъде между тях!

След малко странникът влязъл, прекосил залата, изправил се пред крал Артур и извикал:

— Господ да те поживи, най-благородни сред кралете, теб и твоето братство на Рицарите на Кръглата маса! Дойдох тук, за да помоля да изпълните три мои желания. Те не са нито неприемливи, нито такива, каквито бихте се побояли да изпълните. Първото ще кажа сега, а другите след дванадесет месеца.

— Казвай каквото искаш и ще го получиш! — обещал крал Артур, комуто също допаднал този висок русокос момък с честен поглед, и кралят веднага решил, че може да му има доверие.

— Моля, сър, през първата година да получавам ядене и пиене в твоя двор!

— Аз пък те моля да поискаш нещо по-добро от това! — казал крал Артур в отговор.

— Сър, нищо друго не желая! — повторил непознатият.

— Добре тогава — казал кралят. — Ще получаваш достатъчно ядене и пиене, не съм го отказвал досега нито на приятел, нито на враг! Моля те само да ми кажеш как ти е името.

— Предпочитам, господарю да не го разкривам, докато не му дойде времето!

— Твоя воля — съгласил се крал Артур. — И все пак много се чудя кой може да си, защото не съм виждал много младежи, прекрасни като тебе.

След това крал Артур поръчал на Кей да се грижи за непознатия и му наредил да го храни и пои така, като че посреща велик херцог или барон.

— Та той не е никакъв благородник! — рекъл презрително Кей. — Ако беше син на рицар, щеше да си поиска кон и доспехи, а не ядене и пиене. Ловя се на бас, че е син на прост селяк, комуто не подобава да общува с рицари. Е, ще му дам място в готварницата, с толкова храна, колкото може да погълне. До една година ще стане тлъст като шопар! А след като си няма име, ще го наричам Бомен, Прекрасните ръце, защото за пръв път през живота си виждам толкова големи, толкова бели, пък и толкова мързеливи и непохватни ръце!

И така Бомен цяла година слугувал в готварницата, а Кей му се присмивал, обиждал го, правел си груби шеги с него и въобще добре се постарал да направи живота му колкото се може по-непоносим.

Бомен обаче винаги проявявал кротост и търпение. Никога не отвръщал на Кей, нито пък отказвал да извърши каквато и да е долна и недостойна задача, която Кей му възлагал. А рицарят, макар да усещал, че самият той се държи лошо, му се подигравал още повече.

Отново дошла Петдесетница и всички от Кръглата маса за пореден път се събрали в Камелот. Крал Артур обаче както винаги не искал да седне на трапезата, докато не дошъл при него един оръженосец и не му казал:

— Сър, можете да започнете пиршеството, защото иде една девойка, която е преживяла необикновени изпитания…

След малко в залата влязла девойка и коленичила пред крал Артур, като молела за неговата помощ.

— Защо ти е необходима? — попитал кралят. — Какво се е случило?

— Сестра ми лейди Лионес е в беда — отвърнала девойката. — Един коварен деспот я затвори в замъка си, като съсипа всичките й земи. Името му е Червения рицар от Червените ливади.

При тези думи Бомен изведнъж застанал пред краля и рекъл:

— Господарю, благодаря ти за дванадесетте месеца, които прекарах в готварницата, където доволно ядох и пих. А сега ще ти кажа и останалите си две желания: първо, да ми позволиш аз да изпълня молбата на тази девойка, и второ, сър Ланселот Езерни да ме придружава дотогава, докато не докажа пред него, че съм достоен за рицар, защото мечтая да бъда направен рицар единствено от сър Ланселот…

— Ще ти разреша тези неща… — започнал крал Артур, но девойката, която се казвала лейди Линет, сърдито се намесила.

— Срамота, крал Артур! Що за обида е това, да изпращаш на помощ на сестра ми някакъв мръсен слуга от готварницата си, докато тук около Кръглата маса седят сър Ланселот, сър Гавейн, сър Гахерис и сър Борс, най-добрите рицари на света, както и много други благородни храбреци!

Обзета от гняв, тя яхнала белия си кон и напуснала Камелот. А докато Бомен се приготвял, за да я последва, дошло едно джудже и му донесло огромен меч, който той препасал. Пред залата чакал силен боен кон, на който Бомен се качил и препуснал, а малко след него тръгнал и Ланселот.

Тогава Кей скочил на крака и сърдито възкликнал:

— Ще настигна момчето от готварницата и хубавичко ще го напердаша, задето върши такива работи!

— По-добре си остани у дома — посъветвал го сър Гавейн.

Но Кей не го послушал, а потеглил облечен в бойни доспехи и пришпорил коня си с все сила. Не след дълго той забелязал Бомен, който тъкмо се изравнявал с лейди Линет.

— Ей, Бомен! — извикал Кей. — Защо не си седиш в готварницата? Защо не уважаваш по-благородните от тебе? Знаеш ли кой съм аз?

— Зная много добре — отвърнал Бомен и обърнал към Кей коня си. — Ти си сър Кей, най-грубият и най-нелюбезният рицар от двора, затова се пази от мене!

Думите му така вбесили Кей, че той веднага вдигнал копието си и се спуснал към Бомен, който, макар и да бил без копие, пришпорил коня си насреща му с изтеглен меч в ръка. И точно когато копието на Кей щяло да прободе момъка както карфицата пробожда пеперуда, Бомен внезапно извъртял коня си, посрещнал копието с тъпата част на острието и ловко забучил меча си в Кей. Кей паднал на земята тежко ранен, а Бомен взел копието и щита му и препуснал след лейди Линет. Ланселот, който яздел по петите му, метнал Кей напреки на коня му, който подгонил по посока на Камелот, за да върне там ранения рицар.

Междувременно Бомен настигнал лейди Линет, но тя съвсем не го посрещнала любезно.

— Срамота! — извикала дамата. — Защо се осмеляваш да ме следваш? Миришеш на готварница, а дрехите ти са вкоравени от мас и лой! А рицарят, когото рани или уби, получи от тебе подъл удар… Връщай се обратно ти казвам, върви си в готварницата. Добре ми е известно, че си само един мръсен слуга, когото сър Кей е нарекъл Бомен заради големите ръце! Големи, ами! Бива ги само да скубят патици и да въртят чепа на бъчвата с бира!

— Девойко — обърнал се учтиво към нея Бомен, — можеш да ми говориш каквото си искаш, но аз няма да се върна назад. Защото обещах на крал Артур да ти помогна в бедата и ще го направя, дори ако това ми струва живота!

— Ще ми помогнеш в бедата, как не! — изсмяла се Линет. — Е, скоро ще се срещнеш с такъв противник, че на драго сърце би дал всичката овнешка чорба от готварницата, за да се върнеш там здрав и читав!

— Тепърва ще видим — тихо казал Бомен и двамата потеглили в мълчание, като лейди Линет яздела малко пред него.

Не след дълго стигнали до една висока черна глогина, която растяла от едната страна на сенчеста поляна. На нея били окачени черно знаме и черен щит, а редом стоял рицар на черен кон с черни доспехи.

— Бягай бързо оттук — казала лейди Линет на Бомен. — Това е Черния рицар от Черните ливади!

— Благодаря ти за тези думи — отвърнал Бомен, но по нищо не си личало, че ще последва съвета й.

— Девойко! — извикал Черния рицар. — Да не си поискала да те придружава този човек от двора на крал Артур?

— Опазил ме господ! — отвърнала тя. — Това е само един прост слуга, който върви подире ми, независимо дали го желая, или не. Моля те, рицарю, да ме отървеш от него, защото много ми досажда!

— Е, тогава ще го сваля от коня и ще го накарам да се върне пеш в Камелот… — казал Черния рицар, като грабнал черния щит и черното копие. — А конят му е хубав и ще ми върши добра работа!

— Твоя воля, прави каквото искаш с коня ми — казал Бомен. — Ела и си го вземи, ако смееш, а ако не смееш, отстрани се и ме пусни да мина по черните ти ливади!

— Чуваш ли се какво говориш?! — ядосал се Черния рицар. — Много си дързък за момче от готварницата!

— Лъжа! — извикал Бомен. — Не съм слуга, а благородник по рождение и с по-известно потекло от твоето!

След това те приготвили копията си и се сблъскали като бесни бикове. Копието на Черния рицар отскочило от щита на Бомен и не го засегнало, но копието на Бомен пронизало и щита, и доспехите на рицаря. Той паднал от коня и издъхнал.

— Засрами се, страхливи прислужнико! — извикала Линет. — Ти го уби с коварство! — И като казала това, тя бързо препуснала напред.

Бомен обаче слязъл от коня и облякъл доспехите на Черния рицар, но си запазил меча, както й щита и копието на Кей.

А Ланселот, който видял какво се случило, настигнал Бомен и му казал:

— Сър, ти постъпи като истински храбрец и аз от все сърце съм готов веднага да те направя рицар. Само че първо трябва да науча името ти, а пък аз ти обещавам да не го казвам на другите, докато решиш.

— Господарю — отвърнал Бомен, като коленичил и навел глава, — казвам се Гарет Оркнийски и съм най-малкият син на крал Лот и Артуровата сестра кралица Моргауз. Сър Гавейн е мой брат, братя са ми също Гахерис и Агравейн, но те не ме познаха, защото не са ме виждали в последните десет години.

— Радостен е днешният ден! — казал Ланселот. — Имам честта да те приема в рицарското братство! Продължавай, както си започнал, а около Кръглата маса ще те чака мястото ти. Според мене ти си между най-достойните рицари в кралство Логрия, между най-благородните и най-храбрите!

След това Ланселот развеселен се завърнал в Камелот, а Бомен, когото вече трябва да наричаме сър Гарет, се метнал на коня на Черния рицар и препуснал след лейди Линет.

— Махай се, готварски прислужнико! — извикала тя. — Пфу! Не стой на вятъра, защото ми прилошава от миризмата на гранясала лой… Жалко, че един толкова добър рицар беше убит от нищожество като тебе! Наблизо обаче се намира друг рицар, който ще те накара да платиш за това скъпо и прескъпо, затова бягай, докато още има време!

— Мога да бъда победен или посечен — казал кротко Гарет, — но никога няма да побягна, нито ще те изоставя, преди да изпълня дълга си!

Не след дълго на пътя им внезапно изскочил рицар, облечен в зелени доспехи, със зелено копие и зелен щит.

— Моите почитания, девойко! — казал Зеления рицар от Зелените ливади. — Моят брат Черния рицар ли те придружава?

— Уви, не — отвърнала Линет. — Това е само един окаян готварски прислужник, който с измама уби твоя брат.

— Предател! — извикал Зеления рицар. — Ще платиш с живота си за това!

— Готов съм да се бия с тебе — отвърнал Гарет. — защото убих брат ти честно, в открита борба. Ако имаше някаква несправедливост, тя бе от негова страна, защото той беше в пълно бойно снаряжение, а аз имах само щит и меч.

След което двамата рицари започнали ожесточено да се сражават и копията им се натрошили. После се били с мечове и на коне, докато Гарет не повалил Зеления рицар. И на земята продължили да се бият.

— Рицарю! — извикала след малко Линет. — Защо се бавиш и не си разчистваш сметките с този прост готварски слуга? Колко жалко, че го оставяш жив толкова дълго време!

При тези думи Зеления рицар побеснял от яд и така ударил Гарет, че разполовил щита му, но Гарет захвърлил счупената половина, която все още държал, уловил меча си с две ръце и така цапардосал Зеления рицар по шлема, че той се затъркалял по земята като улучен със стрела заек и започнал да моли за милост.

— Напразно чакаш пощада — казал Гарет. — Положително ще те убия, освен ако дамата не се застъпи за тебе.

— Никога! — извикала Линет. — Не искам да ставам длъжница на един прост слуга!

— Тогава той ще умре — казал Гарет.

— Пожали ме, умолявам те! — задъхано казал Зеления рицар. — Ще ти простя за смъртта на брат си и ще ти служа вярно с петдесетте си рицари!

— Безполезно е, ако тя не ме помоли — упорствувал Гарет. — Приготви се да умреш!

— Не го убивай, мръсни прислужнико! — извикала Линет.

— Девойко — казал Гарет, като й се поклонил, — винаги с удоволствие ще изпълнявам заповедите ти. Щом желаеш, ще подаря живота на този благороден рицар. Рицарю от Зелените ливади, имам честта да те освободя. Върви в Камелот със своята дружина, закълни се да служиш вярно на крал Артур и му кажи, че те изпраща Рицаря от готварницата!

Същата вечер Зеления рицар поканил Гарет и Линет на гости в замъка си и макар че дамата продължила да сипе обидни думи в лицето на Гарет, всички други му оказвали почести.

— Срамота! — извикала лейди Линет. — Не подобава така да почитате този човек!

— Мисля, че по-скоро ще бъде срамно, ако пренебрегна с нещо този, който доказа, че е по-достоен рицар от мене! — рекъл Зеления рицар.

— Лейди казал на следващата сутрин Гарет на Линет, докато препускали през гората, — не е любезно от твоя страна толкова да ме укоряваш и да ми се присмиваш, защото ми се струва, че досега ти служих вярно и надвих тези рицари, които според тебе щяха да ме победят. Нещо повече, каквото и да говориш, аз по никой начин няма да се разделя с тебе, преди да изпълня дълга си.

— Е — казала тя, — много скоро ти наистина ще срещнеш достоен противник. Защото сега наближаваме замъка на Синия рицар от Сините ливади, а единствено сър Ланселот, сър Гавейн, сър Борс или самият крал Артур могат да му излязат насреща. Съмнявам се, че дори и те биха могли да спасят сестра ми лейди Лионес, защото Червения рицар от Червените ливади, който я е обсадил, е най-силният човек на света, а тайната на неговата мощ се крие в магия, направена от Фея Моргана.

— Колкото по-силни са враговете ми, толкова по-голяма ще е славата ми, ако им надделея! — казал Гарет.

След това те излезли от гората и стигнали до една голяма морава, покрита с килим от сини великденчета. Там имало опънати много шатри от синя коприна, а край тях се движели рицари и дами, облечени в сини дрехи. Насред моравата растяла висока черница, от която висели множество щитове, принадлежали на рицари, посечени от Синия рицар. На един надвиснал клон бил окачен грамаден син щит, в земята до него било забито синьо копие, а за ствола на дървото бил вързан стоманеносив кон.

— Бягай, смрадливи прислужнико! — подигравателно го подканила лейди Линет. — Това е Синия рицар със стоте си юнаци!

— Тогава ще остана и ще се бия — казал Гарет. — Може би ще успея да поваля неколцина, ако идват един по един.

— Много се чудя кой си ти всъщност — казала лейди Линет, като изведнъж забравила презрителния си тон. — Положително си от благороден произход, защото не е имало дама, която да ругае и да обижда някой рицар така, както го правех аз, а ти винаги ми отвръщаше с любезност и продължи вярно да ми служиш.

— Лейди — казал замислено Гарет, — малко струва рицар, който не може да понесе тежките думи, изречени от жена. Разбира се, че ти ме ядосваше с несправедливите си обвинения, но това ме караше още по-ожесточено да се сражавам с твоите врагове. Колкото до произхода ми, аз ти служих не по-зле от един благородник, а дали съм такъв, или не, ще узнаеш след време, защото докато се разделим, ще трябва да изпълня едно още по-голямо задължение към тебе.

— Ах, прекрасни Бомен — разплакала се Линет, — прости ми за думите, които изрекох против тебе, и бягай, преди да е станало късно!

— На драго сърце ти прощавам! — казал Гарет.

— Ала няма да избягам. По-скоро ще се бия още по-яростно, за да получа в награда още по-нежни думи от тебе!

В този миг Синия рицар съзрял Гарет и се метнал на коня си, като извикал:

— Ей, ти! Рицаря с черните доспехи! Скачай от коня, целуни крака ми и се предай тутакси, иначе безжалостно ще те убия!

— Не, по-скоро ти трябва да паднеш на колене — отвърнал Гарет, — защото ще се наложи да проявя голямо милосърдие, за да пощадя живота на човек, който е посякъл толкова много добри рицари!

Тогава Синия рицар облякъл сините си доспехи, пуснал забралото на синия си шлем, вдигнал синьото си копие и като гръмотевичен тътен се спуснал към Гарет, който го пресрещнал почти в кариер. Така се сблъскали, че копията и на двамата се счупили, а конете им се претърколили на земята.

Накрая Гарет улучил шлема на Синия рицар, съборил го на земята и се престорил, че се готви да го посече.

Лейди Линет обаче се помолила на Гарет да му пощади живота и Синия рицар се предал.

— Наистина ще проявя милосърдие към тебе — казал му Гарет, — защото ти се биеш много умело и ще бъде жалко да убия такъв рицар. Затова иди в Камелот, в двора на крал Артур, заедно със стоте си юнака и положи клетва да служиш на краля. Кажи, че те изпраща Рицаря от готварницата.

Същата вечер Синия рицар посрещнал много гостоприемно сър Гарет и лейди Линет в замъка си, а на сутринта ги придружил с коня си донякъде, за да им покаже пътя.

— Прекрасна девойко, къде си повела този рицар? — попитал той Линет.

— Сър — отвърнала му тя, — отиваме в Опасния замък, където е обсадена сестра ми лейди Лионес.

— Ах — въздъхнал Синия рицар, — значи ще си имате работа с Червения рицар от Червените ливади, който е най-страшният рицар на света и никога не проявява милосърдие. Коварна магия го е направила силен за седмина. Той обсади замъка отдавна и много пъти досега можеше да го превземе, но не го направи, защото замъкът е построен с магия от кралицата Фея Моргана, на която той дължи и силата си. Те се надяваха, че на този поход ще тръгне сър Ланселот, сър Гавейн или дори самият крал Артур, за да го убие Червения рицар, както, боя се, ще убие тебе.

— Всичко е воля божия — рекъл Гарет. — Все пак е възможно Червения рицар да падне от моята ръка, за да се умножи славата на Логрия… А сега ще ти кажа, но нека това не стига до ушите на никого в Камелот, преди аз да поискам: аз съм Гарет, брат на Гавейн и Гахерис, най-малкият син на Оркнийския крал и на Моргауз, сестрата на крал Артур.

Не след дълго Синия рицар ги оставил и те продължили пътя си през гъста мъгла, после по ширнала се равнина, цялата покрита с червени макове, а насред нея стоял замък, построен от червен пясъчник. Наоколо имало множество червени навеси и шатри, където се били разположили хората на Червения рицар, обсадил замъка. Сър Гарет и лейди Линет препуснали през равнината, но преди да стигнат до лагера, на пътя си видели дървото на Юда, див рошков, от което, полускрити в алените цветове, висели разлагащите се тела на множество достойни рицари, все още облечени в доспехи и със златни шпори на токовете,

— Това са онези, които дойдоха преди тебе на помощ на сестра ми — казала Линет. — Червения рицар от Червените ливади надви всички до един и ги остави да умрат с тази позорна смърт без милост и без жал.

— Значи е дошло времето аз да се бия с него! — казал Гарет, обзет от мъка при вида на посечените мъже. И като откачил от дървото един голям рог, направен от слонска бивна, той го вдигнал към устата си.

— Почакай! — извикала лейди Линет. — Не тръби с този рог, докато не превали пладне, защото сега е още ранна сутрин, а се говори, че силата на Червения рицар нараства до пладне, през следобедните часове започва да отслабва, докато по залез слънце той е силен не повече от обикновен смъртен, макар и да е най-силният човек на света.

— О, какво говориш, прекрасна девойко! — казал сър Гарет. — Щях да бъда наистина недостоен, ако чаках да се бия с него, когато силата му е изчезнала!

И с тези думи той толкова силно надул рога, че звукът отекнал в червените стени на Опасния замъка хората тичешком започнали да напускат навесите и шатрите. А всички в замъка се надвесили от прозорците и от крепостните стени, за да видят кой има смелостта да вика на двубой Червения рицар от Червените ливади.

— Виж, сър Гарет — внезапно възкликнала Линет, — сестра ми лейди Лионес гледа от прозореца си! А ето че и Червения рицар идва!

Гарет веднага се обърнал към замъка и се поклонил ниско на красивата дама, която се била надвесила от прозореца и му махала с ръка. А междувременно Червения рицар, облечен с червени доспехи и яхнал червеникавокафяв боен кон, препускал към него.

— Престани да гледаш тази дама, тя е моя! — изревал той на Гарет. — По-добре гледай мене, защото това ще бъде последното, което ще видиш през живота си!

Тогава двамата вдигнали копия и връхлетели един върху друг като гръмотевици. Без да се двоуми, всеки нанесъл в средата на противниковия щит такъв удар, че копията станали на пух и прах, а стремената и юздите на конете им се скъсали като че били нишки, двете животни се строполили на земята и умрели от потреса, а двамата рицари останали да лежат зашеметени на червената ливада толкова дълго време, че хората започнали да си шушукат: „Счупили са си вратовете! Много як, изглежда, е бил непознатият, защото досега никой не е успявал дори да свали от седлото Червения рицар!“

След малко обаче двамата противници се изправили на нозе, изтеглили мечове и се хвърлили един срещу друг като свирепи лъвове. Разменяли си удари, докато на всички страни не се разхвърчали късчета отсечена броня, а кръвта им се стичала и обагряла ливадата в тъмен ръждивочервен цвят. Спрели за миг да починат, после отново се сражавали, докато по пладне Червения рицар успял да избие меча от ръката на Гарет, а после се хвърлил към момъка, за да го убие. Гарет обаче започнал да се бори с голи ръце, проснал Червения рицар на земята, смъкнал му шлема и грабнал меча, за да го посече.

— Благородни сър! — извикал падналият рицар. — Оставям се на твоето милосърдие, затова пощади живота ми, умолявам те!

— Това не може да стане — отвърнал му Гарет, — защото ти си се отнесъл възмутително с много достойни рицари, като си ги окачил на червеното дърво, а такава смърт не подобава на благородници като тях!

— Сър — казал Червения рицар, — правех всичко това само заради една дама. Тя построи с магия този замък, а аз искрено я обичах. Каза ми, че някога всичките й братя били убити от рицари на Кръглата маса, затова питаеше дълбока омраза към крал Артур и всички, които му служат. А моята любов не прие, но все пак се закле, че ще я притежавам, когато убия сто от рицарите на крал Артур и ги окача на дървото насред червената ливада.

Тогава дошла лейди Линет и помолила сър Гарет да пощади живота на Червения рицар, като му казала:

— А сега знай, рицарю, че всичко това е дело на Фея Моргана, за да донесе мъка и злочестини на Логрия. Ала големите подвизи, които ти извърши, прославиха повече от всякога Логрия, винаги някой като тебе обръща в добро злото, направено от другиго. Затова пощади този рицар, чието име е сър Айрънсайд, защото ще дойде време, когато той ще седне на почетно място на Кръглата маса.

— Стани, сър Айрънсайд — казал Гарет. — Подарявам ти живота. Иди сега обаче в двора на крал Артур заедно с цялата си дружина и служете вярно на краля. Кажете, че ви изпраща Рицаря от готварницата.

След това десет дни Гарет си почивал в шатрата на сър Айрънсайд, а когато раната му напълно заздравяла, качил се на коня, за да посети в Опасния замък лейди Лионес, която бил спасил. Какво било обаче неговото учудване, когато минал по подвижния мост и видял, че затръшват портата на замъка под носа му, решетестата преграда с дрънчене се спуснала, а лейди Лионес се надвесила от един прозорец над главата му и извикала:

— Върви си, Бомен! Върви си, Рицарю от готварницата! Когато станеш благороден рицар от благороден произход, ще получиш любовта ми, но не и сега!

Това така разярило Гарет, че без да каже нито дума, той обърнал коня си и препуснал към горския гъсталак, последван само от своето джудже.

Лейди Линет обаче отишла при сестра си и я укорила:

— Какъв срам, да се отнасяш така към рицаря, който те избави от бедите ти! Той не е такъв, какъвто изглежда, но засега не мога да ти кажа нищо за името и произхода му.

Тогава лейди Лионес извикала брат си Грингамор и му казала:

— Веднага тръгни подир рицаря, наричан Бомен Прекрасните ръце. Когато заспи, отвлечи джуджето му и го доведи тук. То положително ще знае истинското име и потеклото на господаря си.

— Сестро, ще изпълня желанието ти — подчинил се Грингамор.

Той препускал с коня си цял ден и същата вечер намерил Гарет заспал под едно дърво, подложил щита под главата си. Тогава Грингамор грабнал джуджето, което седяло край коня си малко по-надалече, и като светкавица препуснал назад към замъка. Джуджето обаче се развикало:

— Господарю, господарю! Спаси ме!

Гарет се събудил от вика му и тръгнал в тъмното подир Грингамор през гори и мочурища, чак докато наближили Опасния замък, макар че съвсем не знаел къде са стигнали.

Грингамор обаче го преварил и когато Гарет в галоп влетял в двора на замъка, джуджето вече било разказало историята му.

— Подли рицарю! — извикал Гарет. — Върни джуджето ми или се кълна в рицарската си чест, че ще ти отрежа главата!

Тогава лейди Лионес излязла да го посрещне.

— Добре дошъл, сър Гарет Оркнийски! С голяма радост приветствувам в Опасния замък тебе, мой спасител и моя любов! — казала тя.

— Лейди — отвърнал й Гарет, — неотдавна ти говореше съвсем друго, макар че се сражавах в твоя защита и победих Черния рицар, Зеления рицар, Синия рицар и Червения рицар. Затова, макар че на драго сърце ще пренощувам в замъка ти, ще остана само като твой гост, а не като твой любим.

Думите му ядосали лейди Лионес, но тя продължила да говори любезно и направила голямо празненство в негова чест.

Ала докато Гарет лежал в постелята си през нощта, лейди Лионес изпратила един слуга с голям меч, за да заколи рицаря. Когато обаче човекът се надвесил над него, Гарет се събудил и отклонил удара така, че мечът пробол само, бедрото му. Тогава рицарят скочил на крака, грабнал меча си и посякъл убиеца, като в яда си го накълцал на парчета.

На сутринта лейди Лионес заминала за Камелот и разказала на крал Артур как Гарет я избавил от Червения рицар. Тя помолила краля да направи голям турнир в чест на Гарет, защото много добре знаела, че нейният спасител е или мъртъв, или е получил тежка рана, която може и да не заздравее.

Линет обаче отишла при Гарет и го заварила да стене в леглото си. Тя заплакала заради недостойната постъпка на сестра си, която все още била във властта на магията, направена от кралицата Фея Моргана. Ала Линет също била донякъде веща в магическото изкуство на Авалон, където живеела Нимю, Езерната господарка. Тя се справила толкова добре, че за деня на турнира Гарет бил напълно излекуван от раната си. А после девойката му дала многоцветен вълшебен пръстен. Доспехите на този, който си го сложел, един миг изглеждали жълти, в следващия — кафяви, след малко — черни, а после — червени и никой не можел да познае рицаря.

На турнира Гарет участвувал много пъти, като се бил поред с доста от най-храбрите рицари на Кръглата маса и ги надвил. Ала не искал да се състезава със сър Ланселот, нито с брат си Гавейн, а сър Тристан още не бил там. При все това никой рицар не се прославил толкова, колкото Гарет, чак докато дошло времето, когато сър Галахад и сър Персивал също се присъединили към братството в Камелот.

Когато турнирът приключил, крал Артур направил голямо празненство в тържествената зала, а Гарет върнал пръстена на Линет, за да си го сложи, и всички веднага познали победителя.

Тогава Зеления рицар, Синия рицар и Червения рицар се появили със своите дружини, положили клетва пред крал Артур и му разказали как са били победени в честен бой от Рицаря от готварницата. Сърцето на крал Артур се възрадвало на славата, спечелена от племенника му сър Гарет, и той го поставил да седне на почетно място на Кръглата маса. После Гарет с голяма радост се оженил за лейди Линет и те живели щастливо до края на дните си.

А лейди Лионес си тръгнала от Камелот натъжена и засрамена. Тя се отрекла от коварните магии, с които толкова дълго се била занимавала, и след години сър Гахерис, братът на Гарет, я спечелил за съпруга.

4.СЪР ТРИСТАН И ПРЕКРАСНАТА ИЗОЛДА

Дълги години след като била създадена Кръглата маса, освен Пагубното място оставали още две празни места. Случвало се и други да бъдат празни за известно време, когато някой рицар бивал убит в отчаяна битка или при дързък подвиг, но винаги нов рицар заемал мястото му. Крал Артур обаче знаел, че не можело толкова лесно да бъдат заети истински празните места — Пагубното място, местата от двете му страни и още по едно място до всяко от тях, — защото те били предназначени за петимата най-прославени рицари в Логрия и за никого другиго. Вляво и вдясно от Пагубното място седнали Гавейн и Ланселот, но на празните места до тях не можели да седнат дори сър Гарет и сър Борс.

Една Петдесетница, когато всички рицари се събрали в Камелот, крал Артур заговорил с Ланселот и Гавейн за тези две места.

— Има един рицар, за когото съм чувал да казват, че е най-достойният измежду рицарите — рекъл Гавейн, — ала той никога не е идвал в твоя двор. Племенник е на крал Марк, владетеля на Корнуол, който е твой васал. Името му е Тристан Лионски.

— Срещал съм го веднъж — обадил се и Ланселот. — Сражава се с някои рицари на Кръглата маса, с Ламорак и Сеграмор, и ги победи. После и аз кръстосах копие с него и държа да знаете, че той е най-способният воин измежду рицарите.

— Наш пратеник ще отиде до Корнуол и ще го помоли да дойде в Камелот — рекъл крал Артур. — Сигурен съм, че именно за него говори Мерлин, когато каза, че един рицар ще седи с нас кратко време, но ще донесе голяма слава на Логрия… Ала ми се струва, че ни предстои приключение, без което не бихме могли да започнем празненството днес.

Защото още преди да свърши да говори, до залата долетяла приглушено тъжната нежна музика на арфа и докато слушали, мелодията се приближавала — толкова тъжна, толкова нежна и несравнима, че по лицата на много от присъствуващите потекли сълзи.

После вътре влязъл менестрелът — хубав мъж, висок, широкоплещест и много благороден на вид, черноок, чернокос и излъчващ достойнство, подобаващо и на крал. При все това обаче бил облечен бедно, с такива скромни дрехи, каквито носят пътуващите менестрели. Той се поклонил на крал Артур и заел място на едно столче до вратата.

— Ела насам, добри ми менестреле — казал Артур, когато вълшебството на музиката било малко позаглъхнало в сърцето му, — посвири ни отново и ни попей за славни подвизи, благородни рицари и красиви дами, защото всичко това радва сърцата ни. Откъде идеш?

— От Корнуол, благородни кралю — отвърнал менестрелът.

— Чувал ли си за Тристан Лионски?

— Чувал съм, благородни Артур, пък и често съм го виждал — казал менестрелът. — Ще ви попея за неговата съдба, тъжна и истинска история, както сами ще се уверите.

Менестрелът поел големия рог с вино, който му подали, пил за здравето на крал Артур и като седнал на столче до една голяма колона, започнал да реди своята балада. От време на време говорел, а от време на време пеел под съпровода на тъжните нежни звуци на арфата.

В тази балада се разказва за един крал и за една кралица, които живеели в Лионес. Много щастливи били те заедно, докато един ден в земята на принц Ривалин не нахлул враг, който искал да я опустоши с огън и меч. Ривалин тръгнал срещу него с цялата си войска, но бил убит в сражението и злият Морган завладял земите му. По същото време Морган започнал да търси кралицата, но тя била избягала в гората с един свой верен придворен на име Рюал. Там, в гората, кралицата се сдобила с дете, а после умряла и я погребали. Но преди да издъхне, тя подала на Рюал детето, като му казала: „Пазителю на верността, сега трябва да останеш верен на покойния си господар и на господарката си, която скоро ще го последва. Вземи сина ми и го наречи Тристан, Тъжния, защото беше роден в тъга, грижи се добре за него и го защищавай като свое дете, за да може, като му дойде времето, да отмъсти за нашата смърт и да се качи на престола на Лионес. А когато възмъжее, нека отиде и потърси помощ от брат ми крал Марк Корнуолски.“ Рюал отнесъл детето у дома и заедно с жена си го отгледали с такава грижа и любов, както не е било отглеждано нито едно сираче. А когато Тристан поотраснал, мъдрецът Къруенал го научил на много неща: да свири на арфа, да играе шах, да си служи с меч и копие и да язди кон, а също така го завел в много чужди страни, за да изучи техните езици.

Когато Тристан се превърнал във висок момък, случило се така, че в Лионес пристигнал кораб от Норвегия. Един търговец, дошъл с него, сключил добра сделка с Рюал и му гостувал. Тристан направил на търговеца силно впечатление и той го поканил на кораба, за да играят шах. Младежът излизал победител във всяка партия, но през това време моряците тихо вдигнали котва, опънали огромните бели платна и корабът отплавал, защото търговецът възнамерявал да продаде Тристан в робство за много пари.

Излязла обаче силна буря. Девет дни и девет нощи корабът се носел, гонен от ветровете, и всички на борда се боели, че са загубени. Тогава моряците започнали да се бунтуват, като казвали, че корабът е урочасан, защото са откраднали Тристан. Търговецът се съгласил с тях и свалил Тристан на най-близкия бряг, до който минали, а това бил брегът на Корнуол. Когато Тристан стъпил на брега, бурята спряла и усмихнатото слънце отново се показало.

Скоро Тристан отишъл в двора на крал Марк в Тинтагел, но все още не знаел, че Марк е негов чичо, защото вярвал, че негов баща е Рюал. Крал Марк приел топло странника, а Тристан му служил толкова предано, че не след дълго станал най-близкият и доверен кралски съветник. Тогава пристигнал Рюал, който обикалял широкия свят, за да търси своя храненик. Когато открил Тристан в двора на крал Марк, Рюал разбрал, че това е било божия воля.

А щом Марк научил, че Тристан е негов племенник, той още повече го заобичал и двамата заживели щастливо в Тинтагел. Марк изпратил войската си, предвождана от Тристан, в Лионес и злият Морган бил убит, но макар че присъединил страната към Корнуолското кралство, Тристан сложил на престола Рюал, а той самият останал в двора на крал Марк.

Един ден, когато Тристан се връщал в кралския дворец, заварил всички натъжени и опечалени.

На мястото за почетни гости седял сър Морхолт Ирландски, дошъл от името на ирландския крал Гурман, за да иска от крал Марк, когото някога победил в битка, да му се издължи. Трябвало или тридесет младежи от благороден произход да бъдат изпратени в Ирландия, за да станат слуги в двора, или някой рицар да излезе на двубой с Морхолт и да го убие. Никой обаче не се осмелявал да се противопостави на Морхолт, защото на света нямало по-силен рицар от него.

— Засрамете се! — извикал Тристан. — Нима са мъже тези, които продават синовете си в робство?!

— Племеннико, друг изход нямаме! — казал крал Марк.

— Можете да се биете! — извикал Тристан. — Откажете да платите данъка, обявете война на ирландския деспот Гурман или изпратете рицар, който да излезе срещу сър Морхолт и да убие този дързък самохвалко!

Никой обаче не искал да се бие срещу Морхолт, затова той презрително се изсмял на думите на младежа.

— Аз ще се бия с тебе, ирландско псе! — извикал Тристан и зашлевил Морхолт с ръкавицата си, за да няма съмнение, че е засегнал рицарската му чест.

Боят трябвало да стане на едно островче край Корнуол. Щели да се бият само с мечове и да бъдат сами, без наблюдатели. Морхолт стигнал там пръв с малка лодка и я изтеглил на брега. Тристан обаче изблъскал лодката си обратно в морето и тя се понесла по вълните.

— Какво правиш, нагли хлапако?! — изръмжал Морхолт. — Лодката ще ти потрябва, когато се наложи да бягаш от мене!

— Двама мъже дойдоха живи на този остров — отговорил му простичко Тристан, — но жив ще си тръгне само единият от тях!

При тези думи Морхолт се изсмял и изтеглил меча си. Тристан го последвал и двамата се били цял ден, като си нанесли множество тежки удари. Морхолт улучил Тристан и на бедрото на момъка зейнала дълбока рана.

— Смъртта ти наближава — злорадо възкликнал Морхолт, — защото върху меча ми има вълшебно мазило и малко са тези, които могат да излекуват рана, в която то е попаднало!

Тогава, обзет от ярост, Тристан се хвърлил върху му с вика:

— Подли и нечестни рицарю, ето моя отговор! И той разсякъл шлема на Морхолт. Острието на меча се забило дълбоко в черепа на врага му и се счупило, като едно парченце останало в раната. Смъртоносно ранен, Морхолт се строполил на земята и се признал за победен. Същата вечер ирландската му дружина го пренесла на един кораб и тъжно отплавали за Дъблин. Там Морхолт издъхнал, колкото и да се стараела сестра му, кралица Изод, която била най-веща от жените в лекуването на рани. Тя извадила парченцето стомана и го прибрала в едно ковчеже, като се заклела да отмъсти на човека, нанесъл този удар.

А Тристан лежал тежко болен в замъка Тинтагел и никой не можел да излекува раната му. Накрая мъдреците му казали, че спасението му се намира в Ирландия, откъдето е дошла отровата, и че само кралица Изод може да му помогне.

Тристан заминал предрешен за Ирландия. Казвал, че е менестрелът Трамтрис, и толкова хубаво пеел, че хората, които го намерили, го завели в кралския двор. Гурман и Изод имали само едно дете, дъщеря, която била най-прелестната девойка в света. Казвала се Изолда и в целия свят хората я наричали Прекрасната Изолда. Красотата й наистина била ненадмината — видях я със собствените си очи, а моите очи са видели чудесата на много земи. Крал Гурман много искал дъщеря му да свири на флейта, но в цяла Ирландия нямало достатъчно изкусен свирач, за да я научи. Кралят дочул за менестрела Трамтрис, когото всички възхвалявали, и изпратил да му го доведат. Донесли Трамтрис на носилка.

— Докато плавах за Ирландия, бях ранен от пирати — казал менестрелът на краля. — Пътувах с търговски кораб, натоварен със скъпи стоки. Морските разбойници го превзеха след тежка битка. Посякоха всички на борда, но мене ме пощадиха заради умението ми да свиря на арфа. Сложиха ме в една малка лодка, дадоха ми храна и вода, а вашите поданици ме намериха, когато вълните ме носеха покрай ирландския бряг.

Тогава кралица Изод започнала да лекува Трамтрис. Раната му се затворила и той оздравявал с всеки изминал ден, докато накрая стъпил на крака. Постепенно момъкът научил Прекрасната Изолда да свири на арфа и да пее, а сърцето му било запленено от красотата й. Ала Тристан поставял славата и подвизите по-високо от любовта, затова не започнал да ухажва девойката.

Цяла година живял той в Ирландия под чуждо име, а накрая потеглил с кораб за Лионес, за корнуолските брегове, и отишъл при крал Марк в Тинтагел. Крал Марк обаче бил чувал за Прекрасната Изолда и когато Тристан заговорил за девойката, сърцето на краля се възторгнало и той събрал съветниците си, като им казал:

— Крал Гурман Ирландски има само едно дете.

Няма ли да е добре и за двама ни, ако сключим траен мир и аз взема за съпруга Прекрасната Изолда?

Благородниците сметнали, че това е много мъдро хрумване.

— Но как да подхванем въпроса? — попитали те. — Гурман Ирландски и кралицата му Изод ни мразят заради смъртта на Морхолт, мразят ни и заради това, че спряхме да изпълняваме задължението си към тях. Как ще спечелиш ръката на принцеса Изолда?

Тогава Марк отвърнал:

— Нищо друго не вълнува сърцето ми. Трябва да се намери начин!

И кралят погледнал Тристан. Придворните започнали да си шушукат, защото завиждали на Тристан, че ще наследи корнуолския трон, ако кралят няма деца. Понеже Тристан знаел отношението им и искал да им докаже, че няма никакви стремежи към короната, той се изправил и заявил:

— Кралю, чичо мой, и вие, корнуолски благородници! Това начинание е твърде опасно, но аз ще се заема с него, защото вече съм бил в Ирландия, където кралица Изод ме излекува от раната, макар че се е заклела вечно да мрази Тристан Лионски и да му отмъсти.

Тристан потеглил с малък кораб, на който имало не повече от тридесет души. Доплавали до ирландския бряг късно през нощта и хвърлили котва в тих залив.

— Ако започнат да те разпитват — казал Тристан на верния си приятел Къруенал, който го придружавал, — кажи, че караме стока и че капитанът е слязъл на брега, за да сключва сделки с ирландски търговци.

По това време в Ирландия върлувал дракон — чудовище, което разкъсвало хора и опустошавало земята. Крал Гурман бил дал дума, че който убие дракона, ще се ожени за дъщеря му Прекрасната Изолда. Тристан бил чувал за това. Същата вечер слязъл на брега в пълно бойно снаряжение и тръгнал да търси леговището на дракона, което се намирало високо сред опалените канари над една опожарена долина. Призори, когато червените лъчи на изгряващото слънце косо огрели долината, подобно на кръв, която капе сред скалите, Тристан видял трима рицари, последвани от четвърти, които минали през прохода и тръгнали към драконското леговище. Тозчас чул рева на чудовището, а сетне отекнали предсмъртните викове на хора и сред скалите се извил пъклен дим. После човекът, който следвал на разстояние тримата рицари, полетял в галоп натам, откъдето бил дошъл, като пришпорвал коня, за да препуска още по-бързо. Този човек бил сенешалът на крал Гурман — неговият управител, — страхлив рицар, който обичал да се хвали и който изобщо нямал смелост да се изправи пред дракона, а при все това непрекъснато говорел, че ходи да го търси.

Тристан бавно подкарал коня си през долината и накрая видял дракона, надвесен над един от убитите от него рицари. Чудовището било ужасно — с огромни лъскави нокти, синьо-зелени люспи и паст с остри бели зъби, която изпускала огън и дим. Тристан вдигнал копието си и нападнал изневиделица чудовището, скрит зад щита си. Като чул чаткането на копита, драконът се обърнал и зинал да захапе Тристан. Тристан се прицелил много точно, така, че копието потънало в отворената паст и пронизало чудовището близо до сърцето. Момъкът скочил към главата му, но драконът изревал от яд и болка, издишал огнена струя, с която убил коня му и тутакси се заел да го разкъсва. Ала макар стърчащата навън част от копието бързо да се овъглявала, острието му оставало дълбоко забито в жизненоважна част от тялото на чудовището и то с вой тръгнало да се скрие в една дълбока и скалиста клисура, като оставило коня изяден наполовина.

Тристан бързо го последвал и го настигнал в началото на клисурата. Там цял час се бил с дракона, като се прикривал зад скалите, за да не бъде опечен от пламъците на огнения му дъх. Неведнъж ранил чудовището, ала не успявал да го посече. Острието на копието му обаче прониквало все по-близо до сърцето на дракона и накрая звярът започнал да се търкаля, обзет от предсмъртни мъки. Тогава Тристан се втурнал, забил меча си до дръжката в тялото му и драконът издъхнал, но облял Тристан с такава струя отровен огън, че щитът на рицаря се разтопил и започнал да капе от ръката му. Самият Тристан, замаян от отровните пари, се строполил на земята.

След малко обаче успял да пропълзи до умрелия дракон, отрязал му езика и го прибрал в торбичката на пояса си. После започнал да търси път, по който да излезе от долината, но не след дълго вдишаната отрова го повалила и като изпаднал в несвяст, той заприличал на мъртвец.

Тогава притворният сенешал тихо се прокраднал в долината и видял, че и драконът, и Тристан са мъртви, защото така изглеждало. Като се усмихнал злорадо, този подъл рицар отрязал главата на дракона, завързал я за седлото на коня си и препуснал с все сила към двора на крал Гурман.

— Кралю господарю — извикал той, — погледни, убих дракона! Изпълни обещанието си и ми дай за жена дъщеря си, красивата Изолда!

Тогава Гурман бил много объркан, защото със сигурност чувствувал, че не е възможно страхливият сенешал да е убил дракона. Ала главата на чудовището била пред очите му и той не знаел как да разбере истината.

А Прекрасната Изолда, обляна в сълзи, отишла при майка си кралица Изод и казала:

— По-скоро ще умра, отколкото да се омъжа за него!

— Още не са стигнали дотам нещата — отвърнала майка й. — Изобщо не вярвам, че сенешалът е посякъл дракона!

Тази нощ Изолда и майка й тайно отишли в долината и намерили там мъртвия дракон — представлявал страшна гледка с отрязаната си глава на лунната светлина. Намерили и Тристан, който лежал в пълно безсъзнание.

Тогава Изолда възкликнала учудено:

— Я виж, та това е менестрелът Трамтрис, но не зная дали е жив, или мъртъв. Облечен е в рицарски доспехи, щитът му е разтопен, а мечът му е окървавен до дръжката с тъмната драконовска кръв…

Двете жени наредили Тристан да бъде пренесен тайно в двореца и кралица Изод така умело упражнила лечителското си изкуство, че не след дълго Тристан дошъл на себе си и им разказал как е убил дракона, като за потвърждение извадил прибрания в торбичката език. Тогава кралица Изод го попитала:

— Кажи ми, Трамтрис, какво те води в Ирландия и защо си отишъл да се биеш с дракона?

— Дойдох като търговец — отвърнал Тристан — и понеже чувствувах, че ние, корнуолци, не сме много обичани от ирландците, реших да заслужа вашето одобрение и да предложа мир, като посека дракона.

— Одобрението и мирът ще бъдат с тебе до сетния ти дъх — казала кралица Изод и се заклела да удържи на думите си.

Дошъл денят, когато крал Гурман трябвало да изпълни обещанието си към човека, убил дракона, и сенешалът гордо се изправил пред придворните, като се хвалел колко е храбър и че Прекрасната Изолда вече е негова. Кралица Изод обаче станала и го уличила в лъжа, след което дошъл Тристан и го нарекъл страхливец и измамник.

— Аз убих дракона! — извикал сенешалът. — Погледнете главата му, отрязах я още преди да беше умрял!

— Надникнете в устата на дракона! — наредила кралицата.

Като открили, че езикът на чудовището липсва, а Тристан го извадил от своята торбичка, всички се зарадвали и взели да се подиграват на сенешала. Той обаче се вбесил от яд, нарекъл Тристан лъжец и крадец, след което го извикал на двубой, за да се отсъди кой е прав.

— Ще се срещнете след три дни! — казал кралят. Когато дошъл уреченият час, Прекрасната Изолда се погрижила за доспехите на Тристан, но сърцето й било натежало при мисълта какво може да се случи този ден. Тя извадила меча на Тристан от ножницата и дълго го разглеждала, докато забелязала, че едно малко парченце от върха е отчупено. Със свито сърце тя донесла стоманеното късче, извадено от главата на чичо й сър Морхолт, и то прилепнало точно към нащърбеното място. Тогава Изолда веднага отишла при майка си и казала:

— Погледни! Менестрелът Трамтрис, когото спасихме, е не друг, а Тристан Лионски, убиецът на Морхолт! За да се увериш, можеш да разгледаш меча, който е нанесъл удара. Сега със същия меч ще го убия!

Но кралицата възпряла дъщеря си. Двете заедно отишли при Тристан, за да поговорят с него. Той им разказал цялата истина, като не скрил дори причината за второто си идване в Ирландия.

— Тогава нека се помирим с Тристан — казала кралица Изод на дъщеря си, — защото крал Марк е подходящ съпруг за тебе, при това е и храбрец. Ако обаче Тристан не ни помогне, тогава ще трябва да се омъжиш за сенешала.

Заклели се да живеят в мир, Тристан отишъл на двубой със сенешала и се сражавал толкова добре този ден, че сенешалът загинал от меча му, а Прекрасната Изолда била спечелена за съпруга на крал Марк.

Корабът на Тристан пристигнал в Дъблин и бил посрещнат с големи почести. Била приготвена каюта за Изолда, най-красивата девойка на света. Тя се качила на борда, придружена само от Брангуейн, нейна вярна приятелка и придворна.

Преди корабът да отплава, вещата кралица Изод приготвила магическо питие. Наляла го в бутилка от вино и я донесла на лейди Брангуейн, като й казала:

— Погледни, давам в твои ръце щастието на дъщеря си. Пази това питие с цената на живота си и се погрижи в деня на сватбата си принцеса Изолда, както и крал Марк, да пият от него, но гледай да не го докосва никой друг. Защото това е любовно питие с такава сила, че нищо на света не може да промени въздействието му. Ако се случи един мъж й една девойка заедно да пият от него, ще се обичат до свършека на света с такава любов, каквато няма по цялата земя!

Корабът опънал платна и отплавал от Дъблин, и дни наред се носил в открито море, плъзгал се весело, гонен от пролетния вятър, и се люлеел като бяла птица, символ на любовта, върху гребените на вълните. Прекрасната Изолда цял ден стояла в каютата си, където Тристан се грижел за нея — пеел й балади за верни влюбени и велики подвизи, разказвал й древни корнуолски легенди за кралица Игрейн, за това, как Мерлин довел Утер Пендрагон в мрачния Тинтагел; редял песни и истории за добрия крал Артур и Кръглата маса, където се събирал цветът на рицарството; говорел за чудното кралство Логрия, изграждано от тях, което като чиста небесна светлина щяло да грейне върху потъналите в тъма британски земи. Лейди Брангуейн обаче не вземала участие в радостта от танца на вълните, а лежала, повалена от морска болест в отдалечената си каюта.

Един ден, когато Тристан спрял да пее и да разказва, двамата с Изолда седнали да играят шах с червени и бели фигури, изкусно изрязани от слонова кост и наредени върху украсена с дърворезба дъска от кедър. Изведнъж усетили, че са жадни. Тогава Тристан забелязал бутилката от вино, сложена в едно сандъче в голямата каюта. Изолда се засмяла и рекла:

— Донесе я Брангуейн, за да я изпие, щом морската болест престане да я мъчи. Хайде ние да я изпием сега, та когато Брангуейн оздравее, да намери само празната бутилка!

Те налели питието в златни бокали, без да знаят, че това е любовната отрова, сварена от вещата кралица Изод, без да подозират, че съдбата им зависи от тях самите и така се обричат на много щастие, но и на дълбока мъка. Все така развеселени, Тристан и Изолда вдигнали наздравица един за друг и изпили до дъно сладката течност.

Мигновено в сърцата им се пробудила силна любов, а целият свят като че потънал в мъгла, защото единствената светлина за всеки от тях сега била светлината, огряла го през очите на другия. Тъкмо пресушавали бутилката и Брангуейн влязла в каютата. Тя веднага разбрала какво се е случило. Дълги години придворната не казала на никого от тях истината, но в този миг сърцето й се свило от страх и тя хвърлила празната бутилка далече в морето, като оплаквала ориста си да тръгне на това пътуване и проклинала питието, което щяло да причини смъртта на Тристан и Изолда.

Чудесно било пътешествието през обляното в слънце море. Никога след това небесното светило не е било толкова ярко. Скоро Тристан и Изолда заговорили за своята голяма любов и изпитали щастие в тези кратки часове на младостта си — повече щастие, отколкото които и да е други влюбени, откак свят светува. Корабът се носел по синьото море, а те съвсем забравили бедата, която ги очаквала в Корнуол, забравили съперничеството между любовта и честта и помнели само, че пролетта е кратка и че ведрите лъчи на любовта греят върху им като върху един човек.

Твърде скоро величественият кораб доплавал до тъмните скали на Тинтагел и там Изолда се оженила за корнуолския крал Марк, защото честта изисквала това от нея, а заради същата тази чест Тристан трябвало да се откаже от любовта си и да остави зад гърба си дните на младостта. Нещо повече, ако той бил избягал с Изолда, между Корнуол и Ирландия щяла да избухне такава война, която можела да завърши само със смъртта на много хора и с дълбока скръб за двете кралства.

Малко остана за разказване. Тристан Лионски извършил толкова много подвизи, че славата му се разнесла по целия свят. Ала той завинаги бил обикнал Изолда, кралицата на Корнуол, а тя обичала него и мразела Марк.

Една пролет любовта възтържествувала над честта и съпругата на Марк се срещнала с Тристан в раззеленената гора. Била тръгнала на лов със своята придворна дама Брангуейн, а Марк, който не подозирал нищо, сложил племенника си Тристан начело на ловците и свитата. Твърде скоро обаче ловът бил забравен и двамата влюбени се уединили край бистроструен поток, където белите маргаритки като покапали сълзи оросявали зелената трева.

Те продължили да се виждат и се срещали много пъти. Любовта им била изместена от страх, изгубила блясъка си и помръкнала — така става, когато една любов е престъпна и потайна. Ала все пак не укорявайте твърде много Тристан и Изолда, защото през цялото това време те са били омагьосани… Те поне имат достатъчно оправдание, за разлика от други, които нарушават клетвата си.

Не след дълго благородниците, които продължавали да мразят Тристан, започнали да се досещат за тази любов и подхвърлили за подозренията си на крал Марк. Кралят дълго не желаел да повярва, защото много обичал както съпругата си, така и своя племенник, и им имал доверие. Един ден обаче завистливият рицар Марджодо завел Марк, за да види Тристан и Изолда седнали под едно дърво до ромолящия поток. След това вече нямало място за съмнение.

Крал Марк свикал съветниците си и поискал да издадат смъртна присъда на Тристан. Ала макар че го мразели, благородниците и рицарите не допуснали това, защото Тристан бил най-силният сред тях и единствено той можел да спаси Корнуол в случай на беда. Нещо повече, простолюдието го обичало и ако го осъдели на смърт, можела да избухне гражданска война.

Затова крал Марк изпратил Тристан в изгнание далече от Корнуол и Лионес, толкова далече, че едва ли някога отново би му се отдала възможност да се среща с Прекрасната Изолда. И сега той се скита из британските земи в търсене на утехата, която не може да намери, обикаля в одежди на менестрел и пее, непрекъснато пее за своята любов.

Менестрелът завършил своя разказ и всички, които седели в голямата зала в Камелот, потънали в мълчание. Само Ланселот скрил глава в ръцете си и сълзите се стичали между пръстите му, защото си мислел за своята любов към Гуиневир, съпругата на крал Артур.

— Момко — обърнал се след малко крал Артур към менестрела, — как така е възможно ти да знаеш толкова добре всичко, което се е случило с Тристан Лионски?

Менестрелът тъжно се усмихнал, станал от столчето и се изправил, висок и с благородна осанка, пред крал Артур.

— Добре го зная — отвърнал той. — Дори прекалено добре, така, както всеки човек знае собствената си мъка… Защото аз съм Тристан Лионски!

При тези думи през залата преминал шепот, изпълнен с почуда и жалост. Крал Артур обаче напуснал мястото си, отишъл при Тристан и го приветствувал.

— Добре дошъл в Камелот! — извикал той. — С радост те посреща цялото рицарско братство на Кръглата маса! Твоето име ни беше казано от Мерлин мъдрия магьосник в деня, когато за пръв път се събрахме около тази маса. Погледни! И за тебе има място на нея! Там, до Ланселот, името ти в същия миг се появява, изписано със златни букви! Добре дошъл, верни рицарю на Логрия!

Така Тристан станал рицар на Кръглата маса и нямало друг след Ланселот и Гавейн, който толкова да бил заслужил мястото си. Дълги години той пристигал на всяка Петдесетница, за да седне на масата, и много били подвизите, които извършил за славата на Логрия. Ала Тристан продължавал да скърби за любовта на Прекрасната Изолда и времето не можело да прогони тъгата от влюбеното му сърце.

След няколко години той се оженил за друго момиче, също на име Изолда, дъщеря на Джовлин, Арънделския херцог, която наричали Белоръката Изолда. Тя му донесла голяма утеха и той й бил верен и предан съпруг. Сърцето му обаче завинаги останало пленено от другата Изолда, кралицата на Корнуол, затова дълбоко в себе си Белоръката Изолда изпитвала завист.

Случило се така, че след време, когато се сражавал, за да спаси Кахедин, брата на жена си, Тристан бил ранен с копие, намазано с отрова. Раната загноила и не искала да заздравява.

Тогава Тристан казал:

— Очаква ме смърт, ако Изолда Корнуолска не ми се притече на помощ. Само тя знае тайната на вещата си майка и може да лекува рани.

Затова той помолил верния Къруенал да тръгне с кораб за Тинтагел и да помоли Изолда да дойде и да му помогне. Ако при завръщането Изолда била на борда, трябвало да опънат бели платна, а ако е отказала да дойде — черни.

Изолда Корнуолска веднага се съгласила да потегли на път и Къруенал наредил да вдигнат бели платна. Ала Тристан не ставал от леглото и бил толкова отслабнал, че не можел да се повдигне и да погледне през прозореца. Затова казал на жена си:

— Иди и погледни морето! Корабът на Къруенал скоро ще се появи и ако платната са бели, на борда ще бъде Прекрасната Изолда. Ако обаче са черни, значи тя не е дошла.

Тогава Белоръката Изолда се взряла в морето и видяла кораба на Къруенал, който летял по вълните, опънал всичките си бели платна. Но понеже тя завиждала на Прекрасната Изолда и я мразела, казала на Тристан:

— А, виждам кораба на Къруенал, едва пълзи по вълните. И всичките му платна са черни…

Тогава Тристан обърнал лице към стената и казал:

— Господ да те поживи, любов моя, Прекрасна Изолда, защото няма вече да видя лицето ти.

След това Тристан Лионски престанал да се бори със смъртта и след няколко минути издъхнал.

А когато Прекрасната Изолда, кралицата на Корнуол, го заварила мъртъв, тя коленичила до леглото му и останала там, докато сърцето й не се пръснало от мъка и не умряла. Положили ги в един гроб, защото Белоръката Изолда се разкаяла за своята завист, но вече било твърде късно.

От двете страни на гроба им тя посадила два розови храста — един бял и един червен. Когато избуяли, те преплели клони над гроба и растели като един храст, на който цъфтят бели и червени рози, защото откак свят светува не е имало любов, толкова вярна, колкото любовта на Тристан Лионски и Прекрасната Изолда.

5.ГЕРАЙНТ И ЕНИДА

Макар че крал Артур винаги посрещал тържествения празник Петдесетница в Камелот, в чиято главна зала се намирала голямата Кръгла маса, той често събирал двора и в други празнични дни на други места, където идвали толкова от рицарите му, колкото се намирали в околността. Понякога се срещали в Кардиф, друг път в Колчестър или Карлайл, по веднъж били в Честър и в Кардиган, но най-често това ставало в Карлиън, в Южен Уелс — в замъка, от който Артур за пръв път излязъл като признат господар на кралство Логрия.

Крал Артур вече не чакал да научи за някой рицарски подвиг преди всяко празненство, но въпреки това винаги се радвал, когато се случело нещо. Затова бил особено щастлив, когато на едно Великденско празненство в Карлиън в залата изведнъж влязъл висок красив младеж, облечен в зелени и бели дрехи и препасал голям меч със златна дръжка.

— Моите почитания, благородни крал Артур! — казал младежът и се поклонил ниско на краля.

— Добре дошъл, любезни момко — отвърнал крал Артур. — За някой подвиг ли идваш да ни разкажеш? Струва ми се, че не за пръв път те виждам, макар че не зная името ти.

— Аз съм Герайнт, синът на Урбин — бил отговорът. — Живея недалеч оттук, в Дийнския лес. Днес вървях по една зашумена поляна и видях необикновен и чуден елен: бял като сняг, с рога от чисто злато. Стъпваше леко по тревата и шумата сам, без стадо, което е необичайно в гората. Намерих кралските ловци и ги помолих да проследят накъде отива, а аз побързах да дойда тук.

— Добре си постъпил, момко! — казал Артур. — Утре ще станем на ранина и заедно с повечето рицари ще отидем на лов за този елен.

— Нека ви последвам, за да наблюдавам лова — помолила кралица Гуиневир. — Младият оръженосец Герайнт ще ме придружава.

— Така да бъде — съгласил се крал Артур. — А който и да убие елена, Герайнт ще получи главата му, но при едно условие: да я подари на дамата на своето сърце.

— Уви, аз нямам дама — въздъхнал Герайнт.

— Тогава ние ще ти намерим — засмяла се Гуиневир. И така въпросът бил уреден.

На сутринта крал Артур, Гавейн, Кей и много други рицари станали рано и отишли в леса да търсят белия елен. Гуиневир ги последвала по-късно, придружена само от една прислужница и от Герайнт, който яздел все в същите дрехи — бяла риза и зелено наметало, без доспехи, препасал само меча със златна дръжка.

Скоро стигнали гората и чули, че някъде далече надуват рогове, но не успели да определят в каква посока се води ловът. И както стояли и чакали в зеления гъсталак, видели неголяма конница, която се носела по пътя. Най-отпред на игрив кон препускало едно уродливо джудже със страшен камшик от кожени ремъци в ръка, след него идела величествена дама на красив бял кон, с дрехи от златен брокат, а подире й на едър черен боен кон яздел рицар с лъскави доспехи — човек великан върху чудовищно голям кон.

— Герайнт, знаеш ли как се казва този рицар? — попитала Гуиневир.

— Не го познавам — отвърнал Герайнт, — пък и не мога да видя лицето му, защото си е спуснал забралото.

— Иди и научи името му — наредила Гуиневир на прислужницата си, която веднага препуснала към джуджето, за да попита как се казва рицарят.

— Няма да ти кажа! — сопнало се джуджето.

— Щом се държиш толкова грубо, ще попитам направо рицаря — рекла прислужницата.

— Кълна се, че няма да го сториш! — заканило се джуджето.

— Защо пък не? — учудила се девойката.

— Защото не си достойна да разговаряш с човек като господаря ми! — отвърнало джуджето.

Прислужницата обаче въпреки това обърнала коня си и тъкмо щяла да препусне към рицаря, когато джуджето я плеснало с камшика толкова жестоко, че по лицето й потекла кръв.

Девойката горчиво заплакала, върнала се при кралица Гуиневир и разказала какво се било случило.

— Това джудже е един подъл дебелак! — извикал Герайнт. — Ще отида сам да говоря с него!

— Върви! — съгласила се Гуиневир.

— Кой е онзи рицар? — попитал Герайнт джуджето.

— Няма да ти кажа! — сопнало се джуджето.

— Щом си такъв грубиянин, ще попитам направо рицаря! — рекъл Герайнт.

— Кълна се, че това няма да стане! — извикало джуджето.

— Защо не? — попитал Герайнт.

— Защото не си достоен да говориш с човек като господаря ми! — отвърнало джуджето.

— Говорил съм и с по-знатни от него! — разсърдил се Герайнт, обърнал коня си и тъкмо се канел да препусне към рицаря, когато джуджето го плеснало с камшика си толкова жестоко, че по лицето му започнала да се стича кръв и изцапала бялата му риза.

Герайнт тутакси посегнал към златната дръжка на меча си, но си помислил: „Никакво отмъщение няма да е, ако посека джуджето, а аз самият бъда насечен от рицаря, както съм без доспехи!“ Затова се върнал при кралица Гуиневир и разказал какво се било случило.

— Ще тръгна подире им — предложил той, — а когато стигна до място, където мога да взема назаем доспехи, копие и щит, ще извикам на двубой този горделив рицар.

— Върви тогава — рекла кралица Гуиневир, — а пък ако докажеш, че си достоен, ще станеш един от рицарите на Кръглата маса.

— Скоро ще чуете за мене! — казал Герайнт и потеглил.

Цял ден Герайнт следвал рицаря, дамата и джуджето — прекосил гората в края й, спускал се към дълбоки клисури и се изкачвал по хълмовете на Южен Уелс. Привечер стигнал в непознат град, насред който се извисявал замък. Както Герайнт яздел по стръмната улица към замъка, на портите започнали да излизат хора и ниско да му се кланят. Царяла суетня, дрънкало оръжие, насам-натам ходели воини и рицари. Ала когато Герайнт бавно прекосил града и видял рицаря, своя враг, да влиза в мрачния замък, вече никой не му се усмихвал приятелски.

Сенките се удължили и се сгъстили, когато Герайнт отново стигнал до края на гората и съзрял сред дърветата развалините на величествена господарска къща — укрепена почти като замък, с ров и високи кули, дебели стени и тесни прозорци. Ровът обаче бил обрасъл с бурени, кулите били попукани и порутени, а витите им стълби не водели до никъде. Често вместо стени имало купища отломъци, а само в една от стаите светело.

На каменните перила на мост, издигнат над рова, седял старец в дрипави одежди, които някога явно били изискани. Той любезно поздравил Герайнт и го попитал:

— Момко, накъде яздиш толкова замислен, с наведена глава?

— Угрижен съм, защото не зная къде да пренощувам. Не познавам тези земи, а всички ме гледаха враждебно — отвърнал Герайнт.

— Ела с мене — поканил го старецът. — Ще те приема добре, според възможностите си. Някога можеше да живееш разкошно в моите покои, но оттогава насам ме сполетяха много беди и мъки.

Герайнт минал по моста и влязъл в порутената господарска къща, вързал коня си в яхъра, над който нямало покрив, и последвал стопанина по каменното стълбище до една хубава стая, в която горял огън и на трапезата била сложена скромна вечеря. Край огъня на дъбов стол с дърворезба и висока облегалка седяла престаряла дама, а на столче до нея — най-прекрасната девойка, която Герайнт бил виждал.

— Сигурно не винаги сте живели в тази порутена къща, където няма кой да се грижи за вас — казал Герайнт на домакина, когато седнали да вечерят.

— О, не, млади момко, едно време беше далеч по-иначе — казал старецът. — Аз съм Ликонал, по право херцог на този град и на обширните земи наоколо. Но поради високомерие не позволих на Идрис, моя племенник, да получи титлата херцог върху владенията, които управлявах до неговото пълнолетие. Всичко свърши, когато той взе и моите, и своите земи, изгони ме от замъка, така че аз, жена ми и дъщеря ми Енида, тогава още дете, бяхме принудени да живеем в единственото място, което ни оставаше — тази стара къща, която дълго време беше дом само на врани и чавки.

— Значи този, който днес влезе в града, приветствуван от всички, е бил херцог Идрис? — попитал Герайнт. — Много ми се иска да кръстосаме копия, защото той е надменен и груб рицар; джуджето му удари с камшика си прислужницата на кралица Гуиневир, а и мене плесна през лицето. Нямах обаче нито доспехи, нито ризница, защото още не съм рицар, и затова не можах да изляза насреща на херцог Идрис. Ето защо го последвах, исках да науча къде живее и да видя дали някой няма да ми услужи с въоръжение.

— Ще го сторя с голямо удоволствие! — извикал херцог Ликонал. — Още утре можеш да извикаш Идрис на двубой, защото точно утре той устройва годишния си турнир и възнамерява да отнесе наградата, Ястреба врабчар.

— Разкажи ми за Ястреба врабчар — помолил Герайнт стареца. — Не ми е известен този обичай.

— Изкован е целият от чисто сребро — отвърнал Ликонал — и всяка година пристигат рицари с дамите си, за да се състезават за него. Този, който го спечели три години поред, получава рицарското име Ястреба врабчар. Така ще се нарича от утре херцог Идрис, ако го спечели и този път. Той ще подари Ястреба врабчар на своята дама и ще я нарекат най-красивата дама на света.

— Утре аз ще се бия с него за Ястреба врабчар — тихо казал Герайнт.

— Може и да не те приемат в турнира, ако дамата на сърцето ти не язди заедно с тебе и ти не заявиш, че няма по-красива от нея на света.

— Нямам си дама — въздъхнал Герайнт. — Въпреки че… за пръв път виждам толкова красива девойка като вашата дъщеря лейди Енида… Ако тя се съгласи да дойде с мене, ще бъде моя дама докато съм жив… А ако умра утре, тя ще бъде в същото положение, в каквото е била днес сутринта…

При тези думи Енида свенливо се изчервила и казала, че е съгласна да отиде с Герайнт на турнира. Но за това, което би могло да се случи по-късно, не пожелала да каже нищо.

Герайнт пренощувал в порутената господарска къща, а рано сутринта херцог Ликонал го въоръжил с древна ризница, сложил в ръката му голямо копие и заедно с Енида и майка й го завел до широката морава под замъка. Там се била събрала пъстроцветна тълпа, както и множество рицари с лъскави доспехи.

След това херцог Идрис на едрия си черен кон препуснал през полето към балдахина, под който седяла неговата дама.

— Лейди — извикал той, — погледни към другия край на моравата, там те очаква Ястреба врабчар, защото ти си най-красивата сред жените. Доказвах това две години поред, а днес ще го докажа за трети път, ако някой не дръзне да ми противоречи… Стани сега и иди да вземеш Ястреба врабчар, понеже няма толкова безразсъден човек, който би излязъл насреща ми заради него!

— Стой, почакай малко! — извикал Герайнт, който изведнъж препуснал напред. — Не отивай да го вземаш, красива лейди, защото тук има дама, която е по-красива дори от тебе, и аз съм готов да докажа правото й да притежава сребърния Ястреб врабчар пред всеки, който се осмели да твърди друго!

Тогава херцог Идрис се изсмял.

— Я го вижте! Дървеняк, който е намерил в някой ров стари и потъмнели от ръжда доспехи! — казал той. — Няма да е лошо да се позабавляваме, като го накажем за нахалството, но нека първо го сваля от коня!

Противниците се отдалечили, втурнали се един срещу друг и се сблъскали насред полето с такава сила, че копията и на двамата станали на трески. Три пъти се срещали и всеки път копията им се натрошавали. Четвъртия път обаче херцог Ликонал дал на Герайнт много здраво копие, като му казал:

— Това е копието, което сложиха в ръката ми в деня, когато бях посветен в рицарство. Оттогава насам съм се бил все с него и не съм го чупил. Нещо повече, върхът му е все така остър!

Герайнт му благодарил, вдигнал копието и отново връхлетял като гръмотевица върху херцог Идрис. Този път го ударил толкова силно, че подпръгът на коня му се скъсал и Идрис се преметнал презглава заедно със седлото.

Герайнт скочил на земята, изтеглил меча със златната дръжка и двамата с Идрис започнали ръкопашен бой из моравата, като се удряли здраво, докато изпомачкали цялата трева и я опръскали с кръв. Нещо повече, парчета от прастарите Ликоналови доспехи се разхвърчали на вси страни, като ръждивочервени листенца от увехнали макове.

Херцог Идрис въртял меча юнашки и Герайнт се олюлявал под ударите му.

— Спомни си обидите, които са нанесли на тебе и на кралица Гуиневир! — извикал Ликонал. — Помисли си за красотата на дъщеря ми Енида!

В този миг Герайнт усетил прилив на сили. Вдигнал меча, спуснал се към херцог Идрис и го съборил на земята, като разцепил шлема му и го ранил.

— Пощади живота ми! — извикал Идрис. — Признавам се за победен от тебе, достойни рицарю! Нещо повече, Ястреба врабчар ще бъде твой и можеш да го дадеш на когото желаеш.

— Иди тогава в Карлиън в двора на крал Артур заедно със своята дама и джуджето — рекъл Герайнт. — Помоли кралица Гуиневир за прошка, задето твоето джудже й нанесе обида, и кажи, че те изпраща Герайнт, синът на Урбин. И още нещо, старият херцог Ликонал ще дойде заедно с тебе. Ще изложите спора си пред крал Артур, защото ти твърде дълго владееш именията му, а той през това време живее в полуразрушената господарска къща.

— Ще изпълня всичко това — казал херцог Идрис. — А сега ела в моя замък. Нека и чичо ми Ликонал дойде. Ще има пиршество и с това ще свърши старата вражда между нас.

Голямо било пиршеството тази вечер в замъка на Идрис, а на сутринта започнали да се готвят за пътуването до Карлиън.

— Ела и ти с нас, храбри рицарю — казал Идрис на Герайнт.

— Не мога — отвърнал Герайнт, — защото все още не съм рицар. Затова ще продължа да препускам през гори и долини, за да извършвам подвизи. Само така може би ще покажа, че заслужавам да бъда посветен в рицарство. А също така, прекрасна Енида, ще докажа, че заслужавам любовта ти.

Тогава Енида се ядосала на Герайнт, защото смятала, че вече е рицар, и си мислела, че същия ден ще отидат заедно в Карлиън, а на другата сутрин ще се оженят. В яда си тя изрекла глупави думи.

— Ти всъщност не си достоен да бъдеш посветен в рицарство — извикала тя, — защото от страх отказваш да дойдеш в Карлиън! Не ми се вярва много, че си тръгнал да вършиш подвизи. И ако сега си отидеш, бъди сигурен, че в двора на крал Артур ще потърся някой по-смел и по-благороден от тебе, за да ми стане стопанин!

Пребледнял като платно от гняв и почуда, Герайнт казал:

— Лейди, ти ме обиди твърде жестоко. Честта не ми позволява сега да тръгна с вас за Карлиън, но ако нямаш нищо против, ти можеш да яздиш по пътя пред мене и тогава ще видиш всичко, което ще се случи. Препускай напред и не се обръщай. Внимавай също така да не ми продумаш нито веднъж, каквото и да става!

— Така и ще направя — рекла Енида, която вече съжалявала, че е говорила така прибързано и грубо. Взела си довиждане с баща си, обърнала коня и препуснала към дълбоките планински клисури. А Герайнт, мълчалив и сърдит, яздел подире й.

Не след дълго, когато стигнали до стръмна пътека, която водела към гората, ги пресрещнали трима въоръжени разбойници и единият от тях казал на останалите:

— Кълна се, че плячката си я бива! Ще пленим дамата и двата коня. Онзи рицар, дето така замислено е навел глава, изобщо няма да се съпротивлява!

Тогава Енида обърнала коня и бързо препуснала към Герайнт. „Ще го предупредя — рекла си тя, — макар че той ме помоли да не разговарям с него!“

Герайнт обаче само казал:

— Може би твоето желание е да видиш как загивам от ръцете на тези мъже, само че това няма да стане. Ето защо ти заповядвам да мълчиш!

Той вдигнал копието и внезапно препуснал към първия разбойник, като го улучил в гърлото и го проснал мъртъв на земята. Втория пронизал през щита и доспехите, а третия настигнал и убил изотзад, докато онзи се спасявал с бягство.

Тогава Герайнт свалил доспехите на разбойниците, вързал ги за конете им и рекъл на Енида:

— Препусни отново нататък, като караш пред себе си тези три коня. Но не ми казвай нито дума, освен ако аз пръв не те заговоря.

Те продължили да яздят през гъстия лес и насред пътя срещу им излезли още шестима въоръжени разбойници.

— Плячката си я бива наистина! — извикали те. — Ще пленим тази дама и петте коня, а онзи рицар, дето така замислено е навел глава, изобщо няма да се съпротивлява!

„Само този път ще го предупредя — рекла си Енида, — макар че ме помоли да не разговарям с него.“

— Не ти ли заповядах да си мълчиш? — казал Герайнт. — Колкото и да ти се иска да ме видиш убит от ръцете на тези мъже, не ме е страх от тях!

Той вдигнал копието си и го забил поред във всеки от шестимата разбойници така, както с карфица се пробожда пеперуда. После им свалил доспехите, вързал ги към всеки кон и казал на Енида:

— Препусни отново нататък, като караш пред себе си деветте коня. Но не ми казвай нито дума, освен ако аз пръв не те заговоря!

Те продължили да яздят през леса и стигнали до голяма пустинна долина, в която имало само голи канари. Там Енида забелязала деветима въоръжени разбойници, които идели към нея. Главатарят им извикал:

— Кълна се, че плячката си я бива! Съвсем лесно ще успеем да пленим тези коне и доспехите, както и дамата, защото онзи рицар, дето така замислено е навел глава, изобщо няма да се съпротивлява!

„Този път Герайнт положително ще загине, ако не го предупредя!“ — помислила си Енида.

Герайнт обаче казал както преди:

— Не ме е страх от тези мъже, въпреки че може би желаеш да умра от техните ръце. И още нещо, струва ми се, че те помолих да мълчиш!

След това той вдигнал копието си и препуснал в галоп към разбойниците, като пронизал главатаря им през щита и доспехите, така че той паднал мъртъв. Тогава Герайнт обърнал коня си и нападнал разбойническата шайка в тил, като минал през тях и повалил втори разбойник мъртъв на земята. Така препускал напред-назад, докато всички паднали мъртви. След това Герайнт вързал доспехите на всеки към коня му и казал на Енида:

— Препусни още по-надалече, като караш пред себе си осемнадесетте коня. Но не ми казвай нито дума, освен ако аз пръв не те заговоря!

Не след дълго паднала нощта и те стигнали до някакъв замък в началото на една долина, където Герайнт помолил да ги подслонят.

— Добре сте ми дошли, ти и твоята прекрасна дама. Положително не се е раждала по-красива девойка от нея! — казал господарят на замъка, който се наричал Орингъл Лиморски.

След богатото угощение Герайнт тъжно седнал настрани, защото сърцето още го боляло от жестоките и необмислени думи на Енида. И тя седяла сама, като се чудела дали би могла да си възвърне любовта на Герайнт, защото много се бояла, че я е изгубила завинаги поради глупостта си. Както си седяла, дошъл Орингъл и седнал до нея.

— Прекрасна девойко — казал й той, — положително пътуването с този печален рицар не става по твое желание, нали?

— Предпочитам да пътувам с него, пред това да пътувам с когото и да е другиго — отвърнала Енида.

— Послушай съвета ми — казал й Орингъл. — Напусни този човек и остани да живееш завинаги с мене. Всичките ми графски владения ще бъдат твои, както и всичко разкошно, което пожелаеш: скъпоценности, красиви дрехи, слуги и прислужници.

— Кълна се в небето, че няма да го сторя! — извикала Енида. — Врекла съм се на този човек и никога няма да му изменя!

— Ако го убия — смръщил вежди Орингъл, — мога да те задържа при себе си колкото си искам, а щом ми омръзнеш, ще те прогоня. Но ако ти останеш тук по собствена воля, тогава ще те направя моя съпруга и господарка на всички тези обширни земи.

— Да бъде твоята воля — казала Енида. — Утре ще тръгна на път както обикновено. Но ще свърна встрани и ще чакам скрита, докато ти минеш оттам. Гледай да не се бавиш и да ни следваш по петите.

— Ще го сторя — казал Орингъл. — Така няма да напакостя на младежа, който те придружава.

Герайнт и Енида спали спокойно в замъка, а на сутринта потеглили. Енида яздела отпред с осемнадесетте коня, натоварени с доспехи. Ала щом се отдалечила от замъка, тя бързо се върнала назад и казала на Герайнт:

— Господарю мой, прости ми, че ти говоря против твоята воля, но Орингъл, злият рицар от замъка, ни заплашва със смъртна опасност.

След което тя съобщила на Герайнт всичко, което било казано предишната вечер, както и че се е престорила, че се съгласява с коварните предложения на Орингъл, защото знаела, че в противен случай той тутакси ще убие Герайнт и ще я задържи насила. Накрая рекла:

— Орингъл скоро ще бъде тук заедно с много хора, които не можеш да надвиеш. Хайде да свърнем от пътя и да се скрием навътре в гората, докато не са ни настигнали!

— Благодаря ти, че навреме ме предупреди — казал Герайнт. — Но за бягане, няма да бягам. Ще остана тук и ще причакам този подъл рицар и хората му. А тебе съветвам да препуснеш с все сила към Карлиън, към двора на крал Артур.

— Никога няма да те оставя, господарю мой Герайнт… — започнала Енида, но изведнъж спряла и се ослушала. — Чувам потракването на юзди! — възкликнала тя. — Дрънчат доспехи, чаткат копита!

Били спрели на едно открито място досами гората, докъдето стигал пътят от долината, разположена между тях и замъка, който още се виждал далече назад, блеснал на утринното слънце високо над морето от бяла мъгла, заляло долината. От тази мъгла се носел шум от бързо препускащи воини в доспехи и Герайнт дръпнал назад коня си, вдигнал копие и се приготвил за битка.

— Виждам в мъглата сребристи отблясъци от доспехи! — извикала Енида. — Точно там, където мъглата е осветена от слънцето!

— Мъглата е почервеняла от слънчевите лъчи — мрачно казал Герайнт. — Конете на онези рицари газят в море от кръв!

Осветен от слънцето, в края на долината се показал Орингъл в пълно бойно снаряжение, а зад него в плътен ред препускали осемдесет рицари.

— Предай се! — извикал Орингъл. — Ти си един, а ние осемдесет. Ако не ми оставиш Енида, ще умреш от нашите ръце! Но ако я получа (а за твое сведение тя ще дойде с голямо желание!), можеш да продължиш необезпокояван пътя си!

Герайнт обаче само забил шпори в коня, вдигнал копието и го запратил в средата на щита на Орингъл с такава сила, че и човекът, и конят се претърколили на земята. После препуснал право към скупчените рицари и се разразила страшна битка, в която Герайнт убил много врагове, а други съборил от седлата. Той се биел толкова ожесточено, че противниците му се дърпали, обзети от страх, като казвали: „Това не може да е обикновен човек, това е магьосник!“

В крайна сметка обаче те надделели, Герайнт паднал на земята и замрял неподвижно, а от множеството му рани струяла кръв.

— Уви — извикала Енида, като се надвесила над него, — ето че единственият мъж, когото обичах и когото изобщо ще обичам, лежи убит. И не друг, а аз поради глупостта си причиних неговата смърт!

— Много скоро ще те излекуваме от скръбта! — казал Орингъл и наредил на хората си да отведат Енида в замъка, където да пренесат и телата на всички убити и ранени.

По заповед на Орингъл пренесли и Герайнт и оставили носилката с тялото му върху каменния под на залата, където същата вечер направили пиршество.

— Лейди — казал сър Орингъл на Енида. — нека това не те нажалява. Без съмнение рицарят е мъртъв, ала аз съм тук и ще бъда твой стопанин. Ето защо се радвай!

— Докато съм жива, вече няма да изпитам радост! — отвърнала тъжно Енида.

— Поне ела да вечеряш — казал Орингъл. — Погледни, мястото ти е до мене.

И той я повел към масата против волята й, но тя не пожелала да яде.

— Нека небето ми е свидетел — извикала тя, — че няма да сложа хапка в уста, докато и човекът върху онова носило не хапне!

— Не можеш да изпълниш клетвата си — изсмял се Орингъл, — защото този човек е мъртъв!

— Тогава никога вече няма да ям! — отвърнала тя.

— Отпий тогава от бокала си — настоявал Орингъл. — Силното вино ще те накара да мислиш другояче!

— Нека злото ме сполети, ако пийна дори глътка, преди Герайнт също да пие! — казала Енида.

Тогава Орингъл изрекъл страшна клетва.

— След като не разбираш от добро, да видим дали няма да разбереш от груби думи и удари! — изкрещял той, ударил я по лицето и тя извикала от болка.

Силният й вик сепнал Герайнт, който бил изпаднал в дълбоко безсъзнание. Той изведнъж скочил на крака, все още стиснал в десницата си меча със златната дръжка. И тогава, докато всички стояли слисани и си мислели, че виждат призрак, Герайнт се втурнал към Орингъл, с един замах отсякъл главата му, тя се затъркаляла по масата, след това тупнала на пода, отскочила и като се преобръщала, изчезнала в тъмнината навън. Гледката била направо ужасна.

Тогава всички напуснали местата си и поразени побягнали от залата — не толкова поради страх от нещо живо, колкото поради потреса, който изпитали, като видели, че човекът, когото смятали за мъртъв, възкръснал, за да ги убие.

— Ела, благородна Енида — казал Герайнт. — Заведи ме при конете. Да потегляме бързо, преди да са се върнали тези хора, защото страшно съм отслабнал от загубата на кръв, а раните така ме болят, че не бих могъл да се бия дълго.

Те се качили на конете и тутакси препуснали в нощта — вече рамо до рамо, а по-късно и уловени за ръце.

Междувременно крал Артур търсел следите на Белия елен в Дийнския лес, в гористите хълмове и долини над Ъск и Уай, в дълбините на Южен Уелс. Ловът продължавал вече две денонощия. Кралица Гуиневир отдавна се била завърнала в Карлиън, а доста от рицарите изостанали толкова много, че също се отказали от лова и се прибрали у дома. На сутринта на третия ден обаче ловците в гората попаднали на следи от Белия елен. Кавел, любимото куче на Артур, повалило животното, а самият крал пръв пристигнал до него и отрязал главата му с меча си Екскалибур.

После ловците слезли от конете, направили лагер и си починали. Само Гавейн и Кей, все така на коне, с щитове и копия, останали на стража, да не би в тази пустош внезапно да ги нападнат разбойници. Както обикаляли напред-назад недалече по пътя, изведнъж насреща им се появили двама конници — Герайнт и Енида.

— Погледни! — извикал Кей. — Иде някакъв непознат рицар. Ще си премеря силите с него!

И той препуснал към Герайнт, преди Гавейн да го възпре.

— Ей, рицарю! — извикал Кей. — Кой си ти и с какво се занимаваш?

— Търся изпитания, а името ми не те засяга — отвърнал Герайнт, който познал Кей.

— Е, спирай да търсиш изпитания! Ще дойдеш с мене при крал Артур, който станува наблизо! — рекъл му безочливо Кей.

— Кълна се, че няма да го сторя! — сърдито викнал Герайнт.

— Идвай бързо, преди да съм те завел насила! — казал подигравателно Кей.

Тогава, обзет от гняв, Герайнт изведнъж препуснал към него и го ударил толкова силно с тъпата част на копието си, че Кей паднал от коня и се претърколил в прахта.

— Добър отговор получи, Кей — казал строго Гавейн. — А сега те моля, достойни Герайнт, син на Урбин, да дойдеш заедно със своята дама при крал Артур.

— С голяма радост ще го сторим — отвърнал Герайнт, — защото сме страшно уморени от множество премеждия, а пък аз съм покрит с дълбоки рани от ожесточени битки.

И така те отишли при крал Артур, който много се зарадвал на Герайнт и на разказа за приключенията му. Кралят посрещнал с радост и лейди Енида, след което поканил и двамата да го придружат до Карлиън.

Когато пристигнали там и направили пиршество, крал Артур връчил на Герайнт главата на Белия елен, а Герайнт я подал на Енида с думите:

— Лейди, тази глава трябваше да се даде на най-красивата дама в двора на крал Артур, но аз ти я подарявам като на най-красивата дама в цялото кралство!

Тогава дошли херцог Ликонал и херцог Идрис, които разказали за подвига на Герайнт. Дошли и поданиците на Орингъл, заклели се да служат вярно на крал Артур и му разказали как Герайнт се сражавал с тях и как собственоръчно посякъл Орингъл. Били довели и осемнадесетте коня, натоварени с разбойническите доспехи. За тях Енида разказала на целия двор.

След това крал Артур посветил Герайнт в рицарство, а щом като раните на храбреца заздравели, той се оженил за лейди Енида. А на Петдесетница, когато всички рицари на Кръглата маса се събрали в Камелот, между тях бил и Герайнт, а името му се появило изписано със златни букви на мястото, което заел.

6.СЪР ГАВЕЙН И ЛЕЙДИ РАГНЕЛ

Едно от най-странните приключения, станали по времето на крал Артур, започнало на една Коледа, когато много от неговите рицари се били събрали на празненство в Карлайлския замък. Неотдавна крал Артур и рицарите му били водили тежка битка против саксите далече в североизточна Шотландия и ги прогонили напълно от британския остров. Изглеждало, като че най-после страната твърдо била превърната в мечтаното кралство Логрия.

Войските отново потеглили на юг. Крал Артур с избрани другари измежду най-достойните рицари се придвижвал малко по-бавно, затова по Коледа те едва били прекосили Шотландия.

Стигнали до Карлайл, а там било подготвено голямо празненство. Пирът току-що бил започнал, когато в залата влязла красива девойка, която плачела и кършела ръце.

— Кралю! — извикала тя. — Кралю господарю! Умолявам те да изпълниш желанието ми! Моят съпруг, храбър рицар, беше надвит и взет в плен от коварния владетел на Хюинския замък. Този замък е едно ужасно място, мрачно се извисява върху една черна канара, надвиснала над дълбокото езеро Тарн Уотлин. Там страшният господар на замъка Причаква непредпазливите пътници, отвлича ги в укреплението, ограбва ги, държи ги, докато получи откуп, или ги хвърля от крепостните стени в дълбоките води на езерото. Вчера, когато аз и моят стопанин бяхме навлезли навътре в Ингълудския лес, страшният Тарн-Уотлински рицар изведнъж ни нападна, събори съпруга ми от коня, върза го и го отвлече, след като се отнесе жестоко с мене. Погледнете какви белези остави тежкият камшик върху лицето ми! Когато Тарн-Уотлинският рицар си тръгна, аз извиках подире му, че много скоро добрият крал Артур ще дойде и ще отмъсти за стореното ми зло. Ала той само злорадо се изсмя и викна в отговор: „Кажи на оня страхлив рицар, че когато поиска, може да ме намери в Тарн Уотлин, макар добре да зная, че никога няма да посмее да излезе насреща ми!“ Затова побързах да дойда тук, най-благородни кралю Артур, защото ако на света има мъж, който би дръзнал да му излезе насреща, това си ти!

— Кълна се в рицарската си чест — извикал крал Артур, — че самият аз ще се заема с това дело! Отдавна не съм тръгвал без другари да търся приключения, но Тарн-Уотлинският рицар ще бъде повален не от нечие друго, а от моето копие!

— По-добре да отида аз, господарю — казал Гавейн. — Може зло да сполети човека, който попадне в омагьосания замък Уотлин… а без тебе кралство Логрия не би успяло да оцелее.

— Благодаря ти, добри ми племеннико, за твоята обич — тихо казал крал Артур, защото от всички свои рицари най-много обичал Гавейн. — Този път обаче няма да се поддам на уговорките и сам ще извърша делото. Донесете меча ми Екскалибур и копието ми Рон, а на оръженосците ми наредете да ми оседлаят коня колкото се може по-бързо!

След което, макар че Гавейн, Ланселот, Герайнт и Гарет се опитали да го убедят да позволи на някой от тях да се заеме с този подвиг (дори Кей като храбрец настоял да тръгне не друг, а той), крал Артур потеглил от Карлайл заедно с девойката и скоро изчезнал от погледите в тъмния Ингълудски лес.

Двамата дълго препускали, докато тъкмо по залез, когато слънцето започнало да слиза надолу към високите хълмове и планини на Къмбърланд, те излезли от гората и стигнали до брега на тъмно езеро с черни сурови скали и стръмни сипеи, които го заобикаляли отвсякъде. Там съзрели мрачен, страховит замък, разположен на остров недалече от брега.

— Това е Тарн Уотлин! — казала девойката. — Погледни! Ето го и самия гнусен рицар!

Крал Артур погледнал натам, накъдето сочела тя, и видял как подвижният мост бавно се спуснал, докато опрял о една скала, до която стигал пътят на брега. Яхнал едър кон, на входа на замъка стоял най-ужасният наглед мъж, когото крал Артур бил виждал някога. Човекът бил толкова огромен, че с дългите си ръце и голямата си глава изглеждал едва ли не великан.

— Охо! — прогърмял гласът на Тарн-Уотлинския рицар. — Не е ли това Артур, нищожният властелин на нещастната Логрия? Отдавна ми се иска да се срещнем, добре дошъл в замъка Тарн Уотлин! Аз съм Громър Сомър Джур и съм готов да се боря с тебе, малодушни кралю!

Думите му така разгневили Артур, че нищо повече не му трябвало — той не се и замислил колко необикновени случки имало през този ден, нито забелязал злорадата усмивка, която внезапно се появила на устните на девойката. Вдигнал копие — здравото копие, на което никой не можел да устои — и препуснал с все сила към рицаря. Профучал по пътя, прескочил от скалната издатина на подвижния мост и… изведнъж конят му се заковал на място, изцвилил уплашено, ръцете на крал Артур се отпуснали безжизнено и го връхлетял такъв голям страх, че можел да бъде само свръхестествен.

— Громър Сомър Джур! Победител е Громър Сомър Джур! Няма човек, който да устои на ужаса, който той вселява!

Така извикал рицарят и избухнал в смях, докато ехото му отвърнало от хълмовете, а гарваните литнали с грак от кулите на Торн-Уотлинския замък.

— Това е работа на нечиста сила! — зяпнал от изумление Артур и дори косата му настръхнала от необясним страх.

— Това е замъкът на моята господарка, на кралицата Фея Моргана! — казала девойката, която препуснала към крал Артур и му се подиграла жестоко и грубо.

— Имай милост! — казал Артур. — Ще изпълня всяко твое желание.

— Така да бъде! — прогърмял гласът на Громър Сомър Джур, Торн-Уотлинския рицар. — Върви си по пътя до деня, в който изтече една година от днес. Но първо ми дай дума като крал и като рицар на Кръглата маса, че ще се завърнеш, и то сам. Ще ти дам и тази заръка: където и да идеш, питай всеки срещнат кое желаят най-много от всичко жените по света. Аз добре зная отговора, а в случай, че и ти го узнаеш, заклевам се, че ще те оставя на мира. На когото и да служа в този миг, аз не съм подъл рицар. Обаче ти сигурно няма да го узнаеш, а тогава ще те посека на този омагьосан мост и ще хвърля трупа ти в тъмните води на Тарн Уотлин. Тръгвай!

Докато говорел, рицарят размахвал ръце и казал последната дума така гръмогласно, че кралският кон се завъртял, почти се изправил на задни крака, обзет от ужас, и като стрела препуснал по каменистия път в такъв лудешки галоп, че изминало много време, докато крал Артур го обуздае.

Преди да изгрее луната, кралят стигнал Карлайл. Посрещнал го Гавейн, на когото той разказал цялото си премеждие.

— Чудя се какво да правя — казал крал Артур. — Сестра ми е замислила моята смърт с използуването на някаква нова и ужасна сила, а аз изобщо не зная как да й се противопоставя.

— Това положително е последният удар срещу могъществото на Логрия — казал Гавейн. — Ако още веднъж успеем да сломим злото, то вече няма да излиза на пътя ни, предрешено посредством коварна магия.

— Едно ми е ясно отвърнал Артур. — Трябва да удържа на думата си и след една година да се завърна в Тарн-Уотлинския замък. А междувременно ще търся отговор на загадката.

— Аз също — казал Гавейн.

Изминала една година. Крал Артур и Гавейн отново яздели през Ингълудския лес на път за срещата с Громър Сомър Джур. Тъжно следвали пътя си, защото макар че крал Артур носел две книги, които съдържали отговорите, събирани от него и Гавейн из цялата страна, кралят бил сигурен, че между тях няма отговор, който да задоволи Тарн-Уотлинския рицар.

Преди да наближи краят на пътешествието им, те излезли от гъстия лес и тръгнали през мочурищата и тресавищата на едно голямо възвишение. Там изневиделица срещнали красиво облечена дама, яхнала едър бял кон. Дрехите й били от най-скъпи платове, а по тях проблясвали и искрели безброй скъпоценности. Когато обаче Гавейн я погледнал, пребледнял, а крал Артур се прекръстил, сякаш виждал нещо свръхестествено.

Защото тази дама била най-отвратителното същество, което се е явявало пред човешки очи — лицето й било червено като залязващото слънце, а между големите й, отпуснати устни, стърчали дълги жълти зъби. Главата й била забучена върху як и дебел врат, а тялото й приличало на огромна грозна бъчва. При все това тя предизвиквала ужас не толкова с отблъскващия си вид, колкото с нещо по-дълбоко — в големите й кривогледи очи със зачервени клепачи се спотайвала странна сянка на боязън и страдание, която всявала страх.

— Моите почитания, крал Артур! — извикала тя с писклив, пресеклив глас. — Гледай сега да разговаряш любезно с мене, защото от това зависи животът ти!

— Лейди — отговорил й достойно крал Артур, — приеми поздравите ми, които ще получиш независимо дали си най-знатната дама, или най-простата девойка в страната!

— Благодаря ти — отвърнала тя. — А сега добре ме чуй: известно ми е с каква цел пътуваш, известна ми е и загадката, на която днес трябва да отговориш, иначе ще умреш. А отговорите, които си събрал, не струват пукната пара!

При тези думи тя избухнала в пронизителен кикот, но изведнъж продължила със сериозен глас:

— Мога да ти кажа верния отговор, но ще го сторя само при едно условие!

— Какво искаш от мене, лейди? — попитал я крал Артур, когато тя свършила.

— Да ми дадеш думата си на крал и на логрийски рицар, че днес мой съпруг ще стане един от твоите събратя с благородна кръв като твоята!

— Не мога да ти обещая това — казал Артур, като се взрял в очите й, но веднага отвърнал поглед, примрял от ужасната мисъл, че колкото й да се владее, на лицето му ще се изпише отвращение.

— Значи си тръгнал към своята смърт! — изкискала се гадната дама, а мъката в очите й ги правела да изглеждат още по-тъмни.

— Почакай! — внезапно извикал Гавейн. — Аз съм племенник на крал Артур и рицар на Кръглата маса. Ако те взема за съпруга, ще кажеш ли какъв отговор има загадката на Громър Сомър Джур?

— Да, разбира се, сър Гавейн, положително, наистина! — побързала да му отвърне тя.

— Помисли си какво вършиш! — възкликнал крал Артур. — Това е прекалено голяма жертва…

— При все това ще я направя, господарю, кралю на Логрия! — тихо казал Гавейн. — Лейди, давам ти рицарската си дума да те взема за своя законна съпруга, ако спасиш живота на чичо ми крал Артур!

— Тогава тръгвай за Тарн Уотлин — казала дамата. — А когато се завърнеш, ще ме намериш на същото място, за да отидем заедно в Карлайл! — казала тя.

После се приближила към крал Артур и му казала отговора на загадката.

Не след дълго Артур отново стигнал до тъмните води на Тарн Уотлин — до страшния замък на рицаря, — докато Гавейн останал в края на гората. А на входа, както и преди, стоял Громър Сомър Джур.

— Привет, крал Артур! — извикал той. — Ти си храбър човек, щом идваш на срещата ни. Приближи се и ми кажи отговора на моя въпрос: кое желаят най много от всичко жените по света? Ако ми отговориш правилно, кълна се, че ще си тръгнеш оттук здрав и читав!

Тогава крал Артур отворил двете книги и започнал да чете отговорите, които бил записал… Накрая обаче Громър Сомър Джур се разсмял така гръмогласно, че канарите около Тарн Уотлин отекнали.

— Ти си вече мъртвец, крал Артур! — извикал рицарят. — Четеш ми за разкош, величие, красиви дрехи, веселие, любов, охолство, безгрижие и какви ли не други глупости, но нито един от тези отговори не е верният. Ела сега и преклони глава, за да я отделя от тялото ти и да я занеса на моята господарка, на кралицата Фея Моргана!

— Почакай малко — казал крал Артур. — По пътя насам срещнах в мочурищата една отвратителна дама и тя ми каза, че най-голямото желание на жените е да властвуват над мъжете. Да, дори над най-великите…

Тогава Тарн-Уотлинският рицар започнал страшно да ругае.

— Това е била проклетата вещица Рагнел! — извикал той. — Тя ни измени и смята да ни избяга, но няма да успее… Върви си по пътя, крал Артур, защото вече не те заплашва нищо. А ако някога се освободя от властта на Фея Моргана, може би ти ще ми намериш място в своя двор. Аз съм свиреп човек и речта ми е сурова, но държа на дадената дума, предан съм на господаря си и съм силен в боя!

— Ела когато пожелаеш — отвърнал крал Артур. — Кралство Логрия е достатъчно голямо за всички, които искат да му служат вярно и имат чисти сърца…

Но Громър Сомър Джур вече бил обърнал коня си и като надал вик като човек, усетил нетърпима болка, препуснал по моста и влязъл в Хюинския замък, заобиколен от тъмните води на Тарн Уотлин. Решетъчната преграда с трясък се спуснала зад гърба му, а подвижният мост със скърцане се вдигнал и се прибрал на мястото си като плоча на гробница, която е захлупила някой зъл нощен дух.

Крал Артур бавно изминал обратния път и стигнал до края на гората, където го чакал Гавейн. Рицарят много се зарадвал, че господарят му се връща жив от това ужасно приключение.

— Голяма е радостта на човек, отървал се от смъртта — казал тъжно крал Артур, — но се боя, че твоя е скръбта от една беда, която само смъртта може да заличи…

Те препуснали през гората и когато излезли на пустинното възвишение, там ги чакала отвратителната Рагнел.

— Аз спасих живота ти, крал Артур! — извикала тя с пискливия си пресеклив глас. — А сега храбрият Гавейн ще стане мой съпруг… Тръгни пред нас за Карлайл, кралю господарю, за да посрещнеш с всички подобаващи почести най-достойния рицар на Логрия и неговата съпруга!

Крал Артур тъжно пришпорил коня си и бързо препуснал през Ингълудския лес, докато стигнал Карлайл. Там събрал рицарите и придворните дами, поразказал им за приключенията си и ги помолил да се подготвят за голяма сватба.

Вечерта крал Артур и кралица Гуиневир, последвани от кавалкада рицари и придворни дами, минали по улиците на Карлайл и стигнали до градските порти, а по целия път хората се били наредили, за да приветствуват жениха и невястата. Шествието изчакало малко, докато по пътя откъм гората бавно се задал сър Гавейн, а редом с него яздела дама на бял кон. Забелязали, че е облечена в скъпи дрехи и че лъчите на залязващото слънце проблясват и се отразяват от безброй скъпоценности. Тогава цялото събрало се множество надало радостни викове…

Изведнъж обаче всички се смълчали и възгласите преминали в ропот, който постепенно заглъхнал, защото видели, че лицето на лейди Рагнел е безкрайно уродливо, огромните й очи са страшно кривогледи, и при това седи върху коня отпусната като житен сноп.

Сър Гавейн я представил на краля и кралицата, сякаш лейди Рагнел била най-красивата дама на света, а тя се хилела и се кискала, когато Ланселот, Тристан, Гарет, Герайнт и много други благородни рицари се изредили да й целунат ръка.

Но щом се наканели да пожелаят щастие на Гавейн, думите засядали в гърлата им и когато тържествената кавалкада в мълчание потеглила към голямата катедрала, скупчените тълпи онемявали, щом женихът и невястата минели покрай тях.

Без дори да му трепне гласът, сър Гавейн се оженил за лейди Рагнел в присъствието на всички пред светия олтар, а после я повел към почетното място в залата на замъка, където било приготвено голямо тържество.

Но радостта и веселието на празненството не били от сърце, защото всички гледали с отвращение и ужас лейди Рагнел, която седяла редом с Гавейн и така се тъпчела с храна и се наливала с вино, че между гостите нямало нито един, който да не съжали сър Гавейн и да не се почуди на тази необичайна сватба.

Пиршеството приключило рано и Гавейн с пребледняло и изпито от страдание лице повел младоженката към една голяма и тъмна стая в главната кула на замъка, където светлинките от свещите играели върху покритите с бродирани драперии стени, а по рогозките на каменния под падали тъмни сенки.

Когато останали сами до голямото ложе, украсено с дърворезба, покрито с балдахин и застлано с тънко платно, лейди Рагнел казала с пискливия си пресеклив глас, който звучал още по-неприятно, защото бил съвсем пресипнал от виното:

— А сега, скъпи съпруже, любими лорд Гавейн, целуни ме така, както младоженецът следва да целуне невястата си. Защото ние наистина сме съпруг и съпруга, от сега до края на дните си! — И тя се изкискала, а смехът и заглъхнал в хриптене и настъпила тишина.

Гавейн се приближил до нея. Лицето му било още по-пребледняло, а от терзание очите му изглеждали безжизнени. Но той доловил още по-дълбоко терзание в очите на лейди Рагнел и когато се навел и я целунал по устните, отблъскващата грозота на лицето й изгубила очертанията си и се замъглила. След това Гавейн обърнал глава и от устните му се отронил измъчен вик. Рицарят се облегнал на стената, скрил лице в ръцете си, а раменете му се разтърсвали от ридания, които не можел да сдържи.

— Гавейн, скъпи ми господарю Гавейн! — чул той зад гърба си плътен мелодичен глас, който трептял от любов.

Гавейн бавно се обърнал като насън и там, където преди стояла лейди Рагнел, сега видял най-прекрасната жена, която бил срещал през живота си. Висока и стройна, тя протягала към него белите си ръце, а милото й лице и красивите й очи греели и горели от любов към него…

— Лейди! — зяпнал той от изумление. — Лейди, коя си ти? Къде е съпругата, ми Рагнел?

— Аз съм Рагнел, твоята съпруга, ако ти желаеш това — отговорил му плътният мелодичен глас и за измъченото съзнание на Гавейн той бил като нежен полъх на вятъра в дълбока нощ. — С голямата си любов и благородната си жертва ти ме освободи от злата магия, с която коварната кралица Фея Моргана бе омагьосала мене и брат ми, храбрия рицар Громър Сомър Джур… Но аз все още не съм напълно извън нейната власт. Само през половината време от всяко денонощие мога да съм такава, каквато ме виждаш сега. През другите дванадесет часа ще трябва отново да се явявам в отвратителния вид, в който бях, когато се ожени за мене. Избери сега кога да бъда красива — през деня или през нощта, и кога да бъда грозна — през нощта или през деня!

Гавейн стоял слисан и изумен, а Рагнел продължила:

— Добре си помисли, господарю мой! Ако съм грозна през деня, колко мъчително би било за тебе да идвам в двора като твоя съпруга пред очите на всички рицари и дами на Логрия… Но си помисли добре колко мъчително би било за тебе, ако съм грозна през нощта, когато двамата сме насаме, когато се прибереш у дома след дългия ден и завариш да те чака едно чудовище с писклив глас, което иска да ти попречи да си отдъхнеш. Избери сега едното от двете!

— Лейди, в този случай аз нямам думата — казал след малко Гавейн, изправен пред нея с наведена глава. — Ти си помисли добре какво ще трябва да понасяш денем, когато рицарите и дамите те гледат с отвращение, отдръпват се ужасени, онемяват, когато ги заговориш… Помисли си също какво ще трябва да понасяш нощем, когато аз, който съм те виждал прекрасна през деня, няма да успявам да превъзмогна отвращението, което ще ме изпълва, щом се приближиш до мене в чудовищния си вид… Ти си тази, която изпитва най-голямото страдание, затова сама трябва да решиш какво би могла по-лесно да изтърпяваш…

— О, Гавейн, Гавейн! — извикала Рагнел и миг по-късно вече плачела в прегръдките му. — Не е имало на света рицар, който да е бил по-благороден и жертвоготовен от тебе! С това, че избра не друго, а изборът да бъде мой, ти завинаги ме освободи от злата магия. В този прекрасен вид, в който ме виждаш сега, аз ще бъда твоя и денем, и нощем, докато удари съдбовният час, когато ще те напусна… Но преди тази раздяла ни предстоят много години на щастие, а ти заслужаваш всичкото щастие, което може да ти даде този свят!

На сутринта в двора на крал Артур настанала такава радост, каквато дотогава не била виждана. И най-големите почести сякаш били недостатъчни за сър Гавейн и прекрасната му невяста лейди Рагнел.

Те живели щастливо цели седем години — никъде в обширните логрийски земи нямало по-щастливо семейство. После в уречения ден Рагнел си отишла от Гавейн завинаги. Някои казват, че била умряла, но според други тя се скрила вдън гори, в уелските лесове, където родила на Гавейн син, който след време станал един от най-прославените рицари на Кръглата маса. В старите легенди обаче не се споменава дали името на този син е било Персивал. Някои го наричат просто Красивия непознат, но неговите приключения дотолкова приличат на преживяното от Персивал, та спокойно можем Да повярваме, че в някоя стара, забравена вече легенда, това наистина е било името, което е носил синът на сър Гавейн и лейди Рагнел.

7.СЪР ПЕРСИВАЛ УЕЛСКИ

В затънтените уелски лесове живеело с майка си момче на име Персивал. През първите петнадесет години от живота си Персивал не срещнал нито едно човешко същество, нито имал някаква представа как живеят хората по света. Но и в затънтения лес момъкът израснал силен и решителен, стрелите му били смъртоносни, а по душа бил чистосърдечен, честен и почтен.

Един ден, когато се скитал сам, обзет от внезапна тревога и някакъв необясним копнеж, до ушите му долетял непознат звук. Не било нито гласът на птица, нито песента на вятъра или на водата, при все това звучала музика, и то такава, че без да знае защо, сърцето на Персивал трепнало в гърдите. Младежът се спрял на една зашумена полянка и се заслушал, и както стоял там, към него препуснали петима рицари. Доспехите им дрънчали, а юздите на конете им звънтели като сребърни камбанки.

— Привет, красиви момко! — извикал първият рицар, като придърпал поводите и се усмихнал на Персивал. — Е, недей чак толкова да се слисваш от почуда, положително не за пръв път виждаш такива като нас!

— За пръв път ми е — отвърнал Персивал. — И да си кажа правичката, ако не сте ангели, слезли от небето като онези, за които разказва майка ми, аз не зная какво сте. Бъдете така любезни, благородни господа, и ми кажете на Небесния крал ли служите?

— Разбира се, че на него! — отвърнал рицарят и благоговейно се прекръстил. — На него служат и всички хора в кралство Логрия, които живеят праведно. Но на земята ние служим на неговия наместник, на благородния крал Артур, чиято Кръгла маса ни събира. Той ни посвети в рицарство, защото ние сме рицари, а и тебе ще посветим, ако докажеш, че си достоен за тази висока чест.

— Как бих могъл да го постигна? — попитал Персивал.

— Иди в Карлиън, в двора на крал Артур — отвърнал рицарят. — Кажи му, че те изпращам аз, сър Ланселот Езерни, който като поданик на крал Артур е владетел на земята Пант, наричана още Северен Уелс. Кралят ще ти възложи да извършиш такива подвизи и да преминеш през такива изпитания, с каквито ние, неговите рицари, се занимаваме през целия си живот. А в случай, че се покажеш достоен, той ще те посвети в рицарство. Но истинската ценност на рицарството се крие не толкова в големите воински подвизи, колкото в сърцето на човека, който ги върши, стига той да е непокварен и смирен, а с делата си да се стреми да носи прослава и мир на святото кралство Логрия.

Като казал това, Ланселот се поклонил на Персивал и тръгнал по пътя си, последван от четиримата рицари. Персивал останал слисан и недоумяващ, но усетил някакъв велик копнеж и велико смирение, от които сърцето му трепнало.

— Майко! — развълнувало извикал той, когато се изкачвал по пътечката към малката пещера, която им служела за жилище. — О, майко, майко! Днес видях истински чудеса! Не бяха ангели, казаха ми, че са рицари, но на мене ми се сториха по-прекрасни от всички небесни същества! А единият от тях, предводителят на име Ланселот, каза, че и аз мога да стана рицар… Майко, утре сутринта потеглям на път, ще търся крал Артур, който живее в Карлиън!

Тогава Персиваловата майка дълбоко въздъхнала и си поплакала, защото разбрала, че е дошло време да се раздели със сина си. Вярно, че отначало се опитала да убеди Персивал, че е по-добре да остане при нея в гората, далеч от опасности и размирици, като му разказала през какви изпитания и мъки трябва да премине всеки рицар. Но думите й само накарали Персивал още повече да закопнее за подвизи. Накрая майката смирено навела глава и оставила сина си да поеме своя път.

Рано на другата сутрин Персивал облякъл простите си дрехи от кожи на убити зверове, взел в ръка дълго остро копие и се приготвил да се сбогува с майка си.

— Смело върви напред, сине! — казала тя, като го целунала и благословила. — Баща ти беше най-храбрият и най-достойният рицар, не посрамвай нито него, нито мене. Ако изживееш всичките си дни честно и почтено, и ти ще бъдеш между малкото избраници, чиито имена ще се помнят вечно от преданите рицари на Логрия… А сега върви по пътя си и не забравяй: ако някоя дама или девойка те помоли за помощ, отзовавай се с готовност, пръв от всички и без да очакваш награда. Е, можеш да целунеш девойка, която го желае, но повече от целувка не вземай, освен ако не е пръстен, пък и това прави само в случай, че ти самият сложиш пръстен на ръката й. Внимавай с какви другари изпълняваш някоя заръка и гледай само достойни мъже да стават близки на сърцето ти.

С нажалена душа Персивал целунал майка си за сбогом и тръгнал през гората. Вървял бързо, макар че бил свел глава, замислен за важните неща, които казала майка му. Не след дълго обаче отново започнал да крачи леко и продължил пътя си, като весело пеел и подхвърлял във въздуха дългото си копие така, че наточеното острие проблясвало като сребро на слънцето, а после го улавял и отново го мятал.

Сенките започнали да падат на дълги черни дипли и слънцето се спуснало към хълмовете на запад, когато Персивал изведнъж излязъл на открита горска поляна, където скупчени маргаритки се белеели като снежинки из зелената трева. Там, край звънливия поток, той видял копринена шатра.

„И църква да е, и параклис, все едно — помислил си Персивал, — чудно красива е! Ще вляза вътре!“

Като прекрачил тихо прага, той се озовал в сенчести покои. Спрял в почуда, защото видял девойка, която спяла на разкошно ложе от коприна и златоткан брокат. Едната й ръка, по-бяла от завивката, била протегната, а косата й огрявала като слънце възглавницата. Персивал се навел много предпазливо над девойката и свалил от ръката й пръстена, който носела — просто златно колелце с един-единствен червен рубин. На негово място поставил собствения си златен пръстен, на който искрял блестящ диамант, а пръстена на девойката сложил на своята ръка. После, все така без да я събужда, той я целунал нежно по устата и крадешком се измъкнал от шатрата, а душата му пеела от новото чудо и новия копнеж.

Младежът навлязъл много навътре в гората и когато мракът се спуснал, заспал между корените на един висок дъб, а с първите лъчи на изгрева бил отново на крак. Вървял през леса, докато не стигнал до широкия път, който водел към Карлиън.

По пладне Персивал наближил градските порти, минал през тях без да се спира и след малко се озовал зад стените на замъка.

Този ден крал Артур празнувал заедно с много от рицарите си, защото било Великден и хората си отдъхвали от грижите. Персивал се изправил на вратата, учуден от гледката, която вижда, обзет от завист дори към слугите, сновящи около крал Артур и дружината му.

Той стоял, без никой да го забележи, но изведнъж всички очи се обърнали към вратата, защото в залата влязъл, без да бъде съобщено за идването му, един едър мъж в златисточервени доспехи. В този миг Кей се бил изправил до краля, взел в ръце златния бокал, с който Артур имал обичая да вдига наздравица за своите рицари, преди бокалът да ги обиколи поред, за да пият и те за негово здраве и за прославата на кралство Логрия.

— Спрете, пияно стадо от разлигавени кошути! — прогърмял гласът на едрия рицар с червените доспехи. — Пред очите ви стои един много по-достоен от вас!

И с тези думи той грабнал бокала от Кей, пресушил го на един дъх и като избухнал в гръмогласен смях, излязъл от залата с бокала в ръце, метнал се на коня си и препуснал в галоп.

— Кълна се, че за тази обида ще бъде отмъстено — скочил на крака крал Артур. — Кой ще ми върне бокала?

Тогава рицарите като един се изправили и всеки извикал: „Нека аз извърша този подвиг!“

— Не съм съгласен — казал крал Артур, като ги подканил да седнат по местата си. — Онзи червен самохвалко не заслужава да загине от ръцете на рицар. Нека някой прост оръженосец го последва и го надвие. Някой, който иска да бъде посветен в рицарство. Който се завърне в моя двор с доспехите на Червения рицар и златния ми бокал, незабавно ще стане член на дружината ми!

Тогава Персивал напуснал мястото си до входа и се втурнал напред. Застанал в средата, както си бил облечен в кожи на диви козли, стиснал в ръка дългото си копие.

— Кралю! — извикал той. — Ще ти донеса бокала! Имам нужда само от доспехи, ала онази златна ризница ще ми свърши добра работа!

— Виж ти! — ядосал се Кей. — Какво би могъл да направи тоя нещастен козар с един толкова внушителен рицар?!

— Кой си ти, добри ми сър? — попитал крал Артур младежа, защото се държал любезно с всички хора.

— Казвам се Персивал — бил отговорът. — Не зная кой е баща ми, защото никога не съм го виждал, а и майка ми не ми е говорила за него. Но тя ме отгледа в Уелския лес, а сега дойдох тук, за да те помоля да ме посветиш в рицарство!

— Да те посвети в рицарство, как не! — изсмял се Кей. — Върви да си пасеш овцете в планината, преди онзи овен със златните доспехи да те накара да побегнеш от страх!

— Ще станеш рицар — казал крал Артур, — ако донесеш бокала ми и се завърнеш, облечен в доспехите на разбойника, който го открадна. И така, този подвиг ще извършиш ти. Върви по пътя си и не се отклонявай!

— Нямам кон — казал Персивал.

— На вратата ще те чака кон, оседлан за тебе — обяснил му крал Артур. — А сега набързо хапни и потегляй… Ала ще ти трябват доспехи и оръжие…

— Копие си имам — прекъснал го Персивал. — А с доспехите ще почакам, докато мога да облека оная златна ризница, която всички видяхте неотдавна!

Щом се нахранил, Персивал станал, за да върви, но когато прекосявал залата, пред него се изправила една девойка и извикала:

— Дано Небесния крал те благослови, Персивал, тебе, най-достойния измежду рицарите!

— Млъквай, глупава вещице — сърдито се сопнал Кей и ударил плесница на девойката.

— Пази се от мене, когато се върна със златните доспехи! — казал Персивал, като изгледал презрително Кей. — По такъв начин ще отмъстя за този удар, който не подобава на един рицар, че ще ти бъде трудно да го забравиш!

След което бързо излязъл от залата, метнал се на коня, който го чакал, и препуснал към гората.

Персивал препускал много по-стремглаво от Червения рицар, така че го настигнал още преди залез слънце. Рицарят яздел бавно нагоре по планинската пътека към една самотна сива кула, която се откроявала, заобиколена от бледорозовите облаци.

— Обърни се, крадецо! — извикал му Персивал, щом го доближил достатъчно. — Обърни се и се защищавай!

Недалеч зад Персивал трима от рицарите на крал Артур дръпнали юздите на конете си, за да спрат и да наблюдават. Те били Гавейн, Ивейн и Гарет. Вървели по петите му още от Карлиън, за да видят какво ще се случи. Персивал обаче дори и в този миг не ги забелязал.

— Виж ти! — извикал Червения рицар, като обърнал жребеца си. — Що за нахален хлапак си ти?! Защо ме караш да спирам?

— Идвам от името на крал Артур — отвърнал Персивал. — Върни ми златния бокал, който открадна днес от пиршеството! И още, трябва да се явиш в двора и да положиш клетва, но преди това ще се признаеш за победен и ще ми дадеш хубавите доспехи, с които толкова се перчиш!

— А ако не го сторя? — попитал Червения рицар и гласът му бил тих, но очите му искрели от ярост като светкавици в тихо небе преди да се разрази силна буря.

— Тогава ще те убия и ще си осигуря бокала и доспехите! — извикал Персивал.

— Нахално сукалче! — чул се гласът на Червения рицар, като че тътнела гръмотевица. — Ти си търсиш смъртта, тогава получи си я!

Казал това, вдигнал копието и се спуснал надолу по склона като мощна лавина, сякаш очаквал да набучи врага си на острието, както карфицата пробожда пеперуда. Персивал обаче внезапно скочил от коня си, така че копието минало над главата му, без да го засегне. Младежът се изправил насред пътеката и започнал да се подиграва на рицаря:

— Ама че си страхливец! — присмял му се той. — Отначало се опитваш да намушкаш невъоръжен човек, а после бягаш надолу по склона!

Като сипел страхотни ругатни, Червения рицар отново обърнал коня си, пришпорил го нагоре по пътеката и връхлетял върху Персивал, като се целел с копието в главата му. Този път обаче Персивал също замахнал с копието си и внезапно го метнал — толкова внезапно, че то прелетяло като слънчев лъч над щита на Червения рицар и го улучило в гърлото, точно където свършвала ризницата. Противникът на Персивал се претърколил назад, паднал от коня и останал да лежи мъртъв на земята.

Ликуващ, младежът коленичил до поваления враг и измъкнал златния бокал на крал Артур от торбичката, вързана на кръста му. Ала когато се опитал да свали златните доспехи от убития, претърпял неуспех, защото не знаел как са свързани различните им части, та доспехите да изглеждат едно цяло.

След като доста време напразно се мъчил да изтегли тялото на Червения рицар през отвора в бронята около врата, най-после Персивал опитал друго. Набързо струпал купчина сухи дърва и тъкмо усилено удрял острието на копието си о кремък, намерен на пътя, когато чул чаткането на копита и като вдигнал глава, видял един старец на кон. Доспехите му били тъмни на цвят, шлемът бил вързан за лъка на седлото, а сивата му коса се спускала до раменете.

— Привет, момко! — казал старият рицар и приятелски се усмихнал на Персивал. — Какво правиш с този мъртъв крадец, когото уби толкова храбро?

— За разлика от дървото, желязото не гори — отвърнал Персивал с думите на една горска мъдрост, която знаел от майка си. — Искам да смъкна доспехите от този човек и да ги облека!

Старият рицар се усмихнал още по-широко, но въпреки това слязъл от коня и показал на Персивал как да разкопчае доспехите и да ги свали парче по парче.

— Казвам се Гонеманс — казал старият рицар след малко — и живея недалеч оттук в една прастара господарска къща. Ела с мене, момко! Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш, преди да станеш достоен рицар, защото подвиг като този не е достатъчен, за да се радваш на заслужена слава.

И така Персивал тръгнал с Гонеманс и останал цяло лято в къщата му, където се научил да се бие с меч и копие, да си слага доспехите и да се държи на седлото като истински рицар. Научил също какво представлява достойното рицарско братство, което изисква много повече благородство, отколкото просто да извършваш храбри подвизи. Научил какво е добро и какво — зло, както и че дълг на рицаря е винаги да защищава слабите и да наказва жестокостта и коварството.

Дошло време сърдечно да се сбогува с Гонеманс и отново да тръгне на път, облечен в лъскави доспехи, с дълго бойно копие в ръка. Било в края на есента. Персивал яздел между стволовете в затънтени лесове, а златисточервеният листак блестял като доспехите му, които сякаш били част от премяната на дървесата и на орловата папрат наоколо.

Дни наред яздил Персивал в търсене на приключения и често, както си вървял, погледът му неволно падал върху пръстена с рубин и младежът все повече и повече си мислел за прекрасната девойка, която видял заспала в шатрата.

Най-подир в една мрачна, навъсена вечер, когато облаците заплашително се надвесили над главата му, както вървял по лъкатушещия път между големи голи канари, през унили и безлюдни места, Персивал съзрял пред себе си тъмните очертания на замък.

Крепостните стени били порутени и съборени, кулите били пропукани от горе до долу като от гръмотевици, но при все това камъните, пък дори и настилката под зиналата порта, не били обрасли с бурени, а в средата на цялата разруха се извисявала главната кула, здрава и непокътната.

Персивал минал под острите зъби на подвижната решетеста преграда, а копитата на коня му глухо чаткали по камъка. Вървял под тъмни сводове и през празни вътрешни дворове, докато стигнал до входа на голяма зала. Видял, че там е запалена светлина и като вързал юздите на коня за една халка в стената, изкачил се по стъпалата до просторна зала с черни греди по високия таван. Не се виждала жива душа, но в голямото огнище весело пламтял огън, ярко светели факли, затъкнати в халки по стените, а на една издигната част от пода била сложена трапеза. С бавни крачки Персивал тръгнал през залата, после спрял и се огледал. Недалеч от огнището забелязал масичка, на която били наредени големи шахматни фигури от слонова кост, а към едната страна бил придърпан стол, сякаш предстояла игра. Както стоял и се чудел какво ли означава всичко това, Персивал седнал на стола и след малко неволно протегнал ръка и преместил една бяла пионка два квадрата напред по дъската. Мигом една червена пионка сама се придвижила насреща. Персивал веднага застанал нащрек, но било все така тихо и се чувало само собственото му дишане. Тогава преместил друга фигура и тутакси се придвижила още една червена фигура. Персивал отново направил ход, сякаш играел, и виж ти! Червените фигури се местели в отговор така изкусно, че след няколко минути Персивал бил победен с мат.

Младежът бързо наредил отново фигурите и този път червените започнали първи. Персивал загубил и втората игра. Когато това станало за трети път, внезапно го обзел гняв и той изтеглил меча си, за да посече фигурите и да нацепи дъската.

Тъкмо се канел да го стори, когато изневиделица в стаята дотичала една девойка.

— Спри ръката си, рицарю! — извикала тя. — Ако удариш тези омагьосани фигури, ще те сполети ужасно нещастие!

— Коя си ти, девойко? — попитал Персивал.

— Казвам се Бланшфльор — отвърнала тя и при тези думи пристъпила напред към кръга светлина от свещите близо до шахматната маса. Персивал зяпнал от почуда и радост, защото познал в нея девойката от шатрата. В същия миг видял и диамантения си пръстен, който блестял на ръката й.

Младежът протегнал ръка и видял, че девойката изведнъж се сепнала, защото познала своя пръстен на неговата ръка.

— Дълго време те търсих, лейди Бланшфльор — казал той нежно. — Името ми е Персивал и те моля да ми простиш за тревогата, която, без да искам, съм ти причинил, като взех, докато спеше, пръстена ти и те целунах един път по устата.

— Персивал, виждала съм те само в сънищата си — отвърнала му тя също така нежно. — Всяка нощ ти ми се явяваше с моя пръстен на ръката си и ме целуваше по устата. В нощната тъма аз се привързах с цялото си сърце към тебе… Стоях в този омагьосан замък и те чаках, но още не е време да говорим за любов. Заповядай на угощение. Очаква те още по-голямо чудо от тази вълшебна шахматна маса.

Те седнали на трапезата, но там нямало нито храна, нито вино, а и никакви мъже или жени не дошли да им прислужват.

Персивал обаче си мълчал и гледал Бланшфльор.

— Лейди — казал най-сетне той, — всяко време е подходящо за такава любов, каквато изпитвам аз. Съгласна ли си да станеш моя съпруга? Кълна ти се, че нито една друга жена на света няма да се доближи до мене, а устните ми няма да докоснат други устни освен твоите.

Без да продума, Бланшфльор сложила ръката си в неговата и точно когато го докоснала, проехтял гръм, замъкът се разтърсил, голямата врата на залата широко се отворила и една непозната девойка в бели дрехи и бял воал бавно прекрачила прага, вдигнала високо голям бокал — Граал, покрит с кърпа. Граалът излъчвал такава силна светлина, че не можело да го погледнеш, но друга била причината Персивал да падне на колене и да скрие глава в ръцете си: благоговението, което изпитал.

След първата забулена жена влязла втора, със златна чиния, а след нея — трета, понесла копие с връх от светлина, от което се стичали капки кръв и изчезвали, преди да докоснат пода. Щом жените прекосили залата и обиколили масата, до която били коленичили Персивал и Бланшфльор, във въздуха сякаш се разнесъл сладкият дъх на рози и уханни треви, а когато шествието с Граала за втори път минало през залата, излязло навън и вратата се хлопнала зад жените, сърцето на Персивал било обзето от такова спокойствие, което надминавало всякакво безгрижие и радост.

— Свещеният Граал идва все по-близко до Логрия — казала Бланшфльор. — Не ме питай какво беше това, което видя, защото още не му е дошло времето. И друг рицар, Ланселот Езерни, трябва да прекрачи прага на замъка и да види това чудо. Ала ти, Персивал, си по-блажен от него, защото Ланселот ще стане причина да дойде краят на славната Логрия, макар че в цялото кралство досега не е имало по-достоен рицар от него, като изключим Гавейн. А сега върви в Камелот и чакай идването на Галахад. В деня, когато той седне на Пагубното място, ти отново ще видиш Свещения Граал.

— Лейди, ще отида още сега да го потърся! — казал Персивал и се изправил. — Струва ми се, че това е най-големият подвиг на света, който може да бъде извършен!

— Вярно, най-големият е — отвърнала Бланшфльор, — но все още не бива да го търсиш. В деня, когато славата на Логрия достигне своя разцвет, Граалът ще се появи в Камелот. Тогава всички ще тръгнат да го търсят, но ще го намерят единствено най-достойните.

— Ще бъда сред тях! — извикал Персивал. — Не друг, а аз ще намеря Свещения Граал!

И като забравил всичко друго, Персивал тичешком напуснал залата, като изобщо не обърнал внимание, че Бланшфльор извикала подире му, метнал се на коня и в галоп се изгубил между дърветата.

Когато се разсъмнало, обзелата го лудост сякаш изведнъж започнала да го напуска и като обърнал коня, Персивал се опитал да открие пътя, по който да се върне при Бланшфльор. Ала макар че се лутал дни наред, въобще не успял да намери дори и следа от пустинната земя и тайнствения замък Карбонек.

Опечален и окаян, Персивал най-после се отказал от диренето и потеглил към Карлиън. Зимата вече била дошла и когато Персивал преминал през планините и горите на Централен Уелс и се приближавал към града, снегът бил затрупал пътищата. Една нощ младежът преспал в Тинтърн, на брега на Уай, а рано на следващата сутрин потеглил бавно и унило през долината покрай бистрата река.

Както си яздел, Персивал изведнъж видял кафяв сокол, който като бляскава светкавица се спуснал от висините върху една гургулица. За миг двете птици пърхали из въздуха, вкопчени една в друга, после соколът победоносно се издигнал нагоре, понесъл своята жертва в ноктите си. А от гърдите на гургулицата паднали три капки кръв, които останали ярко да се червенеят в белия сняг пред краката на коня. Като ги гледал, Персивал си помислил за кръвта, която капела от копието в замъка Карбонек, помислил си и за рубинения пръстен, който носел, а най-вече си спомнил Бланшфльор, нейните червени като кръв устни и бялата й като сняг кожа.

Както седял на коня, Персивал видял, че към него препускат четирима рицари. Те били Кей, Ивейн, Гавейн и самият крал Артур.

— Иди при онзи рицар — казал крал Артур на Кей — и го попитай как се казва, накъде е тръгнал и защо се е спрял, потънал в размисъл.

— Ей, рицарю! — извикал Кей, когато наближил Персивал. — Кажи как се наричаш и с какво се занимаваш!

Ала Персивал толкова дълбоко се бил замислил, че нито го чул, нито го забелязал.

— Отговори, ако не си глухоням! — отново му изкрещял Кей и понеже изгубил донякъде търпение, ударил Персивал с желязната си ръкавица.

Тогава Персивал се изправил на седлото, дръпнал юздите, за да отмести малко по-назад коня, вдигнал копие и извикал:

— Никой не може да ме удря по такъв начин и да остава ненаказан! Защищавай се, страхливи и малодушни рицарю!

Кей също отстъпил, приготвил копието си и двамата препуснали в галоп един към друг. Копието на Кей улучило щита на Персивал и се счупило на парчета, ала Персивал замахнал с такава сила, че копието му пробило щита на Кей, нанесло му дълбока рана отстрани и го съборило на земята.

След това Персивал останал да чака с копие в ръка, да не би някой от другите рицари да го нападне.

— Готов съм да се бия с всеки от вас поотделно или с всички заедно! — извикал той. — Ще защищавам правото си да стоя с коня си край пътя, без да се налага да понасям удари и обиди от подобни жалки рицари!

— Та това е Персивал! — изведнъж възкликнал Гавейн. — Персивал, който е победил Червения рицар и сега е облечен в доспехите му! Той положително се е бил замислил за своята любима, след като не се помръдна, преди Кей да го удари!

— Помоли го да разговаря с нас, скъпи племеннико! — казал крал Артур и Гавейн препуснал към Персивал.

— Любезни сър — казал той почтително на Персивал, — там стои крал Артур, нашият височайши господар, и желае да разговаря с тебе. Що се отнася до Кей, когото ти току-що повали, той напълно заслужава да бъде наказан, защото му липсва рицарско благородство!

Персивал се зарадвал на думите му.

— Значи съм изпълнил и двете си клетви! — възкликнал той. — Наказал съм Кей за това, че жестоко удари девойката в деня, когато за пръв път дойдох в Карлиън, и съм се явил пред крал Артур, облечен в доспехите на Червения рицар, когото победих! А в торбичката на пояса си нося златния бокал, откраднат от кралската трапеза!

И Персивал препуснал към рицарите, слязъл от коня и коленичил пред крал Артур.

— Кралю господарю, моля те да ме посветиш в рицарство — казал той. — Заклевам се, че ще ти служа до края на дните си и ще се стремя да умножавам славата на кралство Логрия!

— Стани, Персивал Уелски — казал крал Артур. — Твоето място на Кръглата маса между Гавейн и Пагубното място те очаква. В отдавна отминали времена добрият магьосник Мерлин каза, че ти ще дойдеш тогава, когато най-големият разцвет на кралство Логрия вече е близко.

След това Персивал тръгнал за Карлиън. Яздел между крал Артур и Гавейн. Ивейн ги следвал, повел коня на Кей, а самият Кей лежал напреки на седлото и стенел.

По-късно Персивал извършил много подвизи, но не разполагаме с място да разкажем за приключенията му с Росет, Отвратителната девойка или за двубоя му с Рицаря на гробницата, който живеел в един голям кромлех — старо светилище от древни времена в Уелските планини, — нито пък за победата му над Партиниаус и Аридс, над крал Маргън и над Вещицата от Безлюдния град. През всичкото това време той не спирал да търси Бланшфльор и завинаги й останал верен, но не успял да я намери, докато не изминали години и не дошъл уреченият час, когато, скоро след като Свещеният Граал се появил в Камелот, Персивал отново открил пътя към замъка Карбонек.

8.ИСТОРИЯТА НА ЛАНСЕЛОТ И ЕЛЕЙН

Дълги години крал Артур и рицарите му се сражавали със саксите на различни места из цялата британска земя, но след голямата битка в планината Бадън (една от най-големите битки, водени на британска земя), настъпили времена на мир и сякаш отвъд облаците, които гъсто се скупчвали над останалата част от света, кралство Логрия било сгрявано от усмивката на едно безкрайно, блажено лято.

Отначало имало много разбойници, злосторници, великани и магьосници и рицарите трябвало да бъдат готови всеки миг да се борят с тях. Не само на големите празници — на Великден, Петдесетница, Архангеловден и Коледа — в двора на крал Артур се появявали девойки на коне, за да търсят разплата за стореното им зло. С течение на времето обаче все по-малко и по-малко хора имали нужда от помощ. Логрия все повече се превръщала в мирно и свято кралство, а рицарите на крал Артур започнали да прекарват времето си най-вече на големи турнири в Камелот или Карлиън. Вярно, че се научили да боравят още по-сръчно с оръжието, но все по-рядко намирали случай да докажат своята храброст.

Повечето от младите рицари обикаляли из цялата страна и търсели изпитания, ала по-възрастните, и на първо място сред тях Ланселот, били все по-склонни да стоят и да очакват да се случи нещо велико.

Дълги години Ланселот бил пръв сред първите. По сила и храброст, по благовъзпитаност и благородство на духа с него не можел да се мери нито един рицар, дори Тристан или Гарет, Герайнт или младият Персивал. Само Гавейн можел да бъде сравняван с Ланселот, но ги свързвало толкова вярно приятелство, че никога между тях не се появило съперничество.

Ала от първия ден, когато Ланселот дошъл в двора на крал Артур, той обикнал кралица Гуиневир и нямало за него друга на света освен нея. Дълги години той честно й служил, бил верен и предан, както подобава на един рицар, и крал Артур не изпитвал ревност, защото имал доверие в почтеността и на Ланселот, и на кралицата. И наистина Ланселот дълго служил на Гуиневир като истински рицар и истински поданик и се стремял да я прославя с големите си подвизи. Но когато настъпил продължителен мир и вече рядко му се случвало да напуска Камелот с някаква заръка, и вече нямало нужда крал Артур да предвожда войската си в битка, Ланселот и Гуиневир започнали да прекарват все повече и повече време заедно и все по-често се срещали без знанието на крал Артур.

Този бил пътят, по който първата сянка на голямата беда се прокраднала в Камелот, на вид толкова кротка и невинна, че никой не я забелязал, а на Ланселот и Гуиневир и през ум не им минавало какво ще последва. Но силите на злото, които все по-отчаяно търсели някаква вратичка, за да се вмъкнат в твърдината на доброто, съзрели тази възможност и заложили коварен капан на Ланселот.

Един светъл пролетен ден на Великденското празненство, което крал Артур подготвил в Камелот, в голямата зала влязъл отшелник и поздравил всички, седнали около трапезата.

— Нека божията благословия споходи цялата дружина! — извикал той. — Сигурно светът никога вече няма да види по-достойно сборище на рицари. Ала все още е останало едно празно място. Моля те, кралю господарю, разкажи ми за него!

И отшелникът посочил с тояжката си празното място между Ланселот и Персивал.

— Почитаеми отче — започнал крал Артур, — това е Пагубното място и на него ще седи само един рицар. Такова беше предсказанието на Мерлин в деня, когато за пръв път се събрахме около тази маса. Ако там седне друг човек, магията на това място мигом ще го убие.

— А знаете ли кой ще седне там? — попитал отшелникът.

— Не — отвърнали всички рицари заедно с крал Артур. — Не знаем името на този човек.

— Той още не се е родил — казал Отшелникът, — ала тази година ще види бял свят. И не друг, а той ще излезе победител в търсенето на Свещения Граал… Но аз не съм дошъл тук, за да говоря за него. Дойдох по-скоро за друго дело, за спасението на една дама, която е жертва на коварна магия в Скръбната кула. Само най-достойният рицар между вас може да й върне свободата и това е Ланселот Езерни. Затова моята молба е да го изпратите там колкото се може по-бързо…

Ланселот и отшелникът изминали дълъг, дълъг път, докато един ден стигнали до мрачен склон, където на билото бил разположен град с висока черна кула. Когато Ланселот яздел по тесните улици сред хорската тълпа, чували се викове:

— Добре дошъл, Ланселот, най-достойни сред рицарите! С твоя помощ ще бъде спасена нашата господарка!

Ланселот се изкачил до кулата, все още воден от отшелника. Влезли вътре и тръгнали нагоре по голямото стълбище, докато стигнали до здрава желязна врата.

— Тук в продължение на пет дълги години лежи най-прекрасната дама в цялата страна — казал отшелникът. — Затворена е с коварна магия от кралицата Фея Моргана, която злобно й завижда. Може да бъде спасена само от най-добрия измежду рицарите.

Тогава Ланселот бутнал вратата с ръка. Мигновено големите ключалки и решетки се натрошили на парчета, пантите пискливо изскърцали и като влетял в стаята, рицарят видял Печалната дама — лежала вързана в корито с вряла вода, в което я била сложила Фея Моргана. Но щом Ланселот прекрачил прага, магията се развалила и Печалната дама се върнала при своите поданици.

— Рицарю — рекъл отшелникът, — след като освободи тази дама, трябва и нас да освободиш от змея, който живее недалеч в една стара гробница.

Тогава Ланселот вдигнал щита си и казал:

— С божия помощ ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви избавя от бедата. Затова води ме!

Когато стигнали до върха на планината, видели голям кромлех, направен от три изправени каменни плочи, захлупени с четвърта. От тъмното леговище излязъл голям безкрил дракон, който бълвал огън и страховито съскал. Битката продължила през целия ден, а вечерта Ланселот отрязал главата на дракона. После яхнал коня си и препуснал оттатък хълма през затънтените безлюдни проходи на уелските планини, докато стигнал Пустинните земи, където се намирал внушителен замък, наполовина потънал в развалини. Само главната кула се издигала високо над попуканите стени и порутените странични кули. Ланселот обиколил замъка и с почуда гледал разрухата, но дори върху нападалите камъни не видял нито бурени, нито пълзящи растения. След време стигнал до част от сградата, която стояла непокътната.

Там го посрещнали двама оръженосци и го въвели в голямата зала, където на издигнато над пода място около висока маса седял сред своите рицари и придворни дами крал Пелес Сакатия, когото Балин бил победил дълги години преди да нанесе Печалния удар.

— Добре дошъл, добри ми рицарю! — приветствувал го крал Пелес, като вдигнал съсухрена ръка от златното ложе, към което бил прикован. — Седни на моята трапеза! От доста време в омагьосания замък Карбонек не е идвал рицар и се боя, че ще трябва да минат още много години, преди да дойде благородник, който да ме излекува от тежката рана… Ала ми кажи как ти е името. Обръщам се към рицарската ти доблест да не ме лъжеш.

— Сър, за мене е голяма чест, че съм посрещнат така — казал Ланселот и тържествено се поклонил. — Що се отнася до името ми, казвам се Ланселот Езерни.

— А аз съм Пелес, Краля на Пустинните земи и на омагьосания замък Карбонек — представил се домакинът. — Ала макар и тайно, крепи ме упование: Йосиф Ариматейски е мой прадядо, затова ти предстои да видиш чудо…

Ланселот се разположил на масата, но забелязал, че пред никого няма сложена храна, нито вино и цари пълна тишина.

След миг изведнъж проехтял гръм, вратата широко се отворила и в залата влезли три забулени жени, облечени в бяло. Пристъпвали толкова безшумно, като че били духове, а не живи същества. Първата държала в ръка копие с връх от светлина, от което капела кръв и изчезвала, преди да докосне пода. Втората носела златна чиния, покрита с кърпа, а третата — златен бокал, също покрит, но сякаш пълен с толкова чиста и ярка светлина, че човек не можел да го погледне. Ала не това била причината Ланселот да скрие лицето си с ръце, докато шествието обиколило масата и излязло от залата. Рицарят бил обзет от дълбоко страхопочитание и благоговение. В следващия миг всички усетили, че ги изпълва голямо миролюбив и чувство за благополучие, а на Ланселот му се сторило, че е сит от нещо повече, отколкото от земна храна и питиета.

— Господарю, какво означава това? — с приглушен глас попитал той.

— Сър — отвърнал крал Пелес, — ти видя най-скъпите реликви на света, на които съм пазител аз, потомъкът на Йосиф Ариматейски. От бокала и от чинията е пил и ял Исус Христос на последната си вечеря, а с това копие римският центурион, стотникът Лонгин, е пробол тялото му, когато той е бил прикован към кръста. В същия този бокал Йосиф Ариматейски е събирал скъпоценната кръв, която се е стичала от раната… Чуй думите ми: скрит под кърпата край тебе мина Свещеният Граал, а когато мине край рицарите, събрани в Камелот, една Петдесетница няма да се срещате около Кръглата маса, а всички ще тръгнете на път, за да го търсите…

Когато изумлението от видяното се поуталожило, Ланселот поговорил с краля и за други неща. Рицарят останал дълго в замъка Карбонек, но повече не видял шествието със Свещения Граал.

Крал Пелес обаче имал дъщеря на име Елейн — една от най-красивите девойки на света. Тя обикнала Ланселот от пръв поглед. През цялото време, докато той бил в замъка Карбонек, Елейн се грижела за него, угаждала му непрекъснато и се опитвала по всякакъв начин да спечели любовта му, но макар че Ланселот се отнасял към нея възможно най-любезно — яздели заедно на лов, слушал песните й, играели шах — сърцето му не трепвало и той оставал верен на кралица Гуиневир, и така в мислите си всъщност изменял на крал Артур и на честта си като рицар на Логрия.

Тогава Елейн разказала всичко на баща си крал Пелес, а той, понеже можел донякъде да вижда бъдещето като през опушено стъкло, й отговорил:

— Недей да плачеш и да тъжиш, дъще, защото Ланселот наистина ще стане твой стопанин, а ти ще му родиш син на име Галахад, който ще прогони сянката на проклятието от Пустинните земи и ще ме излекува от раната… Не зная точно как ще се случи всичко това, но то ще стане, имай вяра!

Дните минавали, Ланселот продължавал спокойно да гостува в Карбонек, ала Елейн не успявала да постигне нищо с любовта си. Накрая, обзета от отчаяние, тя започнала да търси помощта на магии и при нея дошла една девойка на име Брисен, веща в изкуството, чиято кралица била Фея Моргана.

— Ах, лейди, да знаеш, че кралица Гуиневир е единствената жена на света, която Ланселот обича — казала тя. — И ако искаме да го спечелим, трябва да използуваме хитрост.

После двете дълго време си говорили и като последствие Елейн тайно напуснала Карбонек. След това някакъв човек донесъл на Ланселот пръстен, който му се видял добре познат — кралица Гуиневир винаги си го слагала.

— Къде е твоята господарка кралицата? — попитал го Ланселот.

— Сър, тя се намира недалеч от тук, в замъка Кейс, и те моли да отидеш при нея колкото може по-скоро — отвърнал човекът.

Тогава Ланселот набързо се сбогувал с крал Пелес, метнал се на коня и препускал през Пустинните земи, докато оставил Карбонек далече назад. На залез стигнал до замъка Кейс, който се намирал край голяма гора. Там заварил кралица Гуиневир (поне така му се сторило), която го чакала, с очи, грейнали от обич, ала във вечерния сумрак всъщност го посрещнала Елейн, преобразена за малко в Гуиневир от вещото изкуство на Брисен.

Когато Ланселот я видял да стои сама, той напълно забравил за рицарската си чест й за дадените клетви, за славата на Логрия и за предаността си към крал Артур. Всичките му мисли били завладени от Гуиневир, а когато тя му заговорила за женитба, рицарят забравил дори това, че тя е жената на крал Артур, а магьосницата била приготвила всичко в замъка Кейс…

Настъпило сиво и злокобно утро. Ланселот се събудил и видял, че редом с него спи Елейн. Тогава си спомнил какво се е случило и разбрал, че завинаги е опозорен, макар че до него лежала не Гуиневир, а Елейн.

— Горко ми! — извикал той. — Прекалено дълго съм живял, щом успях да изгубя честта си!

Думите му събудили Елейн, която коленичила до него, признала всичко и го помолила за прошка.

— Ах, благородни Ланселот — ридаела тя, — направих това единствено от любов към тебе!

Ала Ланселот, обзет от душевни терзания, надал силен вик и светът сякаш се завъртял пред очите му. Бързо отворил прозореца и скочил през него, облечен само по риза, паднал в леха с рози, изправил се на крака целият изподраскан и окървавен от бодлите и хукнал напосоки, като продължавал да вика, докато се изгубил в гората. Скитал се съвсем обезумял сред дърветата и из пустинните уелски хълмове.

Минали месеци и в Камелот започнали да се чудят какво ли се е случило с Ланселот, след като никой не го бил виждал толкова дълго време. Дошла Коледа, а Ланселот още не се завръщал. Не се появил и на Петдесетница, и на Архангеловден.

Започнала новата година и тогава Борс де Ганис, братовчед на Ланселот, без много шум напуснал Камелот и тръгнал да търси рицаря. След време стигнал до Пустинните земи, а после и до тайнствения замък Карбонек, до който толкова малко хора намирали пътя. Там заварил крал Пелес и лейди Елейн, която държала на ръце своя младенец.

— Погледни, рицарю — казала Елейн, — това е синът ми, а негов баща е Ланселот Езерни. Днес е кръщенето му, ще се казва Галахад.

После Елейн разказала на Борс всичко, кос го се случило при гостуването на Ланселот в Карбонек и в Кейс, и как рицарят, обзет от срам и скръб, се изгубил сред уелските хълмове.

Същата вечер, докато се хранели, шествието на Граала отново минало през залата, но вместо да носи Кървящото копие, втората призрачна девойка държала златен светилник със седем свещи.

— Ти видя едно голямо чудо — казал крал Пелес на Борс. — Това шествие не е съзирано от ничии очи освен от очите на Персивал и Ланселот. В една стая на върха на главната кула тези свещи денонощно горят върху олтара на малкия параклис, където стоят Граалът и Кървящото копие. Аз, пазителят на Граала, съм влизал в тази стая, както някога е правил баща ми, а преди него дядо ми, та чак до Йосиф Ариматейски, който е построил този замък. Друг човек обаче не е влизал вътре освен добрия Гавейн. Случи се веднъж един рицар да се промъкне и да докосне с нечестивите си ръце копието — това беше Балин, който нанесе Печалния удар — и бе наказан с жестока смърт… Върви сега и намери Ланселот. Ти ще дойдеш тук още веднъж, но не и той, защото не е достоен да се докосне до Граала, въпреки че в мирските дела на света няма по-славен рицар от него!

На сутринта Борс потеглил на път и когато излязъл от Пустинните земи, срещнал Гавейн, Персивал, Ивейн, Сеграмор и много други рицари, които също търсели Ланселот. Пребродили навсякъде, на изток и на запад, на север и на юг, но никъде на открили и следа от Ланселот. Много приключения преживели по пътя си и много необикновени неща видели, ала никой от хората, които срещнали, не бил чувал за умопобъркан рицар, който да тича по тия места без доспехи и без оръжие.

Един ден обаче Персивал и Борс стигнали до замъка Кейс, където с радост ги посрещнала Елейн. Била напуснала Карбонек заедно с Галахад и като всички вече не можела да намери пътя, по който да се върне там.

Тя ги приела добре в своя замък, но я обзела дълбока скръб, когато научила, че Ланселот още не е намерен. Двамата рицари й гостували дълго време, защото се надявали, че Ланселот може да се появи там след своите странствувания, и той наистина се появил…

Един ден, когато Елейн се разхождала в градината, малкият Галахад дотичал при нея и извикал:

— Мамо, ела да видиш! Намерих един знатен мъж, който лежи заспал край кладенеца!

Щом съзряла мъжа, Елейн веднага познала Ланселот. Като плачела горчиво, тя побързала да отиде при Персивал и Борс.

— Не го събуждай — казали й те, — защото безумието може още да не го е напуснало. Ще вземе да те убие, обзет от ярост, или отново да подивее.

В същото време дошъл някакъв отшелник, който живеел недалеч в един малък параклис. Той ги посъветвал да пренесат Ланселот при него както спи и да го оставят там.

— Ще се моля цяла нощ пред олтара — казал отшелникът. — Не може да се остави добрият рицар Ланселот да прекара целия си живот като безумец, който скита гол в пустошта…

Рано на следващата сутрин Персивал и Борс се появили гологлави на прага на параклисчето и видели отшелника, коленичил пред олтара, а Ланселот лежал като мъртвец в един черен ковчег. Дълго стояли рицарите в мрака и тихо се молели за Ланселот, когато в параклисчето се появил Свещеният Граал — заобиколен от голям светъл ореол, той висял над олтара и изпускал толкова ярки лъчи, че и двамата странници паднали на колене и скрили лица в ръцете си. Когато отново вдигнали очи, видели, че и Ланселот е коленичил, но от Свещения Граал нямало и следа, само зракът на изгряващото слънце осветявал рицаря през кръглото прозорче над олтара.

Като благодарили на отшелника, Борс и Персивал отвели Ланселот в замъка Кейс. Ланселот се движел като насън. Сложили го да легне и го оставили на грижите на Елейн и прислужницата й Брисен, а рицарите се върнали в Камелот и разказали на крал Артур всичко, което се било случило.

Най-подир Ланселот, отново със здрав и непомрачен разум, се събудил от дългия си сън и видял надвесена над него Елейн.

— Господи! — възкликнал той. — Кажи ми, моля те, къде се намирам и как съм се озовал тук!

— Сър — отвърнала Елейн, — ти се появи по тези места като безумец, скиташе се гол и безпаметен. Намерихме те в градината ми и безумието те напусна благодарение на добрите грижи, които положи Насиен Благочестивия отшелник по искане на Свещения Граал.

Дълго време след това Ланселот останал в Кейс, а Елейн се грижела за него, докато заякнал и оздравял. Ала после, независимо от сълзите и настойчивите й молби, Ланселот си взел сбогом с нея, метнал се на коня и поел пътя към Камелот. В сърцето му продължавало да има място само за кралица Гуиневир и сега той я обичал с още по-силна и по-буйна страст, макар че Елейн го била изиграла, като се престорила на кралицата и се оженила за него.

В старите легенди или не се споменава, или не става ясно какво се е случило с Елейн, след като Ланселот я напуснал. Когато Ланселот отишъл отново в Карбонек, Елейн вече не била там, а още от деня, когато Ланселот си тръгнал от замъка Кейс, Галахад бил поверен на грижите на няколко отци и монахини, които живеели недалеч от Камелот.

В тези легенди обаче се разказва за една друга Елейн, която обичала Ланселот и която той напуснал, като отхвърлил любовта й поради невярната си вярност, която коварно го карала да бъде предан на Гуиневир, кралицата на крал Артур. След заминаването му тази Елейн започнала да крее и разбитото й сърце станало причина за смъртта й, а когато починала, слугите я облекли в разкошни дрехи и сложили тялото й в една тържествено украсена ладия, която плавала по широката река, стигаща до Камелот. Сложили писмо в ръката й и оставили ладията да се носи по течението, защото такова било предсмъртното желание на Елейн.

Няколко дни по-късно, когато крал Артур седял в голямата зала заедно с много от своите рицари, вътре влязъл Кей и казал:

— Господарю, случи се голямо чудо! По реката плава черна ладия, а в нея лежи прекрасна девойка, облечена в разкошни одежди и обсипана със скъпоценности.

Тогава крал Артур, кралица Гуиневир и много от рицарите слезли към реката и видели ладията, която плавно се носела по течението, докато накрая не спряла край брега. Сега всички видели писмото, което мъртвата девойка държала в ръка. Крал Артур се навел, внимателно го взел, разчупил печатите и прочел:

Когато Ланселот чул това, той закрил лицето си с ръце и заплакал.

— О, кралю — казал той на Артур, — знай, че скръбта ми е искрена и съм обзет от жал за смъртта на тази дама. Но бог ми е свидетел, че не съм причинил тази смърт нарочно… Тя ме обичаше вярно и повече от всичко на света искаше да бъде моя съпруга, но това не можеше да стане, защото любовта не е подвластна на заповеди и аз мислех, че е голям срам и безчестие да се оженя за девойка, която не обичам.

— Имаш право — казал крал Артур. — Любовта е дар божи и към нея трябва да се отнасяме с почит и уважение. Не е истински рицар този, който я опетни дори с нещо дребно.

След това всички минали покрай лейди Елейн със сведени глави, а после я погребали тържествено в голямата катедрала. Изминали се обаче доста дни, докато се разпръсне напълно сянката, паднала над двора в Камелот, сърцето на святото кралство Логрия. Ала тя никога не напуснала докрай Ланселот, защото той знаел, че има нещо, което, го прави недостоен за високото място, което заема. Въпреки това рицарят продължавал да обича кралица Гуиневир, а и тя го обичала. И накрая тяхната любов станала причина да залезе славата на Логрия.