Крал Артур

1.ЛАНСЕЛОТ И ГУИНЕВИР

Свършило търсенето на Свещения Граал и всички рицари, които били останали живи, се завърнали в Камелот. Сърцето на крал Артур се изпълнило с радост, когато ги видял отново около Кръглата маса, но изпитвал и мъничко тъга, защото знаел, че наближава времето, когато кралство Логрия отново ще потъне в мрак. Защото след последния подвиг настъпила промяна — много места около Кръглата маса опустели, но по тях не се появявали нови имена, изписани със златни букви, защото нямало нови рицари, които да заменят загиналите.

А злото, което всъщност никога не било докрай изкоренено в Логрия, започнало да покълва. Не след дълго братството и съгласието щели да изчезнат от двора на крал Артур.

И все пак известно време слънцето продължавало да свети ярко както преди и само крал Артур, който си спомнял предсказанието на добрия магьосник Мерлин, знаел, че краят наближава.

Сега, когато сър Галахад бил мъртъв, Ланселот отново бил най-големият рицар в Логрия, а известно време бил и най-благородният, защото помнел каква несполука имал със Свещения Граал заради греховната си любов към кралица Гуиневир. И кралицата забелязала, че Ланселот вече я избягва — гледал да напуска Камелот с каквато и да е поръка, — затова тя изпратила да го доведат при нея и му казала:

— Сър Ланселот, виждам и чувствувам, че с всеки изминал ден любовта ти към мене намалява. Непрекъснато си на път, за да помагаш на знатни девойки и жени, изпаднали в беда. Да не би между тях да си намерил някоя, която да е станала по-скъпа на сърцето ти от мене?

— О, кралице — казал тъжно Ланселот, — от всички жени на света обичам само тебе. Ала много са причините, поради които избягвам да бъда наблизо. В последното търсене, търсенето на Свещения Граал, ми беше показано колко греховна е любовта ми към тебе, съпругата на моя скъп господар крал Артур. Ако не беше тази любов, и аз щях да видя това, което видя Гавейн, щях да отпия от Граала като сина си Галахад, като Персивал и Борс. Това са неща, които не мога лесно да забравя. Нещо повече, мисля и за доброто ти име. В двора има хора, които само чакат удобна възможност, за да причинят мъка на крал Артур, да сеят раздори и да позорят кралство Логрия.

Тогава кралица Гуиневир се ядосала на Ланселот и извикала:

— Всичко това са лъжи, сега твоето притворство ми става ясно. Омръзнала съм ти и си имаш друга! Върви си тогава и вече никога не се приближавай до мене!

Изпълнен с голяма тъга, сър Ланселот яхнал коня си, напуснал Камелот и започнал да скита из горите на централна Британия. Никой не знаел къде точно се намира. Не след дълго кралица Гуиневир започнала да съжалява и много искала Ланселот да се завърне. Не можела обаче да се разкрие пред никого. Наместо това извикала своите десет рицари на Кръглата маса и им казала, че възнамерява по случай пролетта да излезе на езда с тях в горите и полята около Камелот, защото било месец май, когато дърветата се раззеленявали, цветята растели и разцъфтявали под слънчевите лъчи, а сърцата на хората също трябвало да се изпълнят с любов и радост.

— Ще дойдете с конете си — казала тя — и ще се облечете в зелени дрехи. А аз ще доведа десет мои придворни дами, за да може редом с всеки рицар да язди и дама. Всяка дама ще си има прислужница, а всеки рицар — оръженосец. Искам всички, които са влюбени, завинаги да запомнят месец май!

И те потеглили през раззеленената гора. Юздите им проблясвали на слънцето и звънтели в съзвучие с веселия смях и песните.

Същия ден обаче в двора на крал Артур донесли на носилка рицар, който се казвал Урий. На главата имал три тежки рани, от които никой не можел да го излекува. Дълги години Урий страдал от силните болки, но нито един лечител не успял да му помогне. Накрая майка му и сестрите му решили да обиколят всички кралски дворове в Европа, за да търсят лек. Когато стигнали в Британия и наближили Камелот, срещнали лейди Нимю, която ги придружила до двора на крал Артур и казала:

— Кралю господарю, сър Урий може да бъде излекуван само ако бъде докоснат от най-добрия рицар на света.

— Ако има такъв човек — отвърнал крал Артур, — той положително е от моя двор. Тук са най-добрите рицари по тези земи освен достойния сър Персивал, който вече е крал на Карбонек. А за да вдъхна смелост на хората си, аз пръв ще го докосна, макар да зная, че не съм достоен да го излекувам. След мене ще се опитат до един придворните ми: крале, херцози, графове и рицари.

Тогава всички от братството на Кръглата маса — общо сто и десет души — поред докоснали Урий, но никой не можал да го излекува.

— А къде е Ланселот Езерни? — попитал крал Артур. — Ако и той не успее, положително не съществува рицар, който е достоен да го направи.

Докато стояли така и разговаряли, Ланселот се завърнал в Камелот. Артур му разказал какво се било случило и го помолил да се опита да излекува Урий.

— Не ми е възможно! — възкликнал сър Ланселот. — Ще проявя престъпна самонадеяност, ако сметна, че бих успял там, където толкова много благородни рицари са се провалили.

— Нямаш избор — прекъснал го Артур, — защото това е кралската ми заповед.

— В такъв случай, най-достойни господарю — отвърнал Ланселот, — ще трябва да се подчиня.

И Ланселот коленичил до сър Урий и след като казал молитва, докоснал трите люти рани. Мигом сър Урий станал здрав и читав, сякаш никога не бил раняван.

Всички рицари, сред които бил и крал Артур, надали радостни викове. Ланселот обаче се разплакал като хлапак, когото били ударили. Тогава крал Артур се сепнал, защото си спомнил, че в деня, когато Ланселот се появил в Камелот, той излекувал един ранен рицар по същия начин, а Нимю, Езерната господарка на Авалон, пророкувала, че Ланселот ще извърши още един такъв подвиг — последен преди падението на Логрия.

Докато всичко това ставало в Камелот, кралица Гуиневир, придружена от рицарите и дамите си, се отдалечавала в пролетната гора. Имало обаче един рицар на име Мелиагранс, който отдавна обичал кралицата. Като видял, че язди с толкова малка свита, и понеже знаел, че от известно време Ланселот не е в двора, той решил, че е ударил неговият час. Затова потеглил с двадесет въоръжени с мечове и копия мъже и със сто стрелци, причакал кралицата и изневиделица обкръжил групата й.

— Притворни рицарю — извикала кралица Гуиневир, когато разбрала какво става, — не забравяй, че си кралски син и рицар на Кръглата маса! Ти позориш рицарското братство, господаря си крал Артур, баща си крал Багдемагус, мене, твоята кралица, и самия себе си!

— Не ме е грижа за тези приказки! — извикал сър Мелиагранс. — Знай, кралице, че те обичам отдавна и за пръв път ми се удава такава възможност!

Тогава десетте рицари, които придружавали Гуиневир, се опитали да я защитят, но понеже не били облечени с доспехи, не след дълго вече се търкаляли ранени по земята.

— Сър Мелиагранс, не посичай благородните ми рицари! — молела Гуиневир. — Ще тръгна с тебе, ако обещаеш да не ги закачаш повече. В противен случай обаче тутакси ще се самоубия!

— Кралице — казал Мелиагранс, — заради тебе ще ги пощадя. Ако дойдеш с мене, те ще бъдат отнесени в замъка ми, където ще положат грижи за тях.

И така Мелиагранс повел Гуиневир и рицарите й към своя замък, ала по пътя един от оръженосците, дързък младеж, изведнъж се откъснал от групата и препуснал като вятър към Камелот. Макар че бил обсипан със стрели, той успял да се измъкне и стигнал в двора на крал Артур малко след като Ланселот бил излекувал сър Урий.

Когато младежът разказал за случилото се, Ланселот, който все още бил с доспехи, мигом се метнал на коня си.

— Веднага отивам там — извикал той на крал Артур, — а вие се въоръжете и ме последвайте с голяма дружина. Ще ме намерите в замъка на Мелиагранс, ако съм още между живите!

След което забил шпори в коня си и бързо препуснал, забулен в облак прах. Не след дълго обаче на пътя му излязла група стрелци с опънати тетиви, които му заповядали да спре.

— Няма да минеш оттук! — извикали те. — А и да минеш, ще ходиш пешком, защото ще убием коня ти!

— Това няма да ви помогне особено — отвърнал Ланселот и връхлетял като хала върху им. Тогава враговете му стреляли и конят на Ланселот се строполил на земята, улучен в сърцето. Ланселот обаче скочил от него и нападнал стрелците, които веднага си плюли на петите и той не успял да настигне нито един от тях.

Така че Ланселот продължил пътя си пешком, ала доспехите, копието и щита му били толкова тежки, че се движел страшно бавно. Въпреки това не захвърлиш нито едно от тях, защото се опасявал, че Мелиагранс му е приготвил още някой капан.

Не след дълго срещнал двама дървари с талига.

— Добри хора! — извикал Ланселот. — Позволете ми да се кача на талигата, моля ви!

— Накъде си тръгнал? — попитал единият.

— Да се срещна с Мелиагранс в замъка му — мрачно отвърнал Ланселот.

— Мелиагранс е нашият господар и ни е изпратил за дърва в гората. Няма да ти позволим да се возиш на талигата!

Като казал това, дърварят ударил с камшика си Ланселот и започнал да го обижда. Ланселот обаче го цапардосал с юмрук по главата, така че му пръснал черепа и дърварят се строполил мъртъв на земята.

— Достойни рицарю — казал вторият дървар, — пощади живота ми и аз ще те отведа където пожелаеш!

— Тогава обръщай талигата и карай толкова бързо към замъка на Мелиагранс, колкото бързо не си карал досега! — рекъл Ланселот.

И талигата полетяла по пътя. Не след дълго първата дама на кралица Гуиневир, която гледала през прозореца на замъка, възкликнала:

— Погледни, господарке! Идва една талига, каквато използуват палачите, а на нея се вози истински рицар!

— Къде са? — попитала Гуиневир и като погледнала навън, веднага познала Ланселот по герба на щита. — Сигурна бях, че ще дойде! — прошепнала тя. — Знаех си, че ще дойде!

Междувременно Ланселот стигнал до портата, където слязъл от талигата и викнал толкова гръмогласно, че стените на замъка потреперали:

— Къде си, измамнико и предателю? Излез да се бием, Мелиагранс, ела с цялата си малодушна пасмина. Аз, Ланселот Езерни, съм готов за битка с тебе!

Тогава Мелиагранс се уплашил и започнал да пълзи в краката на Гуиневир и да моли за прошка. Накрая тя обещала, че ще накара Ланселот да пощади живота му, защото предпочитала мира пред враждата. Отворили портите и Ланселот се втурнал вътре като разярен лъв. Гуиневир обаче успяла да го успокои и да го сдобри със сър Мелиагранс, след като двамата се разбрали да си премерят силите по рицарски в пълно бойно снаряжение в присъствието на крал Артур в Камелот.

Тогава Гуиневир уловила сър Ланселот за ръка и го завела в стаята си, където му свалила доспехите и промила раните, които бил получил от стрелците, изпратени против него.

Тази нощ те останали в замъка, а рано на другата сутрин крал Артур пристигнал с голяма дружина. Когато обаче кралица Гуиневир му разказала точно какво се било случило, той също веднага се отказал да отмъщава на Мелиагранс и на хората му и се съгласил, че Мелиагранс трябва да излезе на двубой с Ланселот.

— Това ще стане след седмица на моравата между замъка Камелот и реката — казал крал Артур. — И ако някой от двамата не удържи на дадената дума, ще бъде обявен за най-долния рицар в Логрия!

После крал Артур завел Гуиневир в Камелот, където пренесли и носилките с ранените рицари.

— Сър, надявам се, че между двама ни вече няма вражда — казал Мелиагранс на Ланселот. — След една седмица всеки от нас ще защити честта си. Моля те да останеш днес в замъка ми, за да ти дам кралско угощение!

— Готов съм да го сторя — казал Ланселот.

Когато се стъмнило, Мелиагранс се отбил в стаята на Ланселот, за да го отведе в тържествената зала. Превел го обаче по един ходник, насред който имало скрит в пода капак. Когато Ланселот стъпил отгоре му, капакът хлътнал и рицарят паднал в дълбока дупка, постлана със слама.

Там останал да лежи седем дни и седем нощи.

Всяка вечер една девойка му носела храна и вода и всяка вечер му казвала:

— Благородни сър Ланселот, само да обещаеш, че ще станеш мой любим съпруг, и ще те освободя от тъмницата. Ала ако не ми обещаеш, ще останеш тук, докато бъдеш опозорен завинаги.

— Много по-голямо ще е безчестието ми, ако платя за свободата си по такъв начин — казвал Ланселот. — Пък и крал Артур веднага ще разбере, че само предателство може да ми е попречило да се явя в уречения час на двубоя в Камелот.

Ала на сутринта в деня, когато било уговорено Ланселот да се бие с Мелиагранс, девойката дошла разплакана и казала:

— Уви, сър Ланселот! Напразно съм те обичала. Целуни ме само веднъж и ще те освободя!

— Няма нищо недостойно в такава целувка — съгласил се Ланселот.

После целунал девойката и бързо излязъл от тъмницата, като се спрял само за да си сложи доспехите, които тя му била донесла. Метнал се на един кон, който стоял в двора, и препуснал към Камелот.

Девойката останала на портата и тихо плачела. „Уви — ридаела тя, — целувката ми не означава нищо за сър Ланселот. Той мисли само за кралица Гуиневир!“

През това време кралят и кралицата заедно с множество рицари и придворни дами очаквали да започне двубоят на голямата морава край Камелотския замък. Настъпил уреченият час, но нямало и помен от Ланселот, а Мелиагранс се пъчел и се хвалел, че е най-честният рицар в Логрия, докато Ланселот е само един долен страхливец.

Тъкмо Мелиагранс се наканил да си тръгва и да остави братството на Кръглата маса опозорено завинаги, когато изведнъж от всички страни се чули викове — видели Ланселот, който идвал, отчаяно забил шпори в коня.

Когато стигнал пред крал Артур и му казал колко подло го е измамил Мелиагранс, цялото множество се възмутило от тази позорна постъпка и всички така ругаели Мелиагранс, че накрая той грабнал копието си и извикал на Ланселот:

— Защищавай се!

Тогава двамата рицари се отдалечили към двата края на моравата и по даден знак се спуснали като светкавици един към друг. Ланселот ударил Мелиагранс с такава сила, че той се преметнал назад и паднал от седлото. Тогава и Ланселот слязъл от коня, извадил меча си, почакал, докато Мелиагранс се изправи на крака, и с настървение го нападнал. Мелиагранс се опитал да спаси кожата си по много начини и да надвие врага си с нечестни средства, но в един миг Ланселот му нанесъл такъв удар с меча си, че и шлемът, и главата на Мелиагранс се разполовили. И това бил краят на предателя.

След това всички в Камелот празнували, а крал Артур благодарил пред целия двор на Ланселот, задето е спасил кралицата. Гуиневир обаче не говорела много — само погледнала Ланселот с грейнали очи и му прошепнала:

— Ела в градината ми по залез слънце, защото искам да ти благодаря насаме.

Случило се така, че Агравейн, братът на сър Гавейн, чул думите й. Той бил един от коварните и притворни рицари, които мразели кралицата и завиждали на Ланселот, че е известен и прославен. Агравейн казал чутото на братовчед си сър Мордред, сина на кралица Фея Моргана, който бил най-лошият измежду рицарите — и той като майка си мразел всичко добро на този свят и непрекъснато търсел начин да злепостави крал Артур и да напакости както на него, така и на кралство Логрия.

Мордред разбрал, че му се удава добра възможност, и вечерта, когато слънцето хвърлило дълги сенки над ябълковите дървета, двамата с Агравейн се скрили в градината на кралицата. След малко Гуиневир дошла и започнала да се разхожда сред цветята — по-прекрасна и от най-прекрасната роза на света.

Известно време тя била сама в градината, но скоро дошъл сър Ланселот, най-големият рицар на света. Той паднал на колене пред кралица Гуиневир, а тя му благодарила, че я е спасил от Мелиагранс, и го помолила да й прости за грубите думи.

— О, Ланселот, Ланселот — нежно казала тя, — още от деня на появяването ти в Камелот, когато бях почти момиче, току-що омъжена за крал Артур, аз те обикнах от пръв поглед.

— И аз те обикнах в същия ден — казал Ланселот. — И през всичките тези години напразно се борих с любовта си.

— Ланселот — казала Гуиневир с треперещ глас, — най-много от всичко на света ми се иска да бъдеш мой любим и мой стопанин, макар че ще трябва да го пазим в тайна… Да можеше да дойдеш тайно в стаята ми довечера…

— Моя кралице, моя любов — казал Ланселот с развълнуван глас, — от цялата си душа ли желаеш това?

— Кълна се! — отвърнала Гуиневир.

— В името на любовта ти, така да бъде! — извикал Ланселот.

Гуиневир се приближила до него и го целунала по устните, после се обърнала и се изгубила в полумрака. Минала край цветята, чиито багри били потъмнели, и след стъпките й те останали да гаснат в умиращия зрак. Ланселот стоял, е лице, осветено от последния слънчев лъч. Треперел от глава до пети и въздишал от радост, когато си припомнял целувката на Гуиневир.

След малко и той си тръгнал в здрачевината.

— А сега — казал Мордред — дойде моето време. Тези двамата ми дадоха в ръцете цялото кралство Логрия!

Когато той и Агравейн потеглили в нощта, погледът в очите на Мордред не обещавал нищо добро.

2.ЗАГОВОРЪТ НА СЪР МОРДРЕД

Същата вечер в една стая високо в замъка Карбонек, където светилникът хвърлял трепкащи сенки по голите каменни стени, Агравейн разговарял с брат си Гавейн, а Мордред стоял до вратата със странен блясък в черните очи.

— Братко Агравейн — казал Гавейн, силно развълнуван, — настойчиво те моля повече да не ме занимаваш с такива въпроси. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да имам никакъв дял в тая работа.

— Чудя се как позволяваш да се случи този позор! — извикал Агравейн и мускулите по изпитото му лице заиграли. — Всички ние знаем, че Ланселот обича кралицата и ако му се даде възможност, ще опозори крал Артур и цялото кралство Логрия… Просто трябва да съобщим на крал Артур и още тази нощ Ланселот ще бъде заловен в стаята на кралицата, след което ще го осъдят на смърт за предателството му…

— Ако се страхуваш ти да му съобщиш — тихо казал Мордред на Агравейн, — сам ще ида при краля!

— Не се съмнявам, че ще идеш — казал Гавейн, — защото си винаги готов за някое злодеяние. Ала ти, братко, първом добре си помисли какво ще последва от всичко това!

— Каквото и да се случи, на всяка цена ще кажа на краля! — извикал Агравейн.

— Колко жалко! — с тъжен глас казал сър Гавейн. — Сега кралство Логрия ще пропадне, а благородното братство на Кръглата маса ще стане жертва на размирици…

Агравейн и Мордред обаче си тръгнали и отишли при крал Артур. Когато чул цялата история, той им казал:

— Вземете дванадесет рицари и направете каквото следва. Тежко ви обаче, ако сте дошли при мене с лъжи и клевети, защото това е най-тъжното дело, което някога е било извършвано нощем по тези земи!

Тогава двамата заговорници отишли да си потърсят дружина. А когато няколко часа по-късно Гавейн влязъл в голямата празна зала, той заварил там крал Артур сам на Кръглата маса. Сълзите неудържимо бликали от очите му, стичали се по сивеещата му брада и капели върху ръцете му.

Ланселот стоял до късно в стаята си с Борс. Накрая станал и казал на госта си:

— Желая ти лека нощ, скъпи братовчеде. Отивам да говоря с кралицата.

— Сър — казал Борс, — съветвам те да не ходиш тази нощ.

— Защо? — попитал Ланселот.

— Опасявам се от Мордред — отвърнал Борс. — Той и Агравейн непрекъснато търсят начин да те злепоставят и да напакостят на всички ни.

— Не се бой — казал Ланселот. — Ще отида тихо и бързо и веднага ще се върна.

— Желая ти сполука — казал Борс. — Дано си дойдеш здрав и читав.

Тогава Ланселот взел под мишница меча си, увил се в дългото си, подплатено с кожа наметало и тръгнал през тъмния замък към покоите на кралица Гуиневир.

Двамата били заедно само от няколко минути, когато Мордред, Агравейн и дванадесетте рицари дошли пред вратата с вика:

— Предателю Ланселот, пипнахме те!

Крещели толкова силно, та да ги чуят всички в замъка.

— Уви, предадени сме! — разридала се Гуиневир.

— Кралице — казал Ланселот, — има ли тук някакви доспехи, които мога да сложа? Тогава тези подлеци не ще ме хванат толкова лесно.

— Уви, няма — отвърнала Гуиневир. — Няма доспехи, нито шлем, няма дори щит, затова се боя, че дългата ни любов е стигнала до печален край…

Ланселот обаче се обърнал към вратата и извикал:

— Уважаеми, престанете да вдигате такъв шум и аз кротко ще ви отворя!

— Бързо излизай, притвор ни рицарю! — извикали те в отговор. — Ако се предадеш без бой, ще те вземем в плен и ще те заведем при крал Артур.

Тогава Ланселот увил наметалото около десницата си, дръпнал резето и леко открехнал вратата. Тутакси един рицар (името му било Колгреванс) се втурнал напред и с все сила започнал да размахва меча си. Ала Ланселот се предпазвал, като посрещал ударите с плътно увитото наметало, след което така ударил Колгреванс по главата, че рицарят паднал мъртъв. Ланселот бързо го вмъкнал в стаята и отново залостил вратата. После с помощта на кралицата свалил доспехите му и си ги сложил.

— Предателю! Излез от стаята на кралицата! — извикал Агравейн, като удрял с юмруци по вратата.

— Престани да вдигаш шум, ида! — отвърнал Ланселот. — И те съветвам, Агравейн, да бягаш и да се скриеш някъде!

След което Ланселот отворил широко вратата и за миг останал на прага — най-хубавият рицар, раждал се на земята. В следващия миг вече бил сред враговете си. Мечовете проблясвали като светкавици в буреносни облаци. С първия удар Ланселот повалил Агравейн, а после започнал с такава мощ да размахва меча, че не след дълго всичките му врагове се търкаляли покосени на земята. Единствено Мордред, който бил само ранен, успял да избяга.

— Трябва да вървя! — извикал Ланселот на кралицата. — Ако обаче те заплашва някаква опасност поради това нощно премеждие, знай, че ще ти се притека на помощ, стига да съм между живите!

След което Ланселот бързо напуснал двора на крал Артур. С него тръгнали Борс, Лионел и още много рицари. Скрили се в близката гора и чакали да видят какво ще стане.

Междувременно Мордред, целият в рани, се явил пред крал Артур и Гавейн, които седели в голямата зала.

— Какво се е случило? — попитал крал Артур. — Не го ли заварихте в покоите на кралицата?

— Там беше наистина — простенал Мордред, — при това без доспехи. Най-напред обаче уби Колгреванс и облече доспехите му, а после уби всичките си противници освен мене, понеже, макар да ме рани тежко, успях да избягам.

— Да, Ланселот е славен рицар — казал тъжно крал Артур. — Колко жалко, че изобщо се опълчи срещу мене. Вече съм сигурен, че с благородното братство на рицарите на Кръглата маса завинаги е свършено, защото твърде много рицари ще застанат на негова страна.

— Ами кралицата? — попитал Мордред. — Тя е извършила държавна измяна и трябва да умре на кладата.

Тогава крал Артур скрил лице в ръцете си и заплакал.

— Не действувай прибързано, господарю! — спокойно го посъветвал Гавейн. — Откъде да сме сигурни, че Ланселот и кралицата са виновни? Може би тя го е извикала само за да му благодари, че я избави от Мелиагранс.

— Кралицата ще умре, както повелява законът — казал крал Артур. — Позорна смърт очаква и Ланселот, ако се появи отново тук!

— Да не дава господ да бъда наблизо тогава! — възкликнал Гавейн.

— Та нали той е убил брат ти Агравейн — напомнил крал Артур на Гавейн.

— Често предупреждавах Агравейн, защото усещах докъде ще стигне с тия заговори — отвърнал Гавейн. — Нещо повече, бил е един от четиринадесетте облечени с доспехи рицари, изненадали невъоръжен човек… Затова прощавам на сър Ланселот за смъртта на брат си.

— Приготви се утре сутринта да поведеш моята кралица към огъня — казал крал Артур.

— В никакъв случай, най-благородни кралю! — извикал Гавейн. — Никой няма да може да твърди, че съм те посъветвал да я осъдиш на смърт!

— Тогава извикай тук братята си Гахерис и Гарет — казал Артур.

А когато те дошли, кралят им дал своите нареждания:

— Господарю — отвърнали те, — ще изпълним молбата ти. Знай обаче, че изобщо не сме съгласни с тебе. Ще отидем там без оръжие, облечени в жалейки.

— Тогава побързайте, защото часът настъпи! — извикал крал Артур.

— Горко ми, доживях да видя всичко това! — казал Гавейн.

И ето че повели Гуиневир към кладата, само по риза, следвана от много хора в жалейки. Край кладата чакал Мордред, облечен в доспехи, а с него и група въоръжени рицари. Вече били запалили факла, когато изневиделица се появил Ланселот с дружината си. Пробили си път до кладата, като посекли много рицари, и отвлекли кралица Гуиневир. Ланселот обаче убил и Гахерис, и Гарет, които стояли до кладата без оръжие, в жалейки, защото не ги познал.

След това Ланселот и всички, които били на негова страна, се оттеглили в земите на Ланселот — в Гуинед в Северен Уелс — и се укрепили в замъка му, който носел името Веселия бранител.

Сега кралство Логрия наистина западнало, защото в Британия започнали да бушуват междуособици и на мястото на някогашните любов и вяра вече имало само омраза. Когато ядът му преминал, крал Артур дълбоко се разкаял, че така прибързано е осъдил кралица Гуиневир да бъде изгорена, и се зарадвал, че Ланселот я е спасил. Сега обаче било вече свършено със старото приятелство между Гавейн и Ланселот и вместо него внезапно изникнала ненавист и жажда за мъст.

— Кълна се, че няма да имам мира, докато двамата с Ланселот не се срещнем очи в очи и единият от нас не умре! — викал Гавейн. — Никога няма да му простя смъртта на брат си Гахерис и на добрия Гарет. Да ги посече невъоръжени и беззащитни! А тебе, мой чичо Артур, заклевам в светия орден на рицарството като истински крал на тази земя веднага да обявиш война на Ланселот, за да отмъстиш за братята ми, както и за да избавиш кралицата си!

Всички рицари, които били останали верни на крал Артур, също го молели да започне война. Накрая той събрал войската си и потеглил на север, докато стигнал до замъка Веселия бранител и го обсадил.

Един ден след петнадесет седмици безплодна обсада Ланселот се показал на кулата над портата и се обърнал към крал Артур и Гавейн със следните думи:

— Милорди, не ще успеете да превземете този замък!

— Тогава излез на двубой с мене! — извикал крал Артур.

— Да не дава господ някога да ми се наложи да се бия с най-благородния крал на всички времена, нещо повече, с човека, който ме направи рицар! — казал Ланселот.

— Засрами се от красивите си приказки! — извикал кралят. — Нима не разбираш, че аз съм твой смъртен враг во веки веков? Ти взе жена ми, посече рицарите ми и съсипа великото кралство Логрия.

Тогава Ланселот започнал да моли крал Артур да сключат мир, като предложил да му върне кралица Гуиневир и да защити невинността й от всичките й обвинители. И кралят може би щял да го послуша, ако Гавейн не се бил противопоставил на каквато и да е спогодба с Ланселот.

На другия ден Ланселот, който най-после се ядосал на жестоките подигравки, с които го бил обсипал Гавейн вчера, внезапно извел своите хора от замъка и започнала страшна битка.

Докато търсел Ланселот, Гавейн свалил от кон Лионел и го посякъл. А Борс съборил на земята крал Артур, изправил се над него с изваден меч и викнал на Ланселот:

— Сър, да приключа ли тази война с един удар?

Ланселот обаче отвърнал:

— Не посягай, иначе ще умреш от ръката ми! Няма да позволя благородният ни господар крал Артур да бъде посечен или опозорен от когото и да било!

След което Ланселот скочил от коня и много внимателно помогнал на крал Артур да се изправи на крака и да се качи на коня си, като през това време му казал:

— Скъпи кралю, в името на бога те моля да сложиш край на тази война. Прибери си с почести кралицата, а аз ти обещавам да напусна британската земя и никога да не се върна, освен ако ти не ме повикаш!

Крал Артур се трогнал до дъното на душата си, като си помислил какво голямо благородство проявява Ланселот. Спомнил си и за славните му подвизи в миналото. И въпреки всички опити на Гавейн да попречи, кралят сключил мир с Ланселот.

Когато най-после се споразумели, Ланселот се появил без доспехи пред краля, повел за ръка кралица Гуиневир, и казал:

— Благородни кралю, водя ти твоята кралица. Ако има рицар, който се осмелява да твърди, че тя ти изменя, ще се бия до смърт с него. Каквото и да правех или да исках да направя, тази дама запази своята невинност, но ти се вслуша в думите на лъжци и заговорници — като казал това, Ланселот се обърнал и погледнал Мордред, — които със своите сплетни разтуриха святото рицарско братство на Кръглата маса.

— Кралят може да постъпва както иска — намесил се Гавейн, — ала аз до края на живота си няма да се сдобря с тебе, защото ти уби скъпият ми брат Гарет, както и братята ми Гахерис и Агравейн.

— Знаеш много добре, че от всички на света най-много обичах Гарет — започнал Ланселот, — и до края на дните си ще скърбя, че съм го посякъл, без да разбера какво върша…

— Никога няма да ти простя за смъртта на братята си — прекъснал го бурно Гавейн, — особено заради брат ми Гарет!

— А сега — казал Ланселот — трябва да си взема сбогом с този прекрасен край и със святото кралство Логрия. Ще отида отвъд морето, в Арморика, във френските земи…

— Знай, че след време ще те открия там! — извикал Гавейн.

Известно време след това в Британия царувал мир, но той бил непостоянен и изпълнен с безпокойство. Гавейн непрекъснато бил погълнат от черни мисли заради смъртта на братята си, а Мордред току се мъчел да разпалва омраза към Ланселот. Накрая толкова много рицари заели страната на Гавейн, че крал Артур се принудил отново да обяви война на Ланселот. Той събрал голяма войска и потеглил за Франция, като оставил Мордред да управлява Британия в негово отсъствие. Навлезли в Арморика и стигнали замъка Бенуик, където се бил приютил Ланселот. Дълго време останали там.

На три пъти Ланселот и Гавейн излизали на двубой, и всеки път Ланселот побеждавал и ранявал почти смъртоносно Гавейн. Изглеждало обаче, сякаш Гавейн вече бил загубил ума си, защото дори когато лежал с тежки рани, не спирал да крещи:

— Предател! Страхливец! Щом оздравея, отново ще се бия с тебе. Никога няма да ти простя смъртта на Гарет и няма да се успокоя, докато единият от нас не падне посечен!

В това време Мордред продължавал своите кроежи в Британия. А когато спечелил достатъчно рицари на своя страна, разгласил, че крал Артур е загинал във френските войни, убедил народа да избере него за крал и дори бил коронясан в Кентърбъри.

После затворил кралица Гуиневир и се опитал да я накара насила да се омъжи за него. Тя обаче успяла да избяга и се скрила в Лондон. Оттам изпратила вестоносци да намерят крал Артур, а самата тя се оттеглила заедно с онези, които й били останали верни, в крепостта Тауър, където се подготвили за обсада.

Не след дълго там пристигнал Мордред и се опитал да проникне в Тауър със сила, но замъкът бил добре укрепен. Тогава се опитал да убеди кралица Гуиневир да напусне крепостта, но тя дръзко му отвърнала:

— Предпочитам да умра от собствената си ръка, пред това да ти стана съпруга!

Тогава кентърберийският архиепископ — същият, който бил коронясал крал Артур преди толкова много години и който вече бил старец на преклонна възраст, отишъл при Мордред и го заплашил.

— Не се ли боиш от възмездие? — викнал му той.

— Крал Артур не е убит, а ти причиняваш голямо зло на кралицата и на цялото кралство!

— Мълчи, подли свещенико! — започнал да крещи Мордред. — Ако продължаваш да ме ядосваш, че ти отсека главата!

— Сър — отвърнал архиепископът, — ако не се откажеш от греха си, ще те прокълна и ще те отлъча от църквата!

— Каквото и да направиш — извикал Мордред, — не ме е грижа за теб и за проклятията ти!

Архиепископът си тръгнал, събрал свещениците си и проклел Мордред.

Тогава Мордред се опитал да намери архиепископа, за да го убие, но свещеникът избягал в Самърсет, където станал отшелник в Гластънбърийското абатство.

В това време пратеникът на кралица Гуиневир намерил крал Артур, който бързо потеглил с цялото си войнство към морския бряг и отплавал за Англия. Мордред обаче го причакал в Дувър и преди кралският кораб да спре на пристана, се разразила страшна битка. Накрая всички слезли на брега, където нападнали метежниците и ги прогонили отвъд дюните. Мордред бил пръв в бягството.

Когато битката свършила, крал Артур намерил Гавейн, който бил смъртно ранен, защото последната рана, която му бил нанесъл Ланселот, се била отворила.

— Уви, любими племеннико — казал крал Артур, като коленичил до Гавейн, — ето че и ти, човекът, когото съм обичал най-много на земята, лежиш и издъхваш. Няма вече радост за мене. От всичките си рицари най-много обичах теб и Ланселот, а изгубих и двама ви.

— Ах, скъпи господарю — прошепнал Гавейн, — аз съм виновен за всичко. Напоследък бях обзет от безумие, от наранено самолюбие и злост… Ако благородният Ланселот беше с нас, тази война никога нямаше да избухне. Вече му прощавам. О, да му бях простил по-рано! Дали той някога ще ми прости?

След което Гавейн помолил за перо и мастило и написал следното писмо на Ланселот:

След което Гавейн издъхнал, а крал Артур цяла нощ плакал над тялото му.

3.ПОСЛЕДНАТА БИТКА

Не след дълго — само няколко дни по-късно — крал Артур и войската му разположили лагера си в Камланската равнина. На не повече от миля ги дебнел Мордред заедно с множество рицари и въоръжени мъже, които свързали съдбата си с него, като предпочели разпуснатостта и беззаконието пред честта да служат на Артур, славния крал на Логрия.

Мордред бил разбит и обърнат в бяг при дувърската битка, но много скоро се разчуло, че се намира в западната част на страната, където опустошава земите на всички, които отказват да минат на негова страна. Тогава Артур бързо потеглил за Корнуол и Лионес и една нощ стигнал до Камлан, където преди толкова много години бил заведен от добрия магьосник Мерлин, за да получи меча си Екскалибур от Езерната господарка.

Тази нощ Артур не склопил очи, защото знаел, че на сутринта ще започне голямата битка, в която още много от рицарите му ще загинат. Боял се, че тя ще бъде последната от битките му — онази, предсказана от Мерлин, след която кралство Логрия ще потъне в мрак. За пръв път след битката при планината Бадън преди двадесет и една години, саксите, узнали за враждите и междуособната война, започнали да нахлуват в Британия от север и от изток, а рицарското братство на Кръглата маса вече не съществувало, за да потегли мигом, предвождано от крал Артур, и да прогони варварите от всеки бряг, на който слизали.

В кралската шатра Артур се въртял и се мятал в постелята чак докато наближило утрото, когато се успокоил. И тогава в просъница му се явило странно видение. Изведнъж му се сторило, че при него е дошъл със свита от красиви дами Гавейн, който бил погребан в Дувърския замък.

— Добре дошъл, скъпи племеннико — рекъл крал Артур, или поне му се сторило, че го изрича. — Слава богу, че те виждам жив, защото те смятах за мъртъв. Ала кажи откъде идеш и защо те съпровождат тези дами?

— Скъпи мой кралю, скъпи мой господарю — отговорил сър Гавейн, или поне така се сторило на Артур, — това са все дами, в чиято защита съм се бил, когато бях жив човек. Винаги съм разрешавал само справедливи спорове, ето защо бог прояви голямо милосърдие и изпрати тези дами да ме доведат при тебе, за да ти кажа какво те очаква. Ако днес се биеш с Мордред, ще загинете и двамата заедно с по-голямата част от твоята войска. Дойдох да те предупредя да не водиш битка днес, а да сключиш мир с Мордред, едномесечен мир, каквито и да са условията му. Защото след месец ще дойде Ланселот със своите достойни рицари. Двамата ще убиете Мордред и ще разгромите всичките му поддръжници.

Казал това Гавейн и изчезнал заедно с дамите. Скоро крал Артур станал и извикал при себе си Лукан и Бедивер. След като им разказал за посещението на Гавейн и за съвета му, той ги помолил да вземат двама свещеници и да отидат при Мордред, за да сключат едномесечен мир.

— Бъдете щедри — наредил им Артур, — предложете му толкова много земи и богатство, колкото ви се види разумно.

Така че те отишли там, където бил Мордред с голямата си войска от сто хиляди души, и дълго време преговаряли с него. Накрая той се съгласил да вземе Корнуол и Кент, при това веднага, а да получи останалата част от Британия след смъртта на крал Артур.

Разбрали се Артур и Мордред да се срещнат на средата на пътя между двата лагера, всеки придружаван само от четиринадесет души. Тогава крал Артур дал разпореждания на хората си:

— Ако видите дори един изваден меч, без да му мислите, веднага се хвърлете и убийте предателя Мордред, защото му нямам доверие.

Мордред също казал подобни думи на войската си:

— Ако видите дори един изваден меч, елате и избийте всички до крак! Не вярвам в този договор и съм сигурен, че крал Артур иска да ми отмъсти!

Двамата се срещнали, както било уговорено, сключили договора и всеки от тях го подписал. После пили от виното, което било донесено. В това време обаче от пирена изпълзяла отровна змия и ухапала по петата един от рицарите на Мордред. Когато усетил, че е ухапан, той погледнал надолу и видял змията. Без да се замисли, изтеглил меча си и я убил.

Ала щом съзрели да проблясва меч, противниците и от двете страни надали силни викове. Само след миг враждуващите войски се спуснали една към друга по Камланската равнина.

— О, злочест ден! — извикал крал Артур. После и той, и Мордред се метнали на конете си и се хвърлили в битката.

До ден-днешен на земята не е имало по-тъжна и по-ужасна битка. Препускали, нападали, удряли. Много били тежките рани, много били смъртоносните удари. Крал Артур непрекъснато бил в средата на сражаващите се и проявил голяма храброст, но този път и Мордред се биел не на шега и не помислял за бягство. Единствената цел на всички обаче била да убиват, затова битката се водила през целия ден и свършила едва когато всички тези благородни рицари паднали бездиханни на студената земя.

Настъпила вечерта, безлунна и зловеща, и върху бойното поле се спуснала ужасната тишина на смъртта. Като видял своите воини избити до крак, крал Артур избухнал в ридания. Огледал се и видял, че само двама от рицарите му са оцелели — Лукан и Бедивер, — но и те били тежко ранени.

— Господи, какво се е случило с моите благородни рицари?! — извикал крал Артур. — Тежко ми, че доживях да видя този скръбен ден! Сега обаче зная, че краят наближава… И все пак ми се иска да намеря предателя Мордред, причинил цялата тази мъка и разруха!

Тогава крал Артур се огледал и изведнъж съзрял Мордред, който стоял, облегнат на меча си сред високите купища мъртъвци.

— Подай ми копието — казал крал Артур на сър Лукан, — защото там стои предателят, който докара цялата беда.

— Остави го, господарю — възпротивил се Лукан, — над него тегне проклятие. Ако ти преживееш този злочест ден, по право ще си отмъстиш. И не забравяй, благородни сър, среднощния си сън и думите, които ти е казал духът на Гавейн: бог с великото си милосърдие запази живота ти в тази битка. Благословен от него, ти победи. Ние сме трима, а Мордред стои сам. Ако го оставиш на мира, този печален съдбовен ден ще отмине без последствия.

— Жив или мъртъв — извикал крал Артур, — аз ще се разправя с човека, който донесе разруха на кралство Логрия!

— Наслука! — изпратил го сър Бедивер.

Тогава крал Артур уловил с две ръце копието Рон и се затичал към Мордред с вика: „Предателю, приготви се да посрещнеш смъртта!“

Когато Мордред видял крал Артур, той се втурнал към него с изваден меч. Ала кралят мушнал Рон под щита на Мордред и набучил тялото му на копието. Когато обаче Мордред разбрал, че е смъртно ранен, от омраза и ярост той наблегнал на проболото го копие и като държал меча си с две ръце, с такава сила ударил крал Артур по главата, че острието разсякло шлема и потънало в черепа му. В следващия миг Мордред се строполил на земята, надал предсмъртен вик и умрял.

Крал Артур обаче паднал, без да издаде звук. Сър Лукан и сър Бедивер дошли и с много мъка успели да повдигнат тялото му. Носели го стъпка по стъпка, понеже и двамата били тежко ранени, докато се добрали до малък изоставен параклис недалеч от тайнственото море, където се стелели изпарения, почервенели като кръв от последните лъчи на залязващото слънце. Тогава Лукан паднал на земята и издъхнал, изтощен от усилието да носи крал Артур, понеже вътрешностите му били разкъсани от смъртоносна рана.

— Сърцето ми ще се пръсне, като гледам такъв благороден рицар да умира заради мене — казал крал Артур, който бил дошъл за малко на себе си. — Той, а не аз имаше голяма нужда да му се помогне.

А Бедивер коленичил до Лукан и заплакал, защото двамата били братя и много се обичали.

Слънцето залязло и сега луната обливала бойното поле със студеното си бяло сияние и хвърляла мрачни сенки. Загадъчните води били забулени с дълги снопове сребриста мъгла.

Тогава крал Артур казал на Бедивер:

— Добри ми рицарю, престани да плачеш и да скърбиш, защото е безполезно, а моето време върви към своя край. Докато все още съм с тебе, можеш да ми направиш една последна услуга. Вземи верния ми меч Екскалибур и се изкачи на онзи хребет. Като го прехвърлиш, ще стигнеш до едно езеро в планинския проход. Моля те да хвърлиш меча в тъмните му води, а после да се върнеш и да ми разкажеш каквото си видял.

— Господарю, ще изпълня заповедта ти и веднага ще дойда, за да ти разкажа каквото съм видял.

И Бедивер тръгнал, понесъл меча Екскалибур. Докато вървял, разгледал меча, възхитил се от скъпоценните камъни по дръжката и си рекъл: „Ако хвърля този прекрасен меч във водата, нищо хубаво няма да последва, само мечът напразно ще пропадне.“ Затова, като стигнал езерото в планинския проход, Бедивер скрил меча в тръстиките и побързал да се върне при крал Артур, като му казал, че е хвърлил Екскалибур във водата.

— А какво видя там? — попитал го крал Артур.

— Господарю, не видях нищо. Само вятърът вълнуваше тъмните води на езерото — отвърнал рицарят.

— Значи не ми казваш истината — въздъхнал крал Артур. — Бързо върви и хвърли меча навътре в езерото!

Бедивер се върнал и взел меча в десницата си, ала отново си помислил колко е жалко да се погуби едно толкова ценно оръжие. Затова повторно го скрил и отишъл при крал Артур.

— Какво видя там? — попитал го кралят.

— Господарю, не видях нищо. Само вятърът стенеше и вълнуваше тъмните води — отвърнал Бедивер.

— Предател и лъжец! — извикал крал Артур. — Мамиш ме за втори път! Кой би си помислил, че ти, когото съм обичал толкова много, ти, благородният рицар на Кръглата маса, ще вземеш да мамиш краля си, защото ти е жал за ценния меч! Бързо върви и изпълни молбата ми, защото от дългото чакане силите ме напускат и тялото ми изстива от студения нощен въздух.

Тогава Бедивер се засрамил и хукнал като стрела към хребета, прехвърлил го и стигнал езерото в планинския проход. Взел меча в ръце, приближил се до водата и го хвърлил колкото се може по-далеч от брега. Острието проблеснало на лунната светлина, а от тъмните води се подала ръка в ръкав от блестящ брокат. Загадъчна и прекрасна, ръката се протегнала и хванала меча за дръжката. Три пъти високо размахала Екскалибур, след което изчезнала с него под водата, а тъмните води на езерото отново притихнали.

Сър Бедивер се върнал при краля и му разказал какво видял.

— А сега ми помогни да вървя — рекъл крал Артур, — защото много се боя, че прекалено дълго стоях тук.

Тогава, подкрепян от Бедивер, кралят се спуснал по тревистия склон, където капките роса блещукали като вълшебни диаманти на лунната светлина. Стигнали до брега на тайнственото море. От бялата мъгла изникнала ладия, която сякаш идвала да го посрещне. В нея имало много прекрасни дами, всичките с черни воали. Сред тях били Нимю Езерната господарка, Владетелката на остров Авалон, а също и кралицата Фея Моргана, сестрата на Артур. Когато видели краля, всички надали сподавен вик.

— А сега ме пренеси в ладията — казал крал Артур на Бедивер.

Рицарят изпълнил молбата му и трите дами нежно поели крал Артур от ръцете му и го положили да легне с глава в скута на Владетелката на остров Авалон.

После кралицата Фея Моргана коленичила до Артур, беззвучно се разплакала и казала:

— О, скъпи братко, защо толкова много се забави? Уви, раната на главата ти твърде дълго е била изложена на студа.

Тогава ладията бавно се плъзнала по водите, а Бедивер, който останал на брега, извикал:

— Ах, скъпи кралю, скъпи господарю, какво ще стане сега с мене, след като ти заминаваш и ме оставяш сам?

— Не тъгувай, а се пази — отвърнал крал Артур. — Ти си този, който ще разкаже моята история на живите хора. А аз трябва да замина за Авалонската долина, където ще ме излекуват от раната. Знай обаче, че ще се върна тогава, когато британската земя има нужда от мене, и кралство Логрия отново ще се възроди от мрака. Ала ако не чуеш повече за мене, моли се за душата ми.

После ладията потънала в мъглата и се изгубила от погледа. Над водите на езерото се понесъл приглушен печален вик, изпълнен с тъга, който постепенно преминал в тих шепот, глъхнещ в далечината.