Кралицата на бунтовниците

8

Когато най-после стигнаха до скривалището на бунтовниците, денят вече преваляше. Обратният път им отне повече време, отколкото предполагаше Черити, Веднъж едва успяха да се измъкнат от патрула гигантски бръмбари, а на три пъти трябваше да се скрият в руините, докато покрай тях преминаваха колони от огромните твари. Затова пък по улиците в града не срещнаха нито един човек. Анджелика въобще не беше преувеличила — градът в най-истинския смисъл на думата беше затаил дъх от страх.

Черити имаше лоши предчувствия и това се дължеше не само на присъствието на ездачите на Морон. Но, откъдето и да го погледнеше — тяхната експедиция в града беше пълен провал.

С широки крачки тя настигна Кент и Лидия и хвана младия бунтовник за ръката; толкова бързо и грубо, че той нямаше време дори да помисли да се отскубне, а само изненадано впери поглед в нея.

— Трябва да говоря с теб — каза тя. — Сега.

Кент я гледаше втренчено и мълчеше. Гърк и Скудър изненадано вдигнаха поглед, но се въздържаха от всякакъв коментар и продължиха да вървят.

— Какво става с теб? — направо започна Черити. — Ако имаш чувството, че трябва да изясним нещо, би трябвало да го направим сега.

— На място, така ли? — Кент се отскубна и я стрелна С поглед. — Докато сме насаме.

— Точно така — отвърна Черити. — Или ти трябва подкрепление, за да се справиш с една жена?

Кент беше готов да избухне, но после само поклати глава и промърмори нещо, което Черити не разбра. После се случи нещо странно — гневът в очите му угасна и изведнъж той много се смути.

— Извинявай — каза той. — Съжалявам. Държах се доста глупаво.

— Така е — каза Черити. Но при тези думи тя се усмихна и усети, че Кент не й се сърди.

— Би било равносилно на самоубийство да се атакува Шаитаан — каза тя.

— Мислех, че затова потеглихме — отвърна Кент.

— Но не просто така, без план, без екипировка и сами. — Тя кимна — отново почти ядосано, към Скудър и Гърк, които се бяха спрели малко по-нататък. — Ако някой отиде в това НЕЩО, това ще бъдем Скудър и аз — каза тя с тон, който не търпеше възражение. — Това е нашата, а не твоята игра, Кент.

— Ах — каза той, — мислех си, че си дошла при нас, защото се нуждаеш от помощ.

Тя се изруга наум заради собствените си думи. По дяволите — познаваше Кент съвсем отскоро, но, от друга страна, го познаваше достатъчно, за да знае, че не можеше да разговаря така с него. Все едно дали беше права или не.

— Така е, наистина — отвърна Черити възможно най-спокойно. — Аз… — Тя отново замълча за няколко секунди. — Съжалявам — каза тя. — Сега аз се държах глупаво. Бих казала, че сме квит, съгласен ли си?

Не, Кент не беше съгласен, както се виждаше от погледа му.

— Кент — търпеливо каза тя. — Съжалявам. Аз… мога да си представя как се чувстваш в действителност. От години се борите срещу мороните, а сега…

— … идвате вие и ни показвате, че не сме били нищо друго освен идиоти — прекъсна я Кент. Той се засмя горчиво. — Това искаше да кажеш, нали?

Черити би се изразила по друг начин, но не възрази.

— По дяволите! — внезапно каза Кент. — Естествено, ти имаш право — знам толкова добре, колкото и ти, че не можем да нападнем това… Нещо и да го завладеем. Но ти…

— Не сте знаели по-добър начин — нежно каза Черити, когато Кент отново се запъна. Тя много добре разбираше какво става в душата на младия мъж — и сама се укори, че и на самата нея не й беше хрумнало по-добро решение. По принцип Кент и приятелите му не бяха бунтовници — и никога не са били, и най-късно след разговора с Анджелика това трябва да беше станало ясно и на него. Бяха си поиграли малко на партизанска война, това беше всичко — при това само защото Морон им позволяваше. — Никога не сте имали възможност действително да се съпротивлявате — продължи тя.

— Какво би трябвало да правим? — горчиво попита Кент. — От време на време да застрелваме по един ездач и да гледаме как заради това те погубват по сто от нас? Или да нападнем Шаитаан и да чакаме те да вдигнат във въздуха целия този проклет град?

— Разбира се, че не — кротко каза Черити. — Би трябвало…

— Когато вие двамата престанете да се карате, нека един от вас да дойде тук — Едно пронизително гласче се намеси в разговора им. — Някой приближава към нас.

Черити почти уплашено погледна нагоре. Гърк, Лидия и Скудър се бяха изкатерили на гребена на най-близката дюна. Лидия се взираше невиждащо, но Скудър беше вдигнал бинокъла си и съсредоточено гледаше на юг.

— По-късно ще продължим, нали? — Черити не дочака отговора на Кент, а побърза да се изкачи на хълма при Скудър и другите двама. Изглежда, Скудър чу стъпките й, защото й даде знак с ръка да бъде по-предпазлива и Черити измина приведена последните крачки.

Когато застана до Скудър, тя замижа право срещу залязващото слънце. И въпреки това забеляза малката черна точка, която се приближаваше към тях, вдигайки пушилка след себе си. Не много бързо и с криволичене, тя без съмнение се приближаваше към тях.

— Какво е това? — попита тя.

Скудър свали далекогледа и сви рамене.

— Мотоциклет — каза той. — Струва ми се, че е една от нашите машини — но не мога да видя кой я кара.

— И преди всичко защо — допълни Гърк. Черити погледна въпросително джуджето и Гърк продължи — Пушилката се вижда от мили. Този глупак, изглежда, държи точно на това — да бъде открит.

— Или това — или той има дяволски важна причина да бъде толкова непредпазлив — каза Скудър. В продължение на няколко секунди той много замислено гледаше ту към Черити, ту към джуджето, после рязко се обърна, окачи далекогледа на врата си и извади оръжието си. — Разпределете се — каза той. — Това може да е клопка. И никакъв звук.

Кент и Гърк изчезнаха без излишни приказки, докато Аидия просто продължи да стои на мястото си и да се взира в далечината, сякаш изобщо не беше чула думите на Скудър. Вероятно наистина не беше, помисли Черити.

— Погрижи се за нея — полугласно каза Скудър, преди да се обърне и да изчезне с няколко бързи крачки зад следващата дюна.

Черити хвана Лидия за ръката и я поведе. Лидия послушно я последва, но се движеше безволево като кукла. Когато Черити я пусна, сигурно щеше просто да продължи нататък, ако тя не я бе хванала отново, за да я скрие зад един огромен скален блок, който беше полузаровен в пясъка. Едва когато се скриха зад него, Черити видя, че това беше бетон, а не скала, вероятно под краката им лежеше цял град.

Тя се отърси от тази мисъл — за момент погледна напрегнато на север — пушилката се приближаваше — и после отново насочивниманието си към Лидия.

— Наред ли е всичко при теб? — попита тя.

За нейно учудване Лидия реагира на въпроса, макар и след няколко секунди. Бавно, като човек, който се събужда от дълбок сън, тя извърна глава и погледна втренчено към Черити, а след още известно време очите й отново се оживиха.

— Защо питаш? — попита тя. — Няма защо да ме утешаваш — ако това си искала.

— Исках само да бъда любезна — ядосано отвърна Черити.

— Аз я застрелях, нали? — попита Лидия, сякаш изобщо не чула въпроса й. — Искам да кажа — тя е мъртва, нали? — Тя се усмихна.

Черити разтревожено вдигна поглед. Състоянието на Лидия, изглежда беше по-лошо, отколкото беше предполагала. Всъшност, беше пълно безумие да се доверят на една жена, която едва познаваха и която, изглежда, беше полудяла.

Тя отправи последен, тъжен поглед към Лидия, обърна се и отново се загледа на юг.

Пясъчната диря се бе приближила още повече и сега се чуваше леко бръмчене. Скудър беше прав — беше мотоциклет. Тази мисъл малко я успокои. Мороните използваха всички възможни трикове, но тя трудно можеше да си представи четирирък боец насекомо върху „Харли Дейвидсън“.

Скудър, изглежда, си мислеше същото, защото отново беше излязъл от скривалището си и се беше изкачил на гребена на дюната. Доста дълго той лежа в пясъка и напрегнато се взираше през далекогледа на юг, после се обърна и махна с ръка.

Черити се поколеба. Не й се искаше да остави Лидия сама. Обаче шаркът махна още веднъж и тя имаше чувството, че е спешно, така че се надигна и полуизправена хукна нагоре. Измина последните десет метра на четири крака.

— Ето. — Той й даде далекогледа. — На какво ти прилича това?

Черити вдигна далекогледа. В първия момент й беше трудно да открие миниатюрната точка отново в монотонната пясъчна пустош — и после изненадано потръпна.

— Това е Нет! — Тя смаяно свали далекогледа и погледна към Скудър. — Изобщо не знаех, че може да кара мотоциклет.

— Тя наистина не може — сърдито каза Скудър. — Ще си счупи врата. Нещо се е случило! Ела! — Той скочи и нетърпеливо помогна на Черити да се изправи. Двамата побягнаха надолу.

Мотоциклетът бързо се приближаваше. Очевидно Нет ги беше видяла, защото увеличи скоростта. Моторът на Харлито изрева. Когато Нет се опита да спре, изпод задното колело се вдигна пясъчен фонтан. Тя изкрещя и се хвърли в пясъка, когато Харлито започна да се мята. Машината продължи да се движи и накрая се блъсна в една огромна дюна.

— Нет! — С три гигантски крачки Скудър се озова при вастенландката и коленичи до нея. Нет не мърдаше, но Черити видя как Скудър се наведе над нея и изплашено потрепери.

— Какво става? — извика гя. — Ранена ли е?

Скудър не отговори. Но когато стигна до него, той вдигна поглед. Лицето му бе побеляло от ужас. А дланите му, пъхнати под тила и раменете на Нет, бяха окървавени.

За пръв път в живота си Кайл изпитваше нетърпение. Бяха изминали три минути, откакто беше спрял мотоциклета, за да се идентифицира; една и половина, откакто беше връчил на съществото от прислугата идентификационната си карта и то беше изчезнало, за да я провери — а този факт сам по себе си беше нещо, което смути Кайл. Идентификационните карти първи клас не можеха да бъдат фалшифицирани — нямаше причини да я вземат, за да се убедят в истинността й. Но той също така знаеше, че четириръкият не го прави по собствена воля — просто защото едно същество от прислугата не правеше нищо, което не може да бъде изрично заповядано и защото не разполагаше с чувства, които биха били предпоставка за подобен начин на действие. Четириръките бяха малко повече от роботи, които всъщност само поради случайност бяха от плът и кръв вместо от метал.

Докато очакваше четириръкото да се върне, Кайл нетърпеливо се огледа. Намираше се в края на града Денвър, отдалечен само на няколко улици от целта си, а с това и близо до момента, в който щеше да залови капитан Леърд и по такъв начин да изпълни задачата си; почти шест дни преди изтичане на срока, който му беше поставил Даниел. И тъкмо за това се ядосваше на това допълнително забавяне.

Но той знаеше също така, че само благодарение на фантастичните си реакции и /макар и да не му беше приятно да го признае/ на прилична доза късмет беше все още жив. На по-малко от метър от мястото, където падна мотоциклетът, асфалтът беше разтопен, а върху стената зад него блестяха две неравномерни глазирани петна следи от изстрелите, които четириръкото беше отправило по него. Вероятно, разгневено помисли Кайл, беше още жив, защото четириръкият беше толкова калпав стрелец.

Всъщност той нямаше никакво основание да се ядоса на четириръкия — гневът му трябваше да се насочи към него самия и неговото безпочвено лекомислие да влезе с облекло на бунтовник в града, където важеше правилото на стоте. Ако беше помислил само за минута за това, което беше научил по пътя, а после и в скривалището на бунтовниците, щеше да знае, че тази маскировка трябваше да представлява предизвикателство към четириръките да го застрелят на място. Втората сериозна грешка, която той допускаше за кратко време. Единственото, което Кайл можеше да посочи за свое оправдание, беше фактът, че беше ранен, при това толкова тежко, че регенерационният процес беше парализирал логическото му мислене. Същевременно усети, че това не е единствената причина. Може би изобщо не беше причината…

Той се отърси от тази мисъл и погледът му се плъзна по безизразните лица на трите останали насекоми, които го наблюдаваха от гърбовете на бойните си бръмбари. Нито веднъж не успя да прочете нещо по тези лица, които всъщност не бяха нищо друго освен маски от рогово вещество и втренчени фасетъчни очи. Но той усещаше враждебността на тези твари. Ако не знаеше съвсем точно, че е невъзможно, би се заклел, че съществата съжаляват, че не им е позволено да го убият.

Връщането на четвъртото същество от прислугата попречи на мислите на Кайл да продължат да се лутат по такива странни /и забранени/ пътища. Четвъртият пристъпи с бързи, отсечени стъпки, спря точно пред него и направи нещо като поклон. Една от ръцете му подаде на Кайл идентификационната карта и когато той отново взе у себе си тясната пластмасова плочка, почувства, че повърхността й е топла. Очевидно четириръкият я беше проверил с помощта на електронен прибор, за да се увери в истиността й.

— Можеш да преминеш — каза четириръкият с щракащ, съскащ акцент. Говореше много бавно и Кайл усети колко трудно му беше да артикулира необичайните звуци. Не би се затруднил да използва езика на мороните, за да отговори, но изведнъж изпита безсмислена радост, че създава такова затруднение на тази твар. Мисълта му го смути. Въпреки това той отговори на езика на този свят:

— Защо провери паспорта ми? Знаеш, че е невъзможно да се фалшифицира. Губя скъпоценно време!

Съществото се поколеба за момент, после направи сложен жест с три от четирите си ръце:

— Заповед на губернатора — отвърна то. — Всички паспорти трябва да се проверят два пъти по два различни начина.

— Дори и паспортът на един мегабоец?

— Заповедта беше изрична: Всички видове паспорти.

Кайл понечи гневно да отвърне, но после само сви рамене и отново прибра паспорта в таен джоб на якето си. Молекулярната структура на плочката се промени почти веднага. Тя омекна, промени цвета и формата си. Даже и при контрол с рентген щеше да изглежда като парче обикновена кожа.

След последен, почти яростен поглед към четириръките Кайл се обърна, върна се при мотоциклета си и го изправи.

Запали мотора и потегли. Дясната ръка го болеше. Беше я счупил, когато падна от машината, а костта още не беше напълно зараснала. При нормални обстоятелства би било нужно само едно съзнателно усилие на волята, за да отстрани тази повреда, но регенетивната способност на тялото му беше почти изтощена до краен предел в последните часове. Кайл беше наясно, че на косъм се бе разминал със смъртта. Ефективността на оръжието, с което Барт бе стрелял по него, се бе оказала значително по-висока, отколкото беше очаквал, макар че енергийният лъч само го бе одраскал, той едва не бе умрял. Ако това оръжие беше продукт на тази планета, то тогава нейното техническо развитие преди колонизацията трябва да е било на значително по-високо ниво, отколкото можеше да се предположи при вида на опустошения град и примитивната машина, на която седеше.

След като излезе от улицата, в която чакаха четириръките Кайл увеличи скоростта. Глухото ръмжене на машината гърмеше оглушително по пустите улици и Кайл си даде сметка, че това ще привлече вниманието: в един град, където важеше законът на стоте, човек, който съвсем открито пресича улицата, би трябвало да се набие на очи.

Но сега вече не се опитваше да се прикрие по някакъв начин. Тъкмо напротив — докато приближаваше към жилищния блок, описан му от умиращия бунтовник, тялото му възвърна първоначалния си външен вид: на един строен, но много мускулест мъж на трудно определима възраст със строго, но не отблъскващо лице, с тъмни очи и късо подстригана черна коса. Окъсаното маскировъчно облекло на шарк се превърна в матовочерен, плътно прилепнал костюм с многобройни джобове, на предницата и гърба на който след кратко колебание Кайл добави и яркочервеното огнено М на Морон, с което маскировката му окончателно беше ликвидирана. Но така поне не съществуваше опасността да бъде застрелян от някой безмозъчен бръмбар.

След няколко минути той достигна улицата, където се намираше домът на жрицата на Шаит. Кайл спря мотоциклета и измина последните сто метра пеша, като умело използваше за прикритие всяка сянка! Във фоайето на къщата той спря и в продължение на няколко секунди се ослуша.

Нищо.

Къщата беше тиха. Съвсем слабо се чуваха различните шумове на обитателите, но никой от тези звуци не беше обезпокоителен.

Кайл извади оръжието си, огледа се на всички страни и промени структурата на ретината си. Сега беше сляп за нормална, видима светлина, затова пък очите му работеха по-добре от всяка инфрачервена камера. Разкъртеният, прашен мозаечен под във фоайето се превърна в безредие от различно ярко светещи топлинни следи, които водеха от входа към стрелбището и обрат но.

Кайл наблюдава следите доста дълго време, преди отново да нормализира зрението си. Следите се виждаха ясно, а някои от тях бяха много пресни, от преди по-малко от час — но просто бяха прекалено много. През последните часове десетки хора бяха влезли в тази къща и отново я бяха напуснали. Невъзможно беше да се установи дали Леърд и бунтовниците са все още в къщата.

За момент той погледна към стълбището, после се обърна и се упъти към един от асансьорите. Съдейки по състоянието му, той не работеше от повече от петдесет години. Кабината беше откъсната и лежеше на етаж и половина по-надолу в мазето на къщата като куп развалини, но телените въжета, на които кабината беше висяла по-рано, бяха все още там. Кайл прехвърли оръжието в лявата си ръка, посегна към едно от ръждивите въжета и го дръпна. Когато се увери, че може да го издържи, се метна с решително движение в асансьорната шахта и се изкатери до първия етаж.

Предпазливостта му се оказа излишна. Едва излязъл от шахтата, Кайл разбра, че на етажа няма никой. Въпреки това той продължи да върви безшумно, а пред жилището на жрицата още веднъж спря и се ослуша. Вероятността, Леърд да е заложила капан беше пренебрежимо малка, но той не трябваше да я подминава.

Предпазливо отвори вратата и отново се ослуша. Нищо. Жилището беше изоставено.

Но Кайл подуши, че тук се беше случило нещо още преди той да дойде. Хиперчувствителните му сетива усетиха мирис на пот и типичното излъчване на хора, които са изпитали страх или са изживели екстремален стрес. И още нещо: в тази стая беше използвано огнестрелно оръжие.

Кайл затвори вратата след себе си, отново пъхна оръжието в колана си, а после бързо и внимателно се огледа.

Предположението му се потвърди. По стените до вратата имаше дупки от поне една дузина малки куршуми. Не трябваше да си мегабоец, за да идентифицираш тъмното петно до вратата. Той пъргаво клекна, протегна ръка към кървавото петно и премина по него с върховете на пръстите си.

Кръвта вече беше изсъхнала, но не много стара. Един час, прецени Кайл — най-много. Беше изпуснал Леърд, но това нямаше значение. Знаеше, че Леърд и останалите се придвижват пеша.

Но кой беше стрелял тук и защо? Може би трябваше да го открие, преди да продължи да преследва Леърд.

Трябваха му пет минути, за да претърси жилището, състоящо се само от две стаи и една хигиенна кабина. Не откри нищо очебийно, но затова пък не намери редица неща, които всъщност би трябвало да бъдат тук: в гардероба в съседната спалня очевидно беше тършувано, няколко закачалки бяха празни. Кайл не знаеше какво бяха взели със себе си Леърд и бунтовниците, но имаше сигурното чувство, че си струва да пожертва още няколко минути, за да разбере.

Когато се върна в дневната, погледът му попадна върху малкия трансмитер до вратата. Беше примитивен уред с ограничен обхват, но все още функционираше. Кайл разви капака от изкуствена материя, хвърли го небрежно настрани и прокара върховете на пръстите си по простите чипове. На предната страна на апарата в строго определен ритъм замига миниатюрна зелена лампичка. Някой беше натиснал алармения бутон, но сигналът беше изключен преди изтичане на контролното време. Но Кайл се нуждаеше от още информация за обитателката на това жилище.

Пръстите му отново пробягнаха по вътрешността на трансмитера. Този път мина повече време, преди да свърши работата си, но след това малкият уред изпълни задача, която би накарала предишната му притежателка да замръзне на мястото си.

Кайл внимателно постави шасито и натисна един бутон. Част от матовочерната повърхност се оцвети в сребристо и след секунди се изпълни с бял шум. Пръстите на Кайл избраха определен код на дванайсетичната клавиатура на трансмитера. Статичният шум изчезна и отстъпи място на огненочервеното „М“ на Морон.

Дори Кайл беше изненадан колко бързо се установи връзката, кодът, зададен от него, имаше висш приоритет, но все пак Даниел беше губернатор на цялата планета й, следователно, човек, който би трябвало да бъде доста зает. Затова Кайл се изненада още, когато Даниел веднага реагира на позвъняването. На миниатюрния екран се появи лицето на Даниел, мъжът, когото Черити Леърд познаваше като лейтенант Стоун.

— Кайл! — Даниел изглеждаше по-скоро зарадван, отколкото изненадан. — Не съм и помислял, че ще се обадиш толкова скоро! Предполагам, че си заловил капитан Леърд?

— Още не — отвърна Кайл. — Но преднината й вече е само един час.

— Какво чакаш още? — ядоса се Даниел. — Проследи я и я доведи. Знаеш задачата си!

— Трябват ми някои сведения — отвърна Кайл.

Лицето на Даниел почервеня от гняв, което се вписваше в представата на Кайл за неговия характер — не беше особено търпелив човек.

— Какви сведения?

— Намирам се в жилището на една жрица на Шаитаан — обясни Кайл. — Номерът на нейния трансмитер е Денвър-757-алфа-19.

Даниел махна на някого извън зрителното поле на камерата и отново се обърна към Кайл. Сега нетърпението му вече не можеше да се скрие.

— Ще получиш пълно досие — каза той — след три минути. Но защо?

— Капитан Леърд е била тука — каза Кайл. — Има следи от борба. Някои дрехи и други вещи са изчезнали. Трябва да знам коя е жената, която живее тук.

— Жрица на Шаит? — Очите на. Даниел се свиха. — Има един Шаитаан близо до Денвър, нали? — попита той.

Кайл кимна.

— Разбирам — каза Даниел. — Предполагаш, че капитан Леърд би могла да планира нападение на Шаитаан. Но тя не е толкова побъркана. Би било самоубийство.

— Боя се, че подценявате капитан Леърд и съюзниците й — каза Кайл. — Един от хората й почти успя да ме убие. Трябваше да ме информирате, че бунтовниците разполагат с високомощни оръжия.

Даниел за момент изглеждаше слисан, после се измъкна от положението с нервна, не особено убедителна усмивка.

— Мислех, че мегабойците са неуязвими — каза той.

Кайл изобщо не отговори. Присмехът на Даниел го ядоса, и това отново го смути. Той прибави това чувство във все по-дългия списък от въпроси, които трябваше да изясни след приключването на тази задача. Нещо не беше наред с него, откакто беше стъпил на тази планета.

— Сведенията, за които ме помоли — каза Даниел.

Лицето му изчезна от екрана. На негово място се появи досието на жрицата на Шаит, обитателка на това жилище.

На Кайл му бяха необходими по-малко от две минути, за да прочете повече от четирийсетте страници на досието. Когато свърши, неприятното чувство беше прерастнало в истинско безпокойство.

— Е, сега поумня ли? — иронично попита Даниел.

Кайл отегчено кимна.

— Жрицата е сестра на една местна жителка, която сега е в компанията на Леърд — каза той.

— И? — Изведнъж Даниел също съсредоточи вниманието си.

— Детето й е било избрано — продължи Кайл. — Избягала е. Явно Леърд и няколко шарки са й помогнали при бягството. При това са били убити три същества от прислугата, но също така и детето.

— И сега отново се появяват в жилището на една жрица на Шаит — замислено каза Даниел. — По дяволите, какво означава това?

— Не зная — отвърна Кайл. — Ако следите означават, че жрицата е мъртва, става дума за чиста проба опит за отмъщение.

— Глупости! — изсъска Даниел. — Не и Черити Леърд!

— … ако все пак жрицата е още жива и се намира при Леърд — невъзмутимо продължи Кайл, — би трябвало съвсем сериозно да се очаква нападение на Шаитаан.

— Това е пълна глупост — гневно отвърна Даниел. — Защо би трябвало Леърд… — Той млъкна и Кайл можа дори на миниатюрния екран да види, как лицето му загуби цвета си. — Трансмитерът!

Кайл го погледна въпросително.

— Трябва да е научила, че има трансмитерна връзка до Ню Йорк! — възбудено каза Даниел. — Разбира се — това е единственото обяснение! Тя… иска да дойде тук!

— В Ню Йорк? — невярващо попита Кайл. — Но защо?

— Защото аз съм тук, идиот такъв! — изкрещя Даниел. — Не можеш ли да разбереш? Тя иска мен!

— Вас? Но… — Кайл замлъкна по средата на думата, когато проумя това, което Даниел неволно му беше разкрил. — Вас? — повторно попита той. — Сега разбирам. Става дума за разчистване на лични сметки между Леърд и вас!

Даниел не отговори.

— Поискали сте мегабоец за лично отмъщение? — недоумяващо попита Кайл.

— Не е отмъщение — отговори Даниел. — Ако й се удаде възможност, тя ще ме убие, Кайл.

— Това не ви упълномощава…

— За какво съм упълномощен и за какво не — студено го прекъсна Даниел, — няма да решаваш ти.

— Правилно — отвърна Кайл. — Но ще предам тази информация. Ще трябва да отговаряте за поведението си на друго място.

— Сигурно — разярено каза Даниел. — Ще го направим. Само че първо изпълни задачата си.