Кралица на магиите

ГЛАВА 12

Хор от пиринчени тръби ги поздрави от бойниците на Воу Мимбре, когато напускаха града, придружени от самия крал Кородулин и осемдесет рицари в пълно бойно снаряжение. Гарион хвърли поглед назад и му се стори, че съзира лейди Нерина, застанала на стената над подобната на арка порта, ала не беше съвсем сигурен. Дамата не помаха с ръка и Мандорален не се обърна назад. Ала Гарион остана със затаен дъх, докато Воу Мимбре не изчезна от погледа му.

В ранния следобед достигнаха брода, където можеха да прекосят река Аренд, за да преминат в Толнедра. Ярките лъчи на слънцето блестяха по речната шир. Небето беше много синьо, разноцветните знаменца, прикрепени към копията на съпровождащите ги рицари, плющяха на вятъра. Гарион изпитваше отчаяно желание, нетърпима нужда да остави Арендия и ужасните неща, които се бяха случили в нея, далеч зад гърба си.

— Здравей и сбогом, свети Белгарат — извика Кородулин, когато спряха на брега. — Ще започна да се подготвям както ме посъветва. Арендия ще бъде готова. Заклевам се в живота си, че ще бъде така.

— От време на време ще ти изпращам новини за това до къде сме стигнали — каза му господин Улф.

— Освен това ще наблюдавам какво правят мургите в пределите на кралството ми — продължи Кородулин. — Ако онова, което ми съобщи, се окаже истина — не се и съмнявам, че ще бъде така, — ще ги прогоня от Арендия. Ще ги издирвам един след друг, докато открия всички, и ще ги изтласкам със сила извън страната. Ще ги накарам да съжаляват, че са се родили, щом всяват несъгласия и раздори сред моите поданици.

Улф му се усмихна.

— Това хрумване ми харесва. Мургите са високомерни хора и тъкмо ще се научат на смирение, ако от време на време ги сполетява някоя беда. — Той протегна ръка и стисна десницата на краля. — Довиждане, Кородулин. Надявам се, че светът ще бъде по-щастлив следващия път, когато се видим.

— Ще се моля да стане така — отговори младият крал. След това господин Улф ги поведе през ромолящата вода на плиткия брод. От другия бряг започваше територията на империята Толнедра; зад тях мимбратските рицари ги поздравяваха с тържествен салют на пиринчените си тръби.

Когато стигнаха до отсрещния бряг, Гарион се огледа, в опит да долови някакви особени белези в хълмовете и в зеленината, чрез които да може да различи Арендия от Толнедра, ала, изглежда, че между двете страни нямаше никаква разлика. Земята, безразлична към границите, очертани от хората, беше една и съща.

На около половин миля от реката навлязоха във Вордюската гора — огромно пространство, заето от добре поддържани дървета, което се простираше от морето до невисоките хълмове, предхождащи планините на изток. Когато навсякъде около тях се разпростря зеленина, спряха за малко и отново облякоха обичайните дрехи за пътуване.

— Смятам, че ще е добре да се придържаме към обикновената си маскировка на търговци — рече господин Улф и с видимо облекчение нахлузи кърпената си избеляла дреха и обу старите си изтъркани обувки. — Това естествено няма да заблуди кролимите; но поне ще изпълни със задоволство толнедранците, които срещаме по пътя си. С кролимите можем да се справяме по друг начин.

— Има ли някакви следи от Кълбото? — избоботи Барак, след като прибра наметката от меча кожа и шлема си в един от вързопите.

— Една-две, при това съвсем слаби — отговори Улф. — Предполагам, че Зедар е минал оттук преди няколко седмици.

— Изглежда, не се приближаваме към него кой знае колко — отбеляза Силк и облече късото си кожено палто.

— Поне успяваме да го следваме. Тръгваме ли?

Отново яхнаха конете и продължиха под лъчите на следобедното слънце по главния Толнедрански път, който минаваше направо през гората. След около една левга стигнаха до широко място, където се издигаше една-единствена варосана каменна постройка — ниска, солидна, с червен покрив. Няколко войници мързеливо се разхождаха наоколо, ала доспехите и въоръжението им изглеждаха по-занемарени от тези на легионерите, които Гарион беше виждал досега.

— Митница — обяви Силк. — Толнедранците обичат да ги построяват по-далеч от границата, за да не пречат на законната контрабанда.

— Много нескопосани легионери — неодобрително изрече Дурник.

— Не са легионери — обясни Силк. — Просто войници от митническата служба — местна войска. Разликата е огромна.

— Виждам — отговори Дурник.

Войник с ръждясал нагръдник и късо копие се показа на пътя и вдигна ръка.

— Митническа проверка — обяви той отегчено. — Негово превъзходителство ще дойде след малко при вас. Може да заведете конете си ей там. — Той посочи нещо, подобно на дворче, от едната страна на постройката.

— Възможно ли е да имаме неприятности? — попита Мандорален. Рицарят беше свалил доспехите си и носеше ризница и къса туника, в каквито обичайно пътуваше.

— Не — отвърна Силк. — Митническият служител ще ни зададе няколко въпроса, после ще го подкупим и той ще премине на наша страна.

— Ще го подкупим ли? — рече Дурник.

Силк вдигна рамене.

— Разбира се. В Толнедра всичко се урежда така. По-добре ме оставете аз да приказвам. Минавал съм през такива проверки много пъти.

Митническият служител, пълен, оплешивяващ мъж в стегната с колан занемарена дреха, излезе от каменната сграда и изтри трохите хляб от гърдите си.

— Добър ден — делово поздрави той.

— Добър ден, ваша светлост — отговори Силк с лек поклон.

— Какво носите? — попита служителят и огледа оценяващо вързопите.

— Аз съм Радек от Боктор — отговори Силк, — търговец от Драсния. Карам сендарски вълнени платове към Тол Хонет. — Той отвори един вързоп и издърпа края на добре изтъкан сив плат.

— Изгледите ти за търговия са добри, драги ми търговецо — заговори митническият служител, опипвайки плата. — Тази година зимата беше мразовита и вълнените изделия носят добра печалба.

За миг се чу кратък металически звън и шепа монети смениха собственика си. След това митническият служител се усмихна и държането му стана по-предразполагащо.

— Не смятам, че е необходимо да отваряме всичките вързопи — рече той. — Вие очевидно сте достоен човек, добри ми Радек, и аз не бих искал да ви задържам.

Силк отново се поклони.

— Може би ще ни кажете нещо интересно за пътя, който ни предстои да изминем, ваша светлост? — попита той и отново стегна вързопа. — Научил съм се да разчитам на съветите, които ми дават в митническата служба.

— Пътят е добър — отвърна служителят и сви рамене. — Легионерите се грижат за това.

— Разбира се. Има ли някъде особени опасности?

— Препоръчително е да пътувате на юг сами и да не се смесвате с непознати — посъветва ги пълният мъж. — Точно сега в Толнедра царят политически размирици. Ала въпреки това съм сигурен, че ако строго се придържате към търговията си, няма да ви досажда никой.

— Размирици ли? — повтори Силк и гласът му прозвуча твърде загрижено. — Не бях чул за това.

— Ами всичко се дължи на борбата кой ще наследи имперската корона. Времето е малко смутно.

— Значи Ран Боруни е болен? — изненадано попита Силк.

— Не е — отвърна пълният мъж. — Ала е стар. Това е болест, от която никой не оздравява. Понеже няма син, който да наследи императорската титла, династията на боруните ще остане на власт толкова дни, колкото императорът ще продължи да диша. Великите родове вече правят разни маневри, за да заемат изгодни позиции. Това, разбира се, е много скъпо; а ние, толнедранците, винаги се вълнуваме, щом става въпрос за пари.

Силк за миг се разсмя.

— Нима всички ние не сме същите? Може би ще е изгодно за мен да се свържа с някои хора от подходящи семейства. Как смятате — коя фамилия е заела най-силни позиции в този момент?

— Смятам, че ние с моите хора сме по-добре от останалите — подхвърли самодоволно митническият служител.

— Ние ли?

— Членовете на рода Вордю. Аз имам далечна роднинска връзка по майчина линия с тази династия. Великият херцог Кадор от Тол Вордю е единственият човек, който по силата на логиката трябва да заеме престола.

— Не ми се вярва да го познавам — подхвърли Силк.

— Изключителен човек — сърдечно заяви служителят. — Мъж, който притежава сила, енергия и прозорливост. Ако изборът на император се извършваше само по заслуги, великият херцог Кадор щеше да получи трона при всеобщо съгласие. Ала за нещастие изборът е в ръцете на Кликата на съветниците.

— Ах!

— Така е — съгласи се митническият служител с горчивина. — Не можете да си представите какви подкупи искат тези хора за своите гласове, добри ми Радек.

— Предполагам, че това е възможност, която се открива веднъж в живота им — каза Силк.

— Не завиждам на никого, ако получава почтен подкуп в разумни граници — оплака се пълният митничар, — но някои от мъжете в Кликата полудяха от алчност. Независимо от поста, който ще получа в новото правителство, ще ми отнеме години, за да си възвърна средствата, които съм похарчил, докато го заема. Положението е същото в цяла Толнедра. Честните хора са притиснати до стената от данъците и от безбройните подписки за бедствени случаи, подкрепящи някой от кандидатите. Човек не посмява да не се включи в списъка, ала всеки ден се появява нова подписка. Разходите довеждат хората до ръба на отчаянието. Вече се избиват по улиците на Тол Хонет.

— Толкова ли е зле? — попита Силк.

— По-зле е, отколкото можете да си представите — въздъхна митничарят. — Хорбитите нямат необходимите средства да проведат политическата си кампания, затова започнаха да отравят членовете на Кликата. Харчим милиони, за да купим един глас, а само след ден лицето на нашия човек почернява и той умира. След това трябва да събираме още милиони, за да откупим неговия наследник. Това напълно ме съсипва. Излиза, че нямам нерви за политика.

— Ужасно — изрази съчувствието си към страдалеца Силк.

— Де да беше умрял тоя Ран Боруни! — отчаяно изплака болката си толнедранецът. — Сега ние контролираме всичко, но Хонетите са по-богати от нас. Ако те се съюзят и подкрепят един кандидат, ще измъкнат трона изпод носовете ни. А Ран Боруни през цялото време си седи в палата и лудее по онова малко чудовище, което нарича своя дъщеря. При това се е оградил с толкова много пазачи, че не можем да убедим дори най-храбрия убиец да посегне на живота му. Понякога ми се струва, че този старец възнамерява да живее вечно.

— Търпение, ваша светлост — посъветва го Силк. — Колкото повече страдаме, толкова по-големи награди ще получим, когато всичко свърши.

— Тогава някой ден аз трябва да стана много богат — въздъхна толнедранецът. — Ала аз ви задържах прекалено дълго, добри ми Радек. Желая ви бързо пътуване и студено време в Тол Хонет, за да се увеличи цената на вашите вълнени платове.

Силк направи официален поклон, отново яхна коня си и изведе дружината от територията на митницата.

— Прекрасно е човек отново да навлезе в Толнедра — изрече възхитено той, когато чужди уши не можеха вече да ги чуят. — Обожавам аромата на измамата, покварата и интригите.

— Ти си лош човек, Силк — подметна Барак. — Тази страна е истинска помийна яма.

— Разбира се, че е така — изсмя се Силк. — Ала пък не е скучна, Барак. В Толнедра човек никога не изпитва скука.

С падането на вечерта се приближиха до едно добре уредено толнедранско село и спряха да пренощуват в солидна, добре поддържана странноприемница. Храната беше вкусна, а леглата — чисти. На следващата сутрин станаха рано и след закуска, яхнали конете, с тропот излязоха от двора на странноприемницата и се отправиха по калдъръмената улица, обляна от особената сребриста светлина, каквато се появява винаги преди изгрев слънце.

— Хубаво място — одобрително каза Дурник, загледан в белите каменни къщи с червени керемидени покриви. — Всичко е спретнато и подредено.

— Това отразява качествата на толнедранския ум — подчерта господин Улф. — Те обръщат голямо внимание на подробностите.

— Това не е лоша черта — отбеляза Дурник.

Улф тъкмо се канеше да отговори, когато двама мъже с кафяви мантии изскочиха от полумрака на съседната улица.

— Внимавайте! — извика онзи, който тичаше отзад. — Той е полудял!

Мъжът, който бягаше напред, бе стиснал главата си с ръце; лицето му, изкривено от конвулсии, изразяваше неописуем ужас. Конят на Гарион се изплаши, защото лудият се спусна право срещу него; младежът вдигна дясната си ръка, за да отблъсне умопобъркания, но в мига, когато докосна челото на мъжа, почувства как странен прилив напира като вълна в ръката и дланта му — някакво изтръпване, сякаш изведнъж в пръстите му се бе вляла огромна сила. Умът му се изпълни със страхотен рев. Очите на лудия станаха безизразни и той се строполи на калдъръма, като че ли Гарион му бе нанесъл страшен удар.

Барак бързо вкара коня си между Гарион и падналия и викна:

— Какво става?

— Ние сме от Мар Терин — отговори вторият непознатият. — Брат Обор не можеше да повече да понася духа, вселил се в него, затова получих разрешение да го заведа в неговия дом, докато лудостта му отмине. — Той коленичи над падналия и каза обвиняващо: — Не трябваше да го удряш толкова силно.

— Не съм го удрял — възрази Гарион. — Само го докоснах. Мисля, че той припадна.

— Как да не си го удрял! — викна монахът. — Виж белега на лицето му.

Върху челото на изпадналия в безсъзнание мъж се виждаше грозна червена ивица.

— Гарион — заговори леля Поул, — може ли да правиш само онова, което ти казвам, без да задаваш въпроси?

Гарион кимна.

— Слез от коня си. Отиди при човека на земята и постави дланта си върху челото му. После му се извини, че го събори.

— Сигурна ли си, че това няма да е опасно, Поулгара? — попита Барак.

— Всичко ще бъде наред. Прави каквото ти казвам, Гарион.

Гарион колебливо се приближи до падналия, протегна ръка и постави дланта си върху грозната червена ивица.

— Съжалявам — каза той. — Надявам се, че скоро ще се оправиш. — Отново почувства прилива на вълната в ръката си, ала сега беше съвсем различно от първия път.

Очите на лудия се избистриха, после започнаха да примигват.

— Къде съм? — попита той. — Какво се е случило? — Гласът му звучеше съвсем нормално, а червената ивица върху челото му беше изчезнала.

— Всичко е наред — каза му Гарион, без да знае защо точно го направи. — Ти беше болен, но сега си по-добре.

— Ела, Гарион — каза леля Поул. — Сега този приятел може сам да се грижи за себе си.

Гарион се върна при коня си. Мислите се гонеха с бясна скорост в съзнанието му.

— Чудо! — възкликна вторият монах.

— Едва ли — възрази леля Поул. — Ударът възстанови ума на приятеля ти, това е всичко. Понякога и това се случва. — Ала тя и господин Улф размениха погледи, в които ясно се четеше, че се е случило нещо друго — нещо неочаквано.

Пътешествениците продължиха през селото, изоставяйки двамата монаси насред улицата.

— Какво стана? — попита Дурник учудено.

Господин Улф вдигна рамене.

— Наложи се Поулгара да прибегне до Гарион — отвърна той. — Нямаше време да използваме друг начин.

Дурник не изглеждаше убеден.

— Не го правим често — обясни Улф. — Малко е трудно да навлизаме в друг човек, но понякога просто нямаме друг избор.

— Ала Гарион го излекува — възрази Дурник.

— Той го направи със същата ръка, от която дойде ударът, Дурник — каза леля Поул. — Моля те, не задавай толкова много въпроси.

Ала умът на Гарион с непоколебима убеденост отказа да приеме обясненията им. Той разбираше, че нищо не беше дошло отвън, и разтревожено започна да изследва сребристия белег на дланта си. По някаква неизвестна причина сега той изглеждаше по-различен.

— Не мисли за това, скъпи — промълви тихо леля Поул, когато напуснаха селото. — Въобще не трябва да се тревожиш. Ще ти обясня всичко по-късно. — След това, сякаш вслушана в чуруликането на птичките, които поздравяваха изгряващото слънце, протегна ръка и затвори дланта му.

ГЛАВА 13

Бяха им необходими три дни, за да преминат Вордюската гора. Отначало Гарион си спомняше за опасностите, с които беше изпълнен арендският лес, и нервно наблюдаваше сенките под дърветата, но след ден-два, когато не се случи нищо необичайно, започна да се успокоява. Ала господин Улф ставаше все по-раздразнителен, колкото по-далеч на юг ги отвеждаха конете им.

— Кроят нещо — измърмори той. — Ще ми се вече да го изпробват. Мразя на всяка стъпка да гледам с едното си око през рамо.

На Гарион не му се удаде възможност да поговори с леля Поул за онова, което се беше случило с лудия монах от Мар Терин. Струваше му се, че тя едва ли не съзнателно го отбягва; веднъж все пак успя да приближи коня си до нейния и й зададе няколко въпроса, но отговорите й бяха уклончиви и никак не помогнаха, за да намалят безпокойството му, породено от странната случка.

На третия ден, рано предобед, дружината излезе от дърветата и започна да се придвижва през равна обработваема земя, осеяна с ферми. За разлика от арендската равнина, където големи пространства бяха оставени незасети, земята тук в по-голямата си част беше обработена, а отделните ниви бяха оградени с ниски каменни стени. Макар че все още беше рано за настъпването на топлото време, слънцето светеше ярко и добре изораният плодороден чернозем в полята очакваше сеитбата. Главният път беше прав и широк и често срещаха други пътници. Разменяха си сдържани, ала учтиви поздрави, и Гарион започна да се чувства поуспокоен. Тази страна изглеждаше съвсем цивилизована и опасностите, каквито бяха срещали в Арендия, тук нямаха място.

В ранните часове на следобеда навлязоха в доста голям град; безброй търговци в различни по цвят плащове им подвикваха от будки и сергии от двете страни на улиците и ги умоляваха да спрат, за да огледат стоките им.

— Гласовете им звучат едва ли не отчаяно — отбеляза Дурник.

— Толнедранците ненавиждат, когато от ръцете им се изплъзне някой купувач — рече Силк. — Много са алчни.

Пред тях, на един малък площад, избухнаха безредици. Половин дузина небръснати размъкнати войници спряха надменен на вид човек със зелен плащ.

— Отдръпнете се, ви казвам — остро възропта високомерният мъж.

— Искаме просто да разменим една-две думи с теб, Лембор — каза един от войниците със злобна усмивка. Беше мършав човек с дълъг белег, който разсичаше едната половина на лицето му.

— Какъв идиот — отбеляза един минувач и съпроводи думите си с груб смях. — Лембор е станал толкова важен, че си мисли, че не трябва да взема предпазни мерки.

— Арестуват ли го, приятелю? — попита Дурник.

— Само временно — отговори минувачът.

— Какво ще му направят? — зададе нов въпрос Дурник.

— Както обикновено.

— А какво правят обикновено?

— Гледай и ще видиш. Този глупак би трябвало да има малко повече ум в главата и да не излиза без пазачите си.

Войниците бяха заобиколили мъжа със зеления плащ и двама от тях грубо го сграбчиха за ръцете.

— Пуснете ме да си вървя! — възпротиви се Лембор. — Какво искате?

— Просто ела с нас без много шум — заповяда войникът с белега. — Така всичко ще стане много по-лесно. — И започнаха да го дърпат към една тясна уличка.

— Помощ! — изкрещя Лембор, като отчаяно се опитваше да се съпротивлява. Един от войниците стовари юмрука си по устата на пленника, а останалите го повлякоха по уличката. Разнесе се един-единствен къс писък и шум от кратка схватка. После се чуха и други звуци — няколко изсумтявания, стържене на стомана, разсичаща човешка кост, последвани от дълга, подобна на стенание въздишка. Широко ручейче алена кръв се процеди от тясната уличка и се вля в канавката. Минута по-късно войниците се върнаха на площада. Изтриваха сабите си и се хилеха.

— Трябва да направим нещо — възкликна Гарион, побелял от отвращение и ужас.

— Не — безцеремонно го прекъсна Силк. — Трябва да гледаме собствената си работа. Не сме дошли тук, за да вземаме страна в местните политически дрязги.

— Политически дрязги ли? — възрази Гарион. — Та това беше преднамерено убийство. Не трябва ли поне да проверим дали е все още жив?

— Не е много вероятно — намеси се Барак. — Шестима мъже със саби обикновено добре си свършват работата.

Десетина други войници, също тъй оръфани както първата група, дотичаха на площада с извадени саби.

— Прекалено късно, Рабас — изсмя се грубиянски войникът с белега в лицето на водача на новодошлите. — Лембор вече не се нуждае от помощта ви. Току-що му се наложи малко да поумре. Изглежда, вече сте без работа.

Мъжът, когото нарекоха Рабас, спря и стисна зъби. След това по лицето му се изписа лукавство, примесено с жестокост.

— Може би имаш право, Крагер. — И неговият глас беше груб. — Обаче ние пък бихме могли да създадем нови свободни места за телохранители в гарнизона на Елгон. Сигурен съм, че той с удоволствие ще наеме добри заместници на загиналите. — И тръгна напред, описвайки с меча си опасна дъга.

В този миг се разнесе оглушителен тропот от стъпки на тичащи в такт хора и двадесет легионери, строени в две редици, се появиха на площада. Носеха къси копия и спряха между двете групи войници. После като по команда се обърнаха — едните наляво, другите надясно — и наведоха копията си, подготвяйки се за бой. Нагръдниците на легионерите бяха излъскани до блясък, оръжията и снаряжението им бяха безупречни.

— Е, Рабас, Крагер, достатъчно — остро изрече сержантът, командващ легионерите. — Искам и двамата незабавно да се махнете.

— Тези свине убиха Лембор, сержант — възропта Рабас.

— Изключително неприятно — заяви сержантът без никакво съчувствие. — Сега опразнете площада. Не искам никакви разправии, докато съм дежурен.

— Няма ли да направиш нещо? — попита Рабас.

— Ще направя — отвърна легионерът. — Ще разчистя площада. Изчезвайте оттук.

Намръщен, Рабас се обърна и поведе хората си нанякъде.

— Това се отнася и за тебе, Крагер — заповяда сержантът.

— Разбира се, сержант — отговори Крагер с мазна усмивка. — И без това тъкмо си тръгвахме.

Беше се събрала цяла тълпа; някои започнаха да дюдюкат, когато легионерите избутаха размъкнатите войници от площада.

Сержантът се огледа, намръщи се и дюдюкането мигновено престана.

Дурник остро прошепна:

— Вижте там! В другия край на площада. Това не е ли Брил?

— Брил тук? — В гласа на господин Улф прозираше раздразнение. — Как успява да пристига винаги преди нас?

— Ако се опитаме да го проследим, ще ни познае — предупреди Барак.

— Оставете това на мен — рече Силк и леко скочи от седлото.

— Той видя ли ни? — попита Гарион.

— Струва ми се, че не успя — отвърна Дурник. — Разговаря с онези мъже там. Не гледа към нас.

— Близо до южния край на града има странноприемница — бързо изрече Силк, после съблече жакета си и го привърза към седлото. — Ще ви чакам там след около час. — След това дребният мъж се обърна и изчезна в тълпата.

— Слезте от конете — лаконично нареди господин Улф. — Ще вървим пеш и ще ги водим.

Слязоха от конете и бавно ги поведоха към края на площада, като се стремяха да се движат близо до сградите и доколкото е възможно, да използват животните като прикритие от погледа на Брил.

Гарион погледна към тясната криволичеща уличка, където Крагер и неговите хора бяха завлекли протестиращия Лембор, потрепери и бързо отклони очи. Обезобразена купчина мъртва плът, завита в зелен плащ, лежеше зад калния ъгъл, кръв беше оплескала стените и мръсните камъни на калдъръма.

Целият град жужеше от възбуда като разбунен кошер.

— Лембор ли каза? — възкликна някакъв търговец с пепеляво лице и син плащ. Говореше с друг потресен човек. — Това е невъзможно!

— Брат ми току-що разговаря с човек, който бил там — отговори вторият търговец. — Четиридесет от войниците на Елгон го нападнали на улицата и му прерязали гърлото пред цялата тълпа.

— Какво ли ще се случи с нас? — прошепна първият с разтреперан глас.

— Не зная ти какво ще правиш, но аз ще се скрия. Щом Лембор е мъртъв, войниците на Елгон сигурно ще опитат да избият всички ни.

— Няма да посмеят.

— Кой ще ги спре? Е, аз си отивам у дома.

— Защо послушахме Лембор? — завайка се първият търговец. — Можеше въобще да не се намесваме в цялата тази работа.

— Вече е прекалено късно — отговори вторият. — Ще се прибера у дома и ще залостя всичките врати. — И той се обърна и побягна.

Първият го изгледа с втренчен поглед, после също си плю на петите.

— Те плащат, за да ги оставят живи и да не унищожават стоката им, нали? — отбеляза Барак.

— Защо легионерите допускат такова положение? — попита Мандорален.

— Легионерите остават неутрални при такива дрязги — рече Улф. — Това е част от задълженията им — а те са положили клетва, че ще ги изпълняват.

Странноприемницата, към която ги насочи Силк, беше спретната квадратна сграда, заобиколена с ниска стена. Завързаха конете в двора и влязоха вътре.

— Може да се нахраним, татко — каза леля Поул и седна на добре почистената маса от дъбово дърво в слънчевата стая за посетители.

— Тъкмо ми се щеше… — подхвана Улф и тръгна към помещението, където бяха бъчвите с вино.

— Зная — прекъсна го тя, — но смятам, че първо трябва да ядем.

— Добре, Поул — въздъхна Улф.

Слугата им донесе цяла тава с димящи котлети и големи порязаници ръжен хляб, напоен с масло. Стомахът на Гарион все още не се чувстваше съвсем добре след сцената, на която младежът бе станал свидетел на площада, ала миризмата на котлетите скоро му помогна да се оправи. Почти бяха приключили с яденето, когато един дрипав дребен човек в ленена риза, кожена престилка и оръфана шапка влезе в стаята и безцеремонно се настани на тяхната маса. Лицето му им изглеждаше някак познато…

— Вино! — шумно кресна той на слугата. — И храна! — Непознатият се огледа с присвити очи сред златистата светлина, която струеше през жълтите стъкла на прозорците.

— Има и други маси, приятелю — студено подхвърли Мандорален.

— Мене ми харесва тази — заяви скитникът, изгледа по ред всички и изведнъж се разсмя. Гарион изумено се ококори, когато лицето на мъжа се отпусна и мускулите му отново се върнаха в нормалното си състояние. Човекът беше Силк.

— Как го направи? — сепнато попита Барак.

Силк се ухили и разтри бузите си с върха на пръстите си.

— Съсредоточаване, Барак. Съсредоточаване и много, много практика. Въпреки всичко челюстта малко ме наболява.

— Вих казал, че това е полезно умение… при определени обстоятелства — меко вметна Хетар.

— Особено за шпионин — съгласи се Барак.

Силк се поклони подигравателно.

— Откъде взе тези дрехи? — попита Дурник.

— Откраднах ги — вдигна рамене Силк и свали престилката.

— Какво прави Брил тук? — рече Улф.

— Както винаги — създава неприятности — отвърна Силк. — Казва на хората, че мург на име Ашарак ще даде награда на всеки, който му даде сведения за нас. Описва те твърде добре, стари приятелю — ти не би се почувствал поласкан от думите му, ала описанието е доста точно.

— Смятам, че скоро ще трябва да се справим с този Ашарак — намеси се леля Поул. — Той започва да ме дразни.

— Има и още нещо. — Силк се зае с един от котлетите. — Брил разправя на всички, че Гарион е син на Ашарак — че ние сме го отвлекли и Ашарак предлага огромна награда, ако някой му доведе момчето.

— Гарион ли? — остро изрече леля Поул.

Силк кимна.

— Сумата, която споменава, с положителност ще накара всеки в Толнедра да си държи очите отворени на четири. — Дребничкият драснианец протегна ръка и взе парче хляб.

Гарион почувства остро безпокойство и попита:

— Защо точно аз?

— Това би забавило похода ни — отговори Улф. — Ашарак или който и да е в действителност той — знае, че Поулгара ще спре, за да те търси. Най-вероятно е всички ние да го сторим. Така Зедар ще има време да се измъкне.

— Кой е Ашарак? — попита Хетар с присвити очи.

— Предполагам, че е кролим — отвърна Улф. — Действува на прекалено голяма територия, за да е обикновен мург.

— Как може човек да ги различи? — поинтересува се Дурник.

— Ти не можеш — обясни Улф. — Изглеждат по съвсем еднакъв начин. Членове са на две отделни племена, но са много по-тясно свързани помежду си, отколкото с останалите ангараки. Всеки може да посочи различията между един надрак и един тул, или тул и малореанец, ала мургите и кролимите така много си приличат, че не можеш да ги различиш.

— За мен това никога не е било трудно — намеси се леля Поул. — Умът им е устроен по съвсем различен начин.

— О, това доста опростява нещата — сухо поднесе коментара си Барак. — Ще разчупим главата на първия мург, когото срещнем, и ще ни покажеш каква е разликата, нали?

— Напоследък прекарваш прекалено много време със Силк — подхвърли Улф. — Има ли улица при задния вход на странноприемницата? — обърна се той към Силк.

— Естествено — рече Силк, който все още продължаваше да яде.

— Познаваш ли я добре?

— Моля, моля! — Силк изглеждаше малко обиден. — Разбира се, че я познавам добре.

— Не го взимай толкова надълбоко — приключи Улф.

Уличката, по която ги поведе Силк, беше тясна, пуста и вонеше, ала ги изведе до южната порта на града и скоро те отново се озоваха на главния път.

— Не би било зле сега да изминем по-голямо разстояние — каза Улф, заби пети в хълбоците на коня и се понесе в галоп напред. Продължиха да яздят дълго след падането на мрака. Луната, която изглеждаше болезнено подута, бавно се издигна над хоризонта и изпълни нощта с бледа светлина, която сякаш изсмука цветовете от всичко наоколо. Накрая Улф спря.

— Хайде да се отклоним от пътя и да подремнем няколко часа. Ще продължим рано сутринта. Ще ми се този път да сме по-далеч от Брил.

— Защо не отидем ей там? — предложи Дурник и посочи малка горичка, която се чернееше недалеч от пътя.

— Да, добре ще бъде — реши Улф. — А още по-добре ще е да не палим огън.

Поведоха конете сред дърветата и извадиха одеялата си от вързопите. Светлината на луната се процеждаше през клоните и осейваше покритата с листа земя със светли петна. Гарион си намери едно равно местенце, зави се в одеялата и след като се повъртя малко, заспа.

Внезапно се събуди. Очите му бяха заслепени от светлината на десетина факли. Тежък крак беше стъпил на гърдите му; върхът на меч беше притиснат здраво и съвсем неприятно в гърлото му.

— Никой да не мърда! — заповяда груб глас. — Всеки, който направи и най-малкото движение, ще бъде убит!

Гарион се вцепени, обхванат от паника; опряното острие в гърлото му се впиваше в кожата му. Той завъртя глава и видя, че всичките му приятели се намират в същото положение като него. Двама груби войници държаха Дурник, който беше останал на пост — в устата на ковача беше пъхнат парцал.

— Какво означава това? — обърна се Силк към войниците.

— Ще разбереш — избоботи главатарят им. — Вземи им оръжията! — Когато войникът махна с ръка, Гарион забеляза, че два от пръстите на дясната му ръка липсват.

— Тук има някаква грешка — започна Силк. — Аз съм Радек от Боктор, търговец. Ние с моите приятели не сме сторили нищо лошо.

— Изправи се — заповяда безпръстият войник, оставяйки без внимание възраженията на дребния мъж. — Ако някой от вас опита да се измъкне, ще убием останалите.

Силк се изправи, нахлупи шапката си и заяви:

— Ще съжалявате за това. Имам влиятелни приятели в Толнедра.

Войникът сви рамене и отсече:

— Това за мен няма никакво значение. Аз получавам заповедите си от граф Дравор. Той ми нареди да ви арестувам и да ви заведа при него.

— Добре — каза Силк. — Хайде тогава да видим що за птица е този граф Дравор. Ще приберем всичко необходимо оттук. Няма никаква нужда да размахвате сабите си. Ще дойдем с вас мирно и тихо. Никой от нас няма да направи нищо, с което да ви ядоса.

Лицето на войника с трите пръста помрачня — това се видя дори в светлината на факлите.

— Не ми харесва тонът ти, търговецо.

— А на тебе не ти плащат, за да харесваш моя тон, приятелю — отвърна Силк. — Плащат ти да ни съпроводиш до граф Дравор. Няма ли да тръгваме най-сетне? Колкото по-скоро стигнем там, толкова по-бързо ще се оплача от твоето поведение.

— Докарайте конете им — изръмжа войникът.

Гарион беше успял да се добере до леля Поул и тихо я попита:

— Не можеш ли да направиш нещо?

— Без приказки! — почти излая войникът, който го беше пленил.

Гарион се изправи безпомощно, впил поглед в меча, опрян в гърдите му.

ГЛАВА 14

Къщата на граф Дравор беше голяма бяла сграда, издигната в средата на широка морава, заобиколена от всички страни с добре подрязан жив плет и подредени в строг, симетричен ред градини. Пълната луна, блеснала над главите им, осветяваше всяка подробност от пейзажа, докато яздеха по настлания с бял чакъл обиколен път, който водеше до къщата.

Когато стигнаха в двора между къщата и западната страна на градината, войниците им заповядаха да слязат от конете, после ги наблъскаха в някакъв дълъг коридор и вкупом ги отведоха до тежка полирана врата.

Граф Дравор беше слаб, невзрачен на вид мъж с големи торбички под очите. Беше се разположил в кресло, поставено в центъра на богато мебелирана стая. Вдигна поглед, когато влязоха, и по лицето му се появи почти приятна сънлива усмивка. Плащът му беше бледорозов на цвят, а по ръба и около ръкавите беше украсен със сребриста бродерия, изтъкваща неговия ранг. Дрехата му обаче беше доста смачкана и не особено чиста.

— Кои са тези гости? — изрече той едва чуто, сливайки отделните думи.

— Затворниците, милорд — обясни мъжът с трите пръста. — Онези, които ми заповядахте да арестувам.

— Заповядвал съм ти да арестуваш някого? — попита графът, все така без да изговаря ясно отделните думи. — Какво ужасно нещо съм сторил! Надявам се, че не съм ви причинил неудобства, приятели.

— Бяхме малко изненадани, това е всичко — внимателно подхвана Силк.

— Чудя се защо ли съм направил такова нещо. — Благородникът се замисли. — Трябва да съм имал предвид някаква причина… аз никога не предприемам нищо без причина. Какво лошо сте сторили вие?

— Нищо, милорд — увери го Силк.

— Тогава защо съм заповядал да ви арестуват? Станала е някаква грешка.

— Точно това си помислихме и ние, милорд — отговори Силк.

— Е, радвам се, че всичко се изясни — заговори щастливо графът. — Мога ли да ви предложа вечеря?

— Вече се нахранихме, милорд.

— О! — Лицето на графа стана разочаровано. — Толкова малко хора ме посещават…

— Може би вашият слуга Ю’дис ще си спомни причината, поради която тези хора са задържани, милорд — обади се войникът с трите пръста.

— Разбира се — заяви графът. — Защо не се сетих сам? Ю’дис помни всичко. Моля, повикайте го веднага.

— Слушам, милорд. — Войникът се поклони и кимна на един от подчинените си.

Граф Дравор започна да си играе замечтано с една от гънките на плаща си, тананикайки си някаква монотонна песничка. Арестантите чакаха.

След няколко секунди вратата в дъното на стаята се отвори и влезе мъж, облечен в мантия, която преливаше с всичките цветове на дъгата и беше украсена с пищна бродерия. Лицето му изглеждаше отблъскващо с чувствеността си; главата му беше обръсната.

— Изпратили сте да ме повикат, милорд. — Дрезгавият му глас прозвуча почти като съскане.

— А, Ю’дис — извика щастливо графът. — Колко мило от твоя страна, че се присъедини към нас.

— За мен е истинско удоволствие да ви служа, милорд — отговори слугата с гъвкав поклон.

— Чудя се защо ли тези приятели са се отбили при нас — рече графът. — Изглежда, съм забравил. Можеш ли случайно да си спомниш?

— Това е много дребен проблем, милорд — отговори Ю’дис. — Аз ще се занимая с него вместо вас. Вие имате нужда от почивка и не бива да се претоварвате.

Графът прокара ръка по лицето си.

— Като спомена за това, наистина усетих колко съм изтощен, Ю’дис. Вероятно ще можеш да позабавляваш гостите, докато си поотпочина мъничко.

— Разбира се, милорд — отвърна Ю’дис и се поклони още веднъж.

Благородникът се поразмърда в креслото си и почти веднага заспа.

— Здравето на графа е твърде крехко — заговори Ю’дис с мазна усмивка. — Напоследък почти не става от креслото си. Нека излезем, за да не го безпокоим.

— Аз съм само един обикновен търговец от Драсния, ваша милост — подхвана Силк, — а всички тези хора са мои слуги с изключение на жената, която е моя сестра. Но сме объркани от всичко, което се случи тук.

Ю’дис се разсмя.

— Защо продължавате да поддържате тази абсурдна измислица, принц Келдар? Зная кой сте вие. Познавам ви всичките и зная с каква мисия сте натоварени!

— С какво толкова сме възбудили любопитството ви, нийсанецо? — направо попита господин Улф.

— Аз изпълнявам заповедите на моята господарка, вечната Салмисра — заяви Ю’дис.

— Значи жената-змия е станала оръдие в ръцете на кролимите? — намеси се леля Поул. — Или пък изпълнява с почтителни поклони волята на Зедар?

— Моята кралица не се кланя никому, Поулгара — презрително отхвърли думите й Ю’дис.

— Така ли? — Вълшебницата вдигна едната си вежда. — Тогава е много любопитно защо слугата й играе по свирката на кролимите.

— Аз нямам вземане-даване с кролимите — заяви Ю’дис. — Те ви търсят под дърво и камък в цяла Толнедра, но именно аз ви намерих.

— Да намериш някого не означава, че ще успееш да го задържиш — тихо и отчетливо изрече господин Улф. — Хайде сега ни кажи за какво е цялата тази суматоха.

— Ще ти кажа само онова, което пожелая, Белгарат.

— Струва ми се, че достатъчно го търпяхме, татко — обади се леля Поул. — Наистина нямаме време за нийсански гатанки.

— Внимавай, Поулгара — предупреди я Ю’дис. — Зная всичко за твоята сила. Само ако си помръднеш ръката, войниците ми ще убият всичките ти приятели.

Гарион усети как някой грубо го сграбчва за дрехата изотзад и острието на меча отново притисна гърлото му.

Очите на леля Поул изведнъж блеснаха.

— Тръгвате по опасен път, който няма да ви донесе нищо добро!

— Не мисля, че е нужно да си разменяме заплахи — отбеляза господин Улф. — Доколкото разбирам, ти не възнамеряваш да ни предадеш на кролимите, нали?

— Кролимите не ме интересуват — каза Ю’дис. — Моята кралица ми нареди да ви закарам при нея в Стис Тор.

— Защо Салмисра проявява интерес по този въпрос? — попита господин Улф. — Той не я засяга.

— Тя самата ще ви обясни, когато стигнем в Стис Тор. Междувременно има няколко неща, които трябва да узная от вас.

— Смятам, че ще постигнеш малък успех с това начинание — категорично заяви Мандорален. — Не сме свикнали да обсъждаме личните си проблеми с досадни чужденци.

— Аз пък смятам, че грешите, драги ми бароне — отвърна Ю’дис със студена усмивка. — Мазетата на тази къща са много дълбоки и нещата, които се случват там, могат да бъдат изключително неприятни. Разполагам с прекрасно обучени слуги, които прилагат особено убедителни методи.

— Не се боя от мъченията ти, нийсанецо — презрително отговори Мандорален.

— О, въобще не съм и помислял, че се боиш. Страхът изисква въображение, а вие, арендите, не сте достатъчно умни, за да го развиете. Ала мъченията ще сломят волята ти — пък и ще послужат за развлечение на слугите ми. Добри палачи се намират трудно, пък те остават недоволни, когато не им позволявам да практикуват занаята си — сигурен съм, че разбираш. По-късно, след като дадем на всеки от вас възможността да си поговори с тях, ще опитаме и нещо друго. В Нийса изобилстват корени, листа и любопитни, подобни на малините плодове с много чудати свойства. Странно наистина, но много мъже предпочитат машината за разтягане на кости или дяволското колело пред странните нийсански отвари. — Ю’дис се усмихна, после в стаята се разнесе жестокият му смях, в който нямаше нито следа от веселие. — Ще обсъдим всичко това по-подробно, след като сложа графа да си легне. Засега пазачите ще ви заведат в помещенията, които съм приготвил за вас.

Граф Дравор се разбуди и сънливо се огледа.

— Нима нашите приятели така скоро си тръгват? — попита той.

— Да, милорд — осведоми го Ю’дис.

— Ами тогава — изрече графът придружавайки думите си с неопределена усмивка, — сбогом, скъпи гости. Надявам се, че в близките дни отново ще ме посетите, за да продължим приятния си разговор.

Килията, в която заведоха Гарион, беше тъмна и влажна и вонеше на нечистотии и мухъл. Ала най-страшна от всичко беше тъмнината. Той се сви край желязната врата, а непрогледният мрак притисна всичките му сетива. От единия ъгъл на килията до ушите му долетя шум от дращене на нокти и леки животински стъпки. Младежът си помисли за плъхове и се опита да застане колкото се може по-близо до вратата. Някъде капеше вода и гърлото му изведнъж се запали от жажда.

Беше тъмно, ала не и тихо. В близката килия потракваха окови, някой стенеше. Отнякъде по-далеч се чуваше луд смях — безсмислен кикот, повтарящ се до безкрай без никаква пауза, който грозно отекваше в мрака. Гарион отново долепи гръб до мръсните слизести камъни на стената. Въображението му веднага нарисува картините на мъченията, на които са били подложени хората, за да надават писъци, изпълнени с такава смъртна болка.

Времето в това място не съществуваше, нямаше начин да разбере колко часа е останал свит на топка в килията си, сам, тръпнещ от страх. После му се стори, че чува едва доловимо стържене и щракане на метален предмет. Идваше откъм вратата. Младежът се изправи, премина с препъване неравния под на килията си, прилепи се към най-далечната стена и изкрещя:

— Махай се!

— По-тихо! — прошепна един познат глас.

— Ти ли си, Силк? — Гарион почти се разхълца от облекчение.

— Ти кого очакваше?

— Как се освободи?

— Не приказвай толкова много — измърмори Силк със стиснати зъби. — Проклета ръжда! — после изсумтя и след това в килията се разнесе дрезгавото изщракване на брава. — Готово! — Вратата на килията се отвори със скърцане и незнайно откъде до тях пропълзя слаба светлина на факли. — Ела! — прошепна Силк. — Трябва да побързаме.

Гарион почти изхвърча от килията. Леля Поул чакаше няколко стъпала по-надолу в мрачния каменен коридор. Без да произнесе нито дума, Гарион отиде при нея. За миг тя го погледна сериозно, после го прегърна. Нищо не си казаха.

Силк работеше върху друга брава, капчици пот проблясваха по лицето му. Чу се щракване, после вратата изскърца и се отвори. Отвътре се измъкна Хетар и попита:

— Какво те задържа толкова време?

— Ръждата! — гневно отвърна Силк. — Бих искал да напердаша с камшик всички тъмничари, задето са допуснали бравите да изпаднат до такова жалко състояние.

— Не ти ли се струва, че трябва да побързаме малко? — обади се от тъмното Барак. Очевидно стоеше на пост.

— Искаш ли ти да свършиш тази работа? — попита Силк.

— Просто действай колкото се може по-бързо — каза леля Поул. — Нямаме време за закачки тъкмо сега. — И педантично сгъна синята пелерина върху едната си ръка.

Силк ядосано изсумтя и се премести до следващата врата.

— Наистина ли са необходими всички тези речи? — каза сърдито господин Улф, когато се измъкна от килията си. — Крякате като ято гъски!

— Принц Келдар изпита нужда да направи няколко забележки относно състоянието на бравите — уж между другото отбеляза Мандорален.

Силк се намръщи, после ги поведе към края на коридора, където две факли изхвърляха гъст пушек към почернелия таван.

— Внимателно! — настойчиво прошепна Мандорален. — Има пазач. — Брадат мъж в мръсно, прилепнало по тялото кожено палто седеше на пода, подпрял гръб о стената на коридора, и хъркаше.

— Ще можем ли да минем край него, без да го събудим? — промълви Дурник.

— Той няма да се събуди няколко часа — подметна Барак.

Огромен морав оток върху лицето на пазача беше непосредственото обяснение на думите на исполина.

— Мислиш ли, че може да има и други тъмничари? — попита Мандорален и сви юмруци.

— Имаше неколцина — отвърна Барак. — И те спят.

— Хайде тогава да се махаме оттук — предложи Улф.

— Ще вземем и Ю’дис с нас, нали? — рече леля Поул.

— Защо?

— Ще ми се да поговоря с него — обясни тя. — И то надълго и нашироко.

— Това ще е загуба на време — възрази Улф. — Салмисра се е намесила в тази работа. Това е всъщност фактът, който не трябва да забравяме. Мотивите й за тази постъпка не ме интересуват особено много. Хайде просто да се измъкнем оттук колкото е възможно по-тихо.

Минаха край хъркащия пазач, завиха на един ъгъл и с безшумни стъпки продължиха по друг коридор.

— Умря ли? — попита висок глас зад една укрепена с решетки врата, изпод която се промъкваше мъждива светлина.

— Не — отговори друг глас. — Само припадна. Ти издърпа лоста много силно. Трябва да поддържаш постоянен натиск. Иначе губят съзнание и трябва да започваш всичко отначало.

— Доста по-трудно е, отколкото си мислех — оплака се първият глас.

— Добре се справяш — рече вторият. — Винаги е тежко да работиш с машината за разтягане на кокали. Просто запомни — трябва да поддържаш постоянен натиск и да не дърпаш лоста рязко. Когато изтръгнеш цялата ръка от ставата при рамото, обикновено умират.

Лицето на леля Поул стана сурово, очите й за миг блеснаха. Тя направи незабележим жест и прошепна някаква дума. Къс, приглушен звук прозвуча в ума на Гарион.

— Знаеш ли — заговори задавено първият глас. — Изведнъж ми прилоша.

— Ами като заговори за това, да ти кажа — и аз не се чувствам добре — съгласи се вторият глас. — Онова месо, дето ни го дадоха за вечеря… как ти се стори на вкус?

— Видя ми се напълно нормално. — После дълго време не се чуха никакви думи. — Ама наистина хич не ми е добре.

Бегълците се промъкнаха на пръсти край зарешетената открехната врата и Гарион внимателно сведе очи, за да не погледне в килията. В края на коридора имаше яка дъбова порта, обкована с желязо. Силк опипа с пръсти дръжката и каза:

— Заключена е отвън.

В този миг до слуха им долетя тропот от тежки стъпки по каменното стълбище зад вратата. Разнесе се врява от гласове и груб смях.

— Някой идва — каза Хетар.

Улф бързо се обърна към вратата на близката килия, докосна ръждясалата брава и тя изщрака без засечка.

— Влизайте вътре — прошепна вълшебникът. Всички се струпаха в килията и Улф затвори вратата.

— Когато имаме повечко свободно време, бих желал да поговоря с тебе за това — обърна се към него Силк.

— Ти така добре се забавляваше, че сърце не ми даде да се намеся — добродушно се усмихна Улф. — Слушайте сега. Трябва да се справим с тези мъже, преди да разберат, че килиите ни са празни. Иначе ще вдигнат цялата къща на крак.

— Ще се справим — уверено заяви Барак.

Зачакаха.

— Отварят вратата — прошепна Дурник.

— Колко са? — попита Мандорален.

— Не мога да преценя.

— Осмина — каза твърдо леля Поул.

— Добре — реши Барак. — Ще ги оставим да минат край нас, после ще се нахвърлим върху тях изотзад. На такова място два-три писъка в повече няма да направят впечатление на никого, ала хайде да им видим сметката по-бързо.

Зачакаха напрегнато в тъмнината на килията.

— Ю’дис каза, че няма никакво значение, ако някой от тях пукне по време на разпита — каза един от мъжете навън. — Единствените, които трябва да останат живи, са старецът, жената и момчето.

— Тогава хайде първо да убием грамадния с червеното брадище — предложи друг. — Струва ми се, че обича да създава неприятности, пък и вероятно е прекалено тъп, за да знае нещо наистина ценно.

— Искам го този тип — прошепна Барак.

Мъжете в коридора отминаха килията.

— Хайде! — прошепна Барак.

Беше кратка, грозна битка. Мъжете се втурнаха срещу уплашените тъмничари в див устрем. Трима от тях вече лежаха на пода, преди останалите да разберат какво става. Един нададе уплашен вик, измъкна се от схватката и побягна назад към стълбището. Без въобще да мисли, Гарион, се хвърли пред тичащия мъж, сграбчи го за краката и го повали на пода. Пазачът се отскубна от него, понечи да се изправи, но отново се строполи — Силк го бе изритал с все сила зад ухото.

— Добре ли си? — попита Силк младежа.

Гарион се измъкна изпод тялото на изгубилия съзнание тъмничар и бързо се изправи, ала битката вече беше почти приключила. Дурник удряше главата на един як набит мъж в стената, а Барак тъкмо забиваше юмрука си в нечие лице. Мандорален се бореше с трети, а Хетар, протегнал ръце, дебнеше четвърти, с едно око. След миг го сграбчи за врата, изопна тялото си, завъртя се и със страхотна сила запокити противника си срещу каменната стена. Разнесе се тъп звук от трошащи се кости и едноокият се отпусна безжизнено в ръцете му.

— Хубава битчица — отбеляза Барак и разтри кокалчетата на юмруците си.

— Доста отморяваща — съгласи се Хетар и пусна омекналото тяло на тъмничаря да се свлече пода.

— Свършихте ли вече? — попита Силк пресипнало от вратата до стълбището.

— Почти сме готови — отвърна Барак. — Имаш ли нужда от помощ, Дурник?

Дурник повдигна брадичката на якия мъж и измери с критичен поглед безизразните му очи. После благоразумно блъсна главата му в стената още веднъж и го пусна да падне.

— Ще тръгваме ли? — предложи Хетар.

— Да, добре ще е да се поразмърдаме — съгласи се Барак, оглеждайки осеяния с трупове коридор.

— Изглежда, всички в къщата спят, но нека не вдигаме твърде много шум — каза Силк.

Заизкачваха се тихо по стълбите.

— Почакайте ме за миг! — каза Силк и после изчезна, без да вдига ни най-малък шум. След време, което се стори на останалите цяла вечност, се върна с оръжията, които войниците им бяха отнели.

— Реших, че ще имаме нужда от тези нещица.

Гарион се почувства много по-добре, когато препаса меча си.

— Да тръгваме — каза Силк и ги поведе по един коридор.

— Струва ми се, че предпочитам малко от зеленото, Ю’дис — долетя до слуха им гласът на граф Дравор от една открехната врата.

— Разбира се, милорд — отговори Ю’дис със съскащия си неприятен глас.

— Зеленото има лош вкус — сънливо продължи граф Дравор, — ала ме дарява с такива прекрасни сънища… Червеното е малко по-вкусно, но сънищата не са така хубави.

— Скоро ще бъдете готов за синьото, милорд — обеща Ю’дис. Разнесе се слаб звън и шум на течност, наливана в чаша. — После жълтото и накрая — черното. Черното е най-доброто от всичките.

Силк ги поведе на пръсти край открехнатата врата, ключалката на външната врата бързо отстъпи пред уменията му и скоро бегълците се измъкнаха в прохладната, обляна в лунна светлина нощ. Звездите блещукаха над главите им, въздухът беше прекрасен.

— Ще доведа конете. — каза Хетар.

— Отиди с него, Мандорален — каза Улф. — Ние ще ви чакаме тук. — Той посочи сенчестата градина. Двамата мъже изчезнаха зад ъгъла, а останалите последваха господин Улф към широката сянка на живия плет.

Зачакаха. Нощта беше студена и Гарион трепереше. Накрая чуха звън на подкови, удрящи се о камък — Хетар и Мандорален се връщаха с конете.

— По-добре да побързаме — каза господин Улф. — Щом Дравор заспи, Ю’дис ще слезе в тъмницата и ще открие, че сме избягали. На конете!

— Спечелих малко време в наша полза преди да тръгнем — обади се Силк и съпроводи думите си с кратък смях.

— И как по-точно? — попита Барак.

— Когато отидох да взема оръжията, подпалих кухнята. — Силк се усмихна доволно. — Това ще отвлече вниманието им. Е, поне за малко.

Малък стълб пушек се издигна от задната част на къщата.

— Много хитро — изрече леля Поул с известна доза неохотно промъкнало се в гласа й възхищение.

— Благодаря, милейди. — Силк се поклони подигравателно.

Господин Улф се засмя и ги поведе напред в лек тръс.

Докато се отдалечаваха, пушекът, издигащ се от задната част на къщата, стана по-плътен и полетя — черен и мазен — към звездите, които хич не ги беше грижа за него.

ГЛАВА 15

През следващите дни яздеха неуморно, като спираха единствено за да дадат почивка на конете и да поспят. Гарион се научи да дреме в седлото, когато яздеха бавно, а сетне се убеди, че ако е достатъчно уморен, може да спи всякак. Един следобед, докато почиваха от бързия ход, наложен от Улф, младежът чу, че Силк разговаря със стареца и леля Поул. Любопитството надделя над изтощението му и той се разсъни в достатъчна степен, за да може да слуша.

— Ще ми се да зная повече за връзката на Салмисра в нашата работа — каза дребният мъж.

— Тя винаги се е стремяла да използва всяка удобна възможност — отбеляза господин Улф. — Всеки път, когато възникнат размирици, кралицата-змия се опитва да извлече полза от тях.

— Това означава, че трябва да се пазим и от мургите, и от нийсанците, нали?

Гарион отвори очи и попита:

— Защо я наричат „вечната Салмисра“? Много ли е стара?

— Не — отвърна леля Поул. — Кралиците на Нийса винаги носят името Салмисра, това е всичко.

— А ти познаваш ли точно тази кралица, която владее трона сега?

— Не е необходимо — обясни му тя. — Те винаги са съвсем еднакви. Щом познаваш една, значи познаваш всичките.

— Тази специално страшно ще се разочарова от Ю’дис — отбеляза Силк и се усмихна.

— Надявам се, че Ю’дис вече е избрал някакъв безболезнен, тих начин да се раздели с живота — рече Улф. — Салмисра постъпва крайно необуздано, когато е раздразнена.

— Толкова ли е жестока? — попита Гарион.

— Не точно жестока — обясни Улф. — Нийсанците се възхищават на змиите. Знаеш, че ако обезпокоиш някоя змия, тя ще те ухапе. Змията е просто устроено същество, ала същевременно много логично. Ухапе ли те, вече ти няма зъб.

— Трябвали да приказваме за змии точно сега? — огорчено попита Силк.

— Конете си отпочинаха — обади се Хетар зад гърбовете им. — Можем да тръгваме.

Пришпориха конете, полетяха в галоп и с тропот поеха на юг, към широката долина на река Недрейни и град Тол Хонет. Слънцето стана жарко, дърветата край пътя напъпваха в първите дни на пролетта.

Блестящата столица на Империята беше разположена върху остров в средата на реката — и всички пътища водеха към нея. Видяха я ясно в далечината в мига, когато изкачиха билото на последния хребет. Струваше им се, че градът пораства с всяка измината миля, докато се приближаваха към него. Беше построен изцяло от бял мрамор, който заслепяваше погледа в светлината на сутрешното слънце. Стените бяха високи и дебели, зад тях се виждаха десетки високи кули.

Красив мост простираше грациозната си арка над развълнуваните води на река Недрейни към огромната бронзова северна порта на града. Там винаги стояха на пост отряд легионери в бляскави униформи.

Силк наметна върху раменете си солиден, внушаващ доверие сив плащ, смени си и шапката, а лицето му придоби трезв, делови вид — това означаваше, че претърпява вътрешен преход за смяна на личността, от името на която ще действа. По този начин, изглежда, наистина почти започваше да си вярва, че е онзи драсниански търговец, чиято самоличност приема.

— По каква работа идвате в Тол Хонет? — учтиво попита един от легионерите.

— Аз съм Радек от Боктор — отговори Силк със загрижения вид на човек, чийто ум непрекъснато е зает със сделки. — Карам вълнени платове от Сендария с изключително високо качество.

— Тогава вероятно ще пожелаете да разговаряте с управителя на Централния пазар — каза легионерът.

— Благодаря. — Силк кимна и ги преведе през портата.

Поеха по пълните с хора улици.

— Смятам, че ще е добре да спрем в палата и да поговорим с Ран Боруни — заяви господин Улф. — Боруните не са императори, с които човек винаги може да се разбере, ала са интелигентни. Няма да ми е особено трудно да го убедя, че положението е сериозно.

— По какъв начин ще се добереш до него? — попита леля Поул. — Може да изтекат седмици, преди да ти посочат час, когато можеш да видиш императора. Знаеш ги какви са.

Господин Улф направи гримаса.

— Предполагам, че мога да постигна целта си под формата на церемониално посещение — обясни той, докато си пробиваха път с конете през тълпата.

— И ще разкриеш присъствието си пред целия град?

— Ами имам ли някакъв друг избор? Трябва да спечеля толнедранците на своя страна. Не мога да си позволя да останат неутрални.

— Мога ли да направя едно предложение? — попита Барак.

— Готов съм да изслушам всякакви хрумвания по този въпрос.

— Защо не отидем да видим Гринег? — продължи Барак. — Той е посланикът на Черек тук, в Тол Хонет. Сигурно ще успее да ни вкара в палата при императора, без да вдигаме толкова врява.

— Тази идея не е лоша, Белгарат — съгласи се Силк. — Гринег има достатъчно връзки в палата, за да ни вкара там без излишно бавене, пък и Ран Боруни го уважава.

— Единствената трудност ще е да влезем при посланика — отбеляза Дурник, когато спряха, за да направят път на няколко тежки каруци, завиващи по една странична улица.

— Той ми е братовчед — каза Барак. — Той, Анхег и аз си играехме заедно, когато бяхме деца. — Исполинът се огледа. — Доколкото зная, трябва да има къща недалеч от гарнизона на Трети имперски легион. Може да питаме някого как се стига дотам.

— Не е нужно — прекъсна го Силк. — Зная го къде е.

— Можех и сам да се сетя за това.

— Ще минем през Северния пазар — каза Силк. — Гарнизонът се намира в близост до главните кейове в долната част на острова.

— Води ни — каза Улф. — Не бива да губим време.

Улиците на Тол Хонет бяха претъпкани с хора от целия свят. Драснианци и риванци се смесваха с нийсанци и тули. Тук-там сред тълпата се виждаха надраки и — според преценката на Гарион — прекалено много мурги. Леля Поул яздеше близо до Хетар, приказваше му нещо тихичко и често докосваше ръката му, която стискаше дръжката на сабята. Очите на жилестия алгар блестяха, ноздрите му опасно се разширяваха всеки път, когато зърнеше обезобразено от белези лице на мург.

Къщите по високите улици бяха внушителни — с бели мраморни фасади и тежки врати, често охранявани от лични наемни войници, които хвърляха войнствени погледи към минувачите.

— Столицата на Империята, изглежда, се гърчи в плен на какви ли не съмнения и страхове — отбеляза Мандорален. — Толкова ли се плашат от съседите си тези хора?

— Размирни времена. — обясни Силк. — Най-богатите търговци в Тол Хонет държат голяма част от богатството на целия свят в трезорите си. На тази улица има мъже, които биха могли да купят почти цялата територия на Арендия — стига да пожелаят.

— Арендия не се продава — решително изрече Мандорален.

— В Тол Хонет, скъпи бароне, всичко се продава — засмя се Силк. — Чест, добродетел, приятелство, любов. Това е лош град, пълен с лоши хора. Единственото нещо, което има значение тук, са парите.

— Значи на теб тъкмо тук ти е мястото — прекъсна го Барак.

— Харесвам Тол Хонет — призна Силк със смях. — Хората тук не хранят никакви илюзии. Те са покварени и това ме освежава.

— Ти си лош човек, Силк — за кой ли път му каза Барак в очите.

— Споменавал си подобно нещо и по-рано — подхвърли дребният драснианец с мишето лице и подигравателно се усмихна.

Знамето на Черек — изображение на военен кораб върху лазурносин фон — плющеше на вятъра, прикрепено на стълб, който увенчаваше портата на къщата на посланика. Барак слезе от коня малко сковано и закрачи към желязната решетка, която спираше достъпа до портата.

— Кажете на Гринег, че неговият братовчед Барак е дошъл да го види — извика той на брадатите пазачи зад оградата.

— Пише ли някъде, че си негов братовчед? — грубо попита един от пазачите.

С почти небрежен жест Барак протегна ръка през решетката, сграбчи ризницата на пазача, дръпна го и здраво го притисна в железните пречки.

— Би ли задал въпроса си по друг начин? — попита исполинът. — Докато все още нямаш оплаквания от здравословен характер?

— Извинете, лорд Барак — изфъфли мъжът. — Така, по-отблизо, вече ви познах.

— Сигурен бях, че ще ме познаеш — увери го Барак.

— Позволете ми да отключа вратата, за да влезете — предложи пазачът.

— Отлично хрумване — рече Барак и го пусна.

Пазачът бързо отвори вратата и пътешествениците влязоха в просторен вътрешен двор.

Гринег, посланикът на крал Анхег в Имперския двор в Тол Хонет, беше плещест мъж, почти толкова едър, колкото Барак, но със съвсем късо подстригана, дори едва покарала брада. Той се спусна по стълбището, като прескачаше по две стъпала едновременно, после сграбчи Барак в яка, мечешка прегръдка и изрева:

— Ти, разбойник такъв! Какво правиш в Тол Хонет?

— Анхег реши да нахлуе в столицата — пошегува се Барак. — А щом приберем всичкото злато и похитим всичките млади жени, ще ти позволим да подпалиш града.

Очите на Гринег за миг блеснаха жадно.

— Така им се пада на толнедранците. — подметна той със зла усмивка.

— Ами какво е станало с брадата ти? — поинтересува се Барак.

Гринег се закашля смутено и бързо отвърна:

— Нищо особено. Не е важно.

— Никога не сме имали тайни един от друг — рече Барак.

Гринег тихо и засрамено каза нещо, а Барак избухна в страхотен, гръмотевичен смях и попита:

— Защо й позволи?

— Бях пиян — призна Гринег. — Хайде да влезем. В мазето имам едно буре с прекрасна бира.

Останалите последваха двамата исполини в къщата. Преминаха през широк коридор, който ги отведе в стая с мебелировка от Черек — тежки столове и пейки, покрити с животински кожи, застлан с тръстика под и огромна камина, в която гореше цял дънер. Няколко омазани със смола факли пушеха, прикрепени с железни пръстени към каменната стена.

— Тук наистина се чувствам като у дома — призна Гринег. Един слуга им донесе халби с тъмнокафява бира и тихо напусна стаята. Гарион бързо вдигна халбата и отпи голяма глътка, преди леля Поул да поръча нещо по-безобидно. Тя го изгледа, без да каже нито дума; очите й бяха напълно безизразни.

Гринег се отпусна в огромно, дялано на ръка кресло, върху което беше просната меча кожа, и попита:

— Коя е истинската причина да пристигнеш в Тол Хонет, Барак?

— Гринег — отговори сериозно Барак. — Това е Белгарат. Сигурен съм, че си чувал за него.

Очите на посланика се разшириха, той наведе глава и каза почтително:

— Къщата ми е на ваше разположение.

— Можеш ли да уредиш да се срещна с Ран Боруни? — попита господин Улф и седна на грубо скованата пейка край огъня.

— Това не представлява никаква трудност за мен.

— Добре — каза господин Улф. — Трябва да разговарям с императора, а не ми се ще около това да се вдига шум.

Барак се зае да представи и останалите, а братовчед му учтиво кимаше на всеки.

— Дошли сте в Тол Хонет в смутно време — заяви Гринег, когато размяната на любезности приключи. — Благородниците на Толнедра се събират в столицата като гарвани около умряла крава.

— Чухме за това, докато се придвижвахме на юг — каза Силк. — Наистина ли положението е толкова лошо?

— Вероятно е дори по-лошо, отколкото са ви го представили — отговори Гринег и се почеса по ухото. — Спечелването на короната от дадена династия се случва само няколко пъти в цяла една епоха. Боруните бяха на власт повече от шестстотин години, затова останалите знатни фамилии очакват смяната на императора с огромно нетърпение.

— Кой най-вероятно ще наследи Ран Боруни? — попита господин Улф.

— В този момент най-вероятният претендент е великият херцог Кадор от Тол Вордю — отвърна Гринег. — Изглежда, че има повече пари от всички останали. Естествено, династията на хонетите е по-богата, ала те са излъчили седмината кандидати, затова средствата на всеки един поотделно не са особено внушителни. Останалите родове всъщност не влизат в сметката. Боруните не разполагат с подходящ претендент, пък и никой не приема на сериозно кандидатурата, излъчена от династията Ранити.

Гарион внимателно постави халбата си на пода. Горчивата бира наистина не беше приятна на вкус и той се чувстваше някак измамен, че не му я отнеха. Във всеки случай половината халба, която беше изпил, накара ушите му да пламнат.

— Срещнахме член на рода Вордю. Той ни каза, че хорбитите използвали отрова.

— Всички прибягват до това средство. — Върху лицето на Гринег се изписа отвращение. — Хорбитите просто го правят по по-очебиен начин, това е всичко. Ала ако Ран Боруни умре утре, следващият император ще бъде Кадор.

Господин Улф се намръщи.

— Никога не съм постигал особен успех в общуването с хора от рода Вордю. Наистина, те нямат нито царствена осанка, нито съответното държане.

— Здравето на стария император е все още твърде добро — подхвана Гринег. — Ако поживее още една-две години, хонетите вероятно ще се обединят около един кандидат — онзи който оцелее — и тогава всичките им пари ще отидат за него. Но тези неща отнемат доста време. Повечето претенденти за трона живеят извън града и всички са изключително предпазливи, така че наемните убийци изпитват огромни затруднения, докато се доберат до тях. — Посланикът се разсмя и отпи внушителна глътка бира. — Смешни хора.

— Може ли да отидем в двореца сега? — попита господин Улф.

— Бихме желали първо да се преоблечем — твърдо заяви леля Поул.

— Пак ли, Поулгара? — Улф впери изтерзания си поглед в лицето й.

— Просто се преоблечи, татко — отвърна му тя. — Няма да ти позволя да ни поставяш в неудобно положение, появявайки се в двореца, облечен в дрипи.

— Няма да сложа на гърба си онази бяла дреха. — Гласът на стареца беше неумолим.

— Няма — съгласи се дъщеря му. — Сигурна съм, че посланикът ще може да ти даде един плащ. Така няма да привличаш ничие внимание.

— Както кажеш, Поул — въздъхна Улф и се предаде.

След като се преоблякоха, Гринег свика почетния си патрул — група мрачни черекски войници, които ескортираха пътешествениците по широките улици на Тол Хонет до двореца. Гарион, съвсем замаян от разкоша на столицата, усещаше как главата му натежава от половината халба бира, така че яздеше кротко до Силк и се опитваше да не зяпа с опулени очи нито високите сгради, нито богато облечените толнедранци, които се разхождаха, демонстрирайки внушително си благоприличие под лъчите на жаркото обедно слънце.

ГЛАВА 16

Палатът на императора се издигаше на висок хълм в центъра на Тол Хонет. Не беше една-единствена постройка, а се състоеше от цял комплекс сгради, всичките изградени от мрамор и заобиколени от градини и морави, където безброй кипариси хвърляха приятна сянка. Всичко това беше обградено с висока стена, увенчана със статуи, издигнати на еднакви разстояния една от друга. Легионерите пред портата на двореца разпознаха посланика на Черек и веднага повикаха един от императорските шамбелани — сивокос придворен с кафяв плащ.

— Трябва да видя Ран Боруни, лорд Морин — обърна се към него Гринег, след като слязоха от конете в покрит с мраморни плочи двор. — Разговорът ми с него не търпи отлагане.

— Разбира се, лорд Гринег — с готовност се съгласи сивокосият. — Негово императорско величество винаги с удоволствие разговаря с личния пратеник на крал Анхег. За нещастие негово величество тъкмо сега почива. Вероятно ще успея да ви свържа с него някъде днес следобед, в най-лошия случай утре сутринта.

— Казах ви, че е спешно, Морин — повтори Гринег. — Трябва да видим императора веднага. По-добре идете и го събудете.

Морин изглеждаше изненадан.

— Не може да бъде чак толкова неотложно — с укор в гласа произнесе той.

— Боя се, че е точно така — отвърна Гринег.

Морин замислено сви устни, после започна да оглежда поотделно членовете на групата.

— Познавате ме добре и знаете, че не бих ви помолил да сторите това, ако нямах сериозно основание — каза Гринег.

Морин въздъхна.

— Изпитвам голямо доверие към вас, Гринег. Добре. Елате. Помолете войниците си да изчакат тук.

Гринег направи кратък жест към своите пазачи да останат на място, а той заедно с пътешествениците последва лорд Морин. Прекосиха широкия двор и стигнаха до една сенчеста алея, оградена от двете страни с колони.

— Как е той? — попита Гринег.

— Здравето му все още е добро — отговори Морин. — Ала напоследък настроението му непрекъснато се влошава. Представителите на фамилия Боруни подават оставки, напускат постовете си и се оттеглят в Тол Боруни.

— Това изглежда благоразумна стъпка при настоящите обстоятелства — каза Гринег. — Подозирам, че преминаването на короната в друга династия ще бъде съпроводено с човешки жертви.

— Вероятно ще бъде така — съгласи се Морин, — ала негово величество смята, че е твърде потискащо да го изоставят членовете на собственото му семейство. — Шамбеланът спря пред увенчана с арка мраморна порта. Двама легионери с позлатени брони стояха на пост пред нея, без да помръдват.

— Моля, оставете оръжията си тук. Негово величество е твърде чувствителен към подобни вещи — сигурен съм, че разбирате защо.

— Естествено — отговори Гринег, извади изпод плаща си една тежка сабя и я подпря на стената.

Всички последваха примера му. Морин примигна от изненада, когато Силк измъкна от разни места изпод дрехите си три различни ками.

„Страшен оръжеен комплект“ — раздвижиха се ръцете на шамбелана.

„Смутни времена“ — обясниха пръстите на Силк.

Лорд Морин леко се усмихна и ги преведе през портата.

Влязоха в градина с прекрасно поддържана морава. Няколко фонтана тихо пръскаха водни капчици, розовите храсти бяха добре подкастрени, плодните дръвчета, които изглеждаха много стари, бяха напъпили — почти готови да разцъфнат под топлите лъчи на слънцето. Птички пърхаха около гнездата си в преплетените клони. Гринег и останалите последваха Морин по една извита мраморна пътека към средата на градината.

Ран Боруни XXIII-ти, императорът на Толнедра, беше дребен възрастен мъж, доста плешив, облечен в златист плащ. Седеше отпуснато в масивен стол под беседка, по която пълзяха напъпили лози, и хранеше със семенца пъстро канарче, кацнало на едната облегалка за ръце на стола. Императорът имаше малък, подобен на клюн нос и светли любопитни очи.

— Казах, че искам да ме оставиш на мира, Морин — извика той раздразнено.

— Хиляди извинения, ваше величество — започна да обяснява лорд Морин с дълбок поклон. — Лорд Гринег, посланикът на Черек, иска да представи на вниманието ви въпрос, който не търпи никакво отлагане. Той ме убеди, че не бива да чакаме нито миг.

Императорът хвърли остър поглед към Гринег. Очите му станаха лукави, почти злобни.

— Виждам, че брадата ви вече е попорасла, Гринег.

Лицето на Гринег поаленя.

— Трябваше да се сетя, че ваше величество е научил за моята малка беда.

— Научавам за всичко, което се случва в Тол Хонет, лорд Гринег — отсечено отвърна императорът. — Макар че всичките ми братовчеди и племенници бягат като плъхове от подпалена къща, аз все още разполагам с неколцина верни хора. Кой дявол те накара да си имаш работа с жена от надраките? Смятах, че вие, алорните, ненавиждате ангараките.

Гринег се изкашля неловко и хвърли бърз поглед към леля Поул.

— Беше на шега, ваше величество — отвърна той. — Мислех си, че така ще поставя в неудобно положение надракския посланик — а пък жена му, в края на краищата, е много хубава. Не знаех, че е скрила ножици под възглавницата си.

— Знаеш ли, че пази брадата ти в златна кутия? — подсмихна се самодоволно императорът. — Показва я на всичките си приятели.

— Зла жена — тъжно отбеляза Гринег.

— А тези какви са? — попита императорът и посочи с пръст пътешествениците, които стояха на тревата на няколко стъпки зад посланика.

— Братовчед ми Барак и неколцина приятели — отвърна Гринег. — Именно те желаят да разговарят с вас.

— Граф Трелхайм? — изрече с въпросителен тон императорът. — Какво правите в Тол Хонет, господине?

— Просто минавам през града, ваше величество — отговори с поклон Барак.

Ран Боруни измери с остър поглед всеки един от останалите, сякаш наистина ги виждаше за пръв път, и продължи:

— А този трябва да е принц Келдар от Драсния. Той напусна Тол Хонет прекалено бързо последния път, когато беше в града. Представяше се за акробат в пътуващ цирк и ако не ме лъже паметта, винаги изпреварваше полицията с един скок.

Силк учтиво се поклони.

— И Хетар от Алгария — спря погледа си върху война императорът. — Човекът, който се опитва без ничия помощ да изтрие от лицето на земята населението на Ктхол Мургос.

Хетар кимна.

— Морин — остро каза императорът. — Защо си ме обкръжил с алорни? Аз не харесвам алорните.

— Става дума за нещо съвсем неотложно, милорд — извинително отвърна Морин.

— Даже и аренд? — възкликна императорът, спирайки поглед върху Мандорален. — И за да бъда съвсем точен — мимбрат! — Очите му се присвиха. — От описанията, които съм чувал, това може да е единствено барон Воу Мандор.

Поклонът на Мандорален беше изтънчен и изпълнен с грация.

— Очите ви са изключително остри, ваше величество. Вие успяхте да разкриете самоличността ни без никаква помощ.

— Не на всички — възрази императорът. — Не познавам онзи момък от Сендария, а може би от Риванското кралство.

За миг Гарион изтръпна. Барак веднъж му беше казал, че прилича на риванец повече, отколкото на човек от останалите народности от алорнските държави, ала споменът за това се беше изгубил в обърканата плетеница от събития, последвали случайната забележка на гиганта. Сега императорът на Толнедра, чиито очи, изглежда, притежаваха тайнствената способност да проникват до същността на нещата, го определи като риванец. Младежът бързо погледна към леля Поул, ала вниманието й беше погълнато от напъпилите рози.

— Мъжът от Сендария е Дурник — представи го господин Улф. — Той е ковач. В тази страна ковашкият занаят се възприема като занимание, свързано с класата на благородниците. Момъкът е мой внук, казва се Гарион.

Императорът го погледна.

— Струва ми се, че трябва да се досетя кой си ти. Нещо в тебе… — Той млъкна замислено.

Канарчето изведнъж запя, литна и запляска с крилца край леля Поул. Тя протегна показалеца си, птичката кацна върху него, наклони назад главицата си и запя така вълшебно, като че мъничкото й сърчице щеше да се пръсне от обожание. Жената слушаше песента със сериозно изражение. Беше облякла тъмносиня рокля, изящно украсена с коприна на корсажа, а върху раменете си бе наметнала къса пелерина от самурени кожи.

— Какво правите с канарчето ми? — попита императорът.

— Слушам песента му — отговори Поулгара.

— Как го накарахте да запее? Изминаха много месеци, откак се опитвам да го придумам да отвори човчицата си.

— Не сте го приемали с необходимата сериозност.

— Коя е тази жена? — зададе поредния си въпрос императорът.

— Дъщеря ми Поулгара — отговори господин Улф. — Тя се разбира изключително добре с птиците.

Императорът изведнъж се засмя. Смехът му беше груб, изпълнен с недоверие.

— О, я стига! Не можете да очаквате да приема такъв абсурд, нали?

Улф го погледна изпитателно.

— Сигурен ли си, че не ме познаваш, Ран Боруни? — меко попита той. Светлозеленият плащ, който му беше дал Гринег, му придаваше вид почти на истински толнедранец — истински, ала не съвсем.

— Умно нещо сте измислили — заяви императорът. — Отива ти да играеш тази роля, пък и жената добре се справя с нейната, ала аз не съм дете. Отдавна не вярвам в приказките за вълшебства и вълшебници.

— Жалко. Предполагам, че оттогава животът ти е станал мъничко по-празен. — Улф погледна към прекрасно поддържаната градина със слугите, фонтаните и войниците от личната стража на императора, поставени на непривличащи погледа места сред цветните лехи. — Макар че притежаваш всичко това, Ран Боруни, един живот, в който не се случват никакви чудеса, е скучен и изпълнен с досада. — Гласът на стареца беше малко тъжен. — Смятам, че си се отказал от прекалено голямо нещо в него.

— Морин — безапелационно заповяда Ран Боруни. — Изпратете да повикат Зерийл. Незабавно ще разрешим възникналия въпрос.

— Веднага, ваше величество — отговори Морин и направи знак на един от слугите.

— Може ли да си взема канарчето? — обърна се императорът с натъжен глас към леля Поул.

— Разбира се. — Тя се приближи през тревата към стола — пристъпваше бавно, за да не изплаши чуруликащата малка птичка.

— Понякога се чудя какво ли казват, когато пеят — каза Ран Боруни.

— Точно сега ми разказва за деня, когато се е научило да лети — отговори леля Поул. — Това е много важен ден за всяка птица. — Тя протегна ръка, канарчето кацна на пръста на императора и продължи да пее, вперило ярките си очички в лицето на Ран Боруни.

— Предполагам, че ви е забавно да проявявате самонадеяността си пред мен — усмихна се дребният остарял император. — Ала се страхувам, че нямам време за такива неща. Тъкмо в този миг цялата нация очаква със затаен дъх смъртта ми. Всички, изглежда, смятат, че най-доброто, което мога да строя за Толнедра, е незабавно да умра. Някои дори си направиха труда да ми помогнат в това отношение. Миналата седмица заловихме четирима наемни убийци във вътрешността на палата. Боруните, членовете на собственото ми семейство, ме изоставят с такава скорост, че вече почти не разполагам с хора, които да поемат грижите за двореца, да не говорим за империята. А, ето че идва и Зерийл.

Сух мъж с гъсти вежди, облечен в червен плащ, изписан отгоре-додолу с мистически символи, прекоси с бързи стъпки моравата и направи дълбок поклон пред императора.

— Съобщиха ми, че тази жена била вълшебницата Поулгара — обяви императорът. — А пък старецът бил Белгарат. Бъди така добър, Зерийл, огледай ги внимателно и прецени дали не са някои самозванци.

— Белгарат и Поулгара? — подигравателно изрече мъжът с гъстите вежди. — Сигурно ваше величество се шегува! Това са имена на герои от митологията. Такива хора не съществуват.

— Виждате ли? — обърна се императорът към леля Поул. — Вие не съществувате. Чувам го от устата на безспорен авторитет. Самият Зерийл е магьосник, знайте това.

— Наистина ли?

— Един от най-добрите в този занаят — увери я императорът. — Разбира се, повечето от неговите вълшебства се дължат на ловкостта на ръцете му, тъй като магьосничеството не е нищо друго освен фалшификация, но то ме развлича, а пък той така сериозно се отнася към постиженията си. Продължавай, Зерийл, ала, моля те, този път недей предизвиква ужасна воня, както правиш винаги.

— Това няма да е необходимо, ваше величество — категорично отсече Зерийл. — Ако наистина бяха магьосници, щях веднага да разбера. Не знам дали ви е известно, но между нас съществува особен начин на общуване.

Леля Поул изгледа магьосника с леко повдигната вежда.

— Струва ми се, че трябва да ни наблюдавате по-отблизо, Зерийл — предложи му тя. — Понякога ние, хората, правим разни пропуски. — Тя направи почти незабележим жест и на Гарион му се стори, че чува някакъв слаб шум.

Магьосникът се опули, втренчил поглед право пред себе си. Очите му започнаха да се изцъклят, лицето му придоби мъртвешка бледност, а после — като че някой беше отсякъл краката му — той се просна по очи на земята и раболепно изхриптя:

— Прости ми, лейди Поулгара!

— Предполагам, че това трябваше да ме впечатли — подхвърли императорът. — Много пъти съм виждал как човешкият ум може да бъде хипнотизиран и доведен до подчинение, ала нека още в началото сме наясно — умът на Зерийл не е прекалено внушителен.

— Всичко това започва да става досадно, Ран Боруни — язвително отбеляза леля Поул.

— Наистина би трябвало да й повярвате — проговори канарчето с тънък цвъртящ гласец. — Веднага разбрах коя е тя — разбира се, нашата чувствителност е много по-голяма, отколкото вашата — на същества, които пълзите по земята. Защо правите това? Сигурен съм, че стига да опитате, без затруднения ще полетите. Ще ми се да не ядете толкова много чесън, императоре — дъхът ви мирише ужасно.

— Сега замълчи — нежно каза леля Поул на птичката. — По-късно ще му разкажеш всичко.

Императорът трепереше конвулсивно и се взираше в канарчето така, сякаш то беше змия.

— Защо просто не се държим, както бихме се държали, ако аз и Поулгара наистина сме тези, за които се представяме? — предложи господин Улф. — Може цял ден да те убеждаваме в истинската си самоличност, ала не разполагаме с толкова време. Трябва да ти кажа някои неща, които са важни — независимо от това кой съм аз.

— Смятам, че ще приема думите ти — каза Ран Боруни.

Все още продължаваше да трепери и да се взира в канарчето, което вече беше млъкнало.

Господин Улф сложи ръцете си на кръста и се вгледа в няколко лястовички, които цвъртяха върху клона на близкото дърво.

— В началото на есента миналата година — започна той — изменникът Зедар се промъкна в тронната зала на кралство Рива и открадна Кълбото на Алдур.

— Какво?! — възкликна Ран Боруни и бързо се надигна от стола. — Как?

— Не знаем — отвърна Улф. — Когато го настигна, може би ще му задам тези въпроси. Ала съм сигурен, че можеш да осъзнаеш колко важно е подобно събитие.

— Това е очевидно — откликна императорът.

— Алорните и сендарите се готвят за война без много много шум — съобщи му Улф.

— Война ли? — Гласът на императора прозвуча потресено. — С кого?

— С ангараките естествено.

— Какво общо има Зедар с ангараките? Той може да действува и самостоятелно, нали?

— Не очаквах чак такава глупост от вас — отбеляза леля Поул.

— Забравяте къде се намирате, госпожо — твърдо й отговори Ран Боруни. — Къде е Зедар сега?

— Минал е през Тол Хонет преди около две седмици — обясни Улф. — Ако му се удаде да прекоси границата и да навлезе в едно от ангаракските кралства, преди да съм успял да го спра, алорните ще започнат войната.

— И Арендия ще воюва заедно с тях — непоколебимо заяви Мандорален. — Крал Кородулин бе също известен.

— Ще разкъсате света на две — възрази императорът.

— Може би — призна Улф. — Ала не можем да позволим на Зедар да занесе Кълбото на Торак.

— Веднага ще пратя вестители до другите кралства — каза Ран Боруни. — Трябва да му попречим преди нещата да излязат от контрол.

— Прекалено късно е за това — мрачно отрони Барак. — Анхег и останалите не са в настроение да се занимават с игрите на толнедранската дипломация тъкмо в този момент.

— Вашите хора се ползват с лоша репутация на север, ваше величество — изтъкна Силк. — Те, изглежда, винаги целят да сключат търговски споразумения. Всеки път, когато Толнедра е посредник при разрешаването на какъвто и да било спор, всичко се оказва страхотно скъпо. Не мисля, че в бъдеще можем да си позволяваме любезното ви съдействие.

Облак скри слънцето и в градината като че ли изведнъж стана студено.

— Но този проблем е раздухан до невероятни мащаби — възрази императорът. — Алорните и ангараките се карат за този безценен камък от хиляди години. Само чакате подходяща възможност да се нахвърлите едни върху други. Е, сега вече имате претекст. Хубаво, забавлявайте се. Докато аз съм император, Толнедра няма да се обвързва с никоя от воюващите страни.

— Няма да е възможно да останеш неутрален — каза леля Поул.

— Защо не? Кълбото не ме засяга по никакъв начин. Нахвърлете се едни срещу други, унищожете се взаимно, щом чак толкова го желаете. Толнедра все още ще бъде на мястото си, когато приключите.

— Съмнявам се — каза Улф. — В империята ти е пълно с мурги, които ще прегазят цялата ти войска само за една седмица….

— Те са почтени търговци. Дошли са в Толнедра, за да търгуват честно и според законите на моята страна.

— Мургите не се занимават с почтена търговия — каза леля Поул. — Всеки мург в Толнедра е пристигнал тук, защото го е изпратил върховният жрец на кролимите.

— Това е преувеличено — упорито продължи да твърди Ран Боруни. — Целият свят знае, че ти и баща ти питаете умопомрачителна омраза към ангараките, ала времената се промениха.

— Ктхол Мургос е все още управляван от Рак Ктхол — напомни Улф. — А там господар е Ктучик. Ктучик не се е променил, нищо че е започнал да използва по-различни думи. Търговците от Рак Госка могат наистина да ти изглеждат възпитани, ала веднага ще скочат на бой, ако им подсвирне Ктучик, който е ученик на Торак.

— Торак е мъртъв.

— Така ли? — възкликна леля Поул. — Виждал ли си гроба му? Разкопавал ли си пръстта над него, за да видиш със собствените си очи костите му?

— Разходите по поддържане на империята в ред са много големи — подхвана императорът — и аз се нуждая от приходите, които ми донасят мургите. Имам агенти в Рак Госка и навсякъде по Южния път на керваните, така че бих научил, ако мургите започнат да се готвят за военни действия срещу мен. Изпитвам известни съмнения, че цялата тази свада е в резултат на вътрешни дрязги между магьосниците. Вие си имате свои мотиви, ала аз няма да ви разреша да използвате моята империя като сляпо оръдие в борбата ви за власт.

— Ами ако ангараките победят? — попита леля Поул. — Как възнамеряваш да се справиш с Торак?

— Не се боя от Торак.

— Срещал ли си го някога? — попита Улф.

— Очевидно не съм. Слушай, Белгарат, ти и дъщеря ти никога не сте били приятелски настроени към Толнедра. Отнасяхте се към нас като към победени врагове след битката при Воу Мимбре. Информацията ти е интересна и аз ще я обмисля достатъчно задълбочено, ала мотивите на алорните не могат да управляват толнедранската политика. Икономическите отношения в държавата ни силно зависят от търговията по Южния път. Няма да разруша империята си, просто защото вие по някаква случайност не харесвате мургите.

— Тогава си глупак — рязко каза Улф.

— Сигурно би се изненадал, ако разбереш колко хора мислят като теб — отговори императорът. — Може би ще постигнеш по-голям успех с човека, които наследи от мен короната. Ако той е родовете Вордю или Хонет, би могъл дори да го подкупиш, ала боруните не приемат подкупи.

— Нито съвети — добави леля Поул.

— Само когато те са изгодни за нас, лейди Поулгара — възрази Ран Боруни.

— Смятам, че сторихме тук всичко, което можахме — реши господин Улф.

Бронзовата врата в края на градината се отвори с трясък и през нея нахълта дребно момиче с червеникава коса и блеснали очи. Отначало Гарион си помисли, че е още дете, ала когато момичето се приближи, разбра, че е отминала детската възраст. Макар че беше много дребна, късата зелена туника без ръкави, която беше облякла, разкриваше тяло, което беше много по-близо до зрелостта. Той изпита особена изненада, когато я видя — нещо подобно на чувството, че я познава, ала същевременно твърде различно от него. Косата й приличаше на тежък водопад от сложно подредени дълги къдрици, които се спускаха по врата и раменете й. Гарион никога не беше виждал коси с такъв цвят — наситено червени, блестящи, които сякаш светеха със свой, вътрешен блясък. Девойката беше изпаднала в състояние, което граничеше с неподправена ярост.

— Защо ме държат тук като затворничка? — попита тя императора.

— За какво говориш? — въпросително я изгледа Ран Боруни.

— Легионери те не ме пускат извън двореца!

— О! — въздъхна императорът. — Това ли било?

— Точно това.

— Те изпълняват заповедите ми, Се’недра — обясни императорът.

— И те така казват. Заповядай им да престанат с тези глупости.

— Не.

— Не? — Тонът й бе изпълнен с недоверие. — Не? — Гласът й подскочи с няколко октави. — Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Точно сега за тебе е опасно да се разхождаш из града.

— Глупости — троснато отвърна тя. — Не възнамерявам да вися в този задушен дворец само защото ти се боиш от собствената си сянка. Трябва да си купя разни неща от пазара.

— Ами изпрати някого.

— Не желая да изпращам никого! — изкрещя тя. — Искам сама да отида.

— Е, не може — категорично изрече императорът. — Защо вместо това не се позанимаваш с уроците си?

— Няма да уча! — извика — тя. — Джийбърс е тесногръд идиот и ме отегчава. Не желая да седя като баба и да приказвам за история, политика или за всички останали скучнотии. Искам един следобед само за себе си.

— Съжалявам.

— Моля те, татко — изрече умолително тя и в гласа й се промъкна увещателна нотка. Тя хвана една от гънките на златния му плащ и започна да я върти около мъничкия си пръст. — Моля те. — Погледът, който отправи към императора през трепкащите си мигли, би умилостивил дори камък.

— В никакъв случай — отсече той, отказвайки да я погледне. — Заповедта ми остава в сила. Няма да напускаш територията на двореца.

— Мразя те! — извика момичето и избяга от градината, обляно в сълзи.

— Дъщеря ми — обясни императорът, сякаш се извиняваше. — Не можете да си представите какво значи да имаш такова дете.

— О, с лекота си представям всичко — измърмори господин Улф и погледна към леля Поул.

В отговор тя го изгледа предизвикателно и каза:

— Хайде де, доизкажи се. Сигурна съм, че няма да мирясаш, докато не го сториш.

Улф вдигна рамене, и измърмори:

— Добре де, спирам.

Ран Боруни замислено изгледа бащата и дъщерята.

— Хрумна ми, че можем да преговаряме — рече той с присвити очи.

— Какво си наумил? — попита Улф.

— Ти имаш известен авторитет сред алорните — подхвана императорът…

— Да, може и така да се каже — предпазливо потвърди Улф…

— Сигурен съм, че ако ги помолиш, те ще си затворят очите пред една от най-абсурдните клаузи на споразумението при Воу Мимбре.

— Точно коя от всички?

— Наистина, няма никаква нужда Се’недра да отпътува до Рива, нали? Аз съм последният император от династията на Боруните и когато умра, тя няма вече да бъде престолонаследничка. Искам да кажа, че при тези обстоятелства изискването не се отнася до нея. То и без това си е истинска глупост. Потомците на риванския крал са измрели преди тринайсет столетия, така че няма да има никакъв жених, който да очаква дъщеря ми в тронната зала на Рива. Както видяхте, сега Толнедра е много опасно място. Само след година ще отпразнуваме шестнайсетия рожден ден на Се’недра и датата е добре известна на всички. Ако съм изправен пред необходимостта да я изпратя в Рива, половината от наемните убийци в империята ще се укрият около портата на палата, очаквайки дъщеря ми да излезе. Не бих поел този риск. Ако можеш да повлияеш на алорните да смекчат отношението си по този въпрос, аз бих могъл да направя редица отстъпки за връзките ми с мургите — ще огранича техния брой в империята, ще въведа затворени за тях зони и други подобни неща.

— Не, Ран Боруни — категорично го прекъсна леля Поул. — Се’недра ще замине за Рива. Ти не можеш да разбереш, че клаузите на Споразумението не са чиста формалност. Ако дъщеря ти е жената, определена от съдбата да стане невяста на риванския крал, никоя сила на света не може да я спре в уречения ден тя ще бъде в тронната зала на кралство Рива. Препоръките на баща ми по отношение на мургите са само предложения — за твое собствено добро. А как ще предпочетеш да действуваш е лично твоя работа.

— Смятам, че вече изчерпахме възможностите да продължим този разговор — студено заяви императорът. Двама много важни на вид сановници влязоха в градината и размениха няколко думи с лорд Морин.

— Ваше величество — почтително заговори сивокосият шамбелан, — министърът на търговията желае да ви информира, че е постигнал отлично споразумение с търговската делегация от Рак Госка. Господата от Ктхол Мургос проявиха извънредно разбиране към нас.

— Радвам се да го чуя — отговори Ран Боруни и хвърли многозначителен поглед към господин Улф.

— Членовете на делегацията от Рак Госка биха желали да изразят своите почитания преди да отпътуват — добави Морин.

— О, разбира се — даде съгласието си императорът. — С удоволствие ще ги приема.

Морин се обърна и леко кимна към двамата сановници.

Те на свой ред се обърнаха и поговориха с някого зад вратата, която след миг се отвори с решителен замах.

Петима мурги влязоха в градината. Грубите им черни дрехи имаха качулки, ала те не ги бяха сложили на главите си. Плащовете им не бяха закопчани и ризниците, които носеха всички, блеснаха на слънцето. Мургът, застанал начело, беше малко по-висок от останалите и по поведението му личеше, че е водачът на делегацията. Цял рой картини и откъслечни спомени нахлуха в съзнанието на Гарион, когато погледна обезобразеното с белег лице на врага, когото беше познавал цял живот. Странното привличане на безмълвната, тайна връзка между тях отново се прояви. Този мъж беше Ашарак.

Нещо докосна ума на Гарион, ала колебливо — не онази могъща сила, която мургът беше насочил срещу него в мрачния коридор в палата на крал Анхег във Вал Алорн. Амулетът под туниката му стана много студен, ала същевременно като че го пареше.

— Ваше императорско величество! — каза Ашарак и пристъпи напред със студена усмивка. — За нас е чест да бъдем допуснати до височайшето ви присъствие. — Той се поклони, ризницата му издрънча.

Барак здраво стискаше дясната ръка на Хетар; Мандорален се приближи и хвана лявата.

— Изпълнен съм с върховна радост, че отново ви виждам, благородни Ашарак — заговори императорът. — Казаха ми, че споразумението между страните ни е вече постигнато.

— То е изгодно за двете държави, ваше величество.

— Най-добрите споразумения са точно такива — одобрително изрече Ран Боруни.

— Таур Ургас, кралят на мургите, ви изпраща поздрави — продължи Ашарак. — Негово величество е изпълнен с желание да заздрави връзките между Ктхол Мургос и Толнедра. Той се надява, че един ден ще бъде в състояние да нарича ваше императорско величество свой брат.

— Ние се отнасяме с уважение към миролюбивите намерения и легендарната мъдрост на Таур Ургас — усмихна се императорът с известна доза самодоволство.

Ашарак се огледа и черните му очи се присвиха.

— Е, Амбар — обърна се той към Силк. — Виждам, че сте станали още по-богат от последния път, когато се срещнахме в кантората на Минган в Дарайн.

Силк разпери ръце в невинен жест.

— Боговете бяха милостиви към мен — във всеки случай поне повечето от тях.

Ашарак се усмихна за миг.

— Значи се познавате? — попита императорът с известна изненада.

— Срещали сме се, ваше величество — призна Силк.

— В друго кралство — добави Ашарак, после погледна направо към господин Улф и попита: — Как си, Белгарат?

— Добре съм, Чамдар — отвърна старецът.

— Наистина изглеждаш добре.

— Благодаря.

— Струва ми се, че единствено аз съм непознатият тук — отбеляза императорът.

— Чамдар и аз се познаваме от много години — заяви господин Улф и погледна мурга с едва доловимо злобно блясъче в очите. — Виждам, че си успял да се възстановиш от неразположението, което те сполетя неотдавна.

Лицето на Ашарак трепна от раздразнение, после той бързо погледна сянката си върху тревата, като че искаше да се увери, че наистина е там.

Гарион си спомни какво беше казал Улф на върха на високия скалист хълм след нападението на алгротите — нещо за сянка, която щяла да се върне при стопанина си по заобиколен маршрут. Неизвестно защо сведението, че мургът Ашарак и кролимът Чамдар са един и същи човек, не го изненада особено. Както при сложна мелодия от два гласа, изпята малко фалшиво, сливането на двете личности му се струваше някак съвсем естествено. Информацията за това пасна в общата картина, изградена от ума му, както ключ в брава на врата.

— Някой ден трябва да ми покажеш как го правиш — каза Ашарак. — Това преживяване ми се стори интересно. Ала конят ми направо полудя.

— Извинявам се, че съм го обезпокоил.

— Защо ми се струва, че пропускам повече от половината от смисъла на този разговор? — попита Ран Боруни.

— Простете ни, ваше величество — отговори Ашарак. — Древният Белгарат и аз подновяваме нашата стара вражда. Рядко сме имали възможност да водим възпитан разговор. — Той се обърна към леля Поул и учтиво се поклони. — Милейди Поулгара. Красива сте както винаги. — И я измери с преднамерено неприличен поглед.

— Ти също не си се променил много, Чамдар. — Тонът й беше мек, дори добродушен, ала Гарион, който я познаваше достатъчно добре, незабавно усети смъртната обида, която току-що бе нанесла на кролима.

— Очарователно — произнесе с лека усмивка Ашарак.

— По-добре изиграно, отколкото на театрално представление — извика възхитено императорът. — Вие всъщност се пръскате от злоба. Дано имам възможност да видя първото действие от пиесата.

— Първите действия са много дълги, ваше величество — каза Ашарак, — пък и често са досадни. Както може би сте забелязали, понякога Белгарат се оплита в собствените си хитрини.

— Сигурен съм, че ще успея да наваксам за това — отговори му господин Улф с лека усмивка. — Обещавам, че последното действие ще бъде изключително кратко, Чамдар.

— Пак ли ме заплашваш, старче? — подметна Ашарак. — Помислих си, че постигнахме съгласие да се държим възпитано.

— Не си спомням някога да сме постигали съгласие по който и да е въпрос — възрази Улф и се обърна към императора. — Мисля, че е време да си тръгваме, Ран Боруни. С твое позволение, разбира се.

— Естествено — отвърна императорът. — Доволен съм, че, се срещнахме… макар че, както знаете, не ви вярвам. Ала скептицизмът ми е повече на теория, отколкото на лична основа.

— Радвам се, че е така — подхвърли Улф и съвсем неочаквано му се усмихна дяволито.

Ран Боруни се засмя.

— С нетърпение очаквам следващата ни среща, Белгарат — заяви Ашарак.

— Аз не бих се държал така ентусиазирано, ако бях на твое място — посъветва го Улф, после се обърна и изведе спътниците си от градината.

ГЛАВА 17

Когато излязоха от портата на двореца, беше ранен следобед. Широките морави се зеленееха под топлото пролетно слънце, кипарисите се полюляваха от полъха на лекия ветрец.

— Не мисля, че желаем да оставаме повече в Тол Хонет, нали? — каза Улф.

— Значи тръгваме? — попита Мандорален.

— Първо трябва да свърша нещичко — отговори Улф и погледна с премрежени очи към слънцето. — Барак и братовчед му ще дойдат с мен. Останалите ще отидете в къщата на Гринег и ще ме чакате там.

— Ще поспрем на централния пазар пътьом — каза леля Поул. — Трябва да купя някои неща.

— Не сме тръгнали да пазаруваме, Поул.

— Кролимите вече знаят, че сме тук, татко — напомни му тя. — Няма смисъл да вървим дебнешком като крадци на дребно, нали?

— Добре, Поул — въздъхна той.

— Знаех си, че ще те убедя — рече тя.

Господин Улф безпомощно поклати глава, после заедно с Барак и Гринег се отдели от групата. Останалите подкараха конете надолу по хълма към бляскавия град. Улиците в подножието на хълма бяха широки, от двете им страни се издигаха великолепни къщи — всяка подобна на истински дворец.

— Богатите и благородните — изтъкна Силк. — В Тол Хонет колкото по-близо до палата живееш, толкова по-голяма е тежестта ти в обществото.

— Нерядко е така и другаде, принц Келдар — съгласи се Мандорален. — Богатството и високият ранг често имат нужда от сигурност, която им внушава близостта до мястото, където е съсредоточена властта. Чрез показност и тесни връзки с трона дребните душици избягват необходимостта да погледнат собствената си незначителност в очите.

— Самият аз не бих могъл да се изразя по-добре — направи му комплимент Силк.

Централният пазар на Тол Хонет беше обширен площад, пълен с пъстроцветни будки и сергии, по които бяха изложени на показ стоки, произвеждани в цял свят. Леля Поул слезе от седлото, остави коня на един от пазачите череки и започна бързо да снове от сергия на сергия, купувайки, както изглежда, от всичко, което видеше. Лицето на Силк често пребледняваше след нейните покупки, тъй като той самият плащаше за тях.

— Не можеш ли да поговориш с нея? — умолително се обърна дребният мъж към Гарион. — Тя ще ме погуби.

— Какво те кара да мислиш, че ще ме послуша? — попита Гарион.

— Можеш поне да опиташ — отчаяно въздъхна Силк.

Трима мъже в скъпи плащове стояха близо до центъра на пазара и оживено спореха.

— Ти си луд, Халдор — възбудено говореше единият от тях — слаб мъж с чип нос. — Хонетите ще смъкнат кожата на империята, за да извлекат облаги единствено за себе си. — Лицето му беше поаленяло, очите му гледаха застрашително.

— Да не мислиш, че Кадор ще е по-добър? — попита набитият мъж, към когото се бяха обърнали с името Халдор. — Не аз, а ти си лудият, Радан. Ако сложим Кадор на трона, той моментално ще ни стъпче. У него има някаква мания да се държи прекалено властнически.

— Как смееш! — почти изкрещя Радан и влажното му от пот лице потъмня. — Великият херцог Кадор е единственият възможен избор. Щях да гласувам за него, даже ако не ми беше платил. — Той диво размахваше ръце, докато приказваше, а езикът му като че се препъваше в думите, които изхвърчаха от устата му.

— Кадор е свиня — категорично заяви Халдор, внимателно вперил поглед в Радан, сякаш измерваше ефекта на казаното. — Високомерна жестока свиня, която има толкова право да заеме трона, колкото куче помияр. Прадядо му купи благородническата титла на рода Вордю и по-скоро бих си прерязал вените, отколкото да се кланям пред отрочето на някакъв си крадец на дребно от пристанищните докове на Тол Вордю.

При тази внимателно пресметната обида очите на Радан едва не изхвърчаха от черепа му. Няколко пъти той отваряше уста, за да отговори, ала езикът му като че се бе схванал от бяс. Лицето му стана пепеляво и той започна да дращи с нокти въздуха пред себе си. После тялото му се вдърви и започна да се извива назад като дъга.

Халдор го наблюдаваше със студено безпристрастие.

С приглушен вик Радан се килна назад и падна върху камъните, ръцете и краката му ги заблъскаха. По устата му изби пяна, която ставаше толкова по-обилна, колкото по-мъчителни гърчове измъчваха тялото му. Той започна да блъска главата си в камъните, потрепващите му пръсти посегнаха към гърлото.

— Забележителна ефикасност — обърна се третият мъж, висок, наметнат с пищен плащ, към Халдор. — Откъде изнамери това чудесно нещо?

— Един мой приятел наскоро се върна от пътешествие до Стис Тор — обясни Халдор, наблюдавайки с любопитство конвулсиите на Радан. — А най-хубавото е, че отровата е напълно безопасна, ако човек е спокоен и не се гневи. Радан отказа да изпие виното, докато аз не се съгласих да го опитам пръв. Така му доказах, че е съвсем безопасно, та и той да си глътне мъничко.

— Значи в собствения ти стомах има от същата отрова? — удивено попита другият мъж.

— О, това не е опасно за мене — отговори Халдор. — Аз никога не позволявам чувствата да вземат превес над здравия разум.

Конвулсиите на Радан станаха по-слаби. Петите му се блъснаха в камъните още два-три пъти, после тялото му се вцепени, мъжът издаде дълга хриптяща въздишка и умря.

— Дали ти е останало нещичко от това прахче? — попита замислено приятелят на Халдор. — С готовност бих платил внушителна сума за подобно нещо.

Халдор се засмя.

— Защо не отидем в моята къща? Там можем да поговорим по този въпрос. А може би ще изпием и чаша вино?

Другият мъж го погледна сепнато; после също се изсмя, макар че смехът му беше мъничко нервен, и двамата се отдалечиха, оставяйки върху камъните проснатото тяло на мъртвеца.

Гарион ужасено се взря в двамата, после в почернялото лице на трупа, който лежеше така страшно извит в центъра на пазара. Толнедранците, намиращи се наоколо, изглежда, не му обръщаха никакво внимание.

— Защо никой нищо не прави? — попита той.

— Боят се — отговори Силк. — Ако проявят някаква загриженост, могат да ги вземат за поддръжници на мъртвия. Политиката е нещо много сериозно в Тол Хонет.

Леля Поул се върна. Двамата черекски войници от къщата на Гринег, които я придружаваха, бяха натоварени с вързопи и, изглежда, малко се срамуваха от това.

— Какво правите? — попита тя Силк.

— Тъкмо наблюдавахме малко толнедранска политика в действие — отговори Силк и посочи мъртвеца в центъра на площада.

— Отрова ли? — поинтересува се тя, забелязвайки изкривените крайници на Радан.

Силк кимна.

— Някаква много странна разновидност. Действието й се проявява само когато жертвата се разгневи.

— Атсат — рече тя и мрачно поклати глава.

— Чувала ли си за нея? — Силк изглеждаше изненадан.

Тя кимна утвърдително.

— Тази отрова рядко може да се намери и е много скъпа. Не смятах, че нийсанците биха се съгласили да продават от нея.

— Струва ми се, че ще е по-добре да се махнем оттук — обади се Хетар. — Идва цял взвод легионери, които може да пожелаят да разпитат някои очевидци.

— Добра идея — съгласи се Силк и ги поведе към другия край на пазара.

Близо до реда къщи, които очертаваха края на площада, осем плещести мъже крачеха с носилка, покрита с плътни воали. Когато носилката се приближи, една тънка, обсипана със скъпоценни камъни ръка бавно се протегна иззад воалите и докосна рамото на единия от носачите. Осмината мъже незабавно спряха и поставиха носилката на земята.

— Силк — извика женски глас отвътре. — Какво правиш отново в Тол Хонет?

— Бетра? — възкликна Силк. — Ти ли си?

Воалът се отдръпна и зад него се показа жена, надарена с пищни форми. Беше се излегнала върху алени атлазени възглавнички. Тъмната й коса беше навита на причудливи букли, в които бяха вплетени нанизи от перли. Алената й копринена рокля плътно прилепваше до тялото й, златни пръстени и гривни украсяваха пръстите и китките й. Лицето й беше невероятно красиво, а очите, които проблясваха изпод клепачите с дълги мигли, бяха лукави. Около нея се долавяше някакво излъчване на прекомерна зрялост и почти непреодолимо чувство на разглезена поквара. Незнайно защо Гарион усети, че здравата се изчервява.

— Помислих си, че все още бягаш — дяволито подметна дамата на Силк. — Мъжете, които изпратих по дирите ти, бяха професионалисти.

Силк се поклони иронично.

— Наистина бяха добри, Бетра — съгласи се той с кисела усмивка. — Не съвсем, но наистина много добри. Надявам се, че нямаш нужда повече от тях.

— Винаги съм се чудила защо не се прибраха — изсмя се тя. — Естествено, трябваше да се сетя. Предполагам, че не си го приел като лична обида.

— В никакъв случай, Бетра. В края на краищата това е просто част от професията.

— Знаех си, че ще разбереш — заяви тя. — Трябваше да се отърва от теб. Ти разстройваше целия ми план.

Силк дяволито се разсмя и каза злорадо:

— Знам. В края на краищата трябваше да изпълниш каквото си беше наумила — при това с тулския посланик.

По лицето й трепна израз на отвращение.

— А какво стана с него? — попита Силк.

— Отиде да поплува в река Недрейни.

— Не знаех, че тулите можели да плуват толкова добре.

— О не могат… особено когато към краката им е привързан тежък камък. След като ти съсипа цялата работа, аз наистина не изпитвах повече никаква нужда от него, пък и имаше разни неща, за които не исках този човек да приказва на определени места.

— Винаги си била благоразумна, Бетра.

— Ами ти с какво си се захванал сега? — попита любопитно тя.

Силк вдигна рамене.

— Разни неща: оттук мъничко, оттам мъничко…

— Участваш ли в намирането на нов наследник за короната?

— О, не! — Драснианецът се засмя. — Не съм чак толкова храбър, за да се намесвам в това. Ти на чия страна си?

— Ще ти се да научиш, нали?

Силк се огледа с присвити очи.

— Бих могъл да използвам информацията ти, Бетра… естествено, ако можеш свободно да говориш по този въпрос.

— По какъв въпрос, Силк?

— Градът изглежда претъпкан с мурги — подхвана Силк. — Ако в момента не си обвързана с тях, ще ти бъда много благодарен, ако ми кажеш нещичко.

— А колко си готов да ми платиш?

— Не можем ли просто да наречем подобен жест професионална любезност?

Тя му се усмихна кокетно, после са разсмя.

— Защо не? Харесвам те, Силк, и ми се струва, че ще ми допадаш още повече, когато ми дължиш една услуга.

— Ще бъда твой роб — обеща той.

— Лъжец. — Бетра за миг се замисли. — Мургите никога не са проявявали особен интерес към търговията — подхвана тя. — Ала преди няколко години започнаха да пристигат тук по-двама, по трима; после, в края на миналото лято, от Рак Госка започнаха да пристигат цели кервани.

— Мислиш ли, че искат да повлияят върху избора на претендент за трона?

— Така предполагам — отговори дамата. — Изведнъж в Тол Хонет се появи страшно много червено злато. Сандъците, в които си държа монетите, са пълни с него.

Силк се ухили.

— То се харчи доста бързо.

— Да, наистина.

— Избрали ли са кой от кандидатите ще подкрепят?

— Все още не мога да определя. Изглежда, са разделени на две групировки и между тях има доста остри противоречия.

— Това, естествено, може да бъде и някаква уловка.

— Не мисля така. Смятам, че противоречията са свързани с разпрата между Зедар и Ктучик. Всяка от групировките иска да установи контрол върху новия император. Пръскат парите като вода.

— Познаваш ли някой измежду тях на име Ашарак?

— А, онзи ли? — отвърна тя. — Останалите мурги се плашат от него. Сега засега изглежда, че работи за Ктучик, но ми се струва, че играе някаква самостоятелна игра. Той държи великия херцог Кадор изцяло в ръцете си, а Кадор разполага с най-големи възможности да грабне трона. Това прави позицията на Ашарак много стабилна. Тази информация наистина е всичко, което зная.

— Благодаря ти, Бетра — почтително изрече Силк.

— Имаш ли планове да останеш задълго в Тол Хонет? — попита тя.

— За нещастие не.

— Жалко. Надявах се, че може да прескочиш до дома ми. Можехме да си побъбрим за доброто старо време. Нямам много близки приятели или врагове, на които държа както на тебе.

Силк се изсмя сухо.

— И защо ли така — измърмори той. — Не мисля, че бих могъл да се справя по-добре с плуването от тулския посланик. Ти си опасна жена, Бетра.

— В много отношения — да! — призна тя и лениво се протегна. — Ала не представлявам заплаха за живота ти, Силк — вече не.

— Не се тревожа за собствения си живот — ухили се Силк.

— Е, това е друго нещо — подметна жената. — Не забравяй, че ми дължиш услуга.

— Копнея при първа възможност да изплатя дълга си — безочливо излъга той.

— Невъзможен си. — Дамата се изсмя, после заповяда нещо с жест на носачите и те вдигнаха носилката върху раменете си. — Довиждане, Силк — извика дамата.

— Довиждане, Бетра — отвърна й той с дълбок поклон.

— Съвсем отвратително — заяви Дурник със задавен от възмущение глас, когато носачите се отдалечиха на достатъчно разстояние. — Защо въобще позволяват на жена като тази да живее в града?

— Бетра ли? — учудено попита Силк. — Тя е най-умната и очарователна жена в Тол Хонет. Мъже идват от всички краища на света, само за да прекарат час-два с нея.

— Срещу определена цена, разбира се — подчерта Дурник.

— Не я разбирай погрешно, Дурник — каза Силк. — Разговорът с нея вероятно е по-ценен от… — Той леко се изкашля и хвърли поглед към леля Поул.

— Наистина ли? — сряза го Дурник с тон, натежал от сарказъм.

— Дурник — засмя се Силк, — обичам те като брат, ала ти си страхотно превзет тип, знаеш ли?

— Остави го на мира, Силк — заяви твърдо леля Поул. — Аз го харесвам точно какъвто е.

— Само се опитвам да внеса някои подобрения в характера му — невинно обясни Силк.

— Мнението на Барак за теб е правилно, принц Келдар — настоя тя. — Ти си много лош човек.

— Изпълнението на моя дълг ме е направило такъв. Жертвувам деликатните си чувства в името на своята родина.

— О, разбира се!

— Нима можеш да си представиш, че всичко това ми доставя удоволствие?

— Защо не изоставим тази тема? — предложи вълшебницата.

Гринег, Барак и господин Улф се върнаха в къщата на посланика не много по-късно от останалите.

— Е? — обърна се леля Поул към Улф, щом старецът влезе.

— Той се е насочил на юг — отговори Улф.

— На юг? А не на изток към Ктхол Мургос?

— Не — потвърди Улф. — Вероятно се опитва да избегне среща с хората на Ктучик. Ще потърси някое тихо местенце, за да премине границата. Ако не стори това, значи е поел към Нийса. Може би е постигнал някакво споразумение със Салмисра. Ще трябва да го проследим, за да разберем точно какво е то.

— Срещнах една стара приятелка на пазара — обади се Силк от стола, върху който се беше отпуснал. — Тя ми каза, че Ашарак се е намесил в политическите борби, свързани с избора на претендент за императорската корона. Оказва се, че е успял да купи великия херцог от рода Вордю. Ако те спечелят трона, Ашарак ще държи цяла Толнедра в ръцете си.

Господин Улф замислено се почеса по брадата.

— Рано или късно ще трябва да се справим с него. Той започва да става досаден.

— Бихме могли да поспрем за ден-два — предложи леля Поул. — Да приключим веднъж завинаги с тази работа.

— Не — реши господин Улф. — Може би ще е най-добре да не се захващаме с това тук, в града. Вероятно ще се вдигне прекалено много шум, а толнедранците се вълнуват от неща, които не са в състояние да разберат. Сигурен съм, че ще имаме възможност да го сторим по-късно — в някое по-рядко населено място.

— Значи в такъв случай тръгваме? — попита Силк.

— Нека изчакаме до зазоряване — предложи Улф. — Вероятно ще ни проследят, но ако улиците са празни, поне ще направим задачата им по-тежка.

— Тогава ще поговоря с готвача си — заяви Гринег. — Най-малкото, което мога да направя за вас, е да ви изпратя с някое хубаво ядене. То ще ви помогне да посрещнете храбро трудностите по пътя. Освен това, разбира се, трябва да довършим онова буре бира в мазето.

При тези думи господин Улф широко се усмихна и чак след това забеляза намръщеното лице на леля Поул.

— Иначе само ще изветрее, Поул — обясни й той. — Отвориш ли бурето, трябва да го пиеш бързо. Ще е истински позор да оставим такава хубава бира да се похаби, нали?

ГЛАВА 18

На следващата сутрин още преди зазоряване напуснаха къщата на Гринег, отново облечени в дрехите за пътуване.

Тихо се измъкнаха през задната врата и тръгнаха по тесните криви улички, в които Силк, изглежда, винаги съумяваше да се оправи с лекота. Когато стигнаха масивната бронзова порта в южния край на острова, небето на изток започна да просветлява.

— Колко трябва да чакаме, докато отворите портата? — обърна се господин Улф към един от легионерите.

— Не много — отговори му легионерът. — Щом започнат да се виждат добре и двата бряга.

Улф изсумтя. Вечерта беше попрекалил с бирата и сега, на сутринта, очевидно страдаше от главобол. Слезе от седлото, отиде до товарните коне и жадно пи вода от един кожен мях.

— Това няма да ти помогне — рече с немалко самодоволство леля Поул.

Старецът предпочете да не й отговаря.

— Струва ми се, че денят днес ще бъде прекрасен — весело заговори тя, поглеждайки първо небето, а после мъжете, отпуснати върху седлата в пози на дълбоко униние.

— Ти си жестока жена, Поулгара — тъжно измърмори Барак.

— Говори ли с Гринег за онзи кораб? — намеси се Улф.

— Ами да — каза Барак. — Май си спомням, че казах нещо по този въпрос.

— Много е важно — подчерта господин Улф.

— За какво става дума? — попита леля Поул.

— Помислих си, че няма да е зле, ако в устието на Горската река ни чака кораб — обясни Улф. — Ако ни се наложи да отидем до Стис Тор, вероятно ще е по-добре да плаваме дотам, отколкото да газим през блатата в северна Нийса.

— Наистина добро хрумване — одобрително кимна леля Поул. — Изненадвам се, че си се досетил… като си помисля в какво състояние беше снощи.

— Защо не приказваме за нещо друго? — обади се с малко нажален глас старецът.

Стана едва доловимо по-светло и от наблюдателната кула на върха на стената долетя заповед да отворят портата. Легионерите изтеглиха железния лост и изпълниха полученото нареждане. Силк, край когото яздеше Мандорален, ги изведе през дебелите стени, после минаха по моста, който се издигаше над водите на река Недрейни.

По пладне вече бяха на осем мили от Тол Хонет. Господин Улф възвърна до известна степен спокойствието си, ала по всичко личеше, че очите му все още реагират малко болезнено на ярките лъчи на пролетното слънце; освен това той потрепваше от време на време, когато някоя птичка започваше да пее прекалено близко до него.

— След нас идват ездачи — обади се Хетар.

— Колко са? — попита Барак.

— Двама.

— Може би са обикновени пътешественици.

Двамата ездачи се появиха на завоя зад тях и спряха. За миг размениха няколко думи и после започнаха да се приближават. В поведението им личеше известна предпазливост. Бяха особена двойка. Мъжът носеше зелен толнедрански плащ — дреха, която всъщност не беше подходяща за езда. Челото му беше твърде високо, а косата — внимателно вчесана, за да прикрие увеличаващата се плешивост. Беше много мършав, ушите стърчаха върху главата му като плавници на риба. Спътникът му, изглежда, беше дете, най-вероятно момиче, облечено в пелерина с качулка. Върху лицето му бе вързана кърпа, за да го предпазва от прахта.

— Добър ви ден — учтиво поздрави мършавият мъж, когато двамата стигнаха достатъчно близо до пътешествениците.

— Здравейте — отвърна му Силк.

— Жегата започна рано тази година — рече толнедранецът.

— И ние го забелязахме — съгласи се Силк.

— Чудя се — подхвана мършавият, — дали нямате малко вода?

— О, имаме — каза Силк, погледна към Гарион и направи жест към товарните животни. Гарион слезе от коня и свали от вързопите един кожен мях. Непознатият махна дървената тапа, внимателно изтри отвора на меха и го предложи на спътничката си. Тя свали кърпата от лицето си и погледна кожената торба с израз на крайно удивление.

— Ето така, ваша… хъм… милейди — обясни й мъжът, после хвана меха с две ръце, вдигна го и отпи.

— Разбрах — каза момичето.

Гарион я огледа по-внимателно. Гласът й отнякъде му беше познат, пък и лицето й го караше да се рови в спомените си. Тя не беше дете, макар че изглеждаше много дребна, а върху чертите й беше изписана своенравна раздразнителност. Гарион беше почти сигурен, че вече е виждал това момиче.

Толнедранецът й подаде меха, тя отпи и направи лека гримаса заради блудкавия вкус на водата. Косата й беше лилаво-черна, а по яката на пелерината й се виждаха тъмни петна, които даваха основание да се предполага, че това не е естественият й цвят.

— Благодаря, Джийбърс — обърна се към спътника си тя, след като се напи. — Благодаря и на вас, господине. — Тези думи бяха отправени към Силк.

Очите на Гарион се присвиха, в ума му пробяга ужасно съмнение.

— Далеч ли отивате? — попита мършавият.

— О, да — отвърна Силк. — Аз съм Радек от Боктор, драсниански търговец, тръгнал съм на юг с вълнени платове от Сендария. Това рязко затопляне на времето съсипа търговията ми в Тол Хонет, затова си помислих да опитам в Тол Ране. Той се намира в планините и там вероятно е все още студено.

— Значи сте поели по погрешен път — заяви мършавият. — Пътят към Тол Ране минава значително по на изток.

— О, имах неприятности по този път веднъж — обясни Силк. — Разбойници, разбирате ли. Затова си помислих, че ще е по-сигурно да минем през Тол Боруни.

— Какво съвпадение! — възкликна мършавият. — Ученичката ми и аз също пътуваме към Тол Боруни.

— Да — призна Силк. — Наистина съвпадение.

— Може би ще продължим заедно.

Силк, изглежда, се съмняваше дали това е възможно.

— Не виждам никаква причина, заради която да не продължим заедно — реши леля Поул преди дребният мъж да има време да откаже.

— Вие сте много любезна, милостива госпожо — благодари непознатият. — Аз съм учителят Джийбърс, магистър от императорското Научно общество, и професията ми е да обучавам млади хора в различните области на знанието. Може би сте чували за мене.

— Не сме в състояние да отговорим утвърдително на думите ви — каза Силк, — ала този факт не заслужава особено внимание, защото сме чужденци в Толнедра.

Джийбърс изглеждаше малко разочарован.

— Предполагам, че е така — кимна той. — Това е моята ученичка, лейди Шарел. Баща й е известният много богат търговец барон Релдон. Придружавам я до Тол Боруни, където тя ще посети свои роднини.

Гарион знаеше, че това не е вярно. Името на учителя беше потвърдило подозренията му.

Продължиха да яздят още няколко мили, а Джийбърс заливаше Силк с оживените си приказки. Той непрекъснато бърбореше за учеността си и винаги прикрепваше към забележките си имена на важни хора, които — както личеше от думите му — разчитали много на неговата преценка като човек на науката. Макар че беше досаден, той изглеждаше безобиден. Ученичката му яздеше до леля Поул и почти не приказваше.

— Мисля, че е време да спрем и да похапнем — обяви леля Поул. — Бихте ли желали вие и ученичката ви да ни правите компания, учителю Джийбърс?

— Съвсем съм очарован от щедростта ви — каза учителят. — С удоволствие ще го сторим.

Спряха конете близо до малък мост, който свързваше двата бряга на един поток, и ги отведоха в сянката на няколкото близки върби. Дурник запали огън, а леля Поул започна да вади своите тенджери и чайници.

Ученичката на магистър Джийбърс остана на седлото си, докато учителят не изтича до нея и не й помогна да слезе. Тя погледна към мочурливата земя край потока без никакъв ентусиазъм, след това хвърли повелителен поглед към Гарион и извика:

— Ей… момче. Донеси ми чаша прясна вода.

— Потокът е ей там — каза той и го посочи.

Тя го изгледа изумено и възрази:

— Но там е кално.

— Естествено — съгласи се младежът, после съвсем преднамерено й обърна гръб и отиде да помогне на леля си Поул. — Лельо Поул — подхвана той, след като известно време обмисляше наум всички „за“ и „против“.

— Да, скъпи?

— Не мисля, че лейди Шарел е онази, за която се представя.

— Така ли?

— Не съм съвсем сигурен, но смятам, че тя е принцеса Се’недра — онази, която нахълта в градината, когато бяхме в двореца.

— Да, скъпи, зная.

— Знаеш?

— Разбира се. Би ли ми подал солта, моля?

— Не е ли опасно да пътува с нас?

— Всъщност не — отговори тя. — Смятам, че ще успеем да се справим.

— Няма ли да ни досажда прекалено много?

— От една принцеса, дъщеря на император, се очаква да прави тъкмо това, скъпи.

След като изядоха яхнията с много подправки, която на Гарион се стори много апетитна, ала която тяхната малка гостенка очевидно намираше за отвратителна, Джийбърс започна внимателно да опипва почвата на тема, която явно бе измъчвала ума му, откакто се срещнаха.

— Въпреки неимоверните усилия на легионите, пътищата никога не са напълно безопасни — подхвана бърборкото. — Не е благоразумно човек да пътува сам, пък сега и лейди Шарел е поверена на грижите ми. Тъй като съм отговорен за нейната сигурност, питах се дали не бих могъл да пътувам заедно с вас. Няма да ви създаваме никакви грижи и ще се чувствам повече от щастлив да заплащам за храната, която изяждаме.

Силк хвърли бърз поглед към леля Поул.

— Разбира се — заяви тя.

Силк изглеждаше изненадан.

— Няма причина, поради която не можем да пътуваме заедно — продължи жената. — В края на краищата отиваме на едно и също място.

Силк вдигна рамене.

— Както кажеш.

Гарион беше убеден, че това хрумване е сериозна грешка, която граничи с катастрофа. Джийбърс нямаше да бъде добър спътник, а ученичката му проявяваше всички признаци, че съвсем скоро ще стане непоносима. Очевидно беше привикнала непрекъснато да я обслужват и вероятно даваше нарежданията си, без да мисли. Ала въпреки всичко те си оставаха нареждания и Гарион веднага схвана кому с най-голяма вероятност ще се наложи да ги изпълнява. Той се надигна и отиде до най-далечния край на групата върби.

Полето зад дърветата изглеждаше бледозелено в слънчевите лъчи на пролетта, малки бели облачета мързеливо се носеха по небето. Гарион се облегна на едно дърво и впери поглед към полето, без всъщност да го забелязва. Той нямаше да стане слуга — независимо от това коя бе малката им гостенка. Щеше му се да измисли някакъв начин, чрез който недвусмислено да й внуши намерението си още в самото начало — преди нещата да станат непоправими.

— Да не си си загубила ума, Поул? — дочу Гарион гласа на господин Улф сред дърветата зад гърба си. — Вероятно досега Ран Боруни е вдигнал на крак всички легиони да я търсят под дърво и камък.

— Аз съм отговорна за това, Стари вълко — прекъсна го леля Поул. — Не се намесвай. Мога да подредя нещата така, че легионите да не ни създават неприятности.

— Нямаме време да я глезим — отсече старецът. — Съжалявам, Поул, но това дете ще стане истинско малко чудовище. Нали я видя как се държа с баща си?

— Не е чак толкова тежко да се изкоренят лошите навици — заяви безгрижно леля Поул.

— Няма ли да е по-просто, ако уредим да я върнат в Тол Хонет?

— Вече е избягала веднъж — отговори леля Поул. — Ако я върнем, ще избяга втори път. Чувствам се много по-спокойно, когато нейно недорасло императорско височество е край мен и мога да я повикам, когато ми е необходима. Хич не ми се иска да обръщаме половината свят, за да я намерим, когато дойде уреченото време на шестнадесетия й рожден ден.

— Нека бъде както казваш, Поул — въздъхна Улф.

— Естествено.

— Просто дръж това малко изчадие далеч от мен — предупреди я той. — Косите ми настръхват от нея. Знаят ли останалите коя е?

— Гарион знае.

— Гарион ли? Това е изненадващо.

— Всъщност не — възрази леля Поул. — Той е по-умен, отколкото изглежда.

Ново чувство започна да дълбае във вече обърканото съзнание на Гарион. Очевидният интерес, който леля Поул проявяваше към Се’недра, го изпълваше с остра болка. С известна доза срам той осъзна, че ревнува за вниманието, което получаваше момичето.

В следващите дни бързо се оказа, че за страховете на Гарион има основателна причина. Една невнимателна забележка за фермата на Фалдор твърде рано разкри на принцесата по-раншните му занимания като момче за всичко в кухнята и тя безмилостно използваше това сведение и го принуждаваше всеки ден да изпълнява стотиците й глупави поръчки. И като че за да направи нарочно положението още по-непоносимо, всеки път, когато младежът се опиташе да й се противопостави, леля Поул твърдо му напомняше да се държи прилично. Затова отношението му към всичко неминуемо беше враждебно.

Докато яздеха на юг, принцесата съчиняваше разни истории, разясняващи причината за отпътуването й от Тол Хонет. Сюжетът се променяше всеки ден и ставаше все по-крещящо неправдоподобен с всяка измината миля. Отначало малката, изглежда, се задоволяваше да заяви, че просто е предприела екскурзия до роднините си; след това започна да прави мрачни намеци за бягство от женитба със стар грозен търговец. По-късно последваха още по-мрачни намеци за заговор да бъде пленена и откуп, който похитителите й щели да искат, за да я освободят. Накрая, като венец на всичките й усилия, тя им довери, че в предстоящето й отвличане има политически мотив — част от някаква огромна интрига за завладяване на властта в Толнедра.

— Тя е страхотна лъжкиня, нали? — попита Гарион леля Поул една вечер.

— Да, скъпи — съгласи се деля Поул. — Но да лъжеш е истинско изкуство. Една добра лъжа не бива да е украсена прекалено много. Необходимо й е още много да се упражнява, ако реши да направи кариера в тази област.

Най-сетне, десет дни след като бяха напуснали Тол Хонет, в светлината на следобедното слънце пред очите им се разкри град Тол Боруни.

— Изглежда, че тук ще се разделим — каза Силк на Джийбърс с немалко облекчение.

— Няма ли да влезете в града? — попита магистърът.

— Не мисля — отговори Силк. — Тук наистина нямаме работа и обичайните обяснения и проверките на багажа само ще ни загубят времето — да не споменавам разноските и подкупите. Ще заобиколим Тол Боруни и ще хванем пътя за Тол Ране оттатък града.

— Тогава можем да продължим още малко с вас — бързо заяви Се’недра. — Роднините ми живеят в имение на юг от града.

Джийбърс изумено се взря в нея.

Леля Поул дръпна юздите на коня си, изгледа дребното момиче с повдигната вежда и каза:

— Мисля, че тук сме на достатъчно добро място, за да си поговорим малко.

Силк й хвърли бърз поглед и кимна.

— Вярвам, малка лейди — обърна се леля Поул към момичето, когато всички бяха слезли от конете, — че дойде време да ни кажеш истината.

— Но аз ви я казах — възрази Се’недра.

— О, хайде, хайде, дете — изрече леля Поул. — Историите, които ни разказа, бяха много развлекателни, но ти наистина не смяташ, че някой им вярва, нали? Някои от нас вече знаят коя си, ала аз наистина смятам, че всичко трябва да излезе наяве.

— Вече знаете? — неуверено произнесе Се’недра.

— Разбира се, скъпа — отвърна леля Поул. — Ще им кажеш ли ти самата, или да го сторя аз?

Малките рамене на Се’недра се отпуснаха.

— Представи ме на нашите спътници, магистър Джийбърс — нареди тя с тих глас.

— Наистина ли смятате, че това е умна стъпка? — нервно попита Джийбърс.

— Те и без това знаят — отговори момичето. — Ако искаха да ни сторят нещо лошо, отдавна щяха да са го направили. Можем да им се доверим.

Джийбърс пое дълбоко дъх и след това започна съвсем официално:

— Имам честта да представя нейно императорско Височество принцеса Се’недра, дъщеря на негово императорско величество Ран Боруни XXVII-ти, която е най-безценното украшение на рода Боруни.

Силк подсвирна, очите му за миг се разшириха. Останалите проявиха подобни признаци на удивление.

— Политическата обстановка в Тол Хонет стана прекалено нестабилна и заплашителна, затова нейно височество не можеше да остане в столицата без страх за своята сигурност — продължи Джийбърс. — Императорът ми възложи да доведа тайно неговата дъщеря в Тол Боруни, където се намират членовете на фамилията Боруни. Те са в състояние да я защитят от заговорите и машинациите на хората от родовете Вордю, Хонет и Хорбит. Горд съм да заявя, че успях да изпълня тази заръка твърде блестящо — с ваша помощ, разбира се. Ще спомена за вашето съдействие в доклада си — като забележка в дъното на страницата, а може би и като цяло приложение.

Барак подръпна брадата си; очите му бяха замислени.

— Дъщерята на императора пътува през половината Толнедра и само един учител я придружава, за да осигури безопасността й? — Исполинът въпросително вдигна вежди. — И то по време, когато по улиците се избиват с ножове и отрова?

— Наистина изглежда малко рисковано, нали? — съгласи се Хетар.

— Наистина ли лично твоят император те е натоварил с тази задача? — обърна са Мандорален към Джийбърс.

— Не беше необходимо — сковано отвърна Джийбърс. — Негово величество се отнася с голямо уважение към моите преценки на събитията и към дискретността ми. Той знаеше че аз ще съумея да измисля убедителна маскировка и сигурен начин за пътуване. Принцесата ме убеди, че той ми има пълно доверие. Естествено, всичко трябваше да бъде извършено в най-строга тайна. Ето защо тя дойде в стаята ми посред нощ, за да ми предаде неговите нареждания. Това е същата причина, поради която напуснахме двореца, без да съобщаваме на никого, че… — Гласът му се прекърши и той се втренчи с ужас в Се’недра.

— По-добре му кажи истината, скъпа — посъветва леля Поул малката принцеса. — Смятам, че той вече се досети.

Се’недра високомерно вдигна брадичка и каза:

— Аз издадох заповедта, Джийбърс. Баща ми няма нищо общо с нея.

Лицето на Джийбърс стана мъртвешки бледно и той едва се задържа на нозете си.

— Що за идиотско хрумване те накара да избягаш от палата на баща си? — попита Барак дребничкото момиче. — Вероятно цяла Толнедра сега те търси и ще ни хванат тъкмо в центъра на държавата.

— По-полека — обърна се Улф към исполина от Черек. — Макар че е принцеса, тя си е все още малко момиче. Не я плаши.

— Въпреки това въпросът е много уместен — отбеляза Хетар. — Ако ни хванат заедно с принцесата, ще видим как изглежда толнедранската тъмница отвътре. — Той се обърна към Се’недра. — Имаш ли някакъв отговор на този въпрос, или просто приемаш всичко като някаква игра?

Тя надменно се изправи.

— Не съм привикнала да давам обяснения за постъпките си на слуги.

— Виждам, че скоро ще трябва да разсеем някои недоразумения — измърмори господин Улф.

— Просто отговори на въпроса, скъпа — каза леля Поул на момичето. — Няма значение кой те е попитал.

— Баща ми ме държеше в двореца като в затвор — подхвърли Се’недра с твърде високомерен тон, като че с тези думи обясняваше всичко. — Беше нетърпимо, затова си тръгнах. Има и друга причина, но тя е свързана с политиката. Не бихте я разбрали.

— Сигурно ще се изненадаш от това колко много неща бихме могли да разберем, Се’недра — намеси се господин Улф.

— Свикнала съм към мен да се обръщат с „милейди“ — язвително отбеляза тя. — Или с „ваше височество“.

— Аз пък съм свикнал да ми казват истината.

— Помислих, че ти си главният тук — подхвърли Се’недра на Силк.

— Външният вид подвежда — меко отговори драснианецът. — На твое място бих отговорил на зададения въпрос.

— Става дума за някакво старо споразумение — заговори момичето. — Аз не съм го подписвала, ето защо не виждам защо трябва да му се подчиня. Споразумението ми налага да се явя в тронната зала на кралство Рива точно в деня на моя шестнадесети рожден ден.

— Знаем за това — нетърпеливо я прекъсна Барак. — И какво толкова те притеснява?

— Няма да отида, това е всичко — обяви Се’недра. — Дори и главата си няма да обърна към Рива и никой не може да ме принуди да го сторя. Кралицата в Леса на горските нимфи е моя родственица и тя ще ми даде убежище.

Джийбърс беше дошъл отчасти на себе си.

— Какво си направила? — попита втрещено той. — Предприех тази стъпка с твърдата убеденост, че ще бъда възнаграден, дори повишен в длъжност. А ти просто сложи главата ми на дръвника на палача, идиотка такава!

— Джийбърс! — изкрещя тя, потресена от думите му.

— Нека се отдалечим от шосето — предложи Силк — Очевидно трябва да обсъдим много неща, а както сме застанали на главния път, твърде е вероятно някой да прекъсне разговора ни.

— Да, това е добра идея — съгласи се Улф. — Хайде да намерим някое тихо местенце и да пренощуваме там. Ще решим какво ще правим, а на сутринта ще продължим с нови сили напред.

Отново възседнаха конете и се отправиха през хълмистото поле към редица дървета, които очертаваха криволичещ междуселски път на около миля пред тях.

— Защо не спрем тук? — предложи Дурник и посочи огромен дъб, който се издигаше до пътя. В светлината на късия следобед се виждаше, че клоните на дървото вече са започнали да се разлистват.

— Да, мястото е хубаво — одобри го господин Улф.

Под шарената сянка на широко разперените клони беше много приятно. Пътят беше ограден от двете страни с ниски покрити с мъх каменни стени. Тъкмо на това място имаше стъпала за преминаване през оградата, а от тях започваше пътечка, която лъкатушеше към близкото езеро.

— Можем да запалим огън зад една от стените — заяви Дурник. — Така никой няма да може да го види от главния път.

— Ще събера дърва — предложи услугите си Гарион и погледна сухите клони, нападали в тревата под дървото.

Вече бяха възприели определен ред при изграждането на лагера за нощуване. За един час успяха да направят палатките, да напоят конете и да ги вържат. Огънят вече гореше. После Дурник, който забеляза издайнически кръгове по повърхността на езерото, нагорещи една желязна карфица и внимателно изкова от нея кукичка.

— За какво ти е това? — попита Гарион.

— Помислих си, че малко риба ще ни дойде добре за вечеря — рече ковачът и изтри кукичката в кожената пола на туниката си. Остави я настрани и с клещите вдигна от огъня втора карфица. — Ти не искаш ли да си опиташ късмета?

Гарион се ухили. Барак, който седеше наблизо и сресваше сплъстената си брада, вдигна поглед и подхвърли с копнеж:

— Сигурно нямаш време да направиш още една кука, а?

Дурник се засмя.

— Това ще ми отнеме само две минути.

— Ще имаме нужда от стръв — заяви Барак и бързо се изправи. — Къде ти е лопатата?

Не след дълго тримата прекосиха полето на път към езерото, отрязаха няколко фиданки за риболовни пръти и си избраха място, готови за сериозен улов.

Оказа се, че рибата е изгладняла и се втурва на цели рояци към стръвта, окачена на куките. За по-малко от час трийсетина пъстърви с внушителни размери лежаха в бляскава редица върху тревата край брега на езерото.

Риболовците се върнаха, когато небето започна да порозовява от заревото на залязващото слънце. Леля Поул огледа улова, ала изражението й остана сериозно.

— Много хубаво — каза им тя. — Ала сте забравили да изчистите рибите.

— О! — възкликна Барак леко засегнат. — Помислихме си… ами, искам да кажа, че… добре де, щом ние ги уловихме, значи… — И остави изречението си недовършено.

— Продължавай — подкани го тя с нетрепващ поглед.

Барак въздъхна.

— Е, май ще трябва да ги изчистим — със съжаление подхвърли той към Дурник и Гарион.

— Вероятно си прав — съгласи се Дурник.

Небето беше станало лилаво и когато пътешествениците седнаха да ядат, по него започнаха да се появяват звездите. Леля Поул беше изпържила пъстървата до златистокафяво и дори придирчивата малка принцеса не намери нищо, от което да се оплаче.

След като се нахраниха, отместиха чиниите и се заеха да намерят изход от затруднението, което им беше създала Се’недра с бягството си от Тол Хонет. Джийбърс беше потънал в такава безнадеждна меланхолия, че едва ли допринасяше нещо съществено в обсъждането, а Се’недра непреклонно твърдеше, че дори да я предадат на боруните в града, пак ще избяга. Накрая не стигнаха до никакво решение.

— Каквото и да направим, все ще загазим — с печален глас обобщи положението Силк. — Дори да я предадем на семейството й, ще й зададат някои неудобни въпроси — и тогава тя със сигурност ще съчини цветиста история, с която ще ни представи във възможно най-лоша светлина.

— Можем да поговорим повече по този въпрос утре сутринта — заяви леля Поул. Спокойният й тон показваше, че вече е взела някакво решение, ала в този момент не желае да разкрие какво е то.

Джийбърс избяга малко преди полунощ. Чаткането на копитата на коня му събуди всички. Обзетият от паника учител хвърчеше в галоп към стените на Тол Боруни.

Силк се изправи в колебливата светлина на угасващия огън. Кипеше от яд.

— Защо не го спря? — викна той на Хетар, който стоеше и наблюдаваше беглеца.

— Казаха ми да не го правя — отговори облеченият в кожени дрехи алгар и посочи с поглед леля Поул.

— Това премахва единствената истинска трудност, пред която бяхме изправени — обясни леля Поул. — Учителят щеше да бъде само излишен багаж за нас.

— Значи знаеше, че той ще избяга? — попита я Силк.

— Естествено. Аз му помогнах да вземе това решение. Ще отиде, без да се бави нито минута, при боруните. Ще опита да спаси собствената си кожа, като ги информира, че принцесата е избягала сама от палата и че сега е с нас.

— Значи трябва да го спрете! — извика Се’недра със звънтящ глас. — Тръгвайте след него! Върнете го!

— След всичките ми усилия да го убедя да избяга? — попита леля Поул. — Не се дръж глупаво.

— Как смееш да ми говориш така! — извика Се’недра. — Изглежда, забравяш, коя съм аз.

— Млада госпожице — учтиво заговори леля Поул. — Смятам, че ще се изненадаш колко малко я е грижа Поулгара коя си ти.

— Поулгара? — задави се Се’недра. — Онази Поулгара? А каза, че е твоя сестра — или така ми се е сторило?

— Излъгах — призна си Силк. — Това е порок, от който, уви, страдам.

— Ти си обикновен търговец — обвинително изрече момичето.

— Той е принц Келдар от Драсния — представи го леля Поул. — и останалите имат високопоставен сан. Сигурна съм, че вече ти е ясно какво малко впечатление ни прави титлата ти. И ние имаме титли, затова знаем, че те са само празни звуци, лишени от всякакво съдържание.

— Ако ти си Поулгара, значи той трябва да е… — Принцесата се обърна и впи втренчения си поглед в господин Улф, който беше седнал на най-ниското стъпало от стълбището при стената и събуваше обувките си.

— Да — отвърна леля Поул. — Изглежда неподходящ за тази роля, нали?

— Какво правите в Толнедра? — попита Се’недра изумено. — Ще използвате ли някаква магия, за да повлияете на избора на един от претендентите за наследник на трона?

— За какво ни е притрябвало това? — рече господин Улф и стана. — Толнедранците винаги мислят, че политиката на страната им е от първостепенно значение за живота на целия свят, ала останалият свят въобще не го е грижа кой ще заеме трона в Тол Хонет. Ние сме тук по много по-неотложна задача. — Той се вгледа в тъмнината по посока на Тол Боруни. — На Джийбърс ще е необходимо известно време да убеди хората в града, че не е луд — додаде старецът, — ала може да се окаже доста полезно, ако се махнем от тази местност. Струва ми се, че ще е по-добре да стоим по-далеч от главния път.

— Това няма да е трудно — увери го Силк.

— Ами какво ще стане с мен? — попита Се’недра.

— Нали искаше да отидеш при дриадите в Леса на горските нимфи — напомни й леля Поул. — Ние и без това се придвижваме в тази посока, затова ще останеш с нас. Ще видя какво ще каже кралица Ксанта, когато се срещнем.

— Значи трябва да се смятам ваша затворничка? — рязко попита принцесата.

— Може, ако това те кара да се чувстваш по-добре, скъпа — отвърна леля Поул и критично огледа момичето в мъждеещата светлина на огъня. — Ала във всички случаи трябва да се занимая с косата ти. С какво я боядиса така? Изглежда ужасно.

ГЛАВА 19

През следващите няколко дни продължиха да напредват с бързо темпо на юг, като често пътуваха през нощта, за да избегнат конните патрули на легионерите, които кръстосваха цялата околност в опитите си да открият къде се намира Се’недра.

— Може би трябваше да задържим Джийбърс — кисело измърмори Барак след едночасова схватка с група войници. — Той е вдигнал на бойна нога всички гарнизони оттука до границата. Може би щеше да е по-добре да го пуснем в някое по-уединено място или нещо подобно.

— В това „нещо подобно“ се долавят нотки на обреченост, стари приятелю — обади се Силк и по лицето му се плъзна остра усмивчица.

Барак вдигна рамене.

— Това все пак щеше да е разрешение на въпроса.

Силк се разсмя.

— Не трябва да оставяш ножа да мисли непрекъснато вместо мозъка ти. Това качество е най-непривлекателно в нашите братовчеди от Черек.

— Ние пък смятаме, че манията на драснианските ни братя постоянно да пускат духовити забележки е още по-противна — хладно му отвърна Барак.

— Добре казано — подметна Силк с престорено възхищение.

Продължаваха да яздят, непрекъснато нащрек, готови да се скрият или да побягнат. Тези дни се доверяваха изцяло на тайнствените способности на Хетар. Тъй като патрулите, които ги търсеха, неизменно бяха на коне, високият алгар с лице на ястреб позволяваше на ума си да обходи околността, за да открие откъде се приближават ездачи. Предупрежденията му обикновено им даваха достатъчно време да се изтеглят преди приближаването на патрулите.

— Какво усещаш? — попита го в един ранен мъглив предобед Гарион, докато яздеха по рядко използвана, обрасла с трева пътека, предпочетена от Силк. — Искам да кажа какво означава да чуваш мислите на конете?

— Не мисля, че ще мога да го опиша с необходимата точност — отговори Хетар. — Винаги съм могъл да го правя, затова не мога да си представя какво означава човек да не умее да се справя с това. В ума на коня има нещо подобно на желание да бъде част от цялото, член на някаква група. Изглежда, че конят вместо „аз“ мисли за себе си като „ние“. Предполагам, че това е така, защото в естествената си среда конете са членове на едно хергеле. След като опознаят човека, те го приемат като член на табуна. Понякога дори забравят, че не си кон… — Той внезапно млъкна, после рязко каза: — Белгарат! Още един патрул — зад ей онзи хълм. Двадесет или тридесет конници.

Господин Улф бързо се огледа.

— Имаме ли време да стигнем до онези дървета? — И посочи една гъста горичка кленове на около половин миля пред тях.

— Да, ако побързаме.

— Тогава напред! — заповяда господин Улф и всички пришпориха конете си. Стигнаха до дърветата точно когато по клоните и листата затрополиха първите капки на пролетния дъжд, който се готвеше да завали цяла сутрин. Скочиха от седлата и потънаха сред ниския храсталак, скривайки от любопитни погледи и себе си, и конете.

Толнедранският патрул се появи на върха на хълма и после се спусна в малката долинка. Капитанът, който командваше легионерите, спря коня си недалеч от кленовата горичка и разпрати войниците си да претърсят околността. Те тръгнаха на малки групи от двете страни на пътя, като оглеждаха падините и храсталаците, а офицерът и някакъв цивилен в сива наметка за езда останаха на мястото си.

Капитанът впери премрежени очи в дъжда, който валеше все по-силно, и рече:

— Няма да спре скоро. — После скочи от седлото и плътно обви наметката около тялото си.

Спътникът му също слезе от коня и се обърна така, че пътешествениците, скрити в кленовата горичка, успяха да видят лицето му. Гарион почувства как Хетар се напряга.

Мъжът с наметката беше мург.

— Да идем ето там — посочи мургът И поведе коня си към сушината под широко разперените клони на дърветата в края на горичката.

Толнедранецът кимна и го последва.

— Остана ли ти време да обмислиш предложението ми? — попита мургът.

— Помислих си, че просто разсъждаваш на глас — отговори капитанът. — Дори не знаем дали тези чужденци се крият в сектора, който трябва да претърся.

— Информацията ми е, че се придвижват на юг, капитане — възрази мургът. — Мисля, че трябва да бъдеш съвсем сигурен, че са някъде в твоя сектор.

— Ала няма никаква гаранция, че ще попаднем на следите им — отговори капитанът. — Пък и дори да ги намерим, ще е много трудно да направим онова, което предлагаш.

— Капитане — търпеливо обясни мургът, — в края на краищата става въпрос за сигурността на принцесата. Ако я върнат в Тол Хонет, хората от рода Вордю ще я убият. Нали прочете документите, които ти донесох.

— Но при боруните тя ще е на сигурно място — подчерта капитанът.

— Обаче те ще я върнат на баща й. Ти самият си борун. Би ли предизвикал император от собствения си род?

Лицето на капитана изразяваше тревога.

— Единствената й надежда да попадне на сигурно място са хорбитите — настоя мургът.

— Кой може да ми гарантира, че там няма да има опасност за живота й?

— Разполагаш с най-непоклатимата гаранция от всички — политиката. Хорбитите правят всичко възможно, за да възпрат марша на великия херцог Кадор към трона. Щом като той желае да види принцесата мъртва, естествено е хорбитите да я запазят жива. Това наистина е единственият начин да осигурим безопасността й — а ти ще станеш богат човек, защото си взел участие в това начинание. — И мургът примамливо подрънка една тежка кесия.

Капитанът все още изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Да предположим, че удвоя сумата — подхвърли мургът с мъркащ глас.

Капитанът преглътна с усилие.

— Всичко се прави в името на нейната сигурност, нали?

— Разбира се.

— Нали с действията си не извършвам предателство спрямо боруните?

— Напротив, ти си патриот, капитане — увери го мургът със студена усмивка.

Леля Поул здраво стискаше ръката на Се’недра. Лицето на дребното момиче изразяваше възмущение, очите й блестяха.

По-късно, когато легионерите и приятелят им мург си отидоха, принцесата избухна.

— Как се осмеляват? — вилнееше тя. — И то за пари!

— Това за теб е нагледен урок по толнедранска политика — рече й Силк, когато изведоха конете от горичката.

— Но той е борун — възрази тя. — Член на собствения ми род.

— Толнедранецът изпитва най-голяма вярност към кесията си — обясни й Силк. — Изненадан съм, че още не си разбрала това, твое височество.

След няколко дни се изкачиха на билото на един хълм и видяха Леса на горските нимфи, който се простираше на хоризонта като огромно зелено петно. Преваляванията бяха престанали и слънцето блестеше ярко.

— Веднъж да стигнем до Леса и сме на сигурно място — каза принцесата. — Там легионите няма да посмеят да ни преследват.

— И какво ще ги спре? — попита Гарион.

— Договорът, който са подписали с горските нимфи — отговори тя. — Ти нищо ли не знаеш?

Гарион се почувства обиден от тези думи.

— Наоколо няма никой — съобщи Хетар на господин Улф. — Можем да продължим с бавен ход или да изчакаме да се мръкне.

— Хайде да се спуснем към Леса — каза Улф. — Омръзна ми да се измъкваме от тези патрули.

След тези думи пътешествениците поеха в галоп към гората, която лежеше пред тях.

Обичайната за такива случаи обрасла с храсти ивица, която обикновено сочи прехода от поле към гориста местност, липсваше. Дърветата се издигнаха пред тях просто изведнъж. Влязоха в гората. Промяната беше толкова рязка, като че ли бяха влезли в къща. Лесът на дриадите беше невероятно древен. Огромните дъбове така бяха преплели клоните си, че небето почти не можеше да се види. Земята под дърветата беше хладна, покрита с мъх и само тук-там с ниски храсти. На Гарион му се струваше, че всички хора са съвсем мънички под гигантските дървета и че гората е притихнала по особен, неповторим начин. Въздухът беше абсолютно неподвижен, чуваше се бръмчене на насекоми, а високо над главите им — птичи песни.

— Странно — отбеляза Дурник, — не виждам никакви следи от дървари.

— Дървари ли? — ахна Се’недра. — Тук? Те не биха посмели да влязат в тая гора.

— Лесът е недокоснат от човешка ръка, Дурник — обясни господин Улф. — Боруните са подписали договор с дриадите. От триста години никой не е докосвал дърветата в тази гора.

— Много интересно място — каза Мандорален и се огледа с известно безпокойство. — Струва ми се, че долавям нечие присъствие… някой, който не е настроен твърде приятелски към нас.

— Гората е жива — обясни Се’недра. — Всъщност тя не харесва непознати. Ала не се безпокой, Мандорален, няма опасност за живота ти, докато си с мен. — Гласът й звучеше твърде самодоволно.

— Сигурен ли си, че патрулите няма да ни преследват? — обърна се Дурник към господин Улф. — В края на краищата Джийбърс знаеше, че ще дойдем тук. Сигурен съм, че е съобщил за това.

— Боруните няма да нарушат договора с дриадите — увери го Улф. — За нищо на света.

— Още не зная да е сключван договор, който толнедранците не биха нарушили, ако от това ще извлекат някакви изгоди — скептично подхвърли Силк.

— Този е малко по-различен — отговори Улф. — Дриадите са дали една от своите принцеси за жена на млад благородник от фамилията Боруни. Тя станала майка на императора на първата борунска династия. Богатствата на боруните са много тясно обвързани с този договор. Те няма да рискуват да го нарушат — за нищо на света.

— А какви точно са дриадите? — попита Гарион. Странното усещане за нечие присъствие, за това, че гората ги вижда, го караше да изпитва желание да говори. Така щеше да прикрие потискащата, сякаш изпълнена с хиляди бдителни очи тишина.

— Малка група горски нимфи — отвърна господин Улф. — Много нежни и добри. Винаги съм ги харесвал. Разбира се, не са човешки същества, но това не е толкова важно.

— Аз съм дриада — заяви гордо Се’недра.

Гарион впери поглед в нея.

— Формално погледнато, тя има право — потвърди думите й Улф. — Чертите на дриадите наистина се проявяват по женска линия. Това е едно от нещата, което кара боруните да се отнасят честно към договора — иначе всички техни жени и майки просто ще си вземат багажа и ще напуснат домовете си.

— Но тя ми изглежда като човешко същество — възрази Гарион, все още втренчил поглед в принцесата.

— Дриадите са така тясно свързани с хората, че съществуващите между тях разлики едва ли са от значение — продължи Улф. — Това вероятно обяснява факта защо те не са полудели както другите чудовища, когато Торак е разполовил света.

— Чудовища ли! — високо протестира Се’недра.

— Прощавай, принцесо — извини се Улф. — Това е думата, използвана от улгосите, за да опишат съществата, различаващи се от хората. Тези същества подкрепили Горим в Пролгу, когато той се е срещнал с бог Ул.

— Приличам ли ти на чудовище? — попита тя и гневно разтърси глава.

— Може би са избрали неподходяща дума — измърмори Улф. — Прости ми.

— Чудовища, няма що! — кипеше Се’недра.

Улф вдигна рамене.

— Малко по-нататък има поток, ако не ме лъже паметта. Ще спрем там и ще чакаме, докато новината за нашето пристигане долети до кралица Ксанта. Не е много умно да навлизаме в територията на дриадите без разрешението на тяхната кралица. Те могат да станат твърде противни, когато ги предизвикат.

— Били нежни и добри — поне така ми се стори, че каза — напомни му Дурник.

— В разумни граници — отговори Улф. — Ала не е много разумно да дразним същества, които общуват с дървета, точно когато се намираме в сърцето на гората. Може да се случат някои неприятни неща. — Той се намръщи. — О, това ми напомня нещо. По-добре скрий брадвата си някъде, да не се вижда. Дриадите изпитват неприязнени чувства към брадвите и пожарите. Отношението им към огъня е крайно неразумно. Трябва да палим съвсем малки огньове и да ги използваме само при готвене.

Стигнаха до един огромен дъб, край който ромолеше поток. Слязоха от конете и опънаха палатките. След като се нахраниха, Гарион се разходи наоколо, обзет от скука. Господин Улф дремеше, Силк беше примамил останалите мъже и всички играеха на зарове. Леля Поул беше сложила принцесата да седне на един дънер и старателно отстраняваше лилавата боя от косата й.

— Ако няма какво друго да правиш, Гарион — подхвана вълшебницата, — защо не вземеш да се изкъпеш?

— Да се къпя ли? — попита той. — Къде?

— Сигурна съм, че ще откриеш някъде в потока вир — отговори тя и внимателно натри със сапунена пяна косата на Се’недра.

— Да се къпя в тази вода? Не се ли страхуваш, че ще настина?

— Ти си здраво момче, скъпи — каза тя. — Ала си страшно мръсен. Иди да се измиеш.

Гарион я изгледа мрачно, после отиде до един от вързопите да вземе чисти дрехи, сапун и кърпа и с тежки стъпки пое срещу течението на потока, като мърмореше недоволно.

Когато остана сам, чувството, че някой го наблюдава, стана още по-силно. То беше нещо, което не можеше да определи. В усещането нямаше нищо особено — просто като че ли самите дъбове чувстваха присъствието на човека и си разменяха сведения за движението му сред тях на някакъв странен растителен език, който Гарион не разбираше. Не долавяше заплаха — просто някаква особена бдителност.

Повървя доста и накрая откри дълбок вир, издълбан от малък водопад, спускащ се от скалите. Водата беше много чиста и младежът виждаше ярките камъчета на дъното и няколко едри пъстърви, които го наблюдаваха предпазливо. Докосна водата с ръка и потрепера. Подвоуми се дали да не направи някоя хитрина — бързо да се наплиска с вода и да замаже със сапун по-големите петна мръсотия, ала се отказа. Леля Поул нямаше да приеме нищо друго освен истинско изкъпване. Той въздъхна горчиво и започна да сваля дрехите си.

Първоначалният студ беше ужасен, но след няколко минути Гарион разбра, че може да понесе къпането. След известно време дори му хареса. Водопадът беше прекрасно средство да изплакне сапуна от тялото си и не след дълго младежът осъзна, че му е приятно.

— Вдигаш страшно много шум — рече Се’недра. Беше застанала на брега и съвсем спокойно го наблюдаваше с оценяващ поглед.

Гарион незабавно се гмурна на дъното на вира.

Ала ако не е риба, човек едва ли може да остане под водата безкрайно дълго. След около минута той се появи на повърхността и подаде глава над водата, като се задъхваше и пръхтеше.

— Какво правиш? — попита Се’недра. Беше облякла къса бяла туника без ръкави, пристегната на кръста с коланче. Краката й бяха обути в леки сандали с връзки, които се кръстосваха на изящните й глезени и прасци току до под колената. В едната си ръка носеше кърпа.

— Махай се! — изфъфли той, пръскайки слюнки.

— Не бъди глупав — възрази тя, седна на един голям камък и започна да развързва сандалите си. Медночервеникавата й коса беше все още влажна и се спускаше по раменете й като тежък водопад.

— Какво правиш?

— Мисля да се изкъпя — отговори тя. — Още много ли ще стоиш там?

— Иди на някое друго място — извика Гарион. Трепереше от студ, но не смееше да излезе от вира.

— Това място изглежда прекрасно — заяви принцесата. — Как е водата?

— Студена — отвърна той с тракащи зъби. — Но няма да изляза, докато не се махнеш.

— Не се дръж като глупак — прекъсна го тя.

Той упорито поклати глава. Лицето му пламтеше. Принцесата въздъхна, изгубила всякакво търпение.

— О, много добре — заяви тя. — Няма да гледам, но смятам, че се държиш глупаво. В баните в Тол Хонет никой пет пари не дава за подобни неща.

— Тук не е Тол Хонет — остро възрази той.

— Ще се обърна с гръб, щом това ще те накара да се чувстваш по-добре — изрече момичето, стана и се обърна с гръб към вира.

Без изцяло да й се доверява, Гарион изпълзя от водата и макар че от тялото му капеше вода, навлече долните гащи и панталоните си. После извика:

— Готово. Вирът е на твое разположение. — И изтри мокрото си лице и косата с кърпата. — Аз се връщам при палатките.

— Лейди Поулгара каза да останеш с мен — съобщи му тя и спокойно отвърза коланчето от кръста си.

— Какво?! — възкликна Гарион дълбоко потресен.

— Трябва да останеш тук, за да ме защитаваш — обясни момичето, после улови долния край на туниката си. Очевидно възнамеряваше да я съблече.

Гарион се обърна с гръб към нея и упорито впи поглед в дърветата. Ушите му пламтяха, ръцете му трепереха.

Лекият й сребрист смях се разнесе наоколо; той чу как водата се разплиска, когато девойката скочи във вира, чу я и как изписка от изненада при допира със студената вода. После отново се разнесе шляпане и плисък.

— Дай ми сапуна — заповяда тя.

Младежът се наведе да го вземе и, без да иска, за миг я зърна — скрита до кръста във вира, — след това здраво стисна клепачите си. Тръгна гърбом към водата със затворени очи, непохватно протегнал ръката със сапуна зад себе си.

Тя отново се разсмя и взе сапуна от ръката му.

След време, което му се стори цяла вечност, принцесата приключи с къпането, излезе от вира, изтри се и се облече. През цялото време Гарион остана с плътно затворени очи.

— Вие, сендарите, имате много любопитни обичаи — заговори тя, когато седнаха на стоплената от слънцето горска полянка. Принцесата вчесваше буйната си червеникава коса, наклонила глава на една страна; гребенът бавно се плъзгаше през тежките мокри кичури.

— Защо?

— Баните в Тол Хонет са достъпни за всички, атлетическите състезания винаги се провеждат без дрехи. Само преди година самата аз участвах в едно надбягване срещу десетина момичета на имперския стадион. Зрителите оцениха високо постижението ми.

— Мога да си представя — сухо отвърна Гарион.

— Какво е това? — попита тя и посочи амулета, който лежеше на голите му гърди.

— Дядо ми го подари на миналия празник Ерастид — отговори Гарион.

— Дай да го видя. — Девойката протегна ръка. Той се наведе напред.

— Свали го, за да го разгледам — нареди принцесата.

— Не бива да го свалям — отвърна младежът. — Господин Улф и леля Поул ми казаха никога да не го снемам от гърдите си, за нищо на света. Мисля, че в него има някаква магия.

— Що за чудато нещо — отбеляза Се’недра и се наведе да разгледа амулета. — Те не са вълшебници наистина, нали?

— Господин Улф е на седем хиляди години — подхвана Гарион. — Той е познавал бог Алдур. Видях го как накара едно дръвче да порасте от съвсем мъничка вейка само за няколко минути. Пред очите ми е подпалвал камъни. Леля Поул излекува една сляпа жена с една-единствена дума. И може да се превръща в кукумявка.

— Не вярвам на такива неща — каза Се’недра. — Сигурна съм, че има някакво друго обяснение.

Гарион вдигна рамене, после навлече бялата си риза и кафявата туника. Разтърси глава и прокара пръсти през все още влажната си коса.

— На нищо не приличаш така — отбеляза критично момичето. — Стой! — Тя се изправи и застана зад него. — Чакай аз да те среша. — После хвана гребена и започна бавно да го сресва. — Косата ти е хубава за мъж — подхвърли принцесата.

— Коса като коса — безразлично измърмори Гарион.

Се’недра продължи да го сресва още секунда-две, след това хвана брадичката му в ръка, обърна главата му и го огледа критично. Един-два пъти подреди косата му, където смяташе, че е необходимо, докато младежът се оказа вчесан според вкуса й, и каза: — Така е по-добре.

— Благодаря. — Гарион беше малко объркан от тази промяна в нея.

Тя отново седна на тревата, обгърна с ръце едното си коляно и се вгледа в блестящия вир.

— Гарион — промълви накрая момичето.

— Да?

— Какво изпитваш, докато порастваш, а си съвсем обикновен човек?

Той вдигна рамене.

— Винаги съм бил обикновен човек — призна той, — затова не бих могъл да го сравня с нищо друго.

— Знаеш какво искам да кажа. Разкажи ми за мястото, където си пораснал, за това какво си правил; за всичко.

Така че Гарион й разправи за фермата на Фалдор, за кухнята, за ковачницата на Дурник, за Доруун, Рундориг и Зубрет.

— Ти си влюбен в Зубрет, нали? — попита момичето почти обвиняващо.

— Мислех си, че съм, но толкова много неща се случиха оттогава, че понякога дори не мога да си спомня как изглеждаше. Струва ми се, че мога да мина и без да се влюбвам. От онова, което съм видял досега, ми се струва, че любовта е твърде болезнено нещо.

— Ти си невъзможен — рече тя, после му се усмихна. Малкото й лице беше обградено от тежките вълни на блесналите й от слънцето коси.

— Вероятно е така — призна той. — Добре, сега пък ти ми разкажи какво изпитваш, докато порастваш, а си много специална и важна особа.

— Аз не съм специална и важна.

— Ти си принцеса, императорска дъщеря — напомни й момъкът. — Бих казал, че това е твърде особено нещо.

— А, това ли било? — рече Се’недра, после се изсмя. — Знаеш ли, откакто тръгнах с твоите хора, понякога почти забравям, че съм императорска дъщеря.

— Почти — усмихна се и той. — Ала не съвсем.

— Не — съгласи се момичето. — Не съвсем. — После отново погледна към вира. — Да си принцеса е много досадно, поне през по-голямата част от денонощието. Само церемонии и формалности. Почти винаги трябва да стърчиш и да слушаш речи или да приемаш визитите на важни държавни мъже. Винаги и навсякъде има пазачи, но понякога се измъквам и мога да остана сама. Това ги вбесява. — Тя отново се изсмя, после погледът й стана замислен. — Дай да ти предскажа бъдещето — предложи тя и хвана ръката му.

— Можеш ли да предсказваш бъдещето? — попита я Гарион.

— Само на ужким — призна принцесата. — Понякога си играехме така с камериерките ми. Предричахме знатни съпрузи и много деца. — Тя обърна ръката му с дланта нагоре и я погледна. Сега сребристият белег се виждаше много ясно, защото ръката беше добре измита. — Какво е това?

— Не зная.

— Нали не е някаква болест?

— Не е — отвърна той. — Белегът винаги си е бил там. Смятам, че е свързан по някакъв начин със семейството ми. Поради някаква причина леля Поул не желае хората да го виждат и се опитва да го държи скрит от погледите им.

— Как можеш да скриеш подобно нещо?

— Кара ме да изпълнявам такива задачи, че ръцете ми да са изцапани колкото се може повече.

— Колко странно — рече принцесата. — Аз също имам белег от рождение — точно над сърцето. Искаш ли да го видиш? — И ръката й докосна деколтето на туниката й.

— Вярвам ти — каза Гарион и страхотно се изчерви. Лекият й, звънлив, сребрист смях прозвуча отново.

— Ти си странно момче, Гарион. Въобще не приличаш на другите момчета, които съм срещала.

— Те вероятно са били толнедранци — изтъкна момъкът. — Аз съм сендар — или поне възпитанието ми е такова, — значи наистина би следвало да откриеш някои разлики.

— Говориш така, като че ли не си сигурен какъв си.

— Силк казва, че не съм сендар — продължи Гарион. — Казва, че не е сигурен точно какъв съм, а това е странно, защото Силк веднага познава кой какъв е. Баща ти пък каза, че съм риванец.

— Щом лейди Поулгара твоя леля, а Белгарат — твой дядо, ти вероятно си вълшебник — отбеляза Се’недра.

Гарион се разсмя.

— Аз? Това е глупаво. Освен това вълшебниците не са определена раса — за разлика от череките, толнедранците или риванците. Смятам, че това е по-скоро професия или призвание — само че няма млади вълшебници. Всичките са на хиляди години. Господин Улф казва, че може би хората са се променили по някакъв начин и вече не могат да стават вълшебници.

Се’недра се беше опряла на лакти. Гледаше го.

— Гарион?

— Да?

— Искаш ли да ме целунеш?

Сърцето на Гарион започна лудо да бие.

После чуха гласа на Дурник и за миг Гарион почувства трескава омраза към стария си приятел.

ГЛАВА 20

— Госпожа Поул казва, че е време да се прибирате — каза им Дурник, когато стигна до горската поляна. Върху честното му, почтено лице трепна весела искрица, като че ли се забавляваше, наблюдавайки с разбиране младите хора.

Гарион поаленя, после се ядоса на себе си, че се е изчервил. Ала Се’недра не прояви въобще никакво смущение.

— Дойдоха ли дриадите? — попита тя, изправи се и изтупа тревичките от туниката си.

— Още не са — отвърна Дурник. — Улф каза, че скоро ще ни открият. Изглежда, от юг наближава буря, затова госпожа Поул смята, че трябва да се прибирате.

Гарион погледна нагоре, забеляза слой тъмни облаци, които идеха от юг и помрачаваха синьото небе, движейки се мудно на север, и се намръщи.

— Никога не съм виждал такива облаци. А ти, Дурник?

— Странна работа — съгласи се Дурник.

Гарион сгъна двете влажни кърпи и тримата тръгнаха покрай потока; Облаците скриха слънцето и гората изведнъж стана много тъмна. Чувството, че някой ги наблюдава, все още не беше изчезнало, онази предпазлива бдителност, която бяха почувствали при влизането си в леса, още се долавяше, ала сега имаше и нещо друго. Огромните дървета неспокойно се люшкаха, като че ли милиони мънички съобщения преминаваха през шумолящите им листа.

— Боят се — прошепна Се’недра. — Нещо ги кара да се плашат.

— Какво става? — попита Дурник.

— Дърветата… страх ги е от нещо. Не усещаш ли?

Той изумено се взря в нея.

Високо над главите им птиците изведнъж млъкнаха, повя хладен вятър, който донесе със себе си непоносима воня на застояла вода и гнила растителност.

— Каква е тази миризма? — попита Гарион и нервно се огледа.

— Нийса се намира на юг оттук — обясни Се’недра. — Територията й е заета предимно от блата.

— Толкова ли е близо? — рече Гарион.

— Всъщност не — отвърна девойката и леко се намръщи. — На около шестдесет левги, може и повече.

— Би ли могла миризмата да долети от толкова далеч?

— Не е твърде вероятно — отговори Дурник. — Поне в Сендария такова нещо не би могло да се случи.

— Колко път остава до палатките? — попита Се’недра.

— Около половин миля — рече Дурник.

— Може би да тичаме? — предложи принцесата.

Дурник поклати глава.

— Земята е неравна и тичането е опасно при такава слаба светлина. Ала все пак можем да вървим малко по-бързо.

Забързаха сред сгъстяващия се мрак. Вятърът задуха по-напористо, дърветата започнаха да потрепват и да се огъват от силата му. Странният страх, който, изглежда, беше проникнал в леса, стана по-осезаем.

— Нещо там се движи — прошепна трескаво Гарион и посочи потъмнелите дървета от отсрещната страна на потока.

— Нищо не виждам — отвърна Се’недра.

— Ето там, точно зад дървото с големия бял клон. Дриада ли е това?

Някаква фигура се плъзгаше в полумрака от дърво до дърво. В очертанията й имаше нещо смразяващо и отблъскващо. Се’недра се взря в нея и каза с погнуса:

— Не е дриада. Това нещо изобщо не е от тази гора.

Дурник вдигна един паднал клон и го сграбчи здраво. Гарион се огледа, намери друг клон и също се въоръжи.

Още една фигура се появи между две дървета, този път по-близо до тях.

— Трябва да рискуваме — мрачно изрече Дурник. — Тичайте, но внимавайте къде стъпвате. Доведете останалите. Бързо!

Гарион хвана Се’недра за ръка и затичаха по брега на потока. Непрекъснато се препъваха. Дурник изоставаше все по-назад и по-назад и размахваше тоягата на всички страни.

Гадните фигури ги бяха обкръжили отвсякъде и Гарион почувства първите пристъпи на паника.

Се’недра изпищя. Едно от изчадията се беше измъкнало иззад нисък храст точно пред тях. Беше огромно, с грозно туловище, и върху главата му нямаше лице. Две дупки, които му служеха като очи, се взираха безизразно в тях. Чудовището се затътри напред, протягайки два подобни на ръце крайника, за да ги улови. Беше тъмносиво, с цвят подобен на тиня, и цялото бе покрито с изгнил вонящ мъх, полепнал по слузестото му тяло.

Без да мисли, Гарион изтласка Се’недра зад себе си и замахна с тоягата. Ударът беше страшен, ала дървото просто потъна в тялото на чудовището без никакъв видим ефект. Един от протегнатите крайници на изчадието перна лицето на момъка и той с отвращение потръпна от слузестото му докосване. Отново замахна отчаяно и удари черната сянка по ръката. С ужас видя, че крайникът се отчупи при лакътя и че изчадието се навежда, за да си го прибере.

Се’недра изпищя отново и Гарион се обърна. Още един от човеците с тела от тиня се беше приближил зад нея и я бе сграбчил през кръста с две ръце. Изчадието тъкмо правеше опит да се обърне и да побегне с принцесата; когато Гарион развъртя тоягата си с всичка сила. Насочваше ударите си не толкова към главата или тялото, а по-скоро към глезените на чудовището.

След малко то се строполи с два счупени крака, ала не освободи хватката около кръста на Се’недра.

Гарион скочи напред, хвърли тоягата и измъкна камата си. Плътта на изчадието беше изненадващо корава — под глината бяха сплетени лози и изсъхнали клони. Гарион трескаво сряза една от ръцете и после се опита да изтръгне стенещата принцеса на свобода, но другата ръка все още продължаваше да я държи. Почти разтърсван от ридания, Гарион започна да я сече.

— Внимавай! — пронизително изкрещя Се’недра. — Зад тебе!

Гарион светкавично погледна през рамо. Първият мъж с тяло от тиня протягаше крайниците си към него. Младежът усети върху глезена си студено докосване. Ръката, която току-що беше отсякъл, бе изпълзяла по земята и сега го притискаше в хватката си.

— Гарион! — проехтя някъде наблизо гласът на Барак.

— Насам! — извика Гарион. — Бързо!

Сред храстите се разнесе трясък и грамадният червенобрад черек се появи с меч в ръка. Хетар и Мандорален го следваха по петите. С могъщ замах Барак отряза главата на първия мъж с тяло от тиня. Тя литна във въздуха и с тъп отблъскващ звук се заби в земята на няколко крачки от тях. Обезглавеното същество се заклати и сляпо запристъпва напред, като се опитваше да сграбчи нападателя си. Барак видимо пребледня, после отсече и двете протегнати напред ръце. Ала чудовището все още продължаваше да се тътри напред.

— Краката! — извика бързо Гарион, наведе се и започна да удря с камата си ръката, която го държеше за глезена.

Барак отряза краката на мъжа с тяло от тиня и чудовището падна. Отсечените части на туловището му запълзяха обратно към него.

Появиха се още същества. Хетар и Мандорален размахваха оръжията си. Навсякъде се разхвърчаха късове жива тиня.

Барак се наведе и изтръгна ръката, която държеше Се’недра, след това с рязко движение изправи момичето, побутна го към Гарион и викна:

— Заведи я в палатките! Къде е Дурник?

— Остана назад, за да ги задържи — викна и Гарион.

— Ние ще му помогнем — рече Барак. — Бягай!

Се’недра беше обхваната от пристъп на истерия и Гарион трябваше да я влачи към палатките.

— Какво става? — попита леля Поул.

— Нападнаха ни чудовища — отвърна Гарион, изблъсквайки принцесата към леля си. — Телата им са от кал, човек не може да ги убие. Хванаха Дурник! — Младежът се втурна към една от палатките и миг след това отново се показа с меч в ръка. В ума му като че бе избухнал огън.

— Гарион! — изкрещя леля Поул, докато се мъчеше да се откопчи от хълцащата принцеса. — Какво правиш?

— Трябва да помогна на Дурник — извика той.

— Ще останеш тук.

— Не! — изкрещя той. — Дурник ми е приятел! — И полетя към мястото на схватката, размахал меча си.

— Гарион! Върни се!

Битката бушуваше на стотина стъпки от палатките. Барак, Хетар и Мандорален систематично насичаха мъжете от глина на късове, Силк налиташе и след миг се измъкваше от мелето, късата му сабя оставяше огромни зейнали дупки в дебелите тела на покритите с мъх чудовища. Гарион се хвърли в схватката. Ушите му звъняха, някакво отчаяно ликуване изпълваше съществото му.

После се появиха господин Улф и леля Поул, а зад тях, трепереща, с пепеляво лице, пристъпваше Се’недра. Очите на Улф пламнаха, той сякаш се извиси над всички останали, докато съсредоточаваше волята си. Протегна напред едната си ръка, обърната с дланта нагоре.

— Огън! — заповяда той и съскаща светкавица се стрелна от дланта му към облаците, които се въртяха бясно над главите им. Земята потрепера от мощта и трясъка на страшната гръмотевица. Гарион се олюля от силата, която ревеше в ума му.

Леля Поул също вдигна ръка и изрече с могъщ глас:

— Вода!

Облаците се разкъсаха и заваля такъв страшен дъжд, като че самият въздух се беше превърнал във вода.

Мъжете с тела от тиня, които все още безсмислено напираха напред, започнаха да се разтварят в дивия порой, от туловищата им потекоха струи тинеста вода. Обзет от някакво болезнено възхищение, Гарион наблюдаваше как се разпадат на подгизнали буци от кал и гнила растителност, които се надигаха и се тресяха под убийствените удари на страшния дъжд.

Барак протегна меча си и колебливо започна да боде с върха му безформената буца глина, която само допреди малко беше служила за глава на един от нападателите им. Буцата се разцепи на две и от средата й изпълзя голяма змия. Влечугото се надигна, готово да нанесе удар, но Барак го съсече на две.

Започнаха да се появяват и други змии, защото глината, която до този момент ги беше обвивала, се бе разтворила в бушуващия потоп.

— Ето тази — каза леля Поул и посочи една тъмнозеленикава змия, която се бореше, за да се освободи от глината. — Донеси ми я, Гарион.

— Аз ли? — задъха се младежът и кожата му настръхна.

— Аз ще се справя — рече Силк, взе една чаталеста пръчка и притисна главата на влечугото. След това внимателно хвана гърчещата се змия и я вдигна високо.

— Донеси ми я — нареди леля Поул, изтривайки водата от лицето си.

Силк пристъпи към нея, все така вдигнал змията. Раздвоеният език на влечугото нервно затрепери, студените му очи се спряха върху лицето на жената.

— Какво означава всичко това? — попита леля Поул змията.

Влечугото изсъска срещу нея, после отговори с глас, който наподобяваше съскащ шепот:

— Това, Поулгара, е работа на моята господарка.

Лицето на Силк побеля и той още по-здраво стисна влечугото.

— Разбирам — рече леля Поул.

— Откажете се от търсенето, с което сте се заели — изсъска змията. — Господарката ми няма да ви позволи да продължите по-нататък.

— Да ни позволи? — презрително се изсмя леля Поул. — Господарката ти не разполага с достатъчно мощ, за да ми позволява и забранява.

— Моята господарка е кралицата на Нийса — заяви змията със същия подобен на съскане шепот. — Властта й е неограничена. Ние, змиите, сме твърде различни от хората, а господарката ми е кралица на влечугите. Ще влезете в Нийса на свой риск. Ние сме търпеливи и не се плашим от вас. Ще ви издебнем там, където най-малко ни очаквате. Ухапването на отровния ни зъб не причинява голяма болка, белегът е почти незабележим, но означава смърт.

— Защо Салмисра проявява интерес към нашата мисия? — попита леля Поул.

Треперещият език на влечугото се стрелна към нея.

— Тя не пожела да разкрие това пред мен, а любопитството не е черта от характера ми. Вече предадох онова, което трябваше, и получих наградата си. Сега прави с мене каквото желаеш.

— Много добре — изрече леля Поул и студено погледна змията. Лицето й беше съвсем мокро от силния дъжд.

— Да я убия ли? — попита Силк. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от усилието да удържа тялото на влечугото, което се беше обвило на спирала около ръката му.

— Не — тихо отвърна вълшебницата. — Няма смисъл да унищожаваме такъв прекрасен пратеник. — После впи суровия си поглед в змията и заповяда: — Върни се с останалите влечуги при Салмисра. Кажи й, че ако се намеси още веднъж в моите работи, ще започна да я преследвам и и най-дълбоката кална яма в Нийса няма да може да я скрие от гнева ми.

— А какво ще бъде възнаграждението ми? — попита змията.

— Подарявам ти живота. — отвърна леля Поул.

— Наистина добро възнаграждение — изсъска змията. — Ще предам съобщението ти, Поулгара.

— Остави я на земята — обърна се леля Поул към Силк. Дребният мъж се наведе и наклони ръката си към камънака. Змията освободи ръката му от спиралите си, Силк пусна главата й и отскочи. Змията го погледна веднъж, после се плъзна встрани.

— Мисля, че достатъчно дълго валя — каза Улф и изтри мокрото си лице.

Леля Поул почти небрежно помаха с ръка и дъждът спря, като че някаква пълна кофа току-що се беше изляла до последната капка.

— Трябва да намерим Дурник — напомни и Барак.

— Той беше след нас. — Гарион посочи потока, който сега беше излязъл извън бреговете си. Гърдите на младежа бяха изтръпнали от хладен страх заради онова, което можеха да намерят, ала той съсредоточи волята си, превъзмогна страха и поведе всички сред дърветата.

— Ковачът е добър другар — рече Мандорален. — Хич не ми се ще да го загубя. — В гласа на рицаря се беше промъкнала странна, тъжна нотка, а лицето му изглеждаше необичайно бледо в мъжделивата светлина. Но ръката, която стискаше огромния му меч, не потрепваше, непоколебима като скала. Само очите му издаваха някакво съмнение, каквото по-рано Гарион не беше виждал в тях.

Отвсякъде капеше вода.

— Тук някъде беше — каза Гарион и се огледа. — Но не виждам никаква следа от него.

— Тук съм, горе — долетя до слуха им гласът на Дурник отнякъде високо над тях. Той се беше покатерил почти до върха на огромен дъб и сега надничаше надолу към спътниците си. — Отидоха ли си? — Ковачът внимателно започна да се спуска по хлъзгавия ствол. — Дъждът заваля тъкмо навреме — додаде Дурник и скочи на земята. — Тъкмо започнаха да ми създават неприятности. Едва ги удържах да не се покатерят на дървото.

Бързо, без да произнесе нито дума, леля Поул прегърна добрия ковач, а после, като че ли объркана от внезапния си жест, започна да го гълчи.

Дурник търпеливо понесе думите й, но върху лицето му се появи особено изражение.

ГЛАВА 21

Тази нощ сънят на Гарион беше неспокоен. Той често се събуждаше и потрепваше при спомена за докосването на мъжа с тяло от тиня. Но в края на краищата нощта, като всички нощи, изтече и зората донесе ясна и свежа сутрин. Младежът подряма още малко, завит в одеялата си, докато Се’недра не дойде да го извика.

— Гарион — тихо каза тя, докосвайки рамото му. — Буден ли си?

Той отвори очи и я погледна.

— Добро утро.

— Лейди Поулгара каза, че трябва да ставаш.

Гарион се прозя, протегна се и седна сред одеялата си. Хвърли поглед през отвора на палатката и видя, че слънцето вече ярко блести.

— Тя ме учи да готвя — похвали се гордо Се’недра.

— Хубаво — отвърна й Гарион и махна косата от очите си.

Девойката задържа погледа си задълго в неговия, малкото й лице беше сериозно, зелените й очи го гледаха съсредоточено.

— Гарион.

— Да?

— Вчера ти се държа много храбро.

Той леко вдигна рамене.

— Сигурно днес много ще ми се карат.

— Защо?

— Леля Поул и дядо не обичат, когато опитвам да се държа храбро — обясни той. — Смятат, че съм все още дете и не искат да се нараня.

— Гарион! — извика леля Поул откъм малкия огън, където готвеше. — Трябват ми още дърва.

Гарион въздъхна и се измъкна от одеялата. Обу ниските си ботуши, препаса меча си и излезе в гората.

Под огромните дъбове беше все още влажно заради пороя, предизвикан от леля Поул предишния ден, и трудно щеше да намери сухи дърва. Момъкът се разхождаше, измъкваше клони изпод паднали дървета или в близост до надвиснали като козирка скали. Безмълвните дървета го наблюдаваха, ала тази сутрин изглеждаха някак по-приятелски настроени.

— Какво правиш? — стресна го тънък гласец, долитащ някъде високо над него. Той бързо вдигна поглед, протягайки ръка към меча си.

Едно момиче стоеше върху голям клон точно над главата му. Носеше туника, пристегната на кръста с колан, а на краката — сандали. Косата й беше кестенява, сивите й очи любопитно блещукаха, а бледата й кожа имаше едва забележим зеленикав оттенък, който му подсказваше, че момичето е дриада. В лявата си ръка държеше лък, а в дясната стискаше стрела. Стрелата беше насочена точно срещу Гарион.

Младежът внимателно отмести ръка от меча си и каза:

— Събирам дърва.

— Защо ти са?

— Леля ми има нужда от подпалки за огъня — обясни Гарион.

— Огън ли? — Лицето на момичето стана неприветливо и то изопна тетивата на лъка.

— Съвсем малък огън — бързо добави той. — За да сготвим храната.

— Тук е забранено да се пали огън — строго изрече момичето.

— Ще трябва да обясня това на леля Поул — отвърна й Гарион. — Аз просто правя това, което са ми наредили.

Момичето изсвири с уста и иззад близкото дърво се появи още едно момиче. То също носеше лък. Косата му беше почти толкова червена, колкото на Се’недра, а кожата му също имаше зеленикав оттенък, подобен на листата в гората.

— Това същество казва, че събира дърва — съобщи първото момиче. — За да запали огън. Мислиш ли, че трябва да го убия?

— Ксанта каза, че първо трябва да разберем кои са спътниците му — рече замислено червенокосата. — Ако се окаже, че нямат никаква работа тук, можеш да го убиеш.

— О, много добре — съгласи се момичето с кестенявата коса, но явно бе разочаровано. — Ала не забравяй, че аз го намерих. Щом дойде време, аз ще го убия.

Гарион почувства как косата му полека започва да настръхва.

Червенокосата подсвирна и измежду дърветата се появиха десетина въоръжени с лъкове дриади. Всичките бяха дребни, косите им бяха златисти или червеникави с различни оттенъци и приличаха на горските листа през есента. Те се събраха около Гарион, кискаха се и бъбреха, докато го разглеждаха от всички страни.

— Съществото е мое — заяви кестенявата дриада и слезе от дървото. — Аз го намерих и Ксера каза, че имам право да го убия.

— Изглежда ми здраво — намеси се едно от другите момичета, — и доста питомно. Може и да го отгледаме. Мъжко ли е?

Друга дриада отвърна с кикот:

— Хайде да проверим.

— Аз съм от мъжки пол — бързо каза Гарион и се изчерви въпреки волята си.

— Ще бъде истински позор да го унищожим веднага — забеляза трето момиче. — Може да се грижим за него известно време, пък после ще го убием.

— То е мое — упорито заяви дриадата с кестенявата коса. — И щом искам да го убия, значи ще го сторя. — И тя хвана ръката на Гарион с чувство на собственик.

— Хайде да отидем и да намерим останалите — предложи онази, която се наричаше Ксера. — Те палят огън, а ние искаме да сложим край на това.

— Огън? — ахнаха останалите и впиха гневни погледи в Гарион.

— Ала той е съвсем малък — бързо обясни момъкът.

— Доведете съществото с нас — заповяда Ксера и се понесе през гората към палатките. Високо горе дърветата започнаха да мърморят помежду си.

Леля Поул спокойно изчака, докато всички дриади заедно с Гарион излязат на поляната, и поздрави:

— Добре дошли.

Дриадите започнаха да си шепнат, после Ксера възкликна:

— Се’недра!

— Братовчедке Ксера! — извика в отговор принцесата и двете изтичаха една към друга и се прегърнаха. Останалите дриади се отдръпнаха към края на поляната, наблюдавайки нервно огъня.

Се’недра поговори тихо с Ксера, обясни й кои са и Ксера направи знак на останалите дриади да се приближат.

— Изглежда, че тези хора са наши приятели — обяви тя. — Ще ги заведем при майка ми, кралица Ксанта.

— Означава ли това, че няма да убия този? — раздразнено попита кестенявата, сочейки с малкия си пръст Гарион.

— Боя се, че няма да можеш — отвърна Ксера.

Кестенявата нацупено се отдръпна встрани, а Гарион въздъхна с облекчение.

След това от една палатка се появи господин Улф и погледна към групичката дриади с широка усмивка.

— Това е Белгарат! — изпищя една от дриадите и засмяна щастливо изтича при него. Обви ръце около врата му, дръпна главата му надолу, звучно го целуна и попита: — Донесе ли ни бонбони?

Старецът я изгледа замислено и започна да тършува из безбройните си джобове. Оттам започнаха да се появяват бонбони, които моментално изчезваха, защото дриадите без бавене заобиколиха вълшебника и грабваха лакомствата веднага щом той ги измъкнеше от джобовете си.

— Ще ни разкажеш ли някои нови истории? — попита го една от дриадите.

— Имам много нови истории — отвърна й Улф, потривайки лукаво носа си с пръст. — Ала трябва да почакаме, за да и чуят и сестрите ви, нали?

— Искаме само ние да ги чуем — заяви дриадата.

— А с какво ще ме възнаградите за една най-чудесна история?

— С целувки! — бързо му предложи дриадата. — Пет целувки от всяка от нас.

— Историята ми е много хубава — започна да се пазари Улф. — Струва повече от пет целувки. Да речем десет.

— Осем — прекъсна го малката дриада.

— Добре — съгласи се Улф. — Осем целувки ми изглеждат добра цена.

— Виждам, че си бил тук и по-рано — сухо отбеляза леля Поул.

— Е, идвам от време на време — призна си добродушно старецът.

— Тези бонбони не са полезни за тях — смъмри го леля Поул.

— Малко сладко няма да им навреди — възрази Улф. — Пък и те много ги обичат. Дриадите ще направят почти всичко, за да получат бонбони.

— Ти си ужасен — подхвърли леля Поул.

Дриадите се бяха скупчили около господин Улф. Само кестенявата, която беше пленила Гарион, се беше отдръпнала настрани и непрекъснато се мръщеше, докосвайки с пръст върха на стрелата си. Накрая се приближи до Гарион и попита с надежда:

— Не мислиш за бягство, нали?

— Не! — енергично отрече младежът.

Дриадата въздъхна разочаровано.

— Защо не вземеш да помислиш малко, а после побегни… Ей така, за да ми направиш услуга?

— Съжалявам, няма да мога — отвърна той.

Кестенявата отново въздъхна, този път горчиво.

— Все така се случва, че не мога да се позабавлявам.

После подсмъркна и отиде при останалите.

Силк излезе от палатката си, после бавно и внимателно започна да се приближава към тях; след малко, когато дриадите привикнаха с присъствието му, излезе и Дурник.

— Те са просто деца, нали? — каза Гарион на леля Поул.

— Само така изглежда — отговори тя. — Много по-възрастни са, отколкото ти се струва на пръв поглед. Всяка дриада живее толкова, колкото нейното дърво, а дъбовете са дълголетници.

— А къде са момчетата дриади? — попита младежът. — Тук виждам само момичета.

— Не съществуват момчета дриади скъпи — обясни тя и отново се зае с готвенето.

— Ами тогава как… Искам да кажа… — Той се запъна и усети как ушите му се сгорещяват.

— Хващат си мъже — отвърна леля Поул. — Пътници и други, които попаднат наоколо.

— О! — Младежът деликатно изостави тази тема.

След като закусиха и грижливо угасиха огъня с вода от потока, оседлаха конете и поеха през леса; Господин Улф вървеше напред, все още заобиколен от мъничките дриади, които се смееха и бъбреха като деца. Мърморенето на дърветата около тях вече не беше враждебно и пътешествениците се движеха сред шумолене на милиони листа, които сякаш ги посрещаха с „добре дошли“.

Късно следобед стигнаха да обширна поляна в центъра на Леса на дриадите. Израсъл сам, без други дървета наоколо, сред поляната се издигаше толкова огромен дъб, че Гарион едва ли можеше да си представи как нещо толкова величествено може да бъде живо. Тук-там в покрития с мъх ствол зееха отвори, големи колкото пещери, по-ниските клони изглеждаха широки като истински пътища, останалите се простираха във всички посоки, хвърляйки сянка почти върху цялата поляна. Дървото вдъхваше чувство за многолетна възраст и търпелива мъдрост. Гарион долови странно усещане, като че някой плахо докосна ума му — сякаш лист на дърво бе помилвал лицето му. Това не можеше да се сравни с никое друго чувство, което беше изпитвал досега, ала този жест като че ли също го поздравяваше с „добре дошъл“.

Дървото беше буквално препълнено с дриади, които се бяха натрупали по клоните като истински разцъфнали цветове. Смехът им и момичешкото им бъбрене изпълваха въздуха с птичи песни.

— Ще съобщя на майка си, че сте пристигнали — рече Ксера и тръгна към дървото.

Гарион и останалите слязоха от седлата и несигурно зачакаха край конете. Дриадите любопитно надничаха над главите им, шепнеха си нещо и често се кискаха.

Незнайно защо веселите погледи на дриадите караха Гарион да се чувства много срамежлив. Той пристъпи по-близо до леля Поул и забеляза, че останалите също се трупат около нея, сякаш несъзнателно търсят закрилата й.

— Къде е принцесата? — попита тя.

— Ето я там, госпожо Поул — отговори Дурник. — Отиде с онази група дриади.

— Наблюдавай я — нареди му леля Поул. — Ами къде е онзи скитник, баща ми?

— Близо до дънера на дървото — отговори Гарион. — Дриадите, изглежда, са много привързани към него.

— Стар глупак — мрачно подметна леля Поул.

От една хралупа в дървото, разположена доста по-високо от най-ниските клони, се появи друга дриада. Вместо къса туника, каквато носеха останалите, тя беше облечена в пищна зелена рокля, а в златистата й коса беше вплетен венец от имел. Горската нимфа грациозно се спусна на земята.

Леля Поул пристъпи напред за да я поздрави, останалите тръгнаха на почтително разстояние след нея.

— Скъпа Поулгара — сърдечно изрече дриадата. — Колко отдавна не съм те виждала!

— Всеки със задачите си, Ксанта — обясни леля Поул.

Двете нежно се прегърнаха.

— Да не би да си довела всички тези с теб като подарък за нас? — попита кралица Ксанта и огледа възхитено мъжете зад леля Поул.

Леля Поул се разсмя.

— Боя се, че не, Ксанта. С удоволствие бих ти ги подарила, ала ще имам нужда от тях.

— Е, добре — рече кралицата с престорена въздишка. — Добре дошли всички — поздрави ги тя. — Разбира се, ще вечеряте с нас.

— С удоволствие — отговори леля Поул и след това хвана кралицата под ръка. — Може ли да поговорим за минутка, Ксанта?

Двете се отдалечиха и се унесоха в разговор, а дриадите се заеха да изнасят от хралупите вързопи и чували и после започнаха да подреждат празничната трапеза на тревата под могъщите клони на дъба.

Ежедневното меню на дриадите, изглежда, се състоеше изцяло от плодове, ядки и гъби, всички приготвени за ядене, без да се варят, пекат или пържат. Барак се разположи на трапезата, кисело огледа какво му е предложено и изсумтя:

— Няма месо.

— То бездруго кара кръвта ти да кипи — закачи го Силк.

Изпълнен със съмнения, Барак посръбна от чашата си и каза отвратено:

— Вода!

— Защо не опиташ това ново за теб питие и не си легнеш една вечер трезвен за разнообразие? — отбеляза леля Поул, която току-що се бе присъединила към тях.

— Убеден съм, че това не е здравословно — възрази Барак.

Се’недра седна близо до кралица Ксанта. Очевидно желаеше да разговаря с нея, ала тъй като нямаше възможност да го стори на четири очи, накрая заговори пред всички:

— Искам да ви помоля за една услуга, ваше величество.

— С какво мога да ти помогна, детето ми? — рече кралицата с усмивка.

— Искам нещо съвсем дребно — обясни Се’недра. — Имам нужда от убежище за няколко години, защото баща ми става неразумен с настъпването на старостта.

— Защо смяташ, че поведението на Ран Боруни е неразумно? — попита Ксанта.

— Не ми позволява да излизам от двореца и настоява да отида в кралство Рива точно в деня на моя шестнадесети рожден ден — обясни Се’недра възмутено. — Чувал ли е някой подобно нещо!

— А защо баща ти иска да отидеш в Рива?

— Заради някакъв глупав договор. Нито един човек не помни причината за подписването му.

— Щом като е договор, той трябва да бъде зачитан, скъпа — меко каза кралицата.

— Няма да отида в Рива — обяви Се’недра. — Ще остана тук, докато отмине шестнадесетият ми рожден ден, и с това ще сложа край на всички тези глупости.

— Не, скъпа — твърдо й възрази кралицата. — Няма да постъпиш по този начин.

— Какво? — Се’недра беше изумена.

— Аз също съм подписала договор — обясни Ксанта. — Споразумението ни с рода Боруни е категорично и недвусмислено. Лесът остава неприкосновен единствено докато потомките на принцеса Ксория живеят с хората от рода Боруни. Твой дълг е да останеш при баща ти и да му се подчиняваш.

— Но аз съм дриада — изплака Се’недра. — Мястото ми е тук.

— Ала ти също така си и човешко същество — добави кралицата, — и трябва да се прибереш при своя баща.

— Не искам да ходя в кралство Рива — възпротиви се Се’недра. — Това е толкова унизително!

Ксанта я изгледа строго и каза:

— Не се дръж като глупаво дете. Задълженията ти са ясни. Трябва да изпълниш дълга си като дриада, като член на рода Боруни и като дъщеря на императора. Няма място за глупавите ти капризи. Щом си длъжна да отидеш в кралство Рива, значи трябва да го сториш.

Се’недра, потресена от категоричния тон на кралицата, се намръщи и не каза нито дума повече.

Кралицата се обърна към господин Улф.

— В областите наоколо се носят най-различни слухове — подхвана тя — и някои от тях стигнаха чак дотук, при нас. Смятам, че нещо изключително важно се случва в света на човешките същества, и то може да засегне даже нашия живот в Леса. Мисля, че трябва за узнаем какво става.

Улф сериозно кимна.

— Да, би трябвало да научите — съгласи се той. — Кълбото на Алдур беше откраднато от палата на риванския крал от изменника Зедар.

— Как е станало това? — ахна Ксанта.

— Не знаем. Зедар се опитва да достигне кралствата на ангараките с Кълбото. След като се озове там, той ще използва мощта му, за да събуди Торак.

— Това никога не бива да става — заяви кралицата. — Какво предприехте, за да го предотвратите?

— Алорните и сендарите се подготвят за война — отговори Улф. — Арендите обещаха да помогнат, Ран Боруни също беше уведомен, ала не обеща нищо. Човек често не може да постигне съгласие с боруните. — И той хвърли поглед към нацупената Се’недра.

— Значи война? — тъжно попита кралицата.

— Боя се, че ще бъде така, Ксанта — отговори вълшебникът. — Аз преследвам Зедар със своите приятели, надявам се да го хвана и да вземем Кълбото, преди да е стигнал с него при Торак. Дори да изпълним успешно задачата си, ангараките ще нападнат Западните кралства просто от отчаяние. Наближава времето, когато ще се сбъднат някои древни пророчества. Навсякъде се появяват знаци за това, дори и кролимите могат да ги доловят посредством изкривените си усещания.

— Самата аз съм виждала някои от тези знаци, Белгарат — въздъхна кралицата. — Надявах се, че съм грешила. Как изглежда този Зедар?

— Много прилича на мен — обясни Улф. — Дълго време ние се учихме при един и същи Учител, а това оказва своето влияние върху хората.

— Миналата седмица подобен човек прекоси края на нашия Лес и премина в Нийса — съобщи Ксанта. — Ако знаех кой е, може би щях да го задържа.

— Значи сме по-близо до него, отколкото си мислех. Сам ли беше?

— Не — отговори Ксанта. — С него имаше двама от слугите на Торак и едно малко момче.

Улф изглеждаше стреснат.

— Момче ли?

— Да, около шестгодишно.

Старецът се намръщи, след това очите му се отвориха много широко.

— Значи ето как го е направил! — възкликна той. — Никога не съм помислял за това.

— Можем да ти покажем мястото, където премина реката, за да навлезе в Нийса — предложи кралицата. — Ала бих желала да те предупредя, че ще е опасно такава голяма група като вашата да отиде там. Салмисра има шпиони навсякъде из тези блата.

— Вече сме направили план как ще се справим — увери я господин Улф и се обърна към Барак. — Сигурен ли си, че корабът ще ни чака в устието на Горската река?

— Корабът ще бъде там — избоботи Барак. — Капитанът е човек, на когото може да се разчита.

— Добре — рече Улф. — Аз и Силк ще поемем по следата на Зедар. Останалите ще тръгнете по брега на Горската река, като стигнете до морето. Там ще се качите на кораба, ще плавате с него край брега, докато стигнете Змийската река. После продължете плаването срещу течението на реката, докато стигнете Стис Тор. Ще се срещнем там.

— Мислиш ли, че е умно да разделяме групата си в такова опасно място като Нийса? — попита Мандорален.

— Необходимо е — заяви Улф. — Хората-змии се чувстват като у дома си в техните джунгли, пък и никак не харесват чужденци. Силк и аз можем да се движим бързо и много по-незабележимо, ако сме сами.

— А къде ще се срещнем с вас? — попита Барак.

— Близо до пристанищните докове в Стис Тор има неприкосновена търговска територия на Драсния — каза Силк. — Неколцина от търговците там са ми приятели. Само попитайте за Радек от Боктор. Ако не успеем да се срещнем с вас там, ще оставим съобщение при търговците къде се намираме.

— А какво ще стане с мен? — попита Се’недра.

— Смятам, че трябва да останеш с нас — отговори леля Поул.

— Няма никаква причина да ходя в Нийса — възрази Се’недра.

— Ще отидеш, защото аз ти казвам — обърна се леля Поул към дребното момиче. — Аз не съм баща ти, Се’недра. Това, че се мръщиш, не изпълва със скръб сърцето ми, а треперещите ти мигли въобще не ми правят впечатление.

— Ще избягам — заплаши я Се’недра.

— Това би било много глупаво — студено отговори леля Поул. — Ще ми се наложи да те връщам и ще разбереш, че това е много неприятно нещо. Положението в света сега е прекалено сериозно, затова капризите на едно малко разглезено момиче никак не са важни. Ще останеш с мен и на шестнадесетия си рожден ден ще бъдеш в двореца на ривански крал — дори ако трябва да те закарам там окована във вериги. Прекалено сме заети, за да продължаваме да те глезим.

Се’недра се взря в нея и после изведнъж избухна в сълзи.

ГЛАВА 22

Следващата сутрин, още преди да изгрее слънцето, докато леката мъгла все още се стелеше под клоните на огромните дъбове, Силк и господин Улф се подготвяха да поемат към Нийса. Гарион седеше на един дънер и мрачно наблюдаваше как старецът събира в едно вързопче малко храна.

— Защо си толкова начумерен? — попита го Улф.

— Ще ми се да не се разделяме — отвърна Гарион.

— Това ще трае само две седмици.

— Зная, но все пак ми се искаше… — Младежът вдигна рамене.

— Пази леля си Поул, докато ме няма — добави Улф и стегна вързопа си.

— Добре.

— Не сваляй амулета си. Нийса е опасна страна.

— Ще запомня — обеща Гарион. — Ти нали ще внимаваш, дядо?

Старецът го изгледа сериозно, бялата му брада просветна в мъжделивата светлина.

— Аз винаги внимавам, Гарион — каза той.

— Става късно, Белгарат — извика Силк и поведе два коня към мястото, където вълшебникът разговаряше с младежа. Улф стана и каза на Гарион:

— Ще се видим след две седмици в Стис Тор.

Гарион бързо го прегърна и се обърна, за да не гледа как двамата се отдалечават сред дърветата. После прекоси поляната и тръгна към Мандорален, който замислено се взираше в мъглата.

— Раздялата е тъжна работа — мрачно изрече рицарят и въздъхна.

— Друго нещо те измъчва, не само раздялата, нали, Мандорален? — попита Гарион.

— Ти си схватлив момък.

— Какво те тревожи? Държеше се странно през изтеклите два дни.

— Открих странно чувство в себе си, Гарион, и то никак не ми харесва.

— О! Какво е то?

— Страх — лаконично отвърна Мандорален.

— Страх ли? От какво?

— От мъжете с тела от тиня. Не зная защо, но самият факт, че съществуват, смрази душата ми.

— Те изплашиха всички ни, Мандорален — каза Гарион.

— Никога по-рано не бях се страхувал — тихо прошепна рицарят.

— Никога ли?

— Не, дори и като дете. Но мъжете с тела от тиня ме накараха да настръхна и изпитвах отчаяно желание да побягна.

— Ала не го направи — изтъкна Гарион. — Остана и се би смело до самия край.

— Този път — да — призна Мандорален. — Ала какво ще стане следващия? Сега, след като страхът веднъж проникна в духа ми, кой може да каже кога пак ще се завърне? Може би в някой отчаян миг, когато се решава изходът нашата мисия… нима тогава подлият страх няма да сграбчи в лапа сърцето ми, лишавайки ме от мъжество? Точно тази възможност измъчва душата ми. Ужасно се срамувам от слабостта си и от това, че съм виновен за нея.

— Да се срамуваш? Заради това, че си човешко същество? Прекалено сурово се отнасяш към себе си, Мандорален.

— Ти си добър, щом намираш извинение за мен по този начин, момко, ала недостатъкът ми е прекалено голям, за да бъде извинен така лесно. Винаги съм се стремил към съвършенство и мисля, че досега не съм бил прекалено далеч от идеала си; ала сега онова съвършенство, което беше едно от чудесата на света, се разруши. Такова нещо трудно се приема. — Рицарят се обърна и Гарион се сепна, когато забеляза сълзи в очите му. — Ще ми помогнеш ли да си сложа доспехите и бронята? — помоли Мандорален.

— Разбира се.

— Изпитвам дълбока необходимост да се обвия в стомана. Може би тя ще даде сили на страхливото ми сърце.

— Ти не си страхливец — настоя Гарион.

Мандорален тъжно въздъхна.

— Само времето ще покаже дали е така.

Когато стана време за тръгване, кралица Ксанта размени няколко думи с тях.

— Желая на всички ви само хубави неща — каза тя. — Щях да ви помогна в търсенето, ако това беше възможно, ала всяка дриада е свързана с дървото си в ненарушим Съюз. Моето дърво е много старо и аз трябва да се грижа за него. — Кралицата на горските нимфи нежно погледна огромния дъб, който се издигаше в сутрешната мъгла. — Ние сме свързани съдбовно един с друг, ала това е обвързаността на любовта.

Гарион още веднъж почувства същото леко докосване в ума си, което беше изпитал предния ден, когато за пръв път видя огромното дърво. В докосването сега се беше промъкнала нотка на раздяла и нещо, което приличаше на предупреждение.

Кралица Ксанта се взря сепнато в леля Поул, а после внимателно огледа Гарион.

— Някои от по-младите ми дъщери ще ви отведат към реката, която очертава южната граница на нашия Лес — продължи тя след малко. — Оттам насетне няма да сбъркате пътя си към морето. — Гласът й остана непроменен, ала очите й изглеждаха замислени.

— Благодаря ти, Ксанта — сърдечно изрече леля Поул и прегърна кралицата на дриадите. — А ако успееш да изпратиш съобщение, че Се’недра е на сигурно място при мен, това може би ще облекчи черните мисли на императора.

— Ще го сторя, Поулгара — обеща Ксанта.

Качиха се на конете и тръгнаха след десетина дриади, които подтичваха пред тях като пеперуди, показвайки им пътя на юг през гората. Неизвестно защо Гарион се чувстваше дълбоко потиснат и не обръщаше почти никакво внимание на местностите, през които минаваха, а яздеше мълчаливо край Дурник по лъкатушещата горска пътека.

Рано предобед под дърветата започна да става по-тъмно.

Пътешествениците яздеха, без да приказват, през гората, която беше станала мрачна. Предупреждението, което Гарион беше доловил на поляната при кралица Ксанта, сега отекваше в поскърцването на клоните и в шумоленето на листата.

— Сигурно времето пак ще се развали — рече Дурник и вдигна поглед нагоре. — Ще ми се да можех да видя небето.

Гарион кимна и опита да се отърси от чувството за надвиснала над тях опасност.

Мандорален в доспехи и броня и Барак в ризницата си яздеха начело на групата, а Хетар облечен в дрехата си от конски кожи със стоманени пулове, прикрепени с нитове към кожата, беше в края й. Злокобната тишина, която не предвещаваше нищо добро, изглежда, действуваше на всички, затова яздеха предпазливо, поставили ръцете си на дръжките на оръжията, а очите им бдяха за скрита опасност.

Изведнъж, съвсем ненадейно, от всички страни ги обкръжиха толнедрански легионери. Не направиха опит да ги нападнат, ала бяха готови за бой, вдигнали късите копия пред бляскавите си нагръдници.

Барак изруга, а Мандорален рязко дръпна юздите на бойния си кон и викна:

— Направете път! — И наведе копието си.

— Спокойно — предупреди го Барак.

Дриадите хвърлиха изплашени погледи към войниците и изчезнаха сред мрачните дървета.

— Какво мислиш, лорд Барак? — попита енергично Мандорален. — Не са повече от стотина. Ще ги нападнем ли?

— В един от близките дни аз и ти ще трябва да си поприказваме надълго и нашироко по някои въпроси — отвърна Барак. Той погледна през рамо, забеляза, че Хетар също се е промъкнал по-близо, и въздъхна. — Е, предполагам, че все някак ще се справим. — Исполинът стегна ремъците на щита си и разхлаби меча си в ножницата. — Как мислиш, Мандорален? Дали пък да не им дадем възможност да избягат?

— Предложението ти е великодушно, лорд Барак — прие го незабавно Мандорален.

След малко се появи и група конници. Водачът беше едър мъж в синя наметка, украсена със сребриста бродерия. Нагръдникът и шлемът му бяха инкрустирани със злато.

— Превъзходно — отбеляза той, когато се приближи. — Великолепно.

Леля Поул насочи студения си поглед към новодошлия и с попита:

— Нима легионите нямат по-полезно занимание от това да устройват засади на мирни пътници?

— Това е моят легион, госпожо — високомерно отвърна мъжът със синята наметка, — и войниците изпълняват каквото им наредя. Виждам, че с вас пътува принцеса Се’недра.

— Къде и с кого пътувам е само моя грижа, ваша светлост — надменно заяви Се’недра. — Пътуването ми не засяга великия херцог Кадор от рода Вордю.

— Баща ви проявява дълбока загриженост, принцесо — заяви Кадор. — Цяла Толнедра ви търси. Кои са тези хора?

Гарион се опита да я предупреди, като мрачно се намръщи и поклати глава, ала го стори прекалено късно.

— Двамата рицари, които водят нашата група, са Мандорален, барон Воу Мандор и лорд Барак, граф Трелхайм — обяви тя. — Алгарският воин, който върви в края на колоната, е Хетар, син на Чо-Хаг, главатаря на племенните вождове в Алгария. Дамата…

— Аз мога да говоря и сама, скъпа — спокойно я прекъсна леля Поул. — Любопитна съм да узная какво е довело великия херцог Вордю толкова далеч в южна Толнедра.

— Заинтересуван съм да бъда тук, госпожо — каза Кадор.

— Това е очевидно — отвърна му леля Поул. — Но все пак?

— Всички легиони на империята търсят принцесата.

— Много съм изненадана, че човек от рода Вордю проявява такава готовност да търси принцеса от рода Боруни — отбеляза леля Поул. — Особено като имам предвид вековната вражда между двете фамилии.

— Защо не престанем с тези празни приказки? — с леден тон предложи Кадор. — Мотивите за присъствието ми тук са лично моя работа.

— Която, без съмнение, е мръсна.

— Мисля, че забравяте къде се намирате, госпожо — заяви Кадор. — В края на краищата аз съм онзи, който… по-важното е какъв ще стана.

— И какъв ще станете, ваша светлост? — полюбопитства жената.

— Аз ще бъда Ран Вордю, император на Толнедра — обяви Кадор.

— О, така ли? Ами какво прави бъдещият император на Толнедра в Леса на дриадите?

— Каквото е необходимо, за да защитя интересите си — твърдо изрече Кадор. — Най-важното в настоящия момент е, че принцеса Се’недра трябва да премине под моя опека.

— Баща ми вероятно ще има някои възражение срещу това, което казахте, херцог Кадор — намеси се Се’недра. — И вероятно няма да одобри амбициите ви.

— Онова, което приказва Ран Боруни, съвсем не ме засяга, принцесо — заяви Кадор. — Толнедра има нужда от мене и никаква подлост от страна на боруните няма да спре похода ми към императорската корона. Очевидно е, че старецът възнамерява да ви омъжи за някой от рода Хонет или Хорбит, за да възбуди някакви фалшиви претенции към трона. Това би могло да усложни всичко, а пък аз желая положението да си остане простичко.

— Като самият вие се ожените за мене? — презрително попита Се’недра. — Това никога няма да стане.

— Не — отхвърли предположението й Кадор. — Не проявявам интерес към съпруга дриада. За разлика от боруните, родът Вордю ще поддържа родословното си дърво неопетнено с връзки с нисши твари.

— Значи ще ме държите в затвора? — попита Се’недра.

— Боя се, че това е невъзможно — отговори й херцог Кадор. — Императорът има шпиони навсякъде. Наистина е срамно, че подбрахте такъв момент за бягството си, ваше височество. Платих огромни разноски, докато един от агентите ми проникне в кухнята на императора със смъртоносна доза нийсанска отрова — за нея също платих скъпо и прескъпо. Тъкмо щях да ви отровя. Дори си направих труда да напиша съболезнователно писмо до баща ви по повод вашата смърт.

— Колко мило от ваша страна — промърмори Се’недра, но лицето й пребледня.

— За нещастие сега ще трябва да действувам направо — продължи Кадор. — Остър нож и няколко лопати кал върху трупа ви, принцесо, ще сложат край на вашата злочеста връзка с толнедранската политика. В постъпката ми няма нищо лично, нали разбирате, просто трябва да защитя интересите си.

— Планът ви, херцог Кадор, има един недостатък — заяви Мандорален и внимателно опря копието си на едно дърво.

— Не виждам кой е той, бароне — самодоволно отвърна Кадор.

— Грешката ви е, че безразсъдно навлизате в обсега на меча ми — обясни му Мандорален. — Ще загубите главата си, а човек без глава не изпитва особено остра нужда от корона.

Гарион знаеше, че част от дързостта на Мандорален произтича от отчаяната му нужда да докаже пред себе си, че не се страхува от нищо.

Кадор неспокойно погледна към рицаря и каза не особено убедено:

— Не бихте могли да сторите това. Ние сме много повече от вас.

— Проявявате неблагоразумие, щом мислите така — отбеляза Мандорален. — Аз съм най-опасният жив рицар в света, освен това съм в пълно бойно снаряжение. Ще покося войниците ви като стръкчета трева. Обречен сте, Кадор. — При тези думи страшният рицар извади огромния си меч.

— Очаквах, че такова нещо обезателно ще се случи — кисело подхвърли Барак към Хетар и също измъкна меча си.

— Не смятам, че ще се стигне до бой — грубо се намеси още един глас. Познатата фигура на облечен в черни дрехи мъж излезе иззад близкото дърво. Конят му беше черен като самур. Новодошлият бързо изрече няколко думи и направи рязък жест с дясната си ръка. Гарион почувства мрачната вълна и странния рев в ума си. Мечът на Мандорален се изплъзна от хватката на рицаря.

— Благодаря ти, Ашарак — произнесе Кадор облекчено. — Не очаквах такова нагло поведение от тяхна страна.

Мандорален сне изплетената от желязна тел ръкавица и опипа ръката си, сякаш някой му беше нанесъл страшен удар по китката. Хетар присви очи, после погледът му стана странно безизразен. Черният жребец на мурга го погледна веднъж с любопитство, после се обърна встрани едва ли не презрително.

— Е, ша-дар — Подхвърли злорадо Ашарак и върху обезобразеното му от белези лице цъфна самодоволна усмивка. — Искаш ли да опиташ още веднъж?

Върху лицето на Хетар беше изписано болезнено отвращение.

— Това не е кон — отрони алгарът. — Прилича на кон, ала е нещо друго.

— Да — съгласи се Ашарак. — Наистина е нещо съвсем различно. Ако желаеш, можеш да потънеш в съзнанието му, ала не смятам, че ще харесаш онова, което ще намериш там. — Кролимът скочи от седлото си и тръгна към тях с блеснали очи. Спря пред леля Поул и направи ироничен поклон. — Ето че отново се срещнахме, Поулгара.

— Много дейно работиш, Чамдар — отговори му тя. Кадор, който тъкмо слизаше от коня си, се сепна. — Познаваш ли тази жена, Ашарак?!

— Името му е Чамдар, херцог Кадор — каза леля Поул. — Той е кролимски жрец. Ти си смятал, че той купува само твоята чест, ала скоро ще разбереш, че е купил много повече от нея. — Тя се изправи на седлото си, белият кичур върху челото й изведнъж блесна така, като че ли бе нажежен до бяло.

— Беше много интересен противник, Чамдар. Дори ще ми липсваш.

— Не го прави, Поулгара — бързо каза кролимът. — Ръката ми държи сърцето на младежа. В мига, когато започнеш да съсредоточаваш волята си, той ще умре. Зная кой е и колко го цениш.

Тя присви очи.

— Лесно е да кажеш такова нещо, Чамдар.

— Би ли искала да провериш дали не лъжа? — подигравателно изрече той.

— Слезте от конете! — рязко заповяда Кадор и легионерите заплашително направиха крачка напред.

— Изпълнявайте каквото казва — тихо нареди леля Поул.

— Беше дълго преследване, Поулгара — додаде Чамдар. — Къде е Белгарат?

— Не е далече оттук — отговори му вълшебницата. — Може би ако започнеш да бягаш сега, ще ти се удаде да се спасиш преди да се е върнал.

— Не, Поулгара. — Кролимът се засмя. — Щях да зная, ако се намираше толкова наблизо. — Той се обърна и измери Гарион с внимателен, втренчен поглед. — Порасъл си, момче.

Гарион се вгледа в обезобразеното от белези лице на врага си. Беше нащрек, ала странно защо никак не се боеше. Двубоят между тях, двубоят, който беше чакал цял живот, щеше да започне след малко и нещо дълбоко в съзнанието му му казваше, че е готов.

Чамдар надникна изучаващо в очите му.

— Той не знае, нали? — обърна се кролимът към леля Поул и после се изсмя. — Държиш се наистина като всички обикновени жени, Поулгара. Запазила си тайната от него заради самата тайна. Трябваше да ти го взема преди години.

— Остави го на мира, Чамдар — заповяда тя.

Той остави думите й без внимание.

— Какво е истинското му име, Поулгара? Казала ли си му вече?

— Това не те засяга — решително отговори жената.

— О, разбира се, че ме засяга, Поулгара. Аз бдях над него с почти същото внимание, както и ти. Ти беше майка му, ала аз — баща му. Двамата отгледахме прекрасен син — но аз все още искам да знам как е истинското му име.

Тя изправи рамене и студено га прекъсна:

— Стигнахме твърде далеч, Чамдар. Какви са условията ти?

— Няма никакви условия, Поулгара — отговори кролимът. — Ти, момчето и аз ще отидем на мястото, където Торак очаква мига на своето събуждане. Ръката ми ще бъде върху сърцето на момчето през цялото време, така че ти ще си достатъчно послушна. Зедар и Ктучик ще се унищожат взаимно, боричкайки се за Кълбото — ако Белгарат не ги открие по-рано и не ги унищожи. Кълбото наистина не ме интересува. Ти и момчето бяхте моята цел от самата начало.

— Значи не си се опитвал да ни спреш? — попита тя.

Чамдар се изсмя.

— Да ви спра ли? Та аз се опитвах да ви помогна. И Ктучик, и Зедар имат подчинени тук, на запад. Аз ги бавех и мамех на всяка стъпка, за да успеете да се измъкнете. Знаех, че рано или късно Белгарат ще реши да преследва Кълбото сам и когато това се случи, ще мога да хвана тебе и момчето.

— С каква цел?

— Все още ли не разбираш? — изрече той. — Първите две неща, които Торак ще види, когато се събуди, ще бъдат неговата невяста и смъртният му враг, коленичил окован във вериги пред него. Аз ще бъда издигнат най-високо в йерархията, защото съм му донесъл толкова щедър дар.

— Тогава пусни останалите — каза леля Поул.

— Останалите не ме интересуват — заяви Чамдар. — Ще ги оставя в ръцете на благородния Кадор. Не мога да си представя, че ще му допадне да ги задържи живи… Е, всичко зависи от волята му. Аз получих онова, което исках.

— Свиня! — извика в плен на безсилна ярост леля Поул. — Мръсна свиня!

С мазна усмивка Чамдар рязко я удари по лицето и заяви:

— Наистина трябва да се научиш да контролираш езика си, Поулгара.

Сякаш нещо избухна в ума на Гарион. Като на сън той видя как легионерите задържаха Дурник и останалите, ала никой от войниците не сметна, че самият младеж представлява някаква опасност. Без да мисли, той пристъпи към врага си и посегна към камата.

„Не така!“ — Беше същият онзи сух глас в ума му, който винаги бе звучал там, ала този път той не беше пасивен и незаинтересован.

„Ще го убия!“ — безмълвно произнесе Гарион към глъбините на ума си.

„Не по този начин! — отново го предупреди гласът. — Няма да можеш — не и с нож.“

„Как тогава?“

„Спомни си какво ти каза Белгарат — Волята и Думата.“

„Не зная как. Не мога да го направя.“

„Можеш. Ще ти покажа. Гледай!“

И изведнъж младежът си представи така ясно, сякаш наистина наблюдаваше със собствените си очи, как Торак се гърчи в огъня от Кълбото на Алдур. Видя как лицето на Торак се стопява, как пръстите му пламват. След това лицето започна да се изменя; то изцяло се преобрази и прие чертите на мрачния наблюдател, чийто ум винаги беше свързан с ума на Гарион още от рождението му. И когато образът на Чамдар, обвит в силен, пращящ пламък, се изправи, пред него, младежът почувства в гърдите му да се надига ужасна сила.

„Сега! — заповяда му гласът. — Направи го!“

Трябваше да нанесе удар. Поне щеше да даде воля на яростта си. Младежът скочи срещу самодоволно усмихнатия кролим толкова бързо, че никой от легионерите не можа да го спре, замахна с дясната ръка и в мига, когато дланта му удари обезобразената от белега лява буза на Чамдар, почувства как цялата сила, която клокочеше у него, се съсредоточава в сребристия знак върху дланта му.

— Запали се! — заповяда Гарион и с цялата си воля пожела това да се случи.

Изненадан, Чамдар политна назад. По лицето му пламна гняв, после очите му се разшириха — той с ужас осъзна какво става. За миг се вгледа в Гарион, обзет от дива паника, след това лицето му се изкриви в страшна агония.

— Не! — дрезгаво изкрещя той, после от бузата му започна да се издига пушек — точно от мястото, където белегът върху дланта на Гарион я беше докоснал. Разнесе се съскане.

Стълбове дим започнаха да изскачат от черните дрехи, сякаш някой изведнъж ги беше поставил върху нажежена до червено печка. Кролимът изкрещя и сграбчи лицето си с ръце. Пръстите му пламнаха. Той отново изкрещя, падна и се загърчи върху влажната земя.

„Стой неподвижен!“ — Този път беше гласът на леля Поул. Звучеше в главата му рязко и заповеднически.

Вече цялото лице на Чамдар беше погълнато от пламъци, писъците му отекваха в мрачната гора. Легионерите се отдръпнаха от горящия мъж и Гарион изведнъж почувства, че му призлява.

„Не отстъпвай! — изрече гласът на леля Поул. — Съсредоточи волята си върху него!“

Гарион се изправи над обхванатия в пламъци кролим. Влажните листа димяха и тлееха на земята. Проснат по гръб, Чамдар се мяташе, борейки се с огъня, който го поглъщаше. Пламъци изскачаха от гърдите му, виковете му станаха по-слаби. С огромно усилие той се изправи на крака и умолително протегна ръка към Гарион. Лицето му се беше стопило, мазен черен пушек обвиваше тялото му, стелейки се ниско над земята.

— Господарю — дрезгаво изстена той. — Смили се над мене!

Сърцето на Гарион потрепера от жалост. Споменът за близостта, която беше съществувала между тях през всичките тези години, го тласкаше да спре пожара.

„Не! — заповяда строгият глас на леля Поул. — Той ще те убие, ако го освободиш!“

„Не мога да го направя! — извика Гарион. — Ще спра огъня.“ — И също както преди малко започна да концентрира волята си, усещайки я в себе си като огромна вълна от жалост и съчувствие. Почти беше вдигнал ръката си към Чамдар, съсредоточавайки мисълта си да го излекува.

„Гарион! — звънна гласът на леля Поул. — Чамдар беше онзи, който уби родителите ти.“

Мисълта замръзна в ума на младежа.

„Чамдар уби Геран и Илдера. Подпали ги живи, точно както той изгаря сега. Отмъсти за тях, Гарион! Остави огъня да го довърши!“

Цялата ярост, която носеше в себе си, откакто Улф му беше разказал за смъртта на неговите родители, избухна в ума му. Ръката, която беше понечил да вдигне, изпълнена със съчувствие, се вцепени. Обзет от страшен гняв, Гарион отново я вдигна, обърнал дланта си към небето. Странно усещане накара ръката му да изтръпне, после собствената му длан избухна в пламъци. Не почувства никаква болка, дори не усети ни най-слаба топлина, когато яркосин огън лумна от белега и обгърна пръстите му. Синият огън стана по-силен — така ослепително силен, че не можеше да погледне към него.

Дори в ужасната си предсмъртна агония кролимът се дръпна от тази пламтяща в синьо ръка. С дрезгав, отчаян вик той се опита да прикрие почернялото си лице, после се олюля, направи няколко крачки назад, строполи се и се просна по гръб на земята.

„Свършено е! — отново прозвуча гласът на леля Поул. — Ти отмъсти за тях! — После гласът й зазвъня в глъбините на ума му с опияняващо ликуване. — Белгарион! — изпя тя. — Мой Белгарион!“

Лицето на Кадор беше станало пепеляво, цялото му тяло трепереше. Херцогът заотстъпва в ужас от все още горящата купчина, която допреди миг беше кролимът Чамдар.

— Магьосничество! — изохка той.

— Прав си — хладно каза леля Поул. — Не смятам, че си готов за такива игри, Кадор.

Уплашените легионери също се дърпаха назад, смаяни и ужасени от онова, което току-що бяха видели.

— Смятам, че императорът ще се отнесе доста сериозно към цялата тази работа — обърна се към тях леля Поул. — А когато научи, че сте искали да убиете дъщеря му, вероятно ще го приеме прекалено надълбоко.

— Вината не беше наша — бързо отговори един от войниците. — Кадор трябва да я поеме. Ние просто изпълнявахме заповеди.

— Той би могъл и да приеме такова извинение — изрече със съмнение в гласа тя. — Макар че, ако аз бях на негово място, бих приела и някакво доказателство за вашата вярност — нещо подходящо при създалите се обстоятелства. — И тя хвърли многозначителен поглед към Кадор.

Неколцина от легионерите схванаха какво иска да им подскаже, извадиха мечовете си и обкръжиха великия херцог.

— Какво правите? — викна Кадор.

— Мисля, че днес губите не само трона, Кадор — обърна се към него леля Поул.

— Не може да постъпите по този начин — извика Кадор на легионерите.

Един войник притисна върха на меча си към гърлото на великия херцог и мрачно заяви:

— Верни сме на императора, милорд. Арестуваме ви заради държавна измяна и ако не се държите както подобава, ще се задоволим да предадем в Тол Хонет само главата ви — ако схващате какво искам да ви кажа.

Един от офицерите, командващ легиона, почтително коленичи пред Се’недра и каза:

— Ваше императорско височество. Как да ви служим по най-добрия за вас начин?

Принцесата, все още бледа и тръпнеща, се изправи и застана гордо.

— Предайте този предател на баща ми — заговори тя със звънък глас — и му разкажете какво се случи тук. Съобщете му, че сте арестували великия херцог Кадор по моя команда.

— Веднага, ваше височество! — каза офицерът и скочи. — Оковете затворника във вериги! — рязко заповяда той, после отново се обърна към Се’недра. — Може ли да ви ескортираме до мястото, накъдето сте тръгнали, ваше височество?

— Това няма да е необходимо, капитане — отвърна принцесата. — Само махнете този предател от очите ми.

— Както желае нейно височество — отговори капитанът с дълбок поклон, после направи рязък жест и войниците отведоха Кадор встрани.

Гарион се взираше в белега на дланта си. От огъня, който пламнал там преди минути, нямаше и следа.

Дурник, когото легионерите бяха пуснали, го гледаше с ококорени очи.

— Мислех си, че те познавам — прошепна той. — Кой си ти Гарион, и как направи всичко това?

— Скъпият Дурник — нежно заговори леля Поул, докосвайки ръката му. — Все още вярва само на онова, което може да се види. Гарион е същото момче, каквото е бил винаги.

— Искаш да кажеш, че го направи ти? — Дурник се взря в тялото на Чамдар и бързо отклони поглед.

— Разбира се — отговори тя. — Ти познаваш Гарион. Той е най-обикновеното момче на света.

Ала Гарион знаеше, че истината е друга. Волята беше негова и необходимата Дума беше избрал самият той.

„Мълчи! — предупреди го гласът на леля Поул, зазвучал отново в ума му. — Никой не трябва да узнае.“

„Защо ме нарече Белгарион?“ — беззвучно попита той.

„Защото това е твоето име — отговори гласът й. — Сега опитай да се държиш естествено и не ми досаждай с въпросите си. Ще поговорим за това по-късно.“ — След това гласът й изчезна.

Другите останаха неловко изправени по местата си, докато легионерите отведоха Кадор. Когато войниците изчезнаха от очите им, Се’недра заплака — вече не беше необходимо да запазва самообладание, достойно за императорска дъщеря. Леля Поул прегърна дребничкото момиче и започна да го утешава.

— Предполагам, че ще е по-добре да погребем това — рече Барак и срита останките на Чамдар. — Дриадите сигурно ще се обидят, ако си тръгнем и оставим тази купчина да опушва гората.

— Ще си донеса лопатата — обади се Дурник.

Гарион се обърна и тичешком премина край Барак и Хетар. Ръцете му трепереха, чувстваше се така изтощен, че едва се държеше на краката си.

Тя го беше нарекла Белгарион; името забушува в ума му, като че винаги е било негово — като че през всичките години от краткия му живот нещо му бе липсвало до момента когато името го направи завършен, цялостен човек. Ала Белгарион беше същество, което с Волята си, с необходимата Дума и докосването си можеше да превръща плътта в жив огън.

„Ти го направи!“ — обвини той сухото, разумно присъствие в ума си.

„Не! — отвърна гласът. — Аз само ти показах какво трябва да сториш. Волята, Думата и докосването бяха изцяло твои.“

Гарион знаеше, че това е истина. С ужас си спомни последната молба на своя враг, нажежената си, обвита в пламъци ръка, с която беше отхвърлил зова за милост на агонизиращия. Отмъщението, което така отчаяно бе желал през последните няколко месеца, се беше превърнало в ужасен факт, ала вкусът, който остави то в душата му, беше горчив.

После коленете му се превиха, той се отпусна на земята и заплака като малко, нещастно дете.