Кралица на магиите

ГЛАВА 1

Воу Вейкюн беше изтрит лицето на земята. Двадесет и четири века бяха изминали, откакто столицата на уейситските аренди беше унищожена, а мрачните безкрайни гори на северна Арендия бяха погълнали развалините. Разрушените стени се бяха срутили и сега ги покриваше мъх, папрат и ниски храсталаци. Единствено съсипаните, жалки руини на някога гордо възвисяващите се кули гниеха сред дърветата и мъглата, отбелязвайки мястото, където някога се бе издигал Воу Вейкюн. Мокър сняг завиваше под бялата си пелена загърнатите в мъгли развалини, вадички водни капки, които приличаха на сълзи, се стичаха по древните камъни.

Гарион се разхождаше по обраслите с дървета алеи на мъртвия град. Беше се увил с тежка сива плътна наметка, за да се предпази от студа, а мислите му бяха мрачни като влажните камъни наоколо. Фермата на Фалдор със зелените, окъпани от слънце поля беше безкрайно далеч и му се струваше, че плава в някаква омара. Младежът беше изпълнен с отчаяна носталгия. Мъчеше се да си спомни всички подробности от фермата, но те непрекъснато се изплъзваха от ума му. Опияняващите миризми в кухнята на леля Поул бяха само смътен спомен; песента на чука на Дурник в ковачницата заглъхваше като замиращо ехо от протяжен звън на камбана; ясните, доскоро непомръкващи в паметта му черти на неговите другари в игрите започнаха да избледняват и той вече не беше сигурен, че може да ги разпознае. Детството му го напускаше и колкото и да се опитваше да го задържи, Гарион порастваше.

Всичко се променяше: в туй беше ключът на загадката.

Същността на живота му, основата, върху която бе изградено неговото детство, беше винаги леля Поул. В обикновения свят във фермата на Фалдор тя беше просто госпожа Поул — готвачката; ала в света извън портите на фермата се беше превърнала в Поулгара Вълшебницата, която бе отдала живота си, преследвайки неотклонно в продължение на четири хилядолетия постигането на цел, необозрима за ума на обикновените простосмъртни.

И господин Улф, старият скитник, разказвач на разни истории, също се беше променил. Сега Гарион знаеше, че старият му приятел е всъщност неговият прапрапрадядо — можеше да добави безброй много „пра“, ако трябваше да е съвсем точен, — ала зад познатото дяволито лице беше скрит проницателният поглед на вълшебника Белгарат, който беше изчаквал и запомнял всичко, наблюдавайки безразсъдството на хората и боговете цели седем хиляди години. Гарион въздъхна и продължи да крачи с тежки стъпки из мъглата.

Никога не беше вярвал във вълшебства, магии и вещици.

Тези неща бяха противоестествени — те нарушаваха представите му за непоклатимата, смислена реалност. Ала се бяха случили прекалено много неща, които вече не му позволяваха да се придържа към удобния скептицизъм, който беше възприел. В един-единствен поразителен миг последните следи от съмненията му се разсеяха като дим. Докато той гледаше, обзет от изумление и неверие, леля Поул беше премахнала млечнобелите пердета от слепите очи на вещицата Мартьо с жест и една-единствена дума. Зрението на лудата старица се беше възвърнало, ала тя бе загубила умението си да вижда в бъдещето — леля Поул беше проявила брутална справедливост. Гарион потрепера при спомена за отчаяния вопъл, който се беше изтръгнал от устните на Мартьо. Този сърцераздирателен вик по някакъв начин беше отбелязал мига, в който светът бе станал по-малко стабилен, по-малко смислен и безкрайно по-несигурен.

Изтръгнат от единственото място, което беше познавал, несигурен в самоличността на двамата, които му бяха най-близки, с изцяло разрушени представи за разликата между възможно и невъзможно, Гарион се оказа увлечен в странно пътешествие. Не знаеше нищо за причината, поради която бяха дошли тук, в този разрушен град, обрасъл в дървета, нито пък можеше да предположи накъде щяха да се отправят, след като го напуснеха. Единственото сигурно нещо, останало в душата му, беше мрачната мисъл, към която упорито се връщаше: някъде в света живееше мъж, който се беше промъкнал в здрача призори в малката къщичка в някакво забравено от всички село. Този злодей беше убил родителите на Гарион. Дори ако бе необходимо да посвети на това остатъка от живота си, Гарион щеше да намери този човек и щеше да го убие. В този необорим факт имаше нещо странно успокояващо.

Младежът се изкатери върху купчината чакъл, останала от някаква разрушена къща, паднала върху улицата, и продължи мрачното си разследване на руините на града. Наистина нямаше какво да види. Търпеливите столетия бяха изтрили почти всичко от онова, което беше оставила след себе си войната, а мокрият сняг и мъглата скриваха и последните запазили се следи. Гарион въздъхна и тръгна към покритите с плесен останки на кулата, където бяха прекарали предната нощ.

Господин Улф и леля Поул стояха край разрушената кула и тихо разговаряха. Старецът беше нахлупил избелялата качулка върху главата си, а леля Поул се бе увила със синьото си наметало и гледаше потъналите в мъгла развалини с огромно съжаление. Дългата й тъмна коса бе разпиляна по гърба, белият кичур на челото й изглеждаше по-бял от снега в краката й.

— Ето го — каза господин Улф, когато Гарион се приближи към тях.

Тя кимна, погледна сериозно Гарион и попита:

— Къде беше?

— Никъде — отвърна Гарион. — Просто си мислех за разни неща.

— Обаче си успял да си намокриш краката.

Гарион вдигна подгизналия си кафяв ботуш и погледна полепналата по него рядка кал.

— Ами снегът натрупа и…

— Оръжието наистина ли те кара да се чувстваш по-добре? — попита господин Улф и посочи меча, с който Гарион вече не се разделяше.

— Всички само говорят колко опасна е Арендия — обясни Гарион. — Освен това трябва да свикна с него — Той завъртя поскърцващия колан, докато обвитата с плътни намотки тел дръжка се скри под гънките на наметалото. Мечът му беше подарък от Барак за празника Ерастид — един от няколкото дарове, които младежът беше получил, докато плаваха с кораба. Празникът ги беше заварил на борда, сред морските вълни.

— Знаеш ли, наистина не ти прилича — подхвърли старецът с нотка на неодобрение.

— Остави го на мира, татко — намеси се леля Поул някак разсеяно. — В края на краищата оръжието е негово. Да си го носи.

— Хетар не трябваше ли да е вече тук? — попита Гарион.

Гореше от желание да смени темата.

— Може проходите в Сендария да са затрупани — отговори Улф. — Но скоро ще е тук. На Хетар може да се разчита.

— А защо да не купим коне в Камаар?

— Не са така добри както неговите — отвърна господин Улф и почеса късата си бяла брада. — Чака ни дълъг път и хич не ми се ще конят, който яздя, да започне да се препъва под мене, преди да сме достигнали целта си. По-добре да изчакаме малко сега, отколкото да загубим повече време по-късно.

Гарион потри врата си. Верижката на странния амулет, който Улф и леля Поул му бяха подарили за Ерастид бе протрила кожата му.

— Какво има, скъпи? — попита леля Поул.

— Искам да го нося над ризата си — оплака се младежът. — Никой няма да го види под туниката ми.

— Амулетът трябва да докосва кожата ти.

— Но така е много неудобно. Наистина е красив, но понякога е студен, друг път — горещ, а от време на време ми се струва, че е ужасно тежък. И верижката непрекъснато протрива врата ми. Не съм свикнал да нося украшения.

— Амулетът не е точно украшение, скъпи — каза тя. — Ще свикнеш.

Улф се засмя.

— На леля ти Поул й трябваха десет години да свикне с нейния — може би като научиш това, ще се чувстваш по-добре. Непрекъснато й казвах да не го снема от гърдите си.

— Не зная дали наистина е необходимо да се връщаме към този въпрос, татко — хладно го прекъсна леля Поул.

— Ти също ли имаш амулет? — обзет от внезапно любопитство, попита Гарион стария човек.

— Разбира се.

— Има ли някакво значение, че всички ние ги носим?

— Това е семейна традиция, Гарион — изрече леля Поул с тон, който сложи край на лавината от въпроси. Мъглата се завъртя около тях, после прелетя хладен, влажен вятър, и сред руините се завъртя вихрушка.

Гарион въздъхна.

— Ех, ако Хетар вече бе тук! Искам да се махнем от това място. Прилича ми на гробница.

— Не изглеждаше винаги така — прошепна много тихо леля Поул.

— А как?

— Бях щастлива тук. Стените бяха високи, кулите се извисяваха към небето. Всички си мислехме, че това ще продължи завинаги… — Тя посочи купчина натрошени камъни, обрасли с покафенели от зимния студ къпини. — Ей там имаше градина, пълна с прекрасни цветя. Дами, облечени в бледожълти рокли, седяха на поляните, а млади мъже им пееха зад стените на градината. Гласовете на младежите бяха прекрасни, дамите въздишаха и им хвърляха червени рози през стените. А ей натам по алеята имаше застлан с мрамор площад, където се срещаха възрастните мъже, за да си приказват за забравени войни и за своите отдавна починали връстници. Оттатък площада имаше къща с тераса и вечер аз седях там с приятелите си и гледах звездите. Един млад прислужник ни носеше плодове, а славеите пееха така, сякаш сърцата им щяха да се пръснат от мъка и любов… — Гласът й секна и се възцари тишина. — Но после дойдоха астурианците — продължи тя със съвсем различен тон. — Ще се изненадаш, ако разбереш колко малко време е необходимо да се разруши нещо, изграждано хиляди години.

— Стига, Поул — обади се господин Улф. — Случва се. Не можем да направим нищо, за да променим положението.

— В онези дни аз бих могла да направя нещо, татко — отговори тя, вгледана в развалините. — Но ти не ми позволи, помниш ли?

— Хайде да не се връщаме към тези неща, Поул — каза Улф огорчен. — Трябва да се научиш да приемаш и загубите. Тъй или иначе уейситските аренди бяха обречени. В най-добрия случай можеше да отложиш неизбежния им край с няколко месеца. Не бихме били онова, което сме, ако се замесваме в безсмислени неща.

— Така казваше и тогава… — Тя погледна забулените в мъгла дървета по улиците и каза със странно глух глас: — Не вярвах, че гората ще превземе града толкова бързо. Мислех си, че може да изчака поне мъничко.

— Изминаха почти двадесет и пет столетия, Поул.

— Наистина ли? Струва ми се, като че ли бе вчера.

— Не се натъжавай Поул. Хайде да влезем вътре. Мъглата навява на всички ни мрачно настроение.

Необяснимо защо леля Поул обви раменете на Гарион с ръка. Ароматът й и чувството на близост с нея накараха младежа да почувства буца в гърлото си. Пропастта, появила се между тях през последните няколко месеца, сякаш изчезна.

Стаята в основата на кулата беше изградена от такива масивни камъни, че нито изтеклите векове, нито безмълвните корени на дърветата бяха успели да ги помръднат. Огромни извити арки подпираха ниския каменен таван и стаята изглеждаше почти като пещера. В единия й край, срещу тесния вход, между два грубо издялани блока зееше широка цепнатина — тя служеше като комин. Предната вечер, когато пристигнаха мокри и премръзнали, Дурник внимателно проучи цепнатината, после бързо иззида недодялана, но прекрасно работеща камина от разхвърляните наоколо камъни.

— Ще свърши работа — отбеляза ковачът. — Може да не е много угледна, но все ще ни топли няколко дни.

Улф, Гарион и леля Поул влязоха в ниската, подобна на пещера стая. Силният огън в камината пращеше и хвърляше танцуващи сенки по ниските арки. Дурник, облечен в кафявата си кожена туника, подреждаше дърва до стената. Барак, огромен, с червеникава брада, стегнат в ризница, лъскаше меча си. Силк, в неизбелена ленена риза и черно кожено сетре, лениво си играеше с чифт зарове.

— Имаме ли някаква вест от Хетар? — попита Барак.

— Трябва да почакаме още ден-два. Все още е прекалено рано — отговори господин Улф и се приближи до камината, за да се стопли.

— Защо не си смениш ботушите, Гарион? — каза леля Поул и остави синята си наметка на една от окачалките, които Дурник беше забил в стената.

Гарион взе вързопа си от друга окачалка и започна да тършува в него.

— Смени си и чорапите — добави тя.

— Дали тази мъгла въобще ще се вдигне? — попита Силк.

— Няма такава вероятност — отвърна господин Улф.

— Ако се отдръпнете от огъня, ще се заема с приготвянето на вечерята — каза леля Поул, изведнъж възприела много делови вид, и започна да вади шунка, самуни черен селски хляб, чувалче сушен грах и десетина спаружени моркова; започна да си тананика тихичко под носа — така правеше винаги, когато готвеше.

На следващата сутрин след закуска Гарион навлече подплатено с агнешка кожа сетре, препаса меча си и излезе сред обвитите в мъгла развалини, за да чака Хетар. Това беше задача, която си бе поставил сам, и изпитваше благодарност, че никой от приятелите му не беше сметнал за необходимо да изтъкне, че това не е необходимо. Докато крачеше тежко из потъналите в кал и киша улици към порутената западна порта на града, Гарион съзнателно полагаше усилия да не се отдава на меланхоличните разсъждения, които бяха направили черен предния ден. Тъй като беше напълно невъзможно да промени положението, само щеше да се разстрои, ако мислеше за това. Настроението му не бе беше съвсем бодро, когато стигна до ниската стена край западната порта, ала същевременно не се чувстваше и твърде потиснат.

Стената осигуряваше известна защита, ала влажният студен въздух успяваше да проникне под дрехите и краката му бяха вече премръзнали. Той потрепера и се подготви да чака. Нямаше никакъв смисъл да се взира в мъглата, затова съсредоточи вниманието си в звуците, които долитаха до ушите му. Започна да различава шумовете, разнасящи се в гората зад стената — водните капчици, които се сцеждаха от клоните на дърветата, случайното тупване на мокър сняг, хлъзнал се по някой ствол, почукването на кълвача, който дълбаеше с клюн изсъхнал дънер на стотина метра в леса.

— Това е моята крава — изведнъж прозвуча някакъв глас в мъглата.

— Дръж я тогава в собственото си пасбище — троснато отвърна друг глас.

— Ти ли си, Ламер? — попита първият глас.

— Аз съм, разбира се, кой друг? А ти си Детон, нали?

— Не те познах. Колко време мина, откакто не сме се виждали?

— Четири-пет години, струва ми се — прецени Ламер.

— Как върви животът в твоето село? — поинтересува се Детон.

— Гладуваме. Данъците ни отнеха цялата прехрана.

— При нас е същото. Храним се с варени корени.

— Ние все още не сме стигнали дотам. Ядем обувките си.

— Как е жена ти? — учтиво попита Детон.

— Умря миналата година — отговори Ламер с равен, сякаш замръзнал глас. — Господарят взе сина ми войник и получихме вест, че го убили в някаква битка. Изсипали върху него вряща смола. Та жена ми престана да яде и скоро умря.

— Съжалявам — съчувствено изрече Детон. — Беше много красива.

— И двамата сега са по-добре от мен — заяви Ламер. — Вече не усещат никакъв глад, нито им е студено. С кои корени се храните?

— На брезата са най-вкусни — отвърна Детон. — В корените на смърча има твърде много смола, а тези на дъба са прекалено корави. Заедно с корена се варят и различни треви, за да му придадат аромат.

— Трябва да опитам.

— А аз трябва да се връщам у дома — обади се Детон. — Господарят нареди да окастря едни дървета и ще заповяда да ме набият с пръчка, ако се забавя прекалено дълго.

— Може би някога отново ще се видим.

— Ако оцелеем.

— Довиждане, Детон.

— Довиждане, Ламер.

Двата гласа полека заглъхнаха в мъглата. Гарион остана неподвижен дълго, след като селяните си бяха отишли; съзнанието му беше вцепенено, потресено, сълзи изпълваха очите му. Най-лоша от всичко беше деловитостта, с която двамата мъже приемаха всичко. Ужасен гняв започна да пари в гърлото на младежа. Изведнъж му се прииска да удари някого.

После в мъглата се разнесе друг звук — някъде наблизо в гората някой пееше. Гласът беше лек, звънлив тенор. Гарион го чуваше все по-отчетливо. Човекът се приближаваше. Песента беше изпълнена с болка от извършените в древността злини, а рефренът представляваше боен вик. Без капчица логика гневът на Гарион се съсредоточи върху непознатия певец. Безвкусният брътвеж за абстрактната несправедливост звучеше някак противно на фона на безмълвното отчаяние на Ламер и Детон. Без да мисли, Гарион изтегли меча от ножницата и приклекна зад разрушената стена.

Песента зазвуча още по-близо. Гарион чуваше шляпането на конските копита в мокрия сняг. Внимателно подаде глава иззад стената и видя как ездачът изплува от мъглата на не повече от десет крачки. Беше млад мъж, облечен в жълти панталони и светлочервено палто. Обшитата му с кожа пелерина беше отметната назад; върху едното му рамо висеше дълъг извит лък, а на бедрото му се полюляваше прибран в красива ножница меч. Червеникаво-златистата коса на певеца падаше гладко сресана по гърба му, подавайки се изпод островърха шапка, на върха на която бе забучено перо. Макар че песента беше тъжна, а гласът потрепваше от чувство, в младото лице на непознатия прозираше откритост, която не можеше да се заличи от никакво мръщене. Гарион измери със сърдит поглед този празноглав млад благородник; беше съвсем сигурен, че пеещият глупак никога през живота си не е вкусвал ядене, направено от корените на дървета, нито пък е оплаквал смъртта на жена, съзнателно дочакала смъртта си, отказвайки да се храни от скръб. Непознатият обърна коня си и все още с песен на уста препусна направо към разрушената арка, край която чакаше скритият в засада Гарион.

Гарион не беше войнствено момче и при други обстоятелства би подходил към създалото се положение по друг начин. Ала младият крещящо облечен непознат се беше появил тъкмо в най-неподходящото време. Бързо съставеният план на Гарион имаше преимуществото, че беше изключително прост, и тъй като нищо не можеше да създаде усложнения, се оказа превъзходен — ала до известна степен. В мига, в който младият непознат мина под арката, Гарион изскочи от скривалището си, сграбчи пелерината на ездача и го смъкна от седлото. Непознатият извика уплашено и се просна по гръб в калта в краката на Гарион. Ала втората част от плана на Гарион се провали напълно: докато успее да притисне острието на меча си в гърдите на падналия, младият мъж се претърколи, скочи на крака и с едно-единствено движение измъкна меча от ножницата си. Очите му святкаха от гняв. Мечът му описа застрашителна фигура във въздуха.

Гарион не беше фехтовчик, ала рефлексите му бяха добри, а тежката физическа работа във фермата на Фалдор бе укрепила мускулите му. Въпреки гнева, който го беше предизвикал да се нахвърли срещу ездача, той всъщност не изпитваше желание да го нарани. Противникът му, както изглеждаше, не стискаше здраво оръжието, хватката му беше едва ли не небрежна и Гарион пресметна, че внезапен удар върху острието ще избие меча от ръцете му. Замахна, ала оръжието на непознатия се отдръпна от пътя на меча му, после острието на певеца срещна неговото и го отби. Гарион отскочи и тромаво замахна втори път. Мечовете отново се сблъскаха и иззвънтяха, после въздухът се изпълни с металически ек, завря от звънтене, като че някъде наблизо лудо бе започнала да бие камбана. Двамата противници си нанасяха удари, парираха ги и правеха лъжливи движения. На Гарион бе необходим само един момент, за да осъзнае, че певецът е много по-умел майстор на фехтовката и че вече съзнателно пропуска няколко прекрасни възможности да го нарани. Въпреки волята си Гарион започна да се смее от възбудата, обхванала го по време на това шумно състезание. Непознатият открито му се усмихна в отговор, изражението му беше дори приятелско.

— Добре, добре, стига вече! — изкънтя гласът на господин Улф. Възрастният мъж крачеше бързо към тях, следван по петите от Барак и Силк. — Какво смятате, че правите?

Противникът на Гарион се огледа сепнато и отпусна меча си.

— Белгарат… — поде той.

— Лелдорин — гласът на Улф звучеше сурово, — нима си загубил и малкото си здрав разум?

Няколко елемента от мозайката се наместиха в ума на Гарион в мига, когато Улф студено се обърна към него:

— Е, Гарион, би ли проявил любезност да ни обясниш какво става тук?

Гарион мигновено взе решение да опита с хитрост.

— Дядо — подхвана той, наблягайки върху думата, след което хвърли към непознатия бърз предупредителен поглед. — Нима си помисли, че наистина се бием, а? Лелдорин тъкмо ми показваше как да парирам меча на човек, който ме напада, това е всичко.

— Така ли? — скептично произнесе Улф.

— Разбира се — отговори Гарион. Беше олицетворение на самата невинност. — Нима има някаква причина, поради която да желаем да се нараним?

Лелдорин отвори уста да каже нещо, но Гарион съвсем съзнателно го настъпи по крака.

— Лелдорин наистина е много добър фехтовчик — продължи младежът, поставяйки приятелски ръка върху рамото на младия мъж. — Научи ме на много неща само за няколко минути.

„Стига толкова, остави нещата дотук — изпратиха му съобщение пръстите на Силк със светкавичните жестове на драснианския таен език. — Всяка лъжа трябва да е колкото се може по-проста.“

— Момъкът е способен ученик, Белгарат — неубедително измърмори Лелдорин, най-сетне разбрал каква реакция се очаква от него.

— Ако не друго, поне е гъвкав — сухо отвърна господин Улф. — Какво целиш с цялата тази натруфена премяна? — Той посочи крещящите дрехи на Лелдорин. — Приличаш на папагал.

— Мимбратите започнаха да задържат честни астурианци на разпит — обясни младият аренд. — А аз трябваше да премина край няколко от техните крепости. Сметнах, че ако се облека като един от техните благородници, никой няма да ми създава затруднения.

— Може би имаш повече здрав разум, отколкото си мислех — неохотно отстъпи Улф, после се обърна към Силк и Барак. — Запознайте се — това е Лелдорин, синът на барон Уилдантор. Той ще се присъедини към нас.

— Исках да поговоря за това с тебе, Белгарат — бързо се намеси Лелдорин. — Баща ми заповяда да дойда тук и аз не мога да не се подчиня на волята му, но съм дал клетва да се намеся в дело, нетърпящо никакво отлагане.

— Всеки млад благородник в Астурия се е заклел да участва в поне две-три подобни неотложни дела — отвърна Улф. — Съжалявам, Лелдорин, ала задачата, с която сме се заели, е прекалено важна. Не можем да отлагаме изпълнението й, докато ти устройваш засада на някой мимбратски бирник, тръгнал да събира данъци.

В този миг от мъглата се появи леля Поул. До нея крачеше Дурник, както винаги готов да я защити, ако се наложи.

— Какво правят тези двамата с мечовете, татко? — попита тя с блеснали очи.

— Играят си — немногословно отвърна господин Улф. — Или поне така казват. Това е Лелдорин. Май съм ти споменавал за него.

Леля Поул измери с поглед младия мъж от глава до пети и повдигна едната си вежда.

— Много живописно облечен младеж.

— Дрехите му са маскировка — обясни Улф. — Не е така лекомислен, както изглежда — във всеки случай поне не чак до такава степен. Той е най-добрият стрелец с лък в Астурия и е твърде възможно да имаме нужда от неговите умения, преди да приключим с изпълнението на задачата си.

— Разбирам — измърмори тя; по всичко личеше, че не е съвсем убедена в истинността на думите му.

— Естествено, има и друга причина — продължи Улф, — но смятам, че не е необходимо да навлизаме в повече подробности тъкмо сега, нали?

— Все още ли се тревожиш за похода, татко? — попита раздразнено тя. — „Мрин“, старинният сборник с ръкописи, е много неясен. Нито една от версиите не дава никакви обяснения за хората, които са споменати в него. Всичко може да е просто алегория, разбираш ли?

— Виждал съм прекалено много алегории, които в крайна сметка се оказват необорими факти. Не бива да рискуваме още толкова рано. Защо не се върнем всички в кулата? — предложи той. — Тук е доста студено и влажно за провеждането на дълги спорове относно различните варианти на един и същ текст.

Объркан от думите им, Гарион хвърли бърз поглед към Силк, но дребният мъж отвърна на погледа му с израз на пълно неразбиране.

— Ще ми помогнеш ли да уловим коня ми, Гарион? — учтиво попита Лелдорин и прибра меча си в ножницата.

— Разбира се — отвърна Гарион и също прибра оръжието си. — Мисля, че побягна нататък.

Лелдорин вдигна лъка си от земята и двамата тръгнаха по следите на коня.

— Прощавай, че те свалих от седлото — извини се Гарион, когато се отдалечиха от останалите.

— Няма нищо — засмя се Лелдорин. — Би трябвало да съм по-внимателен. — Той погледна лукаво Гарион. — Защо излъга Белгарат?

— Не беше точно лъжа — отвърна Гарион. — Ние наистина не искахме да се нараним взаимно. Понякога са нужни цели часове да обясниш подобно нещо на хората.

Лелдорин се разсмя отново — с такъв заразителен смях, че въпреки волята си Гарион не можа да се сдържи и се присъедини към него.

Смеейки се, двамата продължиха заедно по обраслата с дървета улица между покритите с мокър лепкав сняг развалини.

ГЛАВА 2

Лелдорин Уилдантор беше на осемнадесет години, макар че простодушната му природа го караше да изглежда почти момче. Нито едно чувство не прелиташе през съзнанието на младия мъж, без да се отпечата върху лицето му; искреност блестеше върху чертите му като морски фар сред непрогледна нощ. Той беше импулсивен, буен и разточителен на думи, и вероятно — както неохотно заключи Гарион — не особено умен. Ала бе невъзможно човек да не го хареса.

На следващата сутрин, когато Гарион сложи наметалото си и излезе да чака Хетар, Лелдорин незабавно се присъедини към него. Младият аренд бе сменил крещящите си одежди и сега носеше кафяв панталон, зелена туника и тъмнокафяво вълнено наметало. Беше взел лъка си и колчан със стрели. Докато вървяха през снега към разрушената западна стена, Лелдорин се развличаше, прицелвайки се със стрели по различни предмети, чиито очертания едва се виждаха в далечината.

— Ти си страхотно добър — възкликна възхитено Гарион след един особено сполучлив изстрел.

— Аз съм астурианец — скромно отвърна Лелдорин. — Мъжете от моя народ са били стрелци хиляди години. В деня, когато съм се родил, моят баща е срязал клона, от който е направен този лък. Умеех да стрелям с него още когато бях на осем години.

— Сигурно ловуваш много — рече Гарион, като си помисли за гъстата гора, която ги заобикаляше отвред, и за следите на дивеча, които бяха видели в снега.

— Ловът е най-любимото ни развлечение. — Лелдорин спря, за да изтръгне от дънера на едно дърво стрелата, която беше изстрелял преди няколко минути. — Баща ми се гордее, че на нашата трапеза се сервира само дивеч.

— Аз съм ходил на лов само веднъж. В Черек.

— За елени ли? — попита Лелдорин,

— Не. За глигани. Ала не използвахме лъкове. Череките ловуват с копия.

— С копия? Как е възможно да се приближиш на достатъчно разстояние до животно, за да го убиеш с копие?

Гарион се усмихна малко неловко, като си припомни натъртените си ребра и ужасния главобол.

— Трудността не е в приближаването на достатъчно разстояние до дивеча. Животното те напада — това е мъчната част от лова.

Лелдорин, изглежда, не можеше да схване как става така.

— Викачите се подреждат във верига — обясни Гарион — и поемат заедно през гората, като вдигат колкото се може повече шум. А ловецът чака с копието си на мястото, откъдето се очаква да минат глиганите, подплашени от шума. Преследването ги прави зли, и когато зърнат застаналия в засада ловец, те се нахвърлят срещу него. Тъкмо в този миг трябва да ги промушиш.

— Това не е ли опасно? — възкликна Лелдорин с широко отворени очи.

— На мен насмалко да ми счупят всичките ребра — засмя се Гарион.

Не че се хвалеше, но бе доволен от реакцията на Лелдорин.

— В Астурия няма много опасни животни — прошепна Лелдорин и в гласа му прозвуча нещо като копнеж. — Няколко мечки, от време на време се появява вълча глутница. — Той се поколеба за миг, после впи изпитателен поглед в Гарион. — Ала някои намират по-интересни мишени от елените. — И придружи последното си изречение с потаен, кос поглед.

— О? — Гарион не беше съвсем сигурен какво иска да каже събеседникът му.

— Рядко минава ден, в който някой мимбратски кон не се връща у дома без ездач.

Гарион беше потресен от тези думи.

— Някои смятат, че в Астурия има прекалено много мимбрати — натърти Лелдорин.

— Но нали арендската гражданска война вече е прекратена!

— Мнозина не вярват в това. Много хора са убедени, че войната ще продължи дотогава, докато Астурия се освободи от мимбратската корона! — Тонът на Лелдорин не оставяше никакво съмнение чия страна в тази спор подкрепя той.

— Нима страната не се е обединила след битката при Воу Мимбре? — възрази Гарион.

— Да се е обединила? Глупости! Към Астурия се отнасят като към подчинена провинция. Кралският двор е във Воу Мимбре и всеки губернатор, всеки бирник, отговорен за събирането на определен вид данъци, всеки съдебен пристав, всеки високопоставен шериф в кралството е мимбрат. В цяла Арендия няма нито един астурианец, заемащ пост, който му осигурява власт. Мимбратите дори отказват да признаят нашите благороднически титли. Моят баща, чиито предци са прочути исторически личности от хиляди години, е наричан земевладелец. Всеки мимбрат би предпочел да изяде собствения си език, отколкото да го нарече „барон“. — Лицето на Лелдорин беше побеляло от гняв.

— Не знаех — каза внимателно Гарион. Не беше сигурен как да постъпи, за да не нарани чувствата на младежа.

— Ала униженията, на които е подложена Астурия, вече са към своя край — пламенно заяви Лелдорин. — В Астурия има мъже, за които патриотизмът не е мъртъв. Не е далеч времето, когато именно тези мъже ще излязат на лов за кралската корона! — И той енергично стреля срещу едно дърво, издигащо се далеч пред тях.

Думите му потвърдиха най-лошите страхове на Гарион.

Лелдорин беше прекалено добре запознат с подробностите, за да е извън споменатия заговор.

Усетил, че е отишъл прекалено далеч, Лелдорин ужасено се взря в Гарион и избъбра:

— Аз съм глупак! — И виновно се огледа. — Все не мога да се науча да си държа езика зад зъбите. Моля те, забрави каква казах току-що, Гарион. Зная, че си ми приятел, и съм сигурен, че няма да издадеш какво споделих с тебе в миг на разгорещеност.

Гарион се боеше тъкмо от такава молба. С това единствено изречение Лелдорин беше запечатал здраво устните му. Младежът знаеше — Господин Улф трябваше да бъде предупреден, че се подготвя страшен заговор, ала Лелдорин го беше обявил за свой приятел, вярваше му, затова сега му беше невъзможно да приказва. И заскърца със зъби от безсилие, изправен лице в лице с тази тежка морална дилема.

Продължиха напред мълчаливи и мъничко пообъркани, докато стигнаха разрушената стена, където Гарион бе чакал скрит в засада предния ден. Известно време се взираха в мъглата; наситената с напрежение тишина ставаше по-трудно поносима с всеки изминал миг.

— Как е в Сендария? — внезапно попита Лелдорин. — Никога не съм ходил там.

— Няма много дървета — отговори Гарион, загледан в тъмните стволове на леса, които се губеха в мъглата. — Сендария изглежда някак си… подредена държава.

— Къде си живял там?

— Във фермата на Фалдор. Близо до езерото Ерат.

— Фалдор благородник ли е?

— Фалдор ли? — Гарион се разсмя. — Не, Фалдор е най-обикновен човек. Обикновен земевладелец — почтен, честен, добросърдечен. Липсва ми.

— Значи съвсем обикновен — измърмори Лелдорин. По всичко изглеждаше, че младият мъж е готов да изхвърли Фалдор от мислите си като човек, незаслужаващ никакво внимание.

— Рангът не означава много в Сендария — изтъкна Гарион разгорещено. — Делата на човека са много по-важни от титлата му. — Той сбърчи чело. — Аз например вършех черната работа в кухнята. Не е много приятно, но някой все пак трябва да работи и това, нали?

— Не си крепостен селянин, нали? — Гласът на Лелдорин прозвуча потресено.

— В Сендария няма крепостни селяни.

— Как така няма? — Младият аренд се вторачи в събеседника си с неразбиращ поглед.

— Няма — твърдо повтори Гарион. — Никога не сме сметнали за нужно да имаме крепостни селяни.

Изразът на Лелдорин недвусмислено показваше, че е объркан от тези думи. Гарион си спомни гласовете, които беше дочул в мъглата предния ден, но устоя на изкушението да сподели мнението си за крепостничеството. Лелдорин никога нямаше да го разбере, а сега те, двамата, се намираха само на крачка от това да станат приятели. В момента Гарион чувстваше, че има нужда от приятел, и не желаеше да развали всичко като изрече нещо, което може да обиди този приятен младеж.

— С какво се занимава баща ти? — учтиво попита Лелдорин.

— Той е мъртъв. И майка ми също — Гарион вече беше разбрал, че ако изрече тези думи бързо, няма да боли толкова непоносимо.

Очите на Лелдорин внезапно се изпълниха с горещо съчувствие. Той постави утешително ръка върху рамото на Гарион и каза пресекнало:

— Съжалявам. Сигурно ужасно тежко си преживял тази загуба.

— Бил съм бебе. — Гарион вдигна рамене, стремеше се гласът му да прозвучи хладно. — Дори не ги помня. — Болката се бе впила прекалено дълбоко в сърцето му, за да приказва надълго за това.

— Епидемия ли е имало? — попита Лелдорин.

— Не — отговори Гарион със същия безизразен глас. — Убили са ги.

Лелдорин пое дъх и широко отвори очи.

— Някакъв мъж се промъкнал в селото през нощта и подпалил къщата — Гарион продължи, без да дава воля на чувствата си. — Дядо ми се опитал да го улови, но убиецът избягал. Доколкото разбирам, този човек е отколешен враг на моето семейство.

— Няма да оставиш тази работа така, нали? — рече Лелдорин.

— Не — отвърна Гарион, все още впил поглед в мъглата. — Когато порасна достатъчно, ще го намеря и ще го убия.

— Браво на теб! — възкликна Лелдорин и неочаквано сграбчи Гарион в груба, яка прегръдка. — Ще го намерим и ще го нарежем на парчета.

— Ние с теб ли?

— Естествено че с мен — обяви Лелдорин. — Нали сме приятели! — Явно се бе поддал на внезапно обзелия го порив, ала беше също толкова очевидно, че думите му са искрени. Лелдорин здраво сграбчи ръката на Гарион. — Кълна се, Гарион: няма да видя миг покой, докато убиецът на родителите ти не легне мъртъв в краката ти.

Тази внезапна декларация беше така изцяло предсказуема, че Гарион безмълвно се укори, задето не беше държал устата си затворена. Чувствата му бяха дълбоко лични и той наистина не беше сигурен, че има нужда от другар, докато търси неизвестния враг. Ала част от съзнанието му ликуваше, че Лелдорин бе предложел импулсивната си подкрепа, за която никой не го беше молил. Реши да изостави тази тема. Досега вече бе опознал достатъчно Лелдорин, за да осъзнае, че младежът безсъмнено дава десетки пламенни обещания на ден — и че е съвсем искрен, докато ги изрича, ала че може би със същата лекота бързо ги забравя.

Заговориха за други неща. Тъмните им наметала бяха плътно обвити около телата им.

Малко преди обяд Гарион дочу приглушен звук от конски копита откъм гората. След няколко минути от мъглата изплува Хетар. Подкарваше десетина диви на вид коне. Беше облечен с подплатена с овчи кожи наметка. Ботушите му бяха изцапани с пръски кал, дрехите му бяха замърсени от пътуването, ала по нищо друго не личеше, че двете седмици, прекарани на седло, са му повлияли.

— Здравейте — сериозно каза той и Гарион и Лелдорин пристъпиха напред да го посрещнат.

— Чакахме те — каза Гарион, после му представи Лелдорин. — Ела при другите.

Хетар кимна и ги последва сред развалините към кулата.

Там го очакваха господин Улф и останалите.

— Сняг — отбеляза лаконично алгарът, докато слизаше от коня си. — Затова се забавих. — Той смъкна качулката от обръснатата си глава и разтърси дългия си черен кичур.

— Не си закъснял — отговори му господин Улф. — Влез, ела до огъня и се нахрани. Имаме да разговаряме за много неща.

Хетар погледна към конете. Обветреното му лице изведнъж придоби странен, безизразен вид. Жребците отвърнаха на погледа му — очите им бяха напрегнати, ушите им щръкнаха и се изопнаха напред. След това животните се обърнаха и се скриха сред дърветата.

— Няма ли да избягат? — попита Дурник.

— Няма — отвърна Хетар. — Помолих ги да не бягат.

Дурник го погледна объркано, ала не попита нищо повече.

Влязоха в кулата и седнаха до огнището. Леля Поул наряза черен хляб и кашкавал за мъжете, а Дурник сложи още дърва в огъня.

— Чо-Хаг изпрати съобщение до племенните вождове — каза Хетар, докато сваляше наметката си. Беше облечен в черна дреха от конска кожа с дълги ръкави и метални пулове, закрепени с нитове към кожата така, че да се образува гъвкава защитна броня. — Ще се съберат в крепостта на съвет. — Алгарът свали колана с извитата си сабя, постави го от лявата си страна и седна до огъня, за да се нахрани.

— Някой опита ли да стигне до Проглу?

— Изпратих мои хора — отвърна Хетар. — Ако изобщо може да се мине, ще минат.

— Дано — каза Улф. — С Горим сме стари приятели и ще имам нужда от помощта му, за да изпълним задачата си.

— Не се ли боят хората ти от земята на улгосите? — учтиво попита Лелдорин. — Чувал съм, че там живеят чудовища, които се хранят с човешка плът.

Хетар вдигна рамене.

— Те остават в бърлогите си през зимата. Освен това не са достатъчно смели, за да нападнат цял отряд въоръжени конници. — Алгарът вдигна поглед към господин Улф. — В южна Сендария е пълно с мурги. Или вече знаеш това?

— Можех да се досетя — отговори му Улф. — Как ти се струва — смяташ ли, че търсят нещо определено?

— Не разговарям с мурги — смръщи се Хетар. Орловият нос и очите, в които проблесна свиреп пламък, му придадоха вид на ястреб, който се спуска към жертвата си.

— Изненадан съм, че не се забави повече — пошегува се Силк. — Целият свят знае какво е отношението ти към мургите.

— Е, позволих си да се поглезя — призна си Хетар. — Срещнах двама на пътя. Бяха сами, не ми отне много време да се справя с тях.

— Значи враговете, за които трябва да се тревожим, са станали с двама по-малко — одобрително изсумтя Барак.

— Смятам, че вече наистина дойде време да си поговорим сериозно — отбеляза господин Улф и изтърси трохите от туниката си. — Повечето от вас имат представа с какво сме се заели, но не желая някой случайно да направи груба грешка. Преследваме един мъж на име Зедар. Някога той беше последовател на моя Учител, негов ученик, ала по-късно премина на страната на Торак. В началото на есента миналата година той по някакъв начин се е промъкнал в тронната зала на кралство Рива и е похитил Кълбото на Алдур. Трябва да проследим този човек и да си върнем Кълбото.

— Той не е ли също вълшебник? — попита Барак и разсеяно подръпна гъстата си червена, брада.

— Това не е думата, която използваме ние — отвърна Улф, — но да, този човек притежава определени умения и мощ, присъщи на истинския вълшебник. Всички ги имахме — аз, Белтира и Белкира, Белзедар и всички останали. Това е едното от нещата, за които исках да ви предупредя.

— Изглежда, всички вълшебници имат подобни имена — намеси се Силк.

— Нашият Учител промени имената ни, когато прие да станем негови ученици. Проста промяна, но тя означаваше много за нас. Вече от толкова време съм Белгарат, че забравих, че са ме наричали Гарат. Сигурно това е за добро. Гарат беше непослушно, заядливо момче — крадец, лъжец и така нататък.

— Някои черти на характера никога не се променят — обади се леля Поул.

— Никой не е идеален — добродушно се съгласи Улф.

— Защо Зедар е откраднал Кълбото? — попита Хетар и бутна чинията си настрана.

— Той винаги го искаше единствено за себе си — каза господин Улф. — Това може да е една от причините — ала по-вероятно е, че ще се опита да го занесе на Торак. Онзи, който отнесе Кълбото на Едноокия, ще бъде негов любимец.

— Ала Торак е мъртъв — възрази Лелдорин. — Регентът на Рива го уби при Воу Мимбре.

— Не — каза Улф. — Торак не е мъртъв, само е заспал. Мечът на Бранд не е оръжието, което според Пророчеството е предопределено да отнеме живота му. Зедар измъкна тялото на Прокълнатия след битката и го скри някъде. Някой ден злият бог ще се събуди — вероятно твърде скоро, ако разгадавам правилно знаците. Трябва да си върнем Кълбото, преди това да се е случило.

— Този Зедар ни създаде много неприятности — избоботи Барак. — Отдавна би трябвало да му дадеш да се разбере.

— Прав си — призна Улф.

— Защо просто не махнеш с ръка, та да изчезне? — предложи Барак и направи непохватен жест с грамадните си дебели пръсти.

Улф поклати глава.

— Не мога. Дори и Боговете не могат.

— Значи ни очакват големи затруднения — измърмори Силк и се навъси. — Всеки мург оттук до Рак Госка ще ни пречи да хванем Зедар.

— Това не е задължително — възрази Улф. — Зедар е откраднал Кълбото ала заповедите, на които се подчиняват кролимите, се дават от Ктучик.

— Кой е тоя Ктучик? — попита Лелдорин.

— Върховният жрец на Кролимите. Той и Зедар се ненавиждат. Смятам, че можем да разчитаме на жреца — той ще се опита да попречи на Зедар да отнесе Кълбото на Торак.

Барак сви рамене.

— И с какво ще промени положението ни това? Ти и Поулгара можете да направите някоя магия, ако се озовем в някакво затруднение, нали?

— Възможностите в това отношение понякога са ограничени — рече Улф уклончиво.

— Не разбирам — заяви Барак и се намръщи.

Господин Улф пое дълбоко дъх.

— Добре. Щом като повдигна този въпрос, нека го разясним изцяло. Вълшебството — ако това е думата, с която желаеш да го наречеш — представлява нарушаване на естествения ред на нещата. Понякога при него се проявяват неочаквани ефекти, затова човек трябва да е много внимателен за какво го използва. Пък и не само това. Вълшебството създава… — Възрастният мъж се навъси. — Нека се изразим така — при него се вдига шум. Не е всъщност точно така, но по този начин можем да обясним онова, което се случва, с достатъчна яснота. Хората, които притежават определени умения, могат да чуват този шум. Ако Поулгара и аз започнем да променяме нещата, всеки кролим в Западните кралства ще узнае къде точно се намираме и какво правим. Те непрекъснато ще ни затрупват с разни препятствия, докато не се изтощим съвсем.

— За да извършиш нещо чрез вълшебство, е необходимо почти същото количество енергия, колкото със силата на ръцете и гърба си — поясни леля Поул. — Много е уморително. — И пак се наведе да кърпи една от туниките на Гарион.

— Не знаех — призна Барак.

— Малцина го знаят.

— Ако се наложи, Поул и аз можем да предприемем известни стъпки — продължи Улф, — ала не бива да го правим непрестанно. Не сме в състояние да накараме нещата просто да изчезват. Сигурен съм, че разбирате защо е така.

— Да де — заяви Силк, макар че тонът му сочеше противното.

— Всяко нещо, което съществува на този свят, зависи от всички останали неща — пак се обади леля Поул. — Ако премахнем нещо, напълно възможно е всичко останало на света да изчезне с него.

Огънят изпука и Гарион подскочи. Сводестата стая изведнъж му се стори тъмна, в ъглите й сякаш се криеха странни сенки.

— Това естествено не може да се случи — каза Улф. — Когато човек опитва да премахне нещо, собствената му воля се изправя срещу него. Ако изрече „Престани да съществуваш“, тогава изчезва самият човек, изрекъл тези думи. Затова трябва да бъдем особено внимателни какво приказваме.

— Сега вече разбирам — обади се Силк и очите му леко се разшириха.

— С повечето от нещата, които ще срещнем, можем да се справим с обикновени средства — продължи Улф. — Това е причината да съберем всички вас — поне една от всички причини. С уменията, които притежавате, ще успеете да преодолеете повечето от нещата, които се изпречат на пътя ни. Най-важното е да помните, че Поулгара и аз трябва да настигнем Зедар преди той да е предал Кълбото на Торак. Зедар е изнамерил някакъв начин да докосва Кълбото — не зная как постига това. Ако му се удаде да покаже на Торак как го прави, никаква сила на света няма да е в състояние да възпре Едноокия и той ще стане Крал и Бог на целия свят.

Седяха сред алената потрепваща светлина на огъня и обмисляха възможността, която им бе описал Белгарат.

— Смятам, че обясних всичко достатъчно пълно. Какво е твоето мнение, Поул?

— Убедена съм, че е така, татко — отговори тя.

По-късно — бяха излезли от кулата, мрачната вечер пълзеше сред потъналите в мъгла развалини на Воу Вейкюн и миризмата на гъстата яхния, която приготвяше леля Поул, бе единственото, което напомняше за дом — Гарион попита Силк:

— Вярваш ли на всичко, което чухме?

Дребният мъж се вгледа в мъглата и каза:

— Хайде да се държим така, все едно вярваме. При създалите се обстоятелства ще е твърде лошо, ако направим някаква грешка.

— Ти също ли се боиш, Силк? — рече Гарион.

— Да — въздъхна Силк. — Но може да се държим така, сякаш не даваме пет пари, нали?

— Е, можем да опитаме — отговори Гарион.

ГЛАВА 3

На следващата сутрин Силк излезе от кулата, облечен в ярко светлокафяво палто и с широка черна шапка от кадифе, килната наперено над ухото.

— Защо си се наконтил така? — попита го леля Поул.

— Случайно се натъкнах на одеждите на стар свой приятел в един от вързопите, които нося — безгрижно отвърна Силк. — Наричат го Радек от Боктор.

— Ами какво се случи с Амбар от Коту?

— Е, Амбар е добър човек — заяви Силк с леко неодобрение, — ала един мург, на име Ашарак, знае доста неща за него и сигурно е предал името му в нечий военен щаб. Нека не си създаваме неприятности, ако не е крайно належащо.

— Маскировката не е лоша — съгласи се господин Улф. — Един драсниански търговец в повече по Великия западен път не би привлякъл ничие внимание — независимо какво е името му.

— Моля ви — възрази Силк оскърбено. — Името е изключително важно. Цялата маскировка зависи от него.

— За мене няма никаква разлика — изрази откровено мнението си Барак.

— Името прави човека съвсем различен и целият свят признава това. Сигурно разбирате, че Амбар е скитник, който не дава пет пари за етичната страна на нещата, докато Радек е влиятелна личност и думата му има тежест във всички търговски центрове на Западните кралства. Освен това Радек винаги разполага със слуги, които го придружават по време на пътуванията му.

— Слуги ли? — Веждата на леля Поул леко подскочи.

— Просто за да бъде по-убедителна маскировката — побърза да я увери Силк. — Естествено вас, лейди Поулгара, никой не би взел за прислужница.

— Благодаря ти.

— Никой не би повярвал на подобно нещо. Вместо това вие ще бъдете моя сестра, която пътува с мен, за да се наслади на великолепието на град Тол Хонет.

— Твоя сестра ли?

— Е, ако желаете, можете да се представите за моя майка — любезно предложи Силк. — Предприели сте пътешествие до светите места в Мар Терин, за да спечелите изкупление за своето пълно с лудории минало.

Леля Поул за миг прикова вторачения си поглед в дребния мъж, който дръзко се засмя в лицето й.

— Някой ден чувството ти за хумор ще ти навлече страхотни неприятности, принц Келдар.

— Аз винаги си имам неприятности, лейди Поулгара. Нямаше да зная какво да правя, ако ги нямах.

— Вие двамата да не сте забравили, че трябва да тръгваме? — поинтересува се господин Улф.

— Само момент, моля — отвърна му Силк. — Ако срещнем някого и ни се наложи да даваме обяснения, ти, Лелдорин и Гарион сте слуги на Поулгара. Хетар, Барак и Дурник са моя прислуга.

— Както кажеш — съгласи се Улф с уморен вид.

— Имам причини да го кажа.

— Добре.

— Не би ли искал да чуеш кои са причините, които ще изтъкна?

— Не изпитвам особено желание.

Силк изглеждаше малко огорчен.

— Готови ли сме? — попита Улф.

— Да. Багажът е тук — каза Дурник. — О, един момент. Забравих да угася огъня. — И се върна в кулата.

Улф хвърли гневен поглед след ковача и измърмори:

— С какво ще се промени положението ни, като го изгаси? Всичко бездруго е осеяно с развалини.

— Остави го на мира, татко — спокойно го прекъсна леля Поул. — Той просто си е такъв.

Докато се качваха на седлата, конят на Барак, огромен, як сив жребец, погледна укорително Хетар и алгарът се засмя.

— Какво е толкова смешно? — изпълнен с подозрение попита Барак.

— Конят измърмори нещо — отвърна Хетар. — Не е чак толкова важно.

Един след друг се изнизаха от потъналите в мъгли развалини по тясната кална пътека, която лъкатушеше в гората. Снегът беше лепкав, от дърветата капеше вода. Завиха се плътно с наметалата си, за да се предпазят от студа и влагата. Лелдорин подкара коня си до Гарион и попита:

— Принц Келдар винаги ли е така… как да кажа… толкова изключително неразгадаем?

— Силк ли? О, да. Той е много хитър. Разбираш ли, той е шпионин, маскировката и умелите лъжи са втората му природа.

— Шпионин? Наистина ли? — Очите на Лелдорин блеснаха.

— Той работи за вуйчо си, краля на Драсния — обясни Гарион. — Доколкото разбирам, драснианците се занимават с тази работа от векове.

— Трябва да спрем, за да приберем и останалите вързопи — напомни Силк на господин Улф.

— Не съм забравил — отвърна възрастният мъж.

— Какви вързопи? — попита Лелдорин.

— Силк купи няколко топа вълнен плат в Камаар — обясни му Гарион. — Според него това ще е достатъчно благовиден предлог да се придвижваме по главния път. Скрихме топовете в една пещера, когато се отклонихме от пътя, за да стигнем до Воу Вейкюн.

— Той се сеща за всичко, нали?

— Опитва се. Имаме късмет, че е с нас.

— Можем да го помолим да ни разкрие някой тайни, свързани с маскировката — предложи дълбокомислено Лелдорин. — Това може да се окаже много полезно, когато тръгнем да търсим врага ти.

Гарион си беше мислил, че Лелдорин е забравил за импулсивната си клетва. Струваше му се, че умът на младия аренд е прекалено вятърничав, за да се съсредоточи върху нещо определено, но сега разбра, че Лелдорин само привидно забравя нещата, които приказва. Перспективата, че трябва да се заеме със сериозно издирване на убиеца на родителите си, придружаван от този млад ентусиаст, който се впускаше в импровизации и красиви жестове на всеки кръстопът, започна да се очертава в съзнанието на Гарион в застрашителна светлина.

Рано преди обяд, след като взеха топовете плат на Силк и ги привързаха към гърбовете на резервните коне, пътешествениците се върнаха на Великия западен път — шосе, прекарано от толнедранците в сърцето на гъстата гора. Продължиха да яздят на юг в бърз, равномерен галоп, който стапяше левгите, които трябваше да преодолеят.

Задминаха тежко натоварен крепостен селянин, облечен в парцаливи дрехи, превързани около кръста с връв. Лицето му беше изпито, мършавото му тяло се виждаше изпод парцалите. Той отстъпи встрани от пътя и страхливо се взря в тях, докато минаваха покрай него. Гарион внезапно почувства болезнен прилив на съчувствие към този човек. За миг в съзнанието му се върна споменът за Ламер и Детон и младежът се зачуди какво ли в края на краищата ще се случи на двамата клетници. Поради някаква непонятна причина сега това му се струваше важно.

— Наистина ли е необходимо да ги държат толкова бедни? — попита той Лелдорин; беше неспособен повече да се сдържа.

— Кого? — рече Лелдорин и се огледа.

— Видя ли онзи крепостен селянин?

Лелдорин погледна през рамо към дрипавия мъж.

— Ти дори не го забеляза — обвини го Гарион.

Лелдорин вдигна рамене.

— Та те са толкова много.

— И всичките се обличат в дрипи и едва не умират от глад.

— Данъците на мимбратите — отрони Лелдорин, като че тези думи обясняваха всичко.

— Струва ми се, че ти самият винаги имаш достатъчно храна.

— Аз не съм крепостен селянин, Гарион — търпеливо му отговори Лелдорин. — Най-бедните страдат най-много. Така е устроен светът.

— Не трябва да бъде така — възрази Гарион.

— Ти просто не разбираш.

— Не. И никога няма да разбера.

— Естествено, че не можеш да схванеш нещата — заяви Лелдорин с вбесяващо самодоволство. — Ти не си аренд.

Гарион стисна зъби и се въздържа да изрече очевидния отговор, който пареше на езика му.

Късно следобед вече бяха изминали десет левги и снегът около пътя почти изчезна.

— Не трябва ли да започнем да мислим по въпроса къде ще пренощуваме? — подсети ги леля Поул.

Господин Улф замислено почеса брадата си и примижа към сенките, които се люлееха сред дърветата.

— Имам вуйчо, който живее недалеч оттук — предложи разрешение на затруднението Лелдорин. — Граф Релдеген. Сигурен съм, че с удоволствие ще ни подслони.

— Слаб мъж? — въпросително изрече Улф. — С тъмна коса?

— Отдавна е побелял — отговори Лелдорин. — Познаваш ли го?

— Не съм го виждал от двадесет години — каза Улф. — Доколкото си спомням, беше луда глава.

— Вуйчо Релдеген? Сигурно го бъркаш с някой друг, Белгарат.

— Може би — съгласи се Улф. — Далеч ли е къщата му?

— На не повече от левга и половина оттук.

— Хайде да отидем да го видим — реши Улф.

— Как се разбираш с приятеля си? — попита Силк, когато се изравни с Гарион.

— Горе-долу добре — отвърна Гарион. Не беше сигурен какво точно иска да научи Силк. — Но ми е малко трудничко да му обяснявам някои неща.

— Това е съвсем естествено — отбеляза Силк. — В края на краищата той е аренд.

Гарион светкавично се зае да защити Лелдорин.

— Той е честен и много храбър.

— Всичките аренди са такива. Това е част от затрудненията, които създават.

— Аз го харесвам — заяви Гарион.

— Аз също, Гарион, но това не ми пречи да осъзная какъв всъщност е той.

— Ако се опитваш да загатваш нещо, защо просто не вземеш да го кажеш направо?

— Добре, ще го кажа направо. Не позволявай на приятелството да замъгли трезвата преценка на разума. Арендия е много опасно място, а арендите много често допускат груби грешки с катастрофални последици. Не позволявай на темпераментния си приятел да те въвлече в нещо, което не е твоя работа. — Погледът на Силк беше прям и Гарион осъзна, че дребният мъж е съвсем сериозен.

— Ще внимавам — обеща младежът.

— Знаех, че мога да разчитам на тебе — произнесе Силк с натежал от сериозност глас.

— Подиграваш ли ми се?

— Никога, Гарион — насмешливо подхвърли Силк и после се изсмя. Продължиха да яздят един до друг в мрачния следобед.

Сивата каменна къща на граф Релдеген се издигаше в средата на горска поляна, която се простираше във всички посоки на разстояние по-голямо от изстрел с лък. Макар че около нея не беше изградена стена, къщата приличаше на крепост. Прозорците, обърнати към гората, бяха тесни и укрепени с железни решетки. Масивни кули, увенчани с бойници, се издигаха на всеки ъгъл. Вратата, която водеше към централния двор, беше направена от цели дървесни стволове, издялани като греди с правоъгълна форма и свързани с железни скоби. Гарион се взря в заплашителната грамада, към която се приближаваха сред светлината на угасващия ден. В къщата бе стаена надменна непривлекателност, мрачна здравина, която сякаш предизвикваше околния свят.

— Това местенце не изглежда особено приятно, нали? — обърна се той към Силк.

— Астурианската архитектура е отражение на обществото им — отбеляза Силк. — Солидната къща не е нещо лошо в страна, където споровете между съседите често се изплъзват от контрол.

— Толкова ли се плашат един от друг?

— Просто са предпазливи, Гарион. Нищо друго.

Лелдорин скочи от седлото пред тежката врата и заговори с някого през тясна пролука, покрита с решетки. Накрая се разнесе дрънчене на вериги и скърцане на тежки, обковани с желязо греди.

— Не бих рискувал с резки движения, когато се озовем вътре — тихо се обади Силк. — Вероятно ни наблюдават стрелци с лъкове.

Гарион го изгледа изпитателно.

— Има такъв странен обичай по тези места — поясни Силк.

Влязоха в покрития с калдъръм двор и слязоха от конете. Граф Релдеген ги чакаше на вратата. Беше висок слаб мъж със стоманеносива коса и брада. Беше облечен в пищен зелен жакет с дълги ръкави, подпираше се на солиден бастун и макар че се намираше в собствения си дом, носеше меч на хълбока. Той се спусна с мъчително куцукане по широките стъпала към двора, за да ги посрещне.

— Здравей, вуйчо — обърна се към него Лелдорин и почтително се поклони.

— Здравей, племеннико. — Графът го удостои с учтиво кимване.

— Приятелите ми и аз се озовахме в близост до твоята къща — заяви Лелдорин — и си помислихме, че можем да намерим подслон при теб тази нощ.

— Винаги си добре дошъл, племеннико — отговори Релдеген с хладна официалност. — Вечеряли ли сте?

— Не, вуйчо.

— Тогава ще се нахраните заедно с мен. Бих ли могъл да узная кои са приятелите ти?

Господин Улф свали качулката си, пристъпи напред и каза:

— Познаваме се, Релдеген.

Графът се ококори.

— Белгарат? Ти ли си?

Улф се засмя.

— О, да. Все още се скитам по света и предизвиквам най-различни опасни неща.

Релдеген се засмя топло и стисна рамото му.

— Влезте всички, моля. Нека не стоим навън в този студ.

После се обърна и закуцука по стълбите към къщата.

— Какво е станало с крака ти? — попита го Улф.

— Уцелиха ме със стрела в коляното. — Графът вдигна рамене. — Резултат от стар спор — много време измина, откакто забравих каква беше причината за него.

— Доколкото си спомням, ти доста често се намесваше в подобни разпри. Навремето дори си мислех, че ще изживееш целия си живот с изтеглен меч.

— Вярно, бях доста буен младеж — призна графът, отвори широката врата и ги поведе по дълъг коридор. Стигнаха стая с внушителни размери, в чиито четири ъгъла бяха запалени големи камини. Огромни извити каменни арки подпираха тавана. Подът беше направен от полиран черен камък и бе застлан с рогозки и животински кожи. Стените, арките и таванът бяха варосани и създаваха поразителен контраст с черния под. Тежки, украсени с дърворезба столове от тъмнокафяво дърво бяха поставени на различни места в стаята, а близо до едната камина имаше огромна маса, в средата на която се издигаше голям железен свещник. Десетина книги с кожени подвързии бяха разпръснати върху каменния плот на масата.

— Книги, Релдеген? — изумено възкликна Улф, докато останалите сваляха наметалата си и ги подаваха на един слуга. — Ти си улегнал, приятелю.

Графът само се усмихна на забележката му.

— Май забравих да се държа както подобава — извини се Улф. — Дъщеря ми, Поулгара. Поул, запознай се с граф Релдеген, стар мой приятел.

— Госпожо — поздрави я графът с изящен поклон. — Чест е за мен, че посещавате къщата ми.

Леля Поул тъкмо се готвеше да му отговори, когато в стаята нахълтаха двама млади мъже, увлечени в разгорещен спор.

— Ти си истински идиот, Берентайн! — озъби се единият. Беше облечен в ален жакет.

— Може би ти прави удоволствие да мислиш така, Торасин — отговори вторият, силен наглед млад мъж с белезникава къдрава коса и туника на зелени и жълти райета. — Ала независимо дали ти харесва, или не, бъдещето на Астурия е в ръцете на мимбратите. Злобните ти подмятания и изпълнените с омраза излияния няма да променят този факт.

— Я стига, Берентайн — подигра му се тъмнокосият. — Призлява ми от твоя навик да подражаваш на добрите светски маниери на мимбратите.

— Престанете, господа! — остро произнесе граф Релдеген и почука с бастуна по каменния под. — Ако продължавате да обсъждате политическите проблеми, ще ви разделя — ако се наложи, ще употребя и сила.

Двамата млади мъже си размениха свирепи погледи и поеха към два противоположни ъгъла на стаята.

— Синът ми Торасин — произнесе графът с извинителна нотка в гласа и посочи тъмнокосия младеж: — А това е братовчед му Берентайн — син на брата на покойната ми съпруга. Вече две седмици, откакто се карат по този начин. Само ден след пристигането на Берентайн се наложи да им прибера мечовете.

— Споровете на политически теми влияят благотворно на кръвта, милорд — отбеляза Силк. — Особено през зимата. Разгорещяването предпазва вените от задръствания.

Графът тихо се разсмя на забележката му.

— Принц Келдар от кралския двор на Драсния — представи го господин Улф.

— За мен е чест, ваше височество — отговори с поклон графът.

Силк леко потрепера.

— Моля ви, милорд. Цял живот се опитвам да се отърва от това обръщение и съм сигурен, че връзката ми с кралския двор смущава вуйчо ми почти в същата степен, в която смущава самия мен.

Графът отново се засмя, после каза:

— Заповядайте на масата. Още от сутринта два тлъсти елена се пекат на шиш в кухнята, пък и наскоро получих буренце червено вино от южна Толнедра. Доколкото си спомням, Белгарат винаги е проявявал слабост към вкусната храна и хубавите вина.

— И изобщо не се е променил, милорд — каза леля Поул. — Поведението на баща ми е лесно предсказуемо, стига човек да го опознае добре.

Графът се усмихна, предложи й ръката си и всички се отправиха към вратата за трапезарията.

— Кажете ми, милорд — заговори леля Поул, — дали случайно разполагате с вана във вашата къща?

— Къпането през зимата е опасно, лейди Поулгара — предупреди я графът.

— Милорд — заяви сериозно тя, — къпя се и през лятото, и през зимата много повече години, отколкото можете да си представите.

— Нека се къпе, Релдеген — поощри я господин Улф. — Защото когато си внуши, че не е достатъчно чиста, настроението й рязко се влошава.

— Едно изкъпване няма да навреди и на тебе, Стари вълко — язвително го прекъсна леля Поул. — Освен това май вече започна да прекаляваш.

Господин Улф придоби оскърбен вид.

Много по-късно, след като се нахраниха до насита с еленово месо, обилно пропит със сос хляб и апетитни черешови тортички, леля Поул се извини и отиде с една прислужница да провери как върви подготовката на ваната й. Мъжете останаха на масата при чашите с вино; лицата им бяха окъпани от златистата светлина на множеството свещи.

— Позволете ми да ви заведа до стаите ви — предложи Торасин на Лелдорин и Гарион, стана, взе една свещ и хвърли изпълнен с едва сподавяно презрение поглед към Берентайн, който седеше от отсрещната страна на масата.

Те го последваха, напуснаха трапезарията и се заизкачваха по дълго стълбище към горните етажи на къщата.

— Не искам да те обиждам, Тор — обади се Лелдорин, — ала братовчед ти подкрепя много особени идеи.

— Берентайн е магаре — изсумтя Торасин. — Смята, че може да впечатли мимбратите, като им подражава или като се подмилква в нозете им. — Мургавото му лице изглеждаше разгневено.

— Защо се държи така?

— Изпитва отчаяно желание да притежава собствено имение — отвърна Торасин. — Вуйчо ми има малко земя, която ще му остави в наследство, а той, глупакът му с глупак, е хлътнал до уши по дъщерята на един от местните барони, и понеже баронът не би си помислил да приеме зет без земя, Берентайн се опитва да измъкне чрез ласкателства имение от мимбратския губернатор. Той би се заклел във вярност пред самия Кал Торак, ако сметне, че по този начин може да се сдобие със земя.

— Нима не разбира, че няма никаква вероятност да постигне целта си? — попита Лелдорин. — Около губернатора се мотаят прекалено много жадни за земя мимбратски рицари и той едва ли някога ще си помисли да даде имение на астурианец.

— Аз му казах точно същите неща — заяви Торасин с унищожително презрение. — Но с човек като него не може да се излезе на глава. Поведението му е срам за цялото ни семейство.

Лелдорин съчувствено поклати глава, бързо огледа коридора и избъбра шепнешком:

— Трябва да говоря с тебе, Тор.

Торасин го измери с остър поглед.

— Баща ми ми възложи да служа на Белгарат в изпълнението на дело с огромна важност — продължи бързо Лелдорин. — Не зная колко време няма да съм тук, затова ти и останалите трябва да убиете Кородулин без мене.

Очите на Торасин широко се разтвориха от ужас.

— Не сме сами, Лелдорин — изрече той сподавено.

— Ще се отдалеча в другия край на коридора — бързо заяви Гарион.

— Не! — възпря го решително Лелдорин и го хвана за ръката. — Гарион е мой приятел, Тор. Нямам никакви тайни от него.

— Моля те, Лелдорин — възпротиви се Гарион. — Аз не съм астурианец. Дори не съм и аренд. Не искам да знам нищо за вашите планове.

— Но ще узнаеш, Гарион. Това е доказателство за доверието, което изпитвам към тебе — извика пламенно Лелдорин. — Следващото лято, когато Кородулин предприеме пътешествие до разрушения град Воу Астур, където ще се състоят шестседмичните кралски церемонии по отбелязването на Арендското единство, ще направим засада на главния път.

— Лелдорин! — задъха се Торасин и лицето му пребледня.

Ала Лелдорин вече нямаше никакво намерение да спира.

— Това няма да е обикновена засада, Гарион, а унищожителен удар в сърцето на мимбратите. Ще бъдем облечени в униформи на толнедрански легионери и ще го съсечем с толнедрански мечове. Нашето нападение ще принуди Мимбре да обяви война на империята Толнедра, която ще смаже Мимбре като жалка черупка от яйце. Град Мимбре ще бъде унищожен и Астурия ще извоюва свободата си!

— Начак ще заповяда да те убият за това, което направи, Лелдорин — извика Торасин. — Всички дадохме клетва да пазим тайна и я подписахме с кръвта си.

— Кажи на мурга, че плюя върху клетвата, която съм дал пред него — разгорещено отвърна Лелдорин. — За какво им е притрябвал на астурианските патриот и съратник мург?

— Той ни снабдява със злато, глупако! — изкрещя Торасин извън себе си от ярост. — Нуждаем се от прекрасното му червено злато, за да купим униформите и мечовете и да укрепим увереността на по-слабите и малодушните.

— Не ми трябват разни мамини синчета — буйно възрази Лелдорин. — Патриотът извършва всичко, защото обича родната си страна, а не заради златото на ангараките.

Умът на Гарион заработи бързо. Вцепенението, което го обхванало за миг, го напусна.

— В Черек срещнах един мъж — припомни си той. — Граф Джарвик. Той също така приемаше злато от един мург и кроеше заговор да убие краля на родната си страна.

Двамата се вгледаха в него с безизразни лица.

— Щом убият краля, със страната непременно се случват разни неща — обясни Гарион. — Независимо от това колко лош е кралят и колко добри са били хората, които са го убили, за известно време всичко в кралството се разпада. Навсякъде цари хаос и обикновено никой не посочва посоката, в която трябва да започне да се развива държавата. А ако тази страна започне война с друга държава, объркването става още по-непоправимо. Смятам, че ако аз бях мург, бих желал подобен хаос да обхване всичките кралства на Запада.

Гарион слушаше собствения си глас, обзет от изумление.

В него се бе промъкнала суха, безстрастна нотка и той я улови мигновено. Откакто се помнеше, този глас винаги го беше съпътствал — скрит в някакво тихо, потайно ъгълче на съзнанието му, за да зазвучи в моментите, когато се държеше глупаво или правеше някаква грешка. Ала сега гласът приказваше направо на тези двама млади мъже и търпеливо им обясняваше всичко.

— Ангаракското злато не е такова, каквото изглежда — продължи той. — В него е скрита сила, която покварява. Може би затова цветът му е еднакъв с цвета на кръвта. Бих размислил, преди да приема още злато от онзи мург Начак. Задавали ли сте си въпроса защо ви дава злато и защо подкрепя плана ви? Той не е астурианец, подбудите му въобще не биха могли да бъдат патриотични, нали? По този въпрос също бих помислил.

Лелдорин и Торасин изведнъж се разтревожиха.

— На никого няма да съобщавам за онова, което чух — увери ги Гарион. — Вие проявихте доверие и разкрихте поверителния си план пред мен, но в действителност аз не биваше да научавам нищо за него. Ала помнете, че в света се случват много повече неща, отколкото тук, в Арендия. Мисля, че е време да си лягам. Ако ми покажете къде е леглото ми, ще ви оставя да обсъждате тези неща цяла нощ — щом имате такова желание.

Като цяло Гарион смяташе, че се е справил със създалото се положение доста умело. Най-малко беше предизвикал съмнения в умовете им. Но досега бе опознал арендите доста добре и съзнаваше, че това вероятно няма да е достатъчно, за да ги накара изцяло да променят позициите си. От друга страна, все пак беше поставил началото на промените.

ГЛАВА 4

На следващата сутрин тръгнаха рано. Мъглата все още притискаше клоните на дърветата. Граф Релдеген, наметнат с тъмна мантия, стоеше до портата на имението си, за да ги изпрати и да си вземе сбогом с тях; Торасин, изправен до баща си, като че не бе в състояние да откъсне очи от лицето на Гарион. Доколкото му беше възможно, Гарион се стремеше да запази безизразния си вид. Пламенният млад астурианец изглеждаше обзет от съмнения — те вероятно щяха да го предпазят да се хвърли слепешком в начинание с катастрофални последици. Гарион осъзнаваше, че това не е много, ала все пак при тези обстоятелства бе най-доброто.

— Върни се скоро, Белгарат — заговори Релдеген. — Ела някога, когато ти е възможно да останеш по-дълго. Тук живеем много уединено и ми се иска да зная какво става по света. Ще седим край огъня и ще разговаряме месец-два.

Господин Улф кимна сериозно.

— Може би ще дойда, когато свърша работата си, Релдеген. — После обърна коня си и поведе групата през широката горска поляна. Скоро отново навлязоха в мрачната гора.

— Графът е необикновен аренд — подхвърли Силк небрежно. — Снощи например сподели няколко изключително оригинални мисли.

— Много се е променил — съгласи се Улф.

— Трапезата му беше добра — добави Барак. — Не бях хапвал до насита, откакто напуснах Вал Алорн.

— Съвсем сигурно е, че си похапна добре — обади се леля Поул. — Че ти изяде почти цял елен.

— Преувеличаваш, Поулгара — възрази Барак.

— Ала не много — отбеляза Хетар с тихия си глас.

Лелдорин яздеше до Гарион, ала до този миг не беше изрекъл нито дума. Лицето му изглеждаше разтревожено също както това на неговия братовчед. Беше очевидно, че иска да каже нещо, ала бе също толкова ясно, че не знае как да започне.

— Хайде, изплюй камъчето — тихо му каза Гарион. — Вече сме достатъчно добри приятели и няма да се оскърбя, ако думите ти не са точно по вкуса ми.

Лелдорин го погледна притеснено.

— Толкова ли е очебийно, че нещо ме измъчва?

— По-скоро проличава, че си честен човек — отговори Гарион. — Никога не си учил как да прикриваш чувствата си, това е всичко.

— Вярно ли е онова, което ни каза? — избъбра на един дъх Лелдорин. — Не се съмнявам в думите ти, ала все пак наистина ли в Черек е имало мург, който е организирал заговор срещу крал Анхег?

— Питай Силк — предложи му Гарион. — Или Барак, или Хетар — който и да е от тях. Всички бяхме там.

— Но Начак не е такъв — бързо възрази Лелдорин, като че желаеше да се защити.

— Можеш ли да си сигурен в това? — попита Гарион. — Той е измислил плана, нали? Как се случи така, че се срещна с този човек?

— Всички бяхме отишли на големия панаир — аз, Торасин и неколцина други. Купихме някои неща от един търговец мург и Тор направи няколко забележки срещу мимбратите — видя го какъв е. Търговецът ни каза, че познавал някакъв човек, който можело да се окаже интересен за нас, и после ни запозна с Начак. Колкото повече разговаряхме с него, толкова по-съчувствено ставаше отношението му към онова, което изпитвахме ние.

— Естествено, че ще се държи по този начин.

— Начак ни обясни какви са плановете на краля. Няма да повярваш!

— Естествено.

Лелдорин му хвърли тревожен поглед.

— Той ще разкъса именията ни на части и ще ги подари на мимбратските благородници, които нямат земя — изрече обвиняващо младият аренд.

— Проверихте ли другаде това твърдение, или приехте единствено твърденията на Начак?

— Как бихме могли да проверим? Мимбратите никога не биха си признали, ако се изправим лице срещу лице с тях, ала биха постъпили тъкмо по този начин — подобно нещо може да се очаква от всеки мимбрат.

— Значи разчитате единствено на честната дума на Начак? Ами как направихте плана си?

— Начак заяви, че ако самият той е астурианец, не би позволил на никого да отнеме неговата земя. Спомена също, че ще бъде прекалено късно да им се противопоставим, когато дойдат с рицари и войници. Заяви, че ако лично трябвало да се справи с това положение, би нанесъл удар преди враговете му да са готови, и то по такъв начин, че мимбратите да не се досетят кой е извършил нападението. Тъкмо тогава предложи да използваме толнедрански униформи.

— А кога започна да ви дава пари?

— Не съм сигурен. Тор се занимава с тази работа.

— Той обясни ли ви някога защо ви дава пари?

— Заяви, че го правел, защото сме приятели.

— Това не ви ли се стори малко странно?

— Аз бих дал пари някому заради това, че е мой приятел — възрази Лелдорин.

— Ти си астурианец — отбеляза Гарион. — Ти би дал живота си за свой приятел. Ала Начак е мург, а аз никога не съм чувал хората от тази народност да се славят с щедростта си. И какво излиза в крайна сметка — един непознат ви съобщава, че кралят възнамерява да отнеме земите ви. След това ви натрапва план, според който вие трябва да ликвидирате краля и да обявите война на Толнедра; и за да е сигурен в успешното изпълнение на плана, този човек ви дава пари. Така ли е?

Лелдорин безмълвно кимна, очите му се изпълниха с покруса.

— Нима никой от вас не изпита ни най-малко съмнение?

Младият аренд като че ли щеше да се разплаче.

— Но планът е толкова добър! — избухна накрая той. — И непременно ще успее.

— Тъкмо това го прави толкова опасен — отвърна Гарион.

— Гарион, какво да направя? — Гласът на Лелдорин звучеше измъчено.

— Сега нищо — каза Гарион. — Може би по-късно, когато разполагаме с достатъчно време да обмислим всичко добре, ще вземем някакво решение. Ако не успеем сами, винаги можем да се обърнем за помощ към дядо и да го попитаме. Той ще измисли някакъв начин да спре изпълнението на плана.

— Не можем да приказваме за това с никого — напомни му Лелдорин. — Заклели сме се, че ще пазим всичко в тайна.

— Може да ни се наложи да престъпим клетвата си — неохотно каза Гарион. — Не смятам, че някой от нас дължи нещо на този мург, но всичко зависи от тебе. Аз няма да кажа никому нищо без твое разрешение.

— Ти решавай — произнесе умолително Лелдорин. — Аз не мога да го направя, Гарион.

— Ала ще трябва да го направиш. Сигурен съм, че ако помислиш, ще разбереш защо.

Отново излязоха на Великия западен път и Барак ги поведе в чевръст тръс на юг, което им отне възможността да обсъждат повече този въпрос.

След около левга минаха край кално селце, състоящо се от десетина хижи с торфени покриви. Стените им бяха направени от сплетени пръчки, замазани с кал. Полето около селото беше осеяно с дънери, няколко мършави крави пасяха край гората. Гарион не успя да сдържи възмущението си при вида на мизерията, в която тънеха бедняшките бордеи.

— Лелдорин! — остро извика той. — Гледай!

— Какво? Къде? — Русокосият младеж веднага се отърси от тревогите си, сякаш очакваше непосредствено надвиснала опасност.

— Селото — каза Гарион. — Погледни го.

— Най-обикновено селище на крепостни селяни — безразлично отвърна Лелдорин. — Виждал съм стотици като него. — Той, изглежда, се готвеше отново да се отдаде на душевните си терзания.

— В Сендария държим прасетата в по-хубави постройки — пламенно прозвуча гласът на Гарион. Само да можеше да накара приятеля си да разбере!

Двама дрипави крепостни селяни унило цепеха един дънер край пътя. Когато групата конници се приближи, те захвърлиха брадвите си и ужасено побягнаха към гората.

— Гордееш ли се с това, Лелдорин? — попита Гарион. — Нима ти е приятно да усещаш как собствените ти съотечественици толкова се боят от тебе, че са готови да си плюят на петите веднага щом те забележат?

Лелдорин изглеждаше объркан.

— Те са крепостни селяни, Гарион — заяви той, като че ли тези думи обясняваха всичко.

— Те са хора, а не животни. Хората заслужават по-добро отношение.

— Не мога да сторя нищо, за да им помогна. Те не са мои крепостни селяни. — След това вниманието на Лелдорин отново се съсредоточи върху душевните му проблеми, тоест върху дилемата, с която го беше сблъскал Гарион.

Преди смрачаване бяха изминали десет левги. Облачното небе полека започна да потъмнява.

— Мисля, че днес ще трябва да пренощуваме в гората, Белгарат — отбеляза Силк и се огледа. — Няма никаква вероятност да достигнем следващия толнедрански хан.

Господин Улф, който дремеше на седлото, се сепна и примигна, после каза:

— Добре. Но нека се отдалечим от пътя. Огънят може да привлече вниманието на зложелатели, а вече прекалено много хора знаят, че сме в Арендия.

— Тук дърварите са проправили пътека. — Дурник посочи някаква просека между дърветата. — Ако тръгнем по нея, ще се озовем отново сред гората.

— Добре — съгласи се Улф.

Напоените с влага листа на горския шубрак заглушаваха шума от копитата на конете. Ездачите поеха по тясната дърварска пътека. Почти цяла миля се придвижваха, без да приказват, после изведнъж пред очите им се разкри широко сечище.

— Какво ще кажете да пренощуваме тук? — попита Дурник и посочи едно поточе, което тихо бълбукаше покрай големи, обрасли с мъх камъни.

— Да, тук е добре — съгласи се Улф.

— Ще имаме нужда от подслон — отбеляза ковачът.

— Купих палатки в Камаар — съобщи Силк. — Във вързопите са.

— Колко предвидливо от твоя страна — възнагради го с комплимент леля Поул.

— Посещавал съм Арендия и преди, госпожо, и зная какво е времето тук.

— Гарион и аз ще отидем да съберем дърва за огрев — каза Дурник, слезе от коня и отвърза брадвата от седлото си.

— Аз ще ви помогна — предложи Лелдорин. Лицето му все още изглеждаше разтревожено.

Дурник кимна и ги поведе сред дърветата. Гората беше пропита с влага, ала ковачът, изглежда, инстинктивно знаеше къде да търси сухи съчки. Тримата работеха чевръсто в спускащия се полумрак и скоро натрупаха три големи наръча клони и изсъхнали пръчки и ги отнесоха при останалите, които тъкмо издигаха сиво-кафявите палатки. Дурник остави наръча си и разчисти с крак място да запали огъня. После извади прахан, коленичи и започна да удря ножа си в парче кремък. Посипаха се искри. След малко изпод ръцете на ковача лумна слаб пламък, после огънят се разгоря и леля Поул, тананикайки си тихичко, подреди край него своите тенджери и тигани.

Хетар беше отишъл да се погрижи за конете и когато се върна, всички застанаха край огъня и загледаха как леля Поул приготвя вечерята от запасите, които граф Релдеген ги бе убедил да вземат преди да напуснат къщата му.

Когато се нахраниха, седнаха около огъня и започнаха тихичко да разговарят.

— Колко път изминахме днес? — попита Дурник.

— Дванадесет левги — беше преценката на Хетар.

— И кога ще се измъкнем от тази гора?

— От Камаар до Централната равнина има осемдесет левги — отговори Лелдорин.

Дурник въздъхна.

— Това означава, че ще пътуваме седмица или дори повече. Надявах се, че пътешествието ни сред леса ще е по-кратко.

— Разбирам какво имаш предвид, Дурник — съгласи се Барак. — Доста е мрачно под тези дървета.

Конете, които бяха завързани за колове край потока, се раздвижиха неспокойно и Хетар скочи.

— Какво има? — прошепна Барак и също се изправи.

— Но те не бива да… — Хетар потрепера, после се овладя.

— Назад! — остро изрече той. — Отдалечете се от огъня. Конете казват, че наоколо има мъже. Много са… и са въоръжени. — Той отскочи от пламъците и извади сабята си от ножницата.

Лелдорин го погледна стреснато и хукна към една от палатките. Гарион се почувства внезапно разочарован от своя приятел и това му подейства като юмручен удар в стомаха. Стрела изсвистя сред осветеното пространство и се скърши в ризницата на Барак.

— На оръжие! — изрева исполинът и измъкна меча си. Гарион сграбчи ръкава на леля Поул и се опита да я измъкне извън светлината на огъня.

— Престани! — гневно извика тя и се отскубна от хватката му. Още една стрела профуча откъм потъналата в мъгла гора. Леля Поул махна с ръка, като че искаше да прогони досадна муха, и произнесе една-единствена дума. Стрелата отскочи назад, сякаш се беше ударила в нещо твърдо, и падна на земята.

С яростни крясъци неколцина груби плещести мъже изскочиха от гъсталака и прекосиха потока. Размахваха саби. Барак и Хетар се хвърлиха напред да ги спрат, Лелдорин излезе от палатката с лъка си и започна да изпраща стрели срещу нападателите така бързо, сякаш ръцете му се намираха едновременно на няколко места. Гарион се засрами, че се бе усъмнил в храбростта на приятеля си.

Един от разбойниците рухна със сподавен вик. Стрела беше пронизала гърлото му. Друг конвулсивно се преви одве, притисна корема си с ръце, изстена и падна на земята. Трети, съвсем млад, с белезникава, мека като пух брада, тежко се сгромоляса сред клонките и задърпа с ръце перестата стрела, която стърчеше в гърдите му. Върху момчешкото му лице бе изписано удивление. После въздъхна, свлече се на хълбок и от носа му бликна кръв.

Облечените в дрипи мъже заотстъпваха под градушката от стрелите на Лелдорин, а Барак и Хетар се нахвърлиха върху тях. Със страхотен замах тежкият меч на Барак разби на парчета нечие вдигнато за удар оръжие, после остро се вряза между врата и рамото на един мъж с черни бакенбарди, който се беше изправил срещу исполина. Разбойникът се олюля. Хетар направи лъжлива маневра, размахвайки сабята си, после с все сила я заби в тялото на един от нападателите, чието лице беше осеяно с белези от едра шарка. Мъжът застина на мястото си, после, когато Хетар изтегли оръжието си, от устата му бликна ярка струя кръв. Дурник се втурна напред с брадвата си, а Силк измъкна изпод палтото си кама и се хвърли срещу един мъж със сплъстена кафеникава брада, като в последния миг приклекна, направи кълбо и нанесе съкрушителен удар с двата си крака в гърдите на брадатия. После без никакво забавяне се изправи и заби камата в корема на противника си. Брадатият нададе ужасяващ писък, сграбчи корема си и се опита да задържи синкавите спирали на вътрешностите си, които напираха да се изплъзнат между пръстите му.

Гарион изтича към вързопите с багажа, за да вземе собственото си оръжие, ала изведнъж усети, че нечия ръка грубо го сграбчва за врата. За миг се опита да се съпротивлява, после върху главата му се стовари зашеметяващ удар и очите му изведнъж се напълниха с ослепителна светлина.

— Тъкмо този ни трябва — изкрещя груб, дрезгав глас.

Носеха го някъде — поне това знаеше със сигурност. Не знаеше колко време е изтекло, откакто го бяха ударили по главата. Ушите му все още бучаха и ужасно му се гадеше. Не напрегна мускулите си, остана отпуснат, ала внимателно отвори едното си око. Зрението му беше слабо и несигурно, но все пак успя да различи брадатото лице на Барак, което плуваше в тъмнината и се сливаше с нея. И сега, както по-рано в заснежената гора на Вал Алорн, на Гарион му се струваше, че вижда рунтавата муцуна на огромна мечка. Младежът затвори очи и потрепера.

— Всичко е наред, Гарион — заговори Барак, ала гласът му беше изпълнен с отчаяние. — Аз съм.

Гарион отново отвори очи. Мечката вече беше изчезнала.

Дори не беше сигурен, че наистина я е видял.

— Добре ли си? — попита го Барак и го пусна на земята.

— Удариха ме по главата — измърмори Гарион и прокара длан по отока зад ухото си.

— Е, вече няма да могат да повторят този удар — избоботи Барак. В тона му обаче пулсираше отчаяние. После исполинът рухна на земята и скри лице в ръцете си. Беше тъмно и не се виждаше ясно, ала изглеждаше, като че ли раменете на Барак се тресат от ужасна сподавена скръб — глуха, сърцераздирателна поредица от конвулсивни ридания.

— Къде сме? — попита Гарион и се огледа в тъмнината.

Барак се изкашля и изтри лицето си.

— Доста сме се отдалечили от палатките. Трябваше да потичам известно време, докато настигна онези, които те носеха.

— Как… во се случи? — Гарион все още се чувстваше объркан.

— Мъртви са. Можеш ли да се изправиш?

— Не зная. — Гарион се опита да стане, ала изведнъж му се зави свят, като че го обля огромна вълна. Сякаш някой биеше с бухалка стомаха му.

— Нищо. Ще те нося — заяви Барак. Сега гласът му звучеше както обикновено — мрачно и практично. От близкото дърво се обади бухал и призрачната му сянка прелетя сред дърветата пред тях. Барак пак го вдигна, Гарион затвори очи и се съсредоточи да овладее болката в стомаха си.

Не след дълго стигнаха до сечището и огъня.

— Как е той? — попита леля Поул, която превързваше разсечената ръка на Дурник.

— Цицина на главата, това е всичко — отговори Барак и остави Гарион на земята. — Отблъснахте ли ги? — Гласът му беше суров, дори жесток.

— Онези, които могат, сигурно все още не са спрели да бягат — отвърна Силк. Подвижните му очи блестяха. — Е, оставиха неколцина от другарите си. — Той посочи няколко трупа, проснати малко встрани от огъня.

От мрака се появи Лелдорин и надникна над рамото на Силк. Все още не беше прибрал меча си в ножницата. Не можеше да си поеме дъх, лицето му беше бледо, ръцете му трепереха.

— Добре ли си? — попита той Гарион.

Гарион кимна и внимателно опипа подутината зад ухото си.

— Опитах се да намеря двамата, които те отвлякоха — каза младежът. — Но те се оказаха прекалено бързи за мене. Наоколо се движеше някакво животно. Чух го да вие, докато те търсех — надаваше страхотен вой.

— Звярът се махна — обади се Барак съвсем спокойно.

— Какво става с тебе? — попита Силк грамадния мъж.

— Нищо ми няма.

— Кои бяха тези?

— Най-вероятно разбойници — предположи Силк и прибра камата си. — Една от облагите на общество, което поддържа крепостното право. На хората им омръзва да бъдат крепостни селяни и хващат гората, за да търсят печалба и приключения.

— Говориш също като Гарион — възпротиви се Лелдорин. — Не можете ли да разберете, че крепостничеството е част от реда на нещата в тази страна? Нашите крепостни селяни не са в състояние сами да се грижат за себе си, затова ние, които имаме по-висок ранг, поемаме отговорността да се грижим за тях.

— О, разбира се — саркастично се съгласи Силк. — Те са по-зле нахранени от прасетата и живеят в по-отвратителни бордеи от колибите на кучетата ви. Ала вие се грижите за тях, нали?

— Стига, Силк — хладно го прекъсна леля Поул. — Престани да се заяждаш. — Тя завърза последния възел в превръзката на Дурник и отиде да прегледа главата на Гарион. Пръстите й внимателно докоснаха подутината и младежът потрепна.

— Не е толкова сериозно — отбеляза леля Поул.

— Боли — оплака се той.

— Естествено, че ще боли, скъпи — спокойно рече тя. После натопи един парцал във ведрото със студена вода и го постави върху отока. — Трябва да се научиш да си пазиш главата, Гарион. Ако продължават да те удрят по този начин, умствените ти способности силно ще намалеят.

Гарион понечи да й отговори, ала тъкмо в този момент в отблясъка на огъня се показаха Хетар и господин Улф.

— Още бягат — обяви Хетар. Стоманените пулове по кожената му дреха хвърляха алени отблясъци сред потрепващата светлина, сабята му беше окървавена.

— Изглежда, всички са страшно добри бегачи — отбеляза Улф. — Вие добре ли сте?

— Няколко подутини и натъртвания, май това е всичко — отвърна леля Поул. — Можеше да е и много по-лошо.

— Хайде да не се тревожим за онова, което не се е случило.

— А тези ще ги махнем ли оттук? — изръмжа Барак и посочи мъртвите тела, разпръснати край потока.

— Не трябва ли да ги погребем? — попита Дурник. Гласът му се люшна несигурно, лицето му беше съвсем бледо.

— Защо да си даваме толкова труд? — рязко отсече Барак. — Ако искат, приятелите им могат да се върнат и да се погрижат за тях… ако изпитват подобно желание.

— Но това е дивашка постъпка. — възрази Дурник.

Барак вдигна рамене.

— Така правят всички.

Господин Улф обърна едно от телата и започна внимателно да разглежда посивялата лице на мъртвеца.

— Прилича на обикновен арендски разбойник — изсумтя той. — Ала не можем да сме сигурни в това.

Лелдорин събираше стрелите си, като внимателно ги изтегляше от телата на мъртъвците.

— Хайде да ги махнем някъде по-далеч оттук — обърна се Барак към Хетар. — Омръзна ми да ги гледам.

Дурник отклони поглед встрани и Гарион видя, че в очите му блестят сълзи.

— Боли ли те, Дурник? — съчувствено попита той и седна до приятеля си.

— Аз убих един от тези мъже, Гарион — изрече ковачът с разтреперан глас. — Ударих го с брадвата. Той изпищя и кръвта му шурна по мен. После падна и започна да рита, докато не издъхна.

— Нямал си избор, Дурник — каза Гарион. — Те се опитваха да ни убият.

— Никога не бях убивал човек — прошепна Дурник. Сълзите обливаха цялото му лице. — Клетникът продължи да рита толкова дълго… ужасно дълго.

— Защо не отидеш да си легнеш, Гарион? — предложи с нетърпящ възражение глас леля Поул. Очите й бяха спрели върху обляното в сълзи лице на Дурник.

Гарион я разбра и каза:

— Лека нощ, Дурник.

После стана и тръгна към една от палатките. За миг обърна поглед назад. Леля Поул беше седнала до ковача и тихичко му приказваше. Едната й ръка бе полегнала върху раменете му.

ГЛАВА 5

Огънят беше догорял; едно-единствено оранжево пламъче блещукаше пред палатките. В мъглата около сечището не се чуваше никакъв шум. Гарион лежеше, усещайки пулсирането на кръвта в подутината зад ухото си, и се опитваше да заспи. Накрая, късно след полунощ, разбра, че няма да успее, и се отказа. Измъкна се изпод одеялото и тръгна да търси леля Поул.

Над сребристата мъгла беше изплувал облият кръг на луната и въздухът сякаш искреше. Младежът внимателно си проправяше път сред потъналия в тишина лагер, после тихо подраска с нокът по входа на палатката и прошепна:

— Лельо Поул? — Не получи никакъв отговор. — Лельо Поул! — изрече той малко по-високо. — Аз съм, Гарион. Мога ли да вляза? — Отново никой не му отговори; не можеше да долови ни най-слаб звук, идещ отвътре. Младежът внимателно придърпа брезента и надникна в палатката. Тя беше празна.

Озадачен, дори мъничко разтревожен, младежът огледа сечището. Хетар стоеше на пост недалеч от завързаните за коловете коне — ястребовото му лице бе обърнато към потъналата в мъгла гора, наметката бе плътно обвита около тялото му. Гарион се поколеба за миг, след това тихо пристъпи зад палатките, промъкна се между дърветата сред ефирната, бляскава мъгла и се насочи към потока. Може би ако потопеше пламналата си от болка глава в студената вода, щеше да му олекне. Внезапно долови едва забележимо движение сред дърветата и замря.

Огромен сив вълк пробяга с бързи стъпки сред мъглата и спря в края на гората. Гарион дълбоко пое дъх. Вълкът клекна върху влажните листа, като че очакваше някакъв знак. Искрящата мъгла осветяваше подробности, каквито Гарион не би могъл да забележи при обикновена светлина. Тилът и раменете на вълка бяха сребристи, а муцуната му бе изпъстрена със сива козина. Възрастта му излъчваше внушително достойнство, а жълтите му очи изглеждаха някак особено умни.

Гарион стоеше абсолютно неподвижно. Знаеше, че дори и най-недоловимият звук ще стигне до острите уши на вълка, ала не само това го караше да се държи така. От удара зад ухото главата му бе някак олекнала, но и странният блясък на окъпаната в лунна светлина мъгла му внушаваше, че в тази среща има нещо необичайно. Младежът осъзна, че едва сдържа дъха си.

Голяма снежнобяла кукумявка закръжи с подобните си на привидения крила над дърветата, избра нисък клон и кацна, вторачила немигващите си очи във вълка. Сивият вълк спокойно насочи погледа си към кацналата птица. След миг, макар че не се усещаше дори и най-слаб полъх на вятъра, неочаквано се изви вихрушка, а блестящата мъгла направи фигурите на кукумявката и вълка неясни и смътни. Когато вихърът изчезна, край дърветата стоеше господин Улф, а леля Поул, облечена в сивата си дреха, седеше съвсем спокойно на клона над него.

— Отдавна не бяхме ловували заедно, Поулгара — каза възрастният мъж.

— Да, татко. — Тя вдигна ръце и прокара пръсти през дългия тъмен водопад на косите си. — Почти бях забравила какво е по време на лов. — Тя потрепна, обзета от някакво странно удоволствие. — Тази нощ е прекрасна за лов, нали?

— Малко е влажна — отвърна той и раздвижи единия си крак.

— Над върховете на дърветата въздухът е почти прозрачен, пък и звездите са особено ярки. Прекрасна нощ за летене.

— Радвам се, че ти беше приятно. Случайно да си спомняш, че трябваше да сториш нещо?

— Не бъди толкова саркастичен, татко. В околността няма никакви други хора освен аренди и повечето от тях спят.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. На пет левги оттук няма нито един кролим. Намери ли онези, които търсеше?

— Не ми беше трудно да ги проследя — отговори Улф. — Отседнали са в една пещера в гората. Един умря, докато се опитваха да се доберат до убежището си, а още двама вероятно няма да доживеят до сутринта. Доста са ядосани от начина, по който се развиха нещата.

— Мога да си го представя. Успя ли да се промъкнеш достатъчно близо, за да разбереш за какво си приказват?

Той кимна.

— Мъж в едно от близките села наблюдава пътя и им съобщава кога преминава заможен човек, когото си струва да ограбят.

— Значи са просто обикновени крадци?

— Не е точно така. Те дебнеха именно нас. Всеки от нашата група им е бил описан в най-малки подробности.

— Мисля, че ще отида да поговоря с този селянин — мрачно изрече тя и изви пръстите си по доста неприятен начин, който подсказваше какво възнамерява да предприеме.

— Не си струва да загубиш толкова време — възрази Улф и замислено почеса брадата си. — Всичко, което ще ти каже, е, че някакъв мург му е предложил злато. Кролимите не си дават труд да разясняват нещата на хората, които наемат.

— Трябва да се заемем с него, татко — настоя леля Поул. — Нали не искаме да върви тайно по петите ни, да купува със злато всеки разбойник в Арендия и да го изпраща срещу нас?

— Много скоро няма да може да купи нищо — отбеляза Улф и се засмя. — Утре приятелите му смятат да го примамят в гората и да му прережат гърлото — възнамеряват да му сторят и още няколко неща.

— Добре. Ала все пак ми се ще да зная кой е този кролим.

Улф вдигна рамене.

— Какво ще се промени, ако научиш? В северна Арендия се навъртат много кролими и всички гледат да създават колкото се може повече неприятности. Те знаят какво става точно толкова добре, колкото и ние. Не бива да очакваме, че ще стоят със скръстени ръце.

— Не можем ли да прекъснем всичко това?

— Нямаме време — изтъкна възрастният мъж. — Ще ни отнеме цяла вечност, докато обясним всичко на арендите. Ако се придвижваме достатъчно бързо, може би ще успеем да се изплъзнем, преди кролимите да са се подготвили.

— Ами ако не успеем?

— Тогава ще опитаме по друг начин. Трябва да настигна Зедар преди Ктхол Мургос. Ако прекалено много неща се изпречат пред мен и ме забавят, ще действам направо.

— Трябваше да започнеш така от самото начало, татко. Понякога си прекалено изтънчен в работата си.

— Пак ли започваш? Тези думи са отговор на всичко, което предприемам, Поулгара. Непрекъснато се занимаваш с разни неща, които ще се уредят от само себе си, ако ги оставиш на мира. Или пък непрекъснато правиш промени, когато това съвсем не е необходимо.

— Не ми се сърди, татко. Помогни ми да сляза.

— Защо не се спуснеш с летене?

— Не бъди смешен.

Гарион се измъкна сред покритите с мъх камъни. Целият трепереше.

След малко леля Поул и господин Улф се върнаха при сечището и веднага събудиха останалите.

— По-добре да продължим — каза господин Улф. — Тук сме твърде уязвими. По-сигурно ще е да се движим по главния път. Бих желал по-скоро да излезем от тази гора.

Бързо прибраха палатките и поеха обратно по дърварската пътека към Великия западен път. Макар че до разсъмване оставаха още няколко часа, окъпаната в лунна светлина мъгла изпълваше нощта със странен блясък; струваше им се, че яздят сред искрящ облак, полегнал над тъмните дървета. Стигнаха до главния път и отново се насочиха на юг.

— Ще ми се да сме далеч оттук преди да е изгряло слънцето — отбеляза тихо Улф. — Ала не бива да допускаме повече грешки, така че дръжте очите и ушите си отворени.

Продължиха в лек галоп и изминаха повече от три левги, когато мъглата започна да става перлено-сивкава. Зазоряваше се. Изведнъж Хетар вдигна ръка, подавайки им сигнал да спрат.

— Какво има? — попита Барак.

— Пред нас има коне — отвърна Хетар. — Идват зад завоя.

— Сигурен ли си? Аз не чувам нищо.

— Поне четиридесет са — каза Хетар.

— Ето! — обади се Дурник и наведе глава на една страна. — Чувате ли ги?

Всички доловиха тих тропот някъде далеч в мъглата.

— Можем да се скрием в гората, докато ни отминат — предложи Лелдорин.

— По-добре да останем на пътя — отговори му господин Улф.

— Позволете ми аз да се справя с това — заговори Силк и мина начело на групата. — Правил съм го.

Продължиха напред с внимателен, бавен ход. Ездачите, които изплуваха от мъглата, бяха целите в стомана. Носеха бляскави доспехи и кръгли шлемове със заострени забрала и това ги правеше да приличат на някакви странни насекоми. На дългите им копия бяха вързани тесни знамена. Конете им бяха едри и силни и също защитени с брони.

— Мимбратски рицари — изръмжа Лелдорин и очите му започнаха да мятат искри.

— Не давай израз на чувствата си — обърна се Улф към младия човек. — Ако някой ти каже нещо, отговори така, че да те възприемат като симпатизант на мимбратите — като младия Берентайн в къщата на вуйчо ти.

Лицето на Лелдорин стана сурово.

— Постъпи както ти казва, Лелдорин — намеси се леля Поул. — Сега не е време за героични постъпки.

— Спрете! — заповяда водачът на покритата с брони колона, после бавно свали копието си, докато острият му връх се насочи срещу пътешествениците.

— Някой от вас да излезе напред, за да говоря с него. — Тонът на рицаря беше безапелационен.

Силк се приближи към покрития със стомана мъж и се усмихна любезно.

— Радваме се, че ви срещаме, господин рицарю — излъга той, без да му трепне окото. — Снощи ни нападнаха разбойници и сега яздим, треперейки за живота си.

— Кой си ти? — попита рицарят и вдигна забралото на шлема си. — Кои са тези с теб?

— Аз съм Радек от Боктор, милорд — отговори Силк с поклон и сне кадифената си шапка. — Търговец от Драсния. Пътувам към Тол Хонет и карам вълнени платове с надеждата да пристигна навреме за зимния панаир.

Мъжът с доспехите присви очи, изпълнен със съмнение.

— Групата ти изглежда прекалено голяма за такова просто начинание, достопочтени търговецо.

— Тези тримата са мои слуги — обясни му Силк, сочейки към Барак, Хетар и Дурник. — Старецът и момчето са прислуга на сестра ми, вдовица със собствени средства, която ме придружава, защото желае да посети град Тол Хонет.

— Ами другият? — настойчиво продължи рицарят. — Астурианецът?

— Млад благородник, който пътува към Воу Мимбре, за да погостува на приятели. Благосклонно се съгласи да бъде наш водач, докато преминем гората.

Съмненията на рицаря, изглежда, се поуталожиха.

— Споменахте за някакви разбойници — рече той. — На кое място ви устроиха засада?

— На около три или четири левги назад по пътя. Нахвърлиха се срещу нас, след като построихме бивак за нощуване. Успяхме да ги отблъснем, ала сестра ми беше ужасена.

— Тази провинция на Астурия ври от размирици и разбойничество — строго отбеляза рицарят. — Аз и моите хора сме изпратени тук, за да ги отстраним. Ела тук, астурианецо!

Ноздрите на Лелдорин се разшириха, но той покорно излезе напред.

— Как се казваш?

— Името ми е Лелдорин, господин рицарю. С какво мога да ви бъда полезен?

— Онези разбойници, за които спомена търговецът… Обикновени хора ли бяха, или благородници?

— Крепостни селяни, милорд — отговори Лелдорин, — дрипави и недодялани. Без никакво съмнение избягали от господарите си, на които трябва да се подчиняват според закона, за да грабят в гората.

— Как можем да очакваме чувство за дълг и надлежно покорство от крепостните селяни, когато благородниците кроят отвратителен бунт срещу короната? — натърти рицарят.

— О, така е, милорд — съгласи се Лелдорин. В гласа му зазвуча скръб, вярно, мъничко преиграна. — Много спорове съм водил тъкмо по този въпрос с онези, които непрекъснато дрънкат за потисничеството на мимбратите и високомерното им презрение. Ала призивите ми към здрав разум и предано уважение към негово величество винаги са посрещани с подигравки и студена злост. — Младият мъж въздъхна.

— Мъдростта подхожда на сана ти, млади Лелдорин — одобри думите му рицарят. — За съжаление трябва да задържа теб и спътниците ти, за да проверим някои подробности.

— Господин рицарю! — бурно запротестира Силк. — И най-малкият дъжд може да съсипе стоката ми! Ще претърпя загуби в Тол Хонет. Моля ви, не ме задържайте.

— Съжалявам, добри ми търговецо — отговори рицарят. — Но Астурия гъмжи от лицемерни люде и заговорници. Не мога да пусна никого без щателна проверка.

В края на мимбратската колона стана някакво раздвижване. Наредили конете си един след друг, скрити зад бляскави метални нагръдници, с алени пелерини и шлемове, украсени с пера, петдесет толнедрански легионери бавно преминаха край фланга на защитените с доспехи рицари.

— Какво става тук? — учтиво попита командирът на легиона и спря до коня на Силк. Беше слаб четиридесетинагодишен мъж със сухо кафеникаво лице.

— Не ни е необходима помощта на легионите, за да разрешим възникналия въпрос — студено му отговори рицарят. — Ние получаваме заповедите си от Воу Мимбре. Изпратени сме тук, за да възстановим реда в Астурия, и изпълнявайки заповедите си, разпитвахме тези пътешественици.

— Отнасям се с дълбоко уважение към реда, господин рицарю — заяви толнедранецът, — ала сигурността по главните пътища е нещо, за което отговарям аз. — И той впери въпросителния си поглед в Силк.

— Аз съм Радек от Боктор, капитане — каза му Силк. — Драсниански търговец, на път за Тол Хонет. Ако желаете, можете да проверите документите ми.

— Документите лесно се фалшифицират — обяви рицарят.

— Така е — съгласи се толнедранецът, — но за да пестя време, аз съм възприел практиката да приемам за истина онова, което пише в тях. Един драсниански търговец със стоките си има пълното законно основание да се движи по главния път, построен от Империята, господин рицарю. Нямате никаква причина да го задържате, нали?

— Трябва да потушим размириците и да спрем бандитизма — разгорещено заяви рицарят.

— Потушавайте ги — отговори капитанът. — Ала извън главния път, ако нямате нищо напротив. Според договора главните пътища, построени от Империята, са толнедранска територия. Навлезте сред дърветата и се отдалечете поне на петдесет метра оттук — тогава онова, което правите, е изцяло ваша работа; онова обаче, което става на пътя, е мое задължение. Убеден съм, че нито един истински мимбратски рицар не би подложил на унижение своя крал, като наруши официално споразумение между арендската корона и Империята, нали?

Рицарят го изгледа безпомощно.

— Смятам, че можете да продължите по пътя си добри ми търговецо — обърна се толнедранецът към Силк. — Зная, че цял Тол Хонет очаква пристигането ви със затаен дъх.

Силк му се усмихна и направи театрален поклон. После подкани с жест останалите и те бавно подкараха конете си край вбесения мимбратски рицар. След като групата им отмина, легионерите препречиха пътя, като по този начин направиха невъзможно всяко преследване.

— Този тук се оказа човек на място — отбеляза Барак. — Мнението ми за толнедранците не е кой знае колко добро, но капитанът май е от друго тесто.

— Хайде да побързаме — рече господин Улф. — Не ми се ще рицарите да ни спрат втори път, след като толнедранците си тръгнат.

Пришпориха конете и се понесоха в галоп напред, а рицарите поведоха разгорещен спор с командира на легиона по средата на пътя.

Пренощуваха в един толнедрански хан с дебели стени и за пръв път през живота си Гарион се изкъпа, без леля Поул да го кара. Тя дори и не го подтикна да го направи. Макар че бе пропуснал възможността да се включи пряко в битката предишната нощ, той изпитваше чувството, че целият е опръскан с кръв — а дори и по-зле. Никога преди не беше осъзнавал как нелепо могат да бъдат осакатени хората в ръкопашен бой. Видя как изтичат вътрешностите и мозъкът на жив човек и гледката го изпълни с особен, дълбок срам, че най-дълбоките тайни на човешкото тяло могат да бъдат изложени на показ по такъв отвратителен начин. Чувстваше се омърсен. Свали дрехите си в мразовитата баня, като без дори да се замисля, сне сребърния амулет, който му бяха подарили господин Улф и леля Поул; след това влезе във ваната, от която се вдигаше пара, и изтри кожата си с груба четка и силен сапун — много по-настойчиво, отколкото диктуваха дори най-педантичните изисквания за чистота на тялото.

През следващите няколко дни се придвижваха на юг с постоянна скорост, като всяка нощ спираха в разположените на еднакво разстояние един от друг толнедрански ханове. Присъствието на легионери със сурови лица непрекъснато им напомняше, че мощта на империята Толнедра гарантира сигурността на пътниците, потърсили подслон в хановете.

Ала на шестия ден след битката в гората конят на Лелдорин окуця и спря. Дурник И Хетар, под ръководството на леля Поул, няколко часа изваряваха целебни лапи, наведени над малкия огън край пътя, после слагаха парещи компреси върху крака на животното, а Улф кипеше от гняв, че се бавят. Когато накрая конят беше в състояние да продължи, разбраха, че нямат възможност да стигнат до следващия хан преди да мръкне.

— Е, Стари вълко — остро рече леля Поул, когато отново се качиха на конете. — Какво ще правим сега? Ще продължим ли да яздим през нощта, или отново ще опитаме да се подслоним в гората?

— Не съм решил — лаконично отвърна Улф.

— Ако не ме лъже паметта, недалеч пред нас има някакво село — заяви Лелдорин, който сега яздеше алгарски кон. — Има даже някаква странноприемница.

— Това звучи заплашително — вметна Силк. — Какво точно имаш предвид под „даже някаква“?

— Лоша слава се носи за алчността на собственика на селото — отговори Лелдорин. — Данъците, които налага на хората си, са непосилни. Оставя на крепостните селяни съвсем малко от отгледаното на полето. Странноприемницата не е хубава.

— Трябва да рискуваме — реши Улф и ги поведе напред в бърз тръс. Когато наближиха селото, тежките облаци започнаха да се разкъсват и бледите слънчеви лъчи се запромъкваха през късчетата синьо небе.

Селото изглеждаше дори по-зле от представата, която Лелдорин беше изградил у тях с описанието си. Половин дузина дрипави просяци стояха в калта в покрайнините му; протягаха умолително ръце и хленчеха. Къщите бяха окаяни коптори, над които се процеждаше пушек от запалените зад стените жалки огньове. Мършави прасета ровеха из калните улици, цялата местност беше потънала в зловоние.

Към гробището, разположено в другия край на селото, се влачеше погребално шествие. Трупът, прикрепен към една дъска, беше завит в парцаливо кафяво одеяло, а облечените в пищни качулати мантии жреци на Чалдан — арендския бог — монотонно напяваха старозаветен химн, посветен повече на войната и отмъщението, отколкото на това да вдъхва някаква утеха на опечалените. Вдовицата, притиснала до гърдите си плачещо бебе, вървеше след тялото с безизразно лице и угаснали очи.

Странноприемницата вонеше на вкисната бира и мухлясала храна. Единият ъгъл на стаята за посетители беше разрушен от някакъв пожар и ниският таван беше все още черен и омазан със сажди. Зейналата дупка в стената бе скрита със завеса от изгнило платно. В средата на стаята беше издълбана дупка, в която пращеше и пушеше огън. Съдържателят на странноприемницата ги изгледа начумерено и им предложи за вечеря няколко купи с рядка водниста каша — смес от ечемик и ряпа.

— Очарователно — отбеляза язвително Силк и отблъсна недокоснатата си купа. — Малко съм изненадан от тебе, Лелдорин. Твоята страст да се бориш със злините по света, изглежда, те е сграбчила здраво, но как си пропуснал това място? Мога ли да предложа следващият ти поход да включва посещение при собственика на това имение? Този човек отдавна би трябвало да бъде обесен.

— Досега не съм осъзнавал, че положението е толкова лошо — измърмори Лелдорин унило и се огледа, като че ли виждаше някои неща за първи път. Върху красивото му лице се изписа болезнен ужас.

Гарион почувства, че му призлява, изправи се и каза:

— Ще поизляза.

— Не се отдалечавай прекалено много — предупреди го леля Поул.

Въздухът навън поне беше мъничко по-чист. Гарион внимателно тръгна към края на селото, като се опитваше да избегне най-дълбоката кал.

— Моля ви, господарю — изрече умолително малко момиченце с огромни очи, — имате ли излишна коричка хляб?

Гарион безпомощно погледна детето.

— Съжалявам. — Той започна да рови из джобовете си, търсейки да й даде нещо, но момичето се разплака и се отдръпна встрани.

В осеяното с дънери поле зад вонящите улици едно дрипаво момче на възраст почти колкото Гарион свиреше на дудук и наблюдаваше няколко дребни крави. Мелодията, сърцераздирателно невинна, се носеше, незабелязвана от никого, сред бордеите, приклекнали под косите лъчи на слабото слънце. Погледите на момчетата се срещнаха и с мрачно проблясване отчетоха, че двамата са заедно на това място, ала нито единият, нито другият не произнесе нито дума.

В края на гората се появи мъж с тъмна качулка и тъмни дрехи, възседнал черен кон и взрял втренчен поглед към селото. От мрачната фигура лъхаше нещо зловещо, ала също така и нещо смътно познато. На Гарион му се стори, че би трябвало да знае кой е този конник, ала макар че умът му отчаяно се бореше да си припомни името на непознатия, то мъчително му се изплъзваше. Младежът дълго гледа фигурата в края на гората и отбеляза, макар и да не съзнаваше напълно важността, на този факт, че ездачът и конят са облени от светлината на залязващото слънце, ала зад тях не се вижда никаква сянка. Дълбоко в съзнанието на Гарион нещо се опита да изкрещи, ала, съвсем унесен, той просто остана да наблюдава, без да прави нищо. Нямаше да съобщи нищо на леля Поул или на другите, защото нямаше нищо за казване; веднага щом се обърнеше с гръб към конника, всичко щеше да се заличи от спомените му.

Светлината започна да намалява и тъй като вече беше започнал да трепери, младежът тръгна към странноприемницата. Тъжната мелодия от свирката на момчето се издигаше към небето.

ГЛАВА 6

Въпреки обещаващата светлина на краткия залез, следващият ден дойде с мрачна и студена зора. Започна да ръми — мразовити водни капки, които полепваха по дърветата, и цялата гора изглеждаше подгизнала и безрадостна. Пътешествениците напуснаха странноприемницата рано и скоро навлязоха в участък от гората, който изглеждаше още по-страшен и заплашителен от онези зловещи места, през които вече бяха минали. Дърветата тук бяха огромни, множество гигантски дъбове с изкривени стволове протягаха голите си клони сред тъмните борове и смърчове. Земята под дърветата беше покрита с някакъв сив мъх, който навяваше мисли за болести и страдания.

Тази сутрин Лелдорин приказваше малко и Гарион предположи, че неговият приятел мисли за плана на Начак. Младият астурианец яздеше загърнат с тежкото си зелено наметало; червеникаво-златистата му коса беше влажна; беше посърнал. Гарион се приближи до приятеля си и подкара коня си до него.

— Какво те тревожи, Лелдорин? — попита накрая младежът.

— Мисля, че през целия си живот досега съм бил сляп, Гарион — отговори Лелдорин.

— О? Как така? — внимателно изрече Гарион с надеждата, че приятелят му в последна сметка е решил да съобщи всичко на господин Улф.

— Виждах само мимбратското потисничество над Астурия. Никога не бях забелязвал, че самите ние потискаме собствения си народ.

— Опитвах са да ти го кажа — изтъкна Гарион. — Какво те накара да прозреш всичко това?

— Селото, в което пренощувахме — обясни Лелдорин. — Никога не съм виждал по-бедно и окаяно място — нито пък хора, доведени до такава безпомощна мизерия. Как са в състояние да я понасят?

— Имат ли някакъв друг избор?

— Баща ми поне се грижи за хората в имението си — изтъкна младият мъж, като че се защитаваше. — Никой не е останал гладен и без подслон — но към тези хора тук се отнасят по-зле, отколкото към животните. Винаги съм се гордял със своя ранг, ала сега се срамувам от него. — Очите му наистина се изпълниха със сълзи.

Гарион не беше съвсем сигурен как да се отнесе към внезапното пробуждане на приятеля си. От една страна, се радваше, че Лелдорин накрая е успял да забележи очевидното, но, от друга, немалко се боеше към каква постъпка би тласнало това ново откритие непостоянния му другар.

— Ще се откажа от титлата си — внезапно заяви Лелдорин, сякаш прочел мислите на Гарион. — И когато се завърна от нашия поход, ще отида при крепостните селяни, за да споделя пълния им с несгоди живот.

— И каква полза ще има от това? Как страданието, на което ще се подложиш, ще намали нещастията им?

Лелдорин го измери с остър поглед. Прямото му лице отрази десетките мисли, които прелитаха в ума му.

— Прав си, разбира се — рече той. — Ти винаги имаш право. Удивително е как успяваш винаги да вникнеш в същината на нещата, Гарион.

— Какво точно си наумил да правиш? — попита загрижено Гарион.

— Ще ги поведа на въстание. Ще помета цяла Арендия с армия от крепостни селяни. — Гласът му затрепери, защото въображението му се бе възпламенило от величествената картина, която си представяше.

— Защо отговорът ти на всичко е винаги един и същ, Лелдорин? — изстена Гарион. — На първо място крепостните селяни не разполагат с оръжие и не са обучени да водят бой. Независимо от това как убедително приказваш, никога не би могъл да ги накараш да те последват. На второ място — дори и да те последват, всички благородници в Арендия ще се обединят срещу тебе. Ще унищожат армията ти, а след това положението ще стане десет пъти по-лошо. На трето място — ти просто ще предизвикаш гражданска война, а мургите искат именно това.

Лелдорин примигна няколко пъти, докато схване пълния смисъл на думите му. После лицето му отново стана мрачно.

— Не бях помислял за това — призна той.

— Така си и знаех. Ще продължаваш да правиш тези грешки, докато предпочиташ да използваш лъка и меча, но не и ума си.

Лелдорин се изчерви, а след това тъжно се усмихна и каза с укор:

— Избра твърде рязък начин да ми го кажеш, Гарион.

— Съжалявам — извини се Гарион. — Може би трябваше да се изразя другояче.

— Не — увери го Лелдорин. — Аз съм аренд. Много неща често ми убягват, ако не са казани съвсем направо.

— Не искам да кажа, че си глупав, Лелдорин — възрази Гарион. — Това е грешка, каквато би направил всеки човек. Арендите не са глупави — те са просто импулсивни.

— Не, всичко това е повече от обикновена импулсивност — настоя Лелдорин тъжно и посочи влажния мъх под дърветата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гарион.

— Това е последният участък от гората преди да навлезем в равнините на централна Арендия — обясни Лелдорин. — Тук преминава естествената границата между Мимбре и Астурия.

— Гората се е същата — отбеляза озадачено Гарион.

— Не е — мрачно отрони Лелдорин. — Тук е било любимото място за устройване на засади. Земята под дърветата е покрита със стари кости. Виж. — Той посочи едно място край пътя.

Отначало Гарион си помисли, че онова, което сочи приятелят му, са две изкривени пръчки, стърчащи от мъха, а вейките по краищата им са се оплели в нисък храст. После с отвращение осъзна, че гледа зеленясалите кости на човешка ръка — пръстите, сграбчили храста в последните конвулсии на предсмъртната агония. Потресен, младежът попита:

— Защо не са го погребали?

— Ще бъдат необходими хиляда години непрекъсната работа на хиляда мъже, за да заровят в земята тленните останки на убитите — покрусено отвърна Лелдорин. — Цели поколения на Арендия почиват тук — мимбрати, уейсити, астурианци. Лежат, останали на мястото, където ги е покосила смъртта, и само мъхът ги завива във вечния им сън.

Гарион потрепера и отвърна очи от немия зов на ръката, издигаща се сред морето от мъх под дърветата. Всички издатини и хълмчета, издигащи се сред мъха, разкриваха ужаса, стаен под сиво-зелената повърхност. Младежът внезапно осъзна, че това море от кости се простира додето поглед стига.

— Колко време трябва да пътуваме, преди да излезем в равнината? — попита той тихо.

— Вероятно два дни.

— Два дни? И непрекъснато е както тук?

Лелдорин кимна.

— Защо? — Гласът на Гарион прозвуча по-сурово, по-обвиняващо, отколкото възнамеряваше.

— Отначало заради гордостта ни… и честта — отговори Лелдорин. — А след това от скръб и от желание да отмъстим. Накрая просто защото не сме знаели как да прекратим всичко това. Както казахме, ние, арендите, не сме особено умни.

— Но сте винаги храбри — бързо го прекъсна Гарион.

— О, да — призна Лелдорин. — Винаги храбри. Това е националното ни проклятие.

— Белгарат — тихо прошепна Хетар зад тях, — конете надушват нещо.

Господин Улф се отърси от дрямката, на която обикновено се отдаваше, докато яздеше, и попита:

— Какво?

— Конете — повтори Хетар. — Нещо пред нас ги плаши.

Зениците на Улф се стесниха и станаха странно безизразни.

— Алгроти! — изруга той.

— Какво означава „алгрот“? — попита Дурник.

— Същество, различно от човека, далечен родственик на тролите.

— Веднъж видях един трол — намеси се Барак. — Огромно грозно туловище с нокти и кучешки зъби.

— Ще ни нападнат ли? — рече Дурник.

— Почти е сигурно. — Гласът на Улф беше напрегнат. — Хетар, ти ще пазиш конете. Групата ни не бива да се разделя.

— Откъде ли пък са дошли? — попита Лелдорин. — В тази гора няма чудовища.

— Понякога, когато огладнеят, слизат от планините на улгосите — отговори Улф. — След нападенията им не оцелява никой, за да разкаже, че ги е срещал.

— По-добре направи нещо, татко — каза леля Поул. — Обградили са ни от всички страни.

Лелдорин бързо се огледа, като че ли се опитваше да се ориентира, после каза:

— Не сме много далеч от хълма на Елгон. Бихме могли да ги отблъснем, ако се доберем дотам.

— Хълмът на Елгон ли? — рече Барак, който вече бе извадил тежкия си меч.

— Високо възвишение, покрито с големи обли камъни — обясни Лелдорин. — Почти като истинска крепост. Елгон се задържал там цял месец, отблъсквайки мимбратската армия.

— Звучи обещаващо — намеси се Силк. — Поне ще се измъкнем от дърветата. — И той нервно погледна мократа гора, която ги заобикаляше от всички страни.

— Ами да опитаме — реши Улф. — Все още не са се разярили достатъчно, за да ни нападнат, пък и дъждът намалява умението им да се ориентират по миризмата.

Странен лаещ звук долетя от глъбините на гората.

— Те ли са? — попита Гарион.

— Подвикват си — обясни Улф. — Някои сигурно са ни видели. Хайде мъничко да побързаме, ала не пришпорвайте конете преди да сме зърнали хълма.

Калният път започна да се изкачва към върха на нисък хребет.

— Половин левга — напрегнато изрече Лелдорин. — Още половин левга и би трябвало да видим хълма.

Ездачите с мъка удържаха конете. Очите на животните ужасено следяха гората. Сърцето на Гарион биеше лудо, устата му пресъхна. Дъждът се усили. С крайчеца на окото си младежът долови движение и бързо погледна в тази посока. Съзря фигура с големината на възрастен мъж, бягаща с дълги скокове успоредно на пътя на стотина стъпки навътре в гората. Преследвачът им тичаше превит одве; ръцете му докосваха земята. Беше отблъскващо сив.

— Ето там! — извика Гарион.

— Видях го — изръмжа Барак. — Не е голям колкото трол.

Силк направи гримаса.

— Достатъчно е порасъл.

— Ако ни нападнат, пазете се от ноктите им — предупреди Улф. — Отровни са.

— Колко вълнуващо — подметна Силк.

— Ето го хълма — обяви леля Поул съвсем спокойно.

— Към него! — извика Улф.

Уплашените коне, внезапно освободени от задържащите ги юзди, се понесоха по стръмния път; копитата им биеха земята в бесен ритъм. Ужасяващ рев долетя от гората зад тях, лаещите звуци ставаха все по-силни и напираха от всички посоки.

— Ще успеем! — изкрещя Дурник, за да ги окуражи.

Ала изведнъж половин дузина виещи алгроти изскочиха на пътя пред тях. Ръцете им бяха разперени широко, устите им зееха зловещо. Бяха огромни, с горни крайници като на маймуни, ала вместо пръсти имаха нокти. Лицата им приличаха на кози муцуни, главите им бяха увенчани с къси остри рога, а от челюстите им стърчаха дълги зъби. Сивата им кожа беше люспеста като на влечуги.

Конете започнаха да пръхтят и да се изправят на задните си крака. Гарион едва се удържа на седлото. Барак заудря задницата на коня си с плоската страна на меча и свирепо го пришпори, докато накрая конят, уплашен повече от ездача, отколкото от алгротите, се втурна срещу адските изчадия. С два страшни удара от двете си страни Барак уби два звяра и се промъкна през редицата им. Трето чудовище, с протегнати напред нокти, направи опит да скочи върху гърба му, ала тялото му се вцепени и полетя с муцуната надолу в калта, а една от стрелите на Лелдорин щръкна между раменете му. Барак обърна коня си, съсече трите останали чудовища и избоботи:

— Да вървим!

Гарион чу как Лелдорин ахна и бързо извърна глава. Обзе го вледеняващ ужас: един алгрот бе впил нокти в приятеля му и се опитваше да го смъкне от седлото. Лелдорин нанасяше слаби удари с лъка си по козята муцуна на звяра.

Изпълнен с отчаяние, Гарион извади меча си, ала Хетар, който връхлетя изотзад, го изпревари и извитата му сабя съсече тялото на изчадието. Алгротът нададе пронизителен рев, свлече се и се загърчи под чаткащите копита.

Конете в панически галоп се заизкачваха по стръмния склон. Гарион хвърли поглед през рамо и видя, че Лелдорин застрашително се люшка на седлото си, притискайки кървящата си рана с ръка. Гарион диво изтегли юздите и конят му се обърна.

— Спасявай се, Гарион! — изкрещя Лелдорин. Лицето му бе потънало в мъртвешка бледност.

— Не! — Гарион прибра меча в ножницата, подхвана приятеля си и му помогна да се изправи на седлото. Заедно продължиха в галоп към хълма; Гарион полагаше мъчителни усилия да подкрепя ранения младеж.

Стръмното възвишение представляваше истинска плетеница от скали, издигащи се по-високо и от най-високите дървета. Конете успяха да се изкатерят догоре и тропотът на копитата им се разнесе сред огромните мокри обли камъни. Стигнаха до малко равно плато на върха на хълма и конете се скупчиха, треперещи един до друг в дъжда. Гарион скочи на земята и успя да улови Лелдорин, който бавно се свличаше от седлото.

— Насам! — остро извика леля Поул, която вече измъкваше снопче билки и бинтове от багажа си. — Дурник, огън. Веднага.

Дурник безпомощно се огледа, но зърна само няколко мокри трески.

— Ще се опитам да сторя нещо — изрече той с глас, изпълнен със съмнение.

Дишането на Лелдорин беше неравно, слабо и учестено.

Лицето му бе мъртвешки бяло. Краката не го държаха. Гарион му помогна да се изправи. Стомахът го присви от страх. Хетар хвана ранения от другата страна и двамата заедно го заведоха до леля Поул, която преглеждаше билките си.

— Трябва веднага да изцедя отровата — обясни тя. — Гарион, дай ми ножа си.

Гарион извади камата си и й я подаде. Тя бързо разпори кафявата туника на Лелдорин и пред очите им се разкриха зловещите рани, направени от ноктите на алгрота.

— Ще боли — рече тя. — Дръжте го здраво.

Гарион и Хетар уловиха краката и ръцете на Лелдорин. Леля Поул пое дълбоко дъх, после ловко разсече всичките подпухнали рани. От тях бликна кръв. Лелдорин изкрещя и припадна.

— Хетар! — извика Барак от върха на една скала на ръба на склона. — Ела!

— Върви! — обърна се леля Поул към алгара с ястребовото лице. — Вече можем да се справим и сами. Гарион, ти остани тук. — Тя започна да троши на малки парченца някакви изсушени листа, поръси с тях кървящите рани и викна повелително: — Огънят, Дурник!

— Не мога да го запаля, госпожо Поул — безпомощно отговори Дурник. — Дървата са мокри.

Тя бързо погледна купчината подгизнали дърва, които ковачът беше събрал, очите й се стесниха, ръката й направи бърз жест. Гарион почувства в ушите си странен звън и внезапно наоколо се разнесе съскане. От дървата изскочи облаче пара, след това около тях се обвиха пукащи пламъци. Дурник уплашено отскочи.

— Малкото гърненце, Гарион — нареди леля Поул. — и вода. Бързо. — Тя смъкна синята си наметка и зави Лелдорин.

Силк, Барак и Хетар стояха на ръба на склона и хвърляха огромни камъни по нанадолнището. Гарион чуваше страшния тропот в миговете, когато камъните се сблъскваха със скалите в подножието на хълма. Долавяше и лая на алгротите, прекъсван от време на време от болезнен вой.

Гарион взе главата на приятеля си в скута си. Обзе го ужасен страх.

— Ще оздравее ли? — попита той леля Поул.

— Още не знам — отговори тя. — Не ми досаждай.

— Те бягат! — изкрещя Барак.

— Ала все още са гладни — мрачно отвърна Улф. — Ще се върнат.

От глъбините на гората долетя звук от пиринчен рог.

— Какво беше това? — попита Силк. Дишаше тежко — нали само допреди миг бе мятал тежките камъни срещу зверовете.

— Идва човек, когото очаквах — рече Улф със странна усмивка, вдигна ръце пред устните си и пронизително изсвири.

— Вече мога да се справя и сама, Гарион — каза леля Поул и започна да налага гъст слой от лекарството върху един димящ тампон от влажни парчета платно. — Вървете с Дурник да помогнете на другите.

Гарион неохотно положи главата на Лелдорин върху мократа пръст и изтича към Улф. Склонът под тях беше осеян с мъртви и умиращи алгроти, смазани от бутнатите скали.

— Пак ще се опитат да ни изненадат — заяви Барак и вдигна още един тежък камък. — Могат ли да връхлетят срещу нас изотзад?

Силк поклати глава.

— Не. Проверих. Оттам има отвесна бездна.

Алгротите излязоха от дърветата в подножието на хълма и затичаха с дълги скокове нагоре с лай и ръмжене. А от гората отново прозвуча рогът — този път някъде много наблизо.

После от дърветата изскочи огромен кон, възседнат от мъж, целият облечен в желязо, и полетя като вихър срещу нападащите изчадия. Мъжът се приведе напред, наведе копието си и се вряза в уплашените алгроти. Огромният кон изцвили и се впусна в атака, копитата му с тежки железни подкови разпръскваха големи буци кал. Копието на непознатия прониза гърдите на най-едрия алгрот и се разби на трески от силата на удара. Прекършеният му край се стовари със страшна сила в муцуната на друг звяр. Рицарят захвърли строшеното копие и с един-единствен замах изтегли тежкия си меч. Със страшни удари наляво и надясно си проби път сред глутницата, а бойният му кон стъпкваше и живите, и мъртвите чудовища в калта. После рицарят обърна коня и повторно се устреми в атака, проправяйки си път с меча. Алгротите побягнаха с вой към гората.

— Мандорален! — извика Улф. — Насам! Нагоре!

Бронираният рицар вдигна оплисканото с кръв забрало на шлема си и погледна към хълма.

— Позволи ми първо да разпръсна тази сган, стари приятелю — весело отговори той, свали пак забралото и се втурна след алгротите в мократа гора.

— Хетар! — изкрещя Барак, който вече тичаше към коня си.

Хетар кимна отсечено, настигна го, двамата скочиха на седлата и се спуснаха по подгизналия склон, за да помогнат на непознатия.

— Приятелят ти демонстрира забележителна липса на здрав разум — каза Силк на господин Улф и изтри дъждовните капки от лицето си. — Тези зверове ще го разкъсат като нищо.

— Вероятно въобще не му е хрумнало, че се намира в опасност — отговори Улф. — Той е мимбрат, а хората от тази националност обикновено смятат, че са непобедими.

Стори им се, че битката в гората трае твърде дълго. Чуваха се викове, звучни, разтърсващи удари, крясъци на ужас от страна на алгротите. После Хетар, Барак и непознатият излязоха от дърветата и поеха в тръс към стръмния хълм. Когато стигнаха на върха, мъжът с бронята с трясък слезе от коня си.

— Добра среща, стари друже — избоботи той. — Тези приятелчета в леса бяха доста игриви.

— Радвам се, че успяхме да ти осигурим развлечение — сухо отвърна Улф.

— Все още ги чувам — намеси се Дурник. — Според мен още бягат.

— Страхливостта им ни лиши от един забавен следобед — отбеляза рицарят, със съжаление прибра меча си в ножницата и свали шлема си.

— Е, всички понякога правим жертви — въздъхна високо Силк.

Рицарят също въздъхна.

— Точно така. Ясно ми е, че си човек, отдаден на философията. — И изтърси водата от бялото перо на шлема си.

— Простете ми — заговори господин Улф. — Това е Мандорален, барон Воу Мандор. Той ще дойде с нас. Мандорален, това е принц Келдар от Драсния, а това е Барак — граф Трелхайм, братовчед на краля на Черек Анхег. Този господин е Хетар, синът на Чо-Хаг, главатаря на племенните вождове на Алгария. Запознай се и с най-практичния човек между нас — майстор Дурник от Сендария. А това момче е внукът ми Гарион — моят прапраправнук — можеш да добавиш думичката „пра“ поне още няколко пъти.

Мандорален се поклони дълбоко пред всеки един от тях.

— Поздравявам ви всички, приятели — заяви той със своя мощен глас. — Нашето приключение започна с непредвидено събитие. Но моля ви, кажете ми коя е тази дама? Красотата й направо заслепи взора ми!

— Хубава реч, господин рицарю — отвърна леля Поул с дълбок звучен смях и ръката й почти несъзнателно се плъзна към влажните й коси. — Този човек ми харесва, татко.

— Легендарната лейди Поулгара? — изрече Мандорален. — Зърнах я и това е най-голямата чест в живота ми. — Впечатлението от изтънчения поклон на рицаря беше частично помрачено от скърцането на доспехите му.

— Нашият ранен приятел се нарича Лелдорин, син на барон Уилдантор — продължи Улф. — Може би си чувал за него.

Лицето на Мандорален потъмня.

— О, да. Слухът, който понякога бяга пред нас като лаещо куче, разказва, че Лелдорин Уилдантор изчаква удобен случай, за да вдигне бунт срещу кралската корона.

— Това не е важно сега — подчерта Улф. — Работата, която ни е събрала, е много по-сериозна от всичко това. Трябва да изгониш тази мисъл от съзнанието си.

— Да бъде както казваш, благородни Белгарат — незабавно заяви Мандорален, макар че погледът му се задържа не особено благосклонно върху изпадналия в безсъзнание Лелдорин.

— Дядо! — извика Гарион и посочи един ездач, появил се сякаш от никъде в другия край на скалистия хълм. Непознатият беше облечен в черно, конят му също беше черен. Той свали качулката си и пред очите им се разкри бляскава стоманена маска, направена във формата на лице, едновременно и красиво, и странно отблъскващо. Дълбоко в съзнанието на Гарион зазвуча глас, който му каза, че в този ездач е скрито нещо много важно — нещо, за което той трябва да си спомни — ала каквото и да беше, това нещо винаги убягваше от мисълта на младежа.

— Откажи се от това търсене, Белгарат — глухо прозвуча гласът на непознатия иззад маската.

— Познаваш ме прекалено добре, за да се надяваш, че ще сторя това, Чамдар — спокойно отговори господин Улф, който очевидно беше познал ездача. — Нима тази детинска клопка с алгротите беше твое хрумване?

— Би трябвало да ме познаваш достатъчно добре, за да не мислиш така — подигравателно изсъска онзи зад маската. — Когато се изправя срещу теб, ще можеш да очакваш по-сериозни неща. Засега имам подръка достатъчно чираци, които ще те забавят. Това е всичко, от което наистина се нуждаем. А щом Зедар занесе Ктраг Яска на моя господар, ако желаеш, опитай силата си срещу могъществото и волята на Торак.

— Значи изпълняваш поръчките на Зедар, така ли? — попита Улф.

— Не изпълнявам ничии поръчки — отговори презрително мрачната фигура. Ездачът изглеждаше човек от плът и кръв, така истински, като всеки един от тях, ала Гарион виждаше как леките дъждовни капчици падат на скалите точно под него и под коня му. Каквато и да беше тази фигура, дъждът преминаваше през нея.

— Тогава защо си тук, Чамдар? — попита Улф.

— Да речем от любопитство, Белгарат. Исках да видя със собствените си очи как си успял да представиш казаното в Пророчеството с езика на всекидневието. — Черната фигура огледа останалите от групата. — Умно — отбеляза ездачът с известно злостно възхищение. — Откъде намери всички тези типове?

— Не беше необходимо да ги търся, Чамдар — отвърна Улф. — Те бяха тук през цялото време. Щом като всяка част от Пророчеството се окаже вярна, значи то изцяло е вярно, нали? Във всичко това няма никакъв фокус. Всеки един от дошлите при мен е потомък на много повече поколения, отколкото можеш да си представиш.

Мрачната фигура изсъска, после рязко си пое дъх. — Пророчеството все още не се е сбъднало, старче.

— Ще се сбъдне, Чамдар — уверено изрече Улф. — Открай време се грижа да стане точно това.

— А кой е онзи сред всички тук, който ще живее два пъти? — попита изведнъж ездачът.

Улф се усмихна хладно и не отговори.

— Здравей, кралице моя — подигравателно се обърна мрачната фигура към леля Поул.

— Любезността на кролимите никога не ме е вълнувала — отвърна тя с леден глас. — Аз не съм твоя кралица, Чамдар.

— Ще бъдеш, Поулгара. Моят господар каза, че ще станеш негова съпруга, когато дойде в кралството си. Ще станеш кралица на целия свят.

— Това те поставя в не особено изгодно положение Чамдар. Защото ако стана твоя кралица, няма да ти е разрешено да ме ядосваш, нали?

— Аз ще работя в близост до теб, Поулгара. А щом станеш невеста на Торак, неговата воля ще бъде и твоя. Сигурен съм, че тогава няма да ми се сърдиш за минали неща.

— Смятам, че поговорихме достатъчно на тази тема, Чамдар — заяви господин Улф. — Думите ти започнаха да ме отегчават. Ето, вземи си сянката. — Улф небрежно махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха, и заповяда: — Изчезни.

И Гарион пак почувства онова странно вълнение и чу глухия, беззвучен крясък в ума си. Конникът изчезна.

— Не го унищожи, нали? — задъхано попита Силк.

— Не — отговори господин Улф. — Това беше просто илюзия. Детински трик, който кролимите приемат като нещо внушително. Сянката може да бъде изпратена на значителни разстояния, ако си дадеш достатъчно труд да сториш това. Просто изпратих сянката му обратно при него — това беше всичко. — Възрастният мъж се усмихна лукаво. — Разбира се, избрах не съвсем пряк маршрут за пътешествието на сянката — може да са необходими няколко дни. Това няма да нарани кролима, наистина, но ще му създаде редица неудобства — пък и твърде много бие на очи.

— Какъв невъзпитан призрак — отбеляза Мандорален. — Кой беше?

— Чамдар — обади се леля Поул, която отново бе съсредоточила вниманието си върху ранения Лелдорин. — Един от главните жреци на кролимите. Баща ми и аз сме го срещали и по-рано.

— Мисля, че е по-добре да напуснем този хълм — заяви Улф. — Кога Лелдорин ще бъде в състояние отново да язди?

— Най-рано след една седмица — отвърна леля Поул. — А може би и по-късно.

— Няма място за колебание. Не можем да останем тук.

— Той не може да язди — твърдо го прекъсна леля Поул.

— Можем да измайсторим някаква носилка — предложи Дурник. — Ще го закрепим между два коня и ще можем да се придвижваме, без да го боли.

— Какво ще кажеш, Поул? — попита Улф.

— Може — рече тя малко несигурно.

— Хайде на работа тогава. Тук, на върха, сме прекалено уязвими. Трябва да продължим напред.

Дурник кимна и отиде при багажа. Трябваше да вземе въже за носилката.

ГЛАВА 7

Господин Мандорален, барон Воу Мандор, беше мъж с ръст доста по-висок от средния. Косата му беше черна и къдрава, очите му — наситеносини, а гласът — звучен, особено когато с неизменна твърдост отстояваше изречените от него мнения. Гарион не го харесваше. Огромната самоувереност на рицаря, егоизмът му — така ярко проявен, че в него се долавяше някаква невинност, изглежда, потвърждаваха най-мрачните изявления на Лелдорин за мимбратите; пък и екстравагантната любезност, която Мандорален проявяваше към леля Поул, според Гарион нарушаваше границите на доброто възпитание. Нещата се влошаваха още повече от това, че леля Поул, изглежда, твърде охотно приемаше ласкателствата на рицаря в буквалния им смисъл.

Докато яздеха под непреставащия ситен, упорит дъжд по Великия западен път, Гарион с известно задоволство забеляза, че спътниците му май споделят неговото мнение за рицаря. Изражението на Барак беше по-красноречиво от всякакви думи; веждите на Силк язвително се издигаха при всяко поредно изявление на рицаря; Дурник просто се въсеше.

Ала Гарион имаше твърде малко време, за да изясни точно какви чувства изпитва към мимбрата. Той яздеше близо до носилката, върху която болезнено се мяташе Лелдорин. Отровата на алгротите изпепеляваше раните на приятеля му и Гарион се опитваше да облекчи състоянието на Лелдорин, доколкото това бе по силите му, и често разменяше тревожни погледи с леля Поул. По време на най-тежките пристъпи Гарион безпомощно държеше ръката на Лелдорин, без да може да измисли нещо, с което да облекчи болката му.

— Понасяй недъга си с твърдост, момко — бодро посъветва Мандорален ранения астурианец след един особено тежък пристъп, когато Лелдорин започна да стене, останал без дъх от болка. — Болката, която изпитва тялото ти, е само илюзия. Умът ти може да я отстрани далеч от теб, стига да пожелаеш да го сториш.

— Тъкмо такава утеха очаквах от един мимбрат — остро отвърна Лелдорин през стиснатите си зъби. — Знаеш ли, предпочитам да не яздиш толкова близо до мен. Мненията, които изказваш, вонят почти толкова зле, колкото доспехите ти.

Лицето на Мандорален поаленя.

— Отровата, която вилнее в тялото на нашия ранен приятел, изглежда, го е лишила както от учтивост, така и от здрав разум — хладно отбеляза той.

Лелдорин се надигна в носилката, за да отвърне разгорещено, ала внезапното движение очевидно увеличи страданията му и той загуби съзнание.

— Раните му са тежки — заяви Мандорален. — Твоят мехлем, госпожо Поулгара, може да се окаже безсилен да спаси живота му.

— Той има нужда от почивка — каза тя. — Опитай се да не му създаваш поводи да се вълнува толкова много.

— Ще се отдалеча, та да не ме гледа — отговори Мандорален. — Нямам никаква вина за това, но моето лице му е омразно и предизвиква у него нездравословен гняв. — И рицарят препусна напред в лек галоп.

— Всичките ли мимбрати приказват така? — попита Гарион. — Толкова надуто и натруфено?

— Обикновено мимбратите са много официални — обясни леля Поул. — Ще свикнеш.

— Според мен речта им звучи глупаво — мрачно измърмори Гарион, хвърляйки яростен поглед след рицаря.

— Пример за добри обноски няма да ти навреди, Гарион.

Продължиха да яздят през влажната гора. Свечеряваше се.

— Лельо Поул? — обади се Гарион.

— Да, скъпи?

— Какво искаше да каже онзи кролим, когато заговори за теб и за Торак?

— Свързано е с нещо, което Торак е споменал, докато бълнувал. А кролимите са го взели на сериозно. Няма нищо. — Тя обви плътно синята наметка около тялото си.

— И това не те тревожи?

— Не особено.

— Ами какво е Пророчеството, за което говореше кролимът? Не разбрах нищичко. — Думата „пророчество“ раздвижи нещо дълбоко скрито в съзнанието на Гарион.

— Един старинен ръкопис — отговори тя. — Във вариант, дошъл от древността. Написаното е почти нечетливо. Там се споменава за няколко другари, които пътуват заедно — мечката, плъхът и мъжът, който има два живота. Това е единственият вариант, в който се казва нещо за тях. Никой не знае със сигурност дали в написаното наистина има някакъв смисъл.

— Но дядо смята, че има, нали?

— На дядо ти му хрумват доста интересни неща. Древността го впечатлява — може би защото и той е доста стар.

Гарион понечи да я попита за Пророчеството, което, изглежда, беше разпространено в повече от един вариант, ала Лелдорин изстена и двамата незабавно се обърнаха към него.

Скоро пристигнаха в толнедрански хан с дебели варосани стени и покрив, направен от червени керемиди. Леля Поул се погрижи Лелдорин да бъде настанен в топла стая и прекара цяла нощ край леглото му. До зори Гарион изтича поне десет пъти по чорапи през тъмния коридор, за да провери как е приятелят му. Беше все така.

На зазоряване дъждът спря и потеглиха в сивкавата светлина на утрото. Мандорален продължаваше да язди на известно разстояние пред тях, докато най-сетне не достигнаха края на мрачната гора и пред погледа им не се разкри необятният открит простор на арендската равнина — сиво-кафява, повяхнала в последните няколко седмици на зимата. Рицарят спря и ги почака да го настигнат. Лицето му беше навъсено.

— Какво има? — попита Силк.

Мандорален мрачно посочи стълб черен пушек, който се издигаше в равнината.

— Какво е това? — поинтересува се Силк и изражението на мишето му лице стана объркано.

— Димът в Арендия може да означава само едно нещо — отговори рицарят и сложи на главата си шлема с бялото перо. — Почакайте ме тук, приятели. Ще проуча какво става, но се боя от най-лошото. — И той пришпори бойния си кон и полетя напред в мълниеносен галоп.

— Чакай! — изрева след него Барак, ала Мандорален демонстративно продължи да язди напред. — Идиот. — кипна едрият воин от Черек. — По-добре да тръгна с него, в случай че се случи нещо лошо.

— Не е необходимо — посъветва го с немощен глас Лелдорин от носилката. — Цяла армия не би посмяла да се изпречи на пътя му.

— Мислех си, че не го харесваш — подхвърли Барак изненадано.

— Хич не го харесвам — призна Лелдорин, — но именно той е мъжът, от когото се плашат най-много в Арендия. Дори в Астурия сме чували за сър Мандорален. Никой, който е с ума си, не би дръзнал да застане на пътя му.

Всички се оттеглиха в убежището, което им предоставяше гората, и зачакаха завръщането на рицаря.

— Тъкмо онова, от което се страхувах — каза сърдито той, когато се върна. — По пътя, откъдето трябва да минем, вилнее война — безсмислена война, тъй като двамата барони, въвлечени в нея, са не само роднини, но и най-добри приятели.

— Не можем ли да заобиколим? — попита Силк.

— Не, принц Келдар — отвърна Мандорален. — Конфликтът между тях е. обхванал толкова широка територия, че ще попаднем на засада още преди да сме изминали и три левги. Както изглежда, ще трябва да откупя правото на всички нас да преминем.

— Мислиш, че ще приемат пари, за да ни пуснат да минем? — попита Дурник.

— В Арендия има друг начин за придобиване на такова право, майсторе — откликна Мандорален. — Би ли отсякъл няколко здрави пръта? Да са дълги и дебели като рицарски копия.

— Разбира се — рече Дурник и взе брадвата си.

— Какво си наумил? — избоботи Барак.

— Ще ги предизвикам — спокойно обяви Мандорален. — Един по един или всички вкупом. Нито един истински рицар не би отказал да се бие с мен. В противен случай ще го нарекат страхливец. Ще се съгласиш ли да станеш мой секундант и да предадеш предизвикателството ми?

— Ами ако изгубиш двубоя? — предположи Силк.

— Да загубя? — Мандорален изглеждаше потресен. — Аз? Да загубя?

— Няма нужда да отговаряш на въпроса ми — рече дребният драснианец.

Докато Дурник се върна с прътите, Мандорален вече бе приключил с пристягането на ремъците под бронята си. После взе прътите, метна се на седлото си и пое в равномерен тръс към стълба пушек. Барак яздеше до него.

— Това ли наистина е необходимо, татко? — попита леля Поул.

— Трябва да минем оттук, Поул — отговори господин Улф. — Не се тревожи. Мандорален знае какво прави.

Групата се изкачи на върха на един хълм, откъдето можеше да наблюдава битката, разразила се в равнината. Два мрачни черни замъка се извисяваха, обърнали фасади един към друг, в двата края на обширната равнина. Няколко селца от двете страни на пътя нарушаваха монотонността на гледката. Най-близкото село беше обхванато от пламъци, огромен стълб гъст пушек се издигаше към оловносивото небе, а на пътя селяните, въоръжени с коси и вили, връхлитаха едни срещу други с безсмислена свирепост. На известно разстояние от тях се събираха хора с копия — готвеха се за атака. Въздухът бе почернял от стрели. От два срещуположни хълма групи рицари с доспехи и копия, окичени с дълги знаменца, наблюдаваха битката. Страховити катапулти запращаха тежки камъни, които се стоварваха върху биещите се. Огромната им тежест смазваше всички наред — поне доколкото можеше да каже Гарион, — без да прави разлика между врагове и приятели. Долината беше осеяна с трупове и тела на умиращи.

— Глупаво — мрачно измърмори Улф.

— Е, никой не е казал, че арендите са големи умници — отбеляза Силк.

Мандорален вдигна рога към устните си и пронизително изсвири. Битката спря за миг, защото и войниците, и крепостните селяни прекъснаха боя, за да го огледат. Той наду рога още веднъж, после още веднъж; всеки металически остър звук криеше в себе си предизвикателство. Докато двете групи враждуващи рицари се спуснаха през дългата до коляно, пожълтяла от зимата трева, за да проучат каква е работата, Мандорален се обърна към Барак и каза учтиво:

— Ако обичате, милорд, предайте моето предизвикателство веднага щом приближат до нас.

Барак сви рамене.

— Рискуваш собствената си кожа — отбеляза той. После вдигна поглед към настъпващите рицари и извиси глас, който прозвуча като рев: — Господин Мандорален, барон на Воу Мандор, желае да си осигури развлечение. Ще му е забавно, ако всяка от вашите групи рицари избере човек, който да участва в пряк двубой с него. Ако обаче всички вие сте такива страхливи кучета, че не ви стиска да излезете в честна битка, то сложете край на тази свода, отдръпнете се настрана и позволете на по-умните и по-храбри хора от вас да преминат свободно по пътя.

— Превъзходно казано, милорд Барак — отрони с възхищение Мандорален.

— Винаги постигам целта си с тези думи — отвърна скромно Барак.

Двете групи рицари предпазливо се приближиха.

— Засрамете се, господа — укори ги Мандорален. — Тази жалка война не ви прави чест. Господин Дериджън, каква е причината за тези стълкновения?

— Една обида, господин Мандорален — отвърна му благородникът — едър мъж с бляскав стоманен шлем. На забралото на шлема му имаше прикрепен с нит златен кръг. — Толкова злостна обида, че не може да бъде отмината без възмездие.

— Аз бях оскърбеният — възрази друг благородник от противниковата група.

— Каква по същество беше тази обида, господин Олторайн? — пожела да узнае Мандорален.

Двамата мъже неловко отклониха погледи. Нито един от тях не пророни нито дума.

— И така, вие сте започнали война поради обида, за която дори не можете да си спомните? — недоверчиво промълви Мандорален. — Аз си мислех, че сте сериозни мъже, господа, ала сега прозрях, че съм направил грешка.

— Нима благородниците на Арендия не могат да се занимават с нещо по-полезно? — изрече Барак с глас, натежал от презрение.

— Чували сме за господин Мандорален Копелето — изсъска мургав рицар в черна, покрита с емайл броня. — Но коя е тази червенобрада маймуна, която така злостно обижда по-достойни хора от себе си?

— Ще понесеш ли това? — обърна се Барак към Мандорален.

— Истината е горе-долу такава — призна Мандорален огорчено. — Тъй като временно съществуваха някои неизяснени въпроси относно моето раждане, все още се приказва дали титлата ми е законна. Този рицар се нарича Халдорин и е дете на мой трети братовчед. Тъй като в Арендия се смята за неприлично да се пролива кръв на роднини, той иска по този начин да спечели евтино и лесно репутация на храбрец и се осмелява безболезнено да хвърля предизвикателството си в лицето ми.

— Глупав обичай — изсумтя Барак. — В Черек родствениците се избиват помежду си по-охотно, отколкото когато отнемат живота на непознати.

— Уви — въздъхна Мандорален. — Тук не е Черек.

— Ви ли се обидил, ако аз се заема с нанесената ти току-що обида? — учтиво попита Барак.

— В никакъв случай.

Барак се приближи към мургавия рицар и каза високо:

— Аз съм Барак, граф Трелхайм, роднина на краля на Черек Анхег. Виждам, че някои благородници в Арендия имат доста лоши обноски, които не свидетелстват за бистър ум.

— Благородниците на Арендия не се впечатляват от самозваните титли на големите колкото свински кочини кралства на Севера — студено отговори Халдорин.

— Смятам, че думите ви са обидни, приятелю — изрече застрашително Барак.

— На мен пък въобще не ми допада маймунското ви лице и рошавата ви брада — отвърна Халдорин.

Барак дори не си направи труда да извади меча си, а само замахна с огромната си ръка и юмрукът му със страшна сила се стовари върху шлема на мургавия рицар. Очите на Халдорин се изцъклиха, той се олюля в седлото и със силен трясък рухна на земята.

— Би ли желал някой от останалите господа рицари да поднесе своя коментар за брадата ми? — поинтересува се Барак.

— Спокойно, милорд — посъветва го Мандорален и хвърли изпълнен с одобрение поглед към безжизненото тяло на неблагоразумния си родственик, което конвулсивно потрепваше във високата трева.

— Нима така покорно ще приемем нападението срещу нашия храбър другар? — изрече някакъв рицар от групата на барон Дериджън с груб глас, в който прозираше чуждестранен акцент. — Да ги избием до един! — И протегна ръка към меча си.

— В мига, в който мечът ви напусне ножницата, вие сте вече мъртвец, господине — хладно обяви мнението си Мандорален.

Ръката на рицаря замръзна върху дръжката на меча.

— Засрамете се, господа — продължи Мандорален с обвиняващ тон. — Сигурно знаете, че според обичая на тази страна предизвикателството, което отправих към вас, гарантира моята сигурност и неприкосновеността на моите другари, докато вие не излезете да се биете с мен. Изберете хора, които ще участват в двубоя срещу мене, или се оттеглете. Тези разговори ме изморяват и съвсем скоро ще стана раздразнителен.

Двете групи рицари се отдалечиха на известно разстояние, за да обсъдят думите на Мандорален; няколко оръженосци слязоха от конете си, за да приберат Халдорин.

— Онзи, който щеше да извади меча си, беше мург — тихо каза Гарион.

— Забелязах — измърмори Хетар и тъмните му очи заблестяха.

— Връщат се — предупреди ги Дурник.

— Аз ще участвам в двубоя с вас, господин Мандорален — обяви барон Дериджън. — Не се съмнявам, че репутацията ви на воин е заслужена; но аз съм спечелвал наградите на не по-малко турнири от ваша светлост. Чест е за мен да изпитам силата на копието си срещу вас.

— Аз също ще опитам уменията си срещу вас, господин рицарю — извика барон Олторайн. — Моята ръка буди страх в редица области на Арендия.

— Прекрасно — отговори Мандорален. — Хайде да слезем на равното и да започваме. Денят изтича, а аз и моите приятели имаме спешна работа на юг.

Слязоха от хълма и нагазиха във високата жълта трева.

Дериджън препусна в галоп, отдалечи се на стотина крачки, обърна коня си, изправи се на седлото и зачака, опрял копието си о стремето и готов за бой.

— Храбростта ви подобава на истински благородник, милорд — извика Мандорален и грабна един от прътите, които беше отсякъл Дурник. — Ще се опитам да не ви нараня прекалено тежко. Готов ли сте да посрещнете моята атака?

— Готов съм — отговори баронът и свали забралото на шлема си.

— Може би при тези обстоятелства не е съвсем уместно — измърмори Силк, — но ми се ще нашият самонадеян приятел да претърпи унизителна загуба.

Господин Улф му хвърли унищожителен поглед и каза:

— Не се и надявай!

— Наистина ли е толкова добър? — с копнеж в гласа попита Силк.

— Само гледай — отвърна Улф.

Двамата рицари се срещнаха в центъра на бойното поле, разменяйки си оглушителни удари; копията им се счупиха при зашеметяващото стълкновение и в тревата се разхвърчаха трески. Разминаха се с гръмотевичен трясък, обърнаха конете си и всеки в галоп се приближи към мястото, откъдето първоначално беше тръгнал. Гарион забеляза, че Дериджън се олюлява на седлото.

Рицарите отново се впуснаха в атака и новите копия, които бяха взели, пак се счупиха.

— Трябваше да насека повече пръти — замислено отрони Дурник.

Ала барон Дериджън се заклати още повече и при третото нападение несигурното му копие отскочи от щита на Мандорален. Но прътът на Мандорален попадна в целта и барон Дериджън падна от седлото, изхвърлен от силата на удара.

Мандорален дръпна юздите на бойния си кон, погледна противника си и учтиво попита:

— В състояние ли сте да продължите боя, господине?

Дериджън успя да се изправи и се олюля.

— Не се предавам — задъхано изрече той и извади меча си.

— Превъзходно — отговори Мандорален. — Страхувах се, че може би съм ви наранил. — Той скочи от седлото, извади меча си и замахна към главата на Дериджън. Той светкавично отби удара с щита си, но Мандорален без никакво забавяне замахна отново. Дериджън успя да нанесе няколко слаби удара, след което тежкият меч на Мандорален с пълна сила се стовари върху шлема му. Баронът безпомощно се завъртя и се строполи по лице на земята.

— Милорд? — загрижено попита Мандорален, наведе се, обърна победения си противник по гръб и вдигна огънатото му от удара забрало. После повтори: — Зле ли се чувствате, милорд? Желаете ли да продължите боя?

Дериджън не отговори. От носа му шуртеше кръв, очите му се бяха изцъклили. Лицето му беше посиняло, дясната част на тялото му трепереше, обхваната от конвулсии.

— Тъй като този храбър рицар е неспособен да говори от свое име — заяви Мандорален, — обявявам, че е победен. — Той се огледа, все още стиснал тежкия меч. — Някой тук би ли оспорил моите думи?

Отговори му дълбока тишина.

— Тогава бихте ли го изнесли от бойното поле? — предложи Мандорален. — Раните му не изглеждат сериозни. Ще прекара няколко месеца на легло и отново ще бъде здрав като камък. — Той се обърна към барон Олторайн, чието лице видимо беше пребледняло, и бързо каза: — Е, милорд, ще се сразим ли? Другарите ми и аз нямаме търпение да продължим пътешествието си.

Олторайн беше избит от седлото още при първия сблъсък, при това при падането счупи и крака си.

— Лош късмет, милорд — отбеляза Мандорален и приближи пешком към своя противник с изваден меч. — Предавате с ли се?

— Не мога да стоя изправен — отвърна Олторайн през стиснатите си зъби. — Нямам друг избор, освен да се предам.

— А ще можем ли аз и моите спътници да продължим пътя си?

— Да, когато пожелаете — изстена рицарят с глас, изпълнен с болка.

— Все още не — прекъсна го груб глас. Мургът, който носеше доспехи и броня, разблъска с коня си останалите рицари и спря пред Мандорален.

— Помислих си, че този може да реши да се намеси — тихо прошепна леля Поул скочи от седлото, пристъпи напред по утъпканото от конските копита бойно поле и каза на рицаря: — Отдръпни се, Мандорален.

— Не, госпожо — възрази Мандорален.

— Оттегли се, Мандорален — извика остро Улф.

Мандорален се огледа сепнато и се отдръпна.

— Е, господин кролим? — предизвикателно изрече леля Поул и свали качулката си.

Очите на ездача се разшириха, когато забеляза белия кичур в косите й; след това той вдигна отчаяно ръка и бързо забърбори нещо под нос.

Гарион пак почувства онази странна вълна и глухият рев отново завладя съзнанието му.

За миг му се стори, че фигурата на леля Поул е обградена с някаква зелена светлина. Тя с безразличие махна с ръка и светлината изчезна.

— Май си отвикнал да го правиш — каза леля Поул. — Би ли опитал пак?

Този път кролимът вдигна и двете си ръце, ала не стори нищо повече. Дурник мина с коня си зад него, вдигна брадвата си с две ръце и с все сила я стовари върху шлема на кролима.

— Дурник! — изкрещя леля Поул. — Махни се!

Ала ковачът, на чието лице беше изписана мрачна решимост, замахна втори път. Кролимът безжизнен се свлече от седлото си и с трясък падна на земята.

— Ти, глупако! — Леля Поул кипеше от гняв. — Какво си мислиш, че правиш?

— Той те нападна, госпожо Поул — обясни Дурник. Очите му напрегнато блестяха.

— Слез от коня.

Ковачът се подчини.

— Имаш ли представа колко опасно беше всичко това? — попита тя. — Той можеше да те убие.

— Аз винаги ще те отбранявам, госпожо Поул — упорито отвърна Дурник. — Не съм нито войник, нито магьосник, но няма да позволя никой да те нарани.

За миг очите й се разшириха от изненада, после се свиха, накрая погледът им стана мек. Гарион, който я познаваше още от детството си, долови мигновената смяна на чувствата й. Без никакво предупреждение тя внезапно прегърна Дурник и каза:

— Ти, страхотен, непохватен, скъпи глупчо! Никога не го прави пак, никога! Сърцето ми едва не спря да бие.

Гарион отклони погледа си встрани и някаква странна буца заседна в гърлото му, когато забеляза, че върху лицето на господин Улф трепна кратка лукава усмивка.

Държането на рицарите, които се бяха подредили от двете страни на бойното поле, изненадващо се промени. Някои се оглеждаха наоколо с удивеното изражение на хора, току-що събудили се от ужасен кошмар. Други пък изглеждаха потънали в мрачни мисли. Господин Олторайн се опита да се изправи.

— Не, милорд — обърна се към него Мандорален и внимателно го положи на мястото му. — Ще се нараните.

— Но какво сторихме ние? — изстена баронът. Лицето му беше изтерзано.

Господин Улф слезе от коня, коленичи до ранения и обясни:

— Вината не беше ваша. Мургът е предизвикал войната помежду ви. Помрачил е умовете ви и ви е настроил един срещу друг.

— Магьосничество? — задъхано изрече Олторайн и лицето му пребледня.

Улф кимна.

— Той всъщност не е мург, а жрец кролим.

— Сега магията развалена ли е?

Улф отново кимна и хвърли поглед към изпадналия в безсъзнание кролим.

— Оковете мурга във вериги — заповяда баронът на рицарите, после отново погледна господин Улф и мрачно заяви: — Ние имаме изпитан начин да се справяме с магьосници. Ще използваме този случай, за да отпразнуваме края на тази чудовищна война. Това ще бъде последната магия, която е направил този кролим.

— Добре — отговори Улф с мрачна усмивка.

— Господин Мандорален — заговори барон Олторайн и потрепера от усилието да раздвижи счупения си крак, — по какъв начин можем да се отблагодарим на вас и вашите спътници за това, че ни помогнахте отново да дойдем на себе си?

— Отново се възцари мир и тази награда е достатъчна за мен — отвърна Мандорален с известна доза помпозност — защото, както е известно на целия свят, аз съм най-миролюбивият човек в кралството. — Той хвърли поглед към Лелдорин, който лежеше наблизо върху носилката, поставена на земята, и, изглежда, му хрумна някаква мисъл. — Ала все пак бих желал да отправя към вас една молба. В групата си имаме един храбър астуриански младеж от благородно семейство, който беше тежко ранен. Бихме го оставили да се грижите за него, ако имаме вашето съгласие.

— Присъствието му ще бъде чест за мен, господин Мандорален — незабавно даде съгласието си Олторайн. — Жените от моето домакинство ще полагат за него най-нежни грижи. — После каза нещо на един от оръженосците си и той препусна към по-високия от двата замъка, издигащи се недалеч.

— Не искам да ме изоставяте — запротестира Лелдорин отпаднало. — След ден-два ще мога да яздя.

— Не смятам, че е така — възрази хладно Мандорален. — Резултатите от нараняването ти все още не са проявили напълно.

— Няма да остана при мимбрати — настоя Лелдорин. — Предпочитам да рискувам и да продължа.

— Млади момко — рязко, дори грубо отговори Мандорален, — позната ми е твоята неприязън към хората от Мимбре. Ала раната ти скоро ще се възпали, после ще гнояса, ще те хване треска, по време на която ще бълнуваш, а след това ще изпаднеш в унес. Твоето присъствие ще бъде товар за нас. Не разполагаме с време да се грижим за теб, а тежкото ти състояние ще забави нашето търсене.

Гарион се задъха от бруталната прямота в думите на рицаря и хвърли яростен поглед към Мандорален. В сърцето му избухна чувство, много близко до омраза.

Междувременно лицето на Лелдорин побеля.

— Благодаря ти, че изтъкна всичко това пред мен достатъчно ясно, Мандорален — изрече той студено. — Трябваше да обмисля самичък този въпрос. Ако ми помогнеш да се кача на коня си, веднага ще си тръгна.

— Стой на мястото си — безапелационно му нареди леля Поул.

Оръженосецът на барон Олторайн се върна с група слуги и едно русокосо момиче с рокля от плътен розов брокат и пелерина от едро кадифе.

— Малката ми сестра лейди Ариана — представи я Олторайн. — Тя е момиче с жив ум и макар че е млада, умее добре да се грижи за болни хора.

— Няма да й създавам грижи дълго време, милорд — заяви Лелдорин. — След седмица ще се завърна в Астурия.

Момичето постави ръка върху челото му с жест на истински лекар и каза:

— Не, добри ми момко. Смятам, че престоят ти при нас ще трае по-дълго.

— Ще си тръгна след седмица — упорито повтори Лелдорин.

Тя сви рамене.

— Е, щом желаеш, нека бъде така. Надявам се, че брат ми ще отдели няколко слуги, които ще те съпроводят, за да организират достойното ти погребение. Ако преценката ми не е погрешна, вярвам, че ще имаш нужда от подобна услуга още преди да сте изминали десет левги.

Лелдорин примигна.

Леля Поул се уедини с девойката, разговаря надълго с нея, даде й малко пакетче с билки и й обясни как да ги използва. Лелдорин помаха на Гарион, който незабавно отиде при него и коленичи край носилката.

— Значи край — измърмори младият мъж. — Ах, как искам да продължа с вас.

— Ще се оправиш съвсем скоро — увери го Гарион, макар да съзнаваше, че няма да стане така. — И може би ще успееш да ни настигнеш.

Лелдорин поклати глава и възрази:

— Не. Боя се, че няма да успея. — И се разкашля така, като че ли гърдите му се късаха. — Нямаме много време, приятелю — прошепна той, останал без сили, — затова слушай внимателно.

Гарион, който едва сдържаше сълзите си, хвана ръката на приятеля си.

— Спомняш ли си за какво приказвахме на сутринта, след като напуснахме къщата на вуйчо ми?

Гарион кимна.

— Каза ми, че аз сам трябва да реша дали можеш да съобщиш за заговора ни.

— Спомням си — увери го Гарион.

— Добре — продължи Лелдорин. — Аз реших. Освобождавам те от обещанието ти да мълчиш. Стори онова, което трябва.

— По-добре ще е, ако сам разкажеш на господин Улф всичко, Лелдорин — възрази Гарион.

— Не мога, Гарион. — Лелдорин изстена. — Съжалявам, но съм устроен така. Зная, че Начак само ни използва, но дадох на останалите своята дума. Аз съм аренд, Гарион. Ще удържа обещанието си, дори и ако зная, че постъпвам погрешно. Сега всичко зависи от тебе. Трябва да попречиш на Начак да унищожи моята страна. Искам да отидеш при самия крал.

— При краля? Той никога няма да ми повярва.

— Накарай го да ти повярва. Разкажи му всичко.

Гарион твърдо поклати глава и заяви:

— Няма да му съобщя твоето име, нито пък името на Торасин. Знаеш какво ще ти стори, ако му кажа.

— Не мисли за мен и Торасин — настоя Лелдорин и отново се разкашля.

— Ще кажа на краля за Начак — упорито продължи Гарион, — но не и за теб. Къде да му кажа да търси мурга?

— Той знае — отвърна Лелдорин със съвсем отпаднал глас. — Начак е посланикът на мургския двор във Воу Мимбре. Той е личният представител на Таур Ургас; краля на мургите.

Гарион го погледна изумено.

— Начак има на разположение всичкото злато от бездънните мини на Ктхол Мургос и може да действа с него както желае — продължи Лелдорин. — Заговорът, който подхвърли на мен и моите приятели, би могъл да е само един от десетките други, целящи да унищожат Арендия. Трябва да го спреш, Гарион. Обещай ми. — Очите на бледия младеж бяха трескави, пръстите му стискаха здраво ръката на Гарион.

— Ще го спра, Лелдорин — закле се Гарион. — Все още не зная как, ала ще измисля някакъв начин. Ще го спра.

Лелдорин безсилно се отпусна върху носилката. Изглежда, силите му го бяха напуснали, сякаш необходимостта да изтръгне това обещание беше единственото нещо, което го бе крепило досега.

— Довиждане, Лелдорин — тихо прошепна Гарион и очите му се напълниха със сълзи.

— Довиждане, приятелю — едва успя да прошепне Лелдорин, после очите му се затвориха, а пръстите, които стискаха дланта на Гарион, безжизнено се отпуснаха. Гарион се взря в него, изпълнен с непоносим страх, но после съзря слабия тласък на пулса в трапчинката под гърлото на приятеля си. Лелдорин все още беше жив — макар и останал без сили. Гарион нежно постави ръката на приятеля си върху носилката и придърпа грубото одеяло върху раменете му. След това се изправи и бързо се отдалечи. Бузите му бяха облени със сълзи.

Отново се качиха на конете и поеха в тръс към Великия западен път. Съпроводиха ги няколко възгласа на крепостните селяни и на войниците, ала в далечината се чуваха други звуци — жените от селата бяха излезли да търсят съпрузите си сред труповете, проснати навсякъде по полето, и техните писъци и вопли заглушиха възторжените възгласи.

Съвсем преднамерено Гарион подкара коня си напред и се изравни с Мандорален.

— Трябва да ви кажа нещо — заговори разгорещено младежът. — То няма да ви хареса, ала всъщност никак не ме грижа за това.

— Така ли? — меко отвърна рицарят.

— Мисля, че начинът, по който разговаряхте с Лелдорин, беше жесток и отвратителен — хвърли думите си в лицето му Гарион. — Може би си мислите, че сте най-великият рицар на света, но аз смятам, че сте гръмогласен самохвалко. В сърцето ви има толкова съчувствие, колкото в каменен блок. А сега, ако казаното не ви харесва, какво възнамерявате да предприемете?

— А — изрече Мандорален — това ли било! Мисля, че погрешно си ме разбрал, млади ми приятелю. Беше необходимо да му кажа това, за да спася живота му. Астурианският младеж е много храбър и въобще не мисли за себе си. Ако не бях говорил с него по този начин, той сигурно щеше да настоява да продължи с нас и скоро щеше да умре.

— Да умре ли? — подигравателно изрече Гарион. — Леля Поул щеше да го излекува.

— Самата лейди Поулгара ми съобщи, че животът му е в опасност — отговори Мандорален. — Силно развитото му чувство за чест не би му позволило да потърси подходящи грижи, ала именно заради честта си той реши да остане, за да не ни бъде в тежест, да не ни забави. — На лицето на рицаря се появи крива усмивка. — Мисля, че и той няма да се отнесе по-благосклонно към думите ми, отколкото ти самият. Ала ще остане жив, а именно това е важното, нали?

Гарион втренчено погледна високомерния наглед мимбрат. Изведнъж се оказа, че няма върху кого да излее гнева си. С болезнена яснота той осъзна, че се е държал като глупак.

— Съжалявам — неохотно се извини младежът. — Не разбирах какво целите.

Мандорален сви рамене.

— Няма нищо. Хората често ме разбират погрешно. Ала когато зная, че намеренията ми са добри, много рядко ме интересуват мненията на останалите. Все пак се радвам, че имах възможност да ти обясня всичко. Ти си мой спътник, а не е хубаво, когато между другари съществуват недоразумения.

Продължиха да яздят мълчаливо. Гарион се стремеше да подреди мислите си. Изглежда, в Мандорален се криеше много повече човечност, отколкото бе предполагал.

Стигнаха до пътя и отново се насочиха на юг, а небето над тях заплашително натежа.

ГЛАВА 8

Арендската равнина представляваше огромна хълмиста степ, съвсем рядко населена. Вятърът, който духаше над сухата трева, беше мразовит и пронизващ, а над главите им пробягваха мръсносиви облаци. Необходимостта да изоставят ранения Лелдорин бе навяла мрачно настроение на всички и през следващите няколко дни пътуваха почти без да разговарят. Гарион яздеше в края на колоната заедно с Хетар и с резервните коне, като правеше всичко възможно да е колкото се може по-далеч от Мандорален.

Хетар беше мълчаливец и изглежда, никак не се смущаваше да язди часове, без да приказва; ала след като изминаха няколко дни, без да разменят нито дума, Гарион съзнателно започна да се стреми да измъкне алгара с ястребовото лице от безмълвието му.

— Защо мразиш мургите толкова много, Хетар? — попита младежът, просто защото не можеше да измисли нищо по-умно за казване.

— Всички алорни мразят мургите — тихо отговори Хетар.

— Да, така е — призна Гарион. — Ала смятам, че в отношението ти има нещо лично.

Хетар се размърда върху седлото, дрехите му, направени от кожи, изскърцаха.

— Те убиха родителите ми — отвърна той.

Гарион почувства внезапен потрес — думите на алгара засегнаха дълбоко скрита в душата му струна.

— Как се случи това? — изрече той, преди да помисли, че Хетар може би предпочита да не говори на тази тема.

— Бях на седем години — започна Хетар с глух, лишен от чувства глас. — Бяхме тръгнали да посетим роднините на майка ми — тя беше от друг род. Трябваше да минем край един стръмен планински склон. Там ни причакаха банда крадци мурги. Конят на майка ми се препъна, после я хвърли от седлото. Мургите се спуснаха срещу нас преди аз и баща ми да успеем отново да я качим на коня й и ни заловиха. Дълго мъчиха родителите ми, преди да ги умъртвят. Майка ми изкрещя само веднъж, съвсем малко преди края.

Лицето на алгара беше безизразно като скала, а тихият му глас правеше разказа още по-страшен.

— След като родителите ми умряха, мургите ме вързаха С въже за краката и ме повлякоха след един кон — продължи алгарът. — Когато накрая въжето се скъса, си помислиха, че съм мъртъв, и си заминаха. Всички се смееха на смъртта ми. Чо-Хаг ме намери след два дни.

Така ясно, сякаш беше присъствал, Гарион за миг си представи дете, страшно наранено, самотно, бродещо сред пустошта на източна Алгария; и как само скръбта и ужасната омраза му дават сили да оцелее.

— За пръв път убих мург, когато бях на десет години — продължи Хетар със същия лишен от чувства глас. — Той се опитваше да ни избяга, аз го стъпках с коня си и забих копието си между раменете му. Той изкрещя, когато оръжието го прониза. Това ме накара да се чувствам по-добре. Чо-Хаг си помисли, че ако ме принуди да гледам как мургът умира, ще се излекувам от омразата си. Ала сбърка. — Лицето на високия алгар беше безизразно, кичурът коса на черепа му се развяваше и се люшкаше след него. От алгара лъхаше някакво чувство на празнота, като че ли той беше лишен от способността да усеща каквото и да било освен непреодолимия подтик да мъсти.

За миг Гарион почти разбра какво бе искал да каже господин Улф, когато го предупреди да не се поддава на манията за отмъщение, ала изтласка тези мисли от съзнанието си. Щом Хетар можеше да живее с такъв ужасен спомен, значи можеше и той. Младежът внезапно почувства диво възхищение от самотния ловец, облечен в кожени дрехи.

Господин Улф разговаряше оживено с Мандорален, после двамата забавиха ход, докато Хетар и Гарион се изравниха с тях.

— Нашата природа е такава — заговори рицарят в бляскавата броня с тъжен глас. — Ние сме прекалено горди и тъкмо нашата гордост обрича бедната Арендия на непрекъсната кръвопролитна война.

— За това може да се намери лек — вметна господин Улф.

— Какъв? — попита Мандорален. — Войната е в кръвта ни. Самият аз съм най-миролюбивият човек, но дори и аз страдам от националната ни болест. Освен това нещата, които ни разделят, са прекалено силни, прекалено дълбоко вкоренени в историята, за да можем да изчистим душите си. Мирът няма да бъде траен, приятелю. Дори в този миг стрелите на астурианците профучават в горите и са насочени срещу мимбрати, които им служат вместо мишени. А Мимбре, за да си отмъсти, изгаря къщите на астурианците и съсича взетите заложници. Боя се, че войната е неизбежна.

— Не — възрази Улф. — Не е.

— Как може да бъде предотвратена тя? — попита Мандорален. — Кой може да излекува нашата лудост?

— Аз, ако стане необходимо — отвърна му тихо Улф и сне качулката си.

Мандорален се усмихна тъжно.

— Високо ценя добрите ти намерения, Белгарат, но това е невъзможно, дори и за теб.

— Всъщност нищо не е невъзможно, Мандорален — отговори Улф с делови тон. — Обикновено аз предпочитам да стоя настрана от развлеченията на другите, ала не мога да си позволя цяла Астурия да потъне в пламъци тъкмо сега. Ако стане необходимо, ще се намеся, за да прекратя извършването на повече глупости.

— Наистина ли разполагаш с толкова мощ? — попита Мандорален и в гласа му се прокраднаха нотки на копнеж, като че ли не можеше да си наложи да повярва на чутото.

— Да — отговори спокойно Улф и почеса късата си бяла брада. — Всъщност да.

Лицето на Мандорален доби тревожен израз, по него се четеше дори страхопочитание след тихото изявление на възрастния мъж; а Гарион реши, че думите, които беше изрекъл дядо му, будят огромна тревога. Ако Улф наистина беше в състояние самичък да спре цяла война, то никак нямаше да му е трудно да осуети плановете за отмъщение на Гарион. Ето още нещо, за което трябваше да се тревожи.

В този миг Силк обърна коня си и приближи към тях.

— Големият панаир е само на няколко мили пред нас — обяви мъжът, чието лице напомняше муцуна на плъх. — Имаме ли желание да спрем там, или ще го заобиколим?

— Бихме могли да поспрем — реши Улф. — Почти се свечери, пък и имаме нужда от припаси.

— Конете също ще си починат — намеси се Хетар. — Вече започват да се оплакват.

— Трябваше да ми кажеш — обърна се към него Улф и погледна към края на колоната, където тичаха резервните коне.

— Все още не са уморени — уведоми го Хетар, — ала вече започват да изразяват самосъжаление. Преувеличават, естествено, ала малко почивка няма да им навреди.

— Преувеличават ли? — Гласът на Силк звучеше изненадано. — Искаш да кажеш, че всъщност конете умеят да лъжат, а?

Хетар сви рамене.

— Разбира се. Винаги лъжат. Но го правят наистина майсторски.

За миг Силк изглеждаше възмутен от тази мисъл, после внезапно се разсмя и заяви:

— Това някак си възвръща вярата ми, че във вселената съществува ред.

Улф го погледна огорчено и каза остро:

— Силк, ти си много зъл човек, знаеш ли?

— Човек прави онова, в което е най-силен — отвърна подигравателно драснианецът.

Арендският панаир бе на кръстопътя на Великия западен път и една планинска пътека, която се спускаше към Улголандия. Представляваше огромно множество от сини, червени и жълти палатки и навеси от платове на широки райета. Приличаше на град, окъпан в блясъка на ярки багри, построен в сърцето на сиво-кафявата равнина; блестящите му знамена храбро плющяха при непрестанните пориви на вятъра под ниско надвисналото небе.

— Надявам се, че ще имам достатъчно време да направя някоя и друга сделка — рече Силк, когато поеха в тръст надолу по хълма към панаира. Острият нос на дребничкия мъж потрепваше. — Започвам да губя способностите си на търговец.

Половин дузина оплескани с кал просяци бяха клекнали от двете страни на пътя в жалки пози. Мандорален спря и им раздаде шепа монети.

— Не би трябвало да ги поощряваш — изръмжа Барак.

— Милосърдието е и дълг, и привилегия, милорд Барак — отвърна Мандорален.

— Защо не построят къщи тук? — обърна се Гарион към Силк, когато приближиха централната част на панаира.

— Тук никой не остава за дълго — обясни Силк. — Панаирът винаги си стои на това място, но броят на населението е много непостоянен. Освен това сградите се облагат с данъци, а палатките — не.

Много от търговците, които излязоха от палатките си, за да наблюдават придвижването на тяхната група, изглежда, познаваха Силк. Някои предпазливо го поздравиха, а върху лицата им отчетливо се изписа съмнение.

— Виждам, че репутацията ти е пристигнала тук преди теб, Силк — сухо отбеляза Барак.

Силк вдигна рамене.

— Такава е цената на славата.

— Не съществува ли някаква опасност някой да те разпознае като другия търговец, за който се представяш? — попита Дурник. — Онзи, когото търсят мургите?

— Амбар ли имаш предвид? Не е много вероятно. Амбар не идва често в Арендия, при това той и Радек въобще не си приличат.

— Но те са един и същи човек — възрази Дурник. — Ти се представяш и като Радек, и като Амбар.

— Ах! — възкликна Силк и вдигна пръст. — Ти и аз знаем това, ала те си нямат никаква представа. На теб аз винаги ти изглеждам един и същ, но другите ме виждат по съвсем различен начин.

Дурник изглеждаше много скептично настроен.

— Радек, стари приятелю — извика един плешив драсниански търговец от една палатка.

— Делвор — радостно отвърна Силк. — Не съм те виждал цял век.

— Изглежда, си натрупал богатство — отбеляза плешивият.

— Поминувам някак — скромно отвърна Силк. — С какво търгуваш сега?

— Имам няколко малореански килими — каза Делвор. — Някои от местните благородници се интересуват от такава стока, ала не им допадат цените. — Но ръцете му вече говореха по други въпроси: — „Твоят вуйчо изпрати съобщение да ти помогнем, ако се налага. Имаш ли нужда от нещо?“ — А ти какво носиш във вързопите си? — изрече на глас той.

— Вълнени платове от Сендария — отговори Силк. — И разни дреболии. — „Виждал ли си мурги тук, на панаира?“

„Само един, но той тръгна към Воу Мимбре преди седмица. Но има няколко надраки в другия край.“

„Много далеч от дома си са дошли — обясни с жестове Силк. — Наистина ли са дошли тук да правят сделки?“

„Трудно е да се прецени“ — отговори Делвор.

— Можеш ли да ни подслониш за ден-два, приятелю?

— Сигурен съм, че все нещо ще измисля — отвърна Делвор с дяволит блясък в очите.

Пръстите на Силк издадоха огромната му изненада при това предложение.

„В края на краищата сделките са си сделки“ — отвърна му с жестове Делвор, а на глас каза:

— Заповядайте вътре. Да пийнете малко вино, да вечеряте. Толкова години не сме се виждали, трябва да си поприказваме…

— С удоволствие — отговори Силк, макар и доста кисело.

— Нима най-сетне срещна човек, достоен да ти бъде противник, принц Келдар? — тихичко попита леля Поул и леко се усмихна, когато дребничкият мъж й помогна да слезе от коня пред голямата палатка на Делвор, направена от плат на ярки райета.

— Делвор? Едва ли. Той от години са опитва да си разчисти сметките с мен — още от времето, когато му скроих номер в Яр Горак, а това му струваше цяло състояние. Все пак му позволявам да си мисли, че ме държи в ръцете си. Ще го накарам да се почувства добре и с истинска наслада ще наблюдавам какво ще стори, когато изтегля килимчето изпод нозете му.

— Ти си непоправим — засмя се тя. Той й намигна.

Вътрешността на палатката на Делвор изглеждаше кървавочервена заради светлината на няколкото запалени мангала, излъчващи жадуваната от пътниците топлина. Подът беше покрит с килим в наситено син цвят, по който бяха пръснати големи червени възглавници за сядане. Щом се озоваха вътре, Силк ги представи на търговеца.

— Чест е за мен, о, древни — измърмори Делвор и стори дълбок поклон първо пред господин Улф, а после пред леля Поул. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Сега повече от всичко друго са ни нужни сведения — отговори Улф и свали тежката си качулка. — Натъкнахме се на един кролим, който създаваше разни неприятности на север оттук. Можеш ли да разучиш положението и да разбереш какво става в земите между панаира и Воу Мимбре? Бих искал да избегна съседските вражди, ако това е възможно.

— Ще проуча този въпрос — обеща Делвор.

— Аз също ще се поразходя наоколо — рече Силк. — Двамата с Делвор сигурно ще успеем да пресеем полезната информация, събрана на панаира.

Улф го погледна въпросително.

— Радек от Боктор никога не пропуска и най-малката възможност да сключи някоя сделка — обясни дребният драснианец някак прекалено бързо. — Би изглеждало много странно, ако се заседя в палатката.

— Разбирам — каза Улф.

— Нали не искаме да някой да разкрие маскировката ни? — подметна невинно Силк, ала дългият му нос потрепваше.

Улф се предаде.

— Добре. Ала не се дръж прекалено хитро. Не искам утре сутрин цяла тълпа вбесени купувачи да се струпат около палатката, за да ти искат главата с диви крясъци.

Носачите на Делвор свалиха багажа от конете, после един от тях заведе Хетар до конюшните, които се намираха в покрайнините на панаира. Силк започна да рови из вързопите и върху килима на Делвор започнаха да се трупат безброй миниатюрни, но скъпи вещи. Пъргавите ръце на Силк, не спираха да шарят из гънките на вързопите.

— Пък аз се чудех защо ти трябваха толкова много пари в Камаар — поднесе сухия си коментар Улф.

— Това е част от маскировката — отвърна Силк. — Радек винаги носи със себе си любопитни нещица, с които търгува, докато е на път.

— Много удобно обяснение — отбеляза Барак. — Ала аз не бих му се доверил, ако бях на твое място.

— Ако не удвоя парите на нашия приятел Радек само за един час, ще се оттегля от занаята завинаги — обеща Силк. — О, почти забравих. Гарион ще ми бъде необходим като носач. Радек винаги разполага поне с един носач.

— Опитай се да не го поквариш прекалено много — подхвърли леля Поул.

Силк направи дълбок поклон и наперено кривна черната си кадифена шапка; после заедно с Гарион, който го следваше по петите, нарамил внушителния вързоп със съкровищата, дребният мъж излезе с горди стъпки. Приличаше на човек, комуто предстои битка.

Един дебел толнедранец, на три палатки от тази на Делвор, се оказа много досаден и успя да измъкне от Силк украсена със скъпоценни камъни кама само на три пъти по-висока цена от действителната й стойност, ала двама арендски търговци вдигнаха страшна врява и купиха две еднакви сребърни чаши на цени, които макар че бяха много по-различни от истинската, повече от компенсираха предишната неуспешна сделка.

— Обожавам да търгувам с аренди — злорадо отбеляза Силк, докато продължиха похода си по разкаляните улици между палатките.

Хитрият дребен драснианец обикаляше из панаира и навсякъде оставяше след себе си страшни поразии. Когато не успееше да продаде нищо, той купуваше; когато не можеше да купи някой предмет, го заменяше с нещо друго, а когато не можеше и да го размени, се ослушваше да дочуе клюки, за да събере сведения. Някои търговци, по-мъдри от колегите си, се скриваха още щом го видеха. Гарион, поддал се на ентусиазма на дребния мъж, започна да разбира защо приятелят му е така очарован от играта — в нея печалбата беше нещо второстепенно в сравнение със задоволството от това да победиш противника си.

Набезите на Силк придобиха вселенски мащаб. Той кипеше от желание да търгува с всички. Толнедранци, аренди, череки, съотечественици от Драсния, сендари — всички падаха в краката му. Още в ранния следобед той беше изтъргувал всичко, което бе купил в Камаар. Пълната му кесия звънтеше, вързопът върху раменете на Гарион беше все така тежък, ала сега в него имаше съвсем различни стоки.

Но Силк се мръщеше. Крачеше мълчаливо напред и подхвърляше в шепа мъничка, красиво оформена стъклена топка. Беше разменил две книги със стихове на уейситски с корици от слонова кост за това малко шишенце парфюм с един риванец.

— Какво има? — попита го Гарион.

— Не съм сигурен кой от нас двамата направи по-добра сделка — кратко отвърна Силк.

— Какво?

— Нямам никаква представа колко струва този парфюм.

— Ами защо тогава го взе?

— Не искам да се издам пред него, че не зная каква е стойността му.

— Продай го на някой друг.

— Как мога да го продам, като не зная каква цена да поискам? Ако поискам прекалено много, никой няма да разговаря с мен; ако искам прекалено малко, ще стана за подигравка на целия панаир.

Гарион се разсмя.

— Не виждам какво е толкова смешно, Гарион — изръмжа раздразнено Силк, а когато влязоха в палатката, каза на господин Улф: — Ето печалбата, която обещах. — И някак неприветливо изсипа монетите в шепата на възрастния човек.

— Какво те измъчва? — попита Улф и задържа погледа си върху нацупеното му лице.

— Нищо — изкъсо отвърна Силк. След това измери с поглед леля Поул и върху лицето му блесна широка усмивка. Той прекоси стаята, отиде при нея и се поклони.

— Скъпа лейди Поулгара, моля те, приеми този скромен дар в знак на моето уважение към теб. — И със зрелищен замах и поднесе шишенцето с парфюма.

Изражението на леля Поул представляваше особена смесица от удоволствие и подозрение. Тя пое малкото шишенце, внимателно махна плътно прилепналата към гърлото запушалка, с лек жест допря запушалката до китката си, а след това вдигна ръка към лицето си, за да долови аромата.

— О, Келдар! — възкликна тя с наслада. — Това наистина е подарък, достоен за принц.

Усмивката на Силк мъничко се поизкриви, но той проницателно се вгледа в нея, опитвайки се да определи дали леля Поул говори сериозно, или не. След това въздъхна и излезе, като мрачно си мърмореше разни неща за двуличието на риванските търговци.

Не след дълго се върна и Делвор. Остави раираната си наметка в ъгъла и протегна ръце към един от пламтящите мангали.

— Доколкото успях да разуча, всичко е спокойно оттук до Воу Мимбре — съобщи той на господин Улф. — Но петима мурги току-що навлязоха в територията на панаира, следвани по петите от две дузини тули.

Хетар бързо вдигна поглед и ястребовото му лице се напрегна.

Улф се намръщи.

— Откъде дойдоха — от север или от юг?

— Заявяват, че са дошли от Воу Мимбре, ала по ботушите на тулите има червена глина. Мисля, че оттук до Воу Мимбре няма глина, нали?

— Въобще няма — твърдо заяви Мандорален. — В тази област на страната глина има единствено на север оттук.

Улф кимна и каза на Барак:

— Извикай Силк.

Барак тръгна към изхода.

— Не е ли възможно да е просто съвпадение? — зачуди се Дурник.

— Не искам да се излагаме на рискове — отговори Улф. — Ще изчакаме, докато панаирът притихне, унесен в сън през нощта, и ще се измъкнем.

Силк влезе в палатката и тихо каза нещо на Делвор.

— На мургите няма да им трябва много време да установят, че сме били тук — избоботи Барак и замислено подръпна червената си брада. — Това означава, че ще ни преследват на всяка крачка оттук до Воу Мимбре. Няма ли да е по-просто ако аз, Хетар и Мандорален встъпим в бой с тях? Петима мъртви мурги не могат да преследват никого.

Хетар кимна, изпълнен с някакво ужасно нетърпение.

— Не зная дали на това ще се погледне с добро око от толнедранските легионери, които охраняват панаира — обади се Силк. — Те, изглежда, доста се тревожат при появата на трупове, за които липсват обяснения. Такива инциденти нарушават чувството им за ред.

Барак вдигна рамене.

— Това беше просто едно хрумване.

— Хрумна ми нещо друго — рече Делвор и взе наметката си. — Мургите издигат навесите си близо до палатките на надраките. Ще отида да сключа няколко сделки с тях.

Търговецът тръгна към изхода на палатката, после изведнъж спря.

— Не зная дали това има някакво значение, ала водачът им се казва Ашарак.

Гарион почувства как го обзема внезапен хлад. Барак подсвирна и изведнъж стана много мрачен.

— Рано или късно ще трябва да се погрижим за този мург, Белгарат — заяви той.

— Познавате ли го? — Делвор не изглеждаше никак изненадан.

— Срещали сме се веднъж-дваж — отвърна Силк без никакво колебание.

— Започва да става досаден — вметна леля Поул.

— Аз тръгвам — каза Делвор.

Гарион вдигна парчето плат, което покриваше изхода на палатката, за да направи път на Делвор, ала когато хвърли поглед навън, сподавено възкликна, пусна плата и се дръпна.

— Какво има? — попита Силк.

— Струва ми се, че току-що забелязах Брил.

— Я да видя — рече Дурник. Пръстите му мъничко разшириха отвора и той и Гарион надзърнаха навън. Един раздърпан мъж крачеше бавно в калната улица пред палатката. Наистина беше Брил. Не се беше променил много от времето, когато бяха напуснали фермата на Фалдор. Туниката и панталоните му пак бяха покрити с кръпки и петна; лицето му беше все така небръснато, кривогледото му око проблясваше с нездравата си белота.

— Да, Брил е — потвърди Дурник. — Достатъчно е близо и усещам миризмата му.

Делвор въпросително се взря в ковача.

— Брил се къпе нередовно — обясни Дурник. — И е доста миризлив.

— Ще ми разрешите ли? — попита учтиво Делвор и надникна над рамото на Дурник. — А — продължи той. — Този тип. Той работи за надраките. Помислих си, че е малко странно, но не ми се стори важен, затова не си дадох труда да разследвам нещата.

— Дурник — бързо каза Улф. — Излез навън за момент. Направи така, че Брил да те види, ала не му позволявай да разбере, че си го забелязал. След като те види, се прибери. Побързай. Не бива да го изпуснем.

Дурник изглеждаше объркан, ала се подчини и излезе.

— Какво си наумил, татко? — попита леля Поул с твърде остър тон. — Защо стоиш и се усмихваш така самодоволно, старче! Не ме дразни!

— Идеално — засмя се ликуващо Улф и потри ръце.

Дурник се прибра в палатката и разтревожено съобщи:

— Видя ме. Сигурен ли си, че това беше добро хрумване?

— Разбира се — отговори Улф. — Ашарак е тук очевидно заради нас и ще ни търси из целия панаир.

— Защо облекчаваш задачата му? — попита леля Поул.

— О, съвсем няма да я облекчим — отвърна Улф. — Ашарак е използвал Брил и по-рано — в Мургос, помниш ли? Довел е Брил, защото Брил може да разпознае мен, Дурник или Гарион… вероятно и Барак, а може би дори Силк. Още ли е отвън?

Гарион надникна през тесния отвор. След миг зърна размъкнатата фигура на Брил, наполовина скрита между два навеса оттатък улицата, и каза:

— Тук е.

— Трябва да го задържим тук — продължи Улф. — Трябва да сме сигурни, че няма да се отегчи. И че няма да отиде и да рапортува пред Ашарак, че ни е открил.

Силк погледна Делвор и двамата избухнаха в смях.

— Какво е толкоз смешно? — рече подозрително Барак.

— Човек трябва да е роден в Драсния, за да оцени по достойнство създалото се положение — рече Силк и погледна Улф с възхищение. — Понякога ме удивляваш, стари приятелю.

Господин Улф му намигна.

— Все още не мога да проумея какво си намислил — призна Мандорален.

— Разрешаваш ли ми да обясня? — попита Силк Улф, а след това се обърна към рицаря. — Ето как протича всичко, Мандорален. Ашарак разчита, че Брил ще ни открие, но докато поддържаме интереса на Брил, той ще се бави наоколо и няма да се върне при Ашарак, за да каже къде сме. Държим в ръцете си очите на Ашарак и това го поставя в не особено благоприятно положение.

— Но нима този любопитен сендар няма да ни проследи веднага, щом излезем от палатката? — попита Мандорален. — И щом се измъкнем от панаира, мургите незабавно ще ни последват…

— Палатката е направена само от платно, Мандорален — с тих, гальовен глас изтъкна Силк. — Можеш да изрежеш колкото си искаш изходи в платното. Трябва ти само остър нож.

Делвор потрепера, после въздъхна и каза:

— Ще отида да видя мургите. Мисля, че ще успея да ги забавя още повече.

— Дурник и аз ще излезем с теб — каза Силк на плешивия си приятел. — Ти тръгни в някаква посока, а ние ще тръгнем в друга. Брил ще ни проследи и пак ще го доведем тук.

Делвор кимна и тримата мъже излязоха от палатката.

— Всичко това не е ли прекалено сложно? — кисело попита Барак. — Брил не познава Хетар. Не е ли по-просто Хетар да се измъкне отзад, да го заобиколи и да забие нож в ребрата му? После ще го натъпчем в чувал и ще го хвърлим в някоя канавка.

Улф поклати глава.

— Ашарак ще се усъмни от липсата му. Искам Брил да каже на мургите, че сме в тази палатка. Ако имаме късмет, те цял ден ще стоят пред нея, преди да разберат, че сме си отишли.

През следващите няколко часа различни членове от групата излизаха на улицата, за да изпълнят кратки и напълно измислени задачи — целта им беше единствено да привличат вниманието на Брил, който се криеше наоколо. Когато дойде ред на Гарион, той излезе в сгъстяващата се тъма с привидно безгрижие, макар че кожата му настръхваше под погледа на Брил. Отиде в палатката с припаси на Делвор и изчака няколко минути. Шумът в близката кръчма, му се струваше много силен сред нарастващата тишина, обгръщаща панаира. Гарион нервно изчака в палатката с припасите, накрая си пое дълбоко дъх и излезе, свил едната си ръка в лакътя, като че ли носеше нещо.

— Намерих го, Дурник — обяви той, щом влезе в палатката на плешивия търговец.

— Не е нужно да импровизираш, скъпи — отбеляза леля Поул.

— Просто исках да прозвучи по-естествено — отвърна невинно младежът.

Скоро се върна и Делвор и всички зачакаха в топлата палатка; навън стана по-тъмно и улиците се опразниха. Когато тъмнината стана непрогледна, носачите на Делвор измъкнаха вързопите през задната стена на палатката. Силк, Делвор и Хетар отидоха с тях до конюшните, а останалите продължиха да излизат отпред, за да поддържат интереса на Брил. При последния опит да го объркат господин Улф и Барак обсъдиха високо вероятните условия за пътуване по пътя през Пролгу към Улголандия.

— Може и да не се хване — призна Улф, когато двамата с червенобрадия гигант се прибраха в палатката. — Ашарак със сигурност знае, че преследваме Зедар на юг, но ако Брил му каже, че сме се насочили към Пролгу, това може и да го накара да раздели силите си, за да ни преследва и по двата пътя. — Старецът огледа вътрешността на палатката и каза: — Добре. Хайде да вървим.

Един след друг всички се измъкнаха през прореза на задната стена. След това, крачейки с нормална бързина, като сериозни хора, които честно сключват сделките си, тръгнаха към конюшните. Минаха и край палатката, в която се помещаваше кръчмата. Там пееха няколко мъже. Улиците бяха почти празни, нощният вятър се блъскаше в платнищата на палатките и люлееше знамената и флагчетата.

Силк, Делвор и Хетар ги чакаха с конете.

— Късмет — пожела им Делвор, докато се качваха на седлата. — Ще забавя мургите колкото е възможно по-дълго.

Силк стисна ръката на приятеля си, засмя се и каза:

— Ама как го измисли с тия монети!

Делвор му направи знак да мълчи.

— Какво има? — попита Улф.

— Ами Делвор изнамерил отнякъде толнедрански крони, само че фалшиви. Изсечени от олово и позлатени отгоре — обясни Силк. — И скрил няколко от тях в палатката на мургите. А утре сутринта ще отиде при легионерите и ще заяви, че мургите са му пробутали фалшиви пари. Те ще претърсят палатката на мургите и със сигурност ще намерят и останалите.

— Парите са ужасно важни за толнедранците — отбеляза Барак. — Те даже бесят в такива случаи.

— Точно там е номерът — усмихна се самодоволно Делвор.

Нощта беше облачна и щом излязоха в откритото поле, вятърът стана студен. Светлинките на панаира проблясваха зад тях под нощното небе. Гарион обви наметката около тялото си. Чувстваше се самотен, поел по тъмния път сред ветровитата нощ, когато всички хора на света си имаха огън, легло и стени, които да ги пазят. След малко стигнаха до Великия западен път — белезникав и празен сред тъмната хълмиста равнина на Арендия. И отново поеха на юг.

ГЛАВА 9

Малко преди разсъмване вятърът се усили и когато небето над ниските предпланини започна да просветлява, вече духаше със смразяваща мощ. Гарион бе вцепенен от изтощение, умът му се намираше в състояние подобно на транс. Лицата на всичките му спътници му изглеждаха непознати. Понякога дори забравяше защо яздят в тази посока и накъде са тръгнали. Струваше му се, че е попаднал в компанията на чужди нему хора с мрачни физиономии, лудешки поели по път, който не води никъде; те разсичаха безрадостния, незабележителен с нищо пейзаж с наметките си, които плющяха на вятъра и се носеха след тях като забързани сиви мръсни облаци. Започна да го завладява особено хрумване — че тези непознати по някакъв начин го държат в плен и го отвеждат далеч от неговите истински приятели. Тази мисъл ставаше все по-могъща и младежът започна да се плаши.

Изведнъж, без да знае защо, той обърна коня си и се откъсна от групата, отклони се от пътя и полетя нанякъде през голото поле.

— Гарион! — остро извика женски глас зад него, но той заби пети в хълбоците на коня и полетя още по-бързо.

Един от непознатите го преследваше — мъж, който вдъхваше страх, облечен в черни кожени дрехи, с бръсната глава. На темето му, подет от вятъра, подскачаше тъмен кичур коса. Обхванат от паника, Гарион риташе коня си, за да го с накара да тича по-бързо, ала страховитият ездач зад гърба му стопи разликата между тях и дръпна юздите от ръцете му.

— Какво правиш? — сурово попита непознатият.

Гарион се втренчи в него, неспособен да отговори.

После жената със синята наметка също дойде; дойдоха и останалите. Жената бързо скочи от седлото и го загледа строго. Беше висока за жена, чертите Й изглеждаха студени и повелителни. Косата й беше много тъмна, а на челото й се виждаше бял кичур.

Гарион потрепера. Жената всяваше смъртен страх в цялото му същество.

— Слез от коня — заповяда тя.

— Спокойно, Поул — обади се един старец със сребриста коса и зло лице.

Огромен гигант с червеникава брада, яхнал жребец, се промъкна близо до него, произнасяйки страшни заплахи; и Гарион, който почти хълцаше от уплаха, се смъкна от коня си.

— Ела тук! — заповяда жената.

Гарион нерешително се приближи до нея.

— Дай ми ръката си! — каза тя.

Той колебливо вдигна ръката си, а тя здраво сграбчи китката му. Отвори пръстите му, за да разкрие грозния белег върху дланта, който Гарион винаги беше мразил, а после сложи дланта му върху белия кичур в косите си.

— Лельо Поул — задъхано произнесе младежът и внезапно се отърси от кошмара. Тя плътно обви ръце около него и го задържа така — близо до себе си — доста дълго. Странно защо, ала той въобще не се почувства неудобно, че тя излага на показ чувствата си пред останалите.

— Това е сериозно, татко — каза тя на господин Улф.

— Какво се случи, Гарион? — попита Улф със спокоен глас.

— Не зная — отговори Гарион. — Стана така, като че не познавах нито един от вас и чувствах, че сте мои врагове. Всичко, което исках, беше да избягам, за да се върна при истинските си приятели.

— Носиш ли амулета, който ти дадох?

— Да.

— Свалял ли си го, откакто го взе?

— Само веднъж — призна Гарион. — Когато се изкъпах в толнедранския хан.

— Не бива да го сваляш — въздъхна Улф. — Никога, независимо каква е причината. Извади го над туниката си.

Гарион изтегли сребърния медальон, върху който се виждаше странно изображение.

Възрастният човек също извади медальон изпод туниката си много ярък медальон, върху който беше изобразен вълк. Звярът изглеждаше толкова истински, сякаш всеки момент щеше да изчезне с дълги скокове в гората.

Леля Поул, все още поставила едната си ръка върху раменете на Гарион, извади подобен амулет от корсажа си. Върху диска на нейния медальон беше изсечена фигурата на кукумявка.

— Задръж го в дясната си ръка — нареди му тя и решително затвори пръстите на Гарион върху медальона. После, стискайки собствения си медальон в дясната си ръка, я постави върху свития му юмрук. Улф, който също стискаше своя талисман, сложи ръката си върху техните.

Ръката на Гарион започна да изтръпва, като че амулетът беше оживял.

Господин Улф и леля Поул дълго се гледаха в очите и изтръпването в дланта на Гарион изведнъж стана много силно. Сякаш умът му се отвори, странни картини започнаха да проблясват пред очите му. Видя кръгла стая, разположена някъде на много голяма височина. Гореше огън, ала в него нямаше дърва. На масата седеше старец, който малко приличаше на господин Улф, ала очевидно беше друг човек. Той като че гледаше точно към Гарион, очите му бяха добри, дори изпълнени с обич. Гарион изведнъж почувства огромна, всепоглъщаща привързаност към стареца.

— Това би трябвало да е достатъчно — прецени Улф и пусна ръката на Гарион.

— Кой беше този старец? — попита Гарион.

— Моят Учител — отговори Улф.

— Но какво се случи? — попита загрижено Дурник.

— Може би е по-добре да не говорим за това — каза леля Поул. — Можеш ли да запалиш огън? Време е за закуска.

— Ей там има дървета, ще можем да се скрием от вятъра — каза Дурник.

Отново се качиха на конете и поеха към горичката.

След като се нахраниха, поседяха за малко около слабия огън. Бяха уморени и на никого не му се искаше отново да се изправи срещу ураганния вятър на утрото. Гарион се чувстваше особено изтощен, искаше му се да е пак дете, да седне до леля Поул и може би да постави глава в скута й и да заспи, както беше правил, когато беше още съвсем малко момче. Странното нещо, което се беше случило, го караше да се чувства извънредно самотен и много уплашен.

— Дурник — заговори той, повече за да се отърве от настроението, което го потискаше, отколкото от любопитство, — каква е тази птица? — И я посочи с пръст.

— Мисля, че е гарван — отговори Дурник И се вгледа в птицата, която кръжеше над тях.

— И аз така си помислих — рече Гарион. — Но гарваните не летят в кръг, нали?

Дурник се намръщи.

— Може би наблюдава нещо на земята.

— От колко време лети над нас? — попита Улф, взирайки се с премрежени очи в голямата птица.

— Струва ми се, че я видях още на зазоряване — отговори Гарион.

Господин Улф погледна леля Поул и попита:

— Какво мислиш за това?

Тя вдигна поглед от чорапите на Гарион, които кърпеше.

— Ще видя. — Лицето й придоби странен, изпитателен израз.

Гарион отново почувства особеното изтръпване и импулсивно се опита да насочи собствения си ум към птицата.

— Гарион — заговори леля Поул, без да го поглежда. — Престани.

— Съжалявам — извини се бързо младежът и отново се замисли за обикновените неща, с които му подобаваше да се занимава.

Господин Улф го измери с особен поглед, после му намигна.

— Това е Чамдар — спокойно обяви леля Поул, внимателно забоде иглата си в чорапа и го остави настрана. После се изправи и свали синята си наметка.

— Какво си си наумила? — попита Улф.

— Смятам мъничко да си побъбря с него — отговори тя и изви пръстите на ръцете си като нокти.

— Няма смисъл да се мориш — каза Улф. — Перата ти са прекалено меки за такъв силен вятър. Има и по-лесен начин. — Възрастният мъж проследи ветровитото небе с търсещ поглед. — Виж ето там! — Той посочи едно едва видимо петънце над хълмовете на запад. — По-добре ти свърши тази работа, Поул. Аз не се разбирам добре с птиците.

— Разбира се, татко — съгласи се жената. После напрегнато се вгледа в петънцето и Гарион почувства изтръпването в мига, когато тя насочи мисълта си в тази посока. Петънцето започна да кръжи в небето — издигаше се все по високо и по-високо, докато съвсем изчезна.

До последния миг гарванът не забеляза орела, който се спусна надолу с шеметна бързина. Съзря го тъкмо преди ноктите да се забият в гърба му. Внезапно се появи облак от черни пера и гарванът, грачейки от ужас, диво запляска с криле, за да се измъкне.

— Прекрасно свършена работа, Поул — одобрително каза Улф.

— Е, сега черната птица ще има предмет за размисъл. — Тя се усмихна. — Не гледай така втренчено, Дурник.

Дурник стоеше пред нея със зяпнала уста.

— Как го направи?

— Наистина ли толкова ти се иска да узнаеш?

Ковачът потрепера и отклони поглед.

— Смятам, че това събитие постави нещата по местата им — заговори Улф. — По всяка вероятност сега маскировката е безполезна. Не съм сигурен какво смята да прави Чамдар, но зная едно — че ще следи всяка наша стъпка. Най-добре ще е да се въоръжим и да яздим без никакви отклонения към Воу Мимбре.

— Ще престанем ли да вървим по следата? — попита Барак.

— Следата продължава на юг — отговори Улф. — Мога отново да я открия, щом прекосим границата с Толнедра. Но първо искам да спрем в арендската столица, за да поговоря с крал Кородулин. Той трябва да узнае някои неща.

— Кородулин ли? — Дурник изглеждаше объркан. — Не е ли това името на първия арендски крал?

— Всички крале на Арендия приемат името Кородулин — обясни му Силк. — И всичките им кралици се казват Маясерана. Това е традиция в кралското семейство в тази страна, за да се предотврати разпадането на кралството. Трябва да се женят, следвайки възможно най-точно кръвната линия, за да поддържат илюзията за обединението на Мимбре и Астурия. Затова всички са болнави, но пък няма как да го избегнат — като се вземе предвид особеният характер на арендската политика.

— Стига, Силк — укорително произнесе леля Поул.

Мандорален изглеждаше потънал в размисъл.

— Възможно ли е този Чамдар, който преследва всяка наша стъпка, да е един от най-влиятелните магьосници в черното съзаклятие на кролимите? — попита той.

— О, много му се ще — отговори Улф. — Зедар и Ктучик са ученици на Торак и Чамдар иска също да стане такъв. Винаги е бил агент на Ктучик, но вероятно вярва, че това е шансът му да се издигне в йерархията на кролимите. Ктучик е много стар и не излиза от храма на Торак в Рак Ктхол. Може би Чамдар смята, че вече е време някой друг да стане върховен жрец.

— Тялото на Торак в Рак Ктхол ли се намира? — бързо попита Силк.

Господин Улф сви рамене.

— Никой не знае със сигурност, но аз лично се съмнявам в това. След като Зедар го е изнесъл от бойното поле във Воу Мимбре, не ми се вярва да го е предал на Ктучик. Торак би могъл да бъде в Малореа или някъде в южните земи на Ктхол Мургос. Трудно е да се каже.

— Ала в настоящия момент трябва да се пазим тъкмо от Чамдар — заключи Силк.

— Не и ако продължаваме да се движим — каза Улф.

— Тогава по-добре да тръгваме — обади се Барак и се изправи.

Рано преди обед тежките облаци започнаха да се разпръскват и тук-там се появиха чисти късчета синьо небе. Огромни стълбове слънчева светлина бавно се промъкваха през хълмистите полета, които очакваха — влажни и нетърпеливи — първите ласки на пролетта. Мандорален водеше. Яздеха бързо и успяха да изминат значително разстояние. Накрая започнаха да се движат ходом, за да дадат възможност на конете да отдъхнат.

— Още колко път остава до Воу Мимбре, дядо? — попита Гарион.

— Най-малко шестдесет левги — отговори Улф. — По-вярно ще бъде, ако кажем осемдесет.

— Много път. — Гарион потрепера и се размърда на седлото.

— Да.

— Съжалявам, че побягнах — извини се Гарион.

— Вината не беше твоя. Просто една от игрите на Чамдар.

— Но защо избра мен? Не можеше ли да стори същото нещо с Дурник… или с Барак?

Господин Улф го погледна.

— Ти си по-млад, по-податлив.

— Това не е истинската причина, нали? — обвиняващо изрече Гарион.

— Не — призна Улф. — Наистина не е, но до известна степен съдържа част от верния отговор.

— То е просто едно от онези неща, за които няма да ми кажеш, нали?

— Е, би могъл да го приемеш и по този начин — добродушно отговори Улф.

За известно време Гарион остана навъсен, ала господин Улф продължи да язди, като че ли въобще не го беше грижа за укорителното мълчание на момчето.

Пренощуваха в един толнедрански хан, който както всички беше неприветлив, солиден и скъп. На следващата сутрин небето беше ясно с изключение на отделни участъци с бухнати бели облаци, които се движеха бързо ведно с пронизващия вятър. Слънцето ги накара да се почувстват по-добре, дори Барак и Силк си разменяха закачки, докато яздеха един до друг — нещо, което Гарион не беше чувал през всичките седмици, прекарани под мрачното небе на северна Арендия.

Ала Мандорален тази сутрин не произнесе почти нито дума и с всяка измината миля лицето му ставаше все по-мрачно. Не беше сложил доспехите си и вместо тях носеше ризница и тъмносиня къса туника. Върху главата му нямаше шлем и вятърът си играеше с къдравата му коса.

Върху близкия хълм се възвисяваше отблъскващ на вид замък; мрачните му стени бяха високи и изглеждаха надменни. По всичко личеше, че Мандорален избягва да насочва поглед към него. Лицето му беше станало още по-тъжно.

На Гарион му беше трудно да реши как да възприема Мандорален. Беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че много от мислите му са повлияни от предразсъдъците на Лелдорин. Наистина — той не желаеше да изпитва симпатии към Мандорален; ала като се изключеше обичайната навъсеност, която изглеждаше нещо типично за всички аренди, преднамерената употреба на старинни думи в надутата му реч и безкрайната му самоувереност, оставаха твърде малко неща, които човек можеше да не хареса у рицаря.

На половин левга разстояние от замъка, на върха на голямо полегато възвишение, се издигаше развалина от някаква постройка — единична стена с висока арка, служеща за вход, и счупени колони в двата края. Близо до развалината, яхнала кон, чакаше жена. Тъмночервената й пелерина плющеше на вятъра.

Без да произнесе нито дума, може би без дори да осъзнава какво прави, Мандорален отклони бойния си кон от пътя и пое в тръс по възвишението към жената. Тя наблюдаваше приближаването му без видима изненада, ала и без да направи нищо — дори да махне с ръка.

— Къде отива? — попита Барак.

— Тя е негова позната — сухо изрече господин Улф.

— Ще го чакаме ли?

— Той ще ни настигне — отвърна Улф.

Мандорален спря коня си близо до жената, слезе, поклони се и протегна двете си ръце, за да й помогне да скочи от седлото. Тръгнаха заедно към развалините, без да се докосват, ала много близо един до друг. Спряха под арката и започнаха да разговарят. Зад развалините, високо в небето, бягаха подгонените от вятъра облаци, а огромните им сенки безгрижно се търкаляха по мрачните полета на Арендия.

— Трябваше да изберем друг път — обади се Улф. — Но не се досетих за това.

— Защо, какво има? — попита Дурник.

— Нищо необичайно… за Арендия — отвърна Улф. — Смятам, че вината е моя. Понякога забравям какви неща се случват с младите хора.

— Не бъди толкова потаен, татко — каза леля Поул. — Това много ме дразни. Или не трябва да знаем какво става?

Улф вдигна рамене и каза:

— Не е никаква тайна. Половината Арендия го знае. Цяло поколение арендски девици заспиват всяка нощ със сълзи на очи заради това.

— Татко! — извика леля Поул, изгубила всякакво търпение.

— Добре — предаде се Улф. — Когато Мандорален беше на възраст колкото Гарион, той внушаваше доверие като многообещаващ млад човек — силен, смел, ала не особено умен — все качества, присъщи на добрия рицар. Баща му ме помоли за съвет и аз уредих младежът да поживее за известно време при барона на град Воу Ебор — замъкът, край който минахме, е негов. Баронът имаше блестяща репутация и осигуряваше на Мандорален достойно обучение в различни области, което му беше необходимо. Мандорален и баронът станаха почти като баща и син, тъй като баронът беше значително по-възрастен. Всичко вървеше добре до деня, когато баронът се ожени. Ала неговата невяста беше доста по-млада от него — някъде на възрастта на Мандорален.

— Виждам накъде вървят нещата — неодобрително рече Дурник.

— Не съвсем — опроверга го Улф. — След сватбеното пътешествие баронът отново се отдаде на рицарските си задължения, оставяйки отегчената млада дама да броди из замъка. Както и да е, Мандорален и дамата си разменяли погледи, даже разговаряли — нещо съвсем обичайно.

— Това се случва и в Сендария — отбеляза Дурник, — но съм сигурен, че името, с което го наричаме ние, е различно от онова, което използват тук. — Тонът му беше критичен, дори изпълнен с обида.

— Правиш прибързани заключения, Дурник — възрази Улф. — Връзката между тях не стигна по-далеч. Може би щеше да се окаже по-добре, ако беше стигнала. Прелюбодеянието не е чак толкова сериозно и с течение на времето те щяха да се отегчат един от друг. Ала тъй като и двамата обичаха и уважаваха барона прекалено много, за да посегнат на честта му, Мандорален напусна замъка преди нещата да се изплъзнат от контрол. Сега и двамата безмълвно страдат. Всичко е много вълнуващо, но на мене ми изглежда като загуба на време. Разбира се, аз съм доста по-възрастен и…

— Ти си доста по-възрастен от всички останали, татко — прекъсна го леля Поул.

— Не биваше да го казваш, Поул.

Силк язвително се разсмя.

— Радвам се, че нашият изумителен приятел е проявил лош вкус, влюбвайки се в жената на друг мъж. Благородството му започна да става прекалено. — В гласа на дребничкия мъж се промъкнаха горчивите, иронични нотки, с които се надсмиваше над себе си. За пръв път Гарион го видя такъв във Вал Алорн, когато разговаряха с кралица Порен.

— Знае ли баронът за това? — попита Дурник.

— Естествено, че знае — отвърна Улф. — Тъкмо това кара арендите да се отнасят така предпазливо към случая. Имало някога един рицар, по-глупав от повечето аренди, който си позволил да подхвърли глупава шега по този повод. Баронът веднага го предизвикал и по време на дуела забил копието си в гърдите му. Оттогава малцина са на мнение, че могат да използват създалото се положение, за да се разсмиват.

— Въпреки всичко това е позорно — заяви Дурник.

— Тяхното поведение е безукорно, Дурник — твърдо изрече госпожа Поул. — Не заслужават порицание, докато отношенията между тях останат непроменени.

— На първо място почтените хора не позволяват да им се случи такова нещо — упорито продължи да твърди Дурник.

— Никога няма да я убедиш, Дурник — обърна се господин Улф към ковача. — Поулгара е живяла прекалено много години с уейситските аренди. Те бяха почти толкова лоши, даже по-лоши от мимбратите. Не е възможно толкова дълго да плаваш сред такава сантименталност, без тя да полепне по душата ти. От време на време Поул се държи като момиче. Ако ти се удаде да не я срещаш по време на тези сантиментални пристъпи, всичко останало в нея е наред.

— Аз поне използвах времето си по по-смислен начин, татко — отбеляза леля Поул ледено. — Доколкото си спомням, ти прекара всичките тези години, пирувайки в долнопробните вертепи в крайбрежните райони на Камаар. След това пък дойде ред на живителния период на подем, когато създаваше развлечения на покварените жени в Марагор. Убедена съм, че опитът, който придоби на тези места, в огромна степен е разширил представите ти за морал.

Господин Улф неловко се разкашля и отклони поглед встрани.

Зад тях Мандорален отново беше възседнал коня си и вече се спускаше в галоп по хълма. Дамата остана под арката. Тъмночервената й пелерина плющеше на вятъра.

Пътуваха пет дни, докато стигнат река Аренд — границата между Арендия и Толнедра. Колкото по-дълбоко на юг проникваха, толкова времето ставаше по-хубаво и на сутринта, когато стигнаха на хълма, от който се виждаше реката, вече бе станало почти топло. Слънцето блестеше много ярко, няколко пухкави облака летяха над главите им, понесени от свежия ветрец.

— Тук главният път към Воу Мимбре завива наляво — отбеляза Мандорален.

— Да — откликна Улф. — Хайде да влезем в горичката до реката и да се погрижим за външността си. Във Воу Мимбре е много важно как изглежда човек, а ние не желаем да приличаме на скитници, когато пристигнем в града, нали?

Три човешки фигури с кафяви дрехи с качулки стояха смирено на кръстопътя с наведени към земята лица и ръце, протегнати умолително напред. Господин Улф опна юздите на коня си и ги приближи. Размени няколко думи с тях и им даде по монета.

— Кои са тези? — попита Гарион.

— Монаси от Мар Терин — отговори му Силк.

— Какво е това?

— Манастир в югоизточна Толнедра, където едно време се издигаше град Марагор — обясни Силк. — Монасите се опитват да успокоят духовете на Марагите.

— Казват, че през последните две седмици оттук не са минавали мурги — съобщи господин Улф, когато се върна при тях.

— Сигурен ли си, че можеш да им вярваш? — попита Хетар.

— Вероятно казват истината. Монасите не лъжат.

— Значи ще кажат на всеки, който ги попита, че сме минали оттук? — обади се Барак.

Улф кимна.

— Те отговарят на всеки, който им зададе въпрос.

— Неприятен навик — мрачно изсумтя Барак.

Господин Улф вдигна рамене и поведе групата към дърветата край реката.

— Достатъчно навътре навлязохме — реши той и слезе от коня си на една тревиста поляна сред горичката. — Добре. Значи отиваме във Воу Мимбре. Искам всички много да внимавате какво приказвате тук. Мимбаратите са много чувствителни и всяка дума може да бъде приета като обида.

— Смятам, че трябва да облечеш бялата дреха, която ти даде Фулрах, татко — прекъсна го леля Поул и разопакова един от вързопите.

— Моля те, Поул — рече Улф. — Опитвам се да обясня нещо на приятелите си.

— Чуха те, татко. Свикнал си да отделяш прекалено много време за всяко нещо. — Тя измъкна бялата дреха и я огледа с критичен поглед. — Трябвало е да я сгънеш по-внимателно. Смачкал си я.

— Няма да нося такова нещо — категорично заяви той.

— Ще носиш, татко — нежно отвърна тя. — Можем да спорим с теб час-два, но в края на краищата ще я облечеш. Защо просто не си спестим времето и всички останали усложнения?

— Глупаво е — оплака се възрастният мъж.

— Много неща са глупави, татко. Познавам арендите по-добре от тебе. Ще предизвикаш повече уважение, ако изглеждаш по подобаващ начин. Мандорален, Хетар и Барак ще сложат броните и доспехите си; Дурник, Силк и Гарион ще носят жакетите, които им подари крал Фулрах в Сендария, аз ще облека синята си рокля, а ти — тази бяла дреха. Настоявам, татко.

— Какво?

— Замълчи, татко — рече разсеяно тя, оглеждайки внимателно синия жакет на Гарион.

Лицето на Улф помрачня, очите му загледаха застрашително и сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Още нещо ли искаш да ми кажеш? — попита леля Поул, без да вдига поглед.

Господин Улф остави думите й без отговор.

— Той наистина е толкова мъдър, както се говори — обади се Силк.

След час вече яздеха по главния път към Воу Мимбре под окъпаното от слънчеви лъчи небе. Мандорален, в пълно бойно снаряжение — с доспехи, шлем и дълго, тясно знаменце на сребристи и сини райета, което се развяваше от върха на копието му, беше начело на групата, следван от Барак в бляскава ризница и черна наметка от меча кожа. По настояване на леля Поул огромният черек беше сресал сплъстената си червена брада и дори беше сплел косата си на плитчици. Господин Улф, облечен в бялата дреха, яздеше навъсено, мърморейки си нещо под носа, а леля Поул, скромно приближила коня си до неговия, беше невероятно красива в късата, подплатена с кожи пелерина и със синята атлазена лента, която обхващаше буйната й тъмна коса. Гарион и Дурник се чувстваха неудобно в новите си премени, ала Силк носеше жакета и черната си кадифена шапка с огромно удоволствие. Единствената отстъпка, която Хетар направи пред нормите за изискано поведение в града, беше, че замени сплесканата сребърна халка, с която обикновено пристягаше кичура си, с кожен ремък.

Крепостните селяни и дори и случайно срещаните рицари се отдръпваха от пътя им и почтително ги поздравяваха. Денят беше топъл, пътят в добро състояние, конете им бяха отпочинали и бодри. Рано следобед пътешествениците се изкачиха на билото на един висок хълм и видяха равнината, която плавно се спускаше към портите на Воу Мимбре.

ГЛАВА 10

Столицата на мимбратските аренди се издигаше почти като планина край блещукащата река. Дебелите, високи стени на града бяха увенчани с масивни бойници; огромни кули с изящни тънки шпилове, на които се ветрееха ярки знамена, се издигаха във вътрешността на града; стените на всички сгради блестяха като злато под лъчите на следобедното слънце.

— Вижте Воу Мимбре — извика гордо Мандорален, — кралицата на всички градове. Ордата на ангараките се нахвърлила върху тези каменни стени, била отблъсната, после повторила атаката си. На това поле нашествениците били окончателно победени. Душата и гордостта на Арендия живеят в тази крепост и дано никога силата на бога на Мрака не властва тук.

— Били сме тук и по-рано, Мандорален — раздразнено отбеляза господин Улф.

— Не се дръж неучтиво, татко — изрече с укор леля Поул, след това се обърна към Мандорален и за най-голямо удивление на Гарион заговори по начин, какъвто той никога не беше чувал от устните й: — Господин рицарю, бихте ли ни повели в този тъй важен миг към палата на вашия крал? Ние изпитваме остра нужда да се посъветваме с него по нетърпящи отлагане проблеми. — Произнесе тези думи съвсем сериозно и естествено. — Тъй като сме убедени, че вие сте най-могъщият жив рицар в тази страна, ние поставяме живота си под закрилата на вашите ръце.

Мандорален, преодолял моментното си вцепенение, се смъкна с трясък от бойния си кон и падна на колене пред нея.

— Госпожо Поулгара — заговори той с глас, който потрепваше от дълбока почит, дори страхопочитание, — приемам оказаното ми доверие и гарантирайки пълната ви сигурност, ще ви заведа при крал Кородулин. А ако някой, който и да е той, постави под въпрос върховното ви право да разполагате с вниманието на краля, сурово ще накажа неговото безразсъдство.

Леля Поул му се усмихна окуражаващо, а той стана и се метна на седлото си — разнесе се силно металическо дрънчене — и после ги поведе в лек тръс, като с цялото си поведение издаваше горещото си желание да встъпи в бой с някого.

— Защо беше необходимо всичко това? — попита Улф.

— Мандорален изпитваше нужда от нещо, чрез което да се откъсне от неприятностите си — отговори тя. — През последните няколко дни настроението му никак не беше добро.

Когато се приближиха до града, Гарион забеляза белезите, оставени по сградите от тежките камъни от катапултите на ангараките. Бойниците, разположени по върховете, бяха осеяни с дупки от градушките стрели със стоманени върхове. Каменната арка, през която се влизаше в града, разкриваше невероятната дебелина на стените; обкованата с желязо порта беше тежка и масивна. Групата с тропот премина под арката и пое по тесните криви улици. По-голямата част, от пешеходците, край които минаваха, изглежда, бяха хора без благороднически титли и се отдръпваха да им сторят път. Лицата на мъжете в избелели туники и на жените в кърпени рокли бяха мрачни и не изразяваха никакво любопитство.

— Изглежда, много-много не ги интересуваме — каза Гарион на Дурник.

— И тук, както навсякъде, обикновените хора и благородниците не си обръщат особено внимание — отвърна Дурник. — Живеят редом, но не знаят нищичко едни за други. Може би тъкмо това не е наред в Арендия.

Гарион сериозно кимна.

Макар че простолюдието проявяваше пълно безразличие, благородниците в палата изглеждаха пламнали от любопитство. Новината, че в града е влязла група пътешественици, очевидно се носеше по-бързо от тях из тесните улици, защото прозорците и парапетите по стълбищата на двореца гъмжаха от хора, облечени в дрехи с ярки цветове.

— Вървете по-бавно, господин рицарю! — извика на Мандорален един висок мъж с тъмна коса и брада, който носеше черна кадифена туника над бляскавата си ризница. Групата им тъкмо навлизаше с тропот в широкия площад пред палата. — Вдигнете забралото си, за да видя кой сте!

Мандорален спря изумено пред затворената врата, вдигна забралото си и попита:

— Що за нелюбезност е това? Аз съм, както знае целият свят, Мандорален, барон Воу Мандор. Не виждаш ли моя герб на щита ми?

— Всеки може да носи герба на друг човек — презрително заяви мъжът на парапета.

Лицето на Мандорален потъмня.

— Нима не знаете, че нито един жив човек не би посмял да се представи от мое име? — изрече той заплашително.

— Господин Андориг — обърна се друг рицар към тъмнокосия мъж, — това наистина е господин Мандорален. Аз го срещнах на бойното поле на големия турнир миналата година. Срещата ми с него ми струваше счупено рамо и особен звън в ушите, който още не е отзвучал съвсем.

— А — отговори Андориг, — щом като вие гарантирате за него, господин Хелберджин, ще допусна, че този човек наистина е незаконороденият владетел на Воу Мандор.

— Трябва да се погрижиш за този тип в близките дни — тихо подхвърли Барак на Мандорален.

— Така изглежда — съгласи се Мандорален.

— Ами кои са тези с вас, които желаят да получат достъп в палата, господин рицарю? — попита Андориг. — Няма да позволя вратите да бъдат отваряни заради някакви си непознати чужденци.

Мандорален се изправи на седлото си и викна с глас, който вероятно се чуваше из целия град:

— Посещението на хората, които водя, е безмерна чест за вас. Отворете широко портите на палата и се подгответе всички до един да сторите дълбок поклон. Вие виждате пред себе си святото лице на вълшебника Белгарат, вечния човек, взорът ви почива върху божествените черти на неговата дъщеря, лейди Поулгара. Те дойдоха във Воу Мимбре, за да разговарят с краля на Арендия по нетърпящи отлагане дела с огромна важност.

— Не е ли малко пресилено? — прошепна Гарион на леля Поул.

— Такъв е обичаят, скъпи — спокойно отговори тя. — Когато имаш работа с аренди, трябва да се държиш малко високомерно, за да привлечеш вниманието им.

— Ами кой ви е казал, че този е Белгарат? — беше поредният въпрос на Андориг, в който се долавяше скрита подигравка. — Няма да превивам коляно пред скитник, чиято самоличност не е потвърдена от никого.

— Значи подлагате под съмнение думите ми, господине? — отговори Мандорален със застрашително притихнал глас. — И няма да слезете долу при нас, за да отхвърлите съмненията, които ви измъчват? Или може би предпочитате да се свиете като страхливо псе зад парапета, за да джавкате срещу по-достойни от вас люде?

— О, това беше наистина добро — въздъхна с възхищение Барак.

— Не смятам, че ще постигнем много с подобни разговори — измърмори господин Улф. — Изглежда, трябва да дам доказателства на този скептик, ако все пак желаем да се срещнем с Кородулин. — Той леко слезе от седлото и замислено свали от опашката на коня си някакво клонче, закачило се там по време на пътуването. След това пристъпи към центъра на площада и се изправи в бляскавата си бяла дреха. — Господин рицарю — тихо, но ясно каза той на Андориг, — виждам, че сте предпазлив човек. Това е добро качество, ала с него не бива да се прекалява.

— Не съм дете, старче — подхвърли тъмнокосият рицар с тон, който граничеше с обида. — Вярвам само на онова, което виждат очите ми.

— Сигурно е твърде тъжно да вярваш в толкова малко неща — отбеляза Улф. После се наведе и забучи клончето, което държеше, между двете широки гранитни плочи в краката си. Отстъпи крачка назад, протегна ръка над малкото клонче и лицето му се отпусна в странно меко изражение. — Ще ви направя услуга, господин Андориг — обяви той. — Ще възстановя вярата ви в ред други неща. Наблюдавайте внимателно! — После изрече тихо една-единствена дума, която Гарион не успя да чуе добре, ала която предизвика вече познатата вълна и звънтящия звук в ума му.

Отначало като че ли не се случи нищо. След това двете каменни плочи започнаха да се повдигат със скърцане, а вейката започна да става видимо по-дебела и стигна на височина почти до протегнатата ръка на господин Улф. От стените на палата се разнесоха възклицания. От вейката започнаха да избиват клончета, покрити с цветни пъпки. Улф вдигна ръката си още по-високо и клоните послушно отговориха на жеста му, като продължиха да растат и се разпериха във всички посоки. Сега пред погледите на зрителите се издигаше млада фиданка, която продължаваше да се източва към небето. Една от каменните плочи се разцепи с остър пукот.

Площадът беше потънал в пълна тишина, всички очи наблюдаваха със страхопочитание дръвчето. Господин Улф разпери ръце, обърна дланите си към небето, отново изрече нещо и крайчетата на клонките наедряха и напъпиха. После дървото разцъфна в нежнорозови и бели цветове.

— Ябълка ли ще бъде, Поул? — попита той през рамо.

— Изглежда, че е така, татко — отвърна тя.

Възрастният мъж нежно потупа дръвчето и след това се обърна към тъмнокосия рицар, който беше паднал на колене и трепереше.

— Е, господин Андориг? — заговори Улф. — На какво вярваш сега?

— Моля, простете ми, свети Белгарат! — умолително изрече Андориг със сподавен глас.

Господин Улф изправи рамене и заговори строго. Думите му полетяха в отмерения ритъм на мимбратската реч със същата лекота, с която се подчиняваха неотдавна на леля Поул.

— Поставям ти такава задача, рицарю — трябва да се грижиш за това дръвче. То порасна на това място, за да укрепи твоята вяра и способността ти да изпитваш доверие към хората. Дългът ти трябва да бъде изплатен с нежни и пълни с обич грижи за нуждите на фиданката. След време тя ще даде плодове, ти ще ги прибираш и ще подаряваш плод на всеки човек, който те помоли за това, без да искаш нищо в замяна. Заклевам те в душата ти — не отказвай на никого, независимо от това колко скромен е произходът му. Както дървото дава плодовете си всекиму безплатно, така трябва да правиш и ти.

— Добре измислено — одобрително изрече леля Поул.

Улф й намигна.

— Ще сторя както ми наредихте, свети Белгарат — задавено прошепна Андориг. — Залагам сърцето си, че ще изпълня всяка ваша дума.

Господин Улф се върна при коня си и измърмори:

— Поне ще свърши едно полезно нещо през живота си.

Повече не възникнаха никакви спорове. Вратата на палата се отвори със скърцане, всички влязоха във вътрешния двор и слязоха от конете. Коленичещи, дори хълцащи благородници протягаха ръце да докоснат дрехата на господин Улф. Последваха Мандорален по широки, украсени с гоблени коридори, а тълпата след тях ставаше все по-голяма. Вратата на тронната зала се отвори и влязоха.

Тронната зала на Арендия представляваше огромно сводесто помещение, укрепено с подпори, украсени със скулптурни изображения, издигащи се към тавана покрай стените. Между подпорите имаше високи тесни прозорци и светлината, която се процеждаше през разноцветните стъкла, сякаш се пречупваше през скъпоценни камъни. Подът беше направен от полиран мрамор, а върху покрита с килими каменна платформа се издигаха троновете на краля и кралицата на Арендия, зад които бяха окачени тежки виолетови завеси. До покритата със завесите стена бяха закачени масивни древни оръжия, използвани от арендската аристокрация преди повече от двадесет поколения. Копия, боздугани и огромни мечове, по-големи от човешки ръст, висяха сред окъсаните бойни знамена на забравени крале.

Крал Кородулин беше млад мъж с болнав вид в избродирана със златни нишки виолетова мантия. Огромната златна корона сякаш беше прекалено тежка за него. На трона до него седеше неговата бледа красива кралица. Двамата някак неспокойно наблюдаваха огромната тълпа, следваща господин Улф.

— Кралю — обяви Мандорален, поклони се и падна на едно коляно. — Водя при теб светия Белгарат, ученика на Алдур, опората, в която кралствата на Запада винаги, откакто свят светува, са търсели упование.

— Той знае кой съм, Мандорален — прекъсна го господин Улф, после пристъпи напред и направи лек поклон. — Здравейте, Кородулин и Маясерана. Съжалявам, че не сме имали възможност да се запознаем по-рано.

— Това е чест за нас, благородни Белгарат — отговори младият крал с глас, чийто богат тембър не отговаряше на крехката му външност.

— Баща ми често говореше за вас — каза кралицата.

— Ние бяхме добри приятели — обърна се към нея Улф. — Позволете ми да ви представя дъщеря си, Поулгара.

— Госпожо — каза кралят и почтително наклони глава. — Целият свят знае за вашата мощ, ала защо са пропуснали да възславят красотата ви?

— Мисля, че ще се разбираме добре — отговори леля Поул и му се усмихна.

— Сърцето ми потрепва при вида на най-красивото цвете сред всички жени — заяви кралицата.

Леля Поул я погледна замислено и каза сериозно:

— Трябва да разговаряме, Маясерана. Насаме и колкото е възможно по-скоро.

Кралицата изглеждаше уплашена.

Господин Улф представи останалите на кралската двойка и всички подред се поклониха пред младия крал.

— Добре дошли, знатни гости — заговори Кородулин. — Бедният ми двор е очарован от присъствието на такава благородна компания.

— Не разполагаме с много време, Кородулин — каза господин Улф. — Изтънчената етикеция на арендския двор е истинско чудо на света. Не желая да обидя нито теб, нито прекрасната ти кралица, съкращавайки тези величествени ритуали, които са истинско украшение на двора, но искам да ти съобщя една новина насаме. Това дело не търпи никакво отлагане.

— В такъв случай незабавно съм на ваше разположение — отговори кралят и стана от трона. — Простете, скъпи господа — обърна се той към събраните в залата благородници, — ала древният приятел на кралското ни семейство разполага с информация, предназначена единствено за нашите уши и изслушването й трябва да стане незабавно. Моля ви, нека се разделим за кратко, за да изслушаме необходимите разяснения. Ще ви зарадваме с кралското си присъствие след малко.

— Поулгара — извика господин Улф.

— Ти започвай, татко — отговори тя. — Точно сега трябва да разговарям с Маясерана за нещо, което е много важно за нея.

— Не може ли да отложиш този разговор?

— Не, татко, не мога. — И с тези думи тя улови кралицата под ръка и двете заедно напуснаха залата. Господин Улф за миг остана взрян в нея, после вдигна рамене и излезе заедно с Кородулин. Възцари се изумена тишина.

— Съвсем непристойна постъпка — изрази неодобрението си възрастен придворен с оредяла бяла коса.

— Решаването на някои въпроси изисква бързина, милорд — уведоми го Мандорален. — Както намекна почтеният Белгарат, от нашата мисия зависи оцеляването на всичките Западни кралства. Древният ни Враг може отново да се появи. Боя се, че това скоро ще се случи и мимбратските рицари отново ще трябва да понесат главната тежест на титаничната война.

— Нека бъде благословен езикът, който донесе тази новина — заяви белокосият придворен. — Страхувах се, че вече съм видял последната битка в живота си и ще умра на легло, победен от старческо слабоумие. Благодаря на великия Чалдан, че все още съм запазил жизнеността си и осемдесетте години, които съм изживял, ни най-малко не са намалили храбростта ми.

Гарион се оттегли в единия край на залата, за да се пребори с един мъчителен въпрос. Събитията го бяха довели ненадейно в двора на крал Кородулин, а не бе разполагал с време да се подготви за изпълнението на неприятната си задача. Беше дал на Лелдорин думата си, че ще запознае краля с някои тайни сведения, ала нямаше ни най-малка представа как да започне. Преувеличената официалност на арендския двор го плашеше. Той никак не приличаше на известния с грубите си маниери и атмосферата на добросърдечност двор на крал Анхег във Вал Алорн, нито на по домашному уютния двор на крал Фулрах в Сендар. Това беше Воу Мимбре и не можеше да става и дума да изтърси новината за заговора на група астуриански луди глави, както беше постъпил със сведенията за разкритото от него предателство на граф Джарвик в Черек.

Изведнъж мисълта за предишното събитие завладя съзнанието му. Ситуацията тогава беше така подобна на тази сега, че всичко внезапно му заприлича на някаква сложна партия шах. Ходовете по шахматната дъска бяха почти идентични, пък и в двата случая той беше поставен в неудобно положение и от него се изискваше да предотврати последната съдбоносна маневра, която водеше до смъртта на краля и разруха на кралството. Младежът почувства странно безсилие, като че целият му живот бе поставен в ръцете на два играчи без лица, които движеха фигурите по един и същи начин върху някаква огромна дъска. Те играеха особена игра, която, доколкото знаеше Гарион, продължаваше цяла вечност. Никой не му казваше какво трябва да прави. Ала играчите, изглежда, бяха постигнали съгласие той самия да реши какъв ход ще предприеме и по какъв начин ще го изиграе.

Когато след половин час Кородулин и господин Улф се върнаха, кралят изглеждаше потресен и едва се контролираше.

— Простете ми, благородни господа — извини се той, — ала новината, която чух, е тревожна. Но нека в този момент да забравим за грижите си и да отпразнуваме това историческо посещение. Извикайте музиканти и подгответе пищен пир.

Близо до вратата настана оживено раздвижване и след малко в залата влезе облечен в черна мантия мъж, съпроводен от половин дузина мимбратски рицари в пълно бойно снаряжение — с шлемове и брони. В присвитите им очи се четеше подозрителност, ръцете им стискаха дръжките на мечовете, като че заповядваха на всички присъстващи да се пазят от пътя на техния водач. Когато мъжът с мантията се приближи с уверени крачки, Гарион веднага забеляза обезобразените му от белези бузи. Мъжът беше мург.

Барак здраво стисна рамото на Хетар.

Мургът очевидно се бе облякъл набързо и, изглежда, бе останал без дъх заради бързото си пристигане в тронната зала.

— Ваше величество — заговори той с дрезгав глас и направи дълбок поклон пред Кородулин. — Тъкмо ми съобщиха, че в кралския ви двор са дошли важни посетители. Това ме накара да побързам, за да ги поздравя от името на моя крал, Таур Ургас.

Лицето на Кородулин придоби студено изражение.

— Не си спомням да съм те призовавал, Начак — каза той.

— Значи става тъкмо онова, от което се страхувах — отговори мургът. — Тези пратеници са говорили непочтително за моя народ, целейки да разрушат приятелството, което съществува между троновете на Арендия и Ктхол Мургос. Със съжаление откривам, че вие сте дали ухо на клеветите, без да ми предоставите възможност да им отговоря. Справедливо ли е това, ваше височайше величество?

— Кой е този? — обърна се господин Улф към Кородулин.

— Начак — отговори кралят. — Посланикът на Ктхол Мургос. Да ви представя ли на него, древни?

— Не е необходимо — мрачно отвърна господин Улф. — Всеки мург знае кой съм аз. Майките в Ктхол Мургос плашат децата си и ги приучават на послушание само като споменат името ми.

— Но аз не съм дете, старче — подигра го Начак. — Не се плаша от тебе.

— А това може да се окаже сериозна грешка — отбеляза Силк.

Името на мурга подействува на Гарион почти като удар с юмрук. Докато наблюдаваше обезобразеното лице на мъжа, който беше подвел Лелдорин и неговите приятели, той осъзна, че играчите в шахматната партия още веднъж са преместили фигурите и са ги поставили в съдбоносно положение: сега отново единствено от него зависеше кой ще бъде победителят и кой — победеният.

— Какви лъжи изрече пред краля? — Начак тъкмо задаваше въпроса си към господин Улф.

— Не съм изрекъл нито една лъжа, Начак — отговори му Улф. — Приказвах само истината. Това би трябвало да е достатъчно.

— Протестирам, ваше величество — обърна се Начак към краля. — Протестирам по възможно най-решителен начин. Неговата омраза към моя народ е известна на целия свят. Защо му позволявате да трови съзнанието ви и да ви настройва срещу нас?

— Посланикът май забрави да използва високопарни изрази — лукаво се обади Силк.

— Развълнуван е — отговори Барак. — Мургите стават непохватни, когато са развълнувани. Това е една от слабостите им.

— Алорни! — изгледа ги Начак с омраза.

— Точно така, мурго — студено заяви Барак, който все още държеше рамото на Хетар.

Начак ги огледа, след това очите му се разшириха, като че ли виждаше Хетар чак сега. Мургът се сви под изпълнения с омраза поглед на алгара, а половин дузината рицари се изправиха пред него, за да го защитят.

— Ваше величество — заговори рязко той. — Известно ми е, че този човек е Хетар от Алгария — известен убиец. Настоявам да го арестувате.

— Настояваш ли, Начак? — попита кралят и в очите му блеснаха застрашителни пламъчета. — Предявяваш изисквания към мен в собствения ми двор?

— Простете ми, ваше величество — бързо поднесе извинението си Начак. — Видът на това животно така ме развълнува, че съвсем забравих къде се намирам.

— Би било мъдро от твоя страна да си тръгнеш веднага — препоръча господин Улф. — Наистина не е добро хрумване мург да остане сам в присъствието на толкова алорни. При такива обстоятелства често се случват разни злополуки.

— Дядо! — заговори напористо Гарион. Без да осъзнава точно защо, той знаеше, че е дошло времето да говори. Не биваше да позволят на Начак да напусне тронната зала. Играчите, които нямаха лица, бяха направили последните си ходове и играта трябваше да приключи тук и сега.

— Дядо! — повтори младежът, — трябва да ти кажа нещо.

— Не сега, Гарион. — Улф все още наблюдаваше мурга с изпепеляващ поглед.

— Важно е, дядо. Много важно.

Господин Улф се обърна, готов остро да го сгълчи, ала след това, изглежда, видя нещо — подробност, която никой друг в тронната зала не бе успял да забележи — и очите му се разшириха от обхваналото го за миг удивление.

— Добре, Гарион — каза той с неестествено тих глас. — Говори.

— Няколко души са направили заговор. Искат да убият краля на Арендия. Начак е един от тях. — Гарион произнесе тези думи по-високо, отколкото възнамеряваше, и в тронната зала изведнъж се възцари гробна тишина.

Лицето на Начак пребледня, ръката му несъзнателно се премести към дръжката на меча, после сякаш замръзна. Гарион внезапно осъзна с всичките си сетива как точно зад него стърчи могъщата фигура на Барак, а Хетар, мрачен като самата смърт, стои на крачка от вратата. Начак отстъпи назад и направи бърз жест към покритите със стоманени доспехи рицари. Те бързо образуваха защитен пръстен около него, стиснали оръжията си в ръце.

— Отказвам да остана тук и да слушам подобни клевети — заяви мургът.

— Още не съм ти дал разрешение да се оттеглиш, Начак — хладно го уведоми Кородулин. — Твоето присъствие ще ми бъде необходимо още известно време. — Лицето на младия крал беше строго, очите му изпитателно се взираха в мурга. После той се обърна към Гарион. — Бих желал да чуя повече по въпроса, който повдигна. Говори истината, момко, и не се плаши, че някой може да те измъчва заради думите, които изричаш.

Гарион пое дълбоко дъх и заговори предпазливо.

— Аз наистина не зная всичките подробности, ваше величество — обясни той. — Открих всичко съвсем случайно.

— Разкажи каквото знаеш — нареди кралят.

— Доколкото ми е известно, ваше величество, следващото лято, когато предприемете пътешествие към Воу Астур, група мъже ще се опитат да ви убият някъде по главния път.

— Без съмнение астуриански предатели — предположи сивокосият придворен.

— Те наричат себе си патриоти — отговори Гарион.

— О, естествено — подигравателно подхвърли придворният.

— Такива опити не са нещо изключително — заяви кралят. — Ще предприемем мерки, за да се предпазим от тях. Благодаря ти за тази информация.

— Има още сведения, ваше величество. Когато ви нападнат, те ще носят униформи на толнедрански легионери.

Силк остро подсвирна.

— Основното, което цели планът, е следното: нападението трябва да накара вашите благородници да повярват, че са ви убили толнедранци — продължи Гарион. — Заговорниците са сигурни, че Мимбре незабавно ще обяви война на Толнедра, а щом това се случи, легионите веднага ще отговорят на удара. После, докато всички са заети с воденето на войната, заговорниците ще обявят, че Астурия вече не е подчинена на арендския трон. Сигурни са, че в този момент останалата част от Астурия ще ги подкрепи.

— Разбирам — каза кралят. — Добре замислен план, ала е прекалено хитър. Това не е типично за нашите астуриански братя с лудите глави. Но аз все още не съм чул нищо, което свързва посланика на Таур Ургас с тази измяна.

— Целият план е измислен от него, ваше величество. Той го е развил до най-малки подробности и е дал злато на заговорниците, за да закупят толнедрански униформи и да поощрят хората да се присъединят към тях.

— Лъже! — избухна Начак.

— Ще имаш възможност да отговориш, Начак — каза кралят, след това отново се обърна към Гарион. — Нека продължим с този въпрос. Откъде се сдоби с тези сведения?

— Не мога да кажа, ваше величество — с болка в гласа отвърна Гарион. — Дадох думата си да не го правя. Един от заговорниците ми разказа всичко, за да докаже, че е мой приятел. Постави живота си в моите ръце, за да ме убеди колко ми се доверява. Не мога да го предам.

— Верността ти говори добре за тебе, млади Гарион — похвали го кралят, — ала обвинението ти срещу посланика на мургите е изключително тежко. Можеш ли да ни дадеш доказателства, без да нарушаваш дадената дума?

Гарион безпомощно поклати глава.

— Това е важен въпрос, ваше величество — заяви Начак. — Аз съм личен представител на Таур Ургас. Този лъжлив гамен е оръдие, подчинено на Белгарат; налудничавият му, лишен от всякакви доказателства разказ е очевиден опит да унищожи доверието към мен и да впие клин в отношенията между двата трона — троновете на Арендия и Ктхол Мургос. Това обвинение трябва да бъде отхвърлено. Трябва да принудим момчето да посочи въображаемите заговорници или пък да си признае, че лъже.

— Той е дал честната си дума, Начак — изтъкна кралят.

— Той казва така, ваше величество — подигравателно отговори Начак. — Хайде да го поставим на изпитание. Един час, прекаран на машината за разтягане на кости, сигурно ще го убеди да заговори.

— Много рядко съм проявявал доверие към признания, изтръгнати чрез мъчение — заяви крал Кородулин.

— Ако разреши ваше величество — намеси се Мандорален, — може би аз съм в състояние да реша този въпрос.

Гарион хвърли отчаян поглед към рицаря. Мандорален познаваше Лелдорин, за него би било много просто да се досети каква е истината. Освен това Мандорален беше мимбрат, а Кородулин — неговият крал. Рицарят не чувстваше никакво задължение да мълчи и дори по-лошо — дългът му повеляваше да разкрие онова, което знаеше.

— Господин Мандорален — отговори кралят със сериозен глас, — твоята преданост към истината и дълга са легендарни. Възможно ли е по някакъв начин да посочиш имената на заговорниците?

— Не, ваше величество — твърдо отвърна Мандорален. — Но аз зная, че Гарион е правдиво и честно момче. Аз гарантирам за истинността на онова, което каза.

— Това е недостатъчен довод — изтъкна Начак. — Аз заявявам, че и той лъже. Следователно докъде стигнахме в спора?

— Момчето е мой другар — заговори Мандорален. — Аз няма да бъда средството, чрез което ще го принудим да наруши обещанието, което е дало. Неговата чест е така скъпа за мен, както моята собствена. Според нашия закон случай, в който липсват доказателства, може да бъде разрешен посредством силата на оръжието. Аз ще действувам като защитник на това момче. Заявявам пред всички тук, че Начак е долен злодей, който се е съюзил с други хора, за да убие моя крал. — Рицарят свали стоманената си ръкавица и с трясък я хвърли на пода. — Отговори на предизвикателството ми, мурго, или позволи на някой от своите рицари блюдолизци да го стори вместо теб. Ще докажа злодейството ти чрез твоя труп или чрез трупа на човека, когото изпратиш срещу мен.

Начак се взря в металната ръкавица, а после в младия рицар, който стоеше пред него. Нервно облиза устни и огледа тронната зала. С изключение на Мандорален никой от мимбратските благородници не беше въоръжен. Внезапно обзет от отчаяна решимост, мургът присви очи и извика на шестимата си рицари:

— Убийте го!

Рицарите изглеждаха потресени, изпълнени с колебание.

— Убийте го! — заповяда им Начак. — Хиляда жълтици за човека, който отнеме живота му!

При тези думи лицата на шестимата рицари се изпълниха с решителност. Те едновременно извадиха мечове и разгънаха бойния си строй, придвижвайки се с повдигнати щитове към Мандорален. Разнесоха се ахкания и тревожни викове. Благородниците и техните дами забързаха да се измъкнат от пътя на нападателите.

— Предатели! — извика на шестимата рицари Мандорален. — Толкова ли сте влюбени в този мург и в златото му, че вдигате оръжията си в присъствието на краля и открито потъпквате забраните на закона? Приберете мечовете!

Ала рицарите пренебрегнаха думите му и продължиха мрачното си настъпление.

— Защитавай се, господин Мандорален — окуражи го Кородулин и се изправи на трона. — Освобождавам те от ограниченията, които налага законът.

Ала Барак вече беше започнал да се придвижва напред.

Червенобрадият гигант изтръгна от стената, върху която бяха подредени знамена и оръжия, един огромен двуръчен меч и изкрещя:

— Мандорален!

И с все сила плъзна по пода огромното оръжие към крака на рицаря. Мандорален спря меча със защитеното си под телената ризница стъпало и го вдигна.

Приближаващите се нападатели вече изглеждаха по-малко уверени. Мандорален стисна двуметровия меч и го размаха.

Барак с широка усмивка извади меча от ножницата на едното си бедро и измъкна брадвата от препаската на другото. Хетар, навел сабята си към пода, закръжи около тромавите рицари с котешка пъргавина. Без да мисли, Гарион протегна ръка към собствения си меч, но ръката на господин Улф стисна китката му.

— Не се намесвай в това — каза възрастният мъж и го измъкна извън обсега на предстоящата битка.

Юмрукът на Мандорален се стовари върху светкавично издигнат пред него щит и счупи ръката на един от рицарите, облякъл алена туника върху ризницата си. Рицарят с трясък отхвърча встрани и се строполи в безжизнена купчина на десет разкрача от мястото, където бе получил удара. Барак отби с брадвата си удара на един плещест рицар и започна да налага вдигнатия му щит с тежкия си меч. Хетар умело си устрои игра с един рицар в зелена емайлирана броня, като с лекота избягваше несръчните удари на врага си и непрекъснато бодеше забралото му с върха на оръжието си.

Звънът на стомана ехтеше като гръм в тронната зала; рой искри изскачаха при ударите на острие о острие. Мандорален насочи страхотните си удари срещу втори рицар. Двуръчният му меч попадна под щита на рицаря, разсече бронята и се вряза в костите му, като почти разполови тялото му.

Барак нанесе удар с опакото на бойната си брадва, шлемът на плещестия рицар хлътна, той се помъчи да се задържи на крака, но падна на пода. Хетар направи светкавично лъжливо движение после вкара върха на сабята си в единия от процепите на забралото на рицаря с бронята, украсена със зелен емайл, и прониза мозъка му.

Боят се разгоря навсякъде по полирания под, благородниците и дамите тичаха насам-натам, за да не бъдат стъпкани от биещите се противници. Начак гледаше с изумление как изтребват рицарите му, след това, съвсем неочаквано, се обърна и побягна.

— Измъква се! — изкрещя Гарион, ала Хетар вече се беше впуснал по петите на беглеца. Ужасното лице на алгара и оплисканата му с кръв сабя пометоха придворните и пищящите дами далеч от пътя му; мъжът с кичура на темето бягаше като вихър, за да пресече пътя на Начак. Мургът почти беше стигнал до другия край на залата, когато Хетар с широки крачки успя да се добере до вратата, за да блокира изхода. С отчаян вик посланикът измъкна меча си и Гарион за миг усети странно съжаление към него.

В мига, когато мургът вдигна меча, Хетар замахна със сабята си като с камшик и удари два пъти — по всяко рамо. Начак отчаяно вдигна вцепенените си ръце, за да защити главата си, ала вместо очаквания удар отгоре сабята на Хетар се плъзна надолу. След това с особено изящество алгарът с мрачното лице съвсем преднамерено разряза изцяло тялото на мурга. Гарион видя как острието на сабята изхвърча между раменете на Начак и с остър замах си проправя път към главата. Посланикът изтърва меча, сграбчи китката на Хетар с двете си ръце, ала мъжът с ястребовото лице неумолимо я извиваше, въртейки острието в тялото на мурга. Начак стенеше и се тресеше. После ръцете му пуснаха китката на Хетар, краката му преставаха да удържат тежестта на туловището му. С гъргореща въздишка мургът се сгромоляса назад и оръжието на Хетар се освободи от безчувственото му тяло.

ГЛАВА 11

В мига, последвал смъртта на Начак, в тронната зала се възцари страшна тишина. После двамата рицари-телохранители на мурга, които все още се държаха на крака, захвърлиха оръжието си върху оплискания с кръв под, а Мандорален вдигна забралото си и се обърна към трона.

— Ваше величество — изрече той почтително, — предателството на Начак е доказано с участието му във въоръжената схватка.

— Наистина е така — съгласи се кралят. — Единствено съжалявам, че усърдието ви в преследването на тази цел ни лиши от възможността да разкрием в пълна степен двуличието на Начак.

— Очаквам, че всички заговори, които е скроил, ще се провалят, след като новината за случилото се тук се разпространи — отбеляза господин Улф.

— Може би е така — призна кралят. — Ала все пак аз бих се занимал с това по-задълбочено. Бих желал да зная дали това злодейство е плод единствено на усилията на Начак, или трябва да го свържа със самия Таур Ургас. — Той се намръщи замислено, ала после тръсна глава, сякаш за да отпъди мрачните си мисли. — Арендия е твой длъжник, древни Белгарат. Групата от смелите ти спътници предотврати подновяването на междуособната война, която трябва да забравим за наше добро. — Той тъжно погледна оплискания с кръв под и телата, които се валяха навсякъде по него. — Тронната ми зала се превърна в бойно поле. Проклятието на Арендия се промъкна дори и тук. — Младият крал въздъхна. — Почистете всичко — лаконично заповяда той и обърна глава, за да не гледа изпълнението на тази мрачна задача.

Благородниците и дамите започнаха възбудено да бъбрят; мъртъвците бяха изнесени от залата, а полираният под бе избърсан от локвите лепкава кръв.

— Прекрасен бой — подхвърли Барак и внимателно изтри острието на брадвата си.

— Задължен съм ти, лорд Барак — произнесе Мандорален сериозно. — Не очаквах, че ще ми помогнеш.

— Е, чак пък толкова — повдигна рамене Барак.

Хетар се присъедини към тях. Лицето му изразяваше мрачно задоволство.

— Добра работа свърши с Начак — направи му комплимент Барак.

— Упражнявал съм се доста дълго — отговори Хетар. — Мургите правят винаги една и съща грешка, когато се бият. В обучението им, изглежда, има някаква празнота.

— Какъв срам, нали? — възкликна Барак. В гласа му прозираше явна неискреност.

Гарион се отдръпна встрани. Макар и да разбираше, че е нелогично, той изпитваше остро чувство на лична отговорност за клането, на което току-що бе станал свидетел. Кръвопролитието и насилствената смърт бяха резултат от неговите думи. Ако не ги беше изрекъл, мъжете, които сега бяха мъртви, щяха все още да живеят. Независимо от това колко оправдано — дори необходимо — беше изказването му, той страдаше от угризения на съвестта. В този миг нямаше доверие в самия себе си, затова не желаеше да приказва със своите приятели. Повече от всичко на света му се искаше да поговори с леля Поул, ала тя все още не се беше върнала в тронната зала, затова той трябваше сам да се пребори с измъчената си съвест.

Стигна до една ниша между колоните на южната стена и остана сам, отдаден на мрачни размисли. След малко една девойка, може би две години по-голяма от него, го приближи с леки стъпки. Роклята й от тежък ален брокат тихо прошумоля. Деколтето на корсета й беше дълбоко изрязано и Гарион с известна трудност успя да намери безопасно място за погледа си.

— Бих желала да добавя своето „благодаря“ към благодарностите на цяла Арендия, лорд Гарион — промълви младата дама. Гласът й потрепваше, натежал от множество чувства, от които Гарион не можеше да си обясни нито едно. — Вие разкрихте навреме заговора на мурга и това наистина спаси живота на нашия владетел.

При тези думи Гарион почувства особена топлина.

— Не съм сторил толкова много, милейди — отговори младежът, ала опитът му да прояви скромност се оказа мъничко неискрен. — Всъщност приятелите ми доведоха битката до успешен край.

— Но именно вашето смело изобличение разкри подлия заговор — настоя тя. — И девиците на тази страна ще възпяват благородството, с което защитихте своя безименен заблуден приятел.

Гарион не беше подготвен как да реагира при произнасянето на думата „девица“, така че се изчерви и съвсем безпомощно се оплете.

— Благородни Гарион, наистина ли сте внук на Вечния Белгарат?

— Връзката между нас е по-далечна. Опростяваме положението, за да ни е по-удобно.

— Но нали сте негов пряк потомък. — настоя тя. Виолетовите й очи блеснаха.

— Той казва, че е така.

— А може би лейди Поулгара е ваша майка?

— Тя ми е леля.

— Въпреки всичко роднинската връзка е близка — изрече тя с горещо одобрение и дланта й леко докосна китката му. — Кръвта ви, лорд Гарион, е най-благородната в света. Кажете ми, сгоден ли сте за някое момиче?

Гарион примигна, ушите му изведнъж станаха алени.

— А, Гарион — избоботи Мандорален със сърдечния си глас, намесвайки се в този неловък момент. — Търся те от доста време. Ще ни извиниш ли, графиньо?

Младата дама измери Мандорален с поглед, в който се четеше омраза, ала силната ръка на рицаря вече беше изтеглила Гарион встрани.

— Отново ще разговаряме, лорд Гарион — извика след него тя.

— Надявам се, милейди — отговори Гарион през рамо. После той и Мандорален се сляха с тълпата придворни, събрали се в центъра на тронната зала.

— Исках да ти благодаря, Мандорален — каза накрая Гарион, борейки се с нежеланието си да изрече тези думи.

— За какво, момко?

— Ти знаеше кого защитавах, когато разказах на краля за Начак, нали?

— Естествено — отговори доста безцеремонно рицарят.

— Можеше да съобщиш на краля. Всъщност дългът ти повеляваше да го сториш, нали?

— Ала ти беше дал думата си.

— Но самият ти нищо не беше обещавал.

— Ти си ми другар, момко. Думата, която си дал, обвързва мен в същата степен, както обвързва тебе. Не знаеше ли това?

Гарион се сепна от думите на Мандорален. Не можеше да схване логиката на сложните връзки в арендския морален кодекс.

— И затова се би вместо мен?

— Разбира се. — Мандорален се засмя. — Макар че, ако бъда напълно честен, трябва да си призная нещо: желанието ми да стана твой защитник не произтичаше изцяло от дружбата между нас. Всъщност сметнах, че мургът Начак се държи нагло, пък и хладното високомерие на наемниците му никак не ми допадна. Щеше ми се да започна бой с тях още преди да се наложи да те защитя. Може би тъкмо аз трябва да ти благодаря, че ми даде такава възможност.

— Въобще не те разбирам, Мандорален — призна Гарион. — Понякога си мисля, че ти си най-неразгадаемият човек, когото съм срещал.

— Аз ли? — Мандорален изглеждаше удивен. — Аз съм най-обикновеният измежду всички хора на света. — Той се огледа наоколо и леко се наведе към Гарион. — Трябва да те посъветвам да бъдеш внимателен, когато говориш с графиня Васрана. Именно това ме накара да те измъкна настрана.

— Коя е Васрана?

— Миловидната млада дама, с която приказваше. Тя се смята за най-голямата красавица в кралството и си търси съпруг, достоен за хубостта й.

— Съпруг ли? — повтори Гарион задавено.

— Ти си добра плячка, момко. Кръвта ти е несравнимо благородна, поради родството ти с Белгарат. Ще бъдеш хубав трофей за графинята.

— Съпруг? — повтори развълнувано Гарион и коленете му затрепериха. — Аз?

— Не зная какви са обичаите в мъглива Сендария — заяви Мандорален, — но в Арендия ти си на възраст, когато вече ставаш за женене. Внимавай добре какво приказваш, момко. Най-невинната забележка може да бъде разглеждана като обещание, ако хора с благородно потекло предпочетат да я изтълкуват по този начин.

Гарион мъчително преглътна и неспокойно се огледа. След това направи всичко възможно да се скрие. Чувстваше, че нервите му не са в състояние да издържат повече изненади.

Ала графиня Васрана се оказа умела преследвачка. С ужасна решителност тя откри скривалището на младежа и го притисна в друга ниша. Очите й искряха, гърдите й се повдигаха учестено.

— Сега може би ще успеем да продължим нашия особено интересен разговор, лорд Гарион — замърка тя.

Гарион тъкмо обмисляше как да побегне, когато леля Поул, придружавана от лъчезарно усмихнатата Маясерана, отново влезе в тронната зала. Мандорален размени няколко думи с нея и вълшебницата незабавно се насочи към мястото, където графинята с виолетовите очи беше взела в плен Гарион.

— Гарион, скъпи — рече тя, когато се приближи. — Време е за лекарството ти.

— За лекарството? — повтори объркано Гарион.

— Съвсем отнесено момче — обърна се леля Поул към графинята. — Сигурно се дължи на цялата тази възбуда, иначе той знае, че ако не пие отварата си на всеки три часа, лудостта му ще се възобнови.

— Лудост ли? — изненадано възкликна графиня Васрана.

— Проклятието на неговото семейство — въздъхна леля Поул. — Всичките я имаха… всички деца от мъжки пол. Отварата действува за известно време, ала естествено, ефектът й е временен. Скоро ще трябва да намеря някоя търпелива и жертвоготовна млада дама, за която да може да се ожени и да създаде потомство преди умът му съвсем да се е помътил. След това бедната му съпруга ще бъде обречена до края на дните си да се грижи за него. — Леля Поул се вгледа изпитателно в младата графиня. — Чудя се — подхвана тя, — дали е възможно ти да си останала без годеник досега? Изглеждаш ми на подходяща възраст. — Вълшебницата за секунда задържа закръглената ръка на Васрана и каза одобрително: — Красива и силна. Незабавно ще разговарям по този въпрос с баща ми лорд Белгарат.

Графинята започна да се отдръпва с широко отворени очи.

— Почакай — извика леля Поул. — Все още остават няколко минути, преди да започнат пристъпите му.

Момичето побягна.

— Никога ли няма да се научиш да избягваш неприятностите? — обърна се леля Поул към Гарион и решително го поведе в противоположната посока.

— Но аз нищо не казах — възрази той.

Мандорален се присъедини към тях, щастливо усмихнат.

— Виждам, че си прогонила нашата хищна графиня, милейди. Мислех си, че ще се окаже по-упорита.

— Споменах й нещо, което я разтревожи и охлади ентусиазма й да встъпи в брак.

— Какво обсъждахте с нашата кралица? — попита той. — Не съм я виждал да се усмихва така от години.

— Маясерана изпитваше затруднения, присъщи само на жените. Не мисля, че ти би разбрал.

— Неспособността й да износи децата в утробата си нужното време?

— Нима арендите нямат с какво по-полезно да се занимават, отколкото да разпространяват клюки за неща, които не ги засягат? Защо не подхванеш някъде нова битка, вместо да ми задаваш въпроси от лично естество?

— Всички сме загрижени за това, милейди — извини се Мандорален. — Ако нашата кралица не ни дари с наследник на трона, ние сме изправени през опасността от война между отделните династии. Цяла Арендия може да потъне в пламъци.

— Няма да има никакви пламъци, Мандорален. За щастие пристигнах навреме — макар че всичко висеше едва ли не на косъм. Ще имате престолонаследник преди началото на зимата.

— Възможно ли е това?

— Би ли желал да научиш всички подробности? — попита многозначително леля Поул. — Забелязала съм, че мъжете обикновено предпочитат да не знаят точната последователност на процесите при раждането на едно бебе.

Лицето на Мандорален бавно поаленя.

— Ще приема уверенията ти, лейди Поулгара — бързо отговори той.

— Много се радвам.

— Трябва да съобщя на краля — заяви той.

— Трябва да гледаш своята работа, господин Мандорален. Кралицата сама ще каже на Кородулин онова, което той трябва да узнае. Защо не си свалиш бронята и доспехите? Изглеждаш така, като че ли си преминал през някоя кланица.

Той се поклони, изчерви се още повече и се оттегли.

— Мъже! — измърмори вълшебницата след отдалечаващия се рицар и отново се обърна към Гарион. — Излиза, че си бил доста зает.

— Трябваше да предупредя краля за заговора.

— Ти, изглежда, имаш особена дарба да попадаш в подобни ситуации. Защо не каза нищо… на мен, на дядо си?

— Обещах, че ще мълча.

— Гарион — заговори с твърд глас леля Поул. — При сегашните обстоятелства тайните са много опасни. Знаеше, че онова, което ти каза Лелдорин, е важно, нали?

— Не съм споменавал, че е Лелдорин.

Тя го стрелна с унищожителен поглед и каза безцеремонно:

— Скъпи Гарион, никога не прави грешката да мислиш, че съм глупава.

— Не съм и помислял — оплете се той. — Никога не съм го правил. Аз… лельо Поул, дадох им думата си, че няма да казвам на никого.

Тя въздъхна и заяви:

— Трябва да те изведем от Арендия. Тази страна не действа добре на ума ти. Следващия път, когато почувстваш желание да правиш такива изумителни публични изявления, първо го обсъди с мен, става ли?

— Да, госпожо — измърмори объркано младежът.

— О, Гарион, какво да правя с тебе? — После тя нежно се засмя, обви с ръка рамото му и всичко отново беше наред.

Вечерта премина спокойно. Угощението беше дълго и уморително, тостовете след него — безкрайни, защото всички арендски благородници ставаха поред и поздравяваха господин Улф и леля Поул с цветисти официални речи. Легнаха си късно, сънят на Гарион беше неспокоен, изпълнен с кошмари: графинята с огнените очи го преследваше по безкрайни, осеяни с цветя коридори.

На следващата сутрин станаха рано и след закуска леля Поул и господин Улф разговаряха насаме с краля и кралицата. Гарион, все още нервен след срещата с графиня Васрана, стоеше близо до Мандорален. Мимбратският рицар, изглежда, беше най-подходящият човек, който можеше да му помогне да избягва приключения от подобен род. Чакаха в преддверието пред тронната зала и Мандорален, облечен в синя къса туника, обясняваше с големи подробности значението на сложния гоблен, покриващ цялата стена.

Някъде рано предобед господин Андориг, тъмнокосият рицар, на когото господин Улф беше наредил всеки ден да полага грижи за дръвчето на площада, влезе в преддверието. Търсеше Мандорален.

— Господин рицарю — почтително заговори той, — барон Воу Ебор пристигна от север, придружен от своята дама. Попитаха за вас и ме помолиха да ви намеря.

— Вие сте извънредно любезен, господин Андориг — отвърна Мандорален и бързо стана от пейката. — Доброто ви възпитание наистина подобава на рицар като вас.

Андориг въздъхна.

— Уви, не винаги е било така. През изтеклата нощ бдях край чудното дръвче, което светият Белгарат повери на грижите ми. По такъв начин имах възможност на спокойствие да обмисля всичко от живота си в миналото. Не съм се държал като човек, предизвикващ възхищение. Горчиво съжалявам за грешките си и ще се стремя да се поправя.

Без да произнесе нито дума, Мандорален стисна ръката на рицаря, после заедно с Гарион го последва по дългия коридор към стаята, където чакаха новодошлите.

Едва когато влязоха в обляната в слънце стая, Гарион си спомни, че съпругата на барон Воу Ебор е същата онази дама, с която преди няколко дни Мандорален бе разговарял на бруления от вятъра хълм край Великия западен път.

Баронът беше солиден мъж в зелена къса туника; косата и брадата му бяха прошарени. Очите му бяха дълбоко хлътнали и в тях се промъкваше тъга.

— Мандорален! — Той топло прегърна младия рицар. — Не постъпваш добре, че не идваш да ни видиш толкова дълго.

— Дълг, милорд — отговори Мандорален с притихнал, сломен глас.

— Ела, Нерина — обърна се баронът към жена си, — поздрави нашия приятел.

Баронеса Нерина беше много по-млада от своя съпруг. Косата й беше тъмна и много дълга. Тя носеше розова рокля и беше красива — макар че, помисли си Гарион, не повече от десетки други жени, които беше виждал в арендския двор.

— Скъпи Мандорален — заговори тя, подарявайки на рицаря кратка целомъдрена целувка — Липсвахте ни във Воу Ебор.

— Светът е пуст за мен, когато ми се налага да отсъствам от обичните стаи на този замък.

Господин Андориг се поклони и дискретно се оттегли, а Гарион остана да стърчи, неловко изправен до вратата.

— А кой е този красив момък, който те придружава, синко? — попита баронът.

— Едно момче от Сендария — отговори Мандорален. — Казва се Гарион. Той и още неколцина други предприеха заедно с мен едно опасно издирване.

— С радост поздравявам спътника на своя син — заяви баронът.

Гарион се поклони, ала умът му отчаяно се стремеше да открие благовидно извинение да напусне стаята. Положението беше ужасно неловко и той не желаеше да остава тук.

— Трябва да поднеса почитанията си на краля — обяви баронът. — Обичаите и доброто възпитание изискват да му се представя колкото е възможно по-бързо след пристигането си в кралския двор. Мандорален, би ли останал тук, с моята баронеса, докато се върна?

— Ще остана, милорд.

— Ще ви заведа до мястото, където кралят разговаря с леля ми и с дядо ми, господине — бързо предложи Гарион.

— Не, момко — възрази баронът. — Ти също трябва да останеш тук. Макар че нямам причина да се безпокоя, тъй като прекрасно познавам верността на съпругата си и на най-скъпия си приятел, сплетниците биха предизвикали истински скандал затова, че двамата са оставени без придружител. Благоразумните хора не оставят никаква почва за фалшиви слухове и злостни намеци.

— Тогава ще остана, господине — бързо отговори Гарион.

— Добро момче — одобрително изрече баронът, после тихо напусна стаята. Очите му блестяха като на човек, който не е на себе си.

— Ще седнете ли, милейди? — попита Мандорален и посочи украсената със скулптури пейка до прозореца.

— Да — отговори тя. — Пътуването ни беше уморително.

— Да, Воу Ебор е далеч оттук — съгласи се Мандорален и седна на съседната пейка. — Как бяха пътищата?

— Не бяха достатъчно изсъхнали, за да направят пътешествието ни приятно.

Двамата говориха надълго за пътищата и времето. Седяха близо един до друг, ала не и толкова близо, че ако някой случайно минеше край отворената врата, да се усъмни, че разговорът им е нещо повече от безобидна размяна на думи. Но очите им говореха други, по-лични неща. Гарион, обзет от болезнено неудобство, гледаше през един прозорец — тъкмо този, който му позволяваше безпрепятствено да държи под око вратата.

По-нататък дългите паузи започнаха да се промъкват в разговора все по-често. При настъпването на всяко мъчително безмълвие Гарион изтръпваше от страх, че или Мандорален, или лейди Нерина, отчаяни от безнадеждната си любов, ще преминат неизречената граница, ще промълвят дума, фраза, изречение, с което да унищожат честта си и да съсипят живота си. И все пак част от съзнанието му копнееше тази дума, фраза, изречение да бъдат произнесени и любовта между двамата да пламне, макар и за съвсем кратък миг.

Тъкмо тук, в тази окъпана в слънчеви лъчи стая, Гарион премина през един малък кръстопът. Предубеждението срещу Мандорален, което прибързано си бе втълпил по време на дружбата си с Лелдорин, накрая се стопи и завинаги изчезна. Младежът изпита прилив на странно чувство — не съжаление, тъй като рицарят и баронесата не биха го приели, а по-скоро някакво съчувствие. Нещо повече — той едва сега започна да осъзнава представите за чест и непоколебима гордост, които, макар че бяха напълно лишени от егоизъм, се превръщаха в основата на трагедиите, съществували в Арендия от незапомнени времена.

Още около половин час Мандорален и лейди Нерина седяха един срещу друг без въобще да приказват, очите им — вперени в лицето любимия човек отсреща, а Гарион, който едва се сдържаше да не заплаче, трябваше да бди над тях. После Дурник дойде, за да му каже, че леля Поул и господин Улф се подготвят за тръгване.