Крал Артур

1.КАК СВЕЩЕНИЯТ ГРААЛ СЕ ПОЯВИЛ В КАМЕЛОТ

Било един ден преди Петдесетница и отвсякъде към Камелот препускали рицари, за да заемат на празника местата си около Кръглата маса. Почти всички били пристигнали навреме, за да присъствуват на вечерната служба в голямата катедрала, а след това се събрали на трапеза в тържествената зала на замъка.

Изведнъж се появила красива дама, която се носела в галоп на бял кон. Когато стигнала пред краля, тя му се поклонила и извикала:

— За бога, кралю господарю, кажи ми къде е сър Ланселот!

— Ей там — посочил й крал Артур. — Не го ли виждаш?

Тогава дамата се приближила до Ланселот и казала:

— Добри ми рицарю, умолявам те да дойдеш с мене в близката гора!

— За какво ти трябвам? — попитал Ланселот.

— Ще научиш, когато стигнем там.

— Готов съм да те последвам.

И като казал това, Ланселот се обърнал към краля и кралицата, за да се сбогува.

— Как?! — извикала Гуиневир. — Нима ще ни напуснеш сега, в навечерието на Петдесетница?!

— Кралице — намесила се непознатата, — обещавам, че сър Ланселот ще бъде отново тук утре преди вечеря.

След това двамата се изгубили в гората. Препускали, докато стигнали до едно абатство, където Ланселот бил посрещнат от монасите и монахините. Завели го в красива стая за гости и свалили доспехите му. Там той заварил двамата си братовчеди Борс и Лионел, които се спрели да пренощуват на път за Камелот. Рицарите много се зарадвали, че отново са заедно.

Докато си приказвали, влезли дванадесет монахини, които водели Галахад — най-красивия и най-напетия момък в целия свят.

— Сър — обърнала се игуменката към Ланселот, — този младеж е от кралски род и още като дете беше оставен на нашите грижи. Негов учител е Насиен, отшелникът от Карбонек. Обучен е и да си служи с оръжие. Имаме молба да го направите рицар, защото най-достойни за посвещаване в светия Орден на рицарството са ръцете на храбрия Ланселот.

— Ще го сторя — отвърнал Ланселот, който вече бил разбрал, че Галахад е родният му син, дошъл на белия свят в тайнствения замък Карбонек.

Цяла нощ Галахад прекарал в бдение, а на сутринта Ланселот го благословил и го посветил в рицарство.

— Няма по-красив младеж на света от тебе — казал му той, — но ще трябва да бъдеш и добър, както подобава. А сега, Галахад, ще дойдеш ли с мене в двора на крал Артур?

— Още не — отвърнал младежът, — но скоро ще се появя там.

И така Ланселот, Борс и Лионел се върнали в Камелот, където заварили цялата дружина, събрана около Кръглата маса в голямата зала. Името на всеки било изписано със златни букви и тази сутрин всички били заели местата си. Празно било само Пагубното място, на което можел да седне и да стане оттам жив само онзи, за когото било предопределено.

Когато Ланселот и Персивал отишли да седнат от двете му страни, те изведнъж видели, че там се появява нов надпис със златни букви, който гласял: „Четиристотин и петдесет и четири години след смъртта на Исус Христос това място ще бъде заето.“ Известно време всички гледали, без да продумат, след което Ланселот казал:

— Струва ми се, че това място ще бъде заето още днес. Защото днес е първата Петдесетница след четиристотин петдесет и четири години. Нека обаче покрием Пагубното място с копринена кърпа, докато дойде този, на когото то принадлежи.

Когато направили това, крал Артур помолил всички да седнат на трапезата, но Кей, почетният придворен управител, възкликнал:

— Господарю, ако пиршеството започне веднага, ще бъде нарушен старият обичай. До днес рицарите никога не са сядали на трапезата, без да са научили за някое необикновено приключение.

— Право казваш — съгласил се крал Артур. — Толкова силно впечатление ми направиха думите, изписани върху Пагубното място, че за миг забравих стария обичай.

Още като стояли и разговаряли, влязъл един оръженосец и казал на краля:

— Господарю, нося ти вест за едно чудо!

— Какво е то? — попитал кралят.

— Сър, по реката плава голям квадратен камък — отговорил оръженосецът, — а в него се вижда забит лъскав меч със златна дръжка.

Тогава кралят казал:

— Ще дойда да видя това чудо!

Всички рицари го последвали. Прекосили голямата поляна пред замъка и видели камъка, доплавал до брега. Слънчевите лъчи проблясвали по скъпоценните камъни на ефеса, докато не заобиколили дръжката като ореол. А върху меча било написано: „От тук не може да ме измъкне никой освен онзи, на чийто кръст ще бъда препасан, а той ще бъде най-големият рицар на света.“

Когато кралят прочел тези думи, той се обърнал към Ланселот:

— Уважаеми сър, мечът по право е твой, защото съм сигурен, че ти си най-големият рицар на света!

Ала Ланселот си помислил за кралица Гуиневир и за тайната им любов, затова тихо отвърнал:

— Господарю, мечът не е за мене, защото не съм достоен да го препаша. Злото ще сполети всеки, който се опита да го изтегли, след като знае, че е недостоен…

— Тогава, скъпи племеннико — обърнал се крал Артур към Гавейн, — опитай се ти да го вземеш.

— Сър, нямам желание да го сторя — отговорил Гавейн.

— При все това ти заповядвам да опиташ — настоял крал Артур.

— Ще ти се подчиня, господарю — казал Гавейн и уловил меча за дръжката, но не можал да го помръдне.

По настояване на крал Артур към меча пристъпил Персивал, но и той не постигнал нищо, а никой друг рицар не се осмелил да го докосне.

— Сега вече можем да се върнем на трапезата — казал Кей, — защото видяхме истинско чудо.

Рицарите отново се настанили около Кръглата маса и всички места освен Пагубното място, покрито с копринена кърпа, били заети. Ала преди да протегнат ръце към лакомствата, целият замък сякаш се разтърсил от силен порив на вятъра, след което всичко утихнало.

— Кълна се, скъпи приятели — казал крал Артур, — че днес е ден на чудесата. Много ми е интересно какво ли още има да видим, преди да се здрачи!

Още неизрекъл тези думи и на прага се появил старец на преклонна възраст с дълга бяла брада, воден за ръка от висок млад рицар в тъмночервени доспехи — най-красивия младеж, когото били виждали. Не носел меч или щит, а на кръста му била препасана празна ножница. Ланселот веднага познал сина си Галахад, който водел Насиен, престарелия отшелник от Карбонек.

— Мир вам, добри люде! — извикал към всички Насиен, след което се обърнал към крал Артур и казал: — Кралю господарю, водя ти един млад рицар от кралски род, потомък на Йосиф Ариматейски. Той ще донесе най-голямата слава на твоя двор и на могъщото кралство Логрия.

— Добре дошли в моя двор! — приветствувал ги крал Артур.

Тогава отшелникът Насиен повел Галахад през залата право към Пагубното място между Ланселот и Персивал и отмахнал копринената кърпа. Веднага всички видели, че надписът от сутринта е изчезнал, но се е появил нов надпис: „Това е мястото на светия принц сър Галахад.“

— Сър, става ясно, че мястото е твое — казал Насиен.

Тогава Галахад седнал на Пагубното място и му отговорил:

— А сега, уважаеми сър, можеш да си вървиш, защото поръките ти са изпълнени. Ала знай, че аз отново ще дойда в Карбонек, и то не след дълго.

И така отшелникът Насиен напуснал пиршеството, а всички рицари на Кръглата маса много се зачудили как така Галахад седи на мястото и остава здрав и читав. Ланселот обаче хвърлил поглед към сина си и гордо се усмихнал.

— Кълна се в живота си, че този млад рицар ще извърши велики дела! — възкликнал Борс де Ганис.

Когато обедът приключил, крал Артур повел Галахад към реката и му показал меча върху плаващия камък.

— Това е най-изумителното чудо, което съм виждал — казал кралят. — Двама от най-големите рицари на света се опитаха да изтеглят меча, но не успяха.

— Сър, няма нищо странно — казал Галахад, — защото този подвиг принадлежи не на тях, а на мене. Ето, аз имам ножница, но нямам меч. Нося я, защото знаех, че този меч ще ме очаква.

И с тези думи Галахад протегнал ръка, без усилие измъкнал меча от камъка, пъхнал го в ножницата си и рекъл:

— Ето че вече притежавам меча, който нанесе Печалния удар. Някога го е препасвал сър Балин и с него е убил брат си Балан. Ала Мерлин забил меча в камъка, за да бъде изтеглен в уречения час и да блести в моята десница.

След това на моравата край реката довели коне, донесли оръжие и бил проведен рицарски турнир.

— Достойни сър — обърнал се крал Артур към Галахад, — а сега ми позволи да ти връча щит.

— Не бих могъл, защото ще дойде времето, когато ще ми бъде изпратен щит — отговорил Галахад.

След което взел копие и се състезавал с всички участници, като яздел така умело и удрял с такова настървение, че макар да нямал щит, никой не можал да му устои — нито Тристан, нито дори Гарет. Не премерил сили само с Ланселот, Гавейн, Персивал и Борс.

Същата вечер, когато крал Артур и рицарите му препускали към замъка, за да се приберат, към тях се приближила девойка на бял кон. Тя поздравила краля и попитала дали сър Ланселот е с него. Отговорил й самият рицар:

— Тук съм, прекрасна девойко!

Тогава тя горчиво се разплакала и казала:

— О, сър Ланселот, ти не подозираш каква голяма промяна е станала с тебе днес!

— Какво значат думите ти, девойко? — учудил се той.

— Сър, говоря истината — продължавала жално да плаче девойката. — Днес сутринта ти беше най-големият рицар на света. Ала в кралство Логрия вече се появи по-славен рицар от тебе. Той изтегли меча от камъка, както бе предсказал Мерлин.

— Винаги съм знаел, че не съм най-достойният — отвърнал Ланселот.

— И все пак ти си най-достойният измежду простосмъртните! — извикала девойката. — Ала сега тук има по-достоен от тебе. Ах, кралю — обърнала се тя към Артур, — не е имало крал в Британия, който да се е радвал на по-голяма слава от славата, която ще получиш днес! А ти, Ланселот, плачи! Плачи за това, което си изгубил!

Като извикала тези думи, девойката си тръгнала и изчезнала в сгъстяващия се мрак.

Притихнали, рицарите се прибрали в голямата зала и насядали около Кръглата маса. Тогава крал Артур се огледал, видял, че всички места са заети, и си спомнил какво му бил казал магьосникът Мерлин.

— Я гледайте, та около тази маса се е събрала най-достойната дружина, която би могла да съществува! — възкликнал крал Артур. Това е най-върховният час за святото ни кралство Логрия, часът на неговата слава!

Още не бил изрекъл тези думи, когато задухал силен вятър и замъкът се разтърсил от мощен гръм, после изведнъж един слънчев лъч си пробил път през мрачината и прекосил залата от край до край. Бил седем пъти по-ярък от слънчевите лъчи и в най-ведрото лято и всички се усетили осенени от благодат. Рицарите се спогледали и на всички се сторило, че изглеждат по-красиви от преди. Така седели, слисани и онемели, около Кръглата маса.

В залата се появил Свещеният Граал, покрит с кърпа от златоткан брокат. Бил изпълнен с толкова великолепна светлина, че никой не можел да гледа право в него. Не видели и кой го носел, защото бокалът сякаш се плъзгал по слънчевия лъч и изпълвал сърцата с радост и утеха. После Граалът изведнъж изчезнал — никой не разбрал как, ала слънчевият лъч също помръкнал и рицарите стояли безмълвни, с чувство на безмерно успокоение. Само Мордред скрил лице в ръцете си и горещи сълзи на срам потекли между пръстите му.

След малко крал Артур казал приглушено:

— Трябва да сме благодарни, че получихме благословия днес, на Петдесетница, на този тържествен празник.

— Няма съмнение, че ние сме най-благословените сред простосмъртните — казал Гавейн, — защото от днешния ден си пролича, че ни очакват още по-славни дела. Макар че Свещеният Граал се появи сред нас, той все пак беше забулен, за да не го виждаме и да не се доближаваме до него. Затова искам да положа клетва, че утре сутринта, без да се бавя, ще тръгна да го търся и няма да се откажа, докато не се справя с това изпитание или не се уверя, че не съм достоен за него.

Когато останалите рицари на Кръглата маса чули думите на Гавейн, почти всички станали на крака и повторили клетвата му.

— Горко ми, скъпи племеннико — въздъхнал крал Артур. — С тази клетва ти направо ме убиваш, като ми отнемаш най-достойния цвят на рицарството, който се е събирал в някое земно кралство. Защото съм сигурен, че тръгнете ли си оттук, никога вече няма да седнем всички до един около Кръглата маса, тъй като много от вас ще загинат в това изпитание. А при тази мисъл сърцето ми се изпълва с голяма тъга, понеже обичам всички вас не по-малко от собствения си живот. Нещо повече… Добре зная, че в бъдеще ще залезе славата на Логрия и че наближава мигът на последната битка, за която ме предупреди Мерлин!

На сутринта всички рицари, които се били зарекли да вземат участие в този поход, се срещнали в катедралата и отново положили клетва да бъдат верни на рицарската си чест. След това по двама, по трима потеглили от Камелот — едни наляво, едни надясно, — за да търсят Свещения Граал.

2.ПЪРВИЯТ ПОДВИГ НА СЪР ГАЛАХАД

Пътувал Галахад през хълмове и долини, през лесове и равнини, без да срещне някакво изпитание, докато на четвъртия ден вечерта стигнал до едно голямо абатство. Монасите любезно го посрещнали, свалили доспехите му и го завели в стаята за гости. Там заварил двама рицари от Кръглата маса, които вече вечеряли — крал Багдемагус и сър Ивейн.

— Какво ви е довело насам? — попитал Галахад, след като ги поздравил.

— Научихме, сър, че в това абатство се пази един чуден щит — обяснили те. — Но всеки, който го сложи на ръката си, до три дни бива сполетяван от беда. Също така се говори обаче, че човекът, който е определен да носи този щит, ще извърши подвига на Свещения Граал.

— А утре — добавил крал Багдемагус — аз ще взема този щит, ще си опитам късмета. Затова ще ви моля да останете в абатството три дни, та ако излезе, че щитът не е предназначен за мене, да бъде върнат тук, преди да изтече това време. Струва ми се, че ако не аз, то поне Галахад ще успее.

— Със сигурност ще почакам — отговорил Галахад, — защото наистина имам нужда от щит.

На следващата сутрин тримата заедно отишли на литургия, а после крал Багдемагус разпитал игумена за щита.

— Предназначен е за най-достойния рицар и за никой друг — казал игуменът, — затова не ви съветвам да се докосвате до него.

При все това той ги завел зад олтара и им показал щита, който бил така излъскан, че целият изглеждал бял като сняг, само в средата му имало нарисуван червен кръст.

— Добре зная, че не съм най-достойният измежду рицарите — казал крал Багдемагус, — ала все пак ще се опитам да го нося!

И с тези думи той сложил щита на ръката си, метнал се на коня и се изгубил в гората, следван малко по-назад от оръженосеца си. След като изминали не повече от две мили, стигнали до красива обширна долина с каменна отшелническа обител, построена от едната й страна. Крал Багдемагус току-що се бил показал иззад прикритието на дърветата, когато откъм далечния край на гората се появил непознат рицар в бляскави бели доспехи, с готово за бой копие. Тогава и Багдемагус вдигнал копието си и двамата се сблъскали като вихрушка. Колкото и точно да се мерил Багдемагус, копието му сякаш нищо не улучвало, ала копието на Белия рицар го засегнало в рамото — там, където не бил прикрит от щита — и Багдемагус паднал в несвяст на земята.

— Този човек много е сбъркал, като е взел щита — казал Белия рицар на оръженосеца на Багдемагус. — Въпреки това внимателно го вдигни и го върни там, откъдето сте дошли. Вземи и щита, защото той принадлежи на Галахад, достойния рицар, и на никого другиго.

— Рицарю — обадил се оръженосецът, — как се казваш, за да съобщя на сър Галахад?

— Името ми не е от значение — отговорил Белия рицар. — Нито ти, нито някой друг простосмъртен трябва да го знае.

Тогава оръженосецът метнал тялото на крал Багдемагус на коня, закачил щита за лъка на седлото и бавно го повел към абатството, където сложили ранения на легло и дълго се грижили за него, докато оздравял.

— Сър — казал оръженосецът на Галахад, — Белия рицар, който надви крал Багдемагус, ти изпрати поздрав и ме помоли да ти предам, че щитът принадлежи единствено на тебе и че когато го носиш, ще преживееш много изпитания.

— Благодаря на добрата съдба, че този щит дойде при мене! — извикал Галахад и като взел щита, препуснал към гората.

Не след дълго стигнал до поляната край каменната обител, където изневиделица и него пресрещнал Белия рицар — появил се от гората като слънчев лъч, който забелязваме едва в мига, когато проблесне.

— Помози бог, рицарю! — поздравил го Галахад. — Разкажи ми, моля те, за чудодейния щит, който нося!

— Дълго стоя щитът в онова абатство — казал непознатият — в очакване да дойде за него един свят логрийски рицар. Този рицар си ти. Преди повече от четиристотин години щитът е бил направен в град Сарас, в светите земи. А сега върви, Галахад! Ти си истински рицар и делото ти ще се увенчае с успех.

Като казал тези думи, Белия рицар побързал да си тръгне и още преди да стигне до гората, изчезнал от погледа, както изчезва слънчевият лъч, когато облак закрие небесното светило.

Галахад стоял, обзет от почуда, и тъкмо в този миг оръженосецът, който го придружавал от абатството и чул думите на Белия рицар, дошъл и коленичил в краката му, като извикал:

— Изпълни едно мое желание, благородни Галахад! Посвети ме в рицарство и ми позволи да търся Свещения Граал заедно с тебе!

— Любезни сър — отвърнал му Галахад. — тъй като принадлежиш към кралски род, гледай винаги да служиш за пример на останалите рицари защото трябва да бъдеш огледало на всички добродетели. Затова незабавно ще те направя рицар и ти ще ме придружаваш, докато някое премеждие не ни раздели.

А Галахад потеглил на път заедно с Мелиас, но не след дълго те се разделили, защото срещнали един поклонник, който им казал:

— Рицари, сега трябва да изберете накъде да тръгнете. Този, който тръгне надясно, лесно ще стигне до края на своето странствуване, но не поради собствената си храброст. Този обаче, който препусне вляво, ще трябва сам да си пробива път, като проявява сила и смелост.

— Аз ще тръгна по левия път! — извикал Мелиас, който нямал търпение да докаже какъв достоен рицар е, и потеглил, преди Галахад да го възпре. Навлязъл навътре в леса и не след дълго намерил разкошна празна шатра, където на един великолепен трон била окачена златна корона, а трапезата била отрупана с ястия. Мелиас слязъл от коня и се нахранил, след което взел короната и се канел да си тръгва, когато изневиделица се появил някакъв рицар и му викнал:

— Остави това златно кръжило, защото не е твое, и се защищавай!

— Боже, помогни на младия рицар! — помолил се Мелиас, след което вдигнал копието си и се понесъл към непознатия. Другият рицар обаче го съборил от коня, грабнал короната и препуснал нататък, като оставил Мелиас полумъртъв, с дълбока рана в тялото.

Галахад поел по другия път, който обаче просто лъкатушел през леса и се сливал с онзи, по който тръгнал Мелиас. Рицарят стигнал до откритото място пред шатрата тъкмо когато непознатият вече съборил от коня Мелиас и си тръгвал.

— Върни се, страхливецо! — извикал Галахад, при което рицарят обърнал коня си и ожесточено започнал да се бие с Галахад. Галахад обаче го ударил така умело, че го повалил на земята, ала от силния удар копието му се натрошило на парчета.

— Добре се биеш — казал непознатият рицар, като бавно се изправил на крака. — Затова се признавам за победен. Не се безпокой за младежа, когото аз победих, защото ще се погрижа за него и ще го излекувам от раната. Аз съм отшелник, макар сега да съм с доспехи и да разбирам от военно изкуство. Мелиас преживя това поражение, защото високомерно избра пътя отляво и прояви алчност, като взе златната корона, която не му беше нужна. Ала ти, благородни Галахад, трябва да продължиш напред.

Тогава Галахад коленичил, за да получи благословия от непознатия отшелник, след което потеглил на път. Дни наред препускал през гори и градове, през ливади и мочурища и преживял повече приключения, отколкото можем да си позволим да разкажем тук, докато един ден към него се втурнала някаква девойка на кон и извикала:

— Сър Галахад! Бързо ела с мене! Съвсем наблизо е спрял Омагьосаният кораб, на който трябва да се качиш! Там вече се намират моят брат Персивал и силният рицар Борс де Ганис. Очакват само тебе, за да отплава корабът. Търсенето ти наближава своя край, защото вие, тримата рицари, ще отидете заедно в замъка, където се намира Свещеният Граал!

— Води ме, красива девойко! — казал Галахад й те потеглили по стръмни пътеки сред скалите, докато стигнали до тайния залив, където чакал Омагьосаният кораб.

3.ПОДВИЗИТЕ НА СЪР ПЕРСИВАЛ

Когато Персивал напуснал Камелот, за да търси Свещения Граал, той пътувал седмици наред, без да преживее някакво необикновено премеждие. Един ден внезапно се срещнал с Галахад и без да се познаят, двамата се сражавали, докато Галахад не го съборил от коня и не си заминал.

— Трябва да намеря този рицар, който носи бял щит с червен кръст отгоре — помислил си Персивал, докато ставал на крака и отново се качвал на коня. — До днес не ме е побеждавал нито един рицар на света освен Ланселот, а съм сигурен, че това не беше той!

След това Персивал навлязъл много навътре в гората, а сърцето му било изпълнено с яд и завист към непознатия рицар с червения кръст на белия щит. Накрая Персивал стигнал до малка обител, където живеела отшелница — свята жена, която прекарвала дните си в грижи за всички, потърсили помощта й, като се молела за спасението на своята и на техните души.

Тя сърдечно посрещнала Персивал и от дума на дума той споделил с нея много неща — както за живота си дотогава, така и за сегашното търсене.

— Благородни сър — рекла тя, когато той й разказал за рицаря, който го победил, — ако търсиш отмъщение, ще извършиш голям грях, защото само нараненото самолюбие, то и нищо друго, те подтиква да го сториш. Знай също, че този, който те е съборил от коня, е Галахад, светият рицар на Логрия, чието е Пагубното място. Не си го познал заради щита, който е носел, макар че този щит е знак за неговата мисия.

— Като знам вече тези неща, уважаема — казал Персивал, — давам ти дума никога да не завиждам на Галахад. По-скоро ще го потърся, за да бъда негов другар в начинанието, ако съм достоен за това.

— Може да бъдеш наистина достоен — казала му отшелницата, — ако устоиш на всички изкушения. Силите на злото ще те дебнат, въоръжени с различни магии. Ако преминеш през тях с чисто сърце и стигнеш до замъка Карбонек в Пустинните земи, там ще намериш Свещения Граал, както и лейди Бланшфльор, която търсиш от толкова много години. Тя ще стане твоя жена. Ала всичко това ще се случи само ако си достоен за него. Върви, Персивал, с чисто сърце и покажи на какво си способен!

После отшелницата благословила сър Персивал, помогнала му да си сложи доспехите и го изпратила. Сърцето на рицаря пеело от радост при мисълта за бъдещото дело. Цяла сутрин той препускал напред, а по пладне изведнъж се натъкнал на двадесет въоръжени мъже, положили на носилка мъртъв рицар, целия покрит с рани от копия и мечове. Когато видели Персивал, рицарите го попитали откъде иде, а той отвърнал:

— От двора на крал Артур.

Тогава те извикали в един глас:

— Убийте го! Убийте го! — И го връхлетели от всички страни. Персивал храбро се сражавал и няколко от тях паднали мъртви, ала седмина го нападнали едновременно, докато други убили коня му, така че рицарят се строполил на земята и щял тутакси да бъде посечен. В същия миг от гората изневиделица се появил рицар с червени доспехи, който носел бял щит с червен кръст отгоре. Изскочил като светкавица и противниците на Персивал започнали да падат покосени от меча и копието му. Не след дълго тези, които били останали живи, побягнали ужасени с викове, а рицарят препуснал подире им и се изгубил в далечината.

— Почитаеми рицарю, почакай и ми позволи да ти благодаря! — извикал Персивал, който вече бил разбрал, че това е Галахад. Хукнал подире му с все сила и го молел да спре, ала Галахад бил вече далеч и миг по-късно Персивал престанал да чува дори звука от копитата на препускащия кон.

Натъжен и уморен, той се лутал из гората, а когато паднала нощта, легнал под един дъб и скоро заспал. В полунощ обаче изведнъж се събудил и видял, че до него е седнала непозната жена. Очите й проблясвали на лунната светлина.

— Сър Персивал, какво те води насам? — попитала го тя.

— Убиха коня ми — отвърнал той, — аз вървях пешком подир сър Галахад, докато умората не ме повали.

— Ако обещаеш да изпълниш молбата ми — казала Непознатата девойка, — ще ти дам моя кон, който ще те заведе където пожелаеш.

— Не се съмнявай, че ще ти обещая! — възкликнал нетърпеливо Персивал.

— Почакай да доведа коня си — казала Непознатата девойка.

След няколко минути се завърнала, повела едър вран кон. Персивал се изумил, защото за пръв път виждал такъв огромен, силен и буен кон. Въпреки това смело поел юздите, яхнал коня и забил шпори в него. Конят препуснал към гората, минал през планинския проход, изкачил скалистите хълмове и се носел като вихър, огряван от студената ясна лунна светлина. Летял толкова бързо, че Персивал сякаш само за час изминавал пътя, който иначе би му отнел четири дни.

Накрая се спуснали по един склон и стигнали до пълноводна река, която яростно се блъскала о бреговете си. Изглеждало, като че ще скочат право в средата на този водовъртеж. Персивал подръпнал юздите, но конят нито спрял, нито се обърнал. Стигнали до самия край на брега и Персивал видял мътните разпенени води, които бучали под него. Тогава се сепнал, а в същия миг конят изведнъж се изправил на задни крака, сърдито изцвилил, съборил ездача от гърба си, след което сред ужасни зловещи звуци се хвърлил в реката и изчезнал от погледа, само водата просъскала, като че гасяла огън.

Персивал разбрал, че е яздил зъл дух, който е искал да му напакости. Цяла нощ стоял замислен, а на сутринта видял друго необикновено нещо. До реката слязъл голям лъв и когато се навел, за да пие вода, изведнъж от една надвиснала скала се появил отвратителен змей и се увил около тялото и врата на лъва, като се мъчел да го удуши. Между двамата започнала страшна битка и изглеждало, че змеят скоро ще се справи с лъва. След малко лъвът надал рев, сякаш молел за помощ, и Персивал изтеглил меча си, спуснал се към змея и не след дълго хвърлил отрязаната му глава в мътните води на реката.

Тогава Персивал се обърнал да види дали лъвът няма да го нападне, но наместо това звярът се приближил, отъркал главата си о него и взел да му се умилква като някоя голяма котка. Персивал свалил щита си, за да си отдъхне след битката, а лъвът стоял и го пазел.

„Колкото свиреп и могъщ да е лъвът — помислил си Персивал, — той беше изненадан от змея и нямаше да му надвие, затова се обърна към мене за помощ… В такова положение бях и аз, когато злият дух ме изкуши, и макар да съм силен, щях окаяно да загина, ако не се бях осъзнал…“

След тази случка Персивал дълго се скитал през диви и пустинни места, съпровождан от лъва, който денонощно го пазел от заплахите, дебнещи пътника. Най-подир рицарят стигнал до морския бряг, а лъвът останал в края на гората. Персивал седнал да си почине, като се чудел накъде да поеме.

— Благородни сър — чул той зад гърба си нежен глас, — нали ти си достойният рицар Персивал Уелски, който търси омагьосания замък Карбонек?

Като се обърнал, Персивал видял прекрасна девойка, облечена в черно, която стояла до него със скръстени ръце. Тогава той станал, любезно я поздравил и попитал:

— Лейди, как така знаеш името ми и накъде съм се упътил?

— Преди малко, когато минавах през Пустинните земи — обяснила тя, — срещнах рицар, облечен в червени доспехи, с червен кръст на белия щит…

— Ах, красива девойко — прекъснал я нетърпеливо Персивал, — това е големият рицар Галахад, когото се уморих да търся толкова дълго време. Моля те, кажи ми къде се намира той сега!

— Видях го в Пустинната гора — отвърнала тя. — Гонеше двама лоши рицари към Мъртвата вода.

Уби ги там, но конят му се удави и Галахад без малко не загина. Сега си почива в една обител наблизо, а утре аз ще те заведа при него. Ела в моята шатра, за да си отдъхнеш! Струва ми се, че в последно време не си се радвал на гостоприемство.

— Коя си ти, тя се държиш толкова любезно с мене? — попитал рицарят.

— Една клета, лишена от наследство дама, която някога беше най-богатата на света — отговорила тя. — Зли хора ме прокудиха от замъка ми и взеха по-голямата част от имуществото ми. Сега отивам в двора на крал Артур, за да изпрати рицари и воини, които да надвият разбойниците.

Докато разговаряли, Обезнаследената дама повела Персивал по морския бряг, докато стигнали до морава, покрита с килим от треви и цветя, където имало опъната копринена шатра.

— Тук, благородни сър, можеш да си отдъхнеш от дневната горещина — казала девойката.

Персивал й благодарил, свалил доспехите си и ги сложил под едно дърво, а меча си облегнал на ствола му. После се отпуснал на ложе, застлано с коприна и благоуханно платно, и цял ден спал непробудно.

Вечерта отворил очи и видял, че девойката го чака до богата трапеза, отрупана с най-хубавите ястия, които можел да си представи човек. Когато се нахранили, тя отново го поканила в шатрата и му донесла голяма златна купа, пълна с червено вино, сладко и силно. Вдигнала наздравица в негова чест и му подала купата. По-силно вино от това Персивал никога не бил пил. Девойката отново напълнила купата, но не му я подала веднага. Най-напред му изпяла една провлечена, загадъчна песен, като през цялото време се приближавала все повече към него, докато накрая го прегърнала.

— Лейди — казал й той с развълнуван глас, — много си красива!

— Благородни Персивал — прошепнала тя, — аз съм твоя завинаги. Обичам само теб и никого другиго. Затова сега ме целуни, пий за мое здраве от тази купа и се закълни, че от днес нататък ще бъдеш само мой и ще изпълняваш всичките ми заръки.

Тогава Персивал пил за нейно здраве от силното вино и се навел, за да я целуне по устните. Ала в същия миг изведнъж си помислил за Бланшфльор, истинската дама на своето сърце, и как се бил заклел, че от всички жени на света ще обича само нея. Видял и забития си, опрян о дървото меч, чиято дръжка проблясвала на вечерната светлина. Тогава се сепнал. Тутакси излязъл силен вятър, вдигнал шатрата, тя се понесла във въздуха като облак черен дим и изчезнала.

— Боже, нека запазя честта си! — молел се Персивал.

А девойката надала силен вик.

— Ах, Персивал, ти ме измами!

Тогава мощният чист вятър грабнал и нея и я понесъл през морето, а тя крещяла от ужас. Водата подире й сякаш пламтяла.

Когато злият дух го напуснал, Персивал отново коленичил на морския бряг. После заспал под дървото й когато се събудил на сутринта, видял, че до брега е спрял кораб. Както лежал Персивал, над него се надвесила жена, облечена в бели монашески дрехи, с разпятие от слонова кост на шията.

— Ставай, Персивал! — извикала тя. — Ставай и си обличай доспехите! Ти превъзмогна изкушенията и сега можеш да се качиш на Омагьосания кораб, за да потеглим за Карбонек. Скоро и Галахад ще дойде на борда. Ще дойде и Борс, който също трябва да бъде свидетел на чудесата, които ще се случат. Не се бой, ела с мене. Ти не ме познаваш, но аз съм твоята сестра Диндрейн. Мой учител беше Насиен, светият отшелник от Карбонек.

Тогава сърцето на Персивал се изпълнило с радост. Той си облякъл доспехите и тръгнал със сестра си към Омагьосания кораб, който ги очаквал.

4.ПОДВИЗИТЕ НА СЪР БОРС ДЕ ГАНИС

Сър Борс де Ганис, братовчед на Ланселот, без много шум потеглил от Камелот да търси Свещения Граал. Не след дълго на пътя си срещнал един отшелник, яхнал магаре.

— Привет, рицарю! — казал старият отшелник. — Що за човек си ти?

— Свети отче, аз съм обикновен рицар от двора на крал Артур — отвърнал Борс. — Най-голямото ми желание е да узная къде да намеря Свещения Граал, защото това е делото, което съм тръгнал да извърша.

— Ела с мене — казал отшелникът. — Ще те упътя, защото не със земна сила, а само с чисто сърце можеш да стигнеш до Граала.

Дни наред Борс останал в отшелническата обител и научил много неща. През цялото време той живеел като отшелник — на хляб и вода.

Накрая дошъл денят, когато рицарят отново трябвало да тръгне на път.

Уважаеми сър — казал отшелникът, — докато не седнеш на трапезата на Свещения Граал, трябва да внимаваш и да не слагаш в уста друго освен хляб и вода.

— Свети отче — отвърнал Борс, — давам ти дума, че ще го сторя. Но откъде знаеш, че някога ще седна на тази трапеза?

— Малко от вас ще стигнат до нея — обяснил отшелникът, — но ти, Борс, си един от тях, макар че не си извършил велики подвизи и не си донесъл безсмъртна слава на Логрия. Ала това, което прави човека достоен да извърши такова дело, се крие в праведния живот, а не в самолюбивите подвизи. Върви напред и живей, за да разкажеш как ще завърши търсенето на Свещения Граал… Можеш да ми вярваш, защото аз съм Насиен, отшелникът от Карбонек.

След това Борс пътувал дни наред и се срещал с много приключения, но те не били забележителни. Накрая, когато минавал през една гора и стигнал до мястото, където пътят се разделял на две, сполетяло го голямо премеждие. Изневиделица от едната страна се появили двама рицари, повели кон, на който бил вързан гол човек. Рицарите го шибали с тръни и кръвта му вече капела по земята. Когато видял Борс, пребитият човек вдигнал глава и за свой ужас рицарят разпознал в него брат си Лионел. Обзет от ярост, Борс се приготвил да нападне двамата злодеи, но тъкмо когато се канел да пришпори коня, от другия край прокънтял вик:

— Не отминавай, помогни ми!

Като се обърнал, Борс съзрял прекрасна девойка. Тя се борела с въоръжен рицар, който я влачел към коня си, за да я отнесе.

— Помогни ми, благородни рицарю! — извикала повторно девойката. — В името на крал Артур, който сигурно те е посветил в рицарство, помогни на една девойка, изпаднала в беда! Не позволявай на този злосторник да ме опозори!

Когато сър Борс чул това, той не знаел как да постъпи. „Ако позволя на двамината да отвлекат брат ми — рекъл си той, — Лионел положително ще умре, докато му се притека на помощ. Оставя ли обаче девойката, тя ще бъде озлочестена или дори убита, а рицарската клетва ме задължава да защищавам всяка жена, изпаднала в беда.“

Затова се обърнал към рицаря, който вече бил метнал девойката на шията на коня и бързо се отдалечавал.

— Рицарю! — извикал Борс. — Веднага пусни девойката, иначе ще те убия изотзад!

Тогава рицарят се опитал да се измъкне в галоп, но скоро видял, че Борс се приближава все повече и повече. Затова оставил девойката да падне на земята, обърнал коня, вдигнал копието си и препуснал с все сила към Борс. Борс също насочил копието си и двамата се сблъскали така, че оръжията им се счупили. След това се били с мечове, докато те започнали да пускат искри. Скоро обаче Борс ранил смъртоносно противника си, който паднал и останал да лежи, без да помръдва.

— Красива девойко — казал Борс, — вече си свободна от този злодей.

— Благодаря ти, любезни сър — казала тя. — Моля те обаче да ме заведеш у дома, защото се боя, че в тъмния лес мога да срещна други злодеи.

— С радост ще го сторя — отвърнал Борс и двамата препускали заедно чак до здрач, когато стигнали до голяма кула, която се извисявала на един хълм. Девойката поканила Борс вътре и седнали на богата трапеза, докато десет други девойки им прислужвали или свирели и пеели нежни песни.

— Моля те да ми дадеш само хляб и бокал с чиста вода — казал на домакинята Борс, — защото докато не извърша делото, за което съм тръгнал, не бива да ям нищо друго.

И макар че девойката и другарките й се опитали да го разубедят, Борс не се докоснал до нищо от угощението. А когато изял хляба и изпил водата, не пожелал дори да си отдъхне на меката постелка, която му били приготвили. Легнал на твърдия каменен под до рогозките и скоро заспал.

Посред нощ девойката отишла при Борс и му предложила много изкушения, но той внимателно ги отклонявал и не се поддал да извърши нито едно от лошите неща, за които тя настоявала. Тогава девойката го завела на върха на кулата, където ясната луна огрявала събраните й другарки.

— Ах, Борс, любезни рицарю — извикали вкупом те, — имай милост към нас и изпълни желанието на господарката ни, защото ако не го сториш, тя ще се хвърли от върха на кулата, а ние трябва да я последваме и да умрем заедно с нея. Спаси ни живота, защото, ако загинем сега, ще сме озлочестени завинаги!

Тогава Борс се разтреперил, защото не знаел как да постъпи.

В същия миг луната угаснала, като че била светилник. Излязъл силен вятър и се чул вик, сякаш крещели всички демони на ада. Луната отново изгряла и сър Борс видял, че е сам и се намира на голо възвишение, без всякаква следа от кулата и девойките.

На сутринта той продължил пътя си и не след дълго, както яздел през гората, лек ветрец донесъл до ушите му звучен камбанен звън. Като свърнал от пътя, Борс тръгнал по пътечка, която го завела до едно абатство, разположено на красива поляна, където из ширинето растели няколко могъщи кедъра. Изкачил се с коня до абатството и големи били и изумлението, и радостта му, когато видял под арката на входа брат си Лионел с доспехи, оръжие и на кон. Борс скочил на земята и тръгнал към него, като извикал:

— Мили братко, скъпи братко, колко се радвам, че те виждам здрав и читав!

Ала Лионел свирепо го изгледал и възкликнал:

— О, това е сър Борс, обзет от разочарование, че не съм умрял! Ти отиде да помогнеш на някаква девойка, а мене остави на рицарите, за да ме измъчват и убият… Никога вече не ме доближавай, защото, ако го сториш, ще се бия с тебе и ще те погубя!

Когато Борс разбрал колко е сърдит брат му, той коленичил и го помолил за прошка. Ала Лионел само повтарял:

— Върви си, сър Борс! Върви си, защото иначе ще си получиш заслуженото като клетвопрестъпник и предател! На парченца ще те насека, както си коленичил! Притворни страхливецо, ти не си достоен да се наричаш син на благородния крал Бохорт де Ганис, който беше наш баща! Мятай се бързо на коня си и или изчезвай, или бъди готов да се биеш с мене както подобава на един рицар!

Когато Борс разбрал, че ще трябва да се бие с брат си, той се почудил какво да прави. Щяло да бъде ужасно да се сражава със собствения си брат. При това си спомнил, че Лионел е по-възрастният от двамата и че трябва да се отнася към него с голяма почит и уважение. Все така коленичил на земята и без да се помръдва, казал:

— Мили, скъпи братко, имай милост и не ме посичай. Спомни си голямата обич, която винаги сме изпитвали един към друг!

Лионел обаче сякаш бил обладан от зъл дух, до такава степен сърцето му било изпълнено с люта омраза и безумие. Като надал силен вик, той забил шпори в коня си и минал през Борс, така че копитата га приковали към земята и го наранили толкова силно, че от болка той изпаднал в несвяст.

Лионел скочил от коня, изтеглил меча и тъкмо се готвел да отреже главата на брат си, когато от абатството изтичал един монах, който застанал помежду им и прикрил Борс с тялото си, като извикал:

— Ах, добри ми рицарю! Имай жал към мене и към брат си! Не го посичай, защото измежду всички рицари сър Борс е най-добрият!

— Махай се, свещенико — изкрещял Лионел, — иначе и тебе ще посека!

— Предпочитам да посечеш мене наместо Борс — отвърнал светият монах, — защото моята смърт ще бъде по-малка загуба за кралството, отколкото неговата!

— Твоя воля! — свирепо извикал Лионел и замахнал с такава сила, че главата на монаха отхвръкнала от раменете му и се изтърколила в тревата. Тогава Лионел отново вдигнал меча си, за да убие сър Борс, ала в същия миг усетил, че между двамата минава студен повей и чул глас:

— Възпри ръката си! Демонът, вселил се в тебе, вече те е напуснал!

Тогава Лионел се разплакал и коленичил, защото видял, че недалеч стои облегнат на тояжката си Насиен, отшелникът от Карбонек.

— Моля те, добри ми, скъпи братко, да ми простиш злото, което извърших! — ридаел Лионел.

Сър Борс бавно се изправил и го прегърнал, като казал:

— С готовност ти прощавам!

Тогава Насиен повел и двамата към абатство то. Лионел останал там цяла година и един ден, за да се покае. А Борс, след като прекарал доста време на легло и оздравял, потеглил на път през гората.

Не след дълго той стигнал до морския бряг. Там, кротко полюшван от спокойните води, видял да плава тайнствен кораб, покрит с бял брокат, проблясващ и светещ под златочервените лъчи на залязващото слънце.

Сър Борс оставил коня си и се качил на Омагьосания кораб, който веднага отплавал в открито море, литнал като бързокрила птица по вълните. Далеч от светлия зрак, корабът поел към нощната тъма по искрящата пътечка на последните слънчеви лъчи.

Сър Борс заспал, а когато се събудил, видял до себе си рицар с доспехи, който бил свалил шлема си, и познал в него Персивал Уелски.

— Сигурно ръката господна ти е посочила пътя насам — казал Персивал и двамата се зарадвали, че всеки от тях е имал сполука.

Омагьосаният кораб се носел в утрото, а Персивал разказал на Борс за всичките си премеждия и изкушения, които се изпречили пред него. Сестра му, монахинята от Карбонек, се грижела за рицарите и им разкрила много истини, на които я бил научил отшелникът Насиен.

— Единственото, което ни липсва сега — казал Персивал на Борс, докато корабът летял по огрените от слънце вълни край бреговете на Британия, — е присъствието на достойния Галахад!

5.ПОДВИЗИТЕ НА СЪР ЛАНСЕЛОТ

На шир и длъж препускал в галоп сър Ланселот в търсене на замъка Карбонек, където вече бил видял Свещеният Граал да прекосява залата в ръцете на Девойките на Граала. Пътувал дни наред, докато накрая стигнал до Пустинните земи, които стояли безлюдни откак Балин нанесъл Печалния удар в първата година, когато Артур станал крал. Ала макар че прекосил на всички страни необитаемата местност, не открил никакви следи от тайнствения замък.

Късно една вечер, както яздел изнурен, Ланселот стигнал до едно разклонение на пътя, където имало каменен кръст, а до него — мраморна плоча. Било обаче толкова тъмно, че не можал да я види ясно. Недалеч от кръста имало стар параклис, чиито порутени стени били наполовина скрити от гъстите дипли на бръшляна. В прозорците светело и като си мислел, че вътре ще намери хора, които да го упътят, Ланселот слязъл от коня, вързал го за едно дърво, оставил до него щита си, отишъл до вратата на параклиса и се опитал да влезе. Вратата обаче била здраво заключена и когато похлопал, никой не дошъл да му отвори. Накрая Ланселот се покатерил по бръшляна и надникнал през един прозорец. Вътре видял олтар, застлан с лъскава коприна, върху който имало голям сребърен светилник със седем високи свещи. Пламъкът им осветявал целия параклис. Ланселот изпитал голямо желание да влезе, но не можал нито да отвори вратата, нито да се прекачи през прозореца, затова накрая със съжаление се отказал. Върнал се при коня си, разседлал го и като откачил меча си и свалил шлема, легнал да спи до каменния кръст.

И скоро заспал, ала в полудрямка видял, че към него идат два бели коня, запрегнати към носилка, на която лежи болен рицар. Когато наближили кръста, конете спрели. Тогава Ланселот в просъница чул, че болният човек казва:

— О, мили боже! Кога ще престана да изпитвам тази болка? Кога твоят свещен съсъд ще стигне до мене и ще ме избави от страданието, което от толкова време изпитвам?

В същия миг Ланселот видял, че вратата на параклиса се отваря и навън излиза престарелият отшелник Насиен (същият, който бил завел Галахад в Камелот) със сребърния светилник в ръце. Старецът оставил светилника върху мраморната плоча пред кръста и тя заприличала на олтар.

И както Насиен стоял край този олтар и се молел, изведнъж Свещеният Граал, покрит с красива бяла кърпа, се плъзнал по един ясен лунен лъч и за миг поспрял до свещите. Светлината им станала бледа, сякаш било ден. Дори пълната луна помръкнала от яркото великолепие на блясъка в покрития Граал.

Болният рицар с мъка допълзял по корем до олтара, докоснал Свещения Граал и веднага станал здрав и читав. А когато коленичил, за да благодари за изцелението си, Граалът литнал от олтара и тръгнал по пътя си като най-ярката звезда на небосклона, след което се изгубил от погледа.

Рицарят бавно се изправил на крака и се поклонил дълбоко на отшелника Насиен.

— Истина, че отново съм добре благодарение на вълшебния съсъд! — весело извикал той. — Чудя се само, че този заспал рицар не се събуди дори когато Свещеният Граал беше толкова близо до него!

— Прикован е към земята от греховете си — отговорил Насиен. — Това е сър Ланселот Езерни, благороден рицар на Кръглата маса.

— Грехът му наистина трябва да е тежък, защото положително е тръгнал да търси Свещения Граал — казал оздравелият рицар.

И с тези думи той поел от ръцете на Насиен шлема и меча на сър Ланселот, метнал се на коня му и потеглил на път. Тогава Насиен взел сребърния светилник и отново влязъл в параклиса, като затворил вратата след себе си.

През цялото това време Ланселот лежал в полудрямка, без да може да помръдне. След малко обаче, когато луната отново изгряла, той напълно се събудил и като взел да се чуди дали не е сънувал, тръгнал към каменния кръст. Когато видял, че мечът, шлемът и конят му са изчезнали, разбрал, че всичко това наистина се е случило, натъжил се и си рекъл: „Греховете и пороците ми докараха голям позор. Когато търсех мирски приключения, лесно се справях с всяко дело. Ала сега, когато търся нещо свято, грехът ми се изпречва на пътя, затова нямах сила и нито помръднах, нито заговорих, след като Свещеният Граал ме доближи.“

Както Ланселот стоял и оплаквал съдбата си, вратата на параклиса отново се отворила. Отшелникът Насиен отишъл при него и му казал:

— Ланселот, трябва да си благодарен, защото между всички рицари на земята никой не може да се сравнява с тебе по слава, красота, сила, достойнство и велики подвизи. Ела сега и се подслони при мене, за да ти обясня светите неща, да поговорим за греховете ти и да помислим как могат да ти бъдат опростени.

— Уви — въздъхнал Ланселот, — всичките си велики воински подвизи съм вършил заради кралица Гуиневир, без да се замислям дали правя добро, или зло. С любовта си към нея, съпругата на моя господар крал Артур, аз сторих голям грях, който не ме допуска до Свещения Граал.

И така дни наред Ланселот останал при Насиен, изповядал му се за всичко, в което бил съгрешил — за това как се оженил за Елейн, като я мислел за Гуиневир, и как оттогава нататък продължавал да обича кралица Гуиневир.

— Трябва да спреш да мислиш за това — казал Насиен. — Елейн отдавна е мъртва, а от злото, което ви е събрало, е излязло нещо добро: светият логрийски рицар Галахад е твой и неин син.

След това Насиен дал кон и шлем на Ланселот и го изпратил на път.

Минало много време. Най-после Ланселот стигнал до морския бряг и както яздел сред пустинните дюни, срещнал един рицар с бял щит и червен кръст върху него.

— Благородни сър! — извикал Ланселот. — Много отдавна не съм се срещал с никакъв рицар. Брегът тук е просторен и подходящ, хайде приятелски да си премерим силите!

При тези думи непознатият приготвил копието си и двамата рицари препуснали в галоп един към друг като бляскава бяла светкавица и червена гръмотевица. Ланселот смятал, че ще се справи лесно с противника си, но за свое учудване и досада усетил, че го събарят от коня и пада по гръб върху пясъка, а непознатият препуснал надалеч — към едно заливче, където го чакал някакъв странен кораб.

— Кълна се, че това може да е само сър Галахад! — изведнъж възкликнал Ланселот. — Той е единственият рицар на света, който може да ме победи в честен двубой!

Тогава Ланселот бързо се метнал на коня си и препуснал към залива. Там видял Омагьосания кораб, на който го очаквали Галахад, Борс, Персивал и сестрата на Персивал.

Щом Ланселот се качил на борда, корабът сам потеглил към открито море. Четиримата рицари се радвали, че са заедно. Всеки разправил приключенията си и изкушенията, които му били предлагани. Диндрейн, сестрата на Персивал, също им разказала някои необикновени неща, които била научила от Насиен: за Йосиф Ариматейски, който пренесъл Свещения Граал в Британия с Омагьосания кораб, за меча на Галахад и за какво ли не още. Ала когато говорела за бъдещето, тя винаги казвала само какво ще се случи с рицарите и никога — какво ще стане с нея.

— А какво ще правиш ти, мила сестро, когато стигнем Пустинните земи и наближим замъка Карбонек? — попитал я най-подир Персивал.

— Ще ви напусна, преди да стигнете там — отвърнала тя, — макар че не зная точно как ще стане. Най-напред обаче ще трябва да посетим Замъка на девойката, към който вече се приближаваме.

Скоро след това Омагьосаният кораб доплавал до един дълбок залив, заобиколен с високи скали. Там всички слезли на брега и тръгнали подир девойката нагоре по една пътечка, докато прехвърлили скалистото било, отвъд което имало гора.

Повървели малко из гората, докато стигнали до един замък. Ала преди да го наближат, към тях препуснал въоръжен рицар и извикал:

— Уважаеми, отговорете ми дали девойката, която ви съпровожда, е неомъжена, или е съпруга на някого от вас!

— Сър — казала Диндрейн, — аз съм неомъжена и съм положила клетва да бъда монахиня до края на дните си.

Когато чул отговора й, рицарят я сграбчил и извикал:

— Кълна се, че няма да ми се изплъзнеш, преди да се подчиниш на обичая на замъка!

— Пусни я! — ядосал се сър Персивал. — Не ти ли е известно, че една свята девица може да ходи необезпокоявана където си иска?

Докато разговаряли, от замъка излезли десетина или повече от десетина рицари и ги заобиколили. Малко зад тях вървяло момиче, понесло сребърна купа.

— Въпреки всичко тя ще се подчини на обичая! — упорствувал първият рицар.

— Какъв е обичаят на замъка? — попитал Галахад.

— Сър — казал му рицарят, — всяка девойка, която мине оттук, трябва да напълни купата с кръв от дясната си ръка.

— Коварен обичай, няма що! — извикал Галахад. — Докато аз съм жив и мога да защищавам тази дама, тя никога няма да го изпълни!

— Господ да ми е на помощ — казал Персивал.

— Предпочитам да умра, вместо тя да пострада!

— Аз също! — извикали в един глас Ланселот и Борс.

— Кълна се, че всички вие наистина ще умрете, дори ако сте най-големите рицари на света! — казал непознатият.

И тогава започнала ужасна битка. Четиримата логрийски рицари се наредили в кръг, с гръб към сестрата на Персивал, която била в средата, а рицарите от замъка препуснали към тях от всички страни, готови да ги убият. Малко останало и това да се случи, когато от замъка излязъл рицар в златни доспехи, който извикал силно:

— Оставете оръжията!

После казал на четиримата, които продължавали да пазят Диндрейн:

— Ако дойдете и пренощувате в замъка, аз се заклевам в рицарската си чест, че няма да закача нито вас, нито дамата!

— Да отидем — рекла Диндрейн.

— Ще дойдем с тебе — казал Галахад на Златния рицар.

Когато си отдъхнали и утолили глада и жаждата си, Галахад разпитал домакина за обичая на замъка. Тогава Златния рицар ги завел по стълбите нагоре до една стая, където на разкошна постеля лежала много съсипана от болест дама, която била толкова слаба, че почти не помръдвала.

— Господа, тази дама е една много добродетелна принцеса, повалена от зла магия, и може да бъде излекувана само с кръвта на непорочна девица, която е най-благородната на света — обяснил рицарят. — Ето защо спираме всички девойки, минаващи оттук, и ги караме да пълнят догоре с кръв сребърната купа. Ала досега господарката ни не можа да се излекува.

Като чула това, Диндрейн казала:

— Сега разбирам, че от мене зависи дали тази дама ще оздравее.

— Но ако загубиш твърде много кръв, ще умреш! — извикал Персивал.

— Все пак трябва да опитам — отвърнала тя.

След което Диндрейн изпълнила обичая на замъка и дамата станала от леглото здрава и читава.

Сестрата на Персивал обаче чувствувала все по-голяма и по-голяма слабост, защото каквото и да правели, кръвта й продължавала да тече.

— Така ми било писано — казала смирено тя на Персивал и другарите му, които, с плач коленичили до нея. — Умирам достойно, защото излекувах дамата. А сега ме сложете на носилка и ме заведете на Омагьосания кораб. Когато умра, оставете ме там. Нека корабът ме отнесе по своя път.

Рицарите приготвили носилка, а господарката на замъка дала на всекиго кон, както и два бели коня за носилката, и ги придружила до морския бряг, за да оставят Диндрейн на Омагьосания кораб.

Когато обаче се приближавали до кораба, видели, че през гората в отчаян бяг се носи на кон ранен рицар без доспехи, а зад него препуска коварен злодей, който се готви да го посече. Когато раненият ги видял, извикал:

— Помогнете ми, за бога, иначе ще бъда убит!

— Вярно, трябва да му помогнем, щом ни моли! — казал Галахад.

— Скъпи синко — намесил се Ланселот, — нека отида само аз, защото само един рицар го преследва.

— Върви тогава, ще се срещнем в Карбонек, ако това е божията воля — казал Галахад.

И Ланселот се изгубил в гората, а останалите продължили пътя си. А когато видели, че Омагьосаният кораб потегля към открито море с мъртвата Диндрейн на борда, Персивал им казал:

— Скъпи приятели, тази нощ ще остана на морския бряг и ще се моля за душата на милата ми сестра. Вие обаче се върнете заедно с дамата в замъка, а утре, ако всичко е наред, ще дойда при вас. В противен случай ще се срещнем в Карбонек, защото аз, понеже съм бил вече там, добре зная, че ни остава малко, за да стигнем.

И така Галахад и Борс тръгнали заедно с дамата и късно вечерта стигнали до Замъка на девойката. Ала когато го приближили, видели, че небесният огън го е поразил. Били останали само голи овъглени стени. Нямало жива душа.

— Това е отмъщение за проливането на моминска кръв — казала господарката на замъка и ги повела към едно параклисче, където били погребани много девойки, починали заради обичая на замъка.

— Горко ми — плачела дамата, — много хора срещнаха смъртта си против моята воля!

После тя потеглила на път и след много време пристигнала в двора на крал Артур, където разказала какво се било случило.

А сър Галахад и сър Борс препуснали рамо до рамо през Пустинните земи към тайнствения замък Карбонек.

6.КАК ЛАНСЕЛОТ И ГАВЕЙН ПРИСТИГНАЛИ В КАРБОНЕК

В началото на похода Гавейн потеглил от Камелот и продължил дни наред да пътува сам, докато не наближил Пустинните земи. Там един ден срещнал Ектор Крайбрежни, брата на Ланселот, и двамата много се зарадвали, че се виждат.

Прекосили гората от изсъхнали дървета, прехвърлили голите възвишения, където не се виждал дори стрък трева, и тогава Гавейн казал:

— Наистина ми се струва, че стигнах достатъчно далеч, защото съм сигурен, че аз съм един от тези, които не са достойни да видят Свещения Граал.

— Едно нещо много ме изненадва — подхвърлил Ектор. — Срещнах повече от двадесет наши приятели, все рицари на Кръглата маса, и всички те също се оплакват, че не са открили и следа от Граала, пък и не са намерили човек, който да го е виждал.

— Чудя се къде ли е брат ти Ланселот — казал замислено Гавейн.

— Вярно, че няма никаква вест от него, както и от Галахад, Персивал и Борс — отвърнал Ектор.

— И четиримата нямат равни на себе си — казал Гавейн. — Наистина са най-преданите и най-достойните рицари в кралство Логрия. Ако те не успеят да извършат подвига на Свещения Граал, няма човек на света, който би успял.

Като разговаряли така, двамата рицари излезли от мъртвата гора и стигнали до малък параклис с каменен кръст пред него. Понеже бързо се здрачавало, те вързали конете си за едно дърво и влезли в параклиса, където се разположили колкото се може по-удобно на две пейки. И там, в просъница, станали свидетели на странни събития.

Най-напред видели свещ, която бавно се движела към тях в тъмното. Когато ги наближила, забелязали, че я държи покрита с червен брокат ръка, върху която била преметната юзда. Нищо повече обаче не се виждало, а при все това ръката се движела така, сякаш някой вървял из параклиса, понесъл свещта и юздата.

Ръката спряла пред Ектор и от празното пространство се чул глас, който казал:

— Рицарю, в сърцето ти няма достатъчно вяра и истинска преданост. Липсата на тези две неща ще те погуби: ти не следваш светлината, нито позволяваш да бъдеш запретнат в юздите, затова и няма да стигнеш до Свещения Граал.

След което ръката със свещта се придвижила към олтара и изчезнала от погледа.

— Трябва да си вървя — тъжно казал Ектор на Гавейн. Излязъл от параклиса, яхнал коня си и с натежало сърце потеглил назад към Камелот.

А Гавейн коленичил в тъмнината пред олтара, скрил лицето си в ръце. Когато след малко вдигнал очи, видял голям сребърен светилник със седем запалени свещи, който греел от олтара в светъл ореол. Въпреки това в целия параклис продължавало да е тъмно. Както Гавейн гледал, изведнъж от тъмното изскочила голяма черна ръка и угасила свещите една по една, докато всичко отново потънало в мрак.

„По същия начин мракът ще забули Логрия“ — тъжно си помислил Гавейн и отново навел глава.

На сутринта при него дошъл отшелникът Насиен и му дал много съвети.

— Без страх пътувай през Пустинните земи — казал му той, — защото ще стигнеш Карбонек и ще видиш Свещения Граал, макар че на други е съдено да извършат този подвиг докрай. Ако обаче се окажеш достоен, ти, Гавейн, можеш да освободиш тези земи от властта на злото. А сега върви в Карбонек и когато всичко свърши, побързай да се завърнеш в Камелот, защото има още дела, които трябва да извършиш в Логрия. Съветвам те обаче да проявяваш умереност навсякъде и да говориш само на място. Не ми е позволено да ти разкрия нищо повече. Върви!

Тогава Гавейн се качил на коня си и отново препуснал през мъртвата гора. Пътувал много дни, докато накрая срещнал сър Ланселот, който се лутал самин, защото след като спасил ранения рицар и убил жестокия разбойник, дълго и напразно търсил сър Галахад.

Гавейн и Ланселот се поздравили, после спокойно прекосили Пустинните земи и голите планини, докато накрая стигнали до тайнствения замък Карбонек.

Този път там било пълно с хора, които посрещнали двамата рицари и ги въвели в голямата зала, където на разкошна постелка лежал крал Пелес, все още измъчван от раната, която получил от Балин преди толкова много години.

Подът на залата бил застлан с килим от рози, а около дългите маси, отрупани с ястия, се били събрали всички рицари и дами от Пустинните земи. Ала те не разговаряли помежду си. Обръщали се само към двамата странници, и то с тихи и тъжни гласове.

— Добре дошъл отново тук, Ланселот Езерни! — казал с немощен глас крал Пелес. — Много време мина, откакто се видяхме, пък и гостуването ти тогава беше тъжно, защото дъщеря ми Елейн, която беше носителка на Граала, се омъжи с измама за тебе, поради което я изгубих, защото почина скоро след като ти роди син.

Тогава Ланселот коленичил пред крал Пелес и го помолил да му прости за злото, което му е сторил. Кралят му простил и го благословил, като вдигнал съсухрените си треперещи ръце над главата му.

След това седнали на трапезата. Обикаляли ги красиви девойки, които носели вкусни ястия и силно вино. Не след дълго Ланселот вече бил опитал лакомствата и виното, които му предложила най-красивата девойка, докато Гавейн мълчал и пиел само вода от един сребърен бокал. Тогава девойките се помъчили настойчиво да го съблазнят с бокали благоуханно вино, но той не пожелал да се докосне до тях. След това му показали множество странни неща, ала той нито продумал, нито разпитвал. Тогава всички, които пирували, започнали да го дразнят и да му се присмиват, като го наричали малодушен страхливец и рицар, който не може да се държи изискано. Гавейн обаче продължавал кротко да си седи, без да говори, а Ланселот опрял глава на масата и заспал.

Скоро в залата отново се възцарила странна тишина и всички на трапезата замрели. Изведнъж вратите се отворили и влязло шествие от девойки, облечени в бяло. Първите три, които носели сребърен свещник със седем запалени свещи, приличали на безплътни сенки. Следващите три девойки носели Копието, от чийто бляскав връх капела червена кръв и изчезвала, преди да докосне пода, а последните три — чиния, върху която имало хляб, по-бял и по-светъл от яркото слънце. След тях вървяла самата Носителка на Граала, най-прекрасната девойка на земята. Тя държала Свещения Граал, покрит с красива бяла кърпа. Светлината му я заливала и белите й одежди изглеждали изтъкани от слънчеви лъчи.

Всички на трапезата скрили лица в ръцете си с едно поривисто движение, което преминало по редиците от рицари и дами като вятър по изкласила нива. Само Гавейн не навел глава, а станал от масата, пристъпил напред да посрещне Свещения Граал и викнал силно:

— Девойки на Граала, обяснете ми, за бога, какво значи всичко това!

— Последвай ни и ще научиш — казала Носителката на Граала с плътния си ясен глас.

Тогава Гавейн тръгнал след шествието като човек, който върви насън.

Прекосили залата и излезли през вратата. Тогава Ланселот изведнъж вдигнал глава от масата и също тръгнал подире им с протегнати ръце, но сякаш вървял и сънувал с отворени очи, които не виждат нищо. Обиколили замъка, минали през множество мрачни ходници и празни стаи, а после се изкачили по една извита стълба до главната кула, където близо до върха й се намирал параклисът на Свещения Граал.

Когато Ланселот доближил прага, изведнъж високата врата с трясък се захлопнала и той останал навън, като се сепнал от странния унес. Стоял и слушал нежния глас на Носителката на Граала, който долитал от стаята. Тя пеела. Тогава Ланселот разбрал, че Граалът е вътре, затова паднал на колене и отправил молба да види поне малко от това, което търсел.

Вратата тутакси бавно се отворила. Ланселот видял обления от светлина параклис на Граала, все още покрит с бял брокат и поставен на сребърния олтар между Кървящото копие и светилника. Видял също, че сър Гавейн е коленичил пред олтара между Носителката на Граала и отшелника Насиен, който отмахнал кърпата от бокала и светлината бликнала от него, по-великолепна от всякога.

— Сър Ланселот! — извикал гръмогласно Насиен. — Не влизай тук, защото не си достоен да се приближаваш. Можеш да гледаш Свещения Граал, но никога няма да отпиеш от него!

Тогава светлината, бликаща от Граала, сякаш изпълнила стаята с пламъци и Ланселот паднал покосен на земята, напълно безчувствен.

Гавейн обаче се изправил, прекосил ослепителната светлина здрав и читав и коленичил до Ланселот. Тогава вратата на параклиса се затворила и Свещеният Граал се скрил завинаги от очите на двамата рицари.

Гавейн пренесъл Ланселот много внимателно в залата за гости и го положил на една постелка. Не след дълго дошъл отшелникът Насиен и с висок глас казал на всички, събрани там:

Кралю Пелес и вие, хора от Пустинните земи! Веселете се, защото голяма е радостта! Гавейн премахна проклятието на опустошение, на което бяхте обречени от Балин, когато нанесе Печалния удар. Знайте, че рицарите на Граала положително са наблизо и дългото изпитание скоро ще свърши!

Тогава всички, събрани в залата, надали радостни викове и дори таванът се разтресъл от шума. Защото след като Гавейн устоял на изкушенията тази вечер, той задал въпроса, който вдигал проклятието. Крал Пелес обаче все още страдал от тежката си рана, а замъкът Карбонек и всички, които живеели в Пустинните земи, трябвало да стоят откъснати, далеч от другите краища на Британия.

Гавейн останал в Карбонек заедно с Ланселот, който двадесет и четири дни бил в несвяст. Когато най-после дошъл на себе си, той попитал къде се намира и крал Пелес му отвърнал:

— Сър, още си между стените на замъка Карбонек.

— Видях големи чудеса — рекъл Ланселот. — Няма думи, с които те могат да бъдат разказани, а и в сърцето ми не се отпечатаха съвсем ясно. Да бях достоен, щях да видя много повече, но вече е късно за това.

— И аз видях тези неща — обадил се Гавейн, — както и много други чудеса, които не могат да бъдат разказани. И макар че Свещеният Граал стоеше пред мене непокрит и можах да го докосна, не ми е писано да пия от него. Никой не бива да се докосва до съсъда с устни, докато не дойде Рицарят на Граала.

Тогава Ланселот и Гавейн си взели сбогом с крал Пелес и потеглили за Камелот. Когато минавали през Пустинните земи, видели по горските дървета първите зелени пъпки, а в безплодната земя подавали връхчета първите стръкове трева. Всички хора по пътя благославяли сър Гавейн и му пожелавали сполука. „Сега — казвали те — чакаме вече самия Рицар на Граала!“

7.КРАЯТ НА ТЪРСЕНЕТО

Докато Ланселот и Гавейн били в Камелот, Персивал настигнал Галахад и Борс и тримата тръгнали към Карбонек през гората с мъртви дървета. Накрая гората свършила и след като се лутали цял месец из голите възвишения, една вечер те минали през тесен проход сред скалите и се озовали близо до замъка.

Тогава бързо препуснали напред. Водел ги Персивал, който си спомнил, че е идвал в тайнствения замък, когато бил намерил и изгубил прекрасната девойка на име Бланшфльор. Преди да се стъмни, те вече прекосявали запустелия двор и като се провирали покрай рушащите се стени, влезли в голяма зала, като оставили отвън конете си.

Изкачили се по стъпалата и заварили крал Пелес все така прикован към постелката си редом с голямата маса на издигнато над пода място. А гостите му отново безмълвно седели край дългите трапези в по-ниската част на залата. Сега обаче до краля стоял светият отшелник Насиен, който приветствувал рицарите с думите:

— Помози бог, добре дошли тук, където свършват вашите странствувания, защото в замъка Карбонек се намира Свещеният Граал и тази нощ вие ще го получите.

Тримата рицари седнали на масата и пиршеството започнало. Никой от тях обаче не сложил в уста от вкусните ястия и силното вино. Яли само хляб и пили само чиста вода.

После в уречения миг вратите се отворили от само себе си и шествието на Граала тръгнало за последен път, осветено от яркия лъч. Призрачните девойки вървели с Кървящото копие, сребърната чиния и светилника, а след тях идела Носителката на Граала, в ръце със Свещения Граал, покрит с бял брокат. Щом я видял, Персивал потреперил, защото познал в нея Бланшфльор, изгубената си любима.

Когато шествието приближило, Галахад станал на крака и като държал надолу с острието меча си, който преди толкова време Мерлин бил забил в плаващия камък, извикал:

— В името на бога, спрете за миг!

Шествието спряло и всички, събрани в залата, ахнали от изумление. С бавни стъпки Галахад слязъл от издигнатата част на пода и застанал пред девойките, като държал меча пред себе си с острието надолу, така че дръжката над главата му се превръщала в голям блестящ кръст. После, като човек, който върви насън, той минал край голямата маса, прекосил залата и тръгнал през тъмните ходници на замъка, а зад него вървяло шествието, с Граала.

След това, по знак, даден от Насиен Отшелника, Персивал и Борс вдигнали постелката, на която лежал крал Пелес, и тръгнали към Носителката на Граала. Най-накрая вървял самият Насиен.

Минали през замъка, осветени от ярко сияние, изкачили се по тъмните стълби и най-подир влезли в параклиса. Там оставили светилника и чинията върху сребърния олтар. Кървящото копие отново увиснало във въздуха над олтара, а кървавите капки падали и изчезвали.

Персивал и Борс положили крал Пелес до стъпалата към олтара и коленичили от двете му страни. Галахад обаче коленичил на първото стъпало, а Носителката на Граала се изкачила най-горе и поставила Граала в средата на олтара. Тогава Насиен, светият отшелник, отишъл и взел Граала в ръце. Казал молитва, а после дал съсъда на Галахад с думите:

— Свети рицарю, аз, който бях жрец на Граала през всичките тези години, ти го предавам, за да бъде извършено предопределеното. А сега, след като изпълних дълга си, нека си тръгна в мир.

Тогава Галахад поел Граала, отмахнал кърпата и отпил от светото вино. След това се изправил на крака и оставил Граала на олтара. На всички, които били там, се сторило, че лицето на Галахад сияе със силна светлина. Рицарят коленичил до Насиен, прегърнал го и го целунал по челото. С тиха въздишка на облекчение отшелникът Насиен заспал, за да не се събуди вече на този свят.

Тогава Галахад се обърнал към крал Пелес и тръгнал към него с Кървящото копие в ръка. А крал Пелес се повдигнал на лакти и казал:

— Сър Галахад, достойни логрийски рицарю и мой внук, приветствувам те с добре дошъл, отдавна те чаках. През тези години изтърпях толкова много болки и страдание, каквито сигурно не е понасял никой друг. Сега обаче се надявам, че краят на мъките ми е близо и ще си отида спокоен от този свят.

Тогава Галахад вдигнал копието така, че капките кръв падали върху раните на осакатения рицар. Плътта му заздравяла и не останало и белег от Печалния удар, нанесен от Балин.

Докато Пелес благодарил, Галахад отново коленичил пред олтара. Тогава изведнъж към Персивал пристъпила Носителката на Граала, която държала в ръце меч, натрошен на три части.

— Рицарю — казала тихо тя, — поеми от мене този меч и виж дали не можеш да го направиш здрав. Много рицари се опитваха да го сторят, ала ще успее само онзи, който ще бъде първият рицар на свободния Карбонек и ще стане мой съпруг.

Персивал взел трите парчета от меча и ги допрял. Те веднага се съединили, като останала само една малка пукнатина.

— Ако беше изрекъл думите за вдигане на проклятието, които каза при първото си идване в Карбонек — казала девойката, — в меча нямаше да има пукнатина.

Персивал се изправил и като уловил ръката й, отвърнал:

— Лейди Бланшфльор, през цялото това време аз те обичах и ти бях верен и в помисъл, и в дело, макар да не вярвах, че ще те видя отново.

След което той я прегърнал и целунал. И там, в параклиса на Светия Граал, сър Галахад, който бил вече жрецът на Граала, благословил техния брак.

После Галахад оставил Граала и отново коленичил. С това приключил житейския си път. След това слънчевият лъч се спуснал Отгоре, право през покрива на параклиса. В същия миг Кървящото копие и Свещеният Граал се вдигнали високо и изчезнали от погледите. Никой на тази земя вече не ги видял.

Когато всичко свършило, Персивал и Бланшфльор станали крал и кралица на Карбонек и на обширните земи около замъка, които никога вече не били пустинни и безплодни. А самият замък престанал да бъде тайнствен и откъснат от останалата част на Британия. Когато отминала последната битка и кралство Логрия престанало да съществува, кралството на Персивал продължавало да блещука в мрака, обвил Британия, която била покорена и опустошена от варварите. Персивал и Бланшфльор живели дълго и щастливо в Карбонек, а когато умрели, на престола се качил техният син Лохерангрин, Лебедовия рицар.

Междувременно обаче Борс де Ганис останал за малко при тях, докато погребали Галахад пред олтара в параклиса, където дотогава стоял Свещеният Граал. От дясната му страна положили Насиен, а от лявата — крал Пелес. После Борс си взел сбогом с Персивал и Бланшфльор и потеглил за Камелот.

Пристигнал там на Петдесетница, две години след като започнало търсенето на Свещения Граал. Заварил крал Артур и дружината му събрани около Кръглата маса. Сега обаче доста от местата били празни, защото много рицари загинали в дългия поход.

Този ден крал Артур нямало защо да чака да се случи нещо чудно или необикновено преди началото на пиршеството; Борс разказал цялата история на Свещения Граал — как го видели с Галахад и Персивал и как го намерили. Гавейн и Ланселот също разказали за приключенията си, а скоро след това сър Борс рекъл на Ланселот:

— Преди да си отиде от нас, синът ти Галахад помоли да предам поздравите му на тебе, на крал Артур и на целия двор. Добрият Персивал също ви изпраща поздрави от Карбонек, където остана да живее с прекрасната си съпруга Бланшфльор, някога Носителка на Граала. Те се молят за тебе, Ланселот, за да се спасиш от изкушенията.

— Дано молитвите им успеят — въздъхнал сър Ланселот. Ала не след дълго погледът му отново се спрял на кралица Гуиневир и той съвсем забравил за несполуката си, когато му оставало толкова малко, за да извърши подвига на Свещения Граал.