Волфганг ХолбайнКралицата на бунтовниците

1

Първо: Локализация: Едно студено помещение от стомана. Всички страни абсолютно еднакво дълги — около два метра. Приятна температура — осемнайсет, може би двайсет градуса. Мебели почти няма — една тясна нетапицирана кушетка; отдясно до вратата на височината на погледа един интеркомуникационен екран, под него един-единствен червен бутон. Самата врата е масивна, по-висока от човешки ръст, без видим отключващ механизъм. Помещението се отваря само отвън. Въздухът мирише стерилно; въздух от климатична инсталация, грижливо филтриран.

Второ: Описание и оценка на положението: Той е сам. Пристигнал преди невъзможен за по-точно определяне период от време и с все още недефинирана задача.

Трето: Активност: Никаква.

Фаза на покой: Време за субективни впечатления.

Кайл беше сам, слушаше внимателно равномерното, тежко туптене на сърцето си и се опитваше да изработи ритъм, по който да може да измерва хода на времето. Преди мигове беше дошъл отново в съзнание и бе отворил очи. Бавно, със същата отмереност, която отличаваше всички негови движения и която така ужасно можеше да заблуди за истинската бързина, на която беше способен, той се изправи в леглото си, погледна за момент студеното видеооко вдясно до вратата и зае обичайната си чакаща поза: седнал изправено, с леко превити напред рамене и кръстосани крака. Непредубеден наблюдател би сметнал, че спи. Но той не спеше.

Кайл не спеше никога. Той не знаеше какво е сън, а ако знаеше, би го приел като пилеене на време и енергия.

Времето минаваше.

За неговата задача беше без значение колко, но въпреки това нещо вътре в него точно регистрираше: четири хиляди удара на сърцето — повече от три часа, при забавената дихателна и сърдечна дейност, на които той бе настроил тялото си. Тогава подът започна да вибрира — съвсем леко наистина, но достатъчно осезаемо, за да накара Кайл да коригира собствената си преценка на ситуацията. Очевидно се намираше не в сграда, а в транспортно средство — кораб или може би много голям транспортен самолет, в който, изглежда, го бяха пренесли, докато е бил в безсъзнание.

Едва доловимо бръмчене проникна в съзнанието му и Кайл отвори очи в същия момент, когато плъзгащата метална врата се отвори. Пулсът и дишането му отново се ускориха, а една кратка, само отчасти осъзната команда, накара една хиперсенсибилизирана жлеза в тялото му да отдели в кръвоносните му съдове подобно на адреналин вещество.

Когато вратата се отвори докрай и силуетът се появи, Кайл беше готов.

Един хуманоид и едно същество от прислугата влязоха в помещението. Кайл бегло разгледа четириръкото — обикновена външност, среден ръст, но малко по-прецизни и по-бързи от обичайните движения. Кайл автоматично го причисли към членовете на елитната каста и после насочи вниманието си към хуманоида. Мъжът беше малко по-висок от него, малко по-строен, но въпреки това малко възпълен. Кожата му беше някак прекалено бледа. Мъжът не беше в най-добра форма. Очевидно беше един от коренните жители на света, в който и той, Кайл, беше на служба. Огненочервеното „М“ на Морон, което бе татуирано на дясната му китка, доказваше, че е упълномощен да издава нареждания.

Кайл пренебрегна съществото от прислугата и пристъпи половин крачка напред към хуманоида. Лицето му остана безизразно. Засвидетелстването на банална любезност не влизаше в задълженията му.

— Ти си…?

— Кайл — отвърна Кайл, когато хуманоидът не довърши въпроса си, а само го погледна изпитателно. — Мегабоец първи клас, командирован в…

— Зная — прекъсна го хуманоидът. Гласът му издаваше нервност, а Кайл регистрира и други явни признаци на страх — ускорено дишане, силно изпотяване, къси, резки движения на пръстите и очите, които не се подчиняваха на съзнателен контрол. Кайл не разбираше причината за този страх — или тъкмо напротив: това беше недвусмислен страх от НЕГО. Но той не разбираше защо хуманоидът се страхува. Ако беше в състояние, Кайл вероятно би изпитвал презрение.

— Спести си всичките тези глупости — продължи мъжът след дълга, нервна пауза. — Зная кой си. Аз съм Даниел.

Кайл кимна. Това беше името, което му бяха съобщили.

— Аз съм на вашите заповеди.

— И това зная — промърмори Даниел. Погледът му се стрелна по лицето на Кайл, за момент се спря върху очите и се плъзна нататък. — Известна ли е задачата ти?

Кайл леко кимна.

— Отчасти.

— Отчасти? Какво трябва да означава това? — Пулсът на Даниел продължи да се ускорява. Хуманоидът закрачи неспокойно насам-натам в малката кабина. — Как така те пращат тук, след като…

Млъкна по средата на думата, изгледа гневно Кайл и сви ръце в юмруци.

Кайл не разбираше този изблик на гняв. Гневът беше вредно чувство и човек с положението на Даниел би трябвало да го знае. Той, Кайл, не се бе провинил в нищо. Не беше необходимо да знае подробности, преди да започне работа. Кайл се питаше как така са назначили едно толкова невъздържано същество като хуманоида Даниел за губернатор на цяла една планета, но, разбира се, не спомена гласно нищо за това.

— Задачата е проста — продължи след известно време Даниел. — Ти ще търсиш някого. Един човек. Една… жителка на тази планета, ако щеш.

Той заповеднически вдигна ръка. Съществото от прислугата връчи на Кайл прозрачен пластмасов плик, в който се намираха една голяма цветна снимка и два миниатюрни информационни чипа. Кайл хвърли бегъл поглед на снимката, върна я обратно на Даниел и пъхна чиповете в един от джобовете на колана си, без дори да ги погледне.

Кой знае защо, това, изглежда, ядоса Даниел. За секунда той изгледа гневно Кайл, после рязко се обърна и напусна камерата, без да каже нито дума повече.

Кайл го последва. Вече не се опитваше да открие обяснение за странното поведение на Даниел. Това не влизаше в задачата му.

Плътно след Даниел и съществото от прислугата той прекоси кораба. Идентифицира го като тежък транспортен глайтер — примитивна, но изключително ефектна конструкция, каквито се използваха в много светове през първата колонизационна фаза.

Корабът вече бе кацнал. Двете врати на шлюза бяха отворени, а една широка, съвсем леко наклонена рампа водеше надолу към повърхността на планетата.

Докато следваше Даниел, Кайл бързо и рутинирано се оглеждаше на всички страни. Обикновеното жълто слънце от тип А. Самата планета — поне мястото, където се намираха — пустинна, гореща; малко по-суха, отколкото неговата конструкция предвиждаше. На север — руините на опожарен до основи град, на юг — огромна, изпепелена от суша равнина. Много малко, и то съвсем примитивни форми на живот — лишеи и храсти, насекомоидни живи същества. Почти никаква влажност на въздуха.

Кайл почти незабележимо коригира съдържанието на течности в тялото си, промени структурата на кожата си и забави ритъма на дишането си; в същото време стесни зениците си, за да нагоди остротата на зрението си към ярката светлина. Когато слезе от рампата след Даниел, вътрешно се бе превърнал в съвършен обитател на пустинята — в едно същество, което дни, ако не и седмици наред, би могло да разчита на собствените си водни запаси и което не знае що е изтощение или слабост.

Даниел се спря, обърна се нетърпеливо и, изглежда, се канеше да каже нещо, но за момент замълча, загледан в Кайл с очевидно смущение. Кожата му бе потъмняла, а очите му сега лежаха по-дълбоко в орбитите си, за да се запазят от ярката слънчева светлина. От явното объркване на Даниел Кайл заключи, че планетянинът има незначителен опит в общуването с мегабойци. Този свят беше млад. Възможно беше Кайл да е първият ловец, изпратен тук.

Кайл грижливо регистрира това предположение и реши да го провери възможно най-скоро. Ако действително беше вярно, то той имаше известно предимство пред планетянина.

Най-после Даниел преодоля смущението си и посочи с ръка първо Кайл, после разрушения град на север.

— Нашите глайтери изгубиха следите на капитан Леърд на по-малко от сто мили на юг оттук — каза той. — Можеше да те оставя там, но ми казаха да те доведа тук. Както изглежда, господарите те смятат за един вид куче търсач.

— Точно така — кратко каза Кайл. — Възможно е, макар и не много вероятно, обектът умишлено да е оставил лъжлива следа.

— Обектът? — Лявата вежда на Даниел леко се повдигна нагоре.

Кайл не разбираше защо, но му се струваше, че не открива одобрение в тази дума. Капитан Леърд, както и Даниел, бяха от един и същ биологичен вид. Възможно бе той да изпитва подсъзнателно вродено чувство на солидарност. Кайл старателно регистрира и това подозрение и го прибави към оскъдната информация, която му бяха предоставили за обитателите на този свят.

— Както искаш — каза Даниел. — За мен е все едно как ще я наричаш. Ще намериш капитан Леърд. Как и по какъв начин — това няма никакво значение. Доведи я при мен — жива. Това е важното, разбираш ли?

Кайл мълчеше. В продължение на няколко секунди Даниел го гледаше така, сякаш очакваше отговор, после гневно тръсна глава и посочи към транспортния глайтер.

— Твоето оборудване…

— Не се нуждая от никакво допълнително оборудване — невъзмутимо го прекъсна Кайл.

— Никакво оборудване?

— Имам всичко, което ми е необходимо. — В потвърждение на думите си Кайл потупа с ръка колана си с инструменти — напълно излишен жест. Но той се бе научил да се нагажда към окръжаващите го. За него мимикрията означаваше много повече от външна маскировка. — Имате ли и други заповеди? — Този въпрос също беше излишен, но колкото по-рано започнеше да се приспособява към не непременно логичните правила за поведение на планетяните, толкова по-добре.

За секунда Даниел стисна устни. После рязко поклати глава.

— Не. Можеш да започваш.

Кайл понечи да се обърне, но Даниел го задържа.

— Ще ми се обаждаш на всеки дванайсет часа — каза той.

Кайл кимна.

— А… знаеш ли какъв е лимитът ти от време?

— Двеста и четирийсет часа — потвърди той.

Този път той изчака, за да разбере дали Даниел отново ще го повика обратно, но той не го направи. След няколко секунди Кайл най-сетне се обърна и се запъти на север към развалините на опожарения град.

Преследването започваше.

Загрузка...